Патасана

- Защо не ядеш? - попита Ешреф. - Нали обожаваш кюфтета?

- Ям - отвърна Есра, но реши, че капитанът се опитва да смени темата. Накрая не издържа на напрежението и го попита направо: - Криеш ли нещо от мен?

- Не, разбира се. Защо да крия нещо от теб?

- Държиш се малко особено.

- Права си, замислих се, но не е това, което предполагаш. Няма нищо общо с убийствата.

Есра не му повярва, ала не възрази. Продължи мълчаливо да се храни. Ешреф също не продумваше. Тя възприе мълчанието му като доказателство за вина.

Пусна рязко вилицата.

- Ще ти призная нещо… - Очите и се присвиха ядосано, лицето и се изопна, сякаш се готвеше за битка. - Не вярвам, че сепаратистите са извършили убийствата.

Вместо отговор Ешреф и се усмихна горчиво. Есра започваше да се дразни от всяко негово действие, от всяка негова мимика.

- Защо се смееш? - попита заядливо.

- Точно от това се страхувах! Тези проклети убийства пак застанаха между нас!

271

- Те са по-важни от връзката ни - отсече Есра. - Става дума за човешки живот. И ако убиецът или убийците не са заловени, животът на всички ни е в опасност.

- Мъртви са - напомни и капитанът. - Вече не могат да навредят никому.

- Вярваш ли си?

- Да. Защото казвам истината.

- Не мисля. Сепаратистите не убиват така.

- Ако ги познаваше, щеше да си наясно колко грешиш.

- Какво значение има дали ги познавам?

- Огромно - подчерта капитанът. - Подценяваш ги. Смяташ ги за полуграмотни, подведени хора, които служат на обречена кауза. Не допускаш, че са достатъчно умни да извършат серия от безупречно планирани убийства, за да спечелят поддръжници в арменските села, както твърдя аз. - Забелязал скептичния поглед на Есра, той продължи: - Подкрепят ги силни държави. Германия, Великобритания, Гърция, Сирия, Иран. Дори американците - привидно наши съюзници, - и те тайно им помагат. Имат отлично обучени отряди.

- Не знам какви отряди имат, но според мен не извършват такива убийства - повтори упорито Есра. - И аз чета вестници и гледам новините. Нито веднъж не съм чувала сепаратисти да убиват по този начин.

Капитанът я погледна безпомощно. Не искаше да спори и нямаше сили да я убеждава, но разбираше, че е длъжен да говори. Гърлото му пресъхна. Пресегна се да вземе чашата си и забеляза, че ръцете му треперят. Стисна я здраво и отпи голяма глътка.

- Не вярвай много на новините във вестниците - подхвана меко той. - Ще ти разкажа нещо. Не е новина. Наистина се е случило. Имам предвид инцидента, който премълчах онази вечер.

- Защо не ми разказа тогава?

- Защото не исках да съживявам ужасния спомен.

- А сега? Няма ли да го съживиш?

272

- Имам ли избор? Няма друг начин да те убедя.

Думите му, произнесени със сведена глава, трогнаха Есра и гневът и стихна, макар да не го показа. Погледна го с очакване. Знаеше колко различни са двамата; възприемаха убийствата от съвсем противоположен ъгъл. Разбираше, че няма да могат да живеят заедно. Ала присъствието му и вдъхваше непознато спокойствие и я изпълваше с необичайно щастие.

273

Двайсета плочка

Баща ми се върна от пътуването с новини, които зарадваха Пизирис. Урартският цар Сардур и фригийският цар Мидас заявяваха готовността си да помогнат в битката срещу древните им врагове - асирийците. Той обаче съобщи тази вест на Пизирис с много внимателно подбрани думи. „Необходимо е да приемаме предпазливо обещанията на царете“, предупреди го той. Но царят посрещна възторжено новината и въпреки предупрежденията и на баща ми, и на по-възрастните благородници, започна да изпраща пратеници до по-малките хетски царства с обнадеждаващото послание, че освобождението от асирийската тирания е неизбежно.

Междувременно деспотичният асирийски цар Тиглатпилесер уби по-големия си брат в двореца, потуши броженията в царството си и възстанови реда, създавайки най-могъщата и най-безпощадната армия в асирийската история. После се качи на бързата си бойна колесница, теглена от три коня, и тръгна на поход, за да смири въстаналите срещу него народи.

Вестта, че Тиглатпилесер е тръгнал на поход, не уплаши Пизирис. Той вярваше на фригийския цар Мидас и на урартския цар Сардур. Другите царства, научили, че асирийският цар се готви за война, се скупчиха като стадо сърни, надушили лъв. Малките царства се съюзиха с урартския цар Сардур с надеждата да успеят да спрат Тиглатпилесер. Първи в списъка бе Пизирис, който оказваше безрезервна подкрепа на урартския цар Сардур.

После се случи неизбежното - урартската и асирийската армия се хвърлиха в битка и асирийският лъв победи урартците. Сардур побягна с малцината оцелели от войската си. Така рухна една от колоните, на които Пизирис се уповаваше. Фригийският цар Мидас предпочете да наблюдава войната от уютните възвишения на Анадолското плато.

За пръв път Пизирис осъзна грешката си. Асирийският цар Тиглатпилесер бе научил, че страната ни подкрепя урартците.

274

Със страх, изписан по широкото му лице, и черен като смъртта Пизирис се оттегли в двореца си да размишлява какво да предприеме.

Новината за поражението на урартците се спусна над града по-зловещо от бедствие. От бреговете на Ефрат, които Тиглатпилесер прекосяваше на път за Арпад, пристигаха вести за смърт. Асирийските войници опожаряваха, унищожаваха и плячкосваха победените земи; избождаха очите и отсичаха ръцете на хората, прокуждаха ги от градовете, селата и домовете им. Беше въпрос на дни армията да затропа по портите на града ни. Хората трепереха от ужас и чакаха Пизирис да се яви пред тях, за да ги успокои. Дните обаче отминаваха, а царят не излизаше от двореца.

Баща ми бе сред онези, които намираха поведението му за много странно. Вярно, още откакто се възкачи на престола, Пизирис предпочиташе да действа на своя глава, ала сега ставаше въпрос за съдбата на града и хората. По-правилно бе да свика Съвета на благородниците или най-малкото да се допита до най-доверените си съветници. Но Пизирис мислеше и решаваше сам.

Дни по-късно извика баща ми. Съобщил му, че е написал таен договор, който на всяка цена трябва да стигне до Тиглатпилесер. Предлагал градът ни да плаща двойно по-високи данъци. И настоява най-довереният му човек, дворцовият писар, да отнесе посланието му.

След два дни баща ми, придружен от дванайсет дворцови стражи, замина да занесе на Тиглатпилесер - по онова време той предвождаше асирийската армия при обсадата на Арпад -двете плочки с договора и ценни подаръци. Незнайно защо Пизирис бе забранил на пратеника си да чете плочките. Бе невъзможно, дори да искаше, защото бяха поверени на дворцовите стражи.

На раздяла татко се сбогува с нас, сякаш няма да ни види повече. Уплаших се. Попитах го какво става. Той се просълзи. И ми отговори:

275

„Ефрат дарява с изобилие земята, житните класове дават зърно, кайсиевите дървета раждат плод, царят управлява държавата, войниците се сражават, писарите пишат договори и съветват царя. Всеки изпълнява своя дълг. Понякога обаче Ефрат прелива и носи смърт вместо плодородие; настъпи ли суша, житните класове не дават зърно, а кайсиевите дървета не раждат плод; болести покосяват овцете и те измират, а млякото им не става за пиене; настъпва час, когато царят не смогва да управлява държавата, а войниците не могат да се сражават. Случва се така, но дворцовият писар не бива да го използва като извинение, за да загърби дълга си. Нему е връчен божественият писец. Не царят му е вменил дълга, а небесният бог на бурите Тешуб. В името на боговете той трябва да изпълни повелята, дори тя да означава смърт и предателство“.

В онзи ден не разбрах думите му. Проумях ги след дълги години, когато Лаймас, измъчван от угризения на съвестта, ми разкри истината на смъртния си одър.

Баща ми се присъедини с уверена крачка към стражите, тръгнали да отнесат плочките на Тиглатпилесер. Вървеше с високо вдигната глава, а очите му светеха по-гордо от всякога.

Един месец по-късно Пизирис ме извика в двореца. По лицето му бе изписано скръбно изражение. Поздрави ме приятелски. Улови ме за ръката и заговори:

„Млади Патасана, имам тъжна новина за теб. Жестокият цар на асирийците Тиглатпилесер уби безмилостно съветника ми, главния дворцов писар, баща ти Арарас. Изпрати вест, че отнема живота му като отплата, за да пощади града ни. Решил е да ме уплаши, убивайки най-приближения ми съветник. Загубата е огромна, ала баща ти жертва живота си за благото на града ни. Със своята смърт той защити царството ни от безмилостните асирийски варвари. Уважавам дълбоко този благороден мъж, намерил приют при боговете, и ти заповядвам, като негов достоен син, да заемеш поста му на главен дворцов писар“.

Неочакваната новина за смъртта на татко ме сломи. Умът ми се вледени, сърцето се сгърчи от болка, а тялото ми се раз-

276

трепера гневно от главата до петите. Спомних си лицето на татко, когато се сбогуваше с нас, и думите му отекнаха в ушите ми, но не знаех как да тълкувам събитията. Преглътнах сълзите си и изслушах Пизирис. После помолих за разрешение да се оттегля и се втурнах към къщи, за да съобщя вестта на мама. Стенейки от скръб, тя се строполи на пода и започна да си скубе косите и да си дере очите. Успокоих я и и напомних, че трябва да приеме мъдро смъртта му като достойна съпруга на главния дворцов писар Арарас, на благородния държавник и съветник на цар Пизирис. Успях да сдържа сълзите си, докато и говорех, защото отсега нататък като съветник и писар на великия цар Пизирис бях длъжен да проявявам самообладание и сила, за да заслужа благородната титла.

277

Двайсет и първа глава

Капитанът подхвана със спокойно изражение, но с глас, изпълнен с напрежение, сякаш ставаше въпрос за история, случила се вчера.

- Към края на втората година от службата ми на Югоизток бях сигурен само в едно - за да победя терористите, трябва да стана като тях. Не само да живея в дисциплинирана армия, да отговарям на атаките или да нападам, когато ми заповядат, а да правя точно като тях. Тоест да сформирам отряд, който живее в планините и да е в постоянно движение. Научих го от Сейтхан. Той успяваше, защото бе свикнал да оцелява при трудни условия в планините и да се бие като терористите. Трябва да призная, че исках да приложа неговата тактика не само за да жъна победи, но и от морални съображения. Бях присъствал на погребенията на няколко загинали в сражение войници. Роднините им се възмущаваха защо децата им се сражават на огневата линия, а командирите остават невредими. Думите им, разбира се, не бяха далеч от истината и ми въздействаха силно. Бяха ме учили, че въоръжените сили са едно цяло - от най-висшестоящия офицер до най-нископоставения редник. Говореха ни, че от офицерите и войниците се изисква еднаква жерт-воготовност, а командирите трябва да са още по-подготвени за саможертва. Ако ли не, армията на Мустафа Кемал ще се изроди. Вярвах в този принцип и го прилагах ежеминутно. Смятах го за основополагащо правило, върху което се крепи войнишкото ми достойнство.

Ешреф замълча. Погледна Есра в очите, сякаш се страхуваше, че не му вярва, и добави:

- Заради това изгубих и семейството си, и душевното си равновесие, но запазих самоуважението си.

Замълча отново, въздъхна дълбоко, като че ли въздухът не му достигаше, и продължи:

- Както и да е… да не се отклонявам. В началото със Сейтхан имахме разногласия, но той стана мой учител. Този кюрд-

278

ски смелчак ме научи на неща, които не бих могъл да усвоя във Военната академия и по време на ученията. Реших да използвам методите му, за да защитя себе си и войниците си и да победя врага. Ала с една разлика - той действаше сам, а аз трябваше да се науча да се бия с отряда си. Споделих идеята си с полковник Ръдван, който по-късно загина в сражение. Той я одобри. Войната се бе проточила дълго, доказвайки необходимостта от по-свободна командна верига и ползата от създаването на подвижни отряди по подобие на терористичните. След разговора с полковник Ръдван започнах да обмислям кого да включа в отряда. Най-важно беше психологическото единство. Налагаше се да сформирам група не само от смели, енергични и отлично подготвени воини, но и от хора, с които да се сработим успешно. Съставих списъка бързо. Избрах двайсетима войници и се срещнах лично с тях. Обясних им условията. Съобщих им, че участието е доброволно и имат право да останат в щабквартирата. Двама не приеха да се включат. Уважих решението им. Свиках останалите осемнайсет да проведем първия си съвет. След кратко обучение тръгнахме към планината Джуди. През първите дни ни беше малко трудно, но постепенно се приспособихме към новите условия на живот. След седмица забелязахме група терористи. Бяха десетима. Не ни видяха, а ние следяхме всяко тяхно движение иззад скалите, където лаге-рувахме. Не мога да ти опиша с какво удовлетворение ни изпълни чувството за превъзходство, задето сега сме си сменили ролите. Обикновено те се криеха и ни проследяваха, издебваха ни и откриваха стрелба по нас. Ние залягахме, търсехме укритие и в крайна сметка ставахме плячка на врага, защото страхът ни сковаваше. Сега си бяхме сменили местата. Нещо повече - следяхме ги и по тъмно, благодарение на термалните камери и биноклите за нощно виждане. Навлязоха в открито поле, където нямаше къде да се укрият. Тогава им извикахме да се предадат. В отговор откриха огън. Понеже нашите оръжия държаха на мушка бойното поле, поразихме шестима от терористите, а четирима заловихме ранени. Само един от нас бе ранен в рамото.

279

Това бе първият ни голям успех. Повечето терористи са опитни бойци и добри стрелци, способни да повалят летящ комар. Пъргави са като кози и вярват, че са воини на Пророка. Затова новината за победата ни бе повод за празник в щабквартирата. В онези години сепаратистите още не бяха прогонени от планините. Превземахме ги ту ние, ту те. При тези условия дори малките победи бяха от съществено значение. Когато се върнахме в щабквартирата, полковник Ръдван ме посрещна като герой. Другите вече не се съмняваха в способностите на отряда ни и ни предоставиха по-голяма свобода на действие. Следващите няколко месеца доказаха правотата ми. Участвахме в десетки сражения и обикновено залавяхме терористите. За половин година неколцина от мъжете ми бяха ранени, но само един изгуби живота си и то защото стъпи върху сухопътна мина. Терористите вече не можеха да сноват свободно из планината, доскоро тяхно владение. Научиха се да бъдат по-внимателни. Понесоха няколко сериозни поражения, но така и не успявахме да заловим една от най-активните им групи в района, наречена „Кава Ковача“ на името на приказния герой. Няколко пъти получавахме сведения за тях и веднъж едва не ги издебнахме, в последната минута обаче те спряха и не навлязоха в обкръжения от нас район. Успяха да избягат, а ние недоумявахме как са надушат клопката. Един ден радиоприемникът ми зажужи на честотата, с която се свързвахме с щабквартирата. Натиснах бутона по навик и чух напълно непознат глас да казва на кристално чист истанбулски турски: „Привет, капитане. Говори Джемшид, командир на „Кава Ковача“. Стъписах се, разбира се, но бързо се окопитих и отвърнах: „Привет, Джемшид. Да не би да си решил да се предадеш?“ Той се засмя безочливо, самонадеяно. „Не, обаждам се да те поздравя с добре дошъл. Намираш се в нашите планини, както знаеш.“ - „Тези планини са част от родината ни. Предай се, ако се смяташ за нейна рожба.“ - „Знаеш много добре, че няма да се предам. Колкото до планините, те са част от нашата, а не от твоята родина. И ще ти издам една тайна - не са особено гостоприемни към пришълците. Внимавайте!“ На-

280

мерението му бе очевидно. „Тъкмо се канех да ти кажа същото -отвърнах му язвително. - Тези планини няма да търпят предатели, изхранвани от Сирия и Ирак. Така че ти внимавай!“ Думите ми не го ядосаха ни най-малко. Отговори ми спокойно: „Твоя воля. Но се смятай за предупреден“. Помислих, че се кани да изключи радиоприемника, и побързах да кажа: „Чакай! Не говориш с акцент. Невъзможно е да си кюрд“ - „Кюрд съм, но не знам кюрдски. Турската република ме обезличи. Също като теб.“ Успя да ме стъписа за втори път. „Не изглупявай -промърморих. - Аз не съм от кюрдско потекло.“ - „Баща ти е роден във Ван, нали, капитан Ешреф? И ти като мен си асимилиран кюрд.“ „Баща ми е роден във Ван, но не сме кюрди. Дядо е бил войник и баща ми се е родил във Ван, докато е служел там. Информацията ти е неточна“, отговорих и изключих радиоприемника. Обзеха ме подозрения. Джемшид знаеше всичко -името ми, рожденото място на татко. Откъде черпеше информация? Отначало се усъмних в хората си, но никой не знаеше къде е роден баща ми. После си помислих, че терористите имат информатор в щабквартирата. Или аз се бях разбъбрил някъде. Разбрах, че отсега нататък трябва да си отваряме очите на четири. Реших да не осведомяваме щабквартирата къде поставяме засади и дори накъде отиваме. Не допусках между тях да има шпиони, но все пак си обещах да наблюдавам зорко и хората си и да бъда нащрек дори когато спя. Налагаше се да открия и истинската самоличност на Джемшид, да разбера кой е този арогантен кучи син с безупречен турски. Щом се върнах в щабквартирата, отидох при приятеля си Джеват, войник от разузнаването. Разказах му за Джемшид. Оказа се, че разполага с подробна информация за него. Истинското му име било Мехмет Серикан. Дядо му бил сред командирите на бунтовниците, въстанали през февруари 1925-а под водачеството на шейх Саид. След потушаването на въстанието през април, екзекутирали дядо му заедно с шейх Саид, а семейството му изпратили в изгнание в Коня. Там се родил Мехмет. В началното и основното училище бил буден ученик. В гимназията бил отличник.

281

Започнал да следва психология в Босфорския университет, но през третата година зарязал учението и се присъединил към терористите в планините. Беше интелигентен, смел и вярваше непоклатимо в каузата си. Когато се върнахме в планината, открих честотата им и пак се свързах с Джемшид. „О, капитан Ешреф!“, възкликна той със същия безочлив, язвителен тон. „Браво, Мехмет! Позна ме“, похвалих го. След кратко мълчание отвърна самонадеяно: „Явно и ти си ме познал“. Напомних му, че още не сме се срещали лице в лице. „Очаквам с нетърпение този момент“, добавих. Той не пропусна да ме жегне: „Не бой се, капитане. Няма да чакаш дълго. Но дано срещата ни да не те натъжи и разочарова“. Говорихме няколко пъти така, без пътищата ни да се пресекат. Устройвахме му засади, но той никога не се появяваше там, където го чакахме. Сякаш надушваше засадата, усещаше капана от километри. Това продължи четири месеца. През последната седмица на април се върнахме в щабквартирата. Останахме там до началото на май и пак поехме към планината Джуди. В подножието има стражево село. Оттам се снабдявахме с провизии. Агата на селото Хамит беше приятен събеседник. Предните му зъби бяха златни; имаше четири жени. Минехме ли оттам, колеше овца да ни нагости с курбан. Разбираше се добре с всички от щабквартирата, но най-сърдечно се отнасяше с отряда ни. Беше приятел с всичките ми хора. Всъщност дори станах кръстник на един от внуците му. Хамит ага имаше слабост и към броениците. Щом някой от отряда отиваше в отпуск, заръчваше да му донесе броеници. Сержант Решит донесе от родния си град Ерзурум красива броеница от черен кехлибар и старият ага се зарадва като дете. Обсипа Решит с благодарности и похвали. Както и да е… след като напуснахме щабквартирата в началото на май, пренощувахме в селото, в дома на Хамит ага. Тръгнахме след залез-слънце на другия ден. Намазахме си челата, скулите и брадичките, всички части от лицето, които се белеят в тъмното, с черна боя. Заиз-качвахме тихо скалистите възвишения. Мислех за Джемшид. Бях готов на всичко, за да го заловя. Беше топла пролетна нощ

282

и пълната луна сияеше на небето като сребърно цвете. От планините подухваше благоуханен ветрец. Движехме се предпазливо на около метър един от друг. Най-отпред, на двайсетина метра от мен, вървяха Йорго от Бююкада и Оруч от Измит. Както издава името му, Йорго беше грък по произход. В лагера за новобранци другите войници го наричаха подигравателно Гърка. Това го ядосваше и за да се докаже, той винаги заставаше на предна линия в сраженията. Бях го забелязал и охотно го включих в отряда си. Йорго свиреше блестящо на китара и притежаваше забележителен слух. Различаваше дори най-недоловими звуци. Оруч от Измит също се отличаваше с изострени сетива. Затова двамата винаги водеха отряда нощем. Около полунощ наближихме Бойнузкия проход - от другата страна на ниското възвишение вдясно от нас. На около стотина метра от възвишението забелязах някой да идва към мен. Беше Оруч. „Йорго казва, че нещо не е наред, капитане“, прошепна ми той. Спрях отряда. Войниците се снишиха тихо зад скалите. Промъкнах се до Йорго. Залегнал зад скалите, той наблюдаваше зъберите, които наричахме Бойнузки проход. Попитах го какво става. Без да отлепя очи, той ми обясни, че доловил движение и чул звуци. Наострих уши. „Шепот, триене на плат в камък“, уточни Йорго. Попитах го дали е сигурен. Посочи ниската скала на десетина метра пред нас. „Отначало не бях. Пропълзях до този камък и пак чух звуците. Там има хора.“ Бойнузкият проход е идеално място за засада. Подсигуриш ли околните хълмове, навлезлите в прохода нямат шанс да се измъкнат живи. А и пълната луна щеше да осветява мишените като посред бял ден. От прохода ни деляха поне четирийсет метра. Нямах представа как е чул звуците оттук. Погледнах към прохода. Видях само неподвижни скали, блеснали под лунните лъчи. Реших да проверим с термалната камера. Тя засича телесната топлина и показва живите същества. Камерата наистина долови движение. Предположих, че са диви животни. Йорго обаче настоя - бил чул шепот. Не биваше да излагам хората си на риск. „Да речем, че са терористи. Възможно ли е

283

да са те видели?“, попитах. „Съмнявам се, внимавах много.“ С Йорго пропълзяхме между скалите и се върнахме обратно. Притеснен от чакането, сержант Решит ни пресрещна. „Да прочистим мястото с гранатомета, та да разберем има ли някой, или не“, предложи той, след му съобщихме подозренията си. Не се съгласих с него. Засадата най-вероятно бе организирана от Джемшид. Разбрал е, че сме напуснали щабквартирата и е решил да ни издебне по нашия маршрут. Предложих да се придвижим наляво към по-стръмната скала, да се изкачим за пет-шест часа до гористото възвишение с изглед към прохода и да им сервираме неприятна изненада, принуждавайки ги да паднат в капана, който са ни подготвили. Съществуваше, разбира се, възможност Джемшид да се отегчи и да си тръгне междувременно, но се съмнявах упорит воин като него да се поддаде на нетърпението. А и рискът си струваше. „Ами ако грешим?“, попита сержант Решит. Имаше право. Всички мъкнехме на гръб по двайсет и пет килограма провизии плюс базуките. „Ако грешим, поне ще се поразтъпчем. Достатъчно се излежавахме в щабквартирата“, усмихнах се аз. Сержантът настоя да уведомим командването. Знаех, че не бива, ала не смятах да разколебавам хората си със съобщение за информатор в щабквартирата. „Ще докладваме, след като се уверим - обещах. - Не искам никой да взема на подбив отряда ни.“ Думите „отряда ни“ свършиха работа. Никой не искаше да ставаме обект на подигравки в щабквартирата. Оттеглихме се и започнахме тежкото изкачване по стръмния зъбер. След известно време стана ясно, че двата гранатомета ни затрудняват. Войниците, които ги носеха, плувнаха в пот след има-няма петдесетина метра. Скрихме гранатометите в гъсталака и продължихме нагоре. Сега оставаше да разчитаме на автоматите. На всеки час давах почивка на хората си, иначе нямаше да успеем да се изкатерим до върха. Призори бяхме изтощени до смърт. Ала при мисълта да заловим Джемшид и да унищожим терористичната му група забравях горещината и умората. Стигнахме върха по залез-слънце на следващия ден. Около нас се валяха само камъни -

284

малки и големи. Силите на мъжете ми бяха изцедени докрай. Строполиха се между камъните да отдъхнат. Моето любопитство обаче надвишаваше умората. Затаил дъх, пропълзях до самия връх. Бойнузкият проход се виждаше на десетина метра под нас, но не забелязах никого. Тъкмо си казах, че сме сгрешили, и нещо проблесна. Взрях се и зърнах цев на „Калашников“. Явно се криеха в пещерите под нас. Не бяха вървели през деня, за да не ги открият хеликоптерите, прелитащи над местността. Чакаха да падне нощта. Върнах се тихо при хората си. Обясних им къде са терористите и че ще действаме, след като се стъмни. Изморените лица на войниците ми грейнаха. Започнахме да се подготвяме безшумно за битката. Не знаехме колко са долу, но бяхме чували, че групата „Кава Ковача“ наброява някъде между двайсет и пет до четирийсет бойци. Ние бяхме само седемнайсет. Затова се налагаше да свалим седемнайсет от тях с първите изстрели и да се надяваме да ги довършим с вторите, възползвайки се от фактора изненада, понеже те едва ли ни очакваха тук. След два напрегнати часа, когато всичко наоколо стана пепелявосиво и после потъмня съвсем, тръгнахме към върха на стръмнината. Пълната луна се намираше от другата страна на планината и засега не ни осветяваше. Това също ни даваше предимство пред врага, защото ние виждахме, а те - не. Погледнахме надолу с биноклите за нощно виждане и впечатляващата гледка ни изпълни с въодушевление. Ловците - преброихме двайсет и четирима, - разположили се край прохода, дебнеха търпеливо, наблюдавайки пътеката под тях. Наредих на хората си да си разпределят мишените и да чакат да им дам сигнал за стрелба. Исках да разбера кой е Джемшид и да го обезвредя с първия изстрел, за да не се измъкне. Трудно ми беше обаче да го различа сред необичайно притихналата група. В самия край на прохода стоеше мъж. Неколцина отиваха при него, питаха нещо и се връщаха по местата си. С надежда той да се окаже Джемшид, се прицелих в капачката на коляното му. Хората ми също се бяха прицелили. Всички знаеха добре колко важен е първият изстрел. Погледнахме се за последно, дадох

285

знак и автоматите затрещяха оглушително. Видях как мъжете под нас падат и се гърчат по земята. Бях улучил човека, когото смятах за Джемшид, и тъкмо вземах на мушка другиго, когато се случи нещо неочаквано. Хюсейн от Кемах, застанал вдясно от мен, падна прострелян. Надигнах глава и забелязах пушка да ни обстрелва от съседния връх. Явно бяха взели предпазни мерки, поставяйки стрелец на възвишението. „Залегнете! На върха до нас са!“, изкрещях и се хвърлих на земята. Войниците ми обаче не осъзнаха веднага какво става. Чух, че още един се свлече прострелян. Когато оръжията ни замлъкнаха, замлъкна и пушката на съседното възвишение. Отначало не разбрах защо, но после осъзнах, че стрелецът не ни вижда и се ориентира по шума на автоматите ни. Огледах възвишението с бинокъла. До слуха ми долитаха болезнените стенания на терористите под нас. Някой от прохода извика нещо на кюрдски на мъжа на възвишението. Сигурно питаше колко сме. Стрелецът помръдна и аз забелязах лявото му рамо. Прецених, че ще опита да ни преброи, и се прицелих. Не сбърках. Той надигна предпазливо глава. Подаде лицето си до половината, но явно не виждаше добре и проточи шия още малко. Вече имах ясна мишена и натиснах спусъка. Видях го как пада. Настана време да се заемем със своите рани. Сержант Решит, ръководител на първата офанзива, докладва, че Абдюлкадир от Синоп и Хюсейн от Кемах са ранени. Хюсейн бил пострадал сериозно. Наредих да поискат помощ от щабквартирата. Молейки се мислено Хюсейн да оцелее, вдигнах бинокъла и погледнах надолу. Петнайсет терористи бяха простреляни, а другите ги нямаше. Сержант Решит настояваше да изчакаме подкрепление от щабквартирата или поне хората на Хамит ага, но аз не исках да пропусна възможността. Не биваше да позволявам на „Кава Ковача“ да се прегрупират. Освен това мислех, че съм ранил Джемшид и той няма да успее да стигне далеч с разтрошено коляно. Оставих двама войници и сержант Решит да се грижат за пострадалите, а с другите се за-спускахме безшумно надолу по възвишението към прохода Бойнуз. Биноклите за нощно виждане бяха най-голямото ни

286

предимство, но ако ги държиш дълго пред очите си, зрението ти излиза от релси. Така че не ни бяха от полза задълго. Оставаше ни единствено да бъдем тихи, бдителни и готови за битка. Промъквахме се предпазливо и се стремяхме да не обръщаме внимание как гъстите трънаци, избуяли върху размекнатата от дъжда земя, дерат лицата и ръцете ни. Когато слязохме, не приближихме до мъртъвците, а се отправихме към масивна скала, изваяна от вятъра и дъжда като естествено стълбище към планинския път надолу по склона. Толкова тихо се движехме, че за десет минути изминавахме едва по няколко метра. Ненадейно отдолу долетяха звук и нечия ругатня от болка. Видях как Йор-го стреля в посоката, откъдето се чу гласът. Някой изкрещя и в същия миг към нас полетяха куршуми. Всички залегнахме. След няколко минути стрелбата спря. Слава богу, не бяха ранили никого от хората ми. Дадох знак на двамата войници най-близо до прохода да хвърлят гранати към мястото, откъдето стреляха терористите. Очаквах отново да открият огън, но не последва нищо. Дали ни крояха номер, или бяха избягали? След малко дадох знак на войниците, които хвърлиха гранатите, да започнат да стрелят. Под прикритието на гърмежите аз, Йорго и Оруч се спуснахме по скалите като три големи гущера. Войниците продължиха да стрелят, докато пълнителите им се изпразниха. Пак се възцари тишина. Този път ние тримата открихме огън. Хората ми се възползваха от възможността и бързо слязоха при нас. Оръжията ни замлъкнаха и отново настана мъртвешка тишина. Йорго предположи, че са избягали. Аз обаче не исках да прибързваме и да попаднем наивно в клопка. Чакахме почти половин час. Чуваше се единствено сте-нанието на вятъра, свистящ през гъсталака. Пълната луна се бе издигнала над върхарите и обливаше всичко в сребристо сияние. Трябваше да внимаваме повече. Наредих на хората си да пропълзят бавно надолу. След малко видяхме пътя. Мястото изглеждаше пусто. Внезапно забелязах между скалите да се подава крак. Махнах на хората си да спрат. Кракът не помръдваше. Посочих го на Осман от Оф, един от най-добрите ни

287

стрелци, и му дадох знак да стреля по него с пистолета. Осман го улучи в стъпалото. Кракът подскочи нагоре и пак се отпусна на земята. Не последва друга реакция. Сигурно беше мъжът, когото Йорго простреля преди малко. Явно бе мъртъв. Продължихме предпазливо напред. Мъжът седеше, облегнат на скалата, с втренчени напред очи. Погледнах коляното му. Изглеждаше непокътнато. Не, не този мъж бях улучил. Очевидно бяха избягали с ранения - добър знак, защото под него щеше да ги забави. Не докоснахме мъртвеца, да не би да са ни заложили бомба. Наредих на трима войници да залегнат на пътя на метър един от друг. Ние продължихме да наблюдаваме отгоре. Стори ни се, че периметърът е чист, и всички слязохме на пътя. И все пак не спирахме да се озъртаме и ослушваме бдително. Не се отлепяхме от скалите от двете страни на пътя и оглеждахме отпечатъците от стъпки. Трудно бе да се разбере нещо от тях, но кървавите петна, наподобяващи кални локви на лунната светлина, говореха много. Беше кръвта на мъжа с простреляното коляно. Следите отвеждаха надолу по хълма към селото, откъдето бяхме тръгнали. Терористите очевидно не бяха успели да стигнат далеч с ранения. При по-бърз ход щяхме да ги настигнем. От друга страна, лесно щяха да ни издебнат на открито. Трябваше да внимаваме, а така губехме време. Слава богу, поне кървавите петна ни показваха посоката като най-прецизния компас на света. След около час обаче петната изчезнаха. Огледахме навсякъде. Скалите, пещерите, под дърветата, в храсталаците - не открихме нито кървави дири, нито ранени бойци. Човек би си помислил, че мъжът е умрял и са го погребали, но не биха могли да изкопаят гроб толкова бързо, а и щяхме да забележим могила или рохка пръст. Започнах да нервнича. Разпратих войниците да огледат всяка педя земя наоколо, а аз обикалях около мястото, където видяхме последната кървава следа. Не след дълго чухме гласове отдолу и веднага заехме позиция. Скоро от тъмнината изплуваха Хамит ага и мъжете му. Зарадваха се да ни видят и ни заразпитваха дали ли сме жертви, има ли ранени. Аз пък се заинтересувах дали са

288

забелязали някого по пътя. „Не“, сведе глава Хамит ага. Това означаваше, че терористите са някъде наблизо. Включихме и селските стражари в претърсването. След час подкреплението от щабквартирата също пристигна. Изпратих сержант Решит и още един войник да придружат ранените до лазарета. Ние продължихме издирването. Скоро слънцето изгря, стана пладне, после следобед. Стотина души оглеждахме под лупа терена. Не намирахме нищо. Сякаш земята се бе разтворила и бе погълнала шайката „Кава Ковача“. На здрачаване радиоприемникът ми зажужа. Включих го. Беше полковник Ръдван. „Прекрати издирването, Ешреф - каза ми той. - Явно са избягали. Не ти ли стига, че уби шестнайсетима? Трудно ще се възстановят след такава загуба.“ Беше прав, но аз бях ядосан. Аха, да пипна проклетия Джемшид и той ми се изплъзна! Примолих се на полковника да ми даде още един ден. „Ще ги заловя - зарекох се. - Усещам, че са наблизо“. Той ми отговори: „Съжалявам, Ешреф. Получихме сигнал за нападение над полицейското управление в Таш. Трябва да изтегля войниците и изпратените стражари“. Не възразих. Обясних му, че разполагам с достатъчно хора, но почти не сме мигнали цяла нощ. Помолих го да ми остави само четирима редници, за да стоят на пост, докато се наспим. Съгласи се да ми остави новобранците, но ме предупреди, че никога не са участвали в сражение. „Мислят сигналните ракети за падащи звезди“, добави. Повторих, че само ще стоят на пост, за да си отпочинем. Войниците от щабквартирата се оттеглиха. Преди да тръгне с хората си, Хамит сложи ръка на рамото ми: „Внимавай! Не искам да те повали куршумът на някой бандит“. Успокоих го и му обещах този път да заловя Джемшид. Поех с дванайсетимата си войници и четиримата новобранци към Бойнузкия проход, където терористите ни бяха поставили засада. Очите ни се затваряха от изтощение и безсъние. Повиках четиримата новобранци и им обясних: „Ще спим на върха на прохода. Вие двамата ще застанете на пост на долния път, единият отляво, другият отдясно. А вие двамата ще стоите пред скалата със стъпалата. Скрийте се в сенките. Чуете

289

ли звук, проверете с биноклите. Усъмните ли се в нещо, стреляйте и веднага ще ви се притечем на помощ“. - „Да, капитане!“, извикаха въодушевено новобранците. Предупредих ги да не крещят толкова и отсега нататък да не говорят. С моите дванайсет мъже намерихме закътано място сред скалите, където бяхме стреляли по терористите предишната нощ, и налягахме. Бяхме толкова изтощени, че заспахме, преди главите ни да докоснат земята. Някой ме побутна да се събудя. Отворих очи. Срещу мен стоеше висок, слаб мъж. Взех го за някой от постовите. „Време ли е?“, разтърках очи. Познатият язвителен глас ми отговори: „Време е. Най-сетне се срещнахме, капитане“. Веднага разбрах, че е Джемшид. Значи не бях прострелял него! Озърнах се уплашено. Седмина със самодоволни усмивки бяха насочили пушките си срещу нас. Пресегнах се за автомата си, но го нямаше. Опипах колана си за пистолета - бяха взели и него. Сритваха един по един войниците ми да ги събудят. Отвореха ли очи, момчетата ми преживяваха същия шок като мен и се оглеждаха смаяно наоколо, опитвайки се да проумеят какво става. Попитах къде са постовите. „За жалост, не си ги научил да не си включват слушалките в планината - поклати глава Джемшид. - Страстта към музиката им излезе прескъпо.“ - Уби ли ги?“, процедих през зъби. Отговори ми: „Да. Както ти уби шестнайсет мои другари снощи. Но стига толкова! Участвал си в достатъчно сражения да знаеш, че войната сее смърт. Интересно ми е обаче как се чувстваш сега?“ Едва тогава ми хрумна, че трябва да страхувам. Ала не се страхувах. С Джемшид се състезавахме. Той и аз. Войната бе превърнала смелостта, уменията ни, бдителността и интелигентността ни в двубой. И точно когато си помислих, че съм го надвил, той излезе победител. Това чувство ме разкъсваше отвътре и надделяваше над всичко друго, карайки ме за забравям грозящата ме смърт. Погледнах го право в очите: „Ето как - призлява ми, че още не съм те изтрил от лицето на земята“. Джемшид приближи до мен. Очаквах да стреля и се подготвих за куршума, но той коленичи до мен и ме попита: „Защо искаш да ме заловиш?“ Забелязах, че

290

държи броеница. „Ти да не би да не искаш да ме заловиш?“, отвърнах, впил очи в броеницата. Тялото на Джемшид обаче хвърляше сянка върху нея и не различавах добре мънистата. Той се засмя и вдигна към устата си ръката, стиснала броеницата. Тогава разпознах броеницата на сержант Решит, която донесе на Хамит ага от Ерзурум. Изумих се. Спомних си думите на Хамит на раздяла и се усмихнах горчиво. „Прав си, капитане -продължи Джемшид, разтълкувал погрешно усмивката ми. - И аз изгарях от желание да те заловя. Сигурно е някакъв екзистенциален стремеж, необходимост да докажеш себе си. Като в играта „Царя на крепостта“, която играехме като малки. Интересна игра. Първо издигаш кула от пясък, после някой се качва отгоре с вик: „Това е моята крепост“. Другите деца се опитват да го смъкнат оттам и да заемат мястото му. Най-силният се изправя отгоре и крещи като приятеля си, когото е победил: „Това е моята крепост“. И ние играем такава игра. Само че по-жестока, кървава версия.“ Възразих, че не играя игра, а искам да спра жадните за кръв врагове на държавата. „Хайде, капитане“, проточи отегчено той. „Интересен мъж като теб не бива да говори с клишета“. Стори ми се странно защо ли ме намира за интересен. И тогава за пръв път осъзнах, че изпитва уважение към мен. А най-странното бе, че дълбоко в себе си аз също го уважавах. Не биваше обаче да го показвам. „Не е клише -възнегодувах разпалено. - Готов съм да жертвам живота си за тези ценности.“ Той пристъпи още по-близо до мен и кимна: „Добре, няма да споря. Но не ти вярвам. Както и да е… суеверен ли си, капитане?“ Поклатих отрицателно глава. „А аз съм. Отрядът ти се състои от тринайсет войници. Не бива да убивам всички, защото тринайсет е нещастно число. Трябва да се пазим от него.“ Разбирах прекрасно, че не е суеверен. Обзет от любопитство, зачаках какво ще последва. „Тоест смятам да убия дванайсет.“ Погледнах войниците си. Лицата на повечето излъчваха решимост. Забелязах обаче, че Оруч трепери. Прииска ми се да му помогна, да го окуража, но не можех да направя нищо. „Има и друга спънка - продължи Джемшид. - Не оби-

291

чам да смесвам нещата. Когато ям плодове след вечеря например, избирам или кайсии, или сливи, или диня. Не ги смесвам.“ Безсмисленото му бръщолевене ми опъваше нервите. „Стига глупости!“, извиках му, отчасти и за да вдъхна смелост на войниците си. „Искам да кажа, че ме сърбят ръцете да те убия. Но имаме дванайсет войници и един командир. Понеже не обичам да смесвам нещата, ще убия или теб, или войниците.“ - „Убий мен!“, изкрещях аз, изненадан от собствената си смелост. Джемшид ме погледна възхитен. „Поздравявам те за куража, но ти си само един, а те са дузина опитни войници.“ Усетих как мъжете ми се напрягат. Разбрах, че този разговор постепенно се превръща в мъчение. Джемшид несъмнено щеше да убие всички ни, но явно смяташе да се позабавлява, преди да дръпне спусъка. Трябваше някак си да го спра. Внезапно скочих на крака и се хвърлих към него, но той се отдръпна. Паднах по лице и в същия момент някой ме ритна силно по главата. Събудих се с ужасно главоболие. Чух бръмчене на мухи. Помъчих се да вдигна глава, някаква течност обаче буквално бе залепила лицето ми за скалата, върху която лежах. След малко щях да осъзная, че течността е собствената ми кръв - стичаше се от главата ми. Седнах бавно и облак мухи отлетя от тялото ми. Дебелите насекоми се приземиха на няколко метра от мен. Крилете им блестяха под слънчевите лъчи. Погледнах към тях и тогава забелязах войниците си. Лежаха в локви кръв на същото място, където предния ден бяхме убили петнайсетима терористи. С отчаяна надежда, че някой е оцелял, тръгнах бързо към тях. Огледах всеки. Бяха мъртви до един: Йорго, Оруч, Осман, Насър, Ихсан, Айхан, Мустафа, Назми, Селим, Еркан, Атилла, Муртеза. Ръцете им бяха завързани зад гърба. Всички бяха простреляни в тила. Яростно заудрях с юмрук по скалата, но скоро се строполих от изтощение. С усилие на волята се успокоих и седнах. Огледах се за радиоприемника - не го открих никъде. Бяха взели и него, и всичките ни оръжия. В манерките ни обаче имаше вода. Измих си лицето и раната на главата. Подпирайки се на скалите, тръгнах надолу към пътя. Не

292

бях на себе си. Бях изгубил много кръв, но яростта, кипнала у мен, ме държеше на крака. След около петстотин метра обаче ми причерня и припаднах. Съвзех се в гостната на Хамит ага. В стаята имаше още двама души. Чувах гласовете им. Отворих очи и видях полковник Ръдван и Хамит ага да седят един до друг върху възглавнички на пода. Усещах вкус на засъхнала кръв в устата си, който ме преследваше, откакто се бях свестил на скалите в планината. „Събуди се най-сетне, момчето ми!“, заслепи ме със златните си зъби Хамит, грейнал в широка усмивка. Помътеният ми ум оприличи блясъка на златните му зъби на дуло, просветващо на слънцето. В същия миг, поглеждайки лукавите очи на Хамит, които отбягваха моите, си спомних всичко. Чух полковник Ръдван да казва: „Надявам се скоро да се почувстваш по-добре, Ешреф.“ Лицето му бе посърнало, но долових, че донякъде ми е ядосан за случилото се. Не отговорих. Надигнах се в постелята, подпрях се на длани и се изправих. Полковникът ме предупреди, че не бива да ставам. „Почини си, моето момче“, додаде Хамит. Гласовете им отекнаха в ушите ми като натрапчивото бръмчене на мухите над мъртвите тела на войниците ми. Колкото повече говореха, толкова по-силно зазвучаваше бръмченето и вкусът на кръв в устата ми ставаше все по-непоносим. Тръгнах към полковника. Протегнах ръка и той ми протегна своята, решил, че искам да се ръкуваме. Аз обаче измъкнах бързо пистолета от колана му. За секунди свалих предпазителя, заредих и изстрелях всички куршуми в главата на Хамит. Полковникът скочи и закрещя уплашено: „Ешреф, какво направи!“ Помисли, че съм полудял и ще убия и него. Но аз му подадох пистолета. „Заради този убиха войниците ми - обясних му. - Хамит ага ни предаде. Претърсете къщата му и се обзалагам, че ще намерите терорист, ранен в коляното. Той ще ви каже всичко.“ Припаднах повторно, втренчен в лицето на полковника, което се разкриви от неверие и ужас. Този път се свестих в болницата. Два дни съм бил в безсъзнание. Две нощи съм говорил насън. Повтарял съм: „Хамит ще убие войниците ми. Не оставяйте Джемшид да

293

се измъкне“. Полковник Ръдван дойде да ме види същия следобед. Открили ранения терорист в спалните на съпругите на Хамит ага. Поступали го и той признал, че Хамит ага помагал на сепаратистите. Полковникът ми съобщи тъжно, че въпреки това щели да ме разследват, защото съм прострелял Хамит ага без доказателства и без разпит. Беше ми все едно. Мислех за Джемшид. Зарекох се дори да ме разжалват, да го издиря и да отмъстя за войниците си. Нямаше да имам мира, докато той е жив. Още преди да изляза от болницата обаче, Джемшид и шестима от хората му бяха убити при стрелба, открита от хеликоптер „Кобра“ в планината Джуди. Когато научих, че е загинал, ме обзе странна празнота, сякаш съм изгубил целта си, волята да живея. Думите му продължаваха да отекват в ушите ми: „Играта ни прилича на „Царя на крепостта“, но е по-жестока и по-кървава“. Тогава осъзнах къде се корени обзелата ме празнота - бях изгубил другар в игрите. Затова и той не ме уби. Не искаше да се лиши от другар в игрите. Мислех за него през целия престой в болницата. Съдът ме оневини. Но започнах да се държа странно. Не спях. Будувах дни наред, докато накрая се строполявах от изтощение и пред очите ми като на лента се нижеха събитията от Бойнузкия проход. Приеха ме отново в болницата. Този път в психиатричното отделение. Даваха ми хапчета за сън, караха ме да говоря. Говоренето ми помогна много. Останах там около месец. Според лекарите се бях възстановил, но командирите ми решиха, че вече няма да съм полезен на фронтовата линия. Предложиха да ме прехвърлят в Истанбул; отказах. Ето как се озовах тук, не точно на фронтовата линия, но по-близо до нея.

- А съпругата ти? Какво правеше тя? - Есра проговаряше за пръв път, откакто капитанът подхвана историята си.

- И моят брак се оказа несполучлив като твоя. А раждането на Гюлин усложни още повече положението. Съпругата ми бе сломена, когато ме прехвърлиха в Шърнак. Предложих и да дойде с мен, но тя не прие. Не можела да рискува така живота си и живота на дъщеря си. Съгласих се с нея и заминах

294

сам. Посещавах ги понякога, но после конфликтът в региона се задълбочи и нямах възможност да ги виждам. Съпругата ми плачеше по телефона и ме умоляваше да използвам връзки, за да ме преместят в Истанбул. Не бях в състояние да моля командирите си. Дядо беше достоен войник и аз исках да следвам неговия пример. Сърце не ми даваше да постъпя егоистично, когато хиляди момчета жертват живота си за страната ни. Не можех, колкото и да ми се искаше. Съпругата ми не ме разбираше. Когато ме раниха, дойде да ме види в болницата и веднага ми се нахвърли: Виждаш ли! Казвах ти! Едва не те убиха. Излезеш ли от болницата, уреди да те преместят в Истанбул.“ Докато я слушах, си спомних как войниците ми скъсаха кален-дарчетата си. Всеки войник има календар, в който задрасква изминалите дни, за да знае колко му остават до уволнението. Когато сформирахме отряда, войниците ми дойдоха при мен и заявиха: „Капитане, решихме да скъсаме календарите“. Попитах ги защо. Отвърнаха: „Защото ни отвличат вниманието“. Сетих се за постъпката им и думите на жена ми ме наскърбиха дълбоко. Помолих лекаря да не я пуска повече при мен. Тоест учтиво я изгоних от болницата. Тя разбра, естествено, и оттогава отношенията ни са обтегнати. Изпращам и пари всеки месец и от време на време пътувам до Истанбул да видя дъщеря си. На практика обаче с брака ни е свършено. Донякъде съм склонен да я разбера. Все пак тя просто иска да има съпруг до себе си, да живее спокойно. А аз не мога да се променя, животът ми се е стекъл така, че не съм способен да бъда мъж по неин вкус.

Ешреф замълча. Дръпна два пъти от цигарата си и се взря в мрака. Есра се пресегна и го улови за ръката.

- Преживял си ужасни неща… Но си се справил. На твое място мнозина биха изгубили разсъдъка си.

Той се втренчи в очите и. Не ги виждаше ясно в тъмнината.

- Не ти разказах тази история, за да разбереш какво съм преживял. Разказах ти я, за да проумееш колко опасни и коварни са сепаратистите. Не бива да подценяваме връзките, които поддържат с хората. Имат талантливи командири и бойци, го-

295

тови да умрат и да убиват, способни на всякакви подлости, за да постигнат целите си. Ако са решили, че е възможно да спечелят подкрепа в бившите арменски села, не биха се поколебали да отмъстят за убийства, извършени преди седемдесет и осем години, стига да послужи на каузата им.

Есра не знаеше какво да отговори. Историята му я трогна, но не разсея съмненията и. А най-силно я терзаеше невъзможността да признае на Ешреф, че тя не доказва абсолютно нищо. Усетила болката му, Есра продължи да гали нежно ръката на този войник с ранена душа.

296

Двайсет и първа плочка

Всички в града споделяха болката ми. След смъртта на татко не само станах дворцов писар, но и спечелих незаслужена слава сред благородниците и простолюдието. Минувачите по улиците ме разпознаваха и приветстваха сина на Арарас, мъжа, спасил града, жертвайки живота си. Всички възхваляваха баща ми и ме съветваха да бъда смел и мъдър като него. Така, с все-отдайността и достойнството, наследени от татко, аз започнах да изпълнявам задълженията си на дворцов писар.

Цар Пизирис ме извика още първия ден. Придружен от царицата си, ми каза следното: „Уважението, което изпитвах към баща ти, не е единствената причина да те назнача за дворцов писар. Поверих ти тази длъжност не защото предците ти са я изпълнявали поколения наред. Искам да бъдеш в двореца, понеже си сред най-образованите млади мъже в държавата. Похвалите разглезват младите и ги отклоняват от правия път. Но аз те познавам. Ти си не само ерудиран, но и почтен. Възпитателите ти са те подготвили добре и правилно. Дали са ти не само познания, но и са те научили как да ги използваш. За мен ще бъде удоволствие да си при нас“.

С тази реч получих поста, за който първо дядо Митанува, а после и баща ми Арарас ме подготвяха от дете. Татко непрекъснато ми повтаряше, че да си дворцов писар изисква жертви. „За да изпълняваш дълга си, трябва да загърбиш всичко, което ти пречи.“ В началото се опасявах да не би татковият помощник Лаймас да се опита да ме измести от завист. Безпокоеше ме и връзката ми с Ашмуникал.

Първата ми тревога се разсея бързо. Лаймас не си придаваше важност и не личеше да се чувства обиден. Напротив -оттегли се в сянка и ми позволи да покажа познанията, опита и таланта си. Подкрепяше ме и се държеше по-учтиво и почтително от необходимото. Това несъмнено не бе случайно, но аз, наивният Патасана, го приемах като знак за уважението, отдавано някога към баща ми.

297

Колкото до второто ми безпокойство, страстта, без която не можех, моята първа любов, моята първа жена, първата зеница на окото ми, Ашмуникал… Новината за появата ми в двореца бързо стигна до Ашмуникал. Една сутрин я сварих седнала на пейката в библиотеката да чете легендата за бог Телипину. Погледна ме с проницателните си тъмни очи, в които се четеше толкова укор, колкото копнеж и състрадание. Погледът и ме накара за миг да забравя дълга си, кой съм и къде съм. Веднага седнах до нея. Беше рано и в библиотеката нямаше никого. Тя докосна косата ми и се вгледа в лицето ми съсредоточено, нежно и любящо, сякаш искаше да запомни всяка черта, всяка извивка, всеки оттенък; сякаш никога вече нямаше да го види. После се отдръпна внезапно и с глас, натежал от страх, ми каза: „Променил си се“.

Ашмуникал бе предугадила намерението ми, бе прочела какви думи се каня да изрека: „Трябва да прекратим връзката си, не бива да предавам своя цар, не бива да петня достойнството, наследено от баща ми“. Престорих се обаче, че не я разбирам. Отвърнах и: „Толкова много неща се случиха“. Големите и кафяви очи заискриха като неподвижна вода. „Смъртта на баща ти ме натъжи много.“ - „Такава е била волята на боговете“, въздъхнах аз. Тя имаше вид на човек, вече приел неизбежната си участ. Ала не отлепяше от лицето ми очите си, изпълнени с копнеж и любов. Виждали ли сте как кошута, ранена от опитен стрелец, полага последно усилие да се задържи на крака? Като ранена сърна Ашмуникал поклати бавно глава и ми заговори с дълбока въздишка: „Толкова много си се променил, Патасана. Лицето ти е изгубило невинността си, блясъкът в очите ти е угаснал, гледаш ме като мъртъв гълъб. Изтля ли огънят в теб, или се крие някъде зад побледнялото ти лице, изваяно сякаш от бездарен скулптор? Състарил си се, Патасана. Бръчките по лицето ти са по-дълбоки, а устните, някога готови винаги да се усмихнат, се срамуват да изпитват радост. Изглеждаш като човек, понесъл цялото бреме на света върху плещите си. Обаятелната ти свенливост се е превърнала в безвременна безжизненост. Тялото ти, пъргаво като на строен жребец, сега е мудно като

298

стара костенурка. Забравил си ме, Патасана, и присъствието ми вече не те изпълва с вълнение. Гледаш ме, сякаш съм глинена плочка. За теб гласът ми не е по-различен от гласовете на всички други жени в двореца. Изтръгнал си ме от сърцето си, както селянинът изважда от земята нежеланите бурени“.

Прииска ми се да кажа на просълзената Ашмуникал, че не е права, че все още я обичам отчаяно, до полуда, но скръбта ме сломява. Прииска ми се да и повторя татковите думи: „Както Ефрат дарява изобилие на земята, житните класове дават зърно, кайсиевите дървета раждат плод, овцете ни хранят с месо и мляко, царят управлява държавата, а войниците се сражават, така и аз трябва да изпълня свещения си дълг. Аз, Патасана, внук на Митанува и син на Арарас, свещен писец на боговете, не мога да се отрека от този дълг в името на любовта. Ала ти ще останеш завинаги в сърцето ми като рана, която не заздравява, като болезнения копнеж на пътника, далеч от дома, като безсмъртната надежда на затворника, бленуващ свободата, но обречен да умре“. Но не продумах. Слушах я мълчаливо, а болка, по-дълбока от тъгата на Ашмуникал, разкъсваше сърцето ми.

Ала в името на занятието, изпълнявано от предците ми поколения наред, в името на честта на цар Пизирис, на държавата си и на боговете се отказах от тази неземна наслада, от щастието, което ме приканваше да го приема. Предадох себе си. Предадох нежните мигове на младостта си, безценни, неповторими мигове. Постъпих, както беше редно. Отвърнах се от онова, от което не биваше да се отвръщам. Залостих в тъмно подземие благоуханния ветрец в градината ми. Прокудих от сърцето си вълшебната радост и тялото ми опустя като изпита чаша вино. Разбирах, че предавам Ашмуникал, и разтрепераните ми устни успяха да промълвят само две думи: „Прости ми“. Само това успях да кажа: „Прости ми“. Ашмуникал не отговори. Остави ме сам с отчаянието ми, със свещения ми дълг, със сериозността ми и с предателството ми и тихо се отдалечи. Срещнах я отново едва след две години, когато паднах в краката и в същата тази тясна стаичка в библиотеката.

299

Двайсет и втора глава

Археологическият екип се бе събрал в малкото помещение на библиотеката. Бернд докосна нежно попукания камък в пръстта.

- Това несъмнено са останките от стената, зад която Пата-сата е скрил плочките си.

Разкопките бяха разделени на квадратни участъци с размери пет на пет метра. В единия, Д5, се намираше десният ъгъл на стаичката, където Патасана бе написал плочките си. Тъкмо там откриха останки от две стени.

- Значи Патасана е скрил тук плочките си? - попита Мурат, бършейки потта от челото си.

- Най-вероятно - кимна Теоман на младия археолог. - От първите плочки става ясно, че се е страхувал, понеже е записвал секретна и много опасна информация. Сигурно е наредил да изградят тайника, защото се е опасявал да не открият плочките му. Това обяснява и защо ги намерихме наведнъж.

- И защо не са счупени - добави Есра. - Стените са ги опазили не само от хората, но и от пожарите и земетресенията.

С нахлупена шапка и слънчеви очила в ръка Есра бе коленичила до тримата мъже и оглеждаше останките от тънката стена. Предната вечер се прибра късно. Всичко освен Халаф бяха заспали. Всъщност тя се зарадва, че спят, защото това и спести многозначителните им погледи и необходимостта да отговаря на въпросите им с откровени лъжи. Глождеше я любопитство дали Халаф знае нещо за убийствата отпреди седемдесет и осем години, но от умора не събра сили дори да го попита. Неспокойният сън в болницата предната вечер и изтощението от любовните и подвизи с Ешреф си казаха думата и очите и се затвориха още щом легна. Винаги се събуждаше преди другите, но тази сутрин едва се надигна от леглото. Натрапчивото хло-пане по вратата и обаче и дълбокият глас на Халаф, повтарящ: „Закуската е готова, Есра ханъм“, не и оставиха друг избор. Изми си лицето, поприглади си косата и тръгна сънено към ма-

300

сата за закуска. При вида на целия екип, който я очакваше там, сърцето и се изпълни със смесени чувства - срам и копнеж. В този момент осъзна колко се е сближила с колегите си през дългите седмици, прекарани заедно, въпреки че се случваше да спорят.

Щом седна, един през друг я заразпитваха за вчерашната стрелба и какво и е обяснил капитанът. Есра им предаде накратко разговора си с Ешреф. Странно, единствено Теоман се обади.

- Дано капитанът да излезе прав - отсече той. - Убийствата ни дойдоха в повече!

Бернд смени темата: попита как е Елиф, а Есра им разказа как са ги приели в болницата. Снощи разговаря с Кемал по телефона. Елиф била по-добре и Дейвид обещал тази сутрин да я изпишат. Споменавайки Елиф, тя неволно погледна към Тимъти, но американецът изглеждаше разсеян. Не беше ясно дали се преструва на незаинтересуван, или възнамерява да страни от Елиф, за да не всява раздори в екипа. С надеждата да е второто Есра се заинтересува как вървят разкопките. Тимъти и обясни, че предният ден не е бил много ползотворен. Открили само една плочка, и то различна от останалите. Явно била последната, защото колофонът на гърба съдържал обобщение на написаното от Патасана. С нея откритите плочки ставаха двайсет; следователно им оставаше да намерят още осем. Бернд не се стърпя и посочи, че не бива да подценяват значимостта на последната плочка. Имало голям шанс да открият и осемте липсващи. За пръв път германският им колега говореше толкова разпалено. Есра го слушаше и се питаше дали не греши. Нима е възможно човек, отдаден до такава степен на професията си, да извърши две жестоки убийства?

Ами разказът на Никълъс… Всъщност той не уличаваше Бернд. Основателно ли е да заподозреш някого в убийство само защото проявява свръхчувствителност по отношение на арменския геноцид? Междувременно Бернд им съобщи поредната добра новина. Предишния ден професор Кренкер се обаждал ня-

301

колко пъти. Трийсетте журналисти - включително репортерите от Си Ен Ен, Би Би Си и „Ройтерс“ - потвърдили участието си в пресконференцията. Екип от трима души под ръководството на помощника на Кренкер, Йоаким, щели да пристигнат в Антеп със самолет тази вечер, за да започнат подготовката. И преподавателката на Есра, професор Бехидже ханъм, щяла да дойде с тях, но горката жена, вече в доста напреднала възраст, получила стомашен кръвоизлив и постъпила в болница. Значи Есра щеше да бъде единственият представител на своя университет. Дожаля и за Бехидже ханъм, ала се зарадва, че подготовката набира скорост. Не разполагаха с много време. Налагаше се да действат бързо. Зарече се при първа възможност да седне с Бернд и Тимъти и да разпредели задачите за пресконференцията. После щяха да разговарят с кмета Едип бей, за да се уверят, че журналистите, дошли да разгледат древния град, ще бъдат посрещнати гостоприемно. Не се сдържа и попита как е минало погребението на хаджи Сетар. Теоман и Мурат и разказаха, че на церемонията присъствали всички приятели на хажди Сетар от цялата околност - от каймакама до кмета, от старейшините на клановете до селските наместници. Дори клановете Тюркоглу и Генджели дошли да се сбогуват с хаджи Сетар, макар да изпращали и свои близки в последния им път. Членовете на фамилиите гледали пътищата им да не се пресичат, но съпроводили ковчега чак до гробищата. Есра полюбопитства как са се отнесли присъстващите към Теоман и Мурат. Не били забелязали нищо особено. Всички се държали добре с тях, включително каймакамът, а двамата синове на хажди Сетар се ръкували и им благодарили, че са дошли. Само Абид ходжа и Фаят, който ходел подире му през цялото време, ги изгледали злобно, но не ги нападнали нито с думи, нито с действия.

Добрите вести успокоиха донякъде Есра. Положението явно се нормализираше. Навярно не бе толкова страшно, колкото и се струваше, ала завъртеше ли се някоя мисъл в главата и, трудно излизаше оттам. Вероятно Ешреф е бил прав от самото начало, че Махмут и приятелят му са извършили убийствата.

302

Или… Есра се опита да прогони натрапчивите мисли, докато пътуваха към разкопките.

След няколко часа работа в библиотеката откриха не една, а две тънки стени в десния ъгъл на малката стаичка - доказателство, че там действително е имало тайник. Именно от този тайник, погребан под рухналата библиотека, излизаха на бял свят плочките на Патасана. Екипът обаче го разбра едва сега, при появата на тънките стени. Те отговаряха на въпрос, измъчвал археолозите дни наред. Смяташе се, че асирийците са превзели древния град през 719 г. пр.н.е. Новите управници прогонили хетите, живели тук от столетия, и асимилирали града. Тоест плочките плочките на Патасана бяха написани поне преди две хиляди и седемстотин години. Есра и колегите и се питаха защо не са били открити досега. След хетите тук бяха живели множество различни цивилизации - от асирийците до римляните. Как така никой не бе попаднал на плочките на Патасана? Двете стени на тайника разбулваха загадката.

- Уха! - възкликна развълнувано Мурат. - Значи ние сме първите, които докосват плочките след самия Патасана!

- Точно така - кимна Есра с гордо изражение. - Но се питам щеше ли Патасана да ги напише, ако знаеше колко късно всъщност ще ги прочетем?

- Щеше - обади се Тимъти с отнесен поглед. - Преживял е истинска трагедия. Поетът в него го е подтиквал да сподели опита си. А и това му е помогнало донякъде да превъзмогне случилото се, да се дистанцира от страданията. Изправил се е лице в лице със страховете, с позора, с грешките си. И същевременно си е уредил сметките - и с жестоките царе, и с безмилостните богове, далеч по-могъщи от него. Само така, разголвайки душата си, отмъщавайки дръзко, е намерил утеха. Според мен Патасана щеше да напише плочките, дори да знаеше, че никой няма да ги прочете. Животът не му е оставил друг избор.

Мурат се взираше смаяно в Тимъти, сякаш виждаше причудливо явление.

303

- Толкова добре го разбираш - промърмори изумено той.

- Какво има, Мурат? - попита американецът. - Да не видя дявола?

Младият мъж се сепна, все едно го бяха разбудили грубо от дълбок сън.

- О, нищо, нищо - усмихна се невинно. - Просто Патасана се появи пред очите ми.

- Хайде, признай си - подкачи го Тимъти шеговито. - Помисли си, че Патасана е обсебил душата ми.

- Що за хрумване, Тимъти? - възкликна Мурат и стрелна с очи Есра, да не би да си навлече гнева и. - Нищо такова не съм си помислил.

Есра си позволи да се усмихне. Окуражен от снизхожде-нието и, младият мъж реши да си пробва късмета:

- Е, не си помислих, че Патасана се е вселил в теб, но ако съществува прераждане…

- Непоправим си! - скастри го Есра. - Още малко и ще започнеш да наричаш Тим Патасана!

Тим я изгледа сериозно.

- За мен ще бъде чест. Хрониките на този мъж предизвикват интерес две хиляди и седемстотин години, след като са били написани. А ние просто ще умрем и ще ни забравят.

Четиримата избухнаха в гръмогласен смях.

- Стига сме лентяйствали! - Есра плесна приятелски Мурат по рамото. - Кажи им, че е време да се залавят за работа - добави и посочи работниците, седнали да пушат под старата смокиня.

Мурат се запъти към тях, а Есра промърмори:

- Понякога е непоносим.

- Млад е още, някой ден ще разбере света по-добре. - Тим проследи с благосклонен поглед младия мъж.

- Съмнявам се - възрази Бернд, досега ням свидетел на разговора. - Едва ли ще се промени скоро. Но не е само той. Много младежи в Германия се интересуват от духове, от непознати селения, които наричат четвърто измерение.

304

- Да не би да са виновни, че днешният свят е толкова скучен? - защити ги Тимъти.

- Все ми е едно кой е виновен - заяви Есра. - Но ако някой от екипа започне да мъти главите на другите с глупави приказки за духове, призраци и проклятия, тутакси ще бъде изритан от разкопките.

Тимъти се засмя и се обърна към Бернд:

- Чу ли? Няма по-важно нещо на света от разкопките!

Есра не се сдържа и се усмихна на приветливото изражение на американеца.

- Тълкувайте го, както щете, господа, до пресконференцията остават само два дни. Не бива да ги пропиляваме, обсъждайки света на призраците.

Развеселени от думите и, Тимъти и Бернд се заловиха усърдно с разкопките. Преди пладне бяха намерили още пет плочки - три напукани и две непокътнати. Така се доближиха още повече до разкриването на загадката на хетския дворцов писар. Още три плочки и щяха да прочетат целия текст.

Върнаха се в училището изморени, но доволни. В сградата нямаше никого. Само Халаф приготвяше обяда. Кемал и Елиф не бяха пристигнали. Есра отиде при младия готвач, който я чакаше както обикновено да и докладва.

- Здрасти, Халаф, как е?

- Добре - отвърна и младият мъж от Барак, усмихнат както винаги. - Сготвих ви пържена фава23 с кисело мляко с чесън. Вкусна комбинация. За гарнитура ще има овчарска салата и булгур. И пъпеш за десерт.

- Звучи чудесно - похвали го Есра, усетила недоволството на празния си стомах. - Кога ще е готово?

- Ще сервирам всичко след по-малко от час.

Есра се зарадва, че преди обяда ще и остане време да телефонира на кмета. Набра телефона на общината. Обади се млада жена с плах глас. Независимо от цялото си старание не съумяваше да разговаря любезно, но обясни, че кметът отсъства и ще

23 Бобова култура, подобна на фасула. - Б. пр.

305

се върне следобед. Есра си взе хавлията и тръгна към банята да се изкъпе. В този момент телефонът иззвъня. Гласът на Ешреф я изпълни с познатото странно чувство. „Пази боже да съм се влюбила в този мъж“, помисли си Есра.

- Как си? - попита я той.

Не бил се обадил сутринта, за да не прекъсва работата и. Бил добре. В момента се намирал в Антеп. Предал доклада си за акцията, проведена преди два дни. Искал да я пита кога ще се видят пак. Есра му отговори, че изгаря от нетърпение, но е много заета, и му предложи да дойде на вечеря. Капитанът прие поканата охотно. След като му разказа за пресконференцията и за безуспешния си опит да се свърже с кмета, той се нагърби лично да го намери. Есра се зарадва и му благодари.

Обядът не продължи дълго. Помолиха Халаф да им донесе чая в стаята с компютрите, където щяха да обсъдят как да премине пресконференцията. Първо разискваха какво ще съобщят на журналистите Есра, Тимъти и Бернд. Решиха да подготвят две страници с информация за древния град, като акцентират върху периода, когато е живял Патасана. Есра щеше да напише експозето, а Тимъти да го преведе на английски. Щяха да размножат текста в общината и да раздадат копия на журналистите. Бернд щеше да представи накратко отношенията между хетското, урартското, фригийското и асирийското царство през VII в. пр.н.е. Като преводач на написаното от Патасана, Тимъти щеше да говори за археологическото и историческото значение на плочките. Всички членове на екипа щяха да помагат при обиколката из древния град, като информират журналистите и внимават разкопките да останат невредими - и участъците, където работят, и все още неизследваните места.

Мурат предложи да увеличат снимки от разкопките и да ги окачат в залата за пресконференцията. Бернд обясни, че Германският археологически институт вече е подготвил снимки и екипът на Йоаким ще ги донесе. Пресконференцията щеше да започне в 11 часа предиобед. Журналистите щяха да пристиг-

306

нат със самолета в 7,15 от Истанбул. Решиха да станат рано, да довършат приготовленията, да направят последна проверка и да тръгнат за Антеп. Вероятно щеше да се наложи един-двама от екипа да заминат вечерта преди пресконференцията. Щяха да преценят, след като разговарят с Йоаким.

Докато се съвещаваха, на вратата се почука. Всички се обърнаха озадачени и видяха сериозното лице на Кемал, а зад него - Елиф. И тя не се усмихваше. Очите и бяха зачервени. „Плакала е“, помисли си Есра. Кемал им кимна хладно и не тръгна към пейките, където седяха, а към леглото си. Елиф, разведрена от срещата с приятелите си, се спусна да ги прегърне. Зелените и очи заискриха радостно, когато американецът приближи до нея. Тимъти обаче усещаше, че нещо не е наред. Вместо с прегръдка я поздрави с ръкостискане. Елиф се обиди, но се опита да не показва чувствата си. Кемал, седнал в края на леглото, ги наблюдаваше с леден поглед. Есра отиде при него, преструвайки се, че не разбира какво става.

- Добре дошъл! Как си?

- Отвратително - процеди Кемал.

- Защо? Какво има?

- Как мислиш? Виж я! Грейва, щом го зърне!

- Не преувеличаваш ли?

- Не. Говорихме в болницата. Призна ми, че е влюбена в този дърт мръсник.

След кратко мълчание Есра го посъветва:

- Не им обръщай внимание. Не си струва да се ядосваш.

- Не мога - въздъхна дълбоко Кемал. - Не мога да не се ядосвам. Сигурно ако се махна оттук…

- Не ми се вижда добра идея - възрази Есра. - Проблемът е в главата ти. Ще го отнесеш със себе си където и да отидеш. Остани тук и го преодолей.

- Няма да го понеса. - Кемал изрече думите толкова силно, че всички около Елиф се обърнаха към него. Той сниши глас и повтори. - Непоносимо е да виждам как Елиф грейва, когато той е край нея.

307

Гневът в очите му стресна Есра. Дали пък нямаше да се поуспокои, ако се поразходи.

- Хайде да излезем навън да поговорим - предложи тя.

- Не, тук съм си добре - поклати глава Кемал.

- Сигурен ли си?

- Да. Не искам да ме сметнат за жалък страхливец.

- В такъв случай се овладей - посъветва го укорително тя. -Не стой сам, отиди при приятелите си.

- Добре, добре, не се безпокой за мен.

Теоман и Мурат дойдоха при тях.

- Защо крещиш, човече? Лекарят те изрита от болницата и сега си го изкарваш на нас? - пошегува се Теоман.

Кемал се усмихна насила.

- Я не се задявай с мен! Погледни се! - тупна го приятелски по корема. - Скоро ще заприличаш на буре.

Теоман му се усмихна нахакано.

- На археолозите им е позволено да са шкембелии. Складират енергия за тежки дни.

- Все едно хабиш много енергия! Обзалагам се, че по цял ден дремеш в сянката на храмовите колони.

Есра си пое облекчено дъх. Кемал, изглежда, се бе успокоил.

- Обсъждаме пресконференцията - обясни му тя и помоли всички да седнат отново на пейките.

Кемал се настани в ъгъла, възможно най-далеч от Елиф и Тимъти. Елиф демонстративно седна точно срещу американеца. Той, изглежда, се притесни, но нямаше как да промени положението. Есра бързо обобщи какво са обсъждали, за да предотврати нова драма. После продължиха нататък. Към края на разискването Халаф внесе в стаята поднос с димящ чай и сръчно го сервира.

Елиф дори не забеляза, че младият готвач сложи пред нея чаша. Не сваляше очи от Тимъти.

- Благодарна съм на Дейвид. Много ми помогна. И те цени високо.

308

- Добър човек е - съгласи се Тимъти. - И на мен ми е помагал много.

Кемал прикова в тях яростен поглед.

„О, не - помисли си Есра. - Сега ще стане скандал.“

Ала Елиф или не предусещаше надвисналата буря, или и беше все едно.

- Обеща скоро да ни посети - продължи тя. - Есра го покани.

Тимъти се размърда смутено.

- Чудесно! Не съм го виждал отдавна.

- Тъкмо ще излезете на двойна среща - промърмори злостно от ъгъла Кемал. Поклати глава и додаде, сякаш говореше на себе си: - Ама че донжуани!

В стаята се възцари студена тишина. Тимъти и Есра не продумаха, но Елиф упорстваше.

- Отдавна ли се познавате? - попита тя, все едно не чу бившия си приятел.

- От доста време - отговори Тимъти, видимо недоволен от създалото се положение.

- Впечатлил си го много. Непрекъснато те хвали.

- Тимъти впечатлява и нас - обади се Кемал. - Всички благоговеем пред него.

Тимъти не съумя да пренебрегне хапливата забележка:

- Благодаря, Кемал, но малко преувеличаваш.

- Нищо подобно! - Кемал остави чашата с чай на пейката и се обърна към американеца: - За кратко успя да впечатлиш всички ни. Някои дори се влюбиха в теб.

- Стига глупости! - кресна Елиф.

- Ти го каза! Призна, че си падаш по Тимъти.

- Моля ви, приятели - намеси се Есра, ругаейки мислено Кемал.

- Не се меси, Есра! - предупреди я Кемал, задъхан от ярост. -Елиф ми изневери с този мъж пред очите ми.

За миг Тимъти онемя от изумление, но бързо се съвзе.

309

- Грешиш - възрази той. - Нямам връзка с Елиф. Сега чувам за пръв път за увлечението и. - Обърна се към Елиф и промърмори сконфузено: - Ако е вярно, за мен е чест, но любовта вече не ме вълнува.

Младата жена почервеня като домат и устните и затрепериха.

- Той… той си измисля - заекна тя.

Не успя да продължи, защото сълзите и рукнаха. Закри лице с длани и избяга от стаята.

- Какво безумие! - възкликна Тимъти. - Защо се огорчаваме така?

- Как не те е срам да говориш, след като за всичко си виновен ти! - сряза го Кемал.

Тимъти запази хладнокръвие.

- Грешиш. Отнасях се с Елиф както с другите.

- Не! Накара я да се влюби в теб.

Тимъти поклати глава с обиденото изражение на човек, когото са разбрали погрешно.

- Не ме познаваш. Не съм съвършен, но не съм способен на такава низост - да отрека, че съм влюбен в жена, в която наистина съм влюбен. - Замълча. - Не съм влюбен. И е добре, че не съм. Защото любовта е неприятно чувство. Принуждава възпитан мъж като теб да се държи грубо. А и както казах, сърдечните афери вече не ме вълнуват особено.

Очите на Кемал проблеснаха злобно.

- Нима? Омръзна ти да флиртуваш с млади жени?

Тимъти се усмихна горчиво.

- Не. Защото съпругата ми избяга с млад белгийски археолог - обясни той с глас, натежал от горчива ирония.

Сърцето на Есра затуптя по-бързо. Помисли си, че Тимъти няма да успее да овладее гнева си и ще избухне всеки момент. Американецът обаче продължи да говори искрено, сякаш се обръщаше към близък приятел:

- Разбирам те добре. И аз го преживях болезнено. Жената, която обичаш и на която се доверяваш, те напуска заради друг. След известно време, така или иначе, свикваш. След много сълзи,

310

след много нощи на пиянски ступор и самосъжаление започваш да размишляваш трезво. - Ненадейно той избухна в смях. - Накрая стигнах до заключението, че тези земи са виновни за любовните разочарования. - Всички с изключение на Кемал, който го наблюдаваше безучастно, го слушаха съсредоточено. - Повярвайте ми, не се шегувам. Всичко е започнало по тези земи преди девет хиляди години. Чували сте за Богинята-майка - първото женско божество, закръглена жена с по един лъв от двете страни и дете между краката. Тя е първото божество в историята на човечеството. Знаете ли защо древните жители на Анадола са я избрали за свой бог? Защото мъжете не осъзнавали ролята си при зачатието. Смятали, че жените забременяват благодарение на вятъра, дъжда, реките, накратко - на природата. По онова време тази идея не била никак необичайна. Хората се смятали за част от природата. Възприемали раждането като магия, като чудо. Матриархатът несъмнено също си казвал думата. Но главната причина било невежеството на хората по въпроса за възпроизводството. Липсата на познание създала Богинята-майка. Култът към нея бил толкова силен, че просъществувал в Анадола и след установяването на патриархата. Нашите патриархални хети например имали мъжко божество - бога на бурите Тешуб, - но продължавали да вярват и в богинята на слънцето Хепат, и в богинята Купаба. И любовта е също като богинята - заслепяваща илюзия. Тя е творение на мъжа. И негова дилема. От една страна, той създава семейство, за да има собствена жена, ала от друга - копнее за жената на съседа. Помислете как Парис отвлича Елена в „Илиада“, помислете за рицарската любов през Средновековието. Това положение обаче е по-тежко за жените. В епохата на матриархата те имали много любовници, а по-късно се оказали затворнички вкъщи като собственост на един-единствен мъж. Не е ли естествено да пожелае съпруга или сина на съседката? Но желанието и е забранено, грешно, срамно. И именно от тази недостъпност се ражда любовта. Да обичаш, означава да преувеличаваш качествата на някого, когото не можеш да имаш, да си представяш, че той е идеалният човек, и да изпитваш страстна привързаност към него. Колкото по-големи са препят-

311

ствията към него, толкова по-пламенна е халюцинацията. Както древните ни предци боготворели жените, защото не разбирали зачатието, така и ние създаваме култ, граничещ със сляпата вяра, сметнем ли, че не сме в състояние да живеем без някого. Според мен любовта е съвременната версия на примитивната тенденция да се преувеличават качествата на любимия.

Когато Тимъти заговори, Есра не разбра какво цели. Ала видя как всички попиват думите му и осъзна, че той се стреми да уталожи горчивия спор и да заглади положението. Поздрави го мълчаливо за успешния опит и се включи в играта:

- Но ти представяш мъжката гледна точка. - Целеше не да противоречи на Тимъти, а да насочи разискването в друга посока. - Да не би да твърдиш, че жените не са способни да се влюбват?

- Способни са, разбира се. Култът към Богинята-майка е създаден не само от мъжете, а от въображението на цялото човечество. В крайна сметка няма значение каква е любовта - хетеросексуална или хомосексуална. Според мен всичко е израз на същата примитивна илюзия.

Бернд, заслушан съсредоточено още откакто чу думата „любов“, се намеси:

- Навярно имаш право, но дори любовта да е навик, наследен от примитивен светоглед, дори да се смята за глупава илюзия и да причинява на хората повече болка, отколкото радост, животът без любов е злочест живот.

- Да, съгласен съм - не си живял пълноценно, ако не вкусиш любовта - съгласи се Тимъти, - но това чувство вече не ме съблазнява. Не, благодаря, не си струва.

Точно когато гневът на всички изглеждаше стихнал и се бяха потопили в далеч по-приятен разговор, Кемал пак се разбунтува:

- Не ти вярвам! Казваш го, за да се оневиниш. Но аз ще се погрижа рано или късно всички да разберат какъв лъжец си!

При тези думи той излезе от стаята, преди някой да успее да проговори, затръшвайки вратата след себе си. Тимъти го изпрати с безпомощен поглед.

312

Двайсет и втора плочка

Станах дворцов писар, ала така и не успях да изтрия спомена за очите на Ашмуникал, вперени отчаяно с мен. Донякъде затова изпълнявах задълженията си толкова усърдно - и за да не усещам отсъствието на Ашмуникал, и за да докажа колко съм добър в работата си.

През онези дни още не бяхме се освободили от асирийската напаст. Асирийските войници опожаряваха земите и вилнееха около нас по-страшни от чудовищен огън. След Самал завзеха царствата Гургум и Кашка. Сломиха тези противници и отново се появиха пред прага ни - с пехота, бойни колесници и кавалерия.

Наложиха ни непосилни данъци. Приехме безропотно, но Тиглатпилесер не се задоволи с това. Не оттегли войската си от нашите земи. Въведе така нареченото Управление на външните региони. Принуди ни по време на война да даваме войници за армията му.

С цената на унизителен договор получихме мир за втори път. Наричам го унизителен, но само благородниците се срамуваха от него. Хората и робите посрещнаха мира с празненства, продължили три дни и три нощи. Защото те умират, техните домове изгарят, те гладуват и тях прокуждат в изгнаничество по време на война. Да работиш на нивите край Ефрат, да дялаш камъни, за да строиш сгради и да вършиш черната къщна работа, е тежко, но е по-добре, отколкото да воюваш. Затова хората нарекоха Пизирис „Милостивия цар“.

Голяма част от зърното и плодовете ни, най-угоените говеда, свине и овце и най-изтънчените ни вина и бира поемаха към Асирия, нямаше обаче значение, понеже поне царуваше мир. Мъжете бяха щастливи. Робите бяха щастливи. Жените бяха щастливи. А аз, дворцовият писар Патасана? Бях ли щастлив?

Месеци наред избягвах да си задавам този въпрос. Макар да не успях да свикна с отсъствието на Ашмуникал, изпълнявах съвестно задълженията си. И усилията ми не бяха напразни -

313

станах най-младият, ала най-почитаният член на Съвета на благородниците. Цар Пизирис ме назначи за свой главен съветник, какъвто навремето бе баща ми. Всяко негово действие показваше колко високо ме цени и колко ми се доверява. Аз също му вярвах, благоговеех пред него и благодарях на боговете, задето са ни дали такъв прозорлив и смел владетел. И така, докато Лаймас, помощник и на баща ми, и на мен, не легна на смъртен одър.

Не идваше в двореца дни наред. Не се чувстваше добре и помоли да си почине. Ала почивката не го изцери и състоянието му постепенно се влоши. В деня преди да умре, ме повика в дома си. Приех веднага поканата. Прекосих малката му градина и застанах пред къщата му. Синът му ме посрещна на прага.

„Татко те чака. Страхува се да не би да умре, преди да говори с теб.“

Учудих се. Какво толкова важно имаше да ми съобщи Лай-мас? Влязох, обзет от любопитство. Някога едрото тяло на стария Лаймас се бе стопило и чезнеше в голямото легло. Лицето му бе по-бледо от платно. Синът му коленичи и му прошепна в ухото, че съм пристигнал. Лаймас обърна към мен присвитите си очи, събра всичката си сила и ме извика да застана до него. Отпъди с ръка роднините си да излязат от стаята. Останахме сами. Пое си дъх и подхвана бавно:

„Извърших грях, Патасана.“

Едва го чувах. Приведох се към него.

„Сторих голямо зло на баща ти Арарас. Предадох мъжа, който винаги ми помагаше, най-добрия ми приятел през целия ми дълъг живот. Сторих голямо зло и на теб, и на семейството ти.“

Понечих да оспоря думите му, но той ме прекъсна:

„Не ме прекъсвай, не ми остава много време. Помниш ли договора, който баща ти занесе на Тиглатпилесер? Аз го написах. Знаеш ли защо? Защото в тази плочка Пизирис изразяваше предаността си към асирийския цар и за доказателство му изпращаше главния си писар, понеже научил, че е шпионин

314

на фригийците и урартците. Не Тиглатпилесер уби баща ти, а войниците на Пизирис по пътя към асирийския цар. Пизирис откупи живота си с отсечената глава на баща ти.

Думите му ме вбесиха.

„Лъжеш! - изкрещях и го разтърсих, макар да береше душа.“

„Де да беше така! - поклати тъжно глава Лаймас. - Откога ме измъчва съвестта! Пизирис заплаши да ми отреже езика, ако кажа истината. Страхувах се и я крих до днес. Сега умирам. Не мога да се явя пред боговете с този грях.“

Спомних си думите на баща ми при сбогуването ни и разбрах, че Лаймас казва истината. Сълзите, сдържани още откакто получих вестта за татковата смърт, рукнаха по страните ми. Изпълниха ме болка и ярост, задето съм бил предаден. Докато плачех, старият Лаймас отправи последната си молба към мен:

„В никакъв случай не показвай на Пизирис, че знаеш истината. Веднага ще те убие. Мъж с твоя ум не би враждувал с царя. Продължавай да живееш в съгласие с Пизирис както досега.“

Излязох от дома на Лаймас и краката автоматично ме понесоха към двореца - все едно овца се отправя по навик към кошарата. Влязох в двореца, вдигнах глава и се огледах. На неговите собственици ли принадлежах? Същите, превърнали дядо в изгнаник, принудили ме да се разделя с възлюбената, убили баща ми? Образованието ми, всичко научено ме подтикваше да отговоря: „Да, принадлежиш на боговете и на техния земен представител цар Пизирис“. Ала болката в сърцето ми, яростта, изпълнила тялото ми, огънят, възпламенил очите ми, говореше: „Не, принадлежиш на дядо си Митанува, на баща си Арарас, на възлюбената си Ашмуникал“.

Аз, Патасана, съвършеният главен дворцов писар за пореден път се разкъсвах между сърцето и разума си.

315

Двайсет и трета глава

Есра имаше желание да напише безупречно експозе за пресконференцията, но не знаеше как да започне. Седеше сама в класната стая. Бернд и Тимъти работеха в своите стаи. Елиф не искаше да разговаря с никого и излезе на разходка сама. Тео-ман, Кемал и Мурат отидоха в единственото градско кафене с телевизор, за да гледат приятелския мач „Фенербахче“ - „Реал Мадрид“. Есра не си падаше по футбола, но този път охотно разреши да отидат в града с надежда Кемал да се поуспокои.

Седеше пред компютъра и търсеше точните думи. Беше подготвяла доклади за две от ежегодните конференции на Министерството на археологическите проучвания, но този път искаше да напише нещо по-различно, по-вълнуващо и по-изчерпателно. Затова с болезнени усилия обмисляше как най-добре да предаде идеите си. Ала началото и убягваше. Съчиненията я затрудняваха и в гимназията. Баща и винаги предлагаше да започне с изречение, което по някакъв начин обобщава съдържанието на съчинението. Обясняваше и, че намери ли първото изречение, следващите сами ще се излеят върху листа. Първоначално се съмняваше в метода, но след като го пробва и видя, че наистина работи, си промени мнението. Изпитанието да измисли въпросното изречение обаче оставаше. Отвори файла с преводите на Тимъти. Чете известно време и най-сетне откри каквото търсеше в думите на Патасана: „Когато погледнеше към Ефрат, дядо виждаше в сиянието на водите и тайната на нашата радост, а баща ми виждаше в Ефрат могъществото, благодарение на което надделявахме над враговете - виждаше маслините, нахута, пшеницата, кайсиите, гроздето. Попитаха ли го „Какво е Ефрат?“, дядо щеше да отговори: „През деня тя е светлината, сияеща в очите на любимата, а нощем е буйната и гарвановочерна коса“. Попитаха ли татко, щяха да получат следния отговор: „Ефрат е плодотворна вода, която трябва да браним от враговете“.

316

Да, щеше да започне с този откъс. Великата река, наричана от хетите Мала, се вливаше безмълвно в Персийския залив, от хилядолетия даряваше изобилие и благополучие на хората и представляваше изворът на всички цивилизации - и в миналото, и сега, - процъфтявали край бреговете и. Щеше да вплете реката в цялото експозе.

Пръстите и се плъзнаха бързо по клавишите. За пореден път баща и се оказа прав. След първия параграф останалото се изля спонтанно. Прочете на глас текста, изтри някои изречения, пренаписа други; тук-там замести няколко думи с по-точни и за час-два експозето бе готово. Нанесе и последните корекции, оставаше само да го принтира. В това време Теоман, Мурат и Кемал - „собствениците“ на стаята - влязоха. Есра ги поздрави весело.

- О, футболните поклонници се връщат!

Приятелите и не изглеждаха никак въодушевени.

- Върнахме се - промърмори Теоман и се затътра към леглото си.

Мурат също изглеждаше унил.

- Какво има, момчета? - попита Есра.

- Направо ни разбиха! - изхленчи Мурат.

Есра се засмя.

- О, изгубихте мача, така ли?

- Не е смешно, Есра - укори я Теоман.

- Какво толкова? Нали е приятелски мач?

- Приятелски, да, но знаеш ли кое е най-лошото? Бивш играч на „Фенербахче“ вкара победния гол за противника. Иначе щяхме да завършим два на два.

- Подлец! Повдига ми се от него - процеди Теоман през зъби.

- Никакво гадене! Позволено е чак след пресконференцията!

Без да обръща внимание на думите и, Теоман се строполи на леглото. Мурат последва примера му.

- А кой ще прочете текста ми? - възнегодува Есра.

317

- Аз - кимна Кемал.

Явно поуспокоен, изглежда, не приемаше толкова тежко резултата от мача. Отиде до принтера, откъдето излизаше беловата.

- Този доклад ли ще изнесеш на пресконференцията?

- Да - отвърна Есра, доволна, че приятелят и се интересува от писанията и. - Всякакви критики за съдържанието са добре дошли.

Кемал взе листовете и седна на една пейка.

- Съжалявам за държанието си - каза смутено, преди да започне да чете. - Надявам се да ми простиш.

- Загрижена съм за теб. Измъчваш се… А дали си струва?

- Не искам да го обсъждам - поклати глава Кемал с изопнато лице. - Да се залавяме за работа.

Усетила, че Кемал започва да се съвзема, Есра не настоя.

- Ще изляза да се поразходя и да подишам чист въздух, докато четеш. Цял следобед стоях затворена в стаята.

В задния двор слънцето залязваше. На масата в беседката бяха подредени подноси с нарязано на кубчета месо, резени домати и зелени чушки. Забравил света, Халаф сръчно ги на-низваше на дълги шишове и припяваше тъжна народна песен на тюркските племена, преселници от Хорасан24. Изглеждаше толкова щастлив, че няколко минути Есра постоя и го погледа мълчаливо. И щеше да продължи да го съзерцава, ако младият готвач, най-сетне усетил втренчените в него очи, не вдигна глава. Видя я и се оплака:

- Срамота, Есра ханъм! Защо не ми казахте, че сте тук?

- Сърце не ми даде да те прекъсна. - Кимна към пъстроцветната изложба върху масата. - Това вечерята ли е?

Устните на готвача се извиха в безгрижна усмивка:

- Точно така. Понеже тази вечер ще идва капитанът, реших да му направим шишчета с доматен сос.

24 Историческа област, включваща източните части от Сасанидската империя; днес се намира в Североизточен Иран, в част от Туркменистан, Афганистан, Узбекистан и Таджикистан. - Б. пр.

318

- Нима? - изненада се Есра. - Мислех, че капитанът не ти допада особено. Обясняваше ми как всички го смятали за луд и прочее…

- Вярно, казах, че е луд, но не е лош човек. Най-опасни са хитреците. А той е от онези, дето полудяват, защото са обсадени от крадци и злосторници. Нямат друг избор, клетниците. Гневът му обаче не наранява никого. Или наранява само него. Виж, Кемал бей не е такъв. Той е способен да нарани.

- Влюбен е - напомни му Есра, за да защити приятеля си. Седна и продължи: - Любовта също е лудост.

- Той не е луд, просто е неразсъдлив. - Уточнението разсмя Есра, а готвачът продължи: - Ако беше луд, щеше да се опитва да крие обидата си от другите. Нямаше да излага и себе си, и горкото момиче, и другия мъж. Лично аз се възхищавам на Тим. Неверник е, но е истински мъж. А и какъвто е як, с един удар ще прекатури Кемал. Но е видял много, не изгуби самообладание и разреши мирно въпроса…

Шишът в ръката му бе готов и той го остави върху подноса с доматите. Взе друг и започна да набожда късовете месо.

- Не се занимавайте с този Кемал, Есра ханъм. От самото начало не го харесвах, а сега съвсем ми падна в очите. Момичето му каза ясно, че не се интересува от него. Какво повече иска? Колкото и да му е трудно, трябва да се откаже. Така постъпват истинските мъже. Дори в нашия край момичетата вече сами си избират съпрузи.

За да прекъсне монолога на Халаф, който явно щеше да се проточи до безкрайност, Есра взе един шиш.

- Дай да ти помогна.

- Внимавайте да не се набодете!

- Спокойно, знам как се правят шишчета! - сряза го Есра.

По лицето на Халаф се разля детинска усмивка.

- Добре, ама нанижете и домати на шишчето.

Есра започна да набожда резените като изпечен майстор на шиш-кебап. Халаф се успокои. Притеснена да не би да под-

319

хване отново темата за Кемал, Есра насочи разговора в друга посока:

- Чух, че в района имало арменски села. Вярно ли е?

Халаф присви подозрително очи под сключените си вежди.

- Махмут и приятелчето му се оказаха невинни, а? - попита той, вместо да отговори на въпроса и. После продължи многозначително: - Казах аз…

Самодоволството му подразни Есра.

- Как стигна до извода, че Махмут и приятелят му са невинни? Просто те попитах нещо.

Халаф я погледна изпитателно. Дори гневът и не успя да разсея съмненията му.

- Кажете ми истината, Есра ханъм. Те ли са убили хаджи Сетар и Решат ага?

- Капитанът смята така. Но стига гатанки! Отговори на въпроса ми!

Макар и недоволен от думите и, Халаф се примири.

- Има две арменски села. Едното е Гьовен, селото на Абид ходжа.

- Чакай… чакай малко - прекъсна го Есра, внезапно наострила слух, несигурна дали е разбрала правилно. - Да не би Абид ходжа да е арменец?

- Разбира се. Арменец е като всички в селото.

Есра се обърка съвсем.

- Как е станал ходжа тогава?

- Какво му пречи? - учуди се Халаф. - Всички вече са мюсюлмани. Никой не се представя за арменец или християнин. Неловко им е. Затова бащата на Абид ходжа го изпратил в училище за имами.

По лицето на Есра се изписа удивление.

- Интересно! - възкликна тя. - А как арменските села се спогаждат с другите?

- Добре. Нямат проблеми. Някои ги гледат накриво, но аз не съм забелязал нищо нередно. Честни хора са.

320

Абид ходжа не излизаше от ума на Есра. Бил арменец, представете си! Първото убийство бе извършено в джамията, където работеше ходжата, а второто - в селото му… Възможно ли беше той да е убиецът? Преструвал се е на правоверен мюсюлманин, а всъщност е отмъщавал за предците си?

- Убийства като тези на хаджи Сетар и Решат Тюркоглу са били извършени преди седемдесет и осем години - опипа почвата Есра.

Очите на Халаф заискриха. Спря да нанизва местото и я погледна заинтригувано.

- Не знаех - призна той. - Но ще поразпитам. Кого са убили?

- Блъснали отец Киркор от камбанарията на църквата, която сега е джамия, а Оханес ага обезглавили на пътя към селото и сложили главата му в скута. Ковачът Гаро обесили на греда в ковачницата му.

- Господи! - възкликна ужасен Халаф. - Убийствата наистина си приличат!

- Чувал ли си нещо за тези хора?

- Е, и вие знаете кой е свещеникът Киркор.

- Как така?

- Помните ли Неверницата Надиде, дето дойде при Тим?

- Какво общо има Надиде с всичко това?

- Много! Надиде, с рождено име Надя, е дъщеря на отец Киркор.

- О, да! Спомних си. Ами Оханес и Гаро?

- Чувал съм за Оханес ага. По онова време дядото на Решат ага, Исфендияр, бил разбойник. Когато станало ясно, че французите ще се оттеглят от Антеп, започнал да подкрепя усърдно Националните сили и да тормози арменците. Убил Оханес ага и си присвоил земите му. Но за Гаро не съм чувал.

- И друго ме интересува. Дали има връзка между Абид ходжа и отец Киркор?

- Не знам, но знам, че Абид ходжа е сродник на Оханес ага.

При тази новина очите на Есра просияха.

321

- Значи има две основателни причини Абид ходжа да смята Решат за свой враг - заключи тя замислено, сякаш убеждаваше не Халаф, а себе си. - Решат не само обсебил сестра му, но и земите на предците му.

Халаф се усмихна гордо, че е излязъл прав.

- Най-сетне проумяхте! Няма как да е другояче. Невъзможно е Махмут да е убил Решат ага. От самото начало ви казах, че Абид ходжа е убиецът!

Есра обаче не бе убедена.

- Добре де, но има ли причина Абид ходжа да убие хаджи Сетар?

Халаф се намръщи.

- Няма причина. Абид не е убил хаджи Сетар. Убил го е Шехмуз…

Халаф замълча, защото забеляза, че Тимъти и Бернд идват към тях. Двамата чуждестранни археолози обсъждаха разликата в традициите на Асирия и Харан. Щом обаче видяха какво ще вечерят, забравиха историята и бързо се пренесоха в настоящето.

- О, шиш-кебап! - облиза се доволно Тимъти, очевидно съвзел се след сутрешната свада. - Да живее Халаф! Най-после ни поднасяш любимото ми ястие!

- Ако знаех, че го обичате толкова, щях да го приготвя и по-рано.

- Нали няма да сложиш много подправки? - намеси се Бернд, наблюдавайки заинтригувано как Халаф нанизва месото на шишчето. - Веднъж опитах шиш-кебап в Адана и цялото ми тяло лумна.

- Това не е адански кебап, хер Бернд - обясни Халаф. -Аданският кебап се прави с кълцано говеждо, а този - с цели парчета месо.

Германецът се поизчерви леко.

- Виждам, че месото не е накълцано. По-добре е да не прекаляваш с подправките, това казвам.

322

- Ама нали същото обяснявам и аз! Че този кебап не е лютив!

Есра наблюдаваше крадешком Бернд. Включването на Абид ходжа в списъка със заподозрени я облекчи донякъде, но не бе отхвърлила напълно вероятността Бернд да е извършителят. Питаше се дали семейството на съпругата му е живяло в този район. Реши още сега да се възползва от възможността да разбере.

- Бернд - подхвана тя, - в коя част на Турция живеят роднините на съпругата ти?

- В Киликия, поточно в Хатай - отговори невинно Бернд, очевидно без да подозира подтекста на въпроса.

Есра се зарадва, че не живеят тук.

- Тъстът ми също обича да пече месо на скара - продължи германецът. - Било слабост на всички южняци.

- Не само на южняците - уточни Тимъти. - Виж Есра. От Истанбул е, а ниже месото на шиша като истински майстор на кебап. Много вкусно изглежда! Устата ми се пълни със слюнка. -Посочи грила пред кухнята и попита готвача: - Да запалим ли огъня?

- Рано е още - отвърна Халаф. - Огънят ще е готов за нула време. По-добре да почакаме да дойдат и другите и тогава да го запалим.

Едва след два часа се събраха за вечеря. С изключение на Елиф всички се настаниха около масата. Седнал на същото място като следобеда, Кемал слушаше мълчаливо как си говорят колегите му. Капитанът пристигна последен. Носеше пакет и вместо с униформа бе облечен в бяла риза и бежови памучни панталони. Есра стана да го посрещне. И двамата усещаха приятен трепет. Ако бяха сами, сигурно щяха да се прегърнат. Задоволиха се обаче със замечтани погледи и бегло докосване.

- Сладолед с фъстъци - обясни Ешреф, подавайки и пакета. - Издържа целия път от Антеп, но най-добре го сложи във фризера, за да не се разтопи.

Подочул думите му, Халаф не се стърпя и вметна:

323

- Отлична идея, капитане! Сладоледът върви чудесно с кебапа.

Есра отиде да прибере десерта в хладилника, докато Еш-реф се ръкуваше с всички от археологическия екип.

- Много си изтупан! - подкачи го Мурат. - За пръв път те виждаме толкова наконтен.

Младежът не таеше задни мисли, но смуглото лице на капитана поруменя.

- Невинаги ходя в униформа. След работа предпочитам да нося цивилни дрехи.

Наложи се Тимъти да го защити.

- Униформите всъщност са удобни - поясни той. - Спестяват ти ежедневните главоболия какво да облечеш.

- О, хайде, Тим! - прекъсна го Теоман. - Не се обиждай, капитане, но според мен униформите обезличават хората. Лишават ги от индивидуалност, от уникалност.

Лицата на сътрапезниците изведнъж станаха много сериозни. Всички се чудеха как ще отговори капитанът, но Мурат го изпревари:

- Някои отличителни черти обаче униформите са безсилни да променят.

- Например? - обърна се Теоман към младия си колега.

- Чревоугодничеството. Дори в униформа, ти пак щеше да си най-лакомият в екипа - разсмя се Мурат и другите му запри-гласяха.

- Ха-ха! - сряза ги Теоман. - Не ти ли омръзнаха тези шегички, момче? Поразмърдай си мозъка и си разнообрази репертоара, та всички да се посмеем.

Докато мъжете си разменяха хапливи реплики, Халаф подреди доматените шишчета над огъня с цвят на нар. Цвърченето незабавно насочи вниманието на сътрапезниците към кебапа. Капитанът се приведе и шепнешком попита Есра защо Елиф я няма.

- Не знам - отговори тя, също притеснена от отсъствието на младата жена. - Още не се е възстановила напълно, сигурно е заспала. Ще изпратя Мурат да я доведе.

324

Мурат се върна от стаята на Елиф сам. Обяснила, че не се чувства добре и няма да вечеря. Тимъти и Кемал приеха привидно невъзмутимо съобщението. Отначало Есра се разтревожи и понечи да отиде да се скара на Елиф, но размисли. Така бе по-добре. Една вечер без нея щеше да поуспокои духовете.

Ешреф им каза, че е говорил с кмета. Когато чул, че на пресконференцията ще присъстват турски и чуждестранни журналисти, Едип бей приел охотно да помогне. Оборудването и персоналът на общината били на разположение на археолозите за пресконференцията.

Халаф вече бе свалил от скарата доматените шишчета и печеше месните. След няколко минути изкусителен аромат изпълни въздуха.

- Да пийнем нещо, а? Само тази вечер? - примоли се Тео-ман, който се въртеше на стола, все едно миризмата му причиняваше болка. - Такова месо не се яде без алкохол, невъзможно е! - Насърчен от факта, че Есра не го сряза веднага, той се обърна към Ешреф: - Как мислиш, капитане? Да пийнем ли?

- Разбира се - кимна Ешреф в неведение за възраженията на ръководителката на екипа. - Ако знаех, щях да донеса анасонова ракия. В хладилника ми има две бутилки.

Теоман изопна решително рамене.

- Няма проблем, капитане, и ние имаме. - Погледна към другите и попита: - Всички ще пийнете ракия, нали?

- Аз предпочитам червено вино - обади се Бернд.

- Добре, червено вино за Бернд - съгласи се Теоман и се обърна към Мурат: - Хайде, младежо, помогни ми да донесем бутилките.

Есра поклати глава, изпращайки с поглед двамата, запътили се към кухнята. И на нея и се пиеше; не бяха пили отдавна. А и алкохолът навярно щеше да позаглади неразбирателството межди Тимъти и Кемал. След няколко минути чашите бяха пълни и в стаята замириса по-силно на анасон, отколкото на печено месо.

325

- Според татко първата глътка преди ядене носи късмет -взе чашата си Есра. - Кой ще вдигне наздравица?

- Понеже Теоман предложи да пийнем, той да каже няколко думи.

- Добре - съгласи се закръгленият археолог и без никакво колебание се изправи пъргаво с вдигната чаша. - Нека моето неумение да намеря точните думи да бъде най-голямата ни грижа…

Замисли се как да продължи, но Мурат го дръпна за ръкава:

- Хайде, човече, анасонлийката ще се стопли!

- Търпение, младежо, не ме пришпорвай… Искам да вдигна чаша за двамината, на които дължим тази прекрасна вечер. На двамата творци, чеда на тези земи, макар да ги делят две хиляди и седемстотин години. Първият е Патасана, единствен по рода си сред раболепните дворцови писари, мъж, написал истинни думи или поне истината, каквато я е виждал. А вторият е кулинарният гений Халаф, който дни наред глези стомасите ни с изкусно приготвени и най-разнообразни ястия. Пия за тези изключителни мъже!

Халаф тъкмо триеше с опакото на дланта си потното си чело, но чу похвалните думи и се усмихна широко, разкривайки наниз от перленобели зъби. Есра си помисли, че ще се смути, но младият готвач от Барак я изненада.

- Лесно се говори - отсече той, решил да се възползва от случая, - но никой не се сети да ме попита дали не искам и аз да утоля жаждата си.

- Какво? - престори се на разгневен Теоман и се обърна към Мурат: - Не сипа ли ракия на Халаф, момче?

- Не ми каза.

- Всичко ли трябва да ти казвам? Веднага занеси ракия на великия майстор!

Сред гръмък смях и звънтене на стъкло всички пресушиха чашите си. Кебапът на Халаф се оказа много вкусен. Не само Теоман, но и Бернд, който отначало отхапваше предпазливо да не би да се подлюти, лакомо поглъщаше крехкото месо и

326

ароматния сос. Есра огледа сътрапезниците си. Всички изглеждаха в добро настроение и тя си помисли, че са забравили сутрешния спор. Макар и малко сдържано, Кемал разговаряше с приятелите си и се смееше на шегите им. Дори не хвърляше злостни погледи на Тимъти. Ако продължаваше така, щяха да се насладят на прекрасна вечер. Уви! Не след дълго избухна спор, който помрачи угощението.

- Беше много вкусно! - Бернд, оглозгал четири шишчета и пресушил цяла бутилка вино, събра палеца и показалеца на дясната си ръка като италианец. - Но защо не ни готвиш чии-кюфте?

- Ще ви сготвя, Бернд. - Доволен от похвалите, Халаф дори пропусна официалното обръщение към германеца. - Щом вече поназнайвате нещичко за кебапа, време е за чии-кюфтета.

Бернд взе искрения отговор на Халаф за подигравка.

- Не ям за пръв път кебап - възрази той. - Опитвал съм и в Адана, и в Диарбекир.

- Браво! - усмихна му се насърчително Халаф. - И сте на „ти“ с чии-кюфтетата, откакто се подвизавате в Турция?

- С чии-кюфте са ме гощавали арменци - прекъсна го с по-груб тон Бернд, - а не турци.

Халаф сбърчи лице.

- Стига, Бернд - поклати снизходително глава Халаф. -Арменците не са майстори на кюфтетата.

- Защо? - Искриците в очите му, подклаждани от виното, бяха угаснали. - Единствено вие ли имате право да готвите чии-кюфтета? Вие ли сте ги изобретили?

- Не, разбира се - намеси се Есра, доловила в каква посока поема разговорът, още щом чу Бернд да произнася думата „арменци“. - Всеки може да ги готви, стига да умее.

- Не е вярно - възрази Халаф. - Не е толкова просто да направиш чии-кюфте.

- Стига, Халаф! - изгледа го ядосано Есра. - Виждала съм и англичани да правят чии-кюфте.

Готвачът обаче не разбираше нито от поглед, нито от дума.

327

- Грешите, Есра ханъм - възрази той. - Нашите предци са измислили рецептата. Затова ние ги готвим най-вкусно.

- Как не! - избухна Бернд. - Хората готвят чии-кюфте от хилядолетия. За пръв път чии-кюфте е изобразено на барелеф от осми век преди новата ера, открит в Каратепе - хиляда и осемстотин години преди турците да дойдат в Анадола. Схвана ли?

- Не съм чак толкоз умен, приятелю Бернд - отвърна под-пийналият Халаф, забравил всякаква учтивост. - Мен ако питаш, арменците не ги бива много да готвят чии-кюфте.

Бернд го изгледа злобно. Есра забелязала яростта в очите на германския си колега и разбра, че е твърде късно. Халаф очевидно не усещаше колко е деликатна темата и усложняваше положението още повече.

- И защо да не ги бива? - поинтересува се германецът. - Те са живели по тези земи дълго преди кракът ви да стъпи тук. Създавали са цивилизации и са издигали големи градове, докато вие сте завземали чужди държави. И на всичкото отгоре твърдите, че не ги бивало да правят чии-кюфте.

Вирнал упорито глава, Халаф зацъка с език:

- Не ги бива, и туйто!

- Стига, Халаф! - извика притеснено Есра.

Готвачът обаче, замаян от изпития алкохол, не се отказваше.

- Защо, Есра ханъм, та ние си говорим най-миролюбиво с моя приятел Бернд - успокои я той, сложи дясната си ръка на гърдите, и се обърна към германеца: - Имаш право, арменците също са живели по тези земи. И имат отлични традиционни ястия, но чии-кюфте не умеят да готвят.

Бернд сбърчи погнусено чело.

- Презирате ги дори по отношение на храната. Предубедени сте до мозъка на костите.

- Нищо подобно, приятелю. С арменците живеем рамо до рамо. Тук дори има арменски села.

- Ха! Арменски села! Хората в тези села не смеят да се нарекат арменци, за да не ги избият като предците им преди години.

328

От спокойната атмосфера край масата не бе останала и следа. Наострили слух, всички следяха словесната престрелка между Бернд и Халаф. Без да забелязва, че е станал център на вниманието, Бернд продължи да навиква готвача. Халаф най-сетне разбра в каква каша се е забъркал, ала бе твърде късно. Разяреният Бернд щеше да размаха юмруци. Младежът не възразяваше да премерят сили, но се страхуваше помътеният му от алкохола ум да не го подведе. Тъкмо обмисляше дали да не се извини на Бернд и капитанът се намеси в спора.

- Според мен не си запознат добре с някои исторически факти - отбеляза той с напрегнат, но решителен тон.

Присвитите очи на Бернд се отместиха от Халаф към капитана.

- Всъщност ти си дезинформиран - отсече уверено той. Фактът, че Ешреф им е гост и им е помагал десетки пъти, не го усмири. - Вашите лидери ви заблуждават от години. Крият истината, че са извършили първия геноцид в историята.

Лека руменина плъзна по смуглото лице на Ешреф.

- Виното е помрачило разсъдъка ти - предупреди го той, подчертавайки всяка дума. - Бъркаш турците с германците.

Бернд не очакваше такъв отговор и се разгневи още повече. Отвори уста да проговори, но Тимъти го изпревари:

- Бернд, успокой се, моля те. Не е време за подобни разисквания.

- Защо? - попита германецът, почервенял като домат. -Свободен човек съм, имам право да говоря за всичко, когато пожелая. - Обърна се към Ешреф и продължи: - Не бъркам турците с германците. Да, ние, германците, допуснахме позорна грешка. Човечеството няма да забрави убийствата, които сме извършили, но ние си поехме отговорността за тях. Защо вие отказвате да поемете своята отговорност?

Капитанът едва не изгуби самообладание, ала успя да се овладее благодарение на Есра, която току го подритваше предупредително под масата.

329

- Виж, господин Бернд, все повтаряш „вие, вие“, но аз съм войник на Турската република, а ти говориш за събития, случили се по времето на Османската империя. Турската република унищожи държавната структура и правителството, отговорни за тези събития.

- Знам - отвърна задъхано Бернд. - Знам, че новите правителства заменят старите. Но новото ви правителство също не призна, че е извършен геноцид.

- И няма да признае - избухна капитанът, - защото хората не са били съзнателно избити, както сте ги изтребвали вие по време на Втората световна война. Принудили са ги да се изселят.

Бернд поклати отвратено глава.

- И затова са загинали хиляди?

- Имало е нежелани случаи по време на масовото изселване…

- Глупости! - прекъсна го Бернд. - Клането е било планирано от Комитета за единство и прогрес и проведено под ръководството на Тешкилатъ махсуса25, понеже водачите на Комитета не успели да придадат национална идентичност и се страхували християнската общност да не разклати насилствено наложеното единство в Анадола. Затова…

- Грешиш. - Капитанът вече не обръщаше внимание на предупредителните сигнали на Есра. - Зле си информиран. През този период османците са се сражавали с руснаците на изток. Арменците започнали да създават неприятности. Подкрепяли руснаците, враговете на османците. Подкопавали фронта в тила. Пробив в тила означава смърт за армията. За смъртта на деветдесетте хиляди войници, загинали от студ в Саръкамъш, са отговорни арменците, защото ги издали на руснаците. При тези обстоятелства не е ли естествено османците да се опитат да подсилят позицията си в тила?

25 Тешкилатъ махсуса (тур.) - специални правителствени сили на Османската империя, сформирани през 1913 г., изиграли са главна роля при арменския геноцид и други наказателни операции. - Б. пр.

330

- Затова ли сте избили стотици хиляди арменци?

- Защо отказваш да разбереш? - кресна капитанът. - Не е станало нарочно. Случило се е, защото хората са действали под принудата на обстоятелствата. Отговорни са руснаците, британците, французите и американците, понеже са поощрили арменците да създадат независима държава с цел да разпокъсат османските земи. Без външна провокация хората, съжителствали мирно по тези земи в продължение на шестстотин години, нямаше да се обърнат едни срещу други.

Сините очи на Бернд се разшириха от гняв.

- Не мисля, капитане! Винаги, когато арменците са се опитвали да отстояват правата си, дори най-незначителните, вие сте ги потапяли в кръв и огън.

- Предубеден си - констатира Ешреф и добави укорително: -Смятах те за поразумен човек.

Спорът ставаше личен. Есра паникьосано обмисляше как да сложи край на всичко това. Ненадейно на помощ и се притече мобилният телефон на Бернд. Сепнат от звука, той успя да отговори едва след няколко секунди. Заговори на немски и отначало Есра се уплаши, защото помисли, че му се обажда Вартухи и Бернд ще се разяри още повече. Безпокойството и обаче се оказа напразно. Не се обаждаше Вартухи, а Йоаким от Германския археологически институт. Пристигнали в Антеп, но в хотела възникнал проблем и затова се обаждат на Бернд.

- Не бива да отиваш сам в това състояние. Нека Мурат дойде с теб - предложи Есра на Бернд, докато мислено благодареше на Йоаким, че я измъкна от затруднението.

Германецът не се вслуша в съвета и.

- Нищо ми няма. Добре съм. Не съм разбунен от виното, а от някои нации, извършили масови убийства.

Ешреф, разбира се, не пропусна да отвърне на удара:

- Тогава не се гледай, защото несъмнено ще побеснееш.

- Тъкмо се канех да ти предложа да се вгледаш хубавичко в историята си. - Бернд се бе изправил, но се олюляваше, сякаш всеки момент ще се строполи. - Погледнете историята си

331

и ще успеете да разрешите и кюрдския проблем. Не го ли направите, чакат ви много неприятности. - Протегна ръка, преди капитанът да отговори. - Довиждане. Друг път ще продължим разискването.

Капитанът пое ръката му, макар да му стана неприятно, че го лишават от възможността да осветли мислите и чувствата си. Когато Бернд се отдалечи с несигурна крачка, Тим също се изправи.

- Ще отида с него. Не бива да шофира в такова състояние.

- Направо са го подлудили тези арменци - промърмори капитанът, когато двамата чужденци изчезнаха в мрака. - Прилича на арменски терорист, а не на археолог.

- Всички са луди - оплака се Кемал. - Никога вече няма да участвам в разкопки с такива като тях.

Пак се наложи Есра да успокоява всички.

- Сякаш няма проблеми в турските екипи!

- Има, но поне никой не обижда страната ни.