Пантерата и перлата

ГЛАВА 4

— Време е да присъствате, когато пашата раздава правосъдие, мистрес — каза Мемтаз.

— Няма да отида — отвърна Сара, като вдигна поглед от книгата, която четеше.

— Но пашата нареди.

— Кажи му, че съм умряла.

Мемтаз я погледна тъжно.

— Ако не се отзовете, мистрес, аз ще си изпатя зле.

— Това е изнудване, Мемтаз.

— Но защо да не отидете? Вече прекарахте три часа в приготовления в харема, а и дрехите ви са готови.

— Не ми припомняй! Понесох достатъчно враждебни погледи за цял живот. Коя е онази висока жена с червеникавокафява коса, на която постоянно й правят масаж или процедури на кожата? Всеки път, когато се появя, тя ми хвърля убийствени погледи. Не че другите жени изглеждат особено доволни да ме видят.

— Червенокосата е Фатма. Преда да дойдеш тук, тя беше фаворитката.

Сара се закова на място и погледна втренчено Мемтаз.

— Фаворитката? Искаш да кажеш, че е спяла с Калид?

Мемтаз кимна.

— Споделяше леглото му до около шест месеца, преди да пристигнеш. Мисля, че той се отегчи от нея.

— Значи между тях нещата са приключили, преди Калид да ме срещне.

— Да.

— Тогава защо тя се гневи на мен?

Мемтаз сви рамене.

— Да не си любимката за момента е едно. Съвсем друго е, когато те заменят с друга.

— Тя не е била заменяна, Мемтаз. Не спя с шах Калид.

Мемтаз не отговори нищо.

— Истина е, Мемтаз.

Прислужницата й подаде чифт шалвари и Сара автоматично ги обу.

— Никой няма да го повярва — каза философски Мемтаз.

— И защо не, за бога? Всички ли в империята се ръководят от сексуални инстинкти?

— Няма да го повярват, защото сте млада и красива, а пашата ви е купил на много висока цена и ви е направил своя любимка. Защо ще се държи по този начин, ако не е така?

— Може би иска да обсъжда с мен международната политика? — отвърна сухо Сара.

Мемтаз й подаде, свободна блуза с широки ръкави. Сара неохотно облече дрехата и сложи подходящ колан. Бяха изработени от лилава коприна, а коланът беше избродиран със сребърни конци и огромни аметисти.

— Много сте красива — заяви одобрително Мемтаз, като подаде на Сара пурпурен шал, обшит със сребро по края, който можеше да покрие и главата. Сара преметна шала през раменете си и погледна Мемтаз.

— Готова ли съм?

— Тези дрехи са напълно подходящи за случая, мистрес — отвърна Мемтаз.

— Моля те, престани да ме наричаш мистрес. Не си моя робиня.

— Такава съм.

— Тогава те освобождавам.

— Вие не можете да ме освободите. Това може да направи само пашата, а той ме е назначил да се грижа за вас.

— В такъв случай ме наричай Сара.

— Не мога да направя това, мистрес. Не е прилично.

— Добре, виж какво ще ти кажа, Мемтаз. В моята страна не е прието хората да коленичат или да се просват на пода пред други хора. Този обичай ме смущава и ме кара да се чувствам неудобно. Така че, ако искаш да ми доставиш удоволствие, ще престанеш да се хвърляш на пода всеки път, когато те погледна.

Мемтаз сведе очи, но не каза нищо. Сара въздъхна и сложи ръка на рамото на дребничката прислужница.

— Мемтаз, съжалявам. Не е справедливо да си го изкарвам на теб.

— Да си го изкарвате на мен?

— Раздразнението, гнева от положението, в което съм попаднала. Не искам да видя отново Калид. Последната ни среща завърши… зле. А сега се чудя как да постъпя, когато господарят отново ме вика.

— Вие няма да бъдете сама с него, мистрес. Раздаването на правосъдие е публично. Той просто иска вие да присъствате.

— И какво става при това раздаване на правосъдие?

— Пашата решава при спор кое е право и кое не.

— Това определено си струва да се види — промърмори горчиво Сара, като протегна ръце, за да може Мемтаз да им сложи сребърни гривни.

— Какво казахте?

— Не разбирам как толкова несправедлив човек може да раздава правосъдие.

— Пашата е известен със своята справедливост, а хората смятат за истински късмет, че ги управлява такъв господар.

— Хм. — Сара отблъсна сребърната диадема, която Мемтаз се готвеше да сложи през челото й.

— Не мога да нося това, Мемтаз, прави ме разногледа.

— Какво значи това?

— Не мога да виждам! Виж, украсена съм като коледно дърво. Хайде да тръгваме.

— Какво е коледно дърво?

— Елха, която украсяваме с различни блестящи играчки. В моята страна отсичаме елхата и я поставяме вкъщи, така отбелязваме един голям наш празник.

Мемтаз повдигна учудено вежди.

— А казваш, че нашите обичаи били странни!

На вратата се появиха двама евнуси и застанаха в очакване.

— Време е — каза Мемтаз.

Сара хвърли кратък поглед на покоите си. Стаята бе малко по-малка от тази на Козем, освен това Сара не притежаваше толкова много дрехи и бижута, но във всяко друго отношение двата апартамента си приличаха. Имаше в изобилие големи огледала и изящни мебели, а стените бяха в млечно-розов цвят. Сара уморено извърна поглед. Наистина се беше превърнала в птичка в златна клетка.

— Готова съм — промълви тя, а евнусите отстъпиха встрани и я пропуснаха да мине пред тях.

Калид влезе в тронната зала с цяла процесия служители и веднага забеляза, че Сара липсва. Мястото до Козем беше празно.

Калид прекоси огромния персийски килим, в който беше втъкана огромна райска птица и който покриваше пода от розов мрамор, и изкачи покритите с червени пътеки стълби, водещи към трона. Самият трон, изработен от тъмен махагон, беше богато инкрустиран със злато и лапис, а високата задна част, която бе направена като мрежа от сложни плетеници, беше обсипана със скъпоценни камъни. Той се обърна и застана с лице към хората и всички те едновременно се поклониха с поставени пред гърдите си събрани длани и с наведени към земята глави. Калид изчака известно време, докато те се изправят, след това седна царствено на трона и протегна ръка към писаря, който му подаде списък със споровете, които трябваше да бъдат разрешени днес.

От дясната му страна бяха настанени мъжете: главните чиновници и счетоводители и пълномощниците на всички области в Бурса, както и главният евнух и капитанът на охраната. От лявата му страна бяха жените, всички с покрити лица, баба му и по-далечни роднини от харема, които трябваше да присъстват, когато той раздаваше правосъдие. Веднъж в месеца на тази церемония бе допускана и избрана група от обикновени хора. Те оправяха смутени дрехите си. Самото присъствие на пашата ги изпълваше със страхопочитание.

Отсъстваше само Сара. Калид прочете списъка и отново вдигна поглед. Всички го чакаха да започне.

В този момент се отвори една странична врата, откъдето влязоха двама евнуси, следвани от Сара и Мемтаз. Калид вдигна ръка и те се заковаха на място. Сара огледа претъпканата зала, след това подиума, където до Козем се виждаше самотно празно място. Почувства с неудоволствие и смущение, че мястото е за нея. Калид каза нещо на турски и посочи към подиума.

— Идете и седнете до valide pashana — прошепна ужасена Мемтаз. — Побързайте, защото вече сте закъснели.

Пътят до празното място като че ли продължи цяла вечност. Сара чувстваше погледите на всички, впити в нея. Тя седна, отпусна ръце в скута си и се загледа в една невидима точка някъде над главата на главния евнух.

Калид плесна с ръце и церемонията започна. Пълномощниците от всеки район бяха избрали по един случай, за да бъде разгледан от пашата, и въпреки първоначалната си вътрешна съпротива, Сара бе дълбоко заинтригувана. Разбира се, не можеше да разбере по-голямата част от това, което се говореше, но Козем от време на време й превеждаше, което й даваше възможност да следи всяко решение на пашата.

Първият молител се оплака, че съседът му е откраднал жената, а в процеса на разпита се оказа, че изоставеният съпруг е нанасял постоянно побоища на жена си. Калид разтрогна брака им и нареди жената да остане при съседа и да бъде негова законна съпруга, като обясни, че всеки мъж, който се отнася толкова безобразно с жена си, заслужава да я загуби.

Козем закима енергично.

— Много мъдро — обърна се тя към Сара, която изучаваше внимателно своя похитител над воала, закриващ носа и устата.

Пашата носеше тъмносиня военна униформа и златен колан, отрупан с медали. Той изслушваше, без да се намесва или да прекъсва, всеки човек, който излагаше пред него молбата си, след това отговаряше с добре модулиран глас, който веднага привличаше вниманието на тези, които го слушаха. Дойде и четвъртият случай, който трябваше да бъде разгледан, двама овчари спореха за границата между пасищата си. Сега Сара разбра защо Калид бе настоял тя да присъства. Той очевидно искаше тя да го види и в друга светлина, а не само като прелъстител и похитител, и трябваше да признае, че планът му даваше резултати. Тя НАИСТИНА беше впечатлена.

— Внукът ми е много мъдър, не мислиш ли? — прошепна Козем, като че ли бе прочела мислите й.

Сара обърна глава към старата жена, която я гледаше хитро, очите над копринения воал бяха пълни с разбиране.

— Предполагам, че той се справя добре — призна Сара.

— Добре! В цялата империя няма по-справедлив паша, всеки казва така. И никой не е по-красив от него, предполагам, ще се съгласиш с мен?

Сара се усмихна: Козем беше неуморима.

— Заради теб той обръсна брадата си, знаеш ли това? — прошепна отново Козем. — Мислеше си, че без нея ти ще го намираш по-привлекателен, щом като западният обичай налага мъжете да ходят гладко избръснати.

За Сара Калид притежаваше огромна привлекателна сила, със или без брада, и Сара бе сигурна, че той го знае.

— Всъщност в момента на Запад брадите отново са на мода, особено в Съединените щати и Англия. Уелският принц също има брада — добави Сара с леко злорадство.

— Но защо е нужно да се скрива с брада такова прекрасно лице като това на Калид? — продължи Козем. — Той прилича на майка си. Тя беше много красива, макар и твърде бледа. Калид е наследил всичко от нея, освен носа. Него е взел от баща си.

Главният евнух на Калид, висок суданец на име Ахмед, се обърна и хвърли недоволен поглед на Козем. Тя му отвърна с груб жест.

— Той иска да замълча — прошепна тя на Сара. — Този човек си позволява твърде много. Калид прекалено много го глези. Аз скоро ще умра и той повече нищо няма да чуе от мен.

Сара извърна глава, като едва се сдържа да не се разсмее. За човек, който постоянно говори за смъртта, Козем беше забележително жизнена.

Раздаването на правосъдие продължи малко повече от два часа. Калид разреши повече от двайсет случая. След като свърши, напусна тронната зала, без нито веднъж да погледне към Сара.

Главният евнух застана пред събранието и каза нещо на турски. След това жените от харема излязоха от залата през вратите, които водеха към вътрешността на палата, а останалите се насочиха към вратите на двора.

— Това ли е всичко? — попита Сара.

— Беше раздадена справедливост — отвърна Козем.

„Но не и за мен“ — помисли си Сара.

В този момент към нея се приближи Мемтаз, заедно с един войник от охраната. От изражението й Сара разбра, че е получила височайше нареждане да се яви. Прислужницата сключи длани пред гърдите си и се поклони.

— Моят господар Калид настоява да се явите в конюшните.

— В конюшните ли? — Сара бе удивена.

— Ще получите първия си урок по езда.

„Друг път“ — помисли си Сара.

— Би ли казала на твоя господар Калид, че нямам никакво желание да се уча да яздя. Ще си почивам в покоите си.

Сара се насочи надолу по коридора. Евнусите я последваха, а Мемтаз с нещастно изражение предаде думите й на пратеника на Калид.

Сара се върна в покоите си и се хвърли на леглото си, като зарови лице в меките завивки. Няколко минути стоя така неподвижна, като нацупено дете и притискаше лицето си до муселинената покривка, след това се изправи и започна бавно да се съблича. Накрая остана боса и само по тънкото си ленено бельо, което бе прилепнало към тялото й като втора кожа. Легна по гръб и впи поглед в изрисувания в пасторални сцени таван, чудейки се колко още ще издържи на това пленничество, без да полудее. След няколко минути долови някакво раздвижване в коридора. Последваха женски писъци и тропот на крака, възбудени гласове говореха нещо, което тя не можеше да разбере. Калид влетя в покоите й като ураган, а прислужницата, която беше в предното помещение, се просна на пода от страх. Мемтаз подтичваше след него, като кършеше ръце и плачеше. След нея вървяха евнусите на Сара с широко отворени от страх очи.

— Вън! — изрева на турски Калид. — Всички вън! Измитайте се веднага!

Всички започнаха да се оттеглят уплашено. Двамата евнуси се спогледаха, след това излязоха в коридора, но Мемтаз остана на мястото си, като плачеше високо.

— Спри веднага! — нахвърли се върху нея Калид. Мемтаз пъхна юмрук в устата си и избяга, ридаейки.

— Остави я намира, Калид! — извика Сара. — Тя не ти е виновна за нищо!

— Но затова пък ти си виновна! — Калид сложи ръце на хълбоци, като я фиксираше с поглед.

— За какво говориш? — попита презрително Сара.

— Наредих ти да дойдеш при мен, а ти не се подчини!

— Върви по дяволите! — Сара му обърна гръб. Калид се пресегна и я сграбчи за дрехата, после рязко я обърна с лице към себе си.

— Изглежда все още не разбираш в какво положение се намираш тук — процеди тихо той. Тъмните му очи бяха на сантиметри от нейните. — Когато те повикам, длъжна си да идваш при мен.

— Старият ред трябва да умре и да отстъпи място на нов — отвърна Сара, като издържа на погледа му.

— Какво искаш да кажеш? — Калид присви подозрително очи.

— Твоите хора постоянно цитират вашите древни книги, помислих си, че мога да направя същото с Библията.

— Ще се научиш да ми се подчиняваш — продължи той все така тихо, като изобщо не обърна внимание на саркастичната й забележка и не я изпускаше от ръцете си.

— Или какво? Ще ме убиеш? Мисля, че вече обсъждахме тази възможност, нали?

— Или ще заповядам да ударят двайсет камшика на прислужницата ти Мемтаз — отвърна спокойно Калид.

Сара остана с отворена уста. Беше шокирана. Той й се усмихна победоносно.

— Няма да го направиш — прошепна тя.

Той отстъпи крачка назад и скръсти ръце пред гърдите си. Усмивката не слизаше от лицето му. Сара бе вцепенена от ужас. Не можеше да разбере такава крещяща несправедливост, особено от човек, който току-що бе демонстрирал своя здрав разум, когато ставаше дума за правосъдие.

— Това ли си научил в Оксфорд? — попита тихо тя.

— Това научих от баща си. Можех да заповядам да бичуват теб и ти щеше да понесеш наказанието си, като ме проклинаш всеки път, когато камшикът се забие в нежната ти кожа, но ако заплаша някой, който зависи от теб, ти веднага ще се обявиш в негова защита, за да го спасиш. Постъпваш като истинска американка.

— Приемам думите ти като комплимент.

— Само че аз не исках да ти правя такъв. Твоята чувствителност ми позволява да победя. Не можеш да направиш нищо.

След тези думи Калид протегна ръка и прокара показалеца си по дълбоко изрязаното й деколте и после във вдлъбнатинката между гърдите й. Сара се отдръпна рязко.

— О! Миналата нощ докосванията ми не ти бяха толкова неприятни.

Лицето й пламна от смущение, когато си спомни как се бе притиснала до него и как го бе придърпала по-близо до себе си, жадувайки за ласките му.

— А ти не нарушаваш ли собствените си правила, като идваш в харема? — Сара попита първото нещо, което й дойде наум. — Мислех, че на мъжете е забранено да идват тук.

— Правя това, което искам — отвърна той. — Няма да е зле да не го забравяш. Очаквам те след четвърт час в конюшните или прислужницата ти ще понесе последствията. — Калид се обърна и излезе от стаята.

Сара се отпусна тежко на леглото, като свиваше и разпускаше юмруци. Трябваше да се измъкне от този дворец. Започна да гризе нокътя на палеца си, а в главата й нахлуваха множество въпроси. Къде беше Джеймс и защо не правеше нищо, за да й помогне? Възможно ли бе той дори да не знае къде е тя? Роксалена знаеше ли какво бе направил баща й и дали щеше да му се противопостави, ако знаеше? Изобщо ли нямаше начин да избяга от двореца? Жените от харема бяха толкова добре охранявани, че бягството бе изключено, но Мемтаз често говореше за бани извън двореца, както и за пазара Кахули. Когато излизаха, жените бяха забулени и зорко охранявани, но тогава поне нямаше да с необходимо да се лута из лабиринта на палата, за да достигне до външния свят.

Мемтаз влезе забързано, като носеше дрехи.

— Добре ли си? — Сара се изправи и сложи ръка на рамото на другата жена.

— Добре съм, мистрес. Бях разстроена, че съм разочаровала моя господар.

— Другите сигурно са за мен — въздъхна Сара.

— Да. Ще трябва да ги облечете, а след това да отидете в конюшните при паша Калид.

— Защо не? Това не е лоша идея.

Сара въздъхна отново, след това облече блузата с дълги ръкави, която се закопчаваше отпред заедно със сцепената отстрани пола за езда и ботушите. Когато се приготви, излезе от стаите си, а двамата евнуси, както винаги, тръгнаха след нея. Без съмнение те бяха получили съответните заповеди, тъй като я поведоха през градините към открития басейн и през вратата на Къщата с птиците.

След това достигнаха конюшнята. До нея имаше утъпкано заградено място и обръчи за прескачане. Конюшните всъщност бяха няколко, а не една, както си бе помислила Сара. Евнусите спряха до първата и Сара влезе вътре, където я чакаше Калид. Той оседлаваше един великолепен бял арабски жребец, чиято опашка и грива бяха сплетени на плитки.

— Добре, вече си тук. — Той вдигна поглед към нея. — Ще те науча да яздиш.

Калид носеше прилепнали към тялото си панталони, широка памучна риза и блестящи от чистота ботуши за езда. Ризата имаше широки ръкави, V-образно деколте и бе натъпкана в широк колан от сурова кожа. Сара за пръв път виждаше Калид в облекло, характерно за Запада. Той й направи поразително впечатление. Неохотно достигна до заключението, че във всякакви дрехи ще изглежда привлекателен.

— Откъде си сигурен, че не знам за яздя? — попита тя, за да скрие смущението си.

— Учителките от Бостън не яздят коне.

— Ще се изненадаш какво може да прави тази учителка от Бостън — заяви мрачно Сара.

Калид се усмихна.

— Без съмнение, но днес ще се концентрираме върху това да се държиш на седлото и да запазиш необходимата стойка.

— Защо е толкова важно да се науча да яздя? — попита уморено Сара.

— Искам да ме придружаваш, когато обикалям земите си — отвърна той, като преметна юздата над главата на животното.

— Не искам да те придружавам никъде.

— Това е без значение.

Той понякога звучеше като състудентите си адвокати от Оксфорд. В такива моменти Сара почти бе готова да забрави факта, че в действителност е владетел от Изтока, който я държеше против волята й. Но скоро той отново приемаше облика на паша, крещеше заповеди и управляваше живота й и дори да бе забравила за миг, пак си спомняше кой всъщност е той.

Към тях се доближи един коняр, който водеше кобила.

— А, ето и Уста, тя е за теб. Виж колко е хубава, червеникавокафява, много е кротка. — Калид пое юздата и отпрати коняря.

— А как се казва твоят кон?

— Хан.

— Като Чингиз Хан?

— Точно така.

Калид изведе Хан отвън и го пусна в ограденото пространство, където той започна весело да тича в тръс, като от време на време спираше, за да пощипне няколко стръка трева.

— Засега Хан не ни е нужен — заяви Калид, като изведе Уста и подаде поводите на Сара. Тя ги държеше, докато Калид оседла коня. — Уста веднага ще разбере, че си неопитна, затова ще го поразведа малко, за да не вземе да избяга с теб.

— Колко успокоително!

Калид събра ръце и й каза да стъпи на тях и да се качи на кобилата. Беше толкова близо, когато я повдигна леко. От него се излъчваше такава магнетична мъжка сила, че Сара преглътна мъчително и извърна глава. Той задържа ръцете си на кръста й по-дълго, отколкото бе необходимо и Сара осъзна, че урокът щеше да бъде по-мъчителен, отколкото бе очаквала. Уста изцвили леко и отстъпи назад. Сара отчаяно се хвана за лъка на седлото.

— Свали ме от това нещо! — извика тя. — Чувствам се, като че ли се намирам на четирийсет фута във въздуха.

Калид се разсмя.

— Сега вземи юздите. — Той й подаде кожените поводи. — И не дърпай твърде силно, в противен случай ще я нараниш. Мундщукът ще разреже устата й.

— Да нараня нея! Ами аз?

— На теб няма да ти стане нищо. Нали аз съм тук. Сега седни изправена и не се накланяй.

Сара се опита да направи каквото й бе казал.

— Отпусни мускулите на гърба — нареди Калид.

— Престани да викаш по мен. Правя каквото мога.

Калид прокара ръка по гърба й, след това я постави на раменете й.

— По-добре ли е?

— Да — отвърна неохотно тя.

— Хубаво. Сега дръж юздите достатъчно опънати, за да запазиш контрол над коня, но не прекалено, че да опъваш главата му назад. Опитай.

Сара последва инструкциите му.

— Добре. Сега ще я плесна леко и кобилата ще тръгне. Ще вървя до теб.

— Тя ще избяга — каза разтревожена Сара.

— Не, няма, обучена е много добре.

Калид потупа кобилата по хълбока, тя направи няколко крачки и спря. Сара отправи поглед към него.

— Притисни я леко с колене!

Сара се подчини и кобилата тръгна в лек тръс. Сара се опитваше да се задържи, но се друсаше на седлото.

— Ще падна! — извика уплашено тя.

— Стисни я леко между бедрата си — обясни търпеливо Калид. — Кобилата ще реагира, ще видиш.

Сара се подчини и кобилата забави ход. Калид вървеше редом с нея, като постоянно обясняваше на Сара какво трябва да прави. След това хвана юздите и поведе животното в кръг, а Сара се опитваше да изправи стойката си.

— Добре — каза накрая той. — Достатъчно засега. След няколко дни ще опитаме отново.

— Не може ли да остана още? — попита Сара.

— Мислех, че изобщо не искаш да се захващаш с тази работа — разсмя се Калид.

— Е, започва да ми харесва.

— Така е, но конят става раздразнителен, когато неопитен ездач го язди твърде дълго. Уста има нужда от почивка. Хайде, слез. — Калид я вдигна от гърба на кобилата и я постави на земята пред себе си. Сара срещна блестящия му тъмен поглед и прочете в него одобрение. — Справи се много добре.

Тя не искаше да се чувства толкова поласкана от похвалата му, но въпреки нежеланието си се чувстваше точно така.

— Сега мога ли да си вървя? — попита бързо тя, отричайки в себе си чувствата, които я вълнуваха.

— Разбира се, че не. Сега ще пояздим малко.

— Току-що яздих.

— Говоря за двама ни. Ще яздим Хан. — Калид доведе големия арабски жребец, метна се на седмото, след това пое ръката на Сара и с едно движение я качи зад себе си.

— Дръж се здраво — извика той, след това смушка коня, който веднага се стрелна напред.

Сара се вкопчи здраво в тялото на Калид и затвори ужасена очи, когато наближиха оградата. Конят обаче я прескочи с лекота, след това се впусна и галоп по павираната алея, която водеше към равнинната околност.

Дълго време Сара не се осмели да отвори очи. Когато го направи, видя, че галопираха през широко равно поле, осеяно с диви цветя, а далеч пред тях се синееше Босфорът. Като опитен ездач, Калид се бе привел напред. Сара чувстваше под пръстите си играта на силните му мускули. Косата на Калид я удряше по лицето, и тя долавяше чистия му, възбуждащ аромат. Притисна се към силното му, мускулесто тяло, като забрави обстоятелствата, при които се бяха срещнали, отношенията помежду им, забрави всичко и се отдаде на красотата на момента, на чувственото удоволствие, породено от скоростта и сигурността. Накрая облегна буза на гърба му и отново затвори очи, този път не от страх.

Измина дълго време, преди Калид да забави ход и да спре. Когато Сара вдигна глава, видя, че се намираха в един оазис с много дървета, които хвърляха примамлива сянка, и бистър поток, който течеше през избуялата трева. Калид скочи на земята, след това й подаде ръка и й помогна да слезе от коня. Този път, когато застана пред него, Сара не посмя да срещне погледа му.

— Хареса ли ти? — попита тихо той, но от тона му Сара разбра, че Калид знае отговора.

За да разсее напрежението, тя извади от ръкава си носна кърпичка и я натопи в потока.

— Толкова е горещо! — каза тя, като изтри с кърпичката лицето си.

Калид развърза връзките на ризата си, след това я измъкна през глава.

— Ще се почувстваш по-добре след няколко минути на сянка — каза той, като захвърли ризата си настрани.

Той се наведе и наплиска тялото си с вода. Сара гледаше очарована водните капчици върху добре оформените му мускули. Калид се обърна и забеляза, че тя го наблюдава. Сара бързо извърна поглед встрани, но по тялото й плъзнаха горещи вълни, страните й поруменяха. Той се приближи и седна до нея на тревата, като използва ризата, за да подсуши тялото си.

— Защо си толкова упорита? — попита тихо. — Защо не се отдадеш на чувствата си? Знам от какви имаш нужда и мога да се погрижа да го имаш. Винаги.

Сара впери поглед в ръцете си, скръстени в скута й, и не отвърна нищо.

— Можем да си доставим такова удоволствие! — прошепна той с дрезгав от възбуда глас.

— Удоволствието не е най-важното в живота отвърна — Сара, като не посмя да вдигне поглед към него.

— Тогава какво е най-важното?

— Свободата — отвърна тя веднага, дори без да се замисли.

Той обаче поклати глава.

— Използваш свободата като извинение, защото това ти позволява да лъжеш самата себе си. Ти се страхуваш от мен, нали? Страхуваш се от това, което можем да преживеем заедно, страхуваш се да прекрачиш границите, които винаги си си поставяла.

Сара преглътна с усилие и започна смутено да върти в ръцете си кърпичката. Очевидно бе, че Калид познава много добре жените и тя се замисли за миналите му любовници, Фатма и вероятно много други, които го бяха научили на това.

— Не мога да си позволя да забравя как се озовах тук и какво направи с мен — промълви тихо тя.

— Защо? Защо не можеш да забравиш? Наистина ли това има значение сега, когато сме сами? — Калид се пресегна и погали шията й. Сара затвори очи и се поддаде на ласката му и в следващия миг се озова в прегръдките му.

Докосването до голата му кожа бе за нея истински шок — тя бе гореща, много гореща, въпреки че само преди минути се бе измил със студена вода. Ръцете й несъзнателно обгърнаха врата му, Калид я привлече към себе си и покри устните й със своите.

Никога досега не я беше целувал, а и тя никога по беше целувана по този начин. Спомените за всички предишни прегръдки изчезнаха, когато устните й се разтвориха, за да посрещнат изучаващия му език. Тя му отвърна. Той имаше вкус на вино. Устните му се насочиха към меката част на ухото й. Калид издърпа блузата от панталоните й и я вдигна нагоре. Изпитваше непреодолимо желание да погали меката й плът.

— Ти си моя! — прошепна той в косите й. — Разбрах, че си моя, от момента, в който те видях. — Той се обърна и я положи на земята, излегна се до нея и я целуна по челото, след това отново завладя устата й.

Когато посегна да разкопчее копчетата на блузата й, Сара рязко се изправи и го отхвърли от себе си.

— Какво има? — зачервеното му лице беше на сантиметри от нейното.

— Нужно ли е да ти обяснявам? За тази игра са нужни двама. — Сара стана и се отдалечи към потока, като отново натъпка блузата в панталоните си.

Чу го да се приближава към нея, след миг Калид сграбчи ръката й и я обърна рязко към себе си. Лицето му бе навъсено и мрачно.

— Би трябвало да те оставя тук. Ще минат дни, преди да те намери някой! — извика той, вбесен от държанието й.

— Няма да направиш това. И знаеш ли защо? За великия паша е от първостепенно значение да до каже, че може да ме пречупи.

— Мога да те пречупя с голи ръце, но това едва ли ще пречупи магарешкия ти инат — отвърна уморено той, като рязко я пусна.

— Точно така. Тогава защо не се откажеш от мен? Сигурна съм, че можеш да намериш много по приятна женска компания в харема.

Лицето му представляваше безизразна каменна маска.

— Разбери едно. Никога няма да се откажа от теб. Ако не пожелаеш да споделяш леглото си мен, няма да те насилвам, но ти ще остарееш в харема, тялото ти ще изсъхне и никой мъж никога няма да прояви глупостта, която аз проявих преди малко. А сега върви при коня, преди да съм се изкушил да последвам първото си желание и да те оставя да изгниеш тук.

Сара се подчини; беше изморена, прекалено изморена да се бори с този мъж, изморена да крои планове за бягство, които знаеше, че никога нямаше да се осъществят, изморена да се пита защо никой не идваше да й помогне. Наистина ли бе изоставена тук сама, толкова далеч от дома?

Калид й помогна да се качи на коня и веднага подкара в галоп. Обратният път бе нещо съвсем различно. Калид мълчеше през цялото време, мускулите на гърба му бяха твърди като стомана, Сара чувстваше враждебността му. Когато се върнаха в конюшните, той слезе и й подаде ръка, без дори да я погледне. Евнусите, както обикновено, я чакаха, за да я придружат до покоите й.