Островът

Осма глава

Дъждът продължи цяла нощ, а когато излезе на другия ден от колибата си, Пърсел установи, че вятърът се бе променил от северозападен на югозападен. Югозападният вятър духаше за пръв път на острова и поради внезапната промяна на времето, моряците предположиха, че той бе докарал студа и дъжда. И наистина, югозападният вятър се задържа цели три седмици, през които не мина ден без дъжд. Плътни облаци покриваха непрекъснато небето, дългите вълни на Тихия океан станаха сиво-зеленикави, заваля дори сняг, който се стопи щом падна на земята.

Това лошо време беше обезпокоителна новост за таитяните, невиждали никога такъв студ. Но дъждът беше една щастлива последица. Той напои току-що привършените засаждения с индийски картофи и тарос, така че, поне докато валеше, носенето на вода се прекрати. Десетина души с ведра и кратуни трябваше да употребяват по два часа, за да донесат вода от планината. Тъй като някои от съдовете бяха много тежки, решено бе в това носене да участвуват всички островитяни, и мъже, и жени. Разделиха двадесет и седемте жители на три смени. Носеха вода през ден, така че всяка смяна отиваше за вода веднъж на шест дни. Мезън изпрати жена си, но сам отказа да участвува. Бяха му почти признателни за това изплъзване, дотолкова присъствието му беше неприятно на всички.

Щом заваля дъжд, Мак Лауд направи голяма дървена рамка, в която закрепи един от брезентите, покривали на „Блосом“ големите лодки. Запазили бяха три такива брезенти, а това позволи на шотландеца да направи още две платнени щерни, оставени заедно с първата на открито. Събраната дъждовна вода щеше да задоволява нуждите на селището, когато вали дъжд.

Преди довършването на колибите и разпределението на жените животът в острова беше задружен. Намираха за удобно да готвят общо и да се хранят заедно. Този навик до голяма степен отпадна след създаването на отделни домакинства. Но макар, че всяко семейство имаше отделна кухня, продоволствието беше поне засега общо задължение. Докато настъпи прибирането на първата реколта, и за да се избегне разпиляването на благата, сметнаха за разумно беритбата на плодове и индийски картофи да не се върши по случайно хрумване на този или онзи. И в този случай наредиха смени. Събраните в определени количества плодове и зеленчуци се отнасяха на площад Блосом и там се разпределяха по равно между домакините. Край павилиона, дето бяха подслонени камбаната на „Блосом“ и часовникът от каюткомпанията, наредиха няколко дъски върху подпори. На това съоръжение, наречено от англичаните „пазар“, оставяха плодовете и зеленчуците, но само в средната му част. Масата беше разделена на три части със заковани напреко дъски. Дясното отделение беше за рибата, лявото — за месото.

Щом донасяха улова си, риболовците — англичани или таитяни — го оставяха в дясното отделение и веднага започваха да звънят с камбаната на „Блосом“. Всички жени пристигаха на „пазара“, възхищаваха се учтиво от рибите, независимо от броя и големината им, преструваха се със смехове и викове, че се карат за тях, и по цял час, а често и по-дълго, си ги разпределяха с особено удоволствие. Англичаните ловяха рибата с въдици, а таитяните с харпуни. Но разликата не спираше до тук. При добър улов таитяните не ловяха никога повече от необходимата риба, докато пеританите, обзети сякаш от опиянение, донасяха много повече, отколкото поселниците можеха да изядат или запазят. И поради опасността от разваляне половината улов биваше хвърлян обратно в морето. По този повод жените забелязваха, че пеританите искат всякога да заграбят всичко и от алчност не умеят да се задоволят само с необходимото.

Вдясно от пазара изкопаха кръгъл трап и го изградиха с камъни. Това беше общинската пещ. Когато убиеха някоя дива свиня, запалваха в тази пещ голям огън; след като се нажежаха камъните, изваждаха главните и пускаха вътре животното, изчистено, изкормено, измито и отново зашито, с нажежен камък в корема. Покриваха го с бананови листа, върху които нареждаха индийски картофи, тароси, персеи и манги. После нахвърляха още един пласт листа и покриваха всичко с пръст. Така яденето се печеше цяло, на последователни пластове.

След изпичането на свинята я поставяха върху листа в лявото отделение на „пазара“. Омаата я режеше на равни късове, а жените чакаха в редица с бананови листа в ръка. Дивата свиня беше единственото млекопитаещо на острова и се бе много наплодила, но все пак от благоразумие бе решено да убиват само по една на седмица, за да не изчерпат запасите от тази храна. Тъй като познаваха навиците и хитростите й, с лова бяха натоварени таитяните, получили за целта пушки, с които си служеха сега така сръчно, както и англичаните.

Още с пристигането си на острова таитяните бяха събрали големи количества плодове от хлебно дърво. Тези плодове, големи колкото човешка глава, съдържаха някаква кашица, която бе оставена веднага да ферментира в складове. След два месеца сметнаха, че ферментацията е завършена и започнаха да вадят част от пулпа. Измесваха го с вода, правеха го на хлебчета и го печаха в общинската пекарна. Отначало не си позволяваха да прибягват често до това хлебопекарство, от страх да не би запасите да не стигнат до следващата реколта. Но след един месец, като пресметнаха какво са използували и какво остава, разбраха, че са били прекалено строги и започнаха да пекат хляб всяка седмица. Когато излизаха от пещта, „хлебчетата“ имаха красив златист цвят, но в действителност нямаха нито вкуса, нито хранителността на хляба. Щом ги схрускваха, те се разтапяха на езика като бадемова курабийка, а вкусът им, приятен и възкисел, напомняше по-скоро някакъв плод.

Храната в острова беше изобилна, но се състоеше главно от зеленчуци и плодове. Не всяко време беше удобно за риболов, нито всеки риболов биваше сполучлив, така че островитяните имаха средно само по три-четири пъти седмично риба (а месо, както видяхме, само един път). Англичаните бяха разчитали твърде много на яйцата на морските ластовици и бяха много разочаровани като разбраха, че морските ластовици снасят само през юни и юли, а това значеше, че ще трябва да чакат цели шест месеца, преди да получат „яйца за закуска“, както бе казал Мезън.

През първата дъждовна седмица използуваха някои затишия, за да обелят големи парчета от кората на панданусите, която жените счукаха в хавани на каша, а после я разтеглиха и изтъниха като плат. След като изсъхна, този плат заприлича на грубо сукно, което странно прашеше при сгъване, докато беше ново. Докато траеше дъждът, жените се занимаваха с това производство ту в една, ту в друга колиба.

Нито Мак Лауд, нито Уайт се изложиха да търсят жените си. Ясно беше впрочем, че щом направят и крачка из острова, движенията им щяха да бъдат съобщени на побягналите с някое сигнализиране на разстояние, което туземците владеят до съвършенство. Мак Лауд повтори и на следния ден, че дъждът ще върне бунтарките още по-сигурно, отколкото страхът от самотата. Но дъжд валя денонощно цели три седмици, без да доведе някаква промяна. Пърсел разбра по известни признаци, че „мнозинството“ се е наговорило да следи движенията на Меани. Прати Ивоа да го предупреди, а когато я запита как е посрещнал брат й това съобщение, тя отвърна:

— Изсмя се. Изглежда, че много го развесели.

— Само това ли?

— Каза, че пеританите ще бъдат много лоши бойци…

— Защо?

— Защото не умеят да откриват дири. Тогава Тими каза, че ако има война, таитяните ще победят пеританите, даже ако пеританите имат пушки, а те нямат.

— Така ли каза!…

— Да, ама всички го накараха да млъкне. Нали знаеш Тими…

Сам Пърсел не виждаше вече Меани. Меани спеше по цял ден в колибата на таитяните, облякъл зиморничаво над престилката си една риза на Бърт, с плисиран нагръдник и дантелени маншети, които го възхищаваха.

Дъждовните дни нямаха край. Из селото се чуваха само равномерните удари на чукчетата в хаваните. Събрани в някоя колиба, ваинетата шумяха весело, докато приготвяха платовете. Обикновено пееха, но понякога прекъсваха песните, за да си споделят новините от селото или да сравнят подробно достойнствата на своите тане. Чуваха се смехове и възклицания, после хаваните затракваха отново. Глухото, тайнствено удряне се подновяваше, отмервайки някаква песен с тъжна мелодия и весели думи.

Колибата на Джонсън в западния край беше най-близо до тази на Пърсел. Още в първата седмица след подялбата на жените от там се чуха отзвуци от кавга, последвани от глухи удари и стенания, след които настъпи дълбока тишина. Това стана веднага следобед, а три дни по-късно Пърсел чу същите звуци, по същото време, в същата последователност, без да може да се разбере кой от двамата — Тайата ли или Джонсън — бие съпруга си. Запита Ивоа. Тя поклати глава и каза, че — както разправяли всички — семейството не върви. А това не било никак чудно за жена като Тайата, която имала много тане в Таити и с никого не могла да живее повече от месец. Когато „Блосом“ хвърлил котва в залива, тя била от пет години вече без мъж, защото и старците дори не я искали; затова навярно се е решила да тръгне с пеританите.

Нищо не знаеха, напротив, за отношенията между Мезън и Ваа, която бе започнала да се държи настрана от другарките си откато бе станала ваине на главния перитани. Излизаше малко и само за да отиде до пазара. А Мезън не се мяркаше никак из селото и ако срещнеше някого на кръстопът, не отговаряше на поздравите. Щом настъпеше хубаво време, излизаше и дълго скиташе сам из планината. Когато валеше се задоволяваше да се разхожда три пъти на ден по „мостика“ си — пътечка от поставени върху камъни дъски, за да не си намокри нозете, а може би и за да има илюзията, че е все още на кораб. Когато вдигаше глава от книгата, седнал пред масата до прозорчето си, Пърсел го виждаше как се разхожда назад-напред, без да се вълнува от дъжда, който шибаше двувърхата шапка и плещите му. След всеки четири-пет минавания той се спираше, слагаше ръце на фалшборда и с изправена снага и вирната брадичка гледаше втренчено в далечината, сякаш гледката му не се препречваше на няколко метра от кокосови палми, а се простираше до кръгозора над развълнувана морска шир.

От сутрин до вечер валеше дъжд. Пърсел четеше, седнал пред едно от четвъртитите прозорчета на стаята; зад него беше плъзгащата се врата, обърната на юг, към планината. Когато строеше колибата, му се стори, че е чудесно да я изложи към слънце и топлина. Но откъм юг тук идваше и дъждът, и ужасният югозападен вятър. Вятърът раздрусваше сега непрестанно подвижната стена, водата проникваше отвред, събрала се бе в локвичка, на паркета и въпреки ставките, струеше между дъските.

Нито в Лондон, нито в родната Шотландия, Пърсел бе виждал толкова дъжд. Събуждаха се с белезникава мъгла, която плуваше на едри вълма между дърветата, придружена от пронизващ леден дъждец. Тези плътни вълма ставаха постепенно по-прозрачни, като че слънцето ще проникне ей-сега през тях. Мъглата наистина се разнасяше, но дъждът оставаше. В един ден се представяше във всичките си видове: ситен, пороен, шибан от бурен вятър. Тъй като почвата беше непромокаема, те плуваха в кал. За храна раздаваха само зеленчуци, защото времето не позволяваше риболов и лов. Трите брезентни щерни на Мак Лауд се препълниха и трябваше да изкопаят набързо канал, за да отведат излишната вода, към канарата. Пътеките станаха полека-лека непроходими, защото камъните затънаха в пръстта, всмукнати сякаш от тинята. Трябваше да донесат нови; избраха колкото е възможно по-големи и плоски, които едва довлякоха и поставиха върху първите. В селото бяха оставили колкото можеха повече кокосови палми, за да се пазят от слънчевия пек. Но тия дървета поддържаха сега задушна влага над главите.

От всичко струеше вода. Всичко беше меко, воднисто, разложено. Във въздуха се носеше блудкава, сладникава миризма и всичко беше пропито от нея. Дъските в ъглите на къщите мухлясаха, сечивата ръждясаха за едно денонощие, въпреки маста, с която ги бяха намазали.

Заливът Блосом се намираше на север, в подветрената страна, така че там беше сравнително тихо. Но откъм запад океанът обгръщаше канарата и я обливаше с исполински вълни. Водният прах се издигаше понякога на шеметна височина и, отнесен от югозападния вятър, се изливаше като солен дъжд върху селото. Към края на втората седмица глух тътнеж разтърси острова и събуди жителите му посред нощ. На сутринта откриха, че надвисналата част на северната канара — точно там, дето Мак Лауд бе построил своя рудан — се бе срутила, подровена от водата. На Пърсел се струваше понякога, че под напора на вятъра и морето островът ще се откъсне от връзките, които го прикрепят към дъното на океана, ще се понесе без посока и подравян от дъжда, ще се разпадне в окръжаващите го води.

Щом се мръкнеше, ваинетата запалваха зад всяко прозорче по едно „доедое“, за да покажат на тупапау, че присъствието им е нежелано. За да може да чете, Пърсел запалваше по три. Това разсипничество беше безвредно. Доедое се намираше в изобилие на острова. Така наричаха един орех и дървото, на което се раждаше той. Орехите бяха пълни с масло. От таитяните бяха научили да ги използуват за осветление, като ги нанизваха на палмово лико, което служеше за фитил. Светлината беше наистина по-слаба от тази на обикновена свещ и пламъкът пращеше от време на време като фойерверк, но миризмата на маслото беше приятна, плодова миризма, и не дразнеше.

Пърсел се приближаваше понякога до прозорчето и гледаше как малките светлинки блещукат тук-там между дърветата. Ужасно беше да помислиш, че тази скала и тънката кора кал, дето растяха тия дървета и техните плодове, беше единствената обитавана суша в един радиус от петстотин морски мили. Около това островче нямаше нищо друго, освен вълни, вятър, дъжд и мрак… „А ние — помисли Пърсел, — вкопчени в тая тънка кора кал, намираме все още сили да се делим на враждуващи партии…“

Някой почука доста силно на вратата; Пърсел не бе успял да стане, когато Ивоа изтича да отвори.

Показа се Ваа, с измокрени коси, наметнала важно на плещите си едно одеяло от „Блосом“. Влезе, поздрави Ивоа с едва уловимо кимване, отиде до масата, дето Пърсел четеше, и каза без предисловие:

— Моят тане пита, може ли да дойде да те види тази вечер.

Държането на Ваа изненада Пърсел. Само някой голям таитянски главатар би могъл да заговори по такъв начин.

— Тази вечер ли? — запита той като вдигна недоверчиво вежди.

— Тази вечер — повтори Ваа.

Стоеше права посред стаята, разкрачила късите си нозе, пред които се бе образувала локвичка от отцеждащия се дъжд. Стоеше съвсем права, а едрото й, честно селско лице отразяваше с известно високомерие съзнанието за общественото положение, до което се бе издигнала с женитбата за Мезън.

— Късно е и вали дъжд — забеляза Пърсел, малко изненадан от важното държане на Ваа. — Но ако твоят тане желае, мога да отида при него утре заран.

— Той каза, че може да отговориш така — отвърна Ваа със същото неопределимо изражение, показващо, че се обръща към подчинен. — Но не иска. Каза, че предпочита тази вечер.

— Добре, да дойде тогава! — отвърна Пърсел.

Ваа кимна отново едва доловимо към Ивоа и си отиде.

Щом вратата се затвори, Ивоа се изсмя.

— Колко е важна! — извика тя. — Ваа, човече, Ваа! Вирнала глава като тавана ваине24! А пък е съвсем проста по рождение!

— Всички се раждат по един и същи начин — каза ядосано Пърсел. — И тя се е родила. Нищо повече. Не бъди суетна, Ивоа.

— Аз ли? — запита Ивоа и скръсти очарователно ръце на гърдите си.

Пърсел се възхити от прелестното движение, но продължи все така твърдо:

— Гордееш се, че си дъщеря на главатар…

— Така е! Оту е голям главатар!

— Оту е добър и умен човек. Гордей се, че си дъщеря на Оту, а не че си дъщеря на главатар.

— Не разбирам — каза Ивоа, като седна на леглото. — Оту е главатар тъкмо защото е Оту.

— Не — отвърна раздразнено Пърсел, — дори да не беше главатар, Оту щеше да си е Оту.

— Но той е главатар! — каза Ивоа като разтвори предизвикателно ръце пред себе си.

— Разбери ме — извика Пърсел, — щом ти се гордееш, че си дъщеря на главатар, няма защо Ваа да не се гордее, че е жена на главатар. Едното не е по-смешно от другото.

Ивоа се понамуси. Някой почука на вратата. Тя веднага промени изражението си. Нямаше време да позабави помиряването. Усмихна се широко на Пърсел и изтича да отвори.

— Добър вечер, главатарю на голямата пирога — поздрави учтиво тя.

— Хм! — отвърна Мезън.

Не бе научил името на ни една от туземките. Човек не можеше да ги запомни. Всички окончаваха на „а“. Освен това, всички си приличаха. Все полуголи, все дрънкат. Или чукат в проклетите хавани.

Пърсел стана и му посочи едно трикрако столче.

— Струва ми се, че идвате за пръв път у мене.

— Хм! — отвърна Мезън.

Седна и се огледа наоколо си.

— Студено е у вас — каза високомерно той.

— Да — отвърна усмихнато Пърсел. — Поради плъзгащата се врата. Ще трябва да я усъвършенствувам.

Настъпи мълчание. Мезън гледаше нозете си. Пърсел имаше странното впечатление, че Мезън се стеснява и не знае как да започне.

— Горите по три доедое едновременно — каза най-после с лек укор той, като че Пърсел се намираше все още на кораба и разпиляваше маслото на „Блосом“

— Четях.

— Виждам — каза Мезън.

После се наведе към масата на Пърсел и прочете на глас заглавието:

— „Пътешествията на капитан Гъливер“.

— Чели ли сте ги?

Мезън поклати четвъртитата си глава:

— Достатъчно, за да мога да разбера, че този така наречен капитан Гъливер не е бил никога моряк. А колкото до приказките му за страните, които уж е посетил, не вярвам нито дума…

Пърсел се усмихна. Настъпи ново мълчание.

— Мистър Пърсел — продължи Мезън, — държа да ви благодаря за това, че се погрижихте да ми отредят Ваа.

И добави без нито сянка от шеговитост:

— Тя ме задоволява във всяко отношение.

— Радвам се, капитане — отговори Пърсел. — Но трябва да благодарите на Мак Лауд. Той се сети за Ваа.

— Мак Лауд ли! — учуди се Мезън като се изчерви. — Безкрайно съжалявам, че дължа нещо на този…

Щеше да каже „проклет шотландец“, но си спомни на време произхода на Пърсел.

— Представете си — продължи възмутено той, — срещам вчера тази личност. Държеше в ръце секстанта на Бърт. Поисках му го, естествено. И знаете ли какво има безсрамието да ми каже този хубостник? „Това е мой дял от наследството на Бърт. Но ако искате да го купите, готов съм да ви го продам.“

— Да го продаде ли? — извика Пърсел. — А какво ще прави тук с парите?

— Това го запитах и аз. Отговори ми, че след двадесет години бунтът ще се покрие с давност и тогава, ако някой британски кораб мине насам и го отведе в Шотландия, добре ще е да не се прибере в страната си без пенс…

Пърсел се разсмя, но Мезън не се присъедини към този смях. Втренчил очи в земята, той изглеждаше загрижен. След миг вдигна глава, разтърси я и започна почти предизвикателно:

— Дойдох… да ви поискам услуга.

„Най-после“ — помисли Пърсел.

— Стига да мога да ви бъда полезен — каза той като се поклони.

Мезън махна нетърпеливо с ръка, сякаш искаше да отблъсне този израз на учтивост.

— Естествено — каза почти оскърбително той, — можете и да откажете…

— Не съм казал, че може да откажа — усмихна се Пърсел.

— Ето в какво се състои работата — продължи Мезън като прекъсна пак така нетърпеливо възражението на Пърсел. — При разходките си из планината открих в северния й склон една мъчно достъпна пещера. До нея се стига по много стръмна пътека… да речем, че е пътека… но е толкова стръмна, щото трябва да се вкопчваш в скалите, за да се катериш… Важното е, че това е единственият достъп до пещерата. От двете му страни се издигат високи базалтови стени, бих казал по-скоро базалтови игли… по които е невъзможно да се покатериш. От друга страна покривът на пещерата е надвиснал над входа, така че и въпрос не може да става да се влезе в нея от горния край на планината, дори с помощта на въже. Ще добавя, че в пещерата има и извор…

Замълча. Изглеждаше учуден, че е говорил толкова много.

— Разгледах подробно тази пещера — продължи той и сивите му очи светнаха изведнъж — и съм убеден, че тя е непревзимаема в случай на нападение…

После повиши неочаквано глас и добави:

— Твърдя, мистър Пърсел, че сам човек — повтарям: сам човек! — с достатъчно оръжие и боеприпаси, а то се знае и храна, би могъл от входа на пещерата да дава отпор на цяла войска…

„Фрегатата“ — помисли Пърсел. Това заприличваше на натрапчива мисъл. Въпреки страшните си защитни възможности, островът не изглеждаше вече непревзимаем за Мезън. Намерил бе нещо по-сигурно: втора отбранителна линия. Островът беше укрепен замък, а пещерата — самата цитадела.

— Разбира се — продължи сухо Мезън, — не искам да стреляте заедно с мене. Зная схващанията ви. Не разчитам, естествено, и на моряците…

Той замълча, после заговори отново с уверен глас, който все пак прозвуча фалшиво:

— … докато не осъзнаят отново дълга си.

Помълча пак и каза тържествено:

— Мистър Пърсел, искам само едно: да ми помогнете да пренеса в тази пещера оръжие и боеприпаси.

Замълча и втренчи в Пърсел сивите си очи. Тъй като Пърсел мълчеше, след малко той подхвана:

— Можех да поискам това от Ваа. Тя е много яка — добави той и погледна бегло Пърсел, сякаш съжаляваше, че не е по-дебеличък. — Но мисля, че туземките се боят да се приближават към подобни пещери: вярват, че там живеят тупапау… Това е в известно отношение прекрасно: няма защо да се боим от кражба.

— А моряците? — запита Пърсел.

— Защо ще се изкушават от пушки, когато всеки си има своя? Впрочем няма опасност да открият някога пещерата. Като изключим отиването за вода, те не мърдат от селото. Мразят да ходят, като истински моряци. От няколко седмици сме тук, мистър Пърсел, а кой е пожелал да се изкачи на върха на планината? Всичко на всичко двама души: вие и аз.

Той замълча за малко и продължи:

— Разбира се, искам да запазите всичко в тайна.

— Обещавам ви — заяви веднага Пърсел.

Настъпи ново, продължително мълчание, после Пърсел каза:

— За най-голямо съжаление, капитане, принуден съм да ви откажа услугата, която ми искате. Като ви помогна да пренесете оръжие в тази пещера, бих станал съучастник в убийствата, които бихте извършили в случай на дебаркиране.

— Убийства ли! — извика Мезън.

— А какво друго? — запита спокойно Пърсел.

Мезън стана с пламнало лице, с подути сини жили на челото, с непрестанно мигащи клепачи.

— Аз смятам, мистър Пърсел — каза той с разтреперан от гняв глас, — че ще бъда в положение на законна самоотбрана…

— Аз не съм на същото мнение — отвърна отчетливо Пърсел. — Искате ли да не предъвкваме думите? Всички тук сме виновни, или съучастници, в бунта. Като се противопоставим с оръжие на въоръжените сили на краля, ще извършим ново престъпление: въстание… и несъмнени убийства, ако имаме нещастието да стреляме срещу изпратените против нас моряци…

— Мистър Пърсел! — извика Мезън така буйно, щото Пърсел помисли, че ще се нахвърли да го удари. — Никога в живота си… мистър Пърсел — продължи яростно той — не мога да позволя… Това е най… Как дръзвате хладнокръвно…

С треперещи устни и втренчени очи той започна така няколко изречения, без да довърши нито едно. Тази невъзможност да се изкаже удвои яростта му, той стисна пестници, реши да се откаже от речта си и изсъска:

— Няма какво повече да кажа.

Завъртя се кръгом, отиде до вратата, отвори я и излезе като автомат. Вратата се блъсна два-три пъти от бурята, преди Пърсел да се сети да я затвори.

Върна се и седна загрижен до масата. Яростта на Мезън беше просто ненормална.

— Еатуа! — извика Ивоа. — Крещя, крещя!…

Тя седна на леглото с подвити нозе, наметната с одеяло.

— Поиска ми услуга, а пък аз му отказах.

Неразговорчивостта на нейния тане не отбягна от Ивоа. Разяждаше я любопитство, но таитянското добро държане не й позволяваше да разпитва, особено пък съпруга си.

— Маамаа — каза тя като клатеше глава. И добави закачливо: — Защо пеританите са толкова често маамаа, Адамо?

— Не зная — отвърна усмихнато Пърсел. — Може би защото прекалено много неща за тях са табу.

— О, не! — възрази Ивоа — Надали е тази причината. Скелетът няма никакви табу, а пък е най-маамаа от всички…

И продължи:

— Ако не беше маамаа, нямаше да оскърби братята ми, като ги изключи от подялбата.

Тя млъкна и извърна глава, сякаш бе говорила повече, отколкото трябва.

— Сърдят ли му се за това?

— Да — каза тя, без да обърне глава към него. — Сърдят ви се. Много.

Нещо в гласа й разтревожи Пърсел и той запита:

— И на мене ли?

— И на тебе.

— Несправедливо е! — възмути се Пърсел.

Стана, отиде да седне на леглото до нея и взе ръцете й.

— Сама видя…

— Видях — каза Ивоа.

И продължи:

— Казват, че се отнасяш с приятелите си като с врагове.

— Но това не е вярно! — извика Пърсел, дълбоко огорчен.

— Казват, че Плъхчето искало да вземе жена ти, а пък ти си попречил на Омаата да го набие. И така беше — добави тя, като му отправи неочаквано поглед, който го смая.

„И тя ми се сърди“ — помисли той. Стана съкрушен и започна да се разхожда из стаята. Ненавиждан от едните, подозрителен за другите… почувствува се изведнъж ужасно сам.

— А Меани? — запита той като се спря.

Ивоа извърна отново глава и продължи, сякаш не бе го чула:

— Казват, че си попречил на Уили да убие Скелета.

— Да убие! — извика Пърсел като притисна с ръце ушите си. — Все да убиват!

Продължи да се разхожда из стаята. Чувствуваше колко е безпомощен да обясни поведението си, дори пред Ивоа.

— А Меани? — повтори той като се спря пред нея.

Настъпи мълчание. Ивоа скръсти ръце на гърдите си и каза с насмешка:

— Бъди щастлив, мъжо: Меани все още те обича.

Лицето на Пърсел светна, а Ивоа каза недоволно:

— Мисля, че обичаш Меани повече от мене.

Пърсел се усмихна и седна на леглото до нея.

— Не бъди като ваинетата перитани…

— Какви са те?

— Обикновено ревниви.

— Аз не съм ревнива — заяви Ивоа. — Ето, Итя тича подир тебе да се забавляваш с нея. А какво правя аз?… Крещя ли?…

Последните думи смаяха Пърсел и той не отговори. След малко продължи:

— Какво казва Меани?

— Защищава те. Разправя, че ти си друг и не бива да те съдят заедно с останалите. Казва, че си моа25.

Погледна Пърсел изотдолу и запита наивно:

— Вярно ли е? Вярно ли е, Адамо, че си моа?

Той щеше да свие рамене. Но се въздържа и поднови разходката си из колибата. За таитянина да е моа не беше някакъв подвиг. Това беше вродено качество. Човек беше моа, както друг можеше да е куц — по рождение. Това беше особеност, заслужаваща възхищение, но без никаква заслуга от страна на тоя, който я притежава. „Нека мислят така! — каза си Пърсел. — Нека мислят, ако това им помага да разберат поведението ми…“

— Да — заяви сериозно той като се спря. — Да, Ивоа, вярно е.

— Еатуа — извика Ивоа с лице, озарено от такова щастие, щото Пърсел се засрами. „Какъв лъжец съм!“ — помисли стеснително той.

— Е, Адамо, е! — продължи Ивоа. — Колко съм щастлива! Видях веднъж в Таити един моа, но той беше толкова стар! Ох, колко стар и грохнал беше! А пък сега си имам всеки ден един моа в къщи! При това толкова хубав! И мой тане! — завърши тя в изблик на радост, като вдигна ръце към небето.

Отхвърли одеялото от плещите си, скочи от леглото, изтича при Пърсел, прегърна го и започна да го целува. Пърсел я гледаше, смутен и развълнуван. Тя отместваше непрестанно лицето му, за да целува бузите, брадичката и устните и Пърсел виждаше постоянно пред себе си блясъка на великолепните й сини очи. Колко хубава беше! Такава светлина, топлота, великодушие, се излъчваше от нея!…

— И така, ти си моа! — извика възхитено Ивоа.

Продължаваше да го държи в обятията си и започна да се оттегля отначало бавно, след това все по-бързо и по-бързо заедно с него, като че танцуваше. Забавна мисъл проблесна в съзнанието на Пърсел. Ивоа го отвеждаше към леглото. В същия миг се отпусна назад и той падна със смях върху нея. След това престана да се смее, потърси устните й и успя да помисли: „Таитянките разбират по своему светостта.“

На другия ден времето се изясни и за пръв път от три седмици насам изгря слънце. В единадесет часа Пърсел излезе от колибата си, мина по Западния булевард и почука на вратата на Бейкър.

Отвори му Ороа, пъргава, кръшна, с неукротим поглед.

— Добър ден, Адамо, братко — извика тя.

Грабна го още от прага и го целуна буйно по перитански обичай. Когато си пое дъх, Пърсел забеляза зад нея Бейкър, спокоен и усмихнат сред стаята.

— Ела — каза Пърсел, без да влезе, — ще те водя със себе си. Отивам на гости у Мак Лауд.

— У Мак Лауд ли? — учуди се Бейкър и нежното му мургаво лице промени веднага изражението си.

— Тръгвай — каза Пърсел. — Време е да поведем преговори.

Щом видя, че Бейкър се готви да излезе, Ороа застана пред него, разтърси коса и му заговори буйно, с пламнал поглед.

Бейкър погледна въпросително Пърсел.

— Укорява те, че излизаш, преди да си й нарязал дърва.

Бейкър потупа Ороа по хълбока и каза полуусмихнат:

— След малко, мис.

Тези думи не оказаха никакво въздействие. С неспокойна шия и потръпващи ноздри, разтреперана, Ороа продължи да се оплаква, като тупаше с крак и кършеше бедра.

Бейкър се обърна към Пърсел:

— Как се казва „след малко“ на таитянски?

— Арауе.

— Ороа — извика Бейкър, — арауе! Арауе!

Потупа я отново по хълбока и прекрачи прага. Докато двамата мъже се отдалечаваха, Ороа застана в рамката на вратата и продължи речта си.

— Досадна е — каза Бейкър.

И добави:

— Забележете, че не е лоша, но е досадна. Постоянно сцени. Постоянно драми.

Спря се, махна й отдалеч леко с ръка и извика.

— Арауе! Арауе!

После продължи след Пърсел.

— Предполагам, че съжалява за Мак Лауд. Животът с мене трябва да й се струва прекалено спокоен.

Пърсел се обърна.

— Точно това каза.

Бейкър се разсмя.

— Чудесно тогава. Няма да има мъчнотии от тази страна.

Слънцето вече припичаше. Чудесно беше да видиш небето да се синее между палмите и да зърнеш отново разнобагрените птички. Докато валеше, те бяха изчезнали; можеше да се допусне, че са измрели, толкова дребнички и слаби бяха. А ето че бяха живи, по-пъргави и питомни от всякога.

— Мислите ли, че ще имате успех при Мак Лауд? — запита Бейкър с променен глас.

— Мисля — отвърна Пърсел.

Минаха покрай колибата на Джонсън и Пърсел пошепна:

— Доколкото чувам от колибата си, и тук обичат драмите.

— Бие го — каза Бейкър.

Пърсел се спря и погледна Бейкър.

— Тя ли? Сигурен ли си?

— Видях я като го гонеше из двора с цепеница.

— Горкият старец — съжали го Пърсел.

„Да дойде толкова отдалече, да избяга през девет морета от една вещица и стигнал накрай света — да попадне в лапите на друга.“

Нежното лице на Бейкър се набръчка.

— Виждате ли, лейтенанте…

— Пърсел.

— Пърсел… Виждате ли, Пърсел, Джонсън си направи криво сметката. Избра грозна жена. Казал си е, че щом е грозна, ще има добри качества. А това не е вярно. Ако беше вярно, всички щяха да се нахвърлят на грозните. Помислете си! Те щяха да печелят. Истината е, че грозните жени са толкова досадни, колкото и хубавите…

Той помълча и продължи:

— А на всичко отгоре са и грозни.

Пърсел се усмихна.

— Голям песимист си. Струва ми се, че Авапуи…

— О, не казвам нищо против Авапуи — отвърна Бейкър като разтърси глава. — Говоря изобщо. Виждате ли, Пърсел, аз намирам, че жените изобщо…

Потърка чело над дясната вежда:

— … са досадни.

И добави:

— Никога не са доволни от съдбата си. Все искат нещо по-друго от това, което имат. Друг мъж. Друга рокля. Знам ли още какво?

— Несправедлив си. Таитянките не са такива.

— Ороа е такава.

Пърсел го погледна бегло. Нервна натура. Нервна, но спокойна. С неподвижно лице, но с кръгове под очите, с туптяща долна устна…

Бейкър продължи без преход:

— Няма ли да ми кажете какво ще правим у Мак Лауд?

— Хрумна ми нещо — отвърна Пърсел. — Дойде ми нещо на ум, докато разговарях снощи с Мезън. Не зная дали има смисъл. И тъй като може да не сполуча, предпочитам да не ти го казвам предварително.

Минаха покрай къщата на Мезън и видяха капитана да се разхожда по дъските на мостика, обут, с вратовръзка, със закопчана дреха и двувърха шапка.

— Добър ден, капитане — поздрави Пърсел, без да забави ход.

Бейкър повтори след него:

— Добър ден — но не добави: „капитане“.

Мезън дори не обърна глава. Вървеше право пред себе си, загледан в кръгозора, с предпазлива стъпка и стегната стойка, за да устои сякаш на клатушкането на кораба. От време на време махваше нетърпеливо с ръка около главата си, за да разпъди птичките, които летяха прекалено близо. Това движение припомни на Пърсел жеста, с който се прогонват комари, и кой знае защо му се стори неуместно.

— Изглежда — забеляза Пърсел, — че птичките не са пострадали от дъжда.

После погледна Бейкър и запита полугласно:

— Ами Авапуи?

— Също.

— А Итя?

— И тя.

— Кога видя Авапуи? — запита тихо Пърсел.

— Вчера. Ороа отиде да чука у Омаата и аз можах да се измъкна.

— Няма да е за дълго може би — каза Пърсел.

Той погледна Бейкър и изведнъж почувствува по-силно приятелството си към него. Толкова ведро беше мургавото лице, толкова откровено държането му. Кафявите очи искряха дяволито. Държеше се кротко, но в това държане се таеше скрита сила. „И буйност — помисли Пърсел. — Тя е единственото нещо, което не харесвам у него.“

Щом Пърсел сложи ръка на вратичката, която затваряше градинката на Мак Лауд, шотландецът се показа пред входа на колибата, а зад него, наполовина скрит и в сравнение с другия невероятно по-дребен и дебеличък, Уайт, гол от кръста нагоре, с ръце зад гърба.

— Какво желаете? — запита съвсем неприветливо Мак Лауд.

— Да те видим — отвърна Пърсел, без да влиза.

Настъпи кратко мълчание.

— И двамата ли? — запита недоверчиво Мак Лауд и на Пърсел му мина изведнъж през ум, че може би се страхува да не го нападнат.

— Бейкър трябва да бъде свидетел на това, което ще ти кажа, но ако искаш, може да остане и Уайт.

— Добре — каза Мак Лауд. — Влезте.

Докато прекосяваха градината, той остана на прага да ги изчака. Дългото отпуснато тяло се бе накривило върху мършавия му крак на чапла, дясната ръка беше нехайно облегната на хълбока, но очите из хлътналите орбити не пропускаха ни едно от движенията им.

Това, което порази Пърсел, когато влязоха в колибата, бяха разкошните стенни шкафове. Те заемаха всички стени до тавана, от двете страни на вратата, покрай прозорчетата и се отваряха на различни височини с вратички, снабдени до една с ключалки или кофа̀ри.

Освен стенните шкафове, по средата на стаята имаше само една здрава дъбова маса и доста много трикраки столчета, от което личеше, че къщата на Мак Лауд служи за събрания на „мнозинството“.

Мак Лауд застана зад масата, сякаш искаше да постави преграда между себе си и гостите, и като протегна неочаквано мъртвешката си ръка — която изглеждаше толкова дълга, че можеше да препречи на ширина цялата стая, — ги покани да седнат, без да продума. Те седнаха. Уайт заобиколи масата с безшумната си стъпка, седна до шотландеца, сложи ръце на коленете си и започна да ги почуква с показалеца и средния си пръст, втренчил в Пърсел зорките си черни очи. Мак Лауд остана прав, с ръце в джобовете.

Четиримата мъже се гледаха така известно време, без да продумат. Пърсел очакваше, че Мак Лауд ще започне пръв и ще ги удави с насмешките си. Но Мак Лауд не изглеждаше в настроение да говори. Мълчеше. Беше олицетворение на достойнството. Цялото му държане подсказваше, че смята посещението на Пърсел и Бейкър за нещо необичайно, което се нуждае от обяснение. „Невероятно — помисли Пърсел. — Само преди три месеца и той беше моряк като другите. А сега стои облегнат на шкафа си, студен и далечен като дипломат, който дава аудиенция.“

— Слушам ви — каза в същия миг Мак Лауд.

Така, точно така: даваше аудиенция… Уилиам Пит приема посланици.

— Мисля — започна Пърсел, че сегашното положение не може да трае вечно. То не е добро за никого. И с течение на времето ще унищожи всяко разбирателство помежду ни. Затова смятам, че е дошло време за взаимни отстъпки.

— Взаимни отстъпки ли? — повтори Мак Лауд.

Пърсел го погледна. Беше непроницаем.

— Доколкото разбирам — продължи Пърсел, — сегашното положение не задоволява никого. Бейкър и Меани не получиха жената, която желаят. А ти и Уайт останахте изобщо без жена.

Той замълча, за да даде време на събеседниците си да преглътнат горчилката на тия думи.

— По-нататък? — запита Мак Лауд.

— Предлагам взаимни отстъпки — повтори Пърсел.

Последва мълчание, после Мак Лауд каза:

— Не съм против една спогодба. Какво предлагате?

— Виждам само едно разрешение — отговори Пърсел. — Размяна… Уайт да отстъпи на Меани Итя и да вземе от него Файна. Ти ще се откажеш от Авапуи, а Бейкър ще ти върне Ороа.

Мак Лауд помълча известно време, после вдигна глава, пое дълбоко дъх и пъхна още по-навътре ръце в джобовете си.

— Това ли наричате взаимни отстъпки, Пърсел? Къде са взаимните отстъпки? Виждам какво губя, но не виждам какво ми се дава! Взаимни отстъпки, казвате, студен като краставица! Какви отстъпки? Не виждам никаква отстъпка, като изключим дребните ми интереси! Да повторим станалото, ако сте го забравили. Бейкър ми взема Авапуи. Добре! Има гласуване, което ми я дава отново, тя се изпарява зад кулисите, а вие казвате: „Да си направим взаимни отстъпки: ние ще върнем Авапуи и Бейкър ще си я вземе!…“ Невероятно безочлив сте, Пърсел, трябва да ви се признае!… Застанали сте срещу мене, като архангел Гавраил, същински невинен Исус, едва докосвате стола, сякаш ей-сега ще литнете на небето, и ми предлагате тези взаимни отстъпки!… Просто да не повярваш! А къде оставяте закона? Тук има събрание, Пърсел, забравихте ли? Има закони! Има гласуване! Присъденото с гласуване е присъдено, това ви казвам аз!…

Той си пое дъх.

— Колкото до Авапуи, ще я намерим, не се тревожете. Може би по-скоро, отколкото мислят някои. Моряк, който гони вятъра, не стига пръв! От това, че ви слушам кротко сега, не значи, че не възнамерявам да постигна каквото желая. Не, господине, аз ще успея! Щом пипна лодчицата, вярвайте ми, така ще я натоваря, щото нито бог, нито вятърът, нито дяволът ще ми я измъкнат, след като я закотвя!

— Да допуснем — намеси се изведнъж Бейкър с гневен и студен глас, — да допуснем, че ще я пипнеш и докараш у дома си! После? Какво ще правиш? Ще заковеш прозорчетата ли? Ще туриш железен лост на вратата? Ще я затвориш в шкаф? Ще я вържеш с кофа̀р за леглото? Така ли мислиш, моряко?

— Какво ще правя със законната си съпруга — каза важно Мак Лауд, — си е само моя работа.

И млъкна. Ясно беше, че не иска да започва спор с Бейкър. Пърсел почака, но Мак Лауд продължи да мълчи. Отказал бе, и то окончателно.

Погледна го и нещо в държането на Мак Лауд го сепна. Не, отказът не беше съвсем окончателен. Мак Лауд не ги отпрати. Не прекрати срещата. Хитър беше, скотът. Хитър и лукав. Дори много хитър. Подушваше нещо. И чакаше. Този отказ беше само една фаза в преговорите. Нищо повече.

— Ако мислиш, че ще можеш да намериш Авапуи — заговори сурово Пърсел — или че след като я намериш ще можеш да я задържиш, значи въпросът не е още назрял. В такъв случай предлагам да отложим разговора.

Мълчание. Споглеждания. Мак Лауд не казваше нито да, нито не. Нямаше мнение дали е уместно да се прекрати разговорът. Стоеше настрана. Отдръпваше се, просто го нямаше. „Лисица — помисли Пърсел. — Не ме улеснява в преследването.“

Вдигна рамене и стана. В същия миг Уайт престана да чука с пръсти по коленете си и каза:

— Аз приемам.

— Искащ да кажеш — обърна се към него Пърсел, че ако ти дадат Файна, ще оставиш Итя на Меани?

— Точно това искам да кажа.

Пърсел погледна Бейкър и седна отново.

— Добре — каза той, без да прояви задоволство. — Смятам, че постъпваш разумно. Като си тръгна от тук, ще отида да видя Меани и таитяните. Тъй като те имат само по една жена за двама, въпросът не зависи само от Меани. Но не предполагам да създадат мъчнотии.

После погледна бегло Мак Лауд. Шотландецът гледаше неопределено напред. Не изглеждаше нито доволен, нито недоволен от постъпката на Уайт. Явно беше, че тя не го засяга. Личната му позиция оставаше непроменена.

„Ако си тръгна сега — помисли Пърсел, — ще ме остави да си отида. Напълно сигурен е, че ще дойда пак. Кога съм се издал? — запита се раздразнено той. — Защо е толкова сигурен, че ще му предложа нещо?“

— Мак Лауд — обърна се към него Пърсел, — размисли. Размисли, преди да си отида.

Мак Лауд не трепна.

— Обмислил съм всичко — отвърна нехайно той.

В гласа му прозвуча насмешка, сякаш знаеше, че ултиматумът на госта ще остане без последствие.

— Добре — каза Пърсел, — да разгледаме отново въпроса.

Извади от джоба си кесия от възчерна кожа, развърза я, отвори я и я изпразни на масата. От нея се изсипаха няколко златни монети, които той нареди грижливо на купчинка пред себе си, сякаш се готвеше да опита щастието си на зарове. В настъпилата тишина чу дишането на другите. Погледна другарите си. Изглеждаха смразени, слисани. Само очите им святкаха. Съкровището на Али Баба не би ги смаяло повече. После някой се закашли. Мак Лауд извади ръце от джобовете. Една дъска скръцна под нозете му, когато пристъпи по-близо. Наведе острия си нос и Пърсел чу някакво всмукване, като че шотландецът си поемаше с мъка въздух.

— Тия десет лири — заяви Пърсел — ще бъдат твои, Мак Лауд, ако оставиш Авапуи на Бейкър.

— Пърсел! — извика Бейкър.

Пърсел вдигна ръка, за да му заповяда да мълчи. Мак Лауд се изправи.

— Господ да ме порази! — каза задавено той. — Двадесет и пет години се търкалях из моретата и господ да ме порази, ако съм видял някога толкова пари.

Върху зле рендосаната и набързо почернена с ленено масло дъбова маса, златото стоеше на послушна купчинка, а слънцето, проникнало през едно от прозорчетата, му придаваше неотразим блясък. Купчинката беше скромна, почти незначителна. Няколко плоски, кръгли, доста хубавичко гравирани парчета, съвършено безполезни за когото и да е на острова. Една от монетите се подаваше малко настрана, но с бързо и внимателно движение Пърсел я върна към строя.

— И така? — запита той.

Мак Лауд се изправи в целия си ръст и пъхна и двете си ръце в джобовете.

— Срамота е! — извика най-после възмутено той, свил насмешливо крайчеца на устните си. — Срам и позор, това ще кажа! Един офицер да разменя жени срещу злато! Каква полза, че са го възпитавали в училища и учили да се държи като вдървен заедно с всички други офицерчета на негово величество, щом ще стигне до тоя занаят! Срамота е, Пърсел, това ще кажа! Да не би — продължи с подигравателна величественост той — да съм някой скитник от лондонските кейове, та да ми откупват законната съпруга, която ми бе дадена с гласуване от събранието? Ами моралът, Пърсел? Къде остана моралът? През борда ли го хвърлихте? Заедно с остатъците от храната, за да се хранят акулите с него? Господ да ме порази — добави той като намигна, сякаш минаваше изведнъж от престорено възмущение към пародия на възмущението, — на това ли ви научи вашата библия? Да станете посредник между законния съпруг и бившия любовник на жена му?

Пърсел стана и каза сухо:

— Нямам време да слушам глупостите ти. Ако отказваш, кажи го направо, за да си вървя.

В същото време пристъпи към масата и закри купчинката с длан, като че щеше да я прибере в кесията.

— Двадесет — заяви Мак Лауд.

— Моля? — запита Пърсел като се спря.

— Двадесет. Двадесет лири. Приемам, ако ми дадете двадесет лири.

— Така си мислех и аз — отвърна Пърсел.

Оттегли дясната си ръка от масата, пъхна я в джоба си, извади втора кесия и каза спокойно:

— Тъй като може да се разкаеш, задето не си поискал повече, трябва да уточня, че това са наистина всичките ми пари.

Той развърза втората кесия и изсипа съдържанието й на масата. После взе монетите в лявата си ръка и ги нареди една по една до първата купчинка.

— Точно двадесет лири — каза той. — Само че няма да ти дам и двадесетте, а само деветнадесет. Двадесетата е за нов пазарлък.

— Какво искате още? — запита високомерно и недоволно Мак Лауд, сякаш него именно ограбваха.

— Секстанта на Бърт.

Мак Лауд отвори уста, но Пърсел не го остави да заговори и каза рязко:

— Или приемай, или отказвай.

Мак Лауд въздъхна. Извади от джоба си ключ, отвори стенния шкаф, който беше зад него, извади секстанта и го остави намръщено до златните монети.

— Спогодихме се, значи — каза Пърсел. — Оставяш Авапуи на Бейкър и си вземаш пак Ороа.

— Спогодихме се — отвърна Мак Лауд и наведе сърдито очи.

Пърсел тикна парите към него, като картоиграч, който е загубил залога си. При това движение купчинките се разсипаха, монетите се пръснаха, станаха сякаш по-многобройни. Мак Лауд протегна към тях мършавите си пръсти и ги събра, но не ги направи на купчинки. Пърсел забеляза, че ги нарежда в кръг.

— Мак Лауд — започна Пърсел.

Мак Лауд вдигна нетърпеливо поглед. Изглеждаше недоволен, че му прекъснаха заниманието.

— Мак Лауд — продължи сериозно Пърсел, — радвам се, че постигнахме спогодба. Лично аз смятам, че е много важно да има съгласие помежду ни.

— И аз също — отвърна нехайно Мак Лауд, като махна с ръка, сякаш искаше да прекрати разговора.

Явно беше, че бърза да остане сам. Бейкър поглеждаше ту Мак Лауд, ту Пърсел и се ядосваше на наивността на приятеля си.

— Виждаш ли — продължи Пърсел, втренчил сериозно в Мак Лауд сините си очи, — струва ми се, че е много важно да се избягнат търканията между жителите на острова. Като имаме пред вид малко по-особените условия, при които живеем, и най-дребното спречкване може да вземе драматични размери.

— Сигурно — отвърна Мак Лауд с все същото неопределено и нетърпеливо изражение, сложил и двете си ръце върху златото. — Не ви обвинявам за това, Пърсел — продължи той, почти принуден да изкаже това одобрение при светлия и убедителен поглед на Пърсел.

— Признавам пред тебе — продължи Пърсел, — че съм много загрижен от отношенията ни с таитяните. Не са добри. И за в бъдеще трябва да не предприемаме нищо, което би могло да ги влоши.

— Сигурно, сигурно — отвърна разсеяно Мак Лауд.

Бейкър побутна с лакът Пърсел.

— Да си вървим — каза полугласно той.

Непонятно му беше, че Пърсел не вижда колко малко внимание обръща Мак Лауд на думите му.

Пърсел помълча, изправи се, изчерви се и подзе с усилие:

— Трябва да ти кажа още нещо… Не… не бих искал да ме смяташ за враг. Не съм ти враг.

И с рязко движение, вдървено, без да огъне лакът, му протегна ръка.

Мак Лауд леко се отдръпна. Гледа цяла секунда ръката на Пърсел, после купчинката злато, която закриваше със своите ръце. Успя най-сетне да отдели дясната си ръка от златните монети, хвана ръката на Пърсел и я раздруса през масата.

— И аз също — отвърна топло той.

Когато я пусна, Пърсел се обърна към Бейкър, сякаш го подканваше да последва примера му.

— Остани със здраве! — каза Бейкър.

И се намери до вратата. Разярен беше от заслепението на Пърсел; сам той не беше никак в евангелско настроение.

Задържа вратата отворена, за да даде път на Пърсел. Уайт също стана и тръгна след Пърсел. И той бе забелязал нетърпението на Мак Лауд да отпрати всички.

Когато излизаше през вратичката на градината, Пърсел се обърна към Уайт.

— Ще отида при таитяните и щом се уреди всичко, ще дойда да ти кажа.

— Благодаря — отвърна Уайт с кроткия си глас.

И се отдалечи със своята котешка походка. Къщата му беше в северния ъгъл на ромба, срещу тази на Хънт.

Бейкър и Пърсел повървяха известно време в мълчание като се спускаха по Източния булевард. Радваха се, че са пак на слънце, колибата на Мак Лауд им се бе сторила студена.

Бейкър имаше среща с Авапуи на мръкване. Трябваше да изчака цял ден, преди да й каже… Виждаше я как разтваря бавно прекрасните си тъмни очи и слага ръце в неговите: „Наистина ли, Уили, наистина ли?“ Колко беше мила…

Погледна Пърсел и каза с дълбоко вълнение:

— Благодаря ви, Пърсел.

Пърсел се обърна и отвърна студено:

— За нищо.

Неловкостта помежду им продължи. Бейкър намираше благодарността си за доста слаба, но нямаше смелост да я поднови. Тонът на Пърсел го изненада.

— Предполагам — забеляза Пърсел, — че Мак Лауд захапва една по една жълтиците си.

— Проклет шотландец — изсъска през зъби Бейкър.

— Моля? — запита Пърсел като се спря.

Спря се и Бейкър. Пърсел го гледаше студено, намръщен, неподвижен. Бейкър го погледна зяпнал.

— И аз съм шотландец.

— Забравих — смънка Бейкър. — Извинете.

И добави:

— Има изключения, то се знае.

Лицето на Пърсел пламна. „Нова глупост направих“ — помисли си Бейкър.

— Не, не — възмути се Пърсел. — Не казвай такова нещо, Бейкър! Няма изключения! Чуваш ли, няма изключения! Когато имаме някакъв предразсъдък по отношение на един народ, придаваме на цялата нация недостатъците на отделната личност, а качествата запазваме за нея. Това е глупост!… Това е… неприлично!… Повярвай ми! По-великодушно е да правим обратното.

— Обратното ли? — запита сериозно Бейкър.

— Да обобщаваме добродетелите, а недостатъците да смятаме за изключения.

Тази програма накара Бейкър да се замисли. След малко се усмихна.

— Добре — каза той и кафявите му очи блеснаха лукаво, — ще си послужа с вашия похват, Пърсел. Ще кажа, че всички шотландци са хитри… с изключение на вас.

— С изключение на мене ли? — запита Пърсел засегнат и тръгна отново. — Какво те кара да говориш така?

Пак бе казал нещо, което не трябваше да казва! Но неловкостта бе вече отминала. Зад разпрата се усещаше отново приятелска топлота. „Въпреки моята нетактичност“ — помисли Бейкър.

Пърсел чакаше със строго изражение отговора. „Наистина прилича на ангел — помисли с умиление Бейкър. — А пък се мисли за хитър!“

— Как да кажа — започна живо той, — когато го поучавахте, той дори не ви слушаше накрая, мислеше само да остане по-скоро сам със златото си…

— Забелязах — каза Пърсел, внезапно натъжен и уморен. — Но нямаше какво друго да сторя. Исках да ме разбере.

После добави:

— Истинско безумие е. Той не си дава сметка. Създаде едно крайно опасно положение.

— Крайно опасно ли? — запита Бейкър. — Защо крайно опасно?

Стигнали бяха пред къщата на Пърсел.

— Ще влезеш ли, Бейкър? — запита Пърсел, без да му отговори.

Ивоа изтича да ги посрещне. Таитянското добро възпитание не й позволяваше да разпитва, но щом зърна лицето на Бейкър, пристъпи към него.

— Е, Уили, е! — каза тя като сложи ръце на раменете му и потърка буза о неговата. — Е, Уили, е! Радвам се за тебе!

Бейкър се усмихна, долната му устна потреперваше. Като видя Ивоа у дома й, почувствува по-ясно радостта, че ще си възвърне Авапуи.

И каза със запъване, като ученик, който срича:

— Уа мауру-уру вау.

— Чудя се — прибави той като се обърна към Пърсел — защо благодаря е толкова дълго на таитянски.

— Защото не бързат — обясни Пърсел.

Бейкър се засмя, погледна Ивоа и повтори весело:

— Уа мауру-уру вау.

Ивоа потупа дясната му буза с крайчеца на пръстите си и заговори на таитянски на своя тане.

— Иска да знае — преведе Пърсел — кога ще се видиш с Авапуи.

— Кажете й… не, почакайте — започна Бейкър като вдигна ръка, а кафявите му очи искряха радостно, — аз ще й кажа сам на таитянски. — Ивоа — заяви тържествено той, — арауе!

И повтори важно и самодоволно:

— Авапуи, арауе!

— О, колко е щастлив! — извика Ивоа като обгърна с ръка рамото на Пърсел и се притисна до него. — Виж, мъжо, колко е щастлив!

— Седни — покани го усмихнато Пърсел. — Не на столчето. В креслото. Току-що го довърших.

— Хубава е тази подвижна стена — забеляза Бейкър като седна и се огледа радостно наоколо си. — Все едно, че сте на тераса. Слънцето влиза в стаята.

— Когато има слънце — отвърна Пърсел като се намръщи. — Искаш ли да останеш у нас, Бейкър? Да хапнем заедно картофи?

— О, благодаря, благодаря, благодаря — отговори Бейкър.

После се обърна към Ивоа, вдигна ръка и повтори, смеейки се като пиян:

— Уа мауру-уру вау.

Ивоа също се засмя и заговори на таитянски на Пърсел.

— Какво казва за Авапуи? — запита Бейкър, наострил слух.

— Казва, че се радва за Авапуи, защото била мека като коприна.

— Така е — съгласи се Бейкър със светнали очи, — точно така! Мека е като коприна! Ръцете й, очите, гласът, движенията… Вижте — извика той като плесна с ръце — как вдига клепачи например, за да ви погледне! Ей-така! — и той се постара да направи като нея. — Полека! Полека!

Млъкна, смаян, че е могъл толкова много да се отпусне. Пърсел го гледаше усмихнат.

След кратко мълчание Бейкър заговори без преход:

— Защо казвате, че Мак Лауд е създал много опасно положение?

— Таитяните ни се сърдят.

— Поставям се на тяхно място — каза Бейкър — Не може да се каже, че постъпихме много редно.

И продължи:

— Опасно ли е, че ни се сърдят? Те са толкова добри момчета.

— Аз познавам един уелшец — подхвърли Пърсел, като го гледаше в очите. — И той е толкова добър, че чувствува нужда да ми предаде ножа си, преди да започне спор.

Пак настъпи мълчание. Лицето на Бейкър помръкна; после той каза:

— Тъкмо за това съжалявам. Щяхме да сме спокойни сега.

— Я мълчи — сряза го сухо Пърсел.

Бейкър замълча, после заговори отново, втренчил замислено в Пърсел кафявите си очи.

— Много мислех по тоя въпрос през последните три седмици. И не съм на вашето мнение. Разбирам ви, но не съм на вашето мнение. За вас човешкият живот е нещо свещено. Но там именно се заблуждавате, лейтенанте. Ще видите какво ще ни струва това, че пощадихме живота на Мак Лауд.

Тъй като Пърсел мълчеше, Бейкър се изправи на стола си и запита:

— Ще имате ли нещо против да изпратите следобед Ивоа у Ороа, за да я предупреди? Аз не възнамерявам да се прибера у дома до довечера. Предпочитам да си е отишла. Ще ми вдигне скандал. Ще се радва, но пак ще ми вдигне скандал. Втори скандал ще направи на Мак Лауд, като пристигне у него. Тая жена се чувствува добре само при кавга!

Усмихна се, вдигна рамене и добави снизходително:

— Тая кранта!

Пърсел кимна в знак на съгласие и Бейкър се облегна на гърба на креслото.

Пърсел седна на пода и се облегна до рамката на подвижната врата, подпрял брадичка о дясното си коляно и прострял левия си крак върху пръстта в градината. Русите му коси блестяха на слънцето.

— Едно нещо не разбрах — запита ненадейно Бейкър. — Защо кесиите бяха две?

— Знаех, че ще увеличи цената.

— Да, но защо сте взели цялото си състояние в двете кесии? Защо не само половината?

— Какво значение има? — отвърна Пърсел като присви очи поради слънцето и погледна някъде към планината. — Все едно, че му дадох камъчета.

— Сега — да, но след двадесет години?

Пърсел поклати глава.

— Ако някоя фрегата акустира след двадесет, двадесет и пет или тридесет години, Мак Лауд не ще има време да се порадва на златото си: ще го обесят.

— Ще го обесят ли? Защо ще го обесят?

Пърсел погледна отново планината и заяви безстрастно:

— Метежът не се покрива с давност.

Бейкър се поизправи в креслото и погледна смаяно Пърсел. След малко каза:

— Значи… вие именно го изиграхте?… Господи — продължи той, — един шотландец да изиграе друг! Доживях да видя такова нещо! И вие излязохте по-хитрият!

Пърсел се усмихна, след това усмивката му угасна, очите му загледаха планината, лицето му придоби загрижено изражение.

— Зная какво мислите — подхвърли след малко Бейкър. — Мислите, че щяхме да сме щастливи на нашия остров, ако не бяха тия мръсници. А колко са всичките? Не повече от трима-четирима! Смъдж, Мак Лауд, Тими… Макар че Тими е чернокож, няма да ми кажете, че е приятен… Да бях господ, знаете ли какво бих си казал? Тия тримата ще объркат всичко в острова. Какво да сторя? Виждам само едно разрешение. Ще си ги прибера…

— Не си господ — каза Пърсел.