Пентаграма

Тридесет и втора глава Неделя. Лястовиците

Ракел стоеше в спалнята пред огледалото. Прозорецът беше отворен, за да се ослушва за автомобил или стъпки по чакъла, изкачващи се към къщата. Погледна снимката на баща си върху тоалетката пред огледалото. Винаги се изненадваше колко млад и невинен изглежда той на тази снимка.

Закрепи косата си със семпла шнола, както правеше обикновено. Дали да промени прическата? Надяваше се да не изглежда натруфено в червената муселинена рокля, наследена от майка й, особено след като шивачка я нагоди към фигурата й. През детството баща й често разказваше как за първи път видял майка й в тази рокля. На Ракел никога не й омръзваше да го слуша. Звучеше като приказка.

Ракел откопча шнолата и тръсна глава, та кестенявата коса да падне над лицето й. Чу се звънецът на вратата. Долови бързите стъпки на Олег в коридора. Чу нетърпеливия му глас и тихия смях на Хари. После хвърли последен поглед в огледалото. Усети как сърцето й заби малко по-бързо. Излезе от стаята.

— Мамо, Хари дой…

Викът на Олег секна, щом Ракел се появи на стълбищната площадка. Тя предпазливо постави крак върху първото стъпало — високите токчета изведнъж й се сториха нестабилни и несигурни. Но после лесно намери баланса и вдигна очи. Отдолу Олег я гледаше смаян, а Хари стоеше до него. Зениците му сияеха и сякаш усети как топлината им гори по бузите й. В ръката си стискаше букет от рози.

— Прекрасна си, мамо — прошепна Олег.

Ракел затвори очи. И двата прозореца на колата бяха спуснати, а вятърът милваше косите и кожата й, докато Хари внимателно вземаше завоите на слизане към центъра. В автомобила се носеше лек мирис на почистващ препарат. Ракел свали сенника, за да провери дали червилото й не се е размазало, и забеляза, че дори огледалцето там е излъскано.

Усмихна се при спомена за първата им среща. Тогава Хари й предложи да я закара до службата й, а тя му помогна да бутат колата, за да запали.

Не беше за вярване наистина, че той все още кара същата скапана кола.

Погледна го с крайчеца на окото си: познатият категорично оформен нос, нежните, чувствени устни в контраст с останалите мъжествени, сурови черти на лицето му. И очите. Едва ли можеше да се нарече красавец. Не и в класическия смисъл на думата. Но беше — как се казва? — характерен. Да, точно така: характерен. Заради очите. Не, не заради тях. Заради погледа.

Той се извърна, все едно чу мислите й.

Усмихна се. Ето я — детската мекота в погледа му, придаваща му вид на засмяно момче. В очите му имаше нещо неподправено. Непокварена искреност. Честност. Независимост. Поглед на мъж, комуто можеш да разчиташ. Или ти се иска да му се довериш.

Ракел се усмихна на свой ред.

— За какво мислиш? — попита той и отново отмести очи към пътя.

— За разни неща.

През последните няколко седмици имаше достатъчно време да помисли и да осъзнае, че Хари никога не й е давал празни обещания. Не се е заричал да не се поддава отново на алкохола и да постави работата си на заден план. Не й е предлагал безпроблемна връзка. Тя си беше дала такива обещания. Вече виждаше нещата по-ясно.

Улав Хуле и Сьос чакаха на портата, когато Хари, Ракел и Олег пристигнаха пред къщата в квартал Опсал. Хари често разказваше на Ракел за детството си и на нея понякога й се струваше, че самата тя е израснала там.

— Здрасти, Олег — поздрави Сьос с вид на възрастна, на кака. — Омесихме тесто за кифлички.

— Така ли? — Олег избута нетърпеливо седалката на Ракел, за да излезе от колата.

На път към центъра Ракел се облегна на седалката и му направи комплимент за външния му вид, но го предупреди да не си мисли разни неща. Той отбеляза колко красива е тя и призна, че от негова страна е свободна да си въобразява каквото си иска. Стигнаха до най-стръмната част на възвишението Екеберг. Градът лежеше в нозете им, а из въздуха се стрелкаха черни V-образни птици.

— Лястовици — разпозна ги Хари.

— Летят ниско — забеляза тя. — Това не е ли предвестник на дъжд?

— Така е, според прогнозата днес ще вали.

— О, ще бъде чудесно. Нима причината да летят ниско е, че искат да предупредят за дъжда?

— Не. Вършат по-полезна работа. Прочистват въздуха от вредители.

— Но защо са се разбързали така? Изглеждат обзети от истерия.

— Защото нямат много време. Сега насекомите са излезли, но след залез слънце ловът приключва.

— Искаш да кажеш: вече е приключил.

Тя се обърна към него. Беше вперил блуждаещ поглед пред себе си.

— Хари?

— Права си — отвърна той. — Малко се отнесох.

Публиката за премиерата се събираше на площада пред Националния театър, където в момента имаше сянка. Знаменитости разговаряха с други знаменитости, а въодушевени журналисти коментираха предстоящото представление пред бръмчащи камери. Като изключим слуховете за нечия лятна свалка, темите за разговор се въртяха около една и съща новина: вчерашното арестуване на убиеца-велокуриер.

Ръката на Хари леко подпираше талията на Ракел, докато вървяха към входа. Тя усещаше топлината на пръстите му през тънкия плат. Неочаквано пред тях се изпречи лице.

— Рогер Йендем от „Афтенпостен“. Извинете, но провеждаме анкета относно мнението на хората за залавянето на мъжа, отвлякъл актрисата, на която всъщност беше поверена главната роля в днешния спектакъл.

Двамата се спряха и Ракел усети как ръката му рязко се отдръпна от талията й.

Усмивката на журналиста не слезе от лицето му, но погледът му издаваше неувереност:

— С теб сме се запознавали, Хуле. Работя като криминален журналист. Разговаряли сме няколко пъти, когато се прибра след случая в Сидни. Веднъж ми сподели, че съм единственият цитирал те коректно журналист. Сега сети ли се?

Хари погледна замислено Рогер Йендем и кимна.

— Мм. Приключи ли с криминалната журналистика?

— Не, не! — отривисто поклати глава Йендем. — Просто замествам колеги в отпуск. Ще чуя ли коментар от полицай Хари Хуле?

— Не.

— Така ли? Моля те само за няколко думи.

— Исках да кажа: не, не съм полицай — уточни Хари.

Журналистът го погледна изненадано.

— Но нали те видях…

Хари бързо се огледа и се наведе напред.

— Имаш ли визитка?

— Да…

Йендем му подаде бяла картичка със синия готически шрифт на „Афтенпостен“. Хари я прибра в задния си джоб.

— В единадесет приключва събирането на материали за броя.

— Ще видим — отвърна Хари.

Ракел и Хари се качиха по стълбите под погледа на изумения Рогер Йендем, а топлите пръсти на полицая вече се бяха върнали на предишното място.

Застаналият на входа мъж с голяма брада и насълзени очи им се усмихна. Ракел го позна от снимките във вестниците. Вили Барли.

— Толкова се радвам да ви видя заедно — изломоти той с разтворени обятия. Хари се поколеба, но Вили го сграбчи в прегръдката си.

— Ти сигурно си Ракел.

Вили Барли й намигна над рамото на Хари, докато стискаше едрия полицай като дете, намерило изгубена плюшена играчка.

— Какво беше това? — попита Ракел, когато седнаха на местата си в средата на четвъртия ред.

— Мъжка привързаност — обясни Хари. — Той е човек на изкуството.

— Нямах предвид това, а думите, че не си полицай.

— Вчера беше последният ми работен ден в полицията.

Тя го погледна:

— Защо не ми каза?

— Казах ти. Онзи път в градината.

— И какво ще правиш сега?

— Нещо друго.

— Какво?

— Нещо съвсем различно. Получих предложение от мой приятел и го приех. Дано вече да имам повече свободно време. След представлението ще ти разкажа по-подробно.

Вдигнаха завесата.

При падането й отекнаха бурни аплодисменти и продължиха десет минути, без да стихват.

Актьорите притичваха на сцената по един или на групички, докато заучените комбинации се изчерпаха и изпълнителите просто застанаха пред публиката, за да получат овациите й. Виковете „браво“ се раздаваха все път, когато Тоя Харанг пристъпваше крачка напред, за да се поклони. Накрая всички, дали своя принос към постановката, излязоха на сцената; Вили Барли прегърна Тоя Харанг и сълзите се стичаха по лицата не само на актьорите, но и на зрителите.

Дори Ракел извади носната си кърпичка, докато стискаше ръката на Хари.

— Много сте странни — обади се Олег от задната седалка. — Нещо лошо ли се е случило?

Ракел и Хари поклатиха едновременно глава.

— Пак ли станахте приятели, а?

— Никога не сме били врагове, Олег — усмихна се Ракел.

— Хари?

— Кажи, шефе — Хари го погледна в огледалото.

— Това значи ли, че скоро пак ще отидем на кино? На филм за момчета?

— Мисля, че да. Стига да дават някой хубав филм за момчета.

— Така ли? — учуди се Ракел. — А аз какво ще правя през това време?

— Ще отидеш при Улав и Сьос — бързо я посъветва Олег. — Много е готино, мамо. Улав ме научи да играя шах.

Хари сви към площадката пред къщата и спря, но остави двигателя включен. Ракел даде ключовете на Олег и го пусна да излезе. Погледаха го как тича по чакъла.

— Боже мой, колко е пораснал — отбеляза Хари.

Ракел облегна глава на рамото му.

— Ще влезеш ли?

— Друг път. Остана за последно да свърша нещо в службата.

Тя го погали по бузата.

— Ела по-късно. Ако искаш.

— Мм. Обмислила ли си го, Ракел?

Тя въздъхна, затвори очи и се сгуши във врата му.

— И да, и не. Чувството е все едно скачам от къща, обвита в пламъци. По-добре да падна, отколкото да изгоря.

— Или поне докато стигнеш земята.

— Стигнах до извода, че между падането и живота има много общи неща. Например, и двете са временни състояния.

Поседяха мълчаливо, загледани един в друг докато слушаха неравномерното бръмчене на двигателя. После Хари подпря брадичката на Ракел с пръст и я целуна. Тя усети краката си да се подкосяват, изгуби равновесие и самообладание; можеше да се вкопчи в един-единствен човек, а той я караше едновременно да гори и да пада.

Загуби представа колко време са се целували. В един момент той внимателно се отдръпна от нея.

— Ще оставя вратата отключена — прошепна тя.

Трябваше да се досети колко е глупаво.

И колко е опасно.

Но Ракел прекара седмици наред в душевни терзания. Омръзна й да мисли.

Тридесет и трета глава Нощта срещу понеделник. Благословията на Йосиф

На паркинга пред ареста почти не се виждаха коли, да не говорим за хора.

Хари завъртя ключа и двигателят изгасна с предсмъртен хрип.

Погледна часовника: 23:10. Имаше на разположение петдесет минути.

Крачките му отекнаха между стените, построени от „Теле-Торп-Осен“.

Пое си дълбоко въздух, преди да влезе.

Зад гишетата нямаше никого. Цареше пълна тишина. Зърна как нещо се раздвижи отляво. В стаята на охраната се завъртя стол. Хари видя полуобърнато към него лице с белег с цвят на черен дроб, който се спускаше подобно на сълза от окото, безизразно втренчено в Хари. После столът се завъртя обратно и му обърна гръб.

Грот. Беше сам. Странна работа. Или пък не.

Зад гишето Хари намери ключа за килия номер девет в предварителния арест и тръгна към затворническите помещения. От стаята на надзирателите в ареста се раздадоха гласове, но номер девет за късмет беше така разположена, че не се налагаше да минава край тях.

Хари мушна ключа в бравата и го завъртя. Изчака секунда, чу как вътре някой се раздвижи. После отривисто отвори вратата.

Вперилият поглед в него мъж, легнал на нара, не приличаше на убиец. Хари беше наясно какво нищожно значение има това. Едни изглеждаха като престъпници, други — не.

Този тип беше красавец: изчистени черти, гъста, късо подстригана тъмна коса, сини очи, вероятно някога копие на тези на майка му, но с годините придобили собствен характер. Хари наближаваше четиридесетте, а Свен Сивертшен беше прехвърлил петдесет. Хари предполагаше, че повечето хора биха определили Свен като по-младия.

По някаква причина Сивертшен носеше затворнически дрехи — червени панталони и яке.

— Добър вечер, Сивертшен. Аз съм старши инспектор Хуле. Стани и се обърни с гръб към мен, ако обичаш.

Сивертшен повдигна вежда. Хари размаха белезниците.

— Такива са правилата.

Сивертшен се изправи безмълвно, а Хари щракна белезниците и го бутна да седна на нара.

В килията нямаше стол, нито каквито и да било други подвижни предмети, годни да се използват с цел нараняване на себе си или на другиго. В това помещение правовата държава разполагаше с монопол върху налагането на наказания. Хари се облегна на стената и измъкна от джоба си смачкан пакет цигари.

— Ще задействаш противопожарната инсталация — подсети го Сивертшен. — Тези уреди са много чувствителни.

Гласът му звучеше изненадващо високо.

— Вярно, нали и преди си лежал в затвора.

Хари запали цигарата, повдигна се на пръсти, свали капака на датчика и извади батерията.

— А какво гласят правилата за това? — кисело попита Свен Сивертшен.

— Нямам спомен. Цигара?

— А това какво е? Правиш се на доброто ченге ли?

— Не — усмихна се Хари. — Разполагаме с толкова доказателства срещу теб, че няма причина да разиграваме театър, Сивертшен. Не се налага да изясняваме подробностите, не се налага да търсим трупа на Лисбет Барли, нито да ти изтръгваме самопризнание. Чисто и просто нямаме нужда от помощта ти, Сивертшен.

— Тогава защо си тук?

— От любопитство. Понеже се занимаваме с лов на риба из морските глъбини, ми се иска да разбера що за същество се е хванало този път на въдицата.

Сивертшен се изсмя.

— Оригинална метафора, но ще се разочароваш, старши инспектор Хуле. Може и да ти прилича на едра риба, но се боя, че е само ботуш с кончове.

— Говори по-тихо, ако обичаш.

— Да не те е страх, че някой ще ни чуе?

— Просто прави каквото ти казвам. Виждаш ми се доста спокоен за човек, заловен за четири убийства.

— Невинен съм.

— Мм. Нека те въведа накратко в ситуацията, Сивертшен. В куфара ти открихме червен диамант — стока, която не се произвежда на конвейер и е намерена у всички жертви. Плюс пистолет „Чешка збройовка“ — сравнително рядко срещано оръжие в Норвегия, с каквото обаче е извършено убийството на Барбара Свенсен. Твърдиш, че си бил в Прага в дните преди убийствата, но ние поискахме потвърждение от самолетните компании. По тяхна информация си идвал в Осло на кратки посещения и на петте въпросни дати, включително и вчера. Как стои въпросът с алибито ти около пет часа в посочените дни, Сивертшен?

Свен не отговори.

— Така си и мислех. Хич не ми се прави на невинен, Сивертшен.

— Все ми е едно какво мислиш, Хуле. Нещо друго?

Хари приклекна, все още с гръб към стената.

— Да. Познаваш ли Том Валер?

— Кого? — побърза да попита Сивертшен.

Реагира твърде бързо. Хари обаче не бързаше, издуха дима към тавана. Ако съдеше по израза му, Сивертшен изпитваше неописуемо отегчение. Хари имаше опит с убийци с твърда черупка, под която се крие психика с устойчивостта на желе. Но и с дебелокожи типове — корави до мозъка на костите. Питаше се от кои ли е този.

— Няма нужда да се преструваш, че не помниш името на полицая, който те арестува и те разпита, Сивертшен. Въпросът ми е дали го познаваш отпреди.

Хари долови леко колебание в погледа му.

— Имаш присъда за контрабанда. Оръжието, намерено в куфара ти, както и другите пистолети, имат няколко специфични следи, оставени от машината за изличаване на серийните номера. През последните години в града откриваме все повече нерегистрирани оръжия с такива следи. Предполагаме, че зад тях стои контрабандна групировка.

— Интересно.

— Внасял ли си нелегално оръжие по поръчка на Валер, Сивертшен?

— Боже мой, и с това ли се занимавате?

На Сивертшен дори не му мигна окото. Но в гъстата коса над челото му се оформяше капчица пот.

— Горещо ли ти е, Сивертшен?

— Добре ми е.

— Мм.

Хари се изправи, отиде до умивалника и с гръб към Сивертшен взе пластмасова чашка от поставката и пусна кранчето толкова силно, че водата зашумя.

— Знаеш ли, Сивертшен… Изобщо не ми беше минавало през ума, преди моя колежка да ми разкаже как те е арестувал Валер. Тогава се сетих как реагира Валер, когато му казах, че Беате Льон е открила кой си. По принцип Валер е хладнокръвен дявол, но тогава целият пребледня и за известно време сякаш се усещаше с вързани ръце. В онзи момент си помислих: сигурно го е яд, задето са ни изиграли и има опасност да ни тръснат още едно убийство. Но когато Льон ми разказа за двата пистолета на Валер и как е извикал да не насочваш оръжие срещу полицай, започна да ми просветва. Разтреперил се е не заради опасенията си от ново убийство, а защото споменах името ти. Разбрал е за кого става дума. Та ти си един от куриерите му. Валер, естествено, е наясно, че ако срещу теб повдигнат обвинение за убийство, всичко ще излезе наяве: какви оръжия си използвал, причината за честите ти пътувалия до Осло, контактите ти там. Може дори някой съдия да се замисли за по-лека присъда, ако пожелаеш да сътрудничиш. Точно затова е възнамерявал да те застреля.

— Да ме…

Хари напълни чашката с вода, обърна се и се приближи до Свен Сивертшен. Остави я на пода и отключи белезниците. Сивертшен си разтърка китките.

— Изпий я — подкани го Хари. — После ще ти дам да изпушиш цигара, преди пак да те закопчея.

Свен се поколеба. Хари погледна часовника. Все още разполагаше с половин час.

— Хайде, де, Сивертшен.

Свен взе чашката, отметна назад глава и я пресуши, без да изпуска Хари от очи.

Полицаят пъхна цигара между устните си, запали я и я подаде на Сивертшен.

— Не ми вярваш, нали? — попита Хари. — На обратното мнение си: Валер ще те измъкне от тази — как да я нарека? — неприятна ситуация. Ще поеме този риск заради теб като награда за дългите години предана служба на портфейла му. В най-лошия случай, въобразяваш си ти, ще го изнудя да ми помогне с всичко, което знам.

Хари бавно поклати глава.

— Мислех те за интелигентен мъж, Сивертшен. Заложените от теб ребуси, режисурата ти на събитията, при която ти винаги беше на крачка пред нас. Всичко това изгради у мен представата за човек, който знае точно какво ще си помислим и как ще постъпим. А ти дори не можеш да проумееш как действа акула като Том Валер.

— Прав си — кимна Сивертшен и издуха дима към тавана с премрежени очи. — Не ти вярвам.

Сивертшен изтръска пепелта от цигарата. Тя се разпиля над празната чашка в ръцете му.

Хари се питаше дали е видял пробойна, но се сети как неведнъж се беше заблуждавал.

— Чу ли прогнозата? Ще се застуди — осведоми го Хари.

— Не гледам норвежките новини — криво се усмихна Сивертшен. Мъжът сигурно се мислеше за победител.

— Ще вали дъжд — продължи Хари. — Как ти се стори впрочем водата?

— Като вода.

— Значи рекламата за „Благословията на Йосиф“ не лъже.

— Какво на Йосиф?

— Благословията. Blessing. Няма мирис и вкус. Изглежда си чувал за този продукт. Вероятно дори ти си го внесъл по поръчка на Валер? Чечня, Прага, Осло? — криво се усмихна Хари. — Каква ирония на съдбата.

— За какво говориш?

Хари подхвърли нещо към арестанта, той го улови и започна да го разглежда. Приличаше на ларва. Бяла капсула.

— Празна е… — той хвърли към Хари въпросителен поглед.

— Да ти е сладко.

— Какво?

— Поздрав от общия ни началник Том Валер.

Хари издуха дима през носа си, без да изпуска Сивертшен от очи. Забеляза неволното потрепване на челото, повдигащата се адамова ябълка, нервното почесване по брадичката.

— В качеството си на заподозрян за четири убийства е редно да си под денонощна засилена охрана, Сивертшен. Замислял ли си се по този въпрос? А ти си стоиш в обикновена арестантска килия, където всеки човек с полицейски бадж може свободно да влиза и да излиза. Като следовател имам правото да те изведа от килията, да кажа на надзирателите, че те водя на разпит, да се разпиша с няколко драскулки и да ти връча самолетен билет за Прага. Или — както в този случай — за ада. Кой според теб е наредил така нещата, Сивертшен? Как се чувстваш впрочем?

Сивертшен преглътна. Пукнатина. И то огромна.

— Защо ми казваш всичко това? — прошепна той.

Хари вдигна рамене.

— Валер съобщава на подчинените си само част от информацията, а, както вече се досещаш, аз съм любопитен по природа. Ти не искаш ли да видиш цялата картина, Сивертшен? Или си от онези, дето очакват да прозрат истината чак когато умрат? Е, на мен лично не ми се чака толкова дълго…

Сивертшен пребледня като платно.

— Още една цигара? — предложи Хари. — Или вече ти прилоша?

Като по зададена команда Сивертшен отвори уста, отметна назад глава и на пода плисна жълтото съдържание на стомаха му. След като повърна, с мъка успя да си поеме дъх.

Хари недоволно погледна опръскания си панталон, отиде до умивалника, откъсна парче тоалетна хартия от ролката, почисти дрехата си, даде хартия и на Сивертшен да си избърше устата. Арестантът отпусна напред глава и зарови лице в ръцете си. Когато най-сетне започна разказа си, гласът му беше задавен:

— Когато влязох в коридора… се стъписах, но разбрах, че той разиграва етюд. Намигна ми, извърна се настрана и разбрах за кого са предназначени виковете: за останалите в къщата. Изминаха няколко секунди, преди да схвана замисъла. Или поне тогава си представях идеята му така: той иска да създаде впечатлението, че съм въоръжен, за да има обяснение защо ме е пуснал да избягам. Имаше два пистолета. Вторият вероятно беше за мен, за да държа оръжие, ако някой ни види. Стоях в очакване да ми хвърли пистолета, когато онази жена се появи и осуети целия план.

Хари отново опря гръб о стената.

— Тоест признаваш, че си знаел за опитите на полицията да те залови във връзка с убийствата, извършени от мнимия велокуриер?

Сивертшен поклати отрицателно глава.

— Не, не съм убиец. Мислех, че искат да ме арестуват за контрабанда. И заради диамантите. А и нали Валер отговаряше за тези неща и по тази причина всичко вървеше по мед и масло. И точно затова той се опита да ми помогне да избягам. Ще…

На пода се изля още стомашно съдържание, този път по-зеленикаво на цвят.

Хари му подаде още хартия.

Сивертшен се разрида.

— Колко време ми остава?

— Зависи — отвърна Хари.

— От какво?

Хари стъпка цигарата с крак, мушна ръка в джоба си и изигра най-силния си коз:

— Виждаш ли я?

Между палец и показалеца си държеше бяла таблетка. Сивертшен кимна.

— Ако я глътнеш до десет минути, след като си изпил „Благословията на Йосиф“, ще имаш добри шансове за оцеляване. Взех я от мой приятел фармацевт. Сигурно се питаш защо. Защото исках с теб да сключим сделка. Ти да свидетелстваш срещу Том Валер, да разкажеш как е замесен в контрабандата на оръжие.

— Да, да. Само ми дай хапчето.

— Дали обаче мога да ти се доверя, Сивертшен?

— Да, кълна ти се.

— Нужен ми е добре обмислен отговор. Как да съм сигурен, че няма да минеш на негова страна веднага щом изчезна от очите ти?

— Какво?

Хари прибра хапчето в джоба си.

— Времето тече. Защо да ти вярвам, Сивертшен? Убеди ме.

— Сега ли?

— „Благословията“ блокира дишането. Изключително болезнено преживяване според очевидци.

Сивертшен премига два пъти, преди да заговори:

— Можеш да ми имаш доверие, защото това е логично. Ако не умра тази вечер, Том Валер ще разбере, че съм разобличил плановете му да ме убие. После няма връщане назад. Трябва да ме пипне, преди да го пипна аз. Просто нямам избор.

— Дотук добре, Сивертшен. Продължавай.

— Тук вътре нямам никакви изгледи да оцелея. До утре сутринта ще съм мъртъв. Единственият ми шанс е да издам Валер и да го тикнат зад решетките възможно най-бързо. А единственият, който е в състояние да ми помогне си… ти.

— Току-що удари джакпота — отбеляза Хари и се изправи. — Ръцете на гърба, ако обичаш.

— Ама…

— Прави каквото ти казвам. Махаме се оттук.

— А хапчето…

— … се нарича „Флунипам“ и помага единствено срещу безсъние.

Свен се втренчи в Хари с невярващи очи.

— Ах, ти…

Хари очакваше атаката, отстъпи встрани и го удари с всичка сила ниско в корема. От устата на Сивертшен се изтръгна стон — сякаш отпушиха надуваема плажна топка. Политна към пода, но Хари го задържа и му надяна белезниците.

— На твое място не бих се безпокоил, Сивертшен. Още снощи изсипах в мивката съдържанието на ампулата на Валер. Ако водата ти се е сторила с необичаен привкус, оплачи се на Водоснабдяване Осло.

— Но… аз…

И двамата погледнаха покрития с повръщано под.

— Нервен стомах — обясни Хари. — Спокойно, ще си остане между нас.

Облегалката на стола в стаята на надзирателите бавно се завъртя. Появи се полуотворено око, което реагира на видяното: отпуснатата кожа над очната ябълка се повдигна и окото се облещи. Разплакания Грот успя изненадващо бързо да надигне затлъстялото си тяло от стола.

— Какво става тук? — сопна се той.

— Водя арестанта от девета килия на разпит — обясни Хари. — Къде да се разпиша?

— Какъв разпит? Нищо не са ми казали.

Разплакания застана зад гишето със скръстени ръце и широко разкрачени крака.

— Доколкото ми е известно, никога не сме ви предупреждавали за разпитите, Грот — отвърна Хари.

Погледът на Разплакания заснова между Хари и Сивертшен.

— Не се притеснявай — успокои го Хари. — Дребни промени в плана. Арестантът не пожела да си изпие лекарствата. Ще измислим нещо друго.

— Нямам представа какви ги дрънкаш.

— И ако не желаеш да те занимавам повече, предлагам да извадиш тетрадката с подписите, и то веднага, Грот. Нямаме време за губене.

Надзирателят прикова в тях вечно разплаканото си око и присви другото.

Хари се стараеше да диша равномерно и се надяваше бясно биещото му сърце да не се вижда през дрехите. Имаше опасност целият му план да рухне още сега като кула от карти за игра. Хубаво сравнение: проклета кула от карти без нито едно асо. Разчиташе само миниатюрният мозък на Грот да потвърди очакванията му, основани донякъде на постулата на Ауне: способността на хората да разсъждават, щом личното им благо е заложено на карта, е право пропорционална на интелигентността.

Разплакания изсумтя.

Хари се надяваше тази реакция да показва, че Грот е схванал идеята му: като надзирател не рискува нищо, щом Хари действа съобразно наредбата. И по-късно ще може да разкаже на следствието всичко по начина, по който се е случило, вместо да го уличат в лъжа, ако отрече някой да е припарвал до девета килия в часа на мистериозното убийство. Дано Грот схване подписа на Хари като гаранция срещу неприятности, като добра новина. Няма нужда да се обажда на Валер. Нали Том му каза, че този идиот вече е на тяхна страна.

Разплакания се изкашля.

Хари надраска името си на пунктираната линия.

— Марш навън — изкомандва той и избута Сивертшен пред себе си.

Нощният въздух на паркинга пред ареста му подейства като изпита студена бира.

Тридесет и четвърта глава Нощта срещу понеделник. Ултиматум

Ракел се събуди.

Долу се чу как някой отвори вратата.

Тя се обърна на другата страна в леглото и погледна часовника. Един без четвърт.

Протегна се и се заослушва. Усети как блажената сънливост бавно отстъпва място на радостно нетърпение. Ще се престори на заспала, когато го чуе да се мушка в завивките до нея. Знае колко детинско е, но закачката й харесва. Ще си лежи неподвижно. А щом се обърне насън и ръката й уж случайно се озове върху корема му, ще чуе как той започва да диша по-бързо и по-дълбоко. Ще си лежат така, без да мърдат, докато един от тях се издаде. Състезанието ще изгуби той.

Може би.

Тя затвори очи.

Не след дълго отново ги отвори. В душата й се прокрадна тревога.

Стана от леглото, отвори вратата на спалнята и се ослуша.

Нито звук.

Отиде до стълбището.

— Хари?

Гласът й прозвуча така боязливо, че се изплаши още повече. Събра смелост и слезе.

Нямаше никого.

Реши, че входната врата не е била плътно затворена и се е събудила, защото вятърът я е блъснал.

Заключи я и седна да изпие чаша мляко в кухнята. Заслуша се в скърцането на дървената къща: старите стени разговаряха.

В един и половина се изправи. Явно Хари се е прибрал в апартамента си. И никога няма да узнае колко точки можеше да натрупа тази вечер.

На път към спалнята тя се сепна от внезапно осенила я мисъл. За миг я обзе луда паника. Обърна се и въздъхна с облекчение, като видя през открехнатата врата на детската стая, че Олег спи в леглото си.

Въпреки това след час се стресна от кошмар. До сутринта се въртя в постелята, без да успее да заспи.

Белият форд на Хари се носеше из летния мрак като раздрънкана стара подводница. Той промърмори нещо под носа си.

— Какво? — попита Сивертшен.

— Само се упражнявам.

— За какво?

— Да намеря най-прекия път.

— За къде?

— Скоро ще разбереш.

Паркираха в еднопосочна улица в квартал, застроен с блокове. Тук-там се мяркаха няколко случайно попаднали сред тях къщи. Хари се наведе над Сивертшен и бутна вратата от неговата страна. Тя не можеше да се отваря отвън, след като преди няколко години разбиха форда. Ракел се пошегува на тази тема. Съществувала връзка между автомобилите и техните собственици. Хари не беше сигурен дали е схванал подтекста. Заобиколи колата, издърпа Сивертшен от седалката и го накара да застане с гръб към него.

— Southpaw41 ли си?

— Какво?

— С коя ръка удряш по-добре?

— Така кажи. Изобщо не удрям.

— Чудесно.

Хари закопча едната гривна на белезниците около дясната китка на Сивертшен, а другата — около лявата си ръка. Сивертшен го погледна въпросително.

— Не ми се иска да те изгубя, скъпи — подигравателно обясни Хари.

— Няма ли да е по-лесно да насочиш пистолет към мен?

— Сигурно, но преди няколко седмици любезно ме помолиха да го върна. Да тръгваме.

Тръгнаха косо през поляната към блоковете, чиито черни, тежки профили се открояваха на нощното небе.

— Хубаво ли е да се завърнеш на познат терен? — попита Хари, като спряха пред входната врата на общежитието.

Сивертшен вдигна равнодушно рамене.

Влязоха и Хари долови онова, което най-малко искаше да чуе; стъпки по стълбището. Огледа се, видя светлина в прозорчето на асансьора с форма на кравешко око, пристъпи предпазливо и повлече Сивертшен със себе си. Асансьорът се разлюля под тежестта им.

— Познай на кой етаж отиваме — подкани го Хари.

Сивертшен не скри досадата си, когато полицаят размаха под носа му връзка ключове, прикрепени към пластмасов череп.

— Не ти ли се играе? Добре, заведи ме на четвъртия етаж.

Сивертшен натисна черното копче с цифрата четири и по лицето му се изписа стандартната физиономия на човек, очакващ асансьорът да потегли. Хари изучаваше изражението му. Умее да се преструва на невинен, няма що.

— Решетката — напомни му Хари.

— Какво?

— Асансьорът няма да тръгне, ако не затвориш решетката. Знаеш много добре.

— Тази ли?

Хари кимна. Сивертшен дръпна решетката надясно. Чу се дрънчене на желязо. Асансьорът не помръдна.

Хари усети как по челото му изби капка пот.

— Дръпни я докрай — подкани го той.

— Така ли?

— Зарежи го този театър — ядоса се Хари и преглътна. — Казах ти да я дръпнеш докрай. Ако не направи контакт с определена точка на корниза на пода, няма да тръгне.

Сивертшен се усмихна.

Хари стисна дясната си ръка в юмрук.

Внезапно асансьорът се отлепи от земята и бялата стена зад лъскавата черна решетка започна да се движи. Подминаха вратата на втория етаж. През люка с форма на кравешко око Хари видя тила на слизащ надолу човек. Дано да е някой от наемателите. Поне според Бьорн Холм Отделът по експертно-криминална дейност няма повече работа тук.

— Май не обичаш да се возиш в асансьори.

Хари не отговори, само наблюдаваше как стената се появява и изчезва от погледа му.

— Лека фобийка?

Асансьорът спря така неочаквано, че Хари залитна. Подът под краката им се разлюля. Хари прикова очи в стената.

— Какво, по дяволите, правиш? — прошепна той.

— Плувнал си в пот, старши инспектор Хуле. Прецених, че моментът е подходящ да ти изясня нещо.

— Сега моментът не е подходящ за нищо. Премести се или…

Сивертшен стоеше пред копчетата за етажите и очевидно нямаше намерение да мърда от мястото си. Хари повдигна дясната си ръка. И видя длетото в лявата ръка на Сивертшен. Със зелена дръжка.

— Намерих го между облегалката и седалката — обясни Сивертшен и се усмихна почти укорително. — Не е зле да си разчистваш колата. Слушаш ли ме?

Металът проблесна. Хари се помъчи да си събере мислите и да не изпада в паника.

— Да.

— Добре, защото ще се наложи да се съсредоточиш. Невинен съм. Тоест, наистина внасям оръжие и диаманти. Правя го от години, но не съм отнемал човешки живот.

Сивертшен вдигна длетото, когато Хари се раздвижи. Полицаят отпусна ръка.

— Контрабандата на оръжие минава през лице на име Принца. От известно време знам, че това е псевдоним на старши инспектор Том Валер. И, което е по-интересно: мога да го докажа. А ако правилно съм разтълкувал ситуацията, моите показания и доказателства са жизненоважни за теб, за да разобличиш Том Валер. Ако ти не му видиш сметката, той ще види твоята. Прав ли съм?

Хари не изпускаше длетото от очи.

— Хуле?

Хари кимна.

Смехът на Сивертшен беше писклив като на момиче.

— Какъв чудесен парадокс! Само си помисли: контрабандист на оръжие и ченге. Закопчани сме един за друг, ти зависиш от мен, а аз — от теб, и въпреки това всеки от нас се чуди как да пречука другия.

— Такива парадокси не съществуват — измърмори Хари. — Какво искаш?

— Следното — поде Сивертшен, подхвърли длетото във въздуха и го улови така, че дръжката да сочи към Хари. — Да откриеш кой ме е натопил за убийството на четирима души. Успееш ли, ще ти поднеса главата на Валер на тепсия. Нека си помогнем взаимно.

Хари изгледа продължително Сивертшен. Двете гривни на белезниците се остъргаха.

— Добре — отвърна най-после Хари. — Но нека подредим нещата по-логично. Първо ще пратим Валер зад решетките. После спокойно ще мога да ти помогна.

Сивертшен поклати глава.

— Знам в какво положение се намирам. Имах цяло денонощие за размисъл, Хуле. Доказателствата ми срещу Валер са единственият ми коз, а ти — единственият желаещ да преговаря с мен. Полицията вече предвкусва победата и никой няма да иска да погледне ситуацията с други очи и да рискува триумфът на века да се превърне в гафа на столетието. Ненормалникът, погубил тези жени, прави всичко възможно да стовари вината върху моите плещи. Подмамиха ме да вляза в капана. И не мога да се измъкна без чужда помощ.

— Осъзнаваш ли, че в този момент Том Валер и машите му са впрегнали всичките си сили, за да ни открият; че с всеки изминал час идват все по-близо; че когато — а не „ако“ — ни намерят, с нас е свършено?

— Да.

— Защо тогава поемаш този риск? Дори и да си прав за полицаите, че няма да започнат ново разследване, все пак не предпочиташ ли двадесет години в затвора пред смъртта?

— Не мога да си позволя лукса да излежавам присъда, Хуле.

— Защо?

— Защото току-що научих новина, която кардинално ще промени живота ми.

— Каква?

— Ще ставам баща, старши инспекторе.

Хари премига два пъти.

— Трябва да намериш истинския убиец, преди да ни пипне Валер. Така стоят нещата.

Сивертшен подаде длетото на Хари.

— Вярваш ли ми?

— Да — излъга Хари и го мушна в джоба си.

Въжетата на асансьора изскърцаха. Машината потегли.

Тридесет и пета глава Нощта срещу понеделник. Изумителна глупост

— Дано харесваш Иги Поп — отбеляза Хари и закопча Свен Сивертшен за радиатора под прозореца в стая 406. — Известно време ще гледаш само него.

— Можеше да е и по-зле — Свен погледна към плаката. — Гледал съм Иги и „Студжис“ в Берлин вероятно преди обитателят на тази стая да се роди.

Хари погледна часовника. Един и десет. Валер и хората му сигурно вече са претърсили апартамента му и са започнали да разпитват из хотелите. Беше невъзможно да се определи с колко време разполагат. Хари се просна на дивана и разтърка лицето си с ръце.

Дяволите да го вземат този Сивертшен!

Първоначалният план беше елементарен: добира се до безопасно място, обажда се на Бярне Мьолер и на началника на криминалната полиция и ги кара да изслушат свидетелските показания на Свен Сивертшен срещу Валер. После им съобщава, че имат три часа да арестуват Том Валер, преди Хари да се свърже с пресата и да хвърли бомбата. Поставя ги пред елементарен избор. И остава само да изчака потвърждението за задържането на Валер. После набира номера на Рогер Йендем от „Афтенпостен“ и го моли да поиска от шефа на криминалната полиция коментар за ареста. Едва тогава — когато новината е официално оповестена, Хари и Сивертшен изпълзяват от леговището си.

Разполагаше с добре обмислен сценарий, но Сивертшен му постави ултиматум.

— А защо не…

— Дори не се опитвай, Хуле.

Сивертшен не го удостои с поглед.

По дяволите!

Хари пак погледна часовника. Трябва да престане, да се абстрахира от мисълта за изтичащото време, да събере мислите си, да ги прегрупира, да импровизира, да проучи какви възможности му се разкриват при тези обстоятелства. Мамка му!

— Добре — отсече Хари и затвори очи. — Да чуем твоята версия.

Свен Сивертшен се наведе напред. Белезниците издрънчаха.

Хари пушеше до отворения прозорец и слушаше тънкия глас на Свен Сивертшен. Разказът започваше от първата среща с баща му. Бил седемнадесетгодишен.

— Майка ми смяташе, че съм в Копенхаген, но аз тръгнах за Берлин и го издирих. Живееше в огромна къща с кучета пазачи в района на посолствата до зоологическата градина. Накарах градинаря да ме придружи до входната врата и позвъних. Той отвори и сякаш се погледнах в огледалото. Просто не можехме да откъснем очи един от друг. Дори не се наложи да му се представям. Той се разплака и ме прегърна. Отседнах в дома му за четири седмици. Беше женен, с три деца. Не го попитах с какво се занимава, а и той не се впусна в обяснения. Ранди, съпругата му, беше настанена в скъп алпийски санаториум заради нелечима сърдечна болест. Историята им звучеше като взета от любовен роман и на моменти се чудех дали това не го е подтикнало да я изпрати там. Несъмнено я обичаше. Или, по-точно, беше влюбен в нея. Докато ми споделяше за наближаващата й кончина, сякаш слушах изповед от списание. Един следобед на гости дойде нейна приятелка. Пиха чай и татко сподели, че с Ранди го е събрала съдбата, но са се обичали така безсрамно и силно, че ги сполетяло наказание: отнемат му я, докато е още красива. Казваше такива неща без капка смущение. Същата нощ не успях да заспя и слязох на долния етаж да си взема питие. Там видях как приятелката на Ранди се прокрадва на пръсти от спалнята му.

Хари кимна. Дали нощният въздух стана по-студен, или само така му се струва? Сивертшен се поразмърда.

— През деня къщата беше на мое разположение. Татко имаше две дъщери: Будил и Алис. Те, разбира се, ме намираха за неустоимо привлекателен. Техен по-голям, досега непознат брат, долетял при тях от широкия свят. И двете бяха влюбени в мен, но аз харесах Будил, по-малката. Един ден тя се прибра по-рано от училище и аз я заведох в спалнята на баща ни. После тя искаше да махне окървавените чаршафи, но аз я изгоних навън, заключих вратата, дадох ключа на градинаря и го помолих да го връчи на татко. Докато закусвахме на следващия ден, татко ме попита дали искам да работя за него. Ето така започнах да търгувам незаконно с диаманти.

Сивертшен млъкна.

— Времето тече — напомни му Хари.

— Работех от Осло. Освен няколко гафа в началото, заради които получих две условни присъди, се справях добре. Коронният ми номер е успешното преминаване на митническия контрол на летищата. Лесно е като детска игра. Просто се обличам като достолепен господин и си придавам неустрашим вид. Всъщност аз наистина не се страхувам, изобщо не ми пука. Обикновено си слагам яка на свещеник. Този трик, естествено, не е особено оригинален и би могъл да предизвика съмнения у митничарите. Но освен това съм наясно с облеклото, прическата, обувките на свещениците. Подражавам на жестовете и мимиките им. Ако човек научи тези тънкости, става почти невъзможно да го спрат, защото дори и някой митничар да те заподозре, има малка вероятност да те спре за проверка. На такъв служител, който ровичка из куфара на свещеник, докато пропуска свободно дългокоси хипита, жалбите са му в кърпа вързани. А митничарите не правят изключение: обсебени са от идеята да създадат впечатление — макар и погрешно — че си вършат съвестно работата. През 1985 татко почина от рак. Ранди все още страдаше от нелечимата си сърдечна болест, но състоянието й позволяваше да се прибере у дома и да поеме бизнеса в свои ръце. Не знам дали е научила, че съм отнел честта на Будил, но неочаквано останах без работа. По думите й в Норвегия тази дейност вече не била печеливша. Не ми предложи друга работа. След няколко години бездействие в Осло се преместих да живея в Прага: раят за контрабандистите след падането на желязната завеса. Говоря добре немски и бързо успях да се приспособя. Спечелих много пари за кратко време, но и бързо ги похарчих. Намерих нови приятели, но не се привързах към никого. Не се сближавах с жените. Нямах такава потребност. Защото, знаеш ли, Хуле… Открих, че от баща си съм наследил дарбата да бъда влюбен.

Сивертшен кимна към плаката на Иги Поп.

— За жените няма по-силен афродизиак от влюбения мъж. Омъжените дами станаха мои любимки: след края не ми създаваха особени главоболия. В периоди на финансови затруднения те се превръщаха и в добре дошъл, макар и епизодичен, източник на доходи. Така годините си минаваха, без да оставят своя горчив отпечатък върху лицето ми. Повече от тридесет години усмивката ми беше безплатна, леглото — общодостъпно, а оная ми работа — щафета.

Сивертшен облегна глава на стената и затвори очи.

— Сигурно звучи цинично. Но, повярвай, всяко обяснение в любов, излязло от устата ми, беше неподправено и искрено, както любовните слова на баща ми към мащехата ми. Давах им всичко от себе си, докато увлечението приключи. После ги отпращах. Нямах пари за санаториум. Така се случваше всеки път, така си мислех, че ще продължи. Но в един есенен ден преди две години влязох в кафенето на „Гранд хотел Европа“ на Бацлавски намести и я видях. Ева. Да, така се казва. Не е вярно, че в живота няма парадокси, Хуле. Първото ми впечатление: не е красива. Просто има такова самочувствие. Но хората, убедени в красотата си, стават привлекателни. Смея да твърдя, че жените ме харесват, затова се приближих до нея. Тя не ме прати по дяволите, но се отнесе към мен с учтива студенина. Това ме подлуди.

Сивертшен се усмихна накриво.

— Защото за мъжа няма по-силен афродизиак от жена, която не е влюбена. Беше двадесет и шест години по-млада от мен, притежаваше обноски на недостижима за мен висота и — най-важното — нямаше нужда от мен. Щеше да продължи да упражнява професията, за която си мислеше, че не знам: да удря с камшици немски бизнесмени и да им прави свирки.

— Защо тогава не го е направила? — попита Хари и издуха дима от цигарата си към Иги.

— Обезоръжих я, защото се влюбих в нея. Бях хлътнал за двама. Но исках тя да е само моя, а Ева е като повечето жени, които не са влюбени: цени финансовата обезпеченост. За да бъда специален за нея, трябваше да спечеля много пари. Контрабандата на кървави диаманти от Сиера Леоне не е опасна, но не е достатъчно рентабилна, та да ме направи неустоимо богат. Наркотиците са твърде опасен бизнес. Така се забърках в контрабанда на оръжие. Работех за Принца. Срещнахме се два пъти в Прага, за да уточним плана и условията. Втората ни среща се състоя в ресторант на Вацлавски намести. Накарах Ева да се престори на туристка и уж случайно да ни снима. Изпращам по пощата такива снимки на хората, които не ми плащат след свършена по тяхно нареждане работа, заедно с предупреждение. Дава резултат. Но Принца е въплъщение на точността. С него не съм имал проблеми. Едва по-късно научих, че е полицай.

Хари затвори прозореца и седна на дивана.

— През пролетта по телефона ми се обади непознат мъж — продължи Сивертшен. — Норвежец. Говореше на източен диалект. Нямам представа как се е сдобил с номера ми. Очевидно знаеше всякакви подробности за живота ми. Почти се изплаших. Не, направо ме побиха тръпки. Знаеше коя е майка ми. Какви присъди имам. Беше осведомен дори за кървавите диаманти с формата на пентаграма, които шлифовам от години. Но за беля знаеше и за най-новото ми поприще: търговец на оръжие. Искаше и от двете стоки: диамант и „Чешка“ със заглушител. Предложи ми нечувано висока сума. Отказах да му продам оръжие под претекст, че то се внася по други канали, но той настоя да го получи лично от мен, без посредник. Вдигна залога. А Ева, както споменах, е жена с претенции и нямам намерение да я изпускам. Затова се споразумяхме.

— За какво именно?

— Той постави точно определени изисквания за доставката: да стане в парка „Фрогнер“ до фонтана, непосредствено под Монолита. Изпълних първата поръчка преди малко повече от пет седмици. Според уговорката трябваше да я оставя в пет часа, когато в парка е пълно с туристи и хора, дошли да разпуснат сред природата след работа. Така според него нямало да ни забележат. Рискът някой да ме разпознае така или иначе беше минимален. Преди много години в пражки бар мернах мой съученик: едно време редовно ме тормозеше. Той и една дама — с нея преспах по време на сватбеното й пътешествие в Прага — са единствените жители на Осло, които съм виждал след като напуснах града, разбираш ли?

Хари кимна.

— Както и да е — продължи Сивертшен. — Клиентът не желаеше да се срещаме. Това ме уреждаше идеално. Поръча да сложа стоката в кафяв найлонов плик, да го мушна в кофата за смет пред фонтана и веднага да се омета оттам. Държеше да спазя стриктно уговорката. Предварително преведе обещаната сума на швейцарската ми сметка. Самият факт, че ме е намерил, трябвало да ми говори достатъчно какво ще се случи, ако не удържа на думата си, предупреди ме той. Човекът беше абсолютно прав. Ще ми дадеш ли цигара?

Хари му я запали.

— В деня след първата доставка той отново е свърза с мен и поръча „Глок“ 23 и още един кървав диамант за следващата седмица. На същото място, по същото време, същата процедура. Падна се неделен ден, но пак имаше доста хора.

— В деня и часа на убийството на Мариус Велан — промърмори Хари.

— Какво?

— Нищо. Продължавай.

— Това се повтори три пъти. С интервал от пет дена. Но последния път условията малко се промениха. Получих две поръчки. Едната за събота, другата за неделя, тоест за вчера. Клиентът ме помоли нощта срещу неделя да пренощувам при майка ми, за да знае къде да ме намери, ако има промяна в плана. За мен не беше проблем, така или иначе имах такива намерения. Исках много да се видя с майка ми, та нали й нося добри новини.

— Че ще става баба ли?

Сивертшен кимна.

— И че ще се женя.

Хари изгаси цигарата си.

— Значи твърдиш, че диамантът и пистолетът в куфара ти са за доставката в неделя?

— Да.

— Хм.

— Е? — попита Сивертшен, когато тишината се проточи твърде дълго.

Хари скръсти ръце на тила си, облегна се на дивана и се прозя.

— Щом си фен на Иги, сигурно си слушал „Бла-бла-бла“. Хубав албум. Изумителна глупост.

— Изумителна глупост?

Свен Сивертшен удари лакътя си в радиатора. От кухото тяло се раздаде глухо кънтене.

Хари се надигна.

— Искам да подишам чист въздух. Надолу по улицата има денонощна бензиностанция. Да ти донеса ли нещо?

Сивертшен затвори очи.

— Слушай ме внимателно, Хуле. Возим се в една лодка. И тя потъва. Ясно? Освен че си грозен, си и глупав.

Хари се ухили и се изправи.

— Ще го имам предвид.

Върна се след двадесет минути. Свен спеше на пода, облегнат на радиатора, а завързаната му ръка беше вдигната сякаш за поздрав.

Хари остави на масата два хамбургера, картофки и голяма бутилка кока-кола.

Свен разтърка сънено очи.

— Успя ли да си събереш мислите, Хуле?

— Да.

— И какво измъдри?

— Че в Прага годеницата ти те е снимала с Валер.

— Какво общо има това?

Хари отключи белезниците.

— Снимките не са свързани със случая. Сетих се, че тя се е престорила на туристка и се е държала като такава.

— Тоест как?

— Ами нали ти казах. Правила е снимки.

Сивертшен разтърка китките си и погледна храната върху масата.

— Няма ли чаши за кока-колата, Хуле?

Хари посочи бутилката.

Свен разви капачката, гледайки Хари с присвити очи.

— Значи поемаш риска да пиеш от една и съща бутилка със сериен убиец?

Хари вече дъвчеше хамбургера и отговори с пълна уста:

— От едно шише. В един кюп.

Улауг Сивертшен седеше в хола, вперила пред себе си невиждащ поглед. Не запали осветлението, за да не си помислят, че отстъпва. Звъняха по телефона, на вратата, викаха от градината и хвърляха камъчета по прозореца на кухнята.

— Няма да коментирам — обяви тя и изключи телефона.

Накрая журналистите спряха да викат и зачакаха с дългите си фотографски обективи. Само веднъж дръпна настрани пердетата на прозореца и чу жуженето на апаратите им. Бзз, щрак, бзз, щрак.

Измина почти цяло денонощие, без полицаите да открият недоразумението. Вероятно чакаха да дойде понеделник и да уредят въпроса през работно време.

Нямаше с кого да поговори. Ина не се прибра от вилата на тайнствения си приятел. Дали да се обади на полицайката, на Беате? Момичето нямаше вина за арестуването на Свен и сякаш разбра, че синът на Улауг не е убиец. Беате дори й даде телефонния си номер и й поръча да позвъни, ако й хрумна нещо. Каквото и да е.

Улауг погледна през прозореца. Силуетът на изсъхналото крушово дърво напомняше пръсти, хищно протегнати към луната, която се бе снишила над градината и сградата на гарата. Улауг Сивертшен за пръв път виждаше луната в такъв вид: наподобяваше лице на мъртвец. По бялата му кожа изпъкваха синкави вени.

Защо Ина не се прибира? Обеща да си дойде най-късно в неделя следобед. Улауг очакваше този миг с нетърпение: ще седнат на чаша чай и ще запознае Ина със Свен. Нещо не беше наред — Ина държеше на дадената дума.

Улауг изчака часовникът да удари два часа. Извади бележката с номер на Беате. На третия сигнал се обади сънен глас:

— Да, моля.

— Добър вечер, Беате. Улауг Сивертшен съм. Моля да ме извиниш за късния час.

— Няма проблем, госпожо Сивертшен.

— Улауг.

— Улауг. Съжалявам, още не съм се разбудила.

— Обаждам се, защото се тревожа за Ина, моята наемателка. Трябваше отдавна да се е прибрала, а и случващото се напоследък… Притеснявам се за нея.

След като Беате не отговори веднага, Улауг предположи, че полицайката е задрямала. Но после гласът на Беате отново се чу в слушалката. Вече не звучеше сънено:

— Да не би да ми казваш, че имаш наемателка, Улауг?

— Ами да. Казва се Ина. Живее в стаята на прислугата. А, да, забравих да ти я покажа, защото се намира от другата страна на задното стълбище. Ина замина за уикенда.

— Къде? С кого?

— И аз бих искал да знам. С мъжа се познават отскоро. Не съм го виждала. По думите й отиват във вилата му.

— Трябваше да ни го кажеш по-рано, Улауг.

— Така ли? О, страшно съжалявам… аз…

Улауг усети как гласът й се разтрепери, но успя да се овладее.

— Не исках да те разстроя, Улауг — побърза да я успокои Беате. — Вината не е твоя. Редно е аз да проверявам такива неща, ти няма как да знаеш кое е важно за нас. Ще се обадя на дежурните полицаи, а те ще се свържат с теб и ще те разпитат за личните данни на Ина, за да я обявят за издирване. Сигурно не й се е случило нищо лошо, но по-добре да не рискуваме, нали? А после се опитай да поспиш, а аз ще ти звънна сутринта, става ли?

— Да — отвърна Улауг и се опита да прозвучи по-ведро. Искаше й се да попита Беате какво става със Свен, но не посмя. — Разбира се. Дочуване, Беате.

Старицата затвори. По бузите й се стичаха сълзи.

Беате остави слушалката и се опита да заспи. Заслуша се в шумовете на къщата. Тя сякаш говореше. Майка й изгаси телевизора в единадесет и в момента долу цареше пълна тишина. Беате се питаше дали и майка й мисли за него, за баща й. Споменаваха го рядко. Беше им тежко да говорят за него. Отскоро Беате си търсеше апартамент в центъра. През последната година стана неудобно да живее на етажа над стаята на майка си. Особено след като започна да се вижда с Халвуршен — стабилния полицай, неотдавна „изтеглен“ от провинцията. Обръщаше се към него на фамилно име, а той се отнасяше към нея с боязливо уважение, което й допадаше по особен начин. В центъра няма да разполага с толкова място. Ще й липсват и звуците на къщата: през целия си живот заспиваше, заслушана в безсловесните й монолози.

Телефонът пак звънна. Беате въздъхна и протегна ръка към слушалката.

— Да, Улауг?

— Обажда се Хари. Явно вече си будна.

Тя се надигна в леглото.

— Да, тази нощ се скъсахте да ми звъните. Какво има?

— Имам нужда от помощ. Мога да разчитам единствено на теб.

— Така ли? Това, ако те познавам добре, значи да очаквам неприятности.

— Меко казано. Ще ми изслушаш ли?

— Ами ако откажа?

— Първо ме чуй, а после ще прецениш дали да се съгласиш.

Тридесет и шеста глава Понеделник. Снимката

В шест без петнадесет в понеделник сутринта слънчевите лъчи падаха косо над града от възвишението Екеберг. Охранителят на рецепцията на полицията се прозя шумно и вдигна очи от вестника си, когато първият пристигнал на работа служител прокара магнитната си карта по четеца.

— Според прогнозата ще вали — осведоми го охранителят, радостен най-после да види човек.

Високият мъж с мрачно изражение му хвърли бегъл поглед, но не отговори.

През следващите десет минути край рецепцията минаха още трима души — до един неразговорливи и намръщени.

В шест часа четиримата служители се събраха на шестия етаж в кабинета на началника на Главното полицейско управление.

— Така — подхвана началникът. — Един от старши инспекторите ни е отвел предполагаем убиец от ареста и сега никой не знае къде са.

Едно от качествата, които правеха началника на Главното управление подходящ за заемания от него пост, беше способността му да обобщава накратко същността на проблема. Друг негов плюс беше дарбата му с няколко думи да съобщи какви са необходимите мерки:

— Предлагам да го намерим, без да се мотаем. Какво сте свършили досега?

Началникът на криминалната полиция погледна бегло към Мьолер и Валер, прокашля се и отговори:

— По случая работи малък, но опитен екип от следователи. Валер, който ръководи разследването, лично ги е подбрал: трима от Полицейската служба за сигурност и двама от Отдела за борба с насилието. Започнаха работа но случая само час след като от ареста съобщиха за изчезването на Сивертшен.

— Реагирате бързо. Но защо не сте информирали редовите патрули и дежурните полицаи?

— Искахме да изчакаме развитието на ситуацията след тази среща, Ларш. Да чуем какво е мнението ти.

— Моето мнение ли?

Началникът на криминалната полиция поглади с пръст горната си устна:

— Старши инспектор Валер обеща да намери Хуле и Сивертшен преди края на денонощието. Засега не сме допуснали да изтече информация за инцидента. Само ние четиримата и Грот от ареста знаят за изчезването на Сивертшен. Обадихме се в затвора „Юлершму“ и отложихме преместването му под предлог, че поради постъпила при нас обезпокоителна информация се налага да прехвърлим арестанта на секретно място. Накратко, ще се постараем да запазим инцидента в тайна, докато Валер и екипът му овладеят ситуацията. За това обаче е нужно твоето разрешение, Ларш.

Началникът на Главното управление съедини върховете на пръстите си и замислено кимна. Изправи се, приближи се до прозореца, заставайки с гръб към присъстващите.

— Миналата седмица се возих с такси. До седалката на шофьора забелязах разтворен вестник. Попитах го какво мисли за убиеца-велокуриер. Винаги е интересно да чуеш мнението на обикновен човек. Отвърна, че случаят му приличал на разследването на взрива в Световния търговски център: хората задавали въпросите в неправилна последователност. Всички питали „кой“ и „как“. Според него за решението на загадката е нужен друг въпрос. Досещаш ли се кой, Турлайф?

Началникът на криминалната полиция не отговори.

— Въпросът е „защо“, Турлайф. Таксиджията хич не беше глупав. Има ли някой от вас, който да си е задал този въпрос, уважаеми господа?

Шефът на Главното управление се полюляваше на пети, докато чакаше отговор.

— При цялото ми уважение към таксиметровите водачи — най-после се обади началникът на криминалната полиция, — не съм убеден, че в този случай има място за „защо“. Или поне за търсене на рационални подбуди. Всички са наясно, че Хуле е психически лабилен алкохолик. Това е и причината за неговото уволнение.

— Дори и побърканите имат мотив за действията си, Турлайф.

Раздаде се дискретно покашляне.

— Слушаме те, Валер.

— Сещате ли се за Батути?

— Батути?

— Пилот, египтянин, който умишлено свали пълен с пътници самолет, само за да си отмъсти на компанията, задето го понижила в длъжност.

— Накъде биеш, Валер?

— Настигнах Хари на паркинга, след като заловихме Сивертшен в събота вечерта, и поговорих с него. Не искаше да празнува с нас. Очевидно беше огорчен по две причини: уволняват го и го лишават от честта да се нарече разобличител на убиеца-велокуриер.

— Батути значи…

Началникът на Главното управление заслони очи с ръка, защото първите слънчеви лъчи за деня пронизаха прозореца пред него.

— Още не сме ти чули гласа, Бярне. Какво обяснение имаш ти за случая?

Бярне Мьолер се втренчи в силуета на прозореца. Усещаше адски болки в корема и не само имаше чувството, че ще се пръсне, а и се надяваше да се случи. От мига, когато нощес го събудиха с новината за отвличането, той очакваше някой да го разтърси и да сложи край на този кошмар.

— Не знам какво да мисля — въздъхна той. — Откровено казано, не разбирам какво се случва.

Началникът на Главното управление кимна бавно.

— Излезе ли наяве, че умишлено сме укрили информация, ще ни разпънат на кръст — напомни той.

— Доста точно обобщение — съгласи се шефът на криминалната полиция. — Но научат ли за избягалия сериен убиец, пак ще ни линчуват, дори и да го намерим. Все още разполагаме с шансове да разрешим проблема без излишен шум. Доколкото разбирам, Валер има план как да стане.

— И в какво се състои планът, Валер?

Том Валер обгърна с лявата ръка десния си юмрук.

— Нека се изразя така — подхвана той. — Ясно ми е, че тук нямаме право на грешка. Възможно е да приложа неконвенционални методи. От гледна точка на последствията предлагам да не ви разкривам плана в подробности.

Началникът на Главното управление се обърна към Валер с леко удивен вид.

— Много великодушно от твоя страна, Валер, но се боя, че не можем да приемем…

— Настоявам.

Началникът се намръщи.

— Настояваш? Осъзнаваш ли какъв риск поемаш?

Валер разтвори длани и ги погледна.

— Да. Но се чувствам отговорен за случилото се. Стоях на чело на разследването в тясно сътрудничество с Хуле. Като ръководител трябваше да забележа симптомите и да предотвратя инцидента. Най-малкото след разговора на паркинга.

Началникът на Главното управление погледна изпитателно Валер. Пак се обърна към прозореца и постоя в тази поза, а по пода изпълзя светъл правоъгълник. Началникът вдигна рамене и потрепери, сякаш от несъществуващ студ.

— Имаш време до полунощ — обяви той с лице към прозореца. — Тогава ще съобщим за изчезването на Сивертшен. Колеги, тази среща не се е състояла.

Излизайки от кабинета, Мьолер забеляза как началникът на Главното управление стисна ръката на Валер и му се усмихна топло, с благодарност в очите. По този начин компенсират жертвата с обещание. Или мълчаливо обявяват престолонаследника.

Полицай Бьорн Холм от Отдела по експертно-криминална дейност се чувстваше като пълен идиот с микрофон в ръка, изправен пред японските туристи, втренчени с очакване в него. Дланите му плувнаха в пот и то не заради жегата. Напротив, в луксозния автобус с климатик, паркиран пред хотел „Бристол“, беше много по-хладно, отколкото навън под напичащото сутрешно слънце. Притесняваше се да говори по микрофона, и то на английски.

Екскурзоводката го представи на туристите като a Norwegian police-officer42 и усмихнат старец извади фотоапарата си да го снима, сякаш Бьорн Холм беше част от местните забележителности. Полицаят си погледна часовника. Седем. Чакаха го още няколко туристически групи. Време бе да започва. Той си пое въздух и подхвана репетираната реч:

— We have checked the schedules with all the tour operators here in Oslo. And this is one of the groups that visited Frog-nerparken around five o’clock on Saturday. What I want to know is: who of you took pictures there?43

Никой от туристите не реагира.

Холм погледна разколебано към екскурзоводката.

Тя се поклони с усмивка, пое микрофона от ръцете му и предаде на пътниците същото съобщение на японски. Така поне предположи Холм. Речта й приключи с лек реверанс. Холм видя вдигнати ръце. Явно във фотолабораторията ще имат тежък ден.

Рогер Йендем си тананикаше популярно норвежко поп парче за безработицата, докато заключваше автомобила си. Разстоянието между подземния паркинг и новите помещения на вестник „Афтенпостен“ в сградата на Централна поща беше кратко, но Рогер винаги ходеше на работа тичешком. Не защото закъсняваше, дори напротив. Причината се криеше във факта, че Рогер Йендем се числеше към малцината щастливци, които всеки ден започват работа с усмивка и с нетърпение очакват да се потопят в работната обстановка: офиса, телефона, компютъра, купчината днешни вестници, жуженето на гласовете на колегите, бълбукането на кафеварката, клюките в пушалнята, бойното настроение на сутрешната оперативка. Йендем прекара вчерашния ден в безплодни опити да събере материал за убиеца-велокуриер. Успя само да заснеме Улауг Сивертшен на прозореца. Но и това беше нещо. Йендем си падаше по предизвикателствата. А в криминалния отдел такива му се предлагаха в изобилие. Наркозависим от работата си. Така го наричаше Деви. Определението не му допадаше. Томас, малкият му брат, беше наркозависим. Рогер беше нормален мъж, завършил политология, и обичаше да се занимава с криминална журналистика. Деви, разбира се, беше права до известна степен: някои аспекти в отношението му към работата напомняха зависимост. Докато работеше по специалността си, Рогер замества за кратко колега от криминалния отдел. Само след няколко седмици усети наркотичен глад: единствено ежедневната доза адреналин, почерпен от истории за живот и смърт, беше в състояние да го утоли. Същия ден поговори с главния редактор и го преместиха за постоянно в криминалния отдел, без да се разтакават. Вероятно редакторът и преди е ставал свидетел на подобни рокади. И от този ден насетне Рогер тичаше към работното си място.

Но днес му попречиха.

— Добро утро — поздрави мъж, появил се изневиделица от нищото. Бе облечен в късо черно кожено яке. Носеше пилотски слънчеви очила, макар че в закрития паркинг цареше полумрак. През живота си Рогер беше виждал доста полицаи. В момента имаше работа с такъв.

— Добро утро — отвърна Рогер.

— Имам новина за теб, Йендем.

Ръцете на непознатия, изпънати в лактите, сочеха право надолу. Опаката страна на дланите бе покрита с черни косъмчета. На Рогер му се стори по-естествено мъжът да ги държи с джобовете на якето си или на гърба, или скръстени на гърдите. Позата на непознатия показваше, че възнамерява да използва ръцете си с някаква цел, но бе невъзможно да я отгатне.

— Слушам — кимна Рогер. Ехото от думите му се разнесе в помещението: въпросителна интонация.

Мъжът се наведе напред.

— Малкият ти брат лежи в затвора „Юлершму“.

— Е, и?

Рогер знаеше, че навън сутрешното слънце огрява града, но в катакомбите, наречени паркинг, изведнъж го лъхна леден хлад.

— Ако ти пука за него, ще ми направиш услуга. Слушаш ли ме внимателно, Йендем?

Рогер кимна изумен.

— Ако старши инспектор Хари Хуле се свърже с теб, искам да направиш следното: питай го къде се намира. Ако не ти каже, уреди си среща с него под предлог, че не желаеш да публикуваш историята му, ако не се съгласи да се видите на четири очи. Срещата трябва да се състои днес преди полунощ.

— Каква история?

— Вероятно ще отправи неоснователни обвинения срещу старши инспектор, чието име няма да спомена, но това теб не те засяга. Така или иначе няма да го публикуваш.

— Но…

— Слушаш ли внимателно? Ако се свърже с теб, ще се обадиш на този номер и ще съобщиш къде се намира Хуле или къде и кога сте си уговорили среща. Ясно?

Бръкна с лявата си ръка в джоба и подаде бележка на Рогер.

Журналистът я погледна и поклати глава. Колкото и да беше изплашен, усети как смехът напира. А вероятно точно затова.

— Знам, че си полицай — насили се да не прихне Рогер. — Сигурно ти е ясно, че не става така. Аз съм журналист, не мога да…

— Йендем.

Мъжът си свали очилата. Въпреки тъмнината зениците в сивите му ириси се бяха свили като точици.

— Брат ти лежи в килия А107. Всеки вторник той, както и повечето от останалите наркомани, получава тайно дрога. Бие си я веднага, без да я проверява. Досега не му се е случило нищо. Схващаш ли накъде бия?

Рогер не се запита дали е чул добре: беше сигурен.

— Добре — продължи мъжът. — Някакви въпроси?

Рогер навлажни устни, за да успее да отговори:

— Защо мислите, че Хари Хуле ще се свърже с мен?

— Защото е отчаян — обясни мъжът и си сложи очилата. — И защото вчера му даде визитката си пред Националния театър. Приятен ден, Йендем.

Рогер не помръдна от мястото си, докато мъжът не се изгуби от погледа му. Вдиша прашния, застоял като в гроб въздух на паркинга. Измина краткото разстояние до работното си място с бавни, неохотни крачки.

Телефонните номера подскачаха и танцуваха на екрана пред Клаус Туршилдсен. Той се заключи в стаята за наблюдение на фабричния център на „Теленур“ за регион Осло. Помоли колегите да не го безпокоят.

Ризата му беше мокра от пот. Не защото тича до работното си място. Пристигна на работа с нормална крачка и се отправи към кабинета си, но рецепционистката го извика по фамилно име. Така предпочиташе да се обръщат към него.

— Имаш посетител — съобщи му тя и посочи мъж, седнал на канапето до рецепцията.

Клаус Туршилдсен се слиса. Та неговият пост не предполагаше срещи с хора. Изборът му на професия и начинът на живот не беше никак случаен. Целта на Клаус бе да избягва директния контакт с хора, освен в краен случай.

Мъжът стана от канапето, поясни, че е полицай, и му предложи да седне. Клаус се строполи на стола до него и сякаш започна да потъва, докато усещаше как потта избива по цялото му тяло. Полиция. От петнадесет години не беше имал вземане-даване с тях и макар че ставаше дума само за глоба, оттогава само при вида на униформа на улицата го обземаше параноя. Щом мъжът отвори уста, от порите на Клаус рукна пот.

Непознатият заговори без заобикалки. Нужен им бил, за да проследи мобилен телефон. Клаус имаше опит с подобни начинания. Беше сравнително лесна работа. Включените мобилни телефони излъчват сигнал на всеки половин час. Той се регистрира в станциите на оператора, разположени в града. Освен това станциите улавят и регистрират и всички входящи и изходящи повиквания на абонатите. Благодарение на тази информация от отделните станции може да се засече в коя част на града се намира телефонът. По принцип станциите имат обхват над район с площ, по-малка от един квадратен километър. Миналия път вдигнаха голям шум, когато им поставиха такава задача в Банехая44, Кристиансан.

Клаус настоя да поискат от шефа му разрешение за подслушване на мобилен телефон, но мъжът обясни, че случаят е спешен и нямат време за официалната процедура. Освен подслушването на посочения номер (Клаус установи, че е на абонат на име Хари Хуле) мъжът поиска от Клаус да следи обажданията и на още неколцина други, с които издирваното лице вероятно ще се свърже. Връчи на Клаус списък с телефонни номера и електронни адреси.

Клаус попита защо възлагат задачата точно на него. Имал други колеги с повече опит в тази област. Потта на гърба му се втвърди и той започна да трепери от студ.

— Защото знаем, че ще си държиш езика зад зъбите, Туршилдсен. И ние няма да те издадем пред началниците и колегите как са те спипали в един градски парк буквално без гащи през януари 1987 година. По думите на наш разузнавач под палтото си бил чисто гол. Сигурно ти е било страшно студено…

Туршилдсен едва успя да преглътне. А го бяха успокоили, че след няколко години ще го зачеркнат от регистъра на глобените.

Все още преглъщаше с мъка.

Защото беше напълно невъзможно да проследи този мобилен телефон. Беше включен и на половин час постъпваше сигнал. Но всеки път от различна точка в града, сякаш го будалкаха.

Той се съсредоточи върху другите абонати в списъка. Единият беше на стационарен номер на улица „Шолберг“ 21. Клаус провери. Номерът се оказа на Отдела по експертно-криминална дейност.

Беате Льон вдигна телефона на първото позвъняване.

— Е? — попита гласът от другата страна.

— Засега няма изгледи за успех — отвърна тя.

— Аха.

— В момента двама души проявяват снимки и продължават да слагат нови на бюрото ми.

— И на никоя не се вижда Свен Сивертшен?

— Ако не е бил до фонтана в парка „Фрогнер“ в часа на убийството на Барбара Свенсен, значи няма късмет, защото алибито му не се потвърждава. Със сигурност не го видях на нито една снимка, а говорим за над сто.

— Бяла риза с къс ръкав и син…

— Нали ми обясни, Хари.

— Няма ли поне някой, който да прилича на него?

— Хари, умея да разпознавам човешки лица. Няма го на нито една снимка.

— Аха.

Тя даде знак на Бьорн Холм да внесе нов куп снимки, пропити с миризма на химикали. Той ги пусна на бюрото, посочи върху една от тях, вдигна палец и изчезна.

— Почакай — помоли Беате. — Току-що ми донесоха снимки на туристическата група, която е била там в събота около пет часа. Да видим…

— Побързай.

— Добре де. Я виж ти… Познай кого виждат очите ми.

— Наистина ли?

— Мдам. Свен Сивертшен в целия си блясък. В профил точно пред шестте гиганта на Вигелан. Явно минава оттам.

— Носи ли кафяв найлонов плик?

— Не се вижда от снимката.

— Добре, но поне е ясно, че е бил там.

— Е, да, ама в събота не беше извършено убийство, Хари. Това не е алиби.

— Означава, че поне част от думите му са истина.

— Е, деветдесет процента от най-сполучливите лъжи са истина.

Беате усети как ушите й пламнаха, когато внезапно се сети, че думите й са точен цитат от евангелието на Хари. Дори ги изрече с неговата интонация.

— Къде си в момента? — побърза да попита тя.

— Както казах, и за двама ни е по-добре да не знаеш.

— Извинявай, забравих.

Пауза.

— Ами… ъъъ… ние продължаваме да проверяваме снимки — наруши мълчанието Беате. — Бьорн донесе списъци на туристическите групи, посетили парка „Фрогнер“ по времето на другите убийства.

Хари изсумтя и затвори. Беате разтълкува звука като „благодаря“.

Хари стисна силно очи, натискайки вътрешните им ъгълчета с пръсти. През последните три денонощия му се събраха общо шест часа сън, два от които тази сутрин. Вероятно ще измине доста време, преди да получи възможност да се поспи. Присъниха му се улици. В кабинета си е, пред очите му изплува географска карта, вижда имена на тесни криволичещи улички в квартал Кампен в Осло. После сънува, че е нощ, вали сняг, а той върви по улица в Грюнерльока. Вижда паркиран червен автомобил с двама души в него. Приближава се и вижда: единият е жена със свинска глава, облечена в старомодна рокля. Вика я по име: Елен! А тя се обръща към него, кани се да отговори, но устата й е пълна с чакъл, който започва да пада. Хари раздвижи схванатия си врат наляво-надясно.

— Слушай — обърна се той към легналия на дюшека Свен Сивертшен, опитвайки се да го фокусира с поглед. — Колежката ми е задействала акция за нашето спасяване, но така рискува не само да я изгонят от работа, но и да я тикнат зад решетките за съучастничество. Трябва да ми дадеш доказателства, което да поуспокои съвестта й.

— Какво имаш предвид?

— Искам да й покажа твоя снимка с Валер в Прага.

— Ти тъп ли си, Хари? — засмя се Сивертшен. — Нали ти казах, това е единственият ми коз. Ако го изиграя сега, как да съм сигурен, че няма да прекратиш акцията по спасяването ми?

— Ще го направя, преди да си се усетил. Намерили са твоя снимка в парка „Фрогнер“ от събота. Но не и от деня на убийството на Барбара Свенсен. Много странна работа, не мислиш ли? Защото японците непрекъснато снимат фонтана. Така или иначе, новините за теб не са добри. Затова искам да се обадиш на приятелката си и да я накараш да прати снимката на Беате от Отдела по експертно-криминална дейност по имейл или по факс. Ако иска, да изтрие лицето на Валер, та ти да си запазиш „коза“. Непременно искам да видя твоя снимка на онзи площад заедно с мъж, който да прилича на Том Валер.

— На Вацлавския площад.

— Все едно как се казва. Отсега нататък разполага с един час. Не я ли изпрати, край със сделката ни. Ясно?

Сивертшен изгледа Хари продължително.

— Не знам дали си е вкъщи.

— Та тя не ходи на работа — подсети го Хари. — Бременна е и се тревожи къде си. Чака да й се обадиш и си стои у дома. Моли се да е така. Имаш петдесет и девет минути.

Погледът на Сивертшен обиколи стаята и пак се върна на Хари. Поклати глава.

— Не мога, Хуле. Не искам да я въвличам в тази история. Тя няма вина. Засега Валер не знае за нея и къде живеем в Прага, но ако се провалим, той със сигурност ще разбере и ще я намери.

— А как ли ще се чувства тя, ако отглежда дете като самотна майка, докато баща му излежава доживотна присъда за четири убийства? Избирай по-малкото зло, Сивертшен. Петдесет и осем.

— Мамка му — простена Сивертшен, покрил лице с ръце.

Вдигна очи. Хари му подаде мобилен телефон.

Свен прехапа долната си устна, но взе телефона и набра номер. Притисна червения телефон до ухото си. Хари погледна часовника. Секундарната стрелка обикаляше неумолимо. Сивертшен се размърда неспокойно. Хари отброи двадесет секунди.

— Е?

— Сигурно е заминала при майка си в Бърно.

— Много жалко — Хари не отлепяше поглед от часовника. — Петдесет и седем.

Телефонът падна на пода, Хари вдигна очи: пред него се изпречи изкривеното от гняв лице на Сивертшен, който го сграбчи за гърлото. Хари удари китките му с ръцете си. Сивертшен разхлаби хватката. Хари замахна към лицето пред себе си, успя да го удари и усети как Сивертшен политна назад. Удари го още веднъж, а по пръстите му потече топла, лепкава кръв. През ума му мина странна асоциация: кръвта приличаше на сладкото от ягоди, приготвено от баба му, което се стичаше от филиите хляб. Вдигна ръка за поредния удар. Видя как завързания безпомощен човек се опита да се прикрие, но това само го разгневи още повече. Почувства се изморен, изплашен, бесен.

— Wer ist da?45

Хари замръзна на място. Двамата мъже се спогледаха озадачени. Никой от тях не бе продумал. Носовият глас се разнесе от телефона на пода.

— Sven? Bist du es, Sven?46

Хари грабна телефона и го допря до ухото си.

— Sven is here47 — бавно изрече той. — Who are you?48

— Eva. Bitte, was ist passiert49 — разтревожено попита гласът.

— Да, моля.

— Беате, обажда се Хари. Аз…

— Затвори и ме набери по мобилния.

След десет секунди Хари й удари една жица, колкото и неподходящ да е изразът за мобилен телефон.

— Какво става?

— Наблюдават ни.

— Как така?

— На компютъра ми е инсталирана програма срещу хакери. Показва, че някой следи какви телефонни обаждания и мейли постъпват при нас. По принцип идеята е да ни осигурят защита от престъпници, но според Бьорн ни следи самият мобилен оператор.

— Подслушва ли ни?

— Съмнявам се. По-скоро регистрира всички приети и изпратени разговори и електронни писма.

— Това е работа на Валер и съучастниците му.

— Знам. Значи сега знаят за обаждането ти и повече не мога да ти помагам, Хари.

— Приятелката на Сивертшен ще изпрати копие от негова снимка с Валер в Прага. На нея Валер се вижда в гръб и не е годна за доказателство, но искам да я погледнеш и да ми кажеш дали е достоверна. Снимката е на компютъра й и ще ти я изпрати. Какъв ти е електронният адрес?

— Не чу ли какво ти казах, Хари? Виждат всички податели на писма и обаждания. Какво мислиш ще стане, ако точно сега получим мейл или факс от Прага? Не мога да го направя, Хари. А и е наложително да измисля убедителна причина за твоето обаждане, но аз не мисля така бързо като теб. Боже мой, какво да им кажа?

— Успокой се, Беате. Няма нужда да им обясняваш. Не съм ти звънил.

— Какви ги дрънкаш? Обаждаш ми се вече за трети път.

— Да, но те не знаят. Използвам мобилния телефон на мой приятел.

— Значи си знаел, че ни наблюдават?

— Не, не точно. Постъпих така, защото телефоните изпращат сигнали до станциите и показват в кой район се намираш. Ако Валер има довереници, работещи при мобилния оператор и те се опита да ме проследят с помощта на телефона ми, малко ще си поблъскат главите, защото моят телефон не спира да се движи из града.

— Не искам да знам подробности, Хари. Просто недей да ми пращаш нищо, става ли?

— Да.

— Съжалявам, Хари.

— Вече ми подаде пръст, Беате. Няма защо да ми се извиняваш, че не си ми дала цялата си ръка.

Той почука пет пъти под табелката с надпис 303. Вътре бумтеше силна музика. Дано да го чуе. Почака. Понечи да почука още веднъж, но чу как някой намали звука. По пода зашляпаха боси крака. Вратата се отвори. Момичето сякаш току-що ставаше от сън.

— Да?

Той се легитимира, макар че, формално погледнато, служебната му карта беше фалшива, защото вече не работеше в полицията.

— Още веднъж се извинявам за случилото се в събота — подхвана Хари. — Дано не са ви изплашили, като нахълтаха така неочаквано.

— Няма проблем — отвърна тя с гримаса. — Просто си свършихте работата.

— Да — Хари се залюля на пети и бързо огледа коридора. — Тук съм с мой колега от Отдела по експертно-криминална дейност. Проверяваме стаята на Мариус Велан за следи. Тъкмо ни изпратиха мейл, но лаптопът ми заби. Вътре има много важен документ и се сетих, че в събота ви видях да сърфирате из мрежата, та си помислих…

Тя даде знак, че повече обяснения са излишни и го пусна да влезе.

— Компютърът е включен. Сигурно е редно да ви се извиня за бъркотията, ама не ми пука особено.

Той се настани пред екрана, отвори мейла и напечата адреса на Ева Марванова по мазните клавиши. Изпрати й кратко съобщение: Ready. This address.50

Той се завъртя на стола и погледна момичето, седнало на дивана. Обуваше чифт тесни дънки. Вероятно заради тениската с голямо конопено растение Хари едва сега забеляза, че е само по бикини.

— Сама ли сте днес? — попита той, само за да поддържа разговора, докато чака отговора на Ева. По израза на лицето й разбра, че опитът му не е особено сполучлив.

— Чукам се само през уикенда — поясни тя и подуши чорапа си, преди да го обуе. Захили се доволно, след като установи, че Хари няма намерение да гледа. Той, от своя страна, констатира необходимост от преглед при зъболекар.

— Имаш нов мейл — посочи тя.

Той се обърна към екрана. Писмо от Ева. Нямаше текст, само приложение. Кликна два пъти. Екранът почерня.

— Компютърът е стар и бавен — ухили се още по-широко момичето. — Ще го отвори, имай малко търпение.

Снимката започна да се появява отгоре надолу. Първоначално се видя само син небесен фон, а после — сива стена и чернозелен монумент. Ето го и площадът с масите. Свен Сивертшен и мъж в кожено яке с гръб към фотоапарата. Тъмна коса, мускулест врат. Снимката, разбира се, не можеше да се използва за доказателствен материал, но Хари и за миг не усъмни, че мъжът в гръб е Том Валер. Но не това прикова погледа му към снимката.

— Ей, ходи ми се до тоалетната — обади се момичето.

Хари нямаше представа колко време е прекарал, забил очи в екрана.

— А тук всичко се чува и ми е неудобно. Моля те да…

Хари се изправи, измърмори „благодаря“ и излезе от стаята.

На стълбите между третия и четвъртия етаж се спря.

Снимката.

Не може да е случайно. На теория е невъзможно.

Или пък не е?

Просто няма как да е истина. Никой не постъпва така.

Никой.

Тридесет и седма глава Понеделник. Покаяние

Двамата мъже в църковната зала в енорията на Света равноапостолна княгиня Олга бяха еднакви на ръст. Из горещия неподвижен въздух се носеше мирис на сладникав тамян и кисел тютюн. От близо пет седмици слънцето напипаше Осло без почивка и потта шуртеше на вади под дебелото вълнено расо на Николай Льоб, докато той четеше увещателната молитва преди изповед:

— Ето, чедо, Христос невидимо стои и приема твоята изповед.

Николай се опита да намери по-тънко и модерно расо в църковен магазин, но оттам му обясниха, че не продават облекла за руски православни свещеници. След изчитането на молитвата той остави евангелието до кръста върху масата помежду им. Свещеникът очакваше притеснени покашляния. Хората винаги си прочистват гърлото преди изповед, сякаш греховете им са обвити в слуз и слюнка. На Николай мъжът му се стори някак познат, но не помнеше къде го е виждал, а и името не му говореше нищо. Мъжът видимо се изненада, когато разбра, че ще се изповядва лице в лице срещу свещеника и дори е нужно да каже името си. Честно казано, Николай не вярваше мъжът да съобщи истинското си име. Навярно идва от друга енория. Случваше се тук да идват доста хора, криещи тайни, защото църквата беше малка, незабележима и нямаше опасност да ги видят познати. Неведнъж Николай бе опрощавал грехове на членове на Норвежката държавна църква. Помолеха ли го за прошка, я получаваха: Божията милост е безпределна.

Мъжът наистина се изкашля. Николай затвори очи и си обеща, щом се прибере у дома, да изчисти тялото си с вана, а ушите — с Чайковски.

— Казано е: похотта се устремява към най-ниското, точно както водата, отче. Има ли в характера ти отвор, пролука или пукнатина, похотта ще я намери.

— Всички сме грешни, синко. Искаш ли да признаеш в какво си съгрешил?

— Да. Изневерих на жената, която обичам, с развратница. Макар че не изпитвам чувства към нея, не успях да се спра.

— Продължавай — Николай потисна прозявката си.

— Тя… обсеби съзнанието ми.

— Казваш „обсеби“. Да разбирам ли, че вече не се виждаш с нея?

— Мъртви са.

Не само думите стъписаха свещеника, а и нещо в гласа му.

— Те?

— По мое предположение беше бременна.

— Съжалявам за загубата ти, синко. Жена ти знае ли?

— Никой не знае.

— От какво почина тя?

— От куршум в главата, отче.

По тялото на Николай Льоб внезапно изби леденостудена пот. Преглътна:

— Искаш ли да споделиш други грехове, синко?

— Да. Има един мъж. Полицай. Видях как любимата ми жена отива при него. Той ме предизвиква да…

— Да?

— Прегреша. Няма друго, отче. Ще ми прочетете ли опрощаваща молитва?

В залата настъпи тишина.

— Аз… — подхвана Николай.

— Трябва да тръгвам, отче. Моля ви.

Николай затвори очи и зачете. Отвори ги едва когато стигна до:

— С властта, която ми е дадена, прощавам ти и те освобождавам от всичките твои грехове, в името на Отца и Сина и Светаго Духа.

Прекръсти главата на мъжа.

— Благодаря — прошепна онзи, обърна се и излезе с бързи крачки от църквата.

Николай не помръдна от мястото си, заслушан в ехото от стъпките на покаялия се. Май вече си спомни къде го е виждал. В енорийския дом на Стария Акер. Донесе нова витлеемска звезда, с която замени повредената.

В качеството си на свещеник Николай бе обвързан с обет за мълчание и нямаше намерения да го нарушава заради чутото. Смути го обаче нещо в гласа на мъжа, начина, по който сподели как иска да… какво всъщност искаше той?

Николай погледна през прозореца. Къде се дянаха облаците? Беше толкова задушно, че скоро сигурно щеше да завали дъжд, а преди това се очакваха светкавици и гръмотевици.

Затвори вратата, коленичи пред малкия олтар и се помоли с откровение, неизпитвано от много години. Помоли се Бог да му посочи прави път, да му даде сили и да му прости.

В два часа Бьорн Холм надникна в кабинета на Беате и я повика да й покаже интересна снимка.

Тя се изправи и го последва във фотолабораторията. Бьорн посочи снимка, още окачена да се суши.

— От последния понеделник е — обясни той. — Направена е в пет и половина, тоест около половин час след убийството на Барбара Свенсен на площад „Карл Бернер“. По това време на деня се стига лесно с велосипед до парка „Фрогнер“.

Снимката беше на усмихнато момиче, застанало пред фонтана. До нея се виждаше част от скулптура. Беате знаеше коя: падащото от дървото момиче. Като малка тя редовно се спираше пред скулптурата, когато неделен ден идваше на разходка из парка „Фрогнер“ с мама и татко. Баща й обясни, че с тази скулптура Гюстав Вигелан е искал да покаже страха на младото момиче от бъдещето й на зряла жена и майка.

Но днес Беате закова поглед не в падащото момиче, а в гърба на мъж съвсем в края на снимката, застанал до зелен кош за смет. Държеше в ръка кафяв найлонов плик. Носеше прилепнало по тялото му жълто горнище, слънчеви очила и марля на устата.

— Убиецът-велокуриер — прошепна Беате.

— Сигурно си права — съгласи се Бьорн Холм. — За жалост носи маска.

— Сигурно си прав — прозвуча като ехо отговорът й. Протегна ръка, без да свали очи от снимката: — Дай ми лупа…

Холм изрови сред пликовете с химикали на масата лупата и я подаде на Беате.

Тя присви леко око, доближавайки увеличителното стъкло към снимката.

Бьорн Холм погледна шефката си. Той, разбира се, беше чувал легендите за Беате Льон, когато тя работеше в Отдела по грабежите. Как прекарвала дни наред в House of Pain — херметически затворената видеозала, и проучвала записи на обири кадър по кадър, за да открие и най-малките подробности в телосложението, езика на тялото, контурите на лицата под качулките, та да разкрие самоличността на крадеца, защото го е виждала на друг видеозапис, например на обир на пощенски клон отпреди петнадесет години, когато самата тя още дори не е била тийнейджър. Запис, складиран в харддиска, съдържащ милиони физиономии и всички банкови обири, извършени в Норвегия след откриването на видеонаблюдението. Според някои тази дарба се дължи на необичайния fusiform gyrus на Беате — онази част от мозъка, която разпознава лица. Родила се е с такава аномалия. Затова Бьорн Холм не гледаше снимката, а очите на Беате Льон: те поглъщаха цялата информация на нея, търсеха всички дребни детайли, които самият той никога няма да се научи да забелязва, защото се касаеше за неприсъща нему чувствителност към човешката природа.

Затова той забеляза, че през лупата тя разглежда внимателно не лицето на мъжа, а…

— Коляното — поясни Беате. — Виждаш ли?

Бьорн Холм се приближи.

— Кое?

— На лявото. Прилича на лейкопласт.

— Тоест търсим човек с лейкопласт на коляното?

— Много смешно, Холм. Преди да издирим мъжа на снимката, е нужно да установим дали е възможно той да е убиецът-велокуриер.

— И как ще го направим?

— Ще посетим единствения човек, видял, по наша информация, убиеца отблизо. Направи копие на снимката, докато докарам колата.

Свен Сивертшен гледаше Хари като паднал от Марс. Полицаят току-що му изложи теорията си. Невъзможната теория.

— Наистина не го очаквах — прошепна Сивертшен. — Не съм виждал снимки на жертвите във вестниците. По време на разпитите споменаха нечии имена, които нищо не ми говорят.

— Засега е само теория — уточни Хари. — Не знаем дали е убиецът-велокуриер. Нужни са ни конкретни доказателства.

— По-логично би било да ме убеждаваш колко много доказателства имаш за невинността ми, та аз да се съглася да се предадем и да ти предоставя моите срещу Валер — криво се усмихна Сивертшен.

Хари вдигна рамене.

— Мога веднага да звънна на прекия си началник, Бярне Мьолер, и да го помоля да ни отведе на безопасно място с полицейски патрул.

— Положително в случая са замесени и по-висшестоящи служители на полицията. Не вярвам никому — поклати отривисто глава Сивертшен. — Първо намери нужните доказателства.

Хари стисна ръка в юмрук и пак я разтвори.

— Имаме една-единствена възможност, която ще ни гарантира безопасността.

— И каква е тя?

— Срещаме се с журналисти и им предоставяме събрания материал за убиеца-велокуриер и за Валер. Направим ли го, ще бъде твърде късно да ни очистят.

Сивертшен го погледна недоверчиво.

— Времето ни изтича — напомни му Хари. — Той стяга обръча все по-силно. Не го ли усещаш?

Сивертшен потърка китката си.

— Добре — съгласи се той. — Така да бъде.

Хари си мушна ръката в задния джоб и извади визитка. Поколеба се за миг: или защото съзнаваше евентуалните последствията от действията си, или защото не можеше да ги обозре. Набра номера на служебния телефон. Рогер вдигна на секундата.

— Да, моля.

Долавяше се шум от гласове, тракане по клавиатура и телефони.

— Обажда се Хари Хуле. Искам да ме чуеш добре, Йендем. Разполагам с информация за убиеца-велокуриер и за престъпна банда, в която участва мой колега от полицията. Разбра ли ме?

— Мисля, че да.

— Добре. Ще предоставя доказателства единствено на теб, ако ги публикуваш на страниците на „Афтенпостен“ възможно най-скоро.

— Разбира се. Откъде ми звъниш, Хуле?

Йендем не звучеше толкова слисан от обаждането, колкото очакваше Хари.

— Не е важно къде се намирам. Разполагам с информация, доказваща, че Свен Сивертшен не е убиецът-велокуриер, а полицейски служител на отговорен пост е замесен в действаща от няколко години в Норвегия контрабандна група.

— Прекрасно. Наясно си, предполагам, че не мога да напиша такъв материал, позовавайки се на телефонен разговор.

— Какво имаш предвид?

— Нито един сериозен вестник няма да помести обвинение срещу замесен в оръжейна контрабанда старши полицейски инспектор, при това да публикува и името му, без да е проверил доколко достоверен е източникът на информацията. Засега не се съмнявам, че си този, за когото се представяш, но откъде да знам дали не си пиян или луд? Или и двете? Ако не проуча обстойно случая, ще осъдят вестника за клевета. Нека се срещнем, Хуле. Ще напиша всичко както ми го кажеш. Обещавам.

В последвалата пауза Хари чу нечий смях недалеч от Йендем, Леещ се безгрижно смях.

— Недей да звъниш на други вестници, ще ти отговорят по същия начин. Вярвай ми, Хуле.

Хари си пое дъх.

— Добре — отсече той. — В бар „Underwater“, в пет часа. Ела сам, иначе няма да ме видиш. И нито дума на никого, ясно?

— Напълно.

— Доскоро.

Хари натисна червената слушалка на мобилния и прехапа долната си устна.

— Дано идеята ти е се окаже добра — изкоментира Свен.

Бьорн Холм и Беате свиха в пресечка на натоварения булевард и се озоваха на тиха улица с уродливи къщи от едната страна и модерни жилищни сгради от другата. До тротоарите стояха паркирани само немски марки автомобили.

— Тузари — отбеляза Бьорн.

Спряха пред сграда, боядисана в кукленско жълто.

Едва след второто позвъняване по домофона се раздаде глас:

— Да?

— Андре Клаусен?

— Чувате гласа му.

— Казвам се Беате Льон. От полицията съм. Може ли да влезем?

Андре Клаусен ги чакаше на вратата, наметнал къс до бедрата халат. Човъркаше коричка на рана върху бузата си. Безуспешно се помъчи да потисне прозявката си.

— Извинете. Снощи се прибрах по нощите — обясни той.

— От Швейцария ли?

— Не, бях на вилата. Влезте.

Гостната на Клаусен беше твърде тясна за колекцията му от произведения на изкуството. Бьорн Холм бързо установи, че вкусът на Клаусен се доближаваше повече до Либераче, отколкото до минимализма. В единия ъгъл ромонеше декоративен фонтан, а гола богиня протягаше ръка към копия на сикстински стенописи по сводестия таван.

— Моля ви първо да се съсредоточите и да си припомните как изглеждаше убиецът — велокуриер на рецепцията на адвокатската кантора — подкани го Беате. — Погледнете това.

Клаусен пое снимката и я разгледа, като същевременно продължаваше да опипва раничката на бузата си. Бьорн Холм огледа стаята. Зад вратата се чу шум от стъпки, а после и драскане на лапи.

— Възможно е — отсъди Клаусен.

— Възможно? — разочарова се Беате, приседнала на крайчеца на стола.

— Много е вероятно. Дрехите са същите, както каската и слънчевите очила.

— Добре. А имаше ли лейкопласт на коляното?

Клаусен се засмя тихо.

— Както вече казах, нямам навика да оглеждам мъжките тела толкова подробно. Но ако това ще ви зарадва, първоначалното ми усещане е, че мъжът на снимката е същият, когото видях в кантората. Повече не мога да направя — разпери ръце той.

— Благодаря ви — кимна Беате и се изправи.

— Няма защо — отвърна Клаусен и ги изпрати до вратата.

Поиска да се здрависат за довиждане. Холм намери жеста за странен, но пое подадената му ръка. Беате обаче поклати отрицателно глава с лека усмивка:

— Извинете, но по пръстите и бузата ви има кръв.

Клаусен докосна лицето си.

— Вярно — усмихна се той. — Заради Трюлс, кучето ми. През уикенда си играхме доста невъздържано.

Погледна Беате, а по лицето му се изписа още по-широка усмивка.

— Довиждане — каза Беате.

Бьорн Холм не разбра по каква причина по тялото му полазиха тръпки, щом излезе навън в жегата.

Клаус Туршилдсен обърна и двата вентилатора към лицето си, ала те сякаш просто връщаха горещия въздух от апаратите. Долепи пръст до дебелото стъкло на екрана. Там бе изписан стационарен номер на улица „Шолберг“. Абонатът току-що затвори. За четвърти път говори с един и същ номер на мобилен телефон. Разговорите бяха кратки.

Кликна два пъти върху номера на мобилния, за да види името на абоната. Два пъти върху него и на екрана се изписа адресът и професията му. Клаус се замисли. Набра оставения му за докладване номер.

Някой вдигна слушалката.

— Ало?

— Обажда се Туршилдсен от „Теленур“. С кого разговарям?

— Не е твоя работа, Туршилдсен. Казвай какво има.

Туршилдсен усети как ръцете му, плувнали в пот до лактите, лепнеха по тялото.

— Поразрових се — поде той. — Мобилният телефон на Хуле непрекъснато се намира в движение и не е възможно да го открия. Обаче друг мобилен телефон се свърза няколко пъти със стационарния номер на „Шолберг“.

— Добре. Кой?

— На името на Йойстайн Айкелан. В системата е въведен като таксиметров шофьор.

— Е, и?

Туршилдсен издаде напред долната си уста и се опита да духне към запотените стъкла на очилата си.

— Мисълта ми е, че има връзка между неспирно движещ се из целия град телефон и таксиметърджия.

Събеседникът му замълча.

— Ало? — обади се Туршилдсен.

— Прието. Продължавай да го следиш, Туршилдсен.

Бьорн Холм и Беате профучаха покрай рецепцията на „Шолберг“, когато телефонът й изписука.

С едно-единствено непрекъснато движение тя го извади от калъфа на кръста си, погледна екрана и го долепи до ухото си.

— Хари? Помоли Сивертшен да си вдигне левия крачол. Разполагаме със снимка на маскиран велосипедист с лейкопласт на коляното, направена пред фонтана в пет и половина миналия понеделник. Носи кафяв найлонов плик.

Бьорн се мъчеше да насмогне на темпото на дребничката полицайка, която летеше по коридора. От телефона й се чу пращене.

Беате зави към кабинета си.

— Няма лепенка? Нито рана? Да, знам, че нищо не значи, но за твое сведение Андре Клаусен току-що почти потвърди, че велосипедистът на снимката е същият, когото е видял при „Хале-Тюне-Ветерли“.

Тя седна зад бюрото.

— Какво?

Бьорн Холм забеляза как челото й се набръчка.

— Аха.

Остави телефона върху бюрото и се втренчи в него, сякаш се чудеше дали да вярва на чутото.

— Хари май знае кой е убиецът-велокуриер — съобщи тя.

Бьорн мълчеше.

— Провери дали лабораторията е свободна — поръча тя. — Имаме нова задача.

— Каква? — поинтересува се Бьорн.

— Доста гадничка.

Йойстайн Айкелан седеше в таксито на стоянката под възвишението Санкт Ханс. Притворил очи, той се взираше в дългокрако момиче от отсрещната страна на улицата, което поемаше дневната си доза кофеин на стол на тротоара пред кафене „Джава“. Бръмченето на климатика се губеше на фона на разнасящото се от тонколоните кънтри:

Faith has been broken, tears must be cried…51

Злите езици твърдяха, че парчето е на Грам Парсън, а Кийт и „Ролингс Стоунс“ са го откраднали за „Sticky Fingers“52, докато след края на шестдесетте са се чудели как да се направят на гениални във Франция.

Wild, wild bourses couldn’t drag me away…53

Задната врата на таксито се отвори. Йойстайн почти подскочи. Явно човекът е дошъл отзад, от парка. В огледалото видя загоряло от слънцето лице със силни челюсти и непрозрачни слънчеви очила.

— Към езерото в долината на Мари, шофьоре.

Под привидната мекота на гласа му прозираше заповедна интонация.

— Ако не те затруднявам…

— Ни най-малко — промърмори Йойстайн, намали музиката и дръпна силно от цигарата, преди да я хвърли през страничния прозорец.

— Къде точно до езерото…

— Карай. Ще ти кажа.

Поеха по булевард „Юлевол“.

— Обещаха дъжд — предупреди Йойстайн.

— Ще ти кажа къде — повтори непознатият.

Няма да има бакшиш, помисли си Йойстайн.

След десет минути път излязоха от застроените райони и неочаквано пред тях се ширнаха поля, земи и езерото в долината на Мари. Преходът от града към селото беше толкова внезапен, че веднъж американски турист попита Йойстайн дали пейзажът е част от тематичен увеселителен парк.

— Завий наляво — заръча мъжът.

— Към гората ли? — учуди се Йойстайн.

— Да. Какво те притеснява?

Досега Йойстайн не усещаше тревога. След тези думи обаче ситуацията се промени. Той пак погледна в огледалото, но мъжът се беше преместил плътно до прозореца и се виждаше само едната половина от лицето му.

Йойстайн уби скоростта, даде ляв мигач и зави през шосето. Чакълестият път, открил се пред тях, беше тесен и неравен, а по средата растеше трева.

Йойстайн се поколеба.

От двете страни на пътя се подаваха клони със зелени листа, които на светлината създаваха илюзията за ръце, подканващи ги да продължат нататък. Йойстайн натисна спирачката. Чакълът под гумите изскърца и автомобилът спря.

— Извинявай — погледна в огледалото той. — Наскоро платих четиридесет хиляди за ремонт на шасито. Не сме задължени да караме по такива пътища. Ако искаш, ще извикам друга кола.

Мъжът на задната седалка сякаш се усмихваше или поне онази половина, която Йойстайн виждаше.

— И от кой телефон ще се обадиш, Айкелан?

Йойстайн усети как го побиха тръпки.

— От твоя ли? — прошепна мъжът.

Мозъкът на Йойстайн трескаво обмисляше вариантите.

— Или от телефона на Хари Хуле?

— Не съм съвсем сигурен за какво говориш, мистър, но пътуването ни свършва дотук.

— Мистър? — засмя се мъжът. — Няма да стане така, Айкелан.

Йойстайн усети нужда да преглътне, но успя да устои на изкушението.

— Слушай, няма нужда да ми плащаш, защото не успях да те закарам. Слез и изчакай да повикам друго такси.

— Според досието ти си умен мъж, Айкелан. Затова предполагам, че разбираш каква е целта ми. Мразя да използвам това клише, но е подходящо в случая: ти избираш дали да стане по лесния или по трудния начин.

— Наистина не схващам… ау!

Мъжът плесна Йойстайн по главата над облегалката. Йойстайн се наведе инстинктивно напред и за свое учудване усети как очите му се пълнят със сълзи. Не че изпитваше силна болка. Така удрят децата от началното училище — леко, като предупреждение за бъдещо унижение. Просто слъзните канали явно бяха разбрали онова, което останалата част от мозъка отказваше да приеме: Йойстайн беше загазил здравата.

— Къде държиш телефона на Хари, Айкелан? В жабката? В багажника? Или в джоба си?

Йойстайн мълчеше. Не мърдаше, а погледът му захранваше мозъка с информация: гора от двете страни. Нещо му подсказваше, че мъжът на задната седалка е в добра физическа форма и ще го настигне за секунди. Дали действа сам? Йойстайн се колебаеше дали да натисне паник-бутона и да сигнализира на колегите си, че е в беда? Струва ли си изобщо да намесва още хора?

— Разбирам — отсече мъжът. — Значи ще стане по трудния начин. Знаеш ли…

Йойстайн не успя да реагира, когато усети как ръката го сграбчи за гърлото и го притисна към облегалката.

— … всъщност се надявах да стане така.

Йойстайн изпусна очилата си. Протегна ръка към ствола на волана, но не успя да го стигне.

— Ако натиснеш бутона, си мъртъв — прошепна мъжът в ухото му. — Не говоря образно, Айкелан, имам предвид, че ще ти отнема живота.

Въпреки че до мозъка не стигаше достатъчно кислород, слухът, зрението и обонянието на Йойстайн Айкелан функционираха изненадващо добре. Той виждаше мрежата от кръвоносни съдове от вътрешната страна на клепачите си, усещаше мириса на лосиона за след бръснене, лъхащ от мъчителя му, и долавяше леко пискливата, стържеща като хлабав ремък нотка на задоволство в гласа му:

— Къде е той, Айкелан? Къде е Хари Хуле?

Йойстайн отвори уста и мъжът отслаби хватката.

— Нямам представа за как…

Ръката отново стисна гърлото.

— За последен път те питам, Айкелан. Къде е пияният ти приятел?

Йойстайн усети пристъп на силна болка и на воля за живот, но знаеше колко бързо ще премине. И преди му се бяха случвали подобни неща. Състоянието беше преходно — стадий преди настъпването на далеч по-приятното равнодушие. Секундите минаваха. Дяловете на мозъка започнаха да отказват. Първо изчезна зрението.

После ръката пак отпусна гърлото му и в мозъка нахлу кислород. Отново прогледна и почувства болка.

— Така или иначе ще го намерим — увери го гласът. — Изборът е твой: дали да стане преди или след като напуснеш този свят.

Йойстайн усети как по слепоочието му, а после и по носа му премина нещо студено и твърдо. Въпреки многото изгледани уестърни никога не беше виждал отблизо 45-калибров револвер.

— Отвори си устата.

Не беше опитвал и вкуса му.

— Броя до пет, после стрелям. Кимни, ако искаш да ми кажеш нещо. Най-добре не чакай да кажа пет. Едно…

Йойстайн се помъчи да се пребори със страха от смъртта. Опита се да си внуши, че хората са рационални създания и мъжът няма да постигне нищо, ако го застреля.

— Две…

Логиката е на моя страна, помисли си Йойстайн: цевта имаше гаден вкус на метал и кръв.

— Три. И хич не мисли за тапицерията на колата, Айкелан. Ще почистя основно след себе си.

Йойстайн усети как тялото му започва да се тресе: неконтролируема реакция, която можеше да наблюдава само като свидетел. Сети за как по телевизията даваха ракета, трепереща по същия начин, секунди преди да я изстрелят в студеното, празно космическо нищо.

— Четири.

Йойстайн кимна. Енергично, няколко пъти.

Пистолетът изчезна.

— Телефонът е в жабката — едва промълви той. — Поръча ми да го оставя включен и да не вдигам, ако звънне. Дадох му моя.

— Не ми пука за телефоните — отвърна гласът. — Интересува ме къде е Хуле.

— Нямам представа. Не ми каза. Увери ме, че и за двама ни е най-добре да не знам.

— Излъгал те е.

Думите се нижеха бавно и спокойно от устата му и Йойстайн не успя да прецени дали е ядосан, или се забавлява.

— Така е най-добре за него, Айкелан. Но не и за теб.

Хладният пистолет пареше по бузата на Йойстайн като нагорещена ютия.

— Почакай! Хари спомена нещо. Сега се сетих. Щял да се скрие у дома.

Думите просто се изплъзнаха от устата на Йойстайн и той имаше чувството, че излизат недооформени изпод езика му.

— Ходихме дотам, идиот такъв — отвърна гласът.

— Не говоря за жилището му, а за родния му дом в Опсал, където е израснал.

Мъжът се засмя, а Йойстайн усети пронизваща болка, когато онзи натисна цевта на пистолета в ноздрата му.

— През последните няколко часа проследихме телефона ти, Айкелан. Знаем в коя част на града се намира. Не е в Опсал. Чисто и просто ме пращаш за зелен хайвер. Или, казано по друг начин: пет.

Нещо изписка. Йойстайн стисна очи. Звукът не преставаше. Дали вече е мъртъв? Пискането създаваше позната мелодия: „Purple rain“ на Принс. Дигиталните звуци се раздаваха от мобилния телефон на мъжа.

— Ало, какво има? — попита гласът зад гърба на Йойстайн.

Йойстайн не смееше да отвори очи.

— В „Underwater“? В пет часа? Добре, незабавно събери момчетата, идвам веднага.

Йойстайн чу шумолене на дрехи на задната седалка. Моментът дойде. Навън пееше птичка, извиваше благозвучни високи трели. Йойстайн не знаеше каква е. Защо не се научи да ги разпознава и да разбира защо пеят? Никога повече няма да му се удаде шанс. Усети ръка върху рамото си.

Йойстайн отвори предпазливо очи и се взря в огледалото.

Блеснаха ослепително бели зъби. Раздаде се глас с познатата писклива нотка на задоволство:

— Към центъра, шофьоре. Побързай.

Тридесет и осма глава Понеделник. Облакът

Ракел отвори рязко очи. Сърцето й биеше бързо и силно. Явно е заспала. Заслуша се в нестихващата детска глъчка в басейна. В устата си усети леко горчивия вкус на трева, а слънцето сякаш покриваше гърба й с гореща завивка. Дали се събуди заради някакъв сън?

Неочаквано хладен полъх повдигна завивката и кожата й настръхна.

Странно как понякога сънищата просто се изплъзват от съзнанието ни като хлъзгави парченца сапун, помисли си тя и се обърна. Не видя Олег. Надигна се на лакти и се огледа.

Стана веднага.

— Олег!

Затича се.

Намери го до басейна с трамплина, седнал на ръба, увлечен в разговор с момче, което Ракел познаваше. Вероятно негов съученик.

— Здрасти, мамо — усмихна се Олег, присвил очи срещу слънцето.

Ракел го хвана за ръката, по-здраво отколкото възнамеряваше първоначално.

— Нали ти казах да не ходиш никъде, без да ме предупредиш!

— Но ти спеше, мамо. Не исках да те събуждам.

Олег я гледаше слисан и леко смутен. Съученикът му се отдръпна. Тя го пусна, въздъхна и впери очи към хоризонта. На небето имаше само един-единствен бял облак, устремил се нагоре, приличен на изстреляна ракета.

— Наближава пет, да се прибираме — подкани сина си Ракел с дистанциран глас. — Време е за вечеря.

На връщане с колата към къщи Олег попита дали Хари ще дойде на гости.

Ракел поклати глава.

Докато чакаха да светне зелен светофар, тя се наведе, за да погледне към облака. Стоеше си на същото място, но вече леко издължен, а в долната му част се беше образувал сив слой.

Ракел се сети да заключи вратата, когато се прибраха у дома.

Тридесет и девета глава Понеделник. Срещи

Рогер Йендем се загледа в бълбукащата вода в аквариума до прозореца на бар „Underwater“. Пред очите му мина спомен: седемгодишно хлапе плува срещу него с бързи, насечени загребвания, а по лицето му се изписва очевидна паника, сякаш той, Рогер, по-големият брат, е единственият в състояние да го спаси. Рогер му вика с усмивка, но Томас не разбира, че отдавна е стигнал на плиткото и е нужно само да стъпи на дъното. Понякога Рогер си мислеше, че успя да научи малкото си братче да оцелява във водата, но не и на сушата.

Влезе в бара и постоя на вратата, та очите му да свикнат с тъмнината. Освен бармана вътре имаше само един посетител: червенокоса жена, полуобърната с гръб към него. Пред нея стоеше преполовена халба, а между пръстите си държеше цигара. Рогер слезе да провери на долния етаж. Нямаше жива душа. Реши да изчака на първия етаж. Дъските изскърцаха под обувките му и червенокосата вдигна очи. Върху лицето й падаха сенки, но начинът, по който седеше, и стойката й го наведоха на мисълта, че е хубава. Или, по-точно, била е хубава. Забеляза сак до масата й. Сигурно и тя чака някого.

Поръча си бира и погледна часовника.

Поразходи се из квартала, за да не пристигне преди уговорения час: 05:00. Не му се щеше да изглежда твърде нетърпелив и да събуди подозрения. Макар че кой би се усъмнил в журналист, изгарящ от нетърпение да получи информация за най-заплетения случай на лятото; информация, която би могла да даде съвсем нова насока на разследването? Де да беше само това.

Рогер се оглеждаше, докато се шляеше по улиците. Внимаваше за необичайно паркиран автомобил, преструващ се на увлечен във вестник мъж на ъгъла на улицата, привидно заспал скитник на някоя пейка. Не забеляза нищо подозрително. Тези хора не са аматьори. Именно това го плашеше най-много: ще извършат престъпление, но са убедени, че ще им се размине. Веднъж, под въздействието на алкохол, негов колега спомена какви неща се случвали в полицията през последните години: хората нямало да повярват, дори и да ги публикува. Тогава Рогер споделяше мнението на обществото.

Погледна отново часовника: 05:07.

Дали ще нахълтат веднага щом Хари Хуле се появи? Не му обясниха нищо. Поръчаха само да се появи на уреченото място в уречения час и да се държи като журналист на работа. Рогер отпи голяма глътка от бирата с надежда алкохолът да поуспокои нервите му.

05:10. Барманът седеше в ъгъла и четеше модно списание.

— Извинете — подхвана Рогер. Барманът едва повдигна очи. — Случайно да сте забелязали висок рус мъж в бара преди…

— Съжалявам — отвърна барманът, наплюнчи палец и отвори на следващата страница. — Смяната ми започна малко преди да дойдете. Попитайте жената ей там.

Рогер се поколеба. Изпи бирата до емблемата на халбата и се изправи.

— Прощавайте…

— Да? — вдигна глава жената със слабо изразена усмивка.

Рогер едва сега разбра, че по лицето й не са пробягвали сенки. Жената имаше синини: по челото, по скулите, по врата.

— Имам среща с мой познат, но се боя, че си е отишъл. Висок е над един и деветдесет, с късо подстригана руса коса.

— О? Млад ли е?

— Може да се каже: около тридесет и пет годишен, има малко… изтерзан вид.

— Зачервен нос, сини очи — едновременно стари и млади.

Тя продължаваше да се усмихва, но по отнесената физиономия Рогер разбра, че усмивката й не е предназначена за него.

— Да, вероятно е бил той — колебливо отвърна той. — Да не би…

— Не, и аз го чакам.

Рогер я погледна. И тя ли е една от тях? Подпийнала женица, прехвърлила тридесетте, с агресивен съпруг? Не, едва ли.

— Дали ще дойде? — попита Рогер.

— Няма да дойде — тя вдигна халбата. — Онези, които искаш да дойдат, никога не се появяват. Идват другите.

Рогер се върна на бара. Не намери халбата си на плота и си поръча нова.

Барманът пусна музика. Рокбандата „Глюсифер“ полагаше максимални усилия да разпръсне мрака.

I got a war, baby, I got a war with you!54

Няма да се появи. Хари Хуле няма да дойде. Какво значи това? Вината не беше на Рогер.

В пет и половина вратата се отвори.

Рогер погледна с надежда.

Там стоеше мъж в кожено яке, насочил поглед към него.

Рогер поклати отрицателно глава.

Мъжът огледа помещението. Прокара длан по врата си и изчезна.

Първата мисъл на Рогер беше да го настигне и да го попита какво значи жестът с ръката: край на операцията или край на… Мобилният му телефон звънна. Рогер се обади.

— Няма ли шоу? — попита някой.

Гласът не беше на мъжа с коженото яке, нито на Хари, но прозвуча познато.

— Какво да правя? — прошепна Рогер.

— Остани до осем — отвърна гласът. — И се обади на дадения ти номер, ако се появи. Продължаваме.

— А Томас…

— Братчето ти е в безопасност, докато изпълняваш заповедите ни и си затваряш устата.

— Ясно, но…

— Лека вечер, Йендем.

Рогер мушна телефона в джоба си и се потопи в халбата. Жадно си пое дъх, като изплува. До осем. Остава час и половина.

— Нали ти казах — чу глас зад гърба си Рогер.

Обърна се. Тя вдигна показалец към бармана, а той неохотно се надигна от стола.

— Какво искаше да кажеш с „другите“?

— Кои други?

— Нали според теб вместо желаните от нас идват другите.

— Онези, с които се налага да се задоволиш, скъпи.

— Така ли?

— Да, такива като теб и мен.

Рогер застана лице в лице с нея. Как странно се изрази тя: констатира фактите, без да драматизира, без да се прави на сериозна, само с леко примирена усмивка. Рогер почувства тази жена някак близка. И пак забеляза очите и алените й устни. Да, положително е била красива.

— Гаджето ти ли те подреди така? — попита той.

Тя вдигна глава, издаде напред брадичка и погледна как барманът налива бира.

— Не е твоя работа, млади човече.

Рогер затвори за миг очи. Ама че странен ден. Надхвърли всички очаквания за странност. Няма причина да свърши дотук.

— А може би искам да стане моя — подхвърли той.

Кимна към масата й.

— Съдейки по големината на сака ти, вече е бивше гадже. Ако нямаш къде да пренощуваш, живея в твърде голям за мен апартамент с отделна спалня за гости.

— Виж ти.

Тонът прозвуча недружелюбно, но Рогер забеляза промяна в израза й: отправи му въпросителен, изпълнен в любопитство поглед.

— Неочаквано стана прекадено голям за мен тази зима — допълни той. — Впрочем, тази бира е от мен, ако се съгласиш да ми правиш компания. Ще поостана тук още малко.

— Добре — кимна тя. — Защо да не почакаме заедно.

— Онзи, който няма да дойде ли? — пошегува се той.

Смехът й прозвуча тъжно, но поне успя да я разсмее.

Свен седеше на стола, загледан в ширналата се навън поляна.

— Май трябваше все пак да отидеш — отбеляза той. — Журналистът сигурно го е казал случайно.

— Едва ли — поклати глава Хари.

Той лежеше на дивана и разглеждаше дима от цигарата, издигащ се спираловидно към сивия таван.

— По-скоро ми се струва, че несъзнателно ме предупреди.

— Само защото ти нарече Валер „полицай на отговорен пост“, а той — „старши инспектор“, не значи непременно, че той знае за кого става дума. Сигурно просто е налучкал.

— В такъв случай е сгафил. Освен ако не са го подслушвали и не се е опитал да ме предупреди.

— Гони те параноята, Хари.

— Възможно е, но откъде знаеш…

— … че не са по петите ти. Вече го чух. Защо не се свържеш с друг журналист?

— Нямам им доверие. Освен това според мен не бива да звъним повече от този мобилен телефон. Ще го изключа. Сигналите могат да се използват за проследяване.

— А? Валер няма откъде да знае какъв телефон използваш.

Зелената светлина от екрана на телефона изгасна и Хари го пусна в джоба на якето си.

— Очевидно не си даваш ясна сметка докъде се простират възможностите на Том Валер, Сивертшен. Според уговорката ми с моя приятел, шофьора на такси, той трябваше да се обади от уличен автомат между пет и шест часа, ако всичко е наред. Да си чул телефонът да звъни?

— Не.

— Следователно е възможно да са разбрали за телефона. Приближава се.

— Казвал ли съм ти колко често повтаряш едно и също, Хари? — изпъшка Свен. — А освен това ми прави впечатление колко минимални усилия полагаш да се измъкнем от тази каша.

В отговор Хари издуха дебело кръгче към тавана.

— Започва да ми се струва, че искаш да ни намери. Всичко останало е за камуфлаж. Целта ти е да ме убедиш колко е важно да се скрием на сигурно място, за да го подмамиш да тръгне по петите ни.

— Интересна теория — промърмори Хари.

— Експертът от „Норвежки мелници“ потвърди опасенията ти — съобщи Беате в слушалката и махна на Бьорн Холм да излезе от кабинета й.

По пращенето се досети, че Хари се обажда от уличен телефон.

— Благодаря ти за помощта — отвърна той. — Точно това ми беше нужно.

— Наистина ли?

— Надявам се.

— Току-що се обадих на Улауг Сивертшен, Хари. Не е на себе си от безпокойство.

— Мм.

— Не само заради сина си. Тревожи се за наемателката си: заминала на почивка за уикенда и не се прибрала. Не знам какво да й кажа.

— Възможно най-малко. Вижда му се краят.

— Обещаваш ли?

Смехът на Хари наподобяваше сухата кашлица на картечница:

— Да, това мога да ти го обещая.

Стационарният телефон изпращя.

— Имаш посещение — обади се носов женски глас.

Беате знаеше, че въпросната дама е охранител, понеже минаваше четири часа. След известно време, прекарано на партера, гардовете започваха да говорят носово като рецепционисти.

Беате натисна копчето на поостарелия апарат.

— Заета съм, помоли ги да изчакат.

— Добре, но т…

Беате изключи вътрешната линия.

— Само мрънкат — обясни тя.

Зад пукащия в мембраната дъх на Хари Беате чу шум от спиращ автомобил и загасване на двигател. В същия миг светлината в кабинета й сякаш се промени.

— Трябва да затварям — съобщи Хари. — Имам спешна задача. Ще се обадя по-късно. Ало? Беате?

Тя затвори. Гледаше към вратата.

— Е? — попита Том Валер. — Не казваш ли „чао“ на приятелите си?

— На рецепцията не те ли помолиха да изчакаш?

— Направиха го.

Том Валер затвори вратата, дръпна шнура, белите щори се свлякоха над прозореца и закриха изгледа. После заобиколи бюрото й, застана до стола й и погледна надолу.

— Какво е това? — попита той и посочи две слепени стъклени пластини.

— Според хората от лабораторията семена — отговори Беате и си пое въздух през носа.

Той погали кожата й с пръст.

— Престани — сопна се тя със сподавен гняв. — Дръпни си ръката.

— Ау, не ти ли е приятно? — престори се на учуден Валер. Вдигна ръце, обърнати с дланите към Беате, и се усмихна: — Преди май ти харесваше, Льон?

— Какво искаш?

— Да ти дам шанс. Дължа ти го.

— Така ли? И защо?

Тя наклони глава и го погледна. Той навлажни устни и се надвеси над нея:

— Заради безусловното ти подчинение и заради тясната ти студена путка.

Тя замахна да го удари, но той хвана китката й във въздуха, изви ръката й на гърба и я дръпна нагоре. Тя се задъха, политна напред на стола и за малко не си удари челото в бюрото. Гласът му свистеше в ухото й:

— Давам ти шанс да не си изгубиш работата, Льон. Знаем, че Хари ти е звънил от телефона на таксиджията. Къде е той?

Тя простена. Валер дръпна ръката й още по-нагоре.

— Знам колко боли и че въпреки това няма да си отвориш устата. Това го правя за собствено удоволствие. И за твое.

Притисна слабините си към нея. Кръвта зашумя в ушите й. Беате прецени разстоянието и се катурна напред. Главата й се удари в кутията на интеркома и твърдата пластмаса изпука.

— Да? — обади се носов глас.

— Веднага прати Холм — изстена Беате с буза, опряна в подложката за писане.

— Добре.

Валер колебливо пусна ръката й. Беате се изправи.

— Свиня такава — изруга тя. — Не знам къде е. Никога не би му хрумнало да ме постави в подобна абсурдна ситуация.

Том Валер я изгледа продължително, все едно я изучаваше с очи. Подложената на този оглед Беате откри обаче нещо странно: вече не се боеше от него. Разумът й подсказваше, че Валер е по-опасен от всякога, но в погледа му долови нововъзникнал страх. Току-що желязната му обвивка се пропука. Само за няколко секунди, но тя за пръв път го виждаше изгубил самообладание.

— Няма да оставя нещата така — прошепна той. — Обещавам ти. Знаеш колко държа на думата си.

— Какво става? — подхвана Бьорн Холм и пъргаво отстъпи встрани, за да направи място на излизащия с бясна скорост Валер.

Четиридесета глава Понеделник. Дъждът

В седем и половина слънцето пое към възвишението Юлер, а вдовицата Даниелсен, излязла на верандата си, установи, че над фиорда на Осло са надвиснали няколко бели облака. Долу, на улицата, минаха Андре Клаусен и Трюлс. Госпожа Даниелсен не знаеше имената нито на мъжа, нито на кучето, порода голдън ретривър, но често ги виждаше да излизат от съседната уличка. Спряха на червения светофар до стоянката на такситата на булеварда. Вдовицата предположи, че са тръгнали към парка „Фрогнер“. И двамата й се сториха малко изтощени. А и кучето изглежда имаше нужда от баня.

Тя сбърчи нос с погнуса, като видя как на половин крачка зад собственика кучето приклекна и се изходи на тротоара. Мъжът дори не понечи да почисти гадостите, а задърпа кучето след себе си по пешеходната пътека, щом светна зелено. Госпожа Даниелсен се възмути, но и същевременно се развесели. Неуморима радетелка за доброто на града, или поне на тази част от него, вдовицата усети как настроението й се повиши, защото вече разполагаше с материал за сигнал до редакцията на „Афтенпостен“. Мина доста време от публикуването на последното й писмо.

Остана загледана в местопрестъплението, докато кучето и собственикът му бързичко и явно с гузна съвест се изнизаха в посока към парка. Така госпожа Даниелсен се превърна в безпомощен свидетел на втори инцидент: от отсрещната страна подтичваше жена с надежда да успее да пресече на зелено, но стана жертва на възмутителната безотговорност на някои граждани. Жената очевидно мислеше само как да хване единственото такси на стоянката и изобщо не гледаше къде стъпва.

Вдовицата изпуфтя шумно, хвърли последен поглед на облачната армада и влезе вътре, за да започне да съставя писмото си до вестника.

Мина влак като продължително, леко дихание. Улауг отвори очи и установи, че се намира в градината.

Странна работа. Не помнеше да е излизала от къщи, а ето на — седнала е до релсите, а в ноздрите си усеща гробовния мирис на рози и люляк. Напрежението в слепоочията й не беше отслабнало, тъкмо напротив. Вдигна глава. Беше се заоблачило, затова притъмня така. Улауг наведе очи към босите си крака: бяла кожа, синкави вени. Нозе на старица. Знаеше защо е застанала точно тук. Именно на това място, до вече изкоренения рододендрон, някога стояха Ернст и Ранди. А Улауг ги наблюдаваше от прозореца на стаята на прислугата. Слънцето клонеше към залез, а той прошепна нещо на немски и закичи съпругата си с роза, откъсната от градината. Ранди се засмя и притисна нос към врата му. После се обърнаха на запад, прегърнаха се и притихнаха. Тя облегна глава върху рамото на съпруга си, докато тримата гледаха залеза. Улауг нямаше представа какво се върти в техните глави, но тя си помисли как и за нея един ден слънцето ще изгрее. Колко млада е била!

Улауг вдигна по навик глава към прозореца на стаята. Нямаше я нито Ина, нито младата Улауг, само черно стъкло, отразяващо облаците с форма на пуканки.

Улауг ще плаче до края на лятото, а вероятно и по-дълго. А после животът ще си тръгне постарому. Ето такъв е планът й. Нужен й е някакъв план.

Нещо зад нея се раздвижи. Обърна се тежко и бавно, усети как хладната трева под петите й се откъсна от земята. И преди да успее да довърши движението си, замръзна на място.

Появи се куче.

Погледна я с очи, сякаш молещи за извинение за нещо, което още не се е случило. В същия миг нещо безшумно излезе зад сенките на овощните дръвчета и застана до кучето: мъж. Очите му бяха големи и черни като на кучето. Все едно напъхаха животинче в гърлото на Улауг. Не можеше да си поеме въздух.

— Влязохме вътре, но не ви открихме там — подхвана непознатият, наклони глава и й отправи поглед, сякаш разглеждаше екзотично насекомо.

— Не ме познавате, госпожо Сивертшен, но аз очаквах срещата ни с нетърпение.

Улауг понечи да отговори, ала се отказа. Мъжът се приближи. Улауг погледна над рамото му.

— Боже мой — прошепна тя и протегна ръце.

Ина слезе по стълбите, изтича засмяна по чакълестата пътечка и се хвърли в обятията на Улауг.

— Така се изплаших за теб — промълви Улауг.

— Така ли? — слиса се Ина. — Решихме да поостанем повече във вилата, нали сме в отпуск.

— Да, да — Улауг я притисна към гърдите си.

Радостта на двете жени подейства заразително на кучето, енергичен английски сетер, то подскочи и подпря лапи о гърба на Улауг.

— Теа! — извика мъжът. — Седни!

Кучето се подчини.

— А неговото име? — попита старицата, когато най-после пусна Ина от прегръдките си.

— Тере Рюе — представи го Ина, а бузите й пламтяха в здрача. — Моят годеник.

— Боже мой — възкликна Улауг и плесна с ръце.

Мъжът й подаде ръка с широка усмивка. Не беше красавец: чип нос, рядка коса, твърде приближени очи. Но погледът му, откровен и директен, допадна на Улауг.

— Приятно ми е, госпожо Сивертшен.

— И на мен — отвърна Улауг с надежда сумракът да прикрие сълзите й.

Тоя Харанг усети миризмата доста след като се качи в таксито. Хвърли мнителен поглед към шофьора: смугъл тип, но поне не беше африканец. Иначе нямаше изобщо да се качи при него. Не че Тоя беше расист, просто следеше някои статистически проучвания. Но каква е тази миризма?

Забеляза как таксиджията я погледна в огледалото. Дали се е облякла твърде предизвикателно, с доста дълбоко деколте и възкъса поличка с цепка над каубойските ботуши? Спря се на по-приятно обяснение за проявеното внимание. Разпознал я е от заглавията в днешните вестници, където поместиха и нейни големи снимки. Тоя Харанг. Медиите я обявиха за новата кралица на музикалния трон. Е, критиците на „Дагбладе“ може и да я описват като „чаровно непохватна“ и по-подходяща за ролята на цветарката Илайза, отколкото за светската дама, в която я превръща професор Хигинс, но всички театрални рецензенти споделяха мнението, че тя има дарбата да сложи в джоба си и най-талантливите певици и танцьорки. Ето на. Какво ли би казала Лисбет?

— На празненство ли? — попита шофьорът.

— Нещо подобно — отвърна уклончиво Тоя.

Празник за двама, мина й през ум, за Венера и… как беше другото име, дето той го спомена? Няма значение, тя със сигурност е Венера. Снощи по време на премиерата той се приближи до нея и й прошепна на ухо, че е неин таен почитател. Покани я в дома си. Дори не се постара да скрие намеренията си и беше редно да му откаже. Поне от приличие.

— Ще си прекарате чудесно — отбеляза шофьорът.

Приличие. Отказ. Още усещаше в ноздрите си мириса на силаж и хвърчащо сено, още виждаше как полетелият във въздуха колан на баща й посича слънчевите лъчи, процеждащи се през цепнатините между дъските на плевнята, докато той се опитва да я набие. Приличие — как ли пък не. Усещаше как после майка й я гали по косата, докато седят в кухнята, и я пита защо не може да бъде като Лисбет: послушна и изпълнителна. И един ден Тоя се отскубна от майчините ласки и заяви, че няма да се промени. Сигурно го е наследила от баща си, та нали го е виждала как опложда Лисбет като свиня в кочината. Да не би майка й да не знае? В онзи миг Тоя видя лицето на майка си да се изопва, но не защото се чуди дали дъщеря й лъже, а защото в желанието си да ги нарани детето им не се спираше пред нищо. После Тоя изкрещя с пълно гърло колко ги мрази всички, а баща й влезе в стаята с вестник в ръка. Тоя прочете по лицата им: знаят, че този път не лъже. Още ли ги мрази, та нали тях вече ги няма на този свят? Не можеше да си отговори на този въпрос. По-скоро не. Днес не мразеше никого. Не те бяха причина да постъпи така. Просто й се искаше да се позабавлява, да се съгласи да обърне гръб на благоприличието. Забраненият плод й се струваше най-сладък.

Тоя награди шофьора с двеста крони и с усмивка и му каза да задържи ресто въпреки неприятната миризма в колата. Едва когато слезе от таксито, разбра защо шофьорът я зяпаше в огледалото. Миризмата не е идвала от него, а от нея.

— По дяволите!

Тя остърга подметката на кожения си ботуш о ръба на тротоара. Остави кафяви следи по асфалта. Огледа се за локва, но от пет седмици в Осло не се беше появявало подобно нещо. Отказа се и позвъни на входната врата.

— Да?

— Венера е — изгука тя и се разтресе в беззвучен смях.

— Пигмалион — представи се мъжът.

Най-после моментът настъпи!

Разнесе се бученето на домофона. Тя се поколеба за миг. Последен шанс за отстъпление. Отметна назад глава и отвори вратата.

Той я чакаше на прага с питие в ръка.

— Послуша ме, нали? — попита той. — Не каза на никого, че идваш при мен?

— Естествено, да не си луд? — забели очи тя.

— Кой знае — отвърна той и отвори широко вратата. — Влизай и се запознай с Галатея.

Тя се засмя, макар да не разбра какво има предвид той. Засмя се, макар да предчувстваше нещо ужасно.

Хари намери къде да паркира, изгаси двигателя и слезе от колата. Запали цигара, огледа се. Улиците бяха пусти, хората май се бяха прибрали по домовете си. Следобедните безобидни облаци се разстилаха по цялото небе като синьосива покривка.

Тръгна покрай изрисуваните с графити жилищни сгради и стигна до входната врата. Установи, че от цигарата му е останал само филтърът и я хвърли. Позвъни и зачака. Ръцете му се потяха от жега. Или от страх? Погледна часовника и се постара да запомни точно кога влиза.

— Да? — сопна се глас.

— Добър вечер, Хари Хуле съм.

Не последва отговор.

— От полицията — прибави той.

— Да, сетих се. Извинете, разсеях се. Влизайте.

Раздаде се бръмчене от домофона.

Хари изкачи стъпалата с бавни крачки.

Двете го чакаха на вратата.

— Побързайте — подкани го Рут. — Съвсем скоро ще се разрази.

Хари се спря на стълбището пред тях.

— Бурята — уточни Орлицата на Тронхайм.

— А, да — Хари отри длани о панталоните си.

— Как да ви помогнем, Хуле?

— Като хванем убиеца-велокуриер.

Тоя, свита в ембрионална поза, наблюдаваше отражението си в подпряната на стената откачена врата с огледало. Слушаше звука от душа на долния етаж. Той измиваше следите от нея. Тоя се обърна. Леглото беше приело формата на тялото й. Погледът й падна върху снимката. Двамата се усмихваха към фотоапарата по време на почивка, сигурно във Франция. И тялото му беше студено. Хладно, стегнато и мускулесто за мъж на неговите години. Особено задникът и бедрата. Обясни, че дължи фигурата си на кариерата си на танцьор. В продължение на петнадесет години тренирал мускулите си, нямало как да се изличат.

Тоя погледна черния колан на панталоните му върху пода.

Петнадесет години. Няма как да се изличат.

Обърна се по гръб, отмести се по-нагоре на леглото и чу как водата забълбука от вътрешността на дюшека. Сега всичко ще се промени. Тоя се превърна в послушно момиче. Стана изпълнителна, точно каквато я искаха мама и татко. Като Лисбет.

Подпря глава о стената и потъна в леглото. Нещо между лопатките на раменете я погъделичка. Все едно се возеше на лодка по реката. Откъде ли й хрумна такава мисъл.

Вили я помоли да използва дилдо, докато той гледа. Тоя вдигна рамене. Нали вече е послушна. Той отвори ковчежето с инструменти. Тя затвори очи, но въпреки това видя под клепачите си слънчевите лъчи, процеждащи се през цепнатините на дъските в плевнята. А когато той свърши в устата й, усети вкус на силаж. Но не каза нищо, нали вече е изпълнителна.

Така съвестно се държа и докато Вили я наставляваше да говори и пее като сестра си. Да усвои нейната походка и смях. Вили връчи на гримьорите снимка на Лисбет със заръката да постигнат максимална прилика. Тоя не успя единствено да наподоби смеха на Лисбет и Вили я помоли да не се опитва. Понякога Тоя се питаше дали усилията му действително са свързани с достоверното пресъздаване на образа на Илайза Дулитъл, или просто отчаяно страда по Лисбет. И ето я тук. А вероятно и тази случка е свързана Лисбет. Както за него, така и за Тоя. Какво спомена Вили? Похотта се устремява към най-ниското?

Нещо пак я прободе между лопатките и тя се обърна с раздразнение.

Лично на Тоя — ако е напълно искрена — Лисбет не й липсваше кой знае колко. Не че новината за безследното изчезване на сестра й не я шокира както всички останали, но то откри нови възможности пред нея. Започнаха да вземат интервюта от нея, а току-що поканиха „Spiimin’ Wheel“ да изнесе серия от възпоменателни концерти в памет на Лисбет. А сега изпълнява и главната роля в „Моята прекрасна лейди“, която освен всичко друго се превърна в една от най-успешните постановки. На коктейла след премиерата Вили каза, че Тоя трябва само да се подготви за предстоящата слава. Ще се превърне в звезда, в дива. Мушна ръка под гърба си. Какво е това, дето я боцка? Някаква бучка по чаршафа. Изчезва, щом я натисне, но после отново се появява. Сега ще разбере какво е.

— Вили?

Понечи да извика по-силно, за да заглуши шума от душа на долния етаж, но се сети как Вили изрично я предупреди да не повишава глас, защото след днешния почивен ден я чакат представления всяка вечер. Още с пристигането й той я помоли просто да не говори, макар че преди това й обеща да отработят няколко промени в репликите, наложителни заради неестественото им звучене, и я накара да се гримира като Илайза Дулитъл, за да придаде достоверност на репетицията.

Тоя отметна от ръба на водното легло чаршафа, стегнат с ластик. Отдолу нямаше постелка, а само син, полупрозрачен гумен дюшек. Какво обаче я боцкаше по гърба? Опипа дюшека. Ето го, под гумата, но не виждаше ясно. Протегна се, запали нощната лампа и я насочи срещу дюшека. Бучката пак изчезна. Сложи ръка върху дюшека и зачака. Ето, пак се появи, бавно изплува нагоре. Тоя разбра, че то потъва, като натисне дюшека, и после се издига отново. Отмести ръка.

Първоначално различи само очертанията по дюшека. Нещо като профил. Не, не като профил. Наистина беше профил. Тоя лежеше по корем, притаила дъх. Вече го усещаше от глава до пети: отвътре лежеше човешко тяло. Подемната сила на водата го повдигаше към нея, а силата на тежестта я теглеше надолу. Като двама души, които се опитват да станат едно цяло. А вероятно те наистина представляваха цялост, защото Тоя се погледна сякаш в огледало.

Искаше да изкрещи, да си съсипе гласа, да престане да се прави на послушна или на изпълнителна. Отново да стане старата Тоя. Но нямаше сили. Просто впери поглед в бледото, посиняло лице на сестра си, втренчено в нея с очи без зеници. Чуваше как душът свисти като телевизор след края на програмата, а по паркета капят капки: Вили явно бе излязъл от банята.

— Няма как да е той — поклати глава Рут. — Не… не… е възможно.

— При последната ни среща споменахте, че сте обмисляли да отидете по покрива до Барли и да ги шпионирате — подсети ги Хари. — Вратата на терасата им цяло лято стояла открехната. Сигурни ли сте?

— Да, но защо просто не позвъните? — учуди се Орлицата на Тронхайм.

Хари поклати глава.

— Ще се усъмни и рискуваме да се измъкне. Налага се да го заловя още тази вечер, ако вече не е твърде късно.

— Как така твърде късно? — Орлицата присви око.

— Слушайте, моля ви единствено да използвам балкона ви, за да се кача на покрива.

— Няма ли и други полицаи? — продължи Орлицата. — Не носите ли заповед за обиск или нещо подобно?

Хари поклати глава.

— Имам основателна причина да го подозирам — обясни той. — И не ми е необходимо разрешение за обиск.

Раздаде се гръм — ниско над главата на Хари, като предупреждение. Улукът над балкона бе боядисан в жълто, но по-голямата част от боята се беше олющила и оголила червеникави ръждиви петна. Хари се хвана с две ръце и предпазливо дръпна ламарината, за да провери дали е стабилна. Тя поддаде с жалостив звук, от мазилката се откърти болт и полетя към задния двор. Хари пусна улука и изруга. Така или иначе нямаше избор. Стъпи върху парапета на балкона и се хвана за улука. Погледна надолу. Инстинктивно задиша по-учестено. Чаршафът на сушилника приличаше на малка бяла пощенска марка, разлюляна от вятъра.

Хари се засили, стъпи на краката си и бавно започна да пристъпва. Макар че покривът беше стръмен, силата на сцепление между солидните подметки на кубинките му и керемидите се оказа достатъчно голяма, за да измине двете крачки до комина. Прегърна го като стар приятел. Изправи се и се огледа. Някъде над морето проблесна гръмотевица. А въздухът, досега неподвижен, започна леко да дърпа якето му. Хари се стресна от внезапно стрелната се край лицето му черна сянка. После тя полетя над жилищните сгради. Лястовица. Хари я проследи с поглед как си намери убежище под стряхата.

Изпълзя до върха на покрива, набеляза си черен ветропоказател на петнадесетина метра, пое си дълбоко въздух и тръгна внимателно по билото на покрива, пазейки равновесие с разперени ръце като танцьор на въже.

Измина половината път и ето какво се случи.

Хари чу шумолене и първоначално помисли, че идва от короните на дърветата. С усилването на звука сушилникът долу започна да се върти и да скърца. Хари обаче още не усещаше вятъра. После вихърът го връхлетя. Край на сушата. Вятърът го удари в гърдите като въздушна лавина, избутана напред от падащите водни маси. Той залитна назад и се олюля. Нещо трополеше по керемидите, устремено към него: дъждът. Потопът. Рукна като из ведро и за секунди наводни всичко. Хари се мъчеше да възстанови равновесието си, но сцеплението изчезна. Сякаш стъпваше върху сапун. Подметката се плъзна и Хари безпомощно политна напред към ветропоказателя с протегнати ръце и разперени пръсти. Дясната му ръка дращеше по мокрите керемиди, търсеше да се хване за нещо, но не намери за какво. Силата на тежестта безмилостно го засмука, стърженето на ноктите, докато се свличаше надолу, напомняше звука от точенето на нож. Чу как скърцането на сушилника заглъхна, усети ламарината на улука под коленете си с ясното съзнание, че вече е на ръба. Изпъна тялото си в отчаян опит да го удължи, да се превърне в антена. Антена! Лявата ръка я стигна и я сграбчи. Металът поддаде, огъна се и се наведе. Имаше опасност да последва Хари в полета към земята, но все пак издържа.

Хари се хвана с две ръце и се издърпа нагоре. Стъпи върху гумените подметки. Притисна възможно най-голяма площ от повърхността им върху покрива и се закрепи. Сърдитият вятър шибаше лицето му, докато той се изкачваше към билото на покрива. Възседна го и въздъхна с облекчение. Е, довечера някой няма да изгледа повторението на „Beat for Beat“.

Хари изчака пулсът му да се поуспокои, стана и продължи да върви, пазейки равновесие. Ветропоказателят получи целувка.

Терасата на Барли беше вградена в покрива и той с лекота скочи върху червените плочки. Стъпи върху теракотата, а препълнените с вода улуци бълбукаха така силно, че заглушиха жвакането на краката му.

Столовете бяха прибрани, а черният, мъртъв грил стоеше в ъгъла. Вратата обаче беше открехната.

Хари се промъкна до нея и се ослуша.

В началото чуваше само барабаненето на дъждовните капки по покрива, но когато предпазливо прекрачи прага и влезе в апартамента, различи друг звук — пак от вода. Идваше от банята на долния етаж. Пуснат душ. Най-после малко късмет. Хари попипа джоба на просмуканото с вода яке. Сечивото си беше на мястото. Предпочиташе да изненада Барли, докато е гол и невъоръжен, особено след като научи от Свен, че в събота му е занесъл пистолет в парка „Фрогнер“.

Хари забеляза отворената врата към спалнята. Спомни си как при огледа на жилището намери ловджийски нож в ковчежето с инструменти. Приближи се крадешком до вратата и бързо се мушна вътре.

Стаята беше тъмна. Само от нощната лампа се процеждаше слаба светлина. Хари застана до долния край на леглото и плъзна поглед по стената — на снимката Лисбет и Вили се усмихваха по време на сватбеното си пътешествие, застанали пред стара, величествена сграда и статуя на конник. Хари вече знаеше, че снимката не е направена във Франция. Според Свен всеки що-годе образован човек би трябвало да разпознае паметника на чешкия национален герой Вацлав пред Националния музей на едноименния площад в Прага.

Очите на Хари привикнаха с тъмнината и той отмести поглед към леглото. Замръзна на място. Притаи дъх и застана неподвижно като снежен човек. Завивката лежеше захвърлена на пода, а чаршафът бе отметнат, така че се виждаше синята гума на дюшека. Върху него по корем се бе излегнал гол човек, подпрян на лакти. Погледът му бе насочен към част от дюшека, осветена от лампа.

Дъждът по покрива се усили за последно и рязко спря. Очевидно Хари бе успял да влезе незабелязано в стаята, но бе изправен пред проблема на снежен човек през юли: водата се стичаше от якето му и по негова преценка капеше на пода със звучно кънтене.

Човекът на леглото се вцепени. Обърна първо глава, а после и голото си тяло към Хари.

Най-напред полицаят забеляза еректирал пенис, който се люлееше като стрелката на метроном.

— Боже мой! Хари?

В гласа на Вили Барли прозвуча едновременно уплаха и облекчение.

Четиридесет и първа глава Понеделник. Хепиенд

— Лека нощ.

Ракел целуна Олег по челото, грижливо го зави и слезе на долния етаж, където седна в кухнята, загледана в сипещите се дъждовни капки.

Обичаше дъждовното време. Прочистваше въздуха, отмиваше старите случки. Даваше ново начало. От това имаше нужда: от ново начало.

Отиде до външната врата и за трети път тази вечер провери дали е заключена. От какво толкова се боеше?

Пусна телевизора.

Даваха музикална програма. Трима души на едно трикрако столче пред пианото. Усмихваха се един на друг. Като семейство, помисли си тя.

Ракел потрепери от гърма, разцепил внезапно въздуха.

— Нямаш представа колко ме изплаши — поклати глава Вили Барли, а постепенно увисващият му член се разклати по съшия начин.

— Горе-долу се досещам — отвърна Хари. — Та нали влязох от терасата.

— Не, Хари, не можеш да си представиш.

Вили се протегна от леглото, вдигна завивката от пода и се покри с нея.

— Май излизаш от банята — предположи Хари.

— Аз не — поклати повторно глава Вили и се намръщи.

— Кой тогава?

— Имам… гостенка — криво се усмихна той и посочи стола, където бяха захвърлени кожена пола, черен сутиен и само един черен чорап с еластичен ръб. — Самотата прави мъжете слаби, нали, Хари? Надяваме се все някъде да намерим утеха: някои в бутилката, други… — вдигна рамене Вили. — Съвсем съзнателно грешим, нали? И, да, изпитвам угризения, Хари.

Очите на Хари привикнаха с мрака и вече виждаше мокрите следи от сълзи по бузите на Вили.

— Обещаваш ли да не кажеш на никого, Хари? Допуснах грешка.

Хари се приближи до стола, метна чорапа на облегалката и седна.

— На кого да кажа, Вили? На жена ти ли?

Внезапно блеснала светкавица освети стаята. Последва я оглушителен гръм.

— Точно над главите ни е — отбеляза Вили.

— Да — Хари избърса с длан мокрото си чело.

— Какво искаш?

— Много добре знаеш, Вили.

— Кажи все пак.

— Дошли сме да те арестуваме.

— Не ме лъжи. Сам си, нали? Съвсем сам.

— Кое те наведе на тази мисъл?

— Погледът ти. Езикът на тялото. Познавам хората, Хари. Дебнеш ме, изцяло си зависим от момента на изненадата. Хората не се държат така, ако имат подкрепление. Защо си сам? Къде са останалите? Знае ли някой за идването ти?

— Това не е важно. Да предположим, че съм сам. Така или иначе, ще отговаряш за четири убийства.

Вили докосна с показалец устните си. Изглеждаше замислен, докато Хари изброяваше имената:

— Мариус Велан, Камила Луен, Лисбет Барли и Барбара Свенсен.

Известно време Вили стоеше с поглед, вперен в нищото. После бавно кимна и отдръпна пръст от устата си.

— Как се досети, Хари?

— Разгадах мотива ти: ревност. Искал си да отмъстиш и на двамата, нали? Разбрал си за аферата на Лисбет със Свен Сивертшен по време на сватбеното ви пътешествие в Прага.

Вили затвори очи и отметна назад глава. Водата в дюшека забълбука.

— Разбрах в кой град сте карали медения си месец чак когато видях същата статуя на друга снимка, която днес ми изпратиха по мейла. В Прага.

— И се досети за останалото?

— Първоначално отхвърлих споходилата ме мисъл като абсурдна. После обаче започна да ми се струва разумна. Е, доколкото разумна може да се нарече проява на лудост. Убиецът-велокуриер не е сексуално обременен сериен престъпник, а човек, който е режисирал всичко така, че да изглежда достоверно и всички улики да водят до Свен Сивертшен. Само един човек е в състояние да направи такава постановка. Професионалист, за когото театърът е работа и страст.

Вили отвори едното си око.

— Ако те разбирам правилно, твърдиш следното: въпросният тип е планирал убийството на четирима души, за да си отмъсти само на един?

— От петте посочени жертви само три са избрани на случаен принцип. Успя да ни заблудиш, че местопрестъпленията са плод на произволно поставена върху картата на Осло пентаграма. В действителност обаче си нарисувал кръста на марата, като си взел за отправни точки твоя адрес и къщата на майката на Свен Сивертшен. Хитро, но плод на елементарна геометрия.

— Наистина ли вярваш в правотата на теорията си, Хари?

— Свен Сивертшен не познава жена на име Лисбет Барли, но когато му споменах моминското й име — Лисбет Харанг — се сети много добре за коя става дума, Вили.

Вили мълчеше.

— Едно не разбирам — продължи Хари. — Защо си забавил отмъщението си толкова дълго?

Вили се плъзна нагоре по леглото.

— За начало ти казвам: не разбирам какво се опитваш да ми припишеш, Хари. Не ми се ще да поставям теб и себе си в трудната ситуация да направя самопризнание. Но понеже късметът е на моя страна и ти не си в състояние да докажеш каквото и да било, нямам нищо против да си развържа езика. Както знаеш, умея да ценя търпеливите слушатели.

Хари се размърда неспокойно.

— Да, Хари, наистина знам за връзката на Лисбет с този мъж, но разбрах за нея едва през пролетта.

Навън отново заваля, капките лекичко почукваха по прозорците на тавана.

— Тя ли ти каза?

— Никога не би го направила — поклати глава Вили. — Възпитана е да премълчава такива неща. Вероятно изобщо нямаше да узная, ако не ремонтирахме апартамента. Открих писмо.

— Какво писмо?

— В работния й кабинет външната стена е гола, запазена във вида, в който е била иззидана в началото на двадесети век. Здрава е, но през зимата вътре е страшен студ. Исках да я покрия с панел и да я изолирам отвътре. Лисбет се възпротиви. Реакцията й ми се стори странна за практично момиче, израснало в съвременна жилищна сграда: нелогично е такава стара стена да има за нея сантиментална стойност. Веднъж, докато тя беше из града, разгледах внимателно стената. Не открих нищо и отместих бюрото й настрани. Дори и тогава не забелязах нищо необичайно, но разбутах тухлите. Едната леко се разклати. Дръпнах я и тя се отдели с лекота. Лисбет беше замаскирала пукнатините със сива вар. Зад тухлата намерих две писма. На плика беше написано името й и номер на пощенска кутия, за която не подозирах. Първоначално понечих да върна писмата на мястото им, без да ги чета, внушавайки си, че никога не съм ги виждал. Но не съм силен мъж. Не успях. „Любима, присъстваш в мислите ми ден и нощ. Още усещам устните ти, впити в моите, усещам допира на кожата ти.“ Така започваше писмото.

Чу се как водата в дюшека се разплиска.

— Думите пареха като удари с камшик, но продължих да чета. Изпитах странното усещане, че всяка дума в писмото е излязла сякаш изпод моята ръка. След уверенията колко безумно я обича, той се впускаше в детайли какво са правили в хотелската стая в Прага. Нараниха ме не толкова подробностите около любовния акт, колкото цитатите на нейни думи за нашия брак. За нея съм бил просто „практично решение в живота й, лишен от любов“. Можеш ли да си представиш как се почувствах, Хари? Най-неочаквано разбрах, че жената, която обичам, не само ми е изневерила, но и никога не е изпитвала нищо към мен. Нима това не е най-точното определение на пропаднал живот?

— Не — отвърна Хари.

— Така ли?

— Продължи, ако обичаш.

Вили погледна изпитателно Хари.

— В плика й беше изпратил и своя снимка: явно по нейна настойчива молба. Познах го. Срещнахме същия норвежец в кафене в Перлова — доста съмнителен квартал на Прага, където се подвизават курви и има повече или по-малко явни публични бардаци. Когато влязохме, той седеше на бара. Забелязах го, защото приличаше на манекен от реклама на „Boss“: зрял, изискан господин, облечен елегантно, но на възраст. Очите му обаче бяха по младежки закачливи и караха мъжете да пазят зорко жените си от такива като него. Затова не се изненадах особено, когато той се приближи към масата ни, представи се на норвежки и ни предложи да си купим огърлица. Учтиво отклоних офертата, но той все пак извади бижуто от джоба си и го показа на Лисбет. Тя, разбира се, щеше да припадне от възторг и се прехласна по огърлицата. Висулката представляваше червен диамант във формата на петолъчна звезда. Попитах каква е цената. Той каза безобразно висока сума, почти като опит да ме провокира. Помолих го да ни освободи от присъствието си. Усмихна ми се, сякаш току-що бе извоювал победа, написа на бележка адреса на друго кафене и ни предложи да се видим там утре по същото време, ако размислим за огърлицата. Подаде листчето на Лисбет. Помня как настроението ми се помрачи за остатъка от деня. Но после съвсем забравих за тази история. Лисбет знаеше как да ме накара да забравя. Понякога успяваше да го постигне… — Вили поглади с показалец бузата под едното си око — само с присъствието си.

— Мм. Какво пишеше във второто писмо?

— Беше написано от нея. Очевидно се бе опитала да му го изпрати. На плика имаше печат, че й е било върнато. Лисбет пишеше, че се е мъчила да го открие по всевъзможни начини, но никой не отговарял на телефонните й обаждания на дадения номер. Бюро „Справки“, както и адресната служба в Прага не успели да го издирят. Надявала се писмото някак си да стигне до него. Питаше дали се е преместил да живее другаде и дали е успял да се справи с финансовите проблеми, заради които му е заела пари — Вили се засмя глухо. — Нужно било само да се свърже с нея и тя пак ще му помогне, защото го обичала. Мислела само за него и раздялата я побърквала. Надявала се времето да облекчи страданията й, но вместо това страстта й се загнездила във всеки сантиметър от тяло и й причинявала силна болка. Явно някои части са я болели повече от други, защото му пишеше как докато по задължение правела любов със съпруга си — тоест с мен — затваряла очи и си представяла, че се люби с него. Аз, разбира се, изпаднах в шок. Вцепених се. Но загинах едва когато забелязах пощенското клеймо върху плика — стисна силно очи Вили. — Беше изпратила писмото през февруари. Тази година.

Нова светкавица събуди сенките по стените. Те се разлюляха като светещи призраци.

— Какво можех да направя? — попита Вили.

— Нямам представа.

— Лично аз сервирах гъши дроб и сладко бяло вино. Разпръснах рози по леглото и се любихме цяла нощ. Когато на зазоряване тя заспа, останах буден да я гледам. Знаех, че не мога да живея без нея, но и още нещо: за да стане отново моя, бе нужно да преживея загубата й.

— И си започнал да планираш цялата инсценировка: как ще отнемеш живота на съпругата си и ще се погрижиш вината да падне върху мъжа, когото тя обича.

— Към този план подходих както към всяка сценична постановка. Театралите са наясно, че най-важна в случая е илюзията. Нужно е лъжата да се представи толкова достоверно, че истината да изглежда абсурдна. Вероятно ти се струва трудно начинание, но в моята професия човек бързо осъзнава колко по-лесно е то от обратното. Хората са свикнали повече с лъжата, отколкото с истината.

— Мм. Разкажи ми какво направи.

— Защо да го правя?

— Така или иначе няма как да използвам думите ти в съдебната зала. Нямам свидетели, а влязох в жилището ти без юридическо разрешение.

— Е, да, но ти си умен мъж, Хари. Ами ако без да искам издам нещо, което ще ти послужи при разследването?

— Възможно е, но според мен си склонен да поемеш този риск.

— Защо?

— Защото изгаряш от желание да ми разкажеш. Само се чуй.

— Значи мислиш, че ме познаваш, а, Хари? — засмя се гръмко Вили.

Хари поклати глава, докато търсеше пакета с цигари. Напразно. Сигурно е паднал от джоба му, когато се строполи на покрива.

— Не те познавам, Вили. Нито теб, нито побратимите ти. От петнадесет години разследвам убийства и въпреки това научих само едно: всички искат да споделят преживяното с някого. Помниш ли какво ме накара да ти обещая в театъра? Да заловя злосторника. Ето, удържах на думата си. Нека сключим сделка. Ти ми казваш как, а аз ти разкривам с какви доказателства разполагам срещу теб.

Вили погледна Хари с желанието да прозре мислите му. Едната му ръка галеше дюшека.

— Прав си, Хари. Искам да ти разкажа или, по-точно, искам да ме разбереш. Доколкото те познавам, ти си способен на това. Не съм те изпускал от поглед, откакто започна разследването по случая.

Вили се засмя, като видя изражението на Хари.

— Не знаеше ли?

В отговор Хари вдигна рамене.

— Издирването на Свен Сивертшен ми отне повече време, отколкото очаквах — започна разказа си Вили. — Извадих копие на снимката от писмото до Лисбет и заминах за Прага. Обиколих всички кафенета и барове в Мустек и Перлова, показвах снимката на персонала и разпитвах дали някой познава норвежец на име Свен Сивертшен. Никакъв резултат. Беше очевидно обаче, че неколцина от тях знаеха повече, отколкото искаха да ми кажат. След няколко дни смених тактиката. Вече разпитвах дали някой може да ми продаде червени диаманти, каквито са ми казали, че има в Прага. Представях се за датски колекционер на скъпоценни камъни на име Петер Сандман и дадох да се разбере, че съм склонен да платя доста добре за специална разновидност на тези диаманти, шлифовани като петолъчни звезди. Обявих на всеослушание в кой хотел съм отседнал. След два дни телефонът в стаята ми звънна. Познах го по гласа. Преправих моя и говорих на английски. Под предлог, че в момента водя преговори за друга покупка на диаманти, го помолих да ме потърси по-късно вечерта. А дали има телефонен номер, на който винаги мога да се свържа с него? Долових как се мъчи да не издаде нетърпението си да сключим сделка и разбрах колко лесно бих могъл още същата вечер да си уговоря среща с него в някоя забутана уличка. Наложих си да се владея, както ловецът се въздържа, докато взема плячката на прицел, но изчаква да дойде удобен момент за изстрел. Разбираш ли?

— Да — кимна бавно Хари.

— Даде ми номер на мобилен телефон. На следващия ден се прибрах в Осло. Отне ми седмица да си набавя нужната информация за Свен Сивертшен. Най-лесно се оказа да го идентифицирам. В регистъра на населението фигурираха двадесет и деветима души с неговото име, от тях девет отговаряха на възрастта му и само един не живееше в Норвегия. Записах последния му адрес в Осло, взех номера от бюро „Справки“ и позвъних. Обади се възрастна жена — майката на Свен. Не живеел в бащиния си дом от много години. Оправдах интереса си към него с организирана от мен и още неколцина приятели среща на випуска. Поясни, че Свен живее в Прага, пътува много и няма постоянен адрес или телефон. Съмнявала се, че ще изяви желание да присъства на среща със старите си съученици. Попита за името ми. Бях в класа само половин година и едва ли ме помни, избегнах отговора аз. Ако изобщо се сети за мен, то ще е във връзка с разправиите ми с полицията. И за Свен се носеха такива слухове, истина ли са? Гласът на майка му стана рязък. Било стара история, а и никак не било случайно, като се има предвид как сме го тормозили. Извиних се от името на целия клас, затворих и позвъних в съда. Представих се за журналист и поисках информация за присъдите на Свен Сивертшен. След час вече имах доста добра представа какъв бизнес върти в Прага: контрабанда на диаманти и оръжие. В главата ми започна да се оформя план. Почиваше на сведенията, с които разполагах: контрабандист; петолъчни диаманти; оръжие; адреса на майка му. Започна ли вече да правиш връзката между нещата?

Хари не отговори.

— Обадих се на Свен Сивертшен три седмици след пътуването ми до Прага. Говорих на норвежки с естествения си глас, преминах директно на въпроса: отдавна съм си търсил доставчик на оръжие и диаманти без посредник и най-после съм открил такъв в негово лице. Попита ме как съм се сдобил с името и номера му, а аз го убедих колко полезна ще му бъде за в бъдеще моята дискретност и предложих да не си задаваме повече излишни въпроси. Той не възприе положително последната ми забележка и разговорът щеше съвсем да се затлачи, ако не споменах каква сума съм склонен да заплатя за стоката. Обещах да преведа парите предварително, за предпочитане на швейцарска банкова сметка. Дори си разменихме класическите реплики: той ме попита дали говорим за крони, а аз леко учуден отвърнах, че става дума за евро, разбира се. Бях сигурен в ефекта от думите си, защото споменатата от мен крупна сума изключваше възможността да съм полицай. По врабци като Сивертшен никой не би стрелял с толкова скъпи патрони. Той прие сделката. Обещах да се обадя след известно време.

През периода на най-усилените репетиции на „Моята прекрасна лейди“ сложих финалния щрих върху шедьовъра си. Стига ли ти, Хари?

Хари поклати глава. Заслуша се в шума от душа. Колко време мисли да стои там тази жена?

— Дай ми подробностите.

— Останаха само техническите детайли. Ще се отегчиш.

— Няма.

— Добре тогава. Първо беше нужно да изградя характера на Свен Сивертшен. При разкриването на даден характер пред публика най-важно е да покажеш какво го мотивира, какви са желанията и мечтите му, накратко: как е устроен. Реших да го представя като убиец без рационален мотив, воден от сексуално обосновано желание за ритуални убийства. Вероятно е малко изтъркано, но най-същественото беше всички жертви с изключение на майка му да изглеждат случайно избрани. Прочетох доста за серийните убийци и открих няколко забавни подробности, които реших да използвам. Например теорията за проблематичната връзка на такива престъпници с майките им. Или за шифъра, който представляват местопрестъпленията, избрани от Джак Изкормвача. От Агенцията по благоустройството си купих подробна карта на центъра на Осло. Вкъщи прокарах линия от нашето жилище на „Санер“ до къщата на госпожа Сивертшен. Използвах линията и старателно начертах пентаграма. Набелязах си другите три адреса, най-близо до върховете на пентаграмата. Да си призная, голяма тръпка е да забиеш писеца върху място на картата със съзнанието, че точно там живее човек, чиято съдба е в твоите ръце.

През следващите нощи се чудех кои ли са тези хора, как изглеждат и какъв живот са живели досега. Бързо обаче забравих за тях; не нямаха никакво значение, бяха декор, масовка, нямаха реплики.

— Строителен материал.

— Моля?

— Нищо. Продължавай.

— Кървавите диаманти и оръжието на убийството със сигурност щяха да ви отведат до Свен Сивертшен, щом го заловите. За да подсиля илюзията за ритуално престъпление, подхвърлих улики от рода на отрязани пръсти; пет дни между убийствата; час на престъплението: 05:00; място: на петия етаж.

Вили се усмихна.

— Не исках нито да е твърде лесно, нито твърде сложно. И да е забавно. В добрите трагедии винаги има доза хумор, Хари.

Мозъкът на Хари заповяда на крайниците му да не мърдат.

— Донесъл ти е първото оръжие в деня на първото убийство — на Мариус Велан, нали?

— Да. Свен остави пистолета в кошчето за смет, както се разбрахме.

— И как ти се стори, Вили? — пое си дъх Хари. — Какво е усещането да отнемеш човешки живот?

Вили издаде напред долната си устна все едно обмисляше отговора:

— Имат право онези, дето твърдят, че първия път е най-трудно. Нямах проблеми да вляза в общежитието, но ми отне доста време да залепя с пистолета с горещ въздух чувала, в който го сложих. И макар че почти цял живот разнасям добре сложени балерини по сцената, ми струваше доста усилия да занеса трупа на младежа на тавана.

Пауза. Хари се изкашля.

— А после?

— Отидох с велосипед до парка „Фрогнер“, за да взема втората пратка — пистолет и диамант. Свен Сивертшен, в чиито жили тече и немска кръв, се оказа изключително точен и алчен, както и очаквах. Режисьорското ми хрумване да го поставям в парка „Фрогнер“ непосредствено преди всяко убийство, е доста добър похват, не мислиш ли? Въпреки всичко той вършеше престъпление и, естествено, се стараеше да не го разпознаят и никой да не знае къде се намира. Съвсем сам се погрижи да не разполага с алиби.

— Браво — похвали го Хари и избърса с пръст мократа си вежда.

Имаше усещането, че отвсякъде — от стените, от тавана — струи пара и тече вода, сякаш навлизаха от терасата и душа.

— За всичко това вече се досетих и сам, Вили. По-добре ми кажи нещо ново. Например как уби жена си? Съседите са ви видели как седите на терасата. Как успя да я изнесеш от апартамента и да скриеш трупа преди идването ни?

Вили се усмихна.

— Мълчиш — укори го Хари.

— Щом авторът иска да запази мистиката на произведението, за предпочитане е да се въздържа от подробни обяснения.

Хари въздъхна.

— Добре, но поне имай добрината да ми обясниш следното: защо усложни нещата до такава степен? Защо просто не отне живота на Свен Сивертшен? В Прага си имал такава възможност. Щеше да бъде далеч по-просто и безопасно, отколкото да убиваш трима невинни и съпругата си.

— Първо, нужна ми беше изкупителна жертва. Ако Лисбет беше изчезнала безследно, всички щяха да уличат мен. Защото съпругът винаги е заподозрян, нали, Хари? Но постъпих така преди всичко защото любовта е жажда, Хари. И трябва да бъде утолена. Има много хубав израз: жажда за мъст. Разбираш за какво говоря. Смъртта не е отмъщение. Тя е освобождение, хепиенд. Исках да превърна живота на Свен Сивертшен в истинска трагедия, в безконечно страдание. И успях. Сега Свен Сивертшен е от онези неспокойни души, бродещи по брега на река Стикс, а аз — лодкарят Харон, който отказва да го превози до царството на мъртвите. Твърде гръцко ли ти идва? Осъдих го да живее, Хари. Омразата ще го изгаря отвътре така, както изгаряше мен. Когато изпитваш омраза, без да знаеш към кого да я насочиш, накрая намразваш себе си и собствената си проклета съдба. Така става, щом те предаде любимият ти човек. Или щом те тикнат зад решетките за цял живот, осъден за престъпление, което не си извършил. Какво по-сполучливо отмъщение?

Хари попипа джоба си. Длетото си беше на мястото.

Вили се изсмя. Следващото му изречение Хари вече го беше чувал:

— Няма нужда да ми отговаряш, Хари, виждам го в очите ти.

Хари затвори очи, а гласът на Вили продължи да бучи:

— И ти не си по-различен от мен, и ти действаш под въздействието на похотта. А тя винаги…

— … се устремява към най-ниското.

— Да. Сега обаче е твой ред, Хари. За какво доказателство говореше? Струва ли си да се тревожа?

Хари отвори очи.

— Първо ми кажи къде е трупът й, Вили.

— Тук — засмя се Вили и сложи ръка на сърцето си.

— Глупости — отсече Хари.

— Ако Пигмалион е бил в състояние да обича Галатея — статуя на несъществуваща жена — защо аз да не мога?

— Звучи ми несвързано, Вили.

— Няма проблем, Хари. На хората не им е лесно да ме разберат.

В последвалото мълчание Хари долови как водата от душа тече с все същата сила. Как да изведе оттук приятелката на Вили, без да изгуби контрола върху ситуацията?

Тихият глас на Вили се смеси с останалите звуци от апартамента:

— Мислех си, че е възможно да вдъхна живот на статуята, и сгреших. Обаче онази, която трябваше да го постигне, не поиска да разбере колко по-силна е илюзията от действителността.

— За кого говориш в момента?

— За другата. За живата Галатея, за новата Лисбет. Изпадна в паника и заплаши да развали всичко. Сега осъзнавам, че се налага да се задоволя със статуята. Но това не е проблем.

В стомаха на Хари се надигна нещо студено.

— Докосвал ли си някога статуя, Хари? Допирът до кожата на мъртвец е изключително завладяващ. Вече не е топла, но не е и съвсем изстинала.

Ръката на Вили галеше синия дюшек.

Хари усети как студенината го парализира отвътре, сякаш му биха инжекция с ледена вода. Зададе въпроса си със свито гърло:

— Нали осъзнаваш, че всичко свърши?

— Откъде-накъде? — протегна се Вили. — Просто ти разказах история. Нищо не можеш да докажеш.

Вили посегна към нощното шкафче. Проблесна метал. Хари се вцепени. Вили вдигна предмета: ръчен часовник.

— Става късно, Хари. Време е да те изпратя. Не е ли по-добре да си тръгнеш, преди да е излязла от банята?

Хари не помръдна.

— Залавянето на убиеца е само едната половина от обещанието, което ме накара да ти дам, Вили. Обещах ти още нещо: да го накажа. И то сурово. Според мен ти искаше да го сторя, защото част от теб копнее да си получи заслуженото, нали?

— На Фройд отдавна му мина времето, Хари. Както и на твоето посещение.

— Нима не искаш да чуеш доказателството?

— Ако така ще си тръгнеш по-скоро, казвай — въздъхна Вили.

— Всъщност трябваше да се досетя още когато получихме по пощата пръста на Лисбет с диамантения пръстен. Третият пръст на лявата ръка. Vena amoris. Убиецът явно е искал да има любовта й. Парадоксалното е, че именно този пръст те издаде.

— Издаде ли…

— По-точно екскрементите под нокътя.

— В тях има следи от кръвта ми. Не ми казваш нищо ново, Хари. Нали вече обясних, че обичахме да…

— Точно така. И понеже ни го каза, не сме правили по-подробни изследвания. По принцип няма какво толкова да открие човек. На погълнатата храна са й нужни дванадесет до двадесет и четири часа, за да стигне до ректума. През това време стомахът и червата я превръщат в неузнаваем биологичен отпадъчен продукт. Неузнаваема е до такава степен, че дори под микроскоп е трудно да се установи какво е ял човек. И все пак някои храни преминават непокътнати пред храносмилателната система: семките на гроздето и…

— Ще ми спестиш ли медицинската си лекция, Хари?

— … семената. В екскрементите открихме две семенца. Дотук нищо особено. Затова чак днес — когато се досетих кой е убиецът — накарах лаборантите да подложат семената на по-щателен анализ. И знаеш ли какво откриха?

— Нямам представа.

— Цяло семе от аптекарски копър.

— Е, и?

— Разговарях с шефа на кухнята в кафенето до Националния театър. Действително си прав: единствено там в цяла Норвегия приготвят хляб с цели семена от аптекарски копър. Много вкусен е с…

— Херинга — прекъсна го Вили. — От мен знаеш, че там редовно си поръчвам това ястие. Накъде биеш?

— По твои думи в деня, когато изчезна Лисбет, си закусил с херинга и хляб в кафенето до театъра, както все ден. Някъде между девет и десет сутринта. Чудя се обаче как семето е успяло да напусне стомаха ти и да попадне под нокътя на Лисбет.

Хари изчака, за да се увери, че Вили е осмислил думите му.

— Според версията ти Лисбет излязла от апартамента ви към пет часа̀, тоест около осем часа след като си изял закуската си. Дори и да сте се любили и тя да те е стимулирала анално непосредствено преди да излезе, няма как, колкото и ефективно да работят червата ти, да придвижат семето от аптекарския копър до ректума ти за осем часа. Абсурдно е от медицинска гледна точка.

Хари забеляза как по смаяното лице на Вили пробяга лек тик, когато чу думата „абсурд“.

— Семето от аптекарски копър може да стигне до ректума ти най-рано в девет вечерта. Следователно пръстът на Лисбет е бил в тялото ти в даден момент от вечерта, нощта или следващия ден. При всички случаи след като си подал сигнала за изчезването й. Разбираш ли какво ти казвам, Вили?

Режисьорът се втренчи в Хари. Или, по-точно, очите му бяха насочени към Хари, но погледът му се взираше някъде в далечината.

— Това се нарича веществено доказателство — обясни Хари.

— Ясно — кимна бавно Вили. — Веществено доказателство, значи.

— Да.

— Конкретен и неоспорим факт.

— Точно така.

— В съда обожават такива неща, нали? По-убедителни са от самопризнанието, а?

Полицаят кимна.

— Фарс, Хари. Замислих го като фарс. С бързо влизащи и излизащи хора. Погрижих се да стоим на терасата, та да ни виждат съседите. По някое време помолих Лисбет да ме последва в спалнята. Там извадих пистолета от ковчежето с инструменти, а тя погледна дългата цев и заглушителя с уголемени от изненада очи — точно като във фарс.

Вили извади ръка изпод възглавницата. Хари се вторачи в цевта със заглушител, насочена към него.

— Седни, Хари.

Хари седна и усети как длетото се заби в кожата му.

— Тя ме разбра погрешно, всъщност дори е смешно. Колко поетично би било: да язди върху ръката ми, а аз да еякулирам горещо олово там, където му е позволила да свърши.

Вили стана от леглото и се чу шум от разплискана вода.

— Но според изискванията на фарса събитията трябва да се развиват бързо и се видях принуден веднага да си взема сбогом.

Той застана гол пред Хари и вдигна пистолета.

— Опрях дулото о челото й, което се набръчка от учудване. Така правеше тя, щом светът й се стореше несправедлив или просто неразбираем. Например вечерта, когато й разказах пиесата на Бърнард Шоу „Пигмалион“, залегнала в основата на „Моята прекрасна лейди“. Там Илайза Дулитъл не се омъжва за професор Хигинс — мъжът, който я възпитава и преобразява от просякиня в образована млада жена, а забягна с младия Фреди. Лисбет побесня. Според нея Илайза била длъжница на професора, а Фреди — безинтересен въздухар. И знаеш ли, Хари, тогава аз се разплаках.

— Ти си луд — прошепна Хари.

— Очевидно е така — сериозно се съгласи Вили. — Постъпката ми е чудовищна, лишена от онова самообладание, което обзема хората, водени от омраза. Аз съм най-обикновен човек: послушах зова на сърцето си. А то ми казваше да обичам с любовта, дадена ни от Бог. Тя именно ни превръща в оръдия в ръцете му. Нима Исус и пророците също не са били обявени за луди? Разбира се, че сме луди, Хари. Луди сме и в същото време сме най-нормалните хора на света. Ако някой ми каже, че съм извършил безумие и сърцето ми е уродливо, бих го попитал: кое сърце е по-уродливо, онова, което не може да спре да обича, или другото, което е обичано, но не е в състояние да отвърне на любовта?

Последва продължително мълчание. Хари се изкашля:

— И я застреля?

Вили кимна бавно.

— На челото й се образува малка вдлъбнатина — продължи той с почуда в гласа — и черна дупчица като от забоден в ламарина пирон.

— А после си я скрил на единственото място, където си знаел, че и куче-следотърсач няма да я открие.

— В апартамента беше горещо — Вили заби поглед над главата на Хари. — На перваза бръмчеше муха, съблякох се гол, за да не изцапам с кръв дрехите си. Бях си приготвил необходимите инструменти. Отрязах средния пръст на лявата й ръка с клещите, съблякох я, извадих пулверизатора с морска пяна и бързо запълних дупката от куршума, раната на ръката и всички останали отвори по тялото й. Предварително източих част от водата от дюшека — оставих го пълен само до половината. Не разлях и капка, когато я проврях през изрязания от мен отвор. После запуших дупката с лепило и гума с помощта на пистолет с горещ въздух. Стана по-лесно от първия път.

— И оттогава я държиш тук? Погребана във водното легло?

— Не, не — възпротиви се Вили, без да мести очи от точката над главата на Хари. — Не съм я погребал. Върнах я в майчината утроба като начало на прераждането й.

Разумът диктуваше на Хари да изпита страх. Опасно е да не се бои. Логично е устата му да пресъхне и да усеща как сърцето му блъска лудо в гърдите, но той чувстваше как го наляга умора.

— И си напъхал отрязания пръст в ануса си — констатира Хари.

— Хм. Перфектното скривалище. Нали ти казах, очаквах да доведете куче-следотърсач.

— Можел си да го скриеш на друго място, без да рискуваш кучето да го надуши, но вероятно това решение те е възбуждало. А какво направи с пръста на Камила Луен? Отрязал си го, докато е била жива.

— А, да, Камила — почти замечтано се усмихна Вили, сякаш Хари събуди приятен спомен. — Ще си остане тайна между мен и нея, Хари.

Вили освободи предпазителя. Хари преглътна.

— Дай ми пистолета, Вили. Всичко свърши. Няма смисъл.

— Има, разбира се.

— А именно?

— Обичайният, Хари. Представлението да свърши подобаващо. Нали не си въобразяваш, че публиката ще остане доволна, ако без съпротива позволя да ме арестуваш и да ме отведеш? Нужен ни е грандиозен финал, Хари. Хепиенд. Ако няма такъв, ще го измисля. Това е…

— … житейското ти мото — прошепна Хари.

Вили се усмихна и опря пистолета о челото на Хари.

— Исках да кажа мъртвешкото.

Хари затвори очи. Искаше само да поспи, да го повозят по разлюляната повърхност на някоя река и да го пренесат на отсрещния бряг.

Ракел се сепна насън и отвори очи.

Присъни й се Хари. Двамата се возеха на лодка.

Спалнята тънеше в мрак. Май нещо й се счу. Дали се е случило нещо?

Заслуша се в успокоителното трополене на дъждовните капки върху покрива. За всеки случай провери дали мобилният й телефон върху нощното шкафче е включен. Може пък да й се обади.

Затвори очи и се унесе.

Хари изгуби представа за времето. Отвори очи и му се стори, че светлината пада под друг ъгъл в празната стая. Не беше в състояние да определи дали е изминала секунда, или минута.

На леглото нямаше никого. Вили бе изчезнал.

Звукът от течаща вода се завърна в ушите му. Звук от дъждовни капки и пуснат душ.

Изправи се, олюлявайки се, и се втренчи в синия дюшек. Лицето, издигнало се до повърхността, напомняше гипсова отливка.

Излезе от спалнята. Вратата към терасата зееше широко отворена. Приближи се до парапета и погледна към двора. Слезе на долния етаж, оставяйки след себе си мокри следи по белите стъпала. Отвори вратата на банята. Зад сивата завеска пред душа се очертаваше женски силует. Хари я дръпна настрани. Вратът на Тоя Харанг беше наведен към смесителя, а брадичката почти докосваше гърдите й. Около шията й бе омотан черен чорап, завързан за горната част на душа. Очите й бяха затворени, а по дългите й черни мигли висяха капки вода. Полуотворената й уста беше пълна с жълта смес, прилична на засъхнала пяна. Същата субстанция имаше в ноздрите, ушите и дупчицата на слепоочието й.

Хари спря душа и излезе.

На стълбището не се виждаше жив човек.

Хари стъпваше предпазливо. Чувстваше цялото си тяло изтръпнало, очакваше да се вкамени всеки момент.

Бярне Мьолер.

Трябва да се обади на Бярне Мьолер.

Мина през тунела към задния двор. Дъждът капеше по главата му, но той не усещаше нищо. Съвсем скоро ще се парализира. Сушилникът в двора вече не скърцаше. Хари нямаше сили да го погледне. Забеляза жълт пакет от цигари на асфалта. Вдигна го, бръкна и си извади цигара. Мушна я в устата си, опита се да я запали, но установи, че краят й е мокър.

Ще се обади на Бярне Мьолер. Ще го накара да изпрати дежурен екип. Заедно с Мьолер ще се отправят към общежитието. Там ще разпитат Свен Сивертшен. Веднага ще запишат свидетелските му показания на диктофон. Мьолер ще даде заповед да арестуват Том Валер. А после Хари ще се прибере у дома при Ракел.

С крайчеца на окото си зърна сушилника.

Изруга, скъса цигарата на две, лапна филтъра и я запали при втория опит. Защо се стресира толкова? Вече нямаше закъде да бърза. Всичко свърши.

Обърна се към сушилника.

Беше се килнал на една страна, но забитият в асфалта стълб явно бе успял да поеме по-голямата част от тежестта. Само едно пластмасово въже се бе откъснало поради увисналото на него тяло на Вили с ръце, разперени встрани. Мократа коса бе полепнала по лицето, а очите — ритуално забелени, сякаш в молитва. На Хари му хрумна странна мисъл: гледката е някак красива. Голото му, увито в мокър чаршаф тяло, силно напомняше викингско украшение на носа на кораб. Вили постигна целта си: създаде грандиозен финал.

Хари извади мобилния телефон от джоба и въведе PIN-кода. Пръстите не го слушаха. Сякаш се превърна в камък. Набра номера на Бярне Мьолер. Понечи да натисне зеленото копче, но телефонът предупредително иззвъня. Хари се стресна, едва не го изтърва. Върху екрана се изписа, че има ново съобщение на гласовата поща. Е, и какво от това, че някой е звънял? Нали телефонът не е негов. Поколеба се. Вътрешният глас му диктуваше първо да се обади на Мьолер. Затвори очи и натисна копчето.

Женски глас го осведоми, че има непрослушано съобщение. Чу се сигнал, последван от кратко мълчание. После се раздаде шепот;

— Здравей, Хари. Аз съм.

Тоест Том Валер.

— Телефонът ти е изключен, Хари. Много несъобразително от твоя страна, защото се налага да си поговорим.

Том беше допрял слушалката максимално плътно до устните си и Хари имаше чувството, че Валер шепти право в ухото му.

— Извини ме, задето шепна, но нали не искаме да го събудим. Позна ли къде се намирам? Сигурно вече се досещаш. Трябва да ти е минавало през ума.

Хари дръпна от цигарата, без да забележи, че е изгаснала.

— Тук, вътре, е доста тъмничко, но над леглото виждам закачен плакат. Да видим… Тотенхам? А на нощното шкафче има някаква игрова конзола. Геймбой. Слушай внимателно, ще приближа телефона до главата му.

Хари притисна слушалката до ухото си толкова силно, че го заболя главата.

От мобилния се разнесе равномерното дишане на малко момче, което спи спокойно в черна дървена къща в квартал Холменколен.

— Имаме очи и уши навсякъде, Хари, така че изобщо не се опитвай да се обаждаш или да се срещаш с други хора. Просто следвай указанията ми. Потърси ме на този номер да се разберем. Решиш ли да предприемеш каквото и да е друго начинание, момчето е мъртво. Разбра ли ме?

Сърцето започна да изтласква кръв по цялото му вкаменено тяло, а безчувствеността постепенно отстъпи място на почти нетърпима болка.

Четиридесет и втора глава Понеделник. Кръстът на марата

Гумите свистяха под шепота на чистачките.

Фордът почти преплава кръстовището. Хари шофираше възможно най-бързо, но дъждовните капки се сипеха върху асфалта, подобни на черти от молив, и той много добре знаеше, че грайферите, останали по изтърканите му гуми, са по-скоро за украса.

Даде газ и пресече следващото кръстовище на жълто като типичен таксиджия. За негов късмет по улиците нямаше автомобили. Успя да хвърли поглед към часовника.

Остават дванадесет минути. Само преди осем минути се намираше в задния двор на улица „Санер“ и набра номера. Преди осем минути чу шепот в ухото си:

— Най-после.

Хари не искаше да го казва, но не се стърпя:

— Докоснеш ли го, ще те убия.

— По-спокойно, Хари. Къде сте със Сивертшен?

— Нямам представа — отвърна Хари, забил поглед в сушилника. — Какво искаш?

— Да се видим. Да чуя защо нарушаваш споразумението ни. Дали има нещо, което бих могъл да направя, за да те предразположа. Още не е твърде късно, Хари. Готов съм да стигна далеч, но да те включа в отбора.

— Добре. Ще се видим. Ще дойда при вас.

Том Валер се засмя едва доловимо.

— Ще ми се да видя и Свен Сивертшен. Струва ми се по-добра идея аз да дойда при вас. Дай ми адреса. Веднага.

Хари се поколеба.

— Чувал ли си звука от прерязването на гръклян, Хари? Първо леко проскърцване, когато стоманата разпори кожата и хрущяла, после съскане — като звука от засмукването в плювалника при зъболекаря — от прерязаната трахея. Или от хранопровода, така и не се научих да правя разлика между тях.

— Общежитието, стая 406.

— Виж ти, на местопрестъплението? Трябваше да се сетя.

— Така е.

— Добре. Но ако имаш намерение да се обадиш на някого и да ми подготвяш клопка, по-добре забрави, Хари. Момчето е при мен.

— Не! Том, недей… моля те.

— Молиш ме?

Хари замълча.

— Измъкнах те от калта и ти дадох шанс, а ти ми заби нож в гърба. Вината за случващото се не е моя, а твоя, Хари, не го забравяй.

— Слушай…

— След двадесет минути. Оставете вратата широко отворена и седнете на пода така, че да ви виждам, с ръце над главите.

— Том!

Валер затвори.

Хари завъртя волана и усети как гумите поднесоха. Полетяха странично по водата и за миг се понесоха в свят на нереална безтегловност, където законите на физиката не важат. Това продължи няколко секунди, но изпълни Хари с успокоителното усещане, че всичко свърши и няма какво повече да направи. После обаче гумите отново се закрепиха на асфалта и той се върна в действителността.

Колата зави към общежитието и спря пред входа. Хари изгаси двигателя. Остават девет минути. Слезе от колата и я заобиколи. Отвори багажника, изхвърли полупразни бидони с течност за чистачки и мръсни памучни кечета за полиране. Извади ролка плътно тиксо. Докато се качваше по стълбите, извади пистолета от колана на кръста си и махна заглушителя. Не му остана време да го провери, но предположи, че качественото чешко оръжие е в състояние да преживее падане от петнадесетметрова тераса. Спря пред вратата на асансьора на четвъртия етаж. Добре беше запомнил как изглежда дръжката: метална, със здрава дървена топка. Достатъчно голяма, за да скрие от вътрешната страна пистолет без заглушител. Зареди оръжието и го закрепи с две парчета тиксо. Ако нещата се развият според плана му, няма да му се наложи да го използва. Пантите изскърцаха, когато отвори капака на шахтата за боклук до асансьора, а заглушителят потъна беззвучно в мрака. Оставаха четири минути.

Влезе в 406.

Желязото издрънча в радиатора.

— Добри новини? — почти умолително попита Свен.

Хари усети лошия му дъх, докато откопчаваше белезниците.

— Не.

— Не?

— Ще дойде с Олег.

Хари и Свен седяха на пода в коридора и чакаха.

— Закъснява — отбеляза Свен.

— Да.

Мълчание.

— Да поиграем. Кажи парче на Иги Поп, започващо със „С“ — предложи Свен. — Ти започни.

— Престани.

— „China Girl“55.

— Не сега, Свен.

— Ще се разсеем. „Candy“56.

— „Cry for Love“57.

— „China Girl“.

— Вече го каза, Сивертшен.

— Има две версии.

— „Cold Metal“58.

— Изплашен ли си, Хари?

— До смърт.

— И аз.

— Добре. Това увеличава шансовете ни за оцеляване.

— С колко? С десет процента? С два…

— Шшт! — изсъска Хари.

— Това асансьорът ли е? — прошепна Свен.

— Качва се насам. Дишай дълбоко и спокойно.

Чуха как асансьорът спря с тих стон. Минаха две секунди. После се разнесе дрънченето на металната решетка. Продължи доста време: явно Валер отваряше вратата много внимателно. Шепот. Отвори шахтата за боклука. Свен погледна въпросително Хари.

— Вдигни си ръцете, за да ги вижда — прошепна Хари.

Белезниците издрънчаха, когато двамата мъже едновременно вдигнаха ръце. Стъклената врата към коридора се отвори.

Показа се Олег: обут с топлинки, наметнат с горнище на анцуг над пижамата. Спомените внезапно връхлетяха Хари. Коридор, нощен шум, звук от крака, влачещи се топлинки; мама; болницата.

Том Валер вървеше плътно зад Олег с ръце в джобовете. Хари обаче виждаше как цевта на пистолета опъва черното кожено яке.

— Спри — нареди Валер, когато между Олег и двамата мъже останаха пет метра.

Олег се вторачи в Хари с черните си изплашени очи. Хари се насили да му внуши спокойствие с поглед.

— Защо сте се закопчали така, момчета? Вече станахте неразделни, а? — прогърмя гласът на Валер.

Явно Валер е проверил списъка, изработен преди акцията, помисли си Хари, и е разбрал, че на четвъртия етаж няма никого.

— Стигнахме до извода, че сме в един кюп — обясни Хари.

— А защо не сте в стаята, както наредих? — Валер зае такава позиция, че Олег да остане между тях.

— Защо искаш да сме вътре? — поинтересува се Хари.

— Сега не ти задаваш въпросите, Хуле. Влизайте в стаята. Веднага.

— Няма да стане, Том.

Хари показа свободната си ръка. Държеше два ключа: единият, тип „Йейл“, а другият по-малък.

— За стаята и за белезниците — поясни той.

После зяпна, сложи двата ключа върху езика си и затвори уста. Намигна на Олег и преглътна.

Том Валер гледаше невярващо как адамовата ябълка на Хари бурно се повдигна няколко пъти.

— Налага се да промениш плана, Том — изпъшка Хари.

— Кой план?

Хари сгъна крака, подпря се на стената и се надигна от пода. Валер извади ръка от джоба си. Насочи пистолета към Хари. По лицето на Хари се изписа кисела физиономия и той се потупа два пъти по гърдите, преди да заговори:

— Не забравяй, че от няколко години те държа под око, Том. Знам горе-долу как действаш. Как си убил Свере Улсен в дома му и си го представил като акт на самозащита. И как за втори път изигра същия номер до Пристанищния склад. Според мен възнамеряваш да застреляш мен и Свен Сивертшен в стаята, като инсценираш, че аз съм убил първо него, а после и себе си; след това да си тръгнеш от местопрестъплението и да оставиш колегите да ме намерят. А не си ли планирал да подадеш анонимен сигнал в полицията, че си чул изстрели от общежитието, а?

Том Валер хвърли нетърпелив поглед към коридора.

Хари продължи:

— Обяснението е ясно като бял ден. На Хари Хуле са му се струпали твърде много неща: психотичен алкохолик е, приятелката му го е зарязала, изгубил е работата си. И като капак на всичко отвлича арестант. Изпитва саморазрушителен гняв, преминаващ в ужас. Жертва е на лична трагедия, почти — но не напълно — неразбираема. Нещо такова ли ти мина през ума?

Валер леко се усмихна:

— Добър опит. Забравяш обаче частта, в която той, съсипан от любовна мъка, отива през нощта в дома на любимата си, промъква се вътре незабелязано и отвлича сина й. Затова го откриват заедно с вас.

Хари се съсредоточи върху дишането си.

— Наистина ли си мислиш, че всички — Мьолер, началникът на криминалната полици, медиите — ще повярват така лесно на такава история?

— Ще повярват, разбира се — не се усъмни и за секунда Валер. — Не четеш ли вестници? Не гледаш ли телевизия? Ще дъвчат случая няколко дни, най-много седмица, ако междувременно не се случи нещо по-интересно, което наистина да е сензация.

Хари замълча.

Валер се усмихна.

— В нашия случай има една сензация: надяваше се да не те открия.

— Сигурен ли си?

— В кое?

— Че наистина не съм очаквал да ни намериш?

— Ако си знаел, на твое място щях да си плюя на петите. Вече няма къде да избягаш, Хуле.

— Така е — кимна Хари и мушна ръка в джоба на якето си.

Валер вдигна пистолета. Хари извади мокър пакет цигари.

— В клопка съм. Въпросът е само за кого е предназначена.

Хари извади цигара.

— Какво искаш да кажеш? — присви очи Валер.

— Е — Хари скъса цигарата на две и мушна филтъра между устните си. — Всеобщият отпуск е гадост, а? Хората така и не достигат, та да се отхвърлят всички задачи. Отлагаме почти всичко. Например да поставим камери за видеонаблюдение в общежитие. Или да ги махнем.

Хари забеляза как клепачът на колегата му слабо трепна. Посочи с палец над рамото си.

— Погледни към десния ъгъл, Том. Видя ли?

Валер тутакси се вторачи в указаната посока, а после погледна Хари.

— Както споменах, знам как си устроен, Том. Така или иначе, рано или късно щеше да ни откриеш. Нужно беше само да те затрудня, за да не се усъмниш, че сме ти заложили клопка. В неделя сутринта разговарях надълго и нашироко с твой познат. Оттогава той стои в буса и чака да запише този сеанс. Махни в камерата на Ото Танген.

Том Валер мигаше на парцали, сякаш в окото му влезе прашинка.

— Блъфираш, Хари. Познавам Танген, не би се навил на подобно начинание.

— Дадох му правата за продажба на записа. Само си представи, Том. Сензационното разкриване на картите с участието на мнимия убиец-велокуриер, побъркания детектив и корумпирания старши инспектор. Телевизиите от цял свят ще се избият — Хари пристъпи крачка напред. — Най-добре ми дай пистолета, Том, преди да е станало по-лошо.

— Не мърдай от мястото си, Хари — процеди Валер и Хари видя как цевта на пистолета едва забележимо се измести към гърба на Олег.

Том Валер престана да мига. Мускулите на челюстите му се стегнаха, доби съсредоточен вид. Никой от присъстващите не помръдваше. В общежитието цареше пълна тишина. На Хари дори му се струваше, че чува почти неуловимото дълговълново трептене на стените, което ухото възприема като минимални промени във въздушното налягане. Докато стените пееха, изминаха десет секунди. Десет безкрайно дълги секунди, без Валер да мигне. Веднъж Йойстайн обясни на Хари колко много информация е в състояние да обработи човешкият мозък само за една-единствена секунда. Хари не запомни цифрата, но се сети за пример, даден от Йойстайн: за десет секунди човешкият мозък може да сканира средностатистическа градска библиотека.

Най-после Валер мигна. Хари забеляза как над очите му се спусна някакво спокойствие. Нямаше представа как да го разтълкува, но очакваше лоши новини.

— Интересното при убийствата е — подхвана Валер, — че предполагаемият извършител е невинен до доказване на противното. Засега камерата не е записала как престъпвам закона.

Приближи се до Хари и Свен и дръпна белезниците толкова силно, че Свен се изправи. Със свободната си ръка Валер претърси якетата и панталоните им, без да отмества поглед от Хари.

— Просто си върша работата. Арестувам полицай, отвлякъл затворник от предварителния арест.

— Току-що призна вината си пред камерите — възрази Хари.

— Пред вас — поправи го със смях Валер. — Доколкото ми е известно, тези камери не записват звука. Извършвам напълно законен арест. Тръгвайте към асансьора.

— А как ще обясниш, че си отвлякъл десетгодишно дете? — поинтересува се Хари. — Танген има кадри как насочваш пистолет срещу момчето.

— А, към него ли — Валер блъсна Хари в гърба и той се олюля напред, та завлече и Свен със себе си. — Станал е посред нощ и е дошъл до Главното управление, без да каже на майка си. Нали и преди имаше такъв случай? Срещнал съм го пред сградата, когато съм тръгвал за теб и Свен. Момчето е разбрало, че нещо не е наред. Обяснил съм му ситуацията, а то е изявило желание да помогне. Всъщност именно то ми е предложило тази игра на похитител и заложник, за да не направиш някоя глупост и да пострадаш, Хари.

— Десетгодишно хлапе? — простена Хари. — Наистина ли си въобразяваш, че ще се вържат на такива врели-некипели?

— Ще видим — отсече Валер. — Добре, народе, излизаме и спираме пред асансьора. Първият куршум е за онзи, който се опита да се направи на интересен.

Валер тръгна към вратата на асансьора и натисна копчето. От шахтата се раздаде трополене.

— Странно колко е тихо в общежитията през ваканцията, а? — усмихна се той на Свен. — Като в къща на призраци.

— Откажи се, Том — с мъка произнесе думите Хари. Устата му сякаш беше пълна с пясък. — Твърде късно е. Разбери, няма да ти повярват.

— Скъпи колега, започваш да се повтаряш — Валер хвърли поглед към кривата чертичка, която се въртеше върху кръглото стъкло като стрелка на компас. — Ще се вържат, Хари. По простата причина, че… — поглади горната си устна той, — … няма да има кой да ме опровергае.

Сега Хари проумя какъв е планът. Асансьорът. Там няма камери. Там ще се случи. Нямаше представа какво ще измисли Валер за пред полицията — дали че се е стигнало до спречкване, или че Хари е взел пистолета — но не се съмняваше в едно: и тримата ще намерят смъртта си в този асансьор.

— Тате… — обади се Олег.

— Всичко ще се нареди, момчето ми — успокои го Хари и се насили да се усмихне.

— Да — съгласи се Валер. — Всичко ще се подреди.

Чу се метално щракване. Асансьорът се приближаваше. Хари погледна облата дървена дръжка на вратата му. Така закрепи пистолета, че с едно-единствено движение да успее да хване дръжката, намествайки пръст на спусъка, и да го откъсне от тиксото.

Асансьорът спря и леко се разклати.

Хари си пое дъх и протегна ръка. Пръстите му се плъзнаха под облицованата с плочки стена. Очакваше да напипа твърдата хладна стомана, но не усети нищо. Абсолютно нищо. Само допира до дървото и къс отлепено тиксо.

Том Валер въздъхна.

— Опасявам се, че го хвърлих в шахтата за боклук, Хари. Наистина ли очакваше да не претърся етажа за оставено оръжие? — Валер отвори вратата с едната си ръка, а с другата го посочи с пистолета. — Момчето да влезе първо.

Хари погледна встрани, за да не срещне очите на Олег. Нямаше сили да издържи въпросителния поглед на детето, молещо за още едно обещание. Хари кимна мълчаливо към вратата. Олег влезе и застана в дъното на асансьора. Слабата светлина от тавана падаше върху кафявите стени, облицовани с имитация на палисандрово дърво, изпъстрени с мозайка от любовни обяснения, лозунги, полови органи и поздрави.

Над главата на Олег пишеше SKREW U59.

Гробница, помисли си Хари. Същинска гробница.

Мушна свободната си ръка в джоба на якето. Както отбелязахме, не си падаше по асансьори. Дръпна белезниците, като раздвижи лявата си ръка, Свен изгуби равновесие и политна към Валер. Валер се обърна и в същия миг Хари вдигна дясната си ръка над главата. Прицели се като матадор с пика със съзнанието, че има право само на един опит, а точността е по-важна от силата.

Стовари ръка върху Валер.

Острието на длетото разкъса коженото яке. Металът проникна в меката тъкан точно над ключицата на дясното рамо, проби яремната вена, навлезе в нервния сплит на брахиалния плексус и парализира двигателните нерви към ръката. Пистолетът тупна на каменния под и се търкулна по стълбите. Валер погледна слисан към дясното си рамо. Ръката му висеше безжизнена под малката зелена дръжка на длетото, стърчаща от тялото му.

Денят на Том Валер беше дълъг, изпълнен с гадости още от сутринта, когато му съобщиха за бягството на Хари и Сивертшен. Гадостите не свършиха дотук: залавянето на Хари се оказа по-трудно от очакваното и Том обясни на останалите членове на престъпната група, че се налага да отвлекат момчето. Те обаче не се съгласиха. Било твърде рисковано. През цялото време Том знаеше вътрешно, че ще извърви сам последната отсечка. Винаги ставаше така. Никой няма да го спре, но и никой няма да му помогне. Хората му проявяват лоялност, докато начинанието си струва. После всеки се спасява сам. А гадостите така и нямаха край. Сега не чувстваше ръката си. Усещаше единствено как по гърдите му се стича нещо топло. Явно длетото проби богато кръвоснабден участък.

Пак се обърна към Хари точно навреме, за да види как лицето му се уголемява. В следващия миг Валер чу оглушително скърцане, когато Хари се засили и го удари с глава по носа. Том Валер политна назад. Хари замахна с дясната си ръка, но Валер избегна удара. Хари понечи да повтори опита, ала лявата му ръка беше все още закопчана за Свен Сивертшен. Том си пое жадно въздух през устата и усети как болката разнесе бяла, животворна ярост по вените му. Възстанови равновесието си напълно. Прецени разстоянието, приклекна, отскочи с лекота и се завъртя на един крак, докато другият ритна високо във въздуха. Перфектен у тек. Удари Хари в слепоочието и той падна странично, като събори и Свен Сивертшен.

Том се обърна и затърси пистолета с очи. Видя го на долната стълбищна площадка. Хвана се за парапета и се озова там с два скока. Все още не можеше да движи дясната си ръка. Изруга, сграбчи пистолета и на бегом се качи.

Къде бяха Хари и Свен?

Обърна се тъкмо навреме, за да види как вратата на асансьора се затваря. Захапа пистолета със зъби, хвана дръжката на вратата с лявата си ръка и дръпна с всичка сила. Имаше чувството, че ръката му ще се откачи от рамото. Не успя да я отвори. Том долепи лице до люка на вратата. Вече бяха дръпнали металната решетка и отвътре се чуваха тревожни гласове.

Ама че гаден ден. Сега обаче идва краят. Всичко ще се нареди по възможно най-добрия — начин. Том вдигна пистолета.

Хари се облегна към стената и изчака асансьорът да тръгне. Току-що затвори металната решетка и натисна копчето с надпис МАЗЕ, и някой дръпна вратата на асансьора. Чуха как Валер изпсува.

— Проклетата машина не иска да тръгва! — беснееше Свен, свлякъл се на колене до Хари.

Асансьорът се разтресе, все едно изхълца, но не потегли.

— Ако тази пущина е толкова мудна, той просто ще изтича до мазето и ще ни приветства с добре дошли!

— Млъквай — тихо го скастри Хари. — Вратата от стълбището към мазето е заключена.

Хари мерна сянка зад люка.

— Наведете се! — изкрещя той и бутна Олег към решетката.

Чу се звук като от отпушване на коркова тапа и куршумът се заби във фалшивата облицовка от палисандрово дърво над главата на Хари. Той прикри Олег с тяло и повлече и Свен.

Внезапно асансьорът се разтресе и потегли със скърцане.

— Мамка му — прошепна Свен.

— Хари… — обади се Олег.

Раздаде се шум от счупено стъкло и Хари видя как юмрукът се промушва между решетките над главата на Олег. Инстинктивно затвори очи, за да ги предпази от изсипалия се дъжд от стъклени парчета.

— Хари!

Викът на Олег проникна в цялото му тяло: в ушите, в носа, в устата, в гърлото. Задуши го. Хари отвори очи и пред погледа му се изпречиха облещените в ужас очи на детето; отворената уста, изкривена от болка и паника; дългата черна коса, увиснала на голяма бяла ръка, която вдигаше Олег от пода.

— Хари!

Чу как крещи Елен, как крещи Ракел. Всички викаха името му.

— Хари!

Вторачи се в бялото, бавно преминаващо в черно. Нима губи съзнание? Виковете заглъхнаха като отмиращо ехо. Отнесе се. Прави са. Винаги, когато става напечено, той си плюе на петите. Старае се да не присъства. Стяга си куфара. Отваря бутилката. Заключва вратата. Обзема го страх и ослепява. Прави са. Ако досега не са били, то сега ще потвърди думите им.

— Тате!

Усети как го ритнаха в гърдите. Отново прогледна. Под носа му Олег риташе с крака във въздуха, а главата му сякаш се бе сраснала с ръката на Валер. Асансьорът обаче беше спрял. Веднага разбра причината: Валер бе разместил металната решетка. Хари погледна седналия на пода, втренчен неподвижно поглед пред себе си Свен.

— Хари! — извика Валер от стълбището. — Натисни копчето за нагоре, иначе ще застрелям хлапето!

Хари се изправи и веднага пак се наведе, но успя да види каквото му трябваше. Вратата на четвъртия етаж се намираше на половин метър над асансьора.

— Ако стреляш оттам, Танген ще те има на запис — Хари се опита да разубеди Валер.

Чу тихия му смях.

— Кажи ми, Хари: ако твоята кавалерия наистина съществува, защо още не се е намесила?

— Тате… — простена Олег.

Хари затвори очи.

— Слушай, Том, асансьорът няма да тръгне, ако решетката не е затворена както трябва. Ръката ти пречи. Пусни Олег, за да я оправим.

— За глупак ли ме смяташ? — засмя отново Валер. — Трябва да дръпнете решетката само няколко сантиметра. Ще успеете дори и да държа момчето.

Хари погледна Свен. Отвърнаха му с разфокусиран поглед.

— Добре — съгласи се Хари. — Но имаме белезници и ми е нужна помощта на Свен. А той явно не е на себе си.

— Свен! — извика Валер. — Чуваш ли ме?

Свен вдигна глава.

— Помниш ли Лодин, Свен? Предшественика ти в Прага?

Ехото се разнесе по стълбището.

Свен преглътна.

— Главата в струга, Свен? Да не би да искаш и ти да го последваш?

Свен се изправи на треперещите си крака. Хари го хвана за яката и го придърпа плътно до себе си.

— Разбираш ли какво се иска от теб, Свен? — извика той в бледото като на сомнамбул лице, бръкна в задния си джоб и извади ключ.

— Внимавай да не се размести решетката. Чуваш ли? Дръж я здраво, когато асансьорът тръгне.

Хари посочи към едно от черните, кръгли и олющени копчета на конзолата.

Свен изгледа продължително Хари. Той мушна ключа в белезниците и го завъртя. Кимна.

— Добре — извика Хари. — Готови сме. Ще затворим решетката.

Свен застана с гръб към вратата. Хвана я с две ръце и я дръпна надясно. Валер изпъшка, когато решетката повлече ръката му в същата посока. Допирните точки на пода и решетката се съединиха с меко щракване.

— Готово! — извика Хари.

Зачакаха. Хари направи крачка напред и погледна нагоре. От тесния процеп между люка и рамото на Валер го фиксираха две очи: едното, широко отворено, изпълнено с гняв — на Валер; а другото, черно, незрящо — на пистолета.

— Натиснете копчето за нагоре — заповяда Валер.

— Ако пощадиш момчето — настоя Хари.

— Дадено.

Хари кимна бавно и натисна копчето на асансьора.

— Знаех си, че все някога ще вземеш правилното решение, Хари.

— По принцип хората правят точно така.

Хари видя как едната вежда на Валер неочаквано се смъкна. Вероятно защото забеляза висящите от китката му белезници. Или го смути интонацията на Хари. Може би просто и той усети, че мигът настъпи.

Асансьорът се разтресе и въжетата изскърцаха предупредително. Хари пристъпи пъргаво напред, протегна се на пръсти от кабината и щракна едната гривна на белезниците около китката на Валер.

— По дяв… — сепна се Валер.

Хари вдигна краката си. Белезниците се забиха до кръв в китките на двамата мъже, когато деветдесеткилограмовият Хари задърпа Валер в асансьора. Валер се помъчи да окаже съпротива, но ръката му навлезе през люка чак до рамото.

Гаден ден.

— Мамка му, пусни ме!

Том крещеше с буза, опряна о студената врата. Мъчеше се да си издърпа навън ръката, но тежестта беше голяма. Викаше, изпълнен с гняв, и удряше пистолета с всичка сила във вратата. Не биваше да става така. Развалиха му плановете. Опропастиха, събориха пясъчните му кули, а после се хилеха злорадо. Ще видят те, някой ден ще им даде да се разберат. Чак сега забеляза… как металът на решетката опира в ръката му, а асансьорът се движи. Но в погрешната посока: надолу. Усети как гърлото му се сви, когато осъзна случващото се. Асансьорът ще го затисне като гилотина на забавен каданс. Проклятието надвисна и над него.

— Дръж здраво решетката, Свен! — извика Хари.

Том пусна Олег и се помъчи да дръпне ръката си, но Хари тежеше много. Том усети как го обзема паника, направи отчаян опит да помръдне. И още един. Стъпалата му се плъзгаха по гладкия под. Усети как таванът на кабината притиска рамото му. Разумът го напусна.

— Недей, Хари. Спри го.

Искаше да го извика, но сълзите го задавиха.

— Милост…

Четиридесет и трета глава Нощта срещу вторник. „Ролекс“

Тик-так.

Хари слушаше хода на секундарната стрелка със затворени очи и броеше. Часът сигурно е точен, защото звукът идваше от златен ръчен часовник „Ролекс“.

Тик-так.

Ако брои правилно, стоят в асансьора от четвърт час. От петнадесет минути. Изминаха деветстотин секунди, откакто Хари натисна „стоп“ в асансьора между първия етаж и мазето, увери спътниците си, че са на сигурно място и трябва само да почакат малко. В продължение на деветстотин секунди седяха неподвижно и се ослушваха за стъпки и гласове; за врати, които се отварят или затварят. Хари отброи със затворени очи деветстотин удара на секундарната стрелка на часовника около китката на кървавата ръка върху пода, все още закопчана към неговата.

Тик-так.

Хари отвори очи. Откопча белезниците и се запита дали ще успее да влезе в колата през багажника на колата, след като глътна ключа.

— Олег — прошепна той и леко разтърси рамото на спящото дете. — Имам нужда от помощта ти.

Олег се изправи на крака.

— Какъв е смисълът? — попита Свен и погледна нагоре: Олег, качен на раменете на Хари, развърташе луминесцентните лампи на тавана.

— Вземи ги — каза му Хари.

Свен протегна ръце към Олег и пое едната.

— Целта е, първо, очите ми да свикнат с тъмнината, преди да вляза в мазето — обясни Хари. — Второ, не ми се ще да изглеждаме като светещи мишени, когато отворим вратата на асансьора.

— Валер? В мазето? — невярващо възкликна Свен. — Стига де, никой не би оцелял след подобно нещо — насочи той лампата към вече бледата като восък ръка на пода. — Помисли си колко кръв е изгубил. И какъв шок е преживял.

— Опитвам се да си представя всички възможни сценарии — отвърна Хари.

После притъмня.

Тик-так.

Хари излезе от асансьора, стъпи рязко встрани и клекна на пода. Чу хлопването на вратата зад гърба си. Изчака асансьорът да потегли. Разбраха се Свен и Олег да го спрат между мазето и първия етаж, където ще бъдат в безопасност.

Хари притаи дъх и се ослуша. Засега нямаше никакви признаци за призраци. Изправи се. През прозореца на врата в другия край на мазето се процеждаше бледа светлина. Съзря бегло очертанията на градински мебели, стари скринове и върхове на ски. Пое опипом покрай стената, намери врата и я отвори. Разнесе се сладникава миризма на боклук. Стигна до точното място. Стъпваше върху скъсани чували със смет, яйчени черупки и празни картонени кутии от прясно мляко, докато си проправяше път през задушната атмосфера, пропита с мирис на гнилоч. Откри пистолета до стената, все още с лента тиксо. Увери се, че е зареден, и излезе оттам.

Приведен, тръгна към вратата, откъдето идваше светлина. Логично бе да води към стълбището.

Едва когато се приближи, забеляза тъмните очертания на лице по стъклото. Хари инстинктивно се сви, но съобрази, че въпросният човек няма как да го види в тъмното. Насочи пистолета напред, хванал го с две ръце, и бавно направи две крачки напред. Лицето беше долепено плътно до стъклото и чертите му се размиваха. Хари го взе на мушка. Беше Том. Широко отворените му очи се взираха неподвижно в мрака някъде встрани от Хари.

Сърцето на Хари заблъска с такава сила, че не успя да държи лицето на прицел.

Изчака. Секундите течаха. Не се случи нищо.

После свали пистолета и се изправи.

Приближи се до стъклото и се вторачи в прекършения поглед на Том Валер. Над очите му се бе спуснала синьобяла пелена. Хари се обърна и се вгледа в мрака. Каквото и да беше забелязал Том Валер, вече го нямаше.

Хари притихна, заслушан в пулса си. Сърцето му биеше упорито, настойчиво. Тик-так, казваше то. Не знаеше как да го тълкува. Значеше поне, че е жив, защото мъжът от другата страна на стъклото бе мъртъв. Може да отключи вратата, да докосне кожата му и да усети как топлината го напуска; как кожата се променя, изгубва качествата на живата материя и се превръща в амбалаж.

Хари долепи чело до челото на Валер. Студеното стъкло гореше по кожата му като лед.

Четиридесет и четвърта глава Нощта срещу вторник. Шепотът

Чакаха светофарът към площад „Александър Хилан“ да светне зелено.

Чистачките на колата се движеха наляво-надясно. След час и половина зората щеше да обагри небето с първия си ален щрих. Засега обаче беше тъмна нощ и облаците бяха опънали сивочерен брезент над града.

Хари се возеше на задната седалка, прегърнал Олег.

Срещу тях по безлюдния тротоар се зададоха мъж и жена. Вървяха с олюляващи се крачки. Преди час Хари, Свен и Олег излязоха от асансьора, тръгнаха в дъжда по поляната и намериха големия дъб, който Хари забеляза от прозореца. Настаниха се на сухата трева. Хари се обади първо в редакцията на вестник „Дагбладе“ и разговаря с дежурния репортер. После се свърза с Бярне Мьолер, разказа му случилото се и го помоли да намери Йойстайн Айкелан. Накрая събуди Ракел по телефона. След двадесет минути площадката пред общежитието се окъпа от светлината на фотоапарати и полицейски лампи; неизменно сполучливата комбинация между преса и полиция.

Хари, Олег и Свен седяха по дъба и наблюдаваха как хората тичешком влизат и излизат от общежитието.

Хари изгаси цигарата.

— Е, така е — констатира Свен.

— „Charakter“60 — върна се на песните Хари.

— Не се сетих за него — кимна Свен.

Затътриха крака към площадката, Бярне Мьолер се завтече към тях и ги качи на полицейски автомобил.

Първо ги закараха до Главното управление за уж кратък разпит. Мьолер незаслужено го принизи до „брифинг“. Когато понечиха да отведат Свен обратно в ареста, Хари настоя да поставят денонощна охрана пред килията му. Мьолер леко изненадано попита дали Хари се опасява, че Свен ще избяга. Хари поклати отрицателно глава. Мьолер изпълни молбата му без повече въпроси.

Позвъниха на дежурната оперативна част за патрулка, която да закара Олег до вкъщи.

Светофарът изписка пронизително в тихата нощ и двойката пресече улицата. Явно мъжът беше дал на дамата сакото си и тя го държеше над главата си. Ризата на мъжа се бе полепила по тялото му, а той се смееше високо. На Хари му се сториха някак познати.

Светна зелено.

Преди двойката да се изгуби от погледа му, мерна червена коса изпод сакото.

След няколко пресечки дъждът спря. Облаците се отдръпнаха като сценична завеса и от черния небосклон над фиорда на Осло над тях блесна нова луна.

— Най-после — отбеляза Мьолер и се обърна усмихнат към задната седалка.

Хари предположи, че началникът говори за дъжда.

— Най-после — повтори той, без да сваля очи от луната.

— Ама че си смелчага — Мьолер потупа Олег по коляното, а хлапето се усмихна вяло и погледна към Хари.

Мьолер се обърна напред.

— Вече не усещам болката в корема — продължи той. — Изчезна яко дим.

Откриха Йойстайн Айкелан на същото място, където отведоха Свен Сивертшен: в ареста. Според документацията на Разплакания Грот Том Валер довел Йойстайн по подозрение за шофиране на такси в нетрезво състояние. Кръвните проби отчели няколко промила в повече. Мьолер разпореди да зарежат всички формалности и незабавно да освободят Айкелан. Изненадващо Разплакания Грот нямаше възражения, а, напротив, дори се показа необичайно отзивчив.

Ракел ги чакаше на вратата. Полицейската кола зави по хрущящия чакъл на площадката пред къщата.

Хари се наведе и отвори вратата на Олег. Момчето мигом изскочи навън и се затича към Ракел.

Мьолер и Хари останаха в колата, загледани в двете притихнали, притиснати една към друга фигури.

Мобилният телефон на Мьолер звънна и той го долепи до ухото си. Каза два пъти „да“, веднъж „ясно“ и затвори.

— Обади се Беате. Намерили найлонов плик с пълна екипировка за велокуриер в кофата за смет в двора на Барли.

— Мм.

— Ще настане пълен ад — предвиди Мьолер. — Всички ще искат да се докопат до теб, Хари: вестници, радио, телевизия. Не само нашите, но и чуждестранни. И в Испания знаят за убиеца-велокуриер, само си представи. Е, не за пръв път ще се сблъскаш с такава ситуация.

— Ще оцелея.

— Сигурен съм. Имаме и запис на случилото се снощи в общежитието. Само се питам как Танген е успял да пусне камерите в буса в неделя следобед, забравил е да ги спре и си е тръгнал с влака за вкъщи — Мьолер изгледа изпитателно Хари, но не получи отговор. — Ти извади небивал късмет, защото Танген е изтрил достатъчно информация на харддиска, та да има място за запис на няколко денонощия. Всъщност е направо невероятно. Почти ми се струва, че е било предварително планирано.

— Почти — промърмори Хари.

— Ще започнем вътрешна проверка. Свързах се със службата за разследване на полицаи, извършили престъпление, и ги осведомих за заниманията на Валер. Не изключваме възможността в този случай да са замесени повече хора от полицията. Утре ще проведа първата си среща по този повод. Ще разнищим случая, Хари.

— Щом казваш, шефе.

— Не ми звучиш много убеден.

— А ти убеден ли си?

— Защо да не съм?

— Защото и ти не знаеш на кого можеш да разчиташ.

Мьолер премига два пъти, без да успее да формулира отговор, и хвърли бегъл поглед към полицая зад волана.

— Ще ме изчакаш ли малко, шефе?

Хари излезе от колата. Ракел пусна Олег от прегръдките си и той влезе в къщата.

Държеше ръцете си скръстени на гърдите, а погледът й бе прикован към ризата му, когато спря пред нея.

— Вир-вода си — промълви тя.

— Е, като вали…

— … се мокря — усмихна се тъжно тя, погали го по бузата и прошепна: — Свърши ли се?

— Засега да.

Тя затвори очи и се наведе към него. Той е притегли към себе си.

— Нищо му няма — успокои я Хари.

— Знам. Каза, че не бил много изплашен, защото си бил с него.

— Мм.

— Ти как си?

— Добре.

— Наистина ли? И това е краят?

— Да — прошепна той в косите й: — Последен работен ден.

— Чудесно — зарадва се тя.

Хари усети как тялото й се приближи и запълни всички празнинки помежду им.

— Следващата седмица започвам на чисто. Ще се справя.

— На работата, която ти препоръча твой приятел? — попита тя и сложи ръка на тила му.

— Да — ароматът й го замая. — Йойстайн. Сещаш ли се?

— Таксиметровият шофьор?

— Да. Във вторник има изпит за разрешително. Всеки ден зубря имена на улици в Осло.

Тя се засмя и го целуна по устата.

— Какво мислиш?

— Че си луд.

Смехът й ромонеше като поточе в ушите му. Той избърса сълза от бузата й.

— Трябва да тръгвам — каза той.

Тя се насили да се усмихне, но Хари усети колко неуспешен е опитът.

— Не мога — успя да продума тя, преди плачът да задуши гласа й.

— Напротив.

— Не мога… без теб.

— Не е вярно — възрази Хари и отново я притегли към себе си. — Справяш се отлично без мен. Въпросът по-скоро е дали ще ме изтърпиш.

— Това ли е въпросът? — прошепна тя.

— Нужно е да помислиш, знам го.

— Нищо не знаеш.

— Първо си помисли, Ракел.

Тя се наведе назад и Хари усети извивката на гърба й. Ракел разгледа лицето му. Търси симптом на промяна, мина му през ума.

— Не си отивай, Хари.

— Имам уговорка. Ако искаш, утре сутринта ще дойда. Бихме могли…

— Да?

— Не знам. Нямам планове, нито идеи. Добре ли ти звучи?

— Идеално — усмихна се тя.

Погледна устните й. Поколеба се. Целуна ги и си тръгна.

— Тук ли? — попита полицаят зад волана и погледна в огледалото. — Не е ли затворено?

— Работи от дванадесет на обед до три през нощта в делничен ден — осведоми го Хари.

Шофьорът сви към ръба на тротоара пред „Боксер“.

— Ще влезеш ли с мен, шефе?

— Иска да говори с теб насаме — поклати глава Мьолер.

В заведението отдавна бяха спрели да приемат поръчки и последните клиенти се приготвяха да си тръгват.

Началникът на криминалната полиция седеше на същата маса, както при последната им среща тук. Над хлътналите му очни ябълки падаше сянка. Пред него стоеше почти празна халба. В лицето му се отвори процеп.

— Поздравления, Хари.

Хари се промуши между пейката и масата.

— Добра работа, действително. Кажи ми обаче как стигна до умозаключението, че Свен Сивертшен не е убиецът-велокуриер.

— Случайно видях негова снимка в Прага и се сетих: Вили и Лисбет имат фотография от същото място. Освен това Отделът по експертно-криминална дейност провери следите от екскременти по нокътя на…

Началникът се наведе напред над масата и сложи длан върху ръката на Хари. От дъха му лъхаше мирис на бира и тютюн.

— Не говорех за доказателствата, Хари, а за самата идея, за породилото се в главата ти подозрение, за онова, което те провокира да свържеш уликите с точния човек. Кой беше моментът на вдъхновението, когато ти хрумна мисълта за самоличността на убиеца?

— През цялото време през главата ми минаваше какво ли не — вдигна рамене Хари. — Но…

— Да?

— Звучеше ми твърде правдоподобно.

— В смисъл? — не разбра началникът.

— Дюк Елингтън молел да не настройват пианото му перфектно, за да не бъде звукът прекалено чист — Хари разтърка брадичката си.

— Аха.

— Когато пианото е настроено с клинична точност, не звучи добре. Не че е фалшиво, просто губи от топлината, от усещането за истинност — Хари човъркаше парченце олющен лак върху масата. — Убиецът-велокуриер ни предостави безупречен шифър, който да ни обясни точно кога и къде, но не и защо. Така успя да съсредоточи вниманието ни върху събитията, вместо върху мотива. А всеки ловец знае, че ако искаш да видиш плячката в тъмнината, не бива да се вторачваш в нея, а малко встрани. Едва когато престанах да се взирам във фактите, чух…

— Чу ли?

— Да. Тези така наречени серийни убийства бяха прекалено изпипани, звучаха правилно, но не и достоверно. Убийствата следваха прецизно предписанието, предоставяха ни обяснение — правдоподобно, колкото може да бъде само лъжата и почти никога истината.

— И тогава прозря какво се е случило?

— Не, но престанах да се взирам и си възвърнах широкия поглед върху ситуацията.

Началникът на криминалната полиция кимна, забил очи в тумбестата халба, която ръцете му въртяха върху масата. В тихото, почти празно заведение се раздаде звук като от шлифовъчен диск. Началникът се изкашля:

— Сгреших при преценката на Том Валер. Съжалявам.

Хари замълча.

— Исках да ти кажа следното: няма да подпиша документите за освобождаването ти от длъжност. Искам да продължиш да работиш. Знай, че се ползваш с пълното ми, безрезервно доверие. Надявам се… — той вдигна лице и в долната му част се появи процеп — явно усмивка — … и аз да заслужа твоето доверие.

— Трябва да си помисля — отвърна Хари, а процепът изчезна. — За работата, имам предвид — добави той.

Усмивката се върна върху лицето на началника. Този път се включиха и очите му.

— Разбира се. Нека те черпя една бира, Хари. Затвориха бара, но ако им кажа…

— Алкохолик съм.

Началникът за миг изглеждаше слисан. После се засмя сконфузено:

— Извини ме. Много несъобразително от моя страна. Да те питам нещо друго, Хари. Мислил ли си… — Хари чакаше продължението, а халбата на шефа описа цял кръг — как ще представиш случая пред обществеността?

— Да го представя?

— Да. В доклада си и пред пресата. Ще искат да разговарят с теб и ще ни вземат на мушка цялата служба, ако се разчуе за контрабандния канал на Валер. Затова е важно да не казваш…

Хари търсеше пакета с цигари, а началникът — думите си.

— … да не им предоставиш версия, която да им даде поле за спекулации — обясни накрая шефът.

Хари се усмихна вяло и запали последната останала в пакета цигара.

Началникът на криминалната полиция решително пресуши остатъка от бирата и избърса уста с опакото на ръката си:

— Каза ли нещо?

— Валер ли? — вдигна вежда Хари.

— Да. Каза ли нещо преди да умре? Кои са съучастниците му? Колко души са замесени?

— Не — Хари реши да си остави последната цигара за по-късно. — Нищо не каза. Абсолютно нищо.

— Жалко — шефът го погледна безизразно. — А заснетият видеоматериал? Разкрива ли нещо в този ред на мисли?

Хари срещна синия поглед на началника. Доколкото знаеше, началникът бе прекарал целия си живот в работоспособна възраст в полицията. Носът му беше остър като брадва, устата — права водоравна линия, ръцете — груби и големи. Беше част от основата на планината, наречена полиция — твърд, надежден гранит.

— Кой знае? — отвърна Хари. — Така или иначе няма какво да му мислим. Нали ще съчиня версия, която не дава поле за… — Хари откърти сухата коричка лак — спекулации.

Осветлението започна да премига като по подаден сигнал.

Хари се изправи.

Спогледаха се.

— Искаш ли да те метна до вкъщи?

— Ще се замъкна пеш — поклати глава Хари.

Началникът стисна силно ръката му и я задържа в своята. Хари пое към изхода, но се спря и се обърна:

— Сещам се за едно нещо, казано от Валер.

— Така ли? — предпазливо попита началникът, а побелялата му вежда се смъкна.

— Да. Помоли за милост.

Хари тръгна по прекия път през гробището на Нашия Спасител. От дърветата се стичаха дъждовни капки, падаха върху долните листа с леки въздишки и накрая се спускаха на жадно поглъщащата ги земя. Вървеше по пътечката между гробовете и чуваше как мъртъвците разговарят. Поспря да ги послуша. Шептяха на влажните, плющящи по бузите им езици. Зави наляво и излезе на улицата.

Влезе в апартамента, съблече се, мушна се под душа и пусна горещата вода. Парата се полепи по стените и той стоя така, докато кожата му се зачерви и омекна. Влезе в спалнята. Водата се изпари от тялото му и той си легна, без да се подсуши. Затвори очи, зачака да го обори сън или да се появят картините. Да видим кое ще се появи първо.

Вместо тях долови шепот.

Ослуша се.

Какво ли си шепнат?

Какви ли планове кроят?

Разговаряха шифровано.

Надигна се в леглото. Допря глава до стената и усети вдлъбнатите резки от пентаграмата.

Погледна часовника. Скоро ще се развидели.

Стана и излезе в коридора. Прерови джобовете на якето си за последната цигара. Откъсна връхчето й и я запали. Седна във фатерщула в хола в очакване на утрото.

В стаята нахлуваше лунна светлина.

Сети се за вторачения във вечността Том Валер и за мъжа, с когото разговаря в Стария град, след като чу спомените на Валер на терасата пред столовата. Откри въпросния мъж лесно, защото имаше същия псевдоним — Суло — и все още работеше в семейния павилион.

— Том Брюн? — в отговор попита мъжът зад облепения с плочки тезгях и прокара ръка през лъщящата си мазна коса. — Разбира се, че го помня. Бедничкият. Баща му, безработен зидар, здраво го млатеше. Пиеше много. Приятел? Не, сме били приятели с Том Брюн. Да, на мен ми викат Суло. Дали с Том Брюн сме пътували с влак? — той се засмя. — Не, не съм пътувал с влак по-далеч от Мос. Всъщност не помня да е имал много приятели. В паметта ми е останал като учтиво момче, от онези, дето помагат на стариците да пресекат улицата, малко като скаут. Обаче беше и особняк. Баща му почина при мистериозни обстоятелства. Дяволски странна злополука.

Хари прокара пръст по гладката маса. Усети как по кожата му се полепиха малки частици: жълт прах от длетото. Червената лампичка на телефонния секретар премига. Журналисти, най-вероятно. Утре ще се почне. Хари облиза върха на пръста си. Имаше горчив вкус на мазилка. Вече му мина през ума, че може да е от стената над вратата на 406-та стая, когато Вили Барли е издълбал кръста на марата. Хари премлясна. В такъв случай зидарят явно е забъркал странна смес, защото се усещаше и някакъв сладникав привкус. Не, по-скоро метален. На яйца.