Падане

26

Бош влезе в празната кабинка и веднага видя купчината големи пликове на бюрото на Чу. Остави куфарчето, отиде до бюрото на партньора си и прегледа пощата. Чу беше получил извлечения от кредитните карти на Джордж Ървинг. Връщането назад и проверяването на всички покупки с кредитни карти беше важен елемент в разследването на смъртни случаи. Данните играеха съществена роля за изграждането на финансовия профил на жертвата.

Най-долният плик беше най-тънък и идваше от лабораторията по криминалистика. Бош го отвори, като се чудеше с кой случай е свързан.

В плика имаше доклад за анализа на ризата на Джордж Ървинг. Огледът установил, че по тъмносинята дреха има кръв и клетъчен материал — кожа — отвътре, на рамото. Това съответстваше на синините и нараняванията във форма на лунни сърпове, открити по време на аутопсията.

Бош седна на бюрото на Чу, прочете доклада и се замисли. Даваше си сметка, че данните могат да отговарят най-малко на два сценария. Единият бе, че Ървинг е носил ризата, когато е бил задушен, и нараняването е станало, когато часовникът на нападателя е бил притиснат към кожата му. Вторият бе ризата да е облечена след появата на раните и кръвта и кожата да са попаднали върху нея.

Две неща го накараха да отхвърли втория сценарий. Копчето на пода говореше за борба, докато Ървинг е бил с ризата. А тъй като той бе полетял гол от балкона, изглеждаше малко вероятно тя да е била облечена върху раната и после свалена отново.

Съсредоточи се върху първия сценарий. Той предполагаше, че Ървинг е бил изненадан отзад и му е била приложена хватката. Последвала е борба. Копчето на левия ръкав се е скъсало и нападателят е прибягнал до допълнителното движение, за да контролира жертвата. Въпреки ризата са се появили синини и охлузвания.

Бош се замисли върху това и от какъвто и ъгъл да погледнеше сценария, той все водеше към Макуилън. Време беше да се заемат с него.

Премести се на своето бюро и започна да обмисля как да го направят. Предпочете да не прибягва до арест. Трябваше да накара Макуилън да дойде доброволно в Дирекцията на полицията, за да отговори на няколко въпроса. Ако този опит не успееше, щеше да дойде ред на белезниците.

Макуилън беше бивше ченге и това го правеше опасен за арестуване. Почти всички бивши ченгета имаха оръжие и знаеха как да го използват. Трябваше да накара Чу да провери в регистъра на „Алкохол, тютюн и огнестрелни оръжия“, но знаеше, че подобна проверка няма да бъде особено надеждна. Ченгетата непрекъснато вземаха и конфискуваха оръжия на улицата. Не всички се предаваха. Проверката в регистъра щеше да покаже само дали Макуилън притежава законно оръжие.

Именно затова Бош реши, че в никакъв случай не бива да посещава Макуилън в дома му. Това щеше да го постави прекалено близо до известните и неизвестните му оръжия. Колата му също беше лош избор по същите причини.

Вече беше влизал в гаража и диспечерския офис на „Б & У“. Това му даваше стратегическо преимущество. А и вероятността Макуилън да бъде въоръжен там бе най-малка. Нещата щяха да са различни, ако караше такси в тъмните кътчета на Холивуд, но в диспечерския офис не беше толкова опасно.

Стационарният телефон иззвъня и на екрана се изписа „Л. А. ТАЙМС“. На Бош му се искаше да го остави на секретар, но размисли.

— „Неприключени следствия“.

— Може ли да говоря с детектив Бош?

— Вече го правите.

— Детектив, обажда се Емил и Гомес-Гонзмарт от другата страна на улицата, от „Лос Анджелис Таймс“. Работя върху материал за убийството на Джордж Ървинг и искам да ви задам няколко въпроса.

Бош замръзна. Изведнъж страшно му се допуши. Познаваше репортерката. Бяха й лепнали прякора Гончето, защото работеше по материалите си неуморно като ловджийско куче.

— Детектив?

— Да, извинете, хващате ме насред работа. Нарекохте случая убийство. Какво ви кара да мислите, че става въпрос за подобно нещо? Правим разследване на смъртта, да. Но не сме го нарекли убийство. Не сме стигнали до такъв извод.

Сега беше неин ред да замълчи за момент.

— Според информацията, с която разполагам, става въпрос за разследване на убийство и има заподозрян, който скоро ще бъде арестуван, ако вече не е. Въпросният заподозрян е бивш полицейски служител, който е имал търкания както със съветник Ървинг, така и със сина му. Точно затова ви се обаждам, детектив. Можете ли да потвърдите това и извършили ли сте арести по случая?

Бош беше изумен от подробните сведения, с които журналистката разполагаше.

— Вижте, няма да потвърждавам каквото и да било. Няма извършени арести и не съм сигурен откъде получавате тази информация, но тя е невярна.

Тонът й се промени. Заприлича на шепот и в него се долавяше едно „Кого поднасяш?“.

— Детектив, и двамата знаем, че информацията ми е вярна. Подготвяме материала и бих искала да чуя коментарите ви. В края на краищата вие сте главният разследващ. Но ако не можете или не желаете да разговаряте с мен, ще мина и без вас и ще съобщя, че отказвате коментар.

Бош мислеше трескаво. Знаеше как работи системата. Статията щеше да излезе в утрешния брой, но много преди това щеше да се появи на сайта на вестника. И когато достигнеше цифровата вселена, щеше да бъде прочетена от отговорните редактори на всеки телевизионен канал и радио в града. Час след появяването на материала в сайта на „Таймс“ щеше да настъпи медийна лудница. И независимо дали името му се споменаваше, или не, Макуилън щеше да научи, че Бош е по петите му.

Не можеше да допусне това. Не можеше да позволи на медиите да диктуват по какъвто и да било начин действията му. Даде си сметка, че се налага да сключи сделка.

— Кой е източникът ви? — попита той, за да спечели малко време и да обмисли как да се оправи с положението.

Гончето се разсмя, както и беше очаквал.

— Детектив, моля ви. Знаете, че не мога да разкривам източниците си. Ако желаете да станете анонимен източник, ще ви предложа същата абсолютна закрила. По-скоро бих влязла в затвора, отколкото да разкрия източниците си. Все пак предпочитам да имам сведения от вас.

Той вдигна глава и огледа помещението. Беше почти пусто. Тим Марсия седеше на бюрото си при кабинета на лейтенанта. Вратата на Дювал беше затворена както обикновено и бе невъзможно да се разбере дали тя е вътре.

— Не бих имал нищо против да дам изявление — каза той. — Но разбирате, че при случай като този, покрай всички политически връзки и тъй нататък, не мога да го направя без разрешение. Това би ми коствало работата. Ще се наложи да изчакате да поговоря с началниците си.

Надяваше се, че споменаването на работата ще му спечели малко време от съчувствие. Никой не иска да стане причина някой да изгуби мястото си. Дори ако е хладнокръвен и пресметлив репортер.

— Това ми прилича на безизходица, детектив Бош. С или без вас, материалът е факт и трябва да го напиша днес.

— Добре, колко време можете да ми дадете? Ще ви се обадя.

Последва пауза и на Бош му се стори, че чува тракане на клавиатура.

— Крайният ми срок е в пет следобед. Трябва да ви чуя преди това.

Бош си погледна часовника. Беше получил три часа. Смяташе, че ще са достатъчни, за да се добере до Макуилън. След като го задържеше, нямаше да има значение какво пише в интернет и колко репортери и продуценти ще звънят на телефона му или в отдела за връзки с медиите.

— Дайте ми прекия си номер — каза той. — Ще ви се обадя преди пет.

Нямаше намерение да го прави, но въпреки всичко си записа името и номера в бележника си.

Веднага щом затвори, се обади на Киз Райдър по мобилния си. Тя отговори веднага, но като че ли пътуваше в кола.

— Да, Хари?

— Сама ли си?

— Да.

— От „Таймс“ са надушили. Информацията е изтекла или от шефа, или от съветника. И в двата случая съм прецакан, ако се разчуе прекалено рано.

— Чакай малко, чакай малко. Откъде разбра?

— Току-що ми се обади репортерката. Знае, че работим върху убийство и че имаме заподозрян бивше ченге. Разказали са й всичко.

— Коя е репортерката?

— Емили Гомес-Гонзмарт. Досега не бях разговарял с нея, но името ми е познато. Казват, че я наричали Гончето, защото никога не изпуска история.

— Е, тя не е от нашите.

Иначе казано, Гончето не беше в списъка на одобрените и доверени репортери, с които имаше вземане-даване шефът на полицията. Това означаваше, че източникът й е Ървин Ървинг или някой от неговия екип.

— Казваш, че знаела, че имаш заподозрян? — попита Райдър.

— Точно така. Знае всичко, с изключение на името. Знаеше, че е прибран или предстои да бъде.

— Наясно си, че репортерите често се преструват, че знаят повече, отколкото знаят в действителност. Това е един от начините им да те подлъжат да се разприказваш.

— Знаеше, че имаме заподозрян и че е бивше ченге, Киз. Това не беше блъф. Казвам ти, знае всичко. По-добре вие там горе вдигнете телефона и насолете здравата Ървинг. Става въпрос за сина му, а той пречи на разследването. Защо? Има ли някаква политическа изгода да го прави?

— Не, няма. Именно затова не съм убедена, че информацията е изтекла от него. И между другото, бях в кабинета на шефа, когато той му се обади по телефона и му съобщи последните новини. Не спомена за заподозрения, защото знаеше, че Ървинг ще настоява да научи името му. Каза му за белезите по гърба и за душащата хватка, но не и че сме по следите на конкретен човек. Каза, че още работим по случая.

Бош замълча и се замисли за значението на всичко това. Определено миришеше здраво на политика и той знаеше, че не може да се довери на никого, с изключение на Киз Райдър.

— Хари, в момента съм в колата. Съветвам те да влезеш в сайта на „Таймс“. Пусни търсене по името на репортерката. Виж какво ще излезе в предишните й материали. Провери дали и друг път е писала за нещо, свързано с Ървинг. Може някой от екипа му да поддържа връзка с нея и това да си проличи от другите й статии.

Идеята определено си я биваше.

— Добре, ще го направя, но нямам много време. Въпросът с Макуилън стана належащ. Веднага щом партньорът ми се върне, отиваме да го приберем.

— Сигурен ли си, че си готов?

— Май нямам друг избор. Материалът ще излезе в интернет в пет часа. Трябва да го пипнем преди това.

— Обади ми се веднага щом го направите.

— Дадено.

Бош затвори и незабавно се обади на Чу, който вече трябваше да е приключил в „Шато Мармон“.

— Къде си?

— Връщам се. Нищо не открихме, Хари.

— Няма значение. Днес ще приберем Макуилън.

— Ти решаваш.

— Да, аз решавам и го направих. Чакам те.

Затвори и остави телефона на бюрото. Забарабани с пръсти. Положението никак не му харесваше. Действията му по разследване да се диктуват отвън. Никога не му беше харесвало. Да, планът беше да приберат Макуилън и да го подложат на разпит. Но преди това подготвяше обстановката. А сега някой я беше нагласил вместо него и това го караше да се чувства като тигър в клетка. Яростен тигър, готов да замахне с лапа през решетките и да разкаже играта на първия, който му попадне.

Стана и отиде при бюрото на Тим Марсия.

— Лейтенантът вътре ли е?

— Да.

— Може ли да вляза? Трябва да й докладвам за хода на разследването.

— Цялата е твоя, стига да я накараш да отвори.

Бош почука на вратата на страдащата от агорафобия Дювал. След кратка пауза тя отговори и той влезе. Тя работеше нещо на компютъра, вдигна поглед да види кой е и заговори, без да спира да пише.

— Какво става, Хари?

— Става това, че днес ще извърша арест по случая „Ървинг“.

Това я накара да спре.

— Планът е да го накараме да дойде доброволно. Но ако не се получи, ще трябва да го закопчаем.

— Благодаря, че ме държиш в течение.

Бош не й беше докладвал вече двайсет и четири часа, а през това време се случиха много неща. Той придърпа един стол пред бюрото й и седна. Представи й кратката версия и десет минути по-късно стигна до телефонния разговор с репортерката.

— Моя е вината, че не те държа в течение — призна той. — Нещата просто се развиваха много бързо. От кабинета на началника са се разбързали и казват всичко на съветника. Днес на погребението разговарях с адютанта му.

— Да, сигурно трябва да се радвам, че ме държа на тъмно. Така не мога да бъда заподозряна, че съм пуснала информацията на „Таймс“. Някаква идея кой е бил?

— Предполагам, че е Ървинг или някой от хората му.

— Защо ще го прави? В крайна сметка няма да бъде представен в особено добра светлина.

Едва сега Бош се замисли за това. Тя беше права. Защо му трябваше на Ървинг да пуска информация, която в крайна сметка щеше да го опетни най-малкото с намек за корупция? Просто нямаше смисъл.

— Добър въпрос — призна той. — Но нямам отговор. Знам само, че по някакъв начин от другата страна на улицата са разбрали.

Дювал погледна към щорите, които скриваха прозореца, гледащ към сградата на „Таймс“. Сякаш параноята й спрямо репортерите се беше оправдала. Бош стана. Беше казал всичко, което имаше за казване.

— Искаш ли подкрепление, Хари? — попита Дювал. — С Чу ще се справите ли сами?

— Мисля, че да. Макуилън няма представа какво му предстои. А и, както казах, искаме да дойде доброволно.

Тя се замисли и накрая кимна.

— Добре, дръж ме в течение. Но този път навреме.

— Добре.

— Това означава довечера.

— Ясно.

Бош се върна в кабинката. Чу още го нямаше.

Беше погълнат от идеята, че изтичането на информацията не е станало от лагера на Ървинг. В такъв случай оставаше кабинетът на началника и възможността да са предприети ходове, за които Киз Райдър не знае или крие от него. Седна пред компютъра си и отвори сайта на „Таймс“. Въведе „Емили Гомес-Гонзмарт“ в полето за търсене.

След малко се зареди пълна с цитати страница — заглавията на статиите, подредени по дати в низходящ ред и илюстриращи кариерата на репортерката. Започна да превърта надолу и бързо стигна до заключението, че Гончето не е отразявала политиката и управлението на града. През последната година нямаше материали, свързани по някакъв начин с Ървин или Джордж Ървинг. Изглежда се беше специализирала в криминалните новини. Спираше се върху някое престъпление, описваше жертвите и семействата им. Бош отвори няколко от тях, прочете началните абзаци и се върна на списъка.

Върна се повече от три години назад, но не видя нищо, което да свързва Гомес-Гонзмарт с някой от замесените по случая „Джордж Ървинг“. И тогава едно заглавие от началото на 2008 година привлече вниманието му.

Отвори статията. Започваше се с историята на възрастна жена, притежаваща аптека в Чайнатаун, която повече от трийсет години плащала месечна такса за защита на някакъв бос на китайската мафия. След това материалът продължаваше с описание на собственици на дребен бизнес, спазващи вековната хонконгска традиция да плащат на престъпните синдикати за сигурността си. Повод за написването на статията беше убийството на собственик на жилищна кооперация в Чайнатаун, за което се подозираше, че е дело на китайската мафия.

Бош замръзна, когато стигна до деветия абзац.

Хари дълго се взира в абзаца. Чу беше прехвърлен в „Неприключени следствия“ и бе станал негов партньор преди две години. Преди това беше работил в ЗБАП, където пътят му се беше пресякъл с този на Емили Гомес-Гонзмарт. Отношенията им като че ли бяха продължили и след това.

Бош затвори страницата и се огледа. От Чу нямаше и следа. Плъзна стола си до бюрото му и отвори лаптопа. Екранът светна и Бош щракна върху имейл клиента. Отново се огледа, за да се увери, че Чу не е влязъл. Отвори нов имейл и написа „Гончето“ в полето на адреса.

Нищо не се случи. Изтри го и написа малкото й име. Автоматична функция за дописване на въвеждан преди адрес се задейства — emilygglatimes.com.

Усети как го изпълва ярост. Огледа се за трети път, влезе в папката с изпратените съобщения и провери за съобщения до този адрес. Имаше няколко. Бош започна да ги чете едно по едно и бързо разбра, че са безобидни. Чу използваше имейла единствено за уговаряне на срещи, често в кафенето на „Таймс“. Нямаше начин да разбере какви точно са отношенията му с журналистката.

Затвори програмата и изключи лаптопа. Беше видял достатъчно. Знаеше достатъчно. Избута стола до бюрото си и се замисли какво да прави. Разследването беше компрометирано от собствения му партньор. Последствията от това можеха да стигнат чак до съда, ако срещу Макуилън бъдеше повдигнато обвинение. Всеки адвокат, който научеше за поведението на Чу, би могъл да го направи на пух и прах, а покрай него и цялото обвинение.

И това беше само част от пораженията. Дори не ставаше дума за непоправимия удар, който Чу беше нанесъл на партньорството им. Колкото до Бош, за него това партньорство беше приключено.

— Хари! Готов ли си за екшън?

Бош се обърна. Чу току-що беше влязъл в кабинката.

— Да — каза той. — Готов съм.