Патасана

- Ще поговоря с Бернд, когато се върне - обеща Есра. -Сега да сменим темата.

- На твое място не бих го чакал - промърмори Теоман, отпивайки поредната глътка ракия. - Бог знае кога ще се върне.

332

Двайсет и трета плочка

Боговете накараха Лаймас да ми разкрие истината в избран от тях момент. След разговора ни нямах сили да се върна в двореца и да погледна лицето на Пизирис. Тръгнах към брега на Ефрат. Минах край роби, жънещи полята в летния зной, наближих реката и седнах под стара смокиня. Замислих се за преживените от мен години. Гневът ми бе стихнал, но болката жилеше сърцето ми като слънцето, което изсушава яркозелените треви.

Пизирис имаше право; бях безупречно образован и възпитан. Бях ерудиран, всеотдаен, усърден, смирен. И каква полза извличах от тези качества? Дядо също ги притежаваше, а как му послужиха те? Баща ми твърдеше, че ние, писарите, сме божествени пера. Но всички - умни или глупави, мъдри или невежи - бяхме чисто и просто пешки в кървавата игра на царете. Ала не бяха ли и царете играчки в ръцете на боговете? Нима боговете не наказваха и не възнаграждаваха и царете, както им хрумне? Нали именно боговете решаваха кой печели и кой губи войните?

В такъв случай виновни бяха боговете, а не царете. Да, виновни бяха хилядите богове на Хати, начело с бога на бурите Тешуб, съпругата му, богинята на слънцето Хепат, сина им Шарума и богинята Купаба. Нали те бяха истинските ни господари? Нали виждаха всички наши дела - и добрите, и лошите? И най-важното - нали царете, които водеха кървавите войни, бяха земните представители на боговете? Жреците казваха така. В плочките пишеше така. Предупреждаваха ни да се боим от гнева на боговете. Нашите божества бяха страшни и жестоки като боговете на асирийците, урартците, фригийците, като боговете на хората по всички земи, които познавах… Те ни изпращаха мълнии, пожари, болести, глад. Бяха могъщи и трябваше да се боим от яростта им. Но имаше ли по-жестока ярост от войната? Възможно ли бе гневът на боговете да е по-унищожителен от войната, къпеща в кръв Плодородния полумесец? Млади воини, обесени безмилостно, изнасилени жени,

333

старци и деца, прокудени от домовете им, хора, отправящи на различните си езици жалостиви молитви към небесата.

Каква полза извличаха боговете от страданията, смъртта, осакатяването и изгнаничеството на хората? Щом слугите им измираха, кой щеше да им издига величествени храмове, да им поднася ценни дарове, да ги почита с церемонии, да им се моли?

Дали пък за тези жестокости не бяха виновни боговете, а хората? Царете, земните представители на боговете, издаваха заповедите за смърт, плячкосване и унищожение, ала робите убиваха, режеха ръце и крака, избождаха очи и опожаряваха къщи. Те не биха извършвали такива злодеяния, ако не притежаваха могъщ инстинкт да убиват и рушат. Дали пък жестокостта не е присъща на всички ни - царе, благородници, простосмъртни и роби?

Седях под смокинята на брега на Ефрат и си задавах тези грешни въпроси, неспособен да открия отговорите. Всеки въпрос подклаждаше объркването ми и всеки хрумнал ми отговор засилваше страха ми. Докато умът ми се луташе из този хаос, дочух звук като стенание на ранен вълк.

Вдигнах глава и видях невръстен роб да ми подава кана. Тялото му се очертаваше по-черно от маслина на фона на злат-ното жито. Въпреки крехката му възраст мазоли покриваха попуканите му боси стъпала. Костите му се брояха под дрипите върху излинялото тяло. Повтаряше плахо с надежда да го чуя: „Искате ли вода, ваше сиятелство?“

Усмихнах се на този малък роб, когото изтощението не бе успяло да сломи. Поех подадената кана, отметнах глава и започнах да пия. Сладката прохлада на водата навлажни сухите ми устни и потече в устата ми. Макар и за кратко забравих огнения летен зной и тъмната скръб, обвила сърцето ми. Свещената напитка на небесата се вля по вените ми в цялото ми тяло и изми и пречисти душата ми. Усетих колко прекрасно е да дишаш, да докосваш, да вкусваш, да виждаш, да мислиш въпреки жестокостта на боговете, царете и хората. Водата, която робът ми поднесе, възвърна любовта ми към живота и силите ми да

334

се съпротивлявам. Много знаци на тази земя ни показват, че трябва да живеем - загрижен поглед, съчувствена милувка, искрен шепот, сладка усмивка, вкусът на сочен плод, нежните цветя, никнещи върху най-сухата пръст. Да забелязваме само тиранията и зверствата и да се давим в гняв, е несправедливо към самите нас. „Ашмуникал - отрониха сами устните ми. -Ашмуникал.“ Внезапно осъзнах колко болезнено ми липсва. Благодарих на детето и му върнах каната. То я пое и мълчаливо се отдалечи. Станах и тръгнах към Ефрат. Стигнах до водата, коленичих и си измих лицето. Изтрих следите от сълзите, пролени за татко. Усетих как хладната вода се стича по страните ми. Видях отражението си в неподвижните води на Ефрат. „Писарю Патасана - прошепнах, взрян в отражението си. После, клатейки глава, добавих: - Писарят Патсана изчезна. Остана само любовникът Патасана.“ Всички щяха да ме наричат „писаря Патасана“, но всъщност аз щях да бъда любовникът Патасана. Не бях успял да променя съдбата на сънародниците си, на града си, но щях да променя своята съдба.

335

Двайсет и четвърта глава

Макар да стоеше на шосето с гръб към нея, тя го позна по късата руса коса, широките рамене и високата фигура - беше Бернд. Понечи да го повика, но колегата и се скри сред тополите до пътя. Къде отиваше? Тръгна след него. Отдалечи се от черния път към селото и се насочи към тополовата горичка. Сенките я обгърнаха. Слънчевите лъчи не успяваха да проникнат през балдахина от дребни, гъсти листа, увенчаващи короните на стройните тополи. Есра не откъсваше очи от германския археолог, за да не го изгуби в сумрака. Видя го да спира; спря и тя. Не ги делеше голямо разстояние. Бернд се извърна внезапно и тя се шмугна бързо зад най-близкото дърво. Постоя скрита няколко минути, после надникна иззад ствола. Колегата и бе изчезнал. Излезе от укритието си и се заозърта. Бернд го нямаше, но едва ли бе отишъл далеч. Не би могъл да се придвижи бързо по неравната земя под издигащите се нагъсто дървета. Тя тръгна напред, като се оглеждаше предпазливо. Измина петдесетина метра. От германеца нямаше и следа. Колкото по-навътре в гората навлизаше, толкова по-тъмно ставаше. Накрая сякаш падна непрогледна нощ. Помисли си, че се е изгубила. Ала не, невъзможно беше. Все пак гората беше малка, простираше се на стотина метра околовръст. Тя продължи напред. Ала гората сякаш нямаше край. Миризмата на изгнила трева изпълваше черния въздух. Напредваше бавно, защото не виждаше добре. Ненадейно се спъна. В паднал ствол навярно? Взря се в мрака и видя, че не е дънер, а човешко тяло. „Божичко! Бернд?“ Коленичи уплашено до човека, проснат по лице върху земята. „Барнд? Какво стана, Бернд?“, заговори тя, докато се мъчеше да преобърне тежкото мъжко тяло. Усети нещо по ръката си -някаква тъмна течност. „Ранен ли си?“ Мъжът не помръдваше. Чуваше се само нейният глас, отекващ в гората. Най-сетне успя да преобърне мъжа. „Господи!… Ешреф!“, изпищя тя, видяла лицето му. „Ешреф е - каза познат глас. - А телата на Бернд и Тим са ей там.“ Ужасена, Есра се обърна натам, откъдето

336

идваше гласът. Някакъв мъж стоеше на няколко метра от нея. В тъмнината не различаваше чертите му. „Кой си ти?“, попита. „Срамота, Есра ханъм! - укори я мъжът и пристъпи към нея. -Нима не познахте човека, който ви гощава с вкусни ястия, с когото си бъбрите всеки ден?“ - „Ти ли си, Халаф?“ Гласът на Халаф отекна дръзко между дърветата: „Аз съм, разбира се!“. „Но защо си направил това?“ - „В памет на свой земляк“ - „На кого?“ - „Хайде, нима не се досещате? Говоря за Патасана. Вие нахълтахте в личното му пространство, ограбихте го.“

Тополите ненадейно пропуснаха слънчевите лъчи, сякаш изпълняваха нечия заповед. Светлината обля Есра и Халаф и тя видя кой стои срещу нея. Не беше Халаф, а мъж, прокраднал се през дълбините на историята, със странна шапка, дълга извезана мантия и широка сабя в ръка. „Патасана… - заекна уплашено Есра. - Ти си Патасана.“ - „Предупредих те“, отвърна и той на развален турски с гласа на Халаф. - Не изпълнихте волята ми, макар да прочетохте плочките. И ще си платите.“

Есра видя как мъжът вдига сабята, ала от страх и потрес не успя нито да проговори, нито да помръдне. Гледаше мълчаливо, примирена с участта си. Сабята преряза снопа слънчева светлина, която се разстла по земята, заслепявайки я, и потъна в черната пръст, последвана от сабята. Всичко се случи мигновено. Есра отвори очи и видя сивкавия светлик на утрото да се процежда през прозореца. Седна в леглото, плувнала в пот. Главата и туптеше от болка, а сърцето и биеше лудешки. Облегна се на стената и задиша дълбоко.

Осъзна, че е сънувала, и избухна в смях. „Ето какво става, когато преядеш с кебапа на Халаф“, помисли си тя. Смехът усили главоболието и. Опита се да стане от леглото, но краката и трепереха. „Беше сън, за бога - опита да се окуражи мислено. Спусна упорито босите си стъпала върху пода. - Ама какъв сън само!“ Сякаш неприятният разговор от предишната нощ не бе достатъчен, та да трябва да се съвзема и от кошмари!

Странно чувство за единство обзе турците, когато Бернд и Тимъти тръгнаха за града. На Есра никога не би и хрумнало, че

337

Теоман, опитал с всякакви средства да се освободи от военната служба, би подкрепил Ешреф. Същото важеше и за Кемал. Ами Халаф, който заради кюрдския си произход се смущаваше от капитана, колкото и да се стараеше да не го показва? Непоклатимата им увереност, че са прави без малко да зарази и Есра, но като ръководител на разкопките тя съзнаваше колко опасно е екипът да се раздели на враждуващи фракции. Дългът и изискваше да прояви отговорност и тя предупреди колегите си, че твърде прибързано се озлобяват срещу чужденците. Самата тя таеше подозрения към Бернд, но се постара да го защити и неволно разгневи Ешреф. Капитанът дори я обвини пред всички:

- Примиряваш се с наглите му нападки само защото е чужденец, а се съмняваш в думите ми просто защото нося униформа.

Есра се опита да го успокои, ала Кемал посипа сол в раната:

- И Тимъти е същият. Как ли не се старае да помогне на онази арменка да намери брат си!

Отиваха твърде далеч.

- Глупости! - извика Есра. - Готов си да го обявиш за арменски конспиратор, понеже се опитва да помогне на горката жена!

Поредната разпра окончателно помрачи настроението им. С надежда да наруши възцарилото се мълчание Теоман помоли Халаф да им попее и младият готвач изпълни две народни песни от Барак. Теоман и Есра се опитаха да му пригласят, но не се получи и концертът приключи бързо. Към края на вечерта Ешреф поомекна и дори и предложи шепнешком да се разходят край Ефрат. Когато го покани на вечеря, Есра си представяше как сядат на същата скала както преди няколко дни и съзерцават реката. Сега обаче желанието и да се наслаждава на сияйните речни води и на лунната пътека се бе изпарило. Извини се, че алкохолът и е замаял главата, и отклони предложението на капитана. Разочарованото му лице я натъжи, но опитът я бе научил да казва „не“.

И въпреки това, след като го изпрати и си легна, я заглож-диха угризения, че е постъпила несправедливо с него. Беше ли

338

груба и бездушна? Не, не, разбира се. Просто не склони да излезе на среднощна разходка с Ешреф, защото я чакаше много работа. А и как да приеме предложението му пред целия екип? Любовта вече им бе причинила достатъчно неприятности. Не искаше и тя да допринася с главоболия. Особено когато убийствата не излизаха от ума и. Въпреки преценката, че е постъпила правилно, не и олекна. Не това беше истинската причина да му откаже. Просто не искаше да се разхожда с него. Ако искаше, щеше да намери начин, ала, честно казано, не изпитваше желание. Да не би вече да и беше омръзнал? Толкова бързо? О, не, не… Знаеше, естествено, че връзката им няма бъдеще. Всяка тяхна среща разкриваше все по-ясно колко са различни. Защо тогава спа с него? И дори и хареса.

- За бога! - прошепна изтощено тя. - Няма смисъл да гадая. Времето ще покаже как ще се развият отношенията ни.

На другата сутрин закъсня за закуска както и предишната сутрин. Халаф вече пълнеше чашите с чай, когато Есра седна на масата срещу Бернд и Тимъти. Поздрави всички със сънено „добро утро“. Елиф се бе разположила в другия край с явното намерение да страни от американеца.

Тимъти погледна загрижено Есра.

- Не изглеждаш добре. Да не би да сте продължили да пиете, след като тръгнахме?

- Поувлякохме се - сбърчи лице тя. - Знаеш как е. Започнеш ли, не разбираш кога си прекалил.

- Пийни кафе вместо чай - посъветва я Бернд. Загрижеността му изглеждаше искрена; очевидно бе забравил снощния спор. - Вземи два аспирина след закуска и ще се оправиш.

Есра още му беше ядосана, но в момента нямаше сили за препирни.

- Прав си - кимна тя, посочи чашата с чай пред себе си и помоли Халаф: - Ще ми донесеш ли едно ароматно, силно кафе вместо чай?

Не и се ядеше нищо, но все пак сложи в чинията си малко сирене и две резенчета домат.

339

- Вземете си и от салатата с маслини - обади се Халаф. -Киселото ще ви успокои стомаха.

- Какво каза Йоаким? - обърна се Есра към Бернд, преся-гайки се към подноса с маслинената салата.

- Нищо важно. В хотела възникнал проблем. Йоаким не говори добре турски, та се опитали да му дадат малката конфе-рентна зала. Ние обаче уредихме въпроса. Тази сутрин ще се заемат с подготовката.

- Като спомена подготовка, написах експозето за журналистите. Кемал го редактира и вече е готово за превод.

- Отлично! - похвали я Бернд. - Щом се върна, ще го преведа на немски.

- У Кемал ли е текстът? - попита Тимъти.

- Да - кимна Есра, доловила нежеланието на американеца да си има вземане-даване с него. - Не бой се, аз ще го взема.

- Ако го намериш - обади се Мурат. - Не беше в леглото си, когато се събудих тази сутрин.

Сънливите очи на Есра се ококориха изненадано. Какви ги говори младежът?

- И аз не съм мяркал Кемал - додаде Теоман. - Да не си го изпратила някъде?

- Не съм - отговори Есра. - Никъде не съм го изпращала. Трябва да е тук някъде.

- Не е тук. Ходих чак до градината на баба Хатуч, да не би да е отишъл да се разходи, но не го намерих.

Есра имаше чувството, че главата и ще експлодира. Не и се мислеше за Кемал сега.

- Значи е отишъл до реката - заключи тя; всяка произнесена дума беше изтезание. - Ще се върне.

Но Кемал не се върна. Не дойде нито на закуска, нито когато се качиха във вана и в колата, за да поемат към разкопките. Есра изпрати Елиф и Мурат с вана да вземат работниците и помоли Теоман да потърси Кемал край реката. Тя и Бернд провериха в стаята му. Намериха леглото му неоправено, значи беше спал в него снощи. Но не бе характерно за чистофайника Кемал

340

да остави леглото си в такова състояние. Есра се разтревожи. Главоболието и, постихнало донякъде от аспирина, отново се обади.

- Да не би да си е заминал? - попита Бернд. - Вероятно не е искал да остава на разкопките след разрива с Елиф.

Би ли си тръгнал Кемал, без да уведоми никого? Абсолютно никого? Вярно, каза, че иска да си отиде, но Есра не би го пуснала. Би ли направил подобно нещо? Наведе се и погледна под леглото му. Повдигна края на покривката и видя, че кафявият му куфар е там.

- Не е заминал! - заключи доволно, все едно е намерила не куфара, а самия Кемал. - Просто и той е прекалил с пиенето снощи. Сигурно е отишъл до реката да се съвземе.

Излязоха навън. Теоман се бе върнал от реката без никакъв резултат. За съжаление, не открил Кемал и край Ефрат. Разтревожиха се не на шега.

- Къде се е дянал този човек? - промърмори Есра. - Да не би да му се е случило нещо?

- Какво? - попита Теоман.

Вместо отговор Есра го изгледа раздразнено.

- Може да се е покрил нарочно - предположи Тимъти, който цяла сутрин мълчеше, - за да притесни Елиф и да привлече вниманието и.

Есра погледна американеца с очи, изгарящи от желание да му повярват. Думите му звучаха логично. Кемал не би зарязал разкопките ей така, но пък бе напълно способен да се скрие като обидено дете. В такъв случай не им оставаше друго, освен да изчакат да се появи. Погледна към небето - скоро слънцето щеше да изгрее.

- Да вървим на разкопките - подкани ги тя. - Утре няма да работим, да не губим повече време.

Преди да се качи в джипа, американецът се обърна към Ха-лаф с молба:

- Ако дойде, обади ми се непременно Няма да изключвам мобилния си телефон.

341

През целия път до разкопките Есра мисли за Кемал. Опитваше се да се убеди, че е невъзможно да му се е случило нещо лошо. Предположението на Тимъти изглеждаше най-правдоподобно. Кемал е решил да изчезне, за да привлече вниманието на Елиф с надеждата, че тя все още го обича. Стараеше се да се успокои, но подозрителното дяволче в дълбините на съзнанието и нашепваше най-зловещи сценарии. Дори и мина през ума, че са убили Кемал. Но това беше нелепо. Независимо дали убийствата бяха извършени от сепаратистите, както смяташе Ешреф, или от човек, търсещ отмъщение, както предполагаше Есра, нямаше причини някой да убие Кемал. Според нея, ако имаше следващо убийство, жертвата щеше да е ковач. Ами ако убиецът е сменил тактиката? Дори да я е сменил обаче, защо ще нарочва Кемал?

Есра се зае с работата си на разкопките. Главата и туптеше безмилостно; разяждаше я тревога, която всячески се опитваше да потисне; всички, по-специално Елиф, но и останалите от екипа - от отговорника на работниците Махо до Мурат - се стремяха да я отбягват. Тя обикаляше с мрачно изражение и отговаряше едносрично на всички въпроси. По време на почивката работниците насядаха под старата смокиня, а тя извика Тимъти. Не, обясни и той, Кемал не се бил върнал. Ала не бивало да се тревожи, щял да я уведоми веднага щом се появи. Лесно е да се каже. Къде беше Кемал? След почивката колегите и запретнаха ръкави, само тя остана безсилна под сянката. Това беше прекалено. Те са учени, академични хора. Какво искат от тях? Защо Бернд не ги оставя на мира с тези арменци? Арменци, кюрди, все едно… Почувства се по-добре след още една чаша кафе и един аспирин, но не отиде в библиотеката. С това главоболие нямаше да понесе жегата. Облегната върху старата смокиня с премрежени очи, се наслаждаваше на галещия бриз откъм Ефрат и наблюдаваше как колегите и работят. Отново се замисли за Кемал. Погледна си часовника; наближаваше пладне. Кемал го нямаше никакъв. Повика Елиф. Младата жена се дотътра неохотно при нея. Но заговори преди Есра.

342

- Съжалявам - отрони, свела глава като разкаял се престъпник. - Ако искаш, ще напусна разкопките.

Есра се намръщи.

- Не искам никой да напуска - сряза я тя. - Писна ми да ви слушам как се каните да зарежете работата. След толкова труд най-сетне виждаме светлина в тунела, а всички са готови да се разбягат… Кажи ми, къде би се усамотил Кемал?

- Какво имаш предвид? - заекна Елиф.

Главоболието на Есра се усилваше при всяка дума. Помисли си каква глупачка е Елиф.

- Какво имам предвид ли? - повтори язвително. - Например някое място, където преди сте ходили заедно. Усамотен бряг, тиха градина, пещера…

- Не. Просто се разхождахме край Ефрат, а Теоман вече провери там.

- Добре. А случвало ли се е Кемал да се ядоса и да отпраши нанякъде?

- Понякога. Когато се счепквахме, просто изчезваше. Не се обаждаше, а когато аз му звънях, не си вдигаше телефона - обясни младата жена. - После го питах къде е ходил, а той отвръщаше: „Никъде, шляех се“.

- Надявам се и този път да се шляе някъде - промърмори Есра. - Но горко ще съжалява за постъпката си. - В същия момент забеляза Мурат да и маха с ръка. - Викат ли ни?

Есра присви очи да види по-ясно.

- Да. Май са открили нещо.

Есра не се разбърза. Сипа си чаша вода от глинената кана и я изпи. Приятната прохлада на водата навлажни устните и раз-кваси устата и. Освежена, стана, сложи си шапката и се обърна към Елиф:

- Хайде, да отидем да видим какво да намерили.

Мурат ги пресрещна, преди да стигнат до библиотеката. Изглеждаше развълнуван.

- Открихме последните три плочки! - осведоми ги възторжено, подскачайки от радост. - В отлично състояние са, все едно Патасана ги е писал вчера.

343

Вече разполагаха с цялата лична история на Патасана, разказана в двайсет и осем плочки. Усилията им се оказаха плодотворни. Бяха пожънали паметен успех. Въодушевена, Есра прегърна Елиф, но не се стърпя да отбележи:

- Де да беше тук и Кемал!

Защото постижението им се дължеше и на него.

344

Двайсет и четвърта плочка

Не съгрешавах за пръв път, но за пръв път се бунтувах. Първия си грях извърших с Ашмуникал. Тя стана съучастничка и в бунта ми. Извърших първия си грях, докосвайки жена, която боговете и законът ми забраняваха да досягам. Тогава бях дете с наивно сърце, наблюдавах света с почуда и разбирах, че греша. Сега обаче не бях толкова сигурен, че греша. Този път щях да обмисля и да се насладя на греха, понеже вече не вярвах в боговете. Не ги почитах. Боговете и Пизирис вече не ме изпълваха с тревога. Боях се, че Ашмуникал няма да прости на глупавия предател, на жадния си за слава любовник, изоставил единствената си любов в името на нищо и никаква титла.

Тя ме дари с любов, внесе непознат трепет в живота ми, предложи ми сърцето и тялото си, научи ме какво е смелост и какво е грях и как да се наслаждавам на живота. Сега обаче се страхувах да не ме отритне. Изпълнен с боязън, изпратих помощника си Ерия в харема да занесе вест на Ашмуникал, че новите плочки с поемите на Лудингира са пристигнали в библиотеката и ако достопочтената господарка и ценителка на поезията поиска, да заповяда да ги прочете. После зачаках нетърпеливо в библиотеката. Помощникът ми Ерия се върна и ме обнадежди с новината, че благородната Ашмуникал ще посети библиотеката на другия ден. Обзет от безгранична радост, не знаех къде да се дяна.

На следващия ден изпратих помощника си, придружен от двама роби, да донесе глина. Още призори бях в библиотеката. Както винаги Ашмуникал не ме накара да чакам дълго. Посрещнах я на прага на библиотеката. Кадифените и очи ме погледнаха изпитателно. И в същия миг Ашмуникал сякаш разбра какво се е случило. Отдалечи се от мен. Застана до полиците и се взря в плочките. „Съобщиха ми, че са донесли поемите на Лудингира. Искам да ги видя“, рече. Беше студена и далечна, като непозната. Губех я или вече я бях изгубил. Тази мисъл ме влуди; забравил, че някой може да влезе и да ни види, сграбчих ръката

345

и и коленичих пред нея, умолявайки я: „Прости ми. Прости на този дребнав службогонец, възгордял се от благородството и познанията си. Прости на този глупак, неспособен да отличава доброто от злото, любовта от омразата. Прости на този идиот, който откри злато и го захвърли като прост речен камък. Прости на този безчувствен невежа, задето не осъзна, че животът без теб е най-суха пустиня. Прости непростимата му алчност, амбиция и вероломство. Ако не му простиш, последният камък, задържащ този клетник над пропастта, ще рухне в бездната и ще го повлече надолу. Ако не му простиш, това хилаво тяло ще изчезне във водите на Ефрат. Ако не му простиш, ще изгуби всичко добро, красиво и невинно у себе си и ще стане заложник в тъмния свят между живота и смъртта. Ако не му простиш…“ Усетих как ръката на Ашмуникал, застинала отначало неподвижно в моята, помръдва. „Стани!“, каза ми тя с разтреперан глас. Вдигнах глава и видях лицето и, обляно в сълзи. Разбрах, че не ме е забравила и още ме обича. Изправих се и прегърнах нежното и тяло, разтърсено от хлипането. Усетих топлата и кожа върху моята. Отново вкусих несравнимите и устни, солени от сълзите. Щом опиянението от срещата ни постихна, ме обзе тревога. Влязохме в тясната стаичка, където потърсихме укритие зад заключената врата. Целувах я в закътаното ни убежище и я обсипвах с благодарности, че ми е простила. Тя закри устните ми с длан. „Не ми благодари, защото не ти правя услуга. Вярно е, гневях ти се, но как си могъл да си помислиш, че съм спряла да те обичам? Нима земята спира да обича облаците, задето не и изпращат дъжд? Спира ли майката да обича детето си, когато то не се усмихва? Какво е семето без земята, зърното без слънцето, пчелата без цветята? Как си могъл да си помислиш, че ще спра да те обичам?“ С всяка нейна дума огнената страст в сърцето ми се разгаряше по-силно и горещината и нахлуваше във вените ми. Огънят стигна до слабините ми. Пречистен от всякакъв страх, си представих, че с нея сме единствените хора на земята. Прегърнах я и тя разтвори за мен дверите към крехкото си стройно тяло.

346

С любопитство и желание проникнах в нея, сякаш пристъпвах в незнаен храм; изучавах го по-прилежно, отколкото се изучава непозната страна, вдъхвах и вкусвах небесните му плодове. Видях, че ласките ми превръщат лицето на Ашмуникал в диво божествено цвете. Огънят, припламващ в очите и при всяко докосване, озаряваше красотата и и кожата и придобиваше сияние по-омайно от сиянието на пролетна земя.

Ашмуникал ме научи, че без магията на досега, без ритуала на целувките няма да съумея да вкуся любовта. Бях преизпълнен с благоговение и възхита като всеки младеж в мига, когато желанието, започнало с порив към красотата, се превръща в доказателство за мъжествеността му, а сетне в любов. Усещах любовта и, целувах я, вдишвах благоуханието и и се питах как съм понасял дните без нея. Разбрах по-добре чувството, накарало дядо да се влюби пред прага на смъртта. Запечатах го в паметта си, за да не го забравя никога.

Налагаше се обаче да запечатам още една истина в паметта си. Ашмуникал принадлежеше на царя. Макар Пизирис вече да не проявяваше интерес към нея, тя беше негова собственост. А онези, които правеха любов с жените на Пизирис, ги очакваше най-сурово наказание. Представех ли си го, лицето ми притъмняваше, а сърцето ми се свиваше от ужас.

347

Двайсет и пета глава

- Трябва да намерим Кемал - каза притеснено Есра.

Всички я слушаха съсредоточено.

- Трябва да го намерим - повтори тя. - От часове го няма. Притеснена съм.

По обичайното време се върнаха от разкопките. От Кемал нямаше ни вест, ни кост. Стана и ясно, че в време да предприемат нещо. Преди да разговаря с екипа, на два пъти опита да се свърже с Ешреф и двата пъти получи един и същи отговор: „Капитанът не е в управлението“. Не я осведомиха нито къде е, нито кога ще се върне. Нищо освен тези пет думи. Дали и е обиден и затова не и се обажда? „Не биваше да се забърквам с капитана“, помисли си тя. За пръв път се разкайваше, че е спала с него. А и защо изобщо му се обаждаше? Да му съобщи, че Кемал е изчезнал, разбира се, и да го помоли за помощ. Това ли бе истинската причина? Или търсеше утеха от близък човек, защото се чувстваше безпомощна? „Не - възрази неуморимият и вътрешен глас. - Не търся убежище при капитана. Имам по-сериозни проблеми.“ Опитвайки се да прогони Ешреф от мислите си, свика членовете на екипа. Всички бяха въодушевени, защото откриха и последните плочки на Патасана. Думите на Есра ги поляха със студен душ. Разбираше как се чувстват, но нямаше друг избор. Един от екипа им бе изчезнал, при това след двете убийства, извършени съвсем неотдавна.

- Ще зарежем всичко и ще започнем да го търсим - продължи тя. - Районът не е голям. Ще се разделим на групи. Едната група ще отиде в града, другата ще го издирва край Ефрат.

Насядалите край масата археолози слушаха загрижено думите и, изречени направо и припряно. Досега се занимаваха с подготовката на утрешната пресконференция. Тимъти намери експозето на Есра в компютърната стая и го преведе на английски, но още не бяха успели да направят копия, а снимките за журналистите не бяха проявени. Елиф тъкмо смяташе да се усамоти в тъмната стаичка - нямаше никакво време за губене.

348

Не беше уместно да прахосват ценни часове точно в този напрегнат ден, за да издирват Кемал, навярно заминал нанякъде, защото са наранили чувствата му. Всички освен Есра смятаха така, ала никой не събра смелост да възрази. Накрая честта се падна на Бернд.

- Не бива да действаме прибързано - подхвана той със спокоен, но решителен глас. - Не знаем дали Кемал е заминал по своя воля, или го е сполетяло нещо лошо. Твърде рано е според мен да изпадаме в паника. Особено сега, когато ни чака толкова работа…

Есра се намръщи и понечи да възрази, но Тим я изпревари:

- Мисля, че Бернд е прав. Знаем колко напрегнат беше Кемал напоследък. Буквално ми се нахвърли вчера. Естествено е човек в такова състояние да замине, да се усамоти за известно време.

- Кемал не е безотговорен - поклати безпомощно глава Есра. - Досега щеше поне да се обади.

Теоман, седнал до нея, сложи ръка върху рамото и.

- И аз съм притеснен, но вчера на връщане от мача не спря да повтаря: „Разкопките вече не ме вълнуват. Ще се махна“. Нищо чудно наистина да си е тръгнал.

- Куфарът му и всичките му вещи са в стаята. Защо ги е оставил, ако е решил да замине?

Изпълнен с добри намерения, се намеси Мурат:

- Спомена, че Рюстем, директорът на музея в Антеп, му е приятел. Може да е отишъл при него.

Есра също бе обмислила тази възможност. Но как е заминал за Антеп призори?

- Как? - попита тя.

- С камион - отговори Халаф. - Камионите от околните села минават оттук, когато откарват зеленчуци в Антеп. Сигурно някой го е качил.

- Толкова рано?

- Да. Тръгват рано, защото зеленчуците ще се спаружат от слънцето и ще си изгубят цвета.

349

Възможно ли беше?

- Възможно е - продължи обнадежден Мурат. - Онзиден пътувах на стоп от града. Момчетата ме докараха чак до училището.

- Да се обадим в музея - предложи Елиф развълнувано. -Ще разберем дали е там.

Момичето имаше право. Есра извади веднага мобилния си телефон. Набра номера. Всички около масата притихнаха, приковали очи в нея.

- Здравейте, може ли да говоря с Рюстем бей? Няма го? Знаете ли къде е? Има гост от Истанбул? Знаете ли кой е гостът? Разбирам… Ще ми дадете ли номера на мобилния му телефон? Обажда се Есра, археологът. Готова съм да го запиша. Да… Да… Благодаря ви много. - Есра се обърна към приятелите си: - Рюстем не е в музея. Щял да посети археологическия комплекс в Йесемек с госта си и да пренощуват там.

Мурат се усмихна гордо, че се е оказал прав.

- Виждате ли? Кемал е с него!

Есра обаче предпочете да не прибързва със заключенията.

- Сега ще разберем със сигурност - заяви тя, набирайки номера на Рюстем. Зачака, притиснала телефона към ухото си. Накрая го изключи нервно. - Не мога да се свържа.

- Притесняваме се за нищо - намеси се Теоман. - Обзалагам се, че Кемал е с него. Знаеш, че преди две години участва в разкопките в Йесемек.

Есра си спомни как Рюстем разговаряше шепнешком с Ке-мал в болницата и изпита известно облекчение. Помисли си си, макар и колебливо, че Кемал навярно е с него.

Хапнаха набързо и всички се заеха със задачите си. Елиф и Мурат отидоха в тъмната стаичка да проявят черно-бели снимки на плочките, Тимъти започна да превежда двайсет и осмата плочка, Бернд се съсредоточи върху експозето за пресконференцията, Теоман и Есра седнаха пред компютрите и бързо изготвиха списък с находките. После Есра и Мурат заминаха за града да копират текста, който щяха да раздадат на журналистите.

350

Мурат караше джипа. Излъчваната от асфалта горещина бе толкова плътна, че се виждаше с просто око. В небето нямаше ни една птица. Хора, животни и насекоми се бяха скрили на хладина. Дори Ефрат, която Есра винаги съзерцаваше с удоволствие, изглеждаше нажежена и натежала като разтопено олово. Всички прозорци на джипа бяха отворени, но вятърът, нахлуващ през тях, не ги разхлаждаше. Есра усети, че главата вече не я боли. Все още и се струваше омекнала, ала ужасното туптене бе изчезнало. Взе бутилката със замръзнала вода, която лежеше до краката и. За по-малко от трийсет минути ледът се бе стопил наполовина. Отметна глава да отпие. Водата се стече по устните и брадичката и и закапа по гърдите. Затвори очи и се наслади на усещането за прохлада върху кожата си.

- Това не е ли капитанът? - попита Мурат и тя отвори очи.

Срещу тях се движеше джип. Взря се в него с присвити

очи. Да, до войника на кормилото седеше Ешреф. Личеше, че и той ги е забелязал. Мурат намали скоростта, а джипът отби вдясно от пътя. Капитанът им помаха да спрат. Мурат паркира автомобила в сянката на голям орех край шосето. Когато излязоха от джипа, капитанът вече стоеше до него.

- Бях се запътил към вас.

- Така ли? - усмихна се Есра. - И какво те води насам в тази жега?

Капитанът не се усмихна в отговор. Изморените му очи я гледаха тревожно.

- Нося лоши новини - обясни той. - Има ново убийство.

На Есра и се стори, светът около нея рухва.

- Кемал… - отрони тя.

Капитанът се втренчи учудено в нея.

- Какво е станало с Кемал?

- Значи не са убили него…

- Не, за бога! Жертвата е Нахсен от село Тимил. Какво общо има Кемал?

- Няма го от сутринта - обясни тъжно Есра.

- Как така го няма?

351

- Не знаем - отвърна Есра, чието любопитство надделя над безпокойството за приятеля и. - По-късно ще го обсъдим. Разкажи ни за убития.

- Селянин, петдесетгодишен. Спял в беседката в градината си, за да я пази от крадци. На сутринта го намерили обесен на една греда в беседката.

- Ковач ли е бил? - попита нетърпеливо Есра.

- Не, но баща му е бил ковач. - Очите им се срещнаха - и двамата си спомниха разговора в жилището на капитана. - Чи-ракувал при Гаро. Починал преди пет години.

- Убили са сина вместо бащата?

- Така изглежда. Около врата му са увили ковашка тел.

- Обесили са го с ковашка тел?

- Не, обесили са го с юлара на коня му. После са овързали тел около врата му.

Странни искри проблеснаха в очите на Есра.

- Това е послание - прошепна тя. - Убиецът ни показва защо е извършил убийствата. И другите убийства съдържат послания. Монах в черно блъска хаджи Сетар от минарето, за да ни припомни за отец Киркор. Решат ага е убит по същия начин като Оханес ага…

- Очевидно си права: убиецът възпроизвежда убийствата отпреди седемдесет и осем години - призна капитанът. Замълча, избърса потта от челото си и добави: - Но продължавам да смятам, че са дело на сепаратистите.

Този път детинското упорство на капитана умили Есра. Изгледа го благосклонно. Капитанът бе присвил предизвикателно тънките си устни. Есра си представи как тези устни я целуват по врата. Спомни си как правиха любов. Усети мускулестото му тяло върху своето и потръпна. Овладя се бързо и попита:

- Искаш ли вода?

- Да - кимна капитанът. - Печем се под слънцето от сутринта.

Мурат взе бутилката с вода и му я подаде.

352

- Леденостудена - отбеляза доволно капитанът, когато пое бутилката. Отметна глава и загълта жадно със затворени очи.

- По-бавно - предупреди го Есра. - Ще ти призлее.

Утолил жаждата си, Ешреф се обърна към войника в джипа:

- Ерол, гледай, имат студена вода!

- Дай ми бутилката, ще му я занеса - предложи Мурат.

- Всъщност съм съгласна с теб, че мотивът за убийствата е политически - подхвана Есра, щом младият студент тръгна към джипа на капитана. - И ми се струва невъзможно извършителят да е само един. За разлика от теб обаче мисля, че не кюрдите, а радикалните ислямисти стоят зад убийствата.

Капитанът прикова очи в лицето и.

- Знаеш ли нещо?

- Чух, че Абид ходжа е арменец.

Погледът му сякаш я питаше: „Какви ги приказваш?“

- Не ме зяпай така! Абид ходжа е арменец. Роднина е на Оханес ага. И на всичкото отгоре Решат ага бил любовник на сестра му.

Изненадата на капитана се превърна в съмнение.

- Откъде разбра?

- Оттук-оттам. Ако беше поразпитал, и ти щеше да научиш.

- За да започна разследване, трябва да съм убеден, че не грешиш. От сигурен източник ли е информацията? Или е поредният бисер на твоя готвач, дето си пъха носа навсякъде?

- Всички го знаят. Разпитай старците в селото.

Той не вярваше на ушите си. Задържа поглед върху лицето на Есра, обмисляйки думите и.

- Значи според теб Абид ходжа е убил Решат ага? - попита я накрая.

Мурат, върнал се при тях, наостри слух, щом чу името на Абид ходжа.

- Не само Решат - отвърна Есра, подчертавайки всяка дума. - Убил е и тримата.

- Много сериозно обвинение… Да речем, че Абид ходжа има мотив да убие Решат, но за другите…

353

- Искал е да отмъсти за убийствата, извършени преди седемдесет и осем години. Невъзможно ли е семейството някак си да му е насаждало такава омраза? Що за мюсюлманин си, ако вярата ти е наложена насила?

- Седемдесет и осем години е много време да се разпалва такава омраза.

Есра бе готова с отговора:

- Вярата също е дълголетна. Живее векове. Има една жена, Неверницата Надиде. Дори тя не се е отрекла напълно от вярата си. Вярва и в Корана, и в Библията.

- Не знам… - сбърчи чело капитанът. - Той не е случаен човек. Ходжа е в джамията.

- Всъщност и аз подозирам Абид ходжа - вметна Мурат. -Когато обсъждахме убийството на хаджи Сетар, Халаф спомена, че само Абид ходжа имал ключ от минарето. А и ходжата бил там, когато убили хаджи Сетар.

Ешреф не остана доволен, че и Мурат гради хипотези за убийствата.

- Никога не е крил, че е бил там - възрази той. - Лично разговарях с него. Отключил минарето, та хаджи Сетар да се качи, и влязъл в джамията като всеки петък. От джамията нито се вижда, нито се чува какво става на минарето. Разбрал за убийството чак когато хаджи Сетар паднал на земята. Богомолците му казали.

- Ами ако лъже? - попита Есра. - Ако е блъснал хаджи Сетар от минарето и след това е влязъл в джамията?

- Няма причина. Но да речем, че го е направил. Очевидците твърдят, че са забелязали мъж в черно да побягва от местопрестъплението.

- Абид ходжа се е облякъл в черно, за да се предреши на поп, и после влязъл в джамията. Вътре не е имало хора, защото призивът за молитва още не е бил прочетен. Абид ходжа си е свалил расото, скрил го е някъде и зачакал вярващите.

- Не знам - призна с безпомощно изражение капитанът. -Незнайно защо просто не ми се струва превдоподобно…

354

Пак настана тишина. Чуваше се само шумоленето на топлия вятър сред клонака на ореха. Най-сетне Есра наруши мълчанието.

- Но тогава не остават заподозрени. Ако Абид ходжа е невинен, кой е убиецът?

Капитанът я слушаше с присвити очи. Отговорът му не се забави:

- Ами Бернд? Онази нощ говореше като арменски фанатик. Забеляза ли с каква ярост ме гледаше? Ами ако е луд? Знаем ли къде е бил по време на убийствата?

Есра се почуди какво да каже. Споделеше ли съмненията си за Бернд, Ешреф щеше да го обяви за главен заподозрян. И вероятно основателно. Нали самата тя бе нарочила Бернд за убиец, преди да разбере, че Абид ходжа е арменец? След като узна тази подробност обаче, всичко се промени. Абид ходжа имаше по-сериозен мотив да извърши убийсвата.

- Убийците не се впускат в спорове, които издават тайните им подбуди - възрази тя. - Ако Бернд бе извършил убийствата, нямаше да защитава толкова фанатично арменците. Щеше да се прикрива.

Капитанът се съгласи с логиката и.

- Според мен трябва да разпиташ Абид ходжа - продължи Есра. - Ако се страхуваш как ще реагират вярващите, действай заобиколно. Открий поне къде е бил и с кого по време на убийствата. Той има много лакеи, хора като Фаят, които му се подчиняват безропотно. Възможно е дори да е сформирал тайно общество с тях.

- Стига, Есра! - прекъсна я рязко капитанът. - Да не би да твърдиш, че ислямистка организация би извършвала убийства в името на арменска кауза?

Думите му не я разколебаха.

- Ходжата е хитър. Не е казал на хората си, че с убийствата отмъщават за смъртта на арменци. Подлъгал ги е, че са в името на великото ислямско пробуждане или нещо подобно…

Капитанът въздъхна отчаяно.

355

- Връщаме се в самото начало, осъзнаваш ли го? След убийството на хаджи Сетар подозирах като виновни сепаратистите, а ти - религиозните фанатици.

- Не ми се струва да се връщаме там, откъдето тръгнахме. Всъщност извървяхме дълъг път. Ако действаме ловко, скоро ще заловим убиеца.

Капитанът понечи да каже още нещо, но се поколеба. Най-сетне реши да изплюе камъчето:

- Не знам дали ще ни свърши работа, но имаме още една улика. Убиецът най-вероятно е ранен.

- Как разбрахте?

- Открихме следи от кръв близо до беседката. Понеже жертвата не е ранена, кръвта сигурно е на убиеца. Намерихме и сърп с кървави следи по него. Изглежда, мъжът се е съпротивлявал и е успял да рани убиеца, преди да бъде обесен. Същите кървави следи имаше по двуколката на жертвата. Явно убиецът е избягал с нея, след като е бил ранен.

- Къде я намерихте?

- В моравата под селото.

- Чудесна новина! - въодушеви се Есра. - Сега остава само да провериш дали Абид ходжа или някой от хората му са ранени.

- Непременно, но, честно казано, много се съмнявам, че ще открием нещо.

- Ще откриете - увери го Есра, докосна го по ръката и се усмихна решително. - Повярвай ми, този път ще разнищим случая.

Капитанът я погледна, сякаш искаше да и каже: „Надявам се да излезеш права“, после улови нежно ръката и и се извини:

- Задържах ви много. Отивате в града, а?

- В общината - отговори Мурат. - Ще копираме текстове.

Есра се обърна към капитана, преди да се качи в джипа:

- Намини тази вечер, ако искаш.

По лицето на Ешреф се изписаха противоречиви чувства.

- Напоследък си изморена. Не бива да те притеснявам.

Есра поруменя леко.

356

- Съжалявам за снощи. Тази вечер няма да съм изморена.

Не тръгнаха, докато капитанът не се качи във военния

джип, който изчезна по асфалтовия път, изпаряващ се сякаш под гумите.

- Наблюдавах ви как разговаряте - призна Мурат с неприкрит възторг, когато потеглиха към града. - Приличаше повече на детектив, отколкото на археолог.

- Е, и?

- Впечатлен съм от способността ти да разсъждаваш логично, да разплиташ загадки и най-вече от решителността ти. Мислех, че след мама никога няма да науча нещо от жена. Но ти промени мнението ми. Крещиш ми повече от всички на разкопките, но и ме учиш на повече от всеки друг.

- Радвам се, че смяташ така - отвърна доволно Есра. - Знаеш колко съм привързана към теб. Искам да станеш добър археолог. Но трябва да преодолееш глупавото суеверие. Разбираш ли какво имам предвид?

Младият студент кимна.

- Да. - Впери очи в шосето пред тях и продължи колебливо: - Искам да кажа нещо, но ми обещай да не се ядосваш.

Есра го погледна любопитно.

- Хареса ми как разговаряш с капитана, но ми се струва, че му се месиш. Дали е правилно да му влияеш така?

- Не се опитвам да му повлияя - възрази Есра. - Просто казах каквото мисля. Ти също.

- Да, и аз споделих мнението си. Но горкият човек съвсем се обърка.

При други обстоятелства Есра би се съгласила с Мурат, защото знаеше, че има склонност да води, да направлява другите. Сега обаче, толкова скоро след разискването, и беше трудно да го приеме.

- Малко объркване няма да му дойде зле. Търси убиеца на погрешното място. Видя ли как защитаваше Абид ходжа?

- Сигурно се страхува да не сгреши.

- Е, тогава аз сгреших първа, опитвайки се да му повлияя.

357

Двайесет и пета плочка

Пизирис явно бе забравил и Ашмуникал, и греховете си. Посвещаваше мирните години на любимото си занимание - лова. Дни наред преследваше едри антилопи, кръвожадни лъвове, ранени глигани. Страстта му предоставяше на мен и Ашмуникал много възможности да сме заедно. И ние знаехме как да превръщаме възможностите в блажени мигове, без да се издаваме, а дори да се издадяхме, умело залъгвахме усъмнилите се. Откакто ги предадох обаче, боговете замисляха яростно отмъщение. Навярно ми бяха позволили да вкуся сладостните мигове с Ашмуникал, та после да страдам още повече. Както винаги те имаха последната дума. Като дърво, отровено от собствения си цвят, нашата любов щеше да приключи заради плода, който роди.

Пизирис нямаше деца. Амбициозният цар обаче не винеше себе си за това, а царицата и другите жени в харема. Колкото и жени да вземаше в харема си, нищо не се променяше - никоя не му раждаше дете. Ала Пизирис не се отчайваше - продължаваше да очаква жената, която според предсказателите щяла да го дари с наследник. Те обаче го лъжеха. Истината бе, че Пизирис бе ялов като камък. За жалост, коварните богове предоставиха на мен възможността да го докажа. Това навярно е един от най-жестоките начини да отмъстиш на врага си. Макар да презирах Пизирис, не копнеех за такава мъст, защото разбирах какво бедствие би ни причинила.

Любовта, която криехме от зли очи, любопитни жени, раболепни слуги и придворни, бе разбулена от семето, вкоренило се в плодородната почва на Ашмуникал.

Пизирис замина на поредния дълъг ловен излет и Ашмуникал побърза да дойде в библиотеката. Не бе денят, в който обичайно се срещахме. Красивото и лице бе посърнало.

„Бременна съм“, изрече на един дъх тя.

Отначало не разбрах какво ми казва.

„От Пизирис ли?“, попитах.

358

С очи, помръкнали от тревога, тя поклати глава.

„Не, от теб. От месеци не съм била с Пизирис.“

Странно, отначало ме обзе гордост, но не след дълго проумях каква опасност ни грози.

„Какво ще правим?“, прошепнах.

„Не знам - сведе глава тя и се замисли. - Трябва да спя с Пизирис“.

Беше права. Нямаше друго разрешение, но аз не успях да потуша мъчителната болка в сърцето си и да усмиря черната си ревност. Измъчвани от ревност, болка и надежда зачакахме Пизирис да се върне от лова. За жалост, очакванията ни не се оправдаха. В харема бе пристигнала нова възлюбена. Пламнал от желание да остави наследник, заради новото момиче в постелята си Пизирис дори не поглеждаше Ашмуникал. Разбрала, че няма друг избор, Ашмуникал реши да го почака да забрави новата жена. Ала коремът и се окръгляше и тя се страхуваше да не би посестримите и в харема да разберат, че е бременна. Уви, скоро опасенията и се оправдаха. Пудуха, първата жена в харема, забелязала колко е нервна Ашмуникал и започнала да я следи. Щом потвърдила подозренията си, че коремът на Ашмуникал наистина расте, отърчала при Пизирис и му съобщила добрата новина.

От новината за бременността на Ашмуникал Пизирис първо се стъписал, после се разярил. С разпенена уста влетял в харема. Зашлевил Ашмуникал, жената, която се страхувах да не оскверня с целувките си, и я съборил на пода. Заплашил я, че ако не му съобщи името на любовника си, ще отреже срамните и устни и ще я убие. При втория удар крехката Ашмуникал изпаднала в несвяст. Заключили я в стая с изглед към Ефрат на горния етаж на харема.

Посрамен от предателството и, Пизирис решил да го прикрие. Наредил истината да не се разчува отвъд стените на харема и заплашил всички жени с жестоко наказание, ако проговорят.

Заповядал да го осведомят, когато Ашмуникал се свести, и се заловил да разкрие виновника. Докато разпитвал кой се е

359

срещал с Ашмуникал, аз все още бях в неведение какво става. Някои дворцови служители го уведомили, че понякога Ашмуникал посещава библиотеката, но Пизирис не ме заподозрял. Усъмнил се, че злото е сторено, когато преди три месеца Аш-минукал гостувала на родителите си. Наредил да доведат родителите и в двореца.

По същото време Пудуха установила, че Ашмуникал се е свестила. Съобщила и за заповедта на царя родителите и да се яват в двореца. Посъветвала я да разкрие името на любовника си, за да спаси родителите си от изтезания. Ашмуникал помислила малко и и отвърнала: „Ще разкрия името на любовника си. Нека Пизирис дойде“.

Щом Пудуха излязла от стаята, Ашмуникал се хвърлила през отворения прозорец и паднала върху скалите долу като орлица с прекършени криле.

Пудуха занесла вестта на Пизирис и той незабавно отишъл в харема, ала не открил Ашмуникал. Вбесил се и започнал да налага с юмруци жената до него. В този момент стражите погледнали през прозореца и видели кръвта на Ашмуникал. Пизирис слязъл долу и открил бездиханното и тяло. Смелостта на младата жена, дръзнала да му се опълчи и в смъртта, влудила царя и той веднага наредил на най-приближения си съветник на разкрие любовника и.

Помощникът ми Ерия ми съобщи болезнената новина. Седях в библиотеката и съчинявах писмо до новия асирийски цар Салманасар, с което да го поздравя за възкачването на престола и да му засвидетелствам предаността ни, когато Ерия влезе.

„Достопочтени - подхвана той, - поклонничката на Лудингира, благородната Ашмуникал е скочила от прозореца на харема. Открили тялото и върху скалите.“

Да, застанал на прага на библиотеката, Ерия произнесе точно тези думи. И аз веднага разбрах истината. Не се изненадах, защото, макар да не си го признавах, очаквах такъв край. Тя показа смелост, каквато аз не притежавах. Напусна жестокия, измамен, коварен свят.

360

Насладата на моята постеля, сладостният копнеж на моите нощи, трепетът на моите дни, топлината, прегръщаща сянката ми, лудостта, помрачила разсъдъка ми, вече не съществуваше. Благоуханната възлюбена с кадифеночерни очи и коси като дъждовни струи, господарката на моите вени, ме бе оставила завинаги сам със страховете и горчилката ми.

Прозрях истината, но не обезумях, не започнах да скубя косите си. Не изкрещях на мрачния вестител Ерия: „Не, тя не обичаше Лудингира, обичаше мен!“ Не скрих остра кама под мантията си и не се опитах да пронижа безмилостното сърце на Пизирис. Просто стоях като вкаменен в библиотеката. После подлецът в мен надделя и потисна страховете, изненадата, скръбта ми. Представих си как Пизирис ме залавя и изтезава. Скрих мъката си, сдържах сълзите и дори гнева си. Дребната ми душица събра сили само да отида да видя разломеното тяло на жената, която обичах.

Страховете ми обаче се оказаха напразни. Ашмуникал бе жертвала живота си, за да защити моя. Разбрах го едва на другия ден. Ала мрачните опасения не ме напуснаха. Предусещах, че Пизирис няма да остави нещата така. За връзката ми с Ашмуникал знаеше единствен върховният жрец Валвазити, починал преди година. Трудно щеше да се докаже, че аз съм бащата на детето в утробата на Ашмуникал. Всичко отмина, както предполагах. Постепенно се освободих от вледеняващия страх, но, уви, на тази земя вече нямаше покой за мен.

Цар Пизирис, земен представител на боговете, бе причинил смъртта на жената, която обичах, и на детето ми, ала аз, безгръбначният Патасана, не му се опълчих, не го заплюх в лицето. Страхът вцепеняваше ума ми, сърцето ми, цялото тяло като тъмна нощ, погълнала светлината. Да, бях страхливец, но и страхливците жадуват отмъщение. Всъщност именно страхливците отмъщават най-жестоко. Потайно, дебнешком, в най-неочаквания момент.

361

Двайсет и шеста глава

Спотаен, той е дебнел, за да нанесе смъртоносния удар в най-неочаквания момент. Само серия убийства, майсторски планирани и извършени, можеха да възмездят яростта, трупана седемдесет и осем години. Да, да, убиецът сигурно бе Абид ходжа. Такива мисли минаваха през ума на Есра по пътя към общината.

При влизането им един служител ги поздрави с дълбок поклон. Съобщи им, че кметът Едип искал да ги посрещне лично, но се наложило да излезе по работа, свързана със строежа на канала. Какво да се прави - дългът е на първо място. Но щял да се яви на другия ден, когато дойдат репортерите. Не бивало да се притесняват обаче, общината била на тяхно разположение и щяла да им осигури всичко необходимо. Есра се зарадва на отсъствието на кмета - така си спестяваше фалшивите любезности. Обясни, че разполагат с малко време, и помоли да използват копирната машина. С непомръкваща усмивка служителят изпълни незабавно желанието и. Попита ги дали искат нещо за пиене и най-сетне ги остави да си вършат работата. Мурат започна да копира текста, а Есра си извади мобилния телефон и набра номера на Рюстем. Отново не успя да се свърже. Дали Кемал го бе помолил да си изключи телефона? Не, едва ли би си го позволил.

Свършиха бързо работата си в общината. Мурат направи копията, преди Есра да успее да си допие содата. На излизане видяха Абид ходжа да влиза в джамията. Есра спря и го огледа зорко, докато Мурат се качваше в джипа. Прииска и се да провери дали има следи от рана. Ходжата изглеждаше невредим. „Сигурно раната е малка и ризата я прикрива“, помисли си Есра.

Абид ходжа ходеше с наведена глава, сякаш се страхуваше очите да не издадат тайната му. Ако не се притесняваше да не създаде неприятности, Есра би го заговорила, за да го огледа отблизо и да се опита да измъкне някаква информация. Но си

362

даваше сметка в какво неловко положение щеше да постави капитана. Сподирен от безпомощния и поглед Абид ходжа се скри в джамията, а тя седна в джипа. Поведението му само затвъ-рди убеждението и, че той е убиецът. Вярваше в езика тялото. Защо иначе ходжата би ходил забил очи в земята. Именно това според нея издава чувствата, слабостите и лъжите, които хората се стремят да прикриват. Спомни си лукавия му поглед при първата им среща. Да, този път бе сигурна: ходжата е извършил убийствата. Неспособен да понесе бремето на злодеянията си, той крачеше прегърбен и криеше лицето си. И все пак един въпрос оставаше неизяснен. Разбираше как е убил хаджи Сетар, но как е успял да се справи с як мъж като Решат ага? Клетникът, обесен снощи, сигурно е бил сварен съвсем неподготвен; опитал се е да се защити и дори е наранил нападателя, ала не се е спасил. Сигурно е зашеметявал жертвите си, преди да ги умъртви. И никой не се е усъмнил, защото е ходжа. Явно не се е затруднявал да се промъкне и да ги нападне изневиделица. Кой би си представил ходжата като убиец?

Върнаха се в училището. В беседката се бяха струпали хора. Тя предположи, че Кемал се е върнал. Дори не дочака Мурат да паркира и скочи радостно от джипа. Радостта и обаче се оказа напразна. Кемал го нямаше. Първо позна Йоаким от истанбулския отдел на Германския археологически институт, а после си спомни, че е виждала и другите двама германци, които разговаряха с Бернд. Значи това бе екипът, пристигнал вчера от Истанбул. Щом я забеляза, Йоаким се изправи с усмивка.

- Фрау Есра, как сте?

Есра се усмихна насила.

- Добре, благодаря. А вие?

Ръкува се с тримата гости и ги поздрави с добре дошли. Тимъти, Теоман и Елиф ги нямаше. „Сигурно работят в стаите си - помисли си тя. - Не ни е време за гости, затрупани сме с работа.“

- Поздравления! - заговори Йоаким на английски с акцент, но по-лесно разбираем от лошия му турски. - Постигнали сте

363

нещо наистина необикновено. Да откриете такава находка на място, проучвано от дълги години, е направо чудо! Археологическите среди проявяват жив интерес към работата ви. От цял свят ни заливат с имейли. Дузина учени от Америка, Англия и Германия пожелаха да дойдат в Турция, само и само да видят плочките на място.

Есра се постара да отговори възможно най-любезно:

- Постижението принадлежи на всички ни, а вашият принос е значителен. И като стана дума за това, как върви подготовката в Антеп?

Йоаким следеше напрегнато бързия английски на Есра.

- Всичко е готово - отвърна той. - Вчера възникна малък проблем, но благодарение на Тим и Бернд го отстранихме. Преди час говорих с хер Кренкер. В Истанбул също са готови. Утре пристигат.

- И ние сме готови - намеси се нетърпеливо Бернд. После се обърна към Есра и добави: - Ще заведа гостите ни на разкопките. Добре ще е да ги видят преди журналистите.

- Чудесна идея - отвърна Есра, без да отклонява поглед от Йоаким. - Ще останете да вечеряте с нас, нали?

- За жалост, трябва да се върнем в хотела. Редно е да сме на разположение на журналистите от Анкара.

Вътрешно Есра се зарадва на новината, ала все пак настоя:

- О, хайде, може да закъснеете малко!

В очите на Йоаким просветна известно високомерие, понеже настойчивата покана му се стори твърде ориенталска.

- Благодаря, но няма как - поклати глава той.

Есра си придаде разочаровано и същевременно примирено изражение. Помоли учтиво да я извинят, за да отиде да подреди фотокопията. Всички мъже станаха на крака да се сбогуват с уговорката, че на другия ден ще се видят в хотела.

Есра тръгна по училищния коридор. Вратата към стаята на Тим бе отворена. Понечи да влезе, но щом зърна Неверницата Надиде и внучката и, отстъпи назад. Нямаше време за любезни

364

разговори. Запъти се към стаята с компютрите. Теоман седеше пред компютъра, както го бе оставила.

- Някаква вест от Кемал? - попита тя от прага.

Очите на Теоман бяха зачервени от взирането в монитора.

- Не - примижа той. - Не се е обаждал. Свърза ли се с Рюстем?

- Не.

Есра сложи папката, която носеше, върху чина, извади телефона си и започна да набира. Същият резултат: „Номерът не отговаря“.

- Няма ли телефон в археологическия комплекс? - промърмори Теоман.

- Човекът, с когото говорих, не знаеше. - Есра погледна към компютърния екран. Видя, че Теоман пише нещо за плочките на Патасана, и го попита: - Какво правиш?

- Тим преведе колофоните на гърба на плочките. С други думи, обобщението на съдържанието им е готово. Печатам го, за да го имаме и на хартия. Не е изключено да ни потрябва за пресконференцията.

- Досетлив е. Ще ни питат, естествено, за съдържанието на плочките. - Тръгна към вратата. - Ще взема душ. Лепна от пот. -След няколко крачки се върна и подаде мобилния си телефон на Теоман. - Оставям ти го, в случай че Кемал се обади.

Няколко минути Есра се наслаждава на обливащата я студена вода. Капките падаха върху челото и и буквално отмиваха разяждащите я мисли. Постепенно я изпълваше дълбоко умиротворение. Излезе изпод душа и дрямката я налегна почти веднага. Забърза към стаята си, за да избегне нежелана среща. Извади късмет и успя да се шмугне вътре, без да се натъкне на Халаф или Тимъти. Легна и спа около час. Събуди се отново обляна в пот. Стана и излезе от стаята.

Тимъти седеше в беседката; пред кухнята Халаф белеше лук и чесън за вечерята. Есра седна до Тимъти.

- Здрасти, заминаха ли си гостите ти?

- Изпратих ги, да - кимна Тимъти.

365

- Не изглеждаш в добро настроение.

- За съжаление, не зарадвах старицата с добри новини.

По лицето на Тимъти бе изписано дълбоко отчаяние. Ако

не го познаваше, Есра би помислила, че е плакал.

- Успя ли да научиш нещо за брат и?

Тимъти въздъхна.

- Да. Както споменах, мой студент живее в Ню Йорк. Изпратих му имейл с адреса на подателя и го помолих да поразпита за този Дикран Папазян. Вчера получих отговор.

- Толкова бързо?

- Просто късмет. В момента студентът ми бил свободен и още същия ден отишъл да провери. Сградата още съществувала, но никой не бил чувал за Дикран. Изпратили го при някой си Бил, от години работел в бара на ъгъла. Само Бил би могъл да знае нещо за мъжа, когото търси, обяснили му сегашните обитатели. И наистина, Бил веднага се сетил за Дикран Папазян. Познавали се още откакто Дикран дошъл да живее в квартала, сприятелили се. Дикран и майка му оставили Надя в Турция и успели да стигнат до Халеп. Оттам заминали за Бейрут. Бол-ната му майка обаче починала в Бейрут. След известно време Дикран отпътувал за Америка по настояване на роднини, преселили се отдавна там. Роднините му намерили дом и работа. Тогава Бил се запознал с него. Казал, че Дикран бил тих мъж, джентълмен. Дори прекалено тих. Подпийнел ли обаче, започвал да плаче и да напада всички. А понеже бил здравеняк, не го удържали лесно. Затова Бил спрял да му сервира алкохол. Дикран осъзнавал слабостта си и гледал да страни от другите, особено от жените. Ала бил красавец и те не го оставяли на мира. Особено упорита се оказала една Нанси Уилкинсън. Дикран най-сетне не устоял и склонил да се оженят. През първата година от брака им всичко било наред. Родил им се син, били щастливи. Дикран го кръстил Арменак. Но колкото повече растяло детето, толкова повече страхове измъчвали Дикран. Сънувал кошмари, събуждал се посред нощ, изтичвал до леглото на Арменак и крещял: „Ще убият сина ми! Ще убият сина ми!“

366

Постепенно страховете му се превърнали в параноя. Разказвал на всички как преследват момчето му, а случело ли се детето да се разболее дори от най-невинна настинка, Дикран се нахвърлял върху съпругата си с обвинения, че го е отровила. Нанси търпяла побоищата няколко месеца и една нощ, уплашена съпругът и да не я убие, напуснала дома. Дикран останал сам с момчето и съвсем излязъл от релси. Лекарите му поставили категорична диагноза - параноидна шизофрения. Въдворили го в психиатрия и тогава Надиде спряла да получава писма. Дикран починал в болницата преди двайсет години.

Историята потресе Есра.

- А какво е станало с малкия Арменак?

- Роднините на Дикран така и не успели да открият майка му. Американско семейство от средната класа осиновило момчето. Невъзможно е обаче да го открием, понеже в Америка пазят ревниво сведенията за осиновителите. А и се съмнявам, че леля Надиде ще настоява да го търсим.

- Как посрещна леля Надиде новината за смъртта на брат

си?

- Как мислиш? Разплака се, но щом се успокои, посочи към небето и въздъхна: „Такава е била волята Му. Всичко идва и си отива, както Той пожелае“. Накратко, опита да се утеши със защитния механизъм, който анадолците използват от хилядолетия. Опита, но не успя. Нито думите на Исус, нито думите на Мохамед, нито Коранът и Библията са в състояние да я утешат. Взрях се в тъмните и очи и разбрах, че тъгата и не е стихнала. Помислих си: „Тимъти, идиот такъв, защо и каза истината?“

- Не си виновен - успокои го Есра. - Несправедливо е да се обвиняваш. Нали и помогна?

- Не и помогнах - поклати глава Тимъти; Есра никога не го бе виждала толкова отчаян. - По-добре да бях излъгал. Така тя щеше да продължи да живее с мисълта, че брат и е някъде по света, макар да я е забравил. Разкривайки истината, аз и отнех надеждата. Кажи ми, кому е нужна истината?

367

- Хайде, Тим, знаеш, че не бива да разсъждаваш така. Без истината няма да ни остане нищо. Виж как се радваме, че сме открили плочките на Патасана, защото ще ни помогнат да прозрем истината!

- Имаш право, но в крайна сметка всичко е безсмислено.

Есра го погледна изумено. Вярно, понякога и се струваше, че Тимъти не придава особено значение на работата им и разкопките не го вълнуват. Сега разбра колко права е била и въпреки това се изненада.

- Кажи ми, Есра, каква незнайна истина ще ни разкрият плочките на Патасана? - продължи американецът.

- Как хетският период е…

- Не, не, имам предвид на каква фундаментална, непреходна истина ще ни научат?

Есра не разбра въпроса и се наложи Тим сам да си отговори:

- Човешката жестокост? Тази истина разкриват плочките на Патасана. А да не би да не я знаем отдавна? - Извиси глас и повтори: - Да не би да не я знаем? - Впери настойчиво очи в Есра и продължи: - Историята на човечеството ни я показва от самото начало. Идиотите, възпяващи „добротата, красотата и благородството“ на човешкия род, няма да променят тази истина… - Пое си тежко дъх и попита: - Знаеш ли защо не бях участвал в разкопки от толкова време?

Есра поклати отрицателно глава.

- Заради тази истина, която обсъждаме в момента. Преживяното във Виетнам ме разболя. Лекуваха ме в психиатрична клиника месеци наред.

Тимъти произнасяше думите, сякаш бяха незначителни подробности, но Есра се стъписа. Американецът бе преминал през психиатрично лечение! Ето защо говореше толкова уверено за военния синдром на Ешреф. Разбираше капитана от личен опит. Защо тогава, запита се Есра, и го съобщава едва днес? А защо да го споделя? Не е лесно да разкриеш, че са те лекували от психично заболяване. Но мъж като Тимъти, привидно толко-

368

ва спокоен, не би трябвало да страда от такива задръжки. Е, все пак и каза. И защо чак сега?

- Имаше един мускулест психолог с щръкнала червена коса. Не му знам истинското име, наричахме го Джери - продължи Тимъти. - Беше различен от другите. Обясняваше ми, че войната е нещо естествено. „Не си единственият, убивал хора по време на война - повтаряше ми той. - Преди теб милиони са убивали събратята си. Правил си нещо нормално. Не се обвинявай.“ С негова помощ се справих и можах да се съвзема. От него научих, че жестокостта, желанието да убиваш не е болест на нашата епоха. Така успях да забравя другарите си, които умираха до мен с разкъсани ръце и крака; които стенеха от болка и трепереха от страх. Забравих овъглените тела в опожарените села и писъците на виетконгските войници; мъжете и жените, които застрелвахме. Само благодарение на Джери съумях да се върна на работа след войната. Посветих се изцяло на археологията, за да не си спомням преживения ужас. Времето за смърт бе отминало, бе настъпило време за съзидание. Бях учен, чиято задача е да осветлява миналото, та хората да съградят по-добро бъдеще. Надявах се непознатите цивилизации да ни научат на много неща. И още щом защитих дисертацията си в „Йейл“, заминах за Месопотамия. Изпълнен с надежда, с вяра и решимост, започнах да разкопавам земята. За жалост, всяка могила, всяка гробница, всеки древен град, всеки храм, всяка библиотека потвърждаваха думите на Джери - не само в наши дни, а откакто свят светува, хората са непоправими негодници: извличат наслада от кръвопролитията и от страданията на другите. Не се отказах. Продължавах да разкопавам земята с надеждата да открия плочка, надпис, барелеф, знак, който ще ме опровергае. Всеки път обаче се гърчех от болка и срам, като детектив, стремящ се да докаже невинността на набедения си баща, защото всички улики, всички свидетелства разкриваха, че той е чудовище. Затова избягах и преди пет години дойдох тук. Тук, в този сравнително изостанал край, се опитах да намеря нови приятели и непринудена красота, за да възстановя връзката си с живота. Отчасти успях. Намерих

369

приятели в Антеп, в околните градове и села и те щедро ми направиха място в живота си. Открих колко прелестни са червените цветове на нара, колко сладки са сливите и гроздето, какво вълшебство крият народните песни. Открих обаче и че истината, преследвала ме толкова години, съжителства рамо до рамо с тях. Жестокостта, която съществува в Америка и във Виетнам, вилнее и тук. Спрях да слушам новините и да чета вестници, за да не разбирам колко хора загиват. Опитах се да избягам от човечеството, от себе си. Напразно! Невъзможно е да избягаш от себе си… Затова се колебаех, когато ме покани да участвам в разкопките. Страхувах се да не се изправя пред същата истина. И страховете ми се оправдаха. Сблъсках се отново с ужасната истина. Виждам я не само в плочките на Патасана, но и в съдбата на онази старица, в етническите вражди, в живота, опустошен от религиозен фанатизъм.

Докато слушаше Тимъти, Есра си спомни историята, разказана и от Ешреф. Помисли си как новините за въоръжени сблъсъци са се превърнали в банална част от ежедневието им. Представи си разкъсаните тела на млади кюрди върху планинските скали, ковчезите на войниците, покрити със знамена, сълзите и стоновете на близките им, изпращащи ги в отвъдното. Разбираше Тимъти и споделяше чувствата му, защото същата болка свиваше и нейното сърце. Ала вътрешният и глас възропта, че способен мъж като него изпитва такова омерзения към археологията и се е отчуждил от професията си.

- Имаш право, но трябва да изпълняваме дълга си. - Усети колко нерешително прозвуча гласът и и все пак продължи: -Поне ще покажем на хората истината…

- Дори да открием хиляди документи като плочките на Патасана, усилията ни ще отидат нахалост. Човекът е глупаво създание.

- Какво да правим тогава?! - възкликна Есра, смутена от песимизма на колегата си, който досега винаги я бе подкрепял и обнадеждавал. - Да бездействаме, защото човекът е жесток убиец по природа?

370

- Ще правим каквото е необходимо, разбира се - отвърна Тимъти.

Понечи да продължи, но го прекъсна Теоман, втурнал се към тях с мобилния телефон на Есра в ръка.

- Звънят ти от музея в Антеп - извика той.

Есра грабна развълнувано телефона. Очакваше да е Рю-стем. Най-сетне щеше да разбере къде е Кемал. Чу обаче познатия глас на секретарката. Обадила се на Рюстем и му предала желанието на Есра да разговаря с него. Рюстем обяснил, че мобилният му телефон не е наред. Щял да говори с нея на пресконференцията.

- Онзи глупак сигурно е с Рюстем - заключи Теоман. -Иначе Рюстем откъде ще знае за пресконференцията? Не сме го информирали.

- Прав си - кимна обнадеждено Есра. - Забравихме да му съобщим. Сигурно е научил от Кемал. Явно „негово величество“ е решил да ни озари с присъствието си едва утре сутринта. Тогава ще си получи заслуженото и никаква пресконференция няма да ме спре!

Разговорът им не разведри мрачното настроение на Тимъ-ти. Седеше мълчаливо с наведена глава. Подочул, че става въпрос за Кемал, Халаф остави лука и чесъна и дойде при тях.

- Няма нищо ново - задоволи любопитството му Есра. -Просто обмисляме възможностите.

- Надявам се да се върне жив и здрав - отвърна Халаф.

- И аз.

Халаф продължи да стои пред нея. Есра се поинтересува:

- Да ме питаш нещо ли искаш?

- Не аз, ти трябва да ме попиташ - усмихна се свенливо Халаф.

- Така ли? И какво да те попитам?

- Какво ще готвя за вечеря… Обикновено ме питаш на обяд.

Есра се засмя.

- Бог да те благослови, Халаф, помислих си, че е нещо важно!

371

- Това не е ли важно? - намеси се Теоман. - Има ли нещо по-важно на света от храната?

- Добре де, добре… Какво ще вечеряме днес?

- Шивейдиз - отговори Халаф.

Есра и Теоман за пръв път чуваха за такова нещо. Спогледаха се и в един глас попитаха:

- Какво е това?

- Много вкусно ястие.

Есра изгледа подозрително готвача.

- Попитайте Тим - настоя той, обиден от скептицизма и. -Той знае колко е вкусно!

- Какво? - пробуди се от унеса си Тимъти.

- Шивейдиз - повтори Халаф.

Американецът се постара да се усмихне.

- Великолепно ястие. Уникално…

Изражението на Халаф казваше: „Видяхте ли!“

- Добре, дано да ни хареса - успокои се Есра. - О, и сготви малко повече, капитанът може да дойде на вечеря.

- Ти си велик човек, Халаф - ухили се лукаво Теоман. -Вкуси ли някой храната ти, никога не я забравя. Капитанът беше тук вчера, но и днес няма да устои на изкушението.

Есра схвана закачката на приятеля се, но не му обърна внимание.

- След разкопките ще отворя ресторант в града - обяви Ха-лаф, преди да се запъти към кухнята.

- Добра идея. Наречи го „Хетски ресторант“. А първият клиент вече ти е осигурен - капитан Ешреф.

Теоман се увлече. Време бе някой да го плесне по врата и да му покаже къде му е мястото. „Дано да не пуска дебелашките си шегички и довечера пред Ешреф“, помисли си Есра. Не му се отдаде такава възможност. Капитанът се обади час преди вечерята и се извини, че няма да дойде. По тона му личеше колко е развълнуван. Не можел да говори по телефона, но извикали Абид ходжа за разпит в управлението. Лично щял да разговаря с него.

372

Есра остана доволна от новината за предстоящия разпит на Абид ходжа. Изрази съжаление, че няма да се видят, но всъщност се зарадва. Първо, защото напоследък се срещаха прекалено често и подклаждаха любопитството на другите от екипа, и второ, понеже се страхуваше да не се повтори спорът за арменците. Вярно, Бернд не бе подхващал темата цял ден, но как да му има доверие?

Ястието със странно име наистина се оказа вкусно. Не само чревоугодникът Теоман, но и Елиф, която не бе на „ти“ с храната, поиска от Халаф рецептата за шивейдаз. Готвачът от Барак веднага им заобяснява охотно:

- Слагате месото и нахутът да се сварят. Добавяте лука и чесъна, нарязани на парчета колкото нокътя на палеца. В друг съд разбърквате цедено мляко с едно яйце и го слагате да заври. После го прибавяте към месото и нахута и ги смесвате. Накрая подправяте с джоджен, хаспир и черен пипер и сервирате.

Теоман, който го слушаше много съсредоточено, се обади пръв:

- А какво е хаспир, братле?

- Червената подправка най-отгоре. Дава вкус на ястието и сила на тялото.

Докато пиеха чая, обсъдиха за последно подготовката за пресконференцията. Текстът на турски и английски, който щяха да раздадат на журналистите, беше готов. Тимъти и Бернд бяха написали изказванията си, а Елиф бе проявила снимките. Теоман бе обобщил съдържанието на плочките и бе принтирал две копия. Очевидно всичко беше наред. Есра си пое облекчено дъх. Кошмарната тревога, налегнала я, когато Кемал изчезна, явно отшумяваше. Погледна мило колегите си.

- В такъв случай заслужаваме да си отспим добре тази нощ - заключи изморено, но ведро тя. - Не забравяйте: утре ще ставаме рано.

Въпреки предупреждението никой не си легна. Нищейки кулинарни теми, Теоман помогна на Халаф да разтреби масата. Бернд прочете още веднъж изказването си за пресконфе-

373

ренцията, не остана доволен от заключението и го пренаписа два пъти. Тимъти и Мурат отидоха да се разходят край реката, вглъбени в дискусия за човешките жертвоприношения, извършвани от ацтеките. А Елиф повика Есра в стаята си, за да и помогне да си избере дрехи за утрешния ден. Младата жена се оказа толкова придирчива, че Есра остана нейна заложничка, докато Халаф не дойде да и съобщи, че капитанът я чака в беседката.

Капитанът? Есра си погледна часовника - беше единайсет. Несъмнено нещо важно го бе довело тук толкова късно. Излетя навън, без да отговори на въпроса на Елиф: „Според теб кремавата блуза подходяща ли е?“

Капитанът седеше сам в беседката, а джипът, който го бе докарал, чакаше на пътя с включени фарове. Ешреф изглеждаше напрегнат, но опита да и се усмихне:

- Добър вечер.

- Какво те води насам? - попита Есра. - Не е нещо лошо, надявам се.

- Нищо страшно - отвърна той, но впери очи в земята. -Някакви ловци се натъкнали на изоставено скривалище. Вътре имало мъртъв терорист. Натам сме тръгнали, но понеже училището ни е на път, реших да се отбия.

- Не е нещо опасно, нали?

- Съмнявам се. Сигурно е скривалището на Махмут и шайката му. Отсядали са там, когато не са в селото.

- А мъртвият терорист?

- Навярно е бил ранен в престрелката миналата седмица и е избягал, но е успял да стигне само до скривалището и е умрял там.

Капитанът явно не бе дошъл да и съобщи само това. Изглеждаше смутен и напрегнат, отбягваше погледа и… Внезапно Есра разбра.

- Какво стана с Абид ходжа? - присви очи тя.

- Невинен е - капитанът изрече двете думи като скороговорка.

374

„Крие нещо от мен“, помисли си Есра.

- Невинен е - повтори капитанът, този път по-бавно. Погледна я смутено и обясни: - Бил е другаде, когато е извършено убийството. Има свидетели.

- За последното убийство ли говориш?

- Да.

- А когато е убит Решат ага?

- Виж, Есра. Абид ходжа е невинен. Разпитах свидетелите. Нямаме никакви доказателства срещу него.

- Защо тогава разпита и него?

- За да се уверя.

- Той ти заяви „невинен съм“ и ти прие, така ли?

- Не е толкова просто. Щом ти казвам, че е невинен, значи е невинен. Повярвай ми.

Есра погледна ядно Ешреф. Беше сигурна, че крие нещо, но не допускаше да е способен да прикрива убиец.

- Не го защитаваш, нали? - попита предизвикателно тя.

- Какво искаш да кажеш?

Есра забеляза гнева, разгорял се в очите на Ешреф, и се успокои. Не, капитанът не прикриваше Абид ходжа.

- Криеш нещо от мен - отвърна тя с поомекнал глас. - Затова съм подозрителна.

Беше права. Криеше от нея факта, че Абид ходжа работи за разузнаването. Бяха видели ходжата в селото на сестра му в нощта на убийството на Решат ага. Затова капитанът го извика на разпит в управлението. Поиска да узнае къде е бил, когато са убили Решат ага.

„У дома - отговори Абид ходжа. - Върнах се късно от селото.“ Ходжата живееше сам, нямаше кой да потвърди думите му. „А къде беше вчера?“, настоя капитанът. Бил в Антеп, на гости у приятел. Капитанът се заинтересува от името и адреса на приятеля. Абид ходжа се поколеба и капитанът го предупреди: „Не забравяй, че си заподозрян в три убийства.“ Думата „убийство“ очевидно притесни Абид ходжа и той помоли да се обади по телефона, но капитанът не му позволи. „Не ми ли

375

кажеш името и адреса на приятеля си в Антеп, ще се наложи да общуваме по друг начин“, заплаши го той. Абид ходжа се разтревожи сериозно и реши да сътрудничи, но при условие да разговаря на четири очи с капитана. Войниците излязоха от стаята и Абид ходжа му обясни, че в Антеп се е срещал с Йъл-маз, главнокомандващия на антитерористичното поделение. Ако се обадел, командирът щял да потвърди думите му. Отначало командирът се стъписа, но след пояснението на капитана каква е причината за неочакваното обаждане, веднага отговори: „Да, снощи Абид ходжа беше с мен. Имай му доверие, той е предан гражданин“.

Капитанът обаче не беше сигурен. Обади се на полковник Недим от разузнавателния отдел на жандармерията и го разпита за Йълмаз. Разбра, че командирът е стопроцентово благонадежден. Тогава се извини на Абид ходжа и го освободи. „Надявам се разговорът ни да си остане между нас“, помоли го ходжата. Щеше да си остане между тях, разбира се, защото бе държавна тайна. Затова не каза нищо по въпроса и на Есра. Тя му повярва, независимо от интуицията и, че крие нещо. Доверието и не се основаваше на конкретни доказателства, нито на дългогодишно приятелство или на сериозни обещания; по-скоро извираше от връзка, наречена любов, но по природа крехка и със съмнителен развой. Ала доверието на Есра не разрешаваше нищо; напротив - отново пораждаше притеснителния, съществен въпрос, който чакаше отговор още от убийството на хаджи Сетар. Ако Абид ходжа е невинен, кой е убиецът? Капитанът не знаеше. А сега не му се и мислеше за това. Остави Есра сама с недоумението и и си тръгна. В момента го вълнуваше единствено тялото в пещерата.

376

Двайсет и шеста плочка

Трупът на Ашмуникал изчезна. Пизирис не предаде разбитото и, прекършено тяло на семейството и; не я постави в глинена урна и не я погреба като другите си покойни възлюбени. Не каза на никого какво е направил с нея. Унищожи Ашмуникал, на чиято красота би завидяла дори богиня.

Пизирис се разгневи повече, че безплодието му е изобличено, отколкото от изневярата на Ашмуникал. Всички в двореца вече бяха посветени в тайната, известна му от години. Опасявайки се слухът за позорния инцидент да не плъзне навън, царят прекрати разследването. Сред хората разпространиха скалъпена история как Ашмуникал паднала случайно от прозореца на харема. Освободиха родителите и, но едва след като ги обсипаха със заплахи. Пизирис разговаря с мен за Ашмуникал само веднъж. Попита ме кога съм я видял за последно, коя плочка е четяла и дали е изглеждала тъжна. Отговорих му спокойно и овладяно. Той поклати глава и смени темата.

Пизирис преживяваше най-лошите години от живота си. Мечтите му да възстанови Великото хетско царство рухнаха под напора на асирийското нашествие, разобличиха безплодието му и той проумя, че няма да остави наследник. Човек като него се примирява трудно с действителността. Пизирис се отдаде на детската си страст - лова. При всяка възможност напускаше града и не се връщаше с дни. Докато царят се опитваше да забрави провалите си и да изцери нараненото си достойнство с ловни излети, аз подхранвах омразата в душата си, която щеше да го вкара в гроба.

У дома, в двореца, в библиотеката, край Ефрат постоянно обмислях как да си отмъстя. Не мечтаех за бърза мъст; подготвях съвършената клопка за царя. Пизирис нямаше да се досети за кроежите ми, а разбереше ли, вече щеше да е паднал в капана. Моето отмъщение изискваше най-вече търпение. Застинал като сляпа змия, чаках най-подходящата възможност да нападна жертвата си.

377

Междувременно ергенството ми бе започнало да подклажда слухове и за да отклоня нежеланото внимание от себе си, аз се ожених за Пишувати - дъщеря на благородник. Мама беше щастлива; момичето, за което се ожених, бе щастливо; Пизирис бе щастлив; но аз все още не бях щастлив.

Бяха мирни години. Асирийците се занимаваха със своите дела. Саламанасар не се задържа дълго на трона. Наследникът му Саргон пое юздите на империя, в която цареше хаос. Щом укрепи властта си, проливайки кръвта на мнозина в своето царство, той насочи поглед към други земи.

Новият цар на Урарту, Руса, искаше да отмъсти за пораженията, нанесени на народа му от асирийците. И не криеше намеренията си. Споделяше ги открито в плочките, които ни изпращаше, и в разговорите си с нас. Когато четях на Пизирис посланията на Руса, виждах как в стареещите му очи се разгарят предишните искри. За да си отмъстя, аз се нуждаех от дръзките, но крайно неразумни идеи, които разпалваха тези искри. Пизирис обаче помнеше пораженията от миналото и действаше предпазливо. Поддържаше добри отношения с царя на Урарту, но се въздържаше да подкрепи открито намеренията му.

Налагаше се да чакам - да чакам, докато времето замъгли паметта на Пизирис, докато забрави уроците на миналото и белезите от някогашните зверства избледнеят. И аз чаках. Дни, месеци, години. Съпругата ми забременя и роди първия ни син, а аз чаках. Косата ми посивя, а аз чаках. Бръчки набраздиха челото ми, а аз чаках. Майка ми умря, съпругата ми роди втори син, а аз чаках. Урартците продължиха да ни изпращат сърдечни послания, асирийците - да увеличават данъците, а аз чаках.

Когато Пизирис започна да хули на всеослушание асрийци-те, разбрах, че е настъпил краят на очакването. Умело се про-краднах в ума на Пизирис. Той се гневеше на асирийците, но все още не смееше да се съюзи с урартците. Осъзнал това, аз предложих друга тактика, за да ги унищожи. Посъветвах го да се сближи с фригийците, които не воюваха открито с асирий-

378

ците, но търсеха начин да ги сразят. Войната между асирийския цар Саргон и царя на Урарту Руса беше неизбежна. Който и да излезеше победител, и двете царства щяха да са омаломощени от сблъсъка. Тогава ние щяхме да нападнем в съюз с фригийците и тяхната отпочинала, невредима армия щеше да ни освободи от асирийците. Пизирис се заинтригува от предложението ми. Амбициозният, но глупав цар не прозря замисъла ми и прие привидно безопасната ми препоръка. Веднага ми продиктува плочка, в която изразяваше добрите си чувства към мъдрия цар на фригийците Мидас. Той от своя страна се въодушеви от сла-вословията на Пизирис. А и кой в неговото положение не би се подвел? Царство, подвластно на кръвните му врагове, асирийците, му засвидетелстваше почитта си. Фригийският владетел веднага отговори с благодарствено послание. Пизирис, събрал смелост в резултат и на моето подстрекателство, този път ми продиктува плочка, изразяваща открито намеренията му. В нея обясняваше, че асирийците са варвари, смучат по-алчно от паразити кръвта на хетското царство, и описваше Мидас като спасител. В отговор Мидас щедро предложи на Пизирис безрезервна помощ.

Докато двамата царе си разменяха послания, аз, най-довереният човек на Пизирис, се свързах с военачалник от Асирийската управа на чуждестранните владения. Осведомих го за плановете на хетския цар да ни въвлече в кървава война и започнах да му предоставям преписи от писмата на Пизирис до Мидас, за да ги препраща на цар Саргон.

По същото време Саргон, прекратил набезите в Сирия и Египет, насочи войската си на север към Ефрат. Подчини първо Табал и възкачи на престола предан нему цар, а после се появи пред портите на града ни, преди да влезе в битка с Урарту. Удари часът да си уредя сметките с Пизирис. Най-сетне щях да отмъстя за баща си, за Ашмуникал и за нероденото си дете.

379

Двайсет и седма глава

Най-сетне моментът настъпи. Като всички археолози Есра изгаряше от желание да открива свидетелства, документи и знаци, осветляващи тъмните страници на историята. Като всеки свой колега тя мечтаеше и да се нареди до легендарните учени, чиито значими находки обрисуват истинската картина на изгубените цивилизации въпреки опитите на безмилостното време да ги унищожи със земетресения, войни, пожарища, преселения и епидемии. И сега, толкова млада, най-после бе успяла да осъществи мечтата, до която стотици археолози не съумяват дори да се доближат, макар да и посвещават целия си живот.

Стана бодро, решена да не позволява на нищо да помрачи въодушевлението и. Почти цяла нощ обаче се бе мятала тревожно в леглото. Когато капитанът и съобщи, че Абид ходжа е невинен, пак се замисли за Бернд. Но нали убиецът е ранен? А Бернд бе в отлична форма. Или поне така изглеждаше. Не, как така „изглеждаше”? Наистина беше невредим. Не би могъл да крие сериозна рана под тънката си тениска и следователно нямаше как да е извършил убийствата. Щеше ли обаче капитанът да повярва? След словесния им двубой предишната вечер той бе набедил Бернд за потенциален враг. Ами ако го арестува? Направи ли го, настроението на колегите и, и бездруго разтревожени от отсъствието на Кемал, щеше съвсем да помръкне. Реши при първа възможност да поговори с капитана и да го убеди, че Бернд е невинен. Но ако Бернд наистина е убиецът? Ако семейството на съпругата му не се е изселило от Хатай, както твърди той, а оттук? А ако в района са останали нейни роднини, които са му помогнали да извърши убийствата? Въпросите не и даваха мира. Поддаваше се на абсурдни съмнения. Нито веднъж не бе виждала Бернд да разговаря с някой от местните. Неизлечимата и параноя явно пак я подтикваше да преувеличава всичко. Време бе да освободи ума си от мъчителните въпроси. Усилията им най-сетне се бяха увенчали с успех.

380

Това бе главното, нали? Ала вместо да се радва на постиженията си, тя се вторачваше в неразрешени убийства и вероятни заподозрени като прохождащ детектив. Спомни си отново как баща и я насърчаваше да мисли „правилно“. Наистина бе крайно време да усмири ума си. Изчезването на Кемал я разтревожи, вярно, а и убиецът все още не бе разкрит, но сега трябваше да съсредоточи вниманието си върху пресконференцията и само върху нея. Преминеше ли успешно този тест, пак ще се върне към размишленията си кой е извършил убийствата. Доволна от решението си, Есра затвори очи и след няколко минути заспа -незнайно дали благодарение на силната си воля или на изтощението. Събуди се с чувството, че сънят е отмил всички грижи, измъчвали я предния ден. Стана, взе си душ и се облече. Вчеса криво-ляво къдравата си буйна коса. Погледна се в огледалото и се опита да си представи как ще изглежда на пресконференцията. Остана доволна от видяното и излезе от стаята.

Другите от екипа, вече насядали край масата за закуска, също бяха в приповдигнато настроение. За пръв път нямаше успали се, закъснели и сънливи. По напрегнатите им лица се четеше затрогваща гордост от успеха. Изгладени панталони и ризи бяха изместили прокъсаните джинси, лекьосаните анцузи и избелелите от слънцето тениски.

С изключение на няколко лошо проявени снимки, приготовленията бяха привършили безупречно. Бяха готови да се изправят срещу армията от журналисти.

Виждайки ги как се вълнуват като деца, наконтени за празничен ден, Халаф се въодушеви и попита:

- Може ли да дойда и аз на пресконференцията?

- Не, за съжаление - охлади ентусиазма му Есра. - Някой трябва да остане тук. Журналистите ще ни посетят. Всички са разтребили стаите си, но няма да е зле да ги огледаш още веднъж, след като тръгнем.

Халаф не настоя. Беше служил в армията и разбираше колко е важна дисциплината. Той също бе член на екипа. Щом се налагаше да остане, щеше да остане.

381

Тази сутрин от хладната разсъдливост на Бернд нямаше и следа. Той приключи със закуската пръв и току напомняше на другите, че не бива да закъсняват.

- Успокой се, Бернд - порица го Теоман, който искаше да си похапне с удоволствие. - Пет часът е.

- Чака ни дълъг път, а и в Антеп имаме работа - отвърна германецът.

- Няма да закъснеем, не бой се.

Тимъти обаче, видимо неспокоен тази сутрин, също при-пираше и побърза да подкрепи Бернд:

- Колкото по-рано тръгнем, толкова по-добре. Поназнай-вам нещичко за пресконференциите и, повярвайте ми, винаги изниква някаква спънка.

Последната дума бе на Есра.

- Съгласна съм с Бернд. Не бива да товарим Йоаким с всичко.

Притиснат от две страни, Теоман задъвка по-бързо с недоволно изражение. Есра наблюдаваше усмихнато как лакомият и колега поглъща надве-натри залъците и съжали, задето го е пришпорила. Може би трябваше да станат по-рано. Но и тогава мислите им щяха да бъдат заети с пресконференцията. Щяха да се успокоят едва след като влязат в залата и се изправят пред журналистите. Най-добре бе да потеглят по-бързо. Ала точно когато ставаха от масата, джипът на Ешфер изплува от сивотата на утрото и спря на няколко метра от тях. Всички се обърнаха към него.

- Капитанът явно е объркал закуската с вечеря - пошегува се Теоман, но никой не се засмя.

Чакаха напрегнато, предусетили, че капитанът носи лоши новини.

- Сигурно е решил да дойде с нас - наруши мълчанието Теоман. - Сближихме се напоследък. Той стана буквално член на екипа.

Есра не обърна внимание на пиперливите му думи, насочени донякъде към нея. Вперила поглед в джипа, видя как Ешреф слиза и тръгва към тях.

382

В същия момент Халаф изрази гласно мислите им.

- Не е на добро капитанът да идва толкова рано. Дано да не се е случило нещо лошо.

Есра забеляза, че Ешреф върви бавно, с отпуснати рамене, както в петък, когато дойде да им съобщи за убийството на хаджи Сетар. Беше се случило нещо лошо. Забеляза колко мрачно е лицето му и как извръща уморените си очи и промърмори:

- Случило се е нещо ужасно.

Оказа се права. Капитанът не ги поздрави - никакво „здрасти“, никакво „добро утро“. Няколко секунди постоя мълчаливо до масата с гузно изражение, сякаш той бе виновен за лошата новина, която им носеше. Вперените им погледи го смутиха още повече и той съвсем онемя. Най-сетне вдигна глава, срещна очите на Есра и изрече на един дъх:

- Тялото в пещерата не беше на терорист. Ловците са сгрешили.

Никой освен нея не разбира за какво говори. Само Есра се досещаше какво се кани да им каже, но дори тя се опитваше да се убеди, че е сбъркала. Зачака го да продължи, но той мълчеше. Накрая не изтърпя неизвестността и отрони:

- Кемал?

- Да - кимна капитанът. - За съжаление, намерихме Кемал мъртъв в пещерата.

- Божичко! Кемал! Не! - простена Есра.

Разтрепери се като листо и сълзи рукнаха от очите и. В същия момент Елиф изпищя:

- Не е вярно!

Есра забрави скръбта си и прегърна Елиф. И двете плачеха. Мъжете около масата гледаха капитана ужасено и стъписано. Тримата убити досега не бяха от екипа. Този път жертвата бе един от тях.

- Защо? - възкликна гневно Теоман, стиснал ръце в юмруци. - Защо са убили Кемал?

- Как защо? Защото е станал свидетел на някое от убийствата. Престъпникът е убил Кемал, защото се е страхувал да не го издаде - обясни Мурат.

383

Тимъти и Халаф мълчаха. Обронили тъжно глави, осъзнаваха мъчително истината.

Бернд погледна капитана и сподели своята версия:

- Някой се опитва да спре разкопките. Убиха трима, за да ни сплашат, но се провалиха, затова погубиха и един от нас. Защо иначе ще го убиват точно в деня преди пресконференцията?

- Опасявам се, че ситуацията е малко по-сложна - прокашля се капитанът. Изглеждаше притеснен, сякаш още не бе стигнал до същината на въпроса. Погледна разплаканата Есра. - Успокойте се, за да ви обясня какво мисля.

Говореше високо, за да го чуе Есра, но му отговори Бернд:

- По-късно ще те изслушаме и ще ти помогнем, сега трябва да се подготвим за пресконференцията.

Познатата студенина бе изместила стъписването в стома-неносините очи на Бернд. Всички притихнаха колебливо, само Есра наруши мълчанието.

- Не! - извика тя и се отдръпна от Елиф. Продължи, а сълзите се стичаха по страните и: - Да върви по дяволите пресконференцията! Няма да мръдна оттук, докато не разбера какво се е случило с Кемал!

Зачервените и очи проблеснаха упорито в приглушената светлина на утрото.

- Но… - понечи да възрази Бернд.

- Никакво „но“ - сряза го Есра. - Няма да стъпя на пресконференцията, докато не разбера какво е станало с Кемал.

- Аз обаче ще отида - заинтаи се Бернд, сбърчил русоля-вите си вежди.

- Ти също няма да отидеш! - отсече Есра. - Ще останеш тук и ще изслушаш капитана.

- Защо?

- Защо ли? - кресна Есра. - Защото четирима души, които познаваме, са убити. Възможно е убиецът да е сред нас.

Думите и стъписаха и уплашиха всички. Бернд отново се окопити пръв:

- Искаш да кажеш, че убиецът е някой от нас?

384

- Твърдя, че е възможно. Досега търсихме убиеца извън обкръжението ни. Но не е изключено той да е сред нас.

При тези думи тя взе салфетка от масата и си избърса сълзите. Докато изтриваше чипия си нос, Теоман се обади:

- Добре ли си, Есра?

Не можеше да си представи, че Есра ги обвинява в убийство.

- Не съм! - изкрещя тя. - Тъжна съм, ядосана съм и ме глождят подозрения. Притеснена съм и съм уплашена. Но съм с всичкия си. И няма да позволя на никого да тръгне, докато не изслушаме капитана.

- Чуйте тогава - подхвана капитанът, преди някой да възрази. - Ситуацията е сложна. Нищо чудно да ви объркам още повече и да се усъмните дали не съм полудял. - Той замълча и се обърна към Есра. - Особено ти. Но искам да разбера какво мислите, за да проведа ефективно разследване.

Есра се почуди защо гласът му звучи толкова несигурно. Какво се опитваше да им каже? Не се наложи да чака дълго, за да разбере.

- Снощи, след като си тръгнах оттук, отидох в пещерата, където ловците бяха открили тялото - продължи капитанът. -Пещерата е малка, издълбана на брега от водите на Ефрат. Намира се на около три километра оттук. Пред входа и има огромен камък, който я скрива добре. Затова ловците не са успели да я открият досега. Кучетата им обаче надушили кръвта и ги насочили натам. Влезли и видели мъртвеца, проснат на земята. В пещерата имало и оборудване, затова си помислили, че там са се укривали терористи. Когато отидох, включих фенера и най-напред огледах тялото. Първо облеклото привлече вниманието ми. Сетих се, че ми е познато отнякъде. Отначало обаче, сигурно от напрежението, не ми хрумна, че дрехите са на Ке-мал. Представете си стъписването ми, когато обърнах тялото и видях лицето му. Главата му беше окървавена, на дясното му слепоочие имаше дълбока рана, широка около два и половина сантиметра, но по земята нямаше много кръв. Щом се съвзех

385

от първоначалния шок, огледах пещерата. Открих окърваве-ни дрехи, ботуши, два войнишки ножа, остра брадвичка, шест чифта тънки ръкавици, три фенера с различна големина, две бутилки с паралитичен спрей, деветмилиметров пистолет „Бе-рета“, аптечка за първа помощ и монашеско расо…

- Искаш да кажеш, че убиецът е използвал пещерата?! -възкликна Есра.

- Именно. Вече е ясно защо не открихме нито оръжия, нито отпечатъци, нито каквито и да било улики. Убиецът е складирал всички оръжия в пещерата и се е пребличал в нея.

- Горкият Кемал - прошепна Мурат. - Открил е скривалището на престъпника и са го убили.

- Отначало и аз така си помислих - кимна капитанът, - но в пещерата не открихме оръжието, с което е убит Кемал.

- Спомена брадвичка? - прекъсна го Есра.

- По нея нямаше следи от кръв. А и тя би оставила белег, по-дълъг от два сантиметра. Кемал е убит с нещо заострено, но не с нож, а по-скоро със сърп. - Капитанът впери очи в Есра и повтори: - По-скоро със сърп. - Забеляза объркването и и продължи: - Споменах, че при предишното убийство на местопрестъплението намерихме окървавен сърп.

- Да - спомни си Есра. - Каза, че жертвата е ранила убиеца със сърпа. - Млъкна рязко, осъзнала какво има предвид капитанът. - Чакай… чакай… Нали не смяташ, че убиецът е Кемал?

Капитанът я погледна като дете, очакващо да прояви разбиране, но съзря яростните искри в очите и и отстъпи назад.

- Трябва да анализираме космите и пръстовите отпечатъци по дрехите, за да сме сигурни. Но ботушите в пещерата пасват на Кемал…

- Глупости! - прекъсна го Есра. - Невероятно е убиецът да е Кемал!

- Не сме сигурни. Но според мен не бива да изключваме подобна възможност.

Усилията на капитана да успокои Есра удариха на камък. Тя изобщо не го слушаше.

386

- Грешиш! - процеди през зъби. - Кемал не е убиец! Каквото и да говориш, каквито и улики да намериш, няма да ме убедиш!

- И за мен е неочаквано, но ако го уличим, сме длъжни да приемем фактите. Така е редно, дори да става дума за най-добрия ми приятел.

- Добре де, добре - намеси се Теоман, - но защо Кемал ще убива тези хора?

- Изпратихме уликите в Антеп за лабораторно изследване. Надявам се Кемал да се окаже невинен, разбирате обаче какво искам да ви кажа. Няма да разрешим случая под влиянието на емоциите.

- Не говоря за емоции - обясни спокойно Теоман, - а за мотива. Ако убиецът не е луд или наркоман, трябва да има причина за убийствата. Кемал дори не познаваше Решат ага и последната жертва. Колкото до хаджи Сетар, Кемал бе привързан към него като всички нас, даже повече. Защо ще го убива?

- Това се надявам да разбера - отвърна капитанът. - Забелязвали ли сте Кемал да се държи подозрително?

- Бъркаш хората - предупреди го Есра със студен, почти враждебен глас. - Не сме подлеци, които ще захванат да злословят срещу приятеля си.

Капитанът я погледна благо.

- Не се засягай. Не съм ви враг - нито на вас, нито на Кемал. Опитвам се да заловя престъпник, който заплашва живота ви. Ако бъркам, помогнете ми да поправя грешката си, но не заемайте защитна позиция.

Тимъти, мълчал от самото начало, сега се намеси:

- Капитанът е прав, приятели, дори да не ни харесват думите му, наложително е да му съдействаме. Длъжни сме не само защото е полицай, но и защото неведнъж ни е протягал ръка. Вярно е, убит е един от нас; беше ни приятел, но трябва да отговорим на въпросите на капитана, за да доведе разследването до успешен край.

387

Със зачервени от плача очи Елиф вдигна ръка като ученичка, която иска думата.

- Чуйте - помоли ги с разтреперан глас. - Кемал не може да убие никого. - Замълча и аха да избухне отново в сълзи. Овладя се някак си и поясни: - Той е ревнив, избухлив и злопаметен, но не е способен да убие.

Не успя да продължи, сведе глава и пак се разплака. Тимъ-ти се обади отново:

- Лично аз не съм виждал никога Кемал да се държи подозрително. Да, беше малко ревнив. Избухваше понякога, с нищо обаче не е подсказвал склонност да извърши убийство. Нямам представа как се е озовал в онази пещера или какво означава раната на слепоочието му, но съм съгласен с другите. Не допускам той да е извършил убийствата. Възможно е убиецът да го е умъртвил и да е скрил тялото му в пещерата.

Предположението на Тимъти ги пооживи.

- И аз си помислих същото! - възкликна Мурат. - Този сценарий е по-вероятен, отколкото Кемал да е отишъл в пещерата, след като са го ранили. Кемал е видял убиеца на местопрестъплението. Опитал се е да го спре. Счепкали са се. Убиецът е умъртвил Кемал със сърпа. После е отнесъл тялото му, за да не го открият.

- Защо убиецът не е искал да намерят тялото? - попита капитанът, който досега ги слушаше мълчаливо. - Защо е рискувал да го натовари в конска двуколка и да го пренесе на километри от селото, чак до пещерата. Сигурно е имал сериозно основание. Цяла нощ мислих, без да ми хрумне никаква причина. Повярвайте ми, ще ви бъда благодарен, ако ми обясните.

Никой не успя да отговори на въпросите му. Няколкото предложени теории не прозвучаха убедително.

- Наистина ви разбирам - призна капитанът. - Отказвате да приемете възможността мъртвият ви приятел да се окаже убиец. Не бойте се, ако не е, пръстовите отпечатъци веднага ще ни го покажат. Междувременно трябва да продължим да разследваме случая, за да не губим повече време. - Пое си дълбоко

388

дъх, отклони очи от гневното лице на Есра и попита: - Чували ли сте Кемал да говори за арменците?

Погледна към Тимъти. Американецът прие, че въпросът е отправен към него, и отговори:

- Не, двамата никога не сме обсъждали тази тема.

- Какво общо имат арменците с това? - присви подозрително очи Бернд.

Реакцията му не убягна от погледа на Есра.

- Просто питам - обясни привидно небрежно капитанът. -Обсъждал ли е темата с теб?

- Обсъждахме я по-скоро всички заедно - отвърна Бернд. -Двамата насаме я споменахме само веднъж. Аз разкритикувах позицията на Турция по въпроса и той се съгласи с мен. Съгласи се, че арменците са били подложени на геноцид.

- Лъжеш! - извика Есра. - Кемал никога не е казвал такова нещо!

Колегите и я погледнаха стреснато. Никога не я бяха виждали толкова разярена.

- Успокой се, Есра - помоли я Теоман, но духът вече бе изскочил от бутилката.

- Не се бъркай, Теоман! Бернд лъже!

- Не лъжа - възрази германецът колкото изненадан, толкова и обиден от реакцията на Есра. - Не лъжа - повтори той с почервеняло лице.

- Напротив! - Очите на Есра пламтяха от гняв. Тя удари с юмрук по масата и извика: - И сега ще ни обясниш защо лъжеш! Какво криеш? Ти ли си убиецът?

- Есра, какво ти става? - този път се намеси Тимъти. -Успокой се!

- Тим е прав - подкрепи го капитанът. - Няма да стигнем доникъде, ако се обвиняваме взаимно.

- А докъде ще стигнеш ти, обвинявайки горкия Кемал? -разфуча се Есра. - Набеждаваш го, защото е мъртъв и не може да се защити! - Обърна се към другите край масата: - Приятели, искам да ви кажа нещо. Капитанът го знае, но вие - не.

389

Убийствата са точни копия на престъпления, извършени преди седемдесет и осем години. Някой безумец повтаря убийствата, за да отмъсти за трима арменци, убити преди седемдесет и осем години. Но, както разбирате, Кемал няма основание да отмъщава. - Погледна Бернд и продължи: - Ти обаче имаш сериозен мотив. Непрекъснато говориш за арменския геноцид. Колко разпри предизвика, повдигайки въпроса? Съвсем възможно е да си извършил убийствата, а после да си погубил Кемал, за да хвърлиш вината върху него…

Бернд, който се опитваше да запази самообладание, се усмихна нервно.

- Не си с ума си. Наричаш ме убиец, защото обосновавам исторически факт!

- Не само за това. Знам колко обичаш съпругата си. Сам ми каза, че си готов на всичко за нея. Ами ако някой от убитите преди седемдесет и осем години е бил неин роднина? Дядо и например?

- Но съпругата ми не е от този край…

- Така твърдиш ти.

- Щом не ми вярваш, ще ти кажа името и фамилията на тъста ми, за да провериш и да се убедиш, че говоря истината.

Самонадеяността, с която произнесе тези думи, и се стори нетърпима. Замисли се как да му отговори. В този момент се намеси капитанът:

- Добра идея. Напиши ми името и фамилията му, имената на други роднини, за които си чувал, и града или селото, където са живели.

- Но нали подозираш Кемал? - обиди се Бернд.

- За съжаление, се налага да подозирам всички. Ще ти бъда благодарен, ако ми предоставиш тази информация.

Бернд не остана доволен, но бързо извади малък бележник и изпълни молбата му.

Докато слънцето се издигаше на хоризонта, лицата на всички се изопваха все повече, очите им се присвиваха мнително и

390

безплодното разискване продължаваше. Тимъти реши да сложи край на порочния кръг.

- Ешреф - обади се той предпазливо, - забелязваш ли, че повтаряме едно и също? И колкото повече говорим, толкова повече обиди си разменяме. Неприятно е да се настройваме един срещу друг, защото живеем заедно, а и след няколко часа ни предстои пресконференция. Моля те да прекратиш разпита засега. След пресконференцията ще разполагаме с много време. А и следите на убиеца сигурно ще са по-ясни тогава. - Посочи розовеещото небе и добави: - Слънцето изгрява. Чака ни работа. Трябва да тръгваме за Антеп.

- Добре - съгласи се капитанът със смутено изражение. -Съжалявам, задето ви разстроих, но си изпълнявам дълга. Благодаря ви за отделеното време.

Ешреф погледна Есра, но младата жена не му обърна внимание и той унило се запъти към джипа.

Тимъти въдъхна облекчено и заговори на колегите си:

- С разрешението на ръководителя на разкопките ще ви предложа да забравим неприятния разговор, докато пресконференцията приключи. Да се престорим, че не сме си разменяли обвинения и обиди. Да си представим, че капитанът не е идвал тук тази сутрин и сме си все същите въодушевени учени, готови да скочат в колите и да оповестят откритията си…

- Съгласен съм да забравя всичко. - Бернд изгледа над рамката на очилата си другите от екипа. - Няма да позволя някакво спречкване да помрачи важен ден като днешния.

- Аз няма да забравя нищо - заяви Есра, която продължаваше да се тресе от гняв. - Но приемам предложението да изчакаме пресконферецията да свърши. - Обърна се към Бернд и добави: - Кемал не е убиец, сигурна съм. И истинският убиец трябва да е наясно, че ще го разкрия, дори това да ми коства живота.

Бернд прие мълчаливо предизвикателството. Двамата с Тимъти тръгнаха към джипа. Другите ги последваха. Предстоеше им да представят пред света паметното си открития, но сърцата им бяха натежали от мрачни предчувствия.

391

Двайсет и седма плочка

Цар Пизирис, Съветът на благородниците, народът, робите, всички в града се тревожеха, но никой, включително и аз, не успя да предвиди мащабите на бедствието, което щеше да ни сполети. Когато войската на Саргон се появи пред портите на града, предположихме, че асирийската армия идва за провизии. Нито цар Пизирис, нито благородниците, нито обикновените хора не подозираха какво предстои. Всички, спасили се от Тиглатпилесер с цената на живота на татко Арарас, приеха спокойно появата на асирийския цар. Само аз изпитвах дълбоко вълнение и радост. Денят на разплатата бе настъпил. Наблюдавах Пизирис: стоеше в ъгъла в абсолютно неведение какво го чака, готов да угодничи на Саргон като овца, сподиряща пастира. При вида му ме обзе неописуемо доволство. В този момент за пръв път разбрах как се чувстват боговете, които държат в ръцете си съдбата на човечеството. Аз бях подготвил горчивия край на Пизирис, аз бях предопределил съдбата му. Той обаче, надебелял от дългите години мир, раздаваше заповеди и се суетеше, очаквайки да посрещне гостите. Колеха говеда, овце, свине, изваждаха от избите най-изтънчените вина и печаха бял хляб от най-пречистена пшеница.

Най-сетне часът удари. Бойните колесници на Саргон стигнаха стените на града и нахлуха в него, сякаш им е дом. Всички членове на Съвета и най-вече царят и царицата бяха облекли най-красивите си празничин дрехи. Саргон, широкоплещест и смугъл, влезе в двореца. Пизирис и царицата тръгнаха да го посрещнат. Ала щом видяха войниците, нахълтващи в замъка след Саргон като шайка разбойници, двамата се стъписаха и изненадаха. Царицата се разплака. Все пак Пизирис бързо си възвърна самообладанието и с ловкост, която би посрамила дори най-опитния дворцов лакей, се усмихна широко и се поклони дълбоко пред асирийския цар - „Могъщи царю, храбри владетелю Саргон, за нас е огромна чест да ви приветстваме в двореца“. Саргон не му обърна внимание. Погледна към при-

392

дворните, застанали зад Пизирис, и попита - „Кой е писарят Патасана?“ Всички замряха. Очите на Пизирис се впиха в мен с уплаха и ненавист, лицето му замръзна от ужас. Благородниците и дворцовите стражи впериха погледи в мен. Аз обаче не се смутих. Най-сетне щях да се насладя на отмъщението, което тайно жадувах години наред. „Аз съм Патасана, велики господарю“ - отвърнах и пристъпих крачка напред. Саргон дойде при мен и постави длан върху рамото ми. „Ти си Патасана значи… Благодаря ти за сторената услуга. Ще бъдещ възнаграден за делата си.“ После асирийският цар се обърна към Пизирис - „А ти ще бъдеш наказан за делата си“. Пизирис ме погледна изумен, после погледна Саргон и се хвърли ужасено в нозете му, просейки милост като жалък роб. В ума ми изплува гордото лице на баща ми Арарас, запазил достойнството си дори изправен пред смъртта. Представих си смелата Ашмуникал и тялото и, разбито върху скалите, и омразата ми към Пизирис отново се надигна у мен.

Саргон остана глух за молитвите на Пизирис; даже не се обърна към него, когато войниците му го повлякоха към дворцовата градина, за да отсекат грозната глава, увенчаваща дебелото му тяло. Щом изведоха Пизирис от залата, Саргон измери с поглед ужасените придворни, застанали пред него.

„Отведете царицата и наложниците от харема и обезглавете другите“ - нареди той на войниците си.

Войниците измъкнаха мечовете си и се нахвърлиха върху придворните. Гледах как хората, с които бях работил всеки ден, се разбягват с писъци. Не го очаквах. Мислех, че Саргон ще накаже само царя, както беше сторил в Табал, но той явно бе решил да изтрие хетите от лицето на земята и да превърне града ни в асирийска крепост. Докато приятелите и сънародниците ми се бореха за живота си, аз се хвърлих в краката на Саргон с вик: „Умолявам те, велики царю, всички те са невинни!“ В очите на Саргон блестеше лудост. Приличаше на хищник, опиянен от миризмата на кръв. Погледна ме с тези очи и каза „Не бой се. Ще пощадя теб и семейството ти“. Молитвите ми бяха

393

напразни. Саргон искаше града ни. Извън двореца се вихреше още по-жестоко кръвопролитие. Домовете горяха, мъжете гинеха, изнасилваха жените и момичетата, плячкосваха храмовете. Деряха живи, изгаряха и избождаха очите на осмелилите се да окажат съпротива. А аз, жалкият невежа Патасана, вярвал, че ще надхитря боговете, се свих в един ъгъл и гледах как изтребват сънародниците ми.

Боговете ме накараха да платя скъпо, задето съм се възгордял. Асирийците вилняха и проливаха кръв цели седем дни и седем нощи. Седем дни и седем нощи слушах писъците и стена-нията на своите хора. На седмия ден всички оцелели минаха покрай отсечените глави на Пизирис и благородниците, набучени на кол до Царската порта, и се събраха пред градските стени.

Млади и стари, жени и деца, осакатени и болни, всички се строиха в редици и поеха към Асирия, заобиколени отстрани, отзад и отпред от войниците на Саргон, оголили зъби като стръвни кучета. Ако можех да изтърпя погледите и горчивите думи, и аз бил заел мястото си в тази жалка процесия сред разплаканите си съграждани, надаващи жалостиви писъци. Ала аз, човекът, когото наричаха учен, благородник и талантлив държавник, не събрах смелост да тръгна с тях. Не от страх, че ще ме убият, а от срам.

След този ден слънцето за мен угасна, след този ден не дръзвах да докосна съпругата си и да погледна лицата на децата си. Въздухът, който дишах, водата, която пиех, храната, която ядях, бяха същинска отрова за мен. Ефрат, по чиито приятелски брегове успокоявах духа си с безметежни разходки, ми стана враг. Реката вече не ме умиротворяваше и не тешеше тревогите ми. Не смеех да погледна слънцето, а сладкият сън, даряващ ме с покой, ме напусна. Ръцете ми забравиха какво е допир, гласът ми забрави що е реч, устните ми забравиха да се усмихват, очите ми забравиха да виждат. Лека-полека реката на живота, течаща по вените ми, пресъхна. Аз обаче се съпротивлявах; борех се да остана на крака и да избегна мълнията на бога на бурите, способна в миг да повали и най-огромното

394

дърво. Съпротивлявах се, защото исках животът ми, изпълнен с жестокост, предателства и страх, животът ми, чиито дни се брояха, да не свършва безсмислено - исках да разкажа на всички какво съм сторил и какви убийства съм извършил.

395

Двайсет и осма глава

- Налага се да прекратим разкопките - прошепна Теоман, за да не го чуят другите.

Вървеше до Есра в цветната градина пред хотела, където щеше да се проведе пресконференцията. Двамата крачеха на два метра пред колегите си.

- Не сме в безопасност - настоя Теоман. - Не бива да рискуваме да убият още някого.

Слънцето, огряло ги по пътя към Антеп, от минута на минута напичаше все по-знойно.

- Ами убиецът на Кемал? - попита Есра с напрегнато, почти обвинително изражение. - Безнаказано ли ще му позволим да се измъкне?