Патасана

- Не, но разкриването на убиеца не е наша работа! Не сме полицаи, учени сме.

Есра спря и погледна Теоман в очите.

- Но убитият ни беше приятел. А убиецът може би е някой от нас.

- Не знаем със сигурност - възрази Теоман. - Опитаме ли се да разберем, само ще оплетем конците. А нищо чудно междувременно да умре още някой. Според мен трябва да отложим разкопките.

- Не мога. Не още.

Тръгнаха отново. Теоман въздъхна тежко и попита:

- Какво ще правим тогава?

- Не знам - тросна се Есра, по чието лице сега се четеше умора. - Не знам. И не искам да обсъждам въпроса.

- Налага се! Приемаш го лично, а не бива. Уважавам чувството ти за отговорност, но убийствата не са насочени срещу нас. Ние не сме истинските мишени на убиеца. Кемал е мъртъв, защото се е оказал на неподходящо място в неподходящ момент.

- Не го приемам лично. Мисля за доброто на всички ни -възрази Есра вече по-сговорчиво.

396

Разбираше, че Теоман е прав. Не биваше да застрашава ничий живот. Бяха открили плочките на Патасана и наистина им се полагаше почивка. Древният хетски град се оказа повече от щедър към тях и ги възнагради с находки, за каквито не смееха да се надяват. Време беше да спрат. Всеки друг ръководител на разкопки би постъпил така. Както каза Теоман, работата им бе да осветляват миналото, а не да залавят убийци. Трябваше да оставят това на Ешреф. Есра го съзнаваше, ала необузданата и амбиция и упоритият и гняв не искаха да се вслушат в гласа на разума. Убиецът ги предизвика; отне живота на един от приятелите и и преобърна света им наопаки. Нетърпима беше мисълта, че още не е заловен и може да продължи да убива дори след като те си заминат. Струваше и се, че ще прояви малодушие, ще побегне страхливо, ако прекрати разкопките сега и се върне в университета като прославен учен.

- Ако мислиш за доброто на всички, си длъжна да прекратиш разкопките - настоя Теоман. - Така е редно.

Намирахе се на няколко крачки от входа на хотела, където ги чакаха Йоаким и двамата му колеги. Есра се възползва от възможността да избяга от въпросите на Теоман.

- Ще говорим след пресконференцията - отсече тя и тръгна към вратата.

С червената си коса Йоаким изпъкваше сред малобройната групичка пред входа.

- Не успя ли да се наспиш снощи? - попита я той на английски със силен акцент, забелязал зачервените и, подпухнали от сълзите очи.

- Работих до късно - отвърна уклончиво Есра.

- Сбъркала си. Не биваше да помрачаваш красотата си в ден като този.

Бръщолевенето на Йоаким и дойде до гуша и тя смени темата:

- Пристигнаха ли журналистите?

- Още не. Рано е. Самолетът им сигурно тъкмо е излетял.

397

За да се спасят от сухата сутрешна жега, се гмурнаха в прохладата на хотела. Под любопитните погледи на персонала минаха край огромните пластмасови цветя, прекосиха червения килим и се спуснаха по стълбите към конферент-ната зала - уютно помещение с изглед към река Алебен, по чиито брегове се редяха чинари. Дългият, тесен подиум, където щяха да седят ораторите, се намираше до прозореца. Петдесетина столове, подредени край масите, очакваха журналистите да пристигнат. Върху подиума на заседателната маса имаше четири картонени табелки с имената и титлите на ораторите, изписани с големи букви. Табелката с името на Есра беше втората отдясно. От едната и страна щеше да седи професор Кренкер, от другата - Тимъти, а до стената - Бернд, в най-отдалечения край на подиума. „Дано да не си изпусна нервите и да не се разплача, докато говоря“, помисли си Есра, докато наблюдаваше как техниците проверяват за последен път микрофона. Всъщност сега се чувстваше по-добре; безмилостният възел, надигнал се от дълбините на гърдите и и заседнал в гърлото и, бе изчезнал. Поуспокои се и при вида на Теоман и Мурат, които пъргаво нареждаха големите пликове с обяснителните бележки и снимките на Елиф върху всеки стол. Стиснал листовете с речта си, Бернд стоеше до входа на залата и питаше нещо Йоаким. Явно бе забравил напълно и убития Кемал, и сутрешната разпра. Как бе възможно да изглежда толкова спокоен след такъв неприятен разговор? Поведението му и се стори още по-подозрително. Тимъти се взираше през прозореца към старите чинари. Сърцето и се изпълни с топлота и доверие към него. Тръгна механично към прозореца, но зърна Елиф и се закова на място. Младата жена седеше на стол в дъното на залата, подпряла умислено брадичка. За няколко часа жизнерадостното момиче се бе преобразило в олицетворение на скръбта. На Есра и домъчня за нея. Вместо при Тимъти отиде при Елиф.

- Ела - протегна и ръка тя.

- Къде? - попита младата жена с изопнато от болка лице.

398

- Хайде! - настоя Есра, сграбчи я за ръката и буквално я повлече навън.

Попита охранителя до вратата къде е тоалетната. Той и посочи далечния край на коридора. Влязоха в безлюдното помещение. Есра обгърна лицето на Елиф с длани и я погледна нежно.

- Сега ще те направим най-красивата фотографка на света. Видят ли те, журналистите ще забравят за плочките на Патасана.

Зелените очи на Елиф се насълзиха.

- Той умря заради мен - отрони тя. - Ако не го бях напуснала, щеше да е жив.

- Не - Есра избърса сълзите от лицето и. - Не умря заради

теб.

- Виждам го как ме гледа с омраза. Как ме наблюдава неодобрително изпод вежди…

- Не си виновна за случилото се.

- Но той ме обвиняваше. Умря, защото ми беше ядосан. Ще го сънувам. Никога няма да ме остави на мира.

- Всичко ще се оправи, Елиф. Ще отмине. Той не би искал да те сполети нищо лошо. И ти не си искала да му се случи нищо лошо.

- Ако знаех какво ще стане, нямаше да скъсам с него.

- Знам - кимна Есра.

Прегърна Елиф, за да скрие собствените си сълзи. Успокоявайки младата жена, всъщност се опитваше да утеши себе си и да разсее страховете, съмненията и тревогите си.

Когато двайсет и петимата журналисти пристигнаха в хотела, всичко бе готово. Есра гримира Елиф и макар да не успя да я превърне в най-красивата фотографка на света, все пак посмекчи горчивото и изражение и и придаде вид на изтънчена млада жена. Брадатият, усмихнат президент на истанбулския филиал на Германския археологически институт професор Кренкер пристигна в хотела заедно с журналистите и поздрави членовете на екипа един по един. Обсипа с похвали Есра, без да обръща внимание на завистливите погледи на Бернд. Дори

399

обяви пред скупчилите се край него журналисти: „Истинският герой днес е тази млада жена!“ Професорът забеляза отсъствието на Кемал и попита къде е. Последва напрегнато мълчание, нарушено най-сетне от обяснението на Тимъти: Кемал бил болен. Американецът прецени за по-разумно да не съобщава на възрастния археолог какво се е случило в действителност. Не бе в състояние да прецени реакцията му, а не желаеше да рискува да отменят или отложат пресконференцията. След като се почерпиха с освежителни напитки и поговориха около час, археолозите, гостите и журналистите заеха местата си в залата.

Есра, седнала с тримата мъже на подиума, се подразни от светкавиците на фотоапаратите. Налагаше се да присвива очи, за да вижда журналистите пред себе си. Теоман, Мурат и Елиф стояха вдясно от подиума, а радостта по лицата им бе засенчена от скръб. Йоаким и двамата му колеги бяха застанали до вратата.

Професор Кренкер говори пръв. Благодари на журналистите, задето са пропътували толкова километри, за да дойдат тук, описа успешната дейност на Германския археологически институт в Турция през последните седемдесет години, откакто в страната бе създаден един от десетте чуждестранни филиала на института, разположени в значими археологически средища. Разказа за находките, открити при разкопки, спонсорирани от института. Накрая заключи, че откриването на плочките на Патасана е повратен момент в историята на археологията.

Есра говори след него. Изглеждаше малко нервна, гласът и трепереше и отначало произнасяше трудно думите, но така те всъщност звучаха по-искрено и не след дълго журналистите се заразиха от вълнението и. Тя им разказа накратко историята на древния град. Записките и бяха пред нея, но се опитваше да не гледа в листа, за да не се обърка. Описа подробно и разбираемо хетския период, когато бе живял Патасана. Накрая се успокои и започна да гледа журналистите в очите. Тогава забеляза капитана. С униформата си изпъкваше като бинтован палец сред цивилните. „Защо ли е дошъл“, почуди се тя. Сигурно за да

400

спечели отново сърцето и. Тази сутрин я бе ядосал много, ала сега не се сдържа и му се усмихна леко.

Дойде редът на Бернд. Той говори за геополитиката на държавите в региона през седми век преди новата ера. В академичен стил, побутвайки очилата към носа си, запозна слушателите с отношенията между градовете-държави на неохетите, урартците, фригийците и асирийците. Речта му звучеше малко скучновато и на места прекаляваше с подробностите. С помощта на примери осветли връзката между хатите, местни жители на Анадола, и хетите - племе с индоевропейско потекло, както и влиянието на арамейците и семитите в региона.

Тимъти взе думата последен. В академичния дух, наложен от Бернд, обясни, че плочките са написани на акадски преди две хиляди и седемстотин години. Клинописът се е съхранил, понеже плочките са изпечени и следователно по-дълготрайни. Показа първата плочка на журналистите, които насочиха бързо камерите си към нея, за да заснемат важния артефакт. После поде въпроса за значимостта на плочките.

Есра забеляза как американецът извисява глас и думите започват да се леят от устата му хармонично като поема или елегия. В тях се преплитаха гняв, страх, страст, сякаш не Патасана, а самият той е написал плочките, наблюдавал е кръвопролитията отпреди две хиляди и седемстотин години, чувал е писъците на жертвите, усещал е мирисът на кръвта, обливаща каменните улици на хетския град. Гласът му, напомнящ яросните стонове на ранено животно, затрогна всички в залата. Развълнувана, Есра го погледна крадешком. Забеляза, че волевата му брадичка трепери под червеникавата брада, и се запита: „Какво му става на този човек?“.

- Някои археолози навярно ще се опитат да оспорят истината, обявявайки плочките за епоси или за притчи - продължи американецът, - но като техен преводач се кълна, че Патасана ги е написал със светлината на ума и душата си. Опитал се е искрено да опише действителността така, както умът и душата му са я виждали. На първата плочка, която ви показах, той

401

е написал следното: „…бъди сигурен, че не съм написал нито една невярна дума. Неистинните думи съм издълбал в стената на Водната порта във възхвала на цар Пизирис, с тях написах и писмата до фригийския цар Мидас, за да го заблудя; такива думи заплитах и за да уловя в мрежата си урартския цар Руса и да подстрекавам асирийския цар Саргон. Използвах преувеличени, украсени и лъжливи думи, за да насъскам един срещу друг царете с големи имена, но дребни души, които преливат от гордост. Нито една от тези измамни думи не е намерила място в плочките, които ще прочетеш“. Аз му вярвам. Патасана е предтеча на днешните интелектуалци. Този дворцов писар, преживял по най-жесток начин изпитанията и злочестините на своето време, е успял да прозре какво се крие зад маската на царя и е споделил опита си със следващите поколения, та кръвопролитията, масовите убийства и тиранията, на които е станал очевидец, да не се повтарят в бъдеще. Направил го е, съдейки строго себе си и предизвиквайки боговете. Патасана е един от първите автори, съзрели чудовището, вселило се в хората. Плочките му са изпълнени с предупреждения срещу самите нас. Те са изключително важна археологическа находка. Значими са обаче не само за археологията, а и за историята, социологията, политиката, етиката. Накратко, за човечеството като цяло - Тимъти замълча и огледа слушателите с искрящи кадифеночерни очи. -Значима е - повтори той, разперил широко ръце с обърнати длани, - но за жалост, няма да ни помогне.

Журналистите зашушукаха и се спогледаха, питайки се дали са чули правилно. Колегите на Тимъти предположиха, че опитният археолог просто се опитва да привлече вниманието им.

- Добре ме чухте! - повиши глас Тимъти. - Както Омиро-вата „Илиада“, Тората на Мойсей, Новият завет на Исус, Коранът на Мохамед и хилядите страници, написани от стотици философи, плочките на Патасана няма да съумеят да заличат жестокостта в човешките сърца.

Есра не откъсваше очи от него. Любопитството и вече се бе превърнало в недоумение. Колегата и изглеждаше много стран-

402

но. Вените по врата му се бяха издули, чертите му се бяха изострили от възбуда, брадичката му трепереше по-силно, а гласът му звучеше предизвикателно. Не, не познаваше този Тимъти. Разумният, достолепен и тактичен археолог се бе преобразил в сантиментален безумец, обладан от яростна страст. Кренкер и Бернд също го гледаха изумено. Тимъти обаче не обръщаше внимание нито на смаяните си колеги, нито на камерите, заслепяващи очите му.

- Всъщност след като тези книги са били написани - размаха пръст той, - човекът е освирепял още повече. Двайсети век ще се влезе в историята като столетието на жестокостта - с геноцида, извършен от нацистите, с гибелта на стотиците хиляди в Хирошима…

Смутен от думите на американеца, Кренкер написа на лист хартия, който побутна пред него: „Отклоняваш се от темата, върни се към същността на въпроса“. Тимъти прочете бележката и се обърна решително и самоуверено към германския професор:

- Не се отклонявам от темата. Напротив, осветлявам същината и. Патасана не би написал плочките, ако не се надяваше, че човечеството ще се промени. Записал е историята си, за да спрем да се избиваме. Другите велики книги са написани със същата цел. - Впери ненадейно очи в тълпата журналисти в залата и ги попита, сякаш водеха свободен разговор: - Нима хората в повечето държави по света не си прерязват гърлата, не използвта езиковите, религиозните и расовите различия като извинение да завземат земи и пазари? Патасана е написал плочките си преди две хиляди и седемстотин години. През това време хората са разбулили тайните на земята, морето и небето, но не са спрели да се избиват. Ще постигнат ли плочките на Патасана това, което свещените книги, повлияли на милиони, не са успели да постигнат? Кой наивник би го повярвал?

Тълпата зашушука. Неколцина се подсмихнаха.

- Защо тогава ни поканихте тук? - попита една журналистка. - Ако плочките на Патасана са безполезни, както твърдите, защо бихме толкова път?

403

Професор Кренкер отвори уста да отговори, но Тимъти го прекъсна:

- Сега е мой ред да говоря, професоре. После ще споделите мнението си. - Думите му прозвучаха толкова категорично, че възрастният мъж не настоя. Тимъти се обърна към журанлист-ката, задала въпроса: - Няма да съжалявате, че сте дошли тук, млада госпожице. - По лицето му се изписа загадъчно изражение. - Всички ще се върнете в Истанбул с гореща новина, стига да проявите малко търпение. - Още двама журналисти поискаха да зададат въпроси, но американецът ги помоли да почакат и продължи: - Патасана е усещал мрака в човешкото сърце, но не е прозрял същността му. С надеждата бъдещите поколения да се окажат по-добри от неговото, той се е опитал да намери изход, винейки боговете. Патасана е бил интелектуалец и като мнозина наивни интелектуалци е таял илюзията, че написаното от него ще повлияе на хората и ще ги промени. Всъщност обаче е химера да очакваш човекът да стане по-добър благодарение на религията, науката, изкуството или философията. Нито религията, нито изкуството, нито науката притежават власт над човека. Смъртта е единствената сила, способна да му повлияе. - Тимъти замълча отново. Шепотът и смехът в залата бяха стихнали. Всички бяха приковали очи и уши в американеца. - Човекът е най-интелигентното и егоистично животно - извиси се гласът му в малкото помещение. - Първата му грижа е да опази живота си и тя предшества всички други ценности. Така е и винаги е било така. А противоположното на живота е смъртта. Колкото по-необичайна, по-впечатляваща и смайваща е смъртта, толкова по-силно въздейства тя на човека, плаши го и същевременно го вълнува. Да почувстваш смъртта, да застанеш близо до нея, да я докоснеш, да я видиш - няма по-вълнуващо преживяване. Затова „смърт“ е най-могъщата дума във всички световни езици. При споменаването и всички при-тихват от страхопочитание и вълнение, както направихте и вие преди няколко минути. Смъртта ни привлича. Затова, за съжаление, убийството е най-добрият начин да убедим хората да не

404

убиват. Както гласи поговорката: „Клин клин избива“.

В залата се надигна тих ропот. С побеляло като платно лице Есра погледна ужасено Тимъти, уплашена повече от онова, което предстоеше да чуе, отколкото от чутото.

- Значи според вас убийството е уместен начин да се предотврати убийство? - попита същата млада журналистка.

- Да - отвърна спокойно Тимъти, - смъртта е най-добрият начин да разгласиш посланието си.

- Но - младата журналистка вдигна химикалката си - нали сам казахте, че сме водили стотици войни, погубили живота на милиони, а не сме си взели поука?

Ледената усмивка по яркочервеното лице на Тимъти му придаде изражение, каквото приятелите му не бяха виждали никога досега.

- Великият френски философ маркиз дьо Сад казва: „Едно убийство измъчва съвестта. Когато убийствата станат повече - десетки, хиляди, - съвестта замлъква“. Затова по време на война убийството се превръща в ежедневие. Ако убийството е планирано умно обаче, то спасява убиеца от баналността и привлича вниманието. Именно такава новина ще ви съобщя. Ще ви разкажа за три умно планирани и майсторски извършени убийства. Ще ви предам послание с огромно значение за човечеството, послание, изпратено от разсъдлив интелектуалец, който не иска да си губи времето с химери.

Журналистите наостриха слух, когато от темата за смъртта Тимъти премина към темата за убийството.

- Какви убийства? Какво говориш? - намеси се професор Кренкер. Възрастният археолог вече бе изгубил търпение и десният му клепач потрепваше нервно. - Привършвай незабавно изказването си.

Тимъти го изгледа невъзмутимо, извил устни в същата ледена усмивка.

- Да ги попитаме - предложи той. - Ако не искат да чуят какво ще им кажа за убийствата, извършени тук, ще млъкна.

Всички се развикаха шумно, че настояват да го изслушат.

405

- Виждаш ли? - Тимъти изгледа презрително възрастния си колега. - Убийствата ги интересуват. - Обърна се към журналистите, огледа ги със студени очи и продължи: - Бях сигурен, че убийствата ще ви заинтригуват повече от Патасана. Благодаря ви, че не ме опровергахте. Да, приятели, правилно ме чухте - от миналия петък досега в този район бяха извършени три жестоки убийства. Влиятелният местен духовник хаджи Сетар бе съборен от минарето, Решат ага бе обезглавен, а синът на един ковач - обесен в градината му. Планирането на убийствата се проточи около година, но извършването им се вмести само в пет дни, за да съвпадне с тази пресконференция. Убийствата бяха замислени и осъществени, за да се привлече вниманието към трима души, убити по този начин преди седемдесет и осем години. Преди седемдесет и осем години в същия район хвърлили отец Киркор от камбанарията на селската църква, превърната понастоящем в джамия, отрязали главата на Оханес ага и я сложили в скута му и обесили ковача Гаро на греда в ковачницата му. Както личи от имената им, и тримата били арменци, но целта на днешните убийства не е да отмъсти за смъртта им.

- Откъде знаете? - попита с пронизителен глас висок телевизионен журналист.

- Знам, защото аз извърших убийствата - отговори Тимъ-ти, продължавайки да се усмихва.

Всички в залата ахнаха. Есра стрелна с поглед Ешреф. Той бе изгубил ума и дума като нея. Мръщеше се и се опитваше да проумее чутото като всички останали от археологическия екип. Признанието на Тимъти, изляло се тъй лесно от устата му, слагаше край на неизвестността, разяждала ума и сърцата им дни наред. Но те не искаха да му повярват; не бяха готови да приемат истината, пред която бяха принудени да се изправят толкова ненадейно. Гледаха Тимъти, замръзнали и онемели. В очите им продължаваха да просветват искрици надежда. Чакаха го да си вземе думите обратно или да обясни защо ги е казал. Тимъти обаче мълчеше, сякаш се наслаждаваше на въздействието. Есра се съвзе първа.

406

- Какви ги говориш, Тимъти? - попита тя с напрегнат глас.

- Не съм Тимъти - отвърна американецът. - Казвам се Арменак Папазян. Дикран Папазян, внукът на убития отец Кир-кор, който полудя, ме остави в сиропиталище. По-късно бях осиновен от семейство Хърли. Да, аз съм Арменак Папазян, племенникът на възрастната жена, която наричат Неверницата Надиде, някогашното момиченце Надя.

Всички членове на археологическия екип, включително капитан Ешреф, ахнаха отново. Бернд, ококорил удивено сините си очи, зададе следващия въпрос на Тимъти:

- Ти ли извърши убийствата?

- Да, аз. - Каменното му изражение не оставяше никакво съмнение, че говори истината. - Аз извърших убийствата.

- Дошъл си тук, за да убиеш тези хора? - недоумяваше Бернд.

- Не. Когато преди пет години дойдох тук, за нищо на света не би ми хрумнало, че съм способен да извърша подобни убийства, макар във Виетнам да ме бяха обучили да убивам. Там винаги бях на фронтовата линия и доказвах колко изкусно владея изкуството на смъртта. Дълго танцувах със смъртта, а после се оттеглях в окопите, където лягах до нея, дишах същия въздух, поглъщах пръстта, с която тя се хранеше. Бяхме неразделни. Сигурен, че някой ден тя ще ме застигне, спрях да се страхувам от нея. Но смъртта обича изненадите. Реши да вземе семейството ми, а не мен. Осиновителите ми, семейство Хърли, загинаха в самолетна катастрофа. Отчасти заради смъртта на тези добри хора, които наричах „мамо“ и „татко“, потърсих психологическа помощ след войната. Сякаш някаква сила ме наказваше за стореното по време на войната. Когато излязох от клиниката, се оказах сам-самичък, както в сиропиталището. Исках да се дипломирам в „Йейл“ и да стана археолог, но нямах пари. Горе-долу по това време започнах работа в малък музей срещу скромна заплата. В края на втората година се случи чудото, което щеше да ме върне към първата ми кариера. Мама, напуснала дома ни преди много години, когато татко полудял, ме откри.

407

Разказа ми историята на баща ми - че е роден в Турция, в същия този град на брега на Ефрат. Тогава реших да посетя Турция. Това се случи преди двайсетина години - бях млад археолог, изгарях от желание да практикувам професията си. С помощта на мама довърших образованието си. Петнайсет години работих като археолог и се чувствах удовлетворен от занятието си. Докато бях на разкопки в Ирак, на няколко пъти посетих Турция и местата, където татко бе живял. Видяното ме очарова. Трогнах се колко сърдечни са хората тук, макар районът да е изостанал. Впечатлих се как старата култура се е запазила в известна степен. Дойдох и останах тук около месец. Запознах се с Дейвид, главния лекар на Американската болница, и с баща му Никълъс. Без да разкривам кой съм, се опитах да събера информация за семейството си. Наученото ме ужаси, но не намразих хората тук. Не си и помислях дори да убивам. Познавах историята. Със собствените си очи бях видял в окопите колко жестоки могат да бъдат хората един към друг. Реших да забравя миналото и да търся следите от древни цивилизации в родината на баща ми. Трябва да добавя, че и бившата ми съпруга също изигра своята роля. След като ме напусна, нищо не ме свързваше с Америка, а родината на баща ми осигуряваше възможност да заживея нов живот. Установих се временно тук. Колкото повече опознавах местните хора, толкова повече ги харесвах и се привързвах към тях. Открих и леля си Надиде. Започнах да се срещам и да разговарям с нея, без да и разкривам кой съм всъщност. Взирах се в сбръчканото и старческо лице и се опитвах да си представя татко. Повярвайте ми, не изпитвах никакво желание за мъст. Докато един ден кюрдски партизани не отвлякоха автобуса, с който пътувах за Антеп. Случи се в Османие. До мен седеше млад лейтенант на име Йозмер. Пътуваше със съпругата си и с петгодишната си дъщеря. Наскоро пристигнал в антепското поделение, той беше сърдечно хлапе, знаеше малко английски. Когато разбра, че съм американец, започна да ми говори само на английски. Спеше, когато партизаните спряха автобуса, но се събуди, стреснат от гласовете им. Един кюрд се

408

качи в автобуса и поиска личните документи на всички пътници. После нареди на двама ни да слезем от автобуса. Съпругата на Йозмер плачеше и умоляваше партизаните да го пуснат, а аз им казах, че съм американски гражданин и настоях да ме освободят. Те обаче не послушаха нито нея, нито мен. Погледнах към автобуса и миг преди той да изчезне в мрака на нощта, видях огромните уплашени очи на малкото момиченце, което бършеше запотеното стъкло и търсеше с поглед баща си. Завързаха ни ръцете и ни поведоха към планината. Вървяхме цяла нощ. Накрая спряхме и ни вкараха в някаква пещера. Развързаха ни и оставиха един въоръжен партизанин да ни пази. Не се отнасяха лошо и споделяха храната си с нас. Останахме там два дни. Не знаехме какво, кого и защо чакаме. Йозмер не издържа. Тресеше се като листо и повтаряше, че ще ни убият. Стараех се да го успокоявам, казвах му, че няма да им позволя да ни убият. Помолих да говоря с командира им, но ми отказаха. Обвиниха ме, че съм шпионин. Към края на втория ден трима мъже дойдоха да отведат Йозмер без никакви обяснения. Той се улови уплашено за мен, а аз го сграбчих за краката и не го пусках, но те ме заудряха по ръцете с прикладите на оръжията си и ни разделиха. Повлякоха го навън. Във Виетнам бях виждал какво ли не. Дори бях убивал. Тогава се утешавах, че воюваме и всичко ще си дойде на мястото, когато се върнем към цивилния живот. Но как да си обясня какво се случва сега? На другия ден ме отведоха на пътя в подножието на планината и ме освободиха. Ала на мен вече ми беше все едно дали ще ме убият, или ще оцелея. Скитах се цял месец, зашеметен, безчувствен. Тогава започнах да мисля - за дядо, когото бяха хвърлили от църквата, за младия лейтенант, убит пред очите ми. Спомних си всички жестокости, на които бях ставал свидетел, преосмислих всичко научено. Стигнах до заключението, което Джери, лекарят в клиниката, ми повтаряше: „Човекът е жестоко същество и се наслаждава на насилието“. Не смятам, че аз съм по-различен. Участвах във война и убивах хора в името на някакви идеали -защита на демокрацията, победа над комунизма… Виновен съм

409

за случилото се както всички други. Тези заключения стоят в дъното на замисъла ми. Реших да извърша убийствата, за да привлека вниманието на хората към същността им, към мрачното място в сърцата им, което подхранва жестокостта, защото това тъмно място открай време е забранена тема. Обичаме да чуваме колко добри, красиви, съвършени, прекрасни създания сме. Никой не иска да обсъжда колко сме свирепи, егоистични, тесногръди, колко ни очарова смъртта. Самозалъгваме се, че сме извисени, и си затваряме очите за кръвопролитията, войните и жестокостите. Да, някои като Патасана са се опитали да обяснят тази жестокост, но са избрали неправилен начин. Затова писанията им са безполезни. Аз обаче не исках подобна участ да сполети и моето послание. Избрах най-ефикасния начин да го разпространя - смъртта. Но трябваше да извърша добре обмислени, поразителни убийства, напомнящи миналото. Затова взех за пример убийствата отпреди седемдесет и осем години. Сред убитите тогава е бил и моят дядо, но в никакъв случай не ме движеше желание за мъст. Вярно е, арменците са жертва на геноцид, ала несъмнено арменците, кюрдите или арабите щяха да постъпят като турците, ако бяха на тяхно място. Извърших убийствата не заради етническо възмездие. Исках те да са огледалото, в което хората да видят зловещите си лица и да положат усилие да се освободят от тази противна гледка. - По физиономията на Тимъти се изписа смущение; стрелна с очи Есра и продължи: - Тогава Есра, която никога няма да ми прости, колкото и пъти да и поискам прошка, ме покани да се присъединя към екипа и. Бях решил да се откажа от археологията, но след известно престорено колебание приех предложението и, защото разкопките бяха в района на убийствата отпреди седемдесет и осем години. След като започнахме работа, се случи нещо необикновено - в библиотеката на древния град открихме изключителна археологическа находка: плочките на Патасана. Щом разбрах за пресконференцията, реших, че е ударил часът да изпълня историческата си мисия. Убих трима така, както са били извършени убийствата преди седемдесет и осем години,

410

та по време на пресконференцията…

Говореше за убийствата със същата лекота, с която разказваше за плочките на Патасана. Есра го слушаше с призрачно бледо лице и рзтреперано тяло. Ръцете и, преплетени върху плота на масата, се тресяха неудържимо, но тя не ги забелязваше. Най-сетне съумя да събере думите, щуращи се из ума и.

- Как може да си толкова спокоен? - попита с глас, изпълнен с омерзение. - Как дръзваш да се изправиш пред нас и да ни говориш най-невъзмутимо, след като си убил толкова хора?

Тимъти погледна младата жена с благо лице, по което се четеше искрено съжаление.

- Съжалявам за Кемал - каза той. - Не исках да го убивам, но ревността му го погуби. Реши, че се срещам тайно с Елиф, и ме проследи. Видя ме да извършвам третото убийство и ме нападна. Бях принуден да се защитя. Когато умря, го пренесох в пещерата, за да не се провали пресконференцията.

- Проблемът не е само Кемал! - изкрещя Есра. Поколеба се, втренчи се в американеца и додаде тъжно: - За бога, Тимъ-ти, не разбираш ли какво си направил?

Археологът сведе глава, посърнал.

- Не ме ли чу? - попита изненадано. - Длъжен бях. Не можех да скръстя ръце и да чакам хората да повтарят тази ужасна грешка. Не разбираш ли? Трябваше да го направя. - Той поклати разочаровано глава. - Колко жалко! Надявах се ти да ме разбереш най-добре.

- Какво да разбера? - извика Есра. - Как си издебвал хората и си ги избивал? - Обзета от болка и скръб, тя простена: - Какво направи, Тимъти? Какво направи?

- Каквото трябваше - отвърна Тимъти и в очите му просветна предишното упорство. - Дори да не разбираш, постъпих правилно.

Есра се задъхваше, думите засядаха и задръстваха гърлото и. Успя да проговори на пресекулки:

- А мъртвите? Какво са виновни те? С какво е заслужил хаджи Сетар това? А Кемал, а горкият селянин? - Млъкна в

411

опит да намери точните думи, за да изрази изумлението и разочарованието си. - Не разбираш ли? Ти си убиец! - успя да изрече най-сетне.

Тимъти явно се изненада от яростната и реакция, но бързо се съвзе.

- Да, убиец съм - отвърна той с глас, натежал от ирония. -Но убих, за да предотвратя нови убийства.

Съжалението в погледа на Есра се стопи. С рукнали по страните сълзи, без да обръща внимание на шушукането в залата, тя изкрещя, подчертавайки всяка сричка:

- Но въпреки всичко си убиец! Убиец си, Тимъти! И не само убиец. Ти… ти си чудовище… - замълча отново, гневът възпираше думите и. - Ти… ти си подлец, измамил приятелите си, за да постигне своето!

Няколко секунди Тимъти се взира в младата жена със скръбно изражение.

- Права си - сведе глава накрая. - Подлец съм, живял в епоха на тирани.

412

Двайсет и осма плочка

О, търпеливи читателю, узнал моята низост, разбрал гибелните последствия от безразсъдството ми. Аз предизвиках боговете. Опитах се да променя отредената ми от тях съдба. Причиних смъртта на царя, техния представител на земята. И те ме възмездиха с най-тежкото наказание. Осъдиха ме да горя в огъня на нечистата съвест.

Хилядите богове на хетите, бога на бурите Тешуб и съпругата му, богинята на слънцето Хапт, синът им Шарума и небесната ни майка Купаба… Да, те притежават теб и мен, земята, небето и Ефрат, ала не са добри. Те са зловещи и безмилостни създания, които си играят с хората за собствено удоволствие.

Да, ние сме зли, но боговете са ни вдъхнали това тъмно чувство. Те ни изпращат бедствия, по тяхна воля царете водят войни, хората убиват, измъчват, плякосват.

Аз съм страхливец, знам го, но знам и че боговете няма да ми простят дори и след смъртта. Аз им се опълчих и бях победен. Няма да ги моля повече за милост. След като изпиша думите си върху плочките, няма да се хвърля върху скалите, където Ашмуникал намери смъртта си. Това е твърде героичен край за презряно нищожество като мен. Аз не съм герой. Не съм и любовник като дядо Митанува, готов на всичко за обичаната жена. Не съм и благороден държавник като татко Арарас, готов да даде живота си, за да защити страната си. Аз съм най-подлият предател, който хетските земи са виждали, негодник, причинил най-голямото зло на хората си. Ще изстрадам наказанието, което боговете ми наложат, и ще живея с най-тежкото бреме на земята - бремето на съвестта, - докато удари смъртният ми час.

Но искам хората да прочетат тези плочки. Не за да се противопоставят на боговете. Не искам никой да изстрада моите болки, ала искам хората да опознаят себе си, царете, боговете. Написах тези плочки с надежда хората да управляват по-добре съдбата си, а царете и боговете да не съумяват да ги насъскват, както пожелаят. Писах с надеждата да напояват изобилните

земи между двете реки не с кръвта на чедата си, а с любов, да помъдреят и да живеят щастливо, да превърнат живота си в безкраен празник, да завещават на бъдещите поколения не болка, а радост, не сълзи, а усмивки, не омраза, а любов, не смърт, а живот. Дано…