Глава 21

— Надявам се, че не прекъснах нещо.

— Слава богу, че го направи, иначе щеше да ми провали вечерта.

— Да, изглеждаше, сякаш имаш нужда от спасяване.

— Само мъничко.

Хванати за ръце, Райли и Франки стояха един до друг на края на дансинга, пристъпвайки напред-назад в ритъма. За човек, който можеше да танцува валс със затворени очи, тя не спираше да преплита крака.

— Съжалявам, не ме бива в това — извини се смутено тя, застанала на пръсти.

— Справяш се чудесно. — Той й се усмихна. — Вродено ти е.

И тя се усмихна неловко. Един господ знае защо беше толкова притеснена. Беше лудо, чувстваше се като тийнейджър, не като двадесет и девет годишна. Погледна към краката си в опит да се концентрира върху ритъма на музиката. Беше много трудно, когато всичко, което можеше да чуе, беше ускорения си пулс.

— Упс, съжалявам! — Мамка му, настъпи го, отново.

— Спри да се извиняваш — отвърна Райли. — Просто се отпусни. — Стисна леко дланта й, придърпа я към себе си и я превъртя под ръката си.

Внезапната му близост я изненада и тя почувства как се изчервява. Отчаяно се опита да измисли какво да каже, за да изглежда нормална, спокойна и безгрижна. Точно обратното на чувствата й в момента.

— Често ли идваш тук? — Изстина. За какво, по дяволите, го каза това? Звучеше като реплика за свалка и то от лошите. — Извинявай… — Осъзна, че отново се извинява. — Имам предвид…

— Чудеше се как така съм толкова добър танцьор? — Усмихна се той саркастично.

Сподели усмивката му, благодарна, че той не се хвана за безумната й реплика.

— Да, това имах предвид. — А знаеше, че въобще нямаше това предвид.

— Баща ми ме научи. Водеше ме на родео, когато бях дете, а след това винаги имаше танци.

— От Тексас ли си? — Това обясняваше шапката.

— Роден съм там. Премесихме се в Ню Йорк, когато бях на тринадесет. Семейството ми още живее на Източния бряг.

Попивайки информацията като гъба, Франки не каза нищо. Вместо това се остави на музиката и чувстваше как увереността й се завръща. Танцуваше и всяка стъпка я отпускаше все повече, докато в един момент вече нямаше нужда той да я води и сама се завъртя под ръката му.

— Хей, хващаш му цаката!

Тя се засмя. Напомняше й за годините, когато беше още дете и стъпила на лачените обувки на майка си, се оставяше да танцуват с нея из стаята. Развълнувана. Безгрижна. Щастлива. Можеше да почувства как мислите за Хю, старата й работа в „Лайфстайл“ и апартамента във Фулхам избледняват бавно, докато Райли здраво държеше ръката й и я водеше през дансинга. Обзе я силно въодушевление и без да се интересува какво може да си помислят хората, тя развърза косата си от опашката, оставяйки я да се носи около нея в ритъма на танца. Беше нещастна ужасно много време, а да се отпусне така, беше дяволски хубаво.



— Как беше бикът? — Дориан стоеше сам и лекуваше нараненото си его с шампанско.

— Много викат — кисело се опита да остроумничи Рита. — Не ми разрешиха да се кача. Тъпи ограничения за височината или нещо подобно. — Като се покатери на един от столовете до бара, тя надникна в кофата за лед. — Ммммм, това шампанско ли е?

— Заповядай. Има цяла бутилка.

Дориан се беше отказал от Синди. Заобиколена от мъже, тя не се беше появила повече от двадесет минути.

Рита грабна бутилката и успя да препълни чашата си в пиянско нетърпение. Пяна от ситни балончета забълбука по външната страна на чашата.

— Е, какво има? — Тя облиза мехурчетата, които потекоха по пръстите й.

— Нищо…

Рита веднага схвана причината за лошото му настроение.

— Не ми казвай, че наистина те е отрязала. — Тя беше изумена. Никога не бе виждала Дориан да се проваля, когато трябваше да съблазни жена.

Той не каза нищо и отпи от шампанското си.

— Стига де, Дориан, случва се и на най-добрите от нас. Виж мен и Ранди. — Тя отпи още една голяма глътка, чувствайки как балончетата се пукат в устата й. — Пийни още малко от това, скоро ще го преодолееш.

Опита се да потисне хълцане. Защо „отрежете се с шампанско“ не беше една от десетте лесни стъпки в книгите? Беше много по-ефективно от всичката йога, медитация и упражнения за дълбоко дишане, взети заедно. Всъщност тя не се бе чувствала по-щастлива от години.

— Преживях го — отвърна Дориан, все още наежен от хладното отношение на Синди. — Просто си помислих, че аз и тя може да се позабавляваме малко.

— С други думи, искаше да спиш с нея.

— Да съм казал това?

— Нямаше нужда. — Рита се усмихна, клатейки глава. — Ти си просто ужасен. Кога ще спреш да се правиш на плейбой и ще се установиш?

— Когато ме приемеш.

Смеейки се, тя го удари игриво.

— Можеш ли да си ни представиш заедно? Ще бъдем кошмар.

— Така ли? — Смехът му замря и той я изгледа продължително.

— Ти си напълно пиян.

— И? — Продължи да я гледа. — Ти не си ли?

Въпросът улучи в целта. Рита не отговори. Вместо това погледна Дориан и за първи път видя някого по-различен от обикновения си съсед. Различен мъж, не ексцентричния екстравагантен фустогонец, когото познаваше. Някой с големи прекрасни зелени очи, напръскани с кехлибар и широки рамене под черната риза „Гучи“. Никога не беше мислила за него като за красавец. Нито дори като за привлекателен. Чувствайки, че никой не говори, тя тъкмо щеше да каже нещо, когато той неочаквано се наведе към нея като за целувка и Рита внезапно се опомни. Какво правеше? Тя беше пияна и виждаше нефокусирано. Не можеше да се натиска с Дориан, за бога!

— Къде са Франки и Райли? — като рязко смени темата, тя грабна чашата си и я допи на една голяма глътка.

Дориан не отговори. Не беше нужно да чете между редовете, за да разбере, че е отрязан за втори път тази вечер. Облегна се обратно на бара и посочи с чашата си към дансинга.

Рита погледна в тази посока.

— Дявол да го вземе! — Тя зяпна двойката в центъра на дансинга — смееха се, въртяха се, държаха се за ръце. Бяха Франки и Райли. — Изглеждат като чудесна двойка, не мислиш ли?

Той кимна.

— Жалко, че той не се интересува от нея. — Огорчен от отхвърлянето — два пъти — той беше решен да се отнася с презрение към шансовете за любов на другите.

— Откъде знаеш? — сопна се тя в защита на своята приятелка.

— Каза ми тази вечер.

— Подло копеле! — Рита промени мнението си, че Райли е свестен тип, и рязко започна да не го харесва. — Е, за негов късмет и тя не се интересува от него.

— Не изглежда така.

— Но е вярно. Тя ми каза, че няма да е проблем за нея, ако не го види никога повече.

Дориан допи чашата си и посегна към бутилката, за да си налее отново.

— Забавно. Това бяха и неговите думи.

Те се спогледаха, без да кажат каквото и да било, преди отново да зяпнат към дансинга.



Песента започна да отзвучава със забавянето на ритъма. Франки погледна Райли. Изглеждаше толкова неспретнато. Косата му се беше разпиляла и той постоянно буташе кичурите, които падаха в очите му. Очите й се спуснаха надолу, забелязвайки петната от масло по, някога бялата му риза, дънките му — изтъркани и разнищени по краищата от триенето в пода, защото той не носеше колан, и ботушите, които не бяха лъскани един господ знае откога и сега бяха толкова издраскани и избелели, че бяха изгубили всяка следа от цвят.

— Добре ли си? Искаш ли да седнеш? — Райли я хвана, че го наблюдава.

— Аз? — Успя да я изненада. — Не, освен ако ти не искаш.

— Няма начин. — Той се ухили порочно. — Защо ще искам да сядам, когато в ръцете ми е най-прекрасната жена тук?

Франки се усмихна. Беше клише, но й хареса.

Групата приключи с песента и започна да изпълнява бавен танц. Няколко двойки изчезнаха от дансинга, други се приближиха, обгръщайки телата си с ръце. За няколко секунди тя не знаеше какво да направи, но преди да има много време да помисли, Райли я притегли към себе си.

За момент се вцепени, чувствайки се неловко и несигурно, когато ръката му се обви здраво около кръста й. Неговото тяло срещу нейното. Това беше първият мъж, до когото беше толкова близо след Хю, и беше странно. Странно да чувства ръцете на друг мъж около себе си, да го чувства до себе си, разделен единствено от плата на тънките им памучни ризи. Да чувства лицето му само на сантиметри от своето. Да бъде толкова близо.

Тя предпазливо обви ръка около врата му. Имаше много по-широки рамене от Хю, но не като напомпани във фитнес. Беше просто по-голям, по-висок, по-силен. Вътрешната страна на ръката й се отърка в брадичката му — груба и боцкаща заради наболата брада. Беше толкова навикнала на гладко избръснатата и хидратирана кожа на Хю, че й се стори различно и непознато, но вниманието й привлече начинът, по който ухаеше. Нямаше полъх на афтършейв, гел за коса, душ гел или освежител за уста — смесицата на Хю от изкуствени аромати. Вместо това Райли миришеше на бира, тютюн, масло и себе си.

Движейки се бавно по дансинга, те се погледнаха, но този път никой не проговори. Никакви учтиви въпроси. Без неангажиращ разговор. Без усмивки. Внезапно почувствала се неловко, Франки сведе поглед в престорена концентрация върху стъпките, които бяха бавни и отмерени — пълен контраст на мислите й, които препускаха. Райли беше абсолютната противоположност на Хю. Начинът, по който изглеждаше, говореше, миришеше, обличаше се. Беше толкова различен. Толкова непознат. Толкова не-Хю. Чувстваше ръката на Райли нежно, уверено и покровителствено отпусната в основата на гърба си. Какво тогава беше това странно чувство под лъжичката, когато той я прегръщаше? Не беше като да го харесва. Нито дори малко. По никакъв начин. Тя въобще не го смяташе за привлекателен…

Или? Дали просто не се опитваше да се убеди сама в обратното? Не отричаше ли реалните си чувства от страх да се изправи пред истината? Вкопчи се отчаяно в отрицанието си, което само го накара да се изплъзне по-бързо между пръстите й. Давай, признай си, помисли си тя. Признай как наистина се чувстваш.

Докато електрическата китара лениво повтаряше рефрена за последно, Райли освободи ръката си от нейната и бавно я докосна по гърба.

Признай, че не можеш да спреш да мислиш за него. Да мислиш за начина, по който обръща цигарата в новата кутия за късмет и потрива брадичка, когато е притеснен. Да мислиш за това колко много искаш да докоснеш белега на веждата му или да проследиш пулсиращата вена, която се спуска надолу по ръката му до вътрешната страна на китката му…

Чувствайки се опиянена от алкохола и желанието, тя плъзна и двете си ръце около шията му и като затвори очи, отпусна глава на рамото му.

Признай, че гледа телефона цяла седмица. Искаше ти се той да се обади, да чуеш гласа му, да го видиш отново…

С отзвучаването на последните акорди от песента Франки почувства, че най-сетне се отпуска. Предава се. Отстъпва. Наречете го както искате. Като вдигна глава от рамото му, тя погледна лицето му, очите му, устните му, сляпа за другите танцьори, които се оттегляха от дансинга. Не знаеше дали са прекалено много коктейлите, шампанското или каквото, по дяволите, беше, но точно сега, точно в този момент, не й пукаше, че бяха единствената двойка, останала прегърната по средата на целия проклет дансинг. Не й пукаше дали хората зяпаха. Всичко, за което можеше да мисли, бе Райли. Тя го харесваше. Харесваше го дяволски много. Толкова много, че се чувстваше, сякаш ще полудее. Толкова луда, че като го гледаше сега, в този момент, не искаше нищо друго, освен той да се наведе, да я притисне към себе си и да я прегърне толкова здраво, че да спре дъхът й. И тогава, само тогава, да я целува до пълна забрава.

Загрузка...