непроницаем мрак. По стените се виждаха светещи петна. Вгледа се и откри, че блестят

изображенията на кръстове, които приличаха на талисмана. Сиянието им се усилваше,

когато ги доближаваше и постепенно отслабваше, след като ги подминаваше, откликвайки

на предмета в ръката му.

Теодор Куза крачеше по централния коридор завладян от страхопочитание. Никога

досега не бе се доближавал така непосредствено до свръхестественото. И никога вече

нямаше да гледа на света и мястото си в него по начина, по който го правеше доскоро.

Замисли се затова, колко заслепен е бил, когато мислеше че знае всичко, ала не виждаше

дори капаците пред очите си. Сега завесата бе вдигната и около него имаше цял един нов

свят.

Той притисна увития талисман към гърдите си, чувствайки близостта на

свръхестественото… но и пропастта, деляща го от неговия Бог. И какво бе направил този

Бог за своя народ? Колко хиляди, милиони бяха загинали през последните години,

зовейки името му, без да получат отговор?

Скоро на молбите им щеше да бъде отвърнато и Теодор Куза беше съпричастен в

наближаването на този миг.

Докато се изкачваше към двора, завладя го неясно безпокойство и той спря някъде

по средата на пътя. Проследи с поглед спускащата се надолу пелена на мъглата, а мислите

му се гонеха объркано.

Наближаваше кулминацията на неговия живот. Най-сетне ще може да направи нещо,

да заеме активна позиция срещу нацистката заплаха. Защо тогава не можеше да се отърве

от усещането, че нещо не е наред? Трябваше да признае, че го ядат съмнения за Молашар, макар да нямаше нищо конкретно. Всички детайли съвпадаха…

Съвпадаха ли? Имаше нещо много странно във формата на талисмана — толкова

напомняше онзи кръст, от който Молашар се боеше. Но може би това бе молашаровият

начин за прикритие — придал му е форма, подобна на свят предмет, за да хвърли прах в

очите на преследвачите си — също както бе сторил с крепостта. Ами нескритото

нежелание на Молашар да се доближава до талисмана, настояванията му Куза незабавно

да го изнесе от крепостта? Ако талисманът наистина бе толкова важен за Молашар, ако в

действителност той бе източника на неговата сила, защо сам не му намери скривалище?

Бавно, механично, Куза изкачи последните стъпала към двора. На върха примижа, за

да свикне със сивкавата светлина на предизгревното утро и веднага намери отговора на

всички въпроси. Дневната светлина! Разбира се! Молашар не можеше да се придвижва

през деня на открито и затова се нуждаеше от помощта на друг! Какво облекчение да

забрави всички съмнения — дневната светлина обясняваше всичко!

Докато очите му се адаптираха към сиянието на утрото, той погледна към отвъдния

край на потъналия в руини двор и забеляза, че някой го чака при вратата. В един

ужасяващ миг си помисли, че един от часовоите е избягнал кланицата, но веднага

забеляза, че фигурата е твърде дребна, за немски войник.

Беше Магда. Изпълнен с радост, той забърза към нея.

От входа на крепостта, Магда плъзна поглед из вътрешния двор. Цареше пълно

мълчание и пустош, навсякъде се виждаха следи от снощната битка — брезентът и

вратите на камионите бяха надупчени от куршуми, стъклата им бяха изпочупени, дупки

по стените на крепостта, над разбитите генератори се виеше дим. Нищо не помръдваше.

Ниско над двора се стелеше непрогледна мъгла и Магда си помисли, че тя скрива

засъхналата по земята кръв.

Зачуди се какво ли прави тук, потръпваща в утринния хлад, очакваща баща си, който

би могъл да държи в ръцете си съдбата на света. Едва сега, когато за пръв път бе получила

възможност да обмисли онова, което й бе разказал Глен — Глекен — в душата й започна

да се прокрадва съмнение. Думите прошепнати в мрака, губеха тежестта си на дневна

светлина. Толкова лесно бе да повярва на Глекен, докато чуваше гласа му и го гледаше в

очите. Но сега, далеч от него, останала сама и чакаща… тя изпитваше несигурност.

Струваше й се безумие — необятни, невидими, непознати сили… Светлина…

Хаос… в схватка за власт над човечеството! Абсурдно! Това бе присъщо по-скоро за

приказките, трескав сън на наркоман!

И въпреки това…

… имаше Молашар — или Рашалом, или както се наричаше в действителност. Той

не беше сън, но не беше и човек, нито пък каквото и да било, познато или срещано от нея.

И със сигурност беше олицетворение на злото. Знаеше го още от първия миг, когато я бе

докоснал.

А освен това — имаше и Глекен — ако това бе истинското му име — който не

изглеждаше зъл, но не беше изключено да е умопобъркан. Беше реален и притежаваше

острие от меч, което излъчваше сияние и изцеляваше смъртоносни рани. И тя го бе видяла

с очите си. На всичко отгоре той нямаше отражение…

А може би тя е обезумяла?

Не, не е обезумяла. Ако наистина светът е изправен пред гибел, тук, в този затънтен

планински проход, тогава на кого да повярва? На Рашалом, прекарал близо пет века

зазидан в стената и сега заканващ се да сложи край на хитлеровото господство и неговите

жестокости? Или на червенокосия мъж, любовта на нейния живот, който я бе излъгал за

толкова много неща, дори за името си? И когото собствения й баща обвиняваше, в

сподвижничество с нацистите?

Защо всичко това се струпа на мен?

Защо именно тя трябваше да направи избора, когато всичко е толкова объркано? На

кого да повярва? На баща си, комуто е вярвала цял живот, или на непознатия, успял да

вдъхне живот в нея на чувства, за чието съществуване не бе предполагала дори? Не беше

честно!

Тя въздъхна. Никой не обещавал животът да е честен.

Трябваше да реши. И то бързо.

Спомни си за последните думи на Глен: Каквото и да правиш, не пристъпвай в

крепостта! Там сега е царството на Рашалом.

Но тя знаеше, че трябва да пресече прага. Зловещият ореол, обгърнал крепостта,

правеше невероятно трудно дори само доближаването до нея. Трябваше да почувства сама

какво е вътре. Това ще й помогне да реши.

Тя вдигна крак, после се поколеба. Пот се стелеше по тялото й. Всичко в нея се

съпротивляваше, но друг избор нямаше. Стиснала зъби, тя затвори очи и прекрачи прага.

Злото избухна насреща й, отне дъха й, сви стомаха й на възли и я накара да се

люшне. Беше по-силно, по-интензивно отвсякога. Тя замря, жадуваща да се обърне и

побегне. Успя да се пребори с това желание, а след това почувства, че е готова да се

изправи срещу бурята от зла прокоба, която бушуваше около нея. Дори въздухът, който

поемаше потвърждаваше онова, което вече знаеше — нищо добро няма да се роди в тази

крепост.

И именно тук, отвъд прага трябваше да срещне баща си. Да го спре, ако носи със

себе си дръжката на меча.

Погледът й бе привлечен от движение в двора. Баща й бе излязъл от входа към

подземието. Спря, огледа се за миг, сетне я забеляза и забърза към нея. Необходими й

бяха няколко секунди за да възприеме гледката на тичащия през руините инвалид и едва

след това тя забеляза, че дрехите му са покрити с кал. В ръцете си държеше набързо увит в

парцали пакет.

— Магда! Получих го! — извика той и спря задъхан пред нея.

— Какво получи, татко? — гласът й прозвуча уморено. Но вътрешно трепереше,

очакваща отговора.

— Талисманът на Молашар — източника на неговата сила!

— Откраднал си го от него?

— Не. Той ми го даде. Трябва да го скрия на безопасно място, докато той е в

Германия.

Магда почувства, че изстива отвътре. Баща й се готвеше да изнесе нещо от

крепостта, точно както бе предположил Глекен.

Трябваше да знае как изглежда.

— Искам да го видя.

— Сега няма време. Трябва да…

Той понечи да я заобиколи, но Магда застана на пътя му, задържайки го в границите

на крепостта.

— Моля те! Покажи ми го!

Той се поколеба, втренчил питащ поглед в лицето й, след това дръпна парцалите и й

позволи да надникне.

Онова, което видя вътре накара дъха и да секне. О, Боже! Очевидно беше много

тежък, по всяка вероятност изкован от злато и сребро — съвсем като вградените в стената

кръстове. На върха си имаше отвор, отговарящ по размери на клина в долната част на

острието, което носеше Глекен.

Това бе дръжката на неговия меч. Дръжката… ключа към крепостта… единственият

предмет, който прегражда Молашар от света. Магда разглеждаше талисмана, баща й каза

нещо, но тя не го чу. Думите не можеха да стигнат до нея. Всичко което чуваше, бе

разказа на Глекен за онова, което ще стане със света, ако Рашалом бъде пуснат на свобода.

Всяка нейна клетка се противеше на това, което й предстоеше, но нямаше друг избор.

Трябваше да спре баща си, на всяка цена.

— Върни се обратно, татко — рече тя, търсейки в очите му поне искрица от онзи,

предишния човек, когото бе обичала през целия си живот. — Остави талисмана в

крепостта. От самото начало Молашар те е лъгал. Това не е източникът на неговата сила

— талисманът е единственото нещо, което е в състояние да издържи на силата му!

Молашар е враг на всичко добро в този свят! Не бива да го пускаш на свобода!

— Глупости! Та той вече е свободен! И е на наша страна — виж какво направи с

мен! Аз мога да вървя!

— Но само до там, докъдето си тръгнал. Само за да изнесеш талисмана от крепостта

— защото докато дръжката е зад стените и той не може да си тръгне!

— Лъжи! Молашар ще убие Хитлер и ще премахне лагерите на смъртта!

— Той се храни от лагерите на смъртта, татко! — все едно, че разговаряше с глух. —

Веднъж в живота си ме послушай! Повярвай ми! Направи това, което ти казвам! Не

изнасяй талисмана от крепостта!

Той продължи напред, без да й обръща внимание.

— Пусни ме да мина!

Магда опря ръце в гърдите на човека, който я бе отгледал, възпитал и дал всичко от

себе си за нея.

— Послушай ме, татко!

— Не!

Магда напрегна мускули и го блъсна назад с всичка сила. Мразеше се затова, но

нямаше друга възможност. Трябваше да престане да мисли за него, като за инвалид — той

беше здрав и силен — и изпълнен с решимост също като нея.

— Вдигаш ръка на баща си? — запита той с дрезгав, злобен глас. На лицето му

пламтеше гняв и изненада. — Това ли научи след прекараната нощ в прегръдките на твоя

червенокос любовник? Аз съм твой баща! Заповядвам ти да ме пуснеш!

— Не, татко — отвърна тя със сълзи на очи. Никога досега не беше дръзвала да му

противоречи, но трябваше да го стори — не само заради тях двамата, но и заради целия

свят.

Гледката на сълзите й го смути. За миг чертите му се смекчиха и той отново бе

предишния човек. Отвори уста да заговори, после я хлопна. Ръмжейки яростно, Куза се

хвърли напред и замахна с дръжката към главата й.

Рашалом чакаше неподвижно в подземната галерия, обгърнат в мрак. Тишината се

нарушаваше единствено от шума на лазещите по труповете на двамата офицери плъхове,

които бе запратил в калта веднага, след като недъгавия бе отнесъл прокълнатата дръжка.

Скоро тя ще е вън от крепостта и той отново ще е свободен.

И тогава гладът му ще бъде утолен. Ако наистина е вярно онова, което му бе казал

недъгавият и което бе научил от немските войници, тогава Европа отново се бе

превърнала в средище на човешкото страдание. А това означаваше, че след дълги години

на борба и тежки загуби от Глекен, съдбата му най-сетне наближаваше звездния си миг.

Беше решил, че всичко е загубено, когато Глекен го бе зазидал в крепостта, но в края на

краищата, победата щеше да е негова. Човешката алчност го бе освободила от тясната

килия, която бе обитавал близо пет века. Човешката омраза и жаждата за власт щяха да го

дарят със сила, за да стане властелин на планетата.

Той чакаше. Но гладът му бе все така незадоволен. Не идваше очакваният прилив на

сила. Нещо не беше наред. Недъгавият досега два пъти да е излязъл от крепостта. Три

пъти дори!

Нещо никак не беше наред. Той разшири взора си, докато почувства присъствието

на дъщерята на недъгавия. Тя ще трябва да е причината за забавянето. Но защо? Едва ли

би могла да знае…

… освен ако Глекен й е разказал всичко за талисмана, преди да умре.

Рашалом махна едва доловимо с ръка и зад него труповете на майор Кемпфер и

капитан Вьорман се изправиха на крака и зачакаха, неподвижно.

Завладян от хладен гняв, Рашалом се отправи към изхода на галерията. Нямаше да е

трудно да се справи с дъщерята. Двата трупа провлачиха крака след него. Следваше ги

цяла армия от плъхове.

Магда гледаше ужасена как над главата й с убийствена сила се спуска сребърно-

златната дръжка. Нито за миг не бе предполагала, че баща й е в състояние да й причини

зло. Но ето че сега се опитваше да я убие. Спаси я инстинктът за самосъхранение — в

последния миг тя отстъпи назад, сетне се хвърли в краката му и го събори. Стовари се

върху него, вкопчила пръсти в металната дръжка, изви я и я изтръгна от ръцете му.

Той заби нокти в кожата й, драскайки като обезумяло животно, мъчеше се да докопа

отново дръжката и крещеше:

— Дай ми я! Дай ми я! Всичко ще развалиш!

Магда скочи на крака и отстъпи назад, стиснала с две ръце излятата от злато

ръкохватка. Намираше се ужасно близо до прага, но въпреки това бе успяла да задържи

талисмана в пределите на крепостта.

Баща й също се изправи на крака и се втурна към нея, разперил ръце. Магда отскочи

встрани, избягвайки директното стълкновение, но той успя да я хване за лакътя и я

завъртя. В следния миг скочи отгоре й, удари я в лицето и закрещя неистово.

— Татко, спри! — извика тя, но той сякаш не я чуваше. Беше като побесняло

животно. В мига, когато свиваше изкаляните си нокти пред очите й, тя замахна с

металната дръжка без да мисли какво прави — движението беше почти автоматично. —

Спри!

Призля й, когато чу звука от съприкосновението на метала с черепа му. Изумена, тя

се отдръпна назад, а баща й се строполи, изчезвайки в мъглата под нея.

Какво направих?

— Защо ме принуди да те ударя? — изпищя тя над неподвижното му тяло. — Не

можа ли поне този път да ми се довериш? Поне веднъж?

Трябваше да го изведе навън — поне на няколко крачки отвъд прага. Но преди това

да се освободи от дръжката, да я остави някъде в крепостта. Сетне ще се помъчи да изнесе

баща си навън, в безопасност.

Отвъд двора чернееше входът към подземието. Би могла да я хвърли долу. Тя се

втурна към него, но замря по средата на пътя. Някой се изкачваше по стълбите.

Рашалом!

Изглеждаше сякаш се носи над стълбите, приличаше на огромна мъртва риба,

надигаща се от дъното на езерото. При вида й, очите му се превърнаха в пламтящи сфери

от ярост, които я пронизваха. Той оголи зъби и се плъзна над мъглата към нея.

Магда не отстъпи. Глекен й бе казал, че в дръжката се крие сила, по-голяма от тази

на Рашалом.

Нещо се раздвижи зад гърба на чудовището. От входа излязоха две човешки фигури,

с отпуснати, мъртвешки бледи лица. Магда ги разпозна незабавно — капитанът и

ужасният майор. Не се нуждаеше от по-внимателен поглед за да установи, че са мъртви.

Глекен й бе разказал за ходещите мъртъвци и тя донякъде бе подготвена, но въпреки това

кръвта замръзна в жилите й при вида им. Ала колкото и да бе странно, все още се

чувстваше в безопасност.

Рашалом спря на десетина крачки от нея и бавно вдигна ръце, като че ли разперваше

крила. Първоначално нищо не се случи. След това Магда забеляза раздвижване в мъглата, която покриваше двора на крепостта и се виеше около краката й. Навсякъде около нея се

надигнаха ръце, сграбчвайки във въздуха, последваха ги глави и сетне тела. Подобно на

злокобни и страховити гъби разцъфващи над мочурливата земя, възкръсваха мъртвите

немски войници.

Магда видя опустошените им тела, разкъсаните им гръкляни, но дори сега не

отстъпи назад. В ръцете си стискаше дръжката. Глекен й бе казал, че само тя е в

състояние да неутрализира растящата сила на Рашалом. И тя му вярваше. Нямаше друг

избор!

Труповете се подредиха от двете страни на Рашалом. Никой не помръдваше.

Може би се страхуват от дръжката! — помисли си с разтуптяно сърце Магда. —

Сигурно не ще посмеят да ме доближат!

И тогава тя забеляза странни дребни вълни сред мъглата, около краката на

труповете. Погледна надолу. Там където млечнобялата пелена се разсейваше, виждаха се

пълзящи дребни фигури — сиви и кафяви. Плъхове! Отвращение се надигна в гърлото й и

заля цялото й тяло. Магда започна да отстъпва. Те се приближаваха към нея, не в плътна

редица, а в хаотично движение от прибягващи и пресичащи пътя си тела. Би могла да

издържи на всичко — дори на ходещите мъртъвци — но не и на плъхове.

Забеляза, че на лицето на Рашалом разцъфна усмивка и разбра, че реакцията й е

била точно, каквато той е предвиждал — да крачи назад и назад, все по-близо до вратата.

Опита се да спре, да наложи на краката си да застанат неподвижно, но те продължиха да

отстъпват пред плъховете.

От двете й страни я заобиколиха черни стени — намираше се в арката. Още няколко

крачки и ще е отвъд прага… и Рашалом ще получи свободата си.

Магда затвори очи и спря.

До тук, рече си тя. Нито крачка назад… нито крачка… нито крачка… — повтаряше

тя отново и отново, докато нещо докосна крака й и сетне отскочи. Нещо малко и покрито

с козина. Още едно. И още едно. Тя прехапа устни за да не изпищи. Дръжката не

действаше! Плъховете я атакуваха! Скоро ще я покрият цялата.

Завладяна от паника, тя отвори очи. Рашалом бе съвсем наблизо, вперил бездънните

си очи в нейните през раздрипаната мъгла, зад него бе настръхнал мъртвешкият легион, а

всичко наоколо бе покрито с телата на гадините. Той ги тласкаше напред, принуждаваше

ги да се катерят по краката й. Магда чувстваше, че всеки миг ще изгуби контрол над себе

си и ще побегне назад… вътре в нея се надигаше все по-неовладяем ужас, готов да

погълне всичко, на което бе решена… дръжката не ме защищава! Тя понечи да се втурне

назад и после замря. Плъховете я докосваха, но не я хапеха, нито пък дращеха. Допираха

се в нея, сетне побягваха. Сигурно заради талисмана! Той беше в ръцете й и Рашалом

губеше контрол върху плъховете в мига, когато я достигаха. Магда пое дълбоко и направи

опит да се успокои.

Не могат да ме ухапят. Не могат да ме докоснат за повече от един миг. Най-много се

страхуваше да не изпълзят нагоре по краката й. Сега вече знаеше, че не ще го сторят. И

стоеше неподвижно и уверено.

Рашалом трябва да го е почувствал. Той се намръщи и направи знак с ръка.

Труповете отново се размърдаха. Заобиколиха го, сетне оформиха плътна стена от

движеща се мъртвешка плът и провлачиха крака напред, приближавайки я сантиметър по

сантиметър. Очите им бяха широко отворени, гримасите им озъбени и страшни. В

движенията им не се долавяше някаква особена заплаха, нито омраза или дори конкретна

цел. Не бяха нищо повече от мъртва плът. Но се приближаваха! Ако бяха живи, дъхът им

вече щеше да я стига. Някои от тях миришеха така, сякаш са започнали да се разлагат.

Тя отново затвори очи, борейки се с проклетата слабост, сковала краката й и

притисна дръжката към гърдите си.

… нито крачка назад… нито крачка… назад… заради Глекен… заради мен…

заради онова, което е останало от татко… заради всички… нито крачка назад…

Нещо тежко и хладно се отпусна върху нея. Тя се люшна назад, надавайки вик на

изненада и отвращение. Най-близките до нея трупове един по един се отпускаха и падаха

върху й. Още един се стовари отгоре й и тя отстъпи. Извъртя се, позволявайки му да се

плъзне покрай нея. Магда осъзна какво е намислил Рашалом — щом не може да я

изплаши та сама да избяга от крепостта, той възнамеряваше да я изблъска, хвърляйки в

атака своята армия от нежива плът. И успяваше. Деляха я само няколко сантиметра.

Още няколко трупа се стовариха отгоре й и тогава Магда се реши на отчаян ход.

Стисна златната ръкохватка с две ръце и я завъртя в широк полукръг пред себе си,

допирайки я в мъртвата плът на труповете пред нея.

Ослепително ярки блясъци и съскащ звук изригнаха при допира с труповете, кисел,

жълтобял дим подразни ноздрите й… а труповете потрепериха в конвулсии и се

строполиха като марионетки с прерязани конци. Тя направи крачка напред, замахвайки с

дръжката, отново блеснаха светлини, чу се познатото съскане и звукът на падащи трупове.

Дори Рашалом отстъпи крачка назад.

Магда си позволи едва доловима, мрачна усмивка. Най-сетне пространството

наоколо й бе достатъчно за да си поеме свободно дъх. Имаше оръжие и осъзнаваше как

трябва да го използва. Забеляза, че погледът на Рашалом се измества вдясно и се обърна, за да види какво е привлякло вниманието му.

Татко! Беше дошъл на себе си, изправил се на крака и се подпираше на стената на

арката. Магда почувства, че й призлява при вида на шуртящата по челото му кръв — от

удара, който тя му бе нанесла.

— Ти! — извика Рашалом, сочейки баща й. — Вземи талисмана от нея! Тя е на

страната на врага!

Магда забеляза, че баща й поклаща глава и сърцето й се изпълни с внезапна

надежда.

— Не! — гласът на баща й бе слаб и дрезгав, но въпреки това отекна в каменните

стени наоколо. — Видях всичко! Ако това, което държи в ръцете си наистина е изворът на

твоята мощ, едва ли се нуждаеш от моята помощ, за да си го получиш. Вземи си го сам!

Магда знаеше, че никога досега не е била толкова горда с баща си, както в този

момент, когато той се бе изправил срещу чудовището, опитало се до го лиши от душа. И

почти бе успяло. Тя отри сълзите си и се усмихна, като едновременно поемаше и му

даваше сила.

— Неблагодарник! — изсъска Рашалом, с лице, изкривено от гняв. — Ти ме излъга!

Добре тогава — кажи добре дошла на болестта ти! Потопи се в своята болка!

Баща й се строполи на колене, с мъчителни стенания. Държеше ръцете си изпънати

напред и ги гледаше как побледняват и се вдървяват отново в закривена хватка, която до

вчера ги правеше безполезни. Гръбнакът му се изви и се сгърчи напред. Бавно, с агония

извираща от всяка пора на кожата, тялото му се смали до предишните размери. Когато

всичко свърши, той остана да лежи, хленчейки в гротескна пародия на ембрионална поза.

Магда коленичи до него, надавайки вик на ужас.

— Татко!

Струваше й се, че долавя физически болката му.

Но въпреки всичко преживяно, баща й не помоли за милост. Това изглежда разгневи

още повече Рашалом. Надавайки пронизителни писъци, плъховете се втурнаха напред и

заливайки като вълни тялото на баща й и го разкъсваха с дребните си зъби.

Магда забрави всичко и замахна с дръжката към плъховете, покосявайки редиците

им. Но за всеки десет, които отблъскваше, нови сто впиваха резци в плътта на баща й. Тя

заплака, обливайки се в сълзи и призовавайки за божията намеса на всички езици, които

знаеше.

Единственият отговор дойде от Рашалом, подигравателно пошепване в ухото й:

— Хвърли дръжката през вратата и ще го спасиш! Запрати това нещо отвъд стените

и той ще живее!

Магда си наложи да не му обръща внимание, но дълбоко в себе си чувстваше, че

Рашалом вече е победил.Не можеше да позволи на ужаса да продължава — гадините щяха

да изядат баща й жив! А тя беше напълно безпомощна. Не й оставаше нищо друго, освен

да се откаже от всичко.

Все още не. Плъховете не хапеха нея, а баща й.

Тя се хвърли към него, прикри го с тялото си и пъхна дръжката по между им.

— Той ще умре! — шептеше омразният глас. — Той ще умре и за всичко ще бъдеш

виновна само ти! Вината ще е твоя! Само твоя…

Гласът на Рашалом внезапно секна, после се разнесе нечовешки крясък — изпълнен

с гняв, страх и недоверие.

— ТИ!

Магда изви глава и видя Глекен — слаб, блед, покрит със засъхнала кръв, подпрял

се на стената на арката, само на няколко крачки от тях. Никой на този свят не би желала

да види повече от него тъкмо сега.

— Знаех, че ще дойдеш.

Но ако се съдеше по външния му вид, цяло чудо бе, че е успял да пресече моста. В

състоянието, в което се намираше, беше направо невъзможно да издържи срещу Рашалом.

Но въпреки това бе дошъл. В едната си ръка стискаше острието на меча, а другата

протягаше към нея. Думите бяха излишни. Тя знаеше за какво е дошъл и знаеше какво се

иска от нея. Отдръпна се от баща си и постави дръжката в ръката на Глекен.

Някъде зад нея, гласът на Рашалом прерасна във вой:

— Нееееееее!

Глекен я надари с отпаднала усмивка, сетне с едно единствено ловко движение

обърна меча с острието надолу и постави дръжката върху клина. В мига, когато дръжката

хлопна на мястото си с отчетлив, плътен звук, блесна ослепителна светлина. По-ярка от

лятно слънце, тя започна да се разширява като кълбо от Глекен и меча му, за да бъде

уловена и отразена от вградените в стената на крепостта негови изображения.

Светлината удари Магда сякаш бе плътна като полъх от пещ, едновременно добра и

чиста, суха и топла. Сенките изчезнаха от всичко наоколо, което бе погълнато в

ослепителното сияние. Мъглата се стопи, сякаш никога не я е имало. Плъховете се

разбягаха с уплашени писъци. Снопове светлина пронизаха изправените наоколо трупове,

поваляйки ги като изсушени дървета. Дори Рашалом се люшна назад, прикрил очите си с

ръце.

Беше се завърнал истинският господар на крепостта.

Светлината постепенно избледня, прибирайки се в меча и не след дълго Магда

можеше да вижда отново. Първото което забеляза бе Глекен — облечен в същите

парцаливи и разкъсани дрехи, но променен до неузнаваемост. Изчезнала бе и последната

следа от умората, слабостта и болката. Отново пред нея стоеше мъж изпълнен със сила,

излъчващ страховита мощ и непоколебима решителност. А очите му горяха така яростно,

така неумолимо и заплашително, че я накараха да почувства облекчение от факта, че е

приятел, а не е враг. Това бе мъжът, който бе предвождал силите на Светлината срещу

Хаоса преди хилядолетия… мъжът, когото обичаше.

Глекен изправи сглобения наново меч пред себе си, а руническите знаци се мятаха в

бесен танц по металното острие. Сините му очи блеснаха, когато се извърна към нея и я

поздрави.

— Благодаря, милейди — произнесе почти нежно той. — Знаех, че си смела, но не

предполагах, че си толкова безстрашна.

Магда разцъфна от благодарност. Милейди… той ме нарече своя дама.

Глекен махна към баща й.

— Изведи го през вратата. Ще ви пазя, докато пресечете моста.

Магда почувства, че коленете й треперят, докато се изправяше. Огледа се, за да

забележи наоколо разхвърляни в безпорядък трупове. Рашалом бе изчезнал.

— Къде е…

— Аз ще се погрижа за него — прекъсна я Глекен. — Но първо трябва да се убедя,

че си в безопасност.

Магда се наведе, вдигна баща си, чието тяло бе възвърнала предишната си болнава

лекота и го изтегли отвъд прага, на моста. Дишането му бе съвсем повърхностно. Кървеше

от дузина малки рани. Тя се зае да попива кръвта с полата си.

— Сбогом, Магда.

В гласа на Глекен се долавяше страшна нотка на безвъзвратност. Вдигна глава и

видя, че той я гледа с безмерна тъга.

— Сбогом? Къде отиваш?

— Да сложа край на една война, която трябваше да приключи в друга, отдавна

отминала епоха — гласът му потрепери. — Бих искал…

Ужас скова тялото й.

— Ще се върнеш при мен, нали?

Глекен се обърна и пое в двора.

— Глекен?

Фигурата му се изгуби в разкритата паст на кулата. Викът й отекна в стените.

— Глекен!

29

В кулата цареше мрак. Много по-плътен от обикновена сянка, той бе черен и

непроницаем, какъвто само Рашалом можеше да спуска. Мракът обгърна Глекен, но

червенокосият не беше напълно безпомощен срещу него. Руническият меч започна да сияе

с бледосиня светлина, още щом бе пристъпил в кулата. Изображенията на дръжката,

вградени в стените откликнаха незабавно на присъствието на оригинала и се озариха в

жълтобял пламък, който пулсираше бавно, сякаш под ритъма на исполинско, далечно

сърце.

Магдиният вик бе последвал Глекен вътре, той спря в основата на кулата и се

помъчи да приглуши болката, която се бе пробудила в сърцето му, уверен че ако се

вслуша, силите му ще намалеят. Трябваше да прекъсне тази нишка, също както бе

прекъснал всички останали връзки със света извън крепостта. Сега бяха само той и

Рашалом. Идеше краят на хилядолетния им конфликт. И той щеше да се погрижи за това.

Остави силата, която извираше от блестящият меч да проникне до всяка клетка на

тялото му. Колко хубаво бе да го стиска отново — сякаш си е възвърнал изгубена част от

тялото. Но дори силата на меча не можеше да разсече възела на отчаянието, стегнат

дълбоко в душата му.

Днес нямаше да спечели. Дори и да убие Рашалом, победата щеше да му коства

всичко… защото щеше да го лиши от смисъл на продължителното му съществуване.

Силата, на която бе служил, повече не ще се нуждае от него.

Ако успее да срази Рашалом…

Той избута мислите си на заден план. Не можеше да си позволи колебание преди

началото на схватката. Трябва да запали в себе си желанието за победа — само така

изходът ще е благоприятен. А победата бе единственият изход.

Глекен се огледа. Почувства, че Рашалом е над него. Но къде? В тази посока не

можеше да избяга.

Глекен изтича по стълбите на втория етаж, спря се там, огледа се предпазливо,

изострил сетивата си докрай. Все още усещаше, че Рашалом е над него, но дори и тук

черният въздух бе наситен със заплаха. Кръстовете по стените пулсираха равномерно,

като фарове в непрогледна мъгла. Вдясно от него се виждаха неясните очертания на

стълбите за третия етаж. Нищо не помръдваше.

Той пое натам, после спря. Изведнъж около него всичко се раздвижи. Огледа се, за

да открие че е наобиколен от тълпа черни сенки, едни се надигаха от пода, а други се

прокрадваха откъм ъглите. Глекен завъртя меча, покосявайки дузина немски трупове.

Значи… Рашалом не е бил сам в отстъплението си.

Труповете отново се нахвърлиха върху него, а Глекен застана така, че стълбите към

горния етаж да са отзад. Не се страхуваше от мъртъвците — познаваше добре

възможностите и мащабите на рашаломовата сила и бе запознат с всичките му трикове.

Тези възкръснали парчета месо не можеха да му причинят вреда.

И все пак го изненадваха. Какво се надяваше да спечели Рашалом с подобно смешно

представление?

Без някакво видимо усилие тялото на Глекен се приготви за схватката — той

разтвори крака, извърна се полу-наляво и изпъна меча пред себе си, стиснал дръжката с

две ръце — а труповете се приближаваха. Не се налагаше да влиза в бой с тях, знаеше, че

може да пресече редиците им и да ги накара да се строполят само с едно докосване. Но

това не беше достатъчно. Инстинктът му на боец го подтикваше да влезе в схватка с тях. И

Глекен съвсем съзнателно се поддаде на този призив. Жадуваше да нанася удари срещу

всичко, свързано с Рашалом. Тези мъртви германци ще подхранят огъня, от който се

нуждаеше за последната среща с техния господар.

Труповете бяха набрали инерция и все повече свиваха кръга около него, с разперени

ръце и извити като нокти пръсти. Глекен изчака да го наближат, после завъртя меча в

кръг, а зад него започнаха да падат ръце и глави. Острието си озаряваше с ярко бяла

светлина по цялата си дължина всеки път, когато влизаше в допир, а сетне пронизваше без

съпротива мъртвата плът, съпроводено от съскащият звук и виещият се нагоре жълтеникав

дим, докато труповете се свличаха един по един на пода.

Глекен се въртеше и удряше, въртеше и удряше, а лицето му бе изкривено в

мъчителна гримаса от кошмарната сцена. Не бледите изображения на идващите към него

лица го тревожеха, нито смрадта лъхаща от тях. Причината беше в тишината. Нямаше

никакви команди от офицери, нито викове на болка или гняв, нито кръвожадни крясъци.

Само влачене на крака, шумът на собственото му дишане, и съскането на меча, всеки път, когато влизаше в действие.

Това не беше битка, а клане на плът. Но редиците продължаваха да напират към

него, неумолимо, безспирно, задните изблъскваха пред себе си предните и кръгът се

свиваше все повече.

Когато половината от труповете се въргаляха в краката му, Глекен отстъпи назад за

да си поеме дъх. Кракът му се закачи в един от падналите зад него и той се залюля,

изгубил равновесие. В същия миг почувства някакво движение над и зад него. Изненадан, Глекен погледна нагоре, за да открие че върху му от горния етаж падаха два кадавъра.

Нямаше време да отскочи. Двата трупа го удариха едновременно и го повалиха на

стълбите. Още преди да ги разблъска, нахвърлиха се и останалите, притискайки го под

близо половин тон мъртва плът.

Глекен запази самообладание, макар с труд да си поемаше дъх под тежестта им.

Оскъдният въздух, стигащ до него бе пропит с вонята на разложена плът, изгоряло месо, засъхнала кръв и екскременти от труповете с разпорени черва. Задавен, полудзадушен, той

напрегна сетни сили срещу неподвижната купчина тела.

Когато се изправяше на колене, Глекен почувства, че каменният под под краката му

се разтърсва. Не знаеше какво би могло да означава това или каква е причината —

единственото, в което не се съмняваше бе, че трябва час по-скоро да се измъкне от тук. С

последно, конвулсивно движение той разблъска телата и се изправи на стълбите.

Отзад се чу оглушително стържене и драскане на камък в камък. Погледна надолу за

да открие, че мястото на стълбите, където преди миг лежеше притиснат бе изчезнало.

Каменната плоча се пропука и се срина надолу, а заедно с нея полетяха и труповете. От

удара с долния етаж в сградата отекна приглушен тътен.

Глекен се подпря разтреперан на стената и пое дълбоко дъх, за да прочисти гърдите

си от вонята на разложено. Имаше някаква причина да го забавят — Рашалом никога не

вършеше нещо просто така — но каква бе тя? Глекен пое към третия етаж и погледът му

бе прикован от някакво движение.Откъм края на дупката, една откъсната ръка бе

започнала да се влачи към него, вкопчвайки пръстите си в пода. Глекен поклати слисано

глава и продължи нагоре, като същевременно се опитваше да отгатне какво ли е намислил

злокобният Рашалом. Някъде по средата на изкачването, Глекен усети че по лицето му се

стеле сипещ се отгоре прах. Той вдигна глава и се притисна до стената, тъкмо на време за

да избегне един падащ каменен блок. Отломъкът се стовари точно на мястото, където

стоеше преди миг.

Само един кратък поглед му бе достатъчен, за да определи, че каменният блок се е

откъртил от вътрешния край на стълбата. Пак работа на Рашалом. Дали Рашалом не бе

намислил да го премаже или осакати? Трябва да знаеше, че по този начин само може да

забави неизбежната схватка.

Но изходът от тази схватка… за него не можеше да се каже, че е неизбежен. Сред

силите, които и двамата владееха, Рашалом досега бе имал преимущество. Най-важна от

силите му бе властта над светлината и мрака и силата да кара животни и бездушни

предмети да се подчиняват на волята му. И най-вече — Рашалом бе недосегаем за каквото

и да е оръжие. С изключение на едно единствено — руническият меч на Глекен.

Глекен не беше чак толкова добре въоръжен. Макар да не остаряваше, нито пък

боледуваше и да притежаваше бушуваща жизненост и свръхестествена сила, той можеше

да бъде сразен, ако получи смъртоносни наранявания. И бе само на косъм от това, когато

падна в клисурата. Никога през изминалите хилядолетия, той не бе усещал така близо

мразовития дъх на смъртта. Успял бе да й се изплъзне, но благодарение помощта на

Магда.

Сега везните бяха изравнени. Съединени в едно бяха дръжката и острието — и

мечът лежеше в ръцете на Глекен. Рашалом владееше по-голяма сила, но бе прикован в

стените на крепостта, не можеше да отстъпи и да потърси среща с Глекен в по-удачен

ден. Трябваше да стане сега! Сега!

Глекен внимателно изкачи третия етаж. Беше пуст — нищо не помръдваше, нищо не

се спотайваше в тъмното. Докато пресичаше площадката към четвъртия етаж, той

почувства, че кулата се разтърсва. Площадката под него се разтресе, напука се и се срина, оставяйки го притиснат до стената, стъпил на малък праг. Той надникна над върховете на

обувките, за да види как масивните каменни блокове се сриват сред облак прах на долния

етаж.

Близо беше, помисли си Глекен и пое дълбоко дъх. Но не съвсем.

Той се огледа. Само площадката бе паднала. Стаите на третия етаж бяха

непокътнати. Обърна се и пристъпи по тесния праг към стълбите за четвъртия етаж. В

мига, когато пресичаше една врата, тя внезапно се отвори и срещу Глекен се хвърлиха

мъртвите тела на двама германски войници. Макар да замръзнаха неподвижно в мига,

когато го докоснаха, силата с която летяха бе достатъчно, за да го отхвърли назад. Само

вкопчените му в ръба на портала пръсти го спасиха от падане, когато тялото му се завъртя

назад.

Неспособни да се хванат за каквото и да било, труповете се стовариха в мрака и

разрухата долу.

Глекен притегли тялото си вътре и си позволи кратък отдих. Този път бе съвсем

близо.

Едва сега започна да се досеща, какво бе намислил неговият вечен враг — да го

тласне в пропастта, а след това да стовари отгоре му вътрешната част на кулата. Дори и да

не го убият тоновете от каменни блокове, щяха поне да го приковат под себе си.

Виж това би свършило работа, помисли си Глекен, докато се оглеждаше за още

спотаени трупове. Успее ли веднъж, Рашалом ще разполага с достатъчно трупове, за да му

изровят сабята. След това ще му е необходим някой минаващ наблизо пътник или селянин

— някой, когото да накара да пренесе меча през прага. Това би свършило работа, но

Глекен усещаше, че Рашалом е намислил нещо друго.

С ужас и отчаяние проследи Магда изчезването на Глекен в кулата. Искаше да се

втурне след него и да го дръпне назад, но баща й се нуждаеше от нейната помощ — повече

от когато и да било. С мъка откъсна сърцето и мислите си от Глекен, наведе се и са зае с

раните на Куза.

Раните бяха ужасяващи. Колкото и да се мъчеше да спре кръвта, тя продължаваше да

шурти, докато под него се образува цяла локва. Изведнъж клепачите му се повдигнаха и

той я погледна иззад снежнобялата маска на лицето си.

— Магда — промълви той. Едва го чуваше.

— Не говори, татко. Пази си силите.

— Няма какво повече да пазя… съжалявам…

— Шшшт! — тя прехапа долната си устна. Няма да умре — аз не ще му позволя!

— Трябва да го кажа сега. Друга възможност едва ли ще имам.

— Не това е важно…

— Исках само всичко да се оправи. Нищо повече. Не исках да те нараня. Искам да

знаеш, че…

Гласът му бе заглушен от страхотен тътен, идещ от вътрешността на кулата. Мостът

се разтресе. Магда видя облаци от прах да изригнат от прозорците на втория и третия

етаж. Глекен…?

— Бях глупак — продължи баща й с още по-отпаднал глас. — Обърнах гръб на

нашата вяра и на всичко, пред които се прекланях — дори на моята собствена дъщеря —

заради неговите лъжи. Заради мен убиха и човека, когото ти обичаше.

— Всичко е наред — успокои го тя. — Човекът, когото обичам все още е жив! Точно

сега е в крепостта. И ще сложи край на целия този ужас — веднъж и завинаги.

Баща й направи опит да се усмихне.

— По очите ти виждам какво чувстваш към него… ако имаш син…

Последва нов тътен, по-силен от първия. Този път всички отвори на крепостта

бълваха прах и пепел. Някой се изправи самотно върху покрива на кулата. Когато се

обърна към баща си, очите му бяха застинали, а гърдите не помръдваха.

— Татко? — повика го тя. Заудря,с юмруци гърдите и раменете му, не желаеше да

повярва в онова, което й казваха нейните чувства и инстинкт. — Татко, събуди се! Събуди

се!

Спомни си колко го бе мразила предишната нощ, как бе желала смъртта му. А

сега… сега искаше да върне всичко обратно, да го накара да я чуе поне за минутка, да

помоли за прошка, да му каже, че го обича и че нищо не се е променило в действителност.

Не можеше да я напусне, преди да му каже всичко това!

Глекен! Глекен ще знае какво трябва да правят! Вдигна очи към кулата и видя, че на

покрива сега има две фигури, застанали една срещу друга.

Глекен изкачи на един дъх последните два етажа до пето ниво, прикри се от един

падащ камък и избягна няколко внезапно отворили се дупки по пътя. От тук до покрива го

делеше само една вертикална стълба.

Откри, че Рашалом се е изправил на парапета в далечния край на покрива, а плащът

му виси неподвижно, в предизгревния покой. Зад и под Рашалом се простираше

потъналия в мъгла проход Дину, а далеч зад източните стени върховете бяха огрени от

първите лъчи на слънцето.

Вперил поглед напред, Глекен се изненада от спокойствието на Рашалом, в подобна

рискована позиция. Едва когато покривът се разтресе и започна да пропада под краката

му, той узна причината. Почти рефлексивно, Глекен се хвърли надясно и успя да

преметне ръка през парапета. Докато се вдигне и приклекне върху него, покривът и

цялата вътрешна структура на третия, четвъртия и петия етаж се бе сгромолясала с такъв

тътен, че кулата се разтърси из основи. Тонове от изпотрошен камънак погребаха под себе

си първия етаж, оставяйки Глекен и Рашалом да балансират върху тесния ръб на един

огромен и кух цилиндър от камък. Но Рашалом вече беше безсилен да стори нещо повече

на кулата. Изображенията на кръстове, вградени във външните стени я ги защитаваха от

силата му.

Глекен пое по ръба, очаквайки Рашалом да отстъпи.

Но той не отстъпи. Вместо това заговори на Забравения език.

— И така, варварино, отново ще се решава между двама ни, така ли?

Глекен не отговори. Подхранваше омразата си, разпалваше огньовете на гнева си с

мисли за мъките, които Магда бе понесла заради Рашалом. Глекен имаше нужда от този

гняв, за да нанесе последния удар. Не можеше да си позволи никаква мисъл, чувства или

колебание. Трябваше да удари. Беше проявил слабост преди пет века, зазиждайки

Рашалом вместо да го убие. Не можеше да си позволи повторна слабост. Сблъсъкът по

между им трябваше най-сетне да приключи.

— Хайде, Глекен — поде с тих, заговорнически глас Рашалом. — Не мислиш ли, че

е време да сложим край на войната по между ни?

— Да! — прецеди Глекен през стиснатите си зъби. Погледна надолу към моста и

забеляза миниатюрната фигура на Магда, край падналия й баща. В него се надигна

старата разрушителна ярост и го хвърли в атака, с вдигнат високо меч, готов за

главоотсичащ удар.

— Мир! — изкрещя Рашалом и се сви надолу, забравяйки за надменната си осанка.

— Никакъв мир!

— Половината свят! Предлагам ти половината свят, Глекен! Ще го разделим по

равно и ти ще задържиш в твоята част когото искаш! Другата половина за мен.

Глекен спря, после вдигна наново меча.

— Не! Никакви полумерки този път!

Рашалом разпозна таящият се дълбоко в Глекен страх и го запрати по него.

— Убий ме и ти самият ще бъдеш обречен!

— Къде е писано това? — устремът на Глекен бе прекъснат от колебание.

— Не е необходимо да бъде писано! Очевидно е! Ти продължаваш да съществуваш

само за да ми се противопоставяш. Унищожиш ли ме, ще унищожиш и причината за

твоето съществуване.Убиеш ли ме, ще убиеш себе си.

Това беше очевидно. Глекен се бе страхувал, че този миг ще настъпи, още от онази

нощ в Тавира, когато за пръв път бе осъзнал, че Рашалом е напуснал килията си. Но

въпреки това, през цялото време в него трептеше надеждата, че убийството на Рашалом

няма да се окаже акт на самопогубване.

Напразна надежда. Трябваше да погледне истината в очите. Изборът бе ясен — или

мир или край на всичко.

А защо не мир? Половината свят е по-добре, отколкото смърт. Поне ще остане

жив… и ще има до себе си Магда.

Рашалом сякаш долови мислите му.

— Май харесваш това момиче — рече той и погледна към моста. — Можеш да я

задържиш. Защо ще я губиш? Тя е едно храбро малко насекомо, нали?

— Това ли сме ние за теб? Насекоми?

— „Ние“? Толкова ли си романтичен, че се смяташ още за един от тях? Ние сме

далеч отвъд всичко, което някога могат да бъдат те — и толкова близо до боговете,

колкото не биха могли и да си представят! Вместо да се чудим какво да правим, по-добре

просто да заемем тази роля.

— Никога не съм се чувствал отделен от тях. През цялото време се опитвах да живея

като нормален човек.

— Но ти не си нормален човек и не можеш да живееш като такъв! Те умират, а ти

продължаваш да живееш! Не можеш да бъдеш един от тях. Не се опитвай! Бъди какъвто си

— техен повелител! Присъедини се към мен и двамата ще ги управляваме. Убий ме и

двамата ще умрем!

Глекен се двоумеше. Ако имаше поне малко време за да реши. Искаше да се отърве

от Рашалом веднъж завинаги. Но не желаеше да умре. Особено след като току що бе

открил Магда. Не можеше да понесе мисълта, да се разделят. Искаше да живее с нея.

Магда… Глекен не смееше да погледне надолу, но чувстваше погледа й върху себе

си във всеки момент. На гърдите му легна непоносима тежест. Само преди минути тя бе

рискувала всичко, за да задържи Рашалом в крепостта и да му даде време. Можеше ли да я

предаде и въпреки това да я заслужава? Спомни си пламтящите й очи, когато му подаваше

дръжката. Знаех, че ще дойдеш.

Потънал в объркани мисли, Глекен неусетно бе свалил меча. Виждайки това,

Рашалом се усмихна. И тази усмивка се превърна във финалния подтик.

За Магда! — помисли си Глекен и вдигна острието. В този миг слънцето изскочи

зад далечните върхове и го удари в очите. През ослепителната светлина, той видя, че

Рашалом се хвърля към него.

Едва сега Глекен осъзна, защо Рашалом е бил толкова приказлив, защо така упорито

се бе старал да печели време и бе позволил да се доближат до него — очаквал бе слънцето

да изгрее зад гърба му и да блесне в очите на Глекен. и сега Рашалом бе предприел своя

ход, последен, отчаян опит да премахне Глекен и дръжката от крепостта, като го блъсне

от ръба на кулата.

Той се появи ниско под острието на меча, с протегнати напред ръце. Глекен нямаше

накъде да отстъпва — нито да се отдръпне встрани. Единственото, което можеше да стори

бе да стегне мускули и да вдигне меча нагоре, докато ръцете му се изправиха над главата.

Глекен знаеше, че така равновесието му зависи само от една малка точка, но бе отчаян

също като Рашалом. Всичко трябваше да свърши тук и сега.

Когато ударът дойде — и ръцете на Рашалом го блъснаха със страшна сила в гърдите

— Глекен почувства, че отхвърча назад. В този миг събра сили и заби острието в

незащитения гръб на Рашалом, пронизвайки тялото му. Гневен писък излетя от устата на

Рашалом, той опита да се изправи, но Глекен не пускаше меча, докато падаше назад.

Двамата се отлепиха от ръба и се понесоха надолу.

Глекен откри, че е неестествено спокоен, докато летяха към клисурата под тях,

вкопчени един в друг пред неизбежния край. Той беше победил.

И бе загубил.

Писъкът на Рашалом секна. Огромните му, черни очи се изцъклиха в Глекен,

отказвайки дори сега да повярват в предстоящата гибел. И изведнъж той започна да се

сбръчква — руническият меч поглъщаше тялото и същността му, докато падаха. Кожата

на Рашалом изсъхна, обели се, напука се и се разпадна. Пред очите на Глекен, неговият

древен враг се превръщаше в прах.

Когато наближиха слоя мъгла, Глекен погледна встрани. Зърна за миг ужасеното

лице на Магда, която все още бе на моста. Понечи да вдигне ръка за последен поздрав, но

мъглата го обгърна.

Магда гледаше към двете фигури на върха на кулата. Бяха съвсем близо, почти се

докосваха. Видя как се озарява в пламък червената коса на Глекен, когато върху нея

попадна светлината на изгряващото слънце, зърна и блясъка на метал, сетне двете фигури

се сблъскаха. Извиха се в ужасяващ танц на самия ръб. А след това се понесоха надолу.

От устата й се откъсна писък, който се сля с вопъла на едната от двете падащи

фигури, които след миг се изгубиха в мъглата.

В продължение на няколко безкрайно дълги минути Магда стоеше неподвижно. Не

можеше дори да си поеме дъх. Глекен и Рашалом бяха паднали заедно и бяха погълнати от

мъглата в клисурата. Глекен беше паднал! И тя бе проследила безпомощно неговият

предсмъртен скок.

Замаяна, Магда пристъпи до парапета и се загледа в мястото, където бе изчезнал

мъжът, значещ толкова много за нея. Умът и тялото й бяха напълно безчувствени. Мрак

забулваше периферното й зрение, заплашвайки да я скрие в пелената си.С усилие на

волята тя прогони ужасяващата летаргия, желанието да се надвеси напред и по-напред

през парапета, да полети отвъд и да се съедини с Глекен. Тя се обърна и затича по моста.

Не е истина! — блъскаха се мислите й в такт със забързаните й стъпки. — Не е

възможно да загубя и двамата! Първо татко, а сега и Глекен — не е възможно да изгубя и

двамата наведнъж!

Тя напусна моста и сви вдясно, към задънения край на клисурата. Глекен бе оцелял

след първото падане в пропастта — може би ще оцелее и сега! Нека е така! Но този път

беше паднал от много по-високо! Тя се плъзна надолу по камъните, без да обръща

внимание на изранената си, изподраскана кожа. Слънцето, макар и недостатъчно високо

за да освети клисурата, вече стопляше въздуха в прохода и прогонваше мъглата. Тя затича

по дъното на клисурата, препъваше се, падаше, ставаше и отново се втурваше напред, с

максималната скорост, която й позволяваше пресечената местност. Докато минаваше под

моста, трябваше да прогони мисълта за безжизненото тяло на баща й, лежащо някъде над

нея. Пресече реката и се отправи към подножието на кулата.

Задъхана, Магда замря и бавно се завъртя, търсейки с трескав поглед сред

камънаците за някакъв признак на живот. Не забеляза никой… нищо.

— Глекен? — гласът й прозвуча уплашено, пресипнало. Тя повика отново: —

Глекен?

Никакъв отговор.

Трябваше да е някъде тук!

Нещо проблесна недалеч от нея. Магда се втурна натам. Беше мечът… или това,

което бе останало от него. Острието бе разтрошено на безброй парчета, сред които се

въргаляше дръжката, лишена от златно-сребърното си покритие. Магда бе завладяна от

усещането за невъзвратима загуба. Тя вдигна дръжката и плъзна ръка по изподраната й

мътносива повърхност. И дръжката бе станала жертва на обратимата алхимия,

превръщайки се в олово. Магда се стараеше всячески да не се поддава на вътрешната си

увереност, но дълбоко в себе си знаеше, че дръжката е изпълнила целта, заради която е

била изработена.

Рашалом бе мъртъв, а следователно и от дръжката вече нямаше никаква

необходимост. Нито от човека, който я носеше.

Този път няма да има чудо.

Магда изплака от мъка, безформен звук, който се откъсна от устните й неволно и

продължи докато имаше въздух в дробовете й. Звук пропит с отчаяние и страдание,

отекващ в стените на крепостта и клисурата, ечащ надалеч в планинския проход.

И когато и последната следа от него изчезна, тя остана неподвижно със сведена

глава и хлътнали рамене, жадуваща да заплаче, но изплакала всичко в себе си, жадуваща

да се нахвърли върху онзи или онова, което е виновно за случилото се, жадуваща да

закрещи от гняв и сляпа несправедливост за всичко това, но изпепелена отвътре докрай за

да стори каквото и да било, освен едно — да стене с пресъхнал, кънтящ глас направо от

сърцевината на своето същество.

Незнайно колко дълго остана Магда там, търсеща някаква причина, която да я

накара да си тръгне и да продължи да живее. Нищо не й бе останало. Всичко, на което

държеше в този свят и бе отнето. Не можеше да измисли дори една едничка причина…

Все пак трябваше да има. Глекен бе живял толкова дълго, но никога не бе губил

волята си за живот. Той се бе възхищавал от смелостта й. Дали щеше да е проява на

смелост, ако сега се откаже от всичко?

Не. Глекен сигурно би искал тя да живее. Всичко което бе той, всичко заради което

дишаше бе в името на живота. Дори смъртта му бе посветена на живота.

Тя притисна дръжката към гърдите си, докато плачът й секна, после се обърна и

тръгна без да знае къде отива и какво ще прави, но вече уверена, че все някак ще открие

причината да продължава.

А дръжката ще задържи. Тя бе всичко, което й бе останало.

ЕПИЛОГ

Жив съм.

Седеше в мрака и опипваше тялото си, за да се увери, че все още съществува.

Рашалом бе изчезнал, превърнал се в шепа прах, която вятърът разпръсна. Най-накрая,

след безкрайно дълго време, Рашалом вече не съществуваше.

А аз все още живея. Защо?

Беше пронизал мъглата и се бе стоварил върху назъбените камъни със сила, която би

трябвало за изпотроши всички кости в тялото му. Острието се бе счупило, дръжката

отлетя встрани.

Но въпреки това беше жив.

В мига на удара бе почувствал, че нещо го напуска, а после бе зачакал смъртта.

Но тя не идваше.

Десният крак го болеше нетърпимо. Но можеше да вижда, да чувства, да диша. Но

можеше да чува. Когато долови през мъглата приближаващите се стъпки на Магда, той

успя да се довлече до каменната плоча в подножието на крепостта, вдигна я и се

претърколи вътре. Затаи дъх, докато викаше името му, запушил уши, за да не долови

болката и отчаянието в гласа й, борещ се с желанието да й отвърне, но неспособен да го

стори. Не още. Докато не е напълно сигурен.

Ето че тя пресече обратно потока. Той избута каменната плоча и опита да се

изправи. Десният крак отказваше да поеме тежестта му. Дали бе счупен? — никога досега

не беше чупил кост. Неспособен да върви, той запълзя към реката. Трябваше да погледне.

Трябваше да знае, преди да предприеме каквото и да било.

На брега се поколеба. Виждаше отражението на яркосиньото небе в спокойната вода

под него. Дали ще види нещо повече, когато се надвеси над нея?

Моля те, обърна се в мислите си към Силата, на която бе служил и за която може би

вече не съществуваше. Моля те, нека това да е краят. Остави ме да изживея остатъка на

дните си като обикновен човек. Нека остарея поне с тази жена, вместо да виждам как

лицето й се набраздява от бръчки, докато аз оставам млад. Нека това да е краят. Изпълних

задачата си. Пусни ме на свобода!

Той стисна зъби и се надвеси над водата. Отдолу го гледаше изтерзан червенокос

мъж с блестящи сини очи и мургава кожа. Неговото отражение! Можеше да се вижда! Бяха

му върнали собственото му отражение!

Радост и облекчение нахлуха в душата му. Всичко свърши! Най-сетне, всичко

свърши!

Той вдигна глава и погледна бавно отдалечаващата се в клисурата фигура на жената,

която обичаше както никоя друга през целия си дълъг живот.

— Магда!

Опита се да се изправи, но проклетият крак отказваше да му служи. Сега вече

можеше да разчита само на собствените си сили, за да оздравее.

— Магда!

Тя се обърна и цяла вечност стоя неподвижно. Той вдигна ръце и ги размаха над

главата си. Готов бе да заплаче на глас, ако знаеше как. Редом с безброй други неща,

предстоеше му и да се научи да плаче.

— Магда!

Нещо падна от ръцете й, нещо, което приличаше на дръжката на неговия меч. А

после тя се затича към него, колкото й държаха краката, а на лицето й се сменяха радост и

съмнение, сякаш едновременно искаше той наистина да е там и не можеше да повярва, че

ще го докосне отново.

Глекен беше там и чакаше да бъде докоснат.

А високо над тях, синекрила птица с човка, пълна със сламки кацна на един от

прозорците на крепостта и се огледа къде да свие гнездо.

Източник: http://sfbg.us

ЗАСЛУГИ

Имате удоволствието да четете тази книга благодарение на Моята библиотека и нейните

всеотдайни помощници.

http://chitanka.info

Вие също можете да помогнете за обогатяването на Моята библиотека. Посетете

работното ателие, за да научите повече.

Document Outline

Заглавна страница

Анотация

ПРОЛОГ

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

13

14

15

16

17

18

19

20

21

22

23

24

25

26

27

28

29

ЕПИЛОГ

Допълнителна информация

Заслуги

Загрузка...