Падане

4

„Шато Мармон“ се намираше в края на Сънсет Стрил — знакова постройка на фона на Холивуд Хилс, която от десетилетия примамваше кинозвезди, писатели, рокаджии и техните антуражи. Бош беше влизал няколко пъти в хотела покрай разследване на случаи и издирване на свидетели и заподозрени. Познаваше огромното лоби с греди по тавана, оградения двор и плана на просторните апартаменти. Други хотели можеха да се похвалят с изумителни нива на комфорт и индивидуално обслужване. „Шато“ предлагаше чара на Стария свят и липса на интерес към личните работи. Повечето хотели имаха охранителни камери по всички публични места, скрити или не. В „Шато“ подобни неща почти липсваха. Единственото нещо, с което не можеше да се похвали никой друг хотел в района, бе възможността да се уединиш. Зад стените и високите му огради имаше свят без нежелано натрапване, в който онези, които не искаха да бъдат наблюдавани, можеха да дишат спокойно. Естествено докато нещата не се оплескат или докато личното поведение не стане публично.

„Шато“ се издигаше зад морето билбордове от двете страни на „Сънсет“, малко след Лоръл Кениън Булевард. През нощта хотелът се отличаваше с прост неонов знак, доста скромен по стандартите на Сънсет Стрип и още по-скромен през деня, когато светлините угасваха. Технически погледнато, той се намираше на Мармон Лейн, която се отделяше от „Сънсет“ и минаваше покрай сградата, за да продължи нагоре към хълмовете. Докато приближаваха, Бош забеляза, че Мармон Лейн е блокирана от временни заграждения. До оградата и пред хотела бяха паркирани две патрулни коли. Това му подсказа, че трупът се намира от западната страна или зад хотела. Спря зад един от черно-белите автомобили.

— Лешоядите вече са тук — отбеляза Чу и кимна към микробусите на медиите.

В този град пазенето на тайна бе мисия невъзможна — особено когато ставаше дума за тайни като тази. Задължително ще се обади някой — съсед, гост на хотела, патрулен полицай или може би следовател, мечтаещ да впечатли някоя руса телевизионна репортерка. Новините се разнасяха бързо.

Слязоха от колата и тръгнаха към загражденията. Бош направи знак на един от униформените полицаи да се махне от обективите на двете камери, за да поговорят по-далеч от медиите.

— Къде е? — попита той.

Ченгето изглеждаше така, сякаш беше поне от десет години на тази работа. На табелката на куртката му пишеше „РАМПОНЕ“.

— Имаме две сцени — каза полицаят. — Пихтията от тази страна и използваната стая. На най-горния етаж, номер седемдесет и девет.

Беше обичайно, полицаите да обезчовечават ежедневните ужаси, които вървяха с работата. Скачачите бяха наричани „пихтии“.

Бош беше оставил уоки-токито си в колата. Кимна към микрофона на рамото на Рампоне и каза:

— Разберете къде са Гленвил и Соломон.

Рампоне наклони глава и натисна бутона за връзка. Бързо стана ясно, че първият екип следователи е в стаята.

— Добре, кажете им да останат там. Ще проверим сцената долу, после ще се качим.

Бош се върна в колата да вземе уоки-токито от зарядното устройство, след което с Чу заобиколиха заграждението и продължиха по тротоара.

— Хари, искаш ли да ида горе и да поговоря с онези? — попита Чу.

— Не, винаги се започва от трупа и се върви нататък. Винаги.

Чу беше свикнал да работи по стари случаи, при които никога не се налагаше да посещаваш местопрестъплението. Работиш единствено по доклади. Освен това имаше проблем да гледа трупове. Това беше основната причина да предпочете „Неприключени следствия“. Няма пресни убийства, няма местопрестъпления, няма аутопсии. Този път нещата щяха да бъдат различни.

Мармон Лейн беше стръмна и тясна улица. Трупът беше в северозападния ъгъл на хотела. Криминалистите бяха разпънали навес над сцената, за да я скрият от любопитните очи в медийните хеликоптери и къщите по терасите нагоре по склона.

Преди да влезе под навеса, Бош погледна нагоре към хотела. Видя някакъв костюмиран тип, наведен през парапета на балкона на най-горния етаж. Вероятно беше Гленвил или Соломон.

Под навеса цареше трескава дейност, в която участваха криминалисти, съдебни лекари и полицейски фотографи. В центъра на цялата суматоха беше Гейбриъл ван Ата, когото Бош познаваше от години. Ван Ата беше прекарал четвърт век в ЛАПУ като криминалист и шеф на екип, преди да се пенсионира и да започне работа при съдебния лекар. Сега получаваше заплата и пенсия и още се явяваше на местопрестъпления. Това беше добре дошло за Бош. Той знаеше, че Ван Ата няма да скрие каквото и да било. Щеше да каже, точно онова, което мисли.

Бош и Чу влязоха под навеса, но останаха настрана. В момента сцената принадлежеше на криминалистите. Бош видя, че тялото е преместено от мястото на падане и работата е в напреднал стадий. Трупът скоро щеше да бъде откаран за аутопсия. Това го подразни, но такава беше цената на пристигането със закъснение.

Отвратителните поражения след седем етажа гравитация бяха изцяло на показ. Бош почти усети как стомахът на партньора му се преобръща от гледката. Реши да му даде почивка.

— Виж какво, аз ще се оправя тук, после ще се видим горе.

— Наистина ли?

— Наистина. Но няма да се отървеш от аутопсията.

— Разбрахме се, Хари.

Разговорът им привлече вниманието на Ван Ата.

— Хари Б. — рече той. — Мислех си, че още работиш по стари случаи.

— Този тук е специален, Гейб. Може ли да вляза?

Иначе казано, да влезе във вътрешния кръг на сцената. Ван Ата му махна да се приближи. Докато Чу бързаше да се отдалечи от навеса, Бош взе калцуни от кутията и ги надяна върху обувките си. След това си сложи ръкавици, заобиколи внимателно съсирената кръв по тротоара и приклекна до онова, което беше останало от Джордж Томас Ървинг.

Смъртта отнема всичко, включително и достойнството. Голото потрошено тяло на Джордж беше заобиколено от криминалисти, които гледаха на него като на най-обикновена работа. Земната му обвивка беше превърната в разкъсана кожена торба, пълна с изпотрошени кости, органи и кръвоносни съдове. Кръвта беше изтекла от всяко естествено отвърстие, както и от множеството други, появили се от сблъсъка с тротоара. Черепът беше размазан и лицето беше обезформено като в криво огледало на панаир. Лявото око беше изскочило от орбитата и висеше на бузата. Гръдният кош бе смазан от удара и през кожата стърчаха няколко строшени ребра и ключица.

Без да мигне, Бош внимателно разгледа тялото, като търсеше нещо необичайно в платно, което трудно можеше да се нарече обичайно. Потърси следи от игли по вътрешната страна на ръцете, както и мръсотия под ноктите.

— Пристигнах със закъснение — каза той. — Има ли нещо, което трябва да знам?

— Мисля, че падането по очи е много странно, дори за самоубийство — отвърна Ван Ата. — И искам да насоча вниманието ти към нещо ето тук.

Той посочи ръцете на жертвата, които лежаха в локви кръв.

— Всяка кост в ръцете е счупена, Хари. Всъщност е направо раздробена. Само че нямаме фрактури с разкъсване на кожата.

— И какво ни казва това?

— Че си имаме работа с една от две крайности. Първо, решил е да се метне и дори не е протегнал ръце, за да се предпази от удара. Ако го беше направил, щяхме да имаме натрошени кости и разкъсана кожа.

— А другата крайност?

— Не се е опитал да се предпази, защото е бил в безсъзнание, когато е паднал.

— Иначе казано, бил е изхвърлен.

— Да, или по-вероятно изпуснат. Трябва да анализираме разстоянията, но както изглежда, полетял е право надолу. Ако е бил бутнат или изхвърлен, както се изразяваш, би трябвало да падне малко по-далеч от сградата.

— Ясно. А времето на смъртта?

— Измерихме температурата на черния дроб и направихме пресмятанията. Резултатът не е официален, но вероятно е станало между четири и пет часа.

— Значи е лежал на тротоара около час, преди някой да го види.

— Възможно е, ще се опитаме да стесним времето на смъртта при аутопсията. А сега можем ли да го вдигаме?

— Ако това е всичко, което можеш да ми кажеш за днес, вдигайте го.

Няколко минути по-късно Бош тръгна към гаража на хотела. Отпред чакаше черен линкълн с общински номер. Колата на съветник Ървинг. Докато минаваше покрай нея, Бош видя млад шофьор зад волана и по-възрастен мъж в костюм до него. Задната седалка изглеждаше празна, но беше трудно да определи през затъмненото стъкло.

Бош тръгна по стълбите към горното ниво, където се намираха лобито и рецепцията.

Повечето гости на „Шато“ бяха нощни птици. Лобито бе пусто, ако не се брои Ървин Ървинг, който седеше сам на едно канапе с лепнат за ухото мобилен телефон. Когато видя Бош, той бързо приключи разговора и посочи канапето срещу неговото. Хари се беше надявал да остане прав и да продължи по пътя си, но това бе един от случаите, в които предпочете да се подчини. Докато сядаше, извади бележник от задния си джоб.

— Детектив Бош — рече Ървинг. — Благодаря, че дойдохте.

— Нямах избор, съветник.

— Предполагам.

— Първо, моите съболезнования за загубата на сина ви. Второ, бих желал да разбера защо настоявате аз да се заема със случая.

Ървинг кимна и погледна към един от високите прозорци на лобито. Отвън имаше ресторант-градина под палми, чадъри и отоплителни тела. Той също пустееше, виждаха се единствено сервитьори.

— Тук май никой не става преди обед — отбеляза съветникът.

Бош не каза нищо. Чакаше отговор на въпроса си. Характерната външност на Ървинг винаги включваше гладко обръсната и лъщяща глава. Носеше се по този начин много преди да стане модерно. В управлението беше известен като господин Чистача, защото създаваше впечатление на човек, дошъл да изчисти политическите и социални каши, които рутинно се забъркваха в една тежковъоръжена и политическа бюрокрация.

Но сега Ървинг изглеждаше овехтял. Кожата му бе сива и отпусната, имаше вид на много по-стар, отколкото бе всъщност.

— Чувал съм, че загубата на дете носи най-нетърпимата болка — рече той. — Сега знам, че е вярно. Възрастта и обстоятелствата нямат значение… просто не бива да се случва. Подобни неща са противоестествени.

Бош нямаше какво да каже. Беше седял с достатъчно родители на мъртви деца и знаеше, че не може да възрази на думите на съветника. Ървинг сведе глава и се загледа в сложните шарки по килима.

— Работя за този град по един или друг начин повече от петдесет години — продължи той. — А ето че сега не мога да се доверя на никого в него. Затова се обръщам към човек, когото се опитвах да унищожа. Защо? И аз самият не съм сигурен. Предполагам, защото в сблъсъците ни имаше почтеност. Почтеност към другия. Не харесвах методите ви, но ви уважавах.

Той погледна Бош.

— Искам да ми кажете какво е станало със сина ми, детектив Бош. Искам истината и мисля, че мога да ви се доверя, че ще я откриете.

— Независимо каква е тя?

— Независимо каква е тя.

Бош кимна.

— Ще го направя.

Понечи да стане, но Ървинг продължи:

— Навремето казахте, че или всеки е от значение, или никой. Помня го. Това ще бъде тест на думите ви. От значение ли е синът на врага ви? Ще дадете ли всичко от себе си за него? Ще намерите ли покой, докато не си свършите работата?

Бош го зяпна. Или всеки е от значение, или никой. Това беше неговият девиз като човек. Но никога не го беше изричал. Просто го следваше. Сигурен беше, че никога не е казвал подобно нещо на Ървинг.

— Кога?

— Моля?

— Кога съм казал това?

Осъзнал, че се е изпуснал, Ървинг сви рамене и влезе в ролята на объркан старец, макар очите му да бяха остри като бръснач.

— Честно казано, не помня. Просто е едно от нещата, които знам за вас.

Бош стана.

— Ще разбера какво се е случило със сина ви. Можете ли да ми кажете какво е правил тук?

— Не, не зная.

— Как научихте новината?

— Обади ми се шефът на полицията. Дойдох веднага. Само че не ми позволиха да го видя.

— И с основание. Синът ви има ли семейство? Освен вас.

— Жена и син… момчето тъкмо постъпи в колеж. Преди малко говорих по телефона с Дебора. Казах й новината.

— Ако се чуете отново, кажете й, че ще ида да се видя с нея.

— Разбира се.

— Какво работеше синът ви?

— Юрист, специалист по корпоративни отношения.

Бош зачака подробности, но такива не последваха.

— „Корпоративни отношения“? Какво означава това?

— Означава, че върши нещата. Хората се обръщаха към него, когато искаха нещо да бъде свършено в този град. Той също работеше за града. Първо като ченге, после за градския прокурор.

— И е имал офис?

— Малка кантора в центъра, но най-много разчиташе на мобилния си телефон. Такъв беше стилът му.

— Как се нарича фирмата му?

— Кантора. „Ървинг и съдружници“ — само дето нямаше съдружници. Работеше сам.

Бош знаеше, че ще му се наложи да се върне на този въпрос. Нямаше обаче смисъл да се бори с Ървинг — разполагаше с прекалено малко основна информация, през която да филтрира отговорите на съветника. Налагаше се да изчака, докато научи повече.

— Ще ви държа в течение — рече той.

Ървинг вдигна ръка и между пръстите му се появи визитка.

— Това е личният ми телефонен номер. Очаквам да науча повече до края на деня.

„Или ще отрежеш още десет милиона от бюджета за извънреден труд?“, помисли си Бош, взе визитката и тръгна към асансьорите.

По пътя нагоре се замисли за скования разговор с Ървинг. Най-много го тормозеше фактът, че съветникът знае девиза му. Досещаше се откъде е попаднал на тази информация. Но се налагаше да се заеме с това по-нататък.