крепостта, като последствие на преживяното, на онова, което й бяха сторили и другото —

което за малко щяха да й сторят.

— Била си в крепостта.

Глен. Никой друг не би желала да види повече от него в този момент. Тя избърса

очите си с ръкава на жилетката и се изправи — по-точно направи опит. Остра болка

проряза удареното й коляно и Глен побърза да я задържи, преди да е паднала.

— Удари ли се? — в гласа му долови нежност.

— Само се одрасках.

Тя опита да пристъпи напред, но кракът й се подгъна под нея. Без да промълви и

дума, Глен я вдигна на ръце и я понесе към страноприемницата.

За втори път тази вечер я носеха. Но сега беше различно. Прегръдката на Глен беше

като топло убежище, което разтопяваше смразяващия спомен, оставен от Молашар. Тя се

облегна на гърдите му и почувства, че страхът й се изпарява. Но как се е прокраднал до

нея, без да го чуе? Или може би е стоял през цялото време там и я е чакал?

Магда отпусна главата си на рамото му, чувствайки се в пълна безопасност. Да

можех само винаги да се чувствам така.

Без никакво усилие Глен я отнесе в сградата, пресече пустото предверие, изкачи се

по стълбите и влезе в нейната стая. След като я положи грижливо на леглото той

коленичи пред нея.

— А сега да видим коляното.

В началото Магда се поколеба, после вдигна полата си над удареното място, като се

стараеше бедрата й да останат покрити. Нещо вътре в нея й нашепваше, че не е редно да

остане насаме с почти непознат мъж и да му показва краката си, приседнала тук, на

леглото. Но нямаше как…

Чорапът от груба, сивкава вълна беше разкъсан и отдолу се виждаше отеклата,

ливидно оцветена капачка. Кожата беше подпухнала, тестовата. Глен се наведе към

легена, потопи във водата една кърпа и после я положи внимателно върху коляното.

— Това ще помогне — рече й той.

— Какво става в крепостта? — запита тя, втренчила поглед в червеникавата му коса.

Усещаше как от допира му по крака й се разлива топла вълна.

Той вдигна поглед към нея.

— Била си там тази вечер. Защо не ми каза?

— Вярно, бях там, но не мога да ти разкажа — или да проумея — това, което се

случи. Зная, че пробуждането на Молашар е променило крепостта. Навремето харесвах

това място. а сега се страхувам от него. Има някаква… прокоба горе в крепостта. Не е

необходимо да я виждаш, или докосваш, за да я почувстваш, също както понякога без да

поглеждаш навън знаеш, че времето се разваля. Усеща се в самия въздух… просмуква се

през порите ти.

— И каква „прокоба“ усещаш в Молашар?

— Той е зъл. Знам че звучи емоционално, но е така — той е зъл. Потомствено зъл.

Едно чудовищно, древно зло, което се храни с мъртъвци и цени всичко, що е пагубно за

живите, което мрази и се страхува от всичко, обичано от нас — тя млъкна, сякаш смутена

от категоричността на думите си. — Ето това чувствам. Ти как го разбираш?

Няколко секунди Глен я разглежда внимателно и едва след това отговори.

— Трябва да си крайно чувствителна, за да доловиш всичко това.

— И все пак…

— И все пак какво?

— И все пак преди малко Молашар ме спаси от лапите на две човешки същества,

които според всички правила би трябвало да са на моя страна и срещу него.

Зениците на Глен едва видимо се разшириха.

— Молашар те е спасил?

— Да. И уби двама есесовци… — тя потрепери при спомена — … беше ужасно. А

на мен нищо не ми стори така. Странно, нали?

— Много — Глен дръпна ръка от коляното й и я прокара през косата си. Магда

нямаше нищо против да я постави обратно на същото място, но той изглеждаше потънал в

мисли. — И ти избяга от него?

— Не. Той ме отнесе при баща ми — тя изчака Глен да възприеме думите й. Той

кимна бавно, сякаш открил някакъв свой смисъл в случилото се. — Има и още нещо.

— За Молашар ли?

— Не. За крепостта. Долу в подземията… нещо се движи. Може би то е издавало

странния драскащ звук.

— Драскащ звук — повтори с уморен глас Глен.

— Драскащ, чегъртащ… някъде далеч от дъното на галерията.

Без да промълви нито дума, Глен се изправи и застана до прозореца. Загледа

неподвижен крепостта.

— Разкажи ми всичко, което се е случило с теб тази вечер — от момента, когато си

влязла в крепостта да напускането й. С най-малките подробности.

Магда послушно разказа всичко което си спомни, но когато стигна мястото, където

Молашар я внасяше в стаята на баща й, гласът й секна.

— Какво има?

— Нищо.

— Как изглеждаше баща ти? — запита Глен. — Добре ли беше?

Гърлото й се сви болезнено.

— Да, добре беше — ала въпреки храбрата й усмивка, по бузите й се стичаха сълзи.

Колкото и да се стараеше, не можеше да ги задържи. — Каза ми да се махам… да го

оставя насаме с Молашар. Представяш ли си? След всичко, което преживях за да се добера

до него, той ми нареди да си тръгвам!

Отчаянието в гласа й най-сетне достигна до Глен и той се обърна към нея.

— Не го интересуваше, че съм била нападната от двама главорези, които за малко да

ме изнасилят! Дори не попита дали не съм наранена! Единственото, което го вълнуваше

беше че му отнемам от безценното време за среща с Молашар. Може и да съм му дъщеря,

но го е грижа повече да разговаря с това… същество!

Глен пристъпи към леглото и седна до нея. После обгърна раменете й и я привлече

нежно към себе си.

— Баща ти е в крайно тежко положение. Не бива да го забравяш.

— А той не бива да забравя, че ми е баща!

— Да — кимна успокояващо Глен. — Да, така е — той се изтегна на леглото и

притегли Магда до себе си. — Ела. Легни до мен и затвори очи. Ще се оправиш.

Магда се подчини с разтуптяно сърце, което заплашваше да изхвръкне. Без да

обръща внимание на болката в коляното, тя вдигна ударения крак и се извърна към него.

Така останаха да лежат на тясното легло, Глен подпъхнал ръка под нея, Магда положила

глава на рамото му, тялото й съвсем близо до неговото. За пръв път лежеше в едно легло с

мъж. Беше едновременно страшно и чудесно. Мъжественото му излъчване я обгръщаше и

й завърташе ума. Тя потръпваше всеки път, когато телата им се допираха, сякаш през

дрехите й преминаваше електрически ток. Дрехите, които вече я задушаваха.

Ненадейно тя се надигна и го целуна по устата. В първия миг Глен отвърна на

целувката, после се отдръпна.

— Магда…

Надникна в очите му, за да види там смес от желание, колебание и изненадан.

Сигурно е бил по-учуден от нея. Тази целувка беше съвсем непреднамерена, израз на

зараждащото се дълбоко в нея желание. Тялото й бе действало по собствена воля и тя не

бе направила никакъв опит да го спре. Този миг никога нямаше да се повтори. Той

съществуваше само сега. Искаше да каже на Глен, че желае да я люби, но не знаеше как.

— Някой ден, Магда — рече той, сякаш бе прочел мислите й. Той привлече лицето

й. — Някой ден. Но не сега. Не тази нощ.

После я погали нежно и й каза да заспива. Странно, но обещанието му й се стори

достатъчно. Възбудата я напусна, а с нея си отиде умората от преживяното. Изчезна дори

тревогата за баща й и онова, което ставаше сега при него. От време на време някои

тревожни мехурчета изплуваха на повърхността на съзнанието й, но те ставаха все по-

малко и се явяваха все по-рядко. Изникваха и въпроси за Глен — кой е той всъщност,

разумно ли е да бъде толкова близо до него.

Глен… изглежда, че знаеше за крепостта и Молашар повече, отколкото признаваше.

Беше му разказвала всичко, сякаш вече бе запознат с най-малките подробности и Глен

нито за миг не беше проявил неразбиране, дори когато ставаше дума за отделни детайли, като например извитата стълба на кулата или отвора в тавана, за които бе споменала

съвсем мимоходом. Имаше само един възможен отговор — Глен вече знаеше за тях.

Но в това нямаше нищо необичайно. Щом тя бе открила сама тайния вход преди

толкова години, защо да не го е направил и Глен. Най-важното беше, че за пръв път тази

вечер се чувства напълно спокойна, уверена и желана.

Тя се унесе в сън.

22

Още щом се захлопна тежката каменна плоча Куза се обърна към Молашар, за да

открие, че горящите зеници на съществото са вперени в него. Цяла вечер бе очаквал с

нетърпение срещата с него, надявайки се да изясни противоречията, които му бе посочил

сутринта червенокосият. Ала Молашар се беше появил така неочаквано, при това с Магда

на ръце.

— Защо го направи? — попита Куза.

Молашар продължи да го гледа без да пророни дума.

— Защо? Мислех, че за теб тя е само примамлива плячка.

— Не подлагай на изпитание търпението ми, Недъгави! — при тези думи лицето на

Молашар побеля. — Нима мислиш че ще стоя и ще гледам как двама германци

обезчестяват жена от моята страна? Стоях ли със скръстени ръце преди петстотин години, когато дойдоха турците? Тъкмо затова станах васал на Влад Тепеш! Ала тази вечер

германците се опитаха да сторят нещо, което дори турците не биха посмели — те

възнамеряваха да извършат злодейския си акт зад стените на моя дом! — неочаквано той

се успокои и дори се усмихна. — Беше ми приятно да сложа край на мизерното им

съществуване.

— Уверен съм, че съюзничеството с Влад ти е доставяло голямо удоволствие.

— Привързаността му към набиването на кол не ми даваше голяма възможност да се

развихря — ако не исках да привлека внимание. С времето спечелих доверието му. Накрая

бях един от малкото боляри, на които можеше да разчита истински.

— Не те разбирам напълно.

— Така и очаквах. Не си способен на това. Не ти достига опит.

Куза направи опит да внесе ред в обърканите си мисли. Толкова много

противоречия… всъщност, какво ли въобще беше наред? И най-странното от всичко беше,

че дължи живота и честта на дъщеря си на един вампир.

— Както и да е — безкрайно съм ти задължен.

Молашар не отговори.

За миг Куза се поколеба, сетне насочи разговора към въпроса, който най-много

искаше да зададе.

— Има ли други като теб?

— Искаш да кажеш вампири? Морои? Имаше на времето. Сега вече не знам. Откак

съм се събудил, непрестанно се срещам с такава ненавист към своето съществуване от

страна на живите, че по всичко изглежда другите от моя вид са били избити преди векове.

— И всички те ли се страхуваха от кръста?

Молашар замръзна.

— Не го носиш с теб, нали? Предупреждавам те…

— Далеч от тук е. Ала чудя се, защо те е страх от него — Куза посочи стената. —

Заобиколен си от медно-никелови кръстове, стотици, а ти изпадна в паника при вида на

едно малко сребърно кръстче, което ти показах снощи.

Молашар застана до най-близкия кръст и положи ръка на него.

— Тези са фалшиви. Виждаш ли колко високо е поставена напречната част? Толкова

високо, че вече не приличат на кръстове. Тази форма не ми оказва въздействие. Накарах

да вградят стотици подобни кръстове в стените на крепостта, за да измамя преследвачите

си, когато реша да се скрия. Едва ли биха повярвали, че такъв като мен би обитавал

сграда, покрита с „кръстове“. И както предполагам си научил, тази форма има особено

значение за мен.

Куза бе хранел отчаяна надежда да открие противоречие, в проявения от Молашар

страх от кръстовете, но остана разочарован. Стана му тежко. Не биваше да се предава —

трябваше да мисли! И най-вече да задържи Молашар тук — да го кара да говори. Не

биваше да го пуска. Поне още малко.

— А кои са „те“? Онези, които те преследват?

— Името Глекен говори ли ти нещо?

— Не.

Молашар направи крачка към него.

— Съвсем нищо?

— Уверявам те, че за пръв път чувам това име.

Защо ли Молашар го намираше за толкова важно?

— Значи може би и те са изчезнали — промърмори Молашар, но Куза го чу.

— Обясни ми, моля те. Кои или какво са били тези Глекени?

— Глекените бяха фанатизирана секта, която възникна като ударна сила на

Църквата през Средните векове. Членовете й изповядваха и налагаха със сила

ортодоксалната вяра и в началото отговаряха за действията си лично пред папата. Ала не

след дълго взеха закона в свои ръце. Стараеха се да проникнат във всички нива на властта, да поставят всички кралски семейства под контрол за да могат да владеят света — една

религия, един закон.

— Невъзможно! Аз съм специалист по европейска история, особено на тази част от

Европа и съм сигурен, че никога не е съществувала подобна секта!

Молашар се наведе напред и оголи зъби.

— Нима смееш да ме наречеш лъжец зад стените на моя дом? Глупак! Какво знаеш

ти за историята? Защо не беше чувал за мен — за моя вид — преди да ти се разкрия?

Какво знаеше за историята на тази крепост? Нищо! Глекените бяха тайно братство.

Кралските фамилии не бяха чували за тях, а Църквата и да е съхранила информация,

никога не би я направила достояние на света.

Куза отдръпна глава от вонящия на кръв дъх на Молашар.

— А ти откъде научи за съществуването им?

Малко неща по онова време оставаха скрити от мороите. А когато научихме за

плановете на Глекените, решихме да преминем към действие — той се изправи, очевидно

завладян от гордост. — Мороите и Глекените са вековни врагове. Ясно беше, че изпълнят

ли замисленото лошо ни се пише и затова ние се стараехме да проваляме плановете им

като лишавахме от живот всеки високопоставен, който би могъл да им е от полза.

Той закрачи възбудено из стаята.

— В началото Глекените дори не знаеха, че съществуваме. Но след като узнаха,

веднага поведоха война срещу нас. Един по един братята ми морои падаха мъртви. Когато

видях, че кръгът се затваря около мен, аз построих тази крепост и се затворих в нея,

надявайки се да надживея Глекените и техните планове за световно господство. И сега, по

всичко изглежда, съм успял.

— Много хитро — съгласи се Куза. — Заобиколил си се с фалшиви кръстове и после

си заспал зимен сън. Но все пак ще ти задам един въпрос, на който те моля да отговориш: Защо се страхуваш от кръста?

— Не желая да говоря за това.

— Трябва да ми кажеш! Нима месията… наистина е бил Исус Христос?

— НЕ! — Молашар се залюля и се подпря на стената, преглъщайки мъчително.

— Какво има?

Той погледна Куза.

— Ако не беше мой сънародник, щях да те разкъсам на парчета още сега!

Дори само споменаването на Христовото име го ужасява! — помисли си Куза.

— Но аз не съм…

— Не го казвай никога! Ако цениш помощта, която мога да ти дам, не повтаряй

никога това име!

— Но това са само думи.

— НИКОГА! — Молашар бе успял да възстанови до известна степен самообладание.

— Вече те предупредих. Не го прави, инак тялото ти ще лежи долу заедно с труповете на

немците.

Дъхът на Куза секна, сякаш се давеше. Трябваше да предприеме нещо.

— А какво ще кажеш за тези думи: Йътгадал вейткадаш шемей раба беалма дивера

чирутей, веямлик…

— Какъв е този безсмислен брътвеж? — попита Молашар. — Някаква молитва? Или

заклинание? Да не се опитваш да ме прогониш? — той пристъпи. — Да не си влязъл в

съюз с германците?

— Не! — с мъка промълви уплашеният Куза. Мислите му се блъскаха обезумели.

Той вкопчи ръце в дръжките на количката, а стаята се завъртя пред очите му. Това беше

направо кошмарно! Изправилото се пред него създание на мрака се свиваше уплашено при

вида на кръста и трепереше при споменаването на Христа. Ала за него словата на Кадиш, еврейската молитва за мъртвите бяха само лишен от смисъл брътвеж. Невъзможно! И все

пак беше така.

Молашар продължаваше да говори, без да забелязва болезненото объркване на

неговия събеседник. Куза се помъчи да проследи думите му. Възможно бе да са от

значение за спасението на Магда и на самия него.

— Силата ми расте непрестанно. Усещам как се възвръща при мен. Още съвсем

малко — не повече от две нощи — и ще съм в състояние да прочистя крепостта от

нашествениците.

Куза се мъчеше да проникне в смисъла на чутото:… сила… още две нощи…

прочистя крепостта… Но в съзнанието му кънтяха други думи: Йътгадал вейткадаш

шемей…

И тогава отвън се чу тропот на ботуши, които тичаха към кулата, а сетне заблъскаха

нагоре по каменните стъпала. Разнесоха се далечни гласове, гневни и уплашени, а

крушката на тавана премигна в знак, че се е увеличило потреблението на ток.

Молашар се озъби във вълча усмивка.

— По всичко изглежда, че са открили телата на своите другари по оръжие.

— И скоро ще се появят тук за да стоварят вината върху мен — отвърна Куза, отново

завладян от забравения страх.

— Ти си човек на мисълта — рече Молашар, приближи се до стената и натисна

каменната плоча. — Използвай я.

Куза го проследи как се привежда и изчезва в отвора. Гореше от желание да го

последва. Веднага щом плочата се затвори, той избута количката до масата и се приведе

разтреперан над разтворения екземпляр на „Ал Азиф“.

Не се наложи да чака дълго.

Кемпфер пръв нахлу в стаята.

— Чифут! — изрева той, сочейки обвинително с пръст Куза, а след това застана

приведен с разкрачени крака в поза, която изглежда смяташе, че излъчва сила и мощ. —

Ти се провали, гадино! Не съм и очаквал друго!

На Куза не му оставаше нищо друго, освен да гледа с уплашен поглед майора. Какво

да каже сега? Вече нямаше никакви сили. Чувстваше се жалък, слаб и беззащитен. Всичко

го болеше, всяка кост, става, мускул. Мислите му бяха объркани от срещата с Молашар.

Устата му беше пресъхнала, но въпреки това не смееше да отпие, защото при вида на

Кемпфер бе почувствал, как се изпълва мехурът му.

Не можеше да понася подобно натоварване. Той беше преподавател, учен, човек на

словото. Нямаше нищо, с което да се противопостави на този злобен негодяй, който

разполагаше с живота и смъртта му. Гореше от желание на отвърне на удара, но знаеше че

няма и най-малката надежда за това. Заслужаваше ли си да живее повече в подобна мъка?

И колко още щеше да издържи?

Все пак, не биваше да забравя Магда. Поне за нея, все някъде трябваше да има

надежда.

Само още две нощи… Молашар бе споменал, че тогава ще събере достатъчно сили.

Четирийсет и осем часа. Мога ли да издържа толкова, запита се Куза. Да, трябва да си

наложи с воля да оцелее до събота вечер. Събота вечер… тогава ще приключи сабата…

какво значение вече имаше той? Какво въобще имаше значение?

— Чу ли ме, чифут? — гласът на майора прерасна в яростен писък.

— Та той дори не знае за какво говориш — рече нечий друг глас.

В стаята бе влязъл капитанът. От самото начало Куза бе почувствал, че дълбоко в

себе си той е човек на честта. В него имаше някаква прекършена гордост.

— Тогава ще се постарая да научи незабавно! — с два скока Кемпфер се озова до

Куза. Той се наклони напред, докато арийското му лице беше само на сантиметри от

професора.

— Какво има, майоре? — рече с престорено неведение Куза, ала без да скрива

завладелия го страх. — Какво съм направил?

— Нищо не си направил, чифут! И това е проблемът. Две нощи си седя тук с тези

прогнили книги и на това отгоре се фукаше, че убийствата били спрели заради теб. А тази

вечер…

— Но аз не съм… — понечи да се защити Куза, но майорът удари с юмрук по

масата.

— Тишина! Тази вечер двама от моите войници бяха открити с разпрани гърла в

мазето, също както предишните!

За миг, пред очите на Куза се мярна изображението на убитите войници. Не беше

трудно да си представи раните им, след като бе разгледал труповете. Въображаемата

гледка на разкъсаните гръкляни му навяваше странно спокойствие. Тези двамата се бяха

опитали да обезчестят дъщеря му и си бяха получили заслуженото. Малко им беше даже.

Дано Молашар да се е наслаждавал на кръвта им.

Но сега той беше в опасност. И това се четеше по разгневеното лице на майора.

Трябва да измисли нещо, за да остане жив до събота.

— Ясно е вече, че двете спокойни нощи не се дължат на теб. Няма никаква връзка с

пристигането ти — само едно съвпадение! Ала ти ни измами, че причината се крие в теб!

Което за сетен път доказва, колко права е немската поговорка „Не вярвай на евреите!“

— Не съм се хвалел с нищо! Никога не съм…

— Опитваш се да ме задържиш тук, нали? — проговори Кемпфер, присвивайки очи

с тих, заплашителен глас. — Мъчиш се да ми попречиш да стигна до Плойещи, а?

Куза беше изненадан от внезапната промяна на разговора. Този човек беше

безумец… по-луд дори от Абдул Алхазред, дето е написал „Ал Азиф“… книгата, лежаща

пред него на масата…

Изведнъж му хрумна нещо.

— Но майоре! Аз едва сега открих нещо в книгите!

При тези думи капитан Вьорман пристъпи напред.

— Открили сте? Какво сте открили?

— Нищо не е открил! — изръмжа Кемпфер. — Поредната еврейска лъжа, за да си

спаси мизерната кожа?

Колко си прав, майоре!

— Остави го да говори, за Бога! — продължи Вьорман. Той се извърна към Куза. —

Какво пише там? Покажете ми?

Куза посочи „Ал Азиф“, написана на староарабски. Книгата най-вероятно датираше

от осми век и нямаше нищо общо с крепостта и дори с Румъния. Но той се надяваше, че и

двамата офицери не го знаят.

Но лицето на Вьорман се изписа съмнение.

— Не мога да разчета тези проклети йероглифи.

— Той лъже! — кресна Кемпфер.

— Тази книга не лъже, майоре — възрази Куза. Той спря за миг, молейки се

немците да не правят разлика между арабски и турски, после хлътна в поредната лъжа. —

Била е написана от един турчин, нахлул по тези места заедно с Мохамед II. Той

споменава, че имало малък замък — ако се съди по описанието на кръстовете, ясно е че

става дума за крепостта — обитаван от духа на един влашки болярин. Сянката на умрелия

позволявала на местните жители да пребивават безпрепятствено в крепостта, но дръзнел

ли в нея да отседне чуждоземец или завоевател, боляринът избивал хората му — по един

всяка нощ. Разбирате ли? Това което се случва сега, вече е ставало и преди векове — с

турска военна част!

Куза следеше внимателно лицата на двамата офицери. Той самият бе малко

изненадан от набързо скалъпената история, част от нея внушена от разговора със самия

Молашар. Историята беше изпълнена с противоречия, макар и дребни, но той се надяваше

поне на първо време да не ги забележат.

— Абсолютна глупост! — просъска Кемпфер.

— Не е задължително — поклати глава Вьорман. — Помисли — по онова време

турците са били в непрестанно движение. А като преброим труповете — с двата от тази

вечер се получават точно по един убит на нощ.

— И все пак… — Кемпфер млъкна, доловил неувереността в гласа си. Той хвърли

колеблив поглед на Куза. — Значи ние не сме първите?

— Не. Поне ако се вярва на това.

Получаваше се! Най-голямата лъжа, която Куза бе скалъпвал в живота си и тия

двамата бяха готови да налапат въдицата! Щеше му се да се разсмее.

— И как накрая са решили този проблем? — запита Вьорман.

— Тръгнали са си.

В стаята настъпи тишина.

След минутка Вьорман се обърна към Кемпфер.

— От началото ти повтарям, че…

— Не можем да си тръгнем! — отвърна Кемпфер и в гласа му се долови истерия. —

Не преди неделя — той се обърна към Куза. — И ако не ми намериш верен отговор

дотогава, чифут, считай, че ти и дъщеричката ти сте поканени на гости в Плойещи!

— Но защо?

— Ще разбереш, като пристигнеш там — Кемпфер спря за миг, сетне изглежда взе

някакво решение. — Не, май по-добре ще е ако ти кажа още сега. Може би това ще ускори

напъните ти. Чувал си за Аушвиц, нали? И за Бухенвалд?

Куза почувства, че стомахът му се свива на топка.

— Лагери на смъртта.

— Ние предпочитаме да ги наричаме „Лагери за презаселване“. В Румъния все още

си нямате подобна забележителност. Мисията ми се състои именно в това — да поправя

този пропуск. Такива като теб, плюс циганите, франкмасоните и останалата човешка

измет ще бъдат събрани в лагера в Плойещи, който възнамерявам да издигна. Ако успееш

да ме убедиш, че можеш да си от полза в решаването на проблема, ще се постарая да

забавя попадането ти в лагера и нищо чудно да изживееш дните, които ти са отредени на

свобода. Но измамиш ли ме, ще бъдеш първият посетител.

Куза го гледаше безпомощен. Размърда устни, но не можа да отговори. Умът му

беше парализиран, беше шокиран от чутото току що. Това беше направо невероятно! И

въпреки това, победният блясък в очите на Кемпфер потвърждаваше истинността му. Най-

сетне устните му пророниха една дума:

— Чудовище!

Устата на Кемпфер се разтегна в широка усмивка.

— Интересно, но нямам нищо против да чуя подобна дума от устата на един

чифутин. Това поне е сигурно доказателство, че се справям добре със задълженията си —

той направи няколко крачки към вратата, после погледна назад. — Така че, гледай

внимателно книгите, гадино. И работи здраво за мен. Намери ми разумен отговор. Не

само твоето здраве, но и това на дъщеря ти зависи от успеха — той излезе навън.

Куза погледна умолително Вьорман.

— Капитане…

— Не знам нищо, хер професор — отвърна другият с тих глас. — Мога само да ви

посъветвам да се захванете здраво с книгите. Открили сте записка за крепостта, има

голяма възможност да намерите още. Съветвам ви, да намерите на дъщеря си подходящо

прикритие извън страноприемницата… някъде в планината.

Не смееше да признае пред капитана, че нито имаше някаква записка за крепостта,

нито пък надежда да открие такава.

— Дъщеря ми е твърдоглава — рече замислено той. — Няма да напусне

страноприемницата.

— Така и предполагах. Но с повече от това не мога да ви помогна. Крепостта не е

под мое командване — той се намръщи. — Чудя се, дали някога е била. Лека нощ.

— Почакайте! — Куза затършува в джобовете и извади кръстчето. — Вземете това.

Вече не ми трябва.

Вьорман пое кръста на дланта си и за миг сведе поглед към него. След това и той

напусна стаята.

Куза се отпусна в количката, налегнат от отчаяние, каквото никога не беше

изпитвал. Нямаше никакъв начин да се измъкне от безизходната ситуация. Ако Молашар

преустанови екзекуциите си, Кемпфер ще поеме за Плойещи, за да организира

систематичното изтребване на румънското еврейство. Ако пък Молашар продължи да

упорства, тогава Кемпфер ще разруши крепостта, а той и Магда ще бъдат първите

пленници в новия лагер. Представи си Магда в ръцете на фашистите и за пръв път осъзна

смисъла на старото клише — съдба, по-лоша от смърт.

Нямаше спасение. Не само неговият живот и този на Магда зависеха от това, как ще

приключи тази история. Трябваше да има някакъв начин да спре Кемпфер. Не биваше да

му позволява, да изпълни мисията си… изглежда за майора бе особено важно да

пристигне в понеделник в Плойещи. Ако бъде забавен, дали няма да изгуби поста си?

Така поне за обречените имаше малка надежда.

Ами ако Кемпфер никога не напусне крепостта? Ако и него сполети фаталната

участ на избитите? Но как? Как да го спре?

Той изхлипа от безпомощност. Беше само един сакат евреин, ограден от отряд

немски войници. Имаше нужда от помощ. От отговори. И то съвсем скоро. Той сви

вкочанените си пръсти и сведе глава.

О Боже! Помогни на твоя скромен слуга, намери пътя за спасение на онези, що те

обичат. Помогни ми да им помогна. Помогни ми да открия как да ги спася от…

Беззвучната молитва потъна в бурята на отчаянието. Какъв смисъл имаше? Колко ли

от безчислените жертви на немците са скръствали ръце в молитва за помощ? И къде са те

сега? Мъртви! И той щеше да е там, ако се надяваше на помощ отгоре. А също и Магда.

Сети си за нещо, което разсея отчаянието.

Беше забравил Молашар.

След като затвори вратата на професорската стая, Вьорман постоя замислено

няколко минути. Преди малко, докато Куза обясняваше поредното си откритие, капитанът

бе споходен от странната мисъл, че ученият едновременно казва истината и ги мами.

Чудно. Каква игра всъщност разиграваше професорът?

Вьорман излезе в огрения от слънцето двор и огледа напрегнатите лица на

часовоите. Всъщност, знаеше че всичко ще свърши така. Две нощи без убийства —

логично бе в третата нещо да се случи. Ето че отново се бяха върнали там, откъдето

всичко започна… само дето труповете бяха с два повече. Общо десет. По един за всяка

нощ. Смразяваща статистика. Защо не беше почакал поне до утре този „влашки болярин“?

Кемпфер щеше да си е тръгнал, а той да е извел войниците си далеч. А сега не им

оставаше нищо друго, освен да прекарат тук следващите три дни. Петък, събота, че и

неделя нощта. Най-малко още три жертви. Може би повече.

Вьорман сви вдясно и се отправи към входа на подземието. Вероятно вече бяха

положили двата нови трупа до предишните. Реши да провери, дали с тях всичко е наред.

Дори есесовците имаха право на свястно отношение, след смъртта си.

Като слезе долу, капитанът надникна в стаята, където бяха открити убитите. Този

път, освен разпраните гърла, на жертвите бяха прекършени и вратовете. Нова проява на

жестокост. Стаята беше пуста, на пода се въргаляха трески от строшената врата. Какво ли

се беше случило тук? Нито един изстрел не е бил произведен от оръжията на часовоите.

Сами ли са залостили вратата срещу нападателя? Защо никой не бе чул виковете им? Дали

изобщо са викали?

Той продължи напред по коридора и до ушите му достигнаха далечни гласове.

Слизайки по стълбите срещна войниците от погребалната команда, които разговаряха

шумно и духаха на замръзналите си ръце. Нареди им да се върнат с него.

— Да видим как сте си свършили работата.

Долу в подземията, трептящата светлина от фенерите играеше по десетте подредени

и покрити с бели чаршафи тела.

— Малко ги пооправихме, хер офицер — рече един редник. — Някои от чаршафите

бяха разместени.

Вьорман огледа сцената пред него. Всичко изглежда беше наред. Явно трябваше да

вземе решение за възможно най-скорошното извозване на телата. Но как?

Капитанът плесна с ръце. Разбира се — Кемпфер! Нали майорът ще поеме в

понеделник — каквото и да се случи дотогава. Той ще откара телата до Плойещи, а от там

ще ги натоварят на самолет за Германия. Идеално… решението е взето.

Изведнъж забеляза, че левият крак на третия труп от края се подава изпод чаршафа.

Наведе се да дръпне покривалото, но откри, че ботушът е мръсен. Изглеждаше, сякаш

притежателят му е бил влачен по пода за ръцете. И двата ботуша бяха покрити с прах.

Вьорман почувства как в него се заражда гняв, но после реши да не обръща

внимание. Какъв смисъл имаше? Мъртвите са си мъртви. Защо да вдига шум около чифт

измърсени ботуши? Миналата седмица това би му се сторило важно. А сега беше само

една дреболия. Досадна подробност. И все пак, нещо в тези мръсни ботуши не му даваше

покой. Не знаеше какво точно. Но имаше нещо.

— Да вървим, войници — рече той, обърна се и пое нагоре. От устата му излизаше

пара. Останалите побързаха да го последват. Тук долу бе направо студено.

Вьорман спря в основата на стълбата и погледна назад. Труповете едва се

различаваха на слабата светлина. Ботушите… отново се замисли за изцапаните, кални

ботуши. А след това пое след войниците нагоре.

Кемпфер стоеше до прозореца в стаята си и гледаше към двора. Беше проследил

Вьорман да слиза в подземието и бе изчакал завръщането му. Капитанът се скри от

погледа му, но той остана до прозореца. Би трябвало да се чувства в относителна

безопасност, поне през тази нощ. Не заради многобройната охрана наоколо, а защото

съществото, което избиваше хората му си бе свършило работата и вероятно се бе

оттеглило да почива.

Но въпреки това, ужасът му растеше.

В него се бе загнездила една непоносима мисъл. Досети се, че до този момент

жертвите бяха все сред войниците. Никой не беше посягал на офицерите. Защо?

Възможно бе причината да е в съотношението между офицерите и войниците — близо

двадесет към един. Ала дълбоко в себе си Кемпфер таеше смразяващото убеждение, че

двамата с Вьорман са били запазени за края.

Не знаеше откъде му бе хрумнала тази мисъл, но постепенно тя се беше изпълнила с

безизходна увереност. Ако можеше да сподели с някого — който и да е — за това, щеше

да е освободен поне отчасти от бремето. Може би дори щеше да заспи.

Но нямаше с кого.

Не му оставаше нищо друго, освен да стои край прозореца докато настъпи зората и

да не затваря очи, додето слънцето не блесне на хоризонта.

23

Крепостта

петък, 2 май

07.32


Тревожно пристъпвайки от крак на крак, Магда чакаше нетърпеливо пред вратата на

крепостта. Въпреки яркото утринно слънце въздухът беше студен. Вледеняващото

мислите усещане за зло присъствие, което до вчера бе неразривно свързано с крепостта, сега сякаш се бе просмукало в прохода. Снощи я бе проследило почти до реката на

дъното, тази сутрин го почувства още щом стъпи на моста.

Високите дървени порти бяха разтворени навътре и бяха подпрени на каменните

стени, които образуваха сводовете на малката входна арка. Магда премести поглед от

кулата, откъдето очакваше да се появи баща й към входа на подземието в задната част на

крепостта. Там войниците продължаваха усилено да рушат стената. И докато вчера в

движенията им се долавяше досада, днес работеха трескаво. Работеха като луди — като

уплашени луди.

Защо просто не си тръгнат? Умът й не побираше, какво толкова ги караше да стоят

тук нощ след нощ, очаквайки да открият поредната жертва. Това беше истинско безумие.

Цялата трепереше от тревога по баща й. Какво ли му бяха сторили, след като са

открили труповете на двамата неуспели насилници? Докато пресичаше моста, дойде й

ужасяващата мисъл, че може би са го екзекутирали. Ала страхът й намаля веднага щом

часовоят се съгласи да повика баща й. Освободена от доскорошните си опасения, тя

потъна в объркани мисли.

Тази сутрин се беше пробудила от шума на пеещите под прозореца птици и острата

болка в лявото коляно. Беше сама в леглото, завита, както си е била с дрехите. Била е

напълно беззащитна и Глен е можел да се възползва от това. Но не бе го сторил, макар да

му бе дала да разбере, че го желае.

Магда се присви вътрешно, спомняйки си за дръзкото си поведение вчера. За

щастие, Глен я бе отблъснал… не, тази дума е прекалено силна… по-скоро бе отклонил

настойчивостта й. Имаше нещо странно в поведението му, беше й приятно, че той бе

постъпил благородно и същевременно изпитваше огорчение от лекотата, с която го бе

направил.

Защо трябва да е огорчена? Никога не беше ценяла особено способността си да

съблазнява мъжете. И въпреки това, някакъв глас в нея продължаваше да нашепва, че е

пропуснала нещо.

Ами ако вината не е в нея? Ако той е от онези мъже, които не могат да се влюбят в

жена… а само в друг мъж? Не, уверена бе, че не беше така. Спомни си единствената им

целувка — дори сега почувства топлината, която бе пламнала в нея — и която без

съмнение бе завладяла и него.

Толкова по-добре. По-добре, че не беше приел предложението й. Иначе как щеше

сега да се изправи пред него? Щеше да се проклина за слабостта и да избягва компанията

му, да прекарва дългите часове сама. А да се лиши от компанията на Глен беше

последното нещо, което би искала сега.

Това, което се случи снощи се дължеше на нейното объркване. На комбинация от

различни обстоятелства, която никога не ще се повтори. Даде си ясна сметка за случилото

се: физическо и емоционално изтощение, опитът за изнасилване, спасителната намеса на

Молашар, отказът на баща й да остане при него — всичко това бе довело до временното й

объркване. Не Магда Куза, а някоя друга е лежала снощи в леглото с Глен — непозната за

нея жена. Това нямаше да се повтори.

Беше преминала покрай стаята му тази сутрин, накуцвайки от болка. За миг бе

завладяна от изкушението да почука на вратата и да му благодари за помощта снощи,

както и да се извини за поведението си. Но след като се ослуша около минута и не чу

нищо в стаята, реши че по-добре ще е да не го буди.

Беше дошла тук, в крепостта, не само за да види баща си, но и за да му разкрие

колко дълбоко я бе наранил снощи, да го убеди, че няма право да се държи с нея по този

начин и да му съобщи, че е решила да се вслуша в съвета му и да напусне прохода Дину.

Последното беше само заплаха, но тя искаше да отвърне по някакъв начин на удара, да

предизвика чувствата му или да го накара да й се извини за лошото си държание. Беше

преговорила не само думите, но и тона, с който смяташе да ги произнесе. Готова бе за

разговора.

И в този момент се появи баща й, бутан в количката от часовоя. Достатъчен бе само

един поглед по измъченото му лице и болката и яда я напуснаха. Изглеждаше направо

ужасно — сякаш за една нощ се бе състарил с двадесет години. По-болен и по-немощен от

всякога.

Колко ли е страдал! Повече, отколкото заслужава което и да е човешко същество.

Прогонен от сънародниците си, с разядено от болестта тяло, а сега и немците. Не мога да

застана срещу него.

Часовоят тази сутрин беше по-вежлив от вчерашния. Той спря количката пред

Магда, после се отдалечи. Без да промълви нито дума. Тя застана отзад и пое по моста. Но

не бяха изминали и десетина крачки, когато баща й положи ръката си на нейната.

— Спри тук, Магда.

— Какво се е случило? — не искаше да спира тук. Все още долавяше излъчването на

крепостта. Баща й изглежда не чувстваше нищо.

— Не съм мигнал цяла нощ.

— Те ли те държаха буден? — попита тя и коленичи пред него, обгръщайки го с

ръце. — Не са ти причинили болка, нали?

Когато вдигна глава, очите му бяха зачервени.

— Не ме докоснаха и с пръст, но въпреки това ми причиниха болка.

— Как?

Той заговори на цигански диалект, добре познат и на двамата.

— Слушай внимателно, Магда. Открих защо са пристигнали есесовците. Това място

е само една спирка по пътя им към Плойещи, където смятат да издигнат лагер на смъртта

— за нашия народ.

Магда почувства, че й призлява.

— О, не! Това не може да е истина! Правителството никога няма да позволи на

немците да се разпореждат…

— Вече са тук! Знаеш, предполагам, че им позволиха да вдигнат укрепени пунктове

около рафинерията, където минават на военна подготовка и румънски войници. Щом

могат това, защо да не им разрешат и другото — да ги обучават как да избиват евреите.

Доколкото можах да разбера, майорът е специалист по изтребването. Обича работата си.

Ще стане добър учител. Сигурен съм.

Магда не можеше да повярва. Ала не беше ли се отнесла така и към появата на

Молашар? В Букурещ непрестанно се носеха слухове за лагери на смъртта, шепнешком се

разказваха ужасяващи истории за жестокости, за безброй избити и какво ли не още. В

началото никой не вярваше, но слуховете упорито продължаваха да се появяват и

постепенно дори най-скептично настроените евреи започнаха да се замислят.

— Чудесно избрано място — продължаваше да нарежда баща й с безизразен глас. —

Лесно достъпно. А опита ли се противникът да бомбардира рафинерията, тъкмо ще

свърши работата на есесовците. А и кой знае? Може би съобщението, че наблизо е

разположен лагер ще разколебае намерението на врага. Макар че лично аз се съмнявам.

Той замълча, после продължи възбудено:

— Кемпфер трябва да бъде спрян.

Магда скочи на крака и се намръщи от болката в коляното.

— Нали не смяташ, че ти можеш да го спреш? Ще си мъртъв поне десет пъти дори

преди да го одраскаш!

— Трябва да открия някакъв начин. Въпросът сега не е в твоя и моя живот.

Обречени са хиляди. И всички те ще бъдат в ръцете на Кемпфер.

Но дори ако нещо го спре… те ще изпратят друг на негово място!

— Да. Но това ще отнеме време, а всяко забавяне е от полза за нас. Може би

междувременно Русия ще нападне Германия, или обратното. Не вярвам две бесни кучета

като Хитлер и Сталин да издържат дълго, без да се нахвърлят едно срещу друго. А при

подобен конфликт лагерът в Плойещи ще бъде забравен.

— Но как може да бъде спрян майорът? — трябваше да накара бащи си да се

замисли, да осъзнае сам колко безумно е намерението му.

— Може би Молашар…

Магда не можеше да повярва на ушите си.

— Татко, не!

Той вдигна ръка.

— Почакай. Молашар намекна, че смята да ме използва като съюзник срещу

враговете. Не знам каква полза би могъл да има от мен, но довечера ще науча. А в замяна

ще го помоля да спре майор Кемпфер.

— Но ти не можеш да сключваш договор с Молашар! Не можеш да му се довериш,

той ще те убие накрая!

Не ме е грижа за моя живот. Казах ти, залогът е твърде голям. А и между другото —

открих в Молашар определено, макар и грубовато благородство. Струва ми се, че съдиш за

него твърде сурово. Реагираш като жена, а не като учен. Той е продукт на своето време, а

времето му е било кърваво. И въпреки това е съумял да запази своето национално

самосъзнание и честа му е накърнена от присъствието на германците. Може би ще успея

да се възползвам от това. Той ни смята за свои сънародници — власи и е благоразположен

към нас. Не ти ли спаси живота от есесовците, които те нападнаха снощи? Лесно можеше

да те превърне в своя жертва. Трябва да го използваме! Нямаме избор.

Магда се замисли, с надежда да открие друга възможност. Но не можа. И макар

вътрешно да се бунтуваше, длъжна бе да признае, че в планът на баща й се таеше макар и

минимална надежда. Дали не съдеше твърде сурово Молашар? Може би й се струваше зъл

просто защото бе различен, друг? Възможно ли бе в него да се крие нещо повече от зла

прокоба? Всъщност, не беше ли майор Кемпфер истинското олицетворение на злото? Не

можеше да отговори. Само да гадае.

— Не ми харесва тая работа, татко — промърмори тя.

— Никой не е казал, че трябва да ни харесва. Никой не ни е обещавал лесни

решения. Нито пък каквито и да е решения — той с мъка сподави прозявката си. — А сега

бих искал да се върна в стаята си. Ако наистина възнамерявам да сключа сделка с

Молашар, ще се нуждая от цялата си изобретателност.

— Сделка с дявола — прошепна едва чуто Магда. Беше по-уплашена от когато и да

било за баща си.

— Не, мила моя. Дяволът е в крепостта, носи черна униформа със сребърна

„Мъртвешка глава“ на шапката и се нарича щурбанфюрер.

Магда неохотно го върна до вратата и после го проследи с поглед, докато се

отдалечаваше от нея. Чувстваше се напълно объркана когато пое към страноприемницата.

Всичко се развиваше прекалено бързо. Доскоро животът й се състоеше в четене на книги, изследователска работа, музика и ноти. Не беше създадена да живее в интриги. Все още се

чувстваше замаяна от чутото преди малко.

Надяваше се, че баща й знае какво върши. Беше се съпротивлявала инстинктивно на

замисления от него съюз с Молашар, докато не беше забелязала изгледа на лицето му. В

очите му блестеше пламъкът на надеждата и малко от онази духовитост, която в

предишните дни го правеше така приятен събеседник. За баща й това бе възможност да се

заеме с нещо истинско, вместо да седи безпомощно в количката. Той изпитваше

отчаяното желание да чувства, че е полезен на своя народ… и на всички около него. Не

можеше да го лиши от това малко щастие.

Едва когато наближи страноприемницата, Магда почувства че я напуска

смразяващата хватка на крепостта. Тя заобиколи сградата, с надеждата да срещне Глен.

Нямаше го навън, нито пък в столовата. Изкачи се на втория етаж, спря пред вратата му и

се ослуша. Все още никакъв шум не се чуваше вътре. Не й приличаше на човек, който спи

до късно, така че може би четеше.

Вдигна ръка да почука, сетне я свали. По-добре да се срещнат случайно, инак ще си

помисли че му се натрапва.

Стаята й се огласяше от утринните песни на птиците. Магда надникна през

прозореца, към гнездото на отсрещното дърво. Виждаше ясно мъничките глави на

малките врабчета, ала майката я нямаше. Магда искрено се надяваше, че ще се върне

скоро — в гласовете на пилетата се долавяше истински глад.

Тя взе мандолината, но след няколко акорда се отказа. Чувстваше се напрегната, а

шумът от гнездото я изнервяше още повече. Завладяна от внезапна решителност, тя излезе

в коридора.

Почука два пъти на вратата на Глен. Никакъв отговор, никакво движение в стаята.

Тя се поколеба, после вдигна резето. Вратата хлътна навътре.

— Глен?

Стаята беше празна. Изглеждаше съвсем като нейната, спомни си, че бе отсядала тук

при предишното посещение на крепостта. Ала имаше някаква на пръв поглед неуловима

промяна. Тя огледа стените. Огледалото — изчезнало бе огледалото над масата. Вместо

него, на стената имаше тъмно триъгълно петно. Сигурно е било счупено след последното

й идване и никой не го е сменил.

Магда направи кръг из стаята. Ето тук живееше той, в това разхвърляно легло бе

прекарал нощта. Цялата трепереше от вълнение, чудеше се какво ли ще каже, ако я завари

в стаята. Как ще обясни присъствието си? Реши, че най-добре ще е да си тръгне веднага.

Тъкмо преди да излезе, вниманието й бе привлечено от разтворената врата на

гардероба. Нещо блестеше вътре. Знаеше, че не бива повече да изкушава съдбата, но от

друга страна, какво лошо би имало ако надникне само за миг? Тя придърпа вратата към

себе си.

Подпряно в единия ъгъл бе огледалото, което би трябвало да виси на стената. Защо

ли му е трябвало на Глен да го сваля? А може би не го е правил той? Може би се е

откачило и Юлиу смята тепърва да го поставя. В гардероба имаше малко дрехи и още

нещо — дълъг почти човешки бой кожен калъф, опрян на стената.

Завладяна от любопитство Магда протегна ръка и докосна странния калъф —

грубоват, покрит с прах. Или беше много стар, или за него не са били полагани особени

грижи. Нямаше представа какво може да има вътре. Хвърли поглед през рамо, колкото да

се увери, че стаята е празна и в коридора отвън няма никой. Нямаше да отнеме и минутка, ако реши да го отвори, да погледне вътре и отново да го закопчае. Трябваше да знае.

Чувствайки се като малко, немирно дете, което използва отсъствието на родителите си, за

да се порови в забранената част на къщата, тя протегна ръка към медните закопчалки,

общо три на брой и те се разтвориха с дрезгаво скърцане, сякаш бяха пълни с пясък.

Пантите издадоха подобен звук, докато вдигаше капака.

В първия миг Магда не позна предмета вътре. Цветът му бе син, тъмно, стоманено

син, предметът беше от непознат за нея метал. Приличаше на издължен клин — дълго,

заострено парче метал с две остри режещи страни. Като меч. Ето какво беше! Меч!

Двуостър меч. Само че нямаше дръжка, а дълъг шип, който сякаш бе пригоден за

вътрешната част на ръкохватката. Какво огромно и страшно оръжие щеше да е това, ако

бъде снабдено с дръжка!

Погледа й бе привлечен от вдлъбнатини по острието — беше покрито със странни

символи. И тези знаци не бяха гравирани, а дълбоко врязани в блестящата синя

повърхност на метала. Магда прокара пръст по тях. Символите бяха рунически знаци, ала

каквито никога досега не беше виждала. Познаваше добре скандинавските и германските

рунически символи, произхождащи някъде от мрачните времена на Средновековието и

дори от по-рано. Но тези изглеждаха далеч по-стари. В тях се долавяше някаква

свръхестествена античност, която будеше безпокойство. Струваше й се, че се движат и

поклащат. Мечът в ръцете й беше стар — толкова стар, че тя се питаше кой или какво ли

го е изковало.

Вратата на стаята хлопна шумно.

— Какво търсиш тук?

Магда подскочи при тези думи, капакът се изплъзна от пръстите й и покри

острието. Тя се извърна, за да се изправи пред Глен с разтуптяно от уплаха и изненада

сърце. И вина.

— Глен, аз…

Беше разгневен.

— А мислех, че мога да ти вярвам! Какво се надяваше да откриеш тук?

— Нищо… дойдох, защото търсех теб — не можеше да разбере защо е така разярен.

Имаше право да бъде обиден, но чак пък…

— И да не мислеше, че ще ме откриеш в гардероба?

— Не! Аз…

Какво ли се мъчеше да обясни? Всичко би изглеждало глупаво. Нямаше никаква

работа тук. Беше сгрешила, знаеше го и се чувстваше ужасно виновна. Но от друга страна, не беше се промъкнала тук за да краде. Докато в нея се пробуждаше яд от несправедливо

грубото му държание, тя намери сили най-сетне да срещне погледа му.

— Заинтригувана съм от теб. Дойдох да поприказваме. Аз… приятно ми е да сме

заедно, но знам толкова малко за теб. — Тя сведе глава. — Обещавам да не се повтори.

Тя пое към коридора, възнамерявайки да го остави насаме с неговата накърнена

интимност, но така и не стигна до вратата. Когато минаваше покрай него, Глен вдигна

ръце, и ги положи нежно, но твърдо на раменете й. После я завъртя към себе си.

Погледите им се кръстосаха.

— Магда — заговори той, после я притегли към себе си, покри устните й със своите

и я стисна в обятията си. В първия миг Магда бе завладяна от желанието да се

съпротивлява, да блъска с юмруци по гърдите му, но това бе само един рефлекс, който

изчезна пометен от надигналата се в нея гореща вълна на желанието. Тя плъзна ръка по

врата му, притисна се и се потопи в излъчването, което идеше от него. Езикът му разтвори

устните й и я изненада със своята пламтяща жар — никой досега не бе я целувал така

страстно. Ръцете на Глен галеха тялото й през дебелия слой дрехи, плъзгаха се по бедрата

и набъбналите й гърди, оставайки навсякъде приятна топлина. Докоснаха шията й, после

разкопчаха забрадката и я запратиха встрани. Пръстите му опипаха трескаво копчетата на

жилетката и се заеха да ги разкопчават. Тя не направи никакъв опит да го спре. Дрехите й

сякаш се бяха смалили и я стягаха, в стаята неочаквано бе станало толкова горещо…

жадуваше незабавно да ги свали.

После настъпи съвсем кратка пауза, в която все още можеше да сложи край, да се

отдръпне и да избяга. Докато Глен разтваряше жилетката й, някакъв глас в нея шепнеше: Аз ли съм това? Какво става с мен? Това е безумие! Ала това бе гласът на старата Магда, онази Магда, която бе останала сама на този свят, след смъртта на майка й. И този глас бе

заглушен от един друг — странен и непознат глас на жена, израснала сред руините на

всичко онова, в което бе вярвала старата Магда. Друга и непозната Магда, пробудила се от

жизнената сила, която пламтеше като ослепително слънце в мъжът до нея. Миналото,

традициите и задръжките бяха изгубили своя смисъл, а утрешният ден бе далечно място,

което можеше и да не види никога. Имаше само сега. И Глен.

Жилетката се смъкна от раменете й, почти веднага я последва и ризата. Магда

почувства внезапна възбуда, когато косата й докосна оголения й гръб и раменете й. Глен

дръпна надолу тясната фанела, оголвайки набъбналите й гърди. Без да откъсва устните си

от нейните, той прокара пръсти по гърдите й, като притискаше леко зърната и чертаеше

кръгове по настръхнала й кожа. От гърлото на Магда се надигаха стенания. Устните му

най-сетне оставиха нейните и се спуснаха по шията до трапчинката между гърдите й,

оттам до зърната — едно по едно, като езика му следваше около тях кръговете,

нарисувани от пръстите му. Тя извика дрезгаво, зарови ръце в косите му и изви тялото си

към него, потръпвайки от екзалтираните вълни, които пулсираха дълбоко в таза й.

Глен я взе на ръце и я понесе към леглото, смъквайки останалите дрехи, докато

устните му продължаваха да я обсипват с удоволствие. Само след миг и неговите дрехи се

озоваха на пода и после Глен се наведе над нея. Ръцете на Магда, пробудени от свой

вътрешен глас летяха по тялото му, сякаш за да се уверят, че е истински. В следващия миг

той я покри с тялото си, проникна в нея и след първият болезнен напън, тя почувства че е

вътре и е чудесно.

О, Божичко! — мислеше си тя, докато се гърчеше в спазмите на екстаза. Това е

значи! Нима съм го пропускала през всичките тези години? Нима за него си шепнеха

другите жени, като за някакъв срамен и потаен акт. Не може да бъде! Та това е

неописуемо! А и нищо не съм пропуснала, защото с никой друг мъж, освен Глен, нямаше

да ми е толкова хубаво.

Той започна да се движи вътре в нея и Магда последва ритъма му. Удоволствието

нарасна, удвои се и се учетвори, докато накрая Магда си мислеше, че ще се пръсне. Тя

почувства, че тялото на Глен замира и в същия миг долови как нещо се надига в нея. Ето

го. И когато тялото й се изви нагоре, пръстите й се заровиха в чаршафа, а краката й се

разтвориха встрани, Магда Куза видя как света се разширява, пропуква се и се пръска на

хиляди частици сред огън и пламък.

Измина известно време, преди да се събере отново, под ритъма на задъханото й

дишане.

Целия ден прекараха в тясното легло, шепнеха си, смееха се, разговаряха, изучаваха

се един друг. Глен знаеше толкова много, разказваше й най-различни неща и сякаш я

запознаваше с нейното ново тяло. Беше нежен, търпелив и чувствен, като отново и отново

я извеждаше на върховете на удоволствието. Беше й първият любовник — не му го каза, а

и не се налагаше. Знаеше, че за него не е първата жена, но това нямаше значение. И

въпреки това, чувстваше истинско облекчение в него, сякаш не беше се любил от много

време.

Беше влюбена в тялото му. За Магда, мъжката физика беше terra incognita. Питаше

се, дали мускулите на всички мъже са толкова твърди и толкова близо до кожата. Косата

на Глен бе искрящо червена, гърдите и корема му бяха покрити с безброй белези, стари

потъмнели резки по мургавата му кожа. Когато го запита за тях, той обясни, че били от

нещастен случай. А сетне заглуши въпросите й, като отново започна да я люби.

Едва когато слънцето се скри на запад, двамата се облякоха и излязоха на разходка,

ръка за ръка, спирайки от време на време, за да се прегърнат и целунат. На връщане в

страноприемницата видяха, че Лидия слага масата за вечеря. Магда изведнъж осъзна

колко е гладна и двамата се настаниха край масата. Магда с мъка откъсваше очи от Глен, задоволявайки единия глад, докато другият отново започваше да расте. Цял един нов свят

се бе разкрил пред нея днес и тя беше жадна да го изследва отново.

Нахраниха се припряно и пожелаха на съдържателя лека нощ, като деца, които

бързат да се наиграят преди да се е стъмнило. Почти се надбягваха нагоре по стълбите, Магда отпред, смееща се, повела Глен към нейната стая. Към нейното легло. Веднага щом

се затвори вратата зад тях, те започнаха да смъкват дрехите си, хвърляха ги където им

видят очите, после се вкопчиха и притиснаха в тъмното.

Часове по-късно, докато лежеше в прегръдката му, намерила най-сетне покой в себе

си и света, Магда за пръв път осъзна, че обича. Магда Куза, затворена в себе си, отдадена

на книгите беше влюбена. Никога, никога досега не беше изпитвала нищо подобно към

който и да е мъж. Той я желаеше. А тя беше влюбена в него. Не му бе признала, нито пък

смяташе да го стори. Поне още известно време. Докато Глен й признае. Знаеше, че и той

изпитва към нея същите чувства и това й стигаше.

Тя се сгуши в него. Днешният ден й стигаше за цял един живот. А и беше почти

непоносимо да се гледа в бъдещето. В едно бе сигурна — едва ли някой бе изпитвал

толкова много удоволствия от тялото си само за един ден. Едва ли. Тази нощ в леглото

щеше да заспи съвсем различна Магда Куза от онази, която се бе пробудила сутринта.

Сутринта… която изглеждаше така далеч. И онази, другата Магда й изглеждаше

непозната. Приличаше й на сомнамбул, докато тя бе живата, пробудената, истинската. И

всичко щеше да е наред.

Магда притвори очи. До ушите й достигаха тихите чуруликания на малките птички

отвън. Гласовете им като че ли бяха спаднали и в тях се долавяше отчаяна нотка. Преди да

помисли върху това, тя вече бе потънала в сън.

Той разглеждаше лицето на Магда в мрака. Спокойно и невинно. Лице на спящо

дете. Глен я притисна към себе си, внезапно уплашен, че може да я загуби.

Трябваше да стои далеч от нея, осъзнал го бе още в мига, когато я видя. Но още

тогава бе изпитал влечение. Позволил бе в него да се пробудят мисли, които бе смятал за

отдавна заспали, дори мъртви и изчезнали, а тя бе открила под пепелта живи въглени. А

сетне, тази сутрин, в разгара на гнева му, след като я завари в стаята си, тези въглени бяха

пламнали.

Така му било писано. Късмет. Твърде много бе видял и изживял и знаеше, че

каквото е писано да стане, става. В живота имаше много неизбежни неща.

И все пак, не биваше да я допуска толкова близо до себе си, когато не знаеше дори

дали ще си тръгне жив от тук. А може би именно заради това бе потърсил близостта й? И

ако срещне смъртта си, поне до последния миг ще пази свеж спомена за нея. Не можеше

да си позволи чувства в този момент. Чувствата отвличаха вниманието и намаляваха

шансовете му да оцелее в предстоящата битка. А и дори да се справи, ще поиска ли Магда

да тръгне с него, ако научи цялата истина?

Той положи главата й на голото си рамо. Не искаше да я загуби. Ако имаше някакъв

начин да я задържи когато всичко приключи, би направил какво ли не да го открие.

24

Крепостта

петък, 2 май

23.37


Капитан Вьорман седеше пред триножника. Наложил си бе най-сетне да замаже

ужасната сянка на платното. Ала сега, след като бе приготвил палитрата в едната ръка и

стиснал четката в другата, той осъзна, че няма сили да го стори. Нека си остане

проклетата сянка. Какво значение имаше. Така или иначе, като си тръгне ще остави

картината тук. Не искаше да взима със себе си никакъв спомен от тук. Ако си тръгне.

Навън, всички светлини на крепостта бяха запалени, войниците бдяха по двойки,

въоръжени до зъби и готови да стрелят на месо при най-малкия повод. Самият Вьорман

бе захвърли пистолета си на леглото, пъхнат в кобура и забравен.

През последните часове беше изградил своя теория за крепостта, не особено

логична, но затова пък обясняваща всички мистерии. Крепостта беше жива. Само това

можеше да обясни защо никой никога не вижда убиеца, нито пък може да го проследи.

Затова се провалиха и опитите им да намерят скривалището му в стените, колкото и да ги

рушаха. Самата крепост убиваше хората.

Една едничка подробност не съвпадаше с цялостната картина. И то не малка.

Крепостта не бе проявила враждебност, когато проникнаха първоначално в нея. Във всеки

случай, не беше го направила открито. Вярно, птиците отказваха да гнездят по тези места, но Вьорман не бе почувствал нищо нередно до онази първа нощ, когато бе разбита стената

на подземието. едва тогава се бе променила и крепостта. Станала бе кръвожадна.

Никой не си бе направил грижата да огледа подземията. На пръв поглед нямаше

никаква причина да го правят. Нито един от нощните часовои не бе забелязал каквото и

да е подозрително движение в момента, когато бяха извършвани убийствата. А може би

все пак е трябвало да огледат подземията. Ами ако там е погребано сърцето на крепостта?

Ето къде трябваше да търсят. Не… ще им отнеме цяла вечност. Пещерите сигурно са

километри дълги, а и честно казано, едва ли някой би горял от желание да ги претърсва.

Там долу е вечна нощ. А нощта се бе превърнала в най-страховития враг. Само труповете

не се бояха от нея.

Труповете… с техните мръсни, покрити с кал ботуши. Все още от време на време

тревожеха мислите на Вьорман. Както например сега. А и през целия ден, каквото и да се

случеше, той отново и отново си припомняше двамата мъртъвци и техните зацапани

ботуши.

Кални, мръсни ботуши. Имаше нещо тук, което не му даваше покой.

Той впери безсмислен поглед в картината.

Кемпфер седеше с кръстосани крака на кушетката, стиснал в скута си шмайзер.

Тресеше го. Той направи опит да се успокои, но не намери сили. Никога досега не бе

осъзнавал, колко изчерпващ може да е постоянният страх.

Трябва да се измъкне от тук!

Да взриви крепостта утре заранта — ето какво трябва да стори! Ще нареди да

поставят зарядите и още преди обяд ще я разбият на пух и прах. Ето това е начинът да

прекара неделната нощ в Плойещи, на меко легло и без никакви страхове от среднощни

шумове. И няма повече да му се налага да трепери, да се облива в хладна пот и да се пита

какво ли дебне отвън пред вратата му.

Но утре ще е прекалено рано. Няма да е добре за доклада. Трябваше да се яви в

Плойещи в понеделник и от него се очакваше да използва рационално целия си престой

тук до последната минута. Взривяването на крепостта беше последната възможност, до

която трябваше да прибягва. Върховното командване бе наредило проходът да се държи

под наблюдение и бе определило именно крепостта за тази цел. Така че разрушаването

оставаше последна стъпка.

До ушите му стигна отмерената крачка на есесовците, които минаваха под

прозореца. Коридорът отвън също се охраняваше. Беше се погрижил за това. Не че оловен

откос от шмайзер би спрял извършителя на убийствата — просто се надяваше, че

часовоите ще са първите жертви и така ще му позволят да преживее още една нощ. Така

че, онези отвън да си отварят очите, колкото и да са изморени! Беше накарал всичките си

хора да участват в рушенето на крепостта, особено в района около неговата стая. На

десетина метра наоколо бяха пробити дупки във всяка стена, но не откриха нищо. Нямаше

никакви тайни входове към неговите помещения, нито следа от скривалище.

Кемпфер отново се разтрепери.

Стаята се изпълни със здрач и хлад както в предишните нощи, но Куза бе твърде

изморен и отпаднал, за да се обърне и да посрещне лице в лице Молашар. Запасите от

кодеин бяха привършили и ставите му се раздираха от трудно поносими болки.

— Как влизаш и излизаш от стаята ми? — запита той. Цяла вечер бе прекарал с лице

към тайната плоча в стената, ала Молашар се бе появил неочаквано зад него.

— Имам си свои начини за придвижване, които не изискват врати или тайни

проходи. И които са неразбираеми за теб.

— А също и много други неща — прошепна Куза без да прикрива отчаянието в гласа

си.

Денят беше направо отвратителен. Не само постоянната болка го бе измъчвала, но и

съзнанието, че с нищо не може да помогне на своите обречени сънародници. Беше решил

да преговаря с Молашар, да се помъчи да го убеди. Но за какво? Да унищожи майора?

Магда беше права тази сутрин: да спрат Кемпфер би означавало само да забавят

неумолимото. Смъртта му дори би влошила положението. Възможно е да предизвикат

още по-жестоки репресии срещу румънското еврейство с убийството на един офицер от

SS. Още следващата седмица в Плойещи ще бъде изпратен друг комендант. Какъв смисъл

имаше тогава всичко? Времето беше на страната на германците. Печелеха битка след

битка, в краката им падаха могъщи държави. И сякаш нищо не можеше да ги спре. А

когато накрая завладеят целия свят, техния безумен водач ще може най-сетне до

осъществи мечтата си за чистота на нацията.

Така че, в края на краищата, какво значение биха имали за историята отчаяните

усилия на един сакат професор?

Но най-неприятна бе парещата съзнанието мисъл, че Молашар се бои от кръста…

бои се от кръста!

Молашар изплува в полезрението му и се зае да го разглежда. Странно, помисли си

Куза. Или до такава степен съм потънал в самосъжаление, че не го забелязвам, или вече

привикнах с присъствието му. Тази вечер не чувстваше смразяващия страх, който досега

винаги бе придружавал появата на Молашар. Може би вече му беше все едно.

— Мисля, че скоро ще умреш — неочаквано изрече Молашар.

При тези думи Куза подскочи.

— От твоите ръце ли?

— Не. От твоите.

Нима Молашар можеше да чете мисли? Цял следобед Куза бе обсъждал подобна

възможност. Самоубийството би решило много проблеми. Първо — Магда ще бъде

свободна. Ще може да избяга от лапите не есесовците и Желязната гвардия. Да — тази

мисъл наистина му бе хрумнала. Но все още не знаеше как да го стори… а и не му

достигаше смелост.

Куза отклони поглед встрани.

— Може би. Но ако не го сторя аз, ще го направи майор Кемпфер в неговия лагер на

смъртта.

— Лагер на смъртта ли? — Молашар се приведе напред, вдигнал неразбиращо

вежди. — Място, където хората се събират за да умрат?

— Не. Място, където ги откарват насила за да ги избият. Майорът ще изгражда

такъв лагер недалеч от тук на юг.

— За да избива власи? — внезапно разярен Молашар оголи дългите си остри зъби.

— Някакъв германец е дошъл тук за да избива моя народ?

— Те не са ти сънародници — отвърна Куза, неспособен да таи истината. — Те са

евреи. Не принадлежат към онези, за които би се погрижил.

— Аз решавам за кого да се грижа! Евреи ли? Но във Влашко няма евреи — или са

съвсем малко.

— Така е било по времето, когато си издигнал крепостта. Но през следващите

векове моят народ е бил принуден да се пресели тук от Испания и останалата част на

Западна Европа. По-голямата част от бежанците се установили в Турция, но не малко

отседнали в Полша, Унгария и Влашко.

— Твоят народ? — погледна го изненадано Молашар. — Значи ти си евреин?

Куза кимна, очаквайки да последва съкрушителна вълна на антисемитизъм. Но

вместо това Молашар попита:

— Но си и влах, така ли?

— Влахия и Молдова сега са обединена в държава, която се нарича Румъния.

— Имената се менят. Тук ли си бил роден? Тук ли са родени евреите, за които ще

строят лагера на смъртта?

— Да, но…

— Значи те са власи!

Куза почувства, че търпението на Молашар се изчерпва, но не можеше да мълчи:

— Но те са потомци на емигранти.

— Това няма значение! Баща ми е дошъл от Унгария. Нима аз, който съм роден на

тази земя, не съм истински влах?

— Прав си, разбира се.

Разговорът му се струваше безсмислен. Дано по-скоро да свърши.

— Така е и с евреите, за които говориш. Те са власи и значи са мои сънародници! —

Молашар изправи рамене. — И няма да позволя на нито един германец да нахлува в

родината ми и да избива моя народ!

Колко характерно за неговата епоха — мислеше си Куза. — Обзалагам се, че е

гледал като на нещо съвсем естествено, когато другарите му боляри са избивали своите

селяци. И без съмнение увлеченията по набиване на кол, проявявани от Влад са му

доставяли удоволствие. Въобще за влашкото знатно съсловие е било нещо естествено да

редуцират броя на населението. Но дръзне ли чужденец да го стори…

Молашар бе отстъпил в сенките отвъд светлината на крушката.

— Разкажи ми за тези лагери на смъртта.

— Бих предпочел да не говорим за това…

— Разказвай!

Куза въздъхна.

— Ще ти кажа каквото зная. Първият е бил построен в Бухенвалд, или може би в

Дахау, преди близо осем години. Има и други — във Флосенбург, Равенсбрук, Натцвайлер, Аушвиц и още много, за които вероятно малко хора знаят. Скоро и Румъния ще има свой

лагер — или Влахия, ако предпочиташ — а до едно година ще построят още. Тези лагери

се строят с една единствена цел — да бъдат събрани в тях хора от определен тип,

милиони, а после да бъдат подложени на изтезания, принудителен труд и последващо

унищожение.

— Милиони?

Куза не можеше да разбере какво точно вълнува събеседника му, но не се

съмняваше, че той не е в състояние да схване смисъла на чутото. Молашар бе като сянка

сред сенките, движенията му бяха развълнувани, почти трескави.

— Милиони — повтори Куза.

— Аз ще убия този германски майор!

— Това няма да помогне. Има хиляди като него и те ще дойдат тук. Може би ще

успееш да избиеш част от тях, но рано или късно ще научат за теб и ще те премахнат.

— Кой ги изпраща?

— Водачът им се нарича Хитлер…

— Цар? Принц?

— Не… — Куза затърси подходяща дума. — Мисля, че войвода ще е най-разбираемо

за теб.

— Аха! Войвода! Тогава ще убия него и те ще престанат да идват.

Молашар бе произнесъл тези думи бавно и уверено, но въпреки това Куза почти не

бе в състояние да ги осмисли.

— Какво каза?

— Господарят им Хитлер — когато възстановя силите си ще изпия живота от него!

Куза се почувства така, сякаш целия ден бе драпал нагоре от дъното на океана за

глътка въздух. А след думите на Молашар бе изплувал и поел с пълни гърди. Ала знаеше

колко лесно е човек да потъне отново.

— Няма да успееш! Пазят го грижливо! И е чак в Берлин!

Молашар отново излезе на светло. Зъбите му бяха оголени и този път лицето му бе

разкривено в подобие на усмивка.

— Охраната му едва ли ще е по-ефективна от всички мерки, които предприеха

неговите слуги тук, в моята крепост. Колкото и залостени врати да има, колкото и

въоръжени хора да го пазят, стига да пожелая аз ще се добера до него. И колкото и далеч

да е от тук, ще го стигна, събера ли веднъж силата си.

Куза едва владееше вълнението си. Ето я последната надежда — по-голяма

отколкото бе мечтал.

— И кога ще е това? Кога можеш да отидеш в Берлин?

— Ще съм готов утре вечер. Тогава ще съм достатъчно силен — след като изтребя

нашествениците.

— Добре че не ме послушаха, когато им казах, че най-доброто решение е да

напуснат крепостта.

— Какво? — извика другият.

Куза не можеше да откъсне поглед от ръцете на Молашар — те се сгърчиха пред

лицето му, готови да го разкъсат по волята на техния господар.

— Съжалявам! — запелтечи той, отстъпвайки назад. — Мислех, че това е твоето

желание.

— Искам да пия от животите им! — ръцете се отдръпнаха. — Когато пожелая нещо

друго, аз ще ти го кажа и ти ще го изпълниш!

— Разбира се! Разбира се! — макар и вътрешно несъгласен, Куза осъзнаваше, че

няма друга възможност. Не биваше да забравя с кого или какво си има работа. Молашар не

би позволил някой да му се изпречва или да му противоречи.

— Добре. Защото имам нужда от помощта на един простосмъртен. От край време е

така. Животът ми е ограничен в тъмните часове, нуждая се от някой, който да се движи по

светлото, да подготвя пътя ми и да върши някои задачи, които изискват дневна светлина.

Така беше когато вдигнах крепостта, така е и сега. В миналото прибягвах до услугите на

разни отрепки, хора с апетити подобни на моите, прогонени от събратята си. Купувах

верността им като им обещавах да задоволявам желанията им. Но ти — твоята цел,

чувствам, е в съзвучие с моите собствени желания. Каузата ни за момента е обща.

Куза сведе поглед към сгърчените си ръце.

— Опасявам се, че изборът ти не е най-добрият.

— Задачата, която ще ти възложа за утре вечер е съвсем проста. Един предмет с

безценна стойност за мен трябва да бъде изнесен извън пределите на крепостта и скрит

на сигурно място в планината. Едва тогава ще бъда свободен да преследвам и унищожавам

онези, които заплашват да избият сънародниците ми.

Куза бе завладян от странно и главозамайващо усещане. Представяше си как Хитлер

и Химлер се гърчат пред гневната фигура на Молашар и после как техните разкъсани и

обезглавени тела се носят из пределите на някакъв опустял концентрационен лагер. Това

би означавало край на войната и спасение за неговия народ, не само за румънските евреи

но за цялата раса! И най-вече — означаваше бъдеще за Магда. Означаваше край на

Антонеску и Желязната гвардия. А може би дори завръщането му в университета.

Ала само след миг той се върна към реалността и оковите на инвалидната количка.

Как всъщност ще изнесе каквото и да е от крепостта? И как ще отиде в планината, след

като силите му не стигаха дори да се изтика до вратата?

— Ще ти трябва здрав човек — рече той на Молашар с отчаян глас. — Един недъгав

човек като мен едва ли ще ти е от полза.

Той по-скоро почувства, отколкото видя, че Молашар заобикаля масата към него.

После нещо легна на рамото му — ръката на Молашар. Вдигна глава и видя, че Молашар

го гледа. Беше усмихнат.

— Има още много да учиш за възможностите на моята сила.

25

Страноприемницата,

Събота, 3 май

10.20


Радост.

Ето какво изпитваше. Никога досега не си бе представяла какво е да се събудиш

сутринта и да осъзнаеш, че си в обятията на някой, когото обичаш. Усещане за покой, за

пълна безопасност. И зараждащият се ден й се струваше далеч по-ярък, особено при

мисълта, че ще го прекара в компанията на Глен.

Лежаха обърнати с лице един към друг. Той продължаваше да спи и макар че не

искаше да го буди, Магда не можеше да не го погали. Тя прокара нежно ръка по голото му

рамо, докосна белезите по гърдите му и приглади червеникавите кичури. Опря голия си

крак в неговия. Беше така приятно топло под завивките, кожа до кожа, нейният дъх и

неговият. Нарастващото желание добавяше от своя пламък към топлината на тялото.

Искаше й се, той да се събуди по-скоро.

Магда се зае да изучава внимателно лицето му. Имаше толкова много да учи за мъжа

до нея. Откъде точно произхождаше? Какво е било детството му? Какво правеше тук?

Защо носеше със себе си острие на меч? Защо беше толкова очарователен? Чувстваше се

като ученичка. Не си спомняше да е била по-щастлива.

Искаше баща й да го опознае. Двамата биха се разбирали чудесно. Замисли се как ли

ще реагира баща й на връзката с друг мъж. Глен не беше евреин… не знаеше какъв е

точно, но със сигурност не й беше сънародник. Не че това имаше някакво значение за нея, но баща й държеше на подобни предразсъдъци.

Баща й…

Внезапно тя почувства вина, която прогони зародилото се желание. Докато се

гушеше в прегръдките на Глен, спокойна и доволна, баща й седеше сам в каменната си

стая, заобиколен от дяволски създания и очакващ среща с едно изчадие на Ада.

Но нима тя нямаше право на малко удоволствие? Не беше го изоставила. Все още

беше тук — в страноприемницата. Той я бе прогонил предишната вечер от крепостта, а

вчера бе отказал да я напусне. Ако се бе съгласил вчера да се върне с нея до

страноприемницата, Магда нямаше да влезе в стаята на Глен и нищо от последвалото

нямаше да се случи.

Странно, как се подреждат нещата в живота.

Не, нищо не се е променило, мислеше си тя. Или по-скоро — промяната е в мен, а

не в обстоятелствата. И тази сутрин, както и преди татко и аз сме изложени на милостта

на германците. Все още сме евреи. А те — нацисти.

Магда внимателно се измъкна от прегръдката на Глен и се изправи, придръпвайки

чаршафа с нея. Докато се приближаваше към прозореца, тя се загърна в тънкия плат.

Макар от вчера да бе забравила много от задръжките и притесненията си, не можеше да

застане гола на прозореца.

Крепостта — почувства я още преди да стигне прозореца. Злокобното й излъчване

през нощта се бе спуснало над селцето… сякаш Молашар протягаше ръка към нея. Тя се

издигаше отсреща, над клисурата, сиви каменни блокове на фона на сиви скали, под

оловносивото небе, забулено от пелената на вдигащата се нощна мъгла. По стената се

виждаха фигурите на часовоите, порталът бе разтворен. Някой или нещо се движеше по

моста към страноприемницата. Магда примижа на ярката светлина за да го разгледа по-

ясно.

Беше инвалидна количка. И вътре… баща й. Но никой не го буташе. Със силни,

ритмични, отсечени движения ръцете на баща й се вкопчваха в колелата и ги завъртаха

напред.

Не можеше да повярва на очите си. Баща й идваше в хана!

Тя извика на Глен да се събуди, после се втурна из стаята да събира разпилените си

дрехи. Само след миг Глен беше на крака и смеейки се започна да й помага. Магда не

намираше нищо смешно в ситуацията. Тя трескаво навлече дрехите си и изхвърча от

стаята. Искаше да слезе долу преди баща й да пристигне.

Теодор Куза се радваше по свой начин на утрото.

Беше излекуван. Ръцете му бяха голи, открити за утринния хлад, но той смело

стискаше металните шини на колелата. И то без болка, без никакво затруднение. За първи

път от незапомнени времена насам, Куза не се беше пробудил чувствайки се така, сякаш

през нощна някой е откраднал ставите му и е тичал с тях до пълна изнемога. Ръцете му се

движеха напред-назад като добре смазан механизъм, главата му се въртеше свободно

встрани, без да изпитва болка от това. Езикът му беше влажен, най-сетне имаше

достатъчно слюнка за да преглъща спокойно. Мускулите на лицето му се бяха отпуснали и

той се усмихваше, завладян от радостта на движението, от това че се чувства добре и че

отново може да заеме активна позиция в обкръжаващия го свят.

Сълзи! По бузите му се стичаха сълзи. Не веднъж бе плакал от болка и мъка, но

отдавна бе забравил соления вкус на сълзите. Хлипаше, щастливо, до пълна забрава и

продължаваше да се тласка напред — към страноприемницата.

Куза не знаеше какво да очаква, когато Молашар бе поставил ръка на рамото му, но

почти веднага бе почувствал някаква промяна в себе си. После Молашар му бе наредил да

заспи и го бе уверил, че сутринта ще му донесе изненада. Куза прекара нощта в дълбок

сън, без обичайните жадни пробуждания и се бе събудил по-рано от обикновено.

Възкръснал… ето я точната дума. Възкръснал от живия труп, в който се бе

превърнал. Още при първия опит той седна без никакво усилие, а сетне се изправи без

болка, без необходимостта да се вкопчва отчаяно в количката. Дълбоко в себе си бе

повярвал, че Молашар ще му помогне и така бе станало. Каквото поиска от него Молашар, ще бъде изпълнено.

Все пак, докато излезе от крепостта бе срещнал известни затруднения. Не биваше

никой да узнае, че може да върви и затова се помоли на един от часовоите да го избута до

вратата. После, докато се отдалечаваше, войниците го проследиха с известно учудване, но

не направиха никакъв опит да го спрат — знаеха, че му е позволено да се вижда с дъщеря

си. За щастие офицерите не бяха излезли на двора.

А сега, когато немците бяха останали назад, професорът въртеше колелата колкото

се може по-бързо. Искаше да покаже на Магда. Нека да види какво направи за него

Молашар.

Количката подскочи по калдаръма на моста и за малко не се преобърна. Пътят пред

него беше разбит и щеше да е по-трудно да се придвижва, но той не се тревожеше. Така

щеше да има възможност да поразкърши мускулите си, които чувстваше необичайно

силни, въпреки дългите години принудителен заседнал живот. Той добута количката до

вратата на хана, после зави покрай южната страна. Само един прозорец имаше на тази

стена и той гледаше към столовата. Куза приближи количката до парапета, после спря.

Тук никой не го виждаше и можеше отново да повтори успешния опит.

Обърна се към стената и блокира спирачките на колелата. Отблъсна се рязко от

облегалката и ето че вече стоеше на крака без да се подпира никъде. Сам. Изправен.

Съвсем сам. Отново се чувстваше човек. Можеше да гледа право в очите на другите хора, а

не да извива глава отдолу.

— Татко!

Той се обърна и видя, че от ъгъла го гледа изненадана Магда.

— Хубава сутрин, нали? — запита Куза и разтвори прегръдката си за нея. След

секунда колебание Магда се втурна напред.

— О, татко! — промълви тя развълнувано. — Ти стоиш!

— И не само това — отвърна той, отдръпна се и закрачи към количката. По навик се

подпря на облегалката, но после осъзна, че не се нуждае вече от опора. Краката му бяха

силни, дори по-силни от тази сутрин. И можеше да върви! Струваше му се, че дори би

могъл да бяга, да танцува. Завладян от внезапно щастие той се завъртя и понечи да

изпълни няколко стъпки от циганската абулеа, но едва не падна. Все пак успя да запази

равновесие и отново се отпусна в прегръдките на Магда, смеейки се щастливо на

учуденото й изражение.

— Татко, какво е станало? Та това е чудо!

Все още задъхан от смях и щастие, той сграбчи ръцете й.

— Да, чудо е. Чудо в истинския смисъл на думата.

— Но как…

— Молашар го направи. Той ме излекува. Свободен съм от склеродермията —

напълно свободен! Сякаш не съм бил болен!

Той погледна към Магда и видя, как се озарява от щастие и как очите й блестят от

радост. В този неописуем момент тя чувстваше същото, каквото и той. И когато се вгледа

внимателно в лицето й, Куза изведнъж осъзна, че тя също е претърпяла промяна. Имаше

някаква друга, още по-дълбока радост в нея, каквато никога не беше виждал. Помисли си, че трябва да открие причината, но после реши, че сега не е най-подходящият момент.

Чувстваше се така добре, толкова жив!

Някакво движение привлече погледа му и той вдигна глава нагоре. Магда проследи

движението му. Очите й затанцуваха, когато видя кого гледа.

— Глен, виж! Не е ли чудесно? Молашар е излекувал баща ми!

Червенокосият мъж, със странна, тъмно мургава кожа ги гледаше мълчаливо от

ъгъла. Бледосините му очи се впиха в Куза и го накараха да се почувства така, сякаш е

извадена на показ душата му. Магда продължи да говори развълнувано, после изтича при

Глен и го задърпа за ръката. Изглеждаше пияна от щастие.

— Това е чудо! Чудо е! Сега вече ще можем да се измъкнем от тук преди…

— И каква цена заплати? — рече с нисък глас Глен и Магда млъкна.

Куза замръзна и се опита да издържи на Гленовия поглед. Но не можа. Никаква

радост не се таеше в тези хладни сини очи. Само печал и разочарование.

— Не съм платил нищо. Молашар го направи от състрадание към един сънародник.

— Нищо не се дава даром. Никога.

— Добре де. Помоли ме да изпълня някои дребни задачи. Да свърша това-онова през

деня, когато той е ограничен в движението си.

— И какво по-точно?

Куза се почувства обиден от този унизителен разпит. Глен нямаше никакво право да

го разпитва и той реши час по-скоро да прекрати разговора.

— Не ми каза.

— Странно, не мислиш ли? Вече си възнаграден за нещо, което още не си изпълнил,

та дори и не си се съгласил? Не знаеш какво ще поискат от теб, но си бил готов да

приемеш отплатата.

— Това не е отплата — отвърна с уверен глас Куза. — А просто нещо, което ще ми

помогне да изпълня молбата му. Не сме сключвали никаква сделка, защото не е било

необходимо. Нашата връзка е общата кауза на която служим — прогонването на немците

от румънска земя и изтриването на Хитлер и нацизма от лицето на света!

Глен изцъкли очи и Куза едва не се разсмя на изражението му.

— И той ти обеща това?

— Не е обещание! Молашар направо побесня, когато му разказах за планирания от

Кемпфер концентрационен лагер в Плойещи. А когато научи, че в Германия някой си

Хитлер стои зад всичко това, той се закле да го унищожи веднага щом събере достатъчно

сили, за да напусне крепостта. Така че както казах, няма нужда да сключваме сделка

защото каузата ни е обща!

Вероятно бе изкрещял последните думи, тъй като Магда отстъпи назад и го

погледна загрижено. Тя се вкопчи в ръката на Глен и се опря на рамото му. Куза

почувства как нещо в него изстива. Когато заговори отново, постара се да изглежда

спокоен.

— А ти, дете мое, какво прави откакто се разделихме вчера?

— Аз… бях с Глен през цялото време.

Нямаше какво повече да казва. Той разбра. Да, била е с Глен. Куза погледна дъщеря

си, опряла се фамилиарно на един непознат, махнала неизменната кърпа, с разпилени от

вятъра коси. Била е с Глен. Почувства, че в него се надига гняв. Два дни далеч от погледа

му и веднага се е отдала на този дангалак. Трябва да сложи край на тази история! Но не

сега. Скоро. Имаше по-важни въпроси за решаване. Ала свършат ли веднъж двамата с

Молашар работата в Берлин, ще се заеме с този тип с нахални очи.

… ще се заеме с него…? Той дори не знаеше какво подразбира под тези думи.

Зачуди се, откъде ли иде ненавистта му към Глен.

— Но, татко, не разбираш ли какво означава това? Можем да си тръгнем! Можем да

избягаме в прохода и да се скрием. Не е нужно да се връщаш обратно в крепостта! А и

Глен ще ни помогне, нали Глен?

— Разбира се. Но първо нека попитаме баща ти дали иска да си тръгне.

Проклет да бъде! Мисли си, че знае всичко!

— Татко…? — поде тя, но прочете отговора по лицето му.

— Трябва да се върна — отвърна той. — Не заради мен. Аз не знача нещо за никого.

Но заради народа ни. За нашата култура. За света. Тази нощ, той ще е достатъчно силен за

да се справи с Кемпфер и останалата пасмина. След като изпълня някои дребни

поръчения, ще можем да си тръгнем без да се тревожим от преследвачи. А когато

Молашар убие Хитлер…

— Наистина ли може да го направи? — попита Магда, а на лицето й се четеше

недоверие.

— Аз самият си задавах подобен въпрос. А после си спомних какъв ужас успя да

всее у тези германци, та чак са готови да се изтребят един друг и как ги избива вече

повече от седмица, без никой да го спре — той подложи ръце на вятъра и загледа

движенията на пръстите си. — След като видях какво направи за мен, вече вярвам, че

мощта му няма край.

— Можеш ли да му се довериш? — запита го Магда.

Куза я погледна намръщено. Този Глен изглежда я бе заразил с подозрителната си

натура. Не й действаше добре.

— Имам ли друга възможност? — попита той след кратка пауза. — Дете мое, не

разбираш ли, че това би означавало да се върнем към нормалния начин на живот? Нашите

приятели — циганите — вече няма да бъдат преследвани, стерилизирани и изпращани на

принудителен робски труд. Никой няма да прогонва евреите от законните им жилища,

нито да конфискува имотите им. Веднъж завинаги ще изчезне опасността цялата ни раса

да бъде изтрита от лицето на земята. Имам ли право да не вярвам на Молашар?

Дъщеря му мълчеше. Нямаше какво да отговори.

— А за мен, — продължи той, — това би означавало да се върне в университета.

— Да… твоята работа — Магда изглеждаше малко замаяна.

— Първата ми мисъл бе за работата, признавам. А и сега, след като оздравях, не

виждам защо да не се кандидатирам за декан.

— Никога досега не си проявявал интерес към административната работа —

прекъсна го рязко Магда.

Права беше. Не бе изпитвал подобен интерес. Но сега всичко се бе променило.

— Това беше преди. А сега е друго. Ако помогна на Румъния да се освободи от

фашистката напаст, не мислиш ли, че ще заслужавам известна отплата?

— Но също така ще помогнеш на Молашар да излезе на свобода — намеси се Глен.

— А това може да ти спечели такова признание, каквото едва ли би желал.

Куза стисна ядно челюсти. Защо не си тръгваше този чужд човек?

— Той вече е на свобода! Аз само ще бъда проводник на неговата сила. Сигурно ще

можем да стигнем до някаква… спогодба с него. Толкова много може да се научи от

същество като Молашар. Кой знае още колко неизлечими за нас болести са по силите му?

Дори само за освобождаването от нацистите никога не ще можем да се отблагодарим.

Мой дълг ще бъде да се спогодя се него.

— Спогодба ли? — запита Глен. — И каква спогодба си се приготвил да му

предложиш?

— Все нещо ще измисля.

— По-точно?

— Не зная. Можем да му предложим да се заеме с нацистите, които започнаха тази

война и които създадоха лагерите. Ето едно добро начало.

— А след като изчезнат? Кой ще последва? Не забравяй, Молашар няма да се спре.

Ще се наложи отново да му търсиш жертви. И кои ще са те?

— Няма да позволя, да бъда подлаган на подобен разпит! — извика Куза, чието

търпение се бе изчерпало. — Все нещо ще измисля! Щом цяла една нация привикна с

Адолф Хитлер, сигурно и ние ще намерим начин да живеем с Молашар!

— Никой не може да живее с чудовище — възрази Глен. — Било то нацист, или

носферату. Извинете ме.

Той се обърна и се отдалечи. Магда стоеше мълчалива, загледана след него. Куза на

свой ред загледа нея, уверен, че макар да не го бе последвала телом, духом тя бе с него.

Беше изгубил дъщеря си.

Тази мисъл би трябвало да пробуди в него болка, да накара сърцето му да кърви. Но

той не чувстваше никаква болка от загубата. Само гняв. Беше вбесен от факт, че са отнели

дъщеря му.

Но защо ли не го болеше?

Едва след като Глен се изгуби зад ъгъла Магда се извърна към баща си. Плъзна

поглед по изкривеното от ярост лице, питайки се какво ли става в главата му. Мислите й

се носеха в объркан бяг.

Баща й беше излекуван — и това бе чудесно. Но на каква цена? Промяната не бе

засегнала само тялото, но и ума му. В гласа му се долавяше нотка на арогантност, както

никога досега. Напълно неразбираема бе чувствителността, с която посрещаше всякакви

критики против Молашар. Сякаш някой бе разглобил баща й и после го бе събрал

наново… но някои от парчетата липсваха.

— А ти? — запита Куза. — И ти ли ще си тръгнеш от мен?

Магда се вгледа в него преди да отговори. Струваше й се, че пред нея стои непознат.

— Разбира се, че не — отвърна тя, опасявайки се, че в гласа й ще се долови мъката

по Глен. — Само че…

— Само че какво? — прекъсна я остро.

— Замислял ли си се наистина какво би означавало да сключиш сделка с някой като

Молашар?

Лицето му се изкриви в такава страшна гримаса, че Магда се отдръпна.

— Така значи! Твоят любовник успя да те насъска срещу баща ти и срещу твоя

народ, нали? — думите му прозвучаха като плесници. Той избухна в хриплив,

подигравателен смях. — Колко е лесно да бъдеш подмамена, мое дете! Чифт сини очи,

малко здрави мускули и ето че ти вече не си на страната на своя народ. И то тъкмо когато

му се готви кървава баня!

Магда се залюля назад, сякаш блъсната от остър порив. Това не бяха думи на баща й!

Никога досега не бе се държал грубо с нея, а и с когото и да било! Ала не искаше той да

разбере колко дълбоко я е наранил.

— Единствената ми грижа си ти — отвърна тя, стараейки се да се овладее. — Нали

сам каза, че не знаеш дали да вярваш на Молашар?

— Нито пък ти знаеш! Не си говорила с него, не си го изслушвала, не си надниквала

в очите му, когато говори за нахлулите в крепостта му германци.

— Затова пък почувствах докосването му — рече Магда и потрепери при спомена.

— Два пъти. И нищо на този в свят не е в състояние да ме убеди, че го е грижа за евреите

— или за когото и да било.

— Аз също почувствах докосването му — произнесе баща й, като вдигна ръце и

направи няколко крачки около опразнената количка. — Можеш сама да се убедиш какво

получих от това докосване. А що се отнася до обещанието на Молашар да спаси народа ни

— тук нямам никакви съмнения. Не го е грижа за евреите по другите страни — само за

тези, които живеят в неговата. За румънските евреи. И ключовата дума тук е румънските!

Той е благородник, живял по тези земи, които все още смята за свои. Наречи го

национализъм, патриотизъм, или каквото си искаш. Истината е, че той желае всички

германци да напуснат румънска земя и възнамерява да се погрижи за това. От това нашият

народ само може да спечели. И аз смятам да му помогна!

Магда трябваше да признае, че в думите му има истина. Имаше и своя, вътрешна

логика. Може би баща й наистина се бе заел с благородно дело. Вместо да избяга с нея и

да се спасят, той се готвеше да се завърне обратно в крепостта и да се опита да спаси

повече от два живота. Рискуваше собствения си живот за една голяма цел. Може би така и

трябваше да постъпи. Магда искрено желаеше да повярва в това.

Но не можеше. Парализиращият хлад на Молашаровото докосване бе оставило в нея

дълбоката диря на недоверието. А имаше и още нещо — погледът на баща й, докато

говореше. В него проблясваше безумие…

— Единственото, което искам е да си в безопасност — промърмори с мъка тя.

— И аз искам ти да си в безопасност.

Тя забеляза, че при тези думи очите му се навлажниха. Като че ли за малко се бе

върнал към предишната си същност.

— Но също така бих искал да стоиш настрана от Глен — допълни той. — Не ти

влияе добре.

Магда погледна встрани, към дъното на прохода. Никога нямаше да се съгласи на

раздяла с Глен.

— Той е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

— Така ли било?

— Да — гласът й отслабна до шепот. — Той ми помогна да разбера смисъла на

човешкото съществуване.

— Колко мелодраматично! Колко вълнуващо! — възкликна баща й с унищожително

презрение. — Но той дори не е евреин!

Магда беше очаквала нещо подобно.

— Не ме интересува! — отсече тя и го погледна в очите. Чувстваше, че и за баща й

това няма особено значение — просто още един довод. — Той е добър човек. И ако

съумеем да се измъкнем от тук, смятам да остана при него. Стига разбира се да ме иска!

— Ще видим тази работа! — в изражението му се долавяше заплаха. — За сега няма

какво повече да говорим — той се отпусна на количката.

— Татко?

— Избутай ме обратно до крепостта!

Магда почувства, как в нея се надига гняв.

— Избутай се сам! — тя мигновено съжали за думите си. През целия си живот не бе

говорила по такъв начин с баща си. И което бе по-лошото — той сякаш изобщо не

забеляза. Или това, или не си даде труд да отвръща.

— Глупаво бе от моя страна да идвам сам тук тази сутрин — произнесе той, като че

ли не бе я чул. — Но просто не можех да чакам твоето идване. Трябва да съм по-

внимателен. Не искам да възбуждам подозрения относно моето оздравяване. Само това

ми лисва. Така че, ще трябва ти да ме избуташ.

Макар и неохотно, Магда последва съвета му. За първи път изпита облекчение,

когато го остави до вратата.

Матей Стефанеску беше побеснял. Гневът гореше в гърдите му като раздухани

въглени. Не знаеше защо. Седеше напрегнат и изпънат като струна в гостната на своята

малка къща, в южния край на селцето, на масата пред него димеше чаша чай и се

въргаляше комат хляб. Мислеше си за какво ли не. А гневът му продължаваше да расте.

Спомни си за Александру и синовете му. За това, че не е справедливо цял живот да

работят в крепостта и да печелят злато, докато той тича подир козите нагоре-надолу из

прохода. Никога досега не беше изпитвал завист към Александру, но тази сутрин

изведнъж бе решил, че той и синовете му са в сърцевината на всички злини.

Матей се замисли за своите синове. Защо ли сега не бяха до него? Наближаваше

четирийсет и седем, косата му беше посивяла и сутрин ставите го боляха. А къде бяха тези

нехранимайковци? Зарязаха го още преди две години и поеха за Букурещ да дирят

щастието си в големия град. Пет пари не даваха за старите си родители. Нямаше хабер от

тях, още откакто бяха тръгнали. Ако вместо Александру, той беше получил тази работа в

крепостта, Матей бе сигурен, че синовете му сега щяха да са до него. А онези — на другия

— щяха да се блъскат за хляба в Букурещ.

Отвратителен свят и по-отвратителен щеше да става. Дори собствената му жена бе

толкова мързелива, че още не бе станала, за да се погрижи за него. Беше време, когато

Йоана не го пускаше да излезе сутрин, преди да му направи закуска. Но не и тази сутрин.

Не че беше болна. Просто бе отрязала:

— Иди си я направи сам!

Така и направи — свари си чай, но го забрави и сега бе изстинал на масата пред

него. Взе ножа и си отряза филия хляб. Но още при първата хапка го изплю обратно.

Вкиснат!

Матей стовари юмрук върху масата. Повече не можеше да търпи. Все още стиснал

ножа, той изтича в спалнята и се надвеси над изтегналата се в леглото жена.

— Хлябът е вкиснат — рече той.

— Тогава изпечи си пресен — отвърна жена му без да вдига завивките.

— Ти мързелива жено! — извика той пресипнало. Дръжката на ножа бе плъзгава от

пот в дланта му. Гневът му наближаваше точката на взривяване.

Йоана отметна одеялото, изправи се на колена върху леглото, постави ръце на

кръста и вдигна към него подпухналото си лице, с разчорлени черни коси.

— А ти бе — жалко плашило!

Матей замръзна и погледна шокиран жена си. За един кратък миг му се стори, че

излиза от тялото си и наблюдава сцената отстрани. Тези думи бяха толкова нетипични за

Йоана. Та тя го обичаше. И той нея. Но точно в този миг искаше да я убие.

Какво ставаше? Сякаш във въздуха имаше нещо, което с всяко вдишване събуждаше

всичко най-лошо в двамата.

Той отново се озова в тялото си, кипящо от непоносима ярост и вдигна ножа към

жена си. Почувства сътресението на ръката си, когато острието се заби в плътта й, после в

ушите му прозвуча нейният вик на болка и страх. Едва тогава се обърна и излезе, без да

погледне къде я е ударил ножа и дали е още жива.

Докато закопчаваше якичката си, капитан Вьорман надникна през прозореца и видя

професора и дъщеря му да приближават моста. Без да откъсва очи то тях, помисли си със

задоволство, че поне един проблем бе решил успешно, като бе наредил на дъщерята да

живее в хана. Откакто жената я нямаше в крепостта, войниците бяха спокойни, а и тя не

беше се възползвала да избяга, въпреки отдалата й се възможност. Вгледа се по-

внимателно и забеляза, че двамата са потънали в оживен разговор.

Ала нещо не беше наред в сцената. Той присви очи и изведнъж забеляза, че старият

професор не носеше ръкавици. За пръв път виждаше оголените му ръце. И най-странното

бе, че Куза помагаше като въртеше колелата.

Вьорман сви рамене. Изглежда професорът днес се чувстваше по-добре. Той се

обърна и слезе надолу по стълбите, пристягайки колана си пътем. Дворът беше бъркотия

от джипове, камиони, генератори и скални отломъци от крепостната стена. Войниците от

работната бригада бяха спрели за храна. Изглежда днес им липсваше вчерашният

ентусиазъм за работа, но от друга страна — тази нощ нямаше смъртен случай, който да ги

пришпорва.

Чу гласове от вратата и се обърна натам. Професорът и дъщеря му спореха за нещо

пред застиналия часовой. Макар и да не разбираше румънски, Вьорман подсъзнателно се

досети за какво става дума. Момичето изглежда се защитаваше, но нямаше намерение да

се предава. Толкова по-добре. Старецът явно бе тиранин, използващ болестта си като коз, за да получи желаното.

Всъщност, днес наистина не изглеждаше толкова болен. Хрипливият му обикновено

глас сега звучеше ясно и звънко. Професорът без съмнение днес имаше хубав ден.

Вьорман обърна гръб на сцената и пое към столовата. Ала едва изминал няколко

крачки и погледът му се закова върху арковидния вход, от който се слизаше в подземието.

… тези ботуши… тези проклети изкаляни ботуши…

Те го преследваха, измъчваха мислите му… в тях имаше нещо ужасно. Трябваше да

провери отново. Само още веднъж.

Той се спусна по стълбите и забърза по подземния коридор. Нямаше смисъл да

отлага. Само един бърз оглед и отново ще излезе на светло. Вьорман дръпна един окачен

на стената фенер, запали го и се спусна в студеното, безмълвно подземие.

Долу в калта под стълбите, пълзяха три охранени плъха. Вьорман се намръщи

отвратен и посегна към люгера, а плъховете го разглеждаха невъзмутимо. Докато извади и

насочи пистолета, те се скриха.

Вдигнал пред себе си оръжието, Вьорман закрачи към покритите трупове. По пътя

не видя повече плъхове. Напълно бе забравил и за изкаляните ботуши. Единственото,

което го вълнуваше в този момент бе състоянието на убитите войници. Ако плъховете

вече са ги посещавали, нямаше да си прости, че бе забавил откарването им.

Ала на пръв поглед всичко изглеждаше непроменено. Чаршафите си бяха на

местата. Вдигна ги един по един, за да огледа мъртвите лица, но не забеляза някакви

белези от посещение на плъхове. Докосна плътта на едно от лицата… беше студена и

твърда. Непривлекателна като храна дори за един плъх.

И все пак, не биваше да рискува да държи труповете тук, особено след като бе видял

плъховете. Още сутринта ще нареди да ги откарат. Достатъчно дълго бе чакал. Изправи се, готов да си тръгне, но погледът му се спря на една ръка, стърчаща изпод чаршафа. Понечи

да я прибере, но отскочи уплашен още щом се допря до мъртвите пръсти.

Те бяха разръфани.

Като проклинаше плъховете, той приближи лампата за да разгледа причинените

поражения. Гледката накара стомаха му да се свие на върви. Отвратително. Ноктите бяха

покрити с мърсотия, кожата откъсната, а плътта изядена до кост.

Вьорман почувства, че му се гади. И преди бе виждал такива ръце. Беше по време на

миналата война, по погрешка бяха сметнали някакъв ранен в главата войник за мъртъв. И

го бяха погребали. След като се бе пробудил в ковчега, той бе прокопал няколко метра

земя. Ала въпреки нечовешките усилия, нещастникът не бе издържал до повърхността.

Малко преди да секне дъха му, ръцете му бяха пробили пръстта.

И онези ръце бяха изглеждали досущ като тези пред него.

Треперейки, Вьорман забърза към стълбите. Нямаше никакво желание да зърне и

другата ръка на войника. Въобще не искаше да вижда подобни гледки. Когато и да било.

Той се извърна и побягна към светлината.

Магда се върна право в стаята си, твърдо решена да остане там поне още няколко

часа. имаше толкова много неща, които трябваше да обмисли. Ала откри, че не е в

състояние да разсъждава. Стаята сякаш бе изпълнена със спомени за Глен и отминалата

нощ. Разхвърляното легло в ъгъла непрестанно отвличаше вниманието й.

Тя застана до прозореца и отново загледа крепостта. Злата аура, която преди

няколко дни се криеше зад стените й, сега сякаш се бе просмукала във въздуха наоколо и

още повече объркваше мислите й. Крепостта се издигаше над скалите като зло морско

чудовище, разтворило пипала във всички посоки.

Сведе поглед и в този миг гнездото на близкото дърво привлече вниманието й.

Странно, но малките врабчета, които до вчера не спираха да викат майка си, сега бяха

потънали в мълчание. А може би бяха отлетели от гнездото. Магда не разбираше кой знае

колко от птици, но струваше й се, че тези не бяха съвсем пораснали за самостоятелен

полет.

Разтревожена, тя придърпа един стол и се покатери на него, за да надникне по-

добре в гнездото. Врабчетата си бяха там — неподвижни, застинали трупчета, с

разтворени човки и ококорени безжизнени очи. Докато ги гледаше, почувства в душата си

празнота. Слезе от стола и замислено се подпря на парапета. Едва ли някой би убил

малките птички. Да са умрели сами? От какво — от болест?Или пък от глад? Да не би

майка им да е станала жертва на някоя селска котка? Или пък ги е изоставила?

Изведнъж Магда реши, че повече не иска да е сама.

Пресече коридора и почука на гленовата врата. Не последва отговор, но тя натисна

дръжката и пристъпи вътре. Празно. Приближи се до прозореца и огледа двора, надявайки

се Глен да е излязъл навън. Никъде не се виждаше. Къде ли може да е отишъл?

Спусна се по стълбите. Остана изненадана при вида на мръсните неприбрани чинии

в столовата. Магда знаеше, че Лидия е неуморна чистница. Сети се, че самата тя бе

пропуснала закуската. Наближаваше обяд и беше гладна.

Излезе през предната врата и веднага се сблъска с Юлиу, който гледаше към

отвъдния край на селцето.

— Добро утро — рече тя. — Дали ще можеш да сервираш по-рано обяда?

Юлиу, изви глава към нея. Лицето му имаше навъсен и враждебен изглед, сякаш

въпросът й го бе обидил. Не след дълго отново й обърна гръб.

Магда проследи погледа му и забеляза малка тълпа пред една от селските къщурки.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Нищо, което да ти влиза в работата — тросна се той. Но после изглежда промени

намерението си. — Не, може би трябва да знаеш — имаше нещо неприятно в усмивката

му. — Сбили са се момчетата на Александру. Единият е мъртъв, а другият е ударен лошо.

— Ужасно! — възкликна Магда. Познаваше добре Александру и синовете му.

Изглеждаха много сплотено семейство. Беше потресена не само от вестта за убийството,

но и от удоволствието, което очевидно изпитваше Юлиу, докато я съобщаваше.

— Не е чак толкова ужасно, домнишоара Куза. От доста време Александру и

семейството му се мислят за нещо повече от нас. Така им се пада! — той присви очи. — А

нека и всички, които се мъкнат тук да знаят какво може да ги сполети, ако се мислят за

нещо повече.

Магда отстъпи, подразнена от откровената заплаха в гласа на Юлиу. Винаги е бил

толкова кротък. Какво ли му ставаше?

Обърна се и обиколи страноприемницата. Повече от всякога желаеше да се срещне с

Глен. Но той не се виждаше никъде. Нямаше го дори на обичайния му наблюдателен пост,

край храстите.

Глен беше изчезнал.

Разочарована и разтревожена, Магда пое обратно към хана. Тъкмо да влезе и

забеляза някаква прегърбена фигура да тича към нея от селото. Беше жена и по всичко

изглежда — ранена.

— Помощ!

Магда понечи да затича към нея, но изведнъж на вратата се появи Юлиу и я дръпна

обратно.

— Ти ще стоиш тук! — нареди й той, после се обърна към жената. — Махай се,

Йоана!

— Ранена съм! — извика жената. — Матей ме промуши!

Магда забеляза, че лявата ръка на жената бе увиснала край тялото и дрехата й — по-

скоро пижамата — е подгизнала от кръв от рамото до коляното.

— Не искаме да ни докараш беля на главата — отвърна Юлиу. — Достатъчно грижи

си имаме.

Жената продължи напред.

— Помогнете ми, моля ви!

Юлиу пъргаво приклекна и вдигна един заоблен камък, колкото ябълка.

— Не! — извика Магда и протегна ръка да го спре.

Юлиу я блъсна встрани и запрати камъка, изпъшквайки от усилието. За късмет на

жената се бе прицелил лошо и камъкът префуча над главата й. Но смисълът на

посланието бе повече от ясен. Нещастницата изхлипа, обърна се и закуцука в обратна

посока.

Магда погледна след нея.

— Почакай! Аз ще ти помогна!

Но Юлиу я сграбчи грубо за ръката и я блъсна към вратата на хана. Магда се

препъна и падна на пода.

— Гледай си твоята работа! — извика той. — Няма да позволя да ми стовариш беля

на главата! А сега се прибирай в стаята и да не си мръднала!

— Нямаш право да… — поде Магда, но видя че Юлиу пристъпва към нея, оголил

зъби в страшна гримаса и вдигнал ръка за удар. Тя скочи уплашено на крака и се втурна

нагоре.

Какво ли го беше прихванало Юлиу? Сякаш беше станал друг човек. А и цялото село

като че ли бе омагьосано — сбивания, убийства и никой нямаше и най-малко желание да

помага на съседите си. Какво ставаше тук?

Веднага след като се качи на втория етаж, Магда влезе в стаята на Глен. Едва ли се

беше прибрал междувременно, но все пак трябваше да провери.

Стаята беше празна.

Къде ли бе отишъл?

Направи няколко крачки из тясното помещение. Надникна в гардероба — всичко си

беше като вчера — дрехите, калъфа с меча без дръжка, огледалото. Нещо я тревожеше в

това огледало. Погледна към голата стена над писалището. Пиронът си беше там. Опипа

огледалото и се убеди, че връвта си е на място. А това означаваше, че не е паднало само —

някой го беше свалил. Глен? Защо ще го прави?

Объркана, тя затвори вратата на гардероба и излезе от стаята. Изглежда че острите

думи, които бе разменила с баща й и внезапното изчезване на Глен я правеха излишно

подозрителна. Трябва да се съвземе. Да повярва, че с баща й всичко ще бъде наред, че

Глен скоро ще се върне при нея и че хората в селото ще се оправят.

Глен… къде ли бе отишъл? И защо? През целия вчерашен ден двамата бяха

неразделни, а ето че днес никъде не можеше да го открие. Нима само се бе възползвал от

нея? Задоволил бе страстта си и после я бе изоставил? Не, не можеше да повярва, че е

така.

Изглеждаше истински разтревожен от онова, което му бе казал баща й тази сутрин.

Може би отсъствието му имаше някаква връзка с това. Някак вътрешно чувстваше, че не я

е изоставил.

С приближаване на слънцето към планинския склон Магда стана още по-

неспокойна. Провери отново в стаята му — там всичко си беше по старому. Върна се

Загрузка...