Пеликан в Бландингс

1

Будоарът на лейди Констанс беше на втория етаж на замъка и гледаше към входната алея и обширния парк отвъд нея. Точно това правеше и самата лейди Констанс два дни след събитията, за които писахме. Тя стоеше до прозореца и бълваше огнени кълбета през грациозните си ноздри. Освен това от време на време се разтърсваше от спазъм, като че ли някоя невидима ръка я бодваше с карфица. Нейна милост мислеше за Аларик, херцога на Дънстъбъл, и някой стилист от рода на Гюстав Флобер, със своя нюх за точната дума, би се изразил, че от яд я е хванала щръклицата.

Преди години, когато беше дете, цяла армия от гувернантки се намъчиха да й втълпят, че самоконтролът е нещо необходимо. „Една дама никога не издава емоциите си, Кони, скъпа“, я бяха предупреждавали непрекъснато, и тя си беше научила урока. Но въпреки че сега винаги запазваше патрицианско спокойствие на обществени места, смяташе, че й се полага известно отпускане в уединението на собствения си апартамент. И съвсем справедливо, би казал всеки безпристрастен съдия. Ако сега, гледайки през прозореца, тя се мръщеше и потрепваше, даже и най-строгата от гувернантките нямаше да сметне, че това мръщене и потрепване е неоправдано. Лейди Констанс беше горда жена и този навик на Аларик да кани всеки сульо и пульо в Замъка Бландингс, без да й каже дума, пробождаше честолюбивия й дух като нож. Първо беше Траут, сега този Халидей, и бог знае още колко ще станат. Оставаше й обаче едно зрънце успокоение. Колкото и нежелани да са тези Траут и Халидей, положението можеше и да е още по-лошо, защото те можеха да бъдат приятели на брат й Галахад.

Както стоеше там с адреналин, покачен над нормата, пред входната врата спря с обичайното пуфкане и пафкане таксито на гарата. От него слезе един млад мъж. Това, предположи тя, е въпросният мистър Халидей, който Аларик й натрапи, и докато влизаше в къщата, тя го проследи с поглед, на който би завидял всеки изгладнял людоед. Не че имаше нещо отблъскващо или подозрително във вида му. Що се отнася до външността, той би могъл да бъде някой, когото самата тя е поканила в замъка. Но случаят не беше такъв и лицето й бе по-студено и от лед, когато няколко минути по-късно той влезе в стаята. Придружаваше го Гали и лейди Констанс предположи, че го е срещнал в коридора и го е довел, за да го представи на домакинята. Нервозен млад човек, забеляза последната. Изглеждаше като на тръни.

Съвсем правилна диагноза. Джон определено се чувстваше като в кактусова плантация. Въодушевлението, което почувства, когато Гали го информира, че замяната на картините е минала без засечка и че благодарение на неговата превъзходна стратегия ще бъде поканен в замъка, отстъпи място на други емоции. Гали беше говорил за домакинята като за жена, чието единствено желание ще бъде да го сграбчи за яката и за дъното на панталоните и да почне да го налага. И сега, като я гледаше, Джон си мислеше, че е много вероятно да е способна на такъв род самоизява. И най-късогледото око не би пропуснало да забележи у нея качества на първокласен цербер, Стори му се, че пръстите вече я сърбят в очакване на началото на акцията. Гали му беше казвал, че е съпруга на някакъв американец на име Скунмейкър, и не можеше да се отърси от чувството, че този Скунмейкър трябва да е някаква смесица от Хъмфри Богарт и Едуърд Д. Робинсън, който процежда думите през ъгъла на устата си и плюска сурово месо. Дори и когато бе порицан от съдията заради делото на Онапулос и Онапулос срещу Бутилиращата стъклена компания на Линкълншир и източните графства, Джон не беше почувствал мъжеството си така окастрено до нивото на прост и недодялан червей.

Гали, като пълна негова противоположност, поглеждаше доволен и честит като мишка в трици. Кони никога не беше имала върху него този смразяващ ефект, който имаше върху другите. Когато един мъж е виждал как бдителната бавачка пошляпва с четката за коса сестра му, то такава сестра губи магическата си сила над него. Още повече че днес той обичаше целия свят. Ако има нещо, което повече от всичко друго те кара да се чувстваш като някоя от благородните души на Дикенс, то това е мисълта, че си способствал за изваждането на човешкото същество до теб от соса, заплашващ да го погълне. И никой не можеше да го обвини, че той не е изпълнил това любезно дело за кръщелника си. Благодарение на неговите усилия, Джон Богоизбраният, който доскоро бе захвърлен от съдбата в най-тъмното подземие, без нито лъч надежда, сега можеше да се радва на такъв стремителен възход, какъвто всеки би си пожелал.

Разсъждавайки така, Гали пръскаше около себе си искри от радост.

— Привет, Кони — изчурулика той повече като пролетна лястовица, отколкото като петното на една горда фамилия. — Това е мистър Халидей. Обзалагам се, че си броила минутите до неговото пристигане.

— О? — нямаше никаква следа от удоволствие в гласа й. — Как сте?

— Той е голям приятел на Дънстъбъл.

— О?

— А сега и мой. Току-що се срещнахме, но вече сме като братя. Той ме нарича Гали, а аз него — Джон. Всеки би заел на другия петарка с най-голяма удоволствие.

— О?

— Имаме голям късмет, че е сред нас, защото по това време обикновено е затънал до гуша в ангажименти. Така че трябва да направим престоя му приятен. Надявам се, че добре ще се погажда с нашата Линда. Тя върна ли се?

— Не.

— Кога я очакваш?

— По някое време днес, струва ми се.

— Добре. Едно момиче на име Линда Гилпин е сред нас — обясни Гали на Джон. — Ще я харесаш. Вчера отиде с колата си на някакво джамбуре на старото си училище. Спортен празник или Ден на основателите, или нещо такова. Предупреждавах я, че ще се отегчи до смърт, но тя не искаше да чуе. Е, не трябва да стоим тук и да си бъбрим цял следобед. Искам да разведа Джон наоколо. Хайде, Джони. Удари шестица от тотото. Ако беше дошъл в деня за посетители, щеше да се бръкнеш за два шилинга и половина, а сега го получаваш за черните си очи.

Когато вратата след тях се затвори, лейди Констанс издиша въздуха, който беше задържала, докато траеха тези приказки. При жена с по-лошо възпитание, той щеше да излезе под формата на ругатня, защото разговорът с Гали беше оказал обичайния ефект върху нея. Чувстваше се, като че ли някой е пилил нервите й с шкурка. Раздразнението й растеше поради факта, че ако трябваше да бъде честна, не можеше да го държи отговорен за натрапването на този Халидей. Вината си оставаше изцяло у Аларик и тя с нетърпение очакваше момента, когато ще може да му каже две думи. Секунда по-късно тази възможност й беше предоставена, защото вратата се отвори и той влезе.

Ако човек е запознат с властния й характер, би се учудил, че е чакала досега, за да си поприказва с него, но това лесно може да се обясни. Новината за предстоящото посещение й докара един от онези невралгични пристъпи, към които беше предразположена, и Нейна милост прекара целия ден на легло. След като невралгията й се поддаде на лечението, реши да хване бика за рогата и ако е необходимо, да се бори като генерал Грант, дори и това да й отнеме цялото лято.

Вече беше изтъкнато, че лейди Констанс питаеше сестринска обич към херцога на Дънстъбъл. Но в погледа, който му отправи сега, нямаше и следа от тази обич. Изглеждаше повече като сърдита леля, отколкото като сестра.

— Да, Аларик?

— Ъ-ъ?

— Казах „Да, Аларик“.

— Що за смахнати приказки — беше критичният коментар на херцога. Пълната липса на смисъл в думите на Кони понякога го тревожеше, макар че какво друго може да се очаква от обратния пол. — Какво искаш да кажеш с това „да“? Не съм те питал нещо, нито съм казал, че денят е чудесен или разните му там.

Лейди Констанс, която се беше наежила при неговото влизане, настръхна още повече. Както винаги, когато посещаваше будоара й, херцогът взе да наднича тук-там, после разбърника предметите на бюрото й, отвори едно писмо, остави го, след като му беше хвърлил бегъл поглед и се загледа с непочтително любопитство в снимката на Джеймс Скунмейкър на една от масите. И както винаги този негов навик я накара да усети цяла гвардия мравки, маршируващи нагоре-надолу по гръбначния й стълб. Но като верен последовател на проповедите на гувернантките, които твърдяха, че дамите не издават емоциите си, тя напрегна воля, за да изглежда благоразумно спокойна.

— Казах „Да, Аларик?“, защото нямах търпение да разбера какво те води насам.

— Ъ-ъ?

Сестринската обич на лейди Констанс падна под нулата Редиците на маршируващите мравки получиха нови подкрепления.

— Има ли нещо, което мога да направя за теб, Аларик?

— Да, искам една марка. Пиша до „Таймс“ за отвратителната каша, в която правителството насади страната ни. Сбирщина от некомпетентни мухльовци, ако ме питаш. Ще им направиш услуга, ако идеш да ги гръмнеш всичките. Коя е Джейн?

— Моля?

— Това писмо е подписано от Джейн. Чудех се коя е.

— Бих желала да не четеш писмата ми.

— То пък едно удоволствие. Винаги са скучни до немай-къде. Защо Скунмейкър се е нахилил така тъпо?

Поне няколко авторитетни източника са изразявали мнение, че най-доброто средство, когато самоконтролът ти е на изчерпване, е да поемеш дълбоко въздух. Лейди Констанс пое толкова дълбоко, колкото можеше.

— Съжалявам, че усмивката на съпруга ми не те задоволява, но струва ми се е обичайно да се усмихваш, когато те снимат. Ако желаеш, ще проведа с Джеймс един международен разговор и ще го запозная с твоята критика. Без съмнение следващия път той ще нагласи лицето си съобразно взискателния ти вкус.

— Ъ-ъ? — херцогът се беше разсеял. В ръцете му имаше писмо с подател Ейми и той го намери по-интересно от останалите. — Какво е направил Фред?

— Моля?

— Тази жена казва, че смята да се развежда с него. Трябва да е имала проблеми вкъщи.

Лейди Констанс отново пое дълбоко въздух.

— Остави писмото, Аларик, и ме слушай!

Херцогът на Дънстъбъл не беше някоя срамежлива мимоза, но дори и той можеше да разпознае враждебността, когато му се тикне в носа с достатъчно здрава ръка.

— Изглеждаш много свадлива, Кони. Какво те човърка?

— Бясна съм, Аларик. Няма да позволя да каниш тук всякакви хора. Ти изглежда имаш за цел да превърнеш Замъка Бландингс в хотел.

— Имаш предвид Траут?

— И този мистър Халидей.

С чиста съвест относно мотивите си, херцогът се зае да обяснява.

— Трябваше да поканя Траут, защото искам да му продам картината, а не мога да го направя, ако не присъства. — Даже и жена, помисли си той, трябва да разбере нещо толкова елементарно. — А колкото до този Халидей, нямах намерение да ти казвам, но като е станало дума, защо пък не.

— Моля да го направиш. Естествено, като домакиня се интересувам. И той ли също е един от твоите клиенти? Доста напредничава идея — да превърнеш Замъка Бландингс в търговски център. Какво смяташ да му продадеш?

Вече говорихме за правилото на Гали, което го ръководеше в живота — „Когато Кони почне да хвърля къчове, стисни я за врата, без да губиш секунда.“ Същото правило беше залегнало и в основата на домашната политика на херцога. В тона му, когато заговори, имаше повелителна нотка.

— Няма нужда да ставаш саркастична, Кони.

— Не съм съгласна. Има голяма нужда.

— Ще ти кажа за Халидей. Иначе ще вземеш да се правиш на много важна пред него и той ще ни остави като едното нищо. Не всеки може да издържа на тия твои маниери. Често съм се питал как те търпят янките. Имаш навика да си бръчкаш горната устна и да гледаш отвисоко на хората като на мухи, а това е доста обидно. Колкото до Халидей, трябваше да ти кажа преди това. Ето какво се случи. След като ти ни остави оная нощ…

— Коя нощ?

— Нощта, когато Емсуърт превъртя и ми каза, че някой ми е откраднал картината. Между другото, някой да му е вземал захарното петле, когато е бил на шест години?

— Нямам и най-малката представа за какво говориш.

— Няма значение. Можем да оставим тая работа на Халидей. Сигурно това ще е първият въпрос, който ще му зададе. Казвах ти, че когато ти отиде да си легнеш, Трийпуд и аз се разговорихме и решихме, че Емсуърт има нужда от психиатрично лечение, ако знаеш какво значи това.

— Разбира се, че знам.

— Ето, точно от това решихме, че има нужда. Особено важно е да ангажираме някой спец по главите да озапти тая негова налудничавост. Веднъж вече препоръчвах това, ако си спомняш, когато каза, че ще участва със свинята си в дербито.

— Кларънс не е казвал, че ще участва със свинята си в дербито.

— Е, може да е било Големите национални надбягвания.

Към мравките по гръбначния стълб на лейди Констанс вече се бяха присъединили внушителен брой техни сестри, братовчеди и чичовци и напредваха под звуците на „Звездите и райетата завинаги“10. Гласът й се извиси страховито.

— Той не е споменавал нищо такова. Аз го попитах и той ми каза.

Херцогът не се предаде.

— Естествено, че ще отрече. Първо непредпазливо прави едно такова уличаващо изявление, осъзнава как е прозвучало и се опитва да го замаже. Но фактът си е факт. Бях там, когато го каза и си спомням, че изразих съмнение дали разпоредителите ще се съгласят да приемат свиня. Както и да е, това е страничен въпрос, към който сега няма нужда да се връщаме. Та Трийпуд и аз бяхме единодушни за необходимостта да се доведе един психар и първият ни избор беше сър Родерик Глосъп. Той обаче не беше на разположение и ние си поблъскахме главите, докато Трийпуд не се сети, че познава по-младия колега на Глосъп, този Халидей. Така че се свързахме с него. За щастие, беше свободен и го ангажирахме. Ето как Халидей се озова в замъка.

Докато траеха обясненията, враждебността на лейди Констанс беше намаляла значително. Тя все още смяташе, че можеха да се консултират с нея, преди да се внасят допълнения в списъка на гостите, но като цяло одобряваше стореното. Инцидентите по време на онази неспокойна нощ я бяха разтърсили. Тя никога не си бе правила илюзии за ума на Кларънс, но дотогава той не беше давал достатъчно основателна причина за тревога пред най-близките и скъпите си. Психиатричното лечение беше наложително. Каквото и да му се случи, по-лошо от това не би могло да стане. Единственото съмнение, което я човъркаше, беше дали този мистър Халидей е достатъчно зрял да се нагърби със задачата да проникне до подсъзнанието на брат й и да извади на повърхността най-скритите му дълбочини.

— Той е много млад — каза тя колебливо.

Вниманието на херцога отново беше заето със снимката на съпруга на лейди Констанс.

— Странна форма на главата има Скунмейкър. Нещо като лукова глава.

Това беше изказване, което по всяко друго време щеше горещо да се отхвърли от лейди Констанс, но сега мислите й бяха съсредоточени върху по-младия съдружник на сър Родерик Глосъп.

— Той е много млад — повтори тя.

— Не бих нарекъл Скунмейкър млад. Зависи, разбира се, какво имаш предвид под млад.

— Говорех за мистър Халидей. Казах, че е много млад.

— Разбира се, че е млад. Защо да не е? Ако човекът е по-младият съдружник на Глосъп, как няма да бъде млад? — каза херцогът, разсъждавайки, както толкова малко жени са способни, съвсем логично.

Невероятно, помисли си той, как общуването с тия янки е изстискало интелекта на Кони. Сега тя не е в състояние да разбере и най-простото нещо.

2

За около две или три минути след като напуснаха будоара на лейди Констанс, Гали и Джон запазиха пълно мълчание. Гали отново се потопи в мисли как мъдро беше видял сметката на всички изпречили му се проблеми — подвиг по силите само на някой, закален в мъчната школа на Клуба на Пеликаните. Докато Джон беше обхванат от някакво странно неясно усещане, като след продължителни удари по главата с тъп предмет. Усещане, което спохождаше всички, с изключение на най-силните, след първа среща с лейди Констанс, когато тя е в лошо настроение.

— Мисля, че се справи добре, Джони — каза Гали накрая. — Точно необходимото съотношение от вежливост и резервираност. Не всеки преодолява изпитанието да бъде представен на Кони с такава самоувереност и лекота. Това ме кара да се надявам, че когато застанеш очи в очи с госпожица Гилпин, тя ще бъде само прах под колелата на твоята колесница. Жалко, че я няма сега, но ще се върне след час-два.

— Дотогава ще съм започнал вече да се възстановявам.

— Да, забелязах, колкото и малко да го показа, че намираш Кони съкрушителна. Дългото познанство ми е създало имунитет, но тя наистина обръща червата на повечето хора. Някой преди време беше написал разказа „Птицата със суровото око“ и винаги съм си мислил, че сигурно е имал предвид Кони. Тя прилича на покойния ми баща, който можеше да отвори стрида от шейсет крачки с един-единствен поглед. Но ти не трябва да й позволяваш да ти изпили нервите, защото ще имаш нужда от тях за предстоящото изясняване с твоето съкровище.

— Бих искал да не…

— Аз съм обикновен човек. Наричам нещата с истинските им имена. Как мислиш да изиграеш, между другото, сцената на събирането, като имаш предвид факта, че тя също ще има сурово око? Настроението й, когато те обсъждахме оня ден, не беше много слънчево. Ще трябва внимателно да си подбираш думите. Бих ти препоръчал нежния носталгичен тон. Припомни й онези дълги слънчеви следобеди, когато плувахте по реката във вашата лодка или кану, само ти и тя, а светът оставаше далече и нито звук не нарушаваше лятната омара, освен кротките вълнички, шушнещи като вълшебни изтравничета сред папура.

— Не сме плували.

— Никога ли не сте ходили на реката?

— Не.

Гали беше смаян. По негово време всеки водеше гаджето си на разходка с лодка или кану, а следобед похапваха в Скиндълс. Това беше първата крачка към сливането на душите.

— И къде тогава решихте бъдещето си?

— Никъде не сме го решавали. Помолих я да се омъжи за мен, тя каза „да“ и толкоз. Не сме имали време да решаваме никакво бъдеще. Стана доста внезапно в едно такси.

— Но трябва да сте се срещали преди това?

— На купони и други такива.

— А не в канута през летните дълги следобеди?

— Не.

— Жалко. Къде се срещнахте за първи път?

— Една сутрин в магазина й.

— Има магазин?

— Имала е. Но не вървял.

— Какъв магазин?

— За цветя.

— И ти си влязъл, за да купиш рози с дълги дръжки?

— Не, влязох, защото я бях видял през прозореца.

— Любов от пръв поглед?

— Беше от моя страна.

— И какво се случи после?

— Заговорихме се. Оказа се, че съм бил в Оксфорд с брат й.

— И после?

— Срещнахме се пак.

— И продължихте да си говорите за брат й?

— Да, и за други неща.

— И после?

— Няколко пъти обядвахме заедно.

— Много ли?

— Не. Тя вечно имаше ангажименти. Беше много търсена. Всеки път, когато я срещнех, около нея кръжеше тълпа от какви ли не красавци. Затова, като я помолих да се омъжи за мен, ми се струваше, че се целя много нависоко. Не мислех, че имам някакви шансове. В края на краищата кой съм аз?

— Ти си моят кръщелник — отсече гордо Гали. — Още повече ти си цар на голфа. Я се стегни, Джони, Линда Гилпин не е Савската царица.

— О, тя е. Това е тя.

— Нито пък Хубавата Елена от Троя.

— И това отново е тя, а също и Клеопатра. Би трябвало да знаеш. Видял си я.

Един страничен поглед към кръщелника подсказа на Гали, че той съвсем не си прави майтап. Лицето на Джон имаше вдъхновено изражение и това подчертаваше неговата искреност. Нямаше никакво съмнение, че Линда Гилпин е момичето, което той иска, и не би приел никоя друга на нейно място. Гали можеше да разбере тези чувства. Той самият беше изпитвал същото към Доли Хендерсън. Въпреки това смяташе, че е негов дълг да приеме, макар и не с цялото си сърце, ролята на застъпник на кривата кауза. Още при първата им среща хареса Линда, но не беше сляп за факта, че като я прави своя съпруга, Джони си слага таралеж в гащите. Тя не беше девойче, което ще плаче от радост, когато й се усмихне, и ще трепери от страх, ако й се намръщи. Беше момиче с дух и всеки съпруг, който прибързано й направи гримаса, много скоро ще трябва да разбере, че се е оказал в центъра на битката.

Всичко това той се опита да изтъкне пред Джон, като добре подбираше думите си.

— Съгласен съм, че тя е представителна и всичко й е на мястото, но външността не е единственото. Разговорът, който проведохме, когато бяхме тръгнали за алеята с тисовете, ме остави с убеждението, че тя съвсем не е хрисима и скучна. Вярно, че делото Клътърбък срещу Фрисби я е разтърсило, но тя ми напомня на едно момиче, което познавах в ония години. Веднъж то приключи спора, който водехме, като ми ръгна крака с една карфица. А също си спомням и едно стихотворение, което съм чел навремето. Там се говори за един млад количкар, който завел своята изгора на излет. Експедицията започнала добре, но когато заваляло и сандвичите с шунка се наквасили, кротката половинка от характера й останала на заден план. И ето какво казва той: „Някои момичета плачат, ви казвам, други сълза не проливат, а само се сърдят, но когато се случи, става сарказмът им толкова лют, че не ги трае и куче. Тъй и на Нанси скоро ще заговоря.“ Линда Гилпин ми се видя нещо от типа на Нанси. Готов ли си да се обречеш на брачен живот, в който сръдните и сарказмът ще са чести гости?

— Да.

— И не се каниш да сложиш край на цялата работа?

— Не.

— Да си плюеш на петите, докато е още време?

— Не.

— В такъв случай — зарадва се Гали, че е приключил с ролята си на застъпник на кривата кауза — вече знаем къде сме стъпили и мога да кажа, че съм съгласен с теб от сърце и душа. Познанството ми с Линда Гилпин не е от най-дългите, но видях достатъчно, за да знам, че тя е точно това, което му трябва на мъжа. Мили боже, какво значат някоя и друга лъжичка сарказъм? Точно те не позволяват на брачния живот да стане блудкав. Това, за което сега трябва да помислим, е какъв подход да избереш. Подходът е всичко. Можеш да избираш между дузина различни подходи. Имаше едно приятелче от Пеликаните, който се престори, че се самоубива, когато гаджето му би дузпата. Погълна една таблетка аспирин и се хвърли на земята с хъркащи звуци. Бедата беше, че като му промиха стомаха с помпа и той се върна при момичето, то просто пак го чупи и цялата досадна работа беше залудо. Все пак това е идея. Нещо от този род може да си струва. Звучи ли ти обещаващо?

— Не.

— Тогава какво, ще кажеш за един инцидент? Ако те види проснат на пода, а кръвта ти се лее по целия килим, това ще е краят на упорството й. Познавах един мъж, който си спечели булката като получи удар по главата с кутия за тютюн, от ония с колежанския герб, които си купуваш като първокурсник в университета. Кларънс има такава съдина и Бийч ще те халоса с нея, ако му пуснеш някоя и друга пара. Всъщност, ако си изиграеш картите както трябва, можеш да го получиш и даром. Какво ще кажеш? Не? Не даваш човек да ти помогне, Джони. Придирчив, това е точната дума. Не виждам начин да ти се угоди.

Вървяха без да проговорят — Джони замислен, а Гали засегнат. Но последният нямаше навик да си оставя историята недоразказана.

— Много странно приключи тоя романс, за който ти разправях — продължи той, когато стигнаха до езерото. — Трябваше да спомена, че момичето на самоубиеца беше гардеробиерка в „При Оденио“ и той си беше оставил шапката при нея преди да пристъпи към своя акт. Знаеш как е в ресторантите — човекът, който отговаря за шапките, си пъха листче с описанието на всеки притежател на съответната капела, за да може да го разпознае. Идеята е, че клиентите се чувстват поласкани от това, че са запомнени, което не би се случило, ако им се даде просто билет. В моето листче, например, сигурно е пишело „строен, изискан, носи монокъл“. Както и да е, този момък си бил дал капата, и когато свършили да работят по стомаха му с помпата, той се върнал при момичето и отново направил предложение. И като получил нов отказ, си помислил, че от цялата катастрофа може поне да си спаси шапката. Поискал си я с вид на пребито псе, тя му я дала и той се заклатушкал навън с все същия прецакан вид. Нещастието му не беше дълготрайно. Откри, че момичето е забравило да извади листчето и в него пишело „Лице, от което и часовникът спира да тиктака“. Беше толкова възмутен, че любовта му загасна моментално. Оттогава си живее щастливо.

Джон не беше отделил на тази човешка драма вниманието, което заслужаваше. Гледаше втренчено в езерото и в погледа му имаше нещо от силата на Тенисъновия храбър рицар Бедивер. Внезапно беше почувствал колко много го е разгорещил и изпотил душният летен следобед.

— Мога ли да поплувам преди вечеря? — попита той и Гали каза, че може, ако не се бави много.

— Ще намериш бански гащета, кърпи и какво ли не в съблекалнята. Брат ми Кларънс се цамбурка всяка сутрин, но дали за здраве, или да отмие уханието от кочината, не знам. Ще ме намериш в хамака на поляната, ако ти потрябвам.

Гали се отдалечи бавно — строен, изискан, с монокъл, както гардеробиерката от „При Оденио“ би казала. След няколко минути Джон беше във водата, наслаждавайки се на терапевтичните й свойства с игривост, която и лорд Емсуърт не можеше да надмине по време на сутрешните си цамбуркания. В същото време Линда Гилпин, която се беше върнала от посещението в старото си училище и бързаше към езерото за една кратка баня преди вечеря, го съзря, закова се и примигна няколко пъти, за да се увери, че е видяла това, което си мислеше, че е видяла. После, когато кръвта й се раздвижи, тя се стрелна по посока на къщата. Намерението й беше да намери Гали и да се разбере с него по въпроса за пристигането на Джон. Защото женската й интуиция подсказваше, че ако някои адвокати, които тя особено не одобрява, са се прокраднали в Замъка Бландингс, то именно той трябва да е този, който е проектирал и осъществил това безчинство.

Въпреки че кипеше от справедлива ярост, Линда Гилпин беше решена, когато види Гали, да остане хладна и спокойна и да му даде да разбере, че макар и изненадана от пристигането на Джон Халидей, неговото присъствие в замъка й е абсолютно безразлично. Да се предполага, че то я засяга по един или друг начин, беше абсурдно.

Така размишляваше тя. Мислите й обаче бяха внезапно прекъснати. През поляната и пасището се понесе остър, но мелодичен звук — нисък в първите тонове, после извиващ се нагоре до величествено кресчендо.

Бийч беше ударил гонга за обличане преди вечеря.

3

Бийч остави стика на гонга с онова тихо удовлетворение в погледа, което тази част от домашните задължения винаги му придаваше. Обичаше да слуша как звукът се извисява до екота на едно величествено „Амин“ и после заглъхва в пианисимо като далечен тътен на отминаваща гръмотевична буря. Бяха му нужни няколко години да доведе това изкуство до сегашното му съвършенство. В началото на своята кариера можеше да постигне само едно обикновено „дран“, но сега беше готов да се състезава по виртуозност с всеки друг иконом в Англия. Веднъж Гали, правейки му комплимент за майсторското изпълнение, изрази мнението, че широките мускули на гърба вършат голямата работа. Самият Бийч отдаваше успеха си на китката и отскока на ръката.

Обикновено след изпълнението на това задължение следваше успокоително затишие, но тази вечер мълчанието в салона беше нарушено от внезапна тупурдия, напомняща тропота на въглища, изсипани по ламаринен улей. Тя беше причинена от Хауърд Чесни, който, бързайки от по-горните етажи в търсене на някаква забравена табакера, се беше подхлъзнал и преодолял скоростно последните няколко стъпала. Той залитна, протегна се към масата, върху която се оставяха вестниците и списанията, сграбчи я в момента, когато а-ха да падне и като се задържа, огледа салона зашеметен, но благодарен, че му е била спестена по-голяма катастрофа.

Като се свести, намери Бийч до себе си. Нормална практика за Бийч беше, като срещне Хауърд Чесни, да го погледне смръзващо и да отмине, но неочакваното превъплъщение на Хауърд в една от Гадаринските свине11, изглежда крещеше за словесен коментар. С точно премерената доза резервираност в маниера, за да стане ясно, че това моментно размекване не съдържа никакво обещание за бъдещо приятелство, той каза:

— Надявам се, че не сте претърпели нараняване, сър.

Хауърд вече сам се беше уверил в това, прокарвайки набързо ръце по тялото си, както правеха ченгетата в родината му. Нещо като самопретърсване. Оказа се, че носът му не е счупен, макар че само преди минута това изглеждаше твърде вероятно.

— Не, добре съм — отвърна той храбро. — Успях да докопам масата. Тия стълби са хлъзгави.

— Да, сър.

— Защо ги държите такива?

— Не мога да кажа, сър. Не са се консултирали с мен по въпроса — отвърна Бийч строго. Той може и да съчувстваше, но не беше готов да си бъбри. Изнесе се величествено и след кратък оглед Хауърд Чесни намери табакерата си. Точно тогава отвън се втурна Линда. Той с радост би я заговорил, защото политиката му винаги е била да си приказва колкото се може повече с момичета със сини очи, кестенява коса и грациозна фигура, но тя прелетя за секунди и той се принуди да направи най-доброто, което му оставаше — да си запали цигара. И вече мачкаше угарката в пепелника, когато по стълбите слезе Ванеса.

— Привет. Точно теб търсех.

Ванеса, нека да припомним, беше решена да посвети времето си на изучаване в дълбочина на Хауърд Чесни. Искаше да се увери дали моралният му кодекс е чак толкова беден, колкото изглеждаше на пръв поглед. „Почти съм сигурна, че е мошеник“, беше казала на Уилбър Траут, „но ще трябва да се уверя напълно, преди да предприемем нещо.“ Вече беше разбрала, че въпросният кодекс е даже победен и сега с чисто съзнание се канеше да поиска услугите му.

— Виждал ли си Уилбър Траут? — попита тя и Уилбър се появи откъм билярдната, където се упражняваше в усамотение. — А, ето те и теб. Надявах се да те видя. Ще имаме събрание на съвета.

— Събрание на какво?

Въпросът беше зададен от Уилбър. Той я зяпаше и мислеше колко необикновено привлекателна изглежда. Ванеса обичаше да е готова навреме за вечеря. Облечена за събитието, тя винаги представляваше гледка, от която ти секва дъха.

— Трябваше да го нарека малко съзаклятничество, но събрание на съвета звучи по-добре. Я елате насам, за да не ни чуят.

Тя ги поведе към отсрещния ъгъл на салона, населен единствено от един комплект доспехи. Реши, че е малко вероятно някой да се е спотаил в тях.

— Става дума за картината, Уили. Имам добра идея. А също и проста. По-добре е, ако можем да се придържаме към простите неща — каза тя и Уилбър се съгласи.

— Направиш ли се на голям умник — допълни той — и затъваш. Знам го от опит. Измислях какви ли не оправдателни истории за съпругите си.

— Но тъй като мистър Чесни сега влиза в играта — каза Ванеса, — първото нещо е да ни светне какво би казал за едно малко закононарушение без всякакви рискове. Имаш ли някакви предразсъдъци в това отношение, Хауърд?

Хауърд Чесни беше предпазлив човек.

— Е, зависи.

— Без рискове, повтарям.

— Е…

— В такъв случай…

— Да, в такъв случай съм вътре. Но бих искал да знам каква е играта.

— Ще знаеш. Нали си виждал оная картина в портретната галерия, същата, която донесе херцога. Уили има отчаяна нужда от нея, да не обяснявам защо, и аз се наех да му я осигуря. Можем ли да разчитаме на твоята помощ?

— Не виждам защо не?

— Ето, това е смелост.

— Какво трябва да направя?

— Първият ти ход ще бъде да напуснеш.

— Да напусна замъка?

— Точно така. Ти си тук с колата си, нали?

— Да.

— Тогава си грабваш шапката и тръгваш.

— Нищо не разбирам.

— По-нататък ще стане по-ясно.

— Защо трябва да напускам.

— За да не бъдеш заподозрян. Когато открият, че картината липсва, никой няма да може да каже, че си ти, защото отдавна ще си офейкал.

— Но ако не съм тук…

— Ето сега идва ред на твоята роля. Всичко е премислено. Напускаш, но се връщаш и се спотайваш, докато дойде решителният час, а това ще бъде, когато Уили и аз си свършим своето. Ние отиваме в портретната галерия, ти се потулваш под прозореца. Ние ти подаваме картината с въже, а ти я товариш в колата и бягаш в Лондон. На следващата сутрин ще има голяма суматоха, всички ще обикалят в кръг и ще крещят: „Кой е бил кучият му син“, но какво ли ще им помогне всичко това. Херцогът ще заподозре Уили и ще прекара стаята му през зъбите на най-ситния гребен, но няма да намери никакво доказателство и ще трябва да се задоволят с версията за кражба с взлом. Уили ще излезе от тая бъркотия чистичък като херувимче. Тогава, като поутихне бурята, ще се срещнете в Лондон, ти ще му предадеш стоката и ето ти щастливата развръзка.

Тя замлъкна с вид на човек, очакващ гръм от аплодисменти. Получи ги от Уилбър Траут.

— Възхитително! Какъв ум!

— Много мило от твоя страна.

— Знаеш ли, всичките ми съпруги бяха с кокоши ум.

— Така ли?

— Точно така — ум, а не мозък и то какъв. Ти си цяло чудо.

— Благодаря ти, Уили.

Настана тишина, докато Уилбър явно отново премисляше всичко.

— Херцогът ще е бесен.

— Не бих се учудила. Но в живота на всеки има и черни дни. А той си го заслужи, като те преметна така с картината. Някога ще ти разкажа за това, Чесни, и ще разбереш, че сам си е прочел присъдата.

Вътрешният глас още шептеше в ухото на Уилбър. Хрумна му една мисъл.

— Ще му изпратя чек за толкова, колкото е платил за нея.

— И така ще се разкриеш напълно. Защо не вземеш да му изпратиш и писмено признание?

— Но аз, разбира се, ще го изпратя анонимно.

— Анонимен чек?

Уилбър не беше помислил за това.

— Ще трябва да бъде в брой — заключи той и Ванеса сви рамене.

— На твое място не бих го направила, но ако настояваш, действай.

Събранието на съвета приключи. Уилбър отиде да се облече. Престоят му в замъка беше достатъчно дълъг, за да му вдъхне страхопочитание към домакинята, а той нямаше желание да предизвиква недоволството й, като закъснява за вечеря. Хауърд Чесни, който се страхуваше само от Бийч и се гордееше, че може да скочи, както се изразяваше, във вечерната премяна за десет минути, остана. Имаше наум една точка, която трябваше да бъде в дневния ред, и нямаше търпение да я предостави на вниманието на председателката на съвета.

— Ами условията, ти не спомена за тях.

Ванеса се изненада. Това си беше чисто користолюбие.

— Условия? Правя това, за да услужа на един стар приятел.

— Е да, но аз не го правя, за да услужа на един стар приятел. Какво ще остане за мене?

Ванеса схвана. Наемният труд несъмнено си върви с надницата, а този тук наемен работник съвсем ясно имаше намерението да си я получи. Неговият труд беше в основата на замисъла, затова тя не губи време в безполезен спор.

— Да, предполагам, че си искаш твоя дял.

Той я увери, че не е сгрешила.

— Е, Уили е много щедър. Няма да се оплачеш от него. Пръска злато с широки пръсти. Ти колко имаш предвид?

— Хиляда долара.

— Определено се хвърляш на едро.

— Това е моята цифра.

— Не можеш ли да смъкнеш?

— Не.

— Добре, ще се заема с Уили.

— Няма да е зле да го направиш.

— Макар че все още мисля…

Гласът й секна. Гали и Джон минаваха през салона. Тя изгледа последния с интерес.

— Кой е този? Бийч, кой ли ще е джентълменът, който мина преди секунда с мистър Трийпуд?

Бийч, който току-що беше влязъл и се канеше да остави поднос с чаши за коктейл на масата, се извърна вежливо.

— Имате предвид един младолик джентълмен, мадам?

— И височък.

— Това е някой си мистър Халидей, мадам. Пристигна днес следобед.

Бийч довърши работата си и се оттегли. Ванеса се обърна към Хауърд Чесни и за свое голямо изумление видя, че той проявява всички признаци на току-що получен шок.

— Има ли ти нещо? — попита тя, забелязвайки увисналото му чене и оцъкления поглед.

За минута Хауърд Чесни мълчешком мина през ада. Когато гласът му се върна, той беше горчив. Очевидно Чесни си имаше болка.

— И това ако не е късмет! Целият Лондон бъка от адвокати, стотици адвокати, и точно този се намери да дойде тук. Не ми го побира главата.

— Ти го познаваш?

— Дали го познавам! И още как. Последния път, когато прескочих дотук, една работа се оплете и прекарах известно време зад решетките. И тоя тип Халидей ми беше защитата.

4

Ванеса беше хладнокръвно момиче, но дори и хладнокръвните момичета могат да бъдат разтърсени.

— Какво? — викна тя.

— Ето кой е.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. И ако се каниш да ме питаш дали ме помни, ще ти кажа — обзалагам се, че ме помни. Не беше много отдавна, а и той си има доста работа с мен. И сега, какво ще стане?

Това беше добър въпрос и Ванеса нямаше отговор. Като интелигентно момиче, тя разбра, че тази злощастна среща е нанесла смъртен удар на плана за акцията, с който толкова се гордееше. Ситуацията безспорно изискваше да се обмисли и мозъкът й заработи на пълни обороти.

— Слушай — предложи тя, — трябва да премислим, а тук не можем, защото той ще се върне след минута. Хайде да отидем в портретната галерия, там няма да има никой.

Хауърд Чесни каза, че мислел да се измъкне от задния вход, да се метне в колата и да отпътува без да каже довиждане и благодаря за приятното прекарване. Този план на действие предлагаше и допълнителни плюсове, защото нямаше да има нужда от бакшиш за иконома. На Ванеса й беше доста трудно да го отклони от това решение. Накрая успя и те се запътиха към портретната галерия. Още по пътя тя така форсира услужливия си мозък, че преди да пристигнат вече можеше да оповести, че е решила проблема.

— Готово. Това, което трябва да направиш, е да си стоиш в стаята и да не слизаш за вечеря. Ще им кажа, че не се чувстваш добре. А утре…

— Да, а утре? Ще ме срещне, нали така? И ще се раздрънка, познах ли? И оная сладурана ще ме изхвърли за ухото като мокро коте, така ли е?

— Позволи ми да продължа. Утре ще си тръгнеш преди закуска.

— И как ще се обясни това мое тръгване?

— Имал си ранно телефонно обаждане от адвоката си, който ти е казал, че е жизнено важно да идеш в Лондон, за да се срещнете.

— И ти мислиш, че ще повярват?

— А защо не?

— Кой е чул разговора?

— Аз съм го чула. Станала съм рано.

— Звучи ми като съшито с бели конци.

— Е, това е най-доброто, което може да се направи.

— Така излиза. И после какво?

— Заминаваш и прекарваш няколко нощи в „Емсуърт Армс“ в Маркет Бландингс.

Като човек, който държи на материалните блага, Хауърд не беше ентусиазиран от това предложение.

— Там няма свободни легла. Вчера говорих на бара с някакъв човек и той каза, че са пълни до пръсване.

— Тогава иди в Лондон, но ми остави телефонния си номер, за да мога да ти кажа коя нощ трябва да си под прозореца. Без теб не можем да измъкнем картината.

Хауърд погледна полегналата гола и изрази същата липса на признание, както и лейди Констанс, когато й беше представена.

— Защо Траут я иска толкова много?

— Приличала на последната му съпруга.

— На мен ми прилича на свиня.

— Същото казва и лорд Емсуърт. Но няма значение, освен ако не мислиш, че е мис Америка. Всичко, което трябва да направиш, е да бъдеш под прозореца и да си спечелиш твоите хиляда долара. Споразумяхме ли се?

Въпросът беше поставен ребром и Хауърд отговори с твърдо „да“.

— Значи се споразумяхме — оживи се Ванеса. — Тогава по-добре е да се прибираш в стаята и да се мушваш в леглото по най-бързия начин, защото ще им кажа да ти изпратят табла с вечерята и ще стане много забавно, ако не те намерят там.

Хауърд претегли съвета и го намери за добър. Секунди след като Ванеса тръгна, той се ориентира към изпълнението му. Стигна до вратата, отвори я и моментално я затвори отново.

Онзи Халидей идваше по коридора. Придружаваше го херцогът. Хауърд успя да тресне вратата в последния момент.