ВТОРА ЧАСТ

ТРЕТА ГЛАВА

Криза

Двете с Махтоб си знаехме, че Муди може да тръгне по следите ни. Преди последната Ми среща с Тереза бяхме започнали да се поуспокояваме. Всекидневните грижи и занимания бяха намалили бдителността и тревогата ни.

Дотук! Сега си дадох сметка, че сме се самозалъгвали. Знаех, че Муди е решил да ни пипне, и това можеше да се случи навсякъде и във всеки миг. Чух, че се скарал със семейството си, а това би могло да усили още повече желанието му да си върне Махтоб.

Как можех да защитавам двете ни? Потърсих съвет откъде ли не от агенции за сигурност и охрана, частни детективи, телохранители. Някои от мерките, които предприех, не бива да издавам, но за други ще ви разкажа. Няколко дни след връщането си от Вашингтон получих разрешително за носене на оръжие, както ми бяха препоръчали.

Монтираха най-добрата възможна алармена система в къщата ни. Започнах да дебна през прозорците, изпълнена с подозрения към всяка минаваща кола, която спираше за секунди на\ъгъла пред знака „стоп".

Оръжието и алармената система бяха важни, но не бяха достатъчни. Знаех, че трябва да получа документ за попечителство, и то много бързо. Тереза ме беше предупредила, че без такъв документ Муди може да я изведе от страната напълно легално. Все пак й беше баща. Дори ако го хванат с Махтоб на някое летище на път към Иран, тя не можеше да бъде спасена.

В същото време се опасявах, че ако подам молба до съ-

4. От любов към дъщеря ми

49

да за присъждане на родителските права, това би могло да застраши сигурността на малкото ни убежище. Ако молбата до съда даде възможност на Муди да открие къде сме, тя можеше да стане причина за по-бързото му връщане в Америка, което толкова отчаяно се опитвах да избягна. Освен това ясно си спомнях отговора на съдебните власти на моя зов за помощ, преди да замина за Иран.

През лятото на 1984 година, когато двуседмичната ни семейна „отпуска", през време на която трябваше да се запозная с техеранските си роднини, наближаваше, моите опасения нарастваха с всеки изминал час. Страхувах се да тръгна, но знаех, че нямам избор. Ако откажех, Муди сигурно щеше да тръгне сам с Махтоб и да останат там завинаги. Имаше само един начин да избягна пътуването: да получа необходимия документ, за да държа мъжа си настрана от дъщеря ни.

По онова време изобщо не бях чувала за отвлечени от единия родител деца, но не можех да не послушам интуицията си.

Имах достатъчно основания да подозирам Муди и неговите намерения. Подновената му набожност и съвестното отношение към ислямските ритуали, последните му телефонни разговори с неговите роднини в Иран, които категорично отказваше да сподели с мен, тайните и заго-ворнически шушукания с братовчед му Мамал всички тези признаци бяха много тревожни.

След като разкрих притесненията си пред един адвокат, който бе наш семеен приятел, той ми отвърна насмешливо:

Преди всичко ако наистина смяташ, че той има такива намерения, трябва да отидеш на психиатър. Освен това няма да намериш нито един съдия в цялата страна, който да те изслуша. Муди не е извършил никакво престъпление. Няма начин да му попречиш да вижда детето си през определен период от време.

Тогава разбрах, че нямам избор. Налагаше се да придружа Муди до Иран, иначе рискувах да загубя Махтоб завинаги.

Скоро след като избягахме от Иран, аз посетих много адвокати с надеждата да получа по-успокоителен отговор на усилията си да получа развод и родителските права за Махтоб.

Съществуваха две правни пречки. Първата се отнасяше

50

до „съдебния окръг", а именно мястото, където, трябваше да подам молбата за развод и където щеше да бъде гледано делото. Според щатския закон трябваше да подам молба до съда по местоживеене. Казаха ми, че ако се опитам да я подам другаде, ще се наложи да давам неверни сведения и тогава Муди ще може да отхвърли молбата ми за развод. Втората пречка се наричаше „предизвестие" изискване, според което трябваше да направя всичко възможно да известя Муди в писмена форма за развода и процедурата по получаването на родителските права от моя страна.

Взети заедно, тези две пречки можеха да послужат за открита покана към Муди да се върне в Мичиган и да ни открие, за да започне отново да ме заплашва така, както правеше в Иран.

Не е възможно да получиш развод, ако не се опиташ да връчиш на Муди писмено предизвестие в Иран настояваше адвокатът.

Не мога да го сторя възмущавах се аз. Муди ще ни намери и ще отвлече отново Махтоб.

Няма никакъв заобиколен начин каза адвокатът. Той има право да се защити пред съда.

След като още няколко адвокати потвърдиха този неприятен факт, временно се отказах от намерението си да получа развод.

И така, през 1988 година бях изправена пред същата дилема, която трябваше да разреша и преди заминаването си в Иран. Дали сега правната система щеше да бъде по-благосклонна към проблема ми? Надявах се да е така, но изпитвах страх да не се случи най-лошото.

Тереза, служителката от Държавния департамент, която работеше по моя случай, продължаваше да ми помага и ми каза, че е разговаряла с „приятел на съда" едно от назначаваните служебни лица, които съветват съдиите по всички въпроси, засягащи правата на децата. Въпреки това още на първата ни среща стана ясно, че двамата с него сме на различно мнение.

Не съм привърженик на отнемането на правото за посещения на бащата рече той. Смятам, че за децата е по-добре да имат право на посещения и от двамата родители.

Знаете ли какво трябваше да преживеем двете с дъщеря ми, за да се върнем в Америка? попитах го аз.

51

Изпитвам твърде малко съчувствие към възрастните, които сами си причиняват неприятности отвърна хладно той.

В този момент изведнъж видях съвсем ясно истинското положение на нещата. Щом жена като мен станала известна в цялата страна и с документирана в Държавния департамент история получава такъв отговор, то какъв ли е шансът на други родители?

Бях попаднала на истински параграф 22. Трябваше да получа развод и родителски права, за да защитя Махтоб от Муди, но докато течеше процедурата по развода, аз и дъщеря ми щяхме да бъдем много по-уязвими отпреди. Положението изглеждаше напълно безизходно.

През пролетта на 1988 година зачаках с нетърпение, примесено с тревога, европейското си турне по представянето на книгата ми. Сигурно звучи странно, ала в собствената си страна се чувствах по-малко защитена. Муди едва ли щеше да допусне, че сме в Европа, а дори и да научи за турнето, ние щяхме да сме се прибрали много преди това. Пътуването щеше да ни осигури на двете с Махтоб малко време. От предпазливост се посъветвах с Държавния департамент за пътуването ми във Франция, Англия и Ирландия страните, които щяхме да посетим според програмата. Служебни лица потвърдиха, че Муди се е завърнал в Иран, въпреки че така и не успяхме да научим къде бе ходил преди това.

Не можех и да си представя това пътуване без Махтоб. Тя требваше да бъде непрекъснато до мен: просто нямах сили да изживея отново паниката, която ме обхвана преди два месеца, когато не успях да се прибера навреме от Вашингтон.

Близките ми повтаряха, че би трябвало да съм се поучила от онова злощастно пътуване и никога повече да не напускам границите на страната. Но това означаваше да се лиша от свободата си. Исках животът ни да бъде колкото е възможно по-свободен според обстоятелствата. Ако у Махтоб се появеше страх от пътуване, това щеше да й пречи, докато е жива. Беше ми трудно да събера смелост и да напусна повторно родината си, но чувствувах, че пътуването ще бъде необходим етап от процеса на нашето възстановяване. Въпреки горещите ми молби да прояви разбиране, майка ми реши, че ние повече няма да се върнем. Толкова се притесни, че се разболя, и трябваше да постъпи в болница.

52

Прекарахме Но-руз (персийската Нова година) над Атлантическия океан на път за Париж, където щях да се запозная с хората, вдъхнали в мен надеждата, че този ужасен проблем тероризмът спрямо деца може да бъде разрешен. Моят френски издател Антоан Одоар ми каза:

Обадиха се група жени, които настояват да се срещнат с теб. Не съм им обещавал нищо, защото не знаех какво ще решиш.

До този момент се бях занимавала със случаи на отвлечени от единия родител деца, но повечето от тях засягаха американски граждани. Имах голямо желание да изследвам този проблем още по-задълбочено и с радост посрещнах възможността да разширя кръга на известните ми факти.

Първата ми среща с „Алжирските майки" група в защита на френски жени, чиито деца били отведени от бащите им в Алжир се състоя в едно кафене на брега на Сена. Бях изумена от огромния брой на аналогичните случаи и силно заинтригувана от дейността на тези жени. Исках да събера възможно най-подробна информация, преди да продължа за Англия. Разбрах, че проблемът с отвличането на деца от единия родител гражданин на чужда държава в родината му изобщо не е проблем единствено на Съединените щати. Непрестанно мислех за „Алжирските майки" и взех твърдо решение да се срещна отново с тях. Следващия месец, по време на беседа пред една мичиган-ска организация, аз изразих възмущението си относно съдебните процедури по развода и даването на родителски права. След беседата разговарях с някои от присъстващите и отново засегнахме тази тема. Единият от гостите красноречив брадат мъж на около четирийсет и пет години ме изслуша с особено внимание. Когато разбрах, че е адвокат с голям опит в бракоразводните дела, въпросите започнах да задавам аз. На тръгване той ми каза:

Не искам да ви обещавам чудеса, но мисля, че мога да ви помогна. Подаде ми визитната си картичка и продължи. Ако се интересувате, можете да ми позвъните.

Четирийсет и осем часа след първото ми посещение в кантората на Арнолд Дънчок, той вече бе издействувал временно разпореждане да ми се присъдят родителските права, което не позволяваше на Муди да се вижда с Махтоб. Това бе голямо облекчение, въпреки че ме очакваха много по-строги изисквания при получаването на родителските права като част от бракоразводния договор.

53

По време на това посещение Арни ми каза, че би искал да помогне на моята кауза. Тогава не го знаех, но Арни щеше да стане мой съратник в борбата и да защитава не само интересите на Махтоб, но и на всички засегнати деца по света.

В допълнение на лекциите, интервютата и предаванията, в които участвах, за да рекламирам книгата си, филмът също търпеше развитие. Хари и Мери Джейн ме поканиха да отида в Калифорния, за да се запозная с Брайън Джил-бърт, който имаше огромното желание да режисира филма.

Страшно ми харесва историята, но искам нов сценарий каза ми Брайън. Мога да режисирам този филм единствено ако заедно напишем сценария.

Бях силно поласкана и без да подозирам какво ме очаква, дадох съгласието си.

Брайън ми хареса от самото начало. Беше дружелюбен и непретенциозен и се стараеше особено много сценарият да не се отдалечава от истинската история. През следващите два месеца ходих на няколко пъти до Лос Анжелос, за да помогна на Брайън и семейство Уфланд с проучването на онези детайли, които щяха да придадат повече достоверност на филма. Всеки ден ходехме в ирански ресторанти и персийски културни центрове. Когато влизахме в кафенета за следобедния чай, подслушвах разговорите, които се водеха на съседните маси. Щом чуех реч на фарси, сбут-вах Брайън. Той наблюдаваше как се хранят хората, как пият и разговарят, как се движат жените нерядко ходеха на няколко крачки зад мъжете си.

Това лято Брайън дойде в Мичиган, за да прекара известно време с Махтоб и семейството ми и да се порови из семейните ми албуми. Дори след като се върна в своя дом в Лондон, за да започне да пише, ние непрекъснато обменяхме информация пй телефона и факса. Изглежда, Брайън наистина разбираше какво се опитвам да кажа.

Но когато готовият сценарий най-после бе в ръцете ми, в него все още липсваха истинските ми чувства. Започна да ме обхваща отчаяние. Въпреки всичките ни усилия вече две години не се бяхме приближили и на сантиметър до снимките. Нямам какво да губя, помислих си време е да опитам сама. Вместо да седна и да чакам съболезнованията на семейство Уфланд, аз наех жена, която да се грижи за Махтоб, взехме стая в един местен хо-

54

тел и преписах на ръка първите части от сценария на Бра-йън. Исках да си припомня всеки дребен детайл от преживяното в Иран така, както го бях почувствувала самата аз. Не бях професионален сценарист, но затова пък бях единствената (освен Махтоб), преживяла тази история, и полагах огромни усилия да ниша така, че чувствата ми да оживеят по страниците.

Щом привършех някоя сцена, Лори секретарката на Арнц и най-бързата машинописка, която познавам идваше, взимаше я, връщаше се в кабинета си и я вкарваше в компютъра. След като поработих четири дни без почивка, изпратих голяма част от сценария на Хари и Мери Джейн. Те нямаха никаква представа какво съм си наумила и аз никога няма да забравя думите на Хари, записани на телефонния ми секретар на следващия ден: „Ти ни побърка! Точно това ни трябваше!"

Веднъж но средата на работата ми върху сценария на вратата се позвъни: беше човек от колетната служба. Веднага се досетих какво има в пакета. Когато повиках Махтоб, тя се намръщи:

Сигурно е още някой тъп сценарий!"

Трябваха й доста кандърми, за да го отвори. Коленичи и се зае с кутията. Когато най-сетне успя да я отвори, бръкна вътре и зяпна от изненада:

Зайчето ми! Това е моето зайче! На лицето й цъфна усмивка.

Махтоб прегърна зелено-бялото зайче досущ като любимото парцалено животинче, което трябваше да остави в Иран.

Толкова е малък! каза тя, като го взе в ръце и го вдигна пред себе си. Не разбираше, че е пораснала. Стисна го в прегръдките си и го разцелува. После нахлузи лас-тичетата, прикрепени към крачката му, и двамата с Тоби Бъни затанцуваха като в добрите стари времена.

. Не бях виждала Махтоб толкова щастлива от дълго време насам. Седеше на дивана с Тоби Бъни. После усмивката й бавно угасна. Усетих как спомените я връщат назад, в Иран. Домъчня й и по бузките започнаха да се стичат сълзи. Бях сигурна, че Тоби Бъни събуди у нея спомени за баща й мъжа, който някога я бе обгръщал с толкова обич и топлина.

След като прочели за изоставеното зайче в „Не без дъщеря ми", няколко души ми бяха писали да ме питат да-

55

ли сме успели да намерим друга такава играчка. Наистина бяхме търсили упорито, но без успех. Тогава Мери, дъщерята на учителката на Махтоб в първи клас, пожела самичка да направи такова зайче, ако й дадем снимка и размерите му. После, когато го закачихме на вратата на шкафчето, се убедихме, че новото зайче е досущ като старото. Въпреки смесените чувства, които предизвиква у Махтоб, Тоби Бъни и до ден-днешен заема специално място в стаята й.

Животът ми в Иран бе посветен на една цел да се върна у дома с Махтоб. Когато я слушах как хлипа насън нощем, не можех да мигна до сутринта. Отчаяно копнеех някой да ни помогне и да ни измъкне оттам. Именно по това време си обещах, че никога няма да обърна гръб на човек, който се нуждае от помощ.

Откакто се бяхме върнали от Иран, към непрекъснатата ми тревога за Махтоб се бе прибавила още една. Сега безсънието ми се дължеше не на хлипането й, а на плача на хилядите деца в положението на дъщеря ми, които продължаваха да страдат. Сега исках да им помогна да намерят изход от тежката си съдба, така както помогнаха и на мен.

През октомври 1990 година от „Сейнт Мартинс Прес" ми дадоха телефонен номер с молба да позвъня спешно. От слушалката прозвуча обзет от паника глас:

Не зная дали ме помните. Казвам се Бевърли. Преди три години говорих с вас, когато бяхте в Тускон. Казах ви колко ме е страх, че дъщеря ми може да бъде отведена в Иран. Той го направи! Нея я няма!

Съпругът на Бевърли отвел Сабрина в Техеран и й забранил дори да разговаря с майка си. Първата инстинктивна реакция на Бевърли била да отиде при дъщеря си в Иран, но съпругът отхвърлил молбата й. Искал развод и знаел, че съдът ще бъде много по-благосклонен към него, ако бракоразводното дело се гледа от ислямски съд в Иран, а не от граждански съд в Америка. Разплаканата Бевърли добави:

Без неговото писмено разрешение не мога дори да стъпя на иранска земя!

Бевърли беше съсипана от участта, сполетяла дъщеря й:

Сабрина не знае езика. Тя не познава онези хора, нито културата им и ще й бъде много трудно да се справи сама. Мечето й остана тук, а тя не може да спи без него. Бедното ми дете! Как бих могла да й помогна?

56

Посъветвах Бевърли да не прекъсва отношенията си с Мажид и да ги поддържа без значение какво й струва това.

Няколко месеца по-късно след множество горещи молби съпругът на Бевърли й позволи да замине за Иран. Тя остави семейството си в Америка с ясното съзнание, че може никога повече да не го види и че на Сабрина никога няма да й бъде разрешено да напусне Иран: Те са там до ден-днешен.

Другата крайност са онези родители, които правят отчаяни опити да избягнат раздялата с децата си и дори бягат и живеят под измислено име. Както обаче може да свидетелства Кристин Улман, бягството и животът под чуждо име не могат да осигурят сигурността на детето. С Кристин Улман се свързах през 1987 година, когато се разрасна мрежата от родители, чиито деца са им били отнети от другия съпруг. Запознала се с Мустафа Укайли през последната година в университета. Сключили брак в Лютеран-ския студентски център на Щатския университет в Охайо през 1975 година. От брака се родили две деца дъщеря Майсун през 1977 година и син Хани през 1978 година. След като Мустафа започнал да ги бие, Кристин успяла да се освободи от него заедно с децата си.

„Смених името и местожителството си, защото знаех, че той ще направи всичко възможно, за да си върне децата." Тя ми разказа как се свързвала с родителите си чрез трето лице и те дори не знаели в кой щат живее. Най-накрая успяла да получи временно родителските права от един съд в Денвър.

Както често става, родителите на Кристин така и не успели да разберат защо е изоставила своя красив, интелигентен и щедър съпруг. Докато Кристин се криела, Мустафа живеел с родителите й, правел се на съсипан от скръб и успял да ги убеди, че ценностите, които уважава, са близки до техните. През това време се измъквал на няколко пъти от къщата, за да закрие банковите сметки на семейството и да уреди документите, от които се нуждаел, за да „открадне" децата.

На 11 септември 1981 година Майсун и Хани били отвлечени, както си играели пред къщата, в която живеели.

„Само за три дни Мустафа получи развод от един ислямски съд в Саудитска Арабия, родителските права и цялото ни имущество", каза ми Кристин.

57

Тъй като собствената й родина била явно безпомощна, Кристин се обърнала за помощ към правителството на Саудитска Арабия, но бързо открила, че няма да бъде признат нито американският й документ за родителски права, нито двете обвинения в отвличане срещу Мус-тафа. Посланикът на Саудитска Арабия обещал да й помогне да види децата си само ако обещае да не говори пред журналисти. Кристин се съгласила. В същото време ми се бяха обадили още няколко родители, получили същия отговор: „Не вдигайте шум и може би ще направим нещо за вас."

Водена от отчаяното желание да види децата си на всяка цена, Кристин последвала съвета на Държавния департамент и посланика на Саудитска Арабия. Планът й бил да се установи в Саудитска Арабия и да внесе своя случай за разглеждане от ислямски съд. На правителството на Саудитска Арабия му трябвали почти две години, за да й издаде специално разрешение за пребиваване и работа като инженер в страната.

Седмица след пристигането си в кралството Кристин била арестувана и хвърлена в женски затвор, където почти всички затворнички били с невръстните си деца.

Ислямът закриля връзката между майката и детето до такава степен, че ако една майка е осъдена на затвор, детето й живее заедно с нея в килията каза Кристин. През първата нощ бях нападната от една лесбийка. В затвора нямаше нито един човек, който да говори английски. Нямаше нито дюшеци, нито завивки. Хранеха ни нередовно, защото храната се осигурява от семействата на затворничките или техни приятели.

Докато била в затвора, човек от прсолството на Саудитска Арабия се обадил на родителите й в Калифорния и им казал, че на Кристин може да се помогне, но само ако не дават изявления пред пресата. След пет дни Кристин била освободена. Все още не знае защо е била задържана.

Тъй като продължавали да я държат настрана от децата й, в продължение на цели три месеца Кристин ходела всеки ден в Министерството на външните работи на Саудитска Арабия. Искала разрешение да се яви пред ислямски съд, защото ислямското право гарантира родителските права до навършване на седемгодишна възраст на децата изключително и само в полза на майката. Тъй като Крис-

58

тин пребивавала легално в кралството, тя се надявала, че ще бъде приета от законите му като равноправна страна в делото.

На 2 август 1983 година почти две години след отвличането им Кристин видяла своите деца. Четиригодишният тогава Хани можел да опише отвличането до най-малки подробности. Спомнял си дори играчките, които баща му му дал, за да не плаче.

Каза ми, че мъж, облечен като дядо Мраз, помагал на баща им да ги открадне каза Кристин.

Следващата седмица тя най-после убедила съда да разгледа нейния случай така Кристин станала първата западна гражданка, която била изслушана от ислямския съд на Саудитска Арабия Шариата. На втория ден от делото адвокатът й казал, че „в бракоразводните дела няма пари", и я изоставил на произвола на съдбата, без преводач в съдебната процедура, която се водела само на арабски. На третия ден срещу нея било представено унищожително доказателство снимка, на която тя и децата излизали от църква. Съдията заявил, че Кристин не може да получи родителските права, защото това щяло „да засегне тяхната религиозност". Отказано й било правото на посещения. През следващата година тя продължила да живее и работи в кралството и за този период й позволили да види децата само пет пъти.

Тъй като положението било нетърпимо, Кристин напуснала Саудитска Арабия. Оттогава насам тя продължава да моли бившия си съпруг за разрешени^ да посещава децата си. През 1986 година й позволил да ги види, но в присъствието на новата му жена. Всичките й срещи с децата били зорко следени отблизо.

Трябваше да спя в едно легло със сегашната му жена ми каза Кристин. Децата спореха кой до кого да спи никой не искаше да спи до мен. Дъщеря ми каза: „Америка е лошо място. В Америка няма джамии. Америка дава паспорти на евреите.'"Синът ми каза: „Очите ми не са сини, а кафяви. Аз съм арабин."

Последното желание на Кристинината майка да види внуците си останало неудовлетворено. Още веднъж си дадох сметка какъв късмет сме имали, като сме успели да се измъкнем от Иран навреме, за да видим татко, преди да склопи очи. Поне знаехме, че сме си у дома.

След иракското нахлуване в Кувейт през 1990 година

59

Мустафа завел децата в Холандия, където Кристин имала една особено неприятна среща с тях. Майсун и Хани се държали с нея като с непозната. Трудно й било да разбира лошия им английски. Били се превърнали в дълбоко религиозни мюсюлмани. Най-лошото било, че двамата убедено твърдели, че Кристин не ги обича, и заявили, че вече не им е майка. Бащата на Кристин трябвало да присъства на тази среща, но в деня на пристигането Мустафа променил решението си и оставил бележка в хотела, в който били отседнали: „Когато четеш това, ние вече ще сме се върнали в Саудитска Арабия." Кристин ми каза:

Искам само да спя и да ги сънувам. Събуждам се успокоена и отпусната. Сънувам и усещам уханието на къдриците на дъщеря ми.

За жалост сънищата са единственото, което й е останало от 1981 година насам. Едничката й надежда е, че когато пораснат, Майсун и Хани може да решат да следват в Щатите и тримата да заживеят отново като едно семейство, но като се имат предвид чувствата на децата към майка им и нейната родна страна, това също може да си остане само един хубав сън.

След като бяхме прекарали безкрайни часове на телефона, двете с Кристин най-сетне се срещнахме през януари 1988 година в телевизионното предаване на Фил Донахю. Всички гости, сред които и една приела исляма американка, която преподаваше в университет, бяхме отседнали в хотел „Дрейк" в Ню Йорк и чакахме заедно автомобила, който щеше да ни отведе до студиото. На път към колата срещнах съпруга на преподавателката, палестинец по народност. Мъжът държеше в ръце Корана и ние трябваше да минем под него, след като го целунем, за да влезем в лимузината. Въпреки че сведох глава, начаса изпитах страх от този човек. Естествено, той се разположи на предната седалка до шофьора, за да не се унижи, като седне отзад при жените. Когато колата се вля в оживения автомобилен поток, двамата с жена си монотонно занареждаха цитати от Корана. В един момент преподавателката спря за малко, за да се присъедини към разговора ни, но мъжът й я смъмри, че се държи неприлично.

Трябва да се моля рече тя и продължи да припява. В студиото съпругът й я накара да се преоблече и тя веднага го послуша.

60

Докато чакахме в зелената стая, Фил Донахю мина и любезно ни поздрави. Ръкува се с всеки поотделно и размени няколко думи с него. Като протегна ръка към преподавателката, съпругът й рече на висок глас:

Не докосвайте жена ми!

Фил веднага се отдръпна и излезе от стаята.

Започна да ми се гади: все едно че се намирах в Иран. Дори се усъмних, че ще успея да взема участие в предаването, но реших, че няма да се дам на този човек.

Най-убедителният съвет, който получих от Кристин в този ден, бе никога да не се крия под чуждо име и неизвестен адрес.

Преживях всичко това смених и името, и адреса си. Преместих се да живея на място, където никой не ме познаваше, и въпреки всичко ме откриха. Беше чиста загуба на време и пари.

Когато децата й били отвлечени, на Кристин й трябвало дълго време, за да убеди хората какво наистина се е случило и коя е тя всъщност.

През последните десет години Кристин бе изживяла толкова болка и огорчения, колкото малко от нас могат да си представят. Но тя не таи горчивина и обида в душата си, а единствено мъка и жал, че са й отнели децата. Наскоро ми каза:

Нищо повече не мога да направя, остава ми само да говоря с други като мен. /

И наистина го прави. Кристин отделя голяма част от времето си съвсем доброволно и безплатно да разговаря, утешава и съветва други родители в подобно положение.

Когато за пръв път изразих притесненията си относно нашата безопасност пред моя литературен агент Майкъл Карлайл, той повтори онова, което ме бяха посъветвали и други, а именно че „единствено известността може да ти гарантира безопасност". Сега повече от всякога съм сигурна, че съветът е бил правилен. Ако хората около мен знаят в какво положение съм, ще бъдат по-добре подготвени да ме предупредят, ако забележат нещо нередно. След като излезе книгата ми, майката на една съученичка на Махтоб ми каза:

Добре, че знаем какво ви се е случило. Сега всеки ден, когато идвам да взимам децата, следя с кого си тръгва Махтоб.

Да, наистина взех правилното решение и не допуснах

61

Муди да ни превърне в пленници в собствената ни страна. Нали в края на краищата затова избягахме от Иран за да сме със семейството си, за да сме свободни.

За съжаление броят на жените, хванати като в капан в страните, където мъжът е всевластен господар, съвсем не е толкова малък. Статистически данни липсват, защото повечето от тях не правят опити да се измъкнат. Те се превръщат в'разбити същества, жертви на отчаянието си. . .

Мег една американка от Средния запад показа до каква степен е готова на саможертва майката, за да защити своите деца. През 1982 година Мег подала молба за развод и по този начин неволно подтикнала съпруга си Хю-сеин да отвлече сина им Кайван и дъщеря им Фереще в Иран. В отчаянието си Мег го последвала, за да бъде заедно с децата си. В следващите осем години живяла с многочленното семейство на съпруга си в едно двустайно жилище в Техеран. Чувствала се като в клетка. През това време нямала никаква възможност да общува свободно със свои сънародници. Не й позволявали дори да пазарува, без някой да я надзирава.

През 1990 година Хюсеин позволил на Мег да заведе третото им дете тогава малко бебе при възрастните си родители. От Държавния департамент ме повикаха, описаха ми случая с повече подробности и настояха: „Моля ви да разговаряте с нея. Ние се чувствуваме абсолютно безпомощни не можем да й помогнем по никакъв начин. Може би разговор с някой като вас ще облекчи скръбта й."

Говорех често с нея и много исках да й помогна, но подобно на хората от Държавния департамент нямах разрешение на проблема й. Тя ми каза:

Гоку-що прочетох книгата, ти.. Ако животът ми в Иран беше така хубав както'твоят, щях да се справя.

Разказите й за това как живее нейното семейство в Техеран бяха наистина ужасяващи, но ми звучаха съвсем реалистично. Спомням си южните квартали на града, в чиито схлупени къщурки с по две стаи живееха по петнайсет души. Нямаше климатична инсталация, нямаше никакви съвременни удобства.

Колкото ида се ужасяваше от предстоящото си връщане в Иран, Мег не можеше да изостави другите две деца. Денят, в който трябваше да отпътува, бе снежен и летището бе затворено, а полетът отменен. В същия този ден

62

тя получи писмо от Фереще, което дъщеря й бе успяла да прати съвсем тайно. Отгоре по диагонал четиринайсетгодишната й дъщеря бе писала:

Мамо, моля те да прочетеш това два пъти! Мамо, не се връщай! Ако се върнеш, майчице, ще постъпиш много глупаво. Мамичко, ще го бйя така, както когато ни отвлече. Двамата с Кайван много плакахме. Сега ще опитам пак. Вече съм по-голяма и ще успея.

Мамо, повярвай ми, тук живеем добре. Имаме месо, яйца и плодове, затова не се тревожи за нас. Мамичко, днес получих писмото тии снимките. Обичам всички такива, каквито са. Видях твоята снимка. По лицето ти разбрах колко самотна се чувствуваш, но ако се върнеш, ще ти бъде много тежко. Написах всичко това, ала не знам дали ще ме послушаш или не. Мамо, ти все пак помисли какво искаш да направиш, моля те. Мамичко, предай поздрави на всички вкъщи. Моля се писмото да стигне бързо до теб.

Мег бе дълбоко трогната и развълнувана. Надявах се, че снежната буря ще я накара да размисли и да не се върне. Болеше ме сърцето за двете й големи деца, които се опитваха с всички сили да се измъкнат от Иран. Просто изпитвах отчаянието на Фереще, която се ловеше %& сламка отчаяние, което бях преживяла лично, докато бях в Техеран. Не е справедливо деца да страдат толкова много. Подобно на Махтоб и те е трябвало да пораснат преждевременно.

Чувството на вина и отговорност надделя у Мег. Тя не можеше да забрави как по време на ракетните атаки на иракската армия Кайван бе напуснал противовъздушното им скривалище, за да донесе хляб единствената храна на семейството с риск за живота, само и само да спаси тях. Тя не можеше да понесе мисълта, че ще ги изостави със сестра му в Техеран, без да знае каква ще бъде по-нататъшната им съдба.

В деня на заминаването си Мег ми каза, че когато бащата довел Кайван в Иран насила, момчето буйствало толкова много, че се наложило да го затворят в мазето. След като пристигнала в Техеран, той се похвалил с успеха си: „Мамо, ти трябва да живееш с нас, защото се държах много лошо."

Мег продължи:

63

' 4

64

Научих книгата ти наизуст. Тя ми вдъхва надежда. Отивам. Нямам друг избор. Може би някой друг път, а?

След като Мег си замина, получих писмо, което разкриваше изцяло чувствата й: „Не мога да обясня, но ме е страх да разделя децата. Винаги ще има някой, който ще се чувствува обиден и изоставен. Семейството и предишните ми приятели никога няма да го разберат. Ще го разбере само онзи, който е бил там. Фереще се опитва да бъде голямата жена в семейството. Тя се опитва да превърне мечтата ми в действителност..Кога детето остаря, а възрастният човек се превърна в дете, така и не разбрах, но ще се опитам да не разделям децата си и да ги оставя да имат свои мечти."

Оттогава нямам вест от Мег.

От личната си намеса в тези тежки случаи научих, че никога не бива да се изключва една възможност одобряването, което често е резултат от зависимостта на жената от съпруга й. Натиск да се сдобри и събере отново едно семейство може да дойде от много страни нерядко това са семействата на двамата съпрузи. Често надеждата за помирение е онази тънка нишка, свързваща изоставения родител с детето, и тя именно го принуждава да поддържа връзка с похитителя.

Въпреки че помирението почти винаги е желан подход, то невинаги е успешно. В края на краищата разпадането на семейството е имало своята сериозна причина. Ако обаче помирението реши проблемите на родителите, то може да се окаже истинското и единствено разрешение.

През 1988 година с мен се свърза сестрата на Мери-лин жена от Детройт, омъжена за иранец на име Фе-ридун. До този момент вече ми се беще изяснила схемата, елементите на която подсказваха неминуемо отвличане. Мерилин бе държана като заложница от своя съпруг в собствения си дом. Подслушвал телефонните й разговори и й забранил да се вижда с роднините си. Според нея бил складирал туби с бензин в къщата и заплашвал, че ще я изгори жива заедно с четирите им деца или ще ги хвърли с колата от някой мост. Казал на Мерилин: „Ако се обърнеш към властите, ще убия всички ни."

Изпълнена със страх за живота им и притеснена от липсата на разбиране от страна на правната система, аз се посъветвах с държавни служители и се обърнах за помощ към един приют за жени със сериозни семейни проблеми. Уре-

дихме Мерилин и децата й да избягат и да бъдат прехвърлени с помощта на няколко от тези приюта до един отдалечен щат. Там тя заживя под ново име и се записа в университета, което й помогна да си изгради самочувствие и я подготви за самостоятелен живот с децата.

Година и половина по-късно, когато съпругът й поиска от съда разрешение да вижда децата, тя ми каза, че е готова по-скоро да отиде в затвора, отколкото да разкрие местожителството им. Беше толкова загрижена за тяхната безопасност, че оставяше колата си на някой паркинг в Охайо и взимаше кола под наем, за да се явява пред съда в Мичиган.

Положението на Мерилин бе белязано с всички признаци на наближаващото нещастие. Феридун почти нямаше връзки и никакви роднини в Щатите. Наскоро бе ходил до Иран. Беше типичен сценарий за отвличане на децата и отвеждането им отвъд граница.

Най-сетне дойде денят, когато съдът щеше да постанови кой ще получи родителските права. На Мерилин бе наредено да доведе децата или щяха да я затворят за проявено неуважение към съда. След няколко разговора служебното лице, известно като „приятел на съда*', препоръча да не се дава разрешение на съпруга да вижда децата, което бе огромна крачка напред. На делото бях призована като главен експерт и бях абсолютно уверена, че този случай ще се окаже различен от многото други подобни случаи.

Най-после всичко бе готово за финалната сцена. Стояхме в коридора заедно с майката, сестрите и адвоката на Мерилин и я чакахме да пристигне с децата. Феридун също чакаше. Носеше скъпи коледни подаръци за децата. Вратата на асансьора се отвори и от него излязоха Мерилин и децата, минаха покрай нас и се отправиха към бащата. Помолиха за разговор насаме и стана ясно, че е много вероятно да се сдобрят. Няколко месеца по-късно чух, че двамата със съпруга си продължават да се срещат и че Мерилин е прекъснала всякакви отношения със семейството си.

Този случай отразява един особено обезкуражителен аспект на синдрома на потисканата и унижавана жена: колкото по-лош, агресивен, невъздържан и опасен е мъжът, толкова по-голяма е вероятността да се съберат отьово. Също така типичен е случаят, когато потърпевшата се от-

5. От любов към дъщеря ми

65

казва от помощта на близки и познати след завръщането й при своя инквизитор.

След тази патетична драма, която се разигра в съдебната зала, адвокатът се обърна към мен и ме попита:

Как ще постъпите, когато следващият се обърне за помощ към вас?

Бях силно огорчена и му отговорих с чувството, че съм предадена: . 4

Няма да му помогна.

Не само бях отделила значително време на Мерилин, но дори я бях поканила да дойде и живее у дома, когато идваше на съдебните заседания в Мичиган. Бях пренебрегвала собствената си безопасност, както и тази на Махтоб, като й се доверих в желанието си да й помогна. Въпреки всичко знаех, че трябва да продължа в името на много други деца.

През юни 1990 година в Брюксел двамата с Арни се срещнахме с Патси, белгийка но народност. Говореше много добър английски, който бе научила в Израел. Взела на ръце деветмесечното бебе, тя тъжно рече:

Въпреки че сме разделени от осем години, съпругът ми отказва да ми даде развод. Живея с друг мъж, с когото решихме да имаме дете и да започнем нов живот, но не мога да се отърва от стария си.

Патси срещнала Бен нерелигиозен евреин в Израел, където много обичала да ходи. Сключили граждански брак в Брюксел и той помолил един свещеник да му стане свидетел.

Докато живеехме в Белгия, той се държеше като истински европеец каза ми Патси.

Но след като се върнали в Израел'със сина и двете си дъщери, започнал да се държи по коренно различен начин. (Това е често срещано в тези случаи).

Биепте ме, заключваше ме в апартамента и не даваше храна на децата, затова ги взех и го напуснах обясняваше Пагси. Никога не съм внушавала на децата, че баща им е лош, a аз съм добра. Не беше нужно да го казвам на двете по-големи, които виждаха сами, защото ме биеше пред тях.

Девет месеца след завръщането им от Израел Бен се опитал да отвлече децата. Най-малкото още не можело да хода и било най-лесната жертва. Бен я оставил в колата, а когато Патси се втурнала да я вземе, Бен се опитал да я

66

блъсне с вратата на колата. Другите две деца запишели и привлекли вниманието на минувачите, което го принудило да ги остави.

Патси получила съдебна заповед от белгийски съд, според която децата били присъдени на нея, но нямала особено доверие на съдебната система и решила да заживее под чуждо име и на друго място. Децата трябвало да сменят училището по средата на годината и не можели да разберат какво точно става. По-голямата дъщеря била много изнервена, но отказвала да сподели причината. Едва след като момичето започнало да се подмокря през деня, Патси му обяснила, че Бен се опитва да ги отведе в Израел без майка им.

През ноември 1985 година Бен се появил в училището на децата, придружен от телохранител и два автомобила. Като си припомнила първия му опит, по-голямата дъщеря казала: „Не искам да ходя с него във Франция". Опитът за отвличане пропаднал за втори път.

Следващата година минала без инциденти въпреки няколкото полицейски доклада, че Бен е в Белгия. През декември 1986 година обаче, когато децата билисьответно на седем, пет и четири годинки, последният опит на Бен да ги отвлече успял. С огромни усилия Патси ги проследила от Брюксел през Амстердам, Лондон и най-сетне до Ню Йорк през февруари 1987. В продължение на десет месеца Патси посетила Съединените щати десет пъти, опитвайки се да открие децата си. Намерила си работа в Националния център за изчезнали и експлоатирани деца и дори участвала в телевизионното предаване „Най-търсените лица в Америка".

През януари 1989 година съпругът на Патси бил арестуван в Ню Йорк и затворен по обвинение в отвличане. Той казал, че е взел децата, защото не искал да бъдат възпитани като християни: Патси била католичка. Бен отказал да съобщи къде се намират децата. По-късно тя научила, че ги укривали в една хасидимска еврейска комуна някъде в Съединените щати. Седем месеца по-късно Патси победила и Бен бил екстрадиран обратно в Брюксел първото екстрадиране заради отвличане на собствени деца в историята на белгийското право.

Според белгийските закони това престъпление се наказва със затвор от осем дни до една година. Ако похитителят откаже да даде сведения къде са децата, наказанието

67

може ца бъде удължавано, както се случило и с Бен, който в момента излежаваше третата си година в белгийски затвор. Докато разговаряхме с Патси, разбрах, че тя не търси отмъщение срещу бившия си съпруг. Държеше да бъде в затюра, защото бе единственият, който можеше да разкрие ?ъде са децата й.

Патси и баща й се върнали обратно в Щатите и с невероятна упоритост проследили следите на децата/Открили две еврейски групи хасидими, сред които децата са живели: в един от случаите ги изпуснали само за някакви си шест седмици. Очевидно обаче за действията и откритията им бчло съобщавано на съучастниците на Бен и малките били местени от място на място. Всичко, което знае Патси за своите деца, е, че са някъде в Париж или Амстердам или Мексико сити изобщо някъде по широкия свят.

Патси обединила усилията си с Ан-Мари Лизин, служителка на белгийското правителство, и двете основали международна организация „Изчезнали деца" с идеална цел, която започнала да функционира през септември 1989 година. Организацията дава съвети на родители, чиито деца са застрашени от отвличане, както и на родители на отвлечени деца. Стреми се да въздейства върху съдебните власти с примери за сериозността на това престъпление. Както в цял свят, така и в Белгия решението на подобни случаи е в ръцете на съдиите.

Красив либиец на име Сабри Хашим завъртял главата на Кит Бел, докато учели за следдипломна квалификация в Портланд Колидж в щата Орегон. След раждането на сина чм Ахмед Сабри склонил Кит да отидат до Либия. И както в много подобни случаи, щом стъпили на родна земя, не дал и дума да се издума за връщане в Щатите. Дъщеря им Камела се родила в Либия.

След три нещастни и самотни години в непознатата страна Кит успяла да убеди Сабри да я пусне с децата в Щатите, за да прекарат там отпуската. Подобно на Кристин Улман тя незабавно подала молба за развод и заживяла под чуждо име и на друго място. Сабри ги последвал и се върнал в Америка, за да оспори развода.

Съдията задържал либийските и американските паспорти на децата и разпоредил бащата да вижда децата си в присъствието на посочено от съда лице. Кит се възпротивила, като се обосновала, че се страхува за безопасността на децата и за собствения си живот, но съдията я заплашил

68

със затвор за проявено неуважение към съда. Като си дала сметка, че децата ще бъдат изложени на много по-голяма опасност, ако я вкарат в затвора, Кит с неохота се върнала у дома и изоставила чуждото име. Когато Сабри дошъл да вземе децата и да ги изведе за втори път, след като били присъдени на Кит, той успял да излъже придружителя и да влезе с децата в магазин за играчки без него. И тримата изчезнали безследно. Три седмици по-късно Сабри пратил телеграма на американския си адвокат, в която го уведомявал, че той и децата са в Либия.

Когато Кит му се примолила да й разреши да ги посети в Либия, той грубо отговорил: „За нас ти повече не съществуваш". Три години след отвличането Съединените щати бомбардирали щаб-квартирата на Кадафи в Триполи, която се намирала на километър и половина от жилището на Сабри. За да докаже на Кит, че са оцелели, Сабри й изпратил снимки на шестгодишния вече Ахмед и Каме-ла, която била на четири годинки. Въпреки че горяла от желание да узнае как изглеждат порасналите й деца, снимките разкъсали сърцето й.

Въпреки огромната болка, причинена от раздялата с децата, Кит ми каза, че е сигурна в едно: децата й ще бъдат обичани, докато е жива свекърва й. В същото време добави:

Ще ги отгледат в общество, на което нямам никакво доверие. Ще бъдат възпитани да вярват в ценности, които почти не разбирам, а образователната им система няма нищо общо с американската.

Кит е научила много за културните различия и сега напълно разбира ролята, която ислямът определя на бащата. Тя продължава да бъде разкъсвана от ужасна дилема.

Аз съм дала живот на тези деца, значи те са мои. Той ги обича и според неговото общество те са негови.

Кит признава, че е по-щастлива от някои изоставени родители.

Зная къде са децата ми и може би някой ден... каза тя глухо. Когато я попитах дали е обмисляла варианта „контраотвличане", тя отвърна:

Бих ги взела само ако преди това се разберем мирно и тихо. За тях това ще бъде ужасно: те не говорят английски и са там от толкова време.

От любов към децата си Кит не иска да травмира отново живота им.

69

Тя продължава да пише на Ахмед и Камела и да им праща подаръци, без да знае дали наистина ги получават. Продължава да се обажда по телефона, но никога досега не са й позволявали да разговаря с децата си. След десет години невероятни страдания, крепи я само надеждата, че някой ден, когато децата пораснат, тя отново би могла да се сближи с тях.

В този случай съдията е направил една често допускана грешка: решил, че може да защити децата, като задържи паспортите им (някои съдии дори разчитат на още по-наивна тактика; те заплашват с арест родителите-похитите-ли, ако нарушат някое разпореждане на съда напразна заплаха за всеки, който е решил да напусне страната). Съдът не взел под внимание една очевидна слабост в международните паспортни норми правото на всеки гражданин на чужда държава да преминава границата с вписани в своя паспорт деца.

Служителката от Държавния департамент Тереза Хоб-гуд, която се занимаваше с моя случай, както и със случая на Кит, отбеляза, че родителят, на когото са присъдени родителските права, „може да ни даде копие от съдебната заповед: ние ще се намесим и на децата няма да бъдат издадени американски паспорти. Разбира се, другият родител може да се обърне към своето посолство или консулски отдел и да извади съответни паспорти, така че това в никакъв случай не е сигурна гаранция."

През 1986 година направих предложение Държавният департамент да въведе паспортна проверка за всички деца до шестнайсетгодишна възраст, които напускат страната. Предлагах да се въведат в компютър имената на потенциалните жертви, които ще бъдат разпознати без 'значение с какъв паспорт пътуват.

От Държавния департамент отговориха, че идеята ми не е приложима, защото ще накърни правата на американските граждани. Отвърнах, че паспортната проверка ще отнеме не повече време от проверката на билета и връчването на бордната карта и че пътниците ще приемат това дребно забавяне така, както приемат за напълно естествени проверката за безопасност на пътуващите и багажа им посредством мониторните системи, наложили се по напълно разбираеми причини. А нима правата на нашите невръстни граждани не бива да бъдат защитавани?

70

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Пакистанско правосъдие

През април 1989 година малката градска библиотека в едно мичиганско градче едва побра петдесетте жени и мъже, дошли да ме чуят. Когато започнаха да ми задават въпроси, аз се обърнах към млада дребна жена на двайсет и две-три години, която седеше на първия ред и поглъщаше' всяка моя дума. Тя се изправи и рече с развълнуван глас:

Идвам от дом за жени със семейни проблеми, на сто и петдесет километра оттук. Аз и двегодишният ми син се крием от съпруга ми. Той ме заплаши, че ще отвлече сина ни и ще го отведе в родния си Ливан. Какво мога да направя? Кой може да ми помогне?

Тя млъкна и се разплака. Присъстващите провинциални люде, неиривнкнали към подобна проява на емоции на публично място изведнъж утихнаха. В този момент • се изправи една привлекателна, добре облечена жена с изключително делово поведение, която се представи като Крие Корест.

Присъствувам от името на сенатор Доналд Рийгъл започна тя. Много съм развълнувана от това, което чух, и бих искала да обясня как бихме могли да помогнем ние.

Крие ни дойде като дар божи това бе жена, предана от душа и сърце на каузата ни, заредена с огромна енергия и изключителна интелигентност. Заразяваше с ентусиазма си всички свои колеги, в това число и началника си. Неотдавна сенатор Рийгъл бе присъединил усилията си към тези на сенатора Алън Диксън от Илинойс първия член на конгреса, който повдигна нашия въпрос. Преди това аз бях обсъждала различни случаи със служители на Държавния департамент и Сара Панг, сътрудничка на сенатор Диксън в неговата кантора в Чикаго. В Мичиган трябваше да мине време, преди да се появят и други подобни случаи ка-го моя, така че до 1988 година проблемът съществуваше съвсем теоретично и имаше абстрактни измерения. Колкото повече хора четяха книгата ми, толкова по-често започнах да получавам писма и телефонни обаждания от жители на Мичиган. Когато в нашата „груйа" се включи Крие, аз получих сериозно подкрепление.

71

Винаги когато се намирах на турне или трябваше да пътувам в чужбина, Крие продължаваше нашето дело и поддържаше връзка с родителите, на които се опитвахме да помогнем. Тя намали невероятното напрежение, на което бях подложена от мига, в който книгата ми излезе от печат, и ми стана неизчерпаем източник на морална подкрепа.

Едно семейство покори сърцето на Крие: Кристи Хан и тримата й сина. Пътят, извървян от Кристи Хан, бе низ от неочаквани препятствия, завои, интриги, опасности, докато най-сетне проблемът й намери разрешение в една твърде далечна в много отношения страна.

Кристи си играела с децата в дома на негова леля, ко• гато групичка от приятели и роднини на мъжа й нахлули в стаята. Лицата им били опънати от напрежение, говорели един през друг. Тя успяла да разбере само откъслечни думи, защото след деветнайсетте месеца в Пакистан знанията й по урду били доста ограничени. Все пак схванала, че са се обадили от полицията някъде в Мичиган и че се е случило нещо ужасно.

Риаз е в затвора! обяснил й на английски един от деверите. Трябва да разбереш какво е станало.

Сърцето на Кристи се свило. Това бил най-страшният й кошмар, новината, от която се бояла най-много, откакто Рйаз Хан, нейният съпруг-пакистанец, заминал преди две седмици за Съединените щати и я оставил сама с двамата им сина. Моля ти се, Господи, дано нищо не му се е случило, молела се Кристи, докато,,паниката на околните я завладявала бавно, но сигурно. Моля те, нека се върне отново при нас.

Това се случило през август 1990 година, деветнайсет месеца след като Риаз отвлякъл двамата им сина от дома им близо до Детройт и ги завел в родния си град Пеша-вар, а после задържал насила и Кристи, която ги последвала. Оттогава Риаз се превърнал в изключително труден за съжителство човек не само за нея, но и за собственото си многочислено семейство. Кристи знаела, че Риаз е единствената й надежда, че само той може да ги отведе обрат-. но у дома. Преди да тръгне, дал строги нареждания: на Кристи и децата било забранено да напускат къщата без придружител, да не говорим за страната. Когато Риаз заминал, тя трябвало да се справя не само с един, а с шест мъже баща му и петимата му братя. За разлика от Риаз нито един от тях не бил свързан по никакъв начин със Съ-

72

единените щати. Според обичая те щели да задържат Крис-ти и синовете й особено синовете завинаги при себе си. При всичките си слабости и лоши черти на характера Риаз бил единственият й лъч надежда да върне свободата им.

Докато успее да се свърже с полицейския участък в Бе-риен Каунти в Югозападен Мичиган, минало много време. Неговите роднини се въртели наоколо и й задавали по пет въпроса наведнъж. Докато Кристи напрягала слух, за да чуе какво й говорят в слушалката, мислите й препускали лудо. Неведнъж била премисляла всички беди и неприятности, които можели да се случат на съпруга й при това пътуване. Ами ако седне зад волана пиян и катастрофира (въпреки че ислямът забранява употребата на алкохол, Риаз не спазвал стриктно Корана)? Ами ако отиде при бившата си любовница и избягат заедно? Ако зареже Кристи и децата на произвола на съдбата? Или ако загадъчните дела на Риаз го докарат до затвора?

Полиция! пропукал в слушалката идващият от петнайсет хиляди километра женски глас.

Ало, обаждам се във връзка със съпруга ми. Името му е Риаз Хан. Кристи го произнесла буква по буква. Научих, че е арестуван.

Божичко, дано всичко се оправи!

Мисля, че не е арестуван казала жената и замълчала, а в това време Кристи въздъхнала: всичко било ня-какво*недоразумение, не са разбрали правилно.

После чула онова, което всъщност се е случило. Съобщили й го безизразно, но то надхвърляло и най-черните предчувствия на Кристи.

Намерен е труп, който бе идентифициран. Мисля, че се обаждате за него.

Кристи глухо повторила на глас чутото и неговите роднини избухнали в ридания. Имала чувството, че се намира някъде много, много далеч и всичко това е лош сън, който се отнася за друг човек. Сетила се единствено за онова, което Риаз й казал на тръгване с типичния си загадъчно-заплашителен тон, който сега кънтял в ушите й:

„По-добре се моли да не ми се случи нищо, докато съм далеч, защото, ако ми се случи, ти никога няма да се измъкнеш от тази страна."

Когато Кристи завършила успешно първи курс на университета Истърн Мичиган през юни 1985 година, тя жа-

73

дувала за промяна и нови приключения. Заминала за Тул-са, Оклахома, при своя съученичка от гимназията, която учела в университета „Оръл Робъртс", основан от известния прероден евангелист. Тя самата била дълбоко вярваща презвитерианка и атмосферата в „Оръл Робъртс" много й допаднала. Освен това харесала Риаз Хан висок, добре сложен студент от Пакистан с гъста черна коса и силна волева брадичка. v

Още при първата им среща, уредена от приятели, Риаз бил явно привлечен от жизнерадостната и закачлива Кристи. Бил двайсет и пет годишен, четири години по-голям от нея, и за Кристи това била една освежителна промяна в сравнение с ограничените третокурсници, с които излизала в Мичиган. Той бил завършил право в Пакистан, обиколил цяла Европа и сега се надявал да получи по-висока степен в Щатите.

Изглеждаше много честен, ученолюбив човек каза ми по-късно Кристи.

Освен това Риаз бил много романтичен човек и галантен кавалер. Настоявал да й отваря вратите. Подарявал й цветя при всяка среща. Непрекъснато се възхищавал от нея и я карал да се чувствува жена.

Макар и рожба на съвсем различна култура, Риаз бил пламенен почитател на Съединените щати. Казвал, че обича американците и че тук се живее много по-свободно, отколкото в Пакистан, където било въведено военно положение малко преди да напусне страната през 1982 година. Риаз почти не говорел за своята родина и избягвал въпросите, свързани със семейството му. Те не се интересували от онова, което вършел, твърдял той. Пишел им рядко.

По същия начин реагирал и на въпросите, свързани с религията. Въпреки че деветдесет и седем процента от населението на Пакистан изповядва исляма, Риаз твърдял, че е вярващ християнин. В училище се опитвал да научи повече за своята вяра.

След като Кристи се върнала в Мичиган, Риаз й се обадил и двамата започнали редовно да се виждат през уикендите. През декември Риаз се запознал с родителите й. Той вече неведнъж й предлагал да се оженят. Бил настоятелен и пламенен. „Не мога да живея без теб, ще умра без теб! заявявал й той. Ти си най-прекрасният човек, когото съм срещал в живота си." Припомняйки си всичко това, Кристи каза:

74

Бях изключително наивна. Бях идеалната жертва вярвах на всяка негова дума.

През януари 1986 година Риаз казал на Кристи, че студентската му виза е изтекла. Щял да отложи следването си с един семестър, да се върне в Пакистан, да подаде молба за нова виза и да пристигне в Щатите по възможно най-бързия начин. Въпреки предчувствието си, че избързва, Кристи най-сетне приела предложението му и двамата се уговорили да се оженят, след като той се върне през есента.

Но Кристи не издържала дългото му отсъствие много й липсвал. Тя се подчинила на своя романтичен импулс и заминала при годеника си, без да завърши своето следване. Това била най-безразсъдната авантюра в живота й, но Кристи потеглила без вътрешна борба, без колебание. В края на краищата всичко било като на кино: приключение в екзотична страна с човека, на когото имала безрезервно доверие.

Пешавар е разположен в Северозападен Пакистан, на около седемдесет километра от границата с Афганистан и прохода Хибер, част от някогашния древен път между Индия и Русия. При все че планините в тази област се считат само за подножие на великите Хималаи, Кристи не била виждала подобно нещо в живота си гледката, която се разкрила пред очите й, била величествена. Пътищата били тесни и криволичещи и нямали предпазни прегради ако, не дай Боже, паднеш, имало дълго време да се търкаляш до дъното на пропастта. Най-опасните участъци били отбелязани с череп и кръстосани кости, нарисувани върху крайпътните скали.

Градът не бил толкова интересен. Известна туристическа забележителност през седемдесетте години, с прочут пазар, сега той бил приютил десетки хиляди афганистански бежанци, които дошли тук след съветската военна намеса през 1979 година. Новодошлите живеели в най-бедните квартали и нуждите им от вода, прибавени към тези на местното население, надхвърляли наличните запаси. Проблемът с канализацията бил също много сериозен. Пешавар бил не само изолиран, но и мръсен, гъсто населен град, в който се ширели зарази и болести, а над него се стелел мръснокафяв прах. Печалната слава на племето патани, което контролирало града и околностите му с твърда ръка, се носела из цял Пакистан.

75

Въпреки че Риаз и Кристи отседнали при негова леля в града, повечето членове на семейството му живеели на селов блатистата равнина на двайсет километра западно от Пешавар. По-точно казано, семейството притежавало селото и ограждащите го безкрайни полета, засети със захарна тръстика, манго и памук. Селяните хиляди бедняци, обитаващи прости дървени колиби работели из тези поля също като в някогашна плантация: друг източник на препитание просто нямало.

Според пакистанските разбирания многобройното семейство Хан било страшно богато. Родът се оглавявал от бащата и чичото на Риаз. Самият Риаз считал, че семейният бизнес с плодове е в окаяно състояние. Къщите им били големи, но зле поддържани и се нуждаели от сериозен ремонт.

Риаз бил второто от осемте деца на семейството и заемал достойно място в селището. Бил най-амбициозният и най-авантюристично настроеният член на семейството единственият, който разкъсал тесните рамки на Пешавар и тръгнал по света. Обожаван от майка си, глезен от баща си (слаб, с крехко здраве и страдащ от язва), Риаз им беше като цар, разказваше Кристи. Даже по-големият му брат се съобразяваше с него. Беше странствал много и хората мислеха, че знае всичко." И Риаз не правел нищо, за да развали това впечатление.

Кристи се влюбила в семейство Хан, в тяхната топлота и гостоприемство. Впечатлила се от,огромното им желание да обгърнат с внимание една чужденка, която скоро щяла да се сроди с тях. От мъжете най-много й допаднал Фиаз третият брат. Бил толкова любезен, че оставал да си говори с нея дори когато останалите излизали да погърмят с пистолетите, автоматите и картечниците за удоволствие.

Семейството правело всичко възможно тя да се чувства добре. Когато Кристи попитала дали може да наруши обичая и да сваля чадора от главата си, когато е много горещо, жените й разрешили. Риаз я погледнал накриво, но не казал нищо и Кристи щастливо носела чадора си преметнат през рамо като мексиканско наметало.

От своя страна семейството било поласкано от голямото желание на Кристи да научи повече за техните традиции и всекидневие.

Чували сме, че американците се отнасят отвратително с чужденците признал й един братовчед.

76

Но самата Америка е населена от чужденци, дошли от различни страни всички сме такива, отвърнала Кристи за радост на останалите. Освен това опровергала предубежденията им за американките, че „сме шумнк, агресивни и се държим лошо с мъжете си". След като веднъж наблюдавал как Кристи поднесла чай на приятелите на Риаз, баща му не спрял да я хвали за „покорността й".

Дотук добре. Други случки обаче карали Кристи да си задава въпроса дали няма да сгреши, ако се впусне в тази авантюра. Един ден една братовчедка й дошла на гости и я попитала:

Не се ли страхуваш от лошия му характер?

Не. Какво му е на характера? отвърнала Крксти.

О, Риаз има ужасен характер отвърнала братовчедката и всички тук се страхуват от него.

По-късно изумената Кристи се обърнала към Риаз:

Значи имаш.ужасен характер, така ли?

Глупости! отвърнал Риаз тези хора просто не ме разбират.

Няколко дни по-късно друга братовчедка направо попитала Кристи дали Риаз я е бил. Тя била потресена,

Не, разбира се! Само да ме пипне с пръст, и ще си тръгна на минутата!

Припомняйки си миналото, тя сподели:

Притесни ме факта, че те ми задаваха подобни въпроси, а в същото време Риаз се държеше толкова добре с мен. Затова си помислих, че може би просто не го разбират. Знаех, че много често се случва човек да не се разбира със семейството си, но това не му пречи да се ожени щастливо.

Бракът бил целта, която Риаз преследвал с всички сили. Искал да завърже брачния възел в Пакистан: колкото по-скоро, толкова по-добре. Кристи се възпротивила. Смятала, че ще бъдат годеници още известно време, а после ще сключат църковен брак в родния й град. Била доста притеснена, когато узнала, че всъщност Риаз е мюсюлманин не толкова от самия факт, колкото от лъжата, с която е живяла толкова дълго. Кристи отбеляза:

Смятах, че докато носи някакви религиозни ценности, нищо няма значение.

За да я убеди, Риаз й обещал втора сватба след завръщането им в Щатите. Впоследствие се отказал от обещанието си, като заявил, че ислямът му забранява да участ-

77

вува з християнска церемония. После хвърлил бомбата властите отказали да му удължат визата. По-късно Кристи научила, че Риаз е загубил мястото си в „Оръл Робъртс" поради голям брой отсъствия. За него не съществувала ни^ каква друга възможност да се върне в Щатите освен брак с американка.

Ако ме обичаш и си готова да се омъжиш за мен в Америка настоявал той, защо да не го направиш тук? Тогава никой няма да може да ни раздели.

Още на следващата сутрин Риаз събудил Кристи с ултиматума:

Решавай! Или се жениш за мен сега, или се връщаш без мен.

Имамът бил вече в къщата. Нямало време за мислене Кристи дори не успяла да си измие лицето.

Напълно объркана от неочаквания натиск, Кристи се опитала да се отърве от предчувствието, че нещо не е наред. Риаз несъмнено имал своите недостатъци, но тя просто не можела да си представи как ще живее без него. Докато отивали при имама, тя го бутнала в една стая и рекла:

-Ще се омъжа за теб, но трябва да разбереш: аз не мога да живея тук. Нашите деца не могат да израснат тук.

В Пешавар била виждала много деца, и то на заможни семейства, болни от малария и тиф.

Разбира се отвърнал Риаз. Затова те моля да се оженим тук за да мога да се върна в Америка и да изградим общия си живот там.

Кристи се отнесла с разбиране към мюсюлманската церемония, но дала ясно да се разбере, че ще си остане християнка.

Щом вземаш нашия брат за съпруг, за нас ти си мюсюлманка рекла една от сестрите. Ще приемеш ли ислямско име?

Ето как си спомняше Кристи събитието:

Докато бях там, научих много неща за исляма и всичко бе идеално това е една много миролюбива религия. Казах им, че няма да сменя вярата си бях съвсем категорична по този въпрос. Казах им, че ще сменя християнското си име само защото така щяха да ме приемат по-лесно.

8 брачното си свидетелство Кристи е записана като Ми-риам.

78

Самата сватбена церемония била съвсем скромна. Риаз и Кристи разменили ислямската клетва за съпружеска вярност пред двама свидетели и още един мъж, който присъствал вместо бащата на Кристи. „Имамът не говори английски, казал й Риаз, така че каквото ти каже, отвръщай с „ги", което означава „да" на урду. Стой спокойно, усмихвай се и не задавай никакви въпроси."

След церемонията Риаз й казал, че ще отпразнува събитието, като отиде да вечеря с братята си навън. По традиция нямало да присъства нито една жена добавил той, дори самата Кристи. Щял да й донесе парче пилешко.

Кристи прекарала първата си брачна нощ сама била обидена, но се опитвала да приеме нещата такива, каквито са.

Не бях толкова наивна, да смятам, че две културни традиции могат да са смесят безпроблемно каза тя. Знаех, че ще са нужни компромиси и отстъпки и от двете страни. Тази нощ отстъпих аз, защото не смятах, че се е случило кой знае какво.

През следващите дни объркването й се засилило още повече. Преди женитбата винаги присъствала, когато идвали приятелите на Риаз. Сега все по-често трябвало да остава сама. , ч

*Не разбираш езика, пък и те се чувствуват неудобно пред теб рекъл й не съвсем любезно Риаз. Не са свикнали в стаята да има жени.

Кристи разказваше, че било „като в приказките на ужаса, в които съпругът се превръща в чудовище в деня на сватбата. Бях притеснена и ядосана, но знаех, че пребиваването ми тук е към своя край и не исках да го помня с лошо. Едно от онези изпитания, при които просто стискаш зъби какво друго ти остава да направиш?"

Когато се разделила със съпруга си през август новата му виза не била още готова, Кристи прегърнала силно Риаз и го притиснала до себе си. Тя си припомнила всички хубави неща в живота им; била сигурна, че щом се приберат в Америка, нещата ще се оправят. В края на краищата се обичали, нали така? Щели да направят всичко възможно бракът им да излезе сполучлив.

Четири месеца по-късно, на 24 декември 1986 година, Риаз кацнал в Детройт. Това била първата им Коледа заедно и първата среща на Риаз с малкия му син Джонатан. Срещата била нежна и вълнуваща. Той я ухажвал така, как-

79

то и преди женитбата. „Като си помисля сега, каза ми тя, това бе най-хубавият момент от брака ми."

Наели къща в Ливония, недалеч от родителите й, и Риаз започнал работа в една бензиностанция. Работел само нощна смяна и бил много съвестен, но Кристи усещала, че не е доволен от този неквалифициран труд. Било временно, казвал й той, само докато разработи бизнеса си с ориенталски килими. ^ . k

Риаз бил внимателен и нежен баща и тези първи няколко месеца преминали в щастие и пълно разбирателство. Кристи се дразнела, когато той се представял за пет години по-възрастен, отколкото бил в действителност, или когато излъгал семейството си, че бензиностанцията е негова. Ако признаел истината, казал й той, повече нямало да го уважават.

Уважаваш ли ме? непрестанно питал той Кристи.

Разбира се отвръщала тя. Докато работиш упорито, изобщо не ме вълнува какво точно нравиш.

Ала Риаз никога не оставал доволен от отговора й.

Не след дълго бракът им започнал да се руши. Въпреки че баща му пращал пари (веднъж от Пешавар пристигнал чек за 10 000 долара), търговията с килими, която искал да започне Риаз, така и не потръгвала. Никой не му давал възможност, недоволствал той: тук към чужденците хранели куп предразсъдъци. Непрекъснато се тревожел за пари и накарал Кристи да започне работа като секретарка в адвокатска кантора тя не се чувствувала готова за това, Джон бил едва на няколко месеца. Риаз загубил интерес към детето и престанал да помага вкъщи.

Каза ми, че това било унизително и не било необходимо да го върши разказваше Кристи. Отметна се от абсолютно всичко, за което се бяхме споразумели. Престана да проявява каквото и да е разбиране всичко отиде по дяволите.

Кристи лесно се приспособявала, дори прекалено лесно, казва тя за онова време ала започнала да се възмущава открито от несправедливото разделение на семейните задължения. Въпреки че Риаз непрекъснато се тревожел за пари, той се обличал само от най-скъпите магазини, вечерял сам в хубави ресторанти, препускал из града във взети под наем лъскави автомобили последен модел, за които се кълнял, че му ги дават негови приятели, и току се прибирал вкъщи с нов златен пръстен на

80

ръката, за който съобщавал, че е подарък от семейството му.

Кристи нямала никаква представа откъде идват парите, но била сигурна, че нито тя, нито Джон получават своя дял. Риаз все така си държал парите в отделна банкова сметка, от която плащал на бакалина и за бензин. Кристи едва успявала да плаща наема и всички останали разноски и напрежението от работата и грижите за детето я изтощили напълно. Взела да недоволства най-вече по телефона, защото единият работел денем, а другият нощем. Това никак не се понравило на Риаз, защото по този начин тя демонстрирала „неуважение" към него. Една нощ се разярил:

Като се върна от работа, хубавичко ще те наредя! Кристи не била сигурна какво точно имал предвид, но

след час Риаз отново позвънил да й се извини:

Уморен съм, пък и парите все не стигат.

Същата пролет Кристи направила спонтанен аборт. Отчаяна, тя позвънила на една приятелка да й се оплаче. Споделила, че ако има кой да й помага вкъщи и не се налага да работи толкова дълго в кантората, може би щяла да задържи бебето. Риаз я чул и страшно се разгневил. Как смеела да го обижда пред друга жена!

През юли Кристи отново забременяла. Обадила се на майка си и тя я посъветвала да намали работния си ден.

Не мога, не сме в състояние да си,го позволим отвърнала Кристи.

На другия ден Риаз бил бесен:

Защо каза на майка си, че не можем да си го позволим? Сега ще си мисли, че съм пълен нехранимайко.

Докато й крещял, у Кристи се появило съмнение, което по-късно се потвърдило: „Съпругът ми подслушва телефонните ми разговори."

Споровете им ставали все по-чести и разгорещени, но Риаз никога не посягал да я бие и тя почти била забравила странния въпрос на братовчедката в Пакистан. Ето защо изпаднала в шок, когато една нощ съпругът й я сграбчил за гърлото и започнал да я души, без да обръща внимание на молбите й. Пуснал я чак когато загубила съзнание.

Когато ти се случи за пръв път, просто не можеш да повярваш припомни си Кристи. Не можех да допусна, че този човек е способен на подобно нещо.

6. От любов към дъщеря ми

81

Още същата нощ Риаз паднал на колене и започнал да й се моли:

Съжалявам, скъпа, много съжалявам. Вината не е твоя, имам лош характер, това е.

Буквално целувал краката й. Като тръгнал на работа, Кристи не могла да мигне цяла нощ и непрестанно си мислела как на сутринта ще се качи в колата, ще вземе Джон и никога повече няма да се върне тук. Съмнало* но тя не тръгнала. Била бременна и новият живот в нея я изпълвал с оптимизъм. Не искала да си представя бъдещето с две малки деца и без съпруг.

Случката започнала да се повтаря редовно. Риаз се нахвърлял срещу нея за нещо дребно, след което започвал да я моли за прошка, после отново се чувствал унижен и пак побеснявал. Две седмици по-късно й ударил такъв шамар, че устната й се надула. Следващия месец отново я душил това бил любимият му начин да я тормози, защото не оставял никакви следи.

Също като куче припомняше си тя по-късно. Колкото повече се страхувах, толкова повече се разбесня-ваше гой.

Когато Кристи споделила тези неща със своя гинеколог, той я предупредил, че Риаз заплашва живота и на плода и й дал телефонните номера на няколко домове за подслон. Кристи обаче продължавала да мисли, че може да спаси брака си:

Когато повярвам в един човек, аз дълго време съм му всеотдайна.

Не можела да не изпитва съжаление към съпруга си, който бил изпаднал в такъв стрес, че брадата му взела да окапва.

Но в един момент Риаз се успокоил, сякаш в отговор на молитвите й. През септември се преместили в апартамент и така финансовият натиск намалял. Кристи сама окуражила съпруга си да тръгне на психоаналитик, който открил нарушаване на химическия баланс и му препоръчал медикаментозно лечение. Избухванията попреминали. В продължение на седмици в семейството царели мир и спокойствие.

Но в края на ноември 1987 година крехкото равновесие рухнало отведнъж след едно телефонно обаждане.

Може ли да се обади Риаз? попитал приятен женски глас.

82

Когато Кристи попитала какво да предаде, жената казала:

Вие коя сте?

Неговата съпруга Кристи.

Е, аз пък съм неговата приятелка Никол. Отначало Кристи решила, че това е шега. Риаз винаги

бил на работното си място, когато се обаждала в бензиностанцията нощем. Кога е намерил време за извънбрачна връзка?

Сигурно има енергия в излишък заключила тъжно тя. Яростта на Никол, след като научила за двойствения живот на Риаз, я убедила, че момичето не се шегува. Риаз бил казал на Никол, че живее у свой богат чичо, и тя си мислела, че звъни на него била попаднала на телефонния номер случайно: бил написан върху някакъв багаж, който Риаз бил оставил в дома й. Той й се заклел, че нито е женен, нито има деца това именно засегнало Кристи най-дълбоко. Как може един мъж да се отрича от собствения си син? Целият им брачен живот изведнъж й се сторил съшит от лъжи и измами. Повече не можела да понася това положение.

Когато хвърлила обвиненията си в лицето на Риаз, той заел нападателна позиция. „Къщата на Никол е по-чиста от твоята казал той на Кристи. Писнало ми е от сутрешните ти неразположения. Освен това спя с Никол само защото ти самата имаш любовник в кантората" обвинение, което й прозвучало направо смехотворно, тъй като адвокатите, за които работела, били до един над шейсетте.

След като си разменили по няколко гневни реплики на висок тон, Риаз си признал, че обвиненията му са безпочвени, и измънкал:

В такъв случай да се разведем, а?

Бременна в шестия месец, Кристи взела друго решение. Щяла да направи всичко възможно да спаси брака си, ако той се закълне, че ще сложи край на връзката си и повече никога няма да вдигне ръка срещу нея. Разплаканият Риаз с хлипане се съгласил.

Но Кристи не била свършила. „Ако някога се разведем, казала тя, ще бъда особено стриктна при изпълнението на съдебните разпореждания за свиждания с децата, защото съм чувала за бащи, които отвеждат децата си в чужбина."

Риаз паднал на колене и изрекъл:

83

Кълна се в Аллах, че никога няма да ти отнема децата. Аз не съм се гърчил в родилни мъки. Ти носиш децата в тялото си, ти им даваш живот, ти се грижиш за тях. Ти си най-добрата майка на света. Може да имам много жени, но нито една от тях не ще бъде по-добра майка от теб.

Колкото и мелодраматична да била клетвата му, Кристи позярвала. Дори Риаз не можел да наруши клетва в името на своя бог с лека ръка. Тя предпочела временно да забрави, че е омъжена за човек, за когото нямало свети неща.

В началото на 1988 година Риаз започнал често да споменава семейството си и Пакистан ¦ твърде подозрително за човек, който отдавна бил зарязал отечеството. Направил си резервация за март месец преди термина на жена си. Докато се приготвяли да тръгват към летището, Кристи я свило сърцето. Може би е по-добре да оставят Джон при родителите й, рекла тя.

Риаз се обидил.

Ти какво смяташ, че ще направя: ще го измъкна насила от ръцете ти на летището и ще побягна с него, така ли? Кристи, това аз никога не мога да направя. Детето принадлежи на майка си аз никога не бих могъл да се грижа за него така, както се грижиш ти.

Кристи била забелязала напрежението, което не изоставяло Риаз, но все пак се надявала, че той ще се върне за раждането на второто им дете. Риаз отказал да отложи пътуването нямал желание да бъде до нея, когато започнат родилните болки.

Толкова болка съм ти причинил, че просто не мога да издържа да те гледам как се мъчиш казал й той.

Адам се родил на. 6 април 1988 година. Риаз се върнал месец по-късно. Погледнал със съмнение новороденото и отсякъл:

Това не е мой син. Моите очи са кафяви. Твоите са кафяви. Как може неговите да са сини?

Кристи му напомнила, че братът и дядото на Риаз са синеоки, но Риаз не мирясвал. Адам не бил негов син и толкоз. От този момент той започнал да пренебрегва бебето.

Риаз престанал да я бие, но Кристи знаела, че нещо не е наред. Мъжът й прекратил лекарствата и изглеждал все по-по гаснат. Намерил утеха в уискито и започнал да пие много. Когато Кристи забременяла отново два месеца след

84

раждането на Адам, съпругът й изпаднал в ужас при мисълта, че трябва да изхранва още едно гърло.

Това е вече прекалено! оплакал се той.

Затова пък изглеждал щастлив и оживен след разговорите с роднините си, които започнали да се обаждат много по-често с покана да ги посети отново.

Трябва пак да отида рекъл той веднъж.

Кристи му предложила да пътуват семейно идната пролет, след раждането на бебето, което се очаквало през април. Бременността й протичала тежко, с контракции и тя не била в състояние да пътува.

Не знам казал Риаз. Имам нужда да си изясня нещата.

Искал да замине през март, както и предишната година.

През септември договорът за апартамента изтекъл и наемодателят се обадил на Кристи в кантората с молба да се отбие при него, за да подпишат нов договор. Риаз бил поискал договор, който да се подновява всеки месец, и намекнал, че семейството му по всяка вероятност ще напусне жилището през декември. Озадачената Кристи се обадила на Риаз, който й казал, че наемодателятне го е разбрал правилно просто искал новият договор да започне да тече от декември.

По-късно същата есен, когато Кристи споменала пред свои колежки, че възнамерява да пътува до Пакистан, някои от жените проявили загриженост. Били чели „Не без дъщеря ми" и книгата много ги развълнувала.

Той няма да ти вземе децата и да те остави тук, нали? попитала я една от тях.

След една година относително спокойствие вкъщи Кристи престанала да мисли за предишните си съмнения и тревоги по този въпрос. Опитала се да си представи Риаз тъй хладен и безразличен към синовете им като техен похитител, но не й се удало. Как би могъл баща като него да отвлече децата си, когато не може да смени и една пелена?

Не! отговорила убедено на колежките си. Той не е в състояние да направи такова нещо.

Четвъртък, двайсет и осми декември 1988 година, бил мразовит ден. Риаз се отбил при Кристи в кантората по обяд. Не се чувствала добре и му го казала. Изглежда, била настинала и възнамерявала да си тръгне по-рано.

85

Риаз се отнесъл необичайно съчувствено към оплакванията й, но я посъветвал да остане до края на работното време.

Гледай да изкараш до края, а като се върнеш у дома, всичко ще бъде наред. Няма да домакинстваш, само ще си почиваш.

Когато изтощена и болна Кристи се прибрала към шест следобед, заварила апартамента празен, а на вратата висяла бележка: „Скъпа, отиваме до Холи (град на около седемдесет километра) при един приятел, д-р С... Сега е три следобед. Ще се върнем преди шест и половина. Не се тревожи, ще бъдем у дома съвсем навреме. Обичам те."

Кристи се ядосала, че се разваля режимът на децата. Напоследък Риаз бил ужасно разсеян: бил в състояние да вземе едното дете със себе си, а за другото съвсем да забрави. Тя се обадила в детската градина, откъдето потвърдили, че Риаз взел Джон и Адам рано следобед. Крцсти легнала на дивана и зачакала.

Станало девет вечерта. Тя започнала да се притеснява. Ами ако Риаз е оставил децата при непознати хора и е отишъл да се напие? Ами ако някой непознат е отвлякъл децата, докато Риаз е зяпал насам-натам? Джон бил на две годинки, а Адам само,на осем месеца. Били толкова безпомощни и същевременно много сладки, а Кристи знаела, че малките деца често стават жертва на отвличания.

До полунощ тя вече не била на себе си. Представяла си как Риаз е катастрофирал или се е напил жестоко и е останал да спи в Холи. Майка й предположила, че може да се чувства виновен и затова не се обажда по телефона. Кристи позвънила в полицията, но тя не можела да се намеси, докато не изминат двайсет и четири часа от изчезването на децата.

Рано на следващата сутрин Кристи и баща й отишли в районния полицейски участък. Дежурният сержант веднага решил, че Риаз е отвел момченцата в Пакистан.

Къде другаде, по дяволите, ще се дене един мъж с осеммесечно бебе?

Тази възможност направо ужасила Кристи, въпреки че всички факти говорели противното. От апартамента не липсвало абсолютно нищо нито една играчка, нито една дрешка.

Изпаднали в паника, Кристи и баща й обиколили с колата всички пътища, по които можело да се стигне до Хо-

86

ли, оглеждайки се за катастрофирали или изоставени коли. Кристи не била на себе си. Предчувствала, че се е случило най-ужасното.

Вечерта, след като претърсила всички пътища около града, тя се обадила на ФБР, откъдето я осведомили, че всъщност Риаз има право да постъпи както намери за доб-

Докато сте все още женени, той има същите права към децата, както и вие. Не можем да го спрем да ги отведе където пожелае отговорил й агентът. Ако го засечем на летището, единственото нещо, което можем да направим, е да го помолим най-учтиво да се обади у дома. Нямаме право да го задържим.

Агентът насочил Кристи към федерален телефонен информационен пост в Чикаго, откъдето потвърдили, че и за двете момчета са издадени американски паспорти, които са били изпратени на Риаз до поискване. Паспортът на Адам бил издаден едва преди месец, докато Риаз бил подал документи за паспорта на Джон още през юли 1987 месеца, в който бракът им бил пред разпадане и той й посегнал за пръв път.

Отвличането все още представлявало само теоретична възможност, защото летищните власти в Детройт отказали да й предоставят списъка на пътниците, отпътували за Пакистан. Така продължило до девет вечерта, когато Риаз позвънил от Карачи, най-големия пакистански град, на път към Пешавар заедно с децата. След това най-жестоко изпитание, на което я бил подложил, извинението му прозвучало жалко и унизително:

Съжалявам, извинявай изфъфлил той, докато Кристи горчиво ридаела. Не мисли, че съм ти отнел децата. Оставил съм ти билет, скъпа. Той е в кедровия шкаф във всекидневната. Повярвай ми, тук ще ни бъде по-добре.

Как така ще ни бъде по-добре? изплакала Кристи.

Тук имам пари и ти няма да работиш отвърнал Риаз. После дал слушалката на Джон.

Малкият бил съвсем объркан не бил свикнал да е толкова дълго с баща си.

Искам мама проплакал Джон. Кога ще дойдеш?

Ще дойда много скоро отвърнала Кристи, като се

87

стараела с всички сили да не издаде паниката си. Грижи се за малкото си братче, докато дойда.

Сега, когато вече разбрала истината, Кристи, била като зашеметена. Риаз успял да заличи дирите си много умело. При всичките си изблици на ярост и раздразнение той никога не я заплашвал, че ще отвлече децата, защото знаел, че това ще я направи по-подозрителна. На фона на хладнокръвно изчислените му действия постъпката му изглеждала още по-шокираща.

Загрузка...