Пантерата и перлата

ГЛАВА 5

Джеймс и Беатрис Уулкът вечеряха, когато в трапезарията влезе прислужникът им Листак.

— Имате посетител, мадам. Да го отпратя ли?

Джеймс се изправи и попи устните си със салфетката.

— Не, не, аз ще го приема. Не прекъсвай вечерята си, Беатрис, може би е управителят на магазина. Казах му да дойде и да ми даде отчет, когато приключи с инвентаризацията. Не предполагах, че ще свърши толкова скоро. Донеси кафе във всекидневната, Листак. С две чаши.

Прислужникът се поклони и се оттегли, а Джеймс се отправи по коридора към гостната. Малката стая бе подредена във викториански стил, на излъскания до блясък под имаше красив персийски килим, а на масите в стил Чипъндейл бяха поставени изящни, покрити с копринен абажур лампи. Сред цялото това западно великолепие Осман бей определено изглеждаше странно. Когато Джеймс влезе, Осман бързо се изправи. Джеймс веднага забеляза военната униформа, гордо изправените рамене и сериозното изражение на лицето на турчина.

— Случило ли се е нещо със Сара?

Беатрис Уулкът тъкмо довършваше десерта си, когато съпругът й се върна. По стиснатите устни и суровите бръчки около устата му веднага разбра, че се е случило нещо неприятно.

— Джеймс, какво има? — попита тя.

Джеймс бе пребледнял като смъртник. Той седна срещу нея, постави ръцете си на масата и сведе глава.

— За бога, Джеймс, кажи ми какво е станало! — Беатрис се изправи, заобиколи масата и се доближи до съпруга си.

— Сара е била продадена.

Беатрис изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне.

— Ка… какво?!

— Султанът я продал на пашата от Бурса. Капитанът на охраната на Топкапъ ме посети току-що. Той ми каза, че пашата много харесал Сара, а султанът му я продал срещу някаква много ценна наследствена вещ и огромна сума пари.

— О, Господи! — извика Беатрис и пребледня.

— Очевидно, според турския закон, всяка жена, намираща се в харема на султана, е негова собственост и той може да постъпва с нея както му харесва.

— Ти знаеше ли това, когато уреди тя да отиде там?

— Разбира се, че не, за какъв ме вземаш? — отвърна разгорещено Джеймс, като впи поглед в жена си.

— Не знам, Джеймс, ти беше много нетърпелив да я изпратиш там. Мислеше си, че това може да помогне на бизнеса ти.

— Беатрис, моля те, упреците сега няма да помогнат с нищо. Трябва да намеря начин да я върна.

— Иди в посолството. Една американска гражданка не може да бъде третирана по този начин.

Джеймс въздъхна.

— Живеем в Турция и сме под юрисдикцията на султана. Тук важат местните закони. Разбира се, че ще опитам, но не съм сигурен дали американските представители ще могат да направят нещо.

Беатрис се пресегна и потупа окуражително ръката му.

— Защо този капитан е дошъл да ти каже за Сара? Сигурна съм, че се е изложил на риск.

— Изпратила го е принцеса Роксалена. Тя обикна Сара и сега се тревожи за нея, но и двамата знаем, че принцесата не може да направи нищо против волята на баща си.

— Какво ще стане със Сара? — попита тихо Беатрис.

Джеймс извърна поглед.

— Има само една причина пашата да поиска да я купи и страхувам се, че всеки се досеща каква е тя.

Беатрис дълго време не каза нищо.

— Дали ще я убие? — Най-накрая Беа се осмели да изрази най-лошите си опасения.

— Съмнявам се. Тя може да бъде изоставена, когато той загуби интерес към нея, но докато дойде това време, Сара сто пъти ще е пожелала да умре.

— Джеймс, толкова съжалявам! — Беатрис беше така потресена от ситуацията, в която бяха изпаднали, че това чувство надделя над естествената й наклонност към спорове.

— Ти беше права, Беа. Изобщо не трябваше да й позволявам да отива в харема.

— Не се отчайвай. Ще отидеш утре в посолството и ще видиш какво може да се направи.

Джеймс кимна в знак на съгласие, но изобщо не беше спокоен.

— Говори ли с брата на Сара? — прошепна принцесата, като се скри в сенките, тъй като съвсем близо до тях мина една слугиня от кухнята, която носеше на главата си кошница, пълна с рубиненочервени нарове.

Осман кимна.

— Говорих с него и знам, че ще опита да направи нещо, но не съм сигурен дали ще успее.

— Калид ще я задържи на всяка цена. Няма да се остави да го разубедят нито правителствени чиновници, нито който и да било друг. Когато иска нещо, готов е на всичко, за да го има. Сега случаят не е по-различен.

— Какво си мислиш, че ще предприеме Сара? — попита Осман.

— Ще се опита да избяга.

В отговор Осман въздъхна.

— Не виждам как би могла да успее. Къде ще отиде, кой ще й помогне? Сара не познава никого в Бурса. Няма приятели.

— Но затова пък има приятели в Топкапъ — отвърна твърдо Роксалена. — Трябва да помисля, Осман, трябва да има някакъв начин да й помогна.

— Да й помогнем. Двамата.

В този момент мюезинът на кулата започна да приканва вярващите на вечерна молитва.

— Трябва да тръгвам — каза Осман. — В полунощ, в изоставената баня.

— В полунощ — отвърна Роксалена, като се промуши в един таен проход, водещ към вратите на кухнята.

Басейнът в хамама беше пълен с вдигаща пара вода, по чиято повърхност плуваха розови листа. Той беше заобиколен от мраморни колони и отделен от останалата част на харема с красиви завеси. Таванът бе украсен със златни арабески, подът бе от лапис. Самият басейн бе направен от розов мрамор, дъното представляваше огромна орхидея, изработена от контрастни по цвят мраморни плочи, обсипани със седеф. Около басейна имаше високи растения и дървета от най-различен вид, под тях бяха разпръснати на неголямо разстояние една от друга каменни пейки, където си почиваха жените от харема, когато не се къпеха във водата. Това не беше единственото удоволствие, което ги очакваше. Големи подноси, отрупани със сладкиши, бяха поставени край басейна. Освен тях прислужниците носеха други подноси с освежаващи питиета, на трети бяха наредени благовонни масла и всичко необходимо за поддържане на кожата. Жените в хамама винаги трябваше да бъдат готови, за да доставят удоволствие на пашата.

Сара се отпусна във водата, която в първия момент й се стори гореща, но после й подейства успокояващо. В харема тя беше обект на подигравки, тъй като настояваше да се къпе с бельото си, докато другите жени се разхождаха съвсем голи, като намятаха копринените си роби само когато им станеше студено. Някои палеха малки огньове в мраморни купи, които съдържаха изсушени розови листа и подправки, като добавяха сандалово дърво и смирна, след това разтваряха кафтаните си, за да поемат ароматния дим, който щеше да се просмуче в дрехите им, както и в телата им. И ако възникнеше спор, както често се случваше, евнуси хващаха спорещите и ги извеждаха.

Сара постоя няколко минути във водата, след това излезе от басейна, като наметна робата си и обу чехлите, които предпазваха деликатните й крака от горещия мраморен под, както и от влагата по него. Влезе в съседното помещение, наречено тепидариум, премина покрай весел фонтан и се насочи към диваните, където си почиваха жените от харема и пиеха кафе, сплитаха косите си или си разказваха различни истории. Около жените се навъртаха прислужници, които им подаваха наметала, парфюмираха дрехите и кожата им или изпълняваха дребните им капризи. Сара отпрати робините, които се насочиха към нея, и си взе една книга. Наистина, тя беше на турски, но имаше картини, което беше много по-интересно от група млади жени, които се държаха като деца.

Така или иначе, жените в харема не я обичаха. Като нова фаворитка, на нея бяха дадени най-хубавите покои, които преди принадлежаха на Фатма. Другите жени бяха приели, че тя се наслаждава на бурна сексуална връзка с Калид, което щеше да й бъде забавно, ако Сара напълно не бе изгубила чувството си за хумор.

Калид не я бе викал при себе си вече две седмици. Сара използваше това време да крои планове за бягство, като постоянно си повтаряше, че Калид не й липсва. В моментите, когато наистина си го признаваше, това беше, защото разговорите с него бяха истинско предизвикателство. Сара се чувстваше отегчена. Забеляза как Фатма запали дълга, обсипана с диаманти, лула, наречена чибук, като почти веднага изпусна дълга струйка дим. Тепидариумът днес беше почти празен, тук бяха само Сара и Фатма и още две други жени, заедно с неизменните слуги и евнуси. Сара измери Фатма с изучаващ поглед — тя беше красива рускиня от Кавказ, имаше безупречна кожа и дълга до кръста черна коса, която се спускаше на красиви вълни. Сара не можеше да разбере защо Калид не съсредоточеше вниманието си върху тази жена. Фатма със сигурност го желаеше много.

Сара въздъхна и се върна към книгата си. Поради кой знае каква причина, Калид не искаше другите да знаят, че двамата не спят заедно. Затова всяка вечер Мемтаз я отвеждаше в мъжкото отделение на двореца и я оставяше в музикалната стая, която се намираше в съседство с покоите на пашата. В тази стая Сара прекарваше вечерта сама, сред арфи, дайрета и едно огромно пиано, четеше английски книги, които предвидливо бяха поставени там, или се учеше да играе ма-джонг6.

Да, наистина се отегчаваше много.

До нея се приближи слугиня с поднос, на който имаше купа с шербет, бургундско вино и купа зрели малини. Сара вдигна поглед и видя, че Фатма й се усмихва и й кима с глава, като с жест й посочва, че нещата са за нея.

Това пък какво беше? Предложение за мир от жена, която до този момент не криеше неприязънта си към нея? Докато Сара се чудеше какво да прави, от хамама се появи Мемтаз и се наведе да оправи покривката на дивана.

— Не яжте това, мистрес — прошепна тихо тя, а ръцете й продължаваха сръчно да вършат работата си.

Сара я погледна изненадано.

— На такъв подарък не може да се има доверие — добави Мемтаз.

Сара отново погледна към Фатма, която я наблюдаваше внимателно, неподвижна като статуя. Сара се изправи рязко, привидно се препъна и блъсна подноса, в резултат на което купата с шербета се разби с трясък на пода. Кристалът се пръсна на парчета, а лепкавата течност се разля по мраморния под.

— О, колко съм непохватна! Толкова съжалявам! — Сара погледна към Фатма и сви безпомощно рамене. — Мемтаз, моля те кажи на Фатма, че оценявам приятелския й жест.

След това излезе от помещението, без да се обръща назад, а Мемтаз предаде думите й и търпеливо се зае да почиства.

— Паша Калид иска и тази вечер да отидете в музикалната стая — съобщи Мемтаз.

Сара покорно се изправи, като очакваше още една скучна вечер. Щеше да я прекара, четейки или „Наръчника на Хайкър за дългорунната порода овце“ или „Хиляда години британска монархия“.

Ако това бе наказанието, което Калид бе измислил за нея, то наистина бе много сполучливо. Сара се изненада не малко, когато влезе в музикалната стая и видя, че Калид вече я чака. Сърцето й ускори ритъма си. Отново бе облечен по западен маниер, носеше копринени панталони и бродирана памучна риза. Убитите цветове допълваха живите черти на лицето му, той измамно приличаше на младите счетоводители и чиновници или учители, които бе познавала в Бостън.

— Изглеждаш изненадана да ме видиш — изрече той вместо поздрав.

— Не преминах през ужасния ритуал в хамама, който трае половин ден, затова мислех, че ще съм сама.

— Мемтаз ми каза, че ритуалът не ти харесва, затова й разреших да го пропусне.

— Значи продължаваш да ме наблюдаваш.

— Разбира се. — Калид бе застанал до една голяма карта на Съединените щати, поставена на статив.

— Урок по география ли ще имаме? — попита Сара.

— Искам да науча повече за страната ти.

— Откъде си намерил тази карта?

— Мога да намеря без проблеми почти всичко, kourista. На съответната цена, разбира се.

— Включително и хора — отвърна саркастично тя. Калид вдигна ръка.

— Тази вечер не искам да споря. Ще ми покажеш местата, за които ще те попитам.

— Добре — отвърна Сара.

Ще му каже каквото иска. Той ще е доволен, а със сигурност това ще е по-интересно, отколкото справочникът на Хайкър.

— Къде е Вашингтон, където работи правителството ви?

Сара посочи столицата, която се намираше между Мериленд и Вирджиния, на река Потомак.

— Мислех си, че се намира в центъра на страната — каза Калид.

Сара поклати глава.

— А къде е Бостън?

Сара посочи на север, където се намираше родният й град, на брега на Атлантическия океан.

— А градът в кой район е?

— Нарича се щат. Масачузетс.

— Маса… о, не мога да го изрека.

— Ма-са-чу-зетс — повтори бавно Сара. Калид я имитира със забележителен успех.

— А родителите ти? Те откъде са?

— Баща ми беше от Бостън. Майка ми бе от Ню Хемпшиър, ето тук.

Калид проследи пръста й, който се движеше по картата.

— А всичко това? — Той посочи на запад. — Какво се намира тук?

— Останалата част от страната. Тя е голяма — три хиляди мили от единия до другия бряг, между двата океана. Как е възможно да си учил в Оксфорд и да не знаеш тези неща?

— В Оксфорд учих за Англия, а не за Съединените щати. Ти самата какво знаеше за Отоманската империя, преди да дойдеш тук?

Той, разбира се, имаше право.

— А къде работеше? — продължи да пита Калид.

— В Бостън. Преподавах в едно училище там.

— Училище?

— Основно училище. До четвърти клас.

Калид вдигна въпросително вежди.

— Децата са около десетгодишни.

— И никога ли не си искала да имаш собствени деца? — Погледът на черните му очи проникваше до дъното на душата й.

— Да, някой ден. Когато настъпи подходящият момент.

— И когато се появи подходящият мъж?

— Да — отвърна предпазливо Сара.

Каква беше целта на този разговор? Досега той предпочиташе директния подход, а не учтивия разговор. Да не би да променяше методите си? Той беше опасен, Сара се страхуваше да му се довери и да се успокои.

В този момент в стаята влезе една прислужница, която носеше поднос с кафе. След като го остави на инкрустираната махагонова масичка пред Калид, момичето се оттегли.

— Седни — обърна се той към Сара и тя се отпусна на покрития с дамаска диван.

— Кафе? — предложи й Калид.

— В него има ли опиат? — Сара задържа погледа му. Той бе достатъчно възпитан, за да се усмихне.

— Позволи ми да ти задам един въпрос. Ако те бях отвел настрана в Топкапъ и те бях попитал дали ще дойдеш с мен, щеше ли да се съгласиш?

— Разбира се, че не.

— Тогава какъв избор ми остави, освен да те упоя и отвлека?

— Калид, никога ли не ти е хрумвало, че може и да не получиш това, което искаш?

— Не — отвърна искрено той и наля от кафето в изящна порцеланова чашка.

— Значи единствената ти алтернатива бе да ме отвлечеш?

— Да.

Сара изпусна дълбока въздишка.

— Изглежда Англия изобщо не ти е повлияла.

— Напротив — отвърна той с английски акцент. Наистина звучеше като англичанин. — Баба ми казва, че съм се превърнал в човек от Запада. Мисли, че моето желание към теб е чисто и просто английска приумица.

Сара извърна поглед, коленете й бяха отмалели. Това, че го чу да говори за влечението си към нея по този начин, имаше по-голям ефект от най-страстната му прегръдка. Сара се радваше, че е седнала, толкова отмаляла се чувстваше.

Калид й подаде чашка кафе.

— Може би наистина останах в Англия твърд много. Сега никъде не се чувствам у дома си.

— Мислех, че домът ти е тук.

Той се усмихна нерадостно.

— Говориш така, защото не си туркиня. За един турчин, аз съм твърде снизходителен. Тук се възхищават на силната ръка. А жените са объркани от моята… дискриминация. Според тукашните разбирания с колкото повече жени спи един мъж, толкова по-мъжествен е той, а аз просто не се побирам в представите им, тъй като в това отношение си имам друго мнение.

Сара едва не се задави с кафето си.

— Не бих се съгласила — отвърна тя, като се за кашля.

— Козем много се тревожи за мен — отбеляза тъжно Калид.

„Козем не бе свидетелка на двата ни последни спора, които бяха истински битки“, помисли си Сара, но на глас каза:

— Защо?

— Не споделя вкусовете ми.

— Моля?

— Мисли, че ти си твърде слаба, и се съмнява дали ще можеш да родиш деца.

Сара постави чашката на масата.

— Калид…

Той вдигна ръка, за да не го прекъсва.

— Не се тревожи, уверих я, че греши и в двата случая.

Сара отвори уста да протестира, но след това забеляза веселия блясък в очите му. Подиграваше ли й се?

— А сега — продължи той, като се приведе леко към нея — да продължим с урока.

През следващите два часа говориха за много и различни неща, след това Калид й каза, че може да се оттегли.

Докато вървеше към покоите си между двамата евнуси, Сара осъзна, че всъщност за пръв път се срещаше с Калид, без той да я докосне.

Измина още една седмица, преди Калид отново да я повика при себе си Сара се опита да си внуши, че не е разочарована. Разбираше, че нарочно я държеше в напрежение. Не знаеше дали ще изпрати да я повикат и ако го направеше, дали ще я докосне, така че се намираше в постоянно тревожно очакване.

Накратко, водеше живот на жена от харема.

Когато Мемтаз се втурна възбудена в стаята й, Сара разбра, че пашата отново я е повикал.

— Тази вечер ще правите компания на господаря, но преди това, през следобедните часове, ще отидете на открития базар Кахули. — Мемтаз плесна доволно с ръце.

— А това забавно ли е?

— Разбира се. Ще вземете сладкиши и питиета и ще спрете по обратния път за… — Мемтаз се поколеба.

— Пикник?

— Да, да! Пикник.

— Чия е тази идея? — попита подозрително Сара.

— Valide pashana мисли, че имате нужда да излезете извън двореца.

Сара дори за миг не повярва на това. Вече бе започнала да опознава старата жена и знаеше, че за тази покана тя има друг мотив и със сигурност си е наумила нещо.

— Ти няма ли да дойдеш? — обърна се Сара към дребната прислужница.

— Този път не. Но и преди съм излизала и вярвам, че някой ден пак ще го направя.

— Мемтаз, ти си познавала майката на Калид, така ли е? — попита замислено Сара.

— Да, мистрес. Познавах я много добре.

— Как изглеждаше тя?

— Като вас — отвърна Мемтаз и се усмихна.

— Като мен? Наистина ли?

— О, да. Тя също пристигна тук против волята си. Както вече ви казах, беше пленница. Но тя много обикна стария паша и изживя остатъка от живота си в щастие тук.

— И никога не е искала отново да се върне вкъщи?

— Мисля, че таеше в себе си копнеж, да, копнеж, който предаде на сина си. Той много искаше да отиде в Англия, да я види и заради нея.

— Как изглеждаше тя?

— О, беше изключително красива! След като я видя, пашата вече нямаше очи за никоя друга. До смъртта си не си взе друга жена.

— Тя беше ли руса?

— Не толкова, колкото вас. Нейната коса бе по тъмна, с цвят на кехлибар. Когато се усмихнеше, на страните й се образуваха трапчинки. Тя притежаваше и трапчинката на брадичката, която господарят ми е наследил. — Мемтаз се огледа из стаята. — Къде е вашето feradge?

— Моето какво?

— Воалът пред лицето ви. Може да излезете само ако го носите, забулена плътно до очите.

— Мемтаз, не мисля, че имам фередже. Откакто пристигнах тук, не съм излизала от двореца.

— О, да, разбирам. Ще ви донеса. Трябва да се приготвите. Фургоните ще бъдат тук в един часа.

Дрехата, за която говореше Мемтаз, обгръщаше раменете и главата и скриваше всичко, освен очите на жената. Когато жените се събраха пред Вратите на щастието, където стоеше и главният евнух, Ахмед, малката процесия изглеждаше като редица мумии или призраци.

Ахмед назначи двама евнуси да вървят от двете стани на всеки фургон и по един войник, за да ги управлява. Фургоните имаха балдахини от коприна с цвят на слонова кост, освен това имаха златни пискюли, седалките бяха покрити с плюш, върху тях имаше бродирани възглавници. Два еднакви фенера бяха поставени от двете страни на кочияша и всеки фургон бе теглен от хубави, охранени коне с еднакъв цвят. Най-отпред вървеше фургонът на Козем. На вратите му бяха изрисувани хералдическите знаци на пашата. Козем махна с ръка на Сара да се качи при нея.

Фургоните се движеха с умерено темпо по прашния, виещ се път от Двореца на орхидеята към пазара в Бурса, а под тях морето блестеше като огледало. Сега Сара виждаше пътя, по който бе минала през нощта, когато беше отвлечена. Вратът я заболя да се озърта, за да запомни нещо характерно от местността, което можеше да й послужи при евентуално бягство.

— Мислиш си как да избягаш, нали? — Гласът на Козем прекъсна мислите й. Сара се обърна и погледна старата жена. Воалът закриваше лицето й, виждаха се само блестящите черни очи. — Изглеждаш уплашена — продължи Козем. — Като че ли прочетох мислите ти, така ли е?

— Винаги се изненадвам, когато заговориш на английски — отвърна Сара.

— Глупости. Кроеше планове за бягство, както обикновено.

— Ако мислиш така, защо ме покани да изляза с теб?

— Защото исках да говорим, а внукът ми ще започне да подозира какви ли не неща, ако те викам прекалено често при себе си. Той си мисли, че аз… как да го кажа? Мисли си, че имам нещо предвид.

Сара едва прикри усмивката си.

— А така ли е?

— Разбира се, че е така. Знам, че искаш да се махнеш оттук, и имам план, който може да ти помогне, без да се налага да бягаш от двореца посред нощ и да преплуваш Босфора.

Думите й привлякоха изцяло вниманието на Сара.

— Искам от теб да се омъжиш за внука ми и да го дариш с наследник. Ако направиш това, ще ти осигуря начин да излезеш безопасно от палата и тайно да заминеш за Съединените щати. Имам си мои верни хора и такива, които мога да подкупя. Калид никога няма да узнае нищо за това.

Сара беше толкова смаяна, че в първия момент не можа да каже нищо. Колелетата на колата скърцаха по неравния път, колата се накланяше ту на едната, ту на другата страна, в унисон с препускащите мисли на Сара.

— Искаш да кажеш, че когато си тръгна, ще оставя детето си тук? — успя накрая да промълви тя. Трябваше да даде някакъв отговор на това абсурдно предложение.

— Разбира се. То ще поеме властта от внука ми, когато той умре, затова детето трябва да остане тук.

Сара изпита желание да удари старицата, в същото време беше готова да избухне в смях, но изчака да се успокои, преди да отговори.

— Valide pashana, благодаря ти за любезното предложение, но никога не бих могла да изоставя детето си, при никакви обстоятелства.

— Но внукът ми не иска никоя друга жена, освен теб! Какво според теб трябва да направя? Ако той умре без наследник, в района ще се възцари пълен хаос. Ще избухне гражданска война!

— На колко години е Калил? — попита Сара. Козем се замисли.

— На трийсет.

— Мисля, че има достатъчно време пред себе си, за да създаде деца — отбеляза сухо Сара.

— Но аз няма да доживея, за да видя това. Трябва да знам, че родът е продължен, преди да умра, не разбираш ли?

— Съжалявам, но не мога да направя нищо — въздъхна Сара. — Мисля, че трябва да поговориш с твоите съветници, защото това е семеен въпрос.

— Вече го направих — отвърна мрачно Козем, като впери поглед през прозореца. — Но не се стигна до никакво решение.

Вече можеха да доловят звуците от пазара, които, колкото повече колите наближаваха центъра на града, толкова по-силни ставаха. Сара погледна през прозореца и бе зашеметена от гледки, звуци и миризми. От двете страни на пътя бяха наредени сергии, толкова близо една до друга, че изглеждаха като едно цяло. Разстоянието между тях бе толкова малко, че един човек едва можеше да мине. Изложените стоки бяха толкова разнообразни, че погледът не можеше да ги обхване всичките — тръстикови кошници, одеяла и шалове в ярки и разнообразни цветове, вълнени килими и безброй ръчно тъкани малки килимчета, топове коприна, както и други платове, изделия, изработени от сребро и метални бижута и други изящни дреболийки, билки и корени за еликсири и други магически питиета, парфюми и благовонни масла. А храната! Имаше висяща на снопове сушена риба, сладкиши, които се поднасяха увити в салфетка, кебапи, изпечени на горещи въглени, печени орехи и зеленчуци, които издаваха апетитна миризма. А над всичко цареше страшна врява — виковете на продавачите, които хвалеха стоката си и множеството гласове на купувачите, говорещи различни езици.

Сара, очарована, се взираше безмълвно в гледката, разкрила се пред очите й. Никога не бе виждала толкова различни хора, събрани на едно място. Имаше мъже, облечени в кафтани, и такива, облечени по западна мода, но носещи червени фесове на главите си; войници и евнуси в характерните си бели панталони и ризи в черно и златисто; еничари, наемниците на султана, облечени в сини униформи; забулени жени; чернокожи от Нубия и Абисиния и от горното течение на Нил; европейски търговци. Всички тези хора се бяха смесили в една тълпа, подобно на многоцветните камъчета по морския бряг.

— Можеш да имаш всичко, което си харесаш обърна се Козем към Сара. — Само го посочи и евнусите ще го купят. Внукът ми нареди така.

Колата на старата господарка спря, другите коли се наредиха зад нея. Сара и Козем слязоха от колите по подвижни стъпала, с помощта на главния евнух. Когато тръгнаха, Козем хвана Сара за ръката, Ахмед веднага ги последва, а евнусите вървяха най-накрая. Очевидно бяха много добре инструктирани какво да правят.

— Какво мислиш за това? — попита Козем, кат посочи към един топ коприна с яркочервен цвят; на цялата сергия бяха изложени всевъзможни видове платове.

— Много е красив — отвърна Сара и Козем направи знак на един от евнусите да го купи.

Сара разбра, че трябва да внимава. Ако продължеше да одобрява всичко, което се изпречи пред погледа й, щеше да се завърне в двореца с половината стоки от пазара.

— Ти самата имаш ли нужда от нещо? — попита Сара.

— Да имам нужда ли? — Козем я погледна изненадано.

Сара разбра, че бе задала глупав въпрос. Покупките на старата господарка бяха просто прищявка, а не необходимост.

Когато завиха по друга алея, Козем се спря, възхитена от една сребърна урна, гравирана по ръбовете с виещи се лозови стебла. Сара използва момента да огледа скришом задната част на алеята. Всичко, което успя да види, бе прашният път и една каменна сграда, чийто вход бе във формата на арка. Гледката никак не бе окуражителна.

Козем каза нещо на турски и продавачът се впусна в многословни обяснения. Козем обаче поклати глава.

— Ще я купиш ли? — попита Сара.

— Той иска твърде много.

— Не се ли пазариш с него?

Сара си спомни какво бе чувала за прочутите пазарлъци, когато ставаше дума да се купи нещо в Средния Изток. Тези хора бяха превърнали това в изкуство.

— Разбира се, че не — отвърна Козем. — Той трябва да се чувства поласкан, че продава нещо на valide pashana.

Сара извърна поглед, за да скрие усмивката си. Когато отминаха по-нататък, продавачът се затича след тях и накрая старата жена получи урната, разбира се, на цената, на която бе настояла.

След около час евнусите бяха толкова натоварени с най-различни стоки, че Ахмед трябваше да ги изпрати обратно в колите, за да ги оставят. Когато главният евнух започна да им дава наставления, а Козем се спря, възхитена от чифт обици, Сара разбра, че точно сега е настъпил дългоочакваният шанс за бягство. Грабна два подноса с бижута и ги преобърна. Пръстени, гривни и диадеми се разпръснаха по земята. Собственикът на сергията закрещя, наскачаха и други продавачи да му помогнат, а Сара откачи две малки килимчета от куките им и ги запрати в лицата на двамата мъже, които стояха най-близо до нея. След това се затича колкото й държат краката, тъй като в този момент Козем се обърна, за да види каква бе причината за цялата тази врява, а главният евнух се развика тревожно.

Евнусите хвърлиха стоките на земята и, заедно с главния евнух се втурнаха след нея. Сара уви фереджето около ръката си, за да може да тича по-бързо, след това зави зад един ъгъл, където се блъсна в един човек, който водеше магаре, натоварено с кошове със зелени смокини. Тя се обърна рязко и се насочи в противоположната посока, където хората заотстъпваха да й направят път. Сара продължи да тича, докато излезе от пазара. Пред нея се виждаха къщи с широки дворове с фонтани пред тях. Това очевидно бе някакъв жилищен квартал, но Сара продължи да тича, докато болката в гърдите й стана толкова непоносима, че тя не можеше да продължи повече, и се облегна на стената на една къща, като едва успяваше да си поеме дъх. Тъкмо попиваше потта от лицето си с края на туниката си, когато вратата на къщата се отвори и оттам излезе една забулена жена, която изля на улицата ведро с вода. Жената се обърна и я забеляза. Махна й с ръка. Сара най-накрая разбра, че непознатата й прави знак да я последва. Не вярвайки на късмета си, младата жена се огледа отново за преследвачи, след което влезе в къщата.

В гостната, където я въведоха, имаше тъкан на ръка килим и голяма маса с няколко стола, поставени пред огромна камина, която заемаше почти цялата стена. Въпреки горещината, в камината гореше слаб огън, на който бе сложен някакъв съд. В ъгъла, в красиво изработена люлка, спеше бебе, на една верига от тавана висеше газена лампа.

Жената махна воала от лицето си и предложи на Сара да седне. Тя се отпусна на стола, като също махна фереджето и яшмака си и изпусна въздишка на благодарност. Жената вдигна готварския съд и го свали от куката, като попита по този начин Сара дали е гладна. Тя поклати отрицателно глава и направи знак, че е жадна. Непознатата извади една кана, наля в чаша разредено с вода вино и й го подаде. Тя изпи половината на един дъх, като се намръщи, защото питието беше много горчиво, но утоли жаждата й. Почина си малко, след това изпи останалото, облегна се назад и затвори очи.

От задната стая се появи един мъж и жената му направи знак с поглед, като посочи към Сара. Мъжът кимна, че е разбрал, и се оттегли бързо, като спусна завесата, разделяща двете стаи.

Изминаха няколко минути, преди Сара да отвори очи. Спасителката й седеше да един стол срещу нея и шиеше нещо. Сара се опита да си спомни нещо на турски.

— Tessekur ederim7 — каза тя, като по този начин благодари на жената за гостоприемството й.

Непознатата кимна и се усмихна.

— Мога ли да наема някоя кола оттук до пристанището? — попита Сара.

Джеймс живееше близо до пристанището. Жената обаче сви рамене, показвайки по този начин, че не е разбрала. Сара впери поглед в нея, озадачена. Когато й благодари, непознатата бе разбрала. Може би и тя говореше съвсем малко турски. Може би бе арменка или черкезка. Тези хора си имаха свой квартал в града, където говореха само на родния си език. Сара опита отново, като попита на какво разстояние се намира от морето. Нямаше никаква представа дали бе тичала в посока към морето или обратно, толкова пъти бе завивала и сменяла посоките.

Жената отново сви рамене, след това стана, сипа в една купа от яхнията, която бе сготвила, и сложи купата пред Сара, заедно с една дървена лъжица. В този миг Сара осъзна, че умира от глад. Не бе хапвала нищо след закуската от сирене и мед, а и след като тича толкова дълго, съвсем се бе изтощила. Започна да се храни с охота, когато изведнъж вратата откъм улицата се отвори рязко и на прага застана Ахмед, главният евнух на шах Калид.