Пеликан в Бландингс

1

Часовникът над конюшните отмери дванадесет без петнадесет, когато Гали се измъкна от портретната галерия, носейки подправената полегнала гола. Беше обул меки обувки с гумени подметки, както подобава на човек, излязъл да се впусне в опасна мисия. Внимателно, поради изключително ниската степен на сцепление на дъбовите стъпала, той преодоля разстоянието до преддверието, а оттам и до входната вратата, към която то водеше. Като освободи резето, което Бийч беше пуснал преди да занесе в девет и тридесет подноса с напитките в дневната, Гали прекрачи прага и нощта го обгърна. Докато вървеше, той усети за момент силна болка по годините, от които не беше останало нищо като след нашествие от скакалци. Точно по същия начин, спомни си той, когато сърцето му беше младо и всеки представител на женския пол му изглеждаше двадесет и четири каратов, той се беше прокрадвал в тъмнината, за да обменя идеи с едно момиче на име Мод, понастоящем баба на внуци.

Достигайки до целта, той нямаше нужда да имитира зова на белия бухал, защото преди да демонстрира виртуозност в тази насока Джон изскочи от тъмнината.

— Мислех си, че никога няма да дойдеш — просъска младият съзаклятник. Не беше свикнал с такъв род дейности и нервите му здравата се бяха опнали. Беше стигнал до кочината в единадесет и петнадесет и му се струваше, че е стоял там, вдишвайки букета от аромати, пръскани щедро от Императрицата, още от невръстно дете.

С присъщата си учтивост Гали му посочи, че не е закъснял, ако човек може да се довери на часовника над конюшните, и Джон се извини. Каза, че тъмнината го е заблудила и Гали се съгласи, че тъмнината си има своите трудно поносими страни.

— Но не можеш да правиш тия неща посред бял ден. Спомням си, че казвах това и на Бил Баумън, мой приятел от времето на Пеликаните. Той беше влюбен в едно девойче, а родителите й я изолираха в някакво фамилно имение в Кент. Бил искаше да й прати писмо, в което да й пише как да се измъкне и да офейка с него. Идеята му беше да се крие сред местната флора, докато дойде градинарят, да го подкупи и така да й изпрати писмото. Казах му, че прави голяма грешка.

— Мислиш ли, че трябва да стоим тук и да си приказваме? — озърна се Джон, но Гали продължи с историята си. Не беше лесно, всъщност беше почти невъзможно да го спре човек, когато се е развихрил.

— „Направи го през нощта“ — настоявах аз. — „Знаеш й стаята. Изкачи се по водосточната тръба до прозореца й, след като преди това си хвърлил камъче — по прозореца, разбира се, не по тръбата — и се разберете очи в очи. Само така можеш да се надяваш на добре опечена работа.“ Е, той направи няколко капризни забележки, като например, че водосточните тръби не били за неговите панталони и още някои дреболии и настоя на своя план. На следващата сутрин отиде и се скри. Дошъл градинарят. Той го подкупил и му дал писмото. А градинарят, който, разбира се, се оказал бащата на момичето, веднага го погнал с вилата, която носел. Нещо повече, залепил се за бакшиша като с лепило. Бил често ми е казвал, че това, което най-много го тормозело, било мисълта, че е трябвало да си плати една лира за апашкото преследване през най-гъстия плет и то с градинска вила. Той беше човек, който обичаше да получава това, за което си е платил. Сега виждаш ли какво имах предвид, като казвах, че тия неща трябва да се вършат нощем. Между другото, като заговорихме за писма, идвало ли ти е наум да напишеш на твоята изгора?

В тона на Джон се прокрадна известна студенина.

— Трябва ли да я наричаш моята изгора?

Това нарани Гали. Не мислеше, че е използвал обидна дума.

— Все някак трябва да я наричам.

— Можеш да опиташ с мис Гилпин.

— Звучи някак официално. Както и да е, знаеш за кого говоря. Защо не й драснеш два-три реда?

Джон поклати глава. Един съвсем безсмислен жест, разбира се, на мъж, обгърнат в мрак, към друг мъж, също така обгърнат в мрак.

— Няма да постигна нищо. Трябва да я видя.

— Да, като се замисли човек, ти си прав. Когато бях млад, винаги смятах, че ако трябва да разтопя сърцето на някой букмейкър и да го убедя да почака малко за парите си, важно е да разговарям с него лично. Така можех да поотупам рамото му, да го почистя от някоя и друга прашинка. Без съмнение същият принцип е валиден и когато се опитваш да накараш някое момиче да запее друга песен. Можеш във всеки един момент да се пресегнеш, да я сграбчиш и да обсипеш с целувки вдигнатото й лице, а това не може да стане по пощата.

Джон потръпна. Тези изразителни слова извикаха в съзнанието му картина, която го развълнува дълбоко.

— Наистина ли е съвсем невъзможно да ме вкараш в замъка?

Съпричастното сърце на Гали се разчувства. То долови печалната нотка в гласа на кръщелника си, същата, която започваше да звучи и в неговия в ония стари времена, когато имаше делови разговори със служителите по хиподрумите. Той би дал много, за да може да каже някоя ободрителна дума, но не искаше да подхранва лъжливи надежди.

— Като мой приятел — абсолютно невъзможно. Няма нужда да се хабиш да прекрачваш прага. „Изхвърлете този човек“, ще вресне Кони на прислугата и кухненските помощници. „И му покажете как играе тоягата“, ще добави тя. Единственият начин да се задържиш повече от десет минути, е да си сложиш фалшиви мустаци и брада и да кажеш, че си дошъл да провериш канализацията. А това ми напомня, че един от Пеликаните направи това веднъж и…

Но пеликанската историята за онзи тип, който, несъмнено с основателни мотиви, си окосмил брадата като козел и показал интерес към канализацията, не можа да бъде разказана с оная пространност, обичайна за Гали, когато е в носталгично настроение. В тази хроника вече няколко пъти бе подчертано, че мъчно му се слагаха спирачки, но едно от нещата, които положително можеха да го обуздаят, беше блещукането в такъв един момент на фенерче, което напредваше колебливо през мрака в неговата посока. Гласът му секна на „и“-то, като че ли някой противник на анекдотите го беше докопал за гърлото.

Джон също видя фенерчето и този единствен поглед беше достатъчен да му подпали фитила. В следващия момент се беше изпарил и Гали не загуби много време да последва мъдрия му пример. Колкото и забавна да беше, според него, историята за брадатия от Клуба на Пеликаните, той не почувства импулс да остане и да я разкаже на факлоносеца. „По-добре“ — помисли си той — „да се оттегля, докато е възможно“. Те с Джон вече бяха разменили полегналите голи, така че всъщност нищо не го задържаше тук.

Като се върна по обиколен маршрут в къщата, Гали внимателно сложи резето на входната врата. Не искаше да нарани чувствата на Бийч, когато последният тръгне на проверка сутринта, като го подведе, че е забравил такава важна част от задълженията си. Свършил и това добро дело, той се изкачи по стълбите към стаята си.

Тя беше в един коридор с портретната галерия, но Гали не влезе в нея веднага. Окачването на една картина е нещо, което може да се свърши във всеки един момент през следващите шест часа, а навън във влажната нощ се беше сгорещил и изпотил. Очевидно, първата му работа беше да се изкъпе. Той си взе голямата гъба и препусна по коридора.

2

Този, който така рязко причини преждевременния свършек на пеликанската историята, беше лорд Емсуърт. Като правило той обикновено си беше в леглото и спеше в този час на нощта, но сега душевните терзания го бяха измъкнали от чаршафите, сякаш че нещо остро го бодеше през дюшека. Не можеше да се свърти от тревога по Императрицата.

Както беше казал и на Ванеса, от зловещата история с отхвърления картоф до края на деня ветеринарят мистър Банкс няколко пъти го беше уверил, че благородното животно е в цветуща форма и няма място за тревоги. Въпреки това той беше все така неспокоен. Дори и да се приеме, че мистър Банкс е признат експерт, чиито професионални умения са му спечелили блестящи оценки от всякакъв род хора, той би могъл веднъж и да сгреши. Или пък, представи си, че е забелязал симптомите на някоя фатална болест и за да не го притесни, я е скрил от него.

Тези размисли го държаха буден и когато накрая успя да задреме, положението не се подобри. Сънят, който широко се рекламира като средство за изглаждане на кахърните бръчки, му донесе само кошмари от най-смущаващо естество. Присъни му се, че отива към кочината, цял в тръпнещо очакване на обичайния празник за окото, а там пред него стои една мършава, пипонеста Императрица, дето й се броят ребрата. Целият й вид издава спортната злоба на свиня, тренирала усилено седмици наред, за да спечели годишното състезание по спортно ходене от Лондон до Брайтън или пък да изкачи Матерхорн по въже.

Този шок събуди лорда, но той не последва обичайната си практика да примигне два-три пъти и отново да заспи. Стана, облече си халата и пантофите и взе фенерчето от чекмеджето, където го беше скътал заедно с чорапите и носните си кърпички. Трябваше да отиде и да се убеди, че ужасът, който видя, е бил само сън.

Ако съзнанието му беше по-малко заето, щеше да забележи, стигайки до входната врата, че тя е отворена, но бидейки в такова тревожно състояние, това явление не му направи впечатление, и той небрежно го подмина.

Щракна, фенерчето, но това беше по-скоро съгласие с късния час, а не признание, че се нуждае от светлината му. И когато го направи, моментално застана в центъра на вниманието на стотици комари, нощни пеперуди и бръмбари, които се събират на рояци и бодърстват по цяла нощ в селските райони. Изглежда, че бяха чакали да дойде някоя сродна душа, за да вдъхне свежа струя в среднощната им веселба, и не можеше да има по-сърдечно посрещане от това, което му устроиха. Лорд Емсуърт поглъщаше десетия си комар, когато стигна до кочината и спря, за да напълни дробовете си с познатия мирис.

Нощта беше много тиха. Някъде в далечината се чу как закъсняла кола завива зад ъгъла на Шрусбъри Роуд, а по-наблизо успя да разпознае нещо, което можеше да е зовът на белия, или вероятно на кафявия бухал. Но от кочината — никакво грухтене, което за момент увеличи страховете му. След това логиката му прошепна, че в този час едва ли може да се очаква грухтене. За Галахад, чиито години на формиране протекоха в Клуба на Пеликаните, това можеше да бъде и ранна вечер, но за една свикнала на стриктен режим свиня като Императрицата, беше прекалено късно да се разтъпква и грухти. Разбира се, че тя си е под навеса и си взема своите осем часа.

Завладя го непреодолим порив да й хвърли едно око, и той не направи усилие да му се противопостави. Да се покатери на оградата беше за него, както се казва, работа за една секунда. Работа за втора секунда беше да се подхлъзне, да разпери ръце, да си заклещи крака и да пльосне с лице в калта. Усещайки се подгизнал, но не и обезкуражен, той се изправи и без повече произшествия стигна до целта, където една очарователна гледка възнагради постоянството му. Изтегната на сламеното си ложе и нежно похъркваща през нос, Императрицата се радваше на здравия си сън и само един поглед беше достатъчен да го увери колко далеч от истината е бил кошмарът му. В три поредни години тя получаваше сребърния медал в конкурса „Гойно прасе“ на ежегодната шропширска селскостопанска изложба и беше от ясно по-ясно, че ако в този момент пак е на състезанието, викът „Отново победител и шампион“ ще бъде в устата на всеки съдия. Юлий Цезар, който обичал да се обгражда с дебели мъже — а вероятно и прасета — би я приветствал без колебание сред антуража си.

Деветият граф Емсуърт беше предприел тази експедиция със съзнание, помътено от неизразими страхове, но се връщаше с ведро чело. Тази гледка на Императрицата, макар и кратка, имаше най-въодушевяващ ефект върху разположението на духа му. Всичко, мислеше си той, е прекрасно в този най-прекрасен свят, и чак когато стигна до къщата, беше принуден да промени възгледа си поне в едно отношение. Всичко щеше да бъде прекрасно в този най-прекрасен свят, ако някой в негово отсъствие не беше залостил вратата.

3

Не може да е приятно преживяване за един домакин да се намери посреднощ заключен извън собствената си къща, затова не бихме могли да го упрекнем, ако позволи гореизложеният факт да го смути. Разбира се, ако е човек решителен, има прост и лесен начин да се справи с положението, при условие, че белите му дробове са наред. Преди много години бащата на лорд Емсуърт се сблъскал с подобна дилема, когато веднъж се върнал в малките часове от годишната вечеря на „Шропширските верни синове“. И я разрешил посредством викане колкото му глас държи, а този глас, дори и в по-спокойни моменти, беше като на любител на тостове по време на обществен банкет. Освен това блъскал по вратата с една яка тояга и за нула време всички обитатели на замъка, с изключение на ония, които получили истеричен припадък, се събрали на входа, за да го пуснат. С една последна кратка ругатня той запратил тоягата по иконома и продължил към спалнята си.

Неговият син и наследник, който сега се пулеше озадачено към вратата през пенснето си, нямаше подобни природни дадености, за да се облегне на тях. Баща му, като повечето викториански бащи, имаше зад гърба си утешителното съзнание, че е господар в къщата си и че никакви упреци не се очакват от съпругата на следващата сутрин, ако я е стреснал така, че да подскочи петнадесет сантиметра вертикално нагоре в леглото си. Приемникът на титлата му не беше така благоприятно поставен в собствения си дом.

Мисълта какво ще каже Кони, ако бъде вдигната от сън с крясъци през нощта, парализира лорд Емсуърт. Той стоеше там вледенен. Преобладаващото впечатление сред онези от комарите, нощните пеперуди и бръмбарите, които го бяха придружили до вкъщи беше, че се е превърнал в солен стълб. За тях беше голяма изненада, когато в края на петата минута той шавна, размърда се и изглежда усети, че в тленната му обвивка все още блика живот. Причина за раздвижването бе внезапно осенилата го идея, че в нощ, топла като тази, херцогът сигурно е оставил отворен френския прозорец на градинския апартамент. И макар че лорд Емсуърт беше последният човек, който би твърдял, че е акробат, и първият, който би признал неумението си да извърши нещо толкова ловко като катеренето до втория етаж по водосточна тръба, той все пак се смяташе за способен да прекрачи един отворен френски прозорец. С чувството, че само минути го делят от щастливия край, заобиколи къщата и там, точно както очакваше, беше градинският апартамент с прозорец толкова гостоприемно отворен, колкото може да бъде един прозорец.

Той го привличаше като магнит.

От своя страна, макар че лордът нямаше ни най-малка представа за това, прозорецът беше упражнил същото въздействие и върху една котка, която денем живееше в оборите, а нощем скиташе насам-натам. Любопитна, както си е редът при котките, тя беше заинтригувана от отворения прозорец и искаше да провери какво има зад него. В момента, когато лорд Емсуърт на пръсти прекрачваше рамката, котката изследваше една от обувките на херцога, оставена на пода, но не намери в нея нищо, което би могло да привлече търсачите на удоволствия.

Краката на лорд Емсуърт, приземявайки се внезапно в непосредствена близост, изглежда обещаваха повече забавление, предлагайки, така да се каже, допир от плът и кръв. Вярно, издаваха странен мирис, но затова пък доста привлекателен, помисли си котката. Това беше една доста обичлива писана и винаги харесваше да се отърква о хората. Изоставяйки обувката, тя завря глава в халата на лорд Емсуърт. При което го сграбчи същото чувство, както в детството му, когато насред улицата един игрив съученик се беше прокраднал изотзад и бибитнал в ухото му. В следствие на това той изпълни един от ония странични скокове, на които Нижински8 беше майстор в добрите си години. Този пирует бе последван от такъв грохот, какъвто може да произведе единствено разярен бик в магазин за порцелан.

Да припомним, че лейди Констанс, след като разбра, че херцогът предпочита да се настани в градинския апартамент, беше побързала натам, за да се увери, че всичко е точно така, както той го харесва. Между нещата, които тя си бе помислила, че ще му харесат, беше и една кафява масичка, върху чиято повърхност се намираха будилник, купа с рози, втори съд със сушени розови листа, календар, пепелник и портрет на Джеймс Скунмейкър и нейна милост в сватбените им одежди. Точно с тази масичка се беше сблъскал лорд Емсуърт, след като се приземи от въпросния си скок и накара небесата да зазвънят, както вече го описахме.

И тъкмо бяха престанали да звънят, лампите светнаха и на авансцената излезе херцогът с лимоненожълта пижама на лилаво райе.

Херцогът на Дънстъбъл, макар и с жабешки очи и мустаци, прекалено рунтави за вкуса на повечето хора, все пак не беше пъзльо. Много мъже, осъзнали, че в уединението им са нахлули нощни мародери, биха се покрили през глава със завивките, надявайки се, че ако си мълчат, ония ще ги подминат. Но той беше замесен от по-друго тесто. Гордееше се, че е човек, който не понася безсмислиците, и със сигурност нямаше намерение да ги търпи и от тумба проклети обирджии, които си играеха футболни игрички пред вратата на спалнята му. Като се въоръжи, по липса на друго, с една бутилка от минерална вода, той изскочи на бойното поле с решимостта на асирийски войн, впускащ се в битката като лъв. А там намери лорд Емсуърт.

Това беше пародия на кулминацията и войнственият му дух се почувства засегнат. Да дойде настроен да халоса по главите орда апаши със своята бутилка, а да няма никакви апаши за халосване, само неговият домакин с глуповата усмивка на физиономията. Именно тази глуповата усмивка на лорд Емсуърт особено го раздразни. Като взе предвид и факта, че последният се разнасяше из стаята му в един сутринта, очевидно с намерението да изтанцува някой солов танц в тъмното, херцогът спокойно можеше да затвърди впечатлението си, че тоя тип е чалнат.

Лорд Емсуърт много би се радвал да махне с ръка на цялата работа, но почувства, че една-две обяснителни думи са належащи и че той трябва да започне разговора. Само някоя и друга любезност, помисли си лордът, защото дори и смътни, и той си имаше своите правила на добро поведение. Като пусна още една глуповата усмивка, той изфъфли:

— Ъ-ъ… добър вечер, Аларик.

Поздравът беше злополучно формулиран. Дори едно по-неофициално „Здрасти“ или „Мараба“, биха имали по-голям шанс да умилостивят херцога. А той съвсем не беше любезно настроен, когато отговори:

— Добър вечер? Какво искаш да кажеш с това „добър вечер“? Та сега минава полунощ, мътните до го вземат. Какъв дявол търсиш тук?

Нещо беше подсказало на лорд Емсуърт, че този разговор ще се окаже тежък, и сега ставаше ясно, че това нещо е знаело какво приказва.

— Само минавах оттук за моята стая. Страхувам се, че те обезпокоих, Аларик.

— Разбира се, че ме обезпокои.

— Съжалявам. Обърнах масата. Беше съвсем случайно. Стреснах се от котката.

— Каква котка? Не виждам никаква котка.

Лорд Емсуърт се заоглежда с оня рехав поглед, който така често играеше по нервите на сестрите му Констанс, Дора, Шарлот, Джулия и Хермион. Отне му много повече време, отколкото на херцога, да открие, че стаята се е обезкотила.

— Трябва да си е отишла.

— Ако изобщо е била тук.

— О-о, беше тук.

— Ти го казваш.

По време на тази размяна на реплики, херцогът, явно с намерението да вдигне масата, будилника, купата, другата купа, пепелника, календара и сватбената снимка на лейди Констанс и съпруга й, се беше приближил до своя посетител. И когато направи това, чувството, което имаше от известно време, че въздухът е доста спарен тук, се засили. Той спря, подуши и направи интересно откритие.

— Емсуърт — рече, — вониш, та се не траеш.

Лорд Емсуърт също усещаше някакъв аромат. Би казал, един лек намек за дъх на прясно окосена трева.

— Ти си се въргалял в нещо.

Просветлението навести лорд Емсуърт.

— А-а, да. Да, да, да. Да, точно. Паднах в кочината, Аларик.

— Какво си направил?

— Бях отишъл да видя Императрицата, спънах се и паднах в кочината. Беше малко кално.

От самото начало на този разговор херцогът пуфтеше изпод мустаците си на чести интервали, но никога със силата, която предизвикаха тия думи. Мустаците му се изстреляха нагоре, като че ли целта му беше да ги откъсне от корените им. Досега в тази хроника не беше споменато, че той имаше още и големи забележителни уши, нещо като дръжките на гръцка амфора. Споменаваме ги при тия обстоятелства, защото сега не можеше да им повярва. С хриптящ глас попита:

— Отишъл си да видиш мръсното си прасе по това време на нощта?

Естествено лорд Емсуърт го заболя от въпросното описание на трикратната медалистка от Шропширската селскостопанска изложба, но нямаше как да протестира.

— Така се озовах в стаята ти, Аларик. Останах заключен навън, а твоят прозорец беше отворен.

Херцогът все още се бореше с изложените му факти, опитвайки се да извлече някакъв смисъл от тях.

— И защо си отишъл да гледаш мръсното си прасе по това време?

Лорд Емсуърт можеше да отговори на този въпрос.

— Сънувах я. Сънувах я, че е отслабнала.

Странен гърлен звук излезе от устните на херцога. Очите му се изцъклиха, а мустаците му щръкнаха нагоре. Той прокара ръка по челото си.

— И това те накара… по това време… — Той спря, като че беше осъзнал безнадеждността да се опише подобна ситуация както подобава с прости думи. — Най-добре си иди в леглото — заключи накрая.

— Да, точно така — каза лорд Емсуърт. Не му се случваше толкова често да се съгласява с Аларик, но този път стана. — Лека нощ, Аларик. Надявам се, че тук се чувстваш удобно.

— Чувствам се, когато не ми налитат нощем и не събарят всички мебели.

— Точно — съгласи се лорд Емсуърт. — Точно, точно, точно. Да, разбира се, именно.

Той излезе и тръгна по стълбите, съпровождан от плътна миризма на прасе, но не отиде веднага в стаята си. Някъде по пътя му хрумна нещо. Сети се, че има малки шансове да заспи отново, освен ако не успокои объркания си дух с някоя хубава книга с прасешка насоченост. А той беше оставил една изключително добре написана творба върху любимата си тема в портретната галерия тази сутрин, когато беше отишъл да погледа картината с младата жена, напомняща така много на Императрицата. Ще бъде приятно да й хвърли едно око и сега.

4

„Време е“ — помисли си Гали, като се върна свеж и розов от банята — „да се постави тази картина, където й е мястото.“ Тогава тя ще му се махне от главата и той ще може да посвети мислите си на нещо друго.

Докато напредваше по тъмния коридор, той усещаше приятната топлина, която е награда за добрата душа, извършила благородно дело за ближния. Разбира се много още имаше да се направи, преди да се каже, че на Джони му е оплетена кошницата, но той беше отхвърлил — или поне беше пред отхвърлянето — на един от товарите върху плещите му. Сега над галерията „Бендър“, където младият глупчо имаше такъв голям финансов интерес, не висеше застрашително фалита. Що се отнася до тази история, нямаше повече място за тревога, а няколко добре подбрани думи от страна на човек, който в миналото си е разплаквал и букмейкър, ще оправят работата и с разфучалото се девойче.

И както си размишляваше, с известна доза самодоволство, за късмета на кръщелника си да има такъв мъдър съветник, към който да се обърне винаги в труден момент, една гледка, която не беше очаквал, го закова на място. Под вратата на портретната галерия се процеждаше светлина, което показваше, че освен него и други са накрак тази нощ.

Той се отдръпна назад. Ясно беше, че няма да може да изпълни мисията си с лека ръка, както очакваше. Ще трябва да е ловък и пресметлив. С тази мисъл той се оттегли няколко крачки встрани до едно местенце, където тъмнината щеше да го прикрива, докато бродещият колега се покаже.

Колкото до самоличността на този скитник и мотивите за посещението му в портретната галерия, тук беше в абсолютно неведение. Отхвърли вероятността това да е призракът на Замъка Бландингс. Призраците, разбира се, си лягат късно, но не палят лампите. Още повече, призракът на Замъка Бландингс, доколкото си спомня правилно от слушаните в детството му разкази, обикаля с главата си под мишница, което съдържа известна доза неудобство за един дух, който разглежда картини.

Беше достигнал до заключението, че мистерията е неразрешима, когато вратата се отвори с трясък, лорд Емсуърт се изстреля навън и хукна по стълбите с внушителна бързина. Като го видя, Гали си спомни една подобна нощ. Тогава в желанието си да се отърси от тревогите, които го терзаеха от няколко дни, той и един колега алтруист, бяха вмъкнали в спалнята на приятеля си Плъг Башъм едно покрито с фосфор прасе, и бяха ударили гонга. Плъг препусна по стълбите, взимайки по две-три стъпала нагоре. У него личеше точно тая възбуда, която сега се наблюдаваше и у лорд Емсуърт. Гали се запита какво ли може да се е случило, което така силно да разстрои брат му.

Не му беше времето да стои и да разсъждава върху първопричините. Имаше работа за вършене. След като портретната галерия се опразни, той бързо влезе, окачи полегналата гола и се върна в базата си. И тъкмо си отдъхваше с цигара и един детективски роман, когато на вратата се почука и зад нея се показа лицето на лорд Емсуърт. Той все още изглеждаше възбуден.

— О, Галахад — задъхваше се той. — Така се радвам, че си буден. Страхувах се, че може да спиш.

— Толкова рано? Би било крайно необичайно. Седни. Радвам се, че се отби. Какво те тревожи?

— Изживях шок, Галахад.

— Нищо по-добро, както съм чувал, за адреналина.

— И дойдох да поискам съвета ти.

— На твое разположение е, както винаги. Какъв е проблемът?

— Чудех се дали да му кажа още сега.

— На кого?

— На Аларик.

— Какво да му кажеш?

— Че картината му е открадната. Току-що бях в портретната галерия и нея я нямаше.

— Няма я? Учудваш ме, Кларънс. Искаш да кажеш, че не е там?

— Именно. Първото, което ми дойде наум е да отида и да информирам Аларик веднага.

— Разбира се.

— Но когато стигнах до вратата му, усетих, че се колебая. Виждаш ли, за съжаление обезпокоих съня му малко по-рано и той беше доста разстроен.

— Как се случи това?

— Отидох да видя Императрицата и докато бях в кочината…

— Във кочината?

— Да, тя си беше легнала, аз влязох вътре и паднах в кочината.

— Да, мисля, че усещам нещо такова. Можеш да отвориш прозореца няколко сантиметра. Та какво казваше?

— Когато се върнах, някой беше залостил външната врата.

— И кой ли може да е бил?

— Френският прозорец на Аларик беше отворен и всичко щеше да мине добре, ако не се появи котката.

— Котката?

— Една котка си навря главата в крака ми, аз подскочих и катурнах масата. Вдигна се доста шум и Аларик излезе от спалнята си. Не ми повярва за котката. Всичко беше крайно неприятно.

— Няма начин да не е било.

— Затова дойдох да те попитам дали е абсолютно належащо да го будя отново.

Гали се замисли. Можеше, разбира се, съвсем лесно да успокои духа на брат си, като каже: „Първо, скъпи ми Кларънс, нека идем до портретната галерия и се уверим, че не си сгрешил. Тези оптически илюзии са често явление. Може още да си виси на пирона весела и доволна като муха върху мед.“ Но си каза, че ще падне доста освежителен смях, като се разсъбуди втори път един разлютен херцог и се наблюдават реакциите му. И колко добре ще му дойде на адреналина. С тоя заседнал живот в Уилтшър и с никого наоколо освен тъпите съседи, надбъбречната му жлеза сигурно се стимулира веднъж годишно. Би било хуманно да се използва тази възможност и да се сръчка малко.

— Така мисля, Кларънс. Убеден съм, че трябва да му кажем веднага.

— Ние?

— Аз ще дойда с теб да те подкрепя морално.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Много си мил, Галахад.

— Опитвам се, Кларънс, опитвам се. Няма само скаутите да са такива, я.

5

Херцогът не се затрудни особено да заспи отново. Той беше един от онези щастливци, които нямат нужда да броят овце, а захъркват веднага, щом помиришат възглавницата. Макар да бе минало съвсем малко време от напускането на лорд Емсуърт, плътен звук като в дъскорезница издуваше вратата на спалнята му, когато двамата вестоносци влязоха в градинския апартамент. Той рязко секна, щом Гали задумка по вратата с обувката, която така малко се беше понравила на въпросната котка, придружавайки този жест с едно жизнерадостно „Размърдай си кокалите“.

Херцогът седна в постелята. Първото му впечатление беше, че къщата гори. Но той го преразгледа, когато лорд Емсуърт залепи уста до ключалката и изблея: „Можеш ли да ни отделиш една минута, Аларик?“. Макар че нито едно запитване не би могло да бъде по-любезно формулирано, то го накара да изскочи начаса от леглото. В главата му зрееше мисъл за убийство. Емсуърт, за когото си мислеше, че няма да смее повече да му се мерне пред очите, се беше върнал и си пееше старата песен. Това, според него, беше повече отколкото човек може да изтърпи. И когато, отваряйки вратата със замах, видя, че и Гали присъства, речта — може би за късмет — му изневери. На Гали се падна честта да завърже разговора.

— Най-сърдечно ти желая добро утро, Дънстъбъл — започна той. — Изглеждаш необикновено свеж и честит. Но се страхувам, че тоя твой кипящ дух ще трябва да се охлади малко, като чуеш това, което се каним да ти кажем. Кларънс има една удивителна история. Разкажи му твоята история, Кларънс.

— Ъ-ъ — изхъка лорд Емсуърт.

— Това не е всичко — увери Гали херцога. — Има още много и интересът драматично расте с развитието й.

— Знаете ли колко е часът? — запита херцогът, възстановявайки говора си. — Два часа сутринта, по дяволите.

Гали каза, че и той предполагал, че е там накъде. Щял да помисли за лягане след около час, защото нищо не е по-добро за здравето от ранното лягане, така препоръчвал всеки свестен лекар на Харли Стрийт.

— Но първо удивителната история. И тъй като Кларънс има навика да усуква, може би ще стане по-бързо, ако аз се заема с разказването. Носим ти печална новина, Дънстъбъл, новина, от която, както е казал Шекспир: „къдрите ти, сресани грижливо, във ужас биха щръкнали нагоре като бодли на сплашен таралеж“9. Нали се сещаш за картината ти, оная с момичето от нудистката колония.

— Два часа! Минава два! И вие ми идвате тук…

— Беше в портретната галерия. Забележи изборът на времето. Използвам минало време нарочно. Беше в портретната галерия, но сега не е. Може да се каже и по друг начин: Аничка вече не живее там.

— Какви ги приказваш, мътните те взели?

— Това е самата истина, Аларик — намеси се лорд Емсуърт. — Току-що бях в портретната галерия да взема една книга, която оставих там сутринта. Картината беше изчезнала. Останах потресен и изумен.

— Следователно — пое отново топката Гали, — до какъв извод стигаме? Ако можем да се доверим на показанията на свидетеля Кларънс, някой, който си пада по полегнали голи, трябва да я е свил.

— Какво?

— Е, можеш и сам да си направиш извода.

За няколко секунди озадачението беше единствената емоция, изписана на лицето на херцога. После тя рязко отстъпи на справедлива ярост. Той не беше човек, на когото често му хрумват идеи, но една току-що му беше хрумнала със скоростта на куршум, и при тия обстоятелства това не беше никак за чудене. Не е нужен Шерлок Холмс, за да разгадае мистерията. И доктор Уотсън би свършил работа. Като стана лилав като райето на пижамата си, той преглътна два пъти, издуха нагоре мустаците си, оцъкли очи така, че те изскочиха от орбитите си по начин, рекламиран от охлювите, и с гръмотевичен глас избоботи една-единствена дума:

— Траут!

След това, опасявайки се, че не е бил достатъчно ясен, добави:

— Траут, гръм да го порази! Траут, изверга му крадлив! Траут, апаша му подлярски! Можех да се досетя, по дяволите. Трябваше да предвидя, че ще скрои нещо такова. Не ще да си плати за стоката като джентълмен, а я отмъква. Но ако си мисли, че ще му се размине, прави голяма грешка. Аз съм насреща. Ще го държа отговорен за това престъпление. И ще го накарам да върне картината, дори и ако трябва да му забивам запалени клечки между пръстите на краката.

Като видя, че лорд Емсуърт се пули като глухата кокошка, на която толкова често го оприличаваше сестра му Констанс, когато не схваща същността, Гали му се притече на помощ с кратка забележка.

— Дънстъбъл се надяваше да продаде картината на Траут, но очевидно Траут предпочита да си я вземе така, смятайки, че спестената стотинка е спечелена стотинка. Познавам и други хора със същите възгледи.

Херцогът продължи да нахвърля плана си.

— Ще ида при него и ще му кажа: „Траут, имащ три секунди да представиш полегналата гола“ и ако той направи дори и най-малкото възражение, ще му изскубна тиквата с корените и ще го накарам да я глътне — разпали се той и Гали се съгласи, че не би имало нищо по-справедливо от това. Траут, каза той, няма да пропусне да изръкопляска на такова разумно отношение.

— Още сега ще отида в стаята му и ще видим кой кум, кой сват. Коя му е стаята?

— Не знам — отвърна Гали. — Коя е стаята на Траут, Кларънс?

— Страхувам се, че не бих могъл да ти кажа, Галахад — за лорд Емсуърт беше изненада някой да си мисли, че той може да знае нещо. — Има петдесет и две стаи в замъка. Много от тях, разбира се, не се обитават, като например тази, в която е преспала кралица Елизабет, и няколко от онези, известни като приемни, но предполагам, че мистър Траут е в някоя от останалите. Кони сигурно го е настанила някъде.

— Тогава това, което трябва да направим — каза херцогът като човек, който често открива Америка, — е да отидем при Кони и да я попитаме.

Беше си чиста случайност, че по време на този разговор лорд Емсуърт отново стоеше в близост до масичката, където херцогът беше наредил отново двете купи (вече празни), будилника, пепелника, календара и сватбената снимка на Джеймс Скунмейкър и лейди Констанс. Защото в мига, когато тези ужасяващи слова проникнаха до съзнанието му, той отново изпълни един от своите конвулсивни подскоци и масичката с цялото й съдържание се сгромоляса на пода по познатия ни начин. Което пък накара херцогът да възкликне: „О, небеса, погледнете го!“, а Гали — да предупреди брат си, че е взело да му става навик.

Той беше, обаче, глух за упреците.

— Но, Аларик!

— Какво има сега?

— Не можеш да събудиш Кони по това време!

— Не мога ли?

— Не знам какво ще каже?

— Тогава да отидем да проверим — предложи Гали, услужлив както винаги. — Няма нужда — допълни, защото той беше хуманист и не искаше адреналинът на брат му да се покачи прекомерно, — да идваш и ти, Кларънс. Дънстъбъл и аз ще се справим чудесно, а ти трябва да си лягаш. Лека нощ, светли принце, и нека ангели да пеят над главата ти, докато се отморяваш.

6

Да се твърди, че лейди Констанс се зарадва на посетителите си, когато след няколко минути почукаха на вратата, би било силно преувеличено. Тя очевидно беше разстроена и погледът й, който се заби първо в Гали, имаше силно сходство с погледа на Горгона Медуза. Едва когато видя херцога, пламъкът в очите й се уталожи. Нямаше безчинство, на което според нея Галахад да не е способен, но тя не можеше да повярва, че Аларик ще безпокои съня й без някоя основателна причина.

Херцогът проговори пръв. Някоя по-дребна душа щеше да напълни гащите при гледката на тази величествена жена с кална маска на лицето, но той не беше такъв.

— Ето те и теб! Къде е стаята на Траут, Кони?

Тя отвърна на въпроса с въпрос:

— Какво, за бога, правиш, Аларик? Защо се шляеш из къщата по това време?

Херцогът си имаше пряка процедура за тези неща. Не беше изкачвал двадесет стъпала, за да участва в подобно препитване.

— Няма какво да питаш защо се шляя из къщата. Ако наистина искаш да знаеш, търся това влечуго Траут.

— Защо ще търсиш мистър Траут? Ако искаш да му кажеш нещо, не може ли да почака до закуска?

— Не може, защото не може. Той ще се е чупил много преди закуска. Надявам се да не го е направил още сега.

Лейди Констанс беше в такава неравна позиция пред интелектуалния градус на разговора, че всъщност се обърна за помощ към брат си Галахад.

— Не разбирам. Какво иска да каже той, Галахад?

Както обикновено Гали беше самата услужливост.

— Много е просто, Кони. Той си мисли, че Траут е откраднал оная негова картина, и иска да си я възстанови. Смята, че тя е някъде умело замаскирана в стаята на крадеца и възнамерява да пъха запалени клечки между пръстите на краката му, докато изтръгне признание за скривалището. Доста разумно, така мисля. Тия неща винаги дават резултат.

Макар че това обяснение имаше най-добри намерения, лейди Констанс си остана в неведение.

— Но, Аларик, какво те кара да мислиш, че мистър Траут ти е откраднал картината?

— А кой друг може да бъде?

— Искам да кажа, защо смяташ, че изобщо някой я е откраднал?

— Ами картините нямат крака, нали?

— Не те разбирам?

— Ако някоя изчезне, значи е била взета, а Емсуърт току-що бил в портретната галерия и казва, че моята полегнала гола е изчезнала.

— Кларънс! — споменаването на това име оказа мигновен ефект за възстановяване на нейното хладнокръвие. — Нима наистина си изградил своето обвинение срещу мистър Траут само върху това, което е казал Кларънс? Ти го знаеш какъв е. Не можеш да разчиташ на нищо, казано от него. По същия начин, когато беше дете, упорстваше, че под леглото му имало индианци.

Херцогът почука повелително по скрина.

— Докарай Траут!

— Няма да го докарам. Напълно сигурна съм, че Кларънс е направил някоя нелепа грешка и картината си е още там. Хайде да отидем в картинната галерия и да се уверим.

След няколко минути тя отново проговори. И когато го направи, то беше със самодоволството на жена, която има основание да каже: „Какво ти говорех аз на теб!“

— Виждаш ли — посочи тя и херцогът не намери отговор. — Точно както предполагах. Типичен пример за тъпоумието на Кларънс. А сега може би ще ми бъде позволено да се върна в леглото и да поспя малко през остатъка от нощта.

Тя се оттегли с високомерие, което нито един от портретите на прадедите й не можеше да надмине, и Гали зацъка съчувствено с език.

— Кони е разстроена.

— Аз също — отвърна херцогът.

— Невероятно как Кларънс е могъл да направи такава грешка.

Чувствата, накипели в гърдите на херцога, експлодираха в едно от най-звучните изпръхтявания, които беше постигал до сега.

— Няма нищо невероятно. Кони може да си говори каквото си иска за него, че е тъпоумен, но това, от което страда не е тъпоумие. Той си е абсолютно чалнат и не виждам какъв смисъл има да се преструваме, че не е. Излиза посред нощ да види оная своя свиня, защото нещо я сънувал. Промъква се в стаята ми и започва да вършее сред масите, а когато го попиташ какво, по дяволите, си е наумил, той бръщолеви за някакви несъществуващи котки. И накрая не може да види една тъпа картина, която ще му избоде очите. Той трябва да бъде освидетелстван.

Гали поглади замислено брадичката си. После си смъкна монокъла и го лъсна.

— Аз не бих отишъл толкова далеч, но той определено трябва да се види с психиатър.

— С кого?

— С някой от ония приятелчета, които ти задават въпроси за детството и постепенно се добират до причината защо обикаляш препълнените театри и крещиш „Пожар“. Откриват, например, че това е защото някой ти е взел захарното петле, когато си бил на шест годинки.

— Знам за кои говориш. Тръшват те на една кушетка и ти взимат някоя безбожна такса за половин час. Мислех, че ги наричат психари.

— Е, това сигурно е медицинският термин.

— Чувал съм да говорят за някой си Глосъп.

— Сър Родерик Глосъп? Той е всепризнатият връх в професията.

— Ще го докараме.

— За съжаление оня ден четох във вестника, че е заминал за Америка.

— Лошо.

— Но — продължи Гали — по някакво наистина невероятно съвпадение, вчера следобед си бъбрих с по-младия му съдружник, един младеж на име Халидей. Срещнах го случайно в „Емсуърт Армс“. За нашата цел ще свърши работа колкото и Глосъп. Казват, че макар и млад, бил извънредно надарен.

— Мислиш ли, че ще можеш да го докараш?

— Сигурен съм, че ще се радва да дойде. У Кони е белята.

— Защо?

— Можем ли да я накараме да го покани в замъка? Нали, ако е възможно, трябва да пазим от нея тайна, че Кларънс е в процес на лечение. Знаеш какви са жените, хващат ги нервите. Можеш ли да й кажеш, че ти е приятел и да я убедиш да го покани?

— Да я убедя? — още едно пръхтене, наподобяващо тръбата на Страшния съд, проехтя из портретната галерия. — Не ми трябва да убеждавам Кони да кани някого. Аз сам ще го поканя.

— Чудесно! Едно обаждане по телефона ще бъде достатъчно. Ще се свържа с него още утре сутринта.