Отпусни му края

Глава 39

Пейзажът прелиташе край прозорците на колата — безплодна пустиня, разнебитен магазин за всичко, бензиностанция. Франки свали надолу стъклото на прозореца. Главата й се цепеше от прародителя на всички махмурлуци. Затвори очи, излегна се на седалката и вдиша с пълни дробове от прашния въздух. Е, това беше — 1 януари 2000 г. Новото хилядолетие. Въпреки всичкия религиозен шум и суеверието предсказанието на Нострадамус не се сбъдна, нямаше апокалипсис, светът не свърши като горяща топка. Беше си още тук, все същият. Само че не беше. Повече нищо нямаше да бъде същото.

Миналата нощ Хю се бе върнал в живота й и всичко се бе преобърнало с главата надолу. Само за секунди — времето, което му отне да й предложи — всичко се бе променило, всичко бе станало объркано и несигурно. Нейните чувства, вярвания, желания — нейното бъдеще. Хю я молеше да се омъжи за него. Той я молеше да вземе най-важното решение в живота си. Но това, което не знаеше, е, че я караше да избира. Да избере между любим от по-малко от две седмици и бивш приятел от две години. Между хазартен залог за непознат нов живот и сигурна игра с връщане към миналото.

Франки не знаеше какво да мисли. Докато гледаше Хю в слабо осветения коридор как нелепо балансира на едно коляно, тя изпита смесица от радост и ужас. Като гръм от ясно небе той си я искаше обратно, искаше да се ожени за нея, искаше да прекарат остатъка от живота си заедно и да заживеят щастливо. Не беше ли това всичко, за което някога си бе мечтала? Пръстен от „Тифани“, бяла сватба и Хю, облечен по последна мода с карамфил в бутониерата. Да бъдат господин и госпожа Хю Хамилтън. Не се ли стремеше именно към това? Всички тези нощи, когато лежеше будна до Рита, възглавницата й подгизнала от сълзи, чувствайки се, сякаш сърцето й е разбито завинаги.

Ами Райли? Той щеше да я чака в параклиса. Да се шегува и смее с Дориан в щастливо неведение за случващото се. Да я очаква всеки момент. Сърцето й се сви. Прималя й. Обикновено не вярваше в такива неща, но може би това беше съдба. Може би появата на Хю беше знак. Знак, че бракът с Райли би бил грешка. Че Рита е била права от самото начало и тя и Райли са имали просто забежка. Тя е искала да се възстанови, бушували са хормони и твърде много коктейли, била е завладяна от еуфорията на новогодишната нощ и Милениума и е объркала желанието с любов.

Чувствайки се нестабилна, Франки се подпря на вратата за опора. Може би така беше по-добре. Може би Райли също се беше разколебал и щеше да е благодарен, че тя отменя сватбата. Може би беше променил решението си и дори не беше в параклиса. Идеята я натъжи, но и успокои. Спомни си как той лежеше в леглото до нея и я питаше дали ще се омъжи за него. Опита се да потисне спомена. Не говореше сериозно. Беше под влиянието на алкохола. Като си тръгваше сега, тя му правеше услуга. Така утре сутрин той щеше да се събуди само с махмурлук. Да се събуди със съпруга, щеше да е много по-ужасно, от което и да е главоболие.

Опита се да се съсредоточи върху Хю. Неочакваната му поява я беше отрезвила и върнала към действителността. Последните няколко месеца изглеждаха като приказен сън. Престоят в Ел Ей, животът с Рита, влюбването в Райли. Нищо от това не беше реален живот, нищо не можеше да продължи вечно. Но нима не знаеше това от началото? Не беше ли избягала в Ел Ей, докато бъде способна отново да се изправи пред живота, да си върне живота, да се върне в Лондон?

Сега можеше.

В последните няколко секунди желанието й беше изпълнено. Хю се беше върнал. Щеше ли да рискува да го загуби повторно?

Сред звуците от купоните в съседните стаи и хаосът от мисли в главата си Франки знаеше отговора. Като гледаше мъжа, с когото споделяше спомени, дом, почивки в чужбина, семейни събирания, история, тя знаеше, че не може да играе. Макар да беше във Вегас, залогът бе прекалено висок. И така, в тези кратки секунди тя направи своя избор. Каза „да“.

Франки се откъсна от мислите си, когато видя табелата за Гранд Каньон надолу по пътя. Щяха да останат там за два дни. За прегрупиране, както се изрази Хю, преди да се върнат в Ел Ей, за да може тя да си опакова багажа и после да хванат полет за „Хийтроу“, обратно към апартамента му във Фулхам и стария им живот заедно. Хвърли поглед към Хю, който носеше шофьорските си очила и мръщеше вежди в опит да схване правилата за движение по магистралата. Все още беше странно, че са отново заедно. Отново бяха двойка. Тя трябваше постоянно да проверява дали наистина той седи до нея и не е плод на увреденото й от алкохола съзнание.

— Не трябваше ли да отбием там? — Знак за изход прелетя покрай тях.

— Мамка му! — Хю натисна рязко спирачки, което предизвика свистене на гуми по асфалта зад него и яростно изсвирване от спрелия в последния момент камион. — За бога, какъв им е проблемът на проклетите янки? Не могат да карат или какво? — Без да подаде сигнал, той се мушна през двете съседни ленти, което за малко не предизвика верижна катастрофа, и зави почти на 90 градуса към подминатата отбивка.

Франки се вкопчи в колана си. Беше свикнала да се изтяга с крака на таблото в бронкото на Райли, да бъбри и да се смее с него под звуците на радиото. Беше забравила липсата на търпение у Хю зад волана и колко се напрягаше, когато той я караше на посещение при родителите му в Кент. Веднъж яростта му на пътя за малко не доведе до катастрофа с такси в Лондон.

— Извинявай, скъпа, заради безумните знаци по пътя е. — Той се усмихна глуповато, като се протегна и докосна ръката й. — Добре ли си?

— Да, чудесно — кимна Франки, пое си дълбоко дъх и затвори очи.

Прекараха остатъка от миналата нощ в неясен хаос — напуснаха Вегас в малките часове, караха до зазоряване, пиха блудкаво кафе на бензиностанция, дремнаха няколко часа в колата и сега, в блясъка на обедното слънце, и двамата се чувстваха изцедени. А имаха да изминат още сто и шейсет километра. С повече късмет щяха да пристигнат преди мръкване. И все още живи.

Прекараха следващите четири часа в лутане, обратни завои, питане за посоката в бензиностанции и магазини и упорито въртене в кръг. Най-накрая случайно се качиха на ветровития път, който водеше към Гранд Каньон. Когато пристигнаха в хотела, беше почти четири следобед и започваше да се стъмва. Докато Хю правеше регистрацията, Франки проведе няколко разговора по телефона с монети във фоайето.

Миналата нощ събра багажа си и остави бележка на рецепцията. Не можеше просто да отиде да намери Рита, пияна като казак на задната седалка на лимузината, обвита с бяла панделка. Как щеше да обясни на Хю? Какво щеше да му каже? „Извинявай, би ли изчакал за секунда, докато разменя две думи с шаферката си.“? Това би означавало да му признае, че е била готова да се омъжи за друг мъж. Потръпна от мисълта. Понякога честността не беше най-добрата политика.

Набра номера и се заслуша в сигнала свободно. Надяваше се да вдигне Рита, но вместо това попадна на секретаря: „Честита Нова година. Отидохме до Вегас да печелим милиони. Оставете съобщение.“

Франки чу сигнала и остави кратко съобщение. Казваше, че е добре и е с Хю, но ще обясни всичко, когато се върне в Ел Ей. Знаеше, че Рита ще я разбере. Най-добрите приятелки винаги успяваха да разберат, когато ставаше дума за мъже.

Остави слушалката и погледна през прозореца — последните слънчеви лъчи изчезваха в тъмнината. За момент си помисли да звънне на Райли, но после се отказа. Какво, по дяволите, щеше да каже? Съжалявам? Елтън Джон е бил прав, когато е казал, че това е най-трудната дума. Сепна се. Господи, трябваше да е изтощена! Та тя цитираше Елтън Джон?!

— Бутилка шардоне. Нали ще се постараете да бъде изстудено? — каза Хю на сервитьора, като затвори листа с вината. Погледна към Франки и се усмихна. — О, съжалявам, скъпа, шампанско ли предпочиташе? Да празнуваме?

— Господи, не. Вино е добре… честно — отвърна Франки припряно. След миналата нощ никога повече не искаше да пие шампанско. Стомахът й все още не се бе възстановил напълно от последните шест бутилки.

Вечеряха в доста изискания ресторант на хотела — уютен салон с камина и облицовани с дърво стени. Беше един от онези ресторанти, където сервитьорите реагираха на всеки твой жест и всички, дори американците, говореха с тихи гласове. Франки седеше срещу Хю, който изглеждаше на километри от нея през голямата маса с бяла ленена покривка, морето от безупречно чисти чаши във всякакви размери и кошничка с хлебчета.

Като се наведе напред, той посегна и взе ръката й в своята.

— Изглеждаш прекрасно тази вечер. — По негово предложение тя носеше един от любимите му тоалети — кремавият костюм, и беше прибрала косата си. — Точно както беше преди.

Франки се усмихна на комплимента. Така, заедно на вечеря в ресторанта, изглеждаше сякаш последните месеци никога не се бяха случвали. Хю изобщо не се беше променил. Изглеждаше все така привлекателен, както винаги. И паметта й не бе преувеличила колко време му отнема да се приготви — все още се бавеше с часове. Днес го чака само трийсет минути, чувайки шума от разнообразни аерозоли, докато най-накрая той се появи от банята в облак пара, сякаш беше илюзионист на сцена и току-що се бе завърнал след магическа телепортация.

— Какво мислиш за деня на влюбените?

— Какво? — Тя се откъсна от мислите си и изпусна хлебчето, което несъзнателно превръщаше в купчина ситни трохи.

Хю замълча, защото сервитьорът се появи с виното. Докато наблюдаваше как той слага ръка зад гърба си и сипва малко в чашата на Хю, Франки се почувства пренебрегната. Защо сервитьорите винаги правят така? Защо винаги мъжът опитваше виното? Хю го подуши, преди да отпие и да завърти глътката в устата си — беше член на винения клуб в „Съндей Таймс“. Но не го изплю, а преглътна и кимна одобрително.

— За сватбата — като отговори на въпроса й, той се засмя на изненаданото й изражение. — Знам какво си мислиш, сантиментално е, и аз така реших първоначално. Като се замислиш, всъщност е доста кичозно. Червени сърчица и тем подобни. Но може да се окаже много забавно. — Завъртя едно от копчетата си за ръкавели с формата на стикове за голф. — Добре, признавам. Адам и Джесика предложиха да е тогава.

— Адам и Джесика?

— Ами, аз им казах, че идвам при теб, за да ти предложа. Те ме докараха до летището. Казах ли ти, че Адам си е купил едни от онези нови модели „Ягуар“?

Франки не го слушаше. Внезапно й просветна, че Хю никога не се бе съмнявал, че тя ще приеме предложението му. Знаел е, че тя ще му прости и ще го приеме обратно. Още преди да се е извинил или признал грешката си, той знаеше, че тя ще каже „да“. И беше прав, нали? Тя му беше простила, беше казала „да“.

Тогава защо се дразнеше? Не знаеше. Но това, което я притесняваше повече, бе мисълта как сватбата им е била планирана от някакъв кретен с хавайска риза и кльощавата му приятелка, която смяташе за върховно удоволствие да празнува рожден ден в боулинг зала.

Прехапа устни. Винаги когато й липсваха Хю и старият й живот, тя беше забравяла за хората като Адам и Джесика. Беше странно колко селективна можеше да е паметта — запазваше добрите моменти и удобно редактираше всички останали.

— Е, какво мислиш?

— Да, добра идея — кимна и се опита да изглежда ентусиазирана. Все пак Адам и Джесика нямаха значение. Имаше значение, че Хю най-сетне говореше за връзката им. След две години той не обсъждаше лихвени проценти, пазара на недвижими имоти или как се справяше Тайгър Уудс на турнира. Той говореше за сватба. Тяхната сватба.

— И освен това мисля, че Адам може да ни уреди да направим приема в Сохо Хаус8.

— Звучи прекрасно.

Звучи дяволски зле, потръпна тя, но се опита да се усмихне и да не мисли за всички претенциозни членове на тези клубове — също като Адам.

Най-накрая им сервираха. Руло от сьомга със зеленчуци за Хю и спагети за Франки. Не че тя яде много, не беше гладна. Вместо това чоплеше храната си и пийна повечко вино, докато си говореха на масата. И двамата бяха решили да не говорят за последните месеци. Хю беше казал, че вероятно ще е по-добре да не ги обсъждат. Чисто начало. Защо да говорят за миналото, когато разполагаха със съвместно бъдеще? Тя се съгласи. Да говори за миналото, означаваше да мисли за Райли.

Вместо това продължиха разговора си за предстоящите сватбени приготовления или по-скоро Хю говореше, а Франки слушаше. Гледната му точка за гостите: „Не мога да понасям шефа си Греъм или Сандра — съпругата му, но не искам да рискувам шансовете си за повишение. Какво ще кажеш да ги поканим само за вечерното парти?“. За църквата: „Наистина ли искаш църковен брак? Всъщност си мислех за обредната зала в Челси“. Меденият месец: „Знам, че обичаш да лежиш на плажа, но аз определено бих предпочел Непал“.

Каква ирония, помисли си Франки. Толкова отдавна искаше да говори за сватба, но сега, след една-единствена вечер, тя беше осъзнала колко досадно е планирането на сватба. Когато Хю започна темата за своето ергенско парти — Адам беше предложил да прекарат един уикенд с момчетата в провинцията и да играят пейнтбол — разсеяно погледна годежния си пръстен, лъскав и бляскав, застанал прилежно на пръста й като нов ученик в клас. Самотен диамант беше прикован в двадесет и два каратова златна халка. Докосна го и неочаквано се сети за пръстена, който Райли направи за нея — усукано парче златист станиол от бутилка шампанско. Не знаеше къде е, вероятно го бе загубила в бързината при напускането на Лас Вегас. Споменът я натъжи. Държеше се глупаво. Годежният пръстен от Хю беше прекрасен, защо си мислеше за този от Райли?

Изпиха кафето си и се отправиха обратно към стаята. След няколкото чаши шампанско тя умираше за цигара, но знаеше колко много се дразнеше Хю, когато пушеше. Затова изчака, докато той влезе в банята. Без съмнение щеше да кисне вътре векове наред четкайки, триейки, жабурейки — предостатъчно време за бърза цигара.

Като наметна стария си блузон върху раменете си, тя отвори вратите към малката покрита тераса, седна на един от металните градински столове и запали цигара. Дръпна и загледа оранжевото сияние на връхчето на цигарата в хладния мрак, чувстваше студения метал през дрехата на краката си. Беше толкова тихо и спокойно навън. Нямаше го шума на трафика, звуците от включен телевизор или жуженето на говорещи хора. Хотелът беше кацнал точно на ръба на каньона. През деня гледката беше невероятна поне според рекламната брошура, но тази вечер тя можеше да види единствено кадифена чернота, изпъстрена със слабите проблясъци от съседни заведения и хотели.

След няколко минути започна да усеща студа. Облече блузона си, вдигна яката и го притисна до себе си. В същия момент видя нещо да изпада от джоба му. Нещо лъскаво, преди да изчезне между пукнатините в дървения под. Не му обърна внимание и допуши цигарата си, но любопитството й надделя. Наведе се и започна да опипва с пръсти ръбовете на дървените плоскости. Усети нещо. Малко и крехко. Вдигна го. Беше годежният пръстен от Райли. Беше изгубил формата си от седенето в джоба. Трябва да го беше пъхнала там миналата нощ в бързината на опаковането. Напълно беше забравила. Постави го в дланта на ръката си и го погледна. Предизвикваше толкова много спомени. Толкова много смесени чувства.

— Какво правиш навън? — Хю се появи.

— О, нищо — отговори безразлично и бързо затвори ръка около пръстена като венерина мухоловка. — Имах нужда от свеж въздух.

Той се усмихна нежно и като я прегърна, се наведе към нея, за да я целуне. Не страстна целувка с език, а суха целувка по устните. Беше първата им целувка, откакто той й предложи, и Франки беше изненадана да осъзнае колко неловко се чувства. Къде бяха фойерверките? Ускореният пулс? Плиткото дишане? Тя отхвърли тази мисъл. Беше глупава романтичка. Фойерверките бяха само във филмите.

— Пушила ли си? — Хю сбърчи нос.

— Не — отвърна Франки виновно. Почувства се като дете, хванато да отмъква сладки.

— Мммм. — Не звучеше убеден, но я придърпа по-близо. — Идваш ли в леглото?

Това беше неговият начин да каже, че иска да правят любов. Десет години на пансион в мъжко училище не го бяха научили да говори свободно за секс и вместо това той използваше реплики като: „Уморена ли си?“ или „Да си легнем ли рано тази вечер?“.

Тя се поколеба. Това беше моментът, в който трябваше да се слеят в прегръдката си, да се свлекат на леглото и да се любят до безсъзнание. Моментът, за който си мечтаеше от месеци и си представяше какво ще каже и как ще реагира. Но нито веднъж не си бе помисляла, че ще се чувства така. Нервна, несигурна, притеснена, виновна. Стъписа се от мисълта, че ако спи с Хю, ще се чувства, сякаш е изневерила на Райли. Беше откачена гледна точка. Какво си мислеше? Това беше лудост. Оглупяваше. Щеше да се омъжи за Хю. Обичаше Хю. Нали?

Усмихна се и нежно стисна ръката му.

— След минутка.

Хю се върна в стаята, а тя се облегна на металния парапет и се опита да проясни съзнанието си. Всичко, което се случи през последните четиридесет и осем часа, я караше да се чувства тотално объркана. Вероятно щеше да се чувства много по-добре след пълноценно наспиване. Достатъчно време събитията да се уталожат. Отвори ръка и хвърли още един поглед на пръстена, преди да го прибере обратно в джоба си. Искаше й се да го беше изгубила. Проклетото нещо беше истински проблем.

Нощната лампа слабо осветяваше стаята и хвърляше сенки по вазата, която беше пълна с цветя, купени за нея от Хю на една от бензиностанциите. Погледна към него. Беше си легнал, обърнат с гръб към нея. Дрехите му бяха прилежно сгънати на един стол, не разпилени по целия под, както биха били при Райли.

— Хю.

Той не отговори. Смъкна ципа на блузона си и го пусна на пода. Все трябваше да има някаква работа за камериерките.

— Хю?

Протегна ръка да докосне рамото му и чу дишането му. Дълбоко и равномерно. Беше заспал. Резултат от часовата разлика и две бутилки шардоне. Усмихна се на себе си и се спря.

Защо се чувстваше толкова облекчена?