Пентаграма

Първа глава Петък. Яйца

Жилищната сграда, построена през 1898 година върху глинена основа, бе лекичко поддала в западната част. И сега водата потече през прага от страната на пантите на вратата. Струята пое по пода на спалнята и остави мокра диря по дъбовия паркет, устремила се право на запад. Водата се поспря за миг във вдлъбнатина на паркета, но ново количество я избута напред и тя заприпка към декоративния корниз като изплашен плъх. Там струята се разклони на две, започна да търси, сякаш душеше под корниза, и накрая откри цепнатина между ръба на паркета и стената. В пролуката лежеше петкронова монета от 1987 година с профила на крал Улав. На следващата година монетата изпадна от джоба на дърводелеца, но тогава — период на подем — предстоеше строеж на много мансарди за кратко време и дърводелецът не си направи труда да я потърси.

На водата не й трябваше много време, за да си проправи път по паркета. Освен основния ремонт на дупка в покрива през 1968-а, дървените дъски не бяха мърдали от мястото си, а от 1898-а съхнеха и се свиваха непрекъснато така, че процепът между двете най-вътрешни дъски зееше почти половин сантиметър. По него водата стигна до една от гредите, тя пренесе водата на запад и струята навлезе във външната стена. Водата проникна във варовиковата мазилка и хоросана, смесени преди повече от сто години от майстора-зидар и баща на пет деца Якоб Андершен. Андершен сам си приготвял хоросана и мазилката, както и всички тогавашни зидари в Осло. Не само забърквал собственоръчно уникалната си смес в точно определена пропорция между вар, пясък и вода, но добавял и тайна съставка: косми от кон и кръв от прасе. Якоб Андершен смятал, че космите и кръвта спояват и допълнително заздравяват мазилката. Идеята не била негова, споделил веднъж той на колегите си, които недоверчиво клатели глави. Баща му и дядо му, шотландци по произход, използвали същите съставки от овца. И макар че се отказал от шотландската си фамилия и приел името на майстора, който посветил в зидарския занаят, не виждал смисъл да пренебрегва шестстотин години професионален опит. Според някои зидари това било неморално, други го смятали за съзаклятник на дявола, но повечето просто го вземали на подбив. Вероятно бил един от последните разказвачи на история, превърнала се в легенда в разрастващия се град, по онова време известен като Кристиания. Лодкар от квартал Грюнерльока се оженил за своя братовчедка от шведската област Вермланд. Заедно се преместили тук и си намерили стая и кухня в една от сградите, зидана с участието на Андершен. Първородната рожба на младото семейство имала нещастието да се появи на бял свят с тъмни къдрици и кафяви очи и, понеже и двамата съпрузи били светлокоси и синеоки — а в добавка мъжът бил и ревнив по природа, по късна доба той завързал ръцете на жена си на гърба й, завел я в мазето и я зазидал в стената. Дебелите стени, зад които стояла със завързани ръце, притисната между двата реда тухли, успешно заглушавали виковете й. Съпругът сигурно си мислел, че тя ще се задуши заради липсата на въздух, но ако има нещо, което зидарите несъмнено умеят, то е да се погрижат за наличието на въздух. Накрая бедната женица се нахвърлила на стената със зъби. И сигурно е имала изгледи за успех, защото шотландският зидар Андершен използвал кръв и косми, за да пести от по-скъпата вар в сместа. Зидът станал шуплест и сега се рушал под напора на силните вермландски зъби. Но алчността й за живот за жалост й изиграла лоша шега: тя отхапвала твърде едри парчета хоросан и тухла. Накрая не можела нито да дъвче, нито да преглъща, нито да плюе, а пясъкът, дребните камъчета и парченцата изгорена глина се наслоили в трахеята й. Тя посиняла, сърцето й забило по-бавно и спряла да диша.

Била, по израза на повечето хора, мъртва.

Но според легендата вкусът на свинската кръв подтикнал нещастницата да си мисли, че е още жива. И така тя внезапно се освободила безпрепятствено от въжето, с което била вързана, минала през стените и започнала да витае като призрак. И някои възрастни хора от Грюнерльока все още си спомнят приказката от детството си за жената със свинската глава. Въоръжена с нож, тази жена обикаляла, за да отреже главите на закъснелите за вкъщи малчугани, защото ако не усещала вкуса на кръв в устата си, щяла да изчезне напълно. Но името на зидаря не го знаел почти никой и майстор Андершен невъзмутимо продължил да забърква специалната си хоросанова смес. Когато той, три години след като иззидал сградата, където в момента течеше водата, паднал от строително скеле и оставил в наследство двеста крони и китара, имало още близо век, докато зидарите започнат да използват изкуствени, наподобяващи косми влакна, в циментовите смеси, а в лаборатория в Милано да открият, че стените на Йерихон са подсилени с кръв и косми от камила.

По-голямата част от водата обаче не проникна в стената, а потече надолу. Защото водата, малодушието и похотта винаги се устремяват към най-ниското. Първото количество вода попи в прахообразния, нееднороден глинен подов пълнеж между гредите, но струята не спря и глината се пресити, пропусна водата и намокри брой на „Афтенпостен“ с дата 11 юли 1898 година, който оповестяваше, че благоприятната конюнктура в строителния бранш вероятно вече е достигнала кулминацията си, и изразяваше надеждата да настъпят по-трудни времена за безскрупулните брокери на недвижими имоти. На трета страница пишеше, че полицията все още не разполага със следи от убийството на младата шивачка, открита прободена с нож в банята предната седмица. През май в близост до река Акершелва намерили момиче, убито и обезобразено по същия начин, но от полицията не желаели да отговарят на въпроса дали между случаите има връзка.

От вестника водата потече между дървените греди под него и по вътрешната страна на боядисан с маслени бои текстилен свод. Понеже е бил пробит във връзка с теча от покрива през 1968-а, водата бликна от дупките му, образува капки, който висяха, докато станаха достатъчно големи, та силата на тежестта да преодолее спойката с повърхността, отделиха се и паднаха свободно три метра и осем сантиметра. После водата прекрати пътуването си и се приземи. Във вода.

Вибеке Кнютсен дърпаше жадно от цигарата си и издухваше дима през отворения прозорец на четвъртия етаж. Беше следобед, горещият въздух се издигаше от нажежения асфалт на задния двор и увличаше със себе си дима нагоре по светлосинята фасада, където той се разпръсна. От другата страна на покрива се чуваше звукът от нарядко минаващи автомобили по иначе натоварения булевард „Юлевол“. Но сега хората бяха във всеобщ отпуск и градът приличаше на евакуиран. На перваза на прозореца се търкаляше муха с шест крачета във въздуха. Явно не й стигаше акълът да се скрие от жегата. В другата част на апартамента, обърната към булевард „Юлевол“, беше по-хладно, но откриващата се гледка не допадаше на жената — гробището на Нашия Спасител, пълно с известни личности. В магазина на първия етаж продаваха „паметници“, както пишеше на табелата, тоест надгробни плочи. Сигурно наричат евфемизми от този тип „нагаждане към пазара“.

Вибеке опря чело о хладното стъкло на прозореца. Зарадва се, когато настъпиха топлите дни, но радостта й бързо се стопи. Вече копнееше за по-прохладни нощи и за хора по улиците. Днес в галерията преди обяд дойдоха петима клиенти, а после — трима. Тя изпуши тридесет цигари само от скука, получи сърцебиене и така я заболя гърлото, че едва проговори, когато шефът й се обади да пита как върви. И въпреки това едва прекрачи прага на дома си и успя да сложи картофите да се варят, когато усети нов пристъп на никотинов глад.

Преди две години Вибеке се запозна с Андерш и тогава отказа цигарите. Не по негова молба. Точно обратното. Когато се срещнаха на Канарските острови, той дори й поиска цигара, ей така, за кеф. Заживяха заедно само месец след като се прибраха в Осло и едно от първите му изказвания по повод цигарите беше, че връзката им би понесла малко пасивно пушене. Онколозите положително преувеличавали. За кратко време сигурно щял да свикне с миризмата на дим по дрехите й. На следващия ден тя взе решение. След няколко дни по време на вечеря той отбеляза, че отдавна не я е виждал с цигара, а тя отговори, че в действителност никога не е била пушачка. Андерш се усмихна, наведе се напред над масата и я погали по бузата:

— Знаеш ли, Вибеке? Почти бях сигурен в това.

Тя чу бълбукането в тенджерата зад гърба си и погледна цигарата. Още три дръпвания. Първи път. Не усети никакъв вкус.

Не помнеше ясно кога пак ги пропуши. Може би миналата година, когато той започна да отсъства от къщи заради командировките. Или пък през новата година, когато почти всяка вечер работеше извънредно? Дали не се случи, защото се чувства нещастна? Нещастна ли е? Никога не се караха. Те и почти никога не правеха секс, но причината се криела в работното време на Андерш. Така каза той. Рече и отсече. Не че й липсваше кой знае колко. При някои от хладните им съвкупления той сякаш не беше там. И тя откри, че и на нея не й се налага да присъства.

Но пък нали не се караха. Андерш не обичаше да се повишава глас.

Вибеке погледна часовника. Пет и петнадесет. Къде се губи този човек? Обикновено поне я уведомяваше, че ще закъснее. Загаси цигарата, пусна я в задния двор, обърна се към печката и погледна картофите. Прободе най-едрия с вилица. Почти готови са. Върху пяната на кипящата вода плуваха няколко малки черни бучки. Странна работа. От картофите ли е, или от тенджерата?

Тъкмо се опитваше да се сети какво готви в нея последния път и входната врата се отвори. От коридора чу ускореното му дишане и тупването на обувките му на пода. Андерш влезе в кухнята и отвори хладилника.

— Е? — попита той.

— Кюфтенца.

— Добре… — интонацията постепенно се повиши и премина във въпрос, който тя горе-долу съумя да разтълкува. Пак ли месо? Защо не ядем по-честичко риба?

— Прилично меню — беззвучно изрече той и се наведе над тенджерата.

— Какво си правил, та си целият вир-вода?

— Не успях да тренирам тази вечер, затова пообиколих с колелото. Какви са тези бучки във водата?

— Не знам — отвърна Вибеке. — Чак сега ги забелязах.

— Как така не знаеш? Нали по едно време почти работеше като готвачка?

Той ловко улови една бучка с показалеца си и мушна пръст в устата си. Тя се загледа в главата му; в тънката, кестенява коса, която в началото й се струваше толкова хубава — добре поддържана и подходящо подстригана, със страничен път. Някога изглеждаше толкова прилично. Като мъж с бъдеще за повече от един човек.

— Какъв вкус има? — попита тя.

— Никакъв — отвърна той, все още надвесен над тенджерата. — На яйца.

— На яйца ли? Ама нали я измих…

Внезапно тя млъкна.

Той се обърна.

— Какво има?

— Ами… капе — посочи към главата му тя.

Той сбърчи чело и докосна косата си с ръка. Като по команда и двамата обърнаха глави и погледнаха нагоре към тавана. На белия свод висяха две капки. Вибеке, леко късогледа, едва ли щеше да ги забележи, ако бяха прозрачни. Но не бяха.

— Май у Камила има наводнение — предположи Андерш. — Качи се и й позвъни, а аз ще доведа домоуправителя.

Вибеке присви очи към тавана. После насочи поглед към бучките в тенджерата.

— Боже мой — прошепна тя и усети как сърцебиенето й се възобнови.

— Сега пък какво има? — попита Андерш.

— Върви да доведеш домоуправителя. После заедно позвънете на Камила. В това време ще извикам полиция.

Втора глава Петък. Списък с отпускарите

Сградата на Главното полицейско управление, щабквартирата на полицейския район на Осло в квартал Грьонлан, бе построена върху намиращото се там възвишение, издигащо се към района Тьойен, откъдето се откриваше гледка към източната част на вътрешния център на града. При строителството използваха стъкло и стомана. Завършиха я през 1978 година. Не беше наклонена, а перфектно нивелирана. Архитектите от „Теле-Торп-Осен“1 получиха грамота. А техникът, окабелил двете дълги крила съответно на седем и девет етажа, получи обезщетение за трудова злополука и стабилно конско от баща си, защото падна от скелето и си счупи гръбнака.

— От седем поколения сме зидари и балансираме между небето и земята, докато силата на тежестта ни натиска към земята. Дядо ми се опитал да избяга от проклятието, но то го последвало чак насред Северно море. И в деня на раждането ти си обещах теб да не те сполети такава орис. Мислех си, че съм успял да те предпазя. Нали си кабелен техник. Каква работа има кабелен техник шест метра над земята?

Точно по жиците, прокарани от сина, този ден постъпи сигнал от Централата, мина през пространството между етажите, запълнено с фабрично произведена циментова смес, и се насочи към шестия етаж в кабинета на Бярне Мьолер, началник на Отдела за борба с насилието, където в момента Мьолер се чудеше дали да се радва, или да се бои от наближаващата ваканция със семейството си във вилата, която наеха в Ус, близо до градчето Берген. Юлска почивка в Ус по всяка вероятност е равносилна на гадно време. Сега Бярне Мьолер не би възразил, ако горещата вълна, заляла Осло, бъде сменена от малко дъждец. Но да забавляваш две страшно енергични малки момчета без други помощни средства освен тесте карти за игра с липсващо вале купа, докато навън се сипе проливен дъжд, също може да се превърне в предизвикателство.

Бярне Мьолер опъна дългите си крака и се почеса зад ухото, докато слушаше съобщението.

— Как са разбрали? — попита той.

— Потекло при съседите на долния етаж — отвърна гласът от Оперативната дежурна част. — Портиерът и съседът позвънили на вратата. Без да получат отговор, влезли, било отключено.

— Добре. Ще пратя двама от нашите.

Мьолер затвори, въздъхна и прокара пръст по покрития с прозрачно фолио списък с дежурни върху бюрото си. Отсъстваше почти половината отдел. Така стоят нещата всяка година по време на всеобщата отпуска2. Това, разбира се, съвсем не означаваше, че жителите на Осло ги грози по-висока опасност, защото явно и столичните бандити ценяха почивката през юли, който се славеше като определено слаб сезон за престъпленията, включени в ресора на Отдела за борба с насилието.

Пръстът на Мьолер се спря върху името на Беате Льон. Той набра номера на Отдела по експертно-криминална дейност на улица „Шолберг“. Никой не вдигна. Мьолер изчака да прехвърлят обаждането към телефонната централа.

— Беате Льон е в лабораторията — съобщи тънък гласец.

— Обажда се Мьолер. Извикайте я.

Мьолер чакаше. Карл Вебер, наскоро излезлият в пенсия началник на Отдела по експертно-криминална дейност, прехвърли Беате Льон от Отдела по грабежите в своя. За Мьолер това представляваше поредното доказателство за теорията на неодарвинистите: единственият стимул на индивида е да предаде гените си. Очевидно Вебер беше убеден, че Беате Льон носи голяма част от неговия генотип. На пръв поглед Карл Вебер и Беате Льон изглеждаха наистина доста различни. Вебер беше мрачен и избухлив, а Льон — тиха, сивкава мишка, която при постъпването си на работа след завършването на Полицейската академия се изчервяваше при всеки опит да я заговорят. Но полицейските им гени съвпадаха. И двамата не знаеха умора, надушеха ли плячка, имаха способността да игнорират всичко и всички и да се съсредоточат единствено върху веществено доказателство, улика, видеозапис, неясно описание на външен вид, докато накрая нещата придобият смисъл. Злите езици твърдяха, че мястото на Вебер и Льон е в лабораторията, а не сред хората, където въпреки всичко детективският усет за човешката природа е по-важен от отпечатък от стъпало и конец от яке. Вебер и Льон приемаха частта за лабораторията, но не и за отпечатъците от стъпала и конци.

— Льон е на телефона.

— Здравей, Беате. Обажда се Бярне Мьолер. Преча ли?

— Разбира се. Какво става?

Мьолер обясни накратко и й даде адреса.

— Ще изпратя и две от нашите момчета — добави той.

— Кого?

— Да видим кого ще намеря. Нали се сещаш, отпускарско време е.

Мьолер затвори и прокара пръст надолу по списъка. Спря на Том Валер. Графата за дати на ползван отпуск стоеше празна. Бярне Мьолер не се изненада. Старши полицейски инспектор Том Валер създаваше впечатлението, че никога не си взема почивка и почти не спи. Като разследващ полицай беше един от най-силните козове на отдела. Винаги на разположение, винаги в топформа и винаги постигаше резултати. В противовес на другия ас в разследващата полиция Том Валер беше надежден, имаше безупречно досие и се радваше на всеобщо уважение. Накратко: служител-мечта. Благодарение на неоспоримите си лидерски качества беше въпрос на време Том да поеме от Мьолер поста на ШПО — шеф на полицейски отдел.

Звъненето на телефона на Мьолер изсъска през леките стени.

— Валер на телефона — обади се плътен глас.

— Обажда се Мьолер. Слушай…

— Момент, Бярне. Само да приключа другия си разговор.

Бярне Мьолер забарабани по бюрото, докато чакаше. Том Валер имаше шанса да стане най-младият началник на Отдела за борба с насилието в историята на полицията. Дали възрастта му тревожеше понякога Мьолер, щом се замислеше как отговорността ще падне именно върху плещите на Том? Или пък го смущаваха двата инцидента? На два пъти старши инспекторът посегна към оръжието по време на арест и като един от най-точните стрелци в полицията и двата пъти улучи мишената. Но Мьолер беше наясно и с парадоксалната вероятност двата инцидента в края на краищата да наклонят везните при избора на нов началник на отдела в полза на Том. Службата за разследване на полицаи, уличени в престъпление при изпълнение на служебния дълг, не откри нищо, поставящо под съмнение, че Том Валер е стрелял именно при самозащита. И двата пъти се стигна до заключението: Валер е демонстрирал трезва преценка и решителност в критична ситуация. Какъв по-ценен сертификат за кандидат за шефски пост?

— Извинявай, Мьолер. Говорех по мобилния. С какво мога да бъда полезен?

— Имаме случай.

— Най-после.

Разговорът приключи след още десет секунди. Сега оставаше само една-едничка подробност. Мьолер мислеше за полицай Халвуршен, но според данните в списъка той се намираше у дома в провинцията.

Продължи да оглежда колонката с имена. В отпуск, в отпуск, в болнични.

Шефът на полицейския отдел въздъхна тежко, когато пръстът му спря върху името, което се надяваше да избегне.

Хари Хуле.

Вълкът единак. Алкохоликът. Enfant terrible3 на отдела, но — редом с Том Валер — най-добрият детектив на шестия етаж. Само благодарение на това и на факта, че с годините Бярне Мьолер разви почти перверзна склонност да рискува шефския си стол заради едрия алкохолизиран полицай, Хари Хуле все още работеше в полицията. Обикновено Мьолер се обаждаше първо на Хари, за да му възложи подобни случаи, но обстоятелствата сега не бяха обичайни.

Или по-точно: бяха по-ненормални от обичайното.

Преди четири седмици чашата преля. След като през зимата Хуле отново се захвана с убийството на Елен Йелтен, най-близката му сред колегите, намерена пребита до смърт до река Акершелва, той изгуби интерес към всички други случаи. Проблемът се състоеше в това, че убийството на Елен отдавна бе разкрито. Но Хари се вманиачаваше все повече и повече и Мьолер, честно казано, започна да се тревожи за душевното му здраве. Хари прекрачи границата, когато преди месец победоносно влезе в кабинета му и му представи конспиративните си теории. Но когато заговориха по същество, се оказа, че не разполага с никакви доказателства, с нищо, годно да постави фантастичните обвинения срещу Том Валер в по-реален контекст.

А после Хари просто изчезна. След няколко дни Мьолер позвъни в ресторант „Скрьодер“ и научи онова, от което най-много се опасяваше: Хари пак се е поддал на слабостта си и Мьолер го добави в списъка на отпускарите, за да прикрие отсъствието му. За пореден път. По принцип Хари даваше признаци на живот след около седмица. Сега бяха изминали четири дни. Идваше краят на почивката.

Мьолер погледна слушалката, изправи се и се приближи до прозореца. Наближаваше пет и половина и въпреки това паркът пред Главното полицейско управление беше пуст. Само неколцина безработни почитатели на слънцето се опитваха да се противопоставят на жегата. Надолу по улицата се виждаха малцина самотни продавачи, насядали под тентите сред зеленчуците. Мьолер приглади коса назад, навик от младини, но жена му все повтаряше да се отърве от него, защото рискувал да го заподозрат, че се опитва да прикрие плешивото си теме. Наистина ли нямаше друга алтернатива освен Хари? Мьолер проследи с поглед как някакъв мъж се кандилка надолу по улицата. Предположи, че ще се пробва в кафене „Равнен“, но там ще го отпратят и ще приключи опитите в ресторант „Боксер“ — на мястото, където теглиха категорично чертата под случая „Елен“. А може би и под кариерата на Хари в полицията. Времето притискаше Мьолер, съвсем скоро се налагаше да вземе решение как да постъпи с проблемния си служител. Но това засягаше все пак бъдещето, а в момента един случай чакаше своя детектив.

Мьолер вдигна слушалката и си помисли, че е на път да възложи на Хари и на Том Валер да работят заедно по този случай. Всеобщият отпуск е кофти работа. Електрическият импулс тръгна на път от монумента на „Теле-Торп-Осен“ — крепостта на блюстителите на реда — и започна да звъни там, където цареше вечен хаос: в апартамент на улица „Софие“.

Трета глава Петък. Пробуждане

Тя изкрещя още веднъж и Хари отвори очи. Слънцето надничаше измежду лениво потрепващите завеси, докато скърцането от ударилия спирачки трамвай по съседната улица заглъхваше. Хари се опита да се ориентира. Лежеше на пода на хола си. Не беше добре облечен, но поне не беше гол. Не се чувстваше жив, но поне не беше мъртъв.

Потта лепнеше по кожата на лицето му като грим, а сърцето му подскачаше леко и забързано като топка за пинг-понг по циментова площадка. Положението с главата беше още по-зле.

Хари се поколеба за миг, преди да реши да продължи ли да диша. Таванът и стените се въртяха, но погледът му не можеше да се вкопчи нито в снимка, нито в лампа. В периферията на зрителното му поле се мярна етажерка, облегалка на стол и зелена масичка. Поне вече не сънува.

Същият повтарящ се кошмар. Стои като закован, неспособен да помръдне. Опитва се безпомощно да затвори очи, за да не вижда устата й, зейнала в ням писък. Огромните, втренчени в нищото очи го гледат с неизречено обвинение. Като малък сънуваше така сестричката си, Сьос. Сега в кошмарите му се появяваше Елен Йелтен. Преди писъците бяха беззвучни, сега звучаха като жални спирачки на влак. Не можеше да определи кое е по-тежко.

Хари лежеше напълно неподвижно, втренчен в процепа между завесите, в трепкащото слънце, надвесено над улиците и жилищните сгради в квартал Бишлет. Само трамваят нарушаваше лятното спокойствие. Той не мигаше. Взираше се в слънцето, докато то се превърна в обвито в тънка, млечносиня мембрана пулсиращо жълто сърце, което изпомпва нажежен въздух. През детството му майка му казваше, че ако децата гледат право срещу слънцето, то ще попари зрението им и през остатъка от живота си ще се наложи да ходят със слънчева светлина в главите си ден и нощ. Сега се опитваше да постигне точно това. Слънчева светлина в главата, която да попари всичко останало. Например счупения череп на Елен в снега до Акершелва и сянката, надвесена над нея. В продължение на три години той се мъчеше да улови тази сянка. Но и с това не се справи. Точно когато си мислеше, че е успял да го спипа, всичко замина по дяволите. Провали се.

Ракел…

Хари предпазливо вдигна глава и видя мъртвото черно око на телефонния секретар. През изминалите седмици, след завръщането на Хари от срещата с началника на криминалната полиция и Мьолер в ресторант „Боксер“, то не даваше признаци на живот. Сигурно и то е попарено от слънцето.

По дяволите, ама че е горещо в този апартамент!

Ракел…

Сега си спомни. В определен момент от съня лицето се промени и прие образа на Ракел. Сьос, Елен, майка му, Ракел. Женски лица. Едното се преобразуваше в другото в едно постоянно, пулсиращо движение, а после отново се сливаха.

Хари простена и пак отпусна глава на паркета. Забеляза бутилката, оставена до самия ръб на масата над него. „Джим Бийм“ от Клермонт, Кентъки. Съдържанието липсваше. Беше се изпарило, изчезнало яко дим. Ракел. Затвори очи. Сънят не се върна.

Нямаше представа кое време е. Само му се струваше, че е твърде късно или твърде рано; че въпреки всичко се събужда в неподходящо време. Или, по-точно, спи в неподходящо време. През тази част от денонощието би следвало човек да върши други неща. Да пие.

Хари успя да се изправи на колене.

Нещо в панталона му извибрира. Това го е събудило, сега разбра. Затворена нощна пеперуда, пърхаща отчаяно с криле. Бръкна в джоба и измъкна оттам мобилния си телефон.

Хари тръгна към възвишението Санкт Ханс с бавни крачки. Главоболието натискаше задната страна на очните му ябълки. Адресът, продиктуван му от Мьолер, се намираше на няколко минути пеш. Хари си наплиска лицето с малко вода, изпи останалата глътка уиски на дъното на бутилка в шкафа под мивката и тръгна с надеждата разходката да го освежи. Мина покрай заведението „Underwater“ с работно време от четири до три, от четири до един в понеделник и затворено в неделя. Хари не идваше тук често, защото ресторант „Скрьодер“, който се радваше на постоянния му интерес, се намираше на успоредната на „Underwater“ улица, но като повечето алкохолици и той разполагаше с местенце в мозъка си, където механично запаметяваше работното време на баровете. Ухили се на отражението си в опушените стъкла на прозорците. Ще дойде друг път.

На ъгъла зави надясно по булевард „Юлевол“. Не обичаше да минава по него. Това беше място за автомобили, не за хора. Най-доброто, което му хрумваше да каже за булевард „Юлевол“, беше, че в дни като този по десния тротоар имаше някаква сянка.

Хари спря пред жилищната сграда с указания му номер и я огледа обстойно.

На първия етаж се помещаваше обществена пералня с червени машини. На стъклото висеше картонче с работното време: от 08:00 до 21:00 всеки ден. Съобщаваха също, че сега предлагат сушене за двадесет минути срещу занижената цена от тридесет крони. Вътре до въртящия се барабан седеше увита в шал мургава жена и се взираше във въздуха. На съседната витрина бяха изложени паметни плочи, а по-нататък над нещо средно между улична закусвалня и бакалия се мъдреше зелена неонова табела с надпис ДЮНЕРИ. Хари плъзна поглед нагоре по мръсната фасада. Боята по старите прозорци беше олющена, но еркерите на покрива подсказваха, че над четирите етажа има мансарди. А над наскоро инсталираните домофони до ръждясалата желязна врата бяха монтирали камера. В този град парите от западните покрайнини бавно, но сигурно изтичаха на изток. Хари натисна най-горния звънец, където пишеше Камила Луен.

— Моля? — обадиха се по уредбата.

Въпреки предупреждението на Мьолер Хари се сепна, като чу гласа на Валер. Опита се да отговори, но не успя да издаде и звук. Прокашля се и подхвана наново:

— Хуле съм. Отвори.

Входната врата избръмча и той хвана студената грапава дръжка от черно желязо.

— Здравей!

Хари се обърна.

— Здрасти, Беате.

Беате Льон — под средна височина, с къса, русолява коса и сини очи. Нито грозна, нито красива. Ако обобщим, твърде малко неща във външния й вид правеха силно впечатление. Освен облеклото: бял гащеризон като на космонавт.

— Сега ли дойде?

Той се стараеше да не диша в лицето й, като мина покрай него.

— Не. Наложи се пак да сляза до колата, за да взема останалите неща. От половин час сме тук. Сби ли се с някого?

Хари попипа раната на носа си.

— Явно да.

Последва я през следващата врата, която ги отведе на стълбището.

— Какво да очаквам горе?

Беате остави куфарите пред зелената врата на асансьора и бегло го погледна.

— Мислех, че един от принципите ти гласи първо да видиш и после да питаш — отбеляза тя и извика асансьора.

Хари кимна. Беате Льон помнеше всичко. Без затруднение изброяваше подробности от криминални случаи, датиращи от времето, преди тя да започне да учи в Полицейската академия, и които самият той отдавна бе забравил. Освен това имаше необичайно добре развит fusiform gyrus — частта от мозъка, запомняща лица. След проведените тестове психолозите останали изумени. Оставаше само да помни и малкото, което успя да я научи при съвместната им работа по време на вълната от обири миналата година.

— Да, обичам при първото си посещение на местопрестъплението да бъда подвластен най-вече от собствените си впечатления — отвърна Хари и се сепна, когато асансьорът най-после тръгна. Затърси цигари из джобовете си.

— Но едва ли ще работя точно по този случай.

— Защо?

Хари не й отговори. Извади от левия джоб на панталона си смачкан пакет цигари „Кемъл“ и издърпа пречупена цигара.

— А, вярно, сега се сетих — усмихна се Беате. — През пролетта спомена, че ще ходите на почивка в Нормандия, нали? Късметлия си ти…

Хари мушна цигарата между устните си. Имаше гаден вкус. А и едва ли щеше да облекчи главоболието му. Оставаше само едно спасение. Погледна часовника с присвити очи. Понеделник. От четири до един.

— Няма да ходим в Нормандия — каза той.

— Така ли?

— Причината не е почивката, а ръководителят на случая.

Хари дръпна от цигарата и кимна към горния етаж на сградата.

Тя го изгледа продължително.

— Внимавай да не се превърне в мания, Хари. Гледай напред.

— Да гледам напред ли?

Хари издуха дима.

— Той наранява хора, Беате. Ти би трябвало да го знаеш.

Внезапно тя се изчерви.

— С Том имахме кратка връзка, това е всичко, Хари.

— Не ходеше ли точно по това време със синини по врата?

— Хари! Том никога не е…

Беате млъкна неочаквано, забелязвайки как повишава тон. Ехото от гласовете им се разнесе из стълбището, но глухото дрънчене на спиращия в момента асансьор го заглуши.

— Не го харесваш — заключи Беате. — И си градиш представи. Всъщност Том има много положителни качества, които не познаваш.

— Мм.

Хари изгаси цигарата в стената, а Беате отвори вратите на асансьора и влезе.

— Няма ли да се качваш? — попита тя и погледна Хари, застанал през вратата, втренчен в нещо. Асансьорът. Зад вратата имаше решетка. Най-обикновена черна желязна решетка, която се плъзга и се затваря зад теб, за да тръгне асансьорът. Виковете се появиха отново. Безмълвните. Хари усети как по цялото му тяло изби пот. Глътката уиски далеч не се оказа достатъчна.

— Всичко наред ли е? — попита Беате.

— Да — дрезгаво отвърна Хари. — Просто тези стари асансьори не ми допадат. Ще се кача по стълбите.

Четвърта глава Петък. Статистика

Жилищната сграда наистина си имаше мансарди: две. Вратата към едната зееше отворена, но оранжева полицейска лента, опъната непосредствено пред нея, препятстваше достъпа към помещението. Хари наведе сто деветдесет и два сантиметровото си тяло и залитна, когато се изправи от другата страна. Стоеше насред хол с дъбов паркет, скосен таван и прозорци на тавана. Беше горещо като в сауна. Апартаментът беше малък и оскъдно обзаведен, точно като неговия, но с това свършваха всички прилики. Тук имаше последен модел диван от „Къщата на Хилмер“, холна масичка от „Р.У.М.“ и малък петнадесет инчов телевизор „Филипс“ в ледено синя, прозрачна пластмаса, както и стереоуредба. Хари погледна през отворените врати към кухнята и спалнята. Цареше необичайна тишина. До вратата на кухнята стоеше униформен полицай със скръстени ръце и се люлееше на пети, докато се потеше и изучаваше Хари с повдигната вежда. Поклати глава с крива усмивка, когато Хари посегна към личната карта.

Всички познават маймуната, помисли си Хари. Маймуната не познава никого. Прокара ръка по лицето си:

— Къде е оперативната група?

— В банята — отвърна полицаят и посочи. — Льон и Вебер.

— Вебер? Да не са почнали да викат и пенсионери?

— Всеобщ отпуск — вдигна рамене полицаят.

Хари се огледа.

— Добре, но се погрижи да отцепиш стълбището и външната врата. Хората си ходят свободно напред-назад.

— Ама…

— Слушай. То е част от местопрестъплението. Ясно?

— Разбирам — започна полицаят със стържещ глас и Хари осъзна, че с две изречения се е сдобил с нов враг сред колегите си. А опашката беше дълга.

— Но на мен ми дадоха категорична заповед… — продължи полицаят.

— … да внимаваш кой минава оттук — обади се глас от вътрешността на спалнята.

Том Валер се показа на вратата.

Въпреки тъмния костюм, под гъстата тъмна коса над челото му не се виждаше и капчица пот. Том Валер беше хубав мъж. Може би не точно привлекателен, а в смисъл, че имаше правилни, симетрични черти. Без да е висок колкото Хари, мнозина от колегите им биха ги обявили за еднакви на ръст. Вероятно заради изправената стойка на Том Валер или заради лъхащата от него непринудена самоувереност. Тя не само подтикваше повечето хора около Валер да се прехласнат по него, но и да почувстват как спокойствието му им се предава, как се отпускат и намират естественото си място. Впечатлението за красота навярно се дължеше на внушителната му физика: нито един костюм не бе в състояние да скрие пет почивки в седмицата, прекарани във вдигане на тежести и карате.

— И той ще продължи да пази — каза Валер. — Току-що изпратих един пич с асансьора да отцепи каквото е нужно. Всичко е под контрол, Хуле.

Последното, изречено с подчертано неутрална интонация, позволяваше на човек да избира дали да схване изречението като констатация, или като въпрос. Хари се изкашля.

— Къде е тя?

— Вътре.

Отстъпвайки настрана, за да пропусне Хари да мине край него, Валер изобрази угрижена физиономия:

— Ударил ли си се, Хуле?

Спалнята беше обикновена, но обзаведена с вкус и романтика. Оправеното единично легло, все пак достатъчно широко за двама, се опираше откъм краката на подпора с гравюра, наподобяваща сърце над триъгълник. Вероятно личен знак на някой любовник, помисли си Хари. На стената над леглото висяха окачени три рамкирани снимки на голи мъже. По еротичната ска̀ла мястото им беше някъде между лекото порно и халтурата. Нямаше лични снимки или предмети, доколкото можеше да види.

Банята се намираше в спалнята. Имаше място точно за мивка, тоалетна, душ без завеска и тялото на Камила Луен. Тя лежеше на покрития с плочки под с лице, обърнато към вратата, но погледът й бе насочен нагоре към душа, сякаш чакаше още вода.

Беше гола под белия, подгизнал халат; сега разтворен, той покриваше отточния канал. Беате стоеше до вратата и правеше снимки.

— Някой провери ли откога е мъртва?

— Съдебният патолог пътува за насам — отвърна Беате. — Но не е настъпило rigor mortis4 и не е изстинала съвсем. По мое предположение е мъртва най-много от няколко часа.

— Нали казаха, че душът бил пуснат, когато съседът и портиерът я намерили?

— Да, и?

— Възможно е горещата вода да е поддържала висока телесната й температура и така да е отложила вкочаняването на трупа.

Хари си погледна часовника. Шест и четвърт.

— Да кажем, че е починала около пет часа̀ — чу се гласът на Валер.

— Защо? — попита Хари, без да се обръща.

— Никакви следи не сочат трупът да е местен. Следователно можем да тръгнем от предположението, че е била убита, докато се е къпела. Както виждаш, тялото и халатът запушват канала. Затова се е стигнало до наводнение. Домоуправителят е спрял душа и твърди, че е разпръсквал максимална струя. Проверих налягането на водата. Доста добро за мансарда. В толкова маломерна баня едва ли е отнело много време водата да потече над прага и да наводни спалнята. Не след дълго е намерила път и към съседите отдолу. Жената на долния етаж казва, че точно в пет без двадесет са забелязали теча.

— Значи само преди час — установи Хари. — А вие сте тук от тридесет минути. Май всички тук са реагирали необичайно бързо на събитията.

— Е, не точно всички — възрази Валер.

Хари не отговори.

— Имам предвид съдебния патолог — усмихна се Валер. — Вече трябваше да е пристигнал.

Беате приключи със снимките. Двамата с Хари се спогледаха.

Валер докосна ръката й.

— Обади се, ако има нещо. Слизам на третия етаж да поговоря с домоуправителя.

— Добре.

Хари изчака Валер да излезе от стаята.

— Мога ли да…? — попита той.

Беате кимна и се отдръпна.

Подметките на Хари жвакаха по мокрия под. Парата се беше втечнила по всички повърхности в помещението и течеше надолу на струи. Огледалото сякаш плачеше. Хари се наведе, но се наложи да се подпре на стената, за да не изгуби равновесие. Пое си въздух през носа, ала усети само мирис на сапун. Не долови нито една от миризмите, които знаеше, че се носят из въздуха. Дисосмия, прочете той в книга на Ауне, психолога в Отдела за борба с насилието. Мозъкът чисто и просто отказва да възприеме някои миризми. Според специалистите частичната загуба на обонянието се дължи на емоционална травма. Хари не го осъзнаваше в момента. Беше наясно единствено с факта, че не усеща миризмата на труп.

Камила Луен беше млада, на възраст между двадесет и седем и тридесет. Хубава. Закръглена. С гладка кожа и със слънчев загар, но под него прозираше онази бледност, която така бързо покрива кожата на мъртъвците. Тъмната й коса сигурно изсветляваше, щом изсъхне, а дупчицата на челото й вероятно щеше да се заличи, след като погребалният агент си свърши работата. Иначе той нямаше какво толкова да прави, бе нужно само да скрие с грима малка подутина в дясната очна кухина.

Хари загледа съсредоточено черната овална дупка на челото й. По размер едва ли надминаваше кой знае колко отвора на монета от една крона. Понякога Хари се изненадваше колко малки по размер дупки могат да отнемат човешки живот. Но понякога се случваше полицаите да се заблудят, защото кожата се сраства след влизането на куршума. Според очакванията на Хари в този случай той е бил по-голям от дупката.

— Лоша работа: лежала е във вода — обади се Беате. — Иначе можеше да открием отпечатъци на убиеца, влакна или следи от ДНК върху нея.

— Мм. Челото й все пак не е било намокрено. И явно не е било напръскано и от душа.

— Така ли?

— Около входното отвърстие има почерняла засъхнала кръв. И се е образувал пръстен на почерняване. Дано пък тази малка дупка да ни подскаже веднага някои неща. Дайте ми лупа.

Без да сваля очи от Камила Луен, Хари протегна ръка, усети солидната маса на немския оптичен уред и започна да изучава тъканта около огнестрелната рана.

— Какво виждаш?

Чуваше ниския глас на Беате досами ухото си. Винаги поглъщаше новите знания с нетърпение. Хари знаеше, че не след дълго няма да има на какво повече да я научи.

— Сивият оттенък на пръстена на почерняване на входното отвърстие свидетелства за изстрел от близко разстояние, но не и от упор — обясни той. — Предполагам, че е стреляно от около половин метър.

— Така ли?

— Асиметрията в почерняването на входното отвърстие сочи, че стрелецът е стоял по-високо от нея и се е целил косо надолу.

Хари бавно обърна главата на мъртвата. Челото й още не беше съвсем изстинало.

— Няма изходно отвърстие — заключи той. — Това затвърждава предположението за кос изстрел. Вероятно е стояла на колене пред убиеца.

— Можеш ли да разбереш какво оръжие е използвал?

— Това трябва да го установи патологът съвместно с експерта по балистика — поклати глава Хари. — Но забелязвам, че пръстенът на почерняване изсветлява, което говори за късоцевно стрелково оръжие. Тоест пистолет.

Хари плъзгаше поглед надолу по трупа, опитвайки се да улови всеки детайл, но забеляза как заради частичното опиянение от алкохола подминава подробности, които биха му били от полза. Не, щяха да им бъдат от полза. Случаят не е негов. Когато стигна до ръката, все пак установи, че нещо липсва.

— Доналд Дък — промърмори той и се наведе към осакатената ръка.

Беате го погледна с недоумение.

— Така го изобразяват в комиксите — уточни Хари. — С по четири пръста.

— Не чета комикси.

Показалецът го нямаше. На мястото му стърчаха почернели кожни влакна със съсирена кръв и лъскави сухожилия. Самото място на разреза изглеждаше завидно равно и изпипано. Хари предпазливо докосна с върха на пръста си бялото лъщящо място сред розовата плът. Повърхността на костта беше съвсем гладка и водоравна на допир.

— Клещи — определи той. — Или страшно остър нож. Намериха ли пръста?

— Няма и следа от него.

Хари усети как внезапно му прилоша и затвори очи. Вдиша и издиша няколко пъти. После пак ги отвори. Има много причини да отмъкнеш пръста на жертвата. Не е нужно да се впуска в размисли, които за малко не го завладяха.

— Може да е дължала някому пари — предположи Беате. — Такива „инкасатори“ си падат по клещите.

— Възможно е — измърмори Хари, изправи се и забеляза собствените си бели следи върху плочките, които по-рано взе за розови.

Беате се наведе и направи снимка в близък план на лицето на мъртвата.

— Доста кръв е загубила.

— Защото ръката й е била потопена във водата — обясни Хари. — Водата пречи на кръвта да се съсири.

— Толкова много кръв само от един отрязан пръст?

— Да. Нали знаеш какво значи това?

— Не, но имам усещането, че ще разбера в най-скоро време.

— Означава, че Камила Луен вероятно е изгубила пръста си, докато сърцето й е работело. Тоест, преди да я застрелят.

Лицето на Беате се изкриви в красноречива гримаса.

— Ще сляза долу да поговоря със съседите — обяви Хари.

— Камила живееше над нас, когато се нанесохме — обясни Вибеке Кнютсен и бързо погледна към приятеля си. — Не сме имали много контакти с нея.

Седяха заедно с Хари в хола на четвъртия етаж, точно под мансардата. Човек, незапознат със ситуацията, би взел Хари за домакина в жилището. Двамата партньори седяха с изправени гърбове на крайчеца на канапето, а Хари се бе отпуснал в едното кресло.

Сториха му се твърде различни един от друг. И двамата наближаваха тридесетте, но Андерш Нюгор беше слаб и жилав като маратонец. Носеше светлосиня, изгладена риза и имаше къса чиновническа подстрижка. Неспокойните му тънки устни и езикът на тялото му издаваха вътрешно напрежение. Независимо от откритото момчешко, почти невинно лице, той имаше аскетично и строго излъчване. По лицето на червенокосата Вибеке Кнютсен се очертаваха дълбоки трапчинки, а плътно прилепналата тениска с леопардова шарка подчертаваше пищната й фигура. Така изглеждат жените, опитали всички удоволствия на живота. Набръчканата кожа над устните свидетелстваше за много изпушени цигари, а мимическите бръчки около очите — за ведър характер.

— С какво се занимаваше? — попита Хари.

Вибеке погледна приятеля си, но той не отговори и тя пак взе думата:

— Доколкото знам, работеше в рекламна агенция. Като дизайнер или нещо подобно.

— Нещо подобно — повтори Хари равнодушно и отбеляза нещо в бележника пред себе си.

Използваше този трик при разпит. Като не ги гледа, се отпускат. А като се преструва на отегчен от думите им, те автоматично започват да се стремят да ангажират вниманието му. Трябваше да стане журналист. Бе останал с впечатлението, че към журналисти, които идват пияни на работа, се проявява по-голямо снизхождение.

— Приятел?

Вибеке поклати отрицателно глава.

— Любовници?

Вибеке се засмя нервно и пак погледна крадешком към партньора си.

— Не ходим да слухтим по хорските врати — сопна се Андерш Нюгор. — Смятате, че го е извършил неин любовник ли?

— Не знам — отвърна Хари.

— Наясно съм, че не знаете.

Хари долови раздразнението в гласа му.

— Но ние, живущите тук, държим да знаем дали става дума за лично отмъщение, или е възможно из квартала да се разхожда откачен убиец.

— Възможно е из квартала ви да броди откачен убиец — отговори Хари, остави химикалката и зачака.

Видя как Вибеке Кнютсен подскочи на канапето, но се съсредоточи върху Андерш Нюгор. Когато хората са изплашени, се ядосват лесно. Учебен материал от първата година в Полицейската академия, чиято цел е да посъветва полицаите да не дразнят излишно стресирани лица. Хари откри, че на него му е по-полезно точно обратното. Да ги вбесява. Афектираните хора често казват неща, без да мислят. Или по-точно неща, които не възнамеряват да кажат.

Андерш Нюгор го погледна безизразно.

— Но по-вероятно е виновникът да е неин приятел — уточни Хари. — Любовник или някой, с когото е имала връзка и е отблъснала.

— Защо? — Андерш Нюгор прегърна Вибеке през раменете.

Изглеждаше комично, защото ръката му беше възкъса, а раменете й — твърде широки.

Хари се протегна назад на стола.

— Статистика. Мога ли да запаля?

— Опитваме се да не допускаме цигарен дим вкъщи — отвърна с тънка усмивчица Андерш Нюгор.

Хари забеляза как Вибеке наведе очи, когато той напъха пакета обратно в джоба на панталона си.

— Какво имате предвид под статистика? — попита мъжът. — Какво ви дава основание да я използвате при единичен случай?

— Е, преди да отговоря на двата ви въпроса, ще ви питам: имате ли някаква представа от статистика, Нюгор? Нормално разпространение, значимост, стандартно отклонение?

— Не, но…

— Чудесно — прекъсна го Хари. — Защото в този случай не е необходимо. Сто години криминална статистика от целия свят ни учат именно на едно просто, основополагащо нещо: извършил го е партньорът й. Или, ако не е имала гадже, този, който е можел да се нарече такъв. Това е отговорът на първия ви въпрос. И на втория.

Андерш Нюгор изпуфтя и разхлаби прегръдката около Вибеке.

— Та това е напълно необосновано твърдение, вие не знаете нищо за Камила Луен.

— Така е — кимна Хари.

— Защо тогава говорите такива неща?

— Защото ме попитахте. А ако сте приключили с въпросите, може ли все пак да продължа с моите?

Нюгор сякаш понечи да каже нещо, но се отказа и се втренчи гневно в масата. Хари може и да грешеше, но му се стори, че забеляза лекичка усмивка между трапчинките на Вибеке.

— Дали Камила Луен е използвала наркотици? — попита Хари.

Главата на Нюгор подскочи.

— Откъде да знаем?

Хари затвори очи и зачака.

— Не — отвърна Вибеке. Гласът й звучеше тихо и нежно. — Не вярвам.

Хари отвори очи и й се усмихна в знак на благодарност. Андерш Нюгор я погледна леко озадачен.

— Вратата й е била отключена, нали?

Андерш Нюгор кимна.

— Не ви ли се стори странно? — попита Хари.

— Не особено. Та тя си беше у дома.

— Мм. На вашата врата има обикновена брава и забелязах, че вие… — кимна към Вибеке, — … отключихте, преди да ми отворите.

— Тя си е малко страхлива — обясни Нюгор и я потупа по коляното.

— Осло не е същият както преди — добави Вибеке.

Погледът й за кратко срещна този на Хари.

— Имате право — съгласи се Хари. — И Камила Луен май също го е разбрала. Апартаментът й има двойно заключване и секретна верижка от вътрешната страна. Не ми прилича на жена, която ще влезе под душа при незаключена врата.

Нюгор вдигна рамене:

— Може би въпросният тип е отворил вратата с шперц, докато се е къпела?

— Само по филмите разбиват вратите с шперц — поклати глава Хари.

— Ами ако не е била сама в апартамента? — предположи Вибеке.

— А с кого например?

Хари изчака мълчаливо отговора. Когато разбра, че никой няма да запълни тишината, се изправи:

— Ще ви поканят на разпит. Благодаря ви за разговора.

В преддверието се обърна.

— Кой от двама ви впрочем се обади в полицията?

— Аз — отговори Вибеке. — Позвъних, докато Андерш отиде да доведе домоуправителя.

— Преди да я откриете? Откъде сте знаели…?

— Във водата, която капеше от тавана, имаше кръв.

— Така ли? Как разбрахте?

Андерш Нюгор въздъхна с престорено отегчение и сложи ръка на врата на Вибеке:

— Беше червена, нали?

— Е, има и други червени неща освен кръвта.

— Така е — съгласи се Вибеке. — Не беше заради цвета.

Андерш Нюгор я погледна изненадан. Тя се усмихна, но Хари забеляза как се отдръпна от ръката му.

— С мой приятел готвач държахме малък ресторант. Научих се на някои неща за храната. А и кръвта съдържа белтъчини и ако налееш кръв в тенджера с вода над шестдесет и пет градуса, тя се съсирва и става на бучки. Точно каквото се случва с яйцето във вряща вода. Когато Андерш опита бучките от водата и определи вкуса им като на яйце, разбрах, че е кръв. И че се е случило нещо сериозно.

Устата на Андерш Нюгор се отвори наполовина. И той внезапно побледня под слънчевия загар.

— Да ви е вкусно — измърмори Хари и си тръгна.

Пета глава Петък. „Underwater“

Хари не обичаше тематични кръчми. Ирландски, без горнища, новинарски или — най-лошото — със знаменитости, а по стените портрети на популярни постоянни гости. Темата на „Underwater“ представляваше неясна морска смесица от водолазен спорт и романтика с дървени платноходи. Но някъде посред четвъртата халба Хари спря да се тревожи за аквариумите с мехурчета в зелената вода, за водолазните шлемове и ръждясалото обзавеждане от скърцащо дърво. Можеше да е и по-зле. При последното му посещение хората внезапно скочиха и запяха оперни хитове и той за миг придоби усещането, че мюзикълът е настигнал действителността. Огледа се и за свое успокоение установи, че никой от четиримата гости в заведението няма вид на човек, който незабавно би се впуснал във вихъра на песента.

— Ваканционно настроение? — попита той момичето зад тезгяха, когато тя постави халбата пред него.

— Седем часът е — отговори тя и му върна до сто крони вместо до двеста.

Предпочиташе да отиде в „Скрьодер“, но не го напускаше неясното чувство, че там е нежелан, и нямаше нерви да разузнава дали е така. Не и днес. Помнеше фрагменти от инцидента в четвъртък. Или беше в сряда? Някой започна да човърка из миналото, докато го даваха по телевизията, представяйки го като норвежкия полицай герой, защото застрелял убиец в Сидни. Някакъв тип правеше разни намеци, раздаваше квалификации. Нещо го жегна. Дали се е стигнало до ръкопашен бой? Не изключваше и такъв сценарий, но раните на кокалчетата и носа, с които се събуди, можеха, разбира се, да са резултат от падане по паветата на улица „Довре“.

Мобилният телефон звънна. Хари погледна номера и установи, че и този път не е Ракел.

— Здрасти, шефе.

— Хари? Къде си? — прозвуча угриженият глас на Бярне Мьолер.

— Под вода.5 Солено-сладка вода. Вода за разреждане на алкохол. Звучиш ми — как му се казва — изнервен.

— Пиян ли си?

— Не достатъчно.

— Какво?

— Нищо. Батерията ми пада, шефе.

— Един от полицаите в оперативната група заплаши да напише докладна за теб. Бил си видимо в нетрезво състояние, като си пристигнал.

— Защо „заплаши“, а не „заплашва“?

— Разубедих го. Беше ли пиян, Хари?

— Не, разбира се, шефе.

— Убеден ли си, че казваш истината, Хари?

— Убеден ли си, че искаш да знаеш?

Хари чу как Мьолер изпъшка от другия край на линията.

— Това не може да продължава, Хари. Принуден съм да сложа край.

— Добре. За начало ме измъкни от случая.

— Какво?

— Чу ме. Не ми се работи с тази свиня. Възложи случая на другиго.

— Не разполагаме с достатъчно хора, за да…

— Тогава по-добре ме уволни. Не ми пука.

Хари мушна телефона във вътрешния си джоб. Чуваше как гласът на Мьолер вибрира до зърното на гръдта му. Всъщност усещането не беше неприятно. Пресуши чашата, изправи се и излезе, залитайки. Вън го посрещна гореща лятна вечер. Третото такси, на което махна по булевард „Юлевол“, спря и го взе.

— Квартал Холменколен — поръча той и отпусна потния си врат върху хладната кожа на задната седалка.

Докато пътуваха, гледаше през прозореца как лястовиците се стрелкат по бледото синьо небе в търсене на храна. В този момент се появиха насекомите. Настъпи звездният миг на лястовиците, техният шанс за оцеляване. Докато слънцето залезе.

Таксито спря на пътя в долната част на голяма тъмна дървена къща.

— Да се качим ли нагоре? — попита шофьорът.

— Не, само ще постоим тук — отвърна Хари.

Вторачи се в къщата. Стори му се, че мерна силуета на Ракел на прозореца. Олег сигурно се приготвя за лягане. И в момента мрънка, та майка му да му позволи да постои до по-късно, защото е…

— Днес петък ли е?

Шофьорът кимна бавно, като бдително го стрелна с поглед от огледалото.

Дните. Седмиците. Боже господи, колко бързо растат тези малчугани.

Хари разтърка лице в опит да извика малко живот у есенно бледата маска на мъртвец, с която се разхождаше.

Миналата зима нещата не изглеждаха толкова зле.

Хари разреши няколко важни случая, откри свидетел по случая „Елен“, не близваше алкохол, а двамата с Ракел от влюбени гълъбчета се превърнаха в двойка на семейни начала. И на него му хареса. Обичаше да ходят на почивки; да организират детски партита, а той да пече месо на грила; да канят на гости баща му и Сьос в неделя и да наблюдава как сестра му, която страда от синдрома на Даун, си играе с деветгодишния Олег. А най-хубавото беше, че с Ракел бяха още влюбени. Тя дори започна да намеква колко добра идея е Хари да се премести да живее с тях. Като довод изтъкна, че къщата е твърде голяма за нея и Олег. А Хари хич не се постара да търси контрааргументи.

— Ще видим, като приключа със случая на Елен — отговори й той.

Пътуването до Нормандия, три седмици в старо имение и една по реката с лодка, щеше да бъде един вид изпит за зрелостта им.

После нещата тръгнаха на зле.

Той работи цяла зима по случая „Елен“. Не си оставяше време за отдих. Никакво. Но Хари не можеше да работи по друг начин. А и Елен Йелтен беше не само негова колежка, а и най-близката му приятелка и сродна душа. Изминаха три години, откакто двамата тръгнаха по следите на оръжеен контрабандист с прозвище Принца. Тогава я пребиха до смърт с бухалка. Следите на местопрестъплението до брега на Акершелва насочваха към Свере Улсен, стар познайник на полицията от неонацистките среди. За жалост така и не успяха да изслушат неговата версия, защото той получи куршум в главата от Том Валер, понеже — според показанията на последния — стрелял по него по време на арестуването му. Въпреки това Хари беше убеден, че истинският инициатор за убийството на Елен е Принца, и придума Мьолер да му даде картбланш за собствено разследване. Ръководеше се от лична подбуда и претенциите му бяха в пълен разрез с всички принципи, съблюдавани в Отдела за борба с насилието, но Мьолер му даде такова разрешение за известно време като вид бонус заради постигнатите от Хари резултати при други случаи. И миналата зима най-после се стигна до пробив в разследването. Появи се свидетел, забелязал в нощта на убийството Свере Улсен в червена кола в Грюнерльока заедно с още един човек само на няколкостотин метра от местопрестъплението. Името на свидетеля беше Рой Квинсвик, осъждан, бивш неонацист, понастоящем новоизлюпен член на Петдесетнишката църква на енория Филаделфия. Квинсвик не беше от хората, които могат да се нарекат образцови свидетели, но разгледа показаната му от Хари снимка внимателно и продължително и потвърди, че е видял именно този човек в колата в компанията на Свере Улсен. На снимката беше Том Валер.

Макар Хари отдавна да таеше подозрения срещу Валер, потвърждението му дойде като гръм от ясно небе. Не на последно място, защото това говореше за предатели в отдела. Иначе Принца не би могъл да разгърне така дейността си. А това за пореден път убеди Хари да не се доверява никому. Запази информацията от Рой Квинсвик за себе си, защото осъзнаваше, че има право само на един опит. Гнилочът трябваше да се изкорени с един замах. Бе нужно да е напълно сигурен в премахването на цялата тази измет. В противен случай с него бе свършено.

Затова Хари се впусна при пълна дискретност да събере неопровержим доказателствен материал по случая. Мисията обаче се оказа по-трудна от очакваното. Понеже не знаеше с кого е безопасно да споделя, започна да рови из архивите, след като останалите си тръгнеха, да прониква тайно във вътрешната мрежа, да принтира електронната поща и списъците на входящи и изходящи обаждания от обкръжението на Валер. След обяд седеше в автомобил недалеч от „Пицарията на Херберт“ и я държеше под око. Според хипотезата на Хари контрабандата на оръжие минава през подвизаващите се там неонацистки среди. Това също не даде резултат. Тогава започна да шпионира Валер и определени негови колеги. Съсредоточи вниманието си върху онези от тях, за които имаше информация, че посвещават много време за тренировка на стрелбищния комплекс. Следеше ги от разстояние. Дебнеше пред домовете им и зъзнеше в колата, докато те спяха на топло. Прибираше се при Ракел в ранни зори, пребит от умора, спеше няколко часа и пак отиваше на работа. След известно време тя го помоли да спи в своето жилище, когато има двойно дежурство. Дори на нея не довери, че нощният му труд е извън протокола, извън графика, през главата на началниците му, без знанието на когото и да било.

После дори започна да престъпва правилника на полицията.

Една вечер влезе в „Пицарията на Херберт“. После пак. Поговори с момчетата. Почерпи ги с бира. Те, разбира се, знаеха кой е Хари, но безплатната бира си е безплатна бира и те се наливаха, хилеха се и си траеха. Постепенно Хари се увери: нямаха представа от случая. И въпреки това продължи да се подвизава там, без да е наясно каква е точната причина. Вероятно защото така подхранваше усещането си, че е надушил нещо — леговището на дракона — и е нужно само търпение да го изчака да излезе оттам. Но нито Валер, нито някой от колегите му се появи в заведението. Затова Хари поднови наблюдението на жилището на Валер. Една нощ, при минус двадесет градуса, когато по улиците не се мяркаше жив човек, към колата му се приближи момче в късо тънко яке с лъкатушещата походка, така характерна за наркоманите. Спря пред външната врата на жилищната сграда, огледа се наляво и надясно и атакува бравата с кози крак. Хари го наблюдаваше с ясното съзнание, че рискува да го разобличат, ако се намеси. Момчето, явно доста надрусано, не успяваше да закрепи козия крак както трябва. Дръпна го, а от врата с пронизителен звук от разцепването се откърти огромна плоча и в същия миг то падна назад и се строполи върху снежната пряспа на тревната площ пред сградата. И остана да лежи там. Зад няколко прозореца се появи светлина. Пердетата у Валер се раздвижиха. Не последва нищо. Двадесет градуса под нулата. У Валер лампата все още светеше. Момчето не помръдваше. Впоследствие Хари неведнъж си зададе въпроса как, по дяволите, е трябвало да постъпи. Батерията на телефона му беше изтощена заради студа, затова не можеше да повика линейка. Зачака. Минутите се нижеха едва-едва. Проклет наркоман. Минус двадесет и един градуса. Гадно надрусано хлапе. Нищо не пречеше, разбира се, Хари да тръгне към бърза помощ и да съобщи за момчето. Входната врата се отвори. Появи се Валер. Изглеждаше комично в халат, ботуши, шапка и ръкавици. Носеше две вълнени одеяла. Хари наблюдаваше с недоумение как Валер провери пулса и зениците на наркомана, после го зави с одеялата. Постоя навън, разтривайки ръце, и присвиваше очи в посока към автомобила на Хари. След няколко минути една линейка спря пред входната врата.

Онази нощ Хари се прибра вкъщи, седна във фатерщула, пуши и слуша „Рага Рокерш“ и Дюк Елингтън. Отиде на работа, без да се е преобличал в продължение на четиридесет и осем часа.

Първият скандал между него и Ракел се разрази през една априлска вечер. В последния момент Хари отмени уговорена почивка и тя му напомни, че за трети път в рамките на доста кратко време нарушава дадено обещание. Обещание на Олег, уточни тя. Той я обвини, че използва Олег като параван, а всъщност иска той да пренебрегне издирването на убиеца на Елен, за да й угоди. Тя нарече Елен призрак, обърна му внимание, че се съсредоточава върху мъртъв човек. Не било нормално да се вманиачава в тази трагедия. Било некрофилия. Не Елен го мотивирала, а собствената му жажда за мъст.

— Някой те е наранил — заключи тя. — И сега обръщаш гръб на всички останали съображения, за да получиш възмездието си.

Хари се втурна да си върви и мимоходом зърна пижамата на Олег и изплашените му очи зад решетките на перилата.

После престана да се занимава с всичко, което нямаше връзка с откриването на виновниците. Четеше мейли на светлината на ниски лампи, взираше се в черни прозорци на къщи и жилищни кооперации и причакваше хора, които така и не излизаха оттам. И си открадваше няколко часа за сън в апартамента си на улица „Софие“.

Дните станаха по-светли и по-дълги, но той не откри нищо.

И една нощ се завърна кошмар от детството му. Сьос. Приклещената й коса. Шокът, изписан по лицето й. Собственото му вцепенение. На следващата нощ кошмарът се повтори. И на по-следващата.

Йойстайн Айкелан, негов другар от младостта, който си пийваше в бар „Маликс“, когато не караше такси, каза, че Хари изглежда скапан и му предложи евтини амфетамини. Хари отказа и продължи надбягването, бесен и изтощен.

Беше само въпрос на време нещата да излязат извън контрол.

Начало на разрива даде съвсем прозаичен повод: неплатена сметка. Случи се в края на май. От последния му разговор с Ракел бяха изминали няколко дена и Хари се събуди на канцеларския си стол от звъненето на телефона. Ракел му съобщи, че туристическата агенция им изпратила последно предупреждение да платят за имението в Нормандия. Имали една седмица на разположение, после агенцията щяла да продаде ваканцията им на други хора.

— Крайният срок е петък — бяха последните думи на Ракел, преди да затвори.

Хари отиде до тоалетната, наплиска лицето си с вода и срещна погледа си в огледалото. Под мократа си коса на иглички видя две кръвясали очи с тъмни кръгове под тях и изопнати, хлътнали бузи. Опита се да се усмихне. В огледалото лъснаха пожълтелите му зъби. Не успя да се познае. И осъзна колко права е Ракел: наближава крайният срок. За него и нея. За него и Елен. За него и Том Валер.

Същия ден отиде при прекия си началник, Бярне Мьолер, единственият в Главното полицейско управление, на когото Хари вярваше безрезервно. Мьолер кимаше от време на време и клатеше глава, докато Хари му обясняваше какво иска. Мьолер отсече, че за щастие това не е в неговия ресор и Хари трябва да го обсъди с началника на криминалната полиция. Посъветва го да обмисли добре нещата, преди да предприеме тази крачка. От четириъгълния кабинет на Мьолер Хари отиде директно в овалния на началника на криминалната полиция, влезе и изложи проблема си. Свидетел е видял Том Валер заедно със Свере Улсен. Наблегна на факта, че именно Том Валер е застрелял Улсен по време на арестуването му. Това беше всичко. Цялата информация, с която разполагаше след пет месеца къртовски труд, пет месеца лов на сенки, пет месеца на ръба на лудостта.

Началникът попита какъв според Хари би бил мотивът на Том Валер да убие Елен.

В отговор Хари обясни, че Елен е притежавала опасна за него информация. Във вечерта на убийството си е оставила съобщение на телефонния му секретар, че знае кой е Принца, босът, който стои зад нелегалния внос на оръжия. В резултат от него криминални банди в Осло неочаквано успели да се въоръжат до зъби с огнестрелно оръжие.

— За съжаление й се обадих, когато вече беше твърде късно — заключи Хари и се опита да разгадае израза по лицето на шефа си.

— А Свере Улсен? — попита той.

— Тръгнахме по следите му, но Принца му отне живота, за да не издаде човека, поръчал убийството на Елен.

— И този Принц според теб е…?

Хари повтори името на Том Валер, а началникът на криминалната полиция кимна мълчаливо. После обобщи:

— Тоест един от нашите; от най-уважаваните ни старши инспектори.

През следващите десет секунди Хари имаше усещането, че се намира във вакуум: ни въздух, ни звук. Осъзнаваше, че кариерата му на полицай може да приключи тук и сега.

— Добре, Хуле. Ще се срещна с този твой свидетел, преди да реша как да постъпим.

Началникът се изправи:

— И, предполагам, разбираш, че засега това се налага да остане между нас двамата.

— Колко време ще стоим тук?

Хари се сепна от гласа на таксиметровия шофьор. Почти беше заспал.

— Карайте обратно — хвърли той последен поглед към дървената къща.

Докато пътуваха, мобилният му телефон звънна. Обаждаше се Беате.

— Май открихме оръжието — осведоми го тя. — Оказа се прав. Пистолет.

— В такъв случай честито и на двама ни.

— Е, не беше трудно да го открием. Хвърлен е в кофата за смет под мивката.

— Марка, номер?

— „Глок“ 23. Номерът е изтрит.

— Следите от заличаването?

— Ако се чудиш дали са същите като онези, които понастоящем намираме на повечето конфискувани оръжия в Осло, отговорът е да.

— Ясно — отвърна Хари и прехвърли телефона в лявата си ръка. — Само не схващам защо ми звъниш, за да ми съобщиш всичко това. Не работя по този случай.

— На твое място не бих била толкова сигурна, Хари. Според Мьолер…

— Мьолер и цялата шибана полиция в Осло да вървят по дяволите!

Хари се изплаши от пронизителния звук на собствения си глас. Забеляза как вдигнатите вежди на шофьора изпълниха огледалото.

— Извини ме, Беате. Просто… Там ли си?

— Да.

— Точно в момента съм на режим off6.

— Може да почака.

— Кое?

— Не е спешно.

— Изплюй камъчето.

Тя въздъхна.

— Забеляза ли отока точно над клепача на Камила Луен?

— Разбира се.

— Предположих, че вероятно убиецът я е ударил или се е наранила при падането. Но се оказа, че не е цицина.

— Така ли?

— Съдебният патолог натисна подутината. Беше съвсем твърда. Затова пъхна пръст под клепача й. И знаеш ли какво намери от горната страна на очната й ябълка?

— Ами… не.

— Малък, червеникав скъпоценен камък, шлифован във формата на звезда. Предполагаме, че е диамант. Какво ще кажеш?

Хари си пое дъх и погледна часовника. Имаше още поне три часа, докато затворят бара на „Софие“.

— Че не работя по случая — отвърна той и си изключи телефона.

Шеста глава Петък. Вода

Суша е, но видях как полицаят излиза изпод водата. Вода за жадните. Дъждовна, речна, околоплодна.

Той не ме забеляза. Отправи се, залитайки, към булевард „Юлевол“, където се опита да си извика такси. Никой не искаше да го качи. Приличаше на една от онези неспокойни души, бродещи по брега на реката, които лодкарят отказва да преведе на отсрещния бряг. Горе-долу знам какво е усещането. Да те тормозят онези, дето преди си ги хранил. Да ти обърнат гръб, когато за пръв път и ти имаш нужда от помощ. Да откриеш, че те заплюват, но ти няма кого да заплюеш. Бавно да осъзнаеш как трябва да постъпиш. Парадоксалното е, разбира се, че все пак един шофьор на такси се смилява над теб, а ти му прерязваш гърлото.

Седма глава Вторник. Уволнение

Хари влезе в магазина, отвори вратата на хладилната витрина за мляко и се наведе напред. Запретна потната ти тениска, затвори очи и усети как студеният полъх разхлади кожата му.

Прогнозата гласеше тропическа нощ и малцината клиенти в магазина купуваха месо за грил, бира и минерална вода.

Хари я позна по цвета на кожата. Спряла с гръб към него до щанда за месо, широкото й дупе идеално изпълваше дънковия плат. Щом се обърна, той видя, че е облечена в тениска с шарки на зебра, тясна колкото и леопардовата. Но после Вибеке Кнютсен промени решението си, остави пакетираните бифтеци, бутна количката към щанда за замразени храни и извади два пакета филе от треска.

Хари си дръпна тениската и затвори вратата. Не му се пиеше мляко. Не му се ядеше нито месо, нито треска. По принцип се нуждаеше от възможно най-малко храна, просто нещо, годно за ядене. Не защото беше гладен, а защото снощи стомахът му се сви на топка. От опит знаеше, че не хапне ли твърда храна, няма да успее да задържи в стомаха си и капка алкохол. В количката му имаше пълнозърнест хляб и плик от „Винмонополе“7 намиращ се на отсрещната страна. Добави половин пиле, стек с шест бири „Ханса“ и отскочи безцелно до щанда за плодове. После отиде на касата, където се озова точно зад Вибеке Кнютсен. Не го беше обмислял, но не се случи и съвсем случайно.

Тя се обърна леко, но не го видя и сбърчи нос, сякаш усети остра миризма. Хари не изключваше подобна възможност. Тя помоли касиерката за две кутии цигари „Принс Майлд“.

— Нали у вас не се пуши?

Изненадана, Вибеке се обърна, погледна го и му се усмихна по три различни начина: първо бегло, машинално; после одобрително и, накрая, след като си плати, любопитно.

— А вие май ще правите купон.

Тя напъха покупките само в един пластмасов плик.

— Нещо такова — измърмори Хари и се усмихна на свой ред.

Тя наклони леко глава. Ивиците на зебрата се раздвижиха.

— Много гости ли очаквате?

— Няколко човека. Всички са без покана.

Касиерката подаде на Хари рестото, но той кимна към кутията за дарения на Армията на спасението.

— Ами тогава ги изгонете — усмивката вече стигна до очите й.

— Е… точно тези гости не мога да ги отпратя така лесно.

Бутилките с „Джим Бийм“ се удариха в стека е шестте бири и весело издрънчаха, когато Хари вдигна торбите.

— Стари приятели по чашка?

Хари я погледна крадешком. Имаше вид на човек, който знае какво говори. Стори му се още по-странно, че тя живее с толкова нормален на вид мъж. Или по-точно: как така едни толкова нормален мъж живее с жена като нея.

— Нямам приятели — отговори той.

— Значи ще ви гостува жена. И тя ли е от напористите?

Хари възнамеряваше да задържи вратата пред нея, но се оказа, че тя се отваря автоматично. Все пак бе пазарувал тук само някакви си стотина пъти. На тротоара застанаха един срещу друг. Хари не знаеше какво да каже. Вероятно по тази причина изтърси:

— Три дами. Случва се да си тръгнат, ако пийна достатъчно.

— А?

Тя заслони очи с ръка и го погледна.

— Нищо. Извинете ме. Просто мисля на глас. Тоест, не мисля… но го правя на глас. Викат му бръщолевене. Та…

Нямаше представа защо тя продължава да стои.

— Цяла събота и неделя тичаха нагоре-надолу по стълбището — съобщи тя.

— Кой?

— Ами полицията.

Хари бавно попиваше информацията, че е изминал цял уикенд, откакто посети апартамента на Камила Луен. Опита се да се огледа във витрината на магазина. Цял уикенд? В какво ли състояние беше външният му вид?

— Не ни информирате за нищо — продължи тя, — а във вестниците пише, че не разполагате със следи. Вярно ли е?

— Не работя по този случай — отвърна Хари.

— Ясно — кимна Вибеке Кнютсен. После по лицето й се изписа усмивка. — И, знаете ли…

— Какво?

— Всъщност това едва ли има значение.

Чак след няколко секунди на Хари да просветна какво иска да каже тя. Избухна в смях, който премина в задушлива кашлица.

— Странно как не съм ви виждал досега в този магазин — подхвърли той, след като успя да си поеме дъх.

— Кой знае, нищо чудно скоро пак да се засечем — вдигна рамене Вибеке.

Подари му ослепителна усмивка и тръгна. Пластмасовите торби и дупето и се поклащаха наляво-надясно.

Ти, аз и животно в Африка.

Хари го изрече наум толкова високо, че за миг се изплаши да не го е казал и на глас.

На стълбите пред външната врата на жилищната сграда, където живееше Хари, седеше мъж с наметнато на раменете яке и ръка, притисната към корема. По ризата му имаше петна от пот на гърдите и под мишниците. Виждайки Хари, той се изправи.

Хари си пое дъх и се приготви за битка. Мъжът беше Бярне Мьолер.

— Боже мой, Хари.

— Боже мой и на теб, шефе.

— Знаеш ли на какво си заприличал?

Хари извади ключовете си.

— На лошо обучен полицай?

— Получи нареждане през уикенда да помагаш в разследването на убийството, а никой не те е мяркал. Днес пък дори не се явяваш на работа.

— Успах се, шефе. Хич не е толкова далеч от истината, колкото си мислиш.

— Сигурно ще кажеш, че си се успивал и през онези седмици, когато идваше на работа чак в петък?

— Е… облачната покривка се вдигна след първата седмица. Затова се обадих в службата. А ми съобщиха, че някой ме е добавил към списъка с отпускарите. Ти си бил, предполагам.

Хари влезе във входа с тежки стъпки, а Мьолер ситнеше по петите му.

— Видях се принуден да го сторя — изстена той и притисна ръка към корема си. — Четири седмици, Хари!

— Е… една наносекунда във всел…

— И нито дума къде си бил!

Хари се затрудни, докато пъхаше ключа.

— Ей сега ще стане, шефе.

— Какво?

— Ще ти обясня къде бях. Тук.

Хари бутна вратата на апартамента. Лъхна ги сладникаво кисела миризма на престоял боклук, бира и угарки от цигари.

— Щеше ли да се чувстваш по-добре, ако знаеше, че съм бил тук?

Хари влезе, а Мьолер колебливо го последва.

— Няма нужда да се събуваш, шефе — долетя гласът на Хари от кухнята.

Мьолер отчаяно вдигна очи към небето и започна да обикаля хола, внимавайки да не настъпи някое празно шише, чинийка с фасове или грамофонна плоча.

— Да не ми казваш, че в продължение на четири седмици си стоял тук и си се наливал?

— Не непрекъснато, шефе. С дълги почивки. Нали съм в отпуск? Миналата седмица не можах да пийна и глътка.

— Идвам с лоши вести, Хари — извика Мьолер, откачи куките на прозорците и трескаво бутна подпрозоречната греда. На третия удар прозорецът поддаде. Изохка, разхлаби си колана и разкопча най-горното копче на панталона си. Когато се обърна, Хари стоеше на вратата на хола с отворена бутилка уиски.

— Колко лошо да очаквам? — попита Хари, като видя хлабавия колан на шефа си. — Ще ме биеш или ще ме изнасилваш?

— Лениво храносмилане — обясни му Мьолер.

— Мм — кимна Хари и подуши гърлото на бутилката. — Странен израз: лениво храносмилане. Самият аз имам проблеми със стомаха, затова прочетох разни неща. Храносмилането отнема някъде между дванадесет и двадесет и четири часа. При всички хора. Независимо от човека. Твоите черва не са по-бавни, а просто причиняват по-силна болка.

— Харрри…

— Една чашка, шефе? Освен ако не го пиеш чисто.

— Дойдох да ти кажа, че всичко свърши.

— Ще дадеш ли тон?

— Престани!

Мьолер удари по масата с такава сила, че празните бутилки подскочиха. После пак се отпусна на зеления фатерщул. Прокара ръка по лицето си.

— Вече прекалено много пъти рискувах кожата си, за да отърва твоята, Хари. В живота ми има хора, които са ми много по-близки от теб, и които издържам. Аз бях дотук, Хари. Не мога да ти помагам повече.

— Аха.

Хари се просна на дивана и си наля в едната чаша.

— Никой не те е молил за помощ, шефе, но благодаря все пак. За всичко, което си правил за мен. Наздраве.

Мьолер си пое дълбоко въздух и затвори очи.

— Знаеш ли, Хари… Понякога си най-арогантният, себичен и глупав боклук на света.

Хари вдигна рамене и пресуши чашата на един дъх.

— Подготвил съм заповедта за уволнението ти — съобщи Мьолер.

Хари пак напълни празната си чаша.

— Чака те върху бюрото на началника на криминалната полиция. Остава само той да я подпише. Наясно си какво означава това, нали?

Хари кимна.

— Сигурен ли си, че няма да сръбнеш една глътчица, преди да тръгнеш, шефе?

Мьолер се изправи. На вратата на хола се обърна.

— Нямаш представа колко ме боли да те гледам такъв, Хари. Ракел и тази работа бяха целия ти живот. Първо профука Ракел. А сега и професията си.

Проиграх и двете точно преди четири седмици. Мисълта на Хари прозвуча гръмко в главата му.

— Наистина ме боли, Хари.

Вратата се хлопна зад Мьолер.

След четиридесет и пет минути Хари спеше на стола. Имаше гости. Не постоянните три жени, а началникът на криминалната полиция.

Преди четири седмици и три дена. Самият шеф на криминалната полиция го помили срещата да се състои в „Боксер“, бар за блаженожадните на един хвърлей от Главното полицейско управление и на няколко пиянски крачки от канавката. Бяха само той, Хари и Рой Квинсвик. Шефът обясни на Хари, че докато не вземат решение, най-добре било всичко да се случва възможно най-неофициално, за да може по всяко време да се оттегли.

Началникът не спомена нищо за възможността на Хари да бие отбой.

Когато Хари пристигна в „Боксер“ с петнадесетминутно закъснение, началникът седеше на маса в дъното на заведението с халба бира пред себе си. Хари усети как го изучава с поглед, когато седна; почувства върху себе си сините очи, които светеха от дълбоките очни кухини от двете страни на прав величествен нос. Имаше побеляла, гъста коса, изправен гръб. Беше гладко избръснат и елегантен за възрастта си. Началникът на криминалната полиция общо взето изглеждаше като онези шестдесетгодишни мъже, за които човек трудно си представя, че някога са имали младежки вид, или някой ден ще изглеждат достолепно стари. В Отдела за борба с насилието го наричаха Президента, защото кабинетът му беше овален, но и по друга причина: винаги — а особено при публични случаи — говореше от името на всички. Но този беше „възможно най-неофициален“. Възтънките устни на шефа се разтвориха:

— Сам си.

Хари поръча на сервитьора минерална вода, вдигна менюто от масата, прегледа корицата и подхвърли небрежно, все едно информацията беше излишна:

— Той промени решението си.

— Свидетелят ти се е отказал?

— Да.

Началникът бавно отпи от бирата.

— В продължение на пет месеца беше съгласен — обясни Хари. — Последно го заяви онзи ден. Дали пачата от свински крачета е вкусна?

— Какво каза?

— Уговорихме се днес да го взема след срещата във Филаделфия. Когато отидох, ми съобщи какво решил: отказва се. Стигнал до извода, че човекът, когото видял в колата заедно със Свере Улсен, все пак не е Том Валер.

Началникът погледна Хари. После с движение, което, както Хари разбра, обобщаваше мнението му за срещата, той подръпна ръкава на палтото си и погледна часовника.

— В такъв случай не ни остава друго, освен да предположим, че свидетелят ти е видял друг човек, а не Том Валер. Или какво ще кажеш, Хуле?

Хари преглътна. И пак. Бе забил поглед в менюто.

— Пача. Това си избрах.

— Добре тогава. Аз тръгвам, но го пиши на моя сметка.

Хари се изсмя горчиво.

— Много мило от твоя страна, шефе. Но ако съм честен, имам лошото предчувствие, че накрая все пак аз ще си платя за всичко съвсем сам.

Началникът се навъси и подхвана с глас, треперещ от раздразнение:

— Нека тогава и аз да бъда откровен, Хуле. Обществена тайна е, че ти и старши инспектор Валер не можете да се гледате. Откакто ти изложи необоснованите си обвинения, в мен се породи съмнение, че си позволил личната ти антипатия да повлияе на трезвата ти преценка. По мое мнение това подозрение току-що получи своето потвърждение.

Началникът бутна настрани наполовина пълната халба, стана и закопча палтото си.

— Затова ми позволи да бъда кратък, но и, надявам се, ясен, Хуле. Убийството на Елен Йелтен е разкрито и с това случаят е приключен. Нито ти, нито някой друг успя да приведе качествено нови доказателства, които да дадат повод за ново разследване. Ако отново дори припариш до случая, ще го сметна за нарушение на мое нареждане и заповедта за уволнението ти, подписана от мен, незабавно ще бъде изпратена на Личен състав. Не го правя, защото си затварям очите пред корумпирани полицаи, а защото съм натоварен с отговорността да поддържам професионалния морал на прилично ниво. А това изключва толерирането на полицаи, които викат „вълк“ с повод и без повод. Разбера ли, че по някакъв начин се опитваш да продължиш с обвиненията срещу Валер, ще бъдеш незабавно отстранен, а Службата за разследване на полицаи ще се заеме със случая.

— Кой случай? — тихо попита Хари. — Валер срещу Йелтен?

— Хуле срещу Валер.

Началникът на криминалната полиция си тръгна. Хари остана втренчен в пълната до половина халба. Дори да се подчини на шефа си, това нямаше да промени нищо. И без друго с него беше свършено. Провали се, а сега се превърна и в заплаха за своите хора. Параноичен предател, бомба със закъснител, от която щяха да се отърват при първата удала им се възможност. От Хари зависеше кога ще им я предостави.

Сервитьорът дойде с бутилката минерална вода и попита Хари желае ли нещо за ядене или за пиене. Хари навлажни устни, докато мислите му се блъскаха една в друга. Достатъчно бе само да им даде повод; други хора щяха да се погрижат за останалото.

Бутна настрана бутилката с минерална вода и отговори на сервитьора.

Това се случи преди четири седмици и три дена. Тогава започна всичко. И приключи.