От любов към дъщеря ми

„Не знам защо, писала тя на съпруга си от Бейрут, но тук намирам покой. Винаги съм усмихната и щастлива. Ако съм в лошо настроение, отивам у Лейла (сестрата на

I

122

Рамез) или Нохад (тяхна съседка, съпруга на лекар) и ми олеква на душата."

Тя не спирала да настоява пред Рамез да се преместят да живеят в Ливан той можел да започне работа в Ми-дъл Ист Еърлайнс или да се заеме с търговия. Рамез възразявал, че не може да печели достатъчно в Ливан и че безкрайната война, броят на жертвите от която в крайна сметка достигнал 150 000 души или почти три процента от населението, прави живота несигурен и труден. Неговото семейство имало късмет и не било дало никакви жертви, но опасността дебнела отвсякъде.

През 1986 година Мюриъл предложила да отидат на гости на семейството й. Щяла да заведе трите им дъщери за две седмици, после Рамез щял да дойде и да прекарат заедно третата седмица и после всички щели да се приберат заедно. Рамез не бил във възторг, но не могъл да измисли достатъчно сериозна причина, за да се възпротиви на пътуването. Жена му не била виждала семейството си цели пет години и се била затъжила много.

По всичко личало, че Мюриъл мисли за общото им бъдеще. Тя заградила датата трети септември на календара в кухнята и отбелязала: „първи учебен ден". Вики щяла да бъде във втори клас, Мая в детска градина, а Моника в ясли. Мюриъл искала да има син на всяка цена и наскоро ходила при своя лекар, за да разбере защо не може да забременее след раждането на Моника. Малко преди да замине, заръчала на своя съседка: „Грижи се за мъжа ми, докато ме няма."

На 12 август Мюриъл и момичетата пристигнали сред голите хълмове на провинция Натал, на около петдесет мили навътре в сушата от крайбрежния град Дърбън в Южна Африка, където родителите й се преместили от Зимбабве и наели част от стара фермерска къща от един цветар, който отглеждал тропически растения за износ. Наоколо не се виждала нито една сграда, с изключение на бараките на трийсетината цветнокожи, които работели в стопанството. Мюриъл заявила, че е попаднала в рая. „Рамез, ще се влюбиш в това място писала му тя пет дни след пристигането си с присъщата си сърдечност и топлота. Толкова прилича на Бейрут и на планините около него!"

За Рамез обаче най-вълнуващо било последното изречение на писмото: „Много ни липсваш и на мен, и на момичетата. Все питат кога ще дойдеш. Обичам те!"

123

В края на август Рамез тръгнал на път. Летял със самолет на южноафриканските авиолинии, който направил няколкочасов престой на пустинен остров западно от Мароко, после продължил пътя си и след осемчасов полет кацнал в Йоханесбург. Там се качил на друг самолет и след час бил в Дърбан, където го посрещнал Гордън, братът на Мюриъл. Пристигнал в дома на семейство Дънлоп късно след полунощ и тихичко се вмъкнал в голямото легло до Мюриъл и момичетата. Бил толкова развълнуван, че не могъл да мигне и дълги часове наблюдавал спящите си дъщери и слушал тихото им дишане.

„Когато се събудиха една след друга, писал Рамез в дневника си три години по-късно, те продължиха да лежат, без да помръднат, и се чудеха дали не ме сънуват, дали наистина съм там. Гледаха ме безмълвно с очи, пълни с обич, преданост и копнеж. Щом се увериха, че не сънуват, трите се хвърлиха върху ми с радостни възгласи. Всички се смеехме весело. Бяхме щастливи."

Първия ден Изабел се държала добре и всичко изглеждало нормално. След това Мюриъл.започнала да се държи някак особено. Когато вечер семейството се събирало във всекидневната, тя сядала все по-далеч от Рамез и дори' понякога отивала в друга стая.

Вървеше така, сякаш бе в кома, приличаше на зомби разказва Рамез.

На 3 септември, ден преди да си заминат, както били планирали, Рамез не можел да се отърси от чувството, че му предстои да чуе нещо много лошо. Видял го изписано върху лицата на някои от приятелите на семейството те го гледали със съчувствие и тревога. Чул как наблюдателната Виктория се изпуснала: „А, мама ще си намери работа и ще си вземе кола." Рамез предположил, че тя говори за някоя секретарска служба в Ню Джързи. Не смеел дори да мисли, че става дума за друго.

Тази вечер родителите на Мюриъл се извинили и си легнали много рано още в осем часа, което само по себе си било доста подозрително, тъй като обикновено стояли и разговаряли до среднощ.

Не виждам да е стегнат никакъв багаж обърнал се Рамез към Мюриъл, след като сложили момичетата да спят.

Тя го последвала в гостната, седнала на дивана до него и го изгледала, както: се гледа непознат.

\

124

Не искам да се връщам рекла. Не те обичам вече.

Рамез останал като гръмнат.

Ами децата? попитал. Помисли ли колко ще ги нараниш? Помисли ли колко ще нараниш и мен?

Това си е твой проблем отвърнала механично Мюриъл, сякаш повтаряла наизустени предварително слова. Те остават с мен.

Рамез бил потресен. Даже в мига, в който жена му потвърждавала най-страшните му подозрения, той се опитвал да отрече ужасната действителност, която се стоварвала върху му. Мюриъл сигурно не говорела сериозно.

Трябва да решим този въпрос у дома, в Съединените щати настоял той.

Мюриъл била непреклонна и не се вслушала в никакви аргументи. Така постъпили и родителите й, които с готовност се отзовали на поканата на Рамез да поговорят. Изабел едва прикривала злорадството си.

Жена ти не те обича повече рекла му тя. Откъде-накъде трябва да продължи да живее с теб?

Може да получи развод в Ню Джързи, ако не иска да живеем заедно, ала не може да ми отнеме децата настоявал Рамез.

Изабел се държала също толкова непреклонно, колкото и дъщеря й:

Защо трябва да се връща в Ню Джързи, за да се бори сам-сама срещу теб в съда? Тук можем да я подкрепяме и закриляме.

После Изабел нанесла най-жестокия удар.

Как смяташ да кажеш на децата, че повече няма да живееш с тях?

Не мога да кажа подобно нещо на децата си отвърнал Рамез.

Толкова деца остават без бащи, докато са още малки рекла Изабел. Мюриъл е млада, животът е пред нея и тя ще го изживее тук, с нас. Защо трябва да живее с теб, щом не те обича? Заради децата ли? Децата ще се чув-ствуват по-добре тук, отколкото в един дом без обич.

Спорили цялата нощ, но без никакъв резултат.

Те са инат хора -каза ми Рамез. Не можеш да се разбереш с тях.

Когато поискал паспортите на децата, Мюриъл се изсмяла мрачно и му казала, че са скрити.

125

Бе по-ужасно, отколкото си мислех каза Рамез. Жена ми знаеше Колко ще Ми бъде трудно без децата и никога не би оставила външен човек да се намеси в семейния ни живот. Беше се променила неузнаваемо, сякаш гледах една съвсем различна жена.

На следващата сутрин Рамез отложил пътуването си и отишъл в консулския отдел на Съединените щати в Дърбан. Служителите му казали, че с нищо не могат да му помогнат да реши „семейния си проблем", но ако доведе момичетата, ще могат да им издадат нови паспорти. А ще му помогнат ли да ги отведе на летището и изведе от страната? Едва ли.

Според Рамез проблемът се състоял в следното паспортите щели да бъдат готови едва три дни след подаването яа документите. Ами ако някое от момичетата се изтърве о какво се занимават?

Страхувах се за дъщерите ми разказва Рамез. Тъща ми е способна на всичко. Тя не се интересуваше от моите дъщери, а само от своята, но знаеше, че единственият начин да я задържи при себе си е да задържи и моите деца.

Като не знаел към кого да се обърне, Рамез излязъл от консу., сгвого, прекосил улицата и влязъл в първата адво-катска кантора, която се изпречила на пътя му. Амбициозен нд аид млад мъж му казал, че преди да реши как да действува, трябва да проучи въпроса. Междувременно го посъветвал да се върне в Ню Джързи и да получи от тамошния съд родителските права над децата.

След като отложил с няколко дни полета си и напразно се опитал да промени решението на Мюриъл, Рамез послушал съвета на адвоката това бил най-тежкият момент в живота му. Трябвало да остави децата си в Южна Африка и дл се върне в Щатите, за да започне битка и да си ги върне.

Измъчвах се ужасно, сърцето ми се късаше каза ми той.

Заради доброто на децата Рамез си наложил да се овладее. Когато Мюриъл казала на момичетата, че ваканцията им се удължава и баща им ще дойде да ги вземе след две седмици, Рамез не възразил. Надявал се да спечели бързо делото и да прибере семейството си у дома, така че децата да останат в блажено неведение за проблемите на родителите си.Както се оказало по-късно, щял да съжалява за.това си решение.

\

126

Може би трябваше да кажа на дъщерите си какво става. Така щях да притисна родителите на жена ми ... чувствам се ужасно, защото не им казах нищо.

В деня, когато си тръгвал, Мюриъл изобщо не станала от леглото.

Лицето й беше червено като домат спомня си Рамез. Беше толкова напрегната, че дори не можа да ме погледне в очите и да ми каже „довиждане".

Веднага щом се върнал в Щатите, Рамез се свързал с южноафриканското консулство в Ню Йорк. През октомври получил отговор: „Ако не желаете децата ви да останат в Южна Африка, пишел вицеконсулът, можете да представите писмена и нотариално заверена декларация, че отказвате да дадете разрешение за удължаване на техните временни визи за престой в страната." Визите изтичали на 4 декември. „Документът ще бъде изпратен в Претория и ще бъде разгледан от министерството на вътрешните работи."

Писмото обаче предупреждавало, че министерството не може „да се намесва в семейни разногласия", които трябвало да бъдат разрешени по „законен път". Консулът писал и второ писмо, което потвърждавало позицията на Претория за ненамеса в семейните проблеми.

На теория министерството на вътрешните работи на Южна Африка щяло да откаже да удължи детските визи за временен престой в страната, ако някой от родителите се противопостави на това. На практика обаче тази политика се прилага непоследователно, особено ако родителят, който иска удължаване на визата, е майката със статут на южноафриканска гражданка, като Мюриъл.

С други думи, правителството не давало никакви гаранции и дори не поемало отговорност в подобни случаи често срещана реакция, която поставя непреодолими пречки пред много изоставени родители по света.

Четвърти декември дошъл и отминал и Рамез открил, че въпреки молбата му визите на децата били удължени. Помислил, че родината на апартейда дава преимущество на Мюриъл пред един чужденец, който произхожда "от Близкия изток, макар че ливанците официално минават за „бели хора".

Колкото повече време минавало, толкова по-безсмислен ставал животът на Рамез.

Моето семейство беше моят живот. Живеех само за часовете след работа, които прекарвах с жена ми и дъще-

127

рите ми обясняваше той. Никога не съм излизал с приятели. Много жени са ми казвали, че мечтаят да имат съпрузи и бащи на децата си като мен. Никой от съседите ни не очакваше да се случи именно това.

При предишни продължителни раздели Рамез и децата били в непрекъсната връзка. Обаждал им се често и им изпращал приказките, които им разказвал, преди да заспят, записани на касета. Момичетата също записвали своите разговори на касетата, все едно баща им бил в стаята заедно с тях. Сега бил напълно изолиран. Мюриъл се държала ужасно, когато се обаждал по телефона. „Викаше и крещеше с глас, изпълнен с омраза. Изкрещява ми: „Страдай!", и ми затваря телефона." Когато му давали да разговаря с момичетата, Рамез чувал как Изабел им подсказва какво да му отговарят.

Казвам им: „Обичам те" или „Липсваш ми", а те отвръщат: „Аха!" или „И аз". Питам ги: „Страх ли те е да ми кажеш, че ме обичаш?", и те ми отвръщат: „Аха".

В началото Рамез получил от децата три-четири писма. После спрели да пишат. Не му пратили картичка дори за Коледа.

На 9 януари 1987 година Рамез получил временно родителските права върху децата си от щатския висш съд в Юниън каунти, Ню Джързи. Американският му адвокат се свързал с южноафриканския си колега в Питермарицбург, чийто адрес Рамез бил избрал произволно от списъка, предоставен му от консулството. Южноафриканският адвокат отговорил с телеграма и потвърдил, че съдебното решение за присъждането на временни родителски права ще бъде признато и наложено за изпълнение от Върховния съд на Южна Африка, при положение че всички необходими документи са надлежно заверени.

С документите в джоба Рамез си взел тримесечен отпуск от Пан Ам, отлетял за Южна Африка, отседнал в един хотел в Питермарицбург и се приготвил да се бори.

Той се разтревожил, когато научил, че от адвокатската фирма са възложили на един млад адвокат да се занимава с неговия случай „човек без какъвто и да е опит в международното право". Рамез подчертал, че желае с неговия случай да се занимае министерството на вътрешните работи, а не някой южноафрикански съд. Що се отнасяло до него, въпросът с родителските права бил вече решен и всички необходими документи издадени и ле-

128

галйзирани от съда в Ню Джързи. Оставало му да се въоръжи с търпение.

Адвокатът обаче казал на Рамез, че трябва да бъде подадена молба за разглеждане на случая от южноафрикански съд, което представлявало чиста формалност, за да се документира, като факт и да прецени защо Мюриъл отказва да се върне в Съединените щати. Две седмици по-късно адвокатът му казал, че трябва да изтеглят иска по делото, защото „тукашните съдилища ще бъдат винаги на страната на жената. Ако настояваме, ще ви вземат всичките пари и паспорта и ще трябва да платите и на адвоката на съпругата си."

Според Натаниел Блох, адвоката от Претория, който му давал правни съвети, проблемът на Рамез се дължал ка липсата на международен закон, който да определи най-важния въпрос съдът в коя от страните има законното право да се произнесе по дело за отнемане или даване на родителски права на единия родител. И докато правителството на Южна Африка признава решенията, взети от съдилищата в други страни, включително и в Съединените щати, то отделните съдилища не са задължени да го правят. Блох добавил, че когато някой изяви желание да се установи за постоянно в Южна Африка, независимо от гражданството му, южноафриканският съд може да се произнесе по въпроса за родителските права дори когато искането е' постъпило извън страната. В случая със семейство Щейх статутът на Мюриъл на постоянно Пребиваваща също би могло да стане причина за намеса на южноафриканския съд. И накрая Блох отбелязал, че съдилищата в Южна Африка, както и в много други страни, са склонни да присъждат родителските права на майката.

Рамез се чувствал безпомощен и обезсърчен, но решил да рискува. В министерството на вътрешните работи му казали, че ще уважат официален иск от страна на американското правителство за връщането на децата. Рамез се обърнал с тази молба към Държавния департамент, но там започнали да увъртат. Без споразумение за правна помощ нямало основание за подобно действие.

Ходих в Йоханесбург, в Претория и в Дърбан никъде не ми се усмихна късметът въздъхна Рамез.

На девети март от консулството в Дърбан му се обадили, за да потвърдят, че „правителството на САЩ не възразява на завръщането в Съединените щати на Мая и Мони-

9. От любов към дъщеря ми

129

ка Щейх, американски поданички, и Виктория Щейх, постоянно живееща в САЩ". Вики била британска поданич-ка, защото била родена в Шотландия.

Но това не било достатъчно за министерството на вътрешните работи. Сега Претория постановила делото да се разгледа от южноафрикански съд, защото адвокатът на Рамез бил подал иск именно в ЮАР.

На 12 март 1987 година Върховният съд на Южна Африка дал родителските права на Мюриъл и постановил месечна издръжка на децата в размер от 450 ранда (около 220 щатски долара). Съдебното решение на съда в Ню Джързи било пренебрегнато. Въпреки че съдът определил ясно, че може да вижда периодично децата си, Рамез бил сломен.

До този момент контактите с дъщерите му били ограничавани и следени от семейството на Мюриъл „като в затвор" каза той. Когато за пръв път изминал прашния коларски път до къщата, и трите деца се хвърлили в прегръдките му и „останахме притиснати един към друг цели двадесет минути. Жена ми и родителите й стояха на вратата и ни наблюдаваха, но не помръднаха. Влязох в къщата, но те не ми говореха, седнахме в дневната с децата, а жена ми и родителите й отидоха в кухнята."

С разтреперан глас Рамез каза:

Тогава най-голямата ми дъщеря ме погледна и ме попита: „Искаш ли кафе?" Тя тръгна право към кухнята, наля чаша кафе и ми я донесе.

При второто посещение обаче Вики се държала настрана от баща си и не искала да седне до него. „Господи, само това не, помислил си Рамез. Сега пък са започнали да обработват дъщеря ми." След като излязло решението на южноафриканския съд, Мая и Моника приели възторжено идеята да прекарат съботата и неделята с баща си, но Вики била страшно въздържана. Казала му, че е уморена и никъде не й се ходи.

Обаче щом влязла в колата, Вики се отпуснала, сякаш играела ролята на. отегчена и безразлична, за да заблуди семейството на майка си. Когато стигнали мръсния път, започнала да го разпитва за приятелите си в Ню Джързи. По-малките.също се включили в разговора: имало толкова неща, които тук им липсвали ужасно много. Мая си спомнила за меда, който се продава в пластмасови бурканчета с форма на мечка. Моника се размечтала за американ-

130

ско фъстъчено масло. Виктория си искала любимата кукла, която останала в Щатите. Всички разпитвали в един глас Рамез за една съседка, на която казвали „баба" и заедно с която похапвали сладки и пеели-детски песнички.

Вече не можели да й казват „баба", съобщили те на Рамез. \

Защо? попитал ги той.

Защото сега си имаме истинска баба обяснила Ви-ки и Рамез се изпълнил с ненавист към Изабел, която вече имала пълен контрол над децата.

На момичетата най-много им липсвали часовете, прекарвани с баща им. Същата вечер в хотелската стая любезният съдържател сложил още три легла съвсем безплатно. Когато си легнали, Рамез започнал да им разказва любимата приказка за приключенията на Ананси млада девойка, чийто изпълнен с приключения живот е населен с птички и мравки, които се превръщат в самолети и я отнасят на далечни места.

Приказката съчетава фантазия и действителност обясни ми Рамез. Точно такива приказки обичат децата.

На следния ден Рамез казал на дъщерите си:

Нали знаете колко много ви обичам.

Знаем отвърнала Мая, но това е наша тайна. Те просто се страхували да признаят открито чувствата

си към него пред Изабел. По-късно през деня, докато се возели в микробуса, който Рамез бил взел назаем от един приятел, Вики започнала да приглася на ливанската песен, която се носела от касетофона.

Знаеш ли рекла тя, сградите в Питермарицбург ми напомнят за Ливан.

Въпреки всичко не съм ги загубил, зарадвал се Рамез. Четири години по-късно той щеше да каже с гордост:

Разбираха идеално какво става и знаеха, че са там против волята ми. Не беше нужно да им обяснявам нищо. За възрастта си те са едни много смели деца.

Когато в неделя следобед Рамез свил по прашния път към фермата, Вики казала:

Спри колата.

Тя с плач прегърнала баща сй и заповтаряла: „Обичам те! Обичам те!" После се овладяла и рекла: „Е, сега можем да продължим."

Миг преди да ги остави, Моника се вкопчила във врата на баща си:

131

Искам да дойда с теб завинаги казала му тя. Не отивай у баба, давай към летището и ни заведи в Америка.

О, как горчиво съжалил Рамез в този миг, че се доверил на съдебната система. Сега бил напълно безпомощен да облекчи болката на детето си. Чувствал, че единственият му шанс е някак да убеди Мюриъл да се върне у дома с него, та дори и за малко, за да я раздели от майка й.

За жалост жена му била много по-недостъпна от децата. На рождения ден на Мая през февруари Рамез останал насаме с Мюриъл в едно ъгълче на големия преден двор. Той излял пред нея скръбта и въжделенията си, напомнил й за всичко, на което била обърнала гръб. Тя отговаряла със заекване, противоречала си, сякаш била заловена в лъжа. Рамез виждал как предишната й нежност и привързаност се мъчат да изплуват на повърхността.

В този момент се намесил брат й Гордън. Той поставил ръце върху раменете на Мюриъл и я изтикал към къщата.

Ще оставим съдът да реши това рекъл той на Рамез. Тя няма да дойде с теб.

През март Рамез провел още един четиричасов разговор с Мюриъл в нейната стая. Решил, че най-после е успял да я накара да каже, че ще се върне с него у дома. Изабел хвърляла убийствени погледи и затръшнала вратата зад гърба му, когато си тръгнал. На следващия ден Мюриъл отказала да говори с него.Сякаш всичко било напразно.

Като се прибрал у дома, Рамез направил всичко възможно решението на съда в Ню Джързи да бъде прието. Събрал препоръки: от една стара приятелка на Мюриъл в Англия, на която жена му била признала, че „майка й е с труден характер и непрекъснато се меси в семейния й живот"; от една приятелка от Бруклин, която свидетелствува-ла за нормалните отношения в семейство Щейх; от бивш техен наемодател в Ню Джързи, който си спомнял, че Вики винаги чакала Рамез на вратата, когато се връщал от работа, и че той водел семейството си на разходка в парка след вечеря.

И тримата свидетелствували, че Рамез е отличен съпруг и баща и че дъщерите му явно го обожават.

По това време Рамез се свързал с най-големия брат на Мюриъл Дейвид, който живеел отделно от родителите си в Ботсвана. Дейвид потвърдил, че Изабел се била

132

\

опитала да съсипе и собствения му брак и че имала невероятно влияние върху останалите членове на семейството.

Искрено ти съчувствувам казал Дейвид по телефона в разговор, който Рамез записал на касета, но докато Мюриъл е под влиянието на майка ми, нямаш никакъв шанс.

Междувременно двете правителства, представляващи страни в случая, станали още по-безразлични.

Щом не се отнася за техните деца, тези хора не дават за теб и пукнат грош оплакваше се Рамез. Той се страхувал, че в очите на бюрократите е още един нещастник, който има проблеми с тъща си.

Рамез отишъл за последен път в Южна Африка през август 1987 година с надеждата да поговори още веднъж с жена си и й повлияе. Канел я непрекъснато на вечеря и на разходки и пикници през уикендите с депата, но тя отказвала просто не можела да приеме поканите му. Рамез бил препъван на всяка крачка. Изпитвал гняв и безсилие, защото знаел, че стига да му бъде дадена такава възможност, може да върне жена си при себе си. Един ден се озовал сам в спалнята й и бил поразен от снимките, налепени по стените: всички били правени там, където Мюриъл се чувствала като у дома си, и на всяка от тях била жената, която я обградила с топлина и разбиране: майката на Рамез в Бейрут.

Рамез не се предавал, но месеците минавали, семейството му се намирало на десет хиляди километра от него и контактите ставали все по-редки. Въпреки че бил отправил молба лично, училищата, в които учели момичетата, пропуснали да му изпратят копие от годишните им резултати. През юни 1988 г. на Мая извадили сливиците. Рамез научил съвсем случайно за предстоящата операция, в деня преди детето да постъпи в болница, когато позвънил по телефона на Мюриъл и говорил с една нейна колежка. Той все повече се откъсвал от живота на дъщерите си и не можел да направи абсолютно нищо, за да промени това положение.

За последен път разговарял по телефона с децата през 1989 г., след като семейство Дънлоп се преместило в град Маргейт, на брега на Индийския океан. Мюриъл и децата живеели в съседен апартамент. Мюриъл нямала телефон, а това означавало, че Рамез може да говори със семейст-

133

вото си единствено чрез тъста и тъща си. Когато го свързвали с дъщерите му, те говорели хладно и внимателно, а Рамез чувал как Изабел им нарежда какво да отговарят нещо, което просто не можел да понесе.

При тези обстоятелства просто не изпитвах желание да разговарям с дъщерите си каза ми той.

Обажданията му прекъснали и поради разногласията му с Мюриъл относно детската издръжка. Известно време Рамез пращал по 220 долара месечно, но по-късно намалил сумата. Изчислил, че пътните разходи и разходите по делото му стрували 10 000 долара от семейните спестявания, а освен това дължал още 20 000 долара. Не можел да се възползува от законно постановените свиждания с децата поради финансови причини.

Но продължил да се бори за правото си. Обсипвал Държавния департамент с писма: пишел до своя представител в конгреса и до сенатора от Мичиган Донълд Рийгъл, който оглавил борбата за решаване проблемите на деца, отвлечени в друга страна от единия родител. Рамез направил всичко възможно Вики да получи американско поданство. Според правителствени източници за връщането й в Щатите нямало никакви формални пречки, зависещи от поданството й. Той се запознал с една личност, чийто баща бил депутат в Южноафриканския парламент.

Единственото, което ми дава сили да живея, е да не оставям нещата да потънат в забвение нерешени каза Рамез. Ако получа отказ, ще опитам отново, докато най-сетне почукам на вратата, която ще ми отворят.

Според Рамез най-важното било да се върне делото за присъждане на родителските права в съда в Ню Джързи. Най-много се боял, че децата му ще р^ешат, че ги е изоставил.

Ще си кажат: „Баща ни живееше с нас, бяхме заедно ден и нощ, правеше всичко за нас, а сега изведнъж дори не ни се обажда." Когато пораснат, те няма да вярват на никого.

Ала Рамез е сигурен, че истината рано или късно ще излезе наяве. Той продължава да пише на семейството си два пъти в месеца и праща на дъщерите си подаръци за рождените им дни, въпреки че не му отговарят и не е сигурен дали получават писмата и колетите. Рамез непрестанно мисли за тях, представя си ги всеки път, когато погледне към основното училище отсреща, всеки път, когато по ули-

134

1

цата мине камионетката, от която продават сладолед: „Ние седим, а те си играят и в този момент виждам как голямата ми дъщеря наостря уши като кученце. „Сладолед! Ще ми купиш ли сладолед?" Чак тогава чувам камионетката, а те се втурват навън."

Последното писмо, което му е писала Мюриъл, от август 1990 г., е пълно с упреци за неизпратените издръжки и неявяването му на определените от съда свиждания с децата. В плика имало снимка на трите момичета на дванадесет, десет и осем години и Рамез се просълзил при мисълта, че те са пораснали толкова много, а гой не е бил до тях да им се порадва.

Пропускам най-важното нещо в живота си.

Сега в сладката усмивка на Виктория се чете предчувствие за настъпващото юношество. Мая гледа право в обектива, безстрашна и открита, както винаги. Моника, която отдавна вече не е малко бебе, поглежда изпод момчешкия си бретон с надежда.

Тази снимка си стои в плика на нея не й е отделено място сред множеството фотографии във всекидневната. Рамез пази миналото, като оставя всичко така, както е било, преди сърцето му да бъде разбито. В неговия дом децата му са все същите малки момиченца, запечатани на снимките в своите бебешки дрешки и с бебешките букли точно такива, каквито си ги спомня баща им. Той разказва смешни случки от детството им така, сякаш са се случили вчера или днес или може би ще се случат утре. Мисля си, че не смее да отиде при тях не защото не му е мъчно, а защото се страхува, че онова, което ще види, ще разруши спомените му.

Пет години след раздялата Рамез още тъгува за Мюриъл.Той не е правил никакви постъпки за развод.

Не упреквам жена си. Знам, че е жертва също като трите ми дъщери. Да, носи отговорност за станалото, но когато нещата излязат извън твоя контрол, какво можеш да направиш?

Беше готов да я приеме обратно в минутата, в която се съгласи да започне да посещава психоаналитик, за да се освободи напълно от влиянието на Изабел.

Рамез живее в малка къща, която едва ли може да се нарече храм. Тя се намира в едно от предградията на Ню Джързи, на двадесет мили югозападно от Ню Йорк.

Ала за него домът е храм място, където той пази спо-

135

мена за някогашното си щастие. Пред къщата расте ябълково дърво. Някога дъщеричките на Рамез берели плодовете му, защото някога майка им обичала да прави сладкиши. Когато посетих Рамез, беше юни: няколко месеца преди сезона на ябълките и на клоните на дървото висеше друг, горчив плод: четири жълти лъка, заковани върху стеблото. Върховете им бяха украсени с панделки, на които с черни букви бе написано „11 август 1986 година" денят, в който Мюриъл завела децата в Южна Африка, където са до ден днешен. Под тази дата има още един надпис: „Молете се за тяхното завръщане у дома". На всеки шест месеца Рамез сменя избелелия надпис с нов, но думите остават неизменно едни и същи.

Вътре в къщата времето е спряло в деня, в който са заминали преди повече от пет години. Стената на всекидневната е покрита с много снимки на Мюриъл и децата. Повечето от снимките са с жълти лентички в ъглите. Има снимки на Рамез и Мюриъл в Шотландия: той се е изпъчил гордо в сивия сватбен костюм,, тя се усмихва срамежливо изпод воала, от който се показват руси къдрици. Рисунка на вратовръзка, направена с ярки цветове подарък от голямата му дъщеря Вики по случай Деня на бащата. Избеляла снимка на Мая, средната дъщеря, с детска пластмасова щека за голф. Снимка в близък план на бебето Моника, което се е ококорило от стената над телевизора. Някога Рамез имал желание да се заеме сериозно с фотография и всяка от, снимките е много професионално направена.

На една от стените Рамез е окачил в рамка едно съчинение, което Вики е писала в първи клас. Над. заглавието „Моето цвете" има рисунка: усмихнато момиченце с широко разперени ръце. Дясната ръка сочи към люлка като онази, която Рамез бил поставил наскоро в задния двор, а лявата към палмово дърво, познато й от гостуванията в Ливан родината на Рамез.

„Един ден излязох да си поиграя, започваше съчинението. Видях моето цвете, което растеше до едно дърво. То бе прекрасно. Тогава се появи куче. То стъпи върху цветето. Това бе краят на моето цвете."

Написа го няколко месеца преди да заминат рече Рамез. Сякаш е предрекла пътуването им до Южна Африка.

Той непрестанно тъгувал за своето семейство, за мили-

136

1

те си дъщерички, които толкова много обичал. Тогава Вики била на седем годинки и била „много кротка, много разсъдлива, като възрастен човек", спомняше си Рамез и гласът му омекна при спомена за детето.

Тя не обича да те притеснява или да ти казва, че не си прав. Един ден, когато беше само на три годинки, отидохме на църква, но бяхме закъснели и сварихме хората да излизат. Не исках да я разочаровам, затова влязохме и седнахме в празната църква. Тя ме погледна право в очите и ми рече: „Тате, мисля, че днес за Исус е почивен ден!" Има много богато въображение.

Петгодишната Мая с червеникаво-русите си къдрици прилича най-много на своя баща „отрязала ми е главата", каза гордо Рамез и ми показа снимка от детството си. Мая била пряма, упорита здравенячка и отлично се справяла с момчетата от квартала.

Тя е много чувствителна, емоционална и обичлива. Когато отидох да ги видя, дъщеря ми Виктория седеше с часове в скута ми и ми разказваше всичко, което им се е случило, а Мая само ме гледаше втренчено сякаш очите й ми говореха.

Моника, която по онова време била на по-малко от три годинки, е „комбинация от другите две" умна, жива и амбициозна.

Ако попадне в компания на възрастни, ще се държи така, сякаш е на техните години каза ми Рамез. Ако иска нещо, заявява го на висок глас, за да е сигурна, че сте я чули сигурно, защото е най-малката. Щом го получи, веднага се укротява и сяда някъде доволна и щастлива. Имам чувството, че се намирам на бойно поле и ме обстрелват отвсякъде. Ако се предадеш на отчаянието, няма да помогнеш на никого.

Рамез планира своите битки на бялата маса във всекидневната, до късна нощ подрежда факти и идеи, които вкарва в компютъра. Счетоводител по професия, той е прецизен по природа. Напълнил е цял шкаф с данни и документи, които е събрал: многобройни правни статии и писмени декларации, две съдебни решения за присъждане на родителските права, съдебно решение на съда в Ню Джързи, което му дава родителските права, както и документ от Южна Африка: писмата от жена му, копия от неговите писма до нея, статии от вестниците за подобни случаи на деца, отвлечени от единия родител. Записвал си и случки от съвмес-

137

тния им живот с Мюриъл, на които не е обръщал внимание навремето, но които се оказали с ужасяващи последици. Всичко е номерирано и тематично подредено по дати. Рамез не пада духом. Каза ми със своя ливански акцент:

Не мисля за проблема, а за решението му. Не съм отчаян, а изпълнен с надежда.

Рамез е твърдо решен да не се отказва от онова, с което се е заел. Сякаш целият му живот е една огромна гла-воблъсканица и бъдещето му зависи от разплитането й. Той отдава изключително голямо значение на всеки детайл, като всеки истински стратег.

Има моменти, в които Рамез се чувства обезкуражен.

Сякаш се боря съвсем сам да се измъкна от някакво блато въздъхна той. Имам нужда от подкрепата на по-голяма организация. Сам нямам никакви шансове то е като да си блъскаш главата в стената:

Най-тежко е нощем и през неделните дни време, посветено на семейството тогава Рамез започва да пуши навик, от който си е мислил, че се е отървал завинаги, преди да ги сполети нещастието.

Но той никога не унива задълго. Винаги има на разположение материали, към които да се върне или да допълни с нови данни трите дебели папки с документи. Сякаш всеки нов известен факт, всеки нов случай или техният анализ ще върне семейството му у дома. Той все още продължава да се бори, за да постигне своето, и продължава да мечтае за деня, в който ще се събере отново със семейството си.

Много ми е трудно каза Рамез, но знаех, че трябва да опиша ситуацията много подробно, независимо от болката, която изпитвам. Не трябва да го правя, когато скърбя това е нещо като терапия, но основното е, че искам да събера всички факти и да ги подредя. Трябва да бъда силен. Не бива да се предавам. Трябва да се боря, да се боря, да се боря.

Няма кой да се люлее на червено-бялата люлка в задния двор и тя бавно ръждясва там. Снимките на стената няма да остареят никога, но там някъде отвъд океана неговите деца ще растат и все повече ще се отдалечават от него. Един ден те ще бъдат твърде големи за люлки и сладолед и дори за онези приказки, в които на малките момичета никнат крила.

138

Рамез ми писа за пръв път през февруари 1991 година, след прочита на „Не без дъщеря ми". Той сравняваше случилото се с мен със собствените си преживявания и двамата бяхме подлъгани да заминем в семейна отпуска, съпрузите и на двама ни бяха променили поведението си много драстично. Това бе човек, напуснал собствената си родина, за да стане американски гражданин, а сега е сам-сами-чък и децата му живеят в трета страна-.

Виждала съм и други изоставени родители да реагират като Рамез на преживяната травма. Те така се отдават на собствената сичтеволя и на начините, по които могат да си върнат децата, че в крайна сметка губят представа за най-важната си цел: да продължават да поддържат връзка с децата си на всяка цена. Когато разговарям с тези родители, аз ги съветвам да се възползуват от правото си на посещение, да не спират да плащат издръжката на децата и да им пращат подаръци за рождените дни с една дума, да правят всичко възможно, за да поддържат връзка помежду им. За жалост не от тях зависи да си върнат децата обратно. Само свободното изразяване на чувствата им ще помогне на тях и техните деца да преживеят болката от раздялата.

ШЕСТА ГЛАВА

Случка на границата

Много изоставени родители решават, че е безнадеждно да търсят правата си в съда както в своята, така и в чуждата страна. Те си мислят, че нямат друг избор, освен да пренебрегнат правораздавателната система и да вземат нещата в свои ръце.

Разбирам тяхното отчаяние, тъй като бях принудена да постъпя по същия начин, когато избягах от Иран с Махтоб. През февруари 1988 г., дни след пътуването ми до Вашингтон, където научих ужасната новина, че Муди е напуснал Иран, ми се обади една много разстроена жена от Далас на име Кати Махоун.

Благодаря ви, много ви благодаря каза ми тя. Ако не бяхте вие, сега дъщеря ми нямаше да е тук при мен!

През 1976 година Кати се омъжила за Али Байан в мал-

139

ка католическа църква. Установили се в Далас и заживели в мир и любов. Кати работела в кантора за недвижими имоти, а Али в един ресторант. Когато отишли нагос-ти на роднините на Али в родния му град Жараш в Йордания, семейството му приело Кати така сърдечно, както и нейното било посрещнало Али.

След като Кати забременяла, Али посетил родината си още веднъж. Този път се върнал съвсем друг човек, с „променено поведение", каквото съм наблюдавала в много случаи. Обявил, че ще се местят в Йордания, но Кати отказала. Бракът им започнал да се руши. След "като се родила дъщеря им Лорин, се развели.

Али не заминал за Йордания, а заедно с брат си се захванал с търговия и се оженил повторно. Прекарвал голяма част от времето си с Лорин. Кати го мислела за прекрасен баща.

През 1987 година тексаската икономика била в криза и Али се разорил. На 1 ноември същата година взел дъщеря си да му гостува и я отвел в Йордания. Кати изобщо не предполагала, че Али е способен на такава измяна.

Държавният департамент й предоставил списък с имената на йордански адвокати и я посъветвал да се обърне към йордански съд. Ала Кати била чувала, че други изоставени родители, тръгнали по този път, били дълго размотавани, а тя нямала време за губене. Без Лорин животът й губел смисъл. Била готова на всичко, за да си върне дъщерята.

Ето защо Кати избрала друг' път: наела професионалист, който изпратил група командоси в Йордания да открият Лорин. Кати отишла в Кипър, където чакала коман-досите да й позвънят по телефона. Тя ми каза:

Взех вашата книга в Кипър и всеки път, когато изпитвах съмнения, че ще се справя, четях от нея и усещах прилив на смелост да продължа докрай.

След като й съобщили, че са открили Лорин, Кати заминала за Йордания и се присъединила към групата. Всички се представили за туристи в светите земи. Командосите спрели училищния автобус, в който пътувала Лорин, и хвърлили ключовете в пясъка. Кати се качила в автобуса, открила дъщеря си и двете се втурнали към друга кола, която ги чакала наблизо. Командосите ги прекарали през границата с Израел, откъдето Кати отвела Лорин у дома.

Ако не бяхте проявили такава смелост да разкажете

140

I

какво ви се е случило, днес дъщеря ми нямаше да е с мен изхлипа в телефонната слушалка тя. Но трагедията на Кати не свършила дотук.

Сега седя заключена в един апартамент, а дъщеря ми се свива в ъгъла и пищи всеки път, когато някой позвъни на вратата: „Мамо, моля те не ги оставяй да ме вземат!" Аз крача напред-назад с пистолет в ръка. Какво да правя отсега нататък? Какъв ще бъде животът ни и какви изненади ще ни донесе?

Знаех как се чувства. И аз неведнъж бях крачила из къщата с пистолет в ръка и напразно се бях опитвала до преодолея обзелата ме паника.

Нямах задоволителен отговор за Кати. Докато светът не започне да уважава правата на децата, нито тя, нито дъщеря й, нито ние с Махтоб ще бъдем спокойни.

Кати похарчила всичките си спестявания около 200 000 долара за отвличането. Сега майка и дъщеря живеят под чужди имена и на неизвестен адрес. От няколко месеца Кати не ми се-е обаждала.

След като моята история стана известна благодарение на „20/20", ми се обади мъж, който твърдеше, че е коман-дос. Той прекара с нас един уикенд и ни разказа невероятната история на своя живот. Каза, че е работил за ЦРУ няколко години и съвсем не е горд с онова, което е вършил през това време.Да отвлича вече отвлечени деца от чужди страни за него беше нещо като изкупление на предишните му грехове. След като си тръгна, попитах Махтоб какво мисли за него.

Не ми се видя много як отвърна тя. Очевидно бе очаквала да види някой Рамбо.

На такива професионални командоси невинаги може да се разчита. Някои са честни хора, други са безскрупулни и дори опасни. През 1990 година срещнах една мароканка, която се омъжила за тунизиец в Белгия. Там отгледали двете си дъщери. И двамата изповядвали исляма. След като бащата отвлякъл двете деца в Тунис, майката наела човек, за да върне момичетата и му платила 800 000 белгийски франка. Мъжът, на когото се доверила, не свършил никаква работа. Тя се опитала да го открие и когато най-сетне го намерила, той я заплашил с пистолет. След случилото се, благодарна, че останала жива, макар и без пари, тя отново се заела да издири и върне децата си.

Като се има предвид нееднозначната реакция на наши-

141

те съдилища, ограничените възможности на международното право, както и високите цени и рискът при наемане на трети липа, много от пострадалите родители предпочитат да разчитат на себе си.

Понякога тези родители се превръщат в жертва на въображението си. Една от тях бе Гретхен германка, която току-що прочела „Не без дъщеря ми" и се опитала да се свърже с мен чрез лекуващия лекар на баща ми, Роджър Морис, чий го телефон намерила в телефонния указател. Тя се обадила в осем часа немско време, което значи, че събудила доктор Морис посред нощ.По-късно щяхме да разберем, че това е съвсем типично за импулсивната природа на Гретхен.

Обадих й се и Гретхен ми разказа своята вълнуваща история. Била на петнайсет години и учела френски в парижката Сорбона, когато се запознала с един тунизийски дипломат, няколко години по-възрастен от нея.

Приличаше на Рок Хъдзън много висок, тъмнокос, романтичен и внимателен каза ми тя.

Последвал бурен любовен роман, който завършил с брак

Впоследствие дипломатът бил повикан обратно в Тунис, и там поведението му се променило до неузнаваемост: точно така се бе случило и с Муди. Ставал все по-избухлив. Било непоносимо. Искал Гретхен да възприеме туни-зийския начин на живот, да се облича по-скромно и дори да покрива главата си. Тя споменала за развод, без да се замисля. Неговият хладен отговор бил, че е свободна да пост ьпи, както желае, но никога няма да получи децата. Гретхен го слушала мълчаливо, но вътрешно кипяла от негодувание. ,

Една сутрин чашата на търпението преляла: мъжът й я обвинил, че се целува с млекаря. Това вече надхвърляло всяка граница, помислила си Гретхен. Не му казала нищо,ала веднага скроила план за действие. Помолила шофьора им да я заведе с децата на плажа. По пътя го накарала да се отбие до летището и да я изчака да пусне писмо до родителите си. Както си била по бански, Гретхен вкарала децата в залата за заминаващи и купила три еднопосочни билета за Германия. Според тунизийските закони съпругата трябвало да има писмено разрешение от съпруга си, за да напусне страната, ала властите на летището знаели, че Гретхен е съпруга на дипломат, и я пуснали да се качи в самолета.

142

Когато пристигнали в Германия, облечени като за плаж, привлекли вниманието на всички наоколо, спомняше си Гретхен.

Денят бе наистина студен. Шофьорът ли? Сигурно още чака на летището.

Гретхен бе истински загрижена какво ще изпитва Махтоб, към баща си, когато порасне. Когато дъщерята на Гретхен навършила осемнадесет години,тя се почувствувала задължена да се срещне с баща си и да се върне в дома, в който прекарала детството си. Заминала за Тунис, без да каже на майка си. Това пътуване сложило край на много нейни съмнения и колебания. За щастие баща й не направил никакъв опит да я задържи, когато решила да се върне обратно у дома.

Повечето „обратни" отвличания на вече отвлечени или заплашени от отвличане деца са много по-рисковани и опасни от историята на Гретхен. Това са отчаяни действия и са опасни както за родителя, така и за детето. Крейг Де-Мар споделя моето мнение.

През 1981 година Крейг ДеМар служел в армията на Съединените щати във Фулда, Западна Германия малък град с население от петдесет хиляди жители, разположен в речна долина, на петдесет мили източно от Франкфурт и двайсет мили от източногерманската граница. Работата на Крейг била да наблюдава трийсеткилограмови блокчета „сирене" пластични експлозиви, поставени под мостовете и главните пътища на Фулда, в случай че руснаците решат да нахлуят през близкия планински проход и завземат Западна Германия.

Когато бил в отпуск, деветнайсетгодишният войник нямал никакво интересно занимание и след като обиколил църквите, строени през XIII век, започнал да посещава клубовете в центъра на града. Срещу символичен членски внос тук самотният войник можел да пийне с приятели, да послуша някои стари рок-парчета и да се запознае с млади гер-манки. Много от тези познанства били съвсем краткотрайни, но не едно и две завършвали с женитба, а булките следвали своите избраници навсякъде, където ги прати армията, включително и в Щатите,

Шест месеца след пристигането си Крейг срещнал Вера Хофман в едно просторно, слабо осветено заведение за самотни посетители на име „Пресечката". Тя се отличавала рязко оТ останалите посетители ослепителна брюнетка,

143

която си падала по американски жаргон и по войниците, които го използуват. Крейг я поканил на танц, а тя се движела в ритъма на американската музика така, сякаш била родена танцьорка. Той я почерпил едно-две питиета. Бил очарован:

Реших, че това е жената, с която искам да бъда.

Разговарях с Крейг в трапезарията, свързана с всекидневната, пълна с всякакви вещи и много семейни снимки. Крейг беше строен млад мъж с дълга тъмнокестенява коса пуснал си я, след като се уволнил от армията. Очите му с цвят на лешник гледаха закачливо и открито, а усмивката му бе пряма и добра.

Военната служба никак не допаднала на Крейг. Когато се уволнил през 1983 година, казал на Вера, че ще се върне, за да я вземе.

Всички казват така отбеляза той и никой не им вярва, защото никой никога не се връща.

Крейг обаче не бил като другите. Работил два месеца, за да събере пари за билет до Франкфурт, и двамата млади били щастливи както преди. Прекарали по-голямата част от следващата година в пътуване на автостоп из Европа, без план и програма, точно както обичала Вера. „Хайде днес да прескочим до Испания", казвала тя и двамата потегляли начаса.

Рано една сутрин Вера събудила Крейг, като го плеснала по бузата имала такъв неприятен навик-.

Какво искаш? измърморил той.

Хайде да се оженим отвърнала тя.

Да не си полудяла?

Не съм, хайде да вървим.

Крейг реагирал бързо на този нов развой в отношенията им.

Тогава се връщаме в Щатите рекъл й той. Бил уморен от скитническия живот, изпитвал носталгия по дома.

Добре отвърнала Вера. Отдавна мечтаела да отиде в Щатите тази прекрасна страна на благоденствието. Разбира се, че щяла да отиде.

Придвижили се на автостоп до Дания, а там ги венчал един мирови съдия. Прекарали първата си брачна нощ в изоставена мелница.

Когато се върнали в Западна Германия, възникнал проблем: Вера не намирала сили да се раздели с родината, приятелите и баща си вдовец, който работел като

144

кранист. Непрекъснато отлагала заминаването. Най-сетне, почти година след завръщането на Крейг, малко преди да изтече срокът на едногодишния му билет за самолета, тя се решила и двамата заминали за Щатите.

Заживели в Маскегон, малко градче на брега на езерото Мичиган, голямо колкото Фулда, но бракът им скоро забоксувал. Вера се опитала да се превърне в добра съпруга и отлична домакиня. Даже приготвяла обеда на Крейг, който работел в зала за боулинг.

Положи големи усилия да се държи като човек сухо изрече Крейг.

Ала Вера не могла да устои на онова, което обичала най-много задимените среднощни барове на Маскегон и щом като Крейг, който сега работел здравата, не можел да й прави компания, тогава щяла да си намери някой друг.

Вера се адаптира към Щатите наистина отлично рече Крейг. Тя се американизира щракна той с пръсти. Ей тъй!

Започнала да говори без какъвто и да е акцент и новите й познати били убедени, че е американка. Обмисляла въпроса за американско гражданство, но не се заела сериозно с това. „Германка съм и винаги ще си остана герман-ка."

В края на 1984 година въпреки трънливия път, по който вървял бракът им, Вера забременяла с първата им дъщеря. Крейг бил страшно развълнуван и се надявал, че бебето ще ги сближи, но жена му се чувствала като хваната в капан.Самата Вера била отгледана от много „лели" приятелки на баща й, при които живеела по време на дългите му командировки. Тя просто не можела Да си представи едно истинско сплотено семейство.

Вера искала да направи аборт, но Крейг се възпротивил. Тогава тя отново се опитала не само да приеме бременността си, но и да прави всичко необходимо за своето състояние. Спряла да пие и пуши, спазвала диета и вземала витамини. Стефани се родила през април 1985 година. Крейг горял от желание бракът му най-после да потръгне.

Много обичах Вера и бях готов на всичко, за да я направя щастлива каза ми той.

Когато Стефани станала на месец, заминали за Германия на гости на баща й за две седмици. Още първата нощ във Фулда Вера се върнала към стария си начин на живот.

10. От любоз към дъщеря ми

145

Излязла сама и се прибрала в. три часа посреднощ, пияна до козирката. Крейг се притеснил ужасно, защото родителите му били дошли заедно с тях.

Продължавах да я прикривам, но нещата се влошаваха непрекъснато каза той.

Когато се върнали в Щатите, те купили малка къща със син дъсчен покрив на една от оживените улици на Маскегон, полагайки скромното начало на своята американска мечта. Крейг бил много горд, че има собствен дом, но Вера прекарвала малко време в него: два-три пъти седмично не се прибирала по цели нощи и дори след като забременяла повторно в началото на 1987 година, с нищо не променила навиците си. Този път витамините отстъпили пред рома и кока-колата. Крейг прекарвал нощите пред пътната врата и проклинал Вера, която се прибирала, за да „гледа" Стефани и проспи деня. Непрестанно закъснявал за работа и в резултат го уволнявали нееднократно.

Все заплашвах, че ще я напусна, но не можех да го направя разказваше той. Изхвърляха ме отвсякъде. Заболях от язва. Беше ужасно ... и ставаше все по-лошо.

След като се родила и втората му дъщеря Саманта, Крейг почти престанал да вижда жена си. Щом се върнел от работа и влезел в къщата през задната врата, чувал как Вера тръшва входната врата зад гърба си време било да се позабавлява. Крейг хранел и къпел момиченцата, лягал си сам, после приготвял закуска на децата, преди да тръгне за работа. Страдал най-много, когато Вера се връщала преди зазоряване. Тя се въртяла в леглото и мърморела насън: „Стига, Дейв!" или „Престани, Пит!"

Беше направо ад каза ми Крейг.

След раждането на Саманта направили още едно пътуване до Фулда. По време на първото им гостуване Вера изумила и уплашила Крейг с думите: „Оставам тук", но после променила решението си.

По време на второто гостуване ми каза: „Оставам, непременно ще остана." Буквално я завлякохме до самолета спомни си Крейг.

През ноември 1987 година Крейг направил последен опит да спаси брака им: извел жена си в града, танцували и пили шампанско. Прекарали чудесно и двамата, а когато се прибрали у дома, Вера се отправила към своето любимо барче.

146

Още не съм приключила с веселието рекла тя.

Крейг разбрал, че е победен. На следващия ден напуснал дома си и докато излизал с колата от автомобилната алея, видял как най-новият любовник на жена му спира пред къщата.

Вера веднага подала молба за развод и „в крайна сметка получи почти всичко, което притежавах", тъжно се усмихна Крейг.

Обърках всичко. Развеждах се за пръв път. Имайки предвид поведението на Вера, адвокатът на

Крейг го посъветвал да подаде молба за присъждане на родителските права. Крейг се въздържал отговорността му се видяла прекалено голяма.

По онова време си казвах: „Е, Вера е жена, а двете момиченца са много малки. Може би ще се справи по-добре, ако се стегне." Тогава адвокатите ми казаха: „Дръж нещата под око и ако тя докаже, че е неспособна да се справи, а ти промениш решението си, ще задвижим въпроса и ще ти издействуваме родителските права."

Крейг приел съвета присърце. Организирал двадесет и четири часово наблюдение на къщата, в което взели участие всичките му роднини.

Майка ми си навиваше часовника за два през нощта, татко за четири сутринта.

Един приятел на баща му, шеф на полицейски участък в предградията, правел проверка на посетителите на Вера по номерата на колите им.

Скоро станало ясно, че тя нарушава съдебното разпореждане за родителските права, което забранявало присъствието на мъже с изключение на роднините от мъжки пол в дома, където живеят децата. ,

Нещо повече, тя и любовникът й, който се бил преместил да живее при нея, си вдигали скандали почти всекидневно това Крейг научавал от несвързаните разкази на тригодишната Стефани, когато отивал да я вземе в неделя. При едно такова сбиване в стената останала вдлъбнатина колкото човешки юмрук. През пролетта на 1988 година по молба на Крейг съдебното решение за даване на родителските права било променено: според него на Вериния любовник се забранявало да живее в къщата, а на Вера да напуска щата"с децата. Но всичко продължило по старому.

През лятото и есента на 1988 г. местната полиция била

147

викана в къщата поне десет пъти, най-често след като любовникът пребивал Вера пред очите на децата.

Загрижеността на Крейг прераснала в уплаха, когато детегледачката на малките му съобщила, че любовникът подлагал Стефани на сексуален тормоз.

Тогава си купих оръжие каза ми Крейг, бях решил да се вмъкна в колата му и да го причакам. После обаче си казах, че това няма да реши нищо. Него няма да го има, аз ще лежа в затвора, а децата ще си останат тук с нея.

Крейг се отказал от намерението си и решил да се бори с Вера чрез съда и да получи родителските права над децата. Вече не се плашел от отговорностите и знаел, че децата му имат нужда от закрила и че той е единственият, на когото могат да разчитат. Служител от отдела за социални грижи му обяснил, че липсват достатъчно доказателства, за да бъде разгледана молбата му.

През ноември 1988 г. полицията се намесила в поредното сбиване между Вера и приятеля й този път обаче Вера била стреляла по него с автоматичен пистолет два пъти, не го уцелила била лош стрелец, особено след като била пила, но на вратата на спалнята й останали две дупки от куршумите. Разпоредено било Стефани и Саманта да прекарат нощта у семейство ДеМар. След това Вера заявила, че ще подаде оплакване срещу приятеля си и никога повече няма да го допусне в дома си (обещание, което впоследствие щяла да наруши), и децата се върнали при нея. Крейг се чувствувал напълно безпомощен.

В полицията ми казаха: „Нищо не можеш да направиш. Ти си мъжът, имаш работа и живееш в апартамент йод наем с друг мъж. Не можем да изхвърлим от къщата жена ти, за да се нанесеш ти." ,

Тогава Крейг подал молба за присъждане на родителските права. Докато молбата му чакала ред да бъде разгледана, го извикали в съда да предаде паспорта на Саманта и да позволи на Вера да заведе децата на двуседмична ваканция в Германия през декември. Паспортът на Стефани бил вече у Вера. Крейг побеснял. Чул, че отделът за борба с наркотиците затягал обръча около Вера и любовника й и се опасявал, че тя няма да посмее да се върне в Щатите. Изразил безпокойството си, но не срещнал разбиране.

В съда ми казаха: „Винаги съществува подобна вероятност и естествено е тя да предизвиква загриженост, но преди наистина да се случи подобно нещо, не можете да

148

предприемете каквото и да било." Съдията каза: „Нямате никакви доказателства в подкрепа на това, което твърдите. Тя е дошла тук доброволно. Трябва да предадете паспорта на Саманта." В гласа му се четял гняв: „Кретен такъв, как можа да ти хрумне подобна глупост!"

В случай, че Вера остане повече от две седмици в Германия, продължил съдията, родителските права автоматично се прехвърлят върху бащата. Това условие ни най-малко не успокоило Крейг.

Той изпратил „може би трийсет писма" до своя сенатор, Гай Вандер Ягт. Отговорът го обезсърчил: не съществувал закон, който да попречи на Вера да напусне страната.

Ставаше все по-безнадеждно рече Крейг.

Оказало се, че Вера се върнала точно навреме. Обадила се на Крейг на 28 декември и му казала да не идва, защото момичетата били на рожден ден. Имал ли нещо против да почака до неделя, когато е денят му за посещения? Крейг неохотно се съгласил, но заподозрял нещо нередно. Минал с колата покрай къщата и забелязал, че някой се движи вътре: значи били у дома. Когато се смрачило, лампата в стаята на дъщерите му светнала. Крейг решил, че Вера ги слага да спят и че всичко е наред.

През следващите два дни никой не вдигал телефона. На 31 декември, събота, майката на Крейг минала край къщата и му се обадила, ужасно притеснена. Навсякъде бил паднал пухкав сняг, но наоколо не се виждали никакви следи нито от стъпки, нито от автомобилни гуми.

По-добре веднага отивай там! казала му тя.

М инути по-късно Крейг успял да влезе през задната врата. Явно било,че тук вече не живеел никой. От тавана висели голите жици на изтръгнати вентилатори. Кухненските електрически уреди, стереоуредбата, сервизът, който бил купил наскоро всичко било изчезнало. Малкото останали мебели били прогорени от цигара на много места. Онова, което не било отнесено или продадено, било унищожено.

На пода в спалнята сред купчина хартии и какви ли не лекарства Крейг открил смачкана бележка, в която Вера пишела, че „може би някой ден" може да ги посети, ако има пари. Крейг започнал да предусеща ужасната истина: дъщерите му били на път към Европа, ако вече не били пристигнали там.

149

Той се обърнал към възрастна съседка, която била известна с това,че знае всичко, което става в квартала. Съседката казала, че преди няколко дни Вера и приятелят й натоварили някакви едри вещи в един камион. В четвъртък натрупали по-дребните неща върху взет под наем багажник.

В следващите няколко дни Крейг хранел слаба надежда, че Вера и приятелят й са някъде близо до Маскегон и изчакват нещата да се поуспокоят, за да заминат за Западна Германия. Крейг си взел отпуска и се заклел да открие къде са децата му. Престанал да спи и започнал да наблюдава непрекъснато предишния си дом и още четири други места, където Вера и приятелят й ходели често.

По двайсет и четири часа на ден дебнех от къща на къща.

Когато по пощата пристигнала нейната сметка за телефона, Крейг я отворил с надеждата да открие нещо, което да му подскаже къде би могла да бъде. Вера била всичко друго, но не и глупава. Тя се опитала да прикрие следите си чрез стотици междуградски разговори, като се почне от участие в телевизионни търгове до открити линии за самотници. Крейг проверил всичките проведени разговори и установил, че Вера се е обаждала четиринайсет пъти в Колорадо Спрингс.

Наел детектив и той открил, че телефонният номер в Колорадо Спрингс принадлежи на някой си Сесил Блек-бърн бивш военнослужещ, когото Вера познавала от Фулда. Друг източник потвърдил' че бегълците са оставили автомобилния багажник в Колорадо Спрингс.

Това ме наведе на мисълта, че са зарязали колата и са продължили със самолет каза Крейг.

Обадил се в местното летище на 2 януари и научил ужасната вест, че Вера, любовникът й, Стефани и Саманта са заминали за Западна Германия само ден преди това.

Крейг бил сигурен, че са отишли във Фулда при старите приятели на Вера, и това му подозрение се потвърдило, когато научил, че майката на Вериния любовник е получила писмо с клеймо от Фулда. Както обаче му обяснили от Държавния департамент, фактът, че е открил къде се намират децата, не бил от особена полза. Западна Германия не била подписала Хагската конвенция международно споразумение, сключено през 1980 година, относно връщането на отвлечени деца в родината им (обединена Германия ще-

.' 150

ше да подпише споразумението през декември 1990). От департамента казали на Крейг, че единствената му възможност е да замине за Германия, да наеме германски адвокат, да спечели делото срещу бившата си жена, като докаже, че е неспособна да се грижи за децата, и да стиска палци съдът да му присъди родителските права след две-три години. Крейг обаче нямал нито търпение, нито достатъчно пари, нито вяра в германското правосъдие, за да опита предложената му възможност. Американската съдебна системапрепъвала всеки негов опит да получи родителските права над децата си. Какви изгледи за успех би имал в Германия, в германски съд срещу майка германка?

Две седмици по-късно, на 13 януари 1989 година, съдът в Мичиган присъдил временно родителските права на Крейг.

Получих онова, за което се бях борил, ала децата вече ги нямаше тъжно рече Крейг.

В продължение на три месеца Крейг нямал никаква вест от дъщерите си нито по телефона, нито по пощата. Това били най-ужасните месеци в живота му.

Предадох се каза той и очите му се напълниха със сълзи. Плачех неудържимо, ужасно страдах. Не можех нито да ям, нито да спя. Чувствах се изгубен. Никой не можеше да ми помогне, а онези, които можеха, не го направиха.

Вечно бил без пари.Плащал наема за апартамента, в който живеел, както и вноски по погасяване заема за къщата, за да не я загуби. Подал молба да се върне и живее в къщата, но съдът я отхвърлил: при развода Вера получила правото да живее в нея и Крейг бил дал писменото си съгласие за това според закона тя все още имала право върху семейното жилище. Ето защо Крейг не можел да се върне да живее в къщата, но често се промъквал и обикалял из стаите, в които витаели спомени за децата как им приготвял закуските, как ги къпел и слагал да спят и още хиляди други неща. Оставил всичко така, както го заварил: представял си, че един ден Вера ще се върне, за да си прибере нещо забравено. Действията му били съвсем безсмислени, но „поне вършех нещо. Трябваше да направя нещо, за да си върна децата." Когато не можел да си наложи да напусне къщата, сядал на горната площадка на стълбището пред спалните на децата си и прекарвал там цялата нощ.

Родителите на Крейг не можели да понасят повече то-

151

ва положение и решили да изберат другия път: да платят на наемници, които да отвлекат момичетата и да ги доведат у дома. Писали на всички командоси, дали обяви във вестник „Наемник". Отговорът не бил особено окуражителен.Практически никой не искал да се изложи на изключително голямата опасност да прекоси отлично охраняваните граници на Западна Германия. Единственият положителен отговор получили от един професионален наемник, който се наричал Дебелака.

Ще свърша работата за 10 000 долара, но ги искам предварително. Освен това ще поемете разходите ми за път, храна, хотел и автомобил.

Цената е разумна казал бащата на Крейг. Тогава Дебелака добавил:

Но Крейг трябва да дойде с мен и ако е необходимо, да я удари по главата или каквото там се наложи. Аз ще го чакам в колата и ще закарам него и децата до границата. Там се разделяме.

Крейг се отказал от предложението, наричайки го „разходка с такси за 15 000 долара". Все по-ясно му ставало, че може да разчита единствено на себе си, за да спаси децата.

Горе-долу по това време, през април 1988 година, Крейг открил брата на Вера в Германия. Помолил го като баща-да му каже истината и братът потвърдил, че Стефани и Саманта са в Германия, уверил; го, че са добре, и се съгласил да помоли Вера да се обади на Крейг.

Час по-късно Вера му позвънила и лаконично казала: „Тук сме, добре сме и ще си живеем тук, докато сме живи. Това е положението. Не можеш да го промениш."

Крейг отвърнал хладнокръвно: „Щом сте щастливи, всичко ще е.наред." После разговарял за минутка със свито гърло с дъщерите си и бил потресен от ужаса в гласа на Стефани: „Кога ще дойдеш да ни вземеш, татко? Не ни харесва тук, много е лошо."

„Съжалявам, скъпа, отвърнал Крейг, не мога да дойда да ви взема." Знаел, че Вера слуша разговора, и не посмял да намекне за истинските си намерения сам да измъкне децата си месец по-късно.

Обмисляният в продължение на седмици план сега започнал да добива ясни очертания благодарение на активното участие на двама помощници, единият от които проявявал особен ентусиазъм. Другият бил любовникът на Вера, на когото му било писнало от Фулда и се върнал в

152

Маскегон малко градче с отлично развито лозарство. Крейг научил кота се прибира и го изчакал пред дома на родителите му, който се намирал на една крачка от Неговата къща (съдът най-сетне му разрешил да живее в нея).

Когато любовникът зърнал Крейг, излязъл на улицата. В едната си ръка държал бутилка уиски, в другата пълна чаша. Друг на мястото на Крейг би се изплашил. Бил гол до кръста и по тялото и лицето му се виждали дълбоки белези от стари рани спомен от бой с ножове в една местна кръчма. Държал се предизвикателно и се канел да се сбие с Крейг.

Не искам да се бия казал Крейг. Искам да говоря с теб. Знаел, че любовникът на Вера може да му даде най-точна информация, и бил решен да я получи на всяка цена. „Той наистина ми помогна много припомни си Крейг. Знаеше, че искам да го убия."

Разпитът започнал. Какъв е новият адрес на Вера във Фулда? Как се стига дотам? На кой етаж живеят тя и момичетата? Какво е разположението на апартамента и къде спи всяка от тях? Вера вика ли детегледачка, или оставя децата сами? Кой е любимият й бар?

Крейг получил отговори на всичките си въпроси, но не останал доволен от тях. Вера изобщо не напускала апартамента с изключение на някой уикенд, който прекарвала навън, и тогава с децата оставал баща й. Непрекъснато я посещавали приятели. Няколко дни Крейг си блъскал главата да измисля различни сценарии. Как щял да се оправи, изобщо не знаел.

Другият му помощник як и мускулест бивш морски пехотинец на име Франк Корбин, с когото Крейг се бил запознал преди година му вдъхнал изключителна увереност, Двамата играели заедно баскетбол и карт,и, ала Крейг не познавал добре Франк до онзи априлски следобед, когато се потели над новия картер на колата на Франк. Крейг разказвал за децата си, когато Франк, който имал син и чакал второто си дете, го погледнал и казал:

Знаеш ли, трябва да отидеш и да си прибереш децата.

Ще отида отвърнал Крейг. Франк не се поколебал.

Идвам с теб рекъл той.

Крейг се опитал да го разубеди. Обяснил му, че ако някой примерно Вера случайно бъде убит при отвлича-

153

нето на децата, и двамата може да се озоват на електрическия стол. Дори ако всичко мине гладко, но ги заловят на границата, най-вероятно е да прекарат остатъка от живота си в затвора. Крейг нямал пари, с които да плати на помагач.Франк поемал огромен риск, без да печели каквото и да е.

Не ме интересува отвърнал Франк. Да вървим. Семейният съвет се събрал и решил да отпусне на Крейг

20 000 долара от спестяванията. Бащата не бил съгласен синът му да се излага на такава опасност, но нямало друга възможност, пък и бил впечатлен от твърдата решимост на Крейг. Синът му не можел да се похвали със силен характер, ала сега бил непоколебим. Никога преди това не бил изпитвал чувството, че постъпва точно както трябва да постъпи.

Бях напуснал работа рече той. Получих си къщата обратно, но тя вече не ме вълнуваше, щом не можех да живея в нея с моите момичета. Те бяха моят живот и когато ми ги отнеха, нищо не ми остана, абсолютно нищо.

В този момент бях психически изтормозен до такава степен, че изобщо не ми пукаше какво ще стане с мен. Мислех само за онова, което децата ми заслужават и трябва да получат: приличен живот.

Сега вече отдали цялото си време и внимание на плана за отвличането. Крейг се обадил на служителка в американското консулство в Амстердам това била целта на бягството им. Обяснил й ситуацията и попитал дали ще може да получи нови паспорти за дъщерите си след пристигането им в Холандия.

Ние не можем да се намесваме в спор за родителски права отвърнала служителката, -» но ако донесете със себе си съдебното решение, с което са ви присъдени правата, кръщелните свидетелства на децата и картите им за социална осигуровка, ще ви издадем паспорти.

После го попитала направо:

Как смятате да се измъкнете през западногерманска-та граница?

Не мога да отговоря на този въпрос казал Крейг.

Съветвам ви изобщо да не опитвате. Никой досега не е успял казала жената.

Крейг и Франк не се разколебали, а събрали вещите си. Кодовото име на Франк щяло да бъде Брад Мадисън и щял да бъде облечен във военна униформа, за да успее да

154

влезе по-лесно в обкръжението на Вера: увлечението й по американските военнослужещи било вече известно. Крейг щял да се казва Боб Серво, да носи широки дрехи в мексикански стил и огледални слънчеви очила цивилните дрехи щели да му дадат възможност да отседне в хотел във Фулда , без да предизвиква съмнение. И двамата се подстригали късо, а Крейг си боядисал косата и мустаците черни.

На 30 април двамата отлетели за Амстердам, а после се качили на влак за Франкфурт. Крейг окончателно се бил отказал от директен полет до Западна Германия. Според любовника на Вера баща й бил предупредил немските имиграционни власти, за да предотврати влизането на Крейг в страната. С влака било no-сигурно, въпреки че щяло да има паспортна проверка и от двете страни на границата. Ако граничните власти проверели паспортния номер на Крейг в компютрите си, всичко щяло да бъде загубено. За да избегне проверката, Крейг оставил паспорта на коленете си и се престорил на заспал с надеждата, че ще им се изплъзне. Първия път номерът му минал. „Спи, казал им Франк. Не сме мигнали от двадесет и осем часа." На следващата гара граничарите минали на втора проверка.

Дланите ми бяха мокри от пот спомняше си Крейг. Върнаха се и аз отново се престорих на заспал, но един от граничарите ме побутна два пъти. На отсрещната седалка няколко възрастни дами играеха карти и една от тях им каза: „Оставете го на мира, изтощен е. Има паспорт, вече го проверихте."

Крейг бил спасен.

След като пренощували във Франкфурт, Крейг пребоядисал косата си. Наели едно пежо, с което изминали петстотинте мили до Фулда. Намерили пансион. Това било добре, защото американските военнослужещи в Германия имали твърде лоша слава на побойници и рушители. Взели такси до апартамента на Вера на Бертхолд щрасе, за да може Франк да се запознае по-отблизо с обстановката. На връщане в пансиона минали край „Зелената гъска", предпочитаната от Вера кръчма. После Крейг пратил Франк на пазар, в случай че им бъде оказана съпротива в най-сублимния момент: два сгъваеми ножа, голяма дървена дръжка за чук, десет метра въже и няколко ролки лепенка.

На другия ден двамата се отправили с пежото към хо-

155

ландската граница, която била на около петстотин мили, или четири часа път по аутобана. Целта им била да намерят неохраняем пункт, но надеждите им се топели с настъпването на нощта.

Излязохме от колата и тръгнахме през гората. Прекосихме и две железопътни линии, но пътят все прекъсваше и нямаше начин да се продължи разказваше ми Крейг. Навсякъде гъмжеше от моторизирани," конни и пеши граничари с кучета.

Най-сетне взели млад стопаджия и го попитали къде би отишъл, ако му се иска да изнесе „нещо незаконно" от страната. „Много лесно, отвърнал младежът. На десет километра надолу по пътя ще намерите граничен пункт, охраняван дванадесет часа в денонощието." Имало само един малък проблем: нямало как да се разбере кога започва дежурството през определен ден.

Крейг и Франк продължили до посоченото място, за да проверят дали наистина е така.

Когато стигнахме, имаше охрана и ние просто минахме покрай нея каза Крейг. Махнахме с ръка на момчето и то ни помаха в отговор. Седеше в малка дървена караулка край разнебитено шосе, покрито с чакъл. Направо да не повярваш, че е граничен пост.

С нарастващо вълнение двамата отбелязали на картата маршрута към поста. Може би пък започнатото щяло да се окаже лесно за изпълнение.

Петък бил третият им ден във фулда време било да се действува. Прекарали деня над картата в обмисляне на подробностите и евентуалните слаби места на плана си, а в седем вечерта двамата се отправили към „Зелената гъска". Франк влязъл вътре, облечен в яркочервено шушляко-во яке, за да може да бъде проследен впоследствие: Крейг останал да чака в пежото, като не откъсвал поглед от входа на кръчмата.

Планът им се основавал на любовта на Вера към чашката и комбинацията от алкохол и „Тилокс" успокоително, което бащата на Франк вземал, за да облекчава ар-трит.ните си болежки. Преди да напуснат Щатите, двамата попитали един техен приятел аптекар колко капсули „Тилокс" ще са нужни на Вера, за да заспи, като му казали и какво е теглото й.

Тази нощ в „Зелената гъска" всичко било както обикновено. Вера се появила в осем. Франк се запознал с нея,

156

повел разговор и започнал да я черпи с коняк и кола. След около час й показал лекарството, пресииано в две бели не-надиисани капсули и й казал, че в сравнение с кокаина нещо рядко за Западна Германия ефектът им е направо страхотен. Вера глътнала капсулите, без изобщо да се колебае, продължила да се налива и останала свежа като ку-куряк. Франк и Вера напуснали „Зелената гъска" пеша и обиколили още няколко бара. След като'изпила двадесет и осем коняка и коли, бившата жена на Крейг продължавала да се държи на крака. Малко залитала, но била в пълно съзнание.

Много беше яка призна по-късно Крейг и в гласа му се прокрадна нотка на възхищение.

В малките часове на следващия ден Франк се върнал с Вера на Бертхолд щрасе с още трима американци, двама германци и две германки. Както се оказало по-късно, тристайният апартамент на Вера бил явка на групата. Веселбата продължила с пет каси бира през цялата събота и неделя сутрин, докато накрая Вера заспала кротък неделен следобеден сън.

В това време Крейг направо откачил. Бил загубил Франк и Вера още след като напуснали „Зелената гъска" (Франк съблякъл червеното яке) и нямал ни вест, ни кост от партньора си цели четиридесет и осем часа. Гой се върнал в пансиона, но бил прекалено нервен, за да може да заспи. Крачел като звяр в клетка и чакал, а въображението му рисувало страшни картини. Съпругата на Франк се заклела, че ще го остави, ако се впусне в приключението, така че нищо не го задържало в Щатите. Ами ако Франк се е сбил и са го арестували? Ами ако бащата на Вера го е подкупил и той им е разказал всичко? До каква степен познавал Крейг този човек?

Към шест следобед търпението на Крейг се изчерпало. Той се отправил към апартамента на Вера, позвънил на външната врата и зачакал, а сърцето му щяло да се пръсне. В ръка стискал дръжката на чука и лепенката. Бил готов да използва оръжието си срещу Вера или всеки, който му се изпречи на пътя.

Един от мъжете се надвесил от прозореца и извикал:

Кой е?

Боб Серво отвърнал Крейг. Там ли е Брад Ма-дисон?

Франк надникнал навън.

157

Божичко изхриптял той и хукнал надолу по стълбата. Отворил входната врата и просъскал:

Какво правиш тук?

Ще те пребия казал му Крейг. Къде беше?

Овладях положението отвърнал Франк. Даде ми ключове от апартамента и ми каза да дойда довечера.

Малко поуспокоен, Крейг си тръгнал, но здравата нахокал Франк, който час по-късно се прибрал в пансиона, за да си смени ризата. Тъй като нарочно не носели със себе си никакъв багаж, Франк просто облякъл ризата на Крейг, за да не забележи Вера, че ходи с една и съща риза. Франк обещал, че ще поддържа връзка с Крейг и двамата замислили нов план.

Най-голямата пречка била, че Вера никога не оставала сама приятелите й по веселба висели при нея по цяла седмица и напускали апартамента само за да подновят запасите от алкохол. Бащата на Вера върнал Стефани и Са-манта в неделя. И двете момиченца изглеждали здрави, ала Франк въобще не ги видял да си играят навън, нито пък да ги къпят или хранят с разнообразна и витаминозна храна. От време на време Вера нарязвала хляб, колбас и сирене и ги оставяла на кухненската маса: щом някое от децата ог-ладнявало, отивало в кухнята и си взимало каквото му се яде. Въпреки цялата си небрежност по отношение на децата Вера ги следяла зорко, сякаш чакала да се случи нещо.

Между нея и момичетата не съществуваше емоционална връзка отбеляза Крейг. Не че тя нямаше желание за това, не просто не знаеше как да я изгради. Беше грижлива по своему ето храна, нуждаете се от храна, ето дрехи, имате нужда от дрехи такава си беше.

Веселбата продължила два, три, четири дни. От сутрин до вечер Крейг седял в паркираната пред блока кола с холандски номер. Започнал да привлича вниманието, а това не било хубаво. Двама съседи записали номера на колата, трети го фотографирал.

Едва в четвъртък Франк убедил Вера да покаже вратата на приятелчетата си и двамата да останат насаме за известно време. Тази събота и неделя щели да останат у дома с момичетата. В хотела Крейг се опитал да убеди Франк да разкара и Вера и да остане сам с децата, за да бъде избягнато евентуално физическо насилие.

Дай й пачка пари и я прати в бара казал Крейг. Веднага ще излезе.

158

Вера се запънала. През последните четири месеца си създала нови навици, от които не искала да се откаже толкова лесно. Крейг се преместил да наблюдава в едно гръцко кафене наблизо, а тревогата му растяла непрекъснато. Косата му растяла и имало твърде голяма вероятност да го познае не един местен жител. Знаел, че Франк и Вера спят заедно и Вера е много доволна от положението американски военен с пари в джоба. Крейг се опасявал, че Франк може би си прекарва времето много по-приятно, отколкото твърди.

Той все отлагаше и отлагаше. Започнах да се чудя дали не е започнал да я харесва и не е решил да остане тук. Паспортът и самолетният му билет бяха у мен, защото не бях съвсем сигурен в истинските му намерения.

На 4 май, петък, Крейг поставил ултиматум на партньора си, че в неделя си взима момиченцата без значение дали Франк е готов или не.

Няколко дни преди това, докато стояли в пансиона, Крейг си припомнил момчешките години и бойскаутските лагери. Веднъж неговата група изучавала обичаите на едно индианско племе, чиито храбри бойци започвали всеки нов ден с думите: „Днес е добър ден за умирачка". Към осем вечерта извикали Крейг на телефона в кафенето. Гласът от другата страна на жицата бил твърд и жизнен като на стар войник в стихията си.

Обажда се Брад изрекъл гласът. Днес е добър ден за умирачка.

Крейг се разсмял и дланите му започнали да се потят.

Втурнал се към блока на Вера, взел ца един дъх стълбите до третия етаж и нахлул в апартамента: щял да види дъщерите си за пръв път от четири месеца. Франк го пресрещнал и го спрял, като го докоснал леко.

Успокой се. Тук са и са добре.

Крейг си поел дълбоко въздух, влязъл в банята и си измил ръцете и лицето. Сега не било време да ги тревожи, казал си той. После последвал Франк във всекидневната, където децата гледали немски анимационен филм. Били слаби и с хубави черти. Стефани, по-голямата, имала дълга права руса коса и жизнерадостна усмивка. Двегодишната Саманта имала още бебешко личице и светлокестеняви къдри.

Момичета казал Франк, тук има един човек, който иска да ви види. Мой приятел е.

159

Стефани се обърнала и се вторачила за две-три секунди в чернокосия мъж, облечен в широки дрехи. На Крейг му се сторило, че минала цяла вечност. „Татко!" извикала тя, от очите й рукнали сълзи и с разперени ръчички се втурнала към него. Той се навел да я хване и почти загубил равновесие. Саманта не била много наясно какво точно става, но последвала сестра си и скоро в прегръдките на Крейг се озовали двете създания, за които бил рискувал всичко. Децата били по-слаби, отколкото си ги спомнял. Розово-белите им памучни нощнички били избелели и мръсни. Имали нужда от подстригване и къпане, но за Крейг те били най-хубавите деца на света. Внезапно се почувствал силен и изпълнен с енергия, сякаш от гърба му се смъкнал непосилен товар.