Пеликан в Бландингс

1

Обличайки се за вечеря в стаята, която му бе определена, Джон се почувства във великолепна форма. Плуването беше го освежило и за разлика от лорд Емсуърт, който неохотно навличаше официалните одежди, обличането му доставяше удоволствие, физически не би могъл да се чувства по-добре, нито пък, увери се той, нещо му куцаше с психическото състояние. Би отрекъл горещо, ако някой се заинатеше, че е нервен.

Замислен, да. Замечтан, определено. Но не и нервен. Естествено нямаше да мине без известно смущение, когато се срещнат с Линда, но той беше убеден, че прямотата, с която ще пледира по това дело, скоро ще преодолее нейното упорство. Линда бе чувствително момиче. Съвсем разбираемо е, че й кипна кръвта от това, което стана в съда, когато Клътърбък и Фрисби водеха правната си битка. Но сега, когато е имала време да премисли, тя едва ли е пропуснала да види нещата в правилната им светлина. Той ще й обясни с прости думи в какво положение е бил поставен. Любовта, дърпайки го на една страна, дългът — на друга. Тя ще ръкопляска на неговата почтеност, ще осъзнае, че всяка девойка, омъжена за човек с такива високи морални норми, е щастливка. И сигурно всичко ще свърши с един хубав смях над цялата забавна история.

Би било нелепо някой в този момент да характеризира Халидей като нервен.

И все пак, когато вратата внезапно се разтвори без предупреждение, той подскочи десет сантиметра в посока към тавана, с определеното усещане, че сърцето му се е блъснало в предните зъби и почти ги е изкъртило с корените. Като се върна на земята, видя, че има посетител. Един едър, як мустаклия с изпъкнали очи беше влязъл и го разучаваше съсредоточено, като изглеждаше особено заинтригуван от ризата, която Джон тъкмо беше нахлузил на главата. Любопитството на херцога на Дънстъбъл не се ограничаваше само по отношение на лейди Констанс и нейната кореспонденция — той можеше да се интересува и от ризите на други хора.

— Откъде взе това? — запита той.

— Моля?

— Това — ръгна го херцогът с дебелия си показалец, а Джон отвърна вежливо, че се е сдобил с нея в търговския център на Блейк и Алсъп на Хеймаркет. Херцогът поклати глава укорително като човек, оплакващ грешките на младостта и каза, че би трябвало да отиде при Гуч и Гордън на Риджънт Стрийт. По-качествено и по-евтино. Той също бил някога клиент на Блейк и Алсъп, но му излизало много скъпо. Посъветва Джон да осъзнае грешката и за в бъдеще да се прехвърли при Гуч и Гордън.

— Можеш да споменеш моето име.

Той не му съобщи фамилията си. Херцогът изхождаше от убеждението, че всеки го знае инстинктивно. Острият ум подсказа на Джон, че това трябва да е човекът, който, ако всичко мине добре на кръглата маса с Линда, скоро ще трябва да нарича чичо Аларик. Заля го топлата вълна от оная обич, която би изпитал към всеки близък родственик на момичето, което обожава. Би могъл да й пожелае построен чичо… И с по-малки мустаци… И с по-мелодичен глас, но всеки неин чичо беше добър за него и той му благодари за съвета с почтителна прямота, която се надяваше да бъде оценена по достойнство.

— Значи ти си психарят?

Джон а-ха да каже „Моля?“, но си спомни, че в качеството си на младши съдружник подлежи на подобно описание. Той потвърди и херцогът изрази мнението, че всичките тия имали бради.

— Ти нямаш брада.

— Не, нямам.

— Това изглежда е имала предвид Кони, като се жалваше, че си бил много млад. Ти си наистина млад. Всъщност, на колко години си?

— Ще стана на двадесет и седем през септември.

— Един от моите вятърничави племенници е на толкова. Другият е малко по-млад, но годините не значат нищо. Те щяха да си бъдат същите перковци и ако бяха на петдесет. Ожениха се против волята ми… И двамата. Предполагам, че ти си момче на място. Щом работиш с таква важна клечка като Глосъп. Той е добър, нали?

— Много.

— Слага ги всичките в малкия си джоб, а?

— О, определено. Никой не може да го стигне.

— Жалко, че не можахме да го хванем. Както и да е, ще трябва да се задоволим с теб.

Джон каза, че ще направи всичко по силите си и херцогът продължи:

— Трийпуд обясни ли ти всичко? За наблюдението на Емсуърт и изобщо.

— Да, разбрах ситуацията.

— Видя ли го вече?

— Не още.

— Ще можеш да го огледаш по време на вечеря. Трийпуд ти е казал, че той определено не е с всичкия си?

— От това, което чух, ми стана ясно, че лорд Емсуърт е малко ексцентричен.

Херцогът не би бил толкова уклончив. Професионална предпазливост, разбира се, но тя го подразни.

— Ексцентричен? Дрън-дрън. Главата му си е чиста кратуна. Слушай само как говори за свинята си. И кьоравият може да види, че е прекалено тлъста, а той настоява, че такава трябвало да бъде. Казва, че са й давали медалите, точно защото е тлъста, от което можеш да получиш груба представа докъде е стигнала болестта. Какво ще прави една свиня с медалите си? Теорията на Трийпуд е, че лордът е станал такъв, защото са му взели захарното петле, когато е бил на шест, но аз мисля, че нещата са по-дълбоки. Роден е чалнат, а може и да е изпуснат на главата-си като бебе, което би спомогнало много. Но ти ще можеш да си извадиш своето заключение, когато го наблюдаваш известно време. Между другото, как наблюдаваш хората?

Това си беше гаднярски въпрос за някой, на когото така му липсва опит, като на Джон, но той положи усилия:

— Хм, ами че аз… Как да кажа? Аз… такова… така да се каже, наблюдавам ги.

— Питаш ги разни неща, така ли?

— Точно така.

— Не можеш да ги сложиш на кушетка. Ще станат подозрителни.

— Не, оставаме прави.

— Но и така става, нали?

— Да, установил съм го.

— Добре тогава, оставям всичко на теб и се надявам да напипаш това, което го прави такъв. Трийпуд каза, че ще ти плаща сметката. Така ли е?

— Да, уредено е.

— Казвам го, защото бих бил голям тъпак, ако се изръся, само за да науча защо Емсуърт е чалнат.

— Мистър Трийпуд ще плати всички разходи.

— Добре. Исках да се изясним преди да почнеш. Идва ми на ум и нещо друго. Докато работиш по това, защо не вземеш да хвърлиш някое око и на другите тука? Как взимаш за тия работи, на час или на глава? Не че ме засяга, тъй като не плащам, но съм любопитен.

— Бих направил отстъпка при по-голямо количество. Без съмнение можем да се договорим с мистър Трийпуд. Мислите, че на някой от обитателите на замъка ще му дойде добре психиатрично лечение?

— Всъщност на всички ще им дойде добре. Замъкът Бландингс в момента е котило на лудостта. Вземи тая моя племенница… Какво става?

— Малък спазъм.

— И аз си помислих така, като те видях да подскачаш. Аз самият страдах от спазми. Моят доктор в Уилтшир ме излекува. Но ти разправях за племенницата ми. Вечерта, преди да дойда тук, тя се върна в хотела тананикаща и ухилена, а не ми каза защо. По-късно ми щукна, че може да е влюбена, но когато дойде тук, я попитах, и каза, че не е. Май говореше истината, защото оттогава не съм я чул да си припява и да се кикоти. Бях доста разочарован, защото се надявах да е хлътнала по един много свестен човек от фондовата борса. Тъпкан е с мангизи. Опитва се да я склони да се оженят от миналия септември и трябва още малко да поупорства. Тя няма да се забави много, не и след като в нея тече кръвта на фамилията. Покойният й баща постоянно се влюбваше, докато накрая се ожени за покойната ми сестра, след което, разбира се, спря. Да, бих искал да я държиш под око, макар че, както казах, не е тананикала и не се е кикотила от няколко дни. Но човек не може да е сигурен, че няма да започне отново. И докато правиш това, огледай мис Поук, която е тук. Една от приятелките на Кони. И при нея има нещо гнило. Първите ден-два след като дойде, беше свежа и жизнена и говореше с Трийпуд като картечница през цялото време, макар че какво забавно намира в него не знам. Сега, обаче, изпада в мълчание, когато съм с нея. Пред очите й като че ли пада перде, изнамира някакво извинение и офейква. Същото стана точно тази сутрин, когато седеше на една пейка в парка, а аз отидох и я заговорих. Това е лош знак.

— Може би сте улучили мъчителна тема.

— Не, не може да е това. Разказвах й за една реч, която държах в местния градски съвет… Можеш да я предразположиш и да разбереш какво й е, а после се заеми с останалите. С Кони няма защо да се занимаваш. Тя е малко или много нормална, освен че се ожени за един янки с глава като на кромид лук, но затова пък има купища пари и точно затова може да се разчита на нея. Но има един Траут, който особено се нуждае от внимание. Непрекъснато се жени за блондинки. И, разбира се, не на последно място Трийпуд.

— Не бих казал, че има нещо неуравновесено в него.

— Той пък носи монокъл. Не, не подценявай никого. Наблюдавай ги отблизо. Е, това е. Сега вече знаеш. Хайде да слизаме и да пийнем по един коктейл. Не си си завързал добре връзката. Я дай на мене — каза херцогът и много умело превърна вратовръзката на Джон в нещо, което приличаше на смачкан чорап. Като направи това, той го поведе към стълбите, като говореше за своя доктор в Уилтшир, който макар и добър, що се отнася до спазмите, издиша по въпроса за аперативите преди вечеря.

— Казва, че повишават кръвното налягане и втвърдяват артериите. Кара ме да пия само чиста вода и лимонада. Чалната история — каза херцогът и замълча, докато стъпи на първото стъпало, после продължи да говори за заблудения си доктор.

Точно в този момент Хауърд Чесни, който им беше дал достатъчно време да слязат, отвори предпазливо вратата на портретната галерия, но само на няколко сантиметра, и си подаде носа. Като видя, че още са там, тъкмо се канеше да се прибере в скривалището си като кукувичка в стенен часовник, когато неговият ангел-пазител му нашепна по-добър изход. Ако, каза в ухото му този ангел-пазител, се промъкне безшумно зад Джон и го блъсне, Джон със сигурност ще се претърколи по стълбите, чиято хлъзгава повърхност съвсем наскоро и самият Хауърд беше опитал. Вероятно ще си строши крака, а може би и главата. Ето ти един завършек, така горещо желан. Ще го откарат в болница и няма да има нужда той, Чесни, да напуска замъка и да бяга от срещата си с него, която задължително ще бъде неловка.

Чесни се прокрадна напред като леопард, дебнещ плячката си.

2

Гали беше в салона, когато Линда слезе от стаята си. Когато я поздрави, монокълът му проблясваше.

— Здрасти. Върна ли се?

— Върнах се.

— Добре ли прекара?

— Не.

— Не се ли забавлява?

— Не.

Гали поклати мъдро глава.

— Точно от това се страхувах. Знаех си, че ще се отегчиш. Аз самият не съм учил в девическо училище, но мога да си представя какво става на тия сбирки. Досадните приказки за минали хокейни мачове, резюме за плюсовете и минусите в големия скандал на Анджела с Изабел, спомени за гуляите в спалните. И всичките му там от рода на „Никога няма да забравя оная нощ, когато тъпото месо се свърши и на Флоси й стана толкова лошо от кафявата вакса, намазана върху хляба“. Проницателните девойки мъдро отбягват такива пиршества. Е, горе главата, всичко е свършило и догодина няма да сглупиш да идеш отново, така че нека да видим тая заслепяваща твоя усмивка, за която съм слушал такива хубави неща. Имам изненада за теб.

Каменното лице на Линда трепна, но тя остана студена и сдържана. Гали, който я наблюдаваше внимателно, си спомни за едно момиче от старите години, което играеше ролята на Снежната кралица в някакъв балет.

— Знам — каза тя. — Бях при езерото.

— О, видяла си го.

— Отдалече.

— Изглежда още по-добре отблизо. Извика ли му „Е-хей“?

Тя отмина с презрение този въпрос, освен ако присвиването на горната устна може да се брои за отговор.

— Наистина не трябваше да си правите целия този труд, мистър Трийпуд.

— Наричай ме Гали. Какъв труд?

— Трябва да сте се изпотили доста, докато го доведете тук.

— Това е труд, положен от обич.

— Но хвърлен на вятъра, защото аз няма да говоря с него.

— Не?

— Не.

— Не и понякога едно „Добро утро“?

— Само ако той го каже пръв.

— Ще го нараните.

— Нека.

Отношението й едва ли можеше да се нарече окуражително, но Гали трудно се отчайваше. Много от разговорите му с букмейкъри в миналото бяха започвали с подобен малко обещаващ тон, но красноречието и убедителността го изкарваха на предни позиции в края. Не виждаше никаква причина един мъж, който е подчинявал на волята си костеливи орехи като Джери Джъдсън Честния и Тим Симс Вярното Куче, да бъде смутен просто от едно момиче, колкото и дим да пущаше през носа си от яд. Той продължи, невъзмутим:

— Мисля, че правиш голяма грешка, мило дете. Наистина си будала, ако смяташ да захвърлиш в калта щастието си, само защото Джони те е накарал малко да се изпотиш под яката. Дълбоко в себе си знаеш, че той е чаровник и залог за сигурно бъдеще. Играеш ли голф?

— Да. Защо?

— Той е цар в голфа.

— Знам.

— А ти как си?

— Слаба работа.

— Ето, виждаш ли. Помисли само как ще напреднеш в играта, ако сте винаги рамо до рамо. Това, от което всяко момиче има нужда, е съпруг, чиято приятна задача е да я ръчка да си държи главата наведена, а очите върху топката. И като изключим това, простият факт, че само след няколко срещи вие сте се убедили, че сте родени един за друг, показва, че едно сливане между теб и Джон Твърдоглавия Халидей е нещо добро, което трябва да се поощрява.

Въпреки решимостта си да се държи с достойнство и да не прави нищо, което да я отклони от хладното й високомерие, Линда нададе изненадан писък:

— Джон чий Халидей?

— На кръщенето неговият баща настояваше на Твърдоглавия. Това беше прякорът му в Клуба на Пеликаните и той искаше да го увековечи. Съпругата му се възпротиви и пасторът не беше много навит, но той спечели битката. Беше много решителен човек. Джони е същият.

— Може да е решителен колкото си иска. Не желая да имам повече нищо общо с него.

— Така си мислиш сега.

— И ще продължа да мисля така в бъдеще.

Гали въздъхна. Той свали монокъла си и започна да го лъска. Мъчна работа беше тая. Човек да не знае как да продължи. Можеше да си представи чувствата на ония змиеукротители от Стария завет, когато са се опитвали да се подмажат на глухата усойница и са стигали до под кривата круша. Той заговори укорително:

— Знаеш ли къде си направила големия фал?

— И къде съм направила големия фал?

— Допуснала си гнева да те държи повече от един ден. Всички велики пера са съгласни по този въпрос.

Линда замълча. Изглежда мислеше.

— Да кажем, че съм допуснала. Макар че това не е точно гняв.

— На мен ми прилича на гняв.

— Беше такъв в началото, но сега е нещо като просветление, ако разбирате какво искам да кажа.

— Не разбирам.

— Трудно е да обясня.

— Ами опитай.

— След като мислих за това доста дълго, внезапно ме осени… Някога били ли сте съблечен чисто гол и овалян с катран и пера?

— Не си спомням да съм бил.

— Ето така се чувствах, когато бях на свидетелската скамейка, а той ми говореше неговите „Не става ли дума за…“ и „Не е ли факт, че…“. Тогава внезапно разбрах, че ако се оженим, всеки път, когато го погледна, ще мисля за това и бракът ни ще се сгромоляса.

— Глупости.

— Не са глупости. Ясно е като бял ден. Факт е, че никое момиче не трябва да се омъжва за адвокат.

— Тогава адвокатите трябва да се изтребят.

— Ще бъде чудесно. Колкото по-малко остават, толкова по-добре.

— Не съм съгласен с теб. Адвокатите са си на място.

— Не са. Те са садисти. Най им е весело, когато изтезават някой злощастен свидетел.

— Само си изпълняват дълга.

— Глупости. Това им е тръпката. Обожават го.

— И мислиш, че на Джони му е харесвало?

— Да, мисля.

— Е добре, ама не му е харесвало. Терзаел се е. Сърцето му се обливало в кръв. Но е било негов дълг да впрегне всички сили и да спечели делото за клиента си. След като взима парите на Клътърбък, трябва да постъпи честно с него. Не може да го изостави, само защото се е случило главният свидетел на другата страна да е момичето, в което е влюбен. Аз безкрайно се възхищавам от Джон. Той е пример за всички нас. Слагам го редом до Луций Юний Брут.

— До кого?

— Никога ли не си чувала за Луций Юний Брут?

— Не.

— Май не са ви научили много във вашето училище. Трябваше да идеш в Итън. Предполагам, че толкова си залягала да влезеш в хокейния отбор, че си изоставила учението.

— Не съм играла хокей.

— Ако не хокей, тогава топка или пинг-понг, или нещо друго. Луций Юний Брут е бил съдия в древен Рим и един ден кой мислиш, че му водят, обвинен в изключително тлъсто убийство? Единствения му син, зеницата на очите му. И по време на процеса се видяло, че делото е ясно и обвинението ще спечели като едно и едно две. Даже и Пери Мейсън не би спасил обвиняемия. Но какво направил Луций Юний Брут? Освободил го с няколко бащински думи да не прави вече така? Наложил му нищожна глоба или му отменил присъдата? Не, той знаел своя дълг. Като истински слуга на Темида стиснал зъби и заклеймил младия убиец, а всички го възхвалявали. И аз изпитвам същото към Джони.

— А аз не.

— Но ще започнеш. Дай си време. Не прибързвай. Ще дойде ден, когато ще си горда да се омъжиш за него.

— Не бих се омъжила за него, дори да е последният на света.

— Разбира се, че ще се омъжиш. Ще се омъжиш за Джони.

— Няма.

— Хайде да се обзаложим.

В този момент, когато разговорът спря в мъртва точка и над масата за преговори надвисна безизходица, се появиха Джон и херцогът, или по-точно херцогът и Джон, защото те слязоха в тази последователност. Но те не дойдоха с отмерената стъпка, обичайна за доброто общество, а толкова скоростно, колкото ако се бяха спуснали по перилата. В един момент ги нямаше, в следващия бяха там.

Нека да си припомним, че оставихме тези двама акробати-аматьори в началото на стълбите с Хауърд Чесни зад гърба им, прокрадващ се като леопард към плячката си и решен да последва отличния съвет на своя ангел-пазител. Той достигна целта си в мига, когато Джон докосваше с крак първото стъпало, след като вежливи беше пропуснал по-възрастния пред себе си. Тогава, съгласно инструкциите на ангела-пазител, постави длан между плешките на Джон и упражни натиск.

Чесни бутна с най-голямата сила, която успя да събере, и резултатът от негова гледна точка не можеше да бъде по-задоволителен. Стълбите бяха точно толкова хлъзгави, колкото и когато той летя по тях. Джон загуби опора и изхвърча във въздуха като неустрашимият момък върху летящия трапец, за който пее поетът. Не беше изминало много, когато по пътя си забърса и херцога, и те разцепиха въздуха като, да цитираме пак поета, две волни птички. Пристигайки в салона, се разделиха. Херцогът се устреми към доспехите, в чиято сянка се беше провело неотдавнашното събрание на съвета, а Джон не успя да отиде по-далече от масата с вестниците и списанията. Но не беше късметлия като Хауърд Чесни и я удари с главата си. Чу се един солиден трясък и после, както се казва, потъна в неведение.

Едно от нещата, за които беше в неведение, е, че когато той и масата влязоха в съприкосновение, Линда скочи на крака, издаде задавен вик, като приятелят на Гали с таблетката аспирин, и се хвана за гърлото като героиня от някоя драма, която е чула писък в нощта. После хукна през салона към мястото, където лежеше ранения, явно разтърсена из основи.

Нейният изблик на чувства щеше да накара гувернантките на лейди Констанс да поклатят глави, но Гали, който я последва, но в по-бавен ход, съответстващ на напредналите му години, гледаше одобрително през монокъла си. Струваше му се, че събитията не биха могли да се развият по-задоволително. Беше посъветвал кръщелника си да инсценира инцидент и той го беше направил. А това зашеметяване, според него, беше даже по-добро, отколкото да бъде ударен с кутия за тютюн и се оказа напълно достатъчно, за да събере двете разлъчени сърца. Ей-сега, каза си той, девойчето ще се хвърли върху проснатото тяло и ще го обсипе с целувки.

И беше прав. Тя го направи. А Джон, идвайки в съзнание с чувството, че някой шегаджия му е сменил главата с голяма пулсираща тиква, се огледа замаяно. Имаше странното усещане, че някой го целува. Едва ли беше възможно да го е направила Линда, но тя със сигурност се беше надвесила над него и си струваше да поразпита.

— Ти целуваше ли ме? — измънка той.

— О, точно това правеше — каза Гали ухилено. — Няма спор по въпроса, момчето ми. Щеше да те изяде с парцалите. И мисля, че говоря от нейно име, като казвам, че всичките ви малки недоразумения са изличени и веселият бог на любовта отново я е оковал със свилените си окови. Точно както в добрите стари времена, когато Клътърбък и Фрисби бяха само две имена в телефонния указател. Прав ли съм, малката?

— Съвсем прав.

— Този злочест корабокрушенец е официално възстановен като каймака на твоето кафе и солта на задушеното ти?

— Точно така.

— Тогава бих ли могъл да предложа да го заведеш в банята на долния етаж и да полееш главата му със студена вода. Това се казва цицина, Джони. Не съм виждал такава голяма, откакто посещавах нощните сбирки на старите Пеликани. Твоят баща беше цар по получаването на цицини, обикновено вследствие удар с бутилка. Винаги влизаше в политически диспути с по-избухливите членове. Какъв, по дяволите, е тоя шум? — промени Гали темата.

3

Шумът, за който беше намекнато, идваше откъм херцога. Той лежеше под доспехите и даваше всички признаци, че каквито и тежки травми да е получил от падането, дробовете му са си останали непокътнати. Гали се приближи до него и го огледа съчувствено. Той не си падаше по херцога, но имаше добро сърце и не можеше да не забележи, че човекът страда.

— Добре ли си, Дънстъбъл? — попита той, осъзнавайки че това е глупав въпрос и раненият с право му отговори да не се прави на магаре.

— Разбира се, че не съм добре. Изкълчил съм си глезена.

— Дай да видя. Боли ли?

— О-ох!

— Да, изкълчил си го. Виждам отока. Ще те заведа в стаята ти. А, Бийч — каза Гали, когато заинтригуваният наблюдател са появи до него. — Негова милост си е изкълчил глезена.

— Наистина ли, мистър Галахад?

— Ще му помогнеш ли? А после можеш да се обадиш по телефона на доктора да дойде и да го прегледа.

След трудното пътешествие херцогът беше проснат на дивана в градинския апартамент, а Бийч се оттегли да телефонира. Гали, който се канеше да го последва, беше спрян от едно рязко „Хей“, идващо откъм инвалида. Той се обърна в очакване да чуе още някои наблюдения върху изкълчените глезени, които другият съвсем не скъпеше, но този път херцогът засегна друга тема.

— Трийпуд!

— Моля?

— О-ох!

— Боли?

— Разбира се, че боли. Но не това. Става дума за тая моя племенница. Какво, по дяволите, й става?

— Не те разбирам?

— Разбираш. Ти стоеше точно до нея. Видял си всичко. Пусто да остане, човече, като носиш монокъл не значи, че си сляп. Тя мляскаше психаря.

Гали възкликна, като че ли паметта му е проработила.

— Ти си съвършено прав. Точно така. Да, сега вече си спомням. Той лежеше на пода и тя се наведе над него…

— Какво искаш да кажеш, навела се? Тя се спусна върху му като летяща чайка върху риба, и го целуна.

— Да, забелязах.

— Около петдесет пъти.

— Да, сигурно там някъде е било. И естествено се питаш защо. Мога да ти го обясня с две думи. Влюбена е в него.

— Я не се прави на магаре. Те не са се срещали. Не и преди тази вечер, искам да кажа. Той сега пристигна. Те са абсолютно непознати.

Гали разбра, че е дошло времето да проговори. Би предпочел да отложи разкритието за след вечеря, но това май не беше пример за добра политика. Очевидно инвалидът нямаше да остане спокоен на дивана, докато не получи разрешение на мистерията, която го терзаеше. Така че се впусна в разказа си с оная напевна изисканост, с която обикновено печелеше сърцата в Клуба на Пеликаните.

— Виждам, че е дошло време, Дънстъбъл, да те посветя в една малка тайна, макар че смятах да го направя в по-благоприятен момент. Като си мислиш, че Джони Халидей и твоята племенница са абсолютни непознати, ти си много далече от истината Той я познава от известно време и нито момент не е пропуснал да я ухажва пламенно. Знаеш ги тия неща. Цветя, обеди, горещи погледи, прошепнати думи и, струва ми се, макар че това е само мое предположение, шишенца с парфюм. Понякога си мислел, че нещата са потръгнали, друг път изглеждало, че буксуват и го обхващало отчаяние. Често са го виждали в Хайд Парк или Кенсингтън Гардънс да къса маргаритки и да си шепти „Обича ме, не ме обича“. И така продължило допреди няколко вечери, когато той напрегнал жили и събрал кураж, за да й направи предложение в едно такси. Така се сгодили. Това е било оная вечер, когато си се разтревожил от нейното тананикане и кикотене. Помислил си, че нещо се е разбълникало в двете й полукълба или както съвсем ясно се изразяваш, че се е чалнала. Но не е било това, Дънстъбъл, било е естественият изблик на едно младо момиче, което е намерило любовта и щастието. Което е тръпнело в очакване на сватбата с вълнуващата песен на хора, и с мъжа, който обожава до рамото й, облечен в сватбен костюм, и с епископа и помощника му, които пърхат около тях и си вършат работата като пчелички. И след това приема, и роклята, и окъпаният в слънце меден месец и всичките му там подробности.

Имаше няколко места в монолога, които херцогът би прекъснал с радост, но яростта, с която го изпълваше тая тема, беше блокирала центъра на говора му и той успяваше само да изпелтечи. От устата му още пръскаше слюнка, когато Гали продължи:

— Но както едва ли е нужно да казвам на стар боец като теб, пътят на любовта не винаги е покрит с рози. Възникнали обстоятелства, които довели до разлъка на младата двойка. За нещастие Джони сгафил и носът му бил натрит. Единствената му надежда да се оправят нещата била да дойде в Замъка Бландингс и да се защити с всички сили. Но как да проникне тук? Ето, това изискваше да си размърдам мозъка. Да кажа на Кони, че ми е приятел, всъщност кръщелник, би било фатално, тъй като отношението на Кони към моя кръг от близки винаги е било свирепо. Без да си прави труда да преценява хората всеки сам за себе си, тя ги причислява всичките към париите. Виждам как се потрисаш от това нейно неблагоразумие — поне нещо те кара да трепериш, но това е то Кони. И тогава ми дойде идеята да го доведа тук като психотерапевт на Кларънс. С един куршум два заека, ако мога да се изразя така. Сутрин щеше да увещава изгората си, а следобед да се погрижи за Кларънс. Планът ми се струваше превъзходен. Така че благодарение на теб, защото ти го покани, той дойде и за късмет падна по стълбите и си трясна здраво главата. И щастливият край не закъсня. Твоята племенница, забравила цялата си враждебност, се спусна към него, както ти блестящо се изрази, като чайка над риба, започна да го целува и сигурно продължава да го целува. С две думи, одобряването е абсолютно, на любовта отново е даден ход и ти можеш да започнеш да спестяваш за сватбени подаръци и да си пишеш бележките за речта по време на сватбения тост.

Дори и Гали, опитният разказвач, трябваше да спира от-време навреме, за да си поеме дъх. В момента правеше точно това и херцогът получи възможност да обърне монолога в дует. Едва сега той бе в състояние да говори.

— За първи път в живота си чувам такива безподобни глупости — изпръхтя той.

Гали беше изненадан и огорчен. Очакваше по-добър коментар за своето красноречие. Монокълът му просветна укорително.

— Изненадваш ме, Дънстъбъл. Не одобряваш ли, как беше, любовта между младите, щом пролет разцъфне? Не че сега е пролет, но принципът е същият. Мислех си, че ще викнеш три пъти „хип-хип ура“ и само паянтовият ти глезен ще ти попречи да изтанцуваш танца на седемте воала. На мене ми се струва, че си си паднал на късмета, защото, макар че губиш племенница, печелиш племенник.

— О-ох!

— Не викай „ох“. Не се ли радваш, че печелиш племенник?

— Не, не се радвам. Имам вече, и не мога да ги понасям. Те и двамата ме преметнаха и се ожениха за последните отрепки без да ми кажат и дума. Това няма да се случи на Линда. Искам някой по-добър за нея от младшия съдружник на някакъв си спец по откачалките. Можеш да кажеш на проклетия си кръщелник да не храни никаква надежда, че ще се ожени за нея. Няма място за спор, категоричен съм — избоботи херцогът и тук дискусията беше прекъсната от лекаря, който живееше в Бландингс Парва, едно селце почти в сянката на стените на замъка, и затова беше успял да осигури скоростно посещение. Освободен от грижите си за болника, Гали се върна в салона, където намери Джон и Линда, първият — с вид на мокра кокошка, последната — с ореола на обслужващ ангел, който знае какво добро дело е свършил. Той побърза да ги запознае с последното развитие на събитията.

— Е, Джони, тъкмо говорих с бъдещия ти чичо. Само дето той казва, че не е.

— Не е какво?

— Твоят бъдещ чичо. Обясних му положението, защото той се затрудняваше да разбере какво се крие зад цялото това целуване, и твърдо отрече, че ти и твоето котенце ще застанете пред олтара. Каза, че няма да го позволи. Какво става?

Това беше насочено към Линда, която го накара да подскочи с един внезапен рязък писък от почти същото естество като онзи, който беше надала, виждайки главата на любимия в съприкосновение с масата за вестници и списания. Светлината в очите й беше угаснала и те сега тъмнееха насреща му по начин, който му се стори извънредно странен.

— Така ли каза чичо Аларик? — попита тя глухо.

— Точно така, нахала му с нахал. Върхът на безочието! За какъв се мисли, да се опитва да ти диктува за кого можеш да се омъжиш и за кого не можеш. Той изобщо няма глас в тая работа. Да не ти е баща? Някакъв си чичо, при това доста компрометиращ чичо, от ония чичовци, за които булката си мълчи и ги пази колкото се може повече на заден план. Как може да те спре да се омъжиш за когото си поискаш?

— Но той може! Може! О, Джони, скъпи, не можах да ти кажа онази нощ в таксито, защото нямаше време, но аз съм повереник под съдебна опека.

Тя щеше сигурно да разшири това изказване, което беше оставило Гали тотално озадачен, ако в този момент Бийч не беше ударил гонга за вечеря. А когато Бийч бие гонга, нито един човешки глас не може да го конкурира.

4

На масата Гали продължи да размишлява върху тия странни думи с надежда да схване съдържанието им, но не можа да се похвали с някакво просветление. Имаше мъглявото усещане, че крият правен смисъл и без съмнение бяха ясни на Джон, но в присъствието на Кони не можеше да се обърне към него за разяснение. Нито пък можеше да използва Линда в качеството й на първоизточник. Наистина, запита Ванеса, която седеше до него, дали знае какво е повереник под съдебна опека, но тъй като тя отвърна, че май било нещо свързано с тениса, той не отбеляза никакъв прогрес.

Вечерята в замъка под владичеството на лейди Констанс беше официално събитие, след чийто завършек не се допускаше групово напускане на двата пола. Ето защо чак след като дамите се оттеглиха и лорд Емсуърт отиде в стаята да си свали яката и да си обуе спалните пантофи, Гали успя да постави въпроса, който го занимаваше. С нетактичност, обяснима в тия обстоятелства, той прекъсна Уилбър Траут, който беше започнал да разказва някаква история за пътуващ търговец, и попита:

— Знае ли някой от вас какво значи повереник под съдебна опека?

Уилбър, изоставяйки анекдота, с присъщата си приветливост каза, че май било човек, който разнасял това-онова, когато прокурорът поискал от съдията оръжието на убийството или кървавата кърпичка, или каквото и да е там, да бъде представено като доказателство номер едно. Гали му благодари.

— Не, касае се за някакъв вид момиче. Разговарях с едно момиче преди малко и то ми каза, че е повереник под съдебна опека. Чудех се какво ли може да значи.

През по-голямата част от вечерята Джон беше стоял мълчаливо и Гали предполагаше, че това е, защото го боли главата. Главите на младото поколение, каза си той, не бяха като главите, които познаваше в клуба на Пеликаните, където за членовете беше обичайно да не се кахърят много, дори когато са халосани с говежди бут. Сега Джон проговори и това беше за първи път от блюдото с рибата.

— Знам какво е повереник под съдебна опека.

— А, точно така, предполагах, че е нещо правно.

Джон продължи да обяснява с глъхнещ глас, като някой, който говори от гробница. Имаше същия скръбен вид, предизвикал забележки в градината на „Емсуърт Армс“ и разстроил персонала на Падингтън.

— Момиче, което е под опека на съда, влиза в обсега на действие на Постановлението за закрила на малолетните. Тя не може да сключи брак или да приеме предложение за брак без съгласието на съда. Когато съгласието на съда не се даде, ответната страна се поставя под запрещение.

След като си го преведе на ум на обикновен английски, Гали свали и започна да лъска монокъла си, нещо, което, както вече стана ясно, той рядко правеше, освен в моменти на бурни емоции. Когато заговори, сякаш някакъв друг глас от някаква друга гробница се включи в разговора.

— Искаш да кажеш, слагат спирачки на брака?

— Именно.

— Но може и да не го направят.

— Ще го направят, ако някой родственик на повереницата — чичо й например — се възпротиви.

Гали търкаше монокъла си трескаво. Изглеждаше отчаян.

— Да не би да ми казваш, че ако една повереница под съдебна опека иска да сключи брак с чудесна партия, и чичо й, някое прословуто говедо, не одобри, съдът ще й каже, че не може?

— Да, ако въпросният чичо действа в качеството си на попечител.

— Чудовищно!

— Такъв е законът.

— Кой е измислил тоя закон?

— Не мога да ти кажа. Трябва да направя справка.

— Но това е грубо посегателство.

Уилбър Траут, който дотогава слушаше с голям интерес, постави въпрос, който съвсем естествено би изникнал в главата на неспециалиста:

— И какво става, ако другата страна каже на съда да иде да пасе трева и въпреки всичко се ожени за момичето?

— Пращат го в дранголника.

— Ти шегуваш ли се?

— Не, такъв е законът. Това е много сериозно нарушение.

— Значи излиза, че просто няма начин да се ожениш за повереница на съда.

— Не, ако роднините й са против.

— Ех, ако някоя от жените ми беше повереница на съда с роднини, които са против — въздъхна Уилбър, — щеше да ми спести доста пари.

5

Малко след като изрече тия тъжни думи, Уилбър, подобно на елен по месечина, който се е напил до насита, напусна масата, за да отиде и да се поупражнява още малко в билярдната. Сега Гали можеше да говори свободно.

— Е, заплетоха ни се конците, Джони.

— Да.

— Ами ако си сбъркал?

— Не.

— Тогава нещата не изглеждат добре.

— Имал съм и по-добри времена.

— Защо Дънстъбъл я е направил повереница на съда?

Отговорът на Джон беше малко рязък. Обичайната му любезност не си беше на мястото.

— Като имаш предвид, че само преди час разбрах новината, не съм имал възможност да я попитам, така че не мога да ти кажа.

— Трябва да е било заради неприятностите му с братята й. Той ми разказа за тях. Оженили се за момичета, които не одобрявал и нищо чудно да си е рекъл, че няма да го допусне с Линда.

— Вероятно.

— Точно такъв гаден трик е в стила му.

— Да.

— Вярно ли е, че ще те окошарят, ако се ожениш за нея?

— Да.

— Не може ли да разговаряш с тях и да им го набиеш в тъпите глави, че твоят случай е по-специален?

— Не.

Гали въздъхна дълбоко. Той беше сърцат войн и не се предаваше лесно, когато попадне под обстрела на прашките и стрелите на жестоката съдба. Но като разсъждаваше върху състоянието на нещата, беше принуден да признае, че перспективите не изглеждат розови. Всеки свестен касиер на хиподрума като Джери Джъдсън Честния, мислеше си той, доста ще се двоуми, преди да заложи по-малко от сто към едно срещу триумфа на младата любов. А всичко до сега вървеше толкова гладко.

— Жалко — каза той, изпускайки нова дълбока въздишка. — След целия ни успех в преговорите, трябваше да ни подложат крак. Макар че не бива да казвам това. Не бива да сме пораженци. Винаги дръж челото си високо, това е моето мото. Сигурно има един куп начини да се справим с положението.

— Кажи три.

— Ще трябва да се помисли, разбира се.

— И то доста.

— Най-хубавото е, че си заел твърди позиции в замъка — буза до буза, така да се каже, с Дънстъбъл и имаш чудесния шанс да му влезеш под кожата и да го накараш да гледа на теб като на син. Той трябва да се научи да те обича. Трябва да се погрижиш да му се представиш в най-добрата светлина, като някое прекрасно цвете. Да го накараш да си каже: „Виж ти, колко съм грешал за това момче. Сега, като го опознах, виждам, че то е солта на земята, и за мен ще е удоволствие и привилегия да танцувам на сватбата му.“ Ходи ли вече да го видиш и да му изкажеш съчувствието си?

— За какво?

— За глезена му. Изкълчи го и сега се е проснал горе и умира от болка. Сега е моментът. Иди да го развеселиш.

— Трябва ли?

— Точно това може да наклони везните. Направи го сега.

— Или може би утре? Или вдругиден?

— Не, сега. Какво е това колебание?

— Той е доста тежък характер.

— Глупости. Хрисим като агънце. — Хм.

— Не викай „Хм“. Никой не е стигнал където трябва, като си е седял на задните части и е викал „хм“. Искаш да се ожениш за момата, нали? Очевидно първата стъпка е да удариш на Дънстъбъл някоя и друга четка. Така че, заминавай. Залепи се за него като лейкопласт. Изтанцувай му нещо. Казвай му гатанки. Пей му приспивни песни. Прави му трикове с карти.

— Е, щом казваш така — каза Джон неуверено. Познанството му с херцога на Дънстъбъл беше кратко, но той усещаше, че не изгаря от желание да го удължава.