От любов към дъщеря ми

Кристи позвънила у семейството на съпруга си в Пешавар и разговаряла с Тарик, по-големия брат на Риаз, който казал, че Риаз помолил да го посрещнат на гарата.

Той не ни каза, че идва с децата. Ти къде си? Защо не дойде с него?

Аз съм болна и бременна отвърнала Кристи с разтреперан глас. Струва ми се, че тази бременност няма да свърши добре.

Риаз е глупак! измърморил Тарик. Не се притеснявай, Кристи! Не се притеснявай!

Кристи знаела, че ще спре да се притеснява едва когато прегърне децата си. Взела си отпуск, резервирала си място в следващия полет до Карачи, а после отишла да се прегледа в болницата. Отслабнала и изтощена от безсънието, Кристи била развила бронхит. Имало и признаци за пневмония. След като полетът бил отменен заради лошото време, Кристи трябвало да почака още няколко дни, докато се освободи място полетите били пълни с туристи. Междувременно открила, че Риаз'е взел двете хиляди долара нейни спестявания, а освен това бил изтеглил десет хиляди в повече от банковата им сметка. По-късно разбрала, че си е извадил над десет кредитни карти на нейно име от Америкьн експрес до Сиърс и е харчил солидни суми без покритие.

Най-сетне заминала на 6 януари 1989 година. Полетът продължил двайсет и четири часа, с две прекъсвания във Франкфурт и Истанбул. Кристи кашляла почти през цялото време. Когато кацнала във влажния студен Исламабад, пакистанската столица, в един часа през нощта, имала чувството, че всеки миг ще припадне. Щом минала през митническия контрол, слабостта й преминала. В чакалнята стоял Риаз, гневен и готов за отбрана: той ненавиждал нейните неразположения и неудобствата, които му създавали. Бил заедно с двете й спящи дечица. Амбрийн, сестрата на

88

Риаз, подала Адам на Кристи. Една братовчедка държала на ръце Джон. За пръв път от десет дни насам Кристи си отдъхнала.

След като се прибрали в хотела, в който щели да останат, преди да се отправят към Пешавар с кола, Кристи разгледала по-внимателно двете момченца и изтръпнала имали вид на изоставени. Пелената на Адам била подгизнала. Когато Кристи го положила на леглото, за' да я смени, с ужас Открила огромни възпалени мехури по дупенцето му. Внимателно посегнала да ги намаже и бебето изплакало от болка.

КрисТи сложила Адам на един стол и го залюляла, за да го.приспи, а Джон легнал до нея бил слабичък и с болнав вид. Тя го прегърнала й той бавно отворил големите си кафяви очи. Преди десет дена тези очички греели: сега били помръкнали и безжизнени като на старец.

Като познал майка си, той втренчил поглед в нея, сякаш била привидение.

Мамо, нали ти казах да дойдеш, а ти не дойде едва промълвил той. Затворил отново очи, но след няколко минутки се събудил, измъкнал се от леглото и сложил глава в скута на Кристи.

Именно тогава Кристи забелязала миниатюрните следи от иглени убождания по ръцете и краката на Джон, които говорели за интравенозни системи.

Не му давали да пие от тамошната вода, защото не бил свикнал с нея разказваше тя. А пък той отказвал да пие от биволското им мляко, защото е много маслено, гъсто и твърде различно на вкус от нашето. Никой не се и сетил да му даде плодов сок, поради което организмът му се обезводнил. Съпругът ми не знаел какво да прави и го завел в болницата, където му сложили системи.

Кристи извадила от чантата си две от любимите играчки на Джон гумен крокодил и плюшено мече. Откакто Риаз го отвел със себе си, той не си бил играл с нищо и притиснал силно малките си съкровища, а после наново, се унесъл в сън.

Кристи не се учудила, че децата са така зле гледани. Семейството му си ги прехвърляло от един на друг, без никой да го е грижа за тях. Отвратила се от пълната незаинтересованост на съпруга си към детските им страдания. Това направо я вбесило и този път я изпълнило с ярост, която изобщо не си дала труда да прикрие, въпреки че зна-

89

ела какво я чака. През първите няколко дни в Пешавар тя непрестанно се карала с Риаз.

Не разбираш ли, че това е Пакистан? отвръщал намръщено съпругът й. Тук не ти е позволено да се караш с мен!

Кристи продължила да се съпротивлява дори след като Риаз прекършил надеждите й да се върне с момчетата в Щатите. Изходните им визи зависели изцяло от него. Никой от тях нямал право да напуска Пакистан без неговото писмено и заверено от нотариус разрешение. Както много скоро открила, Кристи не можела да направи почти нищо, Държавният департамент на САЩ също.

Риаз използал времето до пристигането на Кристи, за да получи подкрепата на семейството си.

Беше успял да ги убеди, че тук ще бъдем по-богати каза Кристи. Разказал им ужасни лъжи за живота в Америка: че съм се чувствала нещастна, че нямало кой да се грижи за децата, че моето семейство го ненавиждало.

Нещо повече Риаз им заявил, че Кристи е твърдо решена да поиска развод и да му отнеме децата. За доказателство пуснал на семейството си запис от неин телефонен разговор. Възмутена от решението на Риаз да замине, преди да се е родило бебето, Кристи разплакана се обадила на майка си: .

Как бих могла да се грижа за тези две дечица и за новороденото сам-сама?

Ако имаш нужда от дом успокоила я майка й, винаги си добре дошла у нас. Знаеш, че за теб вратата е винаги отворена.

Думата „развод" изобщо не се споменавала, но Риаз настоявал, че майката на Кристи я подкокоросвала да го напусне. И тъй като само той знаел добре английски, можел да им „превежда" записа както му отърва.

Колкото повече Кристи научавала за обществените по-. рядки в Пакистан, толкова повече й ставало ясно защо Риаз е откраднал децата, от които изобщо не се интересувал. Ако се върнел да живее тук без тях, щял да изгуби уважението и на семейството си, и на търговските си партньори. Просто щели да престанат да гледат сериозно на него.

Въпреки съществуващите закони много от членовете на семейството му открито симпатизирали на Кристи, най-вече жените. Двайсет и три годишната Амбрийн била „най-милото същество на земята". И докато никой не се осме-

90

лявал да упрекне Риаз в лицето, братята все повече се разочаровали от арогантното му държание и началническото му поведение в семейния бизнес, с който се занимавали от години.

За да бъде запазен мирът в семейството, Риаз бил изпратен почти насила заедно с Кристи и момчетата в Пешавар, където леля му му предоставила част от къщата си. Въпреки че живеели далеч един от друг, Риаз и братята му продължили да се карат. Ябълката на раздора била земята, източникът на богатството на семейство Хан. Докато Риаз бил в Щатите, братята му направили нова делба. Двете най-хубави парчета земя, които стигали до главния път, се паднали на Тарик и Фиаз. За Риаз това било недопустимо нарушение на традицията като втори по старшинство той трябвало да получи едното от въпросните две парчета. Спорът се разгорещявал все повече и повече, докато най-накрая Риаз размахал пистолета си и със заплахи прогонил Фиаз от къщата.

Той е твой брат рекла Кристи, като се опитвала да успокои Риаз.

Няма значение отвърнал съпругът й. Става въпрос за пари, а за това се убива.

Риаз не подбирал жертвите си. След време Кристи забелязала, че най-невъзмутимо посяга на всички членове на семейството, включително на майка си и леля си. Един ден преминал всякаква граница, когато хванал осемдесетго-дишната си баба за гушата.

По-добре да си мълча проплакал свекърът на Кристи, син на нещастната старица, докато Рияз я налагал. Ще се ядоса още повече.

Какво искаш да кажеш? недоумявала Кристи. Има ли значение дали ще го ядосаш или не?

Братовчедката, с която се била запознала преди три години, й бе казала истината: всички се страхували от Риаз.

Когато мъжът й не беснеел из къщата, Кристи имала възможност да се запознае с повече подробности от бита в Пакистан. Повече не я смятали за гостенка и трябвало да се съобразява с обредите на консервативен Пешавар. Покривала лицето си с чадор пет пъти дневно, по време на семейните молитви, когато излизала извън къщата и винаги щом дойдел някой.

Кристи срещнала най-големи трудности с готвенето. Бащата на Риаз настоял да й обзаведе кухнята със запад-

91

ни прибори. Но микровълновата печка така и не проработила, електрическата пък изгоряла, защото напрежението на тока в Пешавар било твърде променливо, а газовата направо избухнала. В крайна сметка Кристи разполагала с едно газово котлонче, поставено направо върху циментовия кухненски под. Много често й липсвали продукти, с които да готви. Известно време Риаз я карал да яде силно подправени местни ястия, които причинявали силни стомашни болки на бременната Кристи: „Това е моята страна и ще ядеш това, което ядем и ние". Понякога свекърът й носел моркови или пъпеши за Джон. Като изключим случайните покупки на бебешка храна от черния пазар, която често се оказвала негодна за употреба, Риаз не си правел труда да пазарува за децата, нито й позволявал да излиза сама на пазар. Понякога дни наред се хранели само с хляб и яйца, а понякога и само с хляб.

Когато на децата се появили устни ранички, семейството казало на Кристи, че злоупотребява с миенето на зъбите им. Кристи подозирала, че им липсва витамин „С", но Риаз бил заключил детските витамини в едно чекмедже. Твърдял, че убиват апетита.

Чувството, че е затворница, карало Кристи да преживява тези неволи още по-тежко. Къщата на лелята била оградена с висок каменен зид, чиято желязна порта била непрестанно заключена. Било й забранено да се разхожда в двора и дори да приближава до портата. Когато Риаз заминавал „по работа", което с,е случвало твърде често и за които пътувания той не давал никакви обяснения, той оставял строги нареждания на прислужниците да следят телефонните разговори на Кристи и всяка нейна стъпка. Те се подчинявали безпрекословно. Така правела и лелята сърдечна жена, която гледала да я утешава. Щом видела, че Кристи е тъжна, лелята й казвала: „Върви си у дома в Америка"!

При редките им излизания до градския пазар за сладолед Риаз заключвал Кристи в колата, за да не може да избяга. Кристи обичала сладолед, но започнала да изпитва ужас от тези кратки излизания. Срещата с нещо толкова познато й напомняла колко е далеч от родния си дом.

Седмиците минавали, Риаз оставал непреклонен и Кристи се примирила с мисълта, че ще ражда в Пешавар. Опитът й подсказвал, че плодът не се развива нормално и се страхувала, че раждането ще бъде тежко.

92

Трудностите й през няколкото седмици преди раждането били огромни трябвало да вдига тежки кофи с вряла вода за прането и да ги изнася навън, където била пералната машина. На петнайсети март, след като изсипала пет кофи вода в пералнята, Кристи получила контракции. До термина й оставали три седмици.

Болницата била много по-различна от американските. Хигиенните норми били под всякаква критика. В родилната зала имало само една гола дървена маса, която небрежно забърсвали между две раждания.

Лекарят поверил Кристи на две млади и неопитни акушерки. Отначало й дали лекарства за спиране на контракциите. Когато разбрали, че това няма да помогне, натъпкали я с други лекарства за усилване на контракциите.

Имах чувството, че тялото ми се разкъсва спомняше си Кристи. Беше същински ад.

Въпреки че за бебето било още рано, двете акушерки направили разрез, а когато Кристи изплакала, набързо я скастрили: „Всички жени ги боли!"

Все пак Кристи се отървала леко. Когато няколко месеца по-късно Амбрийн раждала, сестрите й удряли шамари, щом понечела да викне, за да не тревожи другите пациентки. Момиченцето на Амбрийн се родило болнаво и след две седмици починало от пневмония.

По това време Риаз не бил в града пак бил заминал „по работа", но брат му Фиаз се отбил в болницата. Когато Амбрийн му казала, че чува плача на Кристи, той почти насила избутал лекаря и влязъл в стаята й, за да я види. Кристи не знаела дали да се радва, или да се притеснява, когато докторът упрекнал акушерките с думите: „Много съм недоволен от работата ви това бебе се нуждае от помощ!"

След осем часа родилни мъки Ерик се появил на бял свят. Раждането било с форцепс. Лекарят казал, че детето е здраво като камък, но Кристи сама виждала, че не е така. Почти не шавал, едвам проплаквал. След три седмици, когато се разбрало, че Ерик не наддава и не може да стигне теглото си при раждането три килограма, Кристи го завела при братовчедката Сабрина, която стажувала в една болница. Тя имала известни съмнения и отвела Кристи при своя професор, който за пет минути поставил на Ерик диагноза.

По мнението на професора налице бил сериозен сърде-

93

чен дефект. Ерик се бил родил само с една камера на сърцето. Налагала се спешна операция, която можела да бъде извършена успешно само в САЩ, където медицината била най-напреднала.

Кристи се разтревожила още повече, когато професорът й казал, че според него Ерик страда и от лека форма на синдрома на Даун.

Не казвайте на семейството за синдрома предупредил я той. Няма да ви позволят да го отведете вкъщи. Ако решат, че е със забавено развитие, ще кажат, че Аллах е пожелал детето да умре.

На следващия ден Риаз се върнал в Пешавар и се срещнал с професора. Както можело да се предполага, той бил против отиването им в Мичиган:

Не вярвам, че на света няма друго място, където могат да се погрижат за него.

Лекарят, подготвен предварително от Сабрина, се скарал на Риаз:

Що за човек сте? срязал го той. Вълнувате ли се за своето дете или не?

Риаз с нежелание отстъпил пред авторитета на професора. Родителите на Кристи купили самолетни билети за цяло го семейство. Кристи била толкова развълнувана, че за малко забравила тревогите си около Ерик. Най-после Риаз проумял, че тя и децата могат да живеят единствено в Америка. Веднъж да стигнат там и властта му над тях веднага ще намалее.

В деня преди отпътуването Риаз ръобщил на Кристи, която стягала багажа, че е променил решението си. Оставал в Пакистан с Джон и Адам. Кристи се втурнала разгневена в стаята, където се съвещавали членовете на семейството. Роднините й стояли със сведени глави и не желаели да я погледнат в очите. Отново са отстъпили пред него, помислила си Кристи. Най-сетне свекърът й я погледнал и рекъл:

Не искаме да ви се бъркаме. Това са ваши работи.

Кристи се разплакала, изпаднала в истерия и накрая изгубила съзнание. Когато се свестила, по-младата й зълва, Марийн, стояла надвесена над нея:

Кристи, трябва да разбереш, ние не можем нищо да направим тихо промълвила тя. Мъчно ни е за теб и твоите деца. Каквото и да кажем на Риаз, той побеснява.

За пръв път Кристи избухнала пред семейството:

94

Страхувате се, че ще" се разгневи, така ли? Децата ми са в опасност по дяволите неговият гняв!

Тя грабнала няколко ябълки от една кошница и замерила с тях Риаз, но не за да го удари, а защото се страхувала от него. Риаз останал на пода, хилел се и й се надсмивал:

Страхувате се от мен, значи? обърнал'се той към семейството. Я вижте с какво чудовище трябва да живея!

Да се спори разумно с него било невъзможно. Кристи знаела, че трябва да върви Ерик бил толкова слаб, че трябвало да го храни с гутатор. От това решение обаче задачата й да съобщи новината «а двегодишния Джон, който плакал в продължение на часове, или да остави Адам четири дни след първия му рожден ден, не ставала по-лесна. Когато Кристи влизала в колата на път за летището в Карачи, Джон се втурнал към майка си и започнал да я зове отчаяно.

Междувременно Риаз се държал странно, както някога. Направило му впечатление, че Кристи ще пътува в първа класа (всички други места били заети) и подметнал:

Трябваше и аз да отида. Сигурно е голям кеф да пътуваш първа класа.

След два дни диагнозата на професора била потвърдена от лекарите в Мичиган и Кристи се обадила в Пешавар, за да осведоми Риаз за състоянието на сина им. Съпругът й изобщо не обърнал внимание на това, интересувало го Друго.

Как беше в първа класа? попитал я той.

Този въпрос подсказал на Кристи, че Америка му липсва. Чудно наистина! Риаз бил прекалено голям егоист, за да се опитва да свикне със спартанския начин на живот в Пакистан и да се мъчи да крепи проваления им брак. Сиг гурно нещо друго го карало да се страхува от завръщането му в Америка. Какво ли?

След четири месеца, през август 1989 година, оперирали Ерик в детската клиника по сърдечно-съдова хирургия към Мичиганската университетска болница. Операцията минала успешно, но била само първата от серия предстоящи хирургически намеси, необходими за пълното оздравяване на детето. Като се има предвид, че Ерик се нуждаел от специални грижи и заради синдрома на Даун, било изключено детето да се върне в Пакистан,

95

След операцията Кристи и баща й отлетели за Пешавар на едноседмично посещение. Тежката раздяла с майка им била травматизирала по-големите й синове. Джон бил и потиснат, и нервен. Бил толкова измършавял, че му се бро-ели ребрата. От тъга по майка си той отказвал да се храни. Косата на Адам стигала до раменете. Бил на шестнайсет месеца, липсвало му каквото и да е възпитание, речта му била съвсем ограничена. Нито един от възрастните не разговарял с него двамата с Джон били оставени на бездушните грижи на една прислужница. Тъй като в къщата нямало никакви играчки, двамата се развличали с един празен кашон от пелени.

Тогава разбрах каза ми Кристи, че трябва да се върна.

След като оставила Ерик в сигурните ръце на своите родители, Кристи се върнала в Пакистан през октомври 1989 година и останала там, като изключим краткото й коледно, гостуване у дома, за да се лекува от дизентерия. Така минали десет месеца. Да остави сам Ерик, който бил така близко до смъртта дълго време, било още по-трудно, отколкото да остави другите си двама сина.

Сърцето ме болеше за него! Не можех да си тръгна и да го забравя казваше ми Кристи.

Това непрестанно пътуване и разкъсването на две заради децата, които имали нужда от нея, тази вечна несигурност и страх били предостатъчни да накарат всяка майка да обезумее.

В Пешавар Кристи опитала нова тактика спрямо Риаз. Вместо да се кара с него, тя се опитвала с молби и увещания да го убеди да се върнат в Щатите с децата, където всички щели да бъдат заедно. До известна степен Кристи разчитала на бащините чувства на Риаз той наричал Ерик „Божие наказание", наблягала на растящата му неприязън към Пакистан и носталгията му по онзи прекрасен живот, на който бил свикнал в Америка. Тя упорито твърдяла, че върнат ли се в Щатите, любовта им ще разцъфти наново. Риаз изглеждал изкушен от тази мисъл, ала не искал да тръгва:

Ако бях на твое място, щях да поискам развод казвал той.

Постепенно изгубил интерес към идеята да се върнат. Зимата го сварила в познатото черно настроение. Колкото по-сговорчиво и отстъпчиво се отнасяла с него жена

96

му, толкова по-нервен ставал той. Един ден, когато разстроената Кристи цял ден плакала за Ерик, тя попитала Риаз:

Никога ли няма да обмислиш възможността да се върнем?

Престани да ми говориш за връщане отгърнал хладно Риаз и в гласа му се прокраднал садизъм. Трябва да разбереш, че и ти, и децата ще живеете в Пакистан до края на живота си.

Кристи си спомня: „В такива моменти се уповавах единствено на вярата си. Поглеждах в душата си и молех Господ да ми помогне да се извися над Риаз. Обземаше ме успокоение. Има нещо в човека, което просто му казва,.Или ще победя, или ще бъда победена."

Понякога се опасявала, че молитвите й няма да бъдат чути. Риаз се пропивал все повече и започнал да я пребива най-редовно.

Знаеш ли казвал й той, като наблюдавал ефекта от думите си. Ще ми бъде много по-лесно да те убия и да се отърва от теб?

Една вечер заплахата добила съвсем реален вид. Вбесен от упорството, с което Кристи настоявала, че Джон е n;ho-го малък, за да ходи на предучилищна забавачка, Риаз се впуснал в пламенна тирада. Кристи му казала, че тя и децата ще излязат от спалнята, докато се успокои. Тогава Риаз се хвърлил към вратата, заключил я и рекъл:

Ако излезеш през тази врата, ще те убия.

Кристи замръзнала на мястото си, а ужасеният Адам се сгушил в нея. Риаз сграбчил револвера и го опрял в слепоочието й.

Знаеш, че мога да те застрелям, когато поискам казал той. Ако те убия сега, никой няма да разбере. Ще им кажа, че си имала любовник от Карачи.

Кристи седяла с втренчен пред себе си поглед и сс молела всичко да свърши. В този момент с периферното си зрение зърнала нещо, което я покъртило: Джон, за когото мислела, че спи, стоял на метър и половина от нея, вцепенен и онемял от ужас.

Било, каквото било махнал с ръка Риаз. Ще го направя както и когато аз реша.

Момчетата не се чувствали добре. Джон ставал е:" по-напрегнат и нервен с всеки изминал ден. Адам, който бил палаЕО и жизнено бебе, също се затворил в себе си.

Оглупя не се интерисуваше от абсолютно нилло

7. От любои към дъщеря ми

97

каза ми Кристи. Нямам нито една негова снимка от последните две години, прекарани там, на която да се усмихва.

Тежкото ^всекидневие на Кристи готвенето, чистенето, прането и отговорността за двете отегчени деца я изхабило напълно. Отслабнала с десет килограма. Имало моменти, в които си мислела, че Риаз ще се окаже прав и тя никога няма да напусне тази земя: точно както се бях чувствувала и аз в Иран. Трудно е да се предаде това усещане на пълна безнадеждност и потиснатост. Когато човек е напълно изолиран, много трудно поддържа вярата си, ie нещата ще се оправят.

И тогава, през юли, се появила една възможност за решаване на проблема. Ерик отново трябвало да постъпи в болница за операция. Социалните работници от Мичиган правели постъпки да бъде осиновен от щата, в случай че на родителите на Кристи не се присъди настойничество над детло или Кристи или Риаз не пристигнат в Щатите, за да потоьрдят родителските си права и не подновят субсидираната от щата здравна застраховка на Ерик. При все че Риаз винаги се отнасял с огромна досада към състоянието на Ерик, гордостта му била накърнена нямало да позволи на когото и да било да предявява претенции към неговия син. Освен това имал работа в Щатите, така казал „работа, която ще донесе много пари". За Мичиган тръгвал той.

Денят на заминаването наближавал и Риаз започнал да се държи доста странно. Отказвал да вдига телефона, когато се случело да звънне късно през нощта. Забранил на прислужниците да извеждат Джон, за да си купи бонбони и сладки. Непрекъснато споменавал разни „хора" или „онези", които можели да отвлекат децата му.

Остави ме намира, Кристи! казвал й той. Имам си проблеми, които нямат нищо общо с теб.

Друг път ставал агресивен.

По-добре се моли да не ми се случи нещо лошо в Щатите, защото иначе никога няма да се измъкнеш оттук повтарял той.

Кристи щяла да го приеме като едно от параноичните му бълнувания, ако брат му Фиаз не изпълнил тази закана с мн^го по-ясно съдържание:

Ако с брат ми се случи нещо, ти ще бъдеш виновна. Прощалните думи на Риаз обаче били най-вледеняващи

от всичко чуто:

98

Съжалявам за всичко, което съм ти сторил, и за онова, което ще сторя казал той. Говорел с тона на чсвек, който е решил да не се връща никога повече. Кристи била ужасена: най-големият й страх бил, че ще попадне под властта на непредсказуемите мъже от семейството на Риаз така повелявал ислямският закон, в случай че съпругът почине или изчезне. Тя горещо го молела да замине вместо него за Мичиган, но той не искал да чуе и дума пс този въпрос. Бил готов да посрещне съдбата си, въпреки че не бил готов да й каже какво значи това.

Риаз прекъснал пътуването си в Германия, където се срещнал с търговец на скъпоценни камъни, а после ь Англия, където се видял със свой познат от Пешавар. Пристигнал в Ню Йорк през първата седмица на август и няколко дни по-късно отлетял за Детройт, където бащата на Кристи го посрещнал на летището. Прибрали се към осем вечерта. Когато Риаз позвънил в Пешавар, Кр чети почти с облекчение чула познатия присмехулен и нагъл глас: '¦' ¦ %

Какво му е на Ерик? Защо не си го научила да ходи?

От десет месеца съм в Пакистан извикала Кристи, което накарало Риаз да се изсмее.

Сигурно пак е започнал да пие, помислила си тя.

Тогава за последен път чула гласа му.

Риаз останал в къщата на родителите й само два часа. Отказал да иренощува: вече имал други планове, каза^ им гой щял да отиде у свои приятели индийци, които живеели наблизо. В десет вечерта пред къщата спряла кола и надула клаксон. Риаз отклонил предложението на домакините да му помогнат с багажа, грабнал сам чантите си сбогувал се набързо и тръгнал.

Шест часа по-късно трупът му бил намерен в един парк, недалеч от железопътната линия за Индиана.

След като приключила разговора с жената от полицията, Кристи била обсипана с въпроси, на които не можела да отговори. „Как е бил убит Риаз?", настоявали да т каже роднините му. „Кога се е случило? Има ли заподозрени?" Тя се обадила на баща си и чула тъжния му разказ. Детективите стигнали до техния адрес чрез една молба за издаване на кредитна карта и поискали от бащата на Кристи снимки, за да могат да идентифицират тялото. Тсй им дал няколко, а после внезапно усетил остри бодежи в сърцето от преживения стрес. Макар че Риаз превърнал Крнс-

99

ти и момчетата в заложници, той бил единствената връзка между тях и родителите й. У него били изходните им визи, пй бил единственият, който би могъл да бъде убеден да ги пусне обратно в Америка. Без него ги чакала пълна неизвестност.

Кристи отново позвънила в полицията и този път попаднала на инспектора, който разследвал убийството. Той й казал, че Риаз е бил „травмиран".

-Какво означава това? попитала Кристи, а половин дузина роднини висели над главата й и я прекъсвали.

Ами бил е ударен отвърнал детективът.

Кой го е застрелял? Кой го е застрелял? викали роди дните.

Полицията ли го е убила? попитала по телефона Кристи, за да може да им обясни точно какво се е случило, но роднините не искали и да чуят. Риаз бил застрелян, твърдо вярвали те. Възприемайки малко по малко тъжната новина, семейството започнало да скърби за своя блуден син. Повечето ходели наоколо с безизразни лица и втренчени в стените погледи, като от време на време се удряла, за да дадат израз на скръбта си.

Имаше златно сърце протяжно виела майка му. Имаше сърце на цар, искаше да се раздаде без остатък на всички.

Скръбта им ставала все по-силна, докато чакали цяла седмгща тялото на Риаз закъснение, дължащо се на факта, 'е покойният бил използвал британски паспорт: една от многото странни загадки в случая. По-далечните род-нин 1 та Риаз й изказали своето съчувствие и обич, докато членовете на семейството се уединили всеки сам в собствената си горест и никой не обръЩал внимание на другите.

В шманието, с което семейството обградило вдовицата, било породено по-скоро от любопитство, отколкото от желан .«е да я утешат. Часове след като научили за убийството, с -стрите на Риаз казали на Кристи да вьрне златната гриз: а и огърлиците, които брат им й бил подарил, твър-дейчч, че са семейна собственост, наследство от баба им. Щом е разплачела, те я упреквали: „Недей, ти трябва да бъдъ-:п силна и да ни помагаш да се държим!"

Фиаз възприел друга тактика.

Скъпа моя сестрице, не се тревожи ' мазно й рекъл тол. Аз ще имам грижата за всичко. Сега ти си моя, а твоите синозе са и мои.

100

Кристи си помислила, че се изразява образно, докато не си припомнила обичая, според който братята трябвало да се оженят за овдовелите си снахи и да ги издържат. Когато Фиаз започнал да се държи недопустимо нагло да се притиска в нея и да я гали по бузата, тя го поставила на мястото му.

Ти много добре знаеш, че веднага след погребението се връщам при Ерик срязала го Кристи.

Отхвърленият Фиаз коренно променил поведението си и започнал да се държи отвратително с нея. Била си спечелила смъртен враг.

В същото време три и половина годишният Джон изтичал при Кристи с рев:

Мамо, един човек иска да ме убие, един човек иска да ме убие!

Той бил разтълкувал неправилно подслушания разгорещен семеен спор за смъртта на Риаз. Кристи го успокоила, въздъхнала дълбоко и му обяснила точно какво се е случило.

Татко няма да си дойде у дома рекла тя. Господ е решил, че сега той ще живее на небето и там ще бъде истински свободен и щастлив.

Джон изглеждал объркан и отвърнал:

Добре.

Тръгнал, после се върнал и казал:

Но, мамичко, татко не е щастлив. Той е сърдит човек!

И ако Джон все Ъак схванал за какво става дума, то Адам изобщо не реагирал. И двете момчета стоели напълно безчувствено, дори когаго чичовците им ги разтърсвали и викали:

Риаз Хан, Риаз Хан!

Името не им говорело нищо друго, освен за бащата, който изпълнявал тази си роля с огромно нежелание.

На 16 август тялото на Риаз пристигнало в селото в подплатен с коприна ковчег, за който платил бащата на Кристи. Първата ужасяваща реакция била на свекър й. Без да каже и дума за сина си, той сякаш бил обладан от мисълта за Джон и Адам.

Не искам никога повече да се мяркат пред очите ми повтарял скръбно той. Кристи се молела от сърце да престане. След смъртта на Риаз семейството нямало нито интерес, нито власт да я държи повече тук. Положението

101

на момчетата ебаче, които според пакистанските закони имали двойно гражданство, било по-проблематично. Ако семейството се обърнело към съда, за да получи настойничество" над тях, Кристи знаела, че я очаква сериозна битка.

До този момент считали Кристи за една от опечалените. Отношението на семейството се изменило драстично от мига, в който прочели приложения смъртен акт. Оказало се, че в края на краищата Риаз наистина бил застрелян (от полицията не давали никакви подробности, за да не бъде попречено на следствието). Действително бил „ударен" от един-единствен куршум в тила. Това разкритие поставило Кристи в изключителнонеловко положение.

Ти ни излъга! креснали братята.

Обаче търпението на семейството преляло, когато трябвало да приготви тялото за мюсюлманския погребален ритуал тялото се съблича, измива и обвива в бял памучен плат, за да се подготви за погребението. След един твърде неприятен разговор по телефона с мичиганския Дом на покойника „Когато правят аутопсия, не се стараят много при зашиването на трупа", предупредил я погребалният агент Кристи настояла да не се извършва ритуалното измиване. Семейството не я послушало. Като видели тялото, изпаднали в истерия. Били събрани в къщата на Фиаз. Един от чичовците се втурнал във всекидневната, сграбчил Кристи и изкрещял в лицето й: „Ах ти, мръсна, проклета американка!" (Доскоро считани за съюзник на Пакистан, Съединените щати били изгубили благоволението му). Наоколо обикаляли съвсем непознати за нея мъже, чиито погледи я смразявали с омразата си.

След погребението Кристи съвсем официално изпаднала в положението на съмнителна чужденка и човек, който не заслужава никакво доверие. Защо Риаз бил толкова нервен, преди да напусне Пакистан? Сигурно защото се страхувал от семейството на Кристи, заключили роднините й. Казали й:

Говорихме с полицията, кръгът на заподозрените се е стеснил до двама души. Проведохме наше собствено разследване. Виновен е баща ти и е въпрос на дни да го вкарат в ареста.

На Кристи й било забранено да се обажда както у дома си в Мичиган, така и в полицията, Чувствала се съвсем беззащитна срещу жестоките обвинения и заплахи.

Имаме начин да се справим с това заявил крот-

102

кият някога Фиаз. Ти знаеш лй, че когато убиха дядо ни, ние убихме дванайсет души, за да си отмъстим?

Вие наистина ли вярвате, че баща ми може да направи подобно нещо? питала Кристи в недоумение.

Няма значение дали вярваме или не рекла Марийн, деветнайсетгодишната сестра на Риаз, която преживяла особено тежко смъртта на големия си брат. Ако не се беше омъжила за брат ми, сега той щеше да е жив. Стрелнала Кристи с поглед и продължила спокойно: Иска ми се да пия от кръвта на семейството ти.

Това заплахи ли са? попитала я Кристи.

Да, точно така отвърнала Марийн.

И наистина успели да я уплашат, особено след като насочили жлъчта си към децата й. Доколкото Кристи можела да схване, те били убедени, че Ерик е рожба на Сатаната и че детето е виновно за смъртта на Риаз. Тьй както Ерик ги бил накарал да страдат, така те щели да причинят страдания на Джон и Адам, като им попречат да заминат за Щатите с майка им.

Ето това била заплахата, от която Кристи се страхувала най-много. Сега вече никой не се мъчел да я прикрива. Тя била ужасена и вбесена:

Ще накарате Джон и Адам да страдат, защото сте сърдити на Ерик, така ли? Ще държите отговорно едно осемнайсетмесечно бебе заради небрежността на баща му?

При тези думи един от братята я ударил през лицето и изкрещял:

Той беше велик баща! Да не си посмяла да говориш така за него!

Риаз вече обитавал отвъдния свят, където няма виновни.

Когато Риаз бил жив, семейството убеждавало Кристи, че никога няма да му позволи да я отпрати без децата й. Десет дни след смъртта му същите хора възнамерявали да постъпят именно като него.

Това е родината на баша им казал Фиаз, който най-много настоявал Кристи да напусне сама Пакистан.

Но баща им е мъртъв отвърнала Кристи, а Съединените щати са родината на майка им.

Бяхме достатъчно търпеливи с теб мрачно рекъл Фиаз. Не прекалявай!

Кристи се заинатила и заявила,че никъде няма да мръдне без децата си. Синовете й се превърнали в център на вни-

103

мание в селото, имената им били споменавани на всеки ъгъл. Джон разбирал повече урду от майка си. Изтичал при нея и изплакал:

Никога няма да ме оставиш, нали?

Кристи се опитала да утеши сина си и изрекла думи, за които съвсем скоро щяла да съжалява:

Не се тревожи, скъпи, никога вече няма да се разделим. 4

Дошъл двайсет и шести август. Кристи продължавала да живее в къщата на Фиаз. Омраза и враждебност витаели във въздуха. Хората се движели като на забавена филмова лента. Над главата й била надвиснала неизречена заплаха подобно на затишие пред лятна буря. И един ден тя се разразила: в пет следобед двайсет родственици се струпали в задния двор на къщата и се опитали да измъкнат децата от ръцете на Кристи. Те издърпали Адам и го подали на един прислужник. Докато прислужникът се отдалечавал, двегодишното момченце хвърлило печален поглед към майка си, а после повърнало.

Джон не се предал така лесно. Фиаз крещял неприлични думи, но детето останало вкопчено за майка си с необичайна за възрастта си сила и не обръщало внимание на крясъците на чичо си. Вбесените мъже задърпали Джон и дори взели да го удрят по гърба, за да пусне майка си. Кристи ги блъскала и се опитвала да запази сина си, доколкото може.

Не се бий с мъжете! извикал един от братята.

Не си давам децата! изкрещяла му тя.

Кристи с изумление открила сред насилниците Риазо-вия чичо Хиат. Хиат бил човекът, който се отнасял с Кристи най-добре от всички останали членове на семейството. Бил неин приятел и закрилник, но сега другите му били повлияли. Без много да му мисли, Кристи ударила Хиат по врата с всички сили.

Не се гордея със стореното казваше тя по-късно, но трябваше да им посегна. Бяха напълно обезумели.

Хиат паднал на земята и извикал. Придружителите му се обезсърчили при тази неочаквана женска съпротива и най-после си тръгнали с недоволно мърморене. Минути по-късно върнали Адам на Кристи.

Оттук нататък семейството се разделило на мъжки и женски лагер. Съпругата на Хиат заявила, че мъжете не са прави действие, което изисквало голяма смелост в общество, управлявано изцяло от мъже. Амбрийн също се

104

опълчила срещу съпруга си и му вдигнала скандал, което било нечувано за Пешавар.

Най-силният съюзник на Кристи бил братовчедът на име Шохоб. .

Каквото и да правиш предупредил я той, довечера не пускай никого в стаята си.

Същата нощ Кристи залостила вратата на спалнята си, въпреки че това било забранено. Около полунощ видяла как дръжката на вратата помръднала някой се опитвал да влезе. Тя прекосила на пръсти стаята и надникнала през прозорчето над вратата. От гледката дъхът й пресекнал: отвън стоели четирима мъже, единият от които приличал на Фиаз. Другите трима били непознати. Носели дълго въже и голяма торба. Изпод наметалата се подавали дръжките на ножовете, с които никога не се разделяли.

Кристи седнала на пода и започнала да чука с всички сили по вътрешната стена с един нож за разрязване на писма. Минути по-късно чула гласа на Шахоб да спори ядосано с останалите.

Не можете да постъпите така с американка! заявил Шахоб. Консулството на САЩ знае къде-се намира и ще държат семейството ни отговорно за стореното.

Вълнението му растяло с всяка секунда и той добавил с драматичен тон:

Нали знаете, че американското правителство праща войски, за да измъкне хората си от чужди страни.

След още един порой ругатни Фиаз и останалите-най-сетне си тръгнали.

По-късно Шахоб казал на Кристи, че мъжете нямали намерение да я убият, но да я държат затворена, докато семейството получи от съда попечителство над Джон и Адам.

На следващата сутрин Фиаз връчил на Кристи съдебно разпореждане, според което й било забранено да напуска Пакистан със синовете си.

„Ако тя успее да отведе децата със себе си, ще провали бъдещето им", гласяла семейната петиция.

Първата мисъл на Кристи била да остане и да се бори.

Не тръгвам без децата! категорично заявила тя. Приятелски настроена братовчедка, която се казвала

Роние, й препоръчала обратното.

Недей така рекла тя. Шансът да победиш е по-голям, ако си тръгнеш сама и се бориш за децата от Америка.

105

Съветът й бил съвсем недвусмислен: събитията от предишната нощ не били блъф. Мъжете щели отново да се върнат.

Кристи взела решение. Едва ли синовете й щели да имат полза от нея, ако я затворели или се случело нещо още по-лошо. Тя се обадила в консулството на САЩ и им казака да я чакат на следващия дан в Исламабад.

През последната си нощ в Пешавар Кристи наблюдавала спящите момченца, мислела за ужасния избор, който била принудена да направи, и се напрягала да намери алтернатива, макар да знаела, че такава няма.

Тази нощ не може да се опише с думи каза ми тя. Тръгнала рано на следващата сутрин, без да буди Джон

и Адам: нямало да издържи на сбогуването с тях.

През последните две години й се налагало доста често да си дава сметка за ограничените възможности на дипломацията. Служителите на американското консулство й дали ясно да разбере, че не могат да й обещаят закрила на децата, нито да гарантират безпрепятствен транспорт до летището, ако реши да ги измъкне скришом от страната. Тогава тя забравила за нетърпението си. Била благодарна, когато един от американските служители в консулството Майк Гейл я въвел в модерната административна сграда и казал на придружаващите я роднини на мъжа й, че посолството ще й осигури подслон за през нощта. Марк Гейл й издействал автомобил с тъмни стъкла, откарал я до летището и стоял с нея, докато се качила в самолета.

Преди да замине, Кристи позвънила на две места. Първо се обадила на полицейските инспектори в Бериън, които я уверили, че баща й никога не е бил сред заподозрените в убийството на Риаз: семейството просто си измислило тази история. После позвънила на една братовчедка в Пешавар, която й съобщила, че Джон е спрял да се храни. „Плаче и те търси непрекъснато", казала братовчедката и на Кристи й прималяло.

Ще се върна! рекла й Кристи ще се върна, щом всичко се уреди.

Това била горчивата истина, отчаяно си помислила тя. Никой не знаел кога ще успее да изпълни обещанието си.

Кристи и децата й били преживели не една раздяла, но последвалите шест месеца били най-тежките в живота им. В миналото тя можела редовно да се обажда на Джон и Адам от Мичиган. Сега, когато семейството на Риаз я счи-

106

тало за враг, телефонните разговори с децата били невъзможни. Това продължило три месеца до ноември 1990 година, тогава се намесило консулството.

Когато Джон се обадил, тя не познала гласа му и отначало решила, че е някое друго дете и че това е номер. Джон говорел със силен акцент, какъвто никога преди не бил имал.

Мамо, аз съм щастлив, не плача' казал Джон. Кристи усетила дълбока обида в гласа на детето.

Каквото и да ти говорят, знай, че имаш майка, която много те обича рекла му тя.

Джон избухнал в сълзи и този път гласът му прозвучал по-познато.

Искам те, мамо, искам те! изплакал той. Ела да ме вземеш!

Лелята дръпнала слушалката от ръката му и казала:

Не бива да разговаряш с децата, разстройваш ги. Телефонът онемял. Адам така и не успял да каже „здравей" на мама.

През този период истински съчувствах на Кристи. Раздялата по принуда е най-ужасното изпитание за всеки родител. Самата аз заминах за Иран най-вече защото се страхувах, че ако не отида, Муди ще отвлече Махтоб. Когато наистина ми отне детето в Техеран и ни раздели насила за две седмици, аз изпаднах в ужасна безпомощност и загубих ясна представа за нещата тези две седмици просто не бях на себе си. Именно заплахата от една дълга раздяла ме убеди в необходимостта да рискувам и да се опитам да избягам.

Кристи копнеела час по-скоро да доведе децата си у дома, но пакистанският й адвокат честен млад мъж на име Насър Ул-Мулк я предупредил, че съдебната битка за присъждане на родителските права може да продължи повече от две години. В края на краищата Кристи със сигурност щяла да спечели, казал Насир.Учението на пророка Мохамед било съвсем недвусмислено децата под седемгодишна възраст имат нужда от грижите на своята майка, без значение каква е нейната религия. Фактът, че Кристи била мюсюлманка по силата на ислямското име, което приела с женитбата си, придавал още по-голяма тежест.

Кристи не вярвала много на пакистанската правна система. Опитвала се да постигне нещо безпрецедентно да получи своите деца от мюсюлманско семейство, отнасяй-

107

ки иска си към ислямски съд. Скоро научих за друг подобен случай в Египет на американска майка били присъдени родителските права, но с категоричното изискване тя да остане в страната.

Освен това Кристи съвсем не била убедена, че адвокатът й ще иска или ще успее да се пребори с влиянието на семейство Хан в Пешавар и ще убеди съда да издаде присъдата навреме. След две години Джон щеше да започне седмата си година, а от тази възраст нататък възпитанието на мюсюлманското момче автоматично се поема от бащата или бащиното му семейство. Всъщност според пакистанското свидетелство за раждане Джон бил десет месеца по-голям от истинската си възраст още една от хитрините на Риаз. Ако роднините й по мъжова линия успееха да забавят делото, шансовете им за успех се увеличаваха.

Имало и друга възможност: да плати на наемник, който да ги измъкне от страната. Кристи знаела, че Пешавар е център на въоръжената афганистанска съпротива и бил пълен с въоръжени до зъби мъже, които нямат какво да губят. Освен това знаела, че е почти невъзможно да се влезе незабелязано в селището, което е владение на семейството, и че пътят до границата минава през труден планински терен. Такъв един неуспешен опит би сложил край на връзката й с децата. Най-сетне тя решила да търси правата си чрез съда.

За да докаже, че е мюсюлманка, Кристи започнала да учи Корана с един имам от Детройт. „Един е Аллах и Мохамед е неговият пророк", припявала тя на английски и арабски. По време на тези молитви Кристи не таила лъ-жовност в сърцето си. Вярвала в Бога и колкото повече четяла Корана, толкова по-силно впечатление й правели мъдростта на пророка и голямото му уважение към жените и децата. Ако Мохамед бе жив, казал й имамът, сигурно щеше да бъде отвратен от роднините й по мъжова линия.

И в този случай можех да разбера решението на Кристи. Аз също изучавах исляма, докато живеех в Техеран. В моя случай това бе съзнателно предприета стъпка, за да спечеля доверието на Муди и неговото семейство. Мислех, че щом веднъж се убедят, че съм се примирила с живота си в Иран, ще ми дадат по-голяма свобода на действие ключовият момент от всеки план за бягство. След като Муди ми отне Махтоб, изпитах огромна нужда да се моля на Бога на Исус или на Аллах, на всеки, който би мо-

108

гъл да се превърне в източник на подкрепа, помощ в утеха. Не можех да подбирам.

Колкото повече опознавах Кристи, толкова повеч: ми допадаше. В някои от случаите, за които ми съобщаваха, не можех да бъда сигурна, че изоставеният родител би се грижил по-добре за отвлеченото дете. Отвличането на деца от единия родител е твърде болезнен акт и трябва да бъде отричано по принцип, но в някои от случаите се питах дали другата алтернатива би предложила по-добри възможности. В случая с Кристи обаче не хранех подобни съмнения. ¦ ' .

Нейната история ме завладя веднага. Преди всич! о самата Кристи е изключително симпатичен човек сърдечна, открита и мила. От друга страна, смъртта на съ1 руга й бе пример как това може да се превърне в ужасен капан за другия родител и децата. Спомних си как някога се молех Муди да умре и как дори си представях, че го бутвам под колелата на някоя кола. Подобно на други жень, изпаднали в моето положение, аз си въобразявах, че тогава ще мога да напусна страната с Махтоб. Те щяха да я задържат или от гордост, или от злоба, защото бяха убедени, че техният начин на живот е по-добър от живота г омразната им Америка.

Горещата привързаност на Кристи към децата к ме трогна. Тя действаше и по друг начин караше всички свои познати да пишат до пакистанското посолство във Вашингтон. Преди да завърши кампанията си, посолството бе засипано от стотици писма и петиции. Въпреки ч* официалните власти й казаха, че не са в състояние да прехвърлят делото от Пешавар на друго място, те дадоха съгласието си да бъде осведомен съдията, че ще преразгледат решението му, което не бе никак малко като постижение.

Около три седмици след започване на операцията „Пустинна буря" адвокатът на Кристи я осведомил, че делото й ще бъде разгледано през един от следващите дни. Нейното присъствие не било наложително, казал Насър, но можело да повлияе на решението на съдията. Кристи бс твърдо решена да отиде в Пакистан и за да покаже добра воля, тръгна съвсем сама.

Преди това проведе множество телефонни разговори с кантората на сенатор Рийгъл, с Държавния департамент и моята кантора. Имайки предвид десетките ькти-американски демонстрации в Пакистан, Сали Ла?т от

109

Държавния департамент, която завеждаше отдела за американски граждани, живеещи в чужбина, истински се разтревожи за безопасността на Кристи. Сали беше сигурна, че Кристи няма реална възможност да си вземе децата и че напразно рискува толкова много.

Казах на Сали, че съм напълно съгласна с нея. Освен това се тревожех и за Крие Корест, която, взимайки присърце историята на Кристи.бе превишила професионалните си задължения. Крие вярваше, че Кристи ще успее да доведе децата си. Притеснявах се, че Крие няма да може да преживее един евентуален неуспех и това ще се отрази неблагоприятно на кариерата й.

Дори Крие изпитваше известни колебания относно пътуването до Пакистан. В един момент се обадила на Кристи и разплакана, й казала:

Страхувам се, че ще те убият.

На девети февруари 1991 година, час преди Кристи да тръ! не за летището, Сали още веднъж се опитала да я спре.

Не отивай помолила я тя. Не си обмислила неща га докрай. Трябва да разбереш, че на нашите хора там не км е до теб и твоите деца. В момента ние водим война!

Не ме интересува казала Кристч. Отивам. Затворила телефона и се разплакала. После тръгнала

към летището.

За две години това било петото й пътуване за Пакистан, но го било по-различно от останалите: сега Кристи била свободна. Можела да отседне във всеки иешаварски хотел, да излиза и да се прибира, когато пожелае. Това съвсем не означавало, че действията й ще останат незабелязани. Скоро станало ясно, че двама души я следят това били цивилни пакистански агенти, изплатени да я охраняват по молба на сенатор Рийгъл, отправена към пакистанския посланик във Вашингтон.

Дори разговорът в американското консулство не могъл да охлади оптимизма й.

Значи вие сте Кристи Хан. За вас получихме толкова писма, колкото не си спомням да сме получавали за никого посрещнал я един от служителите. Въпреки това смятам, че.сега не е най-подходящият момент да си вземете децата. Съветвам ви да се върнете у дома.

Според Насър предварителните съдебни процедури минали добре. Нейните роднини най-после приели факта, че бащата на Кристи няма никаква вина за смъртта

110

на Риаз, и дори намекнали, че са готови да се споразумеят с нея. •

Не желая никакви споразумения извън съда заявила Кристи. Искам децата ми да бъдат свободни веднъж завинаги.

Няколко дни по-късно Кристи се явила за пръв път в градския съд в Пешавар. Залата била с размерите на гараж с циментен под и висок таван. Съдията седял зад грубо изработена маса, а срещу него се намирали две малки бюра, около които били насядали ищцата, ответниците и техните адвокати. Останалата част от помещението била претъпкана с безделници и бежанци, които стоели прави и шушукали.

Процедурата била съвсем неофициална: свидетелите били разпитвани тогава, когато в съда се събирали и двете страни по делото. Докато Кристи и Насър изчаквали роднините, адвокатът й дал няколко практични съвета: „Каквото и да стане, недей да плачеш. Това е белег на слабост. Не гледай съдията право в очите ще бъде изтълкувано като предизвикателство. Той вече е предубеден, защото си американка, и не му се иска да мислиш, че ще ти се размине току-така."

Кристи решила да демонстрира уважение, но не и покорство също както навремето се държала към семейството на Риаз.

От ужасната топлина и притиснатите едно до друго тела Кристи плувнала в пот, защото била облечена в задължителния пуловер и пок^рита с чадора. Не преставала да надзърта към вратата, за да види Джон и Адам, щом влязат. Когато роднините й пристигнали без тях, тя отпаднала духом. Тъй като не смеела да отиде до селото, това била единствената й възможност да ги види. Съдията отложил делото с още една седмица и наредил на семейството следващия път да доведе децата.

Фиаз бил бесен.

Недей да си въобразяваш, че си много силна изсъскал на Кристи, когато напуснали съдебната зала. Мога да направя така, че да изчезнеш от очите на хората. 4

Когато се прибрала в хотела, Кристи позвънила на майка си.

Страх ме е казала й тя.

Единственото нещо, което я крепяло духом, било растящата й вяра в адвоката, който избрала съвсем произволно от предоставен й в американското консулство списък.

111

При всяка нова среща се уверявах, че той е изключително честен и откровен човек и отличен професионалист. Сякаш бях получила Божията благословия и Господ ми бе прагил цялсонм ангели така работеше късметът ми разказваше тя.

Кристи видяла синовете си едва на десетия ден от пристигането си в Пакистан, при повторното явяване в съда. Когато влезли в залата с адвоката на семейството, тя с голяма радост отбелязала колко добре изглеждат и колко много са пораснали. Опитала се да овладее чувствата си, но от устните й се откъснала тежка въздишка и врявата в претъпканата зала внезапно утихнала. Кристи с Мъка успяла да скрие сълзите си зад чадора. Не трябвало да плаче, повтаряла си тя непрекъснато, а после доловила изпълнения с истинско разбиране поглед на съдията.

По молба на Насър съдията прекъснал за малко хода на делото, за да може Кристи да види децата си в неговия кабинет. Свекърът на Кристи ги придружил, като се опитвал с всички сили да направи добро впечатление.

Искам да дойда с вас, ти си моя дъщеря рекъл той.

Кристи не му обърнала никакво внимание. Тя била погълната изцяло от двете момченца, които не била виждала цели пет месеца. ДЖон веднага се хвърлил в прегръдката й, но Адам се дърпал назад. „Няма да поиска да дойде, помислила ужасено Кристи. Няма да иска майка си." Кристи оставила Джон да седне до нея и му дала малката играчка, която била донесла, а после подала друга играчка на Адам, като се молела горещо той да реагира.

Погледнах Адам, той погледна играчката, а после протегна ръце към мен. Опитах се да му я дам, но той я блъсна и от този миг нататък не' искаше да слезе от коленете ми спомняше си Кристи.

Когато дошло време да се разделят, за да се върнат в залата на съда, дядото едвам разделил Адам от майка му.

На пръв поглед като че всичко вървяло гладко, когато възникнала нова неприятност. В началото на март Адам се заразил от вирусен менингит заразна болест с висока смъртност в Пакистан. Той бил най-здравото от трите й деца, но сега изглеждал страшно зле: тялото му било схванато и покрито с петна, повръщал със силни конвулсии.

Кристи трябвало да положи огромни усилия, за да помогне на Адам: първо уредила да го приемат в болница в

112

петък вечер, когато по правило всички доктори отсъстват, после да му извоюва самостоятелна стая, за да не е в контакт с болните от тиф и туберкулоза, и най-сетне да намери пеницилин, жизнено важен за лечението му. Сабина, братовчедката, която й помогнала за Ерик, сега работела като педиатър и дори тя се усъмнила, че Адам ще успее да се пребори с болестта,

Ще успее казала Кристи с майчина увереност.

Била обнадеждена от факта, че Адам с желание приемал течности, което е от огромно значение за преодоляването на инфекцията. Имало и друго нещо убеждението й, че е изминала дълъг път и е преживяла твърде много, за да загуби детето си именно сега. Кристи изживяла огромен стрес, докато Адам бил болен. Самата тя ми каза:

Когато нещата стигнат крайния си предел, всичко в теб се съсредоточава в онова, което, трябва да се направи, и ставаш безчувствен, твърд, неуморен и лишен от каквито и да е емоции. Просто правиш, онова, което трябва да направиш.

След два дни Адам преодолял кризата и Кристи прекарала последните две седмици в Пакистан край леглото му, като оставила всичко в ръцете на Насър. Той й съобщил, че сега семейството започнало да се огъва, като й предлага да вземе Джон й да остави Адам, с когото винаги са се оправяли по-лесно. После Насър донесъл най-добрата новина: съдията бил категоричен и отказал да отложи делото по молба на семейството. „Не е от полза нито за децата, нито за майката, нито за когото и да било", казал той.

Тук вече Фиаз' изтървал нервите си.

Какво значи това „за майката"? сопнал се той. Р>4айката няма никакво значение!

Съдията го погледнал строго:

Щом майката няма значение, що за аргументи са изложени в този лист хартия пред мен?

Фиаз направил огромна грешка: основният довод на семейството бил, че синовете на Кристи трябва да останат в Пакистан за тяхно добро и за доброто на баба им, която се нуждаела от утеха, след като била загубила собствения си син.. Аргументът така или иначе бил твърде неубедителен, ала сега и прикритото лицемерие излязло на бял свят.

Като видели, че са изгубили и че съдията изглежда решен да даде момчетата на Кристи, роднините решили да се предадат по възможно най-достоен начин. Адвокатите

8. От любов към дъщеря ми

113

приготвили споразумение, което съдът одобрил. В нето имало няколко клаузи, като например условието, според което Кристи не можела да се омъжи повторно, защото в такъв случай губела родителските си права. Това бил краят на битката.

Кристи и момчетата седели в автомобила на Фиаз, който щял да ги откара до пешаварското летище. Докато мърморещият й девер палел колата, през прозореца долетял познат глас:

Кристи, ти винаги си била моята любима племенница! извикал чичо Хиат и колата потеглила. Радвам се, че успя!

Пет години преди това двете с Махтоб бяхме изминали същия този път от летището на Детройт пътя към свободата. На 26 март 1991 година Кристи, Джонатан и Адам слезли от самолета и Джон видял Ерик за пръв път от две години насам. Веднага решил, че трябва да се запознаят.

Здрасти, аз съм Джон, твоят голям брат казал той с цялата сериозност на четиригодишен мъж. Аз ще се грижа за теб. Кристи си помислила, че сега най-после всички ще могат да се грижат един за друг.

Тъй като нямала нито спестявания, нито доходи, тя заживяла с родителите си в едно работническо предградие на Детройт, в същата скромна къща с три спални, в която била израснала. Въпреки че било тясно, в семейството царели любов и съгласие, защото преживените страдания споили още по-силно връзката гюмежду им.

Четири месеца след завръщането им Джон и Адам били още крехки, но напредъкът им бил забележителен. Джон вече не се будел нощем, подгизнал от пот и уплашен, че Кристи може да го изостави. Адам вече не искал шишето с биберона и не подмокрял леглото. И двамата си лягали без страх, че играчките им техните скъпоценни нови придобивки и щастлива реалност ще са изчезнали на следващата сутрин.

Когато отишъл в Пешавар, Джон бил малък, но с оформен характер, който не се променил и след завръщането му в Америка: той си останал чувствително, схватливо и много умно дете. В новата обстановка'Адам коренно се променил „истерична нова личност", по думите на Кристи. След физическия и емоционален хаос, който детето преживяло з Пакистан, „то просто не понася безредието". Ако ръцете му са мръсни, той тича да ги измие. Ако види, че

114

Ерик изнася четка за коса от банята, преследва го из къщата, докато не върне четката на мястото й в шкафчето. Обича да седи в банята, да се оглежда и да казва: „Чисто чисто, чисто".

Почти всяка вечер, докато се унасял в сън, Адам сънливо питал майка си:

Няма да остави мен, нали?

Разбира се, че няма отговаряла-Кристи.

С тримата си сина, всички под пет годинки, Кристи приела за естествени неизбежните дребни конфликти. В детинското си съперничество Джон и Адам били особено зли един към друг. Кристи смятала, че това е останало от времето, когато Риаз и семейството му настройвали двамата един срещу друг. Ревността, която Адам проявявал към Ерик нали заради него мама е била далеч толкова дълго, понякога се изразявала в съвсем директни действия. Грижите за децата отнемали цялото време на Кристи. За да им създаде чувство за ред и отговорност, тя държала на стриктното и навременно изпълнение на дневния им режим.

Рано лягат, рано стават, редовно се къпят. В тази къща има правила. Съпругът ми бе страшно разглезен и не искам децата ми да си мислят, че могат да правят каквото си поискат.

Оказало се, че детето, което заради болестта си се нуждаело от най-много грижи, й помагало най-много.

Децата, страдащи от Даунов синдром, са като скъп дар. Ерик направо излъчва любов казва Кристи. Притежава доброта, която просто не мога да опиша. Той най-лесно се приспособява към обстановката и не изпитва абсолютно никаква ревност към другите.

Едната от сърдечните камери на Ерик не е в ред и лекарите са на мнение, че след една-две години ще се наложи нова операция. Междувременно той е на диуретици и лекарства за сърцето: когато пропусне да си вземе лекарствата, се чувствува слаб и отпаднал. Не му е забранено обаче да се гони и боричка с братята си.

Освен това Ерик се разтревожил най-малко, когато веднъж Кристи излязла по работа това тя се осмелила да направи едва в средата на юни, два месеца след завръщането им. Всяко нейно отсъствие, дори и за съвсем кратко време, силно обезпокоявало Джон и Адам. С течение на времето обаче и те започнали да се успокояват. Когато през

115

юли една нейна близка останала да ги гледа, за да може Кристи да отиде на сватбен прием, децата го приели съвсем спокойно.

Истината е, че Кристи продължавала да се тревожи, че семейството на Риаз ще направи нов опит да й отнеме момчетата.

Страх ме е, защото обожавам децата си и обичам да ги наблюдавам как растат толкова са буйни. Но ще почувствувам облекчение едва когато станат големи момчета. Когато започнат да се грижат сами за себе си, чак тогава ще мога да си отдъхна. Сега са толкова беззащитни. Зная, че децата усещат тревогата ми, колкото и да се мъча да я скрия. Понякога, загледана през прозореца, забравям, че мислите ми се изписват на лицето. Тогава Джон обикновено идва и ме пита: „Какво има, мамо?"

Месеци след спечелената съдебна битка Кристи се опитала да разбере и приеме културата на покойния си съпруг. Продължавала да се чувствува странно в удобните пакистански блузи и шалвари, които си донесла от Пешавар. Иска й се да научи момчетата на културните обичаи на техния баща, особено след като пораснат, но същевременно признава, че никак няма да й е лесно.

Поне засега момчетата нямат никакво желание да се учат на подобни неща. Джон, който говорел урду доста добре, отказва да пророни и дума на този език. Той е забравил филмчето „Паяжината на Шарлот" единствената видеокасета, която е гледал за две години в Пакистан, а това е странна празнина в съзнанието на дете, наследило невероятната памет на баща си.

Нито Джон, нито Адам подпитвали за баща си. Този въпрос възникнал едва когато били излезли някъде и Джон видял разхождащи се мъж и жена. Тогава разбрал, че му липсва нещо.

Не се безпокой, мамо рекъл той. Господ ще ни даде нов татко.

Кристи обаче продължавала да мисли за стария им татко и най-вече как и защо е свършил така. Полицията била на мнение, че не я грози опасност.

Бъдете спокойна й казали.

Който и да е бил преследвачът на Риаз, очевидно е намерил, каквото е търсел.

Убийството още не било разкрито. Кристи знаела, че полицията съвсем съзнателно не й съобщава всичко, за да

116

я предпази. Чувствала се измамена за това, че Риаз е останал така загадъчен в смъртта си, както е бил и в живота си, и че знае толкова малко за човека, с когото бе прекарала почти пет години.

Все пак полицията й съобщила, че Риаз бил длъжник и „на дявола" и че бил застрелян на едно небезизвестно място за срещи на контрабандисти на наркотици и други престъпници, разположено между Чикаго и Детройт.

Кристи с изненада научила, че в кръвта на Риаз не бил открит алкохол нещо твърде необичайно за един почти алкохолизиран човек, който пиел непрекъснато, особено по време на полет.

Когато на някого му предстои сделка, обикновено не пие отбелязал един от полицаите.

Дали Риаз бил забъркан с наркотици? Кристи знаела, че Пешавар е разпределителният център на афганистанския опиум, и чула да се говори, че случаят се разследва и от отдела за наркотици. Потвърждение обаче не се получило.

Онова, което най-много вбесило Кристи, било убеждението й, че роднините на Риаз са знаели истината и са я скрили, за да защитят репутацията си. Въпреки многобройните молби от страна на щатската полиция да предадат записите от телефонните разговори на Риаз през седмиците преди неговото последно пътуване, те отказали да го сторят. Кристи бе сигурна, че те ще помогнат на следствието. Въпреки че разбирала само откъслечни думи от телефонните разговори на Риаз, тя го чула да споменава неколкок-ратно афганистанското съпротивително движение. Дали имал някаква връзка с него?

В съзнанието й звучали непрекъснато последните думи на Риаз, преди да напусне Пакистан: „Кристи, остави ме на мира. Имам проблеми, които нямат нищо общо с теб." Риаз имал много врагове, всеки от които е удоволствие би искал да го види мъртъв.

През есента на 1991 година Кристи бе напреднала много ходеше на курсове за съдебни стенографи работа, която се готвеше да започне след три години, когато и трите момчета тръгнат на училище. Не може да забрави миналото, а и не иска. В Пакистан не е имала нито време, нито сили да скърби за Риаз нито на погребението, нито на гроба му. Върху надгробния камък на Риаз пишело, че е починал на трийсет и пет години, тоест пет години пове-

117

че от истинската му възраст: по волята на самия покойник. Няколко месеца след убийството Кристи направила панихида на Риаз в Мичиган. Дошло време да се отдаде на скръбта си.

Приятелите ми казват: „Не трябва да го съжаляваш, получил си е заслуженото споделя ми Кристи. Но все пак той беше мой съпруг. Някога го обичах и му родих три деца. Освен това не беше чудовище, и той бе чдвек като другите. Просто не ми се искаше нашият брак да свърши така. Изпитвах лоши чувства към него, но в известен смисъл моята вяра ме спаси. В Пакистан си дадох сметка, че не съм в състояние докрай да разбера личността на своя съпруг. Мисля, че Господ ни познава по-добре, и вярвам от все сърце, че Той е милостив. Надявам се Риаз да е намерил покой, защото в земния си живот никога не бе го имал.

Сега Кристи си е у дома, но продължава да е неспокойна. Така, както можех да бъда извадена от равновесие при новината, че Муди е тръгнал нанякъде, така и Кристи се чуди кога ли роднините й по мъжова линия ще си вземат от улицата онова, което са загубили в съда: синовете й.

Въпреки тревогите си Кристи е една от малкото щаст-ливки. Повечето изоставени родители, които се явяват пред съдилищата в различни страни, срещат препятствия на всяка крачка. Споменът за загубата ги следва ден и нощ, отчаяние помрачава бъдещето им. Това са хора като Рамез Щайх, ливанец по рождение и жител на Ню Джързи, който през 1986 година останал без трите си дъщери, отведени от майка им в Южна Африка. Това са хората, които всеки божи ден изживяват наяве моя най-страшен кошмар.

ПЕТА ГЛАВА

Разделени навеки

Рамез Щейх получил американско гражданство през 1980 година, четиринадесет години след като се преместил от Бейрут в Ню Йорк, където започнал работа като счетоводител в авиокомпания „Пан Американ". Имал право на безплатни самолетни билети, можел да пътува по широкия свят, колкото си иска. По време на една ва-

118

канция през 1977 година Рамез се отбил за обяд в крайпътен ресторант сред покритите с цъфнали дървета хълмове на Южна Шотландия.Една от сервитьорките му направила силно впечатление и така започнала голямата любов в живота му. Мюриъл Дънлоп току-що била навършила деветнайсет, а Рамез бил на трийсет и осем години, но и двамата се влюбили от пръв поглед. Те разменили адресите си и започнали да си пишат пламенни писма. Когато след шест месеца Рамез се върнал отново в Шотландия, двамата се чувствали като отдавнашни влюбени.

Според мен за човек не се съди по възрастта каза ми Рамез Чувствахме се страшно близки, разбирахме се без думи, сякаш четяхме мислите си. Не беше нужно да си обясняваме каквото и да е. Всичко, което започвахме заедно, се увенчаваше с успех.

Радвали се на простички неща пикници сред природата или на морския бряг, вечерни разходки за сладолед, гостувания у приятелите на Мюриъл. Рамез се запознал с родителите й и бил добре приет. Дейвид Дънлоп бил стругар, а жена му Изабел администраторка в хотел. Изглеждали разумни хора и не обръщали внимание на такива неща като разликата във възрастта, националността или религиозните различия между Мюриъл и годеника й. Рамез посещавал службите в гръцката католическа църква, а Мюриъл била презвитерианка, но не ходела на църква. Освен това семейство Дънлоп били страстни пътешественици. Мюриъл била прекарала детството и юношеството си в Родезия, където родителите й отишли, за да си потърсят по-доходна работа, преди войната за независимост през 1975 г. да ги принуди да се завърнат в Шотландия.

Рамез и Мюриъл се оженили през февруари 1978 г. в малка шотландска църква. След като Мюриъл получила зелена карта, те се установили в един апартамент в Брук-лин, а после се преместили да живеят в предградията на Ню Джързи съвсем подходящо място за млади семейства. Младата булка, която току-що била навършила двайсет години, трудно свиквала. Тя горяла от нетърпение да забременее и отказала да си гърси работа. Чувствала се самотна, изолирана и не на мястото си. Мюриъл не била от хората, които се оплакват непрекъснато, а от онези, които, както ми каза Рамез, „таят всичко в себе си, докато най-не-

119

очаквано не избухнат като вулкан". Надявал се, че недоволството й ще премине.

През февруари 1979 г. Мюриъл отлетяла за Шотландия, където щяла да остане до раждането на първото им дете. Виктория се родила там през април и Мюриъл останала още три месеца, а Рамез ги посещавал всяка събота и неделя.

Шест месеца след раждането на Мая, второто им дете, Изабел пристигнала от Зимбабве в Ню Джързи. Семейство Дънлоп се върнали в Африка, за да са по-близо до двамата си по-малки синове, които заминали там да си търсят работа.

На втория ден от пристигането си Изабел попитала Рамез къде държи паспортите На момиченцата и неприятно се изненадала, когато научила, че са в банков сейф.

На следващия ден Изабел извикала Рамез в стаята си, за да поговорят насаме. Тя преминала направо към същината на въпроса:

Искам дъщеря мий внучките ми да ме придружат до Зимбабве, за да видят семейството си.

Учуден и ядосан от тона на Изабел, той отвърнал:

Трябва да обсъдим този въпрос с жена ми.

А, жена ти.може да мисли със собствената си глава отвърнала спокойно Изабел, сякаш всичко било вече решено. Изобщо не повишила тон: знаела, че не е необходимо.

Рамез настоял да разговаря с Мюриъл и за свой ужас открил, че жена му отказва да говори с него за каквото и да било. Щом Рамез влезел в стая, в която били Мюриъл и майка й, двете излизали начаса. Нощно време тя му обръщала гръб и мълчала като пън.' Само преди четири дни Мюриъл му звъняла по три пъти "в службата, говорела му открито колко го обича и колко иска да имат още едно дете. Сега разговорите им се свеждали единствено до това кой ще отиде до супермаркета.

Какво се е случило? не спирал да я пита Рамез.

Ако ти самият не разбираш, защо трябва да ти го казвам аз? отвръщала Мюриъл.

Мълчанието, й продължило, докато си тръгнала майка й. ^ ^

Винаги ми е била беззаветно предана, както и аз на нея разказваше Рамез. Никога не сме се карали за нищо, обаче в мига, в който се събере с майка си, се проме-

120

ня изцяло, сякаш става друг човек. Превръща се в прида тък на майка си.

Рамез продължи разказа си:

Тъст мй е само една пионка в ръцете на жена i Й Изобщо няма думата. Тъща ми го командва и по същи начин иска да подчини дъщеря си и моето семейетво: Ако не може да наложи волята си, инати се докрай.

Рамез описваше Мюриъл като човек, обладан от зъл дух: винаги пиела кафето си с прясно мляко, сега обачеза почнала да използва мляко на прах като Изабел. Пушела цигари „Мерит" с филтър, а сега започнала да пуши „Мар-лборо", като майка си. Дори лицето, й се променило и това била най-ужасната, промяна. Обикновено била спокойна и открита, а сега погледът й изразявал напрежение, устните й били свити в презрителна гримаса.

Никой никога не ме е мразел така каза Рамез.

Когато намерил визитната картичка на адвокат по бракоразводни дела в хавлията на Мюриъл, той разбрал, че вече губи контрол над живота си.

И ако дните преминавали мъчително, то нощите направо го подлудявали. Често засичал Изабел да крачи напред-назад из къщата. Не спирала да пуши и да пие кафе. Тя продължавала да настоява още по-упорито Мюриъл да я придружи до Африка.

Жена ти не те обича казала тя на Рамез. Ще я заведа заедно е децата в Зимбабве и ако реши, че те обича, ще се върне при теб.

Рамез отказал да даде паспортите и през октомври ' два месеца след пристигането си Изабел най-сетне се предала и напуснала дома им.

Онова, което се случи след това, може да се сравни с електрическа крушка, която светваш и изгасваш ми каза отчаяният зет.

Мюриъл отново започнала да се държи както преди, сякаш се била пробудила от тежък сън.

През юни 1982 година седем месеца по-късно последвал втори удар. Рамез не знаел, че Изабел е подложила Мюриъл на канонада от писма и дори й е изпратила чек за петстотин долара, за да си потърси адвокат. Една събота най-неочаквано Мюриъл се обърнала към съпруга си:

Ще трябва да изсърбаш попарата, която си надробил.

121

Какво искаш да кажеш? попитал я Рамез.

Искам развод отвърнала ледено Мюриъл. Тя н пожелала да му каже причините и Рамез бил подложен н убийственото й мълчание още два месеца.

Чашата преляла една вечер, когато по телефона позвънила приятелка на Мюриъл. Рамез й казал, че жена му спи, и приятелката решила да му каже истината:

Зад гърба ти стават доста нередни неща казала тя. Тъща ти настройва Мюриъл срещу теб.

Това не било изненада за Рамез, само го убедило, че Мюриъл е безпомощна жертва на личност, много по-силна от нея самата. На следващата сутрин Рамез не споменал за телефонния разговор. Просто намекнал на жена си, че знае какво става и че единствената радост на някои хора е чуждото нещастие.

Все едно изрекох вълшебна дума припомня си Рамез. Жена ми ме прегърна, целуна ме и каза: „Обичам те". Позвъни ми три-четири пъти в службата, а когато се прибрах вечерта, ми каза: „Липсваше ми. Повече няма да позволя на майка ми да ме командва."

Мюриъл спазила обещанието си цели четири години. Изабел продължила да й пише. Рамез се дразнел от факта, че тя винаги пропускала името му, когато пращала поздрави на Мюриъл и момичетата. Мюриъл обаче не обръщала никакво внимание на писмата и на горещите молби на майка си да замине за Зимбабве. Веднъж срязала Изабел по телефона:

Няма да ти позволя да разрушиш брака ми.

В писмо до съпруга си от този период тя писала: „Повярвай ми теб обичам най-много от всички на света. Дори родителите си не обичам толкоВа, колкото теб."

През декември 1983 година се родила третата им дъщеря Моника. При все че сега в семейството царувал мир, Мюриъл така и не свикнала с живота в Щатите. Всяка година тя водела момичетата на продължителни гостувания, които понякога траели два-три месеца, у семейството на Рамез в Ливан. Той можел да прекарва с тях само по няколко дни и преживявал много трудно тези раздели, но знаел, че Изабел може да бъде държана настрана само ако Мюриъл е доволна и щастлива.