Всъщност, какво я интересуваше? Изглеждаше доста загрижен за коня си, а от това

можеше да се съди, че е човек състрадателен. Или практичен. Наистина ли бе сменил два

коня за един ден? Възможно ли бе човек да изтощи два коня? Не можеше да си представи

с какво новопристигналият бе уплашил Юлиу. Струваше й се, че той познава Глен, но пък

не знаеше името му, преди да се подпише. В това нямаше никакъв смисъл.

Всичко й се струваше някак безсмислено… мислите й се понесоха надалеч…

Пробуди я шумът от затваряща се врата. Не беше на нейната стая. Вероятно в стаята

на Глен. На стълбите се чу поскърцване. Магда подскочи и погледна към свещта — беше

изгоряла до средата. Тя се хвърли към прозореца. Прозорецът горе на крепостта светеше.

Макар да не се чуваше никакъв звук, тя видя сянката на някакъв човек, който се

прокрадваше към моста. Движеше се с пъргавината на дива котка. Безшумно. Сигурна

беше, че това е Глен. Под изненадания поглед на Магда той се шмугна встрани и спря до

храста, който тя бе използвала за прикритие малко по-рано. Мъглата бе изпълнила

клисурата и пълзеше към краката му. Мъжът стоеше неподвижно, вперил поглед в

крепостта, като часовой.

Магда тръсна ядно глава. Какво правеше там? Това си беше нейното място! Нямаше

право да го заема. Би трябвало да слезе долу и да му го заяви право в лицето, но не

смееше. Не се страхуваше от него, но имаше нещо в ловките му, решителни движения,

което я караше да бъде нащрек. Този Глен беше опасен мъж. Но не и за нея, чувстваше го.

По-скоро за германците, горе в крепостта. Това не го ли правеше донякъде неин съюзник?

Въпреки това, не изпитваше желание да се приближава сама към него в тъмнината.

Поне можеше да го наблюдава. Би могла да се притаи някъде зад него и да узнае

какво е намислил, като междувременно държи под око прозореца на баща си. Може би

така ще научи защо е тук. Именно този въпрос я измъчваше докато се спускаше надолу по

стълбите и пресичаше тъмната предна стая за да поеме навън. Внимателно се приближи

към един масивен камък недалеч зад него. Сигурна бе, че няма да узнае за присъствието

й.

— Идвате да предявите правата си над мястото ли?

При звука на този глас Магда подскочи — той дори не беше обърнал глава!

— Откъде знаете, че съм тук?

— Чух ви да се приближавате още откакто напуснахте страноприемницата. Доста

сте несръчна, наистина.

Ето пак — тази дразнеща самоувереност.

Той се обърна и махна с ръка.

— Елате тук и ми кажете защо според вас германците са осветили крепостта като

коледно дръвче в този късен час. Те въобще ли не си лягат?

Тя помисли и реши да се подчини на поканата. Би могла да спре някъде зад него, но

не и на края на клисурата. Докато се приближаваше, усети, че мирише далеч по-приятно.

— Страхуват се от тъмнината — рече Магда.

— Страхуват се от тъмнината — повтори безизразно той. Не изглеждаше особено

изненадан. — И защо?

— Мислят си, че ги дебне вампир.

В слабото сияние, което идеше откъм крепостта, Магда забеляза, че мъжът вдигна

изненадано вежди.

— Така ли? Те ли ви го казаха? Познавате ли някого там?

— Аз самата бях в крепостта днес. А баща ми и сега е там — тя посочи с ръка. —

Долния прозорец на кулата е неговия — онзи, осветеният.

Молеше се с баща й всичко да е наред.

— Но защо ще си мислят, че наоколо витае вампир?

— Осем от тях бяха убити, всичките до един — с разкъсани гърла.

Устата му се изпъна в тънка линия.

— Но все пак… точно вампир?

— Разказват също за два трупа, които вървели. Изглежда вампирът е единственото

обяснение за всичко, което се случва там. А след това аз видях…

— Видяла сте го? — Глен се обърна и впи очи в нея, очаквайки отговора.

Магда отстъпи крачка назад.

— Да.

— Как изглеждаше?

— Защо искате да знаете? — имаше нещо в държанието му, което я плашеше.

Думите му се удряха в нея.

— Казвайте! Черен ли беше? С бледо лице? Красив? Грозен? Какъв?

— Аз… аз не помня точно. Това което помня е, че изглеждаше ужасно… и

нереално, ако това ви говори нещо.

Той се изправи.

— Да. Това обяснява много. И… не исках да ви уплаша — мъжът помисли за миг. —

Как изглеждаха очите му?

— Откъде знаете за очите? — запита с пресипнал глас Магда.

— Не казвам че зная нещо — поклати глава той. — Просто очите са огледалото на

душата.

— Ако това е вярно, — отвърна тя, а гласът й неволно утихна до шепот, — тогава

неговата душа е бездънен кладенец.

Известно време двамата мълчаха, без да откъсват погледи от крепостта. Магда се

чудеше за какво ли си мисли Глен. Най-накрая той заговори.

— Още нещо. Знаете ли как е започнало всичко?

— Баща ми и аз не сме били тук, но ни казаха, че първият войник бил убит след като

той и приятеля му разбили входа към някаква подземна килия.

Лицето на мъжа се сви болезнено, той затвори уморено очи и както и преди няколко

часа, устните му безшумно оформиха думата „глупци“.

Червенокосият отвори очи и внезапно посочи към крепостта.

— Какво става в стаята на баща ви?

Магда вдигна глава. В началото не забеляза нищо. После я завладя ужас. Светлината

избледняваше. Без да се замисли тя се втурна към моста. Но Глен я сграбчи за китката и я

дръпна обратно.

— Не ставайте глупава! — прошепна остро той. — Часовоите ще ви застрелят! А

дори и да не го сторят, никога няма да ви пуснат вътре. Нищо не можете да направите!

Магда почти не го чуваше. Тя трескаво се бореше с хватката му. Трябваше да се

освободи и час по-скоро да отиде при баща си! Но Глен беше по-силен от нея и не искаше

да я пусне. Пръстите му се впиха в ръката й и колкото повече се дърпаше, толкова по-

здраво стискаше той.

Накрая думите му достигнаха до нея. Прав беше — нямаше да успее да стигне до

стаята. Нищо не можеше да се направи.

В безпомощна, агонизираща тишина тя проследи как изчезва светлината в стаята на

баща й, докато накрая прозорецът се превърна в черно петно.

18

Крепостта

четвъртък, 1 май

02.17


Теодор Куза бе чакал търпеливо и дълго, уверен без да знае откъде идваше тази

увереност, че съществото ще се появи отново. Беше говорил с него на древния език. Щеше

да се върне. Тази нощ.

Не знаеше, какво го очаква. Би могъл да открие тайни, издирвани от други учени

векове наред, или въобще да не види утрото. Той потрепери, не само от страх, но и от

нетърпение.

Всичко беше готово. Седеше до масата, отляво бяха разхвърляни книгите, отдясно

имаше малка кутийка с традиционни амулети против вампири, а в средата бе оставена

неизменната чаша вода. Единственото осветление идеше от крушката висяща точно над

него, единственият звук бе неговото собствено дишане.

И изведнъж Куза осъзна, че вече не е сам.

Преди да види каквото и да е, той го почувства. Някакво злокобно присъствие, отвъд

полезрението, отвъд възможността да бъде описано. То просто беше там. После дойде

мракът. Но този път беше различен. Предната нощ той се бе просмукал сякаш в самия

въздух на стаята, растейки и разпространявайки се навсякъде. Сега мракът бавно се

стичаше от стените, скривайки ги от погледа му и се спускаше над него.

Куза притисна ръцете си, облечени в ръкавици, към масата, за да спре треперенето

им. Усещаше сърцето си да блъска в гърдите, толкова силно и невъздържано, че се боеше

да не се пръсне някоя от камерите. Очакваният момент беше настъпил. Сега или никога!

Стените бяха изчезнали. Мракът се издигаше над него като ебонитов купол —

никаква светлина не проникваше отвъд масата. Беше студено, но не мразовито като

предната нощ и нямаше вятър.

— Къде си? — запита той на старославянски.

Никакъв отговор. Но той чувстваше, че нещо чака отвъд непроницаемата стена,

отмервайки времето по свой начин.

— Умолявам те — покажи се!

Настъпи продължителна пауза — после се разнесе нечий глас, с плътен акцент.

— Мога да говоря и на по-нови езици от този.

Думите бяха произнесени на дако-румънски диалект, използван по тези места във

времената, когато е била издигната тази крепост.

Тъмнината срещу него започна да се разтваря. От мрака се появи някакво очертание.

Куза незабавно разпозна лицето и очите от предишната нощ, фигурата продължи да се

оформя и надолу. Пред него стоеше огромен на ръст мъж, висок поне три метра, с широки

рамене и горда осанка, разкрачил крака и поставил ръце на кръста. На шията му,

привързан със златна верижка покрита със скъпоценни камъни, бе окачен черен като

мрака плащ, който се спускаше чак до долу. Под него Куза едва различаваше риза от фин

плат, вероятно коприна, широки черни бричове и високи ботуши от кафява кожа.

Всичко имаше там — могъщество, упадък, безмилостност.

— Откъде знаеш стария език? — запита другият.

Куза чу заекващия си глас.

— Аз… съм го изучавал години наред. Много години — умът буквално беше

парализиран. Всичко, което бе мислел да каже, всички въпроси, които би искал да зададе

до един бяха изчезнали, изпарили се. Завладян от отчаяние, той изстреля първата

хрумнала му мисъл.

— Мислех, че ще носиш вечерни дрехи.

Гъстите вежди се сближиха на смръщеното лице.

— Не разбирам какво означава „вечерни дрехи“.

Куза си позволи да се замисли за миг — изненадващо, как един популярен роман,

написан от някакъв англичанин преди близо половин век може да промени представите

за една чисто румънска легенда[1]. Той се наведе напред в количката.

— Кой си ти?

— Аз съм виконт Раду Молашар. Тази част от Влашко на времето беше моя.

Значи пред него стоеше едновремешен феодален владетел.

— Ти си болярин?

— Да. Един от малкото, които останаха верни на Влад — онзи, когото наричаха

Тепеш Наколвача — до самия му край пред Букурещ.

Макар да бе очаквал някакъв подобен отговор, Куза се почувства замаян.

— Та това е било през 1476! Почти преди пет века! Нима си толкова стар?

— Аз бях там.

— А след това — къде си живял?

— Тук.

— Но защо? — страхът на Куза се бе изпарил, заменен от внезапно завладялото го

вълнение. Искаше да узнае всичко — сега!

— Защото ме преследваха.

— Турците ли?

Молашар присви очи, виждаха се само тъничките като топлийки зеници.

— Не. От… други… безумци, готови да ме гонят из целия свят, за да ме унищожат.

Знаех, че не мога вечно да им бягам, — той се усмихна, разкривайки два реда пожълтели

зъби. Нито един от тях не беше заострен, но всички изглеждаха изненадващо здрави —

затова реших да ги надживея. Построих тази крепост, уредих поддръжката й и се скрих в

нея.

— Ти да не си… — ето го въпросът, който измъчваше Куза от самото начало, ала не

смееше да го зададе. — Ти вампир ли си?

Отново усмивката, хладна и подигравателна.

— Вампир? Носферату? Морой? Може би.

— Но как тогава…

Молашар разсече въздуха с десница.

— Стига! Стига с тези досадни въпроси! Не ме интересува твоето празно

любопитство. Знам, че си ми сънародник и че земята ни е в ръцете на чужденци. Защо си

с тях? Нима си предал Влашко?

— Не! — пред свирепия поглед на Молашар, Куза почувства как в него отново се

връща познатият страх. — Те ме доведоха тук насила!

— Защо? — думите пронизваха като нож.

— Смятаха, че ще мога да открия причината, поради която избиват войниците им. И

мисля че я открих… нали?

— Да. Откри я — Молашар си позволи поредната безжалостна усмивка. — Нуждаех

се от тях, за да възстановя силата си след дългото бездействие. Ще ми трябват всичките, за да възвърна отново предишното си могъщество.

— Не бива да го правиш! — извика Куза преди да помисли.

Очите на Молашар блеснаха.

— Никога не казвай какво бива и какво не бива да правя в дома си! Още повече

когато в него са се настанили нашественици! Аз се погрижих нито един турчин да не

стъпи в този проход докато го държах, а сега се събуждам и откривам, че крепостта ми е

завладяна от германци!

Целият кипеше от гняв, крачеше из стаята и размахваше юмруци за да подчертае

думите си.

Куза използва тази възможност да повдигне капака на кутийката и да извади

парчето счупено огледало, което Магда му бе дала сутринта. Докато Молашар се мяташе

вбесен из стаята, професорът завъртя огледалото и се помъчи да хване отражението му в

него. Вдигна глава и го видя застанал до книгите отдясно, но когато надзърна в

огледалото, там не се виждаше нищо друго освен самите книги.

Молашар нямаше отражение!

Внезапно огледалото бе дръпнато от ръката му!

— Правиш се на любопитен, а? — той вдигна огледалото и надзърна в него. — Да.

Преданията са верни — аз нямам отражение. А на времето имах — за миг очите му се

замъглиха. — Това вече е минало. Какво друго имаш в тази кутия?

— Чесън — Куза бръкна под капака и извади една глава. — Казват, че прогонвал

вампирите.

Молашар протегна ръка. В средата на дланта му се виждаше кичурче косми.

— Дай ми го — Куза се подчини, Молашар отхапа малко и въздъхна. — Обичам

чесън.

— А сребро? — професорът извади един сребърен медальон останал от Магда.

Молашар не се поколеба да го грабне.

— Какъв болярин щях да съм, ако се страхувах от среброто?

Изглежда, че се забавляваше чудесно.

— А това, — продължи Куза докато ровеше в кутията, — се смята за най-мощното

средство против вампири.

Той извади кръста, който капитан Вьорман бе дал на Магда.

Молашар внезапно отстъпи назад, а от устата му излетя звук, наподобяващ нещо

средно между изхъркване и ръмжене. Той прикри очи.

— Махни го!

— Действа ли ти? — Куза беше изненадан. Нещо се сви в него, докато гледаше как

се измъчва Молашар. — Но защо? Как…

— МАХНИ ГО!

Куза побърза да изпълни поръката, като прикри кръста с една картонена кутия.

Молашар бе оголил зъбите си, сякаш се готвеше да скочи върху него и да го разкъса.

— Надявах се, че в твое лице ще имам съюзник против нашествениците, но виждам

че съм се лъгал!

— Аз също искам да бъдат прогонени! — възрази уплашен Куза, притискайки се в

количката. — Дори повече от теб!

— Ако е така, едва ли щеше да размахваш пред мен това проклятие!

— Но аз не знаех! Можеше да е поредната селска измислица, като чесъна и

среброто!

Трябваше да го убеди!

— Може би — кимна замислено Молашар. После се обърна и отстъпи в мрака,

гневът му — донякъде поутихнал. — Но все още не ти вярвам, Недъгави.

— Не си отивай! Моля те!

Молашар спря в очакващия го мрак и се обърна към Куза, докато се увиваше в него.

Гледаше го мълчаливо.

— Молашар, аз съм на твоя страна! — извика Куза. Не биваше да го пуска сега,

когато толкова много въпроси чакаха отговор. — Моля те, повярвай ми!

В тъмнината вече се виждаха само блестящите точици на Молашаровите очи.

Останалото бе погълнато. Изведнъж от черната завеса изскочи ръка и посочи с пръст

Куза.

— Ще те наблюдавам, Недъгави. И ако се уверя, че мога да ти имам доверие, отново

ще се срещна с теб. Но ако предадеш народа ни, лично ще сложа край на жалкия ти живот.

Ръката изчезна. После и очите. Но думите останаха да висят във въздуха. Мракът

постепенно се разсея, сякаш погълнат от стените. Скоро всичко си беше както преди.

Отхапаната глава чесън, която се въргаляше в ъгъла на стаята бе единственото

доказателство, че Молашар е бил тук.

Доста време Куза не намираше сили да се раздвижи. Постепенно осъзна, че езикът

му е подут и изсъхнал далеч повече от обикновено. Той вдигна чашата с вода и механично

отпи. Преглътна с известно затруднение и после посегна към кутията вдясно от него.

Ръката му застина на капака за миг, преди да го вдигне. Умът му се противеше срещу

намисленото, но той знаеше че няма друг избор. Стиснал здраво устни Куза вдигна

картонения капак, пое кръста и го положи на покривката пред себе си.

Такава миниатюрна вещ. Сребро. Поизтрити орнаменти в двата края и горната част

на кръстчето. Дори нямаше изображение на разпънато тяло. Само един кръст. Символ на

безчовечността на един човек към друг.

От край време, Куза винаги бе гледал на носенето на кръст, като на варварски

обичай, сигурен признак за незрели познания в религията. Пък и нали християнството не

беше нищо друго освен сравнително млад клон на юдаизма. Необходимо му беше време за

да узрее. Как наричаше Молашар кръста? „Проклятие?“ Не, не беше такъв, не и за Куза.

Уродлив — да, но не и проклятие.

И ето че сега придобиваше ново значение, както и много други неща. Традицията го

даряваше с могъщество срещу демони и вампири, вероятно защото беше символ на

вечната победа на доброто над злото. Куза винаги беше смятал, че ако наистина има

задгробен живот и кръстът притежава някакво въздействие върху обитателите му, то по-

скоро се дължи на безмерната вяра на онзи, у когото е свещения обект, отколкото на

самия обект.

Ала току що бе научил, че греши.

Молашар беше израз на злото. Тук две мнения нямаше — всяко същество, което

оставя подире си трупове за да преживява несъмнено е зло. И когато Куза бе вдигнал пред

себе си кръста, Молашар се бе отдръпнал назад. Куза не вярваше в силата на кръста и

въпреки това той бе оказал въздействие върху Молашар.

Значи все пак кръстът, а не приносителят му притежава сила.

Ръцете му се тресяха. Почувства как съзнанието му се замъглява от безбройните

възможности — всички до една умопомрачителни.

[1] има се пред вид „Дракула“, от Брам Стокър — бел.прев. ↑

19

Крепостта

Четвъртък, 1 май

06.40


Две поредни нощи без жертва. Докато си затягаше колана, Вьорман усещаше как в

него предпазливо се надига радостта. Тази нощ наистина беше заспал, дълбоко и

непробудно и на сутринта се чувстваше в чудесна форма.

Крепостта не изглеждаше нито по-светла, нито по-жизнерадостна. Над нея

продължаваше да виси почти неуловимото злокобно присъствие. Не, ако имаше промяна,

тя беше в него. Кой знае защо за пръв път от началото на събитията изпитваше увереност, че наистина ще успее да се завърне жив у дома, в Ратенау. За известно време сериозно се

бе усъмнявал в подобна възможност. Но след солидната закуска, която още куркаше в

червата му и със съзнанието, че хората му са точно толкова на брой, колкото бяха и вчера, всичко изглеждаше възможно — вероятно дори отпътуването на Ерик Кемпфер и

неговите униформени тъпанари.

Дори картината не го тревожеше тази сутрин. Сянката в ляво от прозореца

продължаваше да му напомня за увиснал на въжето труп, но тази гледка не всяваше в него

онзи смут, който се бе надигнал, когато Кемпфер му я посочи за пръв път.

Тъкмо когато се спусна по стълбите на първия етаж, насреща се появи Кемпфер, по-

наперен от всякога.

— Добро утро, скъпи майоре! — поздрави го сърдечно Вьорман, чувствайки, че

може да обърне гръб на враждата, стига Кемпфер наистина да си тръгне колкото се може

по-скоро. Но не можеше да пропусне удобната възможност и да го захапе. — Виждам, че

и на двамата ни е хрумнала една и съща идея. Обзалагам се, че идвате при професор Куза

за да му изразите благодарността си за спасяване живота на някой немски войник.

— Няма и най-малкото доказателство, да е направил нещо подобно! — изръмжа

Кемпфер, чиято напереност бе изчезнала моментално. — Дори той самият не твърди

нищо подобно!

— Но съвпадението, между неговото пристигане и прекратяването на убийствената

поредица е доста показателно за известна причинно-следствена връзка, не мислите ли?

— Чиста случайност и нищо повече!

— Тогава, защо сте тук?

Кемпфер се поколеба, докато открие най-точния отговор.

— За да разпитам мръсния евреин какво е научил от книгите, естествено.

— Естествено.

Двамата влязоха в стаята, Кемпфер отпред. Намериха Куза коленичил на пода, върху

неговия дюшек. Не се молеше. Опитваше се да се покачи обратно в количката. Той

погледна за миг към тях и отново се съсредоточи върху прекъснатото занимание.

Първото желание на Вьорман бе да помогне на стареца. Тъничките ръце с

атрофични мускули изглеждаха напълно неспособни да повдигнат в инвалидната количка

изсъхналото тяло на професора. Но той не беше помолил за помощ, дори с жест или

поглед. Изглежда за него беше въпрос на чест да се настани сам в количката. Вьорман си

помисли, че за този човек вероятно единствената радост и гордост бе собствената му

дъщеря. Не му се искаше да го лишава от това малко постижение.

Куза изглежда знаеше как трябва да се справи. Докато го гледаха — Кемпфер

очевидно се забавляваше добре — Куза подпря количката на стената отзад и с изкривено

от болка и мъка лице започна да се набира по нея, милиметър по милиметър, разгъвайки

скованите си стави. Най-сетне с пъшкане, от което по челото му избиха едри капки пот, Куза се отпусна на седалката и се извъртя, провесвайки изнурените си ръце отстрани.

Дишаше на пресекулки. Все още трябваше да се поизправи малко и да се завърти напред,

но най-тежката част беше отминала.

— Какво искате от мен? — запита той, след като се поуспокои. Сякаш се бе

изпарило онова предпазливо и внимателно обръщение, което бе поддържал в разговорите

от мига на пристигането си в крепостта. Нямаше го и смешноватото обръщение „господа“.

Болката очевидно бе твърде голяма, за да си позволи лукса да бъде подигравателен.

— Какво научи снощи, чифут? — запита Кемпфер.

Куза опря гърба си уморено в облегалката. Той затвори за секунда очи, после ги

отвори и ги присви към Кемпфер. Без очила изглежда беше почти сляп.

— Почти нищо. По всичко изглежда, че крепостта е било построена през

петнадесети век от някакъв боляр, съвременник на Влад Тепеш.

— Това ли е всичко? Два дена ровене в книгите само за това?

— Един ден, майоре — поправи го професорът и в гласа му се долови познатата

заядливост. — Един ден и две нощи. Това е крайно недостатъчно, като се има пред вид, че

материалите са на най-различни езици.

— Не ме интересуват извиненията ти! Искам резултати!

— И не ги ли получихте? — отговорът изглежда беше от значение за Куза.

Докато отвръщаше Кемпфер изправи рамене и изпъчи гърди.

— Две поредни нощи нямаше инцидент, но не вярвам това да е било свързано с теб

— той извърна лице към Вьорман и го погледна мрачно. — Изглежда мисията ми тук е

завършила с успех. Но за да се уверя, ще остана още една нощ преди да потегля.

— Ха! Още една нощ в твоята компания! — възкликна ядно Вьорман, чувствайки

как се разваля настроението му. — Чашата на търпението преля!

Готов бе да издържи какво ли не, но не и още една нощ с Кемпфер!

— Не виждам смисъл да оставате повече тук, хер майор — намеси се Куза с блеснал

поглед. — Убеден съм, че има и други страни, където спешно се нуждаят от вашите

услуги.

Кемпфер сгърчи устните си в подобие на усмивка.

— Нямам намерение да напускам скъпата ти родина, чифутино! Оттук заминавам за

Плойещи.

— Плойещи? Защо пък в Плойещи?

— Скоро ще научиш — той се обърна към Вьорман. — Утре сутринта потеглям.

— Лично ще ти държа вратата отворена.

Кемпфер му хвърли гневен поглед, след това излезе навън. Вьорман го проследи.

Осъзнаваше, че нищо не е постигнато, че убийствата са спрели поради някаква неизвестна

за тях причина и че могат да бъдат възобновени отново във всеки момент — тази вечер,

утре, вдруги ден. Това, на което се радваха беше само една малка пауза, някакъв

необясним мораториум. Не бяха нито научили, нито постигнали каквото и да било. Ала

нямаше намерение да прави съмненията си достояние на Кемпфер. Искаше майорът да се

махне колкото се може по-скоро. А вероятно и майорът го искаше. Нямаше намерение да

казва каквото и да е, което би забавило потеглянето му.

— Какво означаваше това за Плойещи? — попита зад гърба му Куза.

— По-добре да не знаете — той погледна изтерзаното, разтревожено лице на

професора. На масата пред него, до тънките очила лежеше сребърното кръстче, което

дъщеря му бе заела от него вчера.

— Моля ви, капитане, кажете ми. Защо този човек заминава за Плойещи?

Вьорман не му обърна внимание. Професорът и без това си имаше достатъчно

проблеми. Едва ли разказът за създаването на румънски еквивалент на Аушвиц ще му

подейства ободряващо.

— Ако желаете, днес можете да посетите дъщеря си. Но ще трябва вие да отидете

при нея. Тя не бива да идва. — Той се пресегна и вдигна кръста. — Това беше ли ви от

полза?

Куза спря поглед на сребърния кръст, после бързо го отклони встрани.

— Не. Ни най-малко.

— Да си го взема ли?

— Какво? А… не? Не! Все още може да ми послужи. Оставете го тук.

Вьорман беше изненадан от внезапното напрежение в гласа на Куза. Професорът

изглеждаше променен от вчера, някак неуверен в себе си. Вьорман не можеше да посочи

точно в какво, но чувстваше, че има някаква причина.

Той хвърли кръста на масата и се обърна към вратата. Имаше си достатъчно

проблеми, че да се тревожи за професора. Ако Кемпфер наистина си тръгне, трябваше да

помисли върху следващата стъпка. Да остане, или да напусне крепостта? Едно бе ясно —

налагаше се час по-скоро да уреди транспортирането на труповете в Германия.

Достатъчно дълго бяха чакали. Разкара ли се веднъж Кемпфер, всичко ще е далеч по-

просто.

Погълнат от собствените си мисли, той излезе от стаята на професора без да се

сбогува. В мига, когато затваряше вратата, Вьорман зърна професора надвесен над бюрото

с втренчен поглед в сребърния кръст.

Слава Богу, беше жив!

Магда пристъпваше нетърпеливо, докато часовоят отиде да доведе баща й. Бяха я

оставили да чака близо час, преди да отворят вратата. Магда беше станала още призори за

да дойде в крепостта, но никой не беше обърнал внимание на упоритото й тропане.

Безсънната нощ я караше да се чувства раздразнителна и изморена. Но все пак, той беше

жив.

Очите й обходиха двора. Всичко изглеждаше спокойно. В дъното се виждаше

купчина изпотрошени камъни, но в момента никой не работеше. Нямаше съмнение, че

всички бяха отишли на закуска. Защо ли се бавеха? Можеха да й позволят сама да го види.

Неусетно мислите й отплуваха в друга посока. Спомни си за Глен. Тази нощ й беше

спасил живота. Ако не беше я спрял, сигурно немците щяха да я застрелят. Добре, че беше

достатъчно здрав да я задържи, докато дойде на себе си. Все още пазеше ярък спомен за

неговото докосване, когато я притисна към себе си. Нито един мъж досега не беше го

правил — нито пък дори бе изявявал подобно желание. Беше й приятно при спомена за

това. Той пробуждаше в нея усещания и чувства, които отдавна бяха потънали в забрава.

Помъчи се да се съсредоточи върху крепостта и баща й… прогонвайки мисълта за

Глен…

… и все пак, беше се държал мило с нея, беше я успокоил, а след това я беше убедил

да се прибере в стаята си. От там и продължи нощното си бдение. Нямаше какво да прави

край клисурата. Магда се беше почувствала съвършено безпомощна и той беше проявил

разбиране. И когато я беше изпратил до вратата, очите му я бяха погледнали някак

особено — с тъга, или нещо подобно. Вина? Но защо ще изпитва вина?

Тя забеляза някакво движение в основата на кулата и прекрачи през прага. И сякаш

в същия миг топлината и светлината на утринния ден се отдръпнаха от нея, останаха

назад. Имаше чувството, че е излязла от топла къща навън, в зимната нощ. Тя неволно

отстъпи и топлината отново я обгърна, веднага щом се озова навън. Сякаш в крепостта

действаха съвсем други закони на природата. Войниците не забелязваха разликата. Имаше

я само за нея, защото идваше отвън.

Ето че се появи и баща й, със своята количка, тикана от някакъв намръщен часовой,

на когото бяха възложили досадната задача. Още щом зърна лицето на баща си, Магда

веднага се досети че нещо не е наред. Нещо страшно се беше случило през тази нощ.

Искаше й се да се втурне към него, но знаеше добре, че не ще й позволят. Войникът тласна

количката отдалеч и я заряза, оставяйки на Магда да се справи с нея. Без да я спира

напълно, Магда застана зад нея и я изкара на моста. Когато стигнаха средата, Магда реши

първа да наруши легналото по между им мълчание.

— Какво е станало, татко?

— Нищо и всичко.

— Дойде ли той снощи?

— Почакай да стигнем до страноприемницата и ще ти разкажа. Тук сме твърде

близо. Някой може да ни подслуша.

Нетърпелива да научи какво го е разтревожило, тя забърза към страноприемницата,

където слънцето грееше ярко върху свежата трева и се отразяваше в ослепителнобялата

стена на къщата.

След като нагласи количката така, че слънцето да не блести в очите на баща й, тя

коленичи и сграбчи неговите увити в ръкавици ръце. Не изглеждаше никак добре, даже

по-зле от всякога и тя почувства болезнена загриженост. Трябваше да си остане у дома, в

Букурещ. Напрежението беше прекалено голямо за него.

— Какво се е случило, татко? Разкажи ми. Той се появи отново, нали?

Когато заговори, гласът му беше хладен, а очите му бяха вперени в крепостта.

— Колко е топло тук. Не само за плътта, но и за душата. Там, отвъд, душата може да

залинее съвсем, ако остане прекалено дълго.

— Татко…

— Името му е Молашар. Твърди, че бил болярин, васал на Влад Тепеш.

Магда ахна.

— Това значи, че е на петстотин години!

— Сигурен съм, че е по-възрастен, макар да не ми позволява, да му задавам въпроси.

Има си собствени интереси и на първо място сред тях е час по-скоро да прочисти

крепостта от нашествениците.

— Това включва и теб.

— Не е задължително. Изглежда ме смята за свой сънародник — за „влах“, както

той казва — и присъствието ми не го дразни. Но немците — мисълта, че са се настанили

в крепостта му направо го подлудява. Да беше видяла лицето му, когато говорехме за тях.

— Неговата крепост?

— Да. Построил я е, за да се укрепи в нея след смъртта на Влад.

Магда се поколеба, преди да зададе най-важния въпрос.

— Той вампир ли е?

— Да, струва ми се — отвърна Куза и кимна, без да откъсва очи от нейните. — Във

всеки случай той е онова, което би означавала отсега нататък думата вампир. Съмнявам

се, че почти всичко, което се твърди в легендите е истина. Ще трябва да променим

представите си — не в смисъл на онова, което ни дава фолклора, а в насоката, очертана от

явлението Молашар — той склопи очи. — Толкова много неща ще трябва да се променят.

Не без известна мъка Магда подтисна вроденото отвращение, което се надигаше в

нея при мисълта за вампири и се опита да анализира ситуацията обективно, давайки

свобода на добре обучения и дисциплиниран учен в нея.

— Значи е бил болярин, от времето на Влад Тепеш, така ли? Можем да открием в

книгите това име.

Баща й отново беше втренчил поглед в крепостта.

— А може и нищо да не намерим. По време на Влад, по-точно на трите му

царувания е имало стотина боляри, някои приятелски настроени към него, други —

враждебно… последните както е известно набил на кол. Знаеш добре каква бъркотия цари

в летописите от онези времена. Ако турците не бяха поробили Влашко, вероятно щеше да

го стори някой друг. А дори и да открием нещо за Молашар, като съвременник на Влад,

какво ще промени това?

— Нищо, предполагам — тя се помъчи да си припомни всичко, което знаеше за този

период от историята. Боляр, васал на Влад Тепеш…

За Магда Влад Тепеш винаги бе олицетворявал най-кървавата страна от румънската

история. Като син на Влад Дракул, Ламята, Влад също беше наследил името Дракул —

Синът на Ламята. Спечелил си името Влад Тепеш, което означавало Наколвача след като

приложил многократно своя любим метод за изтезание към всички военнопленници, а

също и над онези, които по една или друга причина не му се нравели. Спомняше си

графиката, отразяваща вартоломеевото клане на Влад при Амлас, когато близо тридесет

хиляди граждани били набити на кол и оставени да срещнат смъртта си в страшни мъки.

Зад подобни деяния в онези времена нерядко се криели и стратегически причини — през

1460 видът на двадесет хиляди набити на кол турци край Търговище така уплашил

нахлулата от юг турска армия, че те побягнали обратно и за известно време оставили на

мира царството на Влад.

— Представяш ли си, — промърмори тя, — да си бил васал на Влад Тепеш?

— Не забравяй, че тогава светът е бил доста различен — отвърна баща й. — Влад е

бил рожба на своето време, Молашар е продукт на същото това време. По тези места на

Влад все още се гледа като на национален герой. Той е бил чумата на Влашко, ала също и

защитник и победител на турците.

— Уверена съм, че Молашар го е обожавал — стомахът й се свиваше при мисълта за

всичките тези набити на кол жени, деца и старци. — Не бих се учудила да е намирал

компанията му за забавна.

— Кой би могъл да каже? Нищо чудно, че край Влад са се навъртали вампири —

жертвите винаги са били в изобилие. Молашар вероятно е задоволявал жаждата си от

пресните трупове, а кой би могъл да разбере, че не са умрели от някакво друго мъчение.

Така и истинската му същност е оставала запазена в тайна.

— Това не го прави по-поносимо чудовище — прошепна тя.

— Как можеш да го съдиш, Магда? Човек може да бъде отсъждан по равните му. А

кои за Молашар са равни? Не разбираш ли какво означава неговото съществуване? Не

виждаш ли колко много може да промени то? Колко теории и предположения ще бъдат

издухани като от бурен вятър?

Магда кимна бавно, чувствайки почти осезаемо бремето на онова, което бяха

открили.

— Да. Това е форма на безсмъртие.

— Нещо повече! Много повече! Това е като нова форма на живот! Не — греша. Това

е стара форма — ала непозната за нас, що се отнася до степента на научното познание.

Отвъд рационалните, помисли само какви усложнения ще донесе в религиозната сфера —

гласът му потрепери. — Те са… ужасни.

— Възможно ли е всичко това да е истина? — умът й все още се бунтуваше.

— Не зная. Има толкова много да се научи, а времето е толкова малко. Той се храни

с кръвта на живите — няма съмнение, след като видях какво е останало от труповете на

войниците. Всички до един имаха смъртоносни рани на шиите. Снощи се уверих, че той

няма отражение в огледалото — поне тази част от преданията за вампирите е вярна. Но

страхът от чесън, или сребро се оказаха пълна измислица. Вероятно води нощен начин на

живот — напада след залез и се появява само по тъмно. Съмнявам се обаче, че прекарва

дните си заспал в нещо толкова мелодраматично, като например ковчег.

— Вампир — повтори замислено Магда. — Изглежда така нереално, тук, на

слънцето, да разговаряме за подобни неща, толкова смешно…

— Смешно ли ти беше онази вечер, когато изгаси светлината в стаята ни? Засмя ли

се, когато се вкопчи в ръката ти?

Магда се изправи и потърка мястото, където Молашар я бе докоснал, питайки се

дали все още има белег. Тя се обърна с гръб към баща си и нави ръкава на жилетката.

Да… тук беше… сиво-белезникаво овално петънце мъртвешка на вид кожа. Тъкмо преди

да дръпне ръкава забеляза, че петънцето избледнява — кожата си възвръщаше нормалния

цвят под действие на слънчевите лъчи. още докато гледаше, белегът изчезна напълно.

Завладяна от внезапна слабост, Магда се залюля и се вкопчи в перилата на моста, за

да не падне. След като се подпря погледна крадешком към баща си.

Нямаше защо да се притеснява — той отново гледаше към крепостта, сякаш не

забелязваше присъствието й.

— Той е някъде там сега — прошепна Куза. — Чака да настъпи нощта. Трябва пак

да говоря с него.

— Наистина ли е вампир, татко? Болярин отпреди петстотин години? Как можем да

бъдем сигурни че това не е някаква измама? Той може ли да го докаже?

— Да го докаже? — гневно избухна той. — Защо му е да доказва каквото и да било?

Какво го интересува него, дали аз или ти вярваме? Той си има собствени грижи и смята, че аз ще съм му от полза. „Съюзник срещу нашествениците“ — така ме нарече.

— Не бива да му позволяваш да те използва!

— И защо не? Щом му трябва съюзник срещу немците, които са завладели неговата

крепост, аз съм готов да застана до него — въпреки че не виждам, какво полза ще има от

мен. Затова и не казах нищо на фашистите.

Магда си помисли, че може би не само от фашистите крие някои неща. От нея също.

— Татко, не говориш сериозно!

— Ние имаме общ враг, Молашар и аз. Не е ли така?

— За момента — да. А после?

Той игнорира въпроса й.

— И не забравяй, че Молашар може да е от полза в изследванията ми. Трябва да

науча всичко за него. Трябва отново да разговарям с него. Трябва! — погледът му потърси

крепостта. — Толкова много се промени сега… толкова много неща трябва да

преосмисля…

Колкото и да се опитваше Магда не можеше да определи настроението му.

— Какво те тревожи, татко? Нали от години повтаряш, че може би в тези легенди за

вампири има и капчица истина? Рискуваше нееднократно да бъдеш изложен на

подигравки. А сега, когато излезе прав, ми изглеждаш подтиснат. Трябва да се радваш.

— Нищо ли не разбираш? Това беше само едно интелектуално упражнение. Приятно

ми беше да си играя с подобна идея, да я използвам за стимулация на ума ми, а и да

дразня онези дървени глави в университета!

— Повече от това беше и не го отричай.

— Добре… но никога не съм мечтал дори че на света има подобно същество. И

никога не съм си помислял, че ще го срещна очи в очи! — гласът му утихна до шепот. —

Да не говорим за това, че той наистина се бои от…

Магда зачака края, но баща й мълчеше. Беше потънал в себе си, дясната му ръка

безцелно ровичкаше в джоба на палтото.

— Да се страхува от какво? От какво се бои той, татко?

Но баща й не беше тук. Очите му продължаваха да измерват крепостта.

— Той е самото олицетворение на злото, Магда. Един паразит със свръхестествени

способности, който се храни с човешка кръв. Зло облечено в плът. Но ако е така, то къде е

тогава доброто?

— За какво говориш? — обърканите му мисли я плашеха. — Това е напълно

безсмислено!

Куза извади ръката си от джоба и пъхна нещо в лицето й.

— Това! Ето за това говоря!

Беше сребърният кръст, който им зае капитанът. Какво искаше да каже баща й?

Защо я гледаше така, с блестящи очи?

— Не те разбирам.

— Молашар трепери пред него!

Какво ставаше с баща й?

— Е, и какво? Според легендите, вампирът трябва да се бои от…

— Според легендите! Това не е легенда! Истина е! Кръстът го ужасява! Направо го

прогони от стаята! Един кръст!

Изведнъж Магда осъзна какво подтискаше баща й през цялата сутрин.

— Аха! Сега разбра, нали? — каза той и се усмихна тъжно.

Бедният татко! Да прекара цяла една нощ в подобни терзания. Магда все още не

можеше да повярва в онова, което й бе казал.

— Наистина ли смяташ, че…

— Няма защо да си затваряме очите пред този факт, Магда — той протегна кръста,

любувайки се на блестящата му, гладка повърхност. — Това е част от нашата вяра, от

нашите легенди — че Христос не е бил истински месия. И че месията още не се е появил.

Че Христос е бил един обикновен човек и че последователите му са хора добронамерени,

но лековерни. Ако това беше истина… — той изглеждаше, сякаш е хипнотизиран от

кръста. — Ако това беше истина… ако Христос е бил простосмъртен… защо тогава един

кръст, инструментът на неговата смърт всява ужас във вампира? Защо?

— Татко, скачаш от един извод на друг. Сигурно има неща, които не знаем!

— Уверен съм, че е така. Но помисли си — той присъства навсякъде — в

преданията, в ръкописите, дори в картините от онези времена. И все пак, кой би си

помислил че е истина? Че един вампир ще се плаши от кръста? Защо? Защото е символ на

човешкото спасение. Разбираш ли какво означава това? Никога досега не ми е хрумвала

подобна мисъл.

Възможно ли е да е прав? — питаше се Магда. — Възможно ли е?

Куза заговори отново, гласът му звучеше приглушено и механично.

— Щом едно същество като Молашар намира за отвратителен символа на

християнството, логичен извод е че Христос е бил нещо повече от обикновен човек. Ако е

така, тогава нашият народ, нашата вяра, нашите традиции са погрешни от две хиляди

години насам. Месията се е появил и ние не сме го разпознали!

— Не можеш да го казваш! Не ти вярвам! Трябва да има някакъв друг отговор!

— Та ти не беше там. Не видя ужаса изписан на лицето му, когато извадих кръста.

Не видя как се сви пред него и отстъпи, докато не го прибрах в кутията. Кръстът има

власт над него!

Сигурно беше така. Макар че срещу тази мисъл въставаше цялото познание на

Магда. И все пак, казал го беше баща й. Значи беше вярно. Търсеше някакъв отговор, нещо

с което да го успокои, да му върне вярата. Но успя да промълви само едно тъжно,

простичко:

— Татко.

Той се усмихна уморено.

— Не се бой, дете. Няма да захвърля вярата си и да вляза в манастир. Моята вяра е

дълбока. Но все пак, това те кара да се замислиш, нали? Възниква въпросът дали в края на

краищата не грешим… дали наистина не сме пропуснали кораба, който е отплавал преди

близо двадесет века.

Опитваше се да представи всичко в далеч по-благоприятна светлина, за да я

успокои. Но Магда знаеше, че дълбоко в себе си той е разяждан от съмнения.

Тя приседна на тревата и се замисли. В един миг й се стори, че нещо се движи в

отворения прозорец над тях. Като че ли беше кичур червеникава коса. Стисна юмручета,

когато осъзна, че отвореният прозорец е от стаята на Глен. Сигурно беше чул всичко.

Магда продължи да наблюдава прозореца през следващите няколко минути,

надявайки се да го хване, че ги подслушва. Но не видя нищо. Тъкмо щеше да се откаже,

когато нечий глас я стресна.

— Добро утро!

Беше Глен, който се задаваше откъм ъгъла, понесъл във всяка ръка по едно сгъваемо

столче с кожена облегалка.

— Кой е там? — запита баща й, мъчейки се да се извърне и да погледне назад.

— Някакъв мъж, когото срещнах вчера. Казва се Глен. Държи стаята срещу мен на

втория етаж.

Приближавайки се Глен й кимна жизнерадостно и после се спря пред Куза,

надвесвайки се над него като някакъв гигант. Носеше вълнени панталони, алпийки и

широка, разтворена отпред риза. Той остави столчетата и протегна ръка към баща й.

— Добро утро и на вас, господине. Вече имах удоволствието да се запозная с дъщеря

ви.

— Теодор Куза — отвърна баща й колебливо, със зле прикрита подозрителност. Той

пъхна облечената си в ръкавица ръка в лапата на Глен. Последва почти комично

ръкостискане, след което Глен покани Магда да седне.

— Заповядайте. Тревата е твърде влажна, за да седите на нея.

Магда се изправи.

— Благодаря, ще постоя — рече тя троснато. Яд я беше на начина, по който бе

натрапил компанията си и на това, че ги беше подслушвал. — И без това баща ми и аз

тъкмо си тръгвахме.

Докато Магда заобикаляше количката, Глен внимателно постави ръка на рамото й.

— Моля ви, недейте. Събудих се от гласовете ви и чух, че разговаряте за крепостта и

за някакъв вампир. Не искате ли да си поговорим за това? — той се усмихна.

Магда занемя от гняв, подразнена не само от натрапването му, но и от начина, по

който я беше докоснал.

Въпреки това не отблъсна ръката му. Странно, но докосването пробождаше в нея

неясен трепет. Дори й беше приятно.

Баща й обаче не чувстваше каквато и да е пречка.

— Не бива да споменаване нито дума от чутото пред когото и да било! От това

зависи живота ни!

— Дори за миг не бива да се тревожите — увери го Глен, чиято усмивка беше

изчезнала. Той погледна отново към Магда. — Ще седнете ли? Специално за вас донесох

столовете.

Ръката на Глен се плъзна встрани, когато Магда приседна и тя почувства в себе си

мъничка празнота. Докато го наблюдаваше, той завъртя стола обратно, яхна го и подпря

лакти на облегалката.

— Снощи Магда ми разказа за вампира в крепостта, — поде той — но мисля че

пропусна да ми спомене името, с което се е назовал.

— Молашар — рече баща й.

— Молашар — повтори бавно Глен, сякаш предъвкваше името. Имаше изненадано

изражение. — Мо… ла… шар — той изведнъж се усмихна, сякаш бе решил загадката. —

Да — Молашар. Странно име, не мислите ли?

— Непознато да, — отбеляза Куза — но не и странно.

— А това — продължи Глен като посочи кръста в ръката му. — Правилно ли чух, че

Молашар се боял от него?

— Да.

Магда забеляза, че баща й не даваше никаква допълнителна информация.

— Вие сте евреин, нали, професоре?

Кимване.

— Обичайно ли е евреите да носят със себе си кръст?

— Дъщеря ми ми го зае — като оръдие за експеримент.

Глен се обърна към нея.

— Откъде го взехте?

— Даде ми го един от офицерите в крепостта.

Накъде ли биеше той?

— Негов ли е?

— Не. Каза, че принадлежал на един от убитите войници — тя започна да схваща

посоката на разсъжденията му.

— Странно, — отвърна Глен и отново погледна баща й — че този кръст не е спасил

от гибел неговият първи притежател. Човек би предположил, че съществото което се бои

от кръста би подминало подобна жертва и би потърсило друга — незащитена с подобен

— как да го наречем — амулет?

— Може би кръстът е бил пъхнат в някой джоб — рече баща й. — Или е бил някъде

в багажа му.

— Може би, може би — усмихваше се Глен.

— Не помислихме за това, татко — намеси се Магда, доволна че отново се е

появила възможност да възвърне изгубената му вяра.

— Подлагай всичко на съмнение — промърмори Глен. — Винаги — и всичко. Едва

ли трябва да го припомням на един виден учен.

— Откъде знаете, че съм учен? — тросна се Куза, а в очите му блеснаха познатите

от преди пламъчета. — Освен, ако не ви е казала дъщеря ми.

— Юлиу ми каза. Но има още нещо, което сте пропуснали и очевидно и двамата ще

се почувствате глупаво, когато ви го кажа.

— Нека да се почувстваме — предизвика го Магда. — Моля!

— Добре. Защо един вампир, който се страхува от кръстове ще обитава сграда,

чийто стени са изпъстрени с тях? Можете ли да го обясните?

Магда погледна баща си, за да открие, че и той я гледа изненадано.

— Знаете ли, — рече Куза, като се усмихваше объркано, — толкова често съм идвал

в крепостта и толкова отдавна съм престанал да се чудя на кръстовете, че вече почти не ги

забелязвам!

— Напълно разбираемо. Аз също съм прескачал насам няколко пъти и наистина от

известно време те не ми правят впечатление. Но въпросът остава: Защо едно същество,

което така ненавижда кръстовете, ще се заобикаля с тях? — той стана и пъргаво метна

столчето си на рамо. — А сега, докато мислите над въпроса ми, ще отида да поръчам на

Лидия закуска. Надявам се да откриете някакъв отговор.

— Но какво ви интересува вас? — попита професорът. — И защо сте дошли тук?

— Просто пътувам — каза Глен. — Обичам да обикалям из тези места.

— Интересът ви към крепостта изглежда повече от обичаен. А и доста знаете за нея.

Глен сви рамене.

— Уверен съм, че вие знаете далеч повече от мен.

— Бих искала да зная само едно — как да попреча на татко да се върне там довечера

— рече Магда.

— Трябва да се върна, мила. Трябва отново да се срещна с Молашар.

Магда потърка ръце. Бяха изстинали само при мисълта, че баща й ще се върне в

крепостта.

— Просто не искам да те видя с разпрано гърло, като онези другите.

— Има и по-страшни неща, които могат да се случат на един мъж — отбеляза Глен.

Поразена от внезапната промяна в тона му, Магда впери поглед в него и забеляза, че

в миг веселата му жизнерадостност се беше изпарила. Глен гледаше към баща й. Няколко

секунди лицето му остана напрегнато, сетне той се усмихна отново.

— Закуската чака. Уверен съм, че ще имаме възможност пак да си поговорим. Но

искам да ви кажа още нещо, преди да си тръгна.

Той застана зад количката и я завъртя на 180 градуса със свободната си ръка.

— Какво правите? — извика баща й. Магда скочи на крака.

— Просто ви предлагам промяна на сценария, професоре. В края на краищата,

крепостта е толкова мрачно място. А денят е твърде хубав, за да гледате само нея.

Той посочи към дъното на прохода.

— Гледайте на юг и на изток, вместо на север. Макар и сурова, това е една от най-

красивите части на света. Вижте колко е зелена тревата и как цъфтят първите планински

цветя. Забравете за малко крепостта.

За миг очите му уловиха погледа на Магда и го задържаха, после той си изгуби зад

ъгъла, метнал стола на рамо.

— Странен тип е този — чу тя да произнася баща й с лека насмешка в гласа.

— Да. Със сигурност — но макар да го намираше за чудат, Магда знаеше, че му

дължи своята благодарност. По причини, известни само на него, той се беше натрапил в

компанията им, беше подел собствен разговор и беше успял да облекчи съмненията на

баща й и да приповдигне настроението му. И всичко това бе направил умело и неусетно.

Но защо? Какво го интересуваха душевните терзания на един стар евреин от Букурещ?

— Да, той зададе няколко добри въпроса — продължаваше баща й. — Великолепни

въпроси. Как така аз самият не се сетих за тях?

— Нито пък аз.

— Естествено, — защитаваше се баща й — той не е имал скорошна среща със

същество, смятано до скоро за плод на болно въображение. За него е лесно да е обективен.

Между другото, как се запознахте?

— Снощи, докато бях на ръба на клисурата и гледах прозореца ти…

— Не биваше да се тревожиш чак толкова за мен! Забрави ли, че аз съм те отгледал,

а не ти мен.

Магда не обърна внимание на думите му.

— … той се появи на кон и изглеждаше, сякаш ще продължи право към крепостта.

Но когато видя светлините и немците се спря.

Куза за миг обмисли чутото, после смени темата.

— Като стана дума за немците, по-добре ще е да се върна, преди да са започнали да

ме търсят. Предпочитам доброволно да вляза в крепостта, а не под дулото на автомат.

— Няма ли начин да…

— Избягаме? Разбира се! Просто трябва да ме тикаш надолу по пътя, чак до

Кампина! Или ще ми помогнеш да се покатеря на коня — това със сигурност ще скъси

пътя! — Докато говореше, гласът му ставаше все по-рязък. — Или пък най-добре ще е да

помолим онзи майор есесовец да ни услужи с един от камионите — само за половин ден,

така ще му кажем! Сигурен съм, че ще се съгласи.

— Не е необходимо да ми говориш по този начин — рече тя, опарена от сарказма

му.

— Ти също трябва да престанеш да се измъчваш с някакви надежди, че ще избягаме

и двамата! Немците не са глупаци. Те знаят, че аз не мога да избягам и че ти няма да ме

изоставиш. Макар аз да го искам. Поне един от нас ще е в безопасност тогава.

— Дори да можеше да избягаш, пак щеше да се върнеш в крепостта, нали татко? —

попита го Магда. — Ти искаш да се върнеш там.

Той не смееше да срещне погледа й.

— Тук сме в капан, а пред мен се разкрива възможност, каквато човек има само

веднъж в живота си. Би трябвало да предам всичко, на което съм държал, ако й обърна

гръб!

— И дори ако ей сега пред нас кацне самолет и пилота ни предложи спасение ти ще

откажеш, нали?

— Трябва да го видя отново, Магда! Трябва да го попитам за всичките тези кръстове

по стената! За това как е станал това, което е. И най-вече трябва да узная защо се страхува

точно от този кръст. Ако не го сторя, аз ще… ще полудея!

Няколко секунди и двамата мълчаха. Дълги, безкрайни секунди. Но Магда усещаше

нещо повече от мълчание между тях. Тя чувстваше, че баща й се отдалечава, затваря се в

себе си и спуска завесата пред нея. Това не беше се случвало никога досега. Винаги бяха

намирали начин да обсъдят проблемите си. а сега той изглежда не го желаеше.

Единственото, което искаше, беше да се върне при Молашар.

— Върни ме обратно — промълви той, когато мълчанието стана непоносимо.

— Остани поне още малко. Твърде дълго стоя в крепостта. Струва ми се, че ти

въздейства.

— Чувствам се чудесно, Магда. И аз съм този, който ще решава колко да остане в

крепостта. А сега — ще ме върнеш ли, или да чакам фашистите да го сторят?

Магда прехапа устни от гняв и разочарование и забута количката към крепостта.

20

Настани се на около метър от прозореца, откъдето можеше да чуе останалата част

от разговора и същевременно оставаше скрит за Магда, в случай, че погледне нагоре.

Одеве беше проявил небрежност. В желанието си да ги подслуша се беше показал навън.

Магда ненадейно бе вдигнала глава и го бе зърнала. И тогава бе решил, че ще е най-добре

ако премине в атака и беше слязъл.

А сега разговорът беше приключил. След като заскърцаха колелата на количката,

той се наведе напред и ги проследи с поглед. Магда изглеждаше външно спокойна, но

несъмнено кипеше от гняв. Той се изтегли още малко напред за един прощален поглед,

преди да ги загуби.

Завладян от внезапно хрумване, Глен изскочи в хола и с три бързи крачки застана до

вратата на стаята, където беше отседнала Магда.

Вратата се отвори с леко побутване и той се насочи към прозореца. Магда се

приближаваше към моста, бутайки количката пред себе си.

Приятно му беше да я гледа.

Беше го заинтригувала още при първата им среща край клисурата, когато бе

разговаряла с него привидно спокойно, ала същевременно бе стискала в ръката си тежкия

камък. И по-късно, когато се бе изправила пред него в предверието на

страноприемницата и бе отказала категорично да смени стаята си и той за пръв път я бе

видял на светло, с блеснали очи, беше почувствал, че стената на непоколебимостта му

поддава. Красиви тъмнокафяви очи, изящни вежди… тя определено му харесваше, а още

по-красива ставаше, когато се усмихваше. Само веднъж го беше сторила в негово

присъствие, присвила очи и оголила белите си, равни зъби. А косата й… къдриците,

които игриво се подаваха изпод забрадката бяха блестящи, червеникави… с разпуснати

коси сигурно щеше да е истинска красавица!

Но влечението му към нея беше повече от физическо. Имаше нещо неуловимо, но

прекрасно в нея. Глен я проследи чак до вратата на крепостта. Часовоят отсреща дръпна

количката, вратата се хлопна и тя остана сама. Когато се обърна и пое обратно, той се

дръпна навътре за да не го забележи. От там продължи да я наблюдава.

Как изглеждаше само! И каква походка! Сигурно знаеше, че поне дузина войници я

изпиват с поглед от стената на крепостта, разсъбличат я и я обладават в мислите си. Но

въпреки това крачеше гордо изправена, походката й бе нито припряна, нито провлечена.

Спокойна и хладнокръвна, сякаш цял живот бе минавала по този път. А сигурно отвътре

гореше!

Той поклати възхитено глава. Много отдавна се бе научил да се затваря зад

непроницаемата обвивка на самообладанието. Това беше единствения начин да оцелее, да

спусне завесата пред прекалено интимните връзки, да намали възможността за

импулсивни постъпки. И най-вече, осигуряваше му ясен, безстрастен и откровен поглед за

всеки и всичко край него, дори когато наоколо цареше хаос.

Той постепенно осъзна, че Магда е една от онези рядко срещани личности, които

притежаваха дарбата да проникват през тази негова защитна обвивка и да нарушават

вътрешното му спокойствие. Привличаше го, а беше спечелила и уважението му — нещо,

което се случваше рядко.

Но не можеше да си позволи подобни увлечения точно в този момент. Трябваше да

поддържа дистанцията. И все пак… толкова отдавна не е бил с жена, а тя пробуждаше в

него чувства, на каквито беше смятал, че вече не е способен. Колко хубаво бе отново да

изпитва нещо. Тя се беше промъкнала през защитата му, но той усещаше, че също е

проникнал зад нейната. Чудесно би било да…

Не! Не можеш да се увличаш! Не можеш да си позволиш загриженост. Не сега!

Когато и да било, но не в този момент! Само един глупак…

И все пак…

Той въздъхна. Най-добре ще е да овладее чувствата си, преди да са излезли извън

контрол. В противен случай резултатите може да са катастрофални. И за двамата.

Почти беше стигнала страноприемницата. Той изскочи от стаята, затвори

внимателно вратата и влезе в своята стая. После се изтегна на леглото, скръсти ръцете си

на тила и зачака да чуе стъпките й нагоре по стъпалата. Но те все не идваха.

За своя изненада, Магда установи, че колкото повече се приближаваше към хана,

толкова по-малко се сещаше за баща си и по-често мислите я отнасяха към Глен. Тези

мисли я караха да се чувства виновна. Беше оставила баща си, сам и беззащитен,

заобиколен от нацисти, в очакване тази нощ да го посети вампир, а тя се прехласваше по

някакъв непознат. И все пак, когато наближи прихлупената постройка, сърцето й затуптя

и тя изпита странна лекота.

Трябва да е от глад, помисли си тя. От сутринта не беше хапвала нищо.

Отпред нямаше никой. До стената беше подпрян дървеният стол, който Глен бе

изнесъл преди малко заради нея. Магда го вдигна и го понесе със себе си, повтаряйки си, че това, което изпитва е по-скоро глад, отколкото разочарование.

Изведнъж си спомни, че Глен бе споменал нещо за закуска. Може би беше вътре. Тя

ускори крачка. Да, наистина беше гладна.

Магда влезе и съгледа Юлиу, седнал в столовата, вдясно от нея. Беше си отрязал

голямо полукръгло парче кашкавал и отпиваше от чаша с козе мляко. Имаше чувството, че

Юлиу се храни най-малко пет пъти на ден.

И беше сам.

— Домнишоара Куза! — възкликна той. — Искате ли кашкавал?

Магда кимна и седна. Не беше чак толкова гладна, колкото си мислеше, но се

нуждаеше от храна за да издържа на изпитанията. Пък и имаше няколко въпроса за Юлиу.

— Този новият посетител, — заговори небрежно тя, докато си режеше от кашкавала,

— в стаята ли му поднесе закуската?

Юлиу вдигна вежди.

— Закуска ли? Не е искал никаква закуска. Някои от туристите си носят храна с тях.

Магда сбърчи чело. Защо беше споменал, че отива при Лидия да поръча закуска?

Нима беше търсил повод за да се измъкне?

— Слушай, Юлиу — гледам че не си така притеснен като снощи. Какво толкова те

беше уплашило?

— А, нищо.

— Юлиу, та ти трепериш! Настоявам да ми кажеш причината. Този човек живее в

стаята до мен — искам да знам дали е опасен.

Съдържателят внимателно режеше кашкавала.

— Ще ме помислите за глупак.

— Не, няма.

— Добре тогава — той остави ножа и заговори с тайнствен шепот. — Когато бях

малко момче баща ми се разпореждаше в страноприемницата и плащаше на работниците

в крепостта. Един ден се оказа, че част от златото което получавахме изчезнало — баща

ми каза, че било откраднато — и той не можеше да плати на работниците пълната

заплата. Същото се случи и при следващата доставка — част от парите бяха изчезнали.

После, една нощ неочаквано в хана дойде някакъв непознат, сграбчи баща ми и започна да

го блъска и премята, сякаш бе направен от слама. И все му повтаряше да намери парите.

„Искам да намериш парите! — крещеше той. — Парите!“ Срам ме е да призная, но

баща ми извади златото. Оказа се, че той го бил скрил. Непознатият направо побесня.

Никога не бях виждал толкова разгневен човек. Той отново започна да бие баща ми и

когато го остави, и двете му ръце бяха счупени.

— Но какво общо има това с…

— Искам да знаете, — продължи Юлиу като се наведе напред и заговори още по-

тихо, — че баща ми беше честен човек и че в началото на века, животът по тези места е

бил много тежък. Той отделил съвсем малко злато, колкото да подсигури прехраната ни

през идващата зима. Щял да го върне, когато се подобрят времената. Това беше

единствената греховна постъпка в неговия праведен и честен…

— Юлиу! — прекъсна Магда потока от думи. — Какво общо има това с мъжа горе?

— Ами че те си приличат, домнишоара. По онова време бях едва десетгодишен, но

помня добре мъжа, който преби баща ми. И никога не ще го забравя. Беше червенокос и

досущ като този мъж. И като него беше около тридесет годишен, само че, — при тези

думи той се засмя безшумно — оттогава трябва да са изминали четирийсет години. Не

може да е същият човек. Ала снощи, на светлината от свещта, аз… аз си помислих, че

отново е дошъл и ще ме пребие и мен…

Магда вдигна въпросително вежди и той побърза да обясни.

— Не че сега липсва някакво злато. Просто, на работниците е забранено да влизат в

крепостта за да си гледат задълженията, а аз въпреки това им плащам. Няма да позволя и

капчица съмнение да падне върху мен, че прибирам златото! Никога!

— Разбира се, Юлиу — тя се надигна и взе още едно парче кашкавал. — Ще се кача

горе да си почина малко.

Той се усмихна и кимна.

— Вечерята ще е готова в шест.

Магда пъргаво изкачи стълбите, но докато преминаваше покрай стаята на Глен

неволно забави ход. Чудеше се какво ли прави вътре, ако разбира се не е излязъл.

Въздухът в стаята й миришеше на застояло. Магда остави вратата отворена, за да я

проветри. Порцелановата кана до гардероба беше напълнена. Тя си наля малко хладна

вода в легена и наплиска лицето си. Чувстваше се напълно изтощена, но знаеше, че сънят

няма да я споходи лесно. Прекалено много объркани мисли се блъскаха в главата й, за да

намери покой.

Хор от пронизителни птичи гласове я привлече към прозореца. Сред клоните на

дървото, издигащо се край северната стена на къщата се виждаше птиче гнездо. Магда

съвсем ясно различаваше главите на четири пиленца, с извити шии и разтворени уста,

очакващи майка им да им донесе нещо за да ги нахрани. Магда не познаваше птиците.

Тази беше сива, с черни петна по крилата. В Букурещ вероятно подобна гледка щеше да й

се стори интересна. Но тук и сега, след всичките тези събития не изпитваше никакво

любопитство.

Тя закрачи из миниатюрната стая. Чувстваше се напрегната, неспокойна. Провери

фенерчето, което бе взела със себе си. Все още работеше. Добре. Ще й бъде от полза

довечера. На връщане от крепостта бе взела твърдо решение.

Погледът й попадна върху мандолината, подпряна в ъгъла до прозореца. Взе я,

нагласи се на леглото и засвири. В началото мелодията бе малко припряна, но сетне я

завладя спокойствие и звуците на простичката фолклорна песен се сляха в

умиротворителен ромон. Като си тананикаше тихичко, тя прескачаше от песен на песен,

зареяла поглед в пространството пред нея.

Някакво движение до вратата я върна в действителността. Беше Глен.

— Много хубаво свирите — отбеляза той, застанал на прага.

Стана й приятно, от усмивката му, а и от факта, че харесва музиката й.

Магда на свой ред се усмихна срамежливо.

— Е, не чак толкова.Доста невнимателна съм станала.

— Може би. Но репертоара ви е великолепен. Познавам само още един човек, който

може да изпълнява толкова разнообразни мелодии.

— Кой?

— Аз.

Ето я пак тази негова самоувереност. Или й се подиграваше? Магда реши да постави

на изпитание неговия блъф. Подаде му мандолината.

— Докажете го.

Ухилен, Глен пристъпи напред, дръпна едно столче, настани се до леглото и пое

инструмента. След като го настрои по свой вкус, той започна да свири. Магда слушаше

изумена и очарована. За мъж с подобен ръст и с такива големи ръце, той докосваше

струните удивително нежно. Очевидно искаше да й покаже всичко на което е способен,

нерядко повтаряше някои пасажи, но в различен стил.

Магда го разглеждаше внимателно. Харесваше й начинът, по който се изпъваше

ризата на широките му рамене. Ръкавите му бяха навити до лактите и тя се загледа в танца

на мускулите и сухожилията под мургавата кожа, докато той свиреше. Имаше множество

белези по тези ръце, някои тръгваха от китките и се губеха нагоре, под синята риза. Щеше

й се да попита откъде ги има, но реши, че въпросът е прекалено личен.

Но поне можеше да го попита как свири някои от песните.

— Тази, последната я изсвирихте погрешно — рече му тя.

— Коя?

— Аз я наричам „Зидарска жена“. Знам че текста има няколко варианта, но

мелодията винаги е била една и съща.

— Не винаги — отвърна Глен. — Това е оригиналното изпълнение.

— Откъде знаете? — отново бе подразнена от неговата самоувереност.

— Научих я в едно село от една старица, която умря преди много години.

— Кое село? — продължи разпита Магда. Тук вече плуваше в собствени води.

— Кранич — близо до Сучева.

— А… Молдова. Това би могло да обясни разликата — тя забеляза, че Глен я

разглежда.

— Самотна ли сте без баща ви?

Магда се замисли върху думите му. В началото й беше липсвал, пък и не знаеше

какво да прави, след като бе отпаднала постоянната грижа за него. Но в момента й беше

приятно, че седи тук, разговаря с Глен и дори малко спори с него. Не биваше да го

допуска в стаята си, макар че беше оставила вратата отворена, но в негово присъствие се

чувстваше по-спокойна. Харесваше го, особено очите му, макар че той умело прикриваше

всичко, което можеше да се види в тях.

— Да — кимна тя. — И не.

Той се засмя.

— Ясен отговор. Всъщност два.

Настъпи продължителна тишина и Магда постепенно започна да осъзнава, че Глен е

мъж, силен, едър и мускулест. От него лъхаше на мъжественост, нещо което досега не

беше забелязала. Беше й убягнало и снощи, и тази сутрин, но тук, в малката стая

усещането изпълваше пространството. И това я караше да се чувства странна и малко

особена. Имаше нещо примитивно във всичко това. Чувала бе за животинско

привличане… но дали това изпитваше сега? Или просто причината се криеше в неговата

искряща жизненост?

— Омъжена ли сте? — попита той, поглеждайки златната халка на ръката й —

халката на мама.

— Не.

— Тогава имате любовник?

— Разбира се, че не.

— Защо не?

— Защото… — Магда се поколеба. Не смееше да му признае, че като се изключат

мечтите, беше изгубила всякаква надежда да живее заедно с мъж. Всички подходящи

мъже, които бе срещала през последните години бяха женени, а останалите просто не

заслужаваха внимание. Нито нейното, нито на други жени. Ала едва сега осъзнаваше, че

всички тези мъже бяха бледи и немощни изображения, сравнени с този, който седеше до

нея сега. — Защото подминах възрастта, когато това има някакво значение! — рече тя

накрая.

— Така ли?

— А вие? Женен ли сте?

— Не, за момента.

— Били ли сте?

— Много пъти.

— Изсвирете ми още нещо! — смени темата Магда. Очевидно Глен избягваше

прямите отговори.

Но не след дълго отново подновиха разговора. Говориха за какво ли не, но винаги

темите се въртяха около нея. Магда откри, че с удоволствие разказва за всичко, което я

интересува, като се започне от музиката — циганска и румънска народна и се свърши с

надеждите и мечтите й. Отначало думите излизаха предпазливо от устата й, но с помощта

на Глен, скоро се превърнаха в постоянен поток. Магда не помнеше друг подобен случай в

живота си да е говорила толкова много. А Глен умееше да слуша. Изглеждаше искрено

заинтригуван от това, което му разказваше, за разлика от всички останали мъже, които

чакаха първата възможност, да заговорят за себе си.

Така неусетно преминаха часове и над страноприемницата се спусна здрач. Магда

прикри една прозявка.

— Прощавай, — рече тя — май ти досадих с приказките за себе си. Стига съм

разказвала. А ти? Откъде си?

Глен сви рамене.

— Израснах в Западна Европа, но предполагам, най-правилно ще е да се каже, че

съм британец.

— Говориш изключително добре румънски — почти като местен.

— Неведнъж съм гостувал на румънски семейства. Живял съм почти из цялата

страна.

— Но като британски поданик, не се ли излагаш на риск, посещавайки в този

момент Румъния? Особено когато нацистите са толкова близко?

Глен се поколеба, преди да отговори.

— Всъщност, нямам някакво определено гражданство. Разполагам с документи че

съм поданик на най-различни държави, но си нямам своя страна. А и сред тези планини,

не смятам, че това ще е най-важното.

Човек без родина? Магда никога не беше чувала за подобно нещо. На кого ли

трябваше да дължи своята преданост?

— Все пак внимавай. Не съм чувала да има червенокоси румънци.

— Вярно — той се усмихна и прокара ръка през косата си. — Но в крепостта са се

разположили немците, а извън прохода дебнат жандармеристите от Желязната гвардия.

Така че, ще остана тук, макар и не за дълго. Мога да се грижа за себе си.

Магда почувства, че я пронизва разочарование — приятно й беше да го има за

компания.

— Колко дълго? — запита тя и се ядоса, че зададе въпроса прекалено бързо. Но

нищо не можеше да стори — трябваше да узнае.

— Достатъчно за последно посещение преди Германия и Румъния да обявят война

на Русия.

— Това е не…

— Неминуемо. И съвсем предстоящо — той се надигна от стола.

— Къде отиваш?

— Ще те оставя да си почиваш. Имаш нужда.

Глен се наведе към нея и положи мандолината в ръцете й. За миг пръстите му

докоснаха нейните и Магда усети по тях да минава нещо като електрически импулс, който

едновременно я разтърси и възбуди. Но не си отдръпна ръката… не… защото това би

преустановило усещането, би спряло приятната топла вълна, която се разливаше по тялото

й и се спускаше надолу, към краката.

Видя съвсем ясно, че и Глен чувстваше същото.

После той прекъсна контакта и отстъпи към вратата. Възбудата избледня, оставяйки

я леко замаяна. Искаше й се да скочи, да го сграбчи за ръката и да го помоли да остане. Но

не можеше да си представи, че е способна на подобна постъпка и дори бе изненадана от

хрумването си. Най-вече я възпираше собствената й несигурност. Кипящите вътре в нея

чувства и усещания бяха нови за Магда. Ще може ли да ги контролира?

Когато вратата се затвори зад него, Магда почувства в себе си хлад и празнина.

Поседя известно време замислена и тъжна и после реши, че така е по-добре. Нуждаеше се

от сън, трябваше да отдъхне и да е напълно готова за онова, което я очакваше.

Защото Магда бе решила твърдо идната нощ баща й да не се среща с Молашар.

21

Крепостта

Четвъртък, 1 май

17.22


Капитан Вьорман седеше сам в стаята си. През последния час беше наблюдавал

растящата сянка на крепостта, докато накрая слънцето се бе скрило. Заедно с това бе

нараствало е неспокойствието му. Сенките не би трябвало да го тревожат. Вече две

поредни нощи, в крепостта не бе имало смъртен случай и той не виждаше някаква

причина тази нощ да е различна. И все пак, безпокойството оставаше.

Бойният дух на войниците се беше възвърнал напълно. Отново бяха започнали да се

държат като победители. Четеше го непрестанно, по лицата им, в очите им. Живели бяха в

уплаха, няколко от другарите им дори бяха загинали, но те бяха издържали и все още

крепостта беше под техен контрол. И сега, когато момичето беше далеч от крепостта, а

нощите минаваха спокойно, между сивите и черните униформи беше сключено мълчаливо

примирие. Не се смесваха, но имаше нещо, което ги обединяваше — и едните и другите се

радваха на победата. Вьорман единствен чувстваше, че не е в състояние да сподели

ентусиазма им.

Погледна към картината си. От известно време го беше напуснало всякакво желание

да работи върху нея, а да започне нова просто нямаше сили. Не можеше да си наложи

дори да извади четките и да замаже сянката на обесения труп. С всяко ново поглеждане

му се струваше все по-отчетлива. Днес тоновете й бяха още по-черни и главата сякаш бе

дооформена. Той сви рамене и погледна встрани. Глупости.

Не… не съвсем глупости. Имаше нещо особено в крепостта. Вярно, две нощи

нямаше смъртни случаи, но крепостта бе останала непроменена. Злото не беше си

отишло, то просто си… отдъхваше. Отдъхваше? Това ли беше най-правилния израз? Не, не

точно. По-скоро — изчакваше. Но със сигурност не беше си тръгнало. Стените все така

продължаваха да го подтискат, въздухът бе оловен и изпълнен със спотаена заплаха.

Войниците долу се шегуваха и се тупаха по раменете. Но Вьорман не можеше да се

отпусне. Достатъчен му беше един единствен поглед към картината и той отново беше

изпълнен с мрачната увереност, че не е дошъл краят на убийствата, а само една пауза —

която можеше да приключи още тази нощ, или да продължи дълго. Нищо не е било

победено или прогонено. Смъртта бе все още тук, чакаща, готова да нанесе своя удар,

когато намери удобен случай.

Той разкърши рамене, за да се предпази от пронизващия хлад. Нещо щеше да се

случи — и то скоро. Усещаше го с фибрите на гръбнака си.

Още една нощ… дай ми само още една нощ.

Ако смъртта изчака поне до утре, Кемпфер ще тръгне с хората си за Плойещи. А

след това Вьорман ще поеме командата в свои ръце — без намесата на SS. И първото,

което ще нареди ще бъде незабавно да напуснат крепостта. Преди да са открили поредния

труп.

Кемпфер… интересно, какво ли прави добрият стар Ерик? Цял следобед не беше го

виждал.

Щурбанфюрерът от SS седеше прегърбен над железопътната карта на района около

Плойещи. Светлината постепенно отслабваше и очите вече го боляха от дългото изучаване

на тъничките преплитащи се линии. Май ще е най-добре да поспре за малко, а после да

продължи на електрическо осветление.

Той се изправи и разтърка очи. Днешният ден не можеше да се счита за изгубен.

Новата карта на железопътния възел се оказа източник на доста интересна информация.

Чакаше го много работа. Цялата тежест по изграждането на лагера щеше да падне на него, дори изборът на района. Вече беше намерил нещо подходящо. На източния край на жп

възела бяха издигнати няколко дървени бараки. В случай, че не се използваха, или пък

нямаха някакво особено важно предназначение — в което не се съмняваше — те щяха да

бъдат зародишът на новия лагер. За няколко дни ще издигнат наоколо телени

заграждения, а след това Желязната гвардия може да се заеме с лова на евреи.

Кемпфер жадуваше да започне час по-скоро. Щеше да остави на жандармеристите

да съберат първата група с „гости“, докато надзирава строителните работи. Приключи ли

веднъж с това, възнамеряваше да ги обучи на есесовските методи за подбиране на

отрепките.

Докато сгъваше картата, Кемпфер се замисли за неминуемата полза, която носеше

със себе си управлението на подобен лагер и за това, как максимално да я осъществи. Още

при постъпването затворниците щяха да бъдат лишавани от бижутата, халките и

часовниците си, златните зъби и косите ще им взимат по-късно. Сред комендантите в

Полша и Германия нямаше един бедняк. Кемпфер не виждаше никакви причини за да

бъде изключение.

Имаше и друго. В близко бъдеще, след като лагерът заработи като добре смазана

машина, може да дава под наем на румънската индустрия работни групи подбрани сред

по-здравите затворници. Тази практика вече бе установена в другите лагери и носеше

голяма изгода. Ще има богат избор от работна ръка, особено след началото на операция

„Барбароса“. Румънската армия ще навлезе на територията на Русия редом със силите на

Вермахта, увличайки със себе си най-продуктивната част от мъжкото население. Да,

тогава заводите наистина ще се нуждаят от работна сила. А възнаграждението,

естествено, ще прибира комендантът на лагера.

Знаеше как да се справя с всички въпроси. Беше се научил от Хьос, по време на

пребиваването си в Аушвиц. Не на всеки се даваше подобна изключителна възможност —

да служи на родината, да облагородява генетичния баланс на човешката раса и

същевременно да се облагодетелства лично. Наистина беше щастливец…

Само тази проклета крепост. Всъщност, проблемът май беше решен. Ако всичко се

задържи спокойно, може да потегли още утре сутринта и да докладва в Берлин, че е

изпълнил задачата. Ето как ще представи нещата:

Пристигнал е и е изгубил двама войника през първата нощ, преди да успее да

предприеме ответни действия. А след това убийствата са били прекратени. (Ще избегне

подробности, за това кога точно са били преустановени убийствата, но затова пък ще бъде

кристално ясен по въпроса на кого се дължи прекратяването им.) Изчакал е три нощи,

през които не е имало смъртен случай и после си е тръгнал. Мисията е изпълнена. Ако

пък след неговото потегляне убийствата бъдат възобновени, вината ще стовари на оня

некадърник — Вьорман. Дотогава Кемпфер вече ще се е заел с издигането на лагера в

Плойещи. А онези ако искат, да изпратят някой друг, за да тегли шут на Вьорман.

Магда се стресна в съня си, когато Лидия почука на вратата, за да обяви, че вечерята

е готова. Наплиска се в легена и веднага се ободри. Не беше гладна. Стомахът й се беше

свил и тя знаеше, че в подобно състояние едва ли ще задържи каквато и да е храна.

Приближи се до прозореца. В небето все още се виждаше бледото сияние на

дневната светлина, но проходът тънеше в мрак. Нощта беше обгърнала крепостта, ала

въпреки това светлините в двора не бяха включени. Някои от прозорците блестяха като

котешки очи в тъмното, между тях и прозорецът на баща й, но самата крепост вече не

приличаше на „евтина туристическа атракция“, както я бе охарактеризирал Глен в

първата нощ.

Интересно дали Глен сега е долу, на масата в столовата? И дали мисли за нея? Може

би я чака? Едва ли — нищо чудно да е погълнат изцяло от храната. Както и да е. Не

биваше в никакъв случай да се среща с него точно сега. Един поглед и той незабавно ще

разбере какво е намислила, а може и да се опита да я спре.

Магда съсредоточи мислите си върху крепостта. Защо все мислеше за този Глен? Без

съмнение, той можеше да се погрижи за себе си. А на нея й предстоеше трудна задача

довечера.

Ала мислите й упорито се връщаха към червенокосия мъж. Дори го бе видяла в съня

си днес следобед. Отделните детайли бяха объркани и неясни, но усещането беше топло и

донякъде еротично. Какво ставаше с нея? Никога досега не беше изпитвала нещо подобно

към когото и да било. Вярно, преди години, когато беше съвсем млада често я бяха

ухажвали различни мъже. Беше дори увлечена по двама-трима, но нищо повече. И дори

Михаил… бяха близки с него, но никога не беше го желала.

Ето това беше. Магда осъзна леко шокирана, че желае Глен — иска да е до него, да я

накара да почувства…

Това беше абсурдно! Държеше се като простодушна селянка, тръпнеща да срещне

своя възлюбен от големия град. Не, не биваше да си позволи да се увлича по Глен и по

който и да било мъж. Не и докато баща й беше в това безпомощно състояние. А особено

сега — когато бе затворен в крепостта с фашистите и онова ужасно нещо. Баща й беше

най-важен от всичко. Нямаше си друг близък човек и тя никога не ще го изостави.

И все пак… ако имаше повече мъже като Глен. Той я караше да се чувства значима,

да бъде такава, каквато е, мила, добра, да се гордее със себе си. С него можеше да

разговаря свободно на каквито й хрумне теми.

Малко след десет Магда напусна страноприемницата. От прозореца бе наблюдавала

Глен да се промъква до храстите и да заема обичайната си позиция в края на клисурата.

След като изчака малко, за да се увери, че няма да си тръгне, тя привърза косата си с

кърпа, извади фенерчето от чекмеджето на масата и излезе. Пресече предната стая и

потъна в мрака отвън.

Магда не пое към моста. Вместо това пресече пътя и се отправи към мрачния масив

на планината, намирайки пипнешком пътя си в тъмнината. Не биваше да използва

фенерчето, за да не издаде местонахождението си на часовоите в крепостта. Тя вдигна

жилетката и затъкна фенерчето в колана на полата, усещайки хладния допир на метал до

кожата си.

Имаше съвсем ясна представа къде отива. Там, където се съединяваха клисурата и

западната стена на прохода се издигаше широка и заострена грамада от камънак и пръст, свлякла се надолу от планината от векове насам. Склонът на грамадата не беше особено

стръмен, имаше къде да стъпи — познаваше добре мястото отпреди години, когато в

същата тази клисура беше дошла да търси някакъв несъществуващ крайъгълен камък.

Нееднократно бе изкачвала грамадата, но винаги по светло. Тази нощ, мракът и мъглата

не само щяха да я скриват, но и да й пречат. Дори лунна светлина нямаше да има, поне до

полунощ. Начинанието беше рисковано, но Магда беше уверена, че ще се справи.

Тя стигна склона на планината, където клисурата внезапно свършваше. Грамадата

от камънаци беше конусообразна, основата й стъпваше на изпълненото с мъгла дъно на

клисурата, близо петдесет метра под нея, а върхът се намираше само на метър под краката

й.

Тя стисна зъби, пое няколко пъти с пълни гърди и сетне започна спускането.

Движеше се бавно, предпазливо, опипвайки внимателно преди да отпусне тежестта си,

като се придържаше към по едрите камъни. Нямаше смисъл да бърза. Разполагаше с

достатъчно време. Най-важна сега беше предпазливостта — и да действа безшумно. Една

погрешна стъпка и ще се подхлъзне надолу. Назъбените скали под нея ще разкъсат плътта

й докато стигне дъното. А дори и да преживее падането, вече ще е привлякла вниманието

на часовоите от стената. Налагаше се да бъде крайно предпазлива.

Заизкачва се бавно нагоре, като през цялото време се стараеше да подтисне мисълта,

че Молашар я дебне долу в клисурата. Имаше един опасен момент — малко, след като се

бе спуснала в млечнобялата мъгла. За миг не можа да намери подходящо място за

стъпване. Вкопчи се в един скален къс, а краката й увиснаха над мъгливата бездна,

драпайки отчаяно по склона. Сякаш целият свят беше изчезнал, оставяйки я да виси от

тази издадена скала, сама, завинаги. Но тя се пребори с паниката и бавно се придърпа

наляво, където кракът й опипа някаква опора.

Останалата част от спускането беше съвсем лесна. Цяла и невредима стигна до

основата на хълма. Ала тепърва я чакаше още по-труден терен. Дъното на клисурата беше

като ничия земя, царство на остри камънаци и бодливи треви, обвито в мътновата пелена, която се разтваряше пред нея, а после сякаш я обгръщаше с пипала. Придвижваше се бавно

и крайно предпазливо. Камъните бяха хлъзгави и неустойчиви, заплашващи да превърнат

една неточна стъпка в опасно падане със счупване на кости. Беше почти напълно

заслепена от мъглата, но продължаваше напред. Измина цяла вечност преди да осъзнае, че

е стигнала първия ориентир — мрачната, неясна сянка над главата й, хвърляна от моста.

Основата на кулата трябваше да е някъде напред и в ляво.

Чувстваше, че е съвсем близо, когато неочаквано кракът й нагази в ледена вода.

Бързо го дръпна, изу обувките и дебелите си чорапи и нави вълнената си пола. После пое

дълбоко въздух и се успокои. Със здраво стиснати зъби Магда пристъпи във водата и

издиша рязко, когато студът плъзна нагоре, забивайки пронизващи болезнени клинове в

плътта й. Но въпреки това продължи напред, сдържайки завладялото я желание да се

хвърли напред и да изпълзи на отсрещния бряг.

Беше извървяла близо десетина метра по брега, преди да осъзнае, че вече е вън от

водата. Краката й бяха изтръпнали. Цялата трепереща, тя седна на един камък и се зае да

разтърква пръстите си, докато отново започна да ги чувства. Едва тогава си обу чорапите

и обувките.

Още няколко крачки и опря в гранитната скала, която оформяше основата на

крепостта. Плъзна ръка по грубата й повърхност и продължи напред, докато напипа

издадения ръб на кулата, която се простираше чак до дъното на клисурата. Тук

повърхността стана по-гладка, камъните очевидно бяха обработвани от човешка ръка.

Магда продължи пипнешком, докато стигна до дваж по-големия каменен блок,

който търсеше. После го натисна. С тихо, едва доловимо изскърцване плочата поддаде

навътре. Оформилият се в стената черен триъгълник зееше като раззината паст. Магда не

си позволи и секунда колебание. Тя издърпа фенерчето от колана си и прекрачи прага.

Още щом влезе, върху й се стовари злокобното усещане, пронизвайки покритата й с

пот кожа и тя с мъка се сдържа да не хукне обратно. Беше далеч по-осезателно и

нетърпимо от онзи ден — във вторник, когато с баща й бяха пристъпили прага на

крепостта и дори от тази сутрин, когато бе надникнала през портата. Дали тя бе станала

по-чувствителна, или злото бе набрало сили?

Той се носеше плавно, апатично, почти безцелно сред недрата на галерията,

оформяща подземието на крепостта, приплъзвайки се от сянка на сянка, неразделна част

от мрака, с човешка форма, но отдавна лишен от всичко, присъщо на човечеството.

Той се спря, усещайки някакъв нов живот, какъвто нямаше допреди малко. Някой бе

влязъл в крепостта. След краткотрайно съсредоточаване разпозна присъствието на

дъщерята на недъгавия. Онази, която бе докоснал преди две нощи. Онази, която бе

изпълнена с такава сила и доброта, че неговият вечен и ненаситен глад бе прераснал в

неудържимо желание. Беше изпаднал в ярост, когато германците я прогониха от

крепостта.

А ето, че сега тя се беше върнала.

Той отново се понесе из мрака, но сега вече не се движеше безцелно, нито апатично.

Магда стоеше неподвижно в здрача, трепереща и нерешителна. Разтревожени от

появата й, дребни пеперуди и мушички проникваха в гърлото и носа й и затрудняваха

дишането й. Жадуваше да излезе на въздух. Глупаво беше да идва тук. С какво ли можеше

да помогне на баща си срещу един вампир? Какво очакваше да постигне с идването си?

Необмислена героична постъпка, която можеше да завърши фатално. За каква се

мислеше? Какво я караше да…

Чакай!

Безгласен вик сложи край на обърканите й мисли. Разсъждаваше като някой, който

се е предал предварително. Това не беше типично за нея. Тя можеше да направи нещо за

баща си! Не знаеше точно какво, но поне щеше да е до него в мига на смъртна опасност.

Трябва да продължи.

Първоначалното й намерение беше да затвори каменната плоча след себе си. Но

нямаше сили да го стори. Струваше й се, че ще е по-спокойна, ако знае, че пътят за

бягство остава открит.

Реши, че сега вече може да използва фенерчето и го включи. Лъчът се пребори с

мрака, разкривайки долния край на дълга каменна стълба, която се извиваше

спираловидно по вътрешната повърхност на кулата. Тя вдигна фенерчето нагоре, но

светлината беше погълната от непрогледната тъмнина.

Нямаше друг избор, освен да се изкачи.

След опасното спускане и мъчителното прекосяване на дъното на клисурата, тези

стъпала — макар и стръмни — й се струваха истински лукс. Докато се изкачваше Магда

движеше светлината напред-назад, за да се увери, че всяко стъпало е запазено. Тишина

цареше в огромното, тъмно помещение, чуваше се само ехото от стъпките й и така

продължи, докато изкачи две трети от стълбата.

Тогава отляво се появи слабо течение. И заедно с него дойде странен звук.

Тя застина сред смразяващия въздух, заслушана в далечното, тихо подраскване.

Макар объркано и лишено от ритъм, драскането ставаше все по-настойчиво. Магда насочи

фенерчето вдясно и видя тесен отвор в каменната стена, с височина около шест стъпки. И

при предишното си минаване от тук го беше видяла, но бе беше се замисляла за

предназначението му. И никога досега не беше долавяла подухване от него. Нито пък

беше чувала този шум.

Магда насочи лъча право в дупката и надникна в мрака, надявайки се веднага да

открие източника на странния шум.

Дано да не са плъхове. Моля те, Боже, не позволявай да са плъхове!

Ала вътре не видя нищо друго, освен един покрит с мръсотия под. Драскането

идеше някъде от дълбочина. Далеч надясно, може би на около десетина метра тя зърна

бледо сияние. Изгаси фенерчето и се увери — там долу нещо светеше и се изкачваше

нагоре. Магда присви очи в тъмнината и забеляза очертанията на стълба.

Изведнъж си даде сметка къде е попаднала. Пред нея беше една от галериите —

източната. Което означаваше, че светлината вдясно проникваше през разрушения под на

подземието. Само преди две нощи тя бе стояла в основата на тази стълба, докато баща й

бе обследвал…

… труповете. Щом стълбите се намираха вдясно, значи вляво от нея лежаха осемте

мъртви немски войници. Но странният звук не спираше, носещ се към нея от далечния

край на галерията — ако там въобще имаше някакъв край.

Тя подтисна отвращението си и продължи да се изкачва, насочвайки светлината

нагоре. Оставаше й само още един завой. Магда освети мястото, където стълбите се губеха

в тъмната ниша на стената. Тази гледка малко я ободри, знаеше че над нея се намира

първият етаж на кулата. Етажът на баща й. И нишата се откриваше в стената, която

разделяше техните две стаи.

Магда пъргаво изкачи останалите стълби и се пъхна в нишата. Тя притисна ухо до

каменната плоча отдясно, която бе закрепена на панти също като онази в основата на

кулата. Никакъв звук не се чуваше зад нея. Въпреки това Магда остана неподвижно, макар

и не без известно усилие. Нито крачки, нито гласове. Баща й беше сам.

Тя побутна плочата, очаквайки да подаде лесно. Но плочата не помръдваше. Магда

се облегна на нея и натисна с всичко сила. Никакво движение. Прегърбена, чувстваща се

затворена в тясната ниша, Магда трескаво премисляше всички възможности. Нещо се

беше случило. Преди пет години бе отместила този камък почти без усилие. Нима през

тези години крепостта е потънала, нарушавайки деликатния баланс на пантите?

Изкушаваше се да потропа с металната дръжка на фенерчето по плочата. Така поне

ще уведоми баща си за своето присъствие. Но какво от това? Той едва ли можеше да й

помогне за отместването на плочата. Ами ако чуят звука на горния етаж и някой от

войниците или офицерите слезе да провери? Не — в никакъв случай не бива да чука.

Но все пак трябваше по някакъв начин да влезе в стаята! Тя напъна отново сили,

като този път опря гръб в отсрещната стена. Плочата и този път не помръдна.

Докато седеше в нишата, ядосана, огорчена изведнъж й хрумна, че има още един път

нагоре — през подземието. Ако там нямаше часовои би могла да стигне до двора и в

случай, че осветлението все още не е запалено, да се прокрадне до стаята на баща й. Ами

ако… но все пак, винаги може да се върне, нали?

Магда се спусна пъргаво до отвора в стената. Посрещна я хладното течение и

драскащите звуци. Тя се промъкна през процепа и се отправи към стълбите и светлината, идеща отгоре. Насочила бе фенерчето право пред себе си и внимаваше да не го отклони

вляво, където знаеше че лежат труповете.

Колкото по-навътре в подземието влизаше, толкова по-трудно й беше да върви.

Умът й, чувството за дълг, любовта към баща й — всички висши слоеве на съзнанието й я

тласкаха напред. Но имаше нещо друго, което й пречеше, забавяше я. Някаква първична

част от мозъка й се бунтуваше, караше я да се върне обратно.

Тя продължи, без да обръща внимание на предупрежденията. Нищо не можеше да я

спре сега… макар трепкащите наоколо сенки да събуждаха в нея ужас. Игра на

светлината, повтаряше си тя. Стига да не спира, всичко ще е наред. Магда почти бе

стигнала стълбите, когато забеляза нещо да се движи в основата им. Едва сдържа писъка

си, когато изскочи в кръга светлина.

Плъх!

Седеше прегърбен на стъпалата, тлъстото му телце усукано в извитата опашка и

ближеше закривените си нокти. Повръщаше й се. Не можеше да направи и една крачка,

докато тази гадост беше там. Плъхът вдигна глава, погледна я, сетне се изгуби в мрака.

Магда не изчака да промени намерението си и да се върне. Тя се втурна нагоре по

стълбите, после замря и се ослуша, изчаквайки стомахът й да се успокои.

Горе всичко беше спокойно — не се чуваше никакъв глас, стъпки или покашляне.

Единственият шум беше неумолимото драскане, по-настойчиво и силно от всякога, но все

още някъде от дъното на пещерата. Тя реши да не му обръща внимание. Не можеше да си

представи какво би могло да го предизвиква, а и не желаеше.

Отново запали фенерчето, за да се увери, че наоколо няма плъхове. После продължи

нагоре, бавно, внимателно, безшумно. Когато наближи върха, тя надникна предпазливо

през дупката в пода на горния етаж. Отвъд разбитата стена вдясно от нея се намираше

главния коридор на подземието, осветен от блясъка на електрическите крушки и очевидно

пуст. Още три стъпала я изведоха на това ниво и нови три я преведоха през разбитата

стена. Магда наново се ослуша за часовои. След като не чу нищо, тя надникна в коридора.

Беше пуст.

Сега идваше най-рискованата част. ПРедстоеше й да измине цялата дължина на

коридора до стълбите, които щяха да я отведат в двора. А сетне да се прокрадне през него

и после…

Всяко нещо с времето си, рече си Магда. Първо — коридора. Минем ли го, тогава ще

се тревожим за стълбите.

Тя замря, неспособна да направи първата крачка на светло. До този момент се беше

придвижвала в мрака. Да излезе под тези ослепителни крушки и изглеждаше като да

застане гола в центъра на Букурещ по обед. Ала единствената алтернатива беше да се

откаже и да поеме обратно.

Тя пристъпи в коридора и пое по него бързо и безшумно. Почти бе стигнала

стълбите, когато чу някакъв шум отгоре. Някой слизаше. Беше решила да се шмугне в

някоя от страничните стаи, ако се изправят насреща й и сега побърза да го стори.

Ала веднага щом пристъпи прага, Магда замръзна. Макар да не беше докоснала,

видяла, или пък чула когото и да било, тя знаеше, че не е сама. Да се маха, час по-скоро!

Но тогава ще я забележи, онзи който слиза по стълбите. Изведнъж в тъмнината зад нея

нещо се раздвижи и една ръка стисна гърлото й.

— Какво си хванах тук? — рече някой на немски. Значи в стаята бе имало часовой!

Той я издърпа обратно в коридора. — Я виж, я виж! Чакай да те огледам на светло!

Сърцето на Магда тупкаше ужасено, докато чакаше да различи какъв цвят е

униформата войника, който я бе пленил. Ако се окажеше сива, тогава имаше шанс, макар

и малък. Но ако е черна…

Черна беше. И към тях тичаше друг есесовец.

— Това е чифутката! — извика първият. Беше си свалил шлема, очите му бяха

подпухнали. Сигурно е бил задремал в стаята, където тя се бе промъкнала.

— Как е влязла? — попита вторият.

Магда се сви в дрехите си, докато я гледаха.

— Не зная — рече първият, завъртя я и я побутна към стълбите. — Най-добре

веднага да докладваме на майора.

Той се наведе към стаята, в която се беше притаил за да потърси шлема си. В същия

миг до него застана другият войник. Магда реагира почти без да мисли. Тя блъсна първия

в стаята и се втурна към отвора в стената. Нямаше никакво желание да се среща с майора.

Ако се промъкне в подземието, ще има повече шансове да излезе на свобода, защото само

тя знаеше пътя.

Внезапно кожата на тила й се възпламени от пронизваща болка. Другият войник бе

сграбчил косите й, докато се промъкваше край него и ги бе дръпнал рязко. Но очевидно

не беше задоволен от постигнатото. Докато Магда преглещаше бликналите в очите й

сълзи на болка, той постави длан между гърдите й и я блъсна в стената.

Останала без дъх, девойката почувства, че губи съзнание и се свлече на пода.

Главата й се удари в каменната стена. Следващите няколко минути й се сториха объркана

смесица от кънтящ шум и разпокъсани гласове:

— Не си я убил, нали?

— Ще се оправи.

— Тая, малката не си седи на задника.

— Сигурно никой не се е заел да я научи както трябва.

Кратка пауза, след което:

— Тук, вътре.

Все още като в мъгла, с безчувствено тяло и размътен поглед, Магда осъзна, че я

влачат за ръце по студения каменен коридор зад някакъв ъгъл, където светлината е по-

слаба. Намираше се в една от стаите. Но защо? Когато й пуснаха ръцете, тя чу вратата да

се затваря, светлината намаля, а след това ги почувства върху себе си. Двамата се блъскаха

припряно и си пречеха — докато единият дърпаше полата й надолу, другият вече я

вдигаше за да опипа краката й.

Понечи да закрещи, но беше изгубила глас, помъчи се да се съпротивлява, но ръцете

и краката й се бяха отпуснали като безполезни тежести и дори ужасът беше някак

притъпен и далечен. Над прегърбените рамене на насилниците си Магда различи

очертанията на вратата, която водеше към коридора. Де да можеше да е там сега.

Неочаквано очертанията изчезнаха, сякаш някой бе застанал в рамката на вратата.

Тя долови нечие присъствие на прага. Разнесе се оглушителен трясък. Вратата се разцепи

по средата и падна встрани, покривайки ги с дъжд от трески и едра дървения. Някаква

фигура — огромна, мъжествена — изпълни рамката и спря пътя на светлината.

Глен! — помисли си тя в началото, но надеждата й почти веднага бе приглушена от

студената и злокобна вълна, която идеше от вратата.

Стреснатите есесовци извикаха и се отдръпнаха от нея. Фигурата сякаш се

удесетори, когато скочи към тях. Магда усети че я блъскат и ритат, докато ужасените

войници скачаха за оръжията си. Ала не бяха достатъчно бързи. Новодошлият се нахвърли

върху тях с изненадваща бързина, наведе се, сграбчи за гърлата двамата нападатели и

сетне се изправи в пълен ръст.

Под въздействие на завладелия я ужас, Магда почувства, че главата й най-сетне се

прояснява. Изправен пред нея стоеше Молашар — неимоверна по размери, черна фигура,

очертана на светлината от коридора, с две огненочервени точки на мястото, където са

очите, протегнал ръце встрани, стиснал във всяка по един отчаяно мятащ се есесовец.

Държа ги така, докато движенията им се забавиха и телата им увиснаха неподвижно,

заедно с утихващите агонизиращи звуци. После ги раздруса с такава страшна сила, че

Магда чу тракащите им кости и разкъсващите се хрущяли. Накрая Молашар ги запрати в

един тъмен ъгъл и изчезна след тях.

Като се мъчеше да не обръща внимание на болката и слабостта си, Магда се

претърколи и и се подпря на ръце и колене. Все още нямаше достатъчно сили да се

изправи. Трябваха й поне няколко минути, преди да възвърне контрол над краката си.

Изведнъж в стаята се разнесе някакъв звук — жаден, клокочещ и изсмукващ шум, от

който й се повдигаше. Забравила умората тя скочи и се насочи към светлината идеща от

коридора.

Трябваше незабавно да се измъкне! Забравила беше баща си, завладяна от

неизказания ужас на случилото се зад нея в стаята. Коридорът се залюля пред очите й,

докато се препъваше към отвора в стената, но тя стисна зъби и продължи. Успя да се

добере до отвора без да падне, ала в мига, когато го пристъпваше, забеляза някакво

движение с крайчеца на окото.

Зад нея идеше Молашар. Носеше се с едри, гъвкави и почти грациозни крачки, отзад

се развяваше наметалото му, очите му блестяха ярко, а устните и брадичката му бяха

покрити с незасъхнала кръв.

Магда извика уплашено, хвърли се в отвора и изтича надолу по стълбите към

подземието. Макар възможността да му избяга да изглеждаше почти абсурдна, тя

отказваше да се предаде. Без да поглежда назад, усети че я наближава и се хвърли към

стълбите.

При падането кракът й се подхлъзна, тя изгуби равновесие и полетя надолу. Силни

ръце, студени като нощта я сграбчиха отзад, едната през тялото, а другата под коленете.

Тя отвори уста, да изпищи от ужас и отвращение, но гласът й секна. Почувства че я вдигат

и носят надолу. Хвърли крадешком поглед към разкривеното, бледо, покрито с кръв лице

на Молашар, над което се вееха разпилените му коси. В очите му пламтеше безумие, миг

след това светлината се скри и Магда вече не можеше да различи нищо. Молашар сви

рязко. Носеше я към стълбата в основата на кулата. Тя отчаяно се бореше, но той я

стискаше с непреодолима сила в прегръдките си. Накрая се предаде. По-добре да запази

сили до мига, когато ще й се отдаде случай да избяга.

Както и предишния път, чувстваше парализиращ хлад в местата, където я докосваше,

въпреки дебелите дрехи. От него се носеше някакъв тежък, застоял мирис. И макар да не

беше мръсен, изглеждаше някак… нечист.

Той я пренесе през тесния отвор в основата на кулата.

— Къде…? — дрезгаво попита тя, но гърлото й се сви ужасено.

Нямаше отговор.

Магда започна да трепери неудържимо. Пресякоха подземието и когато поеха

нагоре по стълбите, зъбите й вече тракаха шумно. Допирът с Молашар сякаш изсмукваше

запасите й от телесна топлина.

Наоколо бе тъмно, но въпреки това Молашар вземаше уверено по две стъпала на

веднъж. След като направи един пълен кръг по вътрешната страна на кулата, Молашар

спря. Магда усети че се притискат в стената на нишата, чу дращене на камък в камък и

изведнъж я заля светлина.

— Магда!

Беше гласът на баща й. Докато очите й привикваха с ярката светлина, тя почувства,

че я поставят на крака и после ръцете я пуснаха. Протегна ръка по посока към гласа и

напипа дръжката на количката. Сграбчи я, вкопчи се в нея и се придърпа като моряк,

докопал спасително парче дърво.

— Какво правиш тук? — запита я баща й с остър, яден шепот.

— Войниците… — беше всичко, което успя да промълви тя. Погледът й най-сетне

се проясни и тя видя, че баща й я гледа със зяпнала от учудване уста.

— Измъкнаха те от страноприемницата?

Тя поклати глава.

— Не. Аз се спуснах долу.

— Но защо правиш такива глупости?

— Защото не исках да те оставям насаме с него — Магда не си даде труд да сочи

Молашар. Ясно беше за кого говори.

След пристигането им в стаята беше притъмняло видимо. Знаеше, че Молашар е

някъде зад нея в сянката на нишата, но нямаше сили да погледне натам.

— Двама есесовци ме хванаха — продължи тя. — Вкараха ме в една стая. Искаха

да…

— Какво стана? — извика баща й с разширени очи.

— Аз бях… — Магда погледна през рамо към сянката отзад — … спасена.

Баща й продължи да я гледа, но в очите му сега не се четеше уплаха или

загриженост, а нещо друго — недоверие.

— От Молашар?

Тя намери сили да го погледне. Стоеше в сянката на нишата, загърнат в мрак,

видение от кошмар, лицето му едва се различаваше, но очите бяха все така ярки. Кръвта

по кожата му беше изчезнала, сякаш е била абсорбирана вътре. Или може би избърсана.

Магда потрепери.

— Ето че развали всичко! — ядно заяви баща й. — Открият ли телата на убитите,

майорът ще стовари върху ми своя гняв! И всичко заради теб!

— Дойдох, за да съм с теб — подскочи като ужилена Магда. Защо й се гневеше?

— Не съм те молил да идваш! Не исках да си тук преди, не искам и сега да си тук.

— Татко, моля те!

Той посочи със закривен пръст към отвора в стената.

— Тръгвай си, Магда! Имам прекалено много работа,а времето ми е малко!

Нацистите всеки миг ще нахлуят тук, за да ми поискат обяснение за убитите, а аз нямам

никакъв отговор! Трябва да говоря с Молашар преди да се появят!

— Татко…

— Върви!

Магда стана и го загледа. Как можеше да й говори по този начин? В очите й

напираха сълзи, искаше й се да го помоли, да извоюва ако трябва със сила някакво

съгласие от него. Но не можеше. Не можеше да му се възпротиви, дори пред Молашар.

Той й беше баща и макар да осъзнаваше, че е несправедлив към нея, не смееше да възрази.

Магда се обърна рязко изтича покрай неподвижната фигура на Молашар. Плочата се

затвори зад нея и отново я обгърна мрак. Опипа полата си, но фенерчето беше изчезнало!

Трябва да е паднало някъде.

Имаше две възможности — да се върне обратно и да помоли баща си за лампа или

свещ, или да се спусне в тъмнината. Тя помисли няколко секунди и се спря на втората

възможност. Не смееше да застане повторно пред баща си. Беше я обидил повече,

отколкото бе предполагала. В него бе настъпила някаква промяна. Изчезнало бе така

присъщото за него добродушие, съчувствието, винаги неделима част от отношението му

към нея. Тази нощ я беше прогонил, сякаш му е чужда. И дори не беше я попитал дали има

с какво да си осветява пътя!

Магда преглътна сълзите си. Не бива да плаче! Но какво й оставаше да прави?

Чувстваше се беззащитна. И най-вече — предадена.

Единствената възможност бе незабавно да напусне крепостта. Тя заслиза,

опипвайки пътя си. Не виждаше нищо, но беше докоснала с лявата си ръка стената и като

се спускаше внимателно и предпазливо, щеше да стигне безпрепятствено основата на

крепостта.

Когато завърши първия кръг, Магда се ослуша за познатия драскащ звук през отвора

към подземията. Но този път не го чу. Вместо това из мрака се носеше друг шум — по-

силен, по-тежък, от по-близко. Тя забави крачка, докато стигна отвора и почувства

течението идващо през него. Докато слушаше, шумът се усили.

Като че ли нещо се влачеше, пълзеше, тътреше и при тази мисъл зъбите й затракаха,

а засъхналият й език се лепна за небцето. Това не бяха плъхове… а нещо много по-голямо.

Шумът идеше от най-плътния мрак, вляво от нея. Някъде отгоре и вдясно се прецеждаше

слаба светлина, но тя не стигаше до мястото, откъдето идеше шумът. Толкова по-добре.

Магда не искаше да види какво има там.

Тя размаха ръка в отвора и за един ужасяващ миг не можа да напипа отсрещната

стена. Сетне ръката й опря студената, солидна, така приятна на допир стена и тя

продължи надолу, по-бързо от преди, пренебрегвайки опасността, с разтуптяно сърце и

сподавено дишане. Ако онова, което се движеше из подземието наближаваше отвора,

Магда искаше да е колкото се може по-далеч от него.

Спускането й се стори безкрайно дълго. Магда току поглеждаше назад в мрака,

повече инстинктивно, защото нищо не можеше да види. Когато стигна дъното, забеляза

сиянието на триъгълния отвор и мъглата отвъд него. Излезе навън, затръшна плочата и

пое облекчено въздух.

Едва след като се успокои, Магда си даде сметка, че макар да бе напуснала

крепостта, все още се намираше в пределите на злокобната й атмосфера. Тази сутрин

усещането се простираше до прага, а сега стигаше отвъд стените. Тя пое в мрака,

препъвайки се в камъните. Едва когато стигна реката почувства, че зловещата аура е

останала зад нея.

Изведнъж над нея се чуха приглушени крясъци и мъглата бе осветена от далечно

сияние. В крепостта бяха запалени всички светлини. Някой трябва да е открил телата на

двамата убити.

Магда се отдалечаваше с бърза крачка. Допълнителната светлина не представляваше

заплаха, защото не достигаше до нея. Тя се прецеждаше едва-едва, подобно на достигащи

до дъното на блатото слънчеви лъчи. Част от нея улавяше и задържаше мъглата, която от

това ставаше сякаш по-плътна и я прикриваше по-добре. Магда нагази в реката без да си

прави труда да се събува — искаше колкото се може по-скоро да напусне района на

крепостта. Сянката на моста премина над нея и не след дълго тя стигна основата на

каменистия хълм. Спря за малко да си поеме дъх и после се заизкачва, докато стигна

горните слоеве на мъглата. Пелената почти беше изпълнила клисурата и върхът на склона

бе само на няколко метра над нея. Веднага след като пресече открития участък Магда

почувства, че е в безопасност.

Затича се, леко приведена и навлезе в храстите, без да забавя ход. Някакъв корен се

уплете в крака й, Магда полетя напред и падайки, удари лявото си коляно в един издаден

камък. Тя присви ударения крак към гърдите си и захлипа, преглъщайки сълзите и

болката. Плачеше от яд към баща й, от облекчение, че се е измъкнала невредима от

Загрузка...