Патасана

203

Петнайсета плочка

Цар Пизирис тревожеше татко. Не приличаше на предшествениците си. Не беше нито страхлив и лишен от самоувереност като Астарус, нито храбър и мъдър като Каманас. Пизирис бе амбициозен, коварен и жесток. И в резултат на тези свои черти бързо стана неоспорим властник. Градът обаче, това малко царство не бе достатъчно за Пизирис. Действията на все повечето арамейски жители от семитско потекло, като асирийците например, безпокояха Пизирис. Обсеби го идеята, че не след дълго асирийците ще предадат ключовете на града на арамейците. Мечтаеше да възроди великото хетско царство. Ала само безумец би повярвал, че Асирийската империя, под чието господство живеехме, ще позволи това да се случи, да не говорим колко трудно биха се обединили отново малките градове-държави, в които се бе превърнало някогашното хетско царство. Така или иначе, заслепен от налудничавата си амбиция, Пизирис не виждаше действителността. И понеже се смяташе за всезнаещ, не обръщаше внимание на татковите предупреждения. Горкият ми баща предчувстваше, че наближава бедствие, но неспособен да усмири стремежите на младия цар, се гърчеше в безпомощно отчаяние.

Пизирис смяташе историята за нещо просто като играта на шах, която прадедите ни бяха научили от египтяните. Придържаше се силно и сляпо към убеждението, че ще успее да възроди великата ни империя с дребните ни сплетни. В шаха фигурите не се движат по своя воля; местят се само на квадрата, където ги поставиш. Царете около нас обаче бяха хитри поне колкото Пизирис и достатъчно решителни и опитни да защитават интересите си.

Пизирис вярваше, че богът на бурите и небесата Тешуб, съпругата му, богинята на слънцето Хепат, синът им Шарума и богинята Купаба са на негова страна, защото сънищата му и предсказанията на оракулите му го обещаваха. Но и асирийците имаха могъщи богове - Асур, Енлил, Шамаш и Ищар, богинята

204

на земята и небето. Опиянен от разточителните си сънища, Пизирис забравяше реалността и стъпка по стъпка осъществяваше замисления си подмолен план.

В най-строга тайна се пишеха писма и споразумения. Изпрати първите писма до по-незначителните хетски царе - Унки, бивш цар на Хати, а сега цар на Амк; Пнаму, цар на Самал; Тархулара, цар на Гургум; Алумари, цар на Милидия; Кушташ-пи, цар на Кумух; Урики, цар на Куе; Вашшурме, цар на Табал. Така Пизирис искаше да прецени как тези царства, до едно под асирийско господство, ще приемат идеята му. Получените отговори обаче бяха извънредно предпазливи. Царете припомняха как асирийците са избивали войниците им като жертвени агнета, как са одирали живи и млади, и стари, как са набучвали главите им на кол и са опожарявали градовете им. Царствата не искаха безпричинно да се хвърлят отново в огъня.

Но Пизирис не забелязваше колебанието им и със сляпо упорство продължаваше да осъществява мечтата си. Изпрати писма до фригийския цар Мидас и урартския цар Сардур -смъртни врагове на Асирия, - но не по пратеници. Отнесе ги лично баща ми Арарас. Пизирис му заповяда да им занесе в дар два златни подноса, златен слънчев диск, символизиращ бога на бурите, сребърен елен, символизиращ бога, покровител на нашия град, церемониална секира на бога на планините с двуглав лъв и джинове и други ценности. Заръча му да се опита да прозре намеренията на двамата царе.

Не бе забравена и Асирийската империя. За да създаде впечатление, че в нашето царство всичко е спокойно, за да приспи подозренията на жестокия Тиглатпилесер и да предотврати преждевременно нападение, Пизирис плащаше надлежно данъците и изпращаше на асирийците ценни дарове. И въпреки това се оказа недостатъчно да спаси малкия ни град - в крайна сметка той стана жертва на гнева на тираничния Тиглатпилесер.

Аз, заслепен от любов към Ашмуникал, разбрах какво се е случило много по-късно.

205

Шестнайсета глава

Неспособна да осъзнае какво точно се случва, Есра мислеше само за стрелбата в селото. Чудеше се дали да не позвъни в полицейския участък и да попита какво става, но какво ли щяха да и обяснят? А и уместно ли бе да се обажда, докато Елиф стене от болка до нея? Джипът лъкатушеше по неравните тесни улици на Антеп към каменната сграда на Американската болница „Азария Смит“, а конвулсиите на Елиф се засилиха. Слава богу, благоразумният Тимъти вече се бе обадил на главния лекар. Медицинският екип ги чакаше пред входа и веднага откараха Елиф в спешното отделение. Беше късно - десет през нощта, - но доктор Дейвид бе дошъл в болницата. Лично той извърши първата процедура. После, забелязал побледнелите от страх лица на Есра и Кемал, приближи до тях с окуражителна усмивка и им обясни:

- Няма нищо страшно. Отровата на турските скорпиони обикновено не е смъртоносна. Опасна е само за пациенти, алергични към нея. Бих и антиалергична инжекция, преди да влея серум. Положението е овладяно.

- Чувствам се ужасно! - простена Елиф въпреки успокоителните думи.

Приятелите и погледнаха очаквателно лекаря.

- Възможно ли е да е закъсняла алергична реакция? - прошепна си Дейвид замислено. После се усмихна, забелязал тревогата в очите на двамата придружители на пациентката. - Не се паникьосвайте, животът и не е в опасност. Но за по-сигурно ще я наблюдаваме известно време. Ще остане тук тази, а вероятно и следващата нощ.

- Направете каквото трябва, докторе. Както прецените… -кимна Есра.

- Не се бойте. Вече направихме всичко възможно. Сега ще чакаме ефектът от отровата да премине. Ще отнеме няколко часа. Тук ли ще останете?

206

- Да, тя не бива да е сама в такова състояние - отвърна Кемал.

- Тогава ще ви настаним в стая с три легла, за да бъдете при нея.

Есра го погледна признателно.

- Чудесно! Благодарим за помощта, докторе.

- Няма нищо, това ми е работата.

Сините очи на Дейвид приличаха на очите на Бернд, но не излъчваха студ. Лекарят бе връстник на Тимъти; олисялата му рано коса подчертаваше високото чело. Тънката брадичка пасваше на острите му черти и съчетана с очилата със златни рамки и прозорливия поглед, му придаваше вид на интелектуалец.

- Съжалявам, от притеснение забравихме да се представим - извини се Есра и протегна ръка. - Аз съм…

Лекарят довърши вместо нея:

- Есра… Тим ми спомена за теб, но, честно казано, не очаквах да видя толкова красива жена.

Лицето на Есра поруменя.

- Благодаря. Тим спомена и теб. Доктор Дейвид…

- А аз съм Кемал - представи се почтително младият археолог, но си помисли: „Ха! Приятелят на Тим, естествено, веднага хвърли око на Есра“.

- Приятно ми е да се запознаем - отвърна топло Дейвид. -Да отидем в кабинета ми да пийнем нещо.

Поканата не въодушеви никак Кемал.

- Ще остана тук, в случай че на Елиф и потрябва помощ.

Лекарят не настоя.

- Младежът явно държи да наглежда пациентката. Да отидем да пийнем по нещо двамата? - обърна се към Есра.

В коридора беше спокойно. Двама пациенти разговаряха пред една врата, медицинска сестра обикаляше стаите с поднос с лекарства.

- Как е Тим? - попита лекарят. - Не успяхме да поговорим по телефона. Беше уплашен. Помоли ме само да дойда веднага в болницата. Отдавна не съм го виждал. Добре е, нали?

207

- Да - отвърна Есра и се сети, че трябва да се обади на колегите си да ги уведоми за случката. Все пак побърза да защити Тимъти: - Много е зает напоследък. Открихме хетски плочки. Негова задача е да ги транскрибира и преведе.

- Значи наистина е зает, иначе щеше да намине да се видим. Всъщност би трябвало да ти се сърдя, че ми отнемаш приятеля.

- След сряда може да се срещнете. Тогава ще бъдем малко по-свободни.

Изкачиха каменните стъпала към втория етаж. Скромният, но просторен кабинет на Дейвид се намираше непосредствено до стълбището.

- Седни, моля - подкани я американецът и се настани зад бюрото.

Есра едва седна на посочения и стол и мобилният и телефон зазвъня. Отговори веднага:

- Здрасти, Тим. Ти си, нали? В болницата сме. Доктор Дейвид ни помогна много, жив и здрав да е. Елиф? По-добре е, но тази нощ ще преспи в болницата, а вероятно и следващата. Не, няма нищо тревожно. Ще останем при нея. О… ммм… исках да те питам. По пътя насам чухме стрелба… Да… Имаш ли представа какво се е случило? Така ли? Умирам от любопитство. Е, ясно, ще се обадя по-късно на капитана. Той сигурно знае какво става… Може ли утре да отидеш на разкопките? Всички знаят какво да правят, но ще е по-добре и ти да си с тях. Благодаря. Утре пак ще се обадим. Поздрави другите. Дочуване. Добре, ще му предам… - Есра прибра телефона в чантата си и се обърна към лекаря: - Тимъти ти изпраща поздрави.

- Схватка ли е имало? - полюбопитства той.

- Чухме стрелба по пътя, но не разбрахме какво става.

- През последните два дни са извършени две убийства. Съобщиха го по новините. Питам се кой е виновникът…

- И ние се чудим.

- Баща ми твърди, че преди седемдесет и осем години имало подобна серия от убийства.

Изморените очи на Есра внезапно се оживиха.

208

- Как така?

- Казва, че няколко подобни убийства били извършени в същия район.

- Щом помни събития отпреди седемдесет и осем години, баща ти сигурно е доста възрастен.

- Баща ми Никълъс е на деветдесет и пет години. Но има отлична памет. Бил е главен лекар в болницата преди мен.

- Кой е извършил убийствата преди седемдесет години?

- За съжаление, се наложи да тръгна към болницата, преди да ми разкаже подробностите.

- А ако е важно?

- Значи според теб е възможно да има връзка между сегашните убийства и онези отпреди седемдесет и осем години - опита се да предугади хода на мислите и Дейвид.

- Навярно. Може ли да поговоря с баща ти?

- Разбира се. Ще се зарадва. Онзи ден друг археолог от екипа ви… Бернд - Лекарят се поколеба дали е запомнил правилно името. - Така се казва, нали? Германецът…

- Да, Бернд - кимна Есра, впила любопитно очи в лекаря.

- Отби се вкъщи. Чул за татко от Тим. Разпитваше го какво се е случило с арменците в началото на века.

„Вторачил се е в тези арменци - помисли си Есра. - Само за тях говори. Някой ден ще си навлече сериозни неприятности, глупакът.“

- Баща ми му разказа каквото знае - продължи Дейвид. - След това старецът цяла седмица сияеше от щастие. Да се чувстваш полезен, повдига много духа, когато си на преклонна възраст. Ако не се съгласи, в което силно се съмнявам, ще успея да го придумам. Но съм сигурен, че баща ми ще остане очарован да поговори с красива жена като теб.

- Благодаря - усмихна се Есра, без да стане ясно дали благодари за комплимента, или защото и обещава среща с баща си.

- Олеле! Увлякохме се в разговора и не те попитах какво ще пиеш. В Антеп това е сериозна простъпка. Гостите тук винаги са на почит.

209

- Благодаря, предпочитам нещо студено…

- Чай с лед? Местните не го обичат много, но според мен е най-добрият начин за разхлаждане.

- Звучи чудесно - съгласи се Есра. След като Дейвид заръча да им донесат чай, Есра промърмори като виновно дете, надяващо се на снизхождение: - Извинявай, но дали е позволено да се пуши тук?

- Тук да, но не и в коридора. Не се притеснявай, драга, аз също паля лула след ядене. Индианското проклятие е прилепчива привичка.

Забелязал учуденото и изражение, лекарят попита:

- Не си ли чувала легендата? Когато белите завзели земите им, индианците ги проклели с тютюна. И проклятието им ни преследва до ден днешен.

Есра запали цигарата си през смях.

- Не ти ли доскучава тук? - попита тя.

- Защо да ми доскучава? Тук съм роден. Този град ме е подготвил за живота. По тези улици съм играл на гоненица и прескочикобила, къпал съм се в река Алебен - без знанието на татко, разбира се, - ловувал съм птици из полята, въоръжен с прашка, разучавал съм древните крепости и подземните пещери край града, подлагал съм на изпитание смелостта си и съм търсил приключения. Когато пораснах, заминах за Щатите, учих медицина в Хюстън. Видях и мегаполисите, и малките градчета в Европа и Америка, опознах различни култури. Но Антеп продължаваше да заема специално място в сърцето ми - като чистото, свенливо вълнение на първата любов, нещо, което никога не се повтаря, никога не преживяваш отново. И, както виждаш, в крайна сметка се върнах тук.

Напуши я смях от поетичната реч на Дейвид, но не се издаде.

- А на баща ти? Изобщо ли не му липсва Америка? - попита тя.

- Той също е роден тук. Бил е главен лекар на болницата преди мен, а преди него главен лекар е бил дядо ми Крисчън.

210

Семейството ми живее в този град от три поколения. Баба ми, майка ми и брат ми са погребани тук.

Есра изтръска пепелта от цигарата си в мраморния пепелник върху малката масичка.

- Не знаех, че болницата е толкова стара! - възкликна изненадано.

- Вероятно не толкова, та да заинтригува археолог, но е доста стара - обясни Дейвид. - Основана е през 1878 година от американски мисионери.

- Името на входа на болницата…

- Азария Смит? Дипломирал се в „Йейл“ и дошъл в Антеп. Бил сред първите лекари, пристигнали в Айънтап, както се наричал градът по онова време.

- Учил е в „Йейл“? Също като Тим?

- Да, но Азария Смит дошъл тук през 1847 година. За съжаление, се разболял тежко от тиф или пневмония и починал. Нарекли болницата така в негова памет.

Есра тъкмо щеше да зададе нов въпрос и на вратата се почука. Медицинска сестра донесе два чая с лед.

- Нуждаете ли се от още нещо? - попита любезно тя и остави чашите пред тях.

- Пациентката в седма стая има придружител. Попитай го дали иска нещо.

Медицинската сестра излезе, а Есра полюбопитства:

- Извини невежеството ми, но защо американците са решили да построят болница точно тук?

- За да разпространяват протестантството - обясни Дейвид, отпивайки от чая. - В началото на миналия век група американски духовници тръгнали по света да разпространяват протестантството. Нарекли мисията „Голямото пробуждане“. Целта им била да внедрят религията си, като установят връзка с хората, основавайки благотворителни институции, здравни и учебни центрове. Така е създадена и нашата болница.

- Но вече не се занимавате с мисионерство, нали?

211

- Не, не - поклати глава лекарят. - Осигуряваме само здравни грижи. Между нас да си остане, но аз и бездруго не се спогаждам кой знае колко с религията. Не съм атеист като Тим, но се съмнявам сериозно в съществуването на Бога, описан в Библията.

- Тим не вярва в Бог?

- Не. Не ти ли е казвал? Сигурно сте толкова заети да разисквате хетските богове, че не ви остава време да обсъдите своите.

- Предполагам. - Есра изгаси цигарата си в мраморния пепелник, поклати глава и добави: - Честно казано, изненадана съм, че Тим е атеист.

- Защо? На вярващ ли ти прилича?

- Не, никак. Но… не знам… просто ми се струва странно.

- Имаш право, странно е, но Тим е най-честният атеист на света. Сигурно има и вярващи, честни и добри като него. Не знам… Дядо Крисчън беше такъв. Намирам прилика между него и Тим. Честността и добросърдечието на дядо обаче бяха продиктувани от личен интерес, защото в крайна сметка той мислеше за отплатата в отвъдния свят. Не го признаваше пред никого, но тайно подозираше всеки, който не е протестант. Не съм забелязвал такова нещо у Тим. Фактът, че е избрал да бъде честен и справедлив, без да вярва в Бог и в отвъдното, придава още по-голяма ценност на поведението му.

- И моят баща мисли като теб - отбеляза Есра, отпивайки от чая си. - Твърди, че първата стъпка към по-извисена цивилизация ще бъде направена, когато хората започнат да проявяват доброта, без да се страхуват от адските мъки.

- Чудесно се е изразил! А според мен Тим е един от основоположниците на тази цивилизация.

Твърдението му и се стори попресилено, но Есра не възрази.

- Явно го харесваш много - констатира тя.

- Вярваш или не, не съм срещал човек като него, никога, макар да съм видял доста свят. Бях в Америка, две години живях в Париж. Ходих дори до Катманду. Познавам много хора,

212

но никой не е като Тим. Той е и учен, и бохем. Толкова е общителен, часове наред може да разговаря с всеки, дори с ратаите в селските кафенета.

Есра се сети как Тим се бе сприятелил дори с Неверницата Надиде.

- Възхищавам му се за това - продължи Дейвид. - Може да говори за всичко, но не е сноб.

- Да умееш да говориш за всичко, не е чак толкова възхитително качество - възрази Есра, отегчена от похвалите, с които лекарят обсипваше Тим. Навярно завиждаше тайно на колегата си, макар да не го признаваше. - Човек, който знае по нещо за всичко, не притежава задълбочени знания.

- Точно това е удивително! Тим не е такъв. Нямам представа дали защото е пътувал толкова по света, или защото е чел много, но има задълбочени знания за всичко, което обсъжда. Умее да обяснява простичко дори най-сложните академични теми. При него простотата не означава повърхностност. И е предан приятел. Отдавна не съм усещал така нечия липса и не съм мечтал толкова за нечие присъствие.

Есра знаеше, че Тим е талантлив археолог, всеотдаен изследовател и добър човек, ала според нея докторът го превъзнасяше до небесата, все едно бе модерен пророк, вероятно защото се чувстваше самотен в този отдалечен югоизточен град. Тим сигурно му се струваше забележителен, понеже тук не намираше с кого другиго да поговори.

- Сигурно обикаля тези краища заради приятелството си с теб - подметна тя шеговито.

- Съмнявам се. Пише книга. Затова е дошъл. Но тук му харесва. Нещо повече, привързан е към тези земи. Миналата година терористи похитили Тимъти и един младши лейтенант, докато пътували в Османие.

Есра се ококори смаяно.

- Наистина ли? Не знаех.

- Тим не обича да обсъжда злощастни инциденти.

- И какво станало после?

213

- Застреляли и убили лейтенанта, но пуснали Тим. Едва се съвзе. Виждал съм го да плаче като дете. Предложих му да се консултира с психолог, отказа.

Есра се опита да си представи Тим да плаче, но не успя. Дейвид продължи:

- Обича толкова тази страна и хората тук, че навярно го боли повече от всички нас да ги вижда как се избиват.

- Местните също го харесват - отбеляза Есра, най-сетне преодоляла стъписването си от наученото. - В района на разкопките от всички в екипа селяните се спогаждат с него най-добре.

- И, разбира се, го харесват. Той не се занимава само с наука, работи и за местните. Преди две години организира здравни консултации по селата. Персоналът ни участва цял месец в кампанията.

- Нещо в тона ти ми подсказва, че не си останал много доволен от тази дейност.

- Работиш безплатно, обикаляш селата, кой би останал доволен! - възкликна Дейвид, но тутакси се разсмя. - О, не вземай думите ми твърде на сериозно! На всички ни се отрази добре. Радвахме се, че помагаме на хората.

- При това, без да се опитвате да ги направите протестанти.

- Да, движеше ни единствено добротата в сърцата ни.

Дейвид забеляза, че Есра си поглежда крадешком часовника.

- Ако си изморена, няма да те задържам повече.

- Няма да е зле да нагледам Елиф.

Истинското и намерение обаче бе да остане сама, за да се обади на Ешреф. През целия разговор с лекаря безпокойството и за капитана туптеше в главата и като зъбобол.

- Благодаря за приятния разговор - каза тя и стана.

- За мен беше удоволствие.

Преди да стигне до вратата, Есра напомни на лекаря:

- Няма да забравиш да попиташ баща си, нали?

- Не бой се, върна ли се у дома, веднага ще говоря с него.

Дейвид я придружи до коридора и попита:

214

- Ще намериш ли стаята? Или да дойда с теб?

- О, не, не си прави труда. Ще я намеря. Хубава вечер!

Есра слезе по стълбите и бързо тръгна към отворения прозорец в дъното на коридора. Застана до него, извади мобилния си телефон и припряно набра номера на полицейския участък. Вдигна същият войник, с когото говори следобед. Той позна веднага гласа и и и съобщи, че капитана го няма и никой не знае кога ще се върне. „Не иска да разкрива никаква информация“, помисли си Есра. Но настоя:

- Чухме стрелба. Какво става?

Войникът отвърна, че няма представа. В същия момент някой прекъсна разговора. Войникът я помоли да почака няколко секунди и после и каза, че я свързва със сержанта.

- Здравейте, Есра ханъм. Сержант Ихсан е. Как да ви помогна?

Гласът му звучеше сърдечно и ведро. „Нямаше да говори така, ако хората му са пострадали“, помисли си Есра.

- Здравейте, сержант Ихсан. Чухме стрелба и се питах…

- Няма повод за тревога - прекъсна я сержантът.

- Няма ранени или…

- Не, слава богу - отвърна сержантът. - Всички са живи и здрави. Утре капитанът ще даде официално изявление.

- Как е той?

- Много добре, много добре, всичко е наред.

- Може ли да говоря с него?

- Не е тук и не знам кога ще дойде.

Думите на сержанта прозвучаха убедително. Нямаше смисъл да протака повече.

- Добре, ще му предадете ли, че съм се обаждала?

Есра прекъсна връзката с дълбока въздишка на облекчение. Капитанът беше невредим. Облекчението и обаче не продължи дълго. Не бе попитала дали схватката е приключила. „Ами ако не е? - помисли си и отново я обзе безпокойство. - Сержантът говореше, сякаш е приключила. Но не е сигурно. Все пак става дума за престрелка, а не за футболен мач! Тъмно е като в рог,

215

но той не участва за пръв път в сражение. Месеци наред се е бил в планините. Знае по-добре от мен какво да прави и как да се пази“, опита да се успокои тя. Напразно. Познатата тревога пак я загложди безмилостно. Не биваше да влиза в стаята на Елиф и да събужда Кемал в такова състояние. Заснова безцелно напред-назад по коридора.

216

Шестнайсета плочка

След като се влюбих в Ашмуникал, правех всичко възможно да я отбягвам. Не ходех в двореца и странях от всички места, където бих могъл да я срещна. Поради предстоящото пътуване на баща ми до Фригия и Урарту обаче се налагаше да се явя в двореца. Татко ме помоли да работя с неговия помощник Лай-мас, докато отсъства. Лаймас бе добър човек, ала малко наивен. Баща ми смяташе, че усърден и талантлив младеж като мен ще го допълва идеално. Не знаеше нищо за Ашмуникал, а нямаше как да не изпълня желанието му.

Всеки ден тръгвах към двореца със смесени чувства. От една страна, отчаяно копнеех да видя Ашмуникал, ала, от друга, се страхувах да я видя, както малките деца се плашат да не срещнат джинове в тъмнината. Докато помагах на добросър-дечния, но не твърде способен в работата Лаймас, мислите ми бягаха към крилото на най-горния етаж на двореца, където живееха жените на Пизирис. Каменна стълба отвеждаше до двете просторни помещения с изглед към Ефрат. Стремях се дори да не поглеждам към стъпалата, ала усещах присъствието на Ашмуникал и със сърце, изпълнено със страх, нетърпение и радост, очаквах да я срещна.

На седмия ден след като татко замина за Урарту, един от стражите на Пизирис дойде при мен, докато работех в дворцовата библиотека. Съобщи ми, че царят иска да ме види. Разтревожих се и се зачудих каква ли е причината да ме повика. Дали бе научил, че аз съм мъжът, с когото Ашмуникал е правила любов в храма? Невъзможно! Ами ако царят имаше шпиони в храма? Не, не би дръзнал да изпрати шпиони там. Макар и цар, Пизирис не би посмял да наруши неприкосновеността на преклонението пред боговете. Застанах пред владетеля, измъчван от въпроси.

Пизирис седеше на диван до прозореца. Жената до него гледаше през прозореца. Приближих почтително. Той ме погледна и аз коленичих със сведена глава.

217

„Стани, млади Патасана - нареди Пизирис благо, както никога не го бях чувал да говори. - Имам задача за теб. Чух, че се грижиш за библиотеката, откакто баща ти Арарас пое за Урарту по моя заповед.“

Изправих се, но продължих да се взирам в пода.

„Да, велики царю - отвърнах. - Благодарение на вас аз се грижа за дворцовата библиотека заедно с помощник-писаря Лаймас.“

„Не ми говори за бездарния Лаймас! - изрева царят. - И ме гледай, когато се обръщаш към мен.“

При тези думи вдигнах глава и до грозния Пизирис видях неземното лице на моята любима Ашмуникал. Веднага пак впих очи в пода.

„Лаймас явно е помътил и твоя мозък - подигра ми се Пизирис. - Вдигни глава и ме погледни.“

Послушах го безпомощно. Но се стараех да не поглеждам към Ашмуникал. Съсредоточих вниманието си само върху Пизирис.

„Да, велики царю. Какво ще ми заповядате?“, промълвих с разтреперан глас.

Пизирис се усмихна. Безформените му устни се разтегнаха, разкривайки дребните му редки зъби.

„Така те искам - отсече той. - Бъди умен и талантлив писар като баща си, мъж, на когото винаги разчитам да изпълнява заповедите ми!“

„Благодаря, велики царю. Ако такава е волята ви, като писар ще проявявам качествата, които изисквате“, отвърнах раболепно, преклонил глава пред самонадеяния Пизирис.

Невъзможно е да опиша какъв срам изпитах. Унижаваха ме пред обичаната от мен жена, а самият аз се бях поставил в това положение. Но потиснах срама си, защото стоях пред царя. Трябваше да съм готов на всичко, включително да жертвам живота си, ако той пожелае. Пизирис бе земен представител на боговете и защитник на народа ни. В сравнение с това какво значение имаше любовта на един младеж, който още не

218

се е издигнал дори до длъжността дворцов писар? Овладях се и повторих:

„Да, велики царю, ще изпълня всяка ваша заповед.“

По квадратното лице на Пизирис се изписа снизхождение. Благосклонни искрици просветнаха в кръвясалите му очи. С възможно най-мекия тон, на който бе способен гръмовният му глас, той ми обясни какво иска от мен:

„Ашмуникал е моята възлюбена. Ала тя не е като другите жени в двореца. Баща и е бил учител. Отраснала е с легенди, епоси, поеми и песни. Не искам да се отегчава тук. Затова ще и покажеш списък с всички легенди, епоси, поеми и песни в библиотеката ни. Предоставяй и своевременно плочките, които пожелае. Натоварвам теб с тази задача. В никакъв случай не разчитай на Лаймас“.

Обзет от изненада, вълнение, радост и страх, едва съумях да събера мислите си и да отговоря със сведена глава:

„Както пожелаете, велики Пизирис. Ще изпълня безпрекословно заповедта ви. Плочките в библиотеката ще бъдат на разположение на почитаемата Ашмуникал“.

„Браво, млади Патасана - похвали ме Пизирис. - Чувам добри неща за теб. Ако са верни и изпълняваш съвестно нарежданията ми, те чака прекрасно бъдеще.“

После се обърна към Ашмуникал и я изгледа похотливо. „Бъдещето на всички ни е прекрасно - заяви той. - То ще ни върне богатството, безгрижието и могъществото на миналите векове.“

Докато говореше, за миг си представих ниското му, дебело тяло между бедрата на Ашмуникал. Лицето ми се сбърчи погнусено, но слава богу, успях да се опомня и да си придам почтително и смирено изражение, преди Пизирис да забележи. Тъкмо се канех да поискам разрешение да се оттегля и звънливият глас на Ашмуникал изпълни стаята с животворна радост: „Бих искала да дойда в библиотеката утре рано сутринта и да разгледам плочките. Ще бъдеш ли там?“

219

„Утре сутринта? - отроних изненадано. - Разбира се -съвзех се и добавих бързо: - Когато пожелаете, господарке“.

„Чу я - додаде властно Пизирис. - Чакай я в библиотеката утре сутринта“.

„Разбира се, велики царю“, поклоних се аз.

Сърцето ми, предусетило надвисналото бедствие, заби трескаво от страх. Преди уплашеното му туптене да зарази цялото ми тяло, помолих за разрешение да се оттегля и излязох припряно от стаята. Докато слизах по стъпалата, започна да ме души безпощадно усещане за обреченост.

220

Седемнайсета глава

След неспокойната нощ, през която ту се унасяше, ту се пробуждаше, Есра отвори изтощено очи. Седна в леглото. Елиф, прекарала цялата нощ в стенания, най-сетне бе успяла да заспи. Кемал бе будувал, за да я наглежда, и също бе задрямал призори. Есра стана тихо, за да не безпокои приятелите си, отиде в банята, наплиска си лицето, подсуши го, взе мобилния телефон и излезе в коридора.

Там не цареше снощното спокойствие. Утрото бе раздвижило всички. Медицински сестри разнасяха подноси със закуска на пациентите и на придружителите им. Налагаше се да излезе в градината, за да говори на спокойствие. Намери тихо ъгълче зад входната врата и набра номера на полицейското управление. Гласът на дежурния войник отекна в ухото и. Познал кой се обажда, той обяви без излишни любезности:

- Свързвам ви с капитана.

Страховете и се оказаха напразни.

- Здравей, Есра.

Щом чу гласа му, цялото и тяло се отпусна облекчено.

- Аз съм, да. Как си? Добре ли си?

- Да, добре съм - гласът му звучеше изморено, но уверено. -Слава богу, никой от хората ми не е ранен или убит. Казаха ми, че си се обаждала снощи.

- Да, а ти защо не ми позвъни?

- Върнах се в управлението в три сутринта. Не исках да те будя.

Прииска и се да отвърне: „По-добре да се беше обадил. Цяла нощ мислих за теб“, но се въздържа.

- Притесних се от стрелбата.

- Смятах да се отбия на разкопките тази сутрин и да ти разкажа всичко.

- В момента не съм там; в болницата в Антеп съм.

- В болницата ли?

Доловила тревогата в гласа му, Есра се зарадва тайничко.

221

- Нищо ми няма. Един скорпион ужили Елиф.

- Тя е добре, надявам се.

- Възстановява се. Ще ми кажеш ли какво стана? Умирам от любопитство.

- Предпочитам да не ти разказвам по телефона. Засега е достатъчно да знаеш, че всичко е наред. Отсега нататък ще работите спокойно.

- Значи си заловил убиеца?

- Да, вече няма да ви безпокоят.

- Признаха ли?

- Заловихме ги мъртви.

Настана мълчание.

- Сигурен ли си, че те са убийците?

Пак настъпи мълчание. Накрая капитанът обясни притеснено:

- Не е уместно да го обсъждаме по телефона. Кога се връщаш?

- Не съм сигурна. Вероятно следобед.

- Отбий се в участъка и ще ти разкажа подробностите.

Есра предпочиташе да разбере всичко веднага, но осъзна

колко е безсмислено да притиска капитана.

- Добре. Ще се видим следобед тогава.

Тревогите и се оказаха напразни. Капитанът бе невредим. И въпреки това не успяваше да си отдъхне. Думите му не и прозвучаха убедително. Отново и отново обмисляше предположението, че сепаратистите са извършили убийствата, но съмненията не я напускаха. Да убият главния стражар на селото Решат ага, изглеждаше сравнително правдоподобно, но нямаше причина да убиват хаджи Сетар. А и ако сепаратистите бяха извършили убийствата, щяха да направят публично изявление, вместо да се крият. Вярно, Решат ага бе убит едва вчера, но досега сепаратистите щяха да са поели отговорността за смъртта на хаджи Сетар. Есра тръгна към болницата, измъчвана от десетки въпроси, и едва не се блъсна в доктор Дейвид.

222

- Добро утро - поздрави я бодро той. - Тъкмо теб търсех. Още не си закусила, нали?

- Не. Защо?

- Идваш вкъщи. Татко те кани на закуска.

- Много мило, но приятелите ми още спят.

- Медицинските сестри ще ги уведомят къде сме, когато се събудят.

Есра се колебаеше. От една страта, искаше да поговори с бащата на Дейвид, от друга - Елиф още не се бе възстановила напълно и сърце не и даваше да я остави така.

- Но Елиф…

- Няма нищо страшно. Ефектът от отровата намалява с всеки изминал ден.

- Добре, да вървим тогава - съгласи се Есра. - Ще им кажат къде сме, нали?

Дейвид и се усмихна окуражително.

- Не бой се. Още сега ще поръчам на главната сестра. Връщам се след минута.

Лекарят се отдалечи. В същия момент иззвъня мобилният телефон на Есра. Обаждаше се Теоман. Попита как е Елиф. Есра му обясни. На разкопките също всичко вървяло добре. Тим ги придружил. Сега почивали, та работниците да закусят. Теоман се възползвал от случая да и се обади. Работниците също били добре. Дошли всички освен Шъхлъ. Никой не знаел защо го няма, но другите работели усърдно. Помолили обаче да си тръгнат малко по-рано днес заради погребението на хаджи Сетар. Теоман и Мурат щели да ги закарат до селото и да присъстват на погребението от името на археологическия екип. О, да, двамата се сдобрили. Не знаел какво го прихванало снощи. Извинил се. Есра не пожела да обсъжда темата. Изпрати поздрави на другите и прекрати разговора.

Малко притеснение нямаше да се отрази зле на Теоман. Трябваше да се научи да се отнася по-внимателно към приятелите си.

223

Всъщност Есра също се изненада от поведението му снощи, защото обикновено Теоман бе сговорчив. Не се отличаваше със силен характер и не таеше големи амбиции нито за личния живот, нито за кариерата си. Искал да стане архитект, но понеже не изпъквал в гимназията, както и сега впрочем, не положил особени усилия да постигне целта си. Да се яви за втори път на приемните изпити в университета, му се сторило прекалено изтощително и се задоволил с археологията. Яденето, пийване-то, добрият сън и разговорите бяха любимите му занимания. Накратко - безгрижен човек. Ала предишната вечер, незнайно защо, изненадващо си изпусна нервите. Сигурно и Мурат попрекали. „Въпреки всичко не беше редно Теоман да се държи така“, помисли си Есра и прецени: твърде рано е да показва, че му е простила.

Фолксвагенът на Дейвид пое по черните павета на тесните улици. Подмина каменните стени и входните врати с цинкова облицовка на красивите сгради в старата част на града и навлезе в широк булевард. Приличаше на всяко неугледно шосе в Истанбул и в цяла Турция - редици магазини, забързани минувачи по тротоарите и шумотевица от ръмжащи двигатели и оглушителни клаксони. Слава богу, пътуването не продължи дълго. Фолксвагенът свърна по друга улица с широки тротоари, засенчени от черници. Есра си спомни, че пристигайки в града, мина оттук и Антеп и направи приятно впечатление. Скоро обстановката се смени. Тротоари без дървета и струпани нагъсто жилищни сгради завзеха територията. За щастие, скоро отминаха и тях и пак ги заобиколи зеленина. Къщите бяха по-малко -тук-там между короните на дърветата се провиждаха покриви.

Есра се поразтревожи.

- Извън града ли излизаме?

Дейвид и се усмихна невинно.

- Не се безпокой. Не те отвличам. Баща ми е в лятната ни вила в Саръгюллюк. Отиваме там.

- А къде се намира Саръгюллюк? Наистина ли не ме отвличаш? - попита шеговито Есра.

224

- Да - успокои я той и след малко посочи. - Ето го Саръгюллюк. И това е нашата вила.

- Хубава е - отбеляза Есра, когато видя каменната къща. -Изглежда стара.

- Много стара. Когато я построили, тук не е имало жива душа, но напоследък строежите изникват един след друг.

Двуетажната каменна къща с ограда бе построена сред горичка. Пред фасадата и към небето се извисяваше огромен орех, а в съседство пъстрееше леха с рози. Край подредена маса за закуска седяха двама старци, жена на средна възраст носеше поднос с храна. И тримата погледнаха към нея.

- Онзи с очилата е татко - обясни Дейвид.

- Сам ли живее тук?

- Жената, Гюлсюм Баджъ, се грижи за него. Съпругата и децата ми също се отбиват често. - Спря и погледна закачливо Есра. - Но сега са на ваканция. През летата съм ерген.

- А кой е другият мъж? - попита Есра, за да му покаже, че не се интересува от положението му на сламен вдовец.

- Чичо Сакъп, приятел на татко. Прочута персона в Антеп. Ветеран от Войната за независимост и пенсиониран учител.

Фолксвагенът спря в сянката на акациевото дърво вляво от къщата.

- Не знаех, че ще е тук - продължи Дейвид, изключвайки двигателя. - Сега ще започнат да се препират като котка и куче.

- Не се ли спогаждат?

- Никак, пълна противоположност са. Баща ми не харесва заядливия нрав на чичо Сакъп, а с възрастта той става още по-хаплив. Пресекат ли се пътищата им, свадата е неизбежна, но не могат един без друг. Познават се отдавна. Учили са заедно в Американската гимназия. Останалите им приятели вече не са между живите. Почине ли единият, другият ще е много самотен… Но щеше да е по-добре чичо Сакъп да не е тук днес.

- Сигурно е решил да разведри самотния си приятел.

В отговор Дейвид поклати мълчаливо глава.

225

Прекосиха градината и приближиха до отрупаната маса, обвита в благоуханието на розите под гъстата сянка. Старците станаха. Никълъс, чиито изразително сини очи блещукаха върху набръчканото му лице, пристъпи напред и протегна ръка към Есра.

- Здравей, аз съм Никълъс, пенсиониран лекар.

Есра се представи и пое ръката му, осеяна с изпъкнали вени.

- А това е старият ми приятел Сакъп - усмихна се дяволито Никълъс и разкри изрядно подредените си изкуствени зъби.

Едва тогава Есра забеляза, че Сакъп се подпира на бастун. Протегна и трепереща ръка.

- Пенсиониран учител по история - добави, подчертавайки всяка дума, сякаш да попълни празнотите, оставени от приятеля му.

Имаше побеляла, буйна като на младеж коса, но кафявите очи върху смуглото му лице, осеяно с тъмни петънца, сивееха, все едно пред тях бе спусната завеса. Старецът се приведе твърде близо към Есра и тя отстъпи крачка назад.

- Извинявай, че те притесних. - За разлика от изнемощялото тяло, гласът на Сакъп бе звучен и дълбок. - Внукът ми счупи очилата и виждам само отблизо. - Кимна към Никълъс и добави: - С този тук все спорим, но по телефона ми каза, че ще говори с Есра ханъм за старите времена, та не се стърпях и дойдох.

- Добре си направил - намеси се Дейвид. - Ще допълваш историите на татко, ако забрави нещо.

С разтреперана ръка Никълъс посочи на гостенката стола срещу него.

- Седни, моля.

Докато сядаше, очите на Есра срещнаха погледа на Гюл-сюм Баджъ.

- Добре дошла - поздрави я смутено тя.

Не на последно място и заради настойчивите подкани на Гюлсюм веднага се заеха със закуската. Тя бе подредила върху

226

масата изобилие от вкуснотии - мед, домашен конфитюр, твърдо антепско сирене, салата от маслини и бобена салата. Двамата старци оглеждаха замечтано храната, но стомасите им не бяха в състояние да поемат много и не след дълго обсипаха гостенката с обичайните въпроси: в кой квартал на Истанбул живее, къде е учила, откога работи като археолог, докога ще продължат разкопките край Ефрат. Есра им отговаряше кратко и точно, наслаждавайки се на закуската.

Преминаха към основната тема едва когато Гюлсюм Баджъ разтреби масата и поднесе на старците липов чай с лимон, а на Дейвид и гостенката - турско кафе без захар.

- Казал си на Дейвид, че убийства като сегашните са били извършени преди години - отбеляза Есра и всички приковаха очи в стария лекар. - Сигурен ли си?

- Сигурен съм, разбира се - кимна Никълъс. - Сакъп навярно също си ги спомня. Беше преди седемдесет и осем години. През 1921-ва, ако не греша.

- През 1339-та? - присви очи Сакъп.

- Не, през 1340-та по хиджра22.

- Спомням си. Антеп беше под обсада. Дано Аллах не ни изпраща повече такива дни. Какви времена бяха!

- Говоря за времето след обсадата - уточни приятелят му.

- Добре де, добре. Тогава главнокомандващият на антепските сили Йоздемир бей проби френската обсада и излезе от града…

- Не, не, после - поправи го отново Никълъс. - След решението на Лондонската конференция французите да се оттеглят от Антеп.

Сакъп се ядоса.

- Ясно, ясно. Когато арменците побягнаха.

- Именно. За онова време говоря. Повечето арменци се страхуваха да не се повторят гоненията от 1915 година. Разпродадоха всичко и тръгнаха към Сирия.

22 Хиджра (ар.) - преселение. През 622 г. Мохамед се преселва от Мека в Медина и това слага началото на ислямското летоброене. - Б. пр.

227

- Трябваше да помислят, преди да посрещнат французите с шествия и знамена - прекъсна го Сакъп. - Преди да надянат униформите им и да се перчат пред сънародниците си, когато френските сили влязоха в Антеп.

- Но те смятаха, че французите идват да ги спасят… Както и да е, да продължаваме нататък - прочисти гърло Никълъс. - Докъде бяхме стигнали? А, да! Арменците започнаха да напускат града. Неколцина от района около разкопките обаче останаха. През 1915 година шест-седем семейства не се бяха изселили и смятаха, че и сега ще се спасят; сред тях свещеникът Кир-кор, Оханес ага, собственик на повечето земи около днешното село Гьовен, и ковачът Гаро. Убили ги жестоко седмица след оттеглянето на французите. Блъснали отец Киркор от камбанарията на църквата, а Оханес ага убили на селския път. Обезглавили го и сложили главата му в скута. Гаро обесили на греда в ковачницата му.

- Колко зловещо… - прошепна Есра. - По същия начин са убити хаджи Сетар и Решат ага. Арестуваха ли убийците?

- Да ги арестуват? По онова време воювахме. Арменците ги смятахме за врагове. Кого да арестуват?

- В разгара на битката е трудно да разбереш кой е виновен и кой невинен - намеси се Сакъп.

- Хайде, Сакъп, видно е кой е виновникът. Местните говореха как някаква шайка се разгневила и избила хората пред очите на всички. Всички видели, че ги предвождал кюрдът Исфендияр, дядото на Решат Тюркоглу, когото убиха вчера. А и именно кюрдът Исфендияр заграби земите на Оханес ага.

- Не съм чувал такова нещо - възрази Сакъп. - Така върви светът - пито-платено. Жънеш каквото сееш. Ако арменците си бяха гледали своята работа, нямаше да пострадат.

Есра не обърна внимание на думите му.

- Какво стана със семействата на убитите? - попита тя.

- Не знам за семействата на Оханес ага и на ковача Гаро, но семейството на отец Киркор избяга в Бейрут. Имаше млад син и по-малка дъщеря. Младежът сметнал, че момиченцето ще

228

ги забави, оставил я при милостиви съседи и двамата с майка му избягали в Бейрут, а оттам заминали за Франция.

- Защо те интересуват семействата им? - намеси се Дейвид. -Допускаш да не би някой от тях да е извършил убийствата?

- Не си блъскайте излишно главата - обади се Сакъп, като че ли се интересуваха от мнението му. - За сегашните убийства са виновни терористите. Тази измет се опитва да раздели страната. Всеки ден бомби, самоубийствени атентати! Проклети подлеци! Сякаш нашият народ е страдал по-малко от арменците.

- Но и вие допринасяхте за страданията на арменците, нали? - напомни му Никълъс; очевидно не възнамеряваше да позволи да приятеля си да надделее в спора. - Първо те, после вие - редувахте се да се хващате за гушите.

Дейвид, донякъде смутен от думите на баща си, погледна Есра да види как ще реагира, но младата жена обмисляше сходствата между убийствата преди седемдесет и осем години и извършените преди дни.

- Въобразяваш си, че говориш истината, а? - възнегодува Сакъп, стиснал дръжката на бастуна. - Те първи разрушиха приятелството, братството ни. Ние ги приехме. Живеехме заедно, като едно семейство. Не им се бъркахме нито в езика, нито в религията. Най-голямата религиозна сграда в Антеп беше църквата „Дева Мария“, нали?

- Но после ги изпратихте в жестоко изгнаничество.

- Заради вас - разгневи се Сакъп. - Вие ни подтикнахте. Подшушнахте им да си създадат своя държава. И тези глупаци се хванаха на въдицата и започнаха да играят игрички зад гърба ни.

- Не въвличай американците - нападна го разгорещено Никълъс като запалянко, подкрепящ отбора си на футболен мач. - Това е работа на британците, руснаците и французите. Ние не сме подкокоросвали никого.

Сакъп стовари ожесточено бастуна си върху земята.

- Лъжеш! И вие сте замесени. - Обърна се към Есра и продължи: - Лъже, скъпа. Какво са търсили тук, на хиляди километри от Америка, а?

229

Въпросът му заинтригува и Есра.

- Извинявай - старецът погледна Дейвид. - Нямам предвид теб. Ти си един от нас, не се обиждай. - Обърна се отново към Есра и добави: - В началото на деветнайсети век протестантите основали така наречения Американски съвет.

- Американски съвет на чуждестранните мисионери - уточни Никълъс, наслаждавайки се на възможността да поздразни приятеля си.

- Добре, добре, не ме прекъсвай - сряза го Сакъп. - Както вероятно се досещаш, възнамерявали да разпространяват религията си в чужди държави като нашата. И щом основали съвета, включили Антеп в програмата си, сякаш сме ги канили.

- Не веднага след създаването му - поправи го Никълъс с цел да докаже, че паметтта му е свежа както винаги. - Съветът е основан през 1810-та година, а Антеп е включен в програмата през 1819-та.

- Разбрах, ясно, а сега млъкни… Както и да е, скъпа, нали се досещаш, че американците са действали вероломно. Когато Мехмет Акиф говорел за „еднозъбото чудовище“, имал предвид последния здрав зъб на империалистите - Америка. И когато Османската империя предоставила на Америка статут на „най-привилегирована държава“, американците започнали да си разиграват коня на воля в страната ни.

- Разигравали сме си коня, а? И какво лошо сме направили? Открихме училище и болница, помагахме безвъзмездно на местните.

- Да де, но защо открихте училището и болницата? За да разделите страната, да заграбите османски земи.

- Сакъп, наистина си се превърнал в сърдито старче - порица го Никълъс.

- Виновникът сочи с пръст невинния! Наричай ме изкуфял дядка, ако щеш. Но няма да ме спреш да разоблича коварния ви план!

Сакъп очевидно се ядоса не на шега. Есра се обвини мислено, задето разпали спор между двамата приятели. Вече

230

бе научила необходимото. Зарече се да се оттегли при първа възможност. Сакъп бей обаче упорстваше:

- Мило момиче, чувала ли си мюсюлмани да приемат масово християнството?

- Не знам. Не, мисля.

- Не си, разбира се. Но не е нечувано католик да стане протестант, а протестант - католик или грегориански протестант. Препират се, но в крайна сметка винаги се обединяват под хри-стияанския флаг. Целта им, искам да кажа, е била не да покръстят мюсюлманите, а да превърнат грегорианските арменци в протестанти. Затова подкрепяха стремежа на арменците да създадат независима държава.

- Преиначаваш! - оплака се Никълъс.

- Нищо не преиначавам. Не открихте ли училищата в Ан-теп и Мараш, за да образовате арменците?

- Есра ханъм, тези училища не бяха открити, за да образоват арменци, а за да образоват всички - уточни Никълъс. -Този тук е забравил, защото е престарял. Той самият учи в едно от училищата, за които говори.

- Не, не съм забравил. Имаш право, учих в едно от тези училища, но колко мюсюлмански деца имаше там? Повечето ученици бяха арменци.

- Каква вина има училищната администрация, че мюсюлманите не са си записвали децата там?

- Никаква, били са доволни, разбира се. Защо ли? Ами защото е по-трудно да заблудиш мюсюлманчетата. По-лесно е да хвърляш прах в очите на арменчетата. Все пак те вече са християни. Но и в това се провалихте. Въпреки вложените пари, въпреки осигуреното образование успяхте да привлечете към протестантството само една четвърт от арменците. Лъжа ли е? В училище другарувахме с едно арменско момче - Масис. Беше грегорианец. Записаха го в училището, защото се надяваха да го направят протестант. Но той не стана. Повечето арменски ученици бяха умни като Масис и не промениха вярата си. Масис…

231

Старецът внезапно млъкна. Есра реши, че се опитва да си припомни нещо, но Сакъп заговори на приятеля си, сякаш бе забравил напълно кавгата им:

- Наистина, Никълъс! Дори след толкова години понякога сънувам Масис. Какво стана с това дете? И ти не си чувал нищо за него, нали?

Радостните искрици в очите на Никълъс ненадейно угаснаха при споменаването на Масис. Сакъп го забеляза и се обърна към гостенката.

- Ако всички арменци бяха като Масис! - отрони тъжно той. - Щяхме да се разбираме добре с тях и досега да живеем в разбирателство.

- Масис ви беше приятел ли?

- Повече от приятел. Беше ни кръвен брат. Бяхме като три грахчета в една шушулка. Неразделни. В гимназията този тук, Масис и аз бяхме като тримата мускетари. Липсваше само Д’Артанян.

Когато Сакъп кимна към Никълъс да покаже „този тук“, Есра погледна възрастния лекар. Веднага осъзна, че доброто му настроение се е изпарило. Макар и не до такава степен, но и лицето на Дейвид бе посърнало. Сакъп, пренебрегвайки въздействието, което оказваха думите му, продължи:

- Масис бе няколко години по-голям от нас, но ни беше като брат. Защитаваше ни от по-големите деца. Беше истински смелчага и умът му сечеше като бръснач.

- Какво се случи с него?

- Изчезна - отговори Сакъп. - Не го откриха нито жив, нито мъртъв. При обсадата на Антеп попаднахме в различни лагери. Масис се включи в арменските отряди в подкрепа на французите. Никълъс се укри в болницата на баща си и наблюдаваше войната оттам. А аз се присъединих към съпротивителното движение. Понеже тичах бързо, Йоздемир бей ме назначи за личен пратеник. Носех кодирани писма на капитан Селаха-тин бей от Втора армия. Промъквах се през френските сили, обкръжили града. Врагът имаше огромно превъзходство и по отношение на въоръжението, и по численост. Хората в града

232

гладуваха от месеци. Правеха хляб от кайсиеви ядки, чорба от суха трева и се биеха за конските трупове. Йоздемир бей и Се-лахатин бей си разменяха често писма. Арменците във френската армия ме заловиха, когато напуснах града за пети път. Бях облечен в цивилни дрехи. Обясних им, че не съм войник. Те ме претърсиха, не намериха кодираното писмо, но подозренията им не се разсеяха. Двама войници започнаха да ме удрят с приклада на байонетите си, за да ме принудят да проговоря. Налагаха ме безмилостно по пищялите, по капачките на коленете, по лактите. Строполих се на земята. Тъкмо си казах, че това е краят, когато чух глас: „Спрете!“. Беше Масис. „Пуснете го. Гарантирам за него“. Така им каза, макар да знаеше, че участвам в съпротивата. В този момент приятелството, нашето приятелство надделя над враждебността на противниковите войски. Станах и го прегърнах. „Изчезвай оттук“, предупреди ме той. Останах няколко минути при него да събера сили и поех към Втора армия. Така Масис не само ми спаси живота, но и ми помогна да изпълня дълга си.

Докато слушаше чичо Сакъп, Есра наблюдаваше Никълъс. Когато приятелят му превъзнасяше Масис, лицето на Никълъс се изопна, сините му очи потъмняха. Есра реши да се възползва от възцарилото се мълчание и да се оттегли.

- Благодаря за закуската и за приятния разговор, но трябва да вървя.

- Толкова бързо! - възкликна Никълъс, ала повече не настоя.

Сакъп видимо се разочарова.

- Толкова неща исках да ти разкажа…

- Друг път - усмихна се Есра.

- Да не задържаме гостенката, чичо Сакъп - подкрепи я Дейвид. - Обещавам да я доведа пак.

Сакъп и Никълъс станаха почтително на крака да се сбогуват с Есра. Никълъс никак не приличаше на човека, посрещнал я радостно с надеждата да поговорят.

233

Седемнайсета плочка

Ашмуникал не изглеждаше променена. Това бе първата ми мисъл, когато я видях, застанала до Пизирис. Беше същата, както когато я срещнах в храма - ослепително красива и плашещо самоуверена.

На другата сутрин седнах на дървената пейка в библиотеката и зачаках Ашмуникал, с която за пръв път опитах прелъ-стителния вкус на женските устни, за пръв път докоснах изящните извивки на женското тяло и чието име се страхувах да произнасям дори наум. Не знам кое бе по-силно - страхът или радостта ми. Знаех само, че когато я виждам, се изпълвам с щастие и боязън. Друго не знаех. И не исках да знам. Предишния ден, веднага щом напуснах Пизирис и Ашмуникал, се върнах в библиотеката, прегледах епосите, подредих ги един до друг и написах заглавията им на плочка. Дойдеше ли Ашмуникал, щях да и дам плочката, за да разбере бързо какво литературни творби имаме.

Докато я чаках, неволно се питах дали ще дойде сама, или придружена от придворен. Надявах се да дойде с придворен или с някоя от наложниците на Пизирис. Така щяха да разговарям с нея по-спокойно и да изпълня дълга си точно както царят ми бе заповядал. Не се наложи да се чудя дълго. Ашмуникал се появи в библиотеката рано-рано като утринна звезда.

Застана на вратата и безмилостно вълнение обзе ума и тялото ми, както когато я видях за пръв път в храма. Носеше бродирана на цветя роба с цвят на мед, а сребърна огърлица красеше стройната и шия. Кафявите и очи, които придаваха по-тъмен оттенък на пшеничната и кожа, ме гледаха топло.

Сведох глава, за да не срещна погледа и.

„Добре дошла, достопочтена господарке Ашмуникал“, изрекох с престорена студенина.

Тя ми отговори с мил, искрен и любящ глас:

„Благодаря, Патасана, радвам се, че отново съм сама с теб след толкова месеци“.

234

Вдигнах изненадано глава и в същия миг ме плени огънят, разискрил се в кафявите и очи. Свенливото момиче от храма го нямаше; на негово място се бе появила жена с очи, говорещи по-красноречиво от всякакви думи. В този момент разбрах, че е безсмислено да се съпротивлявам - Ашмуникал бе моята съдба и нямах сили да избягам от нея. Опитах се все пак да се противопоставя:

„Направих списък за теб. - Посочих подготвената плочка. -Всички епоси, легенди, песни и поеми в библиотеката ни са записани тук.“

Ашмуникал застана по-близо до мен, сякаш не ме чуваше. „Защо се преструваш, че не ме познаваш, Патасана?“ Момичето до мен бе същото, чиято липса ме влуди, когато се събудих в храма. Възлюбената, за чието семейство и род разпитвах коленопреклонно върховния жрец Валвазити, бе дошла при мен, търсейки близостта ми, за да довършим свещения любовен ритуал, започнат преди толкова нощи. Пред очите ми изплува голото и тяло, зърнах го за миг под робата и с цвят на мед, но веднага го пропъдих от ума си.

„Познавам те - отвърнах. - Ти си достопочтената Ашмуникал, любимата на великия ни цар Пизирис. Аз съм слуга, чийто дълг е да изпълнява твоите заповеди и заповедите на царя.“

„Ти не си ми слуга - възрази тя. - За мен ти си първият мъж, приел ме в постелята си преди Пизирис.“

Озърнах се да се уверя, че никой не чува разговора ни, и прошепнах:

„Не говори така, моля те. Ще предизвикваш гнева на боговете.

„Не, боговете са ни обрекли един на друг. Пизирис наруши повелята им. Той няма насита, иска да притежава всичко на тази земя. И затова боговете ще го прокълнат.“

„Не бива да говориш така за нашия цар - предупредих я. -Той те обича.“

„Обича себе си. Обича още десет жени като мен - отвърна Ашмуникал. - Скоро ще намери някоя по-млада и по-красива,

235

ще я вземе в харема си и тя ще му стане любима. А дори да ме обича, аз не го обичам. Той е могъщ, но грозен, с благородна кръв, но жесток. Не ме гледа нежно като теб, не ми се усмихва красиво като теб и гласът му не е мелодичен като твоя.“

Докато слушах думите на Ашмуникал, които обагряха лицето ми във всички оттенъци на червеното, забелязах Лаймас на прага. Веднага смених темата и казах високо, та Лаймас да ме чуе:

„Достопочтена Ашмуникал, ако желаеш, вземи тази плочка с теб, за да прочетеш списъка и да си избереш творба.“ Ашмуникал също видя Лаймас.

„Харесвам поемата на шумерския поет Лудингира, посветена на майка му.“

„Разбира се - кимнах и се пресегнах към рафта, където стоеше плочката с поемата на Лудингира. В същия момент ми хрумна нещо и попитах Ашмуникал: - Простете любопитството ми, но знаете ли акадски, защото поемата е написана на този език?“

Странни искрици проблеснаха в очите и.

„Съвсем малко“, с престорено разочарование отвърна тя. „Тогава, за жалост, няма да можете да я прочетете - сведох почтително глава аз. - За да разберете Лудингира, трябва да владеете съвършено акадски.“

При тези думи Лаймас, приближил до нас, се намеси надлежно:

„Какво говориш, Патасана! Защо не преведеш поемата на достопочтената Ашмуникал? Та ти я знаеш наизуст!“

„Не мога! - извиках и отскочих назад като човек, докоснал огън с голи ръце. - Имам друга работа.“

Ашмуникал присви красивите си очи и ме предупреди: „Тогава ще съобщя на нашия цар и той ще намери друг да ми я преведе.“

Да не преведа поемата, означаваше да не изпълня заповедта на Пизирис.

236

„Не, не, няма нужда - опитах се да се загладя положението. -Ще я преведа за няколко дни.“

Самоуверената Ашмуникал ме погледна право в очите.

„Искам да бъда при теб, докато превеждаш. Така ще ми помогнеш да науча по-добре акадски.

„Каква огромна чест ще бъде това за нас!“, намеси се отново Лаймас.

Ругаейки бездарния писар наум, аз се обърнах към Ашмуникал:

„Стига Пизирис да разреши, за мен ще бъде чест да ви служа“.

„Не бой се, писарю Патасана - усмихна се Ашмуникал с най-красивата усмивка на света. - Ще получа разрешение веднага. Бъди готов да превеждаш още от утре.“

Излезе от библиотеката, отнасяйки плочката със списъка. Старият Лаймас я изпрати с втренчен поглед.

„Какво ненагледно момиче! - възкликна той. - Като фи-лиза, който пропуква камъка, като огъня, който стопява леда, като вятъра, който направлява морето. Щастливец е нашият цар! Всеки, погледнал това момиче, вижда градини, по-пищни от градините по бреговете на Ефрат; всеки, чул гласа и, усеща душевен покой, все едно слуша божествена музика; с нея дори най-безцветните дни са изпълнени със сладостни, бързотечни мигове.“

Лаймас се взираше благоговейно във вратата, откъдето излезе Ашмуникал, а аз се питах дали щеше да говори така, ако знаеше какво се е случило между нас.

237

Осемнайсета глава

- Научих го много по-късно - продължи Дейвид.

Фолксвагенът се бе отдалечил от къщата на Никълъс и се

движеше по улицата с черници. Пътуваха съвсем бавно, все едно са тръгнали на безметежна обиколка из града. Лекарят разказваше на гостенката си горчивата история отпреди години, наскърбила толкова дълбоко баща му преди малко.

С излизането от градината Есра полюбопитства защо посърна така Никълъс.

- Тъжна история - въздъхна Дейвид и лицето му се изопна като бащиното. - Татко смята, че е позор за семейството ни, затова я крие от чичо Сакъп.

Любопитството и само се изостри, но явно ставаше въпрос за деликатна тема и се въздържа да настоява.

- Да забравим, че съм попитала, ако искаш - предложи Есра.

Дейвид мълча известно време, после подхвана:

- Снощи споменах колко са различни татко и Тим. Не го споделих, но имах предвид именно случая с Масис. Както каза чичо Сакъп, тримата били много добри приятели, преди войната да избухне. Сакъп и Масис живеели буквално в дома на татко. Донякъде заради неустоимия кейк със стафиди на баба. Привличали ги и американските списания, и всички вещи от Новия свят, разбира се. Семействата на Масис и Сакъп приемали приятелството им, защото се виждали всеки ден на пазара и били добри съседи. Но след избухването на Първата световна война животът им се изпълнил с горчилка. Партията на единството и прогреса претърпяла поредица от поражения и се захванала да прокуди арменците. За претекст използвали въоръжените им групи, които сътрудничели на руснаците, подпалвали бунтове в тила, нападали мюсюлмани и ги избивали. Наредили арменците да бъдат изселени от регионите, където живеели. Масови екзекуции съпровождали изпълнението на заповедта. Загинали стотици хиляди арменци - мъже, жени,

238

деца. Кръвта разделила хората, живели шестотин години заедно като братя. Масис и семейството му успели да останат в града с помощта на губернатора на Халеп, понеже по онова време Антеп бил част от района на Халеп. Когато османците изгубили войната, първо британците, а после французите окупирали Антеп и околностите му. Тогава арменците, принудени да се изселят в различни части на империята, се върнали. За да си отмъстят, веднага се съюзили с окупационните войски и започнали да тормозят местните. А местните се примирявали с присъствието на окупаторите, но не понасяли факта, че арменците им съдействат. Въоръжили се и оказали отпор. Съпротивата в Антеп продължила само единайсет месеца. Обсаденият град се предал, защото гладна смърт грозяла хората. Заради съпротивата, организирана без външна помощ, французите се принудили да задържат голяма част от войската си в града. Това облекчавало Армията за национално спасение, опълчила се срещу окупацията. Най-сетне хората били победени не от френските стрелци, а от глада и се наложило да напуснат града. Арменците били най-доволни, защото смятали, че ще успеят да създадат своя държава, както руснаците, британците и французите им обещавали. Надеждите им обаче не се оправдали. По-малко от десет месеца след падането на Антеп се състояла Лондонската конференция, французите прекратили окупацията и се оттеглили. Арменците, които се уповавали на тях, видели как мечтата им рухва за пореден път и отново се подготвили за бягство с децата и всичките си притежания както през 1915 година. Както отбеляза Сакъп, Масис бил един от най-храбрите арменски бойци по време на войната. Участвал в ожесточените сражения край джамията „Чънарлъ“, а после, вместо да избяга, станал член на комитета, който организирал преселниците. Но плановете на комитета се объркали, бегълците се забавили и пътят към Халеп бил блокиран. Наложило се Масис и приятелите му да се укрият в града. Заловили всичките му приятели, един по един. Отчаян, останал без убежище, Масис дошъл в дома на татко и го помолил да го скрие. Татко го настанил в

239

просторната пещера под къщата, която използвали като мазе. После, когато надвечер дядо се върнал от болницата, му разказал всичко. Отначало дядо се ядосал на татко, че е приютил приятеля си, но поразмислил и решил да слезе и да поговори с Масис. След половин час се върнал разярен горе. „Този мъж трябва да напусне незабавно къщата ми!“, извикал той. Баща ми го попитал какво е станало и дядо му отвърнал: „Този човек е ле-коверен, непоправим глупак. Предложих му да стане протестант, за да го спасим, но той ми отговори, че предпочита да умре, вместо да направи такова нещо“. Баща ми започнал да моли дядо, обяснявал му, че с течение на времето Масис ще намери верния път и ще стане протестант. Баба също го умолявала да позволи на Масис да остане, но дядо бил непреклонен. Докато спорели, откъм мазето проехтял изстрел. „О, не!“, извикал татко и хукнал надолу. Открил Масис да лежи сред локва кръв, прострелян в челото. До него бил пистолетът му, а дулото още пушело. Дядо дотичал в мазето след сина си и го зашлевил два пъти по лицето, за да го изтръгне от ступора. „Съвземи се - предупредил го, - ще си навлечем големи неприятности, ако открият това тяло тук. Ще го погребем в нашето гробище.“ Към полунощ изнесли тялото на Масис и го погребали в американското гробище. Дядо не поставил нито камък, нито друг знак на мястото. Дълго след смъртта на дядо татко поставил мраморна плоча над гроба на Масис. Ала заради срама, който изпитвал, не написал името му върху плочата. Години наред не споделял тайната дори с най-близките си приятели. Един ден го попитах кой е погребан в безименния гроб. „Чичо ти“, отговори ми той. За пръв път чувах, че имам чичо. Споменах пред баба за гроба, но тя само промърмори нещо неразбираемо. Когато пораснах и поех по своя път, отново попитах татко за гроба. Тогава той ми разказа какво се е случило. Научих, че в безименния гроб лежи Масис.

- Колко тъжно - отрони Есра. - Сега разбирам защо баща ти се натъжи толкова.

- Най-странно е поведението на дядо. Бях седемгодишен, когато почина. Когато бях малък, той вече беше пенсионер

240

и често си играеше с мен в двора - денем и нощем, все едно е дете. Играехме на криеница и той се промъкваше в мазето, където бе умрял Масис. Подвикваше ми, за да го намеря. Слизах и го улавях. Помня дядо като един от най-добродушните хора на света. Всичките му познати го обичаха. Дори днес го обсипват с хвалебствия. Но той е обрекъл един млад мъж, който му е бил като син, на смърт само защото не е споделял вярата му. - Дейвид си пое дълбоко дъх. Обърна се и погледна гостенката си с насълзени сини очи. - Как е възможно толкова добър човек да извърши такова злодеяние? - попита той. - Не разбирам…

- Вярата - отвърна Есра разчувствано, но уверено. - Понякога ни заслепява за всичко друго. Пречи ни да разбираме различните хора. Превръща смъртта, унищожението на различните от теб в нещо естествено, дори необходимо.

Дейвид поклати безпомощно глава и насочи отново вниманието си към шосето пред тях.

- Права си - продължи той. - Независимо от цената, която плаща, човечеството не успява да се отърси от жаждата да убива, да унищожава. Нашето семейство също е платило висока цена за смъртта на Масис. Тя е сложила край на ведрата атмосфера вкъщи, създала е напрежение между татко и дядо. И двамата знаели причината, но никога не я обсъждали. Най-тежко било на баба. Горката жена се разкъсвала между съпруг и син и все повтаряла на баща ми да забрави миналото. Но, както сама видя, татко не е успял да забрави смъртта на приятеля си.

Есра долови как потрепери гласът на Дейвид. Вместо мъжа, който се шегуваше жизнерадостно, когато пътуваха към къщата на баща му, и и се усмихваше донжуански, сега до нея седеше човек, потиснат от миналото, за което някак си се чувстваше отговорен.

- Съжалявам - прошепна Есра. - Ако знаех какво се е случило, нямаше да повдигна темата и да те разпитвам.

- Аз реших да ти разкажа - успокои я Дейвид; очите му бяха приковани в шосето, но умът му се рееше другаде. - Ти

241

си първата извън семейството, която научава тази история. Не знам защо ти я споделих. Да пазиш тайна, е тежко бреме, предполагам, и човек не може да го носи дълго. - Погледна към гостенката си и я помоли: - Все пак недей да я разказваш на никого.

- Не бой се, никой няма да научи.

- Благодаря - въздъхна Дейвид.

И двамата замълчаха. Какво ли не минаваше през ума на Есра. Най-силно я вълнуваше сходството между убийствата, извършени преди седемдесет и осем години, и начинът, по който бяха убити хаджи Сетар и Решат ага. Сепаратистите ли бяха виновни, както бе казал чичо Сакъп? Ако наистина сепаратистите стояха зад убийствата, значи проблемът бе разрешен, защото според капитана те бяха мъртви. Ами ако чичо Сакъп грешеше и убиецът отмъщаваше за престъпления отпреди седемдесет и осем години? Но кой е този човек? Вероятно близък на убитите или техен сродник… Бернд например. Не биваше да таи подозрения към колега. Усъмни се в германеца още когато Дейвид и каза, че е обсъждал инцидентите с него. Никълъс спомена, че отец Киркор, блъснат от църковната камбанария, имал син, който избягал с майка си в Бейрут. А нали тъстът на Бернд бе избягал от Турция във Франция? Съвпадение ли беше? Уплашена от изводите, към които я тласкаха мислите и, Есра се опита да ги прогони. Не, Бернд не би могъл да убие човек. Спомни си обаче вчерашния им разговор и пак се усъмни. Бернд заяви, че е готов на всичко за съпругата си, дори да се откаже от професията си. Но да се откажеш от професията си, е едно, а да убиеш двама невинни мъже - съвсем друго. Но пък германецът бе рискувал да влезе в схватка с полицията заради Вартухи, макар проблемът да е нямал нищо общо с него. Представи си очите му, тези пронизващи стоманеносини очи. „Не, невъзможно“, помисли си тя, опитвайки се отново да отпъди подозренията. А и дори заслепен от любов, Бернд да е способен да извърши такова нещо, дали Вартухи би го подкрепила? Дали би искала да живее с убиец? Не, естествено. Ала ако

242

Бернд убиваше без знанието и, за да докаже силата на любовта си? Ако и каже, когато се върне в Германия: „Отмъстих за дядо ти Киркор“. Възможно ли е? Защо не? Нали всички виждаха в какво е превърнала любовта Кемал? А и толкова ли е невероятно Бернд, и бездруго особняк, да извърши подобно безумно деяние? Къде всъщност беше Бернд, когато хаджи Сетар и Решат ага бяха убити? Къде другаде? Спеше в леглото си като останалите от археологическия екип. Дали? Есра се опита да си припомни онези нощи. Бернд не беше в стаята си сутринта, когато бяха убили хаджи Сетар. Наложи се да го чакат за обсъждането. Двамата с Тимъти дори се посчепкаха. Доколкото си спомняше, Бернд обясни, че се е разхождал край Ефрат. А вечерта, когато бяха убили Решат ага? Напрегна паметта си и внезапно се сети за разговора му с Теоман тази сутрин. Теоман спомена, че гумите на велосипеда на германеца са спаднали. Със странно изражение Бернд веднага се защити, че снощи не е карал колелото. Но защо се разтревожи толкова? Дали не бе отишъл с велосипеда до Гьовен, за да убие Решат ага? Есра настръхна, спомнила си как селският овчар описа сцената. Видял мъж да лети в небето. Възможно ли беше на лунната светлина овчарят да е различил само едрата фигура на колоездача и да е сметнал, че лети? „Глупости“, рече си тя, опитвайки да се овладее. Обвиняваше колега без никакви конкретни доказателства. Нещо повече - убийците вече бяха заловени. Навярно някаква подсъзнателна омраза към Бернд подклаждаше съмненията и. Бернд и създаваше много неприятности, защото не го назначиха за ръководител на екипа. Не, не, това нямаше нищо общо с убийствата. Тя винаги проявява почти параноична мнителност. Веднъж дори обвини Орхан, че е спал със Севим, докато двамата бяха заедно на симпозиум в Берлин. При това Севим и беше най-добрата приятелка и изобщо не си падаше по Орхан. Есра обаче знаеше, че понякога омразата сближава хората. Орхан и Севим бяха прекарали цяла седмица в чужда държава, в един и същи хотел. С помощта на малко алкохол и музика не беше невъзможно да са преспали заедно някоя нощ. Тази мисъл от-

243

начало и звучеше като забавна шега, но след известно време и повярва, докато накрая въображението и започна да разиграва различни сценарии. На седмия ден бе абсолютно сигурна, че съпругът и е спал със Севим. Когато Орхан се върна, го подложи на кръстосан разпит. Севим разбра и и се разсърди. Едва когато разби сърцата на двама души, които обичаше искрено, Есра проумя, че е сгрешила, и им поиска прошка. Ами ако и сега подозренията към Бернд се окажат безпочвени?

- Не, не - прошепна тя на себе си.

Дейвид я чу.

- Каза ли нещо? - попита той.

- Съжалявам, мислех на глас.

По целия път до болницата не продумаха. С влизането в сградата Дейвид я покани да пийнат по чаша чай в кабинета му, но получи любезен отказ. Било време да се връща на разкопките, обясни тя. Попита го дали да не вземе и Елиф, ако се е възстановила. Лекарят прецени, че е по-сигурно пациентката да остане още една нощ в болницата. Есра не настоя. Ръкува се приятелски с Дейвид, преди да тръгне.

- Благодаря ти за всичко. Ела на разкопките някой ден. Ще си поговорим надълго и нашироко.

Лекарят се постара да се усмихне, ала усмивката му бе видимо пресилена.

- Аз ти благодаря - рече и. - На всяка цена ще се възползвам от поканата.

След като се сбогува с лекаря, Есра влезе в стаята при приятелите си. Свари Кемал да разговаря шепнешком с Рюстем, директора на Антепския археологически музей. Елиф още спеше. Щом видяха Есра, мъжете станаха. Тя се ръкува с Рюстем, когото всъщност не харесваше особено. Той го знаеше и не проточи ненужно разговора им. След кратка размяна на любезности се извини и си тръгна. Рюстем обаче бе добър приятел на Кемал. Бяха участвали в проекта за открит музей в Йесемек. Когато Рюстем излезе от стаята, Кемал седна отново до леглото на Елиф и я загледа тревожно как диша, сякаш гърдите и

244

щяха да спрат да се надигат и спускат, ако отклонеше очи дори за секунда.

- Не изглежда добре - отбеляза той. - Притеснявам се за

нея.

Есра се приведе над Елиф и установи, че вече не е толкова бледа.

- Добре е - успокои го. - По-скоро ти имаш нужда от грижи. Лицето ти е по-бяло от нейното.

- Нищо ми няма. Важното е тя да се възстанови.

- Лекарят каза, че и е необходима почивка. Иска да остане още една нощ в болницата. Но аз трябва да се връщам на разкопките. Ти какво ще правиш?

Кемал сведе глава, съкрушен от участта си.

- Най-интересната част от разкопките… - промърмори горчиво той. - Колко пъти в живота на археолога се случва да намери важна находка като плочките на Патасана? Веднъж навярно. Или никога. Но сърце не ми дава да оставя Елиф сама. Щастлив съм, когато съм с нея, макар да не ме иска.

245

Осемнайсета плочка

С Ашмуникал бях щастлив. Само тя ме караше да се чувствам така и тя бе единствената непроменлива реалност в живота ми въпреки страховете, тревогите и опасенията ми. Ашмуникал изпълваше сърцето ми с неземна наслада. Осъзнах тази неоспорима истина, когато се срещнахме отново. Влезе за втори път в живота ми като буен огън, като ненадейна буря. Докато се бях опитвал да страня от нея, тя бе кроила планове да бъде с мен и бе намерила начин да осъществи замисъла си и да получи желаното. Така доказа още веднъж, че притежава не само божествена красота, но и божествен ум и смелост. Ако дядо Митанува беше жив, щеше да ме поздрави, че съм обикнал такова момиче, и да ме посъветва да се отдам на любовта си независимо от царя. Татко Арарас обаче най-вероятно щеше да ме обвини, че съм пожелал жена на царя, и да ме предупреди за грозящата ме опасност; не би се поколебал да ме прокълне, ако продължа да обичам Ашмуникал, а нищо чудно и да ме предаде на Пизирис.

Колкото до мен, аз не знаех как да постъпя. Бях паднал в ръцете на Ашмуникал като лястовица със счупено крило. Нямаше смисъл да се самозалъгвам. Тя ме бе пленила и бе станала неотменима част от мен като кръвта във вените ми. Независимо колко се страхувах от цар Пизирис, независимо от възпитанието си, повеляващо да бъда отговорен, знаех, че не съм способен да и устоя. Мислех за нея навсякъде и през цялото време. Тя не напускаше съзнанието ми - когато ядях, когато се разхождах, съзерцавах Ефрат, разговарях с мама, пеех, четях плочки, пишех, спях, сънувах, будувах и мечтаех.

На другата сутрин Ашмуникал дойде в библиотеката, както бе обещала. Аз вече не се свенях да я погледна и, честно казано, не откъсвах очи от нея. Тя го забеляза веднага. Тогава се уплаших и започнах отново да свеждам поглед.

„Добро утро, писарю Патасана“, поздрави ме тя и застана до мен с уверена усмивка.

246

Носът ми долови приятния аромат на диви цветя, никнещи напролет край Ефрат. Вдъхнах дълбоко благоуханието и отвърнах:

„И на теб, достопочтена Ашмуникал“.

„Говорих с царя и той ми разреши да преведем заедно поемата на Лудингира, посветена на майка му. - Забелязала колебанието ми, продължи иронично: „Или искаш за доказателство да ти донеса плочка с царския печат?

„Не говори така. Вярвам ти.“

Ашмуникал огледа библиотеката с красивите си очи и смени темата:

„Къде ще работим?“

„Тук, достопочтена Ашмуникал - посочих и веднага масата, където лежеше поемата на Лудингира. - Да седнем.“

Тръгнахме заедно към масата. Тя вървеше на няколко крачки пред мен. Без страх, без задръжки очите ми я изпиваха жадно. Седнахме един срещу друг до масата и Ашмуникал погледна плочката.

„Лаймас спомена, че знаеш поемата наизуст. Ще ми я кажеш ли, преди да се заемем с превода?“

За пръв път заставаше толкова близо до мен от нощта, когато лежахме един до друг в храма.

„Както желаеш, достопочтена Ашмуникал.“

„Слушам те тогава, достопочтени Патасана“, жегна ме тя, подчертавайки думата „достопочтени.“

Престорих се, че не долавям сарказма и започнах да рецитирам поемата от шумерския майстор на словото, поема, която и аз харесвах много.

На обичната ми майка

Царски пратенико, отнеси в Нипур вестта ми!

Пътувах дълго, а майка ми тъгува

247

и нощите и са безсънни.

Тя, която знае само благи думи, разпитва всички пътници за мен.

Предай и поздрави и моето писмо!

Ако не познаваш мама, аз ще ти разкажа.

Казва се Шатищар, красива е като богиня и чевръсто шета вкъщи.

Всеотдайна е към татко, който служи на богинята Инана, изпълнява предано повелите на царя, обичан е и сред любов живее.

Тя е агънце, пухкава сметана, сладък мед.

Тя е маслото, което се стича от сърцето.

И другояче ще ти я опиша:

тя е яркият светлик на хоризонта, озаряващ планините,

утринна звезда и лунен камък,

топаз е от Мархаши,

безценно украшение за принца,

калаен пръстен, желязна гривна,

изящна статуетка от слонски бивник,

ангел от алабастър

върху пиедестал от син мрамор.

Ще ти я опиша и така: мама е дъждът,

утоляващ жаждата на семената; потънала в зеленина градина, пълна с вкусни плодове; кожа, украсена със пискюли; първата новогодишна жътва; поток, поящ нивята; най-сладка, изкусителна фурма.

Ще ти я опиша още като празник, като възторжен ритуал, принцеса на принцесите

248

и химн на изобилието;

любящо и обичано сърце, изпълнено със радост; като добрата вест, че пленникът се връща у дома.

Мама е и колесница борова, паланкин от чемшир; прелестна, благоуханна роба; най-ослепителното цвете.

Запомни как ти я обрисувах и тутакси ще я познаеш.

Най-изящната жена, която видиш, ще е мама.

Поднеси и със усмивка моето послание, което тя очаква с нетърпение.

Кажи и: „Лудингира, обичният ти син, ти праща поздрав!“

При тези последни думи от поемата погледнах Ашмуникал. Плачеше. За пръв път я виждах да плаче и сърцето ми се изпълни с болка.

„Какво стана? Защо се натъжи?“, попитах я.

Продължи да хлипа и не ми отговори. Забравил за цар Пизирис, забравил кои сме, посегнах да я докосна по ръката. Тя се отдръпна. Изненадах се и застинах безпомощно пред нея. Ашмуникал поплака още известно време и после се успокои. Вдигна очертаните си с антимон очи, чиято красота дори сълзите не помрачаваха, и ме погледна.

„Прости ми. Спомних си мама.“

„Къде е?“, попитах.

„Далеч. При татко, който не се поколеба да ме продаде на Пизирис в замяна на богата земя край Ефрат и трима роби.“ „Баща ти те е продал на Пизирис?“, смаях се аз.

„Не го виня - отвърна Ашмуникал. - Остаря и вече не можеше да преподава. Искаше да прекара последните си дни в удобство. И смяташе, че ще живея охолно в двореца. Но как ми липсва мама!“

Тя ме улови за ръката.

249

„А и ти рецитираш толкова красиво! Разчувства ме. Иначе не плача често.“

Когато докосна ръката ми, усетих познатия трепет.

„Не си плачлива, знам. Ти си смело момиче.“

Ашмуникал се взря внимателно в лицето ми.

„Влюбен си в мен, нали, Патасана?“

Отдръпнах уплашено ръката си от нейната.

„От царя ли се страхуваш?“, попита ме тя.

„Страхувам се от него и го почитам“, отговорих. Ашмуникал пак протегна ръка към моята, но този път аз не я отместих. Погледна ме право в очите и попита:

„По-дълбока ли е почитта, която изпитваш към царя, от любовта ти към мен?“

Понечих отново да отдръпна ръката си, но тя не ми позволи.

„Кажи ми, Патасана. Ако е така, ще пусна ръката ти, ще си тръгна оттук и няма да се върна.“

Не успях да продумам, но тя знаеше, че няма да намеря сили да и отговоря. Изправи се и застана до мен. Погали ме нежно по косата както тогава, в храма. Погледнах към вратата на библиотеката и прошепнах разтревожено:

„Някой ще ни види… “

„Тогава да отидем в кабинета на баща ти.“

Явно знаеше всичко. Зад библиотеката наистина имаше тясна стаичка - татко я използваше за кабинет. Влезехме ли в нея, заключехме ли вратата, никой нямаше да ни безпокои. „Ами цар Пизирис… “

„Той не заслужава уважение - поклати глава тя. - Не е добър човек и не е добър цар.“

„А ако дойде в библиотеката?“, попитах уплашено.

„Няма - успокои ме тя. - Сутринта отиде на лов.“ Омагьосан от красотата на Ашмуникал, не съумях да устоя на изкушението, стаено в думите и. Двамата влязохме в стаичката, където баща ми пишеше тайните си плочки. Седнахме един до друг. Заради неуспешния ни опит да правим любов в

250

храма, не смеех да я докосна и гледах да стоя по-далеч от нея. Тя усети тревогата ми.

„Само ще говорим - стопли ме тя с огромните си тъмни очи. - Ще говорим неуморно, докато се научим да не се страхуваме един от друг. Аз ще ти чета поеми, ще ти разказвам истории и притчи от плочките, докато се научиш да не се страхуваш от тялото ми. Ще ти говоря дълго, докато разбереш, че думите също са начин да обичаш, и докато гладът, който доказва, че думите не са достатъчни, не се събуди в кожата ти.“

251

Деветнайсета глава

Разказът на Никълъс само обърка още повече и бездруго смутните мисли на Есра и превърна събитията от последните два дни в истинска главоблъсканица. Докато се движеше по асфалтовия път край фъстъчени градини с червена пръст, тя за кой ли път се питаше как да постъпи. Подозираше Бернд, но се срамуваше от подозренията си. Нямаше никакво конкретно доказателство срещу него, ала множество улики сочеха, че е възможно да е виновен. Съвпадение ли беше порядъкът на убийствата, или именно естеството и бързата им последователност представляваха съществените парченца от мозайката, разкриваща самоличността на убиеца? Колебаеше се и понеже и липсваше отправна точка да и вдъхне сигурност, мислите и се въртяха в порочен кръг и се връщаха там, откъдето бяха тръгнали.

Дали да сподели подозренията си с капитана? Нямаше да и повярва. Освен това той смяташе, че убийците са заловени и случаят е приключен. Есра обаче не беше убедена дали наистина сепаратистите са виновниците. Навярно грешеше, губеше си времето, съмнявайки се в германския си колега. Или пък капитанът разполагаше с документи, доказващи, че сепаратистите са извършили убийствата? „Дано“, отрони колебливо тя и си помисли: „Все пак е най-добре да почакам, да чуя всички подробности за случилото се“. Капитанът бе далеч по-опитен от нея, години наред се бе сражавал в планините и познаваше сепаратистите по-отблизо от нея. От друга страна, той беше предубеден, нарочваше сепаратистите за всичко лошо, случило се в района. А нима тя не бе предубедена! Веднага заподозря Фаят, племенника на хаджи Сетар, и реши, че религиозните фундаменталисти стоят зад убийствата далеч преди да е разбрала какво точно е станало.

Погълната от тези мисли, слезе от джипа и тръгна към полицейското управление. Пред вратата стояха двама войници. Онзи от Анкара я поздрави смутено.

252

- Капитанът ви очаква - изпревари въпроса и и посочи към жилищната сграда, разположена надолу по хълма между полицейския участък и реката.

- Да не би да спи? Не искам да го безпокоя.

- Не, не спи. Заръча ни да ви поканим в градината на жилищната сграда, защото там е по-хладно.

При думата „хладно“ по лицето на Есра се разля усмивка; да намериш прохладно място в адската жега, бе истинско щастие. Войникът от Анкара я поведе към красивите стъпала от ръчно дялани камъни, събрани от бреговете на Ефрат.

Градината на жилищната сграда изглеждаше спретната и добре поддържана като двора на управлението. И тук двама войници стояха на пост пред желязната порта. Вляво, зад навеса за охраната, се издигаше огромна липа и покриваше цялата градина със сянката си. Под короната и бяха заслонени други дървета - сливи, нарове, черници, акации и около дузина магнолии. Очарованието на градината обаче в жаркия ден се дължеше не само на сянката на дърветата. Влажната прохлада откъм Ефрат, която течеше на двайсетина метра по-надолу, също допринасяше мястото да се превърне в същински оазис в пустинната жега.

Капитанът седеше до масата под кичеста слива и мълчаливо съзерцаваше зелените води на Ефрат. „Чака ме“, помисли си тя и по тялото и премина трепет. Постовият позна Есра и я поздрави, когато мина през желязната порта. Капитанът се обърна към тях.

- Здравей! - помаха и той с изморена усмивка.

Есра му кимна любезно и пое протегнатата му ръка.

- Заповядай, седни - подкани я Ешреф.

Есра седна на стола срещу него и погледна към сградата зад дърветата.

- Не е много голяма. Колко семейства живеят тук? - полюбопитства тя.

Ешреф проследи погледа и.

253

- Моето семейство щеше да живее тук - отвърна и кратко той с явно нежелание да обсъжда темата. - В момента съм сам.

Но Есра не се отказваше толкова лесно.

- Значи жена ти не пожела да дойде? - осведоми се тя.

Капитанът се напрегна. Вместо да и отговори, се обърна

към войника от Анкара, застанал до масата, и го освободи.

Войникът козирува стегнато и тръгна към портата. Ешреф я погледна отново и попита:

- Какво ще пиеш?

- Толкова ли ти е трудно да говориш за себе си? Стане ли дума за личния ти живот, веднага сменяш темата - укори го тя.

Капитанът се изненада; не очакваше Есра да го нападне така. Опита се да измисли подходящ отговор и накрая само възкликна:

- Сякаш ти говориш за себе си!

Есра не се предаде.

- Кога се е случвало да не отговоря на въпросите ти?

Ешреф срещна дръзкия и поглед.

- Имаш право. Сигурно не съм питал. Не обичам да се бъркам в личния живот на хората.

- Хората? - възмути се Есра и лешниковите и очи го изгледаха неодобрително. - Мислех, че сме приятели.

Капитанът поклати отчаяно глава.

- Извинявай. Говоря глупости. Беше тежка нощ…

- Знам, но ти беше такъв и предишната вечер - напомни му Есра.

Капитанът въздъхна и оброни глава. Тя тъкмо се запита дали не е отишла твърде далеч и той вдигна очи:

- Имам дъщеря. Казва се Гюлин, в началното училище е. Живее с майка си в Истанбул.

- Виждаш ли я?

- Не много често. Със съпругата ми на практика сме разделени. Още не сме разведени, но… как се нарича… сме отчуждени. Сега ми е трудно да се връщам у дома в Истанбул.

254

- Но не бива да пренебрегваш дъщеря си - предупреди го Есра и веднага съжали за безсмислените си думи.

Бе принудила Ешреф да говори, бе научила, че със съпругата му не са в добри отношения. И какво следваше? Да му напомни, че е разведена? Но така все едно му намеква, че са свободни да се сближат. А как ще се спогажда с мъж като капитан Ешреф, когото дори не познава добре, та тя не успя да се задържи дори при уравновесения си колега Орхан. Всъщност колкото повече опознаваше капитана, толкова по-ясно и ставаше, че не са създадени един за друг.

- Говоря с нея по телефона - продължи Ешреф. - Изпраща картички за празниците със свои рисунки на Босфора, на Кулата на девицата, на моста на Галата, на Сарайбурну, на Военната академия… На всяка картичка е нарисувана различна истанбулска забележителност.

Есра се вгледа любопитно в тъмните, премрежени от умора очи на мъжа срещу нея.

- Значи е талантлива?

- Да - кимна той и добави срамежливо: - И аз не рисувах

зле.

- Сигурно си щял да станеш художник, ако не бе предпочел военната кариера.

- Може би, но ми харесва да бъда войник.

Лешниковите очи на Есра се разшириха смаяно.

- Наистина ли?

- Да, наистина! Защо се учудваш?

- Не знам… - поколеба се Есра, но сметна за по-подходящо да смени темата.

- Какво ще ми предложиш да пийнем?

- Кола, сода, чай, захтер?

- Захтер? Това пък какво е?

- Не си ли опитвала захтер? Всички тук знаят какво е. Ароматна билка, подобна на мащерката.

- Интересно. Е, тогава ще опитам захтер.

255

Капитанът извика един от войниците до портата и му поръча какво да им донесе. Войникът се отдалечи, а Есра попита:

- Не е ли време да ми разкажеш какво се случи снощи

- Вчера сутринта получихме анонимно обаждане - подхвана капитанът. - Съобщиха ни, че Махмут, най-малкият син от клана Генджели, от пет дни е отседнал с приятел в къщата на братовчед си в село Гьовели. Наблюдавахме къщата, но Мах-мут не издаваше с нищо присъствието си. Нямахме друг избор, освен да нахлуем вътре. Започна престрелка. Убихме Махмут и приятеля му. Както споменах, не дадохме жертви.

- Аллах е бил с вас! - възкликна Есра, но в очите и се четеше колебание. - Откъде знаеш обаче, че те са убили хаджи Сетар и Решат ага?

- От намерените в къщата документи - обясни капитанът. -Дошли са тук да вербуват местните да се включат в сепаратист-кото движение. Както знаеш, след като претърпяха поражение в планините, сепаратистите насочиха вниманието си към градовете и селата. Организират акции, за да спечелят привърженици и да докажат, че държавата е слаба. Написано е черно на бяло в откритите брошури. Убили са хаджи Сетар и Решат ага, за да привлекат вниманието на хората.

- Във въпросните документи пише ли „затова убихме хаджи Сетар и Решат ага“?

- Не, разбира се - в изморените очи на капитана се мярна напрежение. - Но не е необходимо да си гений, за да се досетиш.

„Така си и мислех“, рече си Есра. Капитанът не разполагаше с конкретни доказателства. Все пак държеше да се увери, че не греши.

- Пръстовите отпечатъци по хаджи Сетар и Решат ага съвпадат ли с отпечатъците на терористите?

Капитанът я погледна, сякаш питаше: „Това пък какво значение има?“, но все пак и отговори:

- По тялото на хаджи Сетар не са намерени отпечатъци. Според доклада от аутопсията по шията му има синини, но

256

причина за смъртта е фрактурата на черепа, получена най-вероятно при падането от минарето. Аутопсията на Решат ага е насрочена за днес.

Гласът на капитана звучеше напрегнато, но Есра не му обърна внимание.

- По мое мнение заловените мъже са преследвали други цели.

- Например?

- Сам каза, че са работели за сепаратистите, но убийствата на хаджи Сетар и Решат ага едва ли са им били необходими.

- Трябвало е да станеш прокурор - констатира капитанът. - Нямаше да остане неразнищен случай, а идиотите като мен щяха да се научат как да залавят убийци.

Есра забеляза гневните искри в очите му и разбра, че е престъпила границата.

- Съжалявам - извини се тихо. - Не съм си и помисляла да омаловажавам работата ти. Знам, снощи си се изправил с войниците си срещу смъртта.

Капитанът не се успокои.

- А ти си седеше в уютната стая и редеше списък с недостатъците ни, нали?

- Не си справедлив. Не съм била на огневата линия, вярно, но цяла нощ се притеснявах за теб. Чаках с часове да се обадиш…

Гневните искрици в очите на капитана угаснаха.

- Не мога да се стърпя - продължи с усмивка Есра. - Такава съм си. Вътрешният ми глас постоянно ме обсипва с въпроси и не млъква, докато не получи отговорите.

- Безпочвените обвинения не водят доникъде - напомни и капитанът, уверен като учител. - Случилото се е много по-просто от сценариите в главата ти.

- Възможно е да си прав - усмихна му се тя, - но тази сутрин научих нещо, което ще те изненада.

- Нима? Какво?

- Бившият главен лекар на Американската болница Ни-

257

кълъс твърди, че преди седемдесет и осем години са били извършени убийства като тези на хаджи Сетар и Решат ага. Убили и един ковач.

Капитанът не разбра веднага думите и.

- Кой кого е убил и кога?

- Преди седемдесет и осем години в същия район са блъснали от камбанарията на църквата отец Киркор, а Оханес ага, собственик на повечето земи в село Гьовен, бил обезглавен. Сложили главата в скута на трупа. Имало и трето убийство - на ковача Гаро.

- Кой ти го каза?

- Вече споменах - бившият главен лекар на американската болница. Живеел в Антеп, когато били извършени убийствата.

- На колко години е този човек?

- На деветдесет и нещо.

- Дали е с всичкия си?

- Да, разсъдъкът му е в отлична форма. Помни всичко, случило се преди седемдесет и осем години, дори датите, сякаш е станало вчера.

Капитанът се замисли. Есра очакваше той да признае грешката си, но Ешреф подхвана в защита на теорията си:

- Думите на Никълъс потвърждават тезата ми. Както знаеш, в този район сепаратистите никога не са били силни. Възползват се от всяка възможност да пуснат корени тук. Затова са приели в редиците си Махмут от клана Генджели. Целта им е била да вербуват клана и да се установят в региона. Но се провалиха. Информацията на Никълъс доказва, че този път сепаратистите са приложили нова тактика. Гьовен и Муджур, където е убит Решат ага, са арменски села. Хората не се смятат за арменци, но корените им са арменски. През 1915-а са приели исляма и са се отказали от предишната си религия. И никой не им се е бъркал в работата. Продължили са да живеят като уважавани граждани на страната ни. Сепаратистите обаче са решили да покажат, че отмъщават за забравени случаи отпреди седемдесет и осем години, като извършат подобни убийства и

258

подтикват селяните да се разбунтуват. Така са се надявали да привлекат симпатизанти и сред гражданите и да завземат нови територии.

В този момент до масата приближи войник - носеше поднос с две чаши горещ златист чай и захарница.

Капитанът го видя, но продължи:

- Представяш ли си колко са коварни? Възползват се от инцидент отпреди седемдесет и осем години, за да разбунят духовете в района!

Войникът спря нерешително до масата, защото не смееше да прекъсне капитана. Очите на Есра се плъзнаха към него и Ешреф най-сетне му обърна внимание:

- Донесе ли чая? Остави го тук.

Войникът вдигна едната чаша от подноса, но се подхлъзна, изгуби равновесие и изля целия чай в скута на Есра. Младата жена изпищя оглушително и скочи на крака. Мокро петно тъмнееше в долната част на светлозелената и блуза и вдясно под колана на бежовите и памучни панталони. Капитанът също се изправи.

- Гледай какво направи! Защо не внимаваш? - скастри той войника.

Застанал мирно, младият мъж прие безмълвно порицанието на командира си, който приближи до Есра.

- Много ли те опари? - попита я загрижено.

Есра подръпваше блузата и панталоните си, за да не докосват кожата и. Капитанът извика към войника:

- Донеси вода! Бързо!

Погледна Есра и внезапно си промени решението.

- Дали да не отидем вкъщи?

- Няма нищо, добре съм.

Изкривеното и от болка лице обаче опровергаваше смелите думи.

- Вкъщи ще се полееш със студена вода. Успокоява болката.

Есра не възрази и двамата тръгнаха към входа на жилищ-

ната сграда. Несигурен какво да прави, войникът ги изпрати с уплашен поглед.

259

Апартаментът на капитана се намираше на приземния етаж. Изглеждаше спретнат, но Есра не бе в състояние да го оцени.

Ешреф и посочи припряно открехната врата.

- Банята е там. Отивай. Ще ти донеса чиста хавлия.

Есра влезе в банята, събу панталоните и съблече блузата. Спусна завесата пред душа и пусна водата да облее дясната страна на корема и хълбока и - първо топла, после прохладна. Колкото по-хладна ставаше, толкова повече облекчаваше болката. Внезапно Есра си спомни, че е оставила вратата открехната, спря водата и отиде да я затвори. Капитана го нямаше. Затвори вратата. По тялото и се стичаха струи вода.

- Донесох ти хавлия и сухи дрехи - чу гласа на Ешреф. -Слагам ги до вратата.

Шумът и подсказа, че ги окачва върху дръжката. Изчака няколко секунди, отвори и взе хавлията и дрехите. Съблече се гола и пак пусна душа, като внимаваше да не си намокри косата. Остана под душа, докато силната болка стихна.

Спря водата и установи, че опареното още щипе, но по-слабо отпреди. Взе хавлията и започна да се бърше пред мивката. Изсуши се и огледа корема и десния си хълбок - бяха зачервени, но нямаше мехури. „Извадих късмет“, помисли си. Погледна панталоните и блузата, захвърлени върху пералнята. Дали да ги изпере? Попи мокрите петна от захтера. Щяха да изсъхнат бързо, ако ги простре на балкона. Сложи си бельото и обу тънката памучна пижама и розовата риза на Ешреф. Усети лек, познат аромат - носеше се или от пижамата, или от ризата. Не, не миришеше на перилен препарат, а по-скоро на лосион за бръснене. Внезапно си спомни, че Орхан използваше същия. Погледна се в огледалото и я обзе странно чувство. Ето я тук, в банята на мъж, който я привлича, облечена в неговите дрехи. Спомни си как обличаше пижамата на Орхан, след като правеха любов. Изпълваше я гордост как съпругът и я изпива с очи, как се възхищава на гърдите и на бедрата и, подаващи се под не-закопчаната пижама. Откога не бе правила любов? Втренчи се отново в огледалото. Явно не остана доволна от поруменялото

260

си лице и особените искрици в очите, защото си промърмори: „Стига глупости, Есра“. Не биваше да усложнява положението. Ала не беше лесно да усмири напиращото в гърдите и желание. Докосна меката материя на широката риза. Представи си смуглите ръце на капитана, дългите му пръсти. Топлината в лицето и обхвана цялото и тяло. Тръсна глава. Какво си въобразява? Не бива да мисли за такива неща! „Не!“, заповяда си тихо. Дори не познаваше добре Ешреф. А и бездруго имаха достатъчно грижи. Пусна чешмата и си наплиска лицето, сякаш водата щеше да отмие пробудилото се у нея желание. Избърса се, опитвайки да прогони всички мисли от ума си, и излезе от банята. Тръгна към дневната, но в коридора налетя на капитана. Намираха се толкова близо един до друг, че усещаха дъха си. Беше виждала неведнъж тези черни очи, ала за пръв път сега зърна в тях познато изражение. Пусна на пода дрехите, които носеше, и го прегърна. След кратко колебание капитанът също я притисна към себе си. Известно време постояха така, опознавайки допира на телата си. Есра пак долови примесения с пот аромат на парфюма му. Сърцето и заби развълнувано като на гимназистка. Усетил вълнението и, капитанът се отдръпна леко назад, за да вижда лицето и, улови я за раменете и се приведе да я целуне.

261

Деветнайсета плочка

Милвах пламенно ръката и, гледах влюбено лицето и, взирах се нежно в очите и, но се опитвах да не доближавам тялото си до нейното, защото се страхувах. Боях се да я целуна, да сваля дрехите си, да правя любов с нея или пак да се проваля. Ашмуникал го усещаше. Опитваше се да ме успокои с мили думи, с окуражителни погледи, с лек досег. Не беше лесно. Говорехме безспир, докосвахме се с приказки, с епоси, с поеми. Правехме любов не с тела, а с думи. Тясната стаичка в библиотеката, където пиша тези плочки, бе единственият ни свидетел.

Дядо Митанува, по онова време главен дворцов писар, ме доведе за пръв път тук. Учеше ме на клинопис и как да омесвам глината за плочките. След като го отстраниха от поста му, идвах тук с баща си Арарас. Работех до залез-слънце, помагах на татко да изписва плочките. В тази стаичка се съчиняваха тайни писма до царете, пишеха се тайни споразумения, ала никога не би хрумнало на дядо Митанува, на татко Арарас или пък на мен, че един ден тя ще приюти тайна любов. Човекът не е бог и следователно не може да предвиди и да узнае всичко предварително. И така, немислимото, непредвидимото се случи за мен и Ашмуникал и тази стаичка се превърна в дом на нашата любов.

Ашмуникал идваше в библиотеката почти всеки ден. Успеехме ли да избягаме от Лаймас, веднага се шмугвахме вътре. Ако бе продължило така, цар Пизирис щеше да научи много скоро за любовта ни. Един ден обаче върховният жрец Валвазити дойде да вземе религиозно писание от библиотеката и ни видя.

Понеже познаваше миналото ни, веднага разбра какво става. Същата вечер се появи вкъщи. Попита ме дали с Ашмуникал сме любовници. Отвърнах му, че не сме. Не ми повярва, но не ми го каза направо. Предупреди ме със следните думи: „Сине Арарасов, твърдиш, че това момиче, член на царското семейство, не ти е любовница, но очите ми видяха друго. Ала въпреки всичко искам да ти вярвам, защото за в бъдеще ти ще

262

си сред хората, определящи съдбата на царството. Твоят ум, твоят опит и познания ще бъдат на разположение на царя, да ги използва за доброто на народа. Не съм чужд на съблазните на любовта, знам какво изпепеляващо, жизнерадостно чувство е тя, как изпълва човека с блаженство. Любовта прилича на бла-годатната щедрост на слънцето зиме или на сладостния ненадеен дъжд в летния зной - притежава неземна красота, спира дъха ни, но е мимолетна. Както зимното слънце е краткотрайно, както летният порой секва, преди да напои земята, така и любовта свършва неочаквано. Неразумно е да гневиш боговете и своя цар заради това преходно чувство. Осъзнай се и се освободи от болестта. Не се поддавай на влиянието на тази млада жена. Покажи, че не си чисто и просто див жребец, обзет от похот при вида на красива кобила. Не хвърляй сянка върху семейството си и честта на баща си Арарас“.

За миг думите на Валвазити посяха страх в сърцето ми, но щом си представих Ашмуникал, страхът се стопи. Погледнах жреца право в очите и продължих да лъжа, въобразявайки си, че го заблуждавам. Опитният Валвазити обаче не ми повярва. Когато след месец татко се върна от чуждите земи, Валвазити му разказа какво става. Горкият ми баща, и бездруго претоварен от бремето на държавните дела, ме заля с въпроси, дишайки тежко като ранен глиган. Отговарях му с лъжи, отричах да съм влюбен в Ашмуникал и всичко, което бяхме преживели с нея. Татко се чудеше дали да ми вярва, или не, но не смяташе да се уповава на случайността. Изпитанията, пред които бе изправено царството, му бяха достатъчни, не искаше моите сърдечни афери да му създават допълнителни главоболия. Забрани ми да ходя в двореца. Той самият се нагърби да преподава акадски на Ашмуникал. Така ме лишиха от едничката ми и единствена любов, най-скъпото на сърцето ми, най-красивото и най-умното момиче по тези земи. Обсипвайки с проклятия татко, започнах да търся начини как да се виждаме отново. Ала не намирах. Татко безмилостно сложи край на любовта ни. Не искаше дори най-нищожната мълва да хвърли сянка върху честта на царя.

263

Особено в момент, когато страната ни подхващаше опасна игра със съседните царства.

Усилията на татко Арарас обаче се оказаха напразни, защото в крайна сметка боговете бяха свързали навеки телата ни в онази тясна стаичка в библиотеката.

264

Двайсета глава

Лежаха голи един до друг в двойното легло, където Еш-реф бе спал толкова дълго сам. Задъханите, дълбоки стенания и трепетът на удоволствието бяха стихнали. Лекият топъл ветрец, полъхващ между завесите, изушаваше капките пот по телата им.

Макар и странно при тези обстоятелства, Есра се чувстваше съвсем спокойна. След като бе правила любов с някого за пръв път, обикновено я обземаха тревожни мисли - усещане за отчуждение и омерзение. Сега обаче, легнала до голия мъж, не изпитваше нито безпокойство, нито срам, а умиротворение и щастие. Сигурно това имаше предвид Севим, когато казваше: „Няма нищо по-добро за жената от задоволителна порция секс“. Есра обърна глава и видя, че Ешреф я наблюдава изпод дългите си мигли. Пресегна се и нежно погали късата му коса.

- Виж ти! - възкликна Ешреф. - Държиш се, все едно сме любовници от половин век.

Есра се отдръпна бързо.

- Какво намекваш? - заискриха гневно очите и.

Капитанът обви ръка около кръста и.

- Чакай! Не се ядосвай. Харесва ми, че не се притесняваш.

- Не съм ядосана - възвърна доброто си настроение Есра, -но не искам да оставаш с погрешно впечатление.

Капитанът я придърпа мълчаливо към себе си. Целуна я. Есра си помисли, че иска пак да правят любов, но той отпусна ръце и я погледна в очите.

- Защо с мен?

Есра се измъкна от леката му прегръдка.

- Що за въпрос?

- Любопитен съм. - Отпусна глава върху корема и. - Какво толкова?

Устните на Есра се извиха в шеговита усмивка.

- Сигурно заради Мемдух Аби.

- Кой пък е Мемдух Аби? - промърмори Ешреф.

265

- Като малка бях влюбена в Мемдух Аби, сина на съседа ни - обясни Есра. - Бях на седем-осем години, а той - на двайсет и нещо. Учеше във Военоморската академия в Хейбелиада. Обожавах униформата му.

- Но тяхната е бяла.

- Знам. Има ли значение - бели или каки, все са униформи.

Ешреф видимо се разочарова.

- Искаш да кажеш, че си с мен, защото ти напомням за друг?

- Пошегувах се - целуна го нежно по устните тя. - Не знам защо съм с теб. Привличаш ме някак, но не знам с какво точно.

Отговорът и допадна на капитана. Приведе се и понечи да я целуне по гърдите.

- Недей! - извика Есра и закри гърдите си с длани.

Капитанът се отдръпна неохотно, без да откъсва очи от нея.

- Съзнаваш ли, че и ти не си ми разказвала нищо за себе си? - попита я той.

- За какво да ти разкажа?

- За съпруга си. Защо го напусна?

- Не беше искрен. - Думите се изплъзнаха от устата и, преди да ги е обмислила. - Непрекъснато ми повтаряше колко ме обича, колко сляпо ме обожава… - Замълча, втренчена в стената срещу тях.

- Но… - докосна я Ешреф по рамото да и напомни да продължи.

- Но всъщност не ме обичаше - довърши тя. - Само се преструваше на влюбен.

- Защо си толкова сигурна?

- Забременях. - Очите и се насълзиха, ала гласът и не трепна. - И двамата искахме дете. Орхан бе по-въодушевен, искаше детето повече от мен. Грижеше се за мен. Понечех ли да вдигна нещо по-тежко, веднага ме спираше. Готвеше ми, за да се храня добре, умоляваше ме да не пуша. Случваше се поведението му да ме подразни, но не отричам, че през повечето време ми беше приятно. Понякога се съмнявах в чувствата му, струваха ми

266

се престорени, подозренията ми обаче не се задържаха дълго. Казвах си, че Орхан си е такъв, обича да се грижи за мен, да ме глези. През петия месец замина на международна конференция в Анкара, важна стъпка в кариерата му. Щяха да присъстват известни археолози от цял свят. От месеци подготвяше доклада си. Конференцията щеше да продължи три дни, но изказването му бе определено още през първия ден. Вълнувах се и аз, бях любопитна как ще приемат доклада му. Обади ми се същата вечер. Беше на седмото небе. Ръкопляскали му много и го обсипали с похвали. Зарадвах се. Не ме свърташе на едно място. Реших да намина при Бехидже ходжа - живееше на съседната улица, - за да и съобщя добрата новина. От вълнение се подхлъзнах по стълбите и се строполих чак на долната площадка. Когато отворих очи се намирах в болницата. Мама седеше до мен. Попитах я какво се е случило. Обясни ми, че съм добре, но очите и се напълниха със сълзи. Веднага си помислих за бебето. Бях го изгубила. Усещах празнотата, все едно бяха изтръгнали, откраднали част от мен. Едва не се разплаках, ала се овладях. Попитах къде е Орхан. Съобщили му, отговори мама; лично разговаряла с него. И той се натъжил. Попитах я кога ще дойде. Отвърна ми, че конференцията му била много важна. Чул, че съм добре, и решил да остане до края. След два дни щял да се върне. Засмях се истерично. Мама се уплаши да не съм се побъркала и отиде да извика лекарите. Не, не бях полудяла. Просто освобождавах нервното си напрежение. След малко мама се върна с лекарите. Вече плачех. Биха ми инжекция да се успокоя, а на мама обясниха, че реакцията ми е нормална. След спонтанен аборт жените понякога изпадали в депресия. Орхан се обади същата вечер. Помолих мама да му каже, че спя. Не говорих с него, докато не се върна от Анкара. Разбра колко съм му обидена. Още щом се прибра, започна да ме моли за извинение. „Скъпа моя, ти си моят живот“, и прочее, и прочее. Колкото повече се опитваше да ме спечели отново, толкова повече охладнявах. Всяка негова дума, всяка негова постъпка ме дразнеше. В онази болница изгубих не само детето си, изгубих

267

и любовта си към Орхан. Шест месеца по-късно го напуснах. -Есра замълча, после вдигна глава и погледна Ешреф. - Това е -заключи с горчива усмивка.

- Не си ли мислила да му дадеш още една възможност? -попита я капитанът.

- Не. Животът ни беше преструвка. А най-лошото бе, че Орхан също се заблуждаваше. Не ме обичаше, но незнайно защо си затваряше очите. Сякаш светът ще свърши, ако приеме истината, че не ме обича.

- А ако наистина те е обичал, но в онзи момент е поставил работата си на първо място?

- Когато любимата му съпруга е в болницата? И е изгубила детето, за което той се е грижил толкова, преди да се роди?

Капитанът не отговори. Известно време и двамата мълчаха.

- Навярно ако не ме задушаваше толкова, щях да му простя - призна след малко Есра. - Понякога всеки допуска сериозни грешки. Орхан обаче просто не беше искрен. Криеше истинските си чувства - и от мен, и от себе си. Предпочиташе да играе ролята на добър съпруг. Не бях в състояние да му помогна. Като го напуснах, направих услуга и на двамата.

- Разбирам - кимна капитанът. - Явно си постъпила правилно.

- Знам, че съм постъпила правилно.

Той я погледна удивен.

- Прекрасно е, че си толкова сигурна в себе си.

- Не е вярно - възрази Есра и притисна буза в дланта му. -Всъщност съм…

- Не - прекъсна я капитанът. - Ти си най-силната, най-самоуверената жена, която съм срещал.

Есра преглътна. Повече не бе в състояние да сдържа сълзите си. Прегърна го и се разплака. Ешреф галеше нежно буйната и светлокестенява коса, докато се успокои. После обгърна лицето и с длани и обсипа с леки целувки ъгълчетата на очите и. Устата му се плъзна надолу и намери разтворените и устни. Целунаха се страстно и телата им се сплетоха отново.

268

Най-после дойдоха на себе си. Вече се бе стъмнило. Очите на Есра се насочиха към прозореца.

- Късно е! - отбеляза сънено тя. - Време е да си тръгвам.

Ешреф очевидно се разочарова.

- Толкова скоро? Мислех да вечеряме заедно.

- По-добре да вървя - каза тя, макар всъщност да не искаше да тръгва.

- Колегите ли те чакат?

- Не, но…

- Но?

- Няма ме цял ден.

- Няколко часа не са краят на света…

Капитанът имаше право, но необяснимо дори за самата нея, тя се надигна от леглото и го погледна, сякаш го молеше да я разбере. Обиколи стаята, търсейки дрехите си. Градинските лампи осветяваха правите и рамене, малките и изящни гърди, стегнатия и корем, космите по венериния и хълм, стройните и крака. Капитанът усети непреодолимо желание да я докосне. И все пак се сдържа; остана седнал в леглото с мрачно лице. Есра отиде в дневната да си вземе дрехите. Бяха почти сухи и най-важното - без лекета от захтера. Облече се и се върна в спалнята. Свари Ешреф, както го бе оставила - седнал в леглото с изопнато лице. Осъзна, че не може да си тръгне. Не бързаше обаче да му съобщи, че е променила решението си. Усмихната се приближи до него. Седна на леглото и го погали по лицето.

- Какво има?

- Как мислиш? - попита той. - Отиваш си.

- Затова ли си сърдит?

- Да. Ти нямаше ли да се сърдиш?

- Щях - призна Есра, приведе се и устните и се задържаха дълго върху неговите. - Добре, ще остана. Но как ще обясниш на постовите отвън присъствието на младата жена в стаята ти?

Капитанът се опита да я прегърне пламенно.

- Преди два часа нарядът им свърши. Сега на пост са други.

Есра се измъкна гъвкаво от ръцете му.

269

- Ще остана, но няма да се излежавам повече. Умирам от глад. Не съм хапвала нищо от закуска.

Капитанът веднага се овладя.

- Ще наредя да ни донесат нещо от града.

- Не, недей. Войнишката храна наистина ли е толкова противна?

- Не е, но не искаш ли нещо по-вкусно…

- Решено е. Ще ядем войнишка вечеря - прекъсна го Есра. -Кога ще е готова?

Капитанът си погледна часовника. Беше пет и двайсет.

- Сигурно вече е готова. Ще се обадим да поръчаме.

Половин час по-късно на масата на балкона, под сянката

на липата, се гощаваха с войнишка вечеря - кюфтета, салата и сливов компот. Есра отклони поканата на домакина на пийнат алкохол.

- Обожавам кюфтета! - възкликна тя. - Не съм яла отдавна.

Ешреф я наблюдаваше с доволно, но отнесено изражение.

Очите на Есра срещнаха неговите, той се сепна, усмихна се и я докосна по ръката.

- Направо не вярвам, че си тук. Сигурно ще ти прозвучи странно, но необяснимо защо изпитвам страх.

Думите му я свариха неподготвена.

- Какъв страх?

Зачуди се как да и обясни. Приличаше на страха, обзел го в болницата; опасение, всяло смут в ума и душата му. И както тогава не успя да го обясни на психолога, така и сега не можеше да го обясни на Есра, колкото и силно да го искаше. Реши все пак да опита.

- Сякаш предстои битка или ще чуем вест, която ще ни отчужди…

Обяснението му само обърка Есра.

- Затова не исках да си тръгнеш - продължи той. - Да не би да не се видим повече.

- Защо да не се видим? И двамата сме тук.

Пусна ръката и.

270

- Не знам. Животът е пълен с клопки. Нещо неочаквано и смутно ни се случва всеки ден.

Отбягваше погледа и. Взираше се в хляба върху масата, потънал в мисли. Есра спря да се храни. Обзеха я съмнения. Дали капитанът има някаква информация за убийствата, но я пази в тайна от нея? Дали преднамерено не прикриваше нещо?

- Беше ни трудно тези дни, но всичко свърши, нали? - каза тя, макар всъщност да искаше да попита: „Криеш ли нещо от мен?“

- Права си - кимна и, сякаш се събуждаше от дълга дрямка. -Всичко свърши.

Есра замълча, втренчена изпитателно в лицето му.