Пентаграма

Тринадесета глава Понеделник. Докосване

Дават те по телевизията, любима. На цяла стена, клонирана си в дванадесет тиража, които се движат в такт, двойници с почти незабележима разлика в цветовите нюанси и контраста. Дефилираш на моден подиум в Париж; спираш, правиш чупка в кръста и ме поглеждаш със студения си, изпълнен с ненавист поглед, на който ви учат. Има ефект. Пренебрежението винаги има ефект, както знаеш любима.

После репортажът свършва и срещам твоите дванадесет строги погледа. Четеш дванадесет еднакви новини, а аз — двадесет и четири алени устни, но ти си безмълвна и аз те обичам заради безсловесността ти.

След това се появява кадър от наводнение някъде из Европа. Виж, любима, газим по улиците. Прокарвам пръст по екрана на изключен телевизор, рисувам зодията ти. Макар че е изгасен, усещам напрежението между прашния екран и моя пръст. Електричество. Капсулиран живот. Моето докосване го пробужда.

Върхът на лъча на звездата се пада върху тротоара точно пред червената зидана сграда от отсрещната страна на кръстовището, любима. Оттук, от този магазин за телевизори, мога да я наблюдавам през процепите между апаратите. Това е едно от най-натоварените кръстовища в града и обикновено по него има дълги колони от автомобили, но днес колите се движат само по два от петте булеварда, които извират от тъмното асфалтово сърце. Пет пътя, любима. Днес цял ден си лежала в леглото и си ме чакала. Само трябва да свърша това, и се прибирам. Ако искаш, ще извадя писмото иззад мазилката и ще ти прошепна думите, независимо че ги знам и наизуст. „Любима, присъстваш в мислите ми ден и нощ. Още усещам устните ти, впити в моите, усещам допира на кожата ти.“

Отварям вратата на магазина, за да изляза. Слънцето нахлува вътре. Слънце. Прилив. Скоро ще бъда при теб.

Денят на Мьолер започна зле.

Снощи прибра Хари от ареста, а на сутринта се събуди с болки в корема, придобил формата на надута до краен предел плажна топка.

Предстояха му обаче още по-лоши преживявания.

В девет положението не изглеждаше толкова отчайващо, когато Хари, на пръв поглед трезвен, влезе в заседателната зала на Отдела за борба с насилието на шестия етаж. Около масата вече бяха насядали Том Валер, Беате Льон, четирима от дознателите на отдела и двама специални сътрудници, повикани по време на отпуската им.

— Добро утро, народе — поздрави Мьолер. — Предполагам, вече сте разбрали какво дойде като гръм от ясно небе. Два случая, вероятно две предумишлени убийства, които подсказват, че са дело на един и същ извършител. Накратко: случаите напомнят подозрително много на онзи кошмар, с който понякога се сблъскваме.

Мьолер постави първото прозрачно фолио върху шрайбпроектора.

— Както виждаме отляво, от ръката на Камила Луен е отрязан левия показалец. Отдясно на изображението е левият среден пръст на Лисбет Барли. Получих го по пощата. Него все още не можем да го свържем със съответен труп, но Беате идентифицира пръста, като сравни отпечатъците му с иззетите от апартамента на Барли. Силна интуиция и добра работа, Беате.

Тя се изчерви, докато барабанеше по бележника с молив и се опитваше да не издаде вълнението си. Мьолер смени фолиото.

— Под клепача на Камила Луен открихме този скъпоценен камък, червеникав диамант във формата на петолъчна звезда. На пръста на Лисбет Барли намерихме пръстена, който виждате отдясно. Както забелязвате, диамантената звезда на пръстена е в по-светъл нюанс на червеното, но формата е същата.

— Опитахме се да открием какъв е произходът на първата диамантена звезда — съобщи Валер. — Без резултат. Изпратихме снимки на две от най-големите ателиета за шлифовка на диаманти в Антверпен, но според тях тази шлифовка най-вероятно е дело на бижутер от друго място в Европа. По тяхно предположение Русия или Южна Германия.

— Свързахме се с експерт, оказа се дама, по диамантите от „Де Беерс“, доказания световен лидер по покупка на необработени диаманти — докладва Беате. — Уведоми ни, че се прилагат два метода — спектрометрия или микротомография, за да се определи с точност какъв е произходът на диаманта. Довечера пристига с полет от Лондон, за да ни помогне.

Магнюс Скаре, един от младите разследващи полицаи и сравнително нов в Отдела за борба с насилието, вдигна ръка:

— Връщам се към началните ти думи, Мьолер. Не разбирам защо да напомня на кошмар, ако е двойно убийство. В такъв случай все пак търсим един извършител вместо двама и всички присъстващи тук ще наблегнем върху един и същ случай. По мое мнение би следвало да е обратното…

Магнюс Скаре чу тихо покашляне и забеляза как вниманието на събралите се колеги се насочи към дъното на залата, където Хари Хуле досега седеше мълчаливо, потънал в стола.

— Как ти беше името? — попита Хари.

— Магнюс.

— Фамилното.

— Скаре — отвърна полицаят с раздразнение. — Не помниш ли…

— Не, Скаре, не си спомням. Но ти се опитай да запомниш какво ще ти кажа сега. Когато разследващ полицай е изправен пред обмислено и в този случай очевидно планирано убийство, той е наясно с преднината на убиеца. Убиецът е имал възможност да унищожи веществени доказателства, да си изфабрикува мнимо алиби за часа на убийството, да се отърве от оръжието и така нататък. Но има едно нещо, което убиецът, така да се каже, никога не успява да скрие от разследващия. Кое е то?

Магнюс Скаре премига два пъти.

— Мотива — отговори си сам Хари. — От началния курс на обучение, нали? Започваме дознанието от мотива. Толкова е основополагащо, че понякога го забравяме. Докато един ден той се появи: убиецът от най-страшния кошмар на разследващия полицай. Или от мокрите му сънища, зависи как е устроен човек. Именно убиецът без мотив. Или по-точно: без разбираем от човешка гледна точка мотив.

— Сега пък рисуваш най-ужасния възможен сценарий, Хуле — Скаре изгледа останалите. — Та ние все още не знаем дали зад тези убийства се крие мотив.

Том Валер се изкашля.

Мьолер забеляза как челюстните мускулите на Хари се стегнаха.

— Той е прав — отсече Валер.

— Естествено, че съм прав — съгласи се Скаре. — То си е ясно като бял ден, че…

— Млъквай, Скаре — скастри го Валер. — Правият е старши инспектор Хуле. Работихме по тези случаи съответно десет и пет дена, без да се появи каквото и да било, свързващо жертвите. Досега. А когато единственото общо между жертвите на убийство е начинът, по който им е отнет животът, ритуалите и предметите, приличащи на кодирани съобщения, човек неминуемо започва да мисли за дума, която предлагам все още никой да не изрича на глас, но всички да имат наум. Ще направя и още едно предложение: Скаре и останалите новобранци от Академията да си затварят устите и да си отварят ушите, когато говори Хуле.

В стаята се възцари тишина.

Мьолер забеляза как Хари изумено зяпна Валер.

— Да обобщим — взе думата Мьолер. — Опитваме се да не изпускаме от очи две неща. От една страна, продължаваме работа както при обикновените убийства. От друга, рисуваме наум най-ужасния, гаден и отблъскващ сценарий. Само аз ще разговарям с журналистите. Следващото заседание е в пет. На работа!

Мъжът в светлините на прожекторите, елегантно облечен в туид, държеше крива лула и се люлееше на пети, докато измерваше с пренебрежителен поглед дрипавата жена пред себе си.

— И колко предлагате да ми платите за обучението?

Дриплата отметна глава назад и сложи ръце на кръста си:

— О, знам колко струва. Приятелката ми ходи на уроци по френски за осемнадесет пенса на час при почтен французин. А вие не може да ми вземате толкова, за да ме научите на майчиния ми език. Не давам повече от шилинг. Решавайте.

Вили Барли седеше на дванадесетия ред в тъмнината, дал воля на сълзите си. Усещаше как се стичат по шията му, как навлизат под разкопчаната му риза от тайландска коприна и мокрят гръдта му, как солта пари зърната на гърдите му, преди да продължи към корема.

Нямаше да свърши.

Закри уста с ръка. Не искаше риданията му да разсейват актьорите или режисьора на петия ред.

Подскочи, когато усети как някой докосна рамото му. Извърна се и видя едър мъж, надвесил се над него. Някакво предчувствие го накара да замръзне на стола.

— Да? — прошепна задавено той.

— Аз съм — отвърна шепнешком мъжът. — Хари Хуле. От полицията.

Вили Барли отдръпна ръка от устата си и се вгледа в полицая.

— Разбира се, че сте вие — с облекчение установи той. — Извинете ме, Хуле, в тази тъмница си помислих…

Полицаят седна на съседното място.

— Какво си помислихте?

— Облечен сте в черно.

Вили си избърса носа с кърпичка.

— Взех ви за свещеник. Който носи… лоши новини. Глупаво хрумване, нали?

Полицаят не отговори.

— Заварвате ме в малко разнежено състояние, Хуле. Днес е първата ни репетиция с маски и грим. Погледнете я.

— Кого да видя?

— Илайза Дулитъл. Там горе. Когато я зърнах на сцената, за миг бях убеден, че това е Лисбет, че само съм сънувал как я няма.

Вили си пое дъх на пресекулки.

— Но после тя заговори. И моята Лисбет изчезна.

Вили установи, че полицаят изумен е приковал поглед към сцената.

— Удивителна прилика, нали? Затова я привиках. Това трябваше да е мюзикълът на Лисбет.

— Това да не би да е…? — не довърши Хари.

— Да, сестра й е.

— Тоя? Тоест, То-я?

— Досега успяхме да го запазим в тайна. По-късно днес ще има пресконференция.

— Е… сигурно ще се вдигне медиен шум.

Тоя се завъртя и изруга високо, като се препъна. Партньорът й разпери ръце и погледна режисьора.

Вили въздъхна.

— Шумът не е всичко. Както виждате, чака ни много работа. Тя притежава определена природна дарба, но роля на сцената на Националния театър е доста по-различно от това да пееш каубойски парчета в някоя общинска сграда. Посветих две години да науча Лисбет да се държи подобаващо на театралната сцена, но с тази се налага да успеем за две седмици.

— Ако преча, ще ви го кажа набързо, Барли.

— Набързо?

Вили се опита да отгатне нещо по лицето на събеседника си в мрака. Страхът отново го облада и щом Хари отвори уста, той инстинктивно го прекъсна:

— Изобщо не ми пречите, Хуле. Аз съм само продуцент. Тоест, от онези, които осъществяват проекта. Оттук нататък поемат останалите.

Махна с ръка към сцената, където в същия миг облеченият в туид мъж извика:

— Ще превърна тази дрипла в херцогиня!

— Режисьор, сценограф, актьорски състав — продължи Барли. — От утре аз съм само зрител на тази…

Продължи да ръкомаха, докато намери подходящата дума:

— … комедия.

— Е, докато откриеш таланта си.

Вили се засмя глухо, но се сепна, щом видя силуета на главата на режисьора, която неочаквано се обърна към тях. Наведе се към полицая и зашепна:

— Имате право. Бях танцьор в продължение на двадесет години. Ужасен танцьор, ако ви интересува. Но Националната опера и балет винаги са страдали от недостиг на мъже танцьори и по тази причина летвата не беше висока. Както и да е, пенсионирах се на четиридесет и се наложи да измисля нещо ново. Тогава осъзнах, че моята дарба всъщност се крие в способността ми да подтиквам другите да танцуват. Да организирам представления, това е единственият ми талант, Хуле. Но знаете ли… ставаме жалки и при най-слабите наченки на успех. Само защото по някаква случайност обстоятелствата при няколко представления са протекли според нашия сценарий, се мислим за богове, които контролират всички величини. Смятаме се за ковачи на собственото си щастие във всички начинания. И после се случва онова, при което откриваме колко сме безпомощни. Аз…

Внезапно Вили млъкна.

— Отегчавам ви, нали?

Събеседникът му поклати отрицателно глава и се изкашля:

— Става дума за съпругата ви.

Вили стисна силно очи, както прави човек в очакване на силен неприятен звук.

— Получихме писмо. С отрязан пръст. Боя се, че е неин.

Вили преглътна. Никога не се бе смятал за човек, подвластен на любовта, но сега усети как тя отново започна да расте — буцата под сърцето му от въпросния ден. Отокът, който беше на път да го подлуди. И почувства, че тя има цвят. Омразата беше жълта.

— Знаете ли, Хуле… това е почти облекчение за мен. Знаех го през цялото време. Че той ще я нарани…

— Нарани?

Вили улови сподавено учудване в гласа на Хари.

— Ще ми обещаеш ли нещо, Хари? Ако не е проблем да се обръщам към теб на малко име?

Полицаят кимна.

— Намери го. Намери го, Хари, и го накажи. Накажи го… жестоко. Обещаваш ли ми?

На Вили му се стори, че събеседникът му кимна в тъмнината. Но не беше напълно убеден. Сълзите изкривяваха всичко.

После мъжът изчезна, Вили си пое дъх и се опита да се съсредоточи отново върху сцената.

— Ще извикам полиция! — крещеше Тоя.

Хари седеше в кабинета си, приковал поглед в бюрото. Беше толкова изморен, че не знаеше дали ще намери сили да продължи.

Вчерашните премеждия, престоя в килията и поредната нощ с кошмари — всичко това го изтормози. Но едва срещата с Вили Барли го изцеди докрай. Защо обеща да хванат извършителя и си замълчи, когато Барли спомена, че някой „наранил“ съпругата му. Защото ако Хари беше сигурен в нещо, то беше смъртта на Лисбет Барли.

От момента на събуждането си Хари изпитваше жажда за алкохол. Първо, пробуди се инстинктивната потребност на тялото, а после и паническият страх, защото се лиши от лекарството си, излизайки и без джобна бутилка, и без пари. А сега жаждата премина във фазата и на чисто физическата болка, и на дивия ужас да не се разпадне на парчета. Врагът дърпаше и влачеше бясно брънките на веригите, псетата лаеха към него от пропастта нейде в стомаха под сърцето. Боже господи, колко ги мрази. Впрочем така го ненавиждат и те.

Хари се изправи рязко. В понеделник остави половин бутилка „Bell’s“ в шкафа с документацията. Дали едва сега се сети за нея или през цялото време знаеше за съществуването й? Беше свикнал да се лъже сам. Измисляше стотици начини да го прави. Понечи да дръпне чекмеджето, но рязко вдигна очи. Беше регистрирал някакво движение. Елен му се усмихваше от снимката. Дали не започваше да се побърква? Или тя наистина току-що помръдна устни?

— Какво зяпаш, кобила такава? — измърмори той и в следващия миг снимката се отдели от стената и падна на пода, където стъклото се пръсна на парчета. Хари се втренчи в Елен, която продължаваше невъзмутимо да му се усмихва изпод счупената рамка. Хвана се за дясната ръка, където болката пулсираше под превръзката.

Едва когато се обърна да отвори чекмеджето, забеляза двама души, застанали на вратата. Сигурно стояха там от известно време. Вероятно движението, което забеляза, е било от отражението им в стъклената рамка на снимката.

— Здрасти — обади се Олег. Погледна Хари със смесица от учудване и ужас.

Хари преглътна и пусна чекмеджето.

— Здрасти, Олег.

Момчето, по маратонки и сини панталони, носеше жълта фланелка от екипа на националния отбор на Бразилия. Хари знаеше, че на гърба му е изписана деветка с името на Роналдо над нея. Купи я от бензиностанция през един неделен ден, когато тримата с Ракел отиваха да карат ски.

— Срещнах го долу — обясни Том Валер.

Ръката му стоеше върху главата на момчето.

— Попита за теб на рецепцията и го доведох. Значи играеш футбол, а, Олег?

Олег мълчеше и гледаше Хари с тъмния поглед, наследен от майка му: понякога безкрайно нежен, друг път безмилостно суров. Точно сега Хари не успя да определи какво изразяваше. Но беше мрачен.

— Нападател ли си? — попита Валер, усмихна се и разроши косата на малчугана.

Хари впери поглед в силните, жилави пръсти на колегата си, в тъмните кичури на Олег на фона на почернялата му от слънцето ръка. Косата се повдигаше от само себе си. Краката му се подкосиха.

— Не — отвърна Олег, без да сваля очи от Хари. — Защитник съм.

— Ей, Олег — същевременно Валер погледна въпросително Хари. — Хари явно се сражава с вятърни мелници. И аз правя така, когато нещо ме ядоса. Но двамата с теб може да се поразходим догоре и да разгледаме какво се вижда от терасата на покрива, докато Хари поразчисти.

— Ще остана тук — решително отсече Олег.

Хари кимна.

— Добре. Беше ми приятно да се запознаем, Олег.

Валер потупа момчето по рамото и изчезна.

Олег остана на вратата.

— Как дойде дотук? — попита Хари.

— С метрото.

— Сам?

Олег кимна.

— Ракел знае ли, че си тук?

Олег поклати отрицателно глава.

— Няма ли да влезеш? — покани го Хари с пресъхнало гърло.

— Искам да се върнеш у нас — каза Олег.

Изминаха едва четири секунди от натискането на звънеца и Ракел мигновено отвори вратата. Очите й бяха черни, гласът — пронизителен:

— Къде беше?

За миг Хари изпита усещането, че въпросът е насочен към двамата, но погледът й го подмина и се спря на Олег.

— Нямаше с кого да си играя — отвърна Олег с наведена глава. — Стигнах с метрото до центъра.

— С метрото? Сам? Ама как…

Гласът й изневери.

— Промъкнах се — обясни Олег. — Надявах се да се зарадваш, мамо. Нали каза, че и ти искаш…

Тя притегли Олег към себе си с отривисто движение.

— Наясно ли си колко се изплаших за теб, детето ми?

Погледна Хари, докато прегръщаше Олег.

Ракел и Хари стояха до оградата в дъното на градината и наблюдаваха града и фиорда. Мълчаха. Платноходките се очертаваха като миниатюрни, бели триъгълници на фона на синьото море. Хари се обърна към къщата. От тревата политаха пеперуди и пърхаха с крилца сред ябълковите дръвчета пред отворените прозорци. Къщата беше голяма, от черно дърво. Построена за зима, не за лято.

Хари я погледна. Беше боса, с тънко червено памучно яке с копчета над светлосинята рокля. Слънцето искреше в капчиците пот по голата й кожа под верижката с кръстче, наследено от майка й. Хари мислеше колко добре я познава: мириса на памучното яке; извивката на гърба под роклята; вкуса на кожата й, когато е потна и солена; за какво си мечтае; защо не продумва.

За какво му беше цялото това безполезно знание?

— Как си? — попита той.

— Чудесно — отговори тя. — Успях да наема вила. Ще ни я дадат чак през август. Закъснях с резервацията.

Интонацията беше неутрална, обвинението — едва доловимо.

— Защо ти е бинтована ръката?

— Само драскотина — промърмори Хари.

Кичур коса падаше върху лицето й. Той устоя на изкушението да го отмести.

— Вчера дойде консултант да огледа къщата — обади се тя.

— Какъв консултант? Да не смяташ да я продаваш?

— Твърде голяма е за двама души, Хари.

— Да, но ти обичаш тази къща. Израснала си тук. Както и Олег.

— Излишно е да ми го напомняш. Проблемът е, че ремонтът през зимата ми струва почти двойно повече, отколкото очаквах. А сега трябва да се сменя и покривът. Къщата е стара.

— Мм.

Хари гледаше как Олег играе футбол срещу вратата на гаража. Шутира и топката се затъркаля нататък, докато той стои със затворени очи и протяга ръце към въображаемата си публика.

— Ракел?

Тя въздъхна.

— Какво има, Хари?

— Не можеш ли поне да ме погледнеш, докато говоря?

— Не — отговори тя. Гласът й не звучеше нито гневно, нито разстроено, сякаш само констатираше факт.

— Ако се откажа, това би ли променило нещо?

— Няма да можеш да се откажеш, Хари.

— Имах предвид от полицията.

— Разбрах.

Той риташе из тревата.

— Може би нямам избор — додаде той.

— Така ли?

— Да.

— Защо тогава го поставяш като хипотетичен въпрос?

Тя издуха кичура коса от челото си.

— Бих могъл да си намеря по-спокойна работа, да прекарвам повече време у дома. Да се грижа за Олег. Бихме могли…

— Престани, Хари!

Гласът й прогърмя. Тя наведе глава и скръсти ръце, сякаш замръзваше на силното слънце.

— Отговорът е не — прошепна тя. — Нищо няма да се промени. Проблемът не е в работата ти. А в…

Тя си пое дъх, обърна се и го погледна право в очите:

— В теб, Хари. Проблемът е в теб.

Хари видя как очите й се наляха със сълзи.

— Тръгвай си — прошепна тя.

Той понечи да каже нещо, но се отказа. Вместо това кимна към платната във фиорда.

— Права си — съгласи се той. — Проблемът е в мен. Ще си поговоря с Олег и се махам.

Измина няколко крачки, спря и пак се обърна:

— Не продавай къщата, Ракел. Недей, чуваш ли? Ще измисля нещо.

Тя се усмихна през сълзи.

— Странно момче си ти — прошепна тя и протегна ръка, сякаш за да го погали по бузата. Но той бе твърде далеч и тя я отпусна.

— Грижи се за себе си, Хари.

Когато Хари тръгна, го полазиха студени тръпки. Беше пет без четвърт. Трябваше да побърза, за да не изпусне заседанието.

В строежа съм. Носи се миризма на мазе. Стоя мирно и разглеждам имената на таблото пред мен. Чувам гласове и стъпки по стълбите, но не се страхувам. Те не могат да прозрат невидимата ми природа. Чу ли? Те не могат да я прозрат, но… Не е парадокс, любима, просто така формулирах мисълта си. Всичко може да се формулира като парадокс, никак не е трудно. Само дето няма реалистични парадокси. Реалистични парадокси — ха, ха — виждаш ли колко е лесно? Но това са просто думи, недостатъчната яснота на езика. А аз приключих с думите. С езика. Поглеждам часовника. Това е моята реч. Ясна и лишена от парадокси. В душата ми цари яснота. В пълна готовност съм.

Четиринадесета глава Понеделник. Барбара

В последно време Барбара Свенсен започна да мисли много за времето. Не че по природа беше склонна към философски размисли. Повечето й познати биха казали за нея по-скоро обратното. Просто преди не се беше замисляла, че всичко е до време, а нейното е почти минало. Тя, разбира се, отдавна осъзна, че от кариерата й на модел няма да излезе нищо. Наложи се да се задоволи със званието бивша манекенка. Звучеше добре, макар че всъщност думата идваше от холандски и означаваше „човече“. Научи го от Петер. Както и повечето неща, които според него тя трябваше да знае. Той й намери работа в бара на „Head On“17. И хапчетата, които й даваха сили оттам директно да ходи в университета, където уж учеше за социолог. Но времето за Петер, за хапчета и социоложки блянове отмина и един ден тя се оказа без Петер и без изпити, само с дългове по студентския си заем и за хапчетата и с работа в най-скучното открито заведение в Осло. Затова Барбара изостави всичко, с което се занимаваше, взе пари назаем от родителите си и замина за Лисабон, за да намери пътя си в живота и евентуално да научи малко португалски.

Лисабон беше фантастичен за известно време. Дните си отлитаха, но това не я тревожеше. Времето не беше нещо, което си отива, а което идва. Но кранчето за пари секна, така наречената вярност на Марко се стопи, а с това и купонът. Прибра се у дома, забогатяла откъм опит. Научи например, че португалското екстази е по-евтино от норвежкото, но ти обърква живота по същия начин; португалският е страшно труден език, а времето — ограничен, невъзобновим ресурс.

После в хронологична последователност имаше връзка с Ролф, Рун и Рулан и те я издържаха. Звучи по-весело, отколкото беше в действителност. С изключение на Рулан. Той беше готин. Но времето отмина. С него и Рулан.

Едва когато тя се върна да живее в детската си стая у дома, светът спря да се върти и времето застина. Престана да излиза, успя да спре хапчетата и започна лекичко да се замисля дали да не подхване следването наново. През това време работеше за „Manpower“18. За четири седмици я взеха пробно като рецепционистка в адвокатската кантора „Хале, Тюне и Ветерли“, която физически се намираше на площад „Карл Бернер“, а по статут можеше да се локализира в най-нисшата класа на градските адвокати по прибиране на дългове. После й предложиха постоянна работа.

Оттогава изминаха четири години.

Причината да приеме офертата беше преди всичко откритието й: в „Хале, Тюне и Ветерли“ времето течеше по-бавно отколкото на което и да е друго работно място. Мудността се усещаше още при влизането в червената зидана сграда, когато човек натиснеше петото копче в асансьора. Изминаваше цяла вечност, преди вратите пак да се приплъзнат и мудно да се издигнат към небе от още по-бавно изтичащо време. Защото на работното си място зад гишето Барбара имаше възможност да регистрира как се движи секундарната стрелка на часовника над входната врата. Как мудно и неохотно се изнизваха секунди, минути и часове. През някои дни тя се намираше на крачка да успее да спре времето: беше само въпрос на концентрация. Удивителното в случая беше колко по-бързо върви времето за хората около нея. Сякаш тя и те съществуваха в паралелни, различни времеви измерения. Телефонът пред нея звънеше непрестанно, а хората търчаха напред-назад като в ням филм, но това сякаш се случваше извън нея, а тя беше робот с механични чаркове, които се движат с тяхната бързина, докато всичко във вътрешния й свят се случва на забавен каданс.

Да вземем например последната седмица. Голяма компания за събиране на дългове внезапно обяви фалит и в същия миг всички се разтичаха да звънят като побеснели. Ветерли й обясни, че това бил звездният миг за лешоядите, настървени да захапят свободни пазарни ниши, и златна възможност за издигане в елитната дивизия. А днес попита Барбара дали би поостанала до по-късно, защото чак до шест имало срещи с клиенти на сполетяната от фалит компания, а пък нали искали да създадат впечатлението, че нещата в „Хале, Тюне и Ветерли“ са наред. Както обикновено, Ветерли зяпаше циците й, докато говореше с нея, и тя, както винаги, се усмихваше и изправяше гръб, както Петер я учеше да прави по време на работата в „Head On“. Превърна се в навик. Всеки се перчи с каквото има. Или поне Барбара Свенсен стигна до този извод. Ето например току-що пристигналия куриер на велосипед. Готова е да се обзаложи, че под каската му не се крие нищо особено, сигурно затова не сваля очилата за колоездене и маската на устата. В този вид той заяви, че знае за кой кабинет е пратката и бавно се отправи по коридора в прилепналите си шорти, та тя успя подробно да огледа атлетичния му задник. Или да вземем чистачката, която щеше да пристигне всеки момент. Сигурно е будистка или индуистка, или както там му викат, и Аллах й е повелил да крие тялото си под куп прилични на чаршафи дрехи. Но пък има много хубави, подредени зъби. И как постъпва тази жена? Ами, обикаля и се хили като крокодил, натъпкан с екстази. Всеки се фука ли, фука.

Барбара погледна секундарната стрелка на часовника, когато вратата се отвори.

Влезлият, сравнително дребен и пълничък, дишаше запъхтяно. Очилата му се бяха запотили, затова Барбара предположи, че се е качил по стълбите. Когато преди четири години започна работа тук, не различаваше костюм за две хиляди крони от универсален магазин от такъв на „Прада“, ала с времето се научи да преценява не само костюмите, но и вратовръзките, и — най-сигурното мерило какво ниво на обслужване да предложи — обувките.

Новодошлият не изглеждаше особено впечатляващо, докато си чистеше очилата. Напомняше й малко на дебелака от „Зайнфелд“, чието име всъщност не знаеше, защото не следеше сериала. Но ако съдеше по дрехите му (а така е редно да съди човек) — лек костюм на тесни райета, копринена вратовръзка и ръчно шити обувки, то „Хале, Тюне и Ветерли“ бяха на път да се сдобият с интересен клиент.

— Добър ден, мога ли да ви помогна? — поздрави тя и отправи към него втората си по красота усмивка. Най-чаровната пазеше за деня, когато в кантората щеше да влезе мъжът на мечтите й.

— Надявам се да можете — усмихна се на свой ред мъжът, извади кърпичка от джоба на сакото си и попи с нея челото си. — Отивам на среща, но преди това бих искал да ви помоля за чаша вода.

На Барбара й се стори, че долавя чужд акцент, но не успя да определи какъв. А учтивата му и същевременно настойчива молба подхрани убеждението й, че дошлият е голяма клечка.

— Веднага — отвърна тя. — Само секунда.

Докато вървеше по коридора, се сети как преди няколко дена Ветерли спомена за евентуален бонус за всички служители в случай, че тази година постигнат задоволителен резултат. Тогава вероятно фирмата ще може да си позволи покупката на един от онези автомати за трапезна вода, каквито бе виждала на други места. И тогава, без никакво предизвестие, се случи нещо странно. Времето неочаквано запрепуска. Усещането продължи само няколко секунди, после времето пак се върна към обичайния си ленив ход. Но въпреки това й се стори, че тези секунди, незнайно как, й бяха отнети.

Влезе в дамската тоалетна и пусна смесителя над една от трите мивки. Дръпна бяла пластмасова чашка от поставката и изчака с пръст под водната струя. Топличка. На мъжа ще му се наложи да се въоръжи с търпение. Днес по радиото съобщиха, че температурата на водата в езерата в северната част на Осло е около двадесет и два градуса. И все пак, ако само оставиш чешмата пусната известно време, водата става студена и приятна за пиене. Чудеше се по какво да разбере кога е достатъчно хладна. Пръстът й сигурно ще побелее и ще стане почти безчувствен. Безименният пръст на лявата й ръка. Кога ли ще му надянат пръстен? Дано да стане, преди сърцето й да побелее и да стане безчувствено. Усети лек полъх във въздуха, но само за миг, а и нямаше желание да се обръща. Водата все още течеше топличка. А времето си минаваше. Изтичаше точно като водата. Бабини деветини. Оставаха повече от двадесет месеца до тридесетия й рожден ден. Имаше предостатъчно време.

Някакъв звук я накара да вдигне очи. В огледалото видя вратите на двете бели тоалетни кабинки. Да не би някой да е влязъл, без тя да го забележи?

Ноздрите й потръпнаха, когато водата внезапно се изстуди. Под земята се намират дълбоки пропасти. Ето затова е толкова леденостудена. Пъхна чашката под струята и тя веднага се напълни до ръба. Забеляза, че бърза, иска да се махне оттук. Обърна се и изпусна чашката на пода.

— Изплаших ли ви?

Въпросът бе зададен с искрено притеснение.

— Извинете ме — каза тя, но забрави да си изправи гърба. — Днес съм малко стресната.

Наведе се да вдигне чашката и добави:

— Впрочем, влезли сте в дамската тоалетна.

Чашката се бе търколила и застанала в изправено положение. Още имаше вода на дъното и когато тя протегна ръка към нея, видя отражението на собственото си лице в кръглата бяла повърхност. До лицето си, в крайчеца на малкото водно огледало, зърна нечие движение. А после сякаш времето отново започна да се ниже. Безкрайно бавно. И тя още веднъж си помисли, че времето й е на път да изтече.

Петнадесета глава Понеделник. Vena amoris

Белият, покрит с ръжда форд „Ескорт“ на Хари се спусна пред магазина за телевизори. Двете полицейски коли и червеното спортно чудо на Валер сякаш бяха пръснати по тротоарите около утихналото в следобедния час кръстовище с привилегията да носи името площад „Карл Бернер“19.

Хари паркира автомобила си, извади зеленото дърводелско длето от джоба на якето си и го остави на съседната седалка. Понеже не намери ключовете за колата в апартамента си, взе стоманена тел и длетото, претърси съседните улици и не след дълго откри любимото си возило. Ключовете, разбира се, висяха на ключалката за запалване на колата. Зеленото длето се оказа идеално за целта: с него напъна вратата, а със стоманената тел измъкна връзката ключове.

Хари пресече на червено. Движеше се бавно — организмът не му позволяваше да поддържа високо темпо. Боляха го стомахът и главата. Ризата лепнеше по гърба му. Часът беше шест без пет и досега издържа без лекарство, но не си даваше никакви обещания.

Срещу адвокатската кантора „Хале, Тюне и Ветерли“ на табелата с изброените офиси пишеше V етаж. Хари изпъшка. Хвърли поглед към асансьора. Плъзгащи се врати. Нямаше решетки.

Асансьорът беше марка „Куне“. Щом гладките метални врати се затвориха автоматично, го обзе чувството, че се намира във вакуумирана консервна кутия. Докато се издигаше нагоре, се опита да не обръща внимание на шумовете от асансьорния механизъм. Затвори очи, но побърза да ги отвори, защото по клепачите му се появи образът на Сьос.

Униформен полицай от редовия патрул отвори вратата към офисите.

— Вътре е — посочи той към коридора от лявата страна на рецепцията.

— Къде са експертите по криминалистика?

— Ще дойдат всеки момент.

— Сигурно ще се зарадват, ако отцепиш асансьора и вратата на партера.

— Дадено.

— Идвал ли е дежурен екип?

— Ли и Хансен. Събраха, които все още бяха в помещенията, когато откриха жената. Разпитват ги в една от заседателните зали.

Хари тръгна по коридора. Износени пътеки покриваха пода, а по стените висяха избелели репродукции на норвежки творби от епохата на националния романтизъм. Фирмата бе видяла и по-добри дни. Или изобщо не бе преживяла такива.

Вратата на дамската тоалетна беше притворена, а пътеките заглушаваха звука от стъпките на Хари до такава степен, че приближавайки се, чу гласа на Том Валер. Хари спря пред вратата. Валер очевидно разговаряше по мобилния:

— Ако е от него, значи явно вече не минава през нас. Да, остави го на мен.

Хари бутна вратата и видя клекналия Валер. Той вдигна очи.

— Здрасти, Хари. След секунда приключвам.

Хари остана на прага и обгърна с поглед сцената, докато слушаше далечното пращеше на нечий глас по телефона на Валер.

В помещението, изненадващо голямо, приблизително четири на пет метра, имаше две тоалетни кабинки и три бели умивалника под продълговато огледало. Луминесцентните лампи на тавана пръскаха силна светлина върху боядисаните в бяло стени и белите плочки. Отсъствието на цветове се натрапваше на очи. Навярно заради фона трупът напомняше произведение на изкуството в добре аранжирана изложба. Жената, слаба и млада на вид, стоеше на колене с чело, опряно о пода, подобно мюсюлманин в молитвена поза. Само дето ръцете й се намираха под тялото. Плъзналата се нагоре пола разкриваше кремави прашки. От главата й се стичаше тънка тъмночервена ивица кръв по фугите между плочките към канала. Сякаш някой го бе нарисувал, за да постигне оптимален ефект.

Тялото пазеше равновесие на пет опорни точки: двете китки, коленете и челото. Костюмът, странната поза и оголените задни части напомниха на Хари за секретарка в готовност да поеме желанията на шефа. Отново стереотипи. Той дори нямаше представа дали шефът не е точно тя.

— Ясно, но в момента не е удобно да говорим — обясни Валер. — Обади ми се довечера.

Старши инспекторът пъхна телефона във вътрешния си джоб, ала остана клекнал. Хари забеляза, че другата му ръка е върху бялата кожа точно под ръба на прашките й. Вероятно за опора.

— Ще станат хубави снимчици, а? — отбеляза Валер, сякаш прочете мислите на Хари.

— Коя е тя?

— Барбара Свенсен, на двадесет и осем години от Бестюм. Работела е тук като рецепционистка.

Хари клекна до Валер.

— Стреляно е в задната част на главата й, както виждаш — посочи Валер. — Сигурно с пистолета, захвърлен под умивалника. Още мирише на кордит.

Хари погледна черния пистолет на пода в ъгъла. Отпред на цевта стърчеше закрепена голяма черна притурка.

— „Чешка збройовка“ — уточни Валер. — Чешки пистолет. Със специално изработен заглушител.

Хари кимна. Искаше му се да попита дали пистолетът е от продуктите, внесени от Валер. Дали телефонният разговор е касаел този въпрос.

— Доста особена поза — забеляза Хари.

— Да, предполагам, че е била клекнала или на колене и е паднала напред.

— Кой я е намерил?

— Една от адвокатките. Дежурната оперативна част е получила обаждане в седемнадесет и единадесет.

— Свидетели?

— Досега никой от онези, с които разговаряхме, не е видял нищо — нито странно поведение, нито някакви съмнителни типове са идвали или са си тръгвали през изминалия час. Клиент, дошъл тук за среща с адвокат, казва, че Барбара оставила рецепцията в шестнадесет и петдесет и пет, за да му донесе чаша вода, но не се върнала.

— Мм. И е дошла тук?

— Явно да. Кухнята е доста далеч от рецепцията.

— Но никой друг не я е видял да идва в тоалетната от рецепцията, така ли?

— Двамата служители, чиито кабинети са между рецепцията и тоалетната, вече си били тръгнали от работа. А останалите се намирали или в кабинетите си, или в някоя заседателна зала.

— Как е постъпил клиентът, след като тя не се е върнала?

— Срещата му започвала в пет и понеже рецепционистката се бавела, той изгубил търпение, влязъл навътре в помещението и намерил кабинета на адвоката, с когото имал среща.

— Значи познава сградата?

— Не, по неговите думи идва тук за пръв път.

— Мм. И последен той я е видял жива?

— Мдам.

Хари забеляза, че Валер не е отместил ръката си.

— Значи се е случило някъде между шестнадесет и петдесет и пет и седемнадесет и единадесет.

— Да, така изглежда — потвърди Валер.

Хари заби очи в бележника си.

— Налага ли се да го правиш? — тихо попита той.

— Кое?

— Да я докосваш.

— Харесва ли ти?

Хари не отговори. Валер се наведе към него.

— Да не би да твърдиш, че никога не си ги пипал, Хари?

Хари се опита да отбележи нещо с химикалката, но тя не пускаше мастило.

Валер се изсмя.

— Няма нужда да ми отговаряш, Хари, виждам го в очите ти. Няма нищо лошо да си любопитен, Хари. Това е една от причините да сме полицаи, нали? Заради любопитството и тръпката. Да разбереш каква е кожата на току-що умрелите, когато не са нито съвсем топли, нито съвсем студени.

— Не…

Хари изпусна химикалката, когато Валер сграбчи ръката му.

— Пипни.

И той притисна ръката на Хари към бедрото на мъртвата. Хари си пое силно въздух през носа. Първоначалната му реакция бе да си отдръпне ръката, но не го направи. Ръката на Валер върху неговата беше топла и суха, а на допир кожата на мъртвата не беше човешка. Сякаш докосваше гума. Хладна гума.

— Усещаш ли? Това е тръпката, Хари. И ти си станал зависим от нея, нали? Но къде ще я намериш, като приключиш с тази работа? И ти ли като останалите нещастници ще я търсиш във видеотеки или на дъното на изпитите от теб бутилки? Или я искаш в реалния си живот? Пипни, Хари. Ето това ти предлагаме. Истински живот. Да или не?

Хари си прочисти гласа.

— Само казвам, че експертите криминалисти ще искат да изземат следи, преди да докосваме каквото и да било.

Валер изгледа Хари продължително. После весело му намигна и пусна ръката му.

— Прав си. Грешката е моя.

Валер се изправи и излезе.

Болките със стомаха бяха на път да побъркат Хари, но той се стараеше да диша дълбоко и спокойно. Беате нямаше да му прости, ако повърне на местопрестъплението й.

Долепи буза до хладните плочки и вдигна сакото на Барбара, за да погледне под тялото й. Между коленете и горната част на тялото й, извито под формата на дъга, забеляза бяла пластмасова чашка. Но вниманието му прикова ръката й.

— Мамка му — прошепна Хари. — Мамка му.

В шест и двадесет Беате се втурна в помещенията на „Хале, Тюне и Ветерли“. Хари седеше на пода, облегнат на стената пред дамската тоалетна и пиеше от бяла пластмасова чашка.

Беате се спря пред него, остави металните куфари и избърса с опакото на ръката си мокрото си пламнало чело.

— Извинявай. Бях на плажа. Наложи се първо да се прибера вкъщи да се преоблека, а после да отида до Отдела, за да си взема оборудването. А някакъв идиот е разпоредил да затворят асансьора, та се наложи да се кача по стълбите.

— Мм. Въпросният човек вероятно е искал да предотврати унищожаване на следи. Пресата надуши ли случая?

— Навън неколцина журналисти се препичат на слънце. Не са много. Нали са в отпуск.

— Боя се, че идва краят на почивката.

Беате се намръщи.

— Да не искаш да кажеш…

— Ела.

Хари влезе пред нея в тоалетната и клекна до трупа.

— Ако погледнеш под нея, ще видиш лявата й ръка. Безименният пръст е отрязан.

Беате простена.

— Има малко кръв — уточни Хари. — Следователно е станало след смъртта й. Имаме и това.

Той повдигна косата над лявото ухо на Барбара.

Беате сбърчи нос:

— Обеца?

— Във формата на сърце. Съвсем различна от обецата на другото й ухо. Намерих същата на пода в едната кабинка. Значи убиецът е сложил тази на ухото й. Забавното е, че може да се отвори. Ето така. Необичайно съдържание, не мислиш ли?

Беате кимна.

— Червена петолъчна диамантена звезда — констатира тя.

— И какво имаме в такъв случай?

Беате го погледна.

— Можем ли да кажем думата на глас? — попита тя.

— Сериен убиец?

Бярне Мьолер прошепна думите толкова тихо, че Хари машинално притисна мобилния телефон до ухото си.

— На местопрестъплението сме и стилът е същият — обясни Хари. — Налага се да прекратиш отпуските, шефе. Ще са ни нужни всички кадри.

— Имитатор?

— Изключено. Само ние знаем за малтретирането и диамантите.

— Това се случва в най-неподходящия момент, Хари.

— Серийните убийци, които съобразяват момента, са рядкост, шефе.

Мьолер млъкна за известно време.

— Хари?

— Тук съм, шефе.

— Ще те помоля през последните си седмици на работа да помагаш на Том Валер за този случай. В Отдела единствен ти имаш опит със серийните убийства. Очаквам да откажеш, но въпреки това те моля. Само да потръгне разследването, Хари.

— Дадено, шефе.

— Това е по-важно от разногласията ти с Том… Какво каза?

— Съгласих се.

— Ти сериозно ли?

— Да. Но сега трябва да затварям. Ще останем тук цяла вечер и ще бъде хубаво, ако още утре свикаш първото заседание на разследващия екип. Том предлага да започнем в осем.

— Том? — изумено повтори Мьолер.

— Том Валер.

— Знам кой е, само че досега не съм те чувал да споменаваш малкото му име.

— Колегите ме чакат, шефе.

— Добре.

Хари пусна телефона в джоба си, хвърли чашката в кошчето, заключи се в едната кабинка в мъжката тоалетна и повърна, вкопчен в тоалетната чиния.

После, застанал пред умивалника, пусна кранчето и се погледна в огледалото. Заслуша се в жуженето на гласовете в коридора. Асистентът на Беате молеше хората да не прекрачват загражденията; Валер разпореждаше да изпратят обява за търсене на хора, оказали се в близост до сградата; Магнюс Скаре викаше на свой колега да му купи чийзбургер без пържени картофки.

Най-после водата се изстуди и Хари мушна лице под кранчето. Струята намокри бузата му, влезе в ухото, потече по врата, под ризата, по рамото и надолу по ръката. Пи жадно. Отказа да се вслуша във врага в стомаха си. После изтича в кабинката и повърна отново.

Хари излезе от сградата. Площад „Карл Бернер“ бе опустял. Запали си цигара и отпрати с ръка приближаващия се към него лешояд от журналистическата гилдия. Мъжът спря. Хари го позна. Как му беше името… Йендем? Разговаря с него след случая в Сидни. Йендем не беше по-лош от останалите. Всъщност дори бе малко по-добър.

Магазинът за телевизионна техника още беше отворен. Хари влезе и завари вътре само един дебелак в мръсна фланелена риза, който седеше зад тезгяха и четеше списание. Настолният вентилатор разваляше зализаната му на една страна прическа и разнасяше из помещението мириса на пот. Дебелакът изсумтя, когато Хари се легитимира, и го попита дали е забелязал в магазина или отвън някой странен субект.

— Всички са странни посвоему — отвърна мъжът. — Тукашният район е на път да отиде по дяволите.

— Някой с вид на потенциален убиец? — сухо попита Хари.

Мъжът присви едното си око.

— Затова ли имаше толкова много полицейски коли?

Хари кимна.

Мъжът вдигна рамене и отново се зачете в списанието:

— Та кой не е бил потенциален убиец поне веднъж, полицай?

На излизане Хари спря, понеже зърна отражението на колата си върху екрана на един от телевизорите. Камерата продължи да показва пространството над площад „Карл Бернер“ и се спря на червената сграда. После на екрана отново се появи водещият на новините по ТВ2, а в следващия миг се пренесоха на модно ревю. Хари вдиша жадно дима от цигарата и затвори очи.

Ракел идваше към него от модния подиум, не, от дванадесет подиума, излезе направо от стената с телевизори и застана пред него с ръце на кръста. Погледна го, отметна глава, обърна се и го заряза. Хари отново отвори очи.

Беше осем часа. Помъчи се да не си спомня за бара наблизо, на булевард „Тронхайм“. Там сервират алкохол.

Предстоеше най-тежката част на вечерта.

А после идваше нощта.

В десет вечерта живакът милостиво се смъкна с два градуса, но въздухът беше все така горещ и неподвижен; очакваше се вятър от сушата, вятър от морето, какъвто и да е вятър. В Отдела по експертно-криминална дейност светеше единствено в кабинета на Беате. Убийството на площад „Карл Бернер“ обърка целия й ден. Тя все още се намираше на местопрестъплението, когато колегата й Бьорн Холм й позвъни да й съобщи за жена на рецепцията — била от „Де Беерс“ и щяла да изследва диаманти.

Беате се върна възможно най-бързо в Отдела и сега внимателно слушаше дребничката енергична женица пред себе си, която говореше английски толкова добре, колкото се очаква от холандец, живеещ в Лондон:

— Диамантите имат геологични отпечатъци. Теоретически благодарение на тях е възможно да стигнем до собственика им, понеже им се издават сертификати, доказващи не само произхода, но и проследяващи целия път, изминат от диаманта. Боя се, че в този случай няма да се получи.

— Защо? — попита Беате.

— Защото и двата диаманта, които разгледах, са така наричаните от нас кървави диаманти.

— Заради червения цвят ли?

— Не, защото по всяка вероятност идват от мините в Киуву в Сиера Леоне. Всички търговци на диаманти по света бойкотират диамантите от Сиера Леоне, защото ги контролират въоръжени сили на въстаническото движение. Те изнасят диамантите, за да финансират война, която не преследва политически интереси, а пари. Оттам и названието кървави диаманти. Тези диаманти, предполагам, са нови и вероятно са контрабанден внос от Сиера Леоне в друга държава, където са били изработени фалшиви сертификати, удостоверяващи произход от прочута мина в, да речем, Южна Африка.

— Някаква представа в коя държава са внесени?

— Повечето кървави диаманти попадат в бивши комунистически страни. След падането на Желязната завеса специалистите по фалшифициране на документи се принудиха да си намерят нова ниша. Добре изработените сертификати се заплащат добре. Но това не е единствената причина да кажа Източна Европа.

— Не е ли?

— И преди съм виждала такива диаманти с формата за звезда. Внасяха ги незаконно от бившата Източна Германия и Чехия. И понеже е контрабандна стока, ги шлифоваха като диаманти средно качество.

— Средно качество?

— Червените диаманти изглеждат красиви, но те всъщност са по-евтини от белите, бистрите. Откритите от вас камъни имат и доста големи остатъци от въглерод, което им придава по-мътен от желателния цвят. Когато човек иска да изреже толкова от даден диамант, че да се получи формата на звезда, едва ли ще използва идеални природни диаманти.

— Следователно Източна Германия и Чехия — заключи Беате и затвори очи.

— Просто професионално предположение. Ако нямате други въпроси, все още мога да хвана последния вечерен полет до Лондон…

Беате отвори очи и се изправи.

— Извинете ме, днес беше дълъг и хаотичен ден. Помогнахте ни много и ви благодарим, че се съгласихте да дойдете.

— Няма защо. Само се надявам да съм ви била от полза при залавянето на престъпника.

— Ние също. Ще ви повикам такси.

Докато Беате чакаше отговора на централата, забеляза как експертката гледа ръката, с която държи телефона. Беате се усмихна.

— Носите много красив диамантен пръстен. Прилича ми на годежен…

Беате се изчерви, без да осъзнава причината.

— Не съм сгодена. Баща ми подарил този пръстен на майка ми. Наследих го след смъртта му.

— Ясно. Това обяснява защо го носите на дясната си ръка.

— Така ли?

— Да, обикновено се слага на лявата. По-точно на третия пръст на лявата ръка.

— На средния? Мислех, че се слага на безименния.

Жената се усмихна.

— Освен ако не споделяте мнението на египтяните.

— Какво са смятали те?

— Според тях от сърцето директно към средния пръст на лявата ръка преминава кръвоносен съд, наречен vena amoris.

Когато таксито пристигна и жената си тръгна, Беате остана за миг загледана в ръката си. В третия пръст на лявата си ръка.

После звънна на Хари.

— И оръжието беше чешко — обърна внимание Хари, след като я изслуша.

— Може би ще открием нещо — изрази надежда Беате.

— Възможно е — съгласи се Хари. — Как й беше името на тази вена?

— Vena amoris?

— Vena amoris — промърмори Хари и затвори.

Шестнадесета глава Понеделник. Диалог

Хари се сепна в съня си и седна в леглото. Едва след няколко секунди разбра, че се е събудил от собствения си писък. Впери поглед в полумрака, огледа сенките до пердетата и шкафа.

Отново отпусна глава върху възглавницата. Какво сънува? Намираше се в полутъмна стая. Двама души се движеха един срещу друг в легло. Лицата им бяха скрити. Запали фенерче и тъкмо го насочи към тях, когато се събуди от писъка.

Хари погледна цифрите на часовника върху нощното шкафче. До седем остават още два часа и половина. За толкова време насън човек може да стигне до ада и да се върне. Трябва да поспи. Има нужда от сън. Пое си въздух, все едно му предстои да се гмурне, и затвори очи.

Седемнадесета глава Вторник. Профили

Хари погледна минутната стрелка на стената над главата на Том Валер.

Наложи се да внесат допълнителни столове, за да има места за всички в просторната заседателна зала в зелената зона на шестия етаж. В помещението цареше почти тържествена атмосфера. Присъстващите не говореха, не пиеха кафе, не четяха вестници, а само отбелязваха по нещо в бележниците си и мълчаливо изчакваха да стане осем часът. Хари преброи седемнадесет глави. Тоест липсваше само един. Том Валер стоеше пред тях с кръстосани ръце и поглед, вперен в ръчния си „Ролекс“.

Минутната стрелка на стената потрепна и се закова във вибрираща вертикална позиция.

— Да почваме — подкани Том Валер.

Столовете изскърцаха, когато всички като по команда се понадигнаха на столовете.

— Аз ще ръководя този разследващ екип с помощта на Хари Хуле.

Главите около масата се обърнаха изненадано към Хари, седнал в дъното на помещението.

— Първо искам да благодаря на онези от вас, които, без да мрънкат, прекратиха отпуска си на секундата — продължи Валер. — Опасявам се, че ще ви помолят да пожертвате част от свободните си дни в близко бъдеще и не е сигурно дали ще имам възможност да ви обикалям и да ви засипвам с благодарности през цялото време, затова нека тази благодарност важи за целия месец, става ли?

Присъстващите около масата се засмяха и закимаха одобрително. Както се умилква човек на бъдещ началник на Отдела, помисли си Хари.

— Днес е специален ден в много отношения.

Валер включи шрайбпроектора. На екрана зад него лъсна първата страница на вестник „Дагбладе“. ВЪН ВИЛНЕЕ СЕРИЕН УБИЕЦ? Нямаше никакви снимки, само тези четири думи, изписани с огромни букви. В наши дни рядко редакция, уважаваща публицистиката, използваше въпросителен знак при заглавие на първа страница и малцина посветени (нито един от тях не присъстваше в зала К156) знаеха, че решението да добавят питанка е взето в последните минути преди отпечатването на вестника, след като дежурният редактор на „Дагбладе“ накрая се обади на главния редактор във вилата му, за да се посъветва с него.

— Не сме имали случай на норвежки сериен убиец — или поне не сме, доколкото знаем — откакто из страната през осемдесетте върлуваше Арнфин Несет — припомни Валер. — Серийните убийци са такава рядкост, че славата на този случай ще надхвърли границите на страната. В нас са вперени хиляди очи, колеги.

Последвалата ораторска пауза на Том Валер беше излишна, защото всички присъстващи осъзнаха значимостта на случая още когато Мьолер снощи ги въведе накратко в ситуацията по телефона.

— Добре — продължи Валер. — Ако наистина сме изправени пред сериен убиец, поне имаме късмет. Първо, сред нас е човек, разследвал и дори заловил сериен убиец. Всички присъстващи тук, предполагам, знаят за блестящото изпълнение на Хуле в Сидни. Хари?

Хари видя как всички лица се обърнаха към него и се изкашля. Усети, че има опасност гласът му да му изневери и се изкашля още веднъж:

— Не съм убеден доколко свършеното от мен в Сидни е пример за подражание — възрази той с крива усмивка. — Както сигурно си спомняте, накрая застрелях човека.

Никой не се засмя, около масата не се забеляза дори лека усмивка. Нямаше изгледи Хари да стане началник.

— Бихме могли да си представим и по-лош сценарий, Хари — успокои го Валер и пак си погледна часовника. — Мнозина от вас познават психолога Столе Ауне, когото неведнъж сме призовавали като вещо лице в съда. Той прие да дойде и да ни въведе накратко във феномена серийно убийство. За някои от присъстващите това не е нещо ново, но едно повторение няма да навреди никому. Трябваше да е тук в…

Всички вдигнаха глави при отварянето на вратата със замах. Влезлият дишаше запъхтяно. Над сферичния му корем, стърчащ изпод сакото от туид, се открояваше оранжева папийонка и чифт миниатюрни очила — толкова малки, че човек започваше да се чуди как вижда през тях. По голото теме и на челото му лъщяха капки пот, а под тях — тъмни, вероятно боядисани, но все пак добре поддържани вежди.

— Говорим за вълка… — поде Валер.

— А той в кошарата! — възкликна Столе Ауне, извади носна кърпичка и си избърса челото. — Ама че много овце ме чакат!

Отиде до края на масата и пусна протрита кафява кожена чанта. Тя тупна на пода.

— Добро утро, дами и господа. Приятно е да видиш толкова много млади хора, будни по това време на денонощието. Някои от вас познавам, с други не съм се засичал.

Хари се усмихна. Той определено не се числеше към последните. Изминаха много години, откакто Хари за пръв път посети Ауне заради проблемите си с чашката. Ауне не беше специалист по алкохолна зависимост, но между двамата възникна връзка, която, както пред себе си признаваше Хари, подозрително напомняше приятелство.

— Отваряйте бележниците, мърльовци!

Ауне метна сакото си върху близкия стол.

— Имате вид на хора, присъстващи на погребение, и вероятно имате основание да изглеждате така, но преди да си тръгна, ми се ще да видя някоя и друга усмивка. Това е заповед. Сега слушайте внимателно, няма да отнеме много време.

Ауне взе маркера от летвичката под хартиената дъска и започна да пише с бясна скорост, докато говореше:

— Имаме всички основания да смятаме, че на земята има серийни убийци, откакто има повече от един човек за убиване. Но мнозина смятат така наречената Autumn of Terror20 през 1888-а за първия съвременен случай на серийно престъпление. Тогава за пръв път е документиран сериен убиец с изцяло сексуален мотив. Той отнел живота на пет жени, преди да изчезне безследно. Нарекли го Джак Изкормвача, но истинската си самоличност отнесъл в гроба. Най-прочутият принос на нашата страна към списъка не е Арнфин Несет, който, както всички си спомняме, отрови двайсетина пациенти през осемдесетте, а Беле Гюнес — рядкост, наречена серийна убийца. Тя заминала за Америка, където през 1902 година се омъжила за слаботелесен мъж и се заселили в имение близо до Ла Порт в щата Индиана. Казвам слаботелесен, защото той тежал седемдесет килограма, а тя — сто и двадесет.

Ауне леко дръпна тирантите си.

— Ако питате мен, е тежала точно колкото трябва.

Присъстващите се разсмяха.

— Тази закръглена приятна женица убила мъжа си, няколко деца и неизвестен брой кавалери, които примамвала в имението си посредством обяви за запознанства в чикагските вестници. Труповете им се появили един ден, когато през 1908 година имението изгоряло до основи при мистериозни обстоятелства. Измежду тях открили обгоряло необичайно едро женско тяло; липсвала главата. Вероятно Беле подхвърлила там жената, за да подведе разследващия екип, че това е нейният труп. Полицията получила няколко сигнала от очевидци, които твърдели, че са я виждали из Америка, но така и не успели да я открият. Това искам да кажа, скъпи приятели. За жалост случаи като този на Джак и на Беле са доста типични за серийните убийци.

Ауне приключи с бележките по дъската и удари звучно маркера по листа.

— Тях не ги залавят.

Присъстващите го гледаха мълчаливо.

— Следователно — заключи Ауне, — понятието „сериен убиец“ е толкова спорно, колкото и всичко останало, което ще чуете от мен. Причината е, че психологията е наука, която едва нагазва в дълбоките води, и психолозите по природа са хора придирчиви. Ще ви кажа някои неща, които знаем — което е равнозначно на „не знаем“ — за серийни убийци. Това според някои психолози е безсмислена характеристика на група душевни болести, които според други психолози не съществуват. Стана ли ясно? Е, някои от вас все пак се усмихват. Това е добре.

Ауне тупна с показалец върху първата точка от написаното на дъската.

— Типичният сериен убиец е бял мъж на възраст между двадесет и четири и четиридесет години. По принцип действа сам, но е възможно да има и съучастници, например със свой партньор. Малтретирането на жертвите е знак, че е сам. Жертвите могат да бъдат всякакви, но по учебник са членове на същата етническа група като самия убиец и изключително рядко се случва да са негови познати.

Намира първата си жертва най-често в добре познат му район. Популярно схващане е, че серийните убийства винаги са обвързани със специални ритуали. Взаимовръзката не е задължителна, но когато има следи от ритуали, те често са белег за серийно убийство.

Ауне посочи следващата точка, където беше написал ПСИХОПАТ/СОЦИОПАТ.

— Но най-характерната черта на серийния убиец е, че е американец. Само Господ плюс неколцина университетски професори по психология, разбира се, знаят защо. Затова е интересно, че запознатите най-отблизо със серийните убийци — ФБР и американската правосъдна система — различават два типа: психопатичен и социопатичен. Споменатите от мен професори смятат, че както разликата, така и понятията са несполучливи, но в родината на серийните убийци повечето съдилища се придържат към правилото на Макнотън, което гласи: в момента на извършването на престъплението убиецът психопат не осъзнава какво прави. Тоест, за разлика от социопата, на психопата не му налагат мярка лишаване от свобода или — каквато с право е практиката в страната на Господ — смъртна присъда. Що се отнася до серийните убийци, искам да кажа. Хм…

Той подуши маркера и изненадано повдигна вежда.

Валер вдигна ръка. Ауне кимна.

— Съдебното решение е интересен въпрос — поде Валер. Но първо трябва да го заловим. Можеш ли ни дадеш някой практичен съвет?

— Да не си луд, аз съм психолог.

Залата избухна в смях. Ауне се поклони с доволен вид.

— Ще стигна и дотам, Валер. Но нека първо отбележа, че ако някои от вас още отсега започват да губят търпение, ги очакват тежки времена. Опитът показва: най-дълго време отнема залавянето на серийни убийци. Или поне е така, ако престъпникът е от лошия тип.

— От кой тип? — попита Магнюс Скаре.

— Нека първо видим по какви признаци изготвящите психологически портрети разделят серийните убийци на психопати и социопати. Психопатът често е индивид, неспособен да се адаптира към социалната среда, безработен, необразован, с криминално досие и редица социални проблеми. За разлика от социопата, който е интелигентен, наглед с добро финансово положение, води уж нормален живот. Психопатът се откроява и лесно попада в кръга на заподозрените, а социопатът се слива с тълпата. Например, съседите и познатите почти винаги са шокирани, когато социопатът бъде разобличен. Разговарях с психоложка, работеща като профайлър във ФБР. Едно от първите неща, на които обръща внимание тя, е времето на извършване на убийствата. Та нали актът на отнемането на човешки живот изисква време. Полезен симптом за нея е дали убийствата са извършени през работен ден или през уикенда и почивките. Във втория случай може да се предположи, че убиецът ходи на работа и това повишава вероятността той да е социопат.

— Значи ако убива по време на всеобщия отпуск, това подсказва, че работи и е социопат, така ли? — попита Беате Льон.

— Твърде рано е за подобни изводи, но ако вземем предвид и другите известни ни неща, е възможно. Това достатъчно практично ли ви звучи?

— Да — кимна Валер. — Но е и лоша новина, ако тълкувам правилно думите ти?

— Точно така. Нашият човек напомня ужасно на лошия тип серийни убийци. На социопата.

Ауне даде на събралите се няколко секунди, за да асимилират чутото, преди да продължи:

— Според американския психолог Джоел Норис при всяко едно убийство серийният убиец преминава ментален процес от шест фази. Първата се нарича фазата на аурата: убиецът постепенно губи връзка с реалността. Тотемната фаза, петата подред, е самото убийство, тя представлява кулминацията на серийния убиец. Или поточно е антикулминация, защото убийството никога не успява напълно да удовлетвори желанията и очакванията му за катарзис, за очистване, което убиецът смята за част от самия процес на отнемането на нечий живот. Затова непосредствено след убийството той навлиза в шестата фаза: депресивната. Тя постепенно преминава в нова фаза на аурата и той започва да се настройва за следващото убийство.

— Значи процесът е цикличен — отбеляза Бярне Мьолер; влязъл незабелязано, сега стоеше до вратата. — Като перпетуум мобиле.

— Като изключим факта, че вечният двигател повтаря операциите си без промяна — отбеляза Ауне. — А серийният убиец преминава през процес, който в перспектива променя поведението му. Той се характеризира — за щастие — с отслабващ самоконтрол. Но и — за нещастие — с увеличаваща се кръвожадност. Първото убийство винаги е извършено с най-много вътрешна съпротива. Затова и следващият го период на охлаждане на страстите е най-дълъг. То предизвиква дълга фаза на аурата, през която убиецът се настройва за ново убийство и си оставя достатъчно време за планирането му. Ако пристигнем на местопрестъпление, където е извършено серийно убийство с изпипани детайли и старателно извършени ритуали, вероятността да бъде разкрито е минимален, а обстоятелствата говорят за убиец новобранец. В тази фаза той усъвършенства стратегията си, за да става все по-ефективен. За полицията това е най-лошата фаза. Но постепенно, с нарастването на броя на убийствата, периодите на охлаждане по принцип се скъсяват все повече. Разполага с по-малко време за планиране, оставя местопрестъпленията в по-хаотичен вид, претупва ритуалите, поема по-големи рискове. Всичко това е знак за нарастваща фрустрация. Или, казано по друг начин: жаждата за кръв ескалира. Той губи самоконтрол и става по-лесна плячка за полицаите. Но ако през този период те са на крачка да го заловят и не успеят, има вероятност да го изплашат и той да прекрати убийствата за известно време. Така печели време за почивка и за ново начало. Дано тези примери не депресират господата и дамите.

— Засега се държим — отвърна Валер. — Но ще споделиш ли какво виждаш конкретно в този случай?

— Да — кимна Ауне. — Значи имаме три убийства…

— Две! — поправи го Скаре. — Лисбет Барли засега е само изчезнала.

— Три са — възрази Ауне. — Повярвайте ми, млади човече.

Неколцина колеги се спогледаха. Скаре сякаш понечи да каже нещо, но се отказа. Ауне продължи:

— Трите убийства са извършени с еднакъв интервал от време помежду им. И трите пъти е извършен ритуалът с осакатяването и разкрасяването на трупа. Убиецът отрязва по един пръст от всяка жертва и компенсира, като й дава диамант. Впрочем, стремежът към компенсация е известна черта при този вид малтретиране, типична за убийци, възпитани в духа на строги морални ценности. Вероятно това е добра следа, защото в нашата страна няма кой знае колко морал.

Никой не се засмя.

Ауне въздъхна.

— Нарича се черен хумор. Старая се да не бъда циничен и сигурно бих натрупал и повече точки, но просто се опитвам да не се предавам, преди да сме започнали работа по случая. Препоръчвам ви да последвате примера ми. Та значи: интервалите между убийствата и извършените ритуали свидетелстват в момента за самоконтрол и ранна фаза.

Чу се глухо покашляне.

— Кажи, Хари — подкани го Ауне.

— Избор на жертви и местопрестъпление — рече Хари.

Ауне докосна брадичката си с показалец, замисли се и кимна.

— Имаш право, Хари.

Останалите около масата си размениха въпросителни погледи.

— Относно кое? — намеси се Скаре.

— Изборът на жертвите и местопрестъпленията говорят за точно обратното — поясни Ауне. — Убиецът вече почти е навлязъл във фазата, когато губи контрол, и започва да убива без никакви задръжки.

— Как така? — учуди се Мьолер.

— Обясни го ти, Хари — подкани го Ауне.

Хари заби поглед в масата и подхвана:

— Първото убийство, на Камила Луен, е извършено в апартамент, където тя е живеела сама, нали? Убиецът е имал възможност да влезе и да излезе, без да се излага на опасността да го заловят или идентифицират. И е разполагал с време да извърши убийството и ритуалите необезпокояван от никого. Но още при второ престъпление той започва да рискува. Отвлича Лисбет Барли в жилищен район, посред бял ден, вероятно с автомобил. А всяка кола си има опознавателни табели. Третото убийство пък си е чиста игра на тото. В дамската тоалетна в офис сграда. Наистина, станало е след края на работния ден, но с достатъчно хора в близост до местопрестъплението, за да наречем извършителя късметлия, че не са го открили или поне идентифицирали.

Мьолер погледна към Ауне:

— И какъв е изводът?

— Че не можем да направим такъв — отвърна Ауне. — Най-много можем да предположим, че е приспособил се към средата социопат. И не знаем дали е на път да откачи съвсем, или все още държи нещата под контрол.

— На какво да се надяваме?

— В първия случай сме изправени пред кървава баня, но с определена вероятност да го пипнем, защото той ще рискува. Във втория интервалите между убийствата ще бъдат по-дълги, но опитът показва, че няма да успеем да го хванем в обозримо бъдеще. Изберете сами.

— И откъде да започнем търсенето? — попита Мьолер.

— Ако вярвах на колегите си с интереси в сферата на статистиката, щях да кажа: сред подмокрящи се, сред мъчители на животни, изнасилвани и пиромани. Особено сред пироманите. Но не им вярвам. За жалост нямам алтернативни богове, затова всъщност отговорът май е следният: нямам представа.

Ауне надяна капачката на маркера. Възцари се потискащо мълчание.

Том Валер сложи край на вцепенението:

— Добре, народе, да се залавяме за работа. За начало искам да се привикат на разпит всички, с които вече сме разговаряли, да се проверят всички с присъди за убийство и да се изготви списък с осъдените за изнасилване и умишлен палеж.

Хари наблюдаваше как Валер разпределя задачите. Забеляза колко ефективен и уверен е, с каква бързина и ловкост приема практичните предложения, когато са значими, и с каква твърдост и решителност ги отхвърля, щом не са достатъчно смислени.

Часовникът над вратата сочеше девет без петнадесет. Денят едва започваше, а Хари вече нямаше сили. Приличаше на стар, умиращ лъв: следваше събратята си, с които някога е представлявал предизвикателство за сегашния водач. Не че някога е имал амбицията да бъде лидер, но все пак падането беше от високо. Можеше само да се спотайва и да се надява някой да му подхвърли кокал.

И това наистина се случи. Подхвърлиха му кокал. И то едър.

Приглушената акустика в малките зали за разпит му създаваше усещането, че говори във възглавница.

— Внос на слухови апарати — каза дребният закръглен мъж и прокара дясната си ръка по копринената си вратовръзка, дискретно прикрепена към тебеширенобялата риза със златна игла.

— Слухови апарати? — повтори Хари и погледна в списъка с разпитите, предоставен му от Том Валер. В графата с имената беше написал Андре Клаусен, а под „професия“ — Частен бизнес.

— Да не би да имате проблеми със слуха? — попита Клаусен със сарказъм, без Хари да схване кого иронизира свидетелят.

— Мм. Значи сте идвали при „Хале, Тюне и Ветерли“, за да говорите за слухови апарати?

— Исках само да оценят споразумение за представителство. Един от милите ви колеги вчера следобед извади копие от него.

— От това ли? — посочи към папката Хари.

— Точно така.

— Погледнах го преди малко. Подписано е, а представителството е основано преди две години. Споразумението трябва да се поднови ли?

— Не, исках просто да бъда сигурен, че няма да ме измамят.

— Чак сега ли?

— По-добре късно, отколкото никога.

— Нямате ли си назначен адвокат към фирмата ви, Клаусен?

— Имаме, но се боя, че е започнал да остарява.

Между усмихнатите устни на Клаусен проблесна златна пломба. Той продължи:

— Помолих за опознавателна среща, за да чуя какво ще ми предложи тази адвокатска кантора.

— И сте се уговорили преди уикенда? С фирма, специализирана в случаи на инкасо?

— Разбрах това чак по време на срещата. Тоест, през няколкото минути, преди да започне данданията.

— Но ако сте търсели нов адвокат, сигурно сте имали уговорки и с други фирми — предположи Хари. — Бихте ли ми споменали някои от тях?

Хари не гледаше лицето на Андре Клаусен. Там нямаше да се появят вероятни симптоми на лъжа. Още при ръкуването Хари разбра, че Клаусен е от хората, които не обичат да издават с физиономията си какво мислят. Би могло да се дължи на стеснителност, на професия, изискваща лице на картоиграч, или на минало, в което самообладанието се е смятало за ценна добродетел. Затова Хари търсеше други признаци. Например дали ще вдигне ръка от скута, за да приглади вратовръзката си за пореден път. Не го направи. Клаусен просто си седеше и гледаше Хари. Не втренчено, тъкмо обратното: с малко натежали клепачи, сякаш ситуацията не му беше неприятна, а само леко скучна.

— Повечето адвокатски фирми, с които се свързах, не искаха да насрочват среши преди края на отпуските — обясни Клаусен. — В „Хале, Тюне и Ветерли“ проявиха повече отзивчивост. Кажете ми, заподозрян ли съм в нещо?

— Всички са заподозрени — отвърна Хари.

— Така е справедливо.

Клаусен произнесе последните думи на прецизен английски от Би Би Си.

— Забелязах, че имате лек акцент.

— Така ли? През последните години попътувах доста, вероятно затова.

— Къде?

— Всъщност предимно в Норвегия. Посещавам болници и здравни заведения. Иначе прекарвам доста време в Швейцария, във фабриката на производителя на слухови апарати. Усъвършенстването на продукцията изисква да сме в крак с нововъведенията.

Хари пак долови неопределения сарказъм в интонацията му.

— Женен ли сте? Имате ли семейство?

— Ако погледнете в документа, който попълни вашият колега, ще видите, че не съм.

Хари наведе очи към списъка.

— Да. Значи живеете сам… да видим… в сградата „Терасата Гимле“?

— Не — отрече Клаусен. — Живея с Трюлс.

— Ясно. Разбирам.

— Дали? — усмихна се Клаусен, а клепачите му се наведоха още по-надолу. — Трюлс е кучето ми, порода голдън ретривър.

Хари усети начеващото зад очите му главоболие. Списъкът показваше, че му предстои да проведе четири разпита преди обяд и пет след това. Нямаше сили да се бори с всички.

Помоли Клаусен още веднъж да повтори какво се е случило от момента, в който е влязъл в сградата на площад „Карл Бернер“, до идването на полицията.

— С най-голямо удоволствие, старши инспекторе — откликна той и се прозя.

Хари седна отново на стола, докато Клаусен плавно и уверено разказваше как пристигнал с такси, взел асансьора и — след като разговарял с Барбара Свенсен — я изчакал пет-шест минути да му донесе вода. Понеже тя не се върнала, влязъл навътре в офисното помещение и намерил вратата с табелка с името на адвокат Хале.

Хари видя, че Валер е записал потвърждението на Хале за часа, в който Клаусен е почукал на вратата му: пет и пет.

— Забелязахте ли някой да влиза или да излиза от дамската тоалетна?

— От мястото, където стоях на рецепцията, не можех да видя вратата. И не съм забелязал никой да влиза или да излиза, когато тръгнах към вътрешността на помещението. Това всъщност го повторих вече няколко пъти.

— Ще го кажете още няколко — увери го Хари, прозя се шумно и прокара ръка по лицето си. В същия миг Магнюс Скаре почука на прозореца на стаята за разпити с вдигнат в ръка часовник. Хари позна стоящия зад него Ветерли. Кимна в отговор и хвърли последен поглед на списъка с разпитите.

— Тук пише, че не сте забелязали да са минавали подозрителни лица край рецепцията, докато сте били там.

— Така е.

— В такъв случай ви благодаря за съдействието — Хари, остави списъка обратно в папката и натисна копчето за стоп на диктофона. — Съвсем сигурно отново ще се свържем с вас.

— Не забелязах никакви подозрителни лица — отвърна Клаусен и се изправи.

— Какво?

— Казах, че не съм забелязал никакви подозрителни лица на рецепцията, но чистачката например мина оттам и изчезна по коридора.

— Да, разговаряхме с нея. Отишла право към кухнята и не видяла никого.

Хари се изправи и погледна списъка. Следващият разпит беше от десет и петнадесет в четвърта зала.

— И велокуриера, разбира се — добави Клаусен.

— Велокуриер?

— Да. Излезе от външната врата точно преди да тръгна да търся Хале. Не знам, сигурно е доставил или взел нещо. Защо ме гледате така, старши инспекторе? Обикновен велокуриер в адвокатска фирма, честно казано, не е особено подозрителен.

Час и половина по-късно, след като свери информацията от адвокатската фирма „Хале, Тюне и Ветерли“ АД и всички велокуриерски фирми в Осло, Хари знаеше нещо със сигурност: в понеделник никой не е регистрирал доставка или вземане на пратка в „Хале, Тюне и Ветерли“.

А два часа след като Клаусен излезе от Главното полицейско управление, малко преди слънцето да достигне своето кресчендо, го взеха от кабинета му, за да опише отново велокуриера.

Той не успя да им каже кой знае какво. Височина 1.80. Нормално телосложение. Клаусен не се бил вглеждал по-подробно в мъжа. Според него това било безинтересно и нередно сред мъжете. Повтори, че куриерът бил облечен като повечето си колеги: спортна риза в жълто и черно от прилепваща по тялото материя, къси гащета и маратонки, които пукали дори когато ходел по килима. Носел каска и слънчеви очила.

— А устата? — попита Хари.

— Покрита с бяла маска — обясни Клаусен. — Като на Майкъл Джексън. Научих, че велокуриерите се предпазват така от вредните газове.

— Да, в Ню Йорк и Токио. Тук сме в Осло.

Клаусен вдигна рамене:

— Не се замислих особено.

Освободиха Клаусен, а Хари влезе в кабинета на Том Валер. Валер говореше по телефона и измърмори нещо неразбираемо, виждайки Хари.

— Май имам идея как убиецът е успял да влезе при Камила Луен — обяви Хари.

Том Валер затвори слушалката, без да приключи разговора.

— Към домофонната система в жилищната й сграда има свързана видеокамера, нали?

— Да…? — наведе се напред Валер.

— Кой може да позвъни на всеки домофон, да допре маскираното си лице до камерата и въпреки това да бъде напълно сигурен, че ще го пуснат да влезе?

— Дядо Коледа?

— Едва ли. Но ще отвориш на човек, който очакваш да носи експресна доставка или букет цветя. Велокуриер.

Валер натисна копчето на телефона за сигнал „заето“.

— От момента на влизането на Клаусен до момента, когато забелязва как куриерът си тръгва, са изминали над четири минути. Куриерите се втурват вътре, доставят пратката и излизат бегом. Не им трябват четири минути да се мотаят из сградата.

Валер бавно кимна.

— Велокуриер — повтори той. — Гениално просто е. Човек с обяснима причина да се отбива за миг при случайно избрани хора с маска. Всички го виждат, но никой не го забелязва.

— Троянски кон — съгласи се Хари. — Замисли се каква мечтана ситуация е това за серийния убиец.

— И никому не прави впечатление, че велокуриер си тръгва светкавично от някоя сграда на нерегистрирано превозно средство, което вероятно е най-ефективният начин да се измъкнеш незабелязано в голям град.

Валер сложи ръка върху телефона.

— Ще наредя да разпитат за забелязани велокуриери близо до местопрестъпленията в значимите за нас часове.

— Трябва да помислим и за още нещо — отбеляза Хари.

— Да — съгласи се Валер. — Дали да предупредим гражданите да се пазят от непознати велокуриери.

— Правилно. Ще го обсъдиш ли с Мьолер?

— Да. И, Хари…

Хари се спря на прага.

— Страшно добре се справяш — довърши Валер.

Хари кимна едва видимо и излезе.

Само след три минути из коридорите на Отдела за борба с насилието вече се носеше слухът, че Хари е надушил следа.

Осемнадесета глава Вторник. Пентаграма

Николай Льоб внимателно натискаше клавишите. Из голата стая се разнасяха слаби, крехки тонове. Пьотр Илич, концерт за пиано и оркестър № 1 в си бемол минор. Мнозина пианисти смятаха, че е особен и му липсва елегантност, но според слуха на Николай никога не бе създавана по-хубава музика. Само изпълнението на няколкото такта, които знаеше наизуст, му навяваше носталгия и пръстите му винаги машинално търсеха тези тонове, седнеше ли пред разстроеното пиано в залата за събирания на енорийската сграда в Стария Акер.

Погледна през отворения прозорец. От гробището долитаха птичи песни. Напомняха му за летата в Ленинград и за баща му, който го водеше по старите бойни полета извън градовете, където дядото и всичките чичовци на Николай лежаха в отдавна забравени масови гробове.

— Слушай — казваше баща му, — колко безсмислено красиво пеят.

Николай чу покашляне и се обърна.

На вратата стоеше висок мъж по тениска и дънки. Едната му ръка беше превързана. Николай го взе първо за някой от наркоманите, които отвреме-навреме се появяваха тук.

— Мога ли да ви помогна? — извика той.

Суровата акустика в залата придаде на гласа му по-сериозна от намеренията му нотка.

Мъжът прекрачи прага.

— Надявам се да можете — отвърна той. — Дошъл съм да си разчистя сметките.

— Радвам се — кимна Николай. — Но за жалост аз не изповядвам тук. В коридора има списък с часовете. И после трябва да дойдете в параклиса ни на улица „Инкогнито“.

Мъжът беше спрял точно до него. Съдейки по черните кръгове около кръвясалите му очи, Николай заключи, че мъжът не е спал от известно време.

— Исках да се разплатя за повредената звезда на вратата.

Едва след няколко секунди Николай разбра какво има предвид мъжът.

— А, да. Аз не се занимавам с това. Освен дето виждам, че звездата е разлепена и обърната наобратно — усмихна се той. — Меко казано, е малко неподходящо за църква.

— Значи не работите тук?

Николай поклати отрицателно глава.

— Само понякога наемаме помещението. Аз принадлежа към енорията на Света равноапостолна княгиня Олга.

Мъжът повдигна едната си вежда.

— Руската православна църква — добави Николай. — Аз съм йеромонах и духовен наставник. Отидете в канцеларията и вижте дали ще намерите кой да ви помогне.

— Мм. Благодаря.

Мъжът не се помести.

— Чайковски, нали? Първи концерт за пиано?

— Точно така — кимна изненадано Николай. Норвежците не можеха да се характеризират като особено култивирани. А този освен това се разхождаше с тениска и приличаше на бездомник.

— Майка ми често ми го свиреше — сподели мъжът. — Казваше, че бил труден.

— Значи имате грижовна майка. Изпълнявала ви е музикални откъси, които според нея са били сложни за вас.

— Да, беше добра жена. Като светица.

Нещо в кривата усмивка на мъжа смущаваше Николай. Физиономията му си противоречеше сама. Открита и неприветлива, дружелюбна и цинична, усмихната и болезнена. Но, както обикновено, сигурно прекаляваше с анализирането.

— Благодаря ви за помощта — кимна мъжът и се запъти към вратата.

— Няма защо.

Николай се обърна към пианото и се съсредоточи. Внимателно натисна клавиш и той потъна меко и безшумно — усети как филцът докосва струната на пианото — и се досети, че не е чул хлопването на вратата. Обърна се и видя мъжа: стоеше с ръка върху дръжката на вратата, приковал поглед в звездата на счупения й прозорец.

— Какво не е наред?

Мъжът вдигна очи.

— Какво имахте предвид, като казахте, че не е редно звездата да виси наобратно?

Николай се изсмя. Смехът му отекна в стените.

— Обърнатата пентаграма, нали?

Мъжът го погледна и по израза на лицето му Николай заключи, че не го е разбрал.

— Пентаграмата е стар религиозен символ. Не само в християнството. Както виждате, тя представлява петолъчна звезда, нарисувана с една единствена непрекъсната линия, която се пресича няколко пъти, почти като звездата на Давид. Открили са я издълбана по паметни плочи на няколко хиляди години. Но когато е обърната наобратно, с един лъч, сочещ надолу, и два нагоре, се получава нещо съвсем различно: един от главните символи в демонологията.

— Демонология?

Мъжът задаваше въпросите си със спокоен, но настойчив глас. Като човек, свикнал да получава отговори, помисли си Николай.

— Науката за злото. Изразът води началото си от времената, когато хората смятали, че злото е резултат от съществуването на демони.

— Мм. А кога са премахнати демоните?

Николай се завъртя на табуретката, за да застане с лице към него. Дали беше сгрешил в преценката си? Мъжът изглеждаше доста напорист за наркоман или бездомник.

— Полицай съм — обясни мъжът в отговор на мислите му. — Работата ни е да задаваме въпроси.

— Ясно. Но защо ме питате точно за това?

Мъжът вдигна рамене.

— Не знам. Съвсем наскоро забелязах този знак. Само че не се сещам къде. Или дали е важно. Кой демон използва този символ?

— Чорт — отвърна Николай и внимателно натисна три клавиша. Дисонанс. — Наричат го и Сатана.

Следобед Улауг Сивертшен отвори вратите на френския прозорец с изглед към залива Бьор, седна на стола и се загледа в червения влак, минаващ покрай къщата й. Беше съвсем обикновена къща, издигната през 1891 година. Необичайното беше местоположението й. Вила „Вале“ — наречена така на архитекта си — се намираше далеч от други сгради до железопътните релси непосредствено пред Централната гара на Осло, в самата територия на гарата. Най-близките съседи бяха няколко прихлупени бараки и занаятчийски постройки, собственост на Норвежките държавни железници. Вила „Вале“ била построена, за да подслони началника на гарата, семейството и прислугата му; проектирали я с изключително дебели стени, та началникът и съпругата му да не се будят при всяко преминаване на влак. Освен това началникът настоял зидарят, комуто възложили тази работа, защото бил прочут с изработката на специален хоросан, заздравяващ допълнително стените, да укрепи къщата още малко. В случай че някой влак дерайлира и се блъсне в нея, машинистът щял да поеме удара, а не той и семейството му. Досега не се беше случвало влак да се забие във величественото жилище на началника на гарата, издигащо се странно самотно като въздушна кула над пустиня от черен чакъл, където релсите блестят и кършат тела на слънцето като лъскави змии.

Улауг затвори очи и усети с наслада ласката на слънчевите лъчи.

Като млада не обичаше слънцето. От него кожата й се зачервяваше и болеше и тя копнееше за влажните прохладни лета в Северозападна Норвегия. Но сега, вече остаряла, почти осемдесетгодишна, започна да предпочита горещината пред студа. Светлината пред мрака. Компанията пред самотата. Шума пред тишината.

Не беше така, когато през 1941-а, шестнадесетгодишна напусна онзи малък остров в Северно море и пристигна в Осло по същите тези релси и започна да работи във Вила „Вале“ като прислужница на командира на отделение Ернст Швабе и съпругата му Ранди. Той беше едър хубав мъж, а тя произхождаше от аристократично семейство. През първите дни Улауг беше изплашена до смърт. Но те се отнасяха с нея дружелюбно и уважително и след известно време Улауг разбра, че няма от какво да се страхува, ако си върши работата с онова усърдие и точност, с които немците са прочути не без причина.

Ернст Швабе ръководеше отдела на Вермахта за наземен транспорт и лично избра къщата до железопътната гара. Вероятно и съпругата му е работела на същото място, но Улауг така и не я видя в униформа. Стаята на девойката гледаше юг, към градината и релсите. Първите седмици трополенето на вагоните, пронизителното пищене на свирките и всички останали звуци от града не я оставяха да заспи през нощта, но постепенно тя свикна с тях. И когато на следващата година се прибра у дома за първия си отпуск, лежеше в къщата, където беше израснала, вслушваше се в тишината и празнотата и копнееше за шума от живота на жизнени хора.

Жизнени хора. По време на войната във Вила „Вале“ гъмжеше от такива. Семейство Швабе водеха активен социален живот. В събиранията участваха както немци, така и норвежци. Само да знаеха хората какви представители на норвежкия светски елит споделяха яденето, пиенето и цигарите на Вермахта. Едно от първите съобщения след войната беше да изгори картичките с имената за трапезата, които бе запазила. Тя се съобрази с известието и не спомена на никого и дума. Понякога, когато познатите й лица се появяваха из вестниците и говореха как са живели под робството на немците по време на окупацията, й се искаше, разбира се, да го направи, но си държеше езика зад зъбите. Само поради една причина. Непосредствено след обявяването на мира я заплашиха, че ще й отнемат момчето, единственото безценно нещо, което някога бе имала. Страхът се загнезди в нея завинаги.

Улауг присви очи срещу немощното слънце. Сега беше изморено, което не й се струваше никак странно. Та то не мръдна от небето цял ден и направи всичко по силите си, за да отнеме живота на цветята й върху первазите на прозорците. Улауг се усмихна. Боже мой, колко млада беше някога, едва ли на света се е раждал толкова млад човек като нея. Тъгуваше ли за онези години? По-скоро не. Копнееше обаче за разговорите, за живота, за навалицата. Някога не разбираше какво имат предвид, като казват, че старите хора са самотни, но сега…

Не я мъчеше толкова, че е сама, колкото че не съществува за никого. Тъгуваше от дъното на душата си, когато се събудеше сутрин със съзнанието, че може да остане и цял ден в леглото. Никой няма да забележи.

Затова си взе наемателка, мило младо момиче, дошло от провинцията.

Замисляше се колко е странно: когато пристигна в града, Улауг беше само няколко години по-млада от Ина. А сега Ина живееше в същата стая и сигурно вечерно време също като нея си мисли колко хубаво би й било да избяга от шума на града в тишината на някое малко селце в северната част на Трьонелаг.

Макар че бе възможно Улауг да греши. Ина отскоро си имаше приятел. Улауг не го беше виждала, за запознанство с него — да не говорим. Но от спалнята си чуваше стъпките му по задната стълба, където Ина имаше свой вход. За разлика от времето, когато Улауг слугуваше, никой не забраняваше на Ина да приема младежи в стаята си. Не че Улауг би го направила. Тя просто се надяваше никой да не дойде и да й отнеме Ина. Превърна се в нещо като нейна близка приятелка. Или по-скоро в дъщерята, която Улауг така и не роди.

Но Улауг беше наясно, че в приятелска връзка между възрастна жена и младо момиче като Ина е редно младата да проявява внимание, а старата — ако й го окажат — да го приема. Затова внимаваше да не й се натрапва. Ина винаги беше приветлива, но се случваше Улауг да си помисли, че отношението й е свързано с ниския наем.

Имаха нещо като ежедневен ритуал: някъде около седем вечерта Улауг приготвяше чай и чукаше на вратата на Ина с поднос с дребни сладки. Улауг предпочиташе да седят там. Странно, но девическата стая все още беше мястото, което й се струваше най-уютното в къщата. Разговаряха за какво ли не. Ина проявяваше особен интерес към войната и случилото се във Вила „Вале“. И Улауг й разказваше колко силно се обичали Ернст и Ранди Швабе. Седели с часове във всекидневната и просто си бъбрели, докато леко и нежно се докосвали: отмествали кичур паднала коса, полагали глава на рамото на другия. Случвало се Улауг да ги гледа скришом иззад вратата на кухнята. Изправената стойка на Ернст Швабе, черната му гъста коса, високото, ясно чело и погледът, който бързо преминавал пътя от шега до сериозност, от гняв до смях, от самоувереност по крупните въпроси до момчешко объркване в тривиалните дреболии. Но най-много гледала Ранди Швабе: лъскавата й червена коса, тънката бяла шия и бистрите очи със светлосин ирис, обточен с тъмносин кръг във външната част. Това били най-красивите очи, които Улауг била виждала през живота си.

Когато Улауг погледнела двамата, си мислела, че са сродни души, родени един за друг, и нищо не е в състояние да ги раздели. Но се случвало, разказваше тя, доброто настроение по време на събиранията във Вила „Вале“ да отстъпи на люти кавги, след като гостите се разотидели.

Точно след едва такава свада Ернст Швабе почукал на вратата на Улауг — тя вече си била легнала — и влязъл в стаята й. Без да светва, приседнал в края на леглото и й казал, че в гнева си съпругата му напуснала къщата и щяла да прекара нощта на хотел. По дъха му Улауг усетила миризмата на алкохол, но била млада и не знаела как да постъпи, когато двадесет години по-възрастният от нея мъж, когото уважавала и боготворяла, а дори може би и тайничко била влюбена в него, я помолил да съблече нощницата си, за да я види гола.

Първата вечер той не я докоснал, само я гледал, погалил я по бузата и й казал колко е красива. По-красива, отколкото можела да предположи. После станал и си тръгнал с вид на човек, на когото само му се плаче.

Улауг затвори вратите на балкона и се изправи. Часът наближаваше седем. Открехна вратата към задната стълба и видя чифт хубави обувки на постелката пред стаята на Ина. Значи има гост. Улауг седна на леглото и се заслуша.

В осем вратата на Ина се отвори. Тя чу как някой се обу и нечии стъпки изтрополиха надолу по стълбите. Но имаше и друг звук — от нещо, което се тътреше и драскаше сякаш са кучешки лапи. Отиде в кухнята и сложи вода на котлона.

След няколко минути почука на вратата на Ина и се озадачи, че момичето не отговори. А отвътре се чуваше лека музика.

Почука още веднъж, но без резултат.

— Ина?

Улауг бутна вратата и тя се отвори. Първо й направи впечатление колко задушно е вътре. Прозорецът беше затворен, а завесите — дръпнати. Беше почти тъмно.

— Ина?

Никакъв отговор. Навярно е заспала. Улауг прекрачи прага и погледна зад вратата, където се намираше леглото. Празно. Странна работа. Старите очи привикнаха към мрака и тя забеляза фигурата на Ина. Седеше на люлеещия се стол до прозореца и наистина имаше вид на заспала. Очите й бяха затворени, а главата клюмаше на една страна. Улауг все още не можеше да определи откъде идва тихото бръмчене на музиката.

Приближи се до стола.

— Ина?

Наемателката й отново не реагира. Улауг придържаше подноса с една ръка, а с другата предпазливо докосна бузата на младото момиче.

Каната с чай, последвана от две чаши, сребърна захарница с немския федерален орел, чинийка и шест бисквити „Мериленд“ тупнаха глухо върху килима.

В същия миг, когато чаената чаша на Улауг или, по-точно, на семейство Швабе, падна на пода, Столе Ауне вдигна своята. Или, по-точно, на полицейския участък в Осло.

Бярне Мьолер изучаваше разпереното кутре на пълничкия психолог и наум се чудеше каква част от жеста беше ролева игра и каква — разперено кутре.

Мьолер настоя да го информират накратко и освен Ауне покани в кабинета си ръководещите разследването, тоест Том Валер, Хари Хуле и Беате Льон.

Всички изглеждаха изморени. Вероятно най-вече защото надеждата, пламнала около мнимия велокуриер, беше на път да изгасне.

Том Валер току-що бе прегледал резултатите от обявата за издирване, излъчена по телевизията и по радиото. Получиха двадесет и четири сигнала. Тринадесет от тях постъпиха от зрители, обаждащи се редовно независимо дали са видели нещо, или не. От останалите единадесет седем се отнасяха за истински велокуриери с реални пратки. Само четирима души им съобщиха онова, което вече знаеха: около пет часа в понеделник близо до площад „Карл Бернер“ е забелязан велокуриер. Новото беше, че са го видели да се движи надолу по Тронхаймското шосе. Единствената интересна информация постъпи от шофьор на такси, забелязал велосипедист с каска, очила и жълта риза пред Училището по живопис и приложни изкуства нагоре по булевард „Юлевол“ около часа на убийството на Камила Луен. Нито една от куриерските фирми нямаше поръчка, която да предполага разносвач да кара велосипеда си по този булевард точно в указания момент. Но после от „Експресни доставки на две колела“ им се обади служител и малко засрамено разказа как се отклонил от маршрута си и поел по булевард „Юлевол“, за да се отбие за биричка в уличен ресторант на възвишението Санкт Ханс.

— С други думи, обявата за издирване не даде резултат? — попита Мьолер.

— Още е рано да се каже — отвърна Валер.

Мьолер кимна, но по израза му не личеше отговорът да го е ободрил. Освен Ауне всички присъстващи в кабинета знаеха, че важна е първата реакция на обявата. Хората забравят бързо.

— Какво казва нашият осакатен откъм персонал съдебномедицински отдел? — попита Мьолер. — Открили ли са нещо, което да ни помогне да идентифицираме извършителя?

— За жалост не — отговори Валер. — Оставили са старите трупове настрана и дават приоритет на нашите, но досега без резултат. Няма следи от семенна течност, кръв, косми, кожа или друго. Единствената физическа следа, оставена от извършителя, са дупките от куршумите.

— Интересно — обади се Ауне.

Мьолер попита леко обезсърчено какво толкова интересно има.

— Означава, че не се е възползвал сексуално от жертвите си — обясни Ауне. — А това е много необичайно за серийните убийци.

— Може би не става дума за секс — предположи Мьолер.

— Серийните престъпления са винаги сексуално мотивирани — поклати глава Ауне. — Винаги.

— Или пък е като Питър Селърс в „Присъствие“ — обади се Хари. — „I like to watch“21.

Останалите се обърнаха към него с недоумение.

— Имам предвид, че може би не изпитва потребност да ги докосва, за да изпита сексуално удовлетворение.

Хари избегна погледа на Валер.

— Вероятно самото убийство и видът на трупа са му достатъчни.

— Не е изключено и да си прав — съгласи се Ауне. — Обикновено се очаква серийният убиец да желае да изхвърли семенна течност, но може и да еякулира, без да остави следи от сперма на местопрестъплението. Или пък е проявил достатъчно самоконтрол и е изчакал да се озове на сигурно място.

Настъпи кратко мълчание. И Хари знаеше, че всички мислят за едно и също: какво е направил убиецът с изчезналата жена, Лисбет Барли.

— А намерените на местопрестъпленията оръжия?

— Проверихме ги — отвърна Беате. — Балистичните тестове показват с деветдесет и девет цяло и девет процента сигурност, че убийствата са извършени с тях.

— Това е добра новина — отбеляза Мьолер. — Някакви идеи за произхода им?

— Серийните номера са изтрити — поклати глава Беате. — Следите от заличаването им са същите като на повечето конфискувани оръжия.

— Хм — озадачи се Мьолер. — Значи пак голямата, мистериозна групировка за внос на незаконни оръжия. Не трябва ли от Полицейската служба за сигурност скоро да й видят сметката?

— Интерпол работи по случая повече от четири години без никакъв резултат — напомни Том Валер.

Хари се залюля назад на стола и стрелна Валер с поглед. И докато седеше така, за свое учудване Хари установи, че изпитва непознато до момента чувство към Валер: възхищение. Същото възхищение, каквото изпитва човек към хищник, усъвършенствал способите си за оцеляване.

— Ясно — въздъхна Мьолер. — Значи губим с три на нула и противникът не позволява дори да се докопаме до топката. Наистина ли никой няма остроумна идея?

— Не знам дали би могла да се нарече идея…

— Давай, Хари.

— Това е по-скоро усещане, което се появява при огледа на местопрестъпленията. Всички те имат нещо общо, но не знам още какво е. Първото убийство стана в мансарда на булевард „Юлевол“. Второто на около километър на североизток, на улица „Санер“. А третото приблизително на същото разстояние оттам, само в права посока на изток, в офис сграда до площад „Карл Бернер“. Той се движи, но имам чувството, че има някаква закономерност. И там.

— Как така? — учуди се Беате.

— Територия — отвърна Хари. — Сигурно психологът ще успее да обясни.

Мьолер се обърна към Ауне, който току-що бе отпил от чая си.

— Твоят коментар, Ауне?

— Ами — намръщи се Ауне. — Не е като „Кенилуърт“.

— Не говоря за чая.

Ауне въздъхна.

— Нарича се чувство за хумор, Мьолер. Но ми е ясно накъде биеш, Хари. Серийните убийци имат строги предпочитания, що се отнася до географското положение на местопрестъпленията. Грубо казано, правим разлика между три типа.

Ауне започна да отброява с пръсти:

— Стационарният сериен убиец примамва или заплашва жертвите да отидат при него и ги убива в собствения си дом. Териториалният оперира в ограничен район като например Джак Изкормвача, който убива само в райони, където има проститутки, но територията може да е цял град. И, накрая, номадът, на чиято съвест вероятно тежат най-много човешки животи. Отис Тул и Хенри Лий Лукас са пътували от щат в щат в САЩ и са убили общо над триста души.

— Ясно — кимна Мьолер. — Но не разбирам докрай за каква закономерност говориш, Хари.

Хари вдигна рамене.

— Както отбелязах, шефе, това е само предчувствие.

— Има нещо общо — намеси се Беате.

Останалите се обърнаха към нея като по команда и по бузите й моментално избиха нервни червени петна. Сякаш съжали, че се обади. Но се престори на спокойна и продължи:

— Навлиза в райони, където жените се чувстват в пълна безопасност. В апартамента си. На улицата, където живеят, посред бял ден. В дамската тоалетна на работното им място.

— Браво, Беате — похвали я Хари, а тя му благодари с бърз поглед.

— Уместна забележка, млада госпожице — включи се и Ауне. — И понеже говорим за модел на движение, искам да добавя още нещо. Серийните убийци от категорията на социопатите често са невероятно самоуверени, точно каквото впечатление създава и този. Отличителна тяхна черта е усърдието, с което следят всеки ход на разследването, и не пропускат възможност да се доближат физически до мястото на провеждането му. Възможно е да възприемат разследването като игра с полицията и много от тях са споделяли какво задоволство изпитват, когато забележат объркване у разследващите.

— Това значи, че точно в момента един тип умира от кеф — отбеляза Мьолер и плесна с ръце. — Това беше всичко за днес.

— Само една дребна подробност — обади се Хари. — Диамантените звезди, които убиецът е оставил у жертвите…

— Да?

— … са петолъчни. Почти като пентаграма.

— Почти? Доколкото знам, точно това се нарича пентаграма.

— Пентаграмата се изписва с една единствена непрекъсната линия, която се пресича няколко пъти.

— Аха — възкликна Ауне. — Онази пентаграма. Изчислената според златното сечение. Много интересна форма. Знаете ли например за съществуването на теория, която гласи, че когато през викингската епоха келтите щели да покръстват Норвегия, изрисували свещена пентаграма, положили я върху Южна Норвегия и я използвали, за да определят местоположенията на градовете и църквите?

— А какво общо имат диамантите? — попита Беате.

— Не са важни диамантите, а формата, пентаграмата. Сигурен съм, че съм я виждал някъде. На едно от местопрестъпленията. Просто не се сещам на кое и къде. Може би ви звучи объркано, но мисля, че е важно.

— Значи — поде Мьолер и подпря брадичка на ръката си, — помниш нещо, което не помниш, но според теб е важно?

Хари разтърка отривисто лицето си с ръце.

— Когато си на местопрестъпление, си толкова съсредоточен, че мозъкът ти поглъща и най-страничните неща: информацията е много повече, отколкото си способен да асимилираш. Всичко се загнездва у теб, докато се случи нещо, например ако се появи нова подробност, парче, което пасва към старото, но тогава вече не си спомняш откъде си взел първото. И все пак интуицията ти подсказва, че е важно. Как ви звучи?

— Като психоза — прозя се Ауне.

Останалите трима го погледнаха.

— Може ли поне да се постараете да се смеете на шегите ми — помоли ги той. — Хари, звучиш ми като човек с напълно нормален, усилено работещ мозък. Няма причина за притеснение.

— А аз мисля, че тук има четири мозъка, които днес работиха достатъчно — заключи Мьолер и се изправи.

В същия миг звънна телефонът.

— Ало… един момент.

Подаде слушалката на Валер, който я взе и я долепи до ухото си.

— Да?

Чу се скърцане от столове, но Валер има даде знак да изчакат.

— Чудесно — заключи той и затвори.

Останалите го гледаха в очакване.

— Обадил се е свидетел. Забелязала е велокуриер да излиза от жилищна сграда на булевард „Юлевол“ близо до Гробището на Нашия Спасител в петъчния следобед, когато беше убита Камила Луен. Свидетелката си го спомня, защото й се сторило странно, че носи бяла маска на лицето си. Онзи велокуриер, който се отбил да пие бира на възвишението Санкт Ханс, не е носил такава маска.

— И?

— Не знаела номера на къщата, но Скаре минал с нея по булевард „Юлевол“ и тя посочила мястото. Жилищната страда на Камила Луен.

Дланта на Мьолер се стовари върху масата.

— Най-после!

Улауг седеше на леглото с ръка, притисната към гърлото си. Усети как пулсът й се нормализира.

— Как ме изплаши само — прошепна тя с дрезгав, неузнаваем глас.

— Съжалявам — Ина взе последната бисквитка. — Не те чух да влизаш.

— Аз трябва да помоля за извинение. Да нахълтвам по този начин… А и не видях, че имаш такива…

— Слушалки — засмя се Ина. — Май доста си бях усилила музиката. Коул Портър.

— Знаеш как хич не съм в час с модерната музика.

— Коул Портър е стар джаз музикант. Всъщност вече не е между живите.

— Миличка, та ти си толкова млада, не бива да слушаш мъртъвци.

Ина пак се засмя. Спомни си как, когато усети, че нещо я докосва по бузата, тя машинално замахна с ръка и удари подноса с каната с чай. Захарта още покриваше килима с фин бял слой.

— Един човек ми пусна негови плочи.

— Усмихваш се толкова загадъчно. Да не е приятелят ти?

Съжали за въпроса си веднага щом го зададе. Ина сигурно ще си помисли, че я шпионира.

— Може и той да е — отвърна Ина с усмивка в очите.

— По-възрастен ли е от теб?

Улауг искаше косвено да й обясни, че не е проявила любопитство дори да го зърне.

— Имам предвид, щом харесва стара музика.

Улауг усети как и тази й реплика прозвуча не намясто. Носа си вре само дърта клюкарка. В пристъп на паника си представи, че наум Ина вече си търси нова квартира.

— Малко по-голям е, да.

Закачливата усмивка на Ина смути Улауг.

— Горе-долу като теб и хер Швабе.

Улауг се засмя от сърце заедно с Ина, най-вече от облекчение.

— Само си помисли: той седеше точно там, където си ти сега — внезапно отбеляза Ина.

Улауг поглади покривката на леглото с ръка.

— Мдам…

— Защо се е разплакал онази вечер? Задето не е можел да те има ли?

Улауг продължи да глади с ръка покривката. Допирът на грубата вълна в дланта й беше приятен.

— Не знам — повдигна рамене тя. — Не посмях да го попитам. Наместо да разбера, си измислях мои си отговори, които ми допадаха най-много. Мечти, с които се разтушавах вечер. Сигурно затова се влюбих така силно.

— Излизали ли сте извън къщата заедно?

— Да. Веднъж ме заведе на плажа. Къпахме се. Тоест, аз се къпах, докато той ме гледаше. Наричаше ме „моята нимфа“.

— А жена му разбра ли кой е бащата, когато ти забременя?

Улауг изгледа продължително Ина. После поклати глава.

— Напуснаха страната през май 1945-а. Повече не ги видях. Едва през юли разбрах, че съм бременна.

Улауг тупна с ръка по леглото.

— Миличка, моите стари истории сигурно вече са ти омръзнали. Нека поговорим за теб. Какъв е твоят приятел?

— Хубав мъж.

По лицето на Ина все още бе изписана онази замечтана физиономия, с която тя слушаше разказите на Улауа за първия й и последен любовник, Ернст Швабе.

— Той ми даде нещо — сподели Ина, отвори едното чекмедже на бюрото и извади малка кутийка, обвита със златна лента.

— Каза ми да не го отварям, преди да се сгодим.

Улауг се усмихна и погали Ина по бузата. Радваше се за нея.

— Обичаш ли го?

— Той е по-различен от останалите. Малко е… старомоден. Иска да изчакаме с… знаеш с кое.

Улауг кимна.

— Звучи като мъж със сериозни намерения.

— Да — съгласи се Ина и от устните й се изплъзна лека въздишка.

— Преди да го оставиш да продължи, трябва да си убедена, че той е мъжът на живота ти — посъветва я Улауг.

— Знам. Точно това е трудното. Току-що беше при мен и преди да си тръгне, го помолих за време за размисъл. Каза, че ме разбира, била съм доста по-млада.

Улауг понечи да попита дали е довел и куче със себе си, но се въздържа. Беше задала достатъчно въпроси. Поглади с ръка старата покривка за последен път и се изправи:

— Ще ида да сложа още вода за чай, миличка.

Беше прозрение. Не чудо, а прозрение.

Измина половин час откакто другите си тръгнаха. Хари тъкмо прегледа разпитите на двете съседки на Лисбет Барли, изгаси настолната лампа върху бюрото в кабинета, премига в тъмното и внезапно то го осени. Навярно именно защото изгаси светлината, както прави човек, преди да заспи в леглото. Или пък причината бе, че за миг спря да мисли. Така или иначе, все едно някой тикна в лицето му ясна контрастна снимка.

Влезе в кабинета, където съхраняваха ключовете от местопрестъпленията, и намери нужния. После се прибра вкъщи с колата, взе джобното фенерче и отиде пеш до булевард „Юлевол“. Наближаваше полунощ. В химическото на първия етаж беше затворено, а светлината — изгасена, докато на витрината на продавача на паметни плочи лампа осветяваше надпис „Почивай в мир“.

Хари отключи и влезе в апартамента на Камила Луен.

Не бяха изнасяни нито мебели, нито други вещи, но въпреки това стъпките му отекваха. Сякаш кончината на собственичката предизвикваше физическа празнина, не съществувала дотогава в апартамента. И същевременно Хари имаше чувстваше, че не е сам. Вярваше в душата. Не беше особено религиозен, ала видеше ли труп, неизменно оставаше с впечатлението за тяло, изгубило нещо, несвързано с естествените физически изменения, настъпващи след смъртта. Телата придобиваха вид на кухи обвивки на насекоми в мрежата на паяк — липсваше същината, светлината, измамната остатъчна искра, присъща на отдавна експлодирали звезди. Тялото нямаше душа. И точно това отсъствие подхранваше вярата на Хари.

Не запали лампата. Лунната светлина, проникваща през таванските прозорци, беше достатъчна. Влезе право в спалнята, включи фенерчето и го насочи към лицевата табла на леглото. Пое си дъх. Не беше сърце над триъгълник, както си бе помислил при първото си посещение тук.

Хари седна на леглото и поглади с върховете на пръстите си резките по плоскостта. Раните по покафенялото от старост дърво бяха съвсем светли, сигурно съвсем пресни. Тоест, раната беше една. Продълговата, състояща се от прави линии, които се пресичаха една с друга. Пентаграма.

Хари освети пода с фенерчето. Паркетът бе покрит с фин слой прах; търкаляха се няколко дебели фъндъка, очевидно Камила Луен не е успяла да почисти, преди да си тръгне. Но там, до горния крак на леглото, той забеляза каквото търсеше. Стърготини.

Хари се отпусна назад. Матракът се оказа мек и послушен. Прикова поглед в косия таван, докато се опитваше да разсъждава. Ако действително убиецът е издълбал звездата над леглото, какво би могло да означава това?

— Почивай в мир — промърмори Хари и затвори очи.

Чувстваше се твърде изморен, за да мисли трезво. Мъчеше го и още един въпрос. Защо всъщност забеляза пентаграмата? Та диамантите не бяха петолъчки, изписани с една линия, а съвсем обикновени звезди, каквито човек вижда навсякъде, през цялото време. Защо тогава той свърза в съзнанието си двете неща? Или пък не? Може би избърза, вероятно подсъзнанието е асоциирало пентаграмата с нещо друго, което е видял на местопрестъпленията, но не е в състояние да се сети какво е то?

Опита се да си представи местопрестъпленията.

Лисбет на „Санер“. Барбара на площад „Карл Бернер“. И Камила, тук. Под душа в съседното помещение. Беше почти гола. Мократа й кожа. Той я докосна. Горещата вода създаваше усещането, че е умряла преди по-кратко време. Докосна кожата й. Беате го гледаше, но той не можеше да спре. Сякаш галеше с пръсти топла гладка гума. Вдигна очи и видя, че са сами. Едва тогава усети горещата струя от душа. Сведе поглед и видя как Камила го гледа втренчено със странен блясък в очите. Той се сепна и отдръпна ръце. Погледът й угасна като изключен телевизионен екран. Странно, помисли си той и докосна бузата й с ръка. Изчака горещата вода да се просмуче в дрехите му. Погледът й бавно си възвърна блясъка. Сложи другата си ръка на корема й. Очите живнаха и той усети как тялото й се раздвижи под пръстите му. Разбра, че докосването я е съживило. Без него тя щеше да изчезне, да умре. Долепи чело до нейното. Водата се стичаше под дрехите му, мокреше кожата му и образуваше топъл филтър между тях. Едва сега забеляза, че очите й вече не са сини, а кафяви. От бледи устните станаха алени, налети с кръв. Ракел. Долепи устни до нейните. Отдръпна се, щом усети колко леденостудени са.

Тя впери поглед в него. Устните й се раздвижиха.

— Какво правиш?

Сърцето на Хари застина. Отчасти заради ехото от думите, което все още звучеше в стаята и което му подсказа, че това не е сън. Отчасти защото гласът не беше женски. Но най-вече заради човека, застанал пред леглото, полунадвесен над него.

После сърцето му пак заби и той трескаво затърси все още светещото фенерче. То падна на пода с глух шум и се изтърколи в кръг, докато снопът лъчи и сянката на фигурата тичаха по стените.

После лампата на тавана светна.

Заслепи Хари и първата му реакция беше да закрие лицето си с ръце. Изминаха няколко секунди. Не последва нищо. Ни изстрел, ни удар. Хари отпусна ръце.

Позна застаналия пред себе си мъж.

— С какво, бога ми, се занимавате? — попита дошлият.

Макар и облечен в розов халат, нямаше вид на току-що станал от постелята. Страничният път на косата му изглеждаше безупречно.

Мъжът беше Андерш Нюгор.

— Събуди ме някакъв шум — обясни Нюгор и наля шварц кафе в чашата пред Хари.

— Първо си помислих, че някой е разбрал за празния апартамент горе и е нахълтал с взлом. Затова се качих да проверя.

— Разбираемо е — кимна Хари. — Но останах с впечатлението, че съм заключил.

— Имам ключ от домоуправителя. За всеки случай.

Хари чу нечии тътрещи се стъпки и се обърна.

Вибеке Кнютсен се появи на вратата по халат с лице, подпухнало от сън, а червената й коса хвърчеше във всички посоки. Без грим, в студената светлина на кухнята, изглеждаше по-стара от варианта, който беше виждал Хари. Забеляза как тя се сепна, като го видя.

— Какво става тук? — измърмори тя, а погледът й сновеше между Хари и приятеля й.

— Проверявах някои неща в апартамента на Камила — побърза да обясни Хари, досещайки се за опасенията й. — Седнах на леглото, колкото да си отморя очите за няколко секунди, а съм заспал. Мъжът ви чул шум и ме събуди. Денят ми беше дълъг.

Без да знае защо, Хари се прозя демонстративно.

Вибеке погледна приятеля си с присвити очи:

— С какво си облечен?

Андерш Нюгор огледа розовия халат, все едно и той го вижда за пръв път.

— Опа, сигурно приличам на пълен травестит — изсмя се той. — Любима, бях ти го купил за подарък. Още стоеше в куфара ми и в бързината не намерих друга дреха. Заповядай.

Развърза колана, съблече халата и го хвърли към Вибеке, която изумено го пое.

— Благодаря — смутено отвърна тя.

— Впрочем, изненадан съм да те видя будна — гальовно отбеляза той. — Не си ли изпи хапчето за сън?

Вибеке погледна засрамено към Хари.

— Лека нощ — измърмори тя и изчезна.

Андерш се доближи до кафе машината и остави каната. Гърбът и горната част на ръцете му бяха бледи, почти бели. Но под лактите имаше слънчев загар като шофьорите на камиони през лятото. Линията, маркираща разликата в тена по краката му, минаваше през коленете.

— По принцип спи цяла нощ като пън — обясни той.

— А вие не, така ли?

— Защо?

— Ами… щом знаете, че тя спи непробудно.

— Самата тя ми го казва.

— И се събуждате само при шума от стъпки по тавана?

Андерш погледна Хари. И кимна.

— Имате право, Хуле. Не спя. Не е толкова лесно след случилото се. Човек си ляга и мисли. И му хрумват какви ли не версии.

Хари отпи от кафето си.

— Искате ли са споделите някоя?

Андерш вдигна рамене.

— Та аз не знам кой знае колко за такива масови убийци. Ако извършителят въобще е такъв.

— Не е. Той е сериен убиец. Има голяма разлика.

— Ясно, но не ви ли е хрумвало, че между жертвите има нещо общо?

— Те са млади жени. Какво друго?

— Леки жени са, по-точно са били.

— Така ли?

— Само прочетете във вестниците. Написаното за тяхното минало говори само по себе си.

— Лисбет Барли е била омъжена и, доколкото знам, вярна на съпруга си.

— След като се е задомила, да. Но преди това е свирела в оркестър, с който е ходила на какви ли не танцови забави. Нали не сте наивен, Хуле?

— Мм. И какъв извод си правите въз основа на тези сходства?

— Убиецът е човек, който сам се е провъзгласил за съдник над живота и смъртта, издигнал се е до ролята на самия Бог. А в глава тринадесет от посланието към евреите, четвърти стих, пише, че Господ ще съди блудниците и прелюбодейците.

Хари кимна и си погледна часовника.

— Ще го запомня, Нюгор.

Андерш опипваше чашата в ръцете си.

— Открихте ли каквото търсехте?

— Може да се каже. Намерих пентаграма. Вие като човек, занимаващ се с обзавеждане на църкви, предполагам, знаете какво е това.

— Имате предвид петолъчна звезда?

— Да. Нарисувана с една непрекъсната пресичаща се линия. Като Витлеемската звезда. Може би имате идеи какво символизира този знак?

Хари, навел глава към масата, поглеждаше крадешком към лицето на Нюгор.

— Доста — кимна Нюгор. — Пет е най-важното число в черната магия. Колко лъча сочеха нагоре при тази пентаграма — един или два?

— Един.

— В такъв случай поне не е знакът на дявола. Знакът, който описвате, може да символизира както жизнена сила, така и жажда. Къде го открихте?

— Върху лицевата табла над леглото й.

— А, да — кимна Нюгор. — Значи е добра резба.

— Така ли?

— Да, защото е кръст на марата.

— Кръст на марата?

— Езически символ. Рисували са го над леглото или над входната врата, за да държат марата надалеч.

— Марата?

— Мара, да. Като в кош- мар. Женско създание, което сяда на гърдите на спящия и го язди, за да сънува той лоши неща. Езичниците я мислели за призрак. Никак не е учудващо, защото „мара“ е производна дума от индоевропейското „мер“.

— Трябва да призная, че не съм много сигурен в познанията си по индоевропейските езици.

— Означава „смърт“ — заби поглед в чашата си Нюгор. — Или, по-точно, „убийство“.

Хари се прибра и завари съобщение на телефонния секретар. От Ракел. Тя се чудеше дали Хари има възможност утре да прекара от три до пет с Олег в басейна в парка „Фрогнер“, докато тя е при зъболекаря. Олег сам изявил това желание.

Хари си пусна съобщението няколко пъти, за да чуе дали дишането е същото като от повикването от преди няколко дена, но се наложи да се откаже.

Съблече всичките си дрехи и легна гол в постелята. Миналата нощ извади завивката от чаршафа и се покри само с плика. Рита известно време, заспа, вкара крака си в отвора, паникьоса се и се събуди от звука от разгарянето на памучния плат. Мракът навън вече избледняваше. Хари захвърли на пода остатъка от чаршафа и се обърна към стената.

А после тя дойде. Седна разкрачено върху него. Пъхна юздата в устата му и дръпна. Главата му се завъртя. Тя се наведе над него и дъхът й стопли ухото му. Огнедишащ дракон. Безсловесно, пращящо съобщение на телефонен секретар. Удряше го с камшик по бедрата, над хълбоците, а болката беше сладка и тя казваше, че скоро ще бъде единствената жена, която той ще е в състояние да обича, затова в негов интерес е да го разбере възможно по-скоро.

Едва когато слънцето освети най-горните керемиди, тя отпусна хватката.

Деветнадесета глава Сряда. Под вода

Паркирайки пред открития спортен комплекс преди три часа, Хари разбра къде прекарват времето си онези, които все още бяха в Осло. Пред гишетата за билети се точеше почти стометрова опашка. Той чете „Ве Ге“, докато тълпата тътреше крака към спасението в басейна.

Нямаше нищо ново по случая със серийния убиец, но те бяха изровили достатъчно материал за още четири плътно изписани страници. Заглавията бяха отчасти кодирани и насочени към хора, които следят случая от известно време. Вече наричаха престъпленията велокуриерски убийства. Всичко беше известно, полицията вече нямаше преднина пред журналистите и Хари допускаше, че сутрешните оперативки в редакциите могат да се сбъркат със заседанията на разследващия полицейски екип. Прочете изявления на свидетели, привикани за разпит, но във вестника те си спомняха повече подробности; анкети, в които хората споделяха, че са изплашени и ужасени до полуда, а куриерските фирми настояваха да им изплатят компенсации, задето не могат да работят, понеже не пускат никъде разносвачите им. И все пак било задача на властите да заловят този тип, нали? Връзката между велокуриерските убийства и изчезването на Лисбет Барли вече не се споменаваше като хипотеза, а като факт. Голяма снимка под надслов „Поема ролята на сестра си“ показваше Тоя Харанг и Вили Барли пред Националния театър. Текстът под снимката гласеше: „Енергичният продуцент няма намерения да отменя постановката.“

Погледът на Хари заснова надолу по статията, която цитираше Вили Барли:

Най-после Хари влезе вътре. Спря се и се огледа. Сигурно бяха изминали двадесет години от последното му посещение в басейна в парка „Фрогнер“, но с изключение на няколко ремонтирани фасади и голяма синя водна пързалка в ниското почти нищо не се бе променило. Миризмата на хлор, фините пръски от душовете, които летяха из въздуха към басейните и образуваха малки дъги, шляпането на тичащи боси крака по асфалта, зъзнещите деца по мокри бански, наредени на опашка на сянка пред лавката, си бяха същите.

Хари намери Ракел и Олег на тревистия склон под детските басейни.

— Здрасти.

Устните й се усмихваха, но беше трудно да се каже какво правеха очите й зад големите слънчеви очила „Гучи“. Носеше жълт бански. Такъв цвят бански отива на много малко жени. Ракел беше една от тях.

— Знаеш ли какво стана? — заекна Олег с наведена на една страна глава, докато се опитваше да изтръска водата от ухото си. — Скочих от петметровия трамплин.

Хари се настани на тревата до тях, макар че на одеялото имаше предостатъчно място.

— Сега ме будалкаш.

— Наистина скочих!

— От пет метра? Че ти си цял каскадьор.

— Ти скачал ли си от пет метра, Хари?

— С триста зора.

— А от седем?

— Мда, ама тогава паднах по корем във водата.

Хари погледна красноречиво Ракел, но тя гледаше Олег, който внезапно спря да си мята главата и попита с понижен глас:

— А от десет?

Хари вдигна очи към басейна с трамплина, откъдето се чуваха радостни възгласи и блеещите команди на спасителя по мегафона. От десет метра. Кулата за скокове се открояваше като буквата Т в черно и бяло на фона на синьото небе. Не, грешеше: нямаше двадесет години от последното му идване тук. Сети се как доведе тук Кристин. Двамата с нея се покатериха по оградата, качиха се по стълбите на кулата и легнаха рамо до рамо най-горе. Разположени върху грубото твърдо килимче, което боцкаше кожата им, разговаряха цяла нощ, а звездното небе трепкаше над тях. Някога си мислеше, че тя ще бъде последната му приятелка.

— Не, не съм скачал от десет метра — отвърна той.

— Никога?

Хари долови разочарованието в гласа на Олег.

— Никога. Само с главата надолу.

— С главата надолу? — подскочи Олег. — Ама това е още по-готино. Много хора ли те гледаха?

— Беше през нощта — поклати глава Хари. — Бях съвсем сам.

— Какъв смисъл има тогава? — изпъшка Олег. — Един вид да си смел, а пък никой да не те види.

— Понякога и аз се чудя.

Хари се опита да улови погледа на Ракел, но стъклата на очилата й бяха твърде тъмни. Тя си сложи нещата в чантата и облече тениска и синя дънкова минипола над банския.

— Но тогава е и най-трудно — обясни Хари. — Когато си сам и нямаш публика.

— Благодаря ти, че ми правиш тази услуга, Хари — намеси се Ракел. — Наистина много мило от твоя страна.

— Удоволствието е мое — отвърна той. — Разполагай свободно с нужното ти време.

— Нужно е на зъболекаря — поправи го тя. — Надявам се да не продължи дълго.

— Как падна във водата? — поинтересува се Олег.

— Както обикновено — каза Хари, без да сваля очи от Ракел.

— Ще се върна до пет — обеща тя. — Не се местете.

— Никъде няма да мърдаме — успокои я Хари и веднага се разкая за казаното. Сега моментът не беше подходящ за високопарни обещания. Щеше да има и по-удобни случаи.

Хари я проследи с поглед, докато тя се изгуби. Замисли се колко ли е трудно да си запазиш час при зъболекар посред всеобщия отпуск.

— Искаш ли да ме видиш как скачам от пет метра, а? — попита го Олег.

— Естествено — кимна Хари и си съблече тениската.

Олег се вторачи в него.

— Никога ли не се печеш на слънце, Хари?

— Никога.

Едва след като Олег скочи два пъти, Хари си събу дънките и се качи на трамплина при него. Започна да обяснява на Олег как се прави скарида, докато останалите на опашката за скачане хвърляха неодобрителни погледи към увисналите му боксерки със знамето на ЕС. Хари изпъна напред ръка.

— Майсторлъкът е във въздуха да лежиш хоризонтално. Изглежда доста страшно. Хората си мислят, че ще паднеш по корем. Обаче в последния момент…

Хари притисна палеца и показалеца един към друг.

— … се сгъваш надве по средата като скарида и пориш водната повърхност едновременно с ръце и крака.

Хари се засили и скочи. Успя да чуе свирката на спасителя, преди да се препъне и да посрещне с чело водата.

— Ей, ти, казах, че петметровият е затворен — чу той блеещия глас по мегафона, когато изплува на повърхността.

Олег му даде знак от кулата и Хари вдигна палец, за да му покаже, че е разбрал. Излезе от водата, слезе по стълбата и застана до прозорците към басейна. Прокара пръст по хладното запотено стъкло, започна да рисува по него, докато се взираше в синьозеления подводен пейзаж. Когато вдигна очи към повърхността, видя бански гащета, ритащи крака и контурите на облак по синьото небе. Сети се за „Underwater“.

После Олег се появи, наби спирачки в пелената от въздушни мехурчета, но вместо да изплува нагоре, се оттласна с крака така, че да слезе до прозореца, където стоеше Хари.

Двамата се гледаха. Олег се усмихваше, махаше с ръце и сочеше нещо. Лицето му беше бледо и зеленикаво. Хари не чуваше звук, а само виждаше как устата на Олег се движи, докато черната му коса се носи безтегловно над главата, танцува като водорасло и стърчи нагоре. Гледката събуди у Хари спомен за нещо, за което сега не му се мислеше. Но докато стояха така, всеки от своята страна на стъклото, слънцето прежуряше от небето, обграждаше ги стена от безгрижна глъчка и същевременно се намираха в пълна тишина. Внезапно предчувствието, че ще се случи нещо ужасно, обзе Хари.

В следващия миг обаче той забрави за него, защото мястото му зае друго усещане, когато Олег се изтласка нагоре и изчезна от кадър, а Хари остана, загледан в угасналия екран на изключен телевизор. По запотеното стъкло личаха надрасканите от него чертички. Вече знаеше къде видя подобно нещо.

— Олег! — извика той и се затича по стълбата.

По принцип Карл не се вълнуваше от хората. Държеше магазин за телевизионна техника на площад „Карл Бернер“ вече повече от двадесет години, но така и не се поинтересува от каквато и да е информация за съименника си, на когото беше кръстен „площадът“. Същия слаб интерес изпитваше и към едрия тип, застанал пред него с полицейска карта в ръка, и хлапето с мокра коса до него. Или към момичето, за което говореше полицаят, онази, дето я намериха в клозета на адвокатите от другата страна на улицата. В момента Карл би се заинтригувал единствено от мацката на снимката в „Ние, мъжете“: Чудеше се на колко ли години е, дали действително е от община Тьонсберг и обича ли да се пече гола на балкона, та минувачите да я гледат.

— Идвах при вас в деня, когато убиха Барбара Свенсен — припомни му полицаят.

— Щом казвате — отвърна Карл.

— Виждате ли изгасения телевизор до прозореца? — посочи полицаят.

— „Филипс“ — обясни Карл и бутна списанието настрана. — Хубав е, нали? Петдесет херца. Плосък екран. Съраунд звук, телетекст и радио. Струва седем и деветстотин, ама ще ти го дам за пет и деветстотин.

— Забелязвате ли как някой е чертал по праха върху екрана?

— Добре де — въздъхна Карл. — За пет и шестстотин е твой.

— Не ми пука за телевизора — раздразни се полицаят. — Искам да знам кой го е направил.

— Защо? — попита Карл. — По принцип нямам намерение да подавам сигнал в полицията.

Полицаят се наведе над тезгяха. По цвета на лицето му Карл усети, че полученото обяснение не го удовлетворява.

— Чуй ме добре. Опитваме се да открием убиец. А имам основания да смятам, че той е бил тук и е начертал нещо на този екран. Стига ли?

Карл безмълвно кимна.

— Добре. А сега искам хубавичко да си помислиш.

Чу се дрънчене на камбанка. Полицаят се обърна. На вратата се появи жена с метален куфар.

— Телевизора „Филипс“ — посочи полицаят.

Тя кимна, без да обели дума, клекна пред стената с телевизорите и отвори куфара.

Зениците на Карл се разшириха от почуда.

— Е? — попита полицаят.

Карл започна да стопля: това май е по-важно от Лиз от Тьонсберг.

— Не помня всички, дето идват в магазина — заекна той, а всъщност искаше да каже „не помня никого от посетителите“.

Просто така беше устроен. Лицата не значеха нищо за него. Дори образът на Лиз вече потъна в забрава.

— Не те питам за всички — отвърна полицаят. — А само за този конкретен човек. През деня тук май не идват много хора.

Карл поклати примирено глава.

— Ами ако ти покажа няколко снимки? — предложи полицаят. — Ще го разпознаеш ли?

— Не знам. Не успях да позная вас, а камо ли…

— Хари — поде момчето.

— Но си забелязал някой да рисува по телевизора?

— Хари…

Карл наистина видя такъв човек в магазина онзи ден. Сети се за него вечерта, когато полицията дойде в магазина и го попита дали е забелязал подозрителни типове. Проблемът беше, че този човек не направи нищо особено. Освен да се взира в екраните на телевизорите, което не е много подозрително в магазин, където се продават такива. Какво се очакваше да каже? Че някой, чийто външен вид не помни, е бил в магазина му и му е изглеждал съмнителен? И да си навлече куп неприятности и нежелано внимание?

— Не — отговори Карл. — Не съм виждал тук такъв човек.

Полицаят промърмори нещо неразбрано.

— Хари… — обади се пак момчето и дръпна полицая за тениската. — Стана пет часа.

Той изтръпна и погледна часовника си.

— Беате — обърна се той към жената. — Откри ли нещо?

— Рано е да се каже — отвърна тя. — Има достатъчно черти, но той си е плъзгал пръста и е трудно да се намери цялостен отпечатък.

— Обади ми се.

Камбанката над вратата отново издрънча и Карл и жената с металния куфар останаха сами в магазина.

Той притегли Лиз от Тьонсберг към себе си, но се отказа. Остави я с лице към тезгяха и се приближи към полицайката. С помощта на четчица тя внимателно премахваше някаква пудра, с която бе покрила екрана. Сега той забеляза рисунката в прахта. Икономисваше и от почистването, та не беше никак необичайно, че рисунката се бе запазила няколко дена. Необичайно беше по-скоро изобразеното на нея.

— Какво би трябвало да представлява това?

— Не знам — отвърна тя. — Току-що ми казаха как се нарича.

— Как?

— Кръстът на марата.

Двадесета глава Сряда. Строителите на катедрали

Хари и Олег срещнаха Ракел, когато тя излизаше от парка „Фрогнер“. Тя изтича към Олег и го прегърна, а към Хари отправи гневен поглед.

— Какви всъщност ги вършиш? — прошепна тя.

Хари стоеше с отпуснати ръце и премести тежестта на другия си крак. Знаеше, че може да й отговори. Например да каже как в момента се опитва да спасява човешки животи в този град. Но и това щеше да е лъжа. Истината беше, че той гледаше своите занимания и се налагаше хората около него да плащат цената. Винаги е било така. Така и ще остане и ако успееше да спаси нечий живот, то можеше да се сметне за бонус.

— Съжалявам — каза той вместо да обяснява. Поне това беше истина.

— Бяхме на мястото, където е бил серийният убиец — съобщи въодушевено Олег, но се сепна, забелязвайки невярващия поглед на майка си.

— Тоест… — поде Хари.

— Недей — прекъсна го Ракел. — Дори не се опитвай.

Хари вдигна рамене и се усмихна тъжно на Олег.

— Нека поне ви закарам до вкъщи.

Предварително знаеше какъв ще бъде отговорът. Изпрати ги с поглед. Ракел вървеше с твърди бързи крачки. Олег се обърна и му махна. Хари му отговори.

Слънцето пулсираше зад клепачите му.

Столовата се намираше на последния етаж на сградата на Главното полицейско управление. Хари постоя вътре и се огледа. Нямаше жива душа с изключение на човек, седнал гърбом към него на една от масите. От парка „Фрогнер“ Хари пое напрано към работното си място. Минавайки по пустите коридори на шестия етаж, установи, че кабинетът на Том Валер е празен, но осветлението е включено.

Хари се приближи до плота, където бе спусната стоманена щора. По телевизора, закачен горе в ъгъла, даваха тегленето на печелившите числа от тотото. Хари проследи с поглед как топчето се търкулна по улея. Звукът беше намален, но той чу, че женският глас обяви изтегленото число: пет. Някой извади късмет. Столът до масата изскърца.

— Здрасти, Хари, затворено е.

Беше Том.

— Знам — отвърна Хари.

Хари се сети за въпроса, зададен му от Ракел. Какви ги върши всъщност?

— Исках само да си дръпна една.

Хари кимна към вратата на терасата на покрива, която на практика служеше като целогодишна пушалня.

От терасата се откриваше превъзходна гледка, но въздухът си оставаше все така горещ и неподвижен като по улиците долу. Лъчите на следобедното слънце падаха косо над града и пристанището в залива Бьор, което беше магистрала, паркинг за контейнери и убежище на наркомани, но скоро там щяха да изникнат опера, хотели и апартаменти на милионери. Богаташите бяха на път да завладеят целия град. Хари си помисли за сома в африканските реки: едрата, черна риба няма достатъчно акъл да избяга към по-дълбоки води при идването на сухия сезон и накрая я улавят в някое от бавно пресъхващите тинести езерца. Строителните работи тук кипяха; крановете се открояваха на следобедното слънце като силуети на жирафи.

— Всичко ще се нареди перфектно.

Той дори не чу кога Том е излязъл при него.

— Ще видим.

Хари дръпна от цигарата си. Не беше сигурен на какво точно отговаря.

— Ще ти хареса — продължи Валер. — Само трябва да посвикнеш.

Хари видя пред очите си сомовете след изчезването на последната вода. Лежаха в тинята, удряха с опашки, отваряха широко уста и се мъчеха да свикнат да дишат въздух.

— Но ми е нужен отговор, Хари. Нужно ми е да знам дали си вътре, или не.

Да се удавиш на въздух. Смъртта на сома сигурно е по-малко мъчителна от другите начини да умреш. Да се удавиш вероятно е сравнително приятно.

— Беате се обади — подхвърли Хари. — Проверила е отпечатъците от магазина за телевизори.

— Виж ти.

— Само частични отпечатъци. А собственикът не помни нищо.

— Жалко. Според Ауне в Швеция постигат добри резултати с хипноза върху свидетели със слаба памет. Дали не е редно да опитаме.

— Разбира се.

— Следобед получихме и интересни сведения от съдебномедицинския отдел за Камила Луен.

— Мм?

— Оказва се, че била бременна. Във втория месец. Но никой от обкръжението не знае кой би могъл да е бащата. Едва ли има нещо общо с убийството, информацията обаче е интересна.

— Мм.

Настъпи мълчание. Валер отиде до перилата и се наведе над ръба.

— Знам, че не ме харесваш, Хари. И не те моля изведнъж да си промениш мнението.

Направи пауза.

— Но ако ще работим заедно, трябва поне да започнем отнякъде. Например да си поговорим откровено.

— Откровено?

— Да. Страшно ли ти звучи?

— Малко.

Том Валер се усмихна.

— Съгласен съм. Но ако искаш, ти започни пръв. Питай ме нещо, което те интересува да знаеш за мен.

— Да знам?

— Да. Каквото и да е.

— Ти ли застр… — Хари не довърши думата. После продължи: — Добре. Интересно ми е какво те поддържа жив.

— Какво имаш предвид?

— Кое те мотивира да станеш сутрин и да си вършиш работата? Каква е целта и защо?

— Разбирам.

Том се замисли. Мисли дълго. После посочи към товароподемните кранове.

— Виждаш ли ги? Един от прапрадядовците ми емигрирал от Шотландия с шест съдърландски овце и писмо от еснафското сдружение на зидарите в Абърдийн. Овцете и препоръката му осигурили достъп до зидарското сдружение тук, в Осло. Той е участвал в изграждането на къщите по поречието на Акершелва и на изток по железопътната линия. По-късно синовете му поели занаята. После техните синове. И така чак до баща ми. Прадядо ми приел норвежко фамилно име, но когато се преместили на западния бряг, баща ми отново върнал старото. Валер. Вал. Стена. В решението му имало доза горделивост, но бил и на мнение, че Андершен не е име на бъдещ съдия.

Хари погледна Валер. Опита се да види белега на бузата му.

— Значи си щял да ставаш съдия?

— Такъв беше планът, когато започнах да следвам право. И сигурно щях да тръгна по този път, ако една случка не промени нещата.

— Каква?

Валер вдигна рамене.

— Баща ми загина при трудова злополука. Усещането е странно, но когато баща ти умре, внезапно откриваш, че си вземал решения повече заради него, отколкото заради себе си. И изведнъж ми просветна: та аз нямах нищо общо с останалите студенти по право. Сигурно съм бил наивен идеалист. Мислел съм, че смисълът е да развееш знамето на справедливостта и с твоя помощ да възтържествува модерната правова държава, но разбрах как за повечето хора е важно да се сдобият с титла и добре платена работа, за да впечатлят съседското момиче от квартала. Самият ти нали също си следвал право…

Хари кимна.

— Изглежда е заложено генетично — предположи Валер. — Поне аз винаги съм обичал да строя. Големи неща. Още от малък правех огромни замъци с кубчета от лего, много по-високи от на другите деца. А в юридическия факултет открих, че съм устроен по по-различен начин от онези нищожни хора с дребни помисли. Два месеца след погребението на баща ми кандидатствах в Полицейската академия.

— Мм. И си завършил с най-висок успех, ако се вярва на слуховете.

— Втори по успех.

— А успя ли да си построиш замък в Главното управление?

— Не ми позволиха. Никой не получава такова разрешение, Хари. Като дете вземах кубчета от другите деца, за да направя моите сгради достатъчно големи. Въпросът е какво искаш. Дали малки, пестеливо построени къщи за хора с живот, подчинен на дребни сметки, или опери и катедрали, грандиозни постройки, нещо, което да се издига над теб, което да се стремиш да достигнеш.

Валер поглади стоманения парапет с ръка:

— Да строиш катедрали е призвание, Хари. В Италия обявявали за мъченици зидарите, загинали по време на строежа на църква. Строителите на катедрали са се трудели за човечеството, но в историята няма и една катедрала, която да не е иззидана с човешки кости и кръв. Това са думи на дядо ми. И винаги ще си остане така. Кръвта на семейството ми е използвана за спойка в няколко сгради, които виждаш оттук. Просто искам да въздам повече справедливост. За всички. И да използвам необходимите строителни материали.

Хари изучаваше пепелта от цигарата си.

— И аз съм предвиден като строителен материал?

Валер се усмихна.

— Може и така да се каже. Но отговорът е да. Ако пожелаеш. Имам и други варианти…

Не довърши изречението, но Хари се досещаше за продължението:

— Ти обаче нямаш…

Хари дръпна продължително от цигарата и тихо попита:

— Ами ако се съглася да се кача на борда?

Валер повдигна вежда и изгледа продължително Хари, преди да отговори:

— За начало ще ти възложим задача, която ще изпълниш сам и без да задаваш въпроси. Всички преди теб са минали по същия път. Като доказателство за лоялността им.

— И задачата е…?

— Ще разбереш, като му дойде времето. Но е свързана с изгарянето на мостове към предишния ти живот.

— Налага ли се да погазвам норвежкия закон?

— Вероятно.

— Аха — кимна Хари. — За да разполагате с нещо срещу мен и да не се изкуша да ви разоблича.

— Аз бих се изразил по друг начин, но схвана основния замисъл.

— За какво става дума? За контрабанда ли?

— В момента не мога да ти отговоря.

— Откъде си сигурен, че не съм доносник на Полицейската служба за сигурност или на Службата за разследване на полицаи?

Валер се наведе над перилата и посочи надолу.

— Виждаш ли я, Хари?

Хари се приближи до ръба и погледна надолу към парка. По зелената трева все още имаше хора, препичащи се на последните слънчеви лъчи.

— Жената в жълтия бански — уточни Валер. — Хубав цвят за бански, нали?

Нещо в стомаха на Хари се усука и той рязко се изправи.

— Не сме глупаци — поясни Валер, без да вдига очи от ливадата. — Следим живота на онези, които искаме да включим в отбора. Тя се справя добре, Хари, умна и самостоятелна е, доколкото разбирам. Но, естествено, иска каквото искат всички жени в нейното положение: мъж, способен да я обезпечи. Въпрос на чиста биология. А ти нямаш много време. Жени като нея не остават дълго без партньор.

Хари изпусна цигарата си през парапета. Тя полетя надолу с искряща опашка.

— Вчера предупредиха за опасност от горски пожари из цяла Източна Норвегия — съобщи Валер.

Хари не отговори. Само потрепери от ужас, когато усети ръката на Валер върху рамото си.

— Строго погледнато, срокът изтече, Хари. Но за да ти покажа колко сме благосклонни, ще ти дам още два дена. Не получа ли дотогава отговор, оттеглям предложението.

Хари се мъчеше да преглътне и да отрони една едничка дума, но езикът отказваше да му се подчини, а слюнчените жлези бяха като пресушени речни корита в Африка.

Накрая все пак успя:

— Благодаря.

Беате Льон харесваше работата си. Обичаше рутинните процедури, сигурността. Знаеше колко е способна и че колегите й от Отдела по експертно-криминална дейност също оценяват качествата й. И понеже в живота смяташе за важно единствено работата си, имаше мотивация да става сутрин. Всичко друго й се струваше пълнеж. Живееше при майка си в квартал Опсал, където изцяло разполагаше с горния етаж. Двете се разбираха чудесно. Докато баща й беше жив, тя беше момичето на татко и навярно затова започна работа в полицията като него. Нямаше хоби. С Халвуршен, полицаят, който работеше в един кабинет с Хари, постепенно се превърнаха в нещо като двойка, но тя се колебаеше дали от връзката им ще излезе нещо. Беше чела в „Нея“, че човек винаги изпитва подобни съмнения. Но било за предпочитане въпреки тях да рискуваш. Беате Льон не обичаше да поема рискове. Или да се съмнява. Точно затова работата й допадаше толкова много.

Като девойка се изчервяваше само като си представеше, че някой мисли за нея. През по-голямата част от времето си търсеше начини как да се скрие. Все още се изчервяваше, но вече бе открила удобни убежища. Зад олющените червени стени на Отдела часове наред изучаваше пръстови отпечатъци, балистични доклади, видеозаписи, сравнения на гласове, ДНК-анализи или текстилни влакна, отпечатъци от крака, кръв: безброй веществени доказателства, чрез които при пълна тишина и спокойствие могат да се разрешат големи, сложни, сензационни случаи. Освен това установи, че при тази работа не е толкова страшно да станеш обект на внимание. Достатъчно е само да говори високо и ясно и да успее да овладее паническия страх от изчервяване, от загуба на образа и дрехите си, от срам да се разголи пред всички, причината за който не проумяваше. Кабинетът й на улица „Шолберг“ се превърна в нейната крепост, а униформата и упражняването на професията — в интелектуално снаряжение.

Половин час след полунощ телефонът на бюрото я откъсна от четенето на лабораторния доклад за пръста на Лисбет Барли. Сърцето й започна да препуска изплашено, когато на дисплея се изписа повикване от „непознат номер“. Това би могло да означава, че е той.

— Да, моля.

Наистина беше той. Думите заудряха като порой:

— Защо не ми се обади за отпечатъците?

Тя притаи дъх за секунда и после отговори:

— Хари обеща да те осведоми.

— Благодаря, направи го. Следващия път ще звъннеш първо на мен. Разбра ли?

Беате преглътна, не знаеше дали от гняв, или от страх.

— Добре.

— Какво друго си казала на него, а на мен — не?

— Нищо. Освен дето разбрах какви са резултатите от експертизата на веществото под нокътя на пръста, който получихме по пощата.

— На Лисбет Барли? И какво е?

— Екскременти.

— Какво?

— Лайна.

— О, мерси, знам какво значи. Някаква представа откъде са?

— Ами… да.

— Корекция. От кого са.

— Не съм сигурна, но мога да отгатна.

— Ще бъдеш ли така добра…

— Тези екскременти съдържат кръв, вероятно от хемороиди. В случая кръвната група е Б. Има я у само седем процента от населението. Вили Барли е регистриран като кръводарител. Кръвната му…

— Ясно. И какъв извод си правиш?

— Не знам — бързо отвърна Беате.

— Но знаеш, че анусът е ерогенна зона, нали, Беате? Както при жените, така и при мъжете? Или вече си забравила?

Беате стисна очи. Само дано не й припомни. Не и сега. Мина много време, тя започна да забравя, да изличава спомена. Но чуваше гласа му, суров и гладък като змийска кожа:

— Много усърдно си придаваш вид на изключително порядъчно момиче, Беате. Харесва ми. Изкефих се, дето се престори, че не ти се ще.

Ти, аз — никой — не знае нищо, помисли си тя.

— И Халвуршен ли го бива?

— Трябва да затварям — отсече Беате.

Смехът му пращеше в ухото й. И тя осъзна нещо: няма къде да се скриеш, могат да те намерят навсякъде, точно както убиха трите момичета там, където са се чувствали в най-голяма безопасност. Защото крепостта не съществува. Нито тя, нито снаряжението.

Йойстайн седеше в таксито на една стоянка и слушаше касетата на „Ролинг Стоунс“, когато телефонът звънна.

— Такси…

— Здрасти, Йойстайн. Обажда се Хари. Има ли други хора в колата?

— Само Мик и Кийт.

— Какво?

— Най-добрата банда на света.

— Йойстайн…

— Мдам?

— „Стоунс“ не са най-добрата банда на света. Не са дори подгласниците й. Точно обратното: те са най-превъзнасяната група. Нито Мик, нито Кийт са написали „Wild Horses“23. Написал го е Грам Парсън.

— Това е лъжа и ти го знаеш! Затварям…

— Ало? Йойстайн?

— Кажи ми нещо хубаво. Бързо.

— „Under Му Thumb“24 е много добро парче. И „Exile On Main Street“25 си има своите силни страни.

— Чудесно. Какво искаш?

— Имам нужда от помощ.

— Три часа през нощта е. Не е ли редно да спиш в момента?

— Не мога — отвърна Хари. — Побърквам се от ужас само като затворя очи.

— Същия кошмар ли?

— Повторение по желание на ада.

— Онзи случай в асансьора?

— Всеки път знам какво ще се случи и съм все така изплашен. За колко време ще дойдеш?

— Това не ми допада, Хари.

— За колко?

— Дай ми шест минути — въздъхна Йойстайн.

Хари стоеше на вратата по дънки, когато Йойстайн се появи на стълбите.

Седнаха във всекидневната, без да запалят осветлението.

— Намира ли ти се една биричка? — попита Йойстайн, свали черната шапка с надпис „Playstation“ и приглади назад кичур рядка потна коса.

Хари поклати глава.

— Ами добре тогава — Йойстайн сложи върху масата черна цилиндрична кутийка от лента за фотоапарат.

— Това е за моя сметка, „Флунипам“. Гарантирана загуба на съзнание. Едно хапче е повече от достатъчно.

Хари изгледа продължително кутийката.

— Не затова те помолих да дойдеш, Йойстайн.

— Така ли?

— Да. Трябва да знам как се разбиват шифри. Какъв е подходът?

— Искаш да кажеш да ги хакнеш ли? — изумено го погледна Йойстайн. — Парола ли ще разбиваш?

— Нещо такова. Прочете ли във вестника за серийния убиец? Имам чувството, че ни дава шифровани съобщения.

Хари запали лампата.

— Виж.

Йойстайн разгледа листа, поставен от Хари на масата.

— Звезда?

— Пентаграма. Оставил е този знак на две от местопрестъпленията. Веднъж го е издълбал върху табла на леглото, втория път го е нарисувал върху прашен телевизионен екран в магазин точно срещу мястото на убийството.

Йойстайн погледна звездата и кимна.

— И очакваш да ти кажа какво означава?

— Не — Хари подпря глава на ръцете си, — но се надявам да ми обясниш някои неща за принципите на разшифроване.

— Аз съм разбивал математически кодове, Хари. Междучовешките шифри притежават друга семантика. Например, все още не съм успял да разгадая какво казват всъщност жените.

— Представи си, че тук има и от двете неща. И обикновена логика, и подтекст.

— Добре, тогава говорим за криптография. Скрито писание. И за да го разчетеш, се изисква и логическо, и така нареченото аналогично мислене. Последното означава, че използваш подсъзнанието и интуицията си, тоест онова, което не знаеш, че вече си разбрал. И се налага да комбинираш линеарно мислене и разпознаване на матрици. Чувал ли си за Алън Тюринг?

— Не.

— Англичанин. Разбивал немски шифри по време на войната. Казано по-просто, той спечелил Втората световна. Според него, за да разгадаеш кода, първо трябва да знаеш в кое измерение оперира противникът ти.

— А това означава…?

— Нека го кажем така: нивото, намиращо се над буквите и цифрите. Над езика. Отговорите, които не обясняват как, а защо. Разбираш ли?

— Не, но ми обясни как се прави.

— Това не го знае никой. Сродно е с религиозното пророчество и се смята по-скоро за дарба.

— Нека предположим, че знам защо. Какво става после?

— Можеш да поемеш по дългия път. Да комбинираш вариантите, докато умреш.

— Не аз умирам. Имам време само за прекия път.

— За него знам само един метод.

— Какъв?

— Транс.

— Разбира се. Транс.

— Не те будалкам. Взираш се продължително в информацията, докато престанеш да мислиш съзнателно. Все едно натоварваш мускул до степен той да се схване и да започне да действа самостоятелно. Виждал ли си катерач да тактува в ритъма на джаза, когато е в капана на планината? Не, естествено, но така стоят нещата. През осемдесет и осма влязох във вътрешнофирмената система на „Данске Банк“ за четири нощи с малка замръзнала капка ЛСД. Успее ли подсъзнанието ти да разбие шифъра, решението ще стигне до теб. Ако ли не…

— Какво?

— Шифърът ще те разбие — засмя се Йойстайн. — Психиатричните отделения са пълни с такива като мен.

— Мм. Транс?

— Транс. Интуиция. А понякога и щипка фармацевтична помощ…

Хари сграбчи черната кутийка и я вдигна пред очите си.

— Знаеш ли, Йойстайн…

— Какво?

Хвърли кутийката над масата и Йойстайн я хвана.

— Излъгах за „Under My Thumb“.

Йойстайн остави кутийката на ръба на масата и завърза връзките на чифт необичайно протрити маратонки „Пума“ отпреди ретровълната.

— Знам. Виждаш ли се с Ракел?

Хари поклати глава.

— Това те мъчи, нали?

— Вероятно да — призна Хари. — Получих предложение за работа, което не знам дали ще мога да откажа.

— Значи със сигурност не е офертата да караш такси за моя работодател, за която ти говорих.

Хари се усмихна.

— Sorry, не съм човекът, когото да помолиш за съвет при избора на професия — изправи се Йойстайн. — Оставям тук кутийката. Постъпи, както намериш за добре.

Двадесет и първа глава Четвъртък. Пигмалион

Оберкелнерът измери мъжа пред себе си от глава до пети. След тридесетгодишна кариера надушваше неприятностите, а този мъж вонеше на гнило отдалеч. Не че липсата на неприятности беше за предпочитане. Всъщност гостите в кафенето до Националния театър очакваха от време на време някой хубав скандал. Но случеше ли се нещо неприятно, то поне трябваше да е от точния вид. Например младите пишман актьори да запеят от галерията на виенския салон, че са новото вино, или някой от подпийналите бивши първи любовници на театъра да обяви на всеослушание как единственото положително нещо, което може да каже за известния богаташ на съседната маса, е, че е хомосексуалист и едва ли ще се репродуцира. Но човекът, застанал в момента пред оберкелнера, нямаше вид на потенциален духовит клиент, а приличаше на скучния вид неприятности: неплатена сметка, безпаметно пиянство и меле. По външните признаци — черни дънки, зачервен нос и обръсната глава — първо прецени, че се касае за алкохолизиран сценичен работник, чието място е в мазето на кръчма „Бърнс“. Но след като непознатият попита за Вили Барли, оберкелнерът разбра, че този трябва да е от плъховете от каналите на журналистическото заведение, което се намира под открития ресторант с изключително точното име „Капакът на тоалетната чиния“. Оберкелнерът презираше лешоядите, които без всякакви задръжки пируваха над остатъците от нещастния Барли след трагичното изчезване на очарователната му съпруга.

— Сигурен ли сте, че въпросният човек е тук? — попита оберкелнерът и сам провери в книгата с резервациите, макар че отлично помнеше как Барли дойде както обикновено точно в десет и седна на масата си до стъклената веранда с изглед към улицата на Стуртинга. Необичайното — и причината оберкелнерът да се разтревожи за менталното здраве на Барли — беше, че общителният продуцент за пръв път, откакто помнеше той, обърка деня и дойде в четвъртък вместо в обичайния ден — сряда.

— Оставете, видях го — каза мъжът пред него и изчезна.

Оберкелнерът въздъхна и погледна към отсрещната страна на улицата. Имаше няколко причини тези дни човек да се тревожи за психическото състояние на Барли. Мюзикъл в уважавания Национален театър през летния всеобщ отпуск. Боже Господи.

Хари позна Вили Барли по гривата, ала като се приближи, започна да се чуди дали не е сбъркал.

— Барли?

— Хари!

Очите му светнаха, но веднага угаснаха. Бузите му бяха хлътнали, а кожата, само допреди няколко дена свежа и почерняла от слънцето, беше покрита с бял слой като на мъртвец. Сякаш целият Вили Барли се бе стопил, дори широките му рамене изглеждаха по-тесни.

— Херинга? — посочи Вили чинията пред себе си. — Най-хубавата в града. Ям всяка сряда. Била полезна за сърцето. Но това предполага, че имаш такова, а посетителите в това кафене…

При тези думи Вили разпери ръка към почти празното заведение.

— Не, благодаря — отказа Хари и седна.

— Поне си вземи от хляба — подаде му панерчето Вили. — Единствено тук в цяла Норвегия поднасят истински хляб с цели семенца аптекарски копър. Върви идеално с херинга.

— Само кафе, благодаря.

Вили даде знак на сервитьора.

— Как ме откри?

— Ходих до театъра.

— Така ли? Всъщност им поръчах да казват, че съм извън града. Журналистите…

Вили демонстрира нагледно как се души човек с ръце. Хари не разбра точно дали това онагледява ситуацията, в която е изпаднал Барли, или какво той иска да стори на журналистите.

— Показах им служебната си карта и обясних, че е важно — уточни Хуле.

— Добре, добре.

Погледът на Вили се вторачи някъде пред Хари, докато келнерът донесе чаша, за да му налее кафе от каната на масата. После Хари се изкашля, а Вили се сепна и погледът му се завърна.

— Ако си дошъл с лоши вести, искам да ми ги съобщиш веднага.

Хари поклати глава, докато отпиваше от кафето.

Вили затвори очи и измърмори нещо неразбираемо.

— Как вървят нещата с пиесата? — поинтересува се Хари.

По лицето на Вили се изписа бледа усмивка.

— Вчера ми звъннаха от „Дагбладе“ да ме питат същото. Разказах как се движи творческият процес, но после се оказа, че журналистката се чудела дали цялата публичност около мистериозното изчезване на Лисбет и включването на сестра й влияела положително върху продажбата на билетите.

Направи отегчена гримаса.

— Е — полюбопитства Хари, — добре ли се отразява?

— Да не си мръднал, човече? — Гласът на Вили прогърмя заплашително: — Лято е, хората искат да се веселят, не да плачат за непознати жени. Изгубихме магнита си. Лисбет Барли, неизгрялата звезда на небосклона от страната на кънтрито. Да се лишим от нея преди премиерата не е добре за продажбите!

Няколко души, седнали в дъното на заведението, обърнаха глави към тях, но Вили продължи на висок глас:

— Не сме продали почти нищо. Е, като изключим за премиерата, за нея ще се избият. Хората са жадни за кръв, надушват скандал. Казано по-простичко, изцяло сме зависими от гръмогласните критици, за да не потъне корабът, Хари. Но точно в момента… — Вили удари с юмрук по бялата покривка толкова силно, че кафето се разплиска, — не мога да се сетя за нещо по-маловажно от проклетата продажба на билети!

Вторачи се в Хари. По лицето на продуцента още не се забелязваха изгледи избухването му да е приключило, когато невидима ръка без предупреждение изличи яростта. За миг той доби просто объркан вид, сякаш не знаеше къде се намира. После лицето му започна да губи очертанията си и той трескаво го скри в ръцете си. Хари забеляза как оберкелнерът отправи към масата им странен, сякаш изпълнен с надежда поглед.

— Извинявай — промърмори Вили с плътен глас иззад пръстите си. — По принцип не… Не съм спал от… Мамка му, как театралнича!

Изхлипа със звук, нещо средно между смях и плач, удари отново с ръка по масата и лицето му се изкриви в гримаса, която успя да преобърне в отчаяна, неестествено широка усмивка.

— Как мога да ти помогна, Хари? Изглеждаш тъжен.

— Тъжен ли?

— Потиснат. Меланхоличен. Невесел.

Вили вдигна рамене и пъхна вилица, набучила херинга и хляб, в устата си. Рибята кожа лъсна на светлината. Келнерът се втурна безшумно към масата им и наля в чашата на Вили от бутилката „Шателан Сансер“.

— Трябва да ти задам малко неприятен личен въпрос — поде Хари.

Вили поклати глава, докато поливаше хапката си с вино.

— Колкото по-личен, толкова по-малко неприятен, Хари. Не забравяй, че съм творец.

— Добре.

Хари отпи от чашата с кафе, за да даде тласък на мисълта си.

— Открихме следи от екскременти и кръв под нокътя на Лисбет. По предварителен анализ съвпада с твоята кръвна група. Искам да знам дали трябва да ги изследваме.

Вили спря да дъвче, допря десния си показалец до устните си и впери замислено поглед във въздуха.

— Не — отговори той. — Няма нужда.

— Значи нейните пръсти са били в контакт с твоите… екскременти.

— Любихме се в нощта преди изчезването й. Правим го всяка нощ. Сигурно щяхме да го направим и на следващия ден, ако не беше толкова горещо в апартамента.

— И тогава…

— Чудиш се дали практикуваме анална стимулация?

— Ами…

— Дали бърка в задника ми? При всяка удобна възможност. Но предпазливо. Като шестдесет процента от норвежките мъже на моята възраст и аз имам хемороиди, затова Лисбет никога не си пускаше дълги нокти. Ти харесваш ли такива ласки, Хари?

Хари се задави с кафето.

— А трябва да опиташ, Хари. Особено защото си мъж. Да позволиш да проникнат в теб е много основно нещо. Осмелиш ли се ще откриеш, че притежаваш много по-голям сетивен регистър, отколкото си предполагал. Свиеш ли се, дистанцираш се от другия и от самия себе си. Но като се откриеш, като станеш уязвим по свое желание и покажеш доверие, даваш на другия възможността буквално да ти влезе под кожата.

Вили размаха вилицата.

— Начинанието, разбира се, не е лишено от рискове. Могат да те наранят, да те разкъсат отвътре. Но и да ти дадат любов. А тогава обгръщаш цялата тази любов, Хари. Тя е твоя. Казват, че мъжът е този, който обладава жената, но дали е така? Кой поема в себе си половия орган на партньора? Помисли върху това, Хари.

Хари го послуша.

— Същото е и с хората на изкуството. Трябва да се открием, да станем уязвими, да допуснем другите в себе си. За да имаме шанса да бъдем обичани, е нужно да поемем риска да ни разрушат отвътре. Говорим за спорт, криещ сериозни опасности, Хари. Радвам се, че вече не съм танцьор.

Докато Вили се усмихваше, две сълзи — едната от едното, а след нея друга и от другото око — се търкулнаха в несинхронен паралелен слалом по бузите му и се изгубиха в брадата.

— Липсва ми, Хари.

Хари заби очи в покривката. Помисли си, че е по-добре да тръгва, но не помръдна от стола.

Вили извади носна кърпичка и се изсекна шумно, после си наля останалото в бутилката вино.

— Не искам да се натрапвам, Хари, но като казах, че изглеждаш тъжен, ми хрумна нещо: ти винаги си потиснат. Заради жена ли е?

Хари клатеше чашата.

— Няколко?

Хари понечи да отговори така, че да предотврати възникването на още въпроси, но нещо го накара да се откаже. Кимна.

Вили вдигна чашата си.

— Винаги е заради жени, забелязал ли си? Кого си изгубил?

Хари погледа Вили. Разпозна в очите на брадатия продуцент някаква болезнена искреност, безпомощна откровеност, която му подсказваше, че може да му се довери.

— Майка ми се разболя и почина, когато бях млад — сподели той.

— И ти липсва?

— Да.

— Но има и други, нали?

Хари вдигна рамене.

— Преди година и половина убиха моя колежка. Ракел, приятелката ми… — Хари млъкна.

— Да?

— Едва ли ще ти е интересно.

— Усещам, че стигнахме до най-същественото — въздъхна Вили. — Искате да се разделите.

— Не ние. Тя. Мъча се да я разубедя.

— Аха. И защо е решила така?

— Защото съм такъв, какъвто съм. Историята е дълга, но кратката версия е, че проблемът е в мен. Тя иска да съм по-различен.

— Знаеш ли, имам предложение. Доведи я на представлението ми.

— Защо?

— Защото сюжетът на „Моята прекрасна лейди“ е основан на гръцки мит за скулптора Пигмалион, който се влюбва в една от творбите си, красивата Галатея. Той умолява Венера да вдъхне живот на статуята, за да може да се ожени за нея, и тя чува молбите му. Представлението би могло да покаже на Ракел какво става, когато искаш да промениш някого.

— Всичко се проваля?

— Точно обратното. Пигмалион в образа на професор Хигинс в „Моята прекрасна лейди“ успява напълно да осъществи намеренията си. Поставям само творби с щастлив завършек. Това е житейското ми мото. Ако няма такъв, аз го правя.

Хари поклати глава и се усмихна накриво.

— Ракел не се опитва да ме промени. Тя е умна. Предпочита да поеме по своя път.

— Нещо ми подсказва, че иска да се съберете. Ще ти изпратя два билета за премиерата.

Вили даде знак на келнера да му донесе сметката.

— Кое те кара да твърдиш, че тя иска да бъде с мен? — попита Хари. — Та ти не знаеш нищо за нея.

— Прав си. Говоря глупости. Бяло вино на обяд е добра идея, но само на теория. Пия повече отколкото ми се полага в момента. Надявам се да ме извиниш.

Келнерът дойде със сметката, Вили подписа, без да я поглежда, и помоли да я добавят към останалите. Келнерът изчезна.

— Но да заведеш жена на премиера, където ще седите на прекрасни места, няма как да бъде грешка — усмихна се Вили. — Повярвай ми, твърдението ми е щателно проверено.

Физиономията на Вили напомни на Хари за тъжната, примирена усмивка на собствения му баща: така се усмихва мъж, който гледа назад, защото те са там — нещата, които го правят да се чувства щастлив.

— Много ти благодаря, но… — поде Хари.

— Никакво „но“. Ако не друго, то поне имаш претекст да й се обадиш, ако не се чувате често в последно време. Нека ти изпратя двата билета, Хари. На Лисбет щеше да й хареса. А Тоя ще си отпочине. Ще стане хубав спектакъл.

Хари човъркаше нещо на покривката.

— Ще си помисля.

— Чудесно. Трябва да почвам, преди да съм заспал — изправи се Вили.

— Впрочем — Хари пъхна ръка в джоба на якето си, — близо до двете местопрестъпления открихме този символ. Нарича се кръста на марата. Сещаш ли се да си го виждал някъде след изчезването на Лисбет?

Вили погледна снимката.

— Тц, не мисля.

Хари протегна ръка да я прибере.

— Почакай малко — спря го Вили и се почеса по брадата с присвити очи.

Хари му даде нужното време.

— Виждал съм го — заключи Вили. — Но къде?

— В апартамента? На стълбището? На улицата пред вас?

Вили поклати глава.

— Не, не беше там. И не сега. Другаде, преди много време. Но къде? Важно ли е?

— Възможно е. Обади ми се, ако се сетиш.

Разделиха се на улицата. Хари остана загледан в Драменското шосе, където линиите блестяха на слънцето, а маранята създаваше миража, че трамваят се носи във въздуха.

Двадесет и втора глава Четвъртък и петък. Прозрение

„Джим Бийм“ се произвежда от ръж, ечемик и цели седемдесет процента царевица, които придават на бърбъна сладкия, заоблен вкус, отличаващ го от традиционното уиски. Водата за „Джим Бийм“ се доставя от извор до самата дестилационна инсталация в Клермонт, Кентъки, където произвеждат и специалната мая, приготвена — според някои — по същата рецепта, използвана от Джейкъб Бийм през 1795 година. Резултатът отлежава поне четири години, преди да го разпратят по целия свят и да го купи Хари Хуле, който не дава пет пари за Джейкъб Бийм и знае, че приказките за изворната вода са само пазарен трик, сравним с рекламите за минералната вода „Фарис“. А единственото процентно съдържание, за което му пука, е написаното с малки букви на етикета.

Хари стоеше пред хладилника с резбарски нож в ръка и се взираше в бутилката със златистокафявата течност в нея. Беше гол. Горещината в спалнята го подтикна да си свали все още мокрите боксерки, миришещи на хлор.

Четири дена не близна алкохол. Най-лошото свърши, рече си той. Пълна лъжа, тепърва започваше. Веднъж Ауне го попита защо пие. Хари му отговори без колебание:

— Защото ми се пие.

Хари искрено съжаляваше, че живее в общество и време, когато недостатъците да си алкохолик са повече от предимствата. Мотивите му да се въздържа никога не бяха принципни, а чисто прагматични. Изключително изморително е да пиеш здравата, а в замяна те възнаграждават с кратък жалък живот, изпълнен с отегчение и физическа болка. За епизодичния алкохолик съществуването се състои от запои и интервалите между тях. Кое от двете е истинският живот беше философски въпрос, на който избягваше да посвещава много време, защото отговорът така или иначе нямаше да подобри живота му. Или да го влоши. Понеже всичко хубаво — всичко — рано или късно е обречено да се подчини на основния закон на алкохолика — Великата Жажда. Така изглеждаше съществуването за Хари, докато не срещна Ракел и Олег. Събитието придаде ново измерение на мотивацията му да не пие. Но не отмени основния закон. А той вече не бе способен да понася кошмарите. Нямаше сили да чува писъците й. Да вижда неподвижните й мъртви очи, докато главата й се издига към тавана на асансьора. Протегна ръка към шкафа. Нямаше да остави неизпитано средство. Остави резбарския нож до „Джим Бийм“ и затвори вратата на барчето. После се върна в спалнята. Не запали осветлението, но между завесите се процеждаше ивица лунна светлина.

Покривката на леглото и матракът сякаш се; мъчеха да се освободят от влажните, намачкани чаршафи.

Пропълзя между тях. За последно спа, без да сънува кошмари, в леглото на Камила Луен за няколко минути. Смъртта присъстваше и тогава, но с тази разлика, че не изпитваше страх. Дори човек да се заключи някъде, той трябва да заспи. А в съня никой не може да се скрие.

Хари затвори очи.

Завесите се раздвижиха и лунният лъч потрепери. Освети стената над фронтона и черните следи от нож. Сигурно бяха направени с голяма сила, защото резбата навлизаше надълбоко в дървото под белия тапет. Раната, издълбана с непрекъсната линия, образуваше огромна петолъчна звезда.

Тя лежеше, заслушана в бученето от автомобилите по улицата пред прозореца и в дълбокото му равномерно дишане до себе си. Понякога й се причуваха крясъци от зоологическата градина, но навярно шумът идваше от нощните влакове от другата страна на реката, които удряха спирачки, преди да навлязат в Централна гара. Когато се преместиха да живеят в Троя, на върха на кафявия въпросителен знак, описан от река Вълтава през Прага, той каза, че харесва звука от влаковете.

Валеше.

Нямаше го цял ден. Бил в Бърно. Най-после чу как той си отключи и влезе в апартамента. Вече си беше легнала. Куфарът му дращеше пода в коридора, преди да влезе в спалнята. Тя се престори на заспала, но крадешком го огледа, докато той със спокойни движения окачи дрехите си на закачалката и на няколко пъти погледна в огледалото до шкафа, за да я види. После се мушна в постелята, ръцете му бяха студени, а кожата му лепнеше от изсъхналата пот. Любиха се на шума от падащи по тухлите дъждовни капки. Той имаше солен вкус, после заспа като дете. Обикновено и на нея й се доспиваше след като правеха любов, но сега стоеше будна, докато семето му изтичаше от нея и попиваше в чаршафа.

Престори се, че не знае кое не й дава са заспи, макар мислите й да кръжаха около едно и също нещо: непосредствено след прибирането му в понеделник вечерта, когато се канеше да изчетка сакото му, откри средно дълъг рус косъм на ръкава. Пак ще пътува до Осло в събота. За четвърти път през последните четири седмици. И все още не иска да й каже какво прави там. Косъмът, разбира се, би могъл да е отвсякъде — от човек или от куче.

Той започна да хърка.

Тя си спомни как се запознаха. Видя откритото му лице; прие погрешно чистосърдечните му признания за признак на откровеност. На Вацлавския площад той я разтопи като пролет зимен сняг, но когато хлътнеш толкова лесно по някого, винаги остава да те гложди съмнение: не си единствената, хлътнала по този начин.

Ала той се отнасяше уважително към нея, почти като с равноправна, макар че имаше достатъчно пари, за да я третира като една от проститутките на „Перлова“. За нея той представляваше своеобразна шестица от тотото, единствената й печалба през целия й живот; единственото нещо, което можеше да изгуби. Именно тази мисъл я караше да бъде предпазлива, възпираше я да задава въпроси къде и с кого е бил и с какво се занимава.

Една случка обаче я накара да разбере дали е човек, комуто наистина може да разчита. Вече имаше нещо още по-скъпоценно. Не му каза, допреди три дена, когато отиде на лекар, защото не беше сигурна.

Измъкна се от леглото и тихичко стъпи на пода. Натисна внимателно дръжката на вратата, наблюдавайки лицето му в огледалото над скрина. После излезе в коридора и предпазливо затвори вратата зад себе си.

Куфарът, оловносив, модерен, марка „Самсонайт“, беше почти нов и въпреки това стените му бяха одраскани и покрити с наполовина махнати лепенки от летищен контрол на дестинации, за които дори не беше чувала.

На оскъдната светлина виждаше как ключалката стои на нула-нула-нула. Винаги беше така. И нямаше нужда да пробва, знаеше, че куфарът няма да поддаде. Никога не го беше виждала отворен, освен когато лежеше в леглото, а той вадеше дрехите си от чекмеджетата и ги нареждаше вътре. Всъщност, когато последния път той си събираше багажа, го видя случайно. Комбинацията от цифри се намираше от вътрешната част на капака. От друга страна, не е никак трудно да запомниш три цифри. Особено когато ти се налага. Да забравиш за всичко останало и да запечаташ в съзнанието си номер на хотелска стая, съобщена ти по телефона, и ти поръчат да отидеш там, да си облечеш определени дрехи, след като са те информирали дали клиентът има специални предпочитания.

Тя напрегна слух. Зад вратата хъркането наподобяваше тихо скърцане.

Той не знае някои неща. Излишно е и да ги научава. Някога бе принудена да ги върши, но те останаха в миналото. Доближи върховете на пръстите си до малките зъбчати колелца над цифрите и завъртя. Оттук насетне значение има само бъдещето.

Ключалките щракнаха меко и подскочиха.

Тя остана клекнала и се вторачи вътре.

Под капака на куфара, върху бялата риза, лежеше нещо черно, грозно, метално.

Нямаше нужда да го пипне, за да се убеди, че пистолетът е истински. И друг път, в предишния си живот, беше виждала такива.

Преглътна и усети как сълзите й напират. Притисна пръсти към очите си. Повтори името на майка си два пъти наум.

Дотук всичко продължи само няколко секунди.

После си пое въздух дълбоко и тихо. Трябва да оцелее. Те да оцелеят. Това все пак обясняваше защо не й разказва подробно с какво се занимава и от какво печели толкова добре, което беше очевидно. А и тази мисъл й беше минавала през ума, нали?

Тя взе решение.

Той не знае някои неща. Излишно е и да ги научава.

Затвори куфара и върна цифрите на нула-нула-нула. Пред вратата се ослуша, внимателно я отвори и се промъкна вътре. Върху леглото падна светъл четириъгълник от коридора. И ако беше погледнала към огледалото, щеше да забележи отвореното му око, но беше твърде заета със собствените си мисли. Или, по-точно, с една мисъл. Прехвърляше я непрестанно през ума си, докато лежеше, заслушана в шума от колите, крясъците от зоологическата градина и дълбокото му равномерно дишане: оттук насетне значение има само бъдещето.

Разнесе се вик, шум от падаща върху тротоара бутилка, последван от дрезгав смях, после ругатни и тропот от тичащи стъпки, които изчезнаха по улица „Софие“ в посока към стадиона на квартал Бишлет.

Хари заби поглед в тавана, заслушан в нощните звуци навън. Спа в продължение на три часа, без да сънува. Събуди се и го налегнаха мисли. За трите жени, двете местопрестъпления и мъжа, който получава добра цена, за да продаде душата си. Опита се да открие закономерност в случващото се. Да дешифрира кода. Да разгадае матрицата. Да проумее онова, което Йойстайн нарича измерението над матрицата, въпроса преди „как“. Защо?

Защо мъж, преоблечен като велокуриер, убива две жени, а вероятно и трета? Защо усложнява замисъла си при избора на местопрестъпление? Защо оставя съобщения? Защо, след като опитът показва, че серийните убийци имат сексуален мотив, няма следи от такова посегателство върху Камила Луен или Барбара Свенсен?

Хари усети как започва да го боли глава. Изрита завивката и се обърна на една страна. Цифрите на дигиталния будилник горяха в червено: 02:51. Двата последни въпроса Хари насочи към себе си. Защо озаптява душата си, ако това значи, че сърцето му ще бъде разбито? И защо му пука всъщност за система, която го мрази?

Стъпи на пода и отиде в кухнята. Вторачи се във вратата на шкафа над мивката. Изплакна чаша на чешмата и я напълни до ръба. После дръпна чекмеджето с приборите, извади черната кутийка от филмова лента, свали сивото капаче и изсипа съдържанието й в шепата си. Едно хапче щеше да го приспи. Две наведнъж, заедно с чаша „Джим Бийм“, ще го превъзбудят. Действието на доза от три или повече не можеше да се предвиди.

Хари отвори уста, лапна три хапчета и ги глътна с хладка вода. Отиде във всекидневната и пусна плоча на Дюк Елингтън. Купи я, след като гледа как в „Разговорът“ Джийн Хекман се вози в нощния автобус под съпровода на отделни слаби звуци от пианото, създаващи най-самотната музика, която Хари бе чувал някога.

Седна на фатерщула.

— Знам само един начин — каза му Йойстайн.

Хари започна отначало. От деня, когато мина, залитайки, покрай „Underwater“ на път към адреса на булевард „Юлевол“. Петък. Улица „Санер“. Сряда. „Карл Бернер“. Понеделник. Три жени. Три отрязани пръста. Лявата ръка. Първо показалеца, после средния пръст и безименния. Три места. Нито една самостоятелна къща, навсякъде имаше съседи. Стара жилищна постройка от началото на двадесети век, още една от около тридесетте и офис сграда от четиридесетте. Асансьори. Пред очите му изникнаха цифрите над вратите на асансьорите. Скаре разговаря със специализираните магазини за велосипеди в Осло и околните градчета. Не успяха да му помогнат, що се отнася до екипировка и жълти костюми, но благодарение изискването на охранителна фирма „Фалкен“ за застраховка поне се сдобиха със списък на лицата, купили пред последните месеци скъпи велосипеди от вида, използван от велокуриерите.

Хари се почувства зашеметен. Грубата вълнена Дамаска на стола пареше приятно голите му бедра и задника му.

Жертвите. Камила, автор на рекламни текстове в агенция; необвързана, на двадесет и осем години, тъмна, леко закръглена. Лисбет, певица, омъжена, на тридесет и три, блондинка, слаба. Барбара, рецепционистка, на двадесет и осем, живееше при родителите си, русолява. И трите с приятна външност. Времето на убийствата. Ако предположим, че Лисбет не е била убита веднага: само делнични дни. Следобед, точно след работно време.

Дюк Елингтън свиреше бързо. Сякаш главата му беше пълна с тонове, които трябваше да успее да изпълни. А сега почти напълно спря да свири. Маркираше само необходимите моменти.

Хари не се задълбочи в миналото на жертвите, не разговаря с техни близки и приятели, а само прегледа докладите, без да открие нещо, заслужаващо вниманието му. Защото отговорите не се намираха там. Нямаше значение кои са жертвите, а какво представляват. За този убиец те представляваха нещо повече от екстериор, избрани повече или по-малко случайно, както и всичко около тях. Имаше смисъл само да забележи какво ги превръща в жертви. Да съзре матрицата.

Химията го завладя с пълна сила. Действието й напомняше повече на халюциноген, отколкото на приспивателно. Мисленето отстъпи на идеите и без да се съпротивлява на течението — като в буре — той се понесе надолу по реката. Времето пулсираше, надуваше се като разрастващ се космос. Когато дойде на себе си, около него цареше тишина, нарушавана само от грамофонната игличка, стържеща по етикета на плочата.

Влезе в спалнята, седна по турски до долния край на леглото и прикова поглед в кръста на марата. След малко гледката затанцува. Затвори очи. Трябваше само да го забележи.

Когато навън се развидели, той беше минал край всички места. Беше седнал, слушаше и виждаше, но сънуваше. И когато на стълбището започнаха да хвърлят вестниците пред вратите, той се събуди, вдигна глава и се вгледа в кръста, който вече не танцуваше.

Нищо не се движеше. Готово. Видя матрицата.

Моделът на емоционален инвалид в отчаяно търсене на истински чувства. Наивен идиот, който си мисли, че там, където има обичащ, има и любов, а там, където има въпроси, има и отговори. Стереотипът на Хари Хуле. В пристъп на ярост той удари чело в кръста на стената. Пред очите му заиграха искри и той безсилно се строполи върху леглото. Погледът му се спря на будилника: 5.55. Чаршафът беше мокър и горещ.

После сякаш някой щракна ключ за осветление и то угасна.

Тя му наля кафе. Той измърмори едно „Danke“26 и обърна на следващата страница на „Обзървър“, който си купуваше всеки ден от хотела на ъгъла надолу по улицата, заедно с пресни кроасани, приготвени от Хлинка, местния пекар. Тя не беше ходила в чужбина, само в Словакия, а това не се смяташе за чужда държава, но той я уверяваше, че в Прага си имат всичко, което има и в останалите големи градове в Европа. Искаше й се да попътува. Преди да го срещне, в нея се влюби американски бизнесмен, дошъл в Прага по работа. Бизнеспартньорите му от пражка фармацевтична компания й платиха, за да му направят подарък. Той беше сладък, невинен, малко дебеличък и готов да й даде всичко, ако замине с него в Лос Анджелис. Тя, разбира се, се съгласи. Но когато съобщи на Томас, неин сутеньор и полубрат, той отиде право в хотелската стая на американеца и го заплаши с нож. Чужденецът си тръгна на следващия ден, а тя никога повече не го видя. След четири дена седеше съсипана в „Гранд Хотел Европа“ и пиеше вино, когато той се появи. Седеше в дъното на заведението и наблюдаваше как тя отблъсква напористите си ухажори. С това го спечелила, твърдеше той. Не защото била желана от толкова много мъже, а с цялостното си поведение: не се трогнала ни най-малко от атаките им, демонстрирала неподправено отегчение, изглеждала напълно неопетнена. Той я увери, че все още имало мъже, които умеят да оценяват жени като нея.

Тя му позволи да я почерпи с чаша вино, благодари му и се прибра сама.

На следващия ден той позвъни на вратата на миниатюрния й апартамент в сутерена в Страснице. Така и не й сподели как е разбрал къде живее тя. Но за един миг животът й се превърна от сив в розовочервен. Тогава беше щастлива. И сега се чувства щастлива.

Той обърна страницата и вестникът изшумоля.

Трябваше да се досети. Да не спира да си отваря очите и за миг. Само да не се беше появявал този пистолет в куфара му.

Но тя реши да забрави за него. За всичко. Имаше по-важни неща. Бяха щастливи. Тя го обичаше.

Седна на стола, без да сваля престилката си. Знаеше, че той обича да я вижда с престилка. Все пак тя имаше известна представа за предпочитанията на мъжете. Номерът е само да не го показваш. Погледна надолу към скута си. Устните й се разтеглиха в усмивка, не се стърпя.

— Имам да ти казвам нещо — поде тя.

— Така ли? — учуди се той и вестникът изплющя като платно.

— Обещай да не се ядосваш — помоли тя и усети как по лицето й се разля още по-широка усмивка.

— Не мога — отвърна той, без да вдига очи.

Усмивката й застина.

— Какво…

— Очаквам да ми кажеш, че претърси куфара ми, когато стана през нощта.

Едва сега тя забеляза промяна в интонацията му. Напевният тон почти бе изчезнал. Той остави настрана вестника и я погледна право в очите.

Слава богу, досега не й се беше налагало да го лъже, защото знаеше, че няма да успее. Сегашната ситуация затвърди опасенията й. Тя поклати отрицателно глава, но съобрази, че не може да контролира изражението си.

Той повдигна вежда.

Тя преглътна.

Секундарната стрелка на часовника — голям, за кухня, купен от нея от „ИКЕА“ с негови пари, се отмести беззвучно.

Той се усмихна.

— И си намерила купчина писма от любовниците ми, нали?

Тя премига смутено.

Той се наведе напред.

— Шегувам се, Ева. Всичко наред ли е?

Тя поклати глава.

— Бременна съм — бързо прошепна тя, сякаш внезапно й се стори, че не търпи отлагане. — Аз… ние… ще имаме деца.

Стоеше като вцепенен, вперил поглед пред себе си, докато тя разказваше за съмненията си, за посещението при лекаря и, накрая, как вече разбрала със сигурност. Когато приключи, той се изправи и излезе от кухнята. Върна се и й подаде малка черна кутия.

— На гости на майка ми.

— Какво?

— Питаш се какво ще правя в Осло. Ще отида да видя майка ми.

— Имаш майка…

Първата й мисъл бе наистина ли има майка? Но добави:

— … в Осло?

Той се усмихна и кимна към кутийката.

— Ще го отвориш ли, любима. За теб е. За детето.

Тя премига два пъти, но събра кураж и я отвори.

— Прекрасна е — усети как очите и се наливат със сълзи.

— Обичам те, Ева Марванова.

Напевната интонация се върна в гласа му.

Усмихна се през сълзи, когато той я взе в обятията си.

— Прости ми — прошепна тя. — Прощавай. Искам само да знам, че ме обичаш. Няма нужда да ми разказваш за майка си. Или за пистолета…

Усети как тялото му се вцепени в ръцете й. Долепи устни до ухото му:

— Видях пистолета — прошепна тя. — Но няма нужда да знам защо ти е. Няма нужда, чуваш ли?

Той предпазливо се освободи от прегръдките й.

— Напротив — възрази той. — Съжалявам, Ева, но не мога да го избегна. Не и сега.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да знаеш кой съм.

— Но аз знам кой си, любими.

— Не знаеш с какво се занимавам.

— Не съм сигурна, че искам да узная.

— Налага се.

Той взе кутийката от ръцете й, извади огърлицата и я вдигна високо.

— Това е работата ми.

Диамантът с форма на звезда заискри като окото на влюбен, когато кристалите отразиха утринната светлина от кухненския прозорец.

— И това.

Той извади ръката от джоба си. Държеше същия пистолет, който тя видя в куфара. Но беше удължен с черно парче метал, закрепено за цевта. Ева Марванова не разбираше много от оръжия, но знаеше какво е това. Заглушител. Или, както казват толкова красноречиво на английски: silencer27.

Хари се събуди от звъненето на телефона. Имаше чувството, че някой е натъпкал пешкир в устата му. Опита се да навлажни устната си кухина с език, но той само остърга небцето му като парче сух хляб. Часовникът върху нощната масичка показваше 10:17. Появи се откъслечен спомен, фрагмент от картина. Влезе във всекидневната. Телефонът звънна за шести път.

Вдигна слушалката.

— Слушам.

— Исках само да се извиня.

Този глас се надяваше да чуе всеки път, когато вдигаше телефона.

— Ракел?

— Вършиш си работата — продължи тя. — Нямам право да ти се ядосвам. Съжалявам.

Хари седна на стола. Нещо се мъчеше да си пробие път през гъсталака от полузабравени сънища.

— Имаш право да си ми ядосана — възрази той.

— Ти си полицай. Все някой трябва да ни пази.

— Нямах предвид работата.

Тя не отговори. Той изчакваше.

— Липсваш ми — каза тя с внезапно задавен от плач глас.

— Тъгуваш за онзи, който се надяваше, че съм — отвърна той. — А аз копнея за…

— Дочуване — прекъсна го тя. Като песен, която спира насред прелюдията.

Едновременно развеселен и потиснат, Хари остана загледан в телефона. Отрязък от нощния сън се опита за последно да изплува на повърхността, удари се от вътрешната страна в парче лед, което замръзваше все повече с всяка изминала секунда от деня. Претърси холната масичка за цигари и намери угарка в пепелника. Езикът му беше все още полуизтръпнал. По фъфленето му Ракел сигурно е заключила, че пак се е натряскал. Не беше съвсем далече от истината, като изключим, че нямаше никакво желание да поема повече от тази отрова.

Влезе в спалнята. Погледна часовника на нощното шкафче. Време беше да ходи на работа. Нещо…

Затвори очи.

Ехото от гласа на Дюк Елингтън остана да виси в ушните му канали. Не беше там, трябваше да се спусне по-навътре. Продължи да слуша внимателно. Чу болезнен писък на трамвай, котешки стъпки по покрива и зловещо шумолене в яркозелената бреза в задния двор. Още по-навътре. Чу как сградата се възпротиви, как маджунът по черчевето на прозорците изскърца, а празното мазе затрополи някъде в пропастта. Долови отчетливото триене на чаршафа о голата си кожа и нетърпеливото тракане на обувки в коридора. Гласът на майка му прошепна както преди, когато го приспиваше:

— Зад шкафа зад шкафа зад шкафа на жена му28…

И стигна до съня.

До съня от снощи. Беше сляп, сигурно бе ослепял, защото можеше само да чува.

Тих глас пееше псалми, а на заден план някой мънкаше молитва. По акустиката се ориентира, че се намира в голямо помещение, подобно на църква, макар че през цялото време капеше вода. Изпод високия свод, ако наистина имаше такъв, прозвучаха бързи удари с криле. Гълъби? Сякаш свещеник или проповедник водеше службата, но литургията звучеше странно, чуждо. Почти като руски език или като говор на изпаднал в транс. Общността се включи в псалма със странна хармония и кратки, насичащи линии. Не се чуваха познати думи като Исус или Мария. Събралите се внезапно прекратиха песента и засвири оркестър. Позна мелодията. От телевизията. Почакай малко. Чу звука на нещо търкалящо се. Топка. Тя се спря.

— Пет — каза женски глас. — Числото е пет.

И тогава той стигна до него.

Шифъра.

Двадесет и трета глава Петък. Човешкото число

Прозренията на Хари обикновено представляваха малки, ледено студени капки, които го удряха по главата. Нищо повече. Но се случваше, разбира се, като вдигне очи и проследи траекторията им, да открие и причинно-следствена връзка. Това прозрение беше по-различно. Беше подарък, кражба, незаслужено благоволение на ангелите, подобно на музиката, навестяваща хора като Дюк Елингтън, извадена в готов вид от сънищата; нужно е просто да седнеш на пианото и да я изсвириш.

Сега Хари беше на път да направи точно това. Привика публиката за концерта в кабинета си в тринадесет часа. Достатъчно време да подреди най-същественото, последната част от шифъра. За тази цел му беше нужна пътеводна звезда. И карта на звездите.

На път към кабинета той се отби в книжарницата и си набави линия, ъгломер, пергел, най-тънкия писец, който имаха, и няколко листа фолио. С влизането си в кабинета започна работа. Изнамери голямата карта на Осло, скъсана на места, залепи процепа, изглади подгънатите краища и я закачи на дългата стена. После начерта окръжност върху фолиото, раздели я на пет сектора, всеки с големина точно седемдесет и два градуса, свърза всяка от свободните точки във външната част на кръга с непрекъсната линия с писеца. Когато приключи, вдигна фолиото срещу светлината. Пентаграмата.

В стаята нямаше шрайбпроектор и Хари влезе в залата на Отдела по грабежите, където началник Иваршон изнасяше пред принудително свикани заместници на отпускарите поредната си лекция — славеща се с името „Как станах толкова добър“ сред колегите.

— С предимство съм — обясни Хари, извади щепсела и избута проектора под смаяния поглед на Иваршон.

Върна се в кабинета си и постави фолиото върху шрайбпроектора, насочи светещия четириъгълник към картата и изгаси лампата на тавана.

Чуваше собственото си дишане в затъмнената стая без прозорци, докато въртеше листа, местеше проектора напред-назад и фокусираше черната сянка на звездата, докато успя да я нагласи. Наистина пасна. Вторачи се в картата, загради с кръгчета двата номера на улици и проведе няколко разговора по телефона.

Готово.

В един и пет Бярне Мьолер, Том Валер, Беате Льон и Столе Ауне седяха мълчаливо на донесени от други кабинети столове, едва наблъскани в тесния кабинет на Хари и Халвуршен. Приседнал на ръба на бюрото си, Хари подхвана:

— Има шифър. Съвсем елементарен. Общ знаменател, който отдавна трябваше да забележим. Беше ни поднесен на тепсия. Цифра.

Останалите го погледнаха.

— Пет — обясни Хари.

— Пет?

— Числото е пет.

Хари видя четири въпросителни физиономии.

Тогава се случи нещо, което понякога — и все по-често — ставаше с него след продължителен период на запои. Без никакво предупреждение краката му се подкосиха. Имаше чувството, че пада, а реалността губи очертания. Пред него не седяха четирима колеги в кабинет, не съществуваше разследването на убийствата, нито горещият летен ден в Осло. Не беше срещал хора на име Ракел и Олег. После отново усети почва под краката си. Но знаеше, че краткият панически пристъп понякога води след себе си и до нови. Все още съществуваше опасност да изгуби контрол.

Хари вдигна чашата с кафе и бавно отпи, докато се съвземаше.

Надяваше се щом чуе лекото тупване на чашата върху бюрото, да се завърне в реалността.

Отпусна ръка към бюрото.

Чашата се приземи с глух шум.

— Първи въпрос — продължи той. — Убиецът е белязал всички жертви с диаманти. Колко ръба имат?

— Пет — отвърна Мьолер.

— Втори въпрос. Отрязал е по един пръст от лявата ръка на всяка жертва. Колко пръста има една ръка? Трети въпрос. Убийствата и изчезването станаха в три последователни седмици, съответно в петък, сряда и понеделник. Колко дни е промеждутъкът?

Настана тишина.

— Пет — отвърна Валер.

— А часът?

Ауне се изкашля:

— Около пет.

— Пети и последен въпрос. Жертвите са избрани от на пръв поглед случайни адреси, но местопрестъпленията имат нещо общо. Беате?

— Пет? — намръщи се тя.

Четиримата се втренчиха в Хари с празни погледи.

— О, мамка му… — възкликна Беате, млъкна и поруменя. — Извинявай, исках да кажа… петия етаж. Всички жертви са се намирали на петия етаж.

— Точно така.

По лицата на присъстващите сякаш изгря слънце, докато Хари се отдалечаваше към вратата.

— Пет — изстреля Мьолер, все едно изплю гадна на вкус дума.

Хари изгаси осветлението. Настана непрогледен мрак. Единствено по гласа му съдеха, че се движи.

— Числото пет е познато от множество ритуали: от черната магия, от магьосничеството и от сатанизма. Но и от християнството. Пет са раните на разпнатия Христос. Пет стълба има ислямът и пет са задължителните молитви, които предписва. В много писмени паметници пет се споменава като човешкото число, защото имаме пет сетива и преминаваме през пет житейски фази.

Чу се пукот и пред тях в тъмнината неочаквано се появиха очертанията на светещо бледо лице с дълбоки тъмни очни кухини и звезда на челото. Прозвуча леко свистене.

— Извинете…

Хари завъртя лампата на проектора така, че светлият правоъгълник да се премести от лицето му към бялата стена.

— Както виждате, това е пентаграма или кръст на марата, каквито открихме близо до Камила Луен и Барбара Свенсен, основан на така нареченото златно сечение. Как се изчисляваше то, Ауне?

— Нямам ни най-малка представа — изпуфтя психологът. — Ненавиждам точните науки.

— Е — продължи Хари, — опростил съм го с ъгломера. Достатъчно за нашата цел.

— За нашата цел? — учуди се Мьолер.

— Досега ви показах само съвпадение на числа, което може да бъде случайно. Ето ви доказателството, че не е.

Хари внимателно завъртя лампата на проектора и светлият правоъгълник и звездата се преместиха върху картата. Чу как колегите му си поеха въздух, преди да е успял да ги нагласи с точност.

— Трите местопрестъпления лежат на окръжност с център централната част на Осло — обясни той. — Освен това между тях има разстояние, възлизащо на точно седемдесет и два градуса. Както виждате на картата, трите местопрестъпления са…

— … на върха на лъчите на звездата — прошепна Беате.

— Мили Боже — изумено промълви Мьолер. — Да не искаш да кажеш, че той ни дава…

— Предоставил ни е упътване под формата на звезда — обобщи Хари. — С този шифър ни съобщава за пет убийства. Три вече извършени и две предстоящи. Те, според звездата, ще бъдат извършени тук и тук.

Хари посочи двете окръжности, които беше начертал на картата около два от лъчите.

— И знаем кога — обади се Том Валер.

Хари кимна.

— Мили Боже — повтори Мьолер. — Пет дена между две убийства, значи…

— В събота — пресметна Беате.

— Тоест утре — уточни Ауне.

— Мили Боже — за трети път промълви Мьолер. Призивът прозвуча съвсем искрено.

Хари продължи да говори, прекъсван от възбудените гласове на колегите си. През това време слънцето описа висока лятна парабола по побледнялото от огън небе над белите платна, които правеха задрямали опити да се приберат у дома. Найлонова торбичка се носеше из нагорещения въздух над празното кръстовище на няколко нива в залива Бьор, където булевардите се преплитаха един в друг като в хаотично змийско гнездо. На мястото на бъдещата опера, до складова барачка с изглед към морето, момче се мъчеше да намери кръвоносен съд под вече възпалена рана и се оглеждаше крадешком като изпосталял гепард над плячката си, който трябва да побърза, преди да са довтасали хиените.

— Почакай — обади се Том Валер. — Убиецът откъде знае дали Лисбет Барли живее на петия етаж, при положение, че я е причакал на улицата пред сградата?

— Не е стоял на улицата — предположи Беате, — а вътре на стълбището. Нали проверихме думите на Барли — входната врата не се затваря плътно — и те излязоха верни. Проследява по асансьора дали някой слиза от петия етаж и се спотайва под стълбите за мазето, ако чуе шум от идващи хора.

— Браво, Беате — похвали я Хари. — А после?

— Тръгва след нея по улицата и… не, твърде рисковано е. Спира я, когато тя излиза от асансьора. С хлороформ.

— Не — категорично възрази Валер. — И това е рисковано. В такъв случай ще се наложи да я носи на ръце до кола, паркирана наблизо, и ако някой ги види, със сигурност ще запомни колата, а навярно дори номера й.

— Не е използвал хлороформ — съгласи се Мьолер. — А колата му се е намирала в района. Заставя я с пистолет да върви пред него, а той я следва с оръжието, скрито в джоба.

— Независимо как е действал, жертвите са избрани случайно — поясни Хари. — Ключови са местата. Ако Вили Барли беше слязъл с асансьора от петия етаж вместо съпругата си, той щеше да пострада.

— Ако всичко това е вярно, то обяснява защо жените не са изнасилени — намеси се Ауне. — Ако престъпникът…

— Убиецът.

— Ако убиецът не е избирал жертвите си, чиста случайност е, че всички те са млади жени. И в такъв случай жертвите не са възприемани като сексуални обекти. Самото действие му носи удовлетворение.

— Ами дамската тоалетна? — припомни им Беате. — Там изборът му не е бил случаен. Не е ли по-естествено за мъж да влезе в мъжката тоалетна, щом полът на жертвите му е безразличен? Така няма да привлече внимание, ако някой го види да влиза или излиза.

— Вероятно си права — кимна Хари. — Но ако се е подготвил така внимателно, както изглежда, той знае, че в адвокатските кантори има много повече мъже, отколкото жени. Разбираш ли?

Беате премига мъчително няколко пъти.

— Добро хрумване, Хари — отбеляза Валер. — Чисто и просто опасността да смутят него и жертвата по време на ритуала е по-малка в дамската тоалетна.

Часът стана два и осем. Най-после някой прекрати обсъждането: Мьолер.

— Добре, народе, стига сме говорили за мъртвите. Време е да се съсредоточим върху все още живите?

Слънцето пое по втората половина от параболата, а сенките изпълзяха по опустял училищен двор в квартал Тьойен, където се чуваха единствено монотонните удари на футболна топка в стената. Въздухът в херметически затворения кабинет на Хари се беше превърнал в смесица от изпарения на човешки течности. Лъчът на звездата от дясната страна на онзи, който завършваше върху площад „Карл Бернер“, сочеше към район непосредствено до главния булевард в квартал Кампен. Хари вече обясни, че сградата, намираща се точно под върха, е построена през 1912 година като така наречен дом за болни от туберкулоза, а впоследствие пригодена за общежитие. Първоначално там живели ученички от стопански училища, после обучаващи се за медицински сестри, а накрая — всякакви ученици.

Последният връх на пентаграмата сочеше към изображение на черни успоредни черти.

— Железопътните линии на Южно Осло? — учуди се Мьолер. — Нали там не живее никой?

— Помисли — подкани го Хари и посочи малък четириъгълник, изобразен вътре.

— Сигурно е някаква складова барака…

— Не, Хари е прав — обади се Валер. — Там наистина има къща. Не сте ли я забелязвали, като пристигате с влака? Странна самотна къща. С градина и така нататък…

— Говориш за Вила „Вале“ — досети се Ауне. — Жилището на началника на гарата. Но тя е известна. Там сега, предполагам, се помещават офиси.

Хари поклати отрицателно глава и ги осведоми, че според Регистъра на населението там живее частно лице, Улауг Сивертшен, възрастна дама.

— Няма пети етаж нито в общежитието, нито в къщата — уточни Хари.

— Дали това ще го спре? — обърна се Валер към Ауне.

Психологът вдигна рамене.

— Не мисля. Но сега говорим за подробно предвиждане на ниво индивид и моето предположение няма да бъде по-добро от твоето.

— Добре — кимна Валер. — Значи тръгваме от идеята, че той планира да нападне някого в общежитието утре и най-голям шанс за успех ще ни донесе старателно подготвена акция. Съгласни?

Всички около масата приеха предложението.

— Чудесно — продължи Валер. — Ще се свържа със Сиверт Фалкайд от Отряда по бързо реагиране и незабавно започвам да обмислям подробностите.

Пламъчето в очите на Том Валер не убягна на Хари. Той проумя причината. Акцията. Залавянето. Сломяването. То беше най-сладката част от полицейската работа.

— Тогава с Беате ще отидем до улица „Швайгор“ и ще потърсим живущата там — обяви Хари.

— Бъдете внимателни — предупреди ги високо Мьолер, за да надвика скърцането на столове. — Не бива да изтича никаква информация. Помнете какво каза Ауне: тези типове се навъртат около местата, където водим разследване.

Слънцето се снижи. Температурата скочи.

Двадесет и четвърта глава Петък. Ото Танген

Ото Танген се търколи на една страна, плувнал в пот след поредната гореща вечер, но не това го събуди. Протегна ръка към телефона и счупеното легло изскърца заплашително. То клекна една нощ преди повече от година, когато на Ото му се удаде случай да изчука Ауд Рита от пекарната напряко върху леглото. Сега Ауд Рита беше лека като перце, но през пролетта стрелката на кантара показваше, че Ото тежи над сто и двадесет кила, и след шума от пукане в непрогледния мрак на стаята двамата установиха, че леглата са проектирани за постъпателни движения по дължината, а не напряко. Ауд Рита лежеше отдолу и се наложи Ото да я закара в спешното със счупена ключица. Тя побесня и в гнева си заплаши да го изпорти на Нилс, нейно гадже и досега най-добрият и единствен приятел на Ото. Към онзи момент Нилс тежеше сто и петнадесет кила и беше известен с темперамента си. От смях Ото не можа да си поеме дъх, но оттогава Ауд Рита го гледаше злобно изпод вежди всеки път щом влезете в пекарната. Това го натъжаваше, защото онази нощ все пак беше скъп спомен за него. Тогава за последен път прави секс.

— „Хари Звук“ — изпуфтя той в слушалката.

Нарече фирмата си на името на героя на Джийн Хекман от филма, който даде всеобхватен отпечатък върху кариерата и жизнения път на Ото: „Разговорът“, режисиран от Копола през 1974-а. Разказваше се за експерт по подслушвателна техника. Никой от ограничения приятелски кръг на Ото не го беше гледал. Самият той — тридесет и осем пъти. След като проумя какви възможности за проникване в живота на хората крие скромното техническо оборудване, на петнадесет години си купи първия микрофон и научи за какво си говорят родителите му в спалнята. На следващия ден започна да пести за първата си камера. Сега беше на тридесет и пет и притежаваше стотина микрофона, двадесет и четири камери и единадесетгодишен син от жена, която през една влажна есенна нощ преспа в служебния му микробус в Гайло. Поне успя да я накара да кръстят момчето Джийн. Въпреки това, без да му мигне окото, би казал, че изпитва по-силна емоционална привързаност към микрофоните си. Но в колекцията му присъстваха и подвижни микрофони марка „Нюман“ от петдесетте, и микрофони за насочване „Офскрийн“. Последните, специално изработени за военни камери, по-рано се налагаше да купува под тезгяха от САЩ, а сега си ги набавяше свободно по интернет. Но гордостта в колекцията му представляваха три руски шпионски микрофона, големи колкото глава на топлийка. Марката им не беше известна. Сдоби се с тях на панаир във Виена. Освен това „Хари Звук“ притежаваше едно от двете студиа за наблюдение и охрана. Затова от дъжд на вятър го търсеха от полицията, от Полицейската служба за сигурност и рядко от Разузнавателното ведомство на Министерството на отбраната. Искаше му се това да се случва по-често, беше му писнало да инсталира охранителни камери в магазини като „7-Илевън“ или „Видеонова“ и да обучава персонал, лишен от усета за по-изтънчените страни на наблюдението на нищо неподозиращи хора. В тази област по-лесно се намираха сродни души в полицията и в Министерството на отбраната, но качественото оборудване на „Хари Звук“ струваше пари и на Ото му се струваше, че все по-често чува стара песен за орязването на бюджета. Обясняваха, че им излиза по-евтино да разположат собствената си техника в къща или апартамент в близост до обекта на наблюдението, и, разбира се, имаха право. Но понякога нямаше сгради на подходящо отстояние от обекта или работата изискваше качествено оборудване. И тогава търсеха помощта на „Хари Звук“. Както в момента.

Ото слушаше внимателно. Задачата звучеше чудесно. И понеже очевидно в близост до обекта гъмжеше от апартаменти, той се досети, че са по петите на едра риба. А точно сега във водата имаше само една:

— Убиецът на велосипеда ли е? — попита той и предпазливо седна върху постелята, та леглото да не се разчекне в шпагат. Отдавна трябваше да го е сменил. Колебаеше се дали постоянното отлагане се дължи най-вече на финансовото му състояние, или причина бе сантименталното му отношение. Както и да е. Ако спазят предварителното си обещание от този разговор, скоро ще има пари за доста широко — да речем около метър — здраво сковано легло. А е възможно и да се пробва пак при Ауд Рита. Нилс вече тежеше сто и тридесет, изглеждаше отблъскващо.

— Спешно е — отклони въпроса му Валер, но така всъщност даде достатъчно ясен отговор на Ото. — Искам цялото оборудване да се сложи тази нощ.

Ото се разсмя на глас.

— Искаш цялото стълбище, асансьорът и всички коридори на цяла четириетажна сграда да бъдат оборудвани с подслушвателни устройства и камери за една нощ? Sorry, мой човек, няма как да стане.

— Говорим за случай с особено висок приоритет, разположили сме…

— Н-Е С-Т-А-В-А. Ясно?

Мисълта така разсмя Ото, че чак леглото се разлюля.

— Ако е толкова спешно, ще се заемем през уикенда, Валер. Обещавам да приключа до понеделник сутринта.

— Разбирам — отвърна Валер. — Извини ме, че бях толкова наивен.

Ако Ото умееше да тълкува човешките гласове така, както да ги записва, по интонацията на Валер щеше да разбере, че старши инспекторът никак не харесва такъв тон. Точно в момента обаче Ото бе твърде зает да се пазари за отлагане и по-дълга заетост.

— Добре, сега си дойдохме на думата — каза той и започна да си търси чорапите под леглото, но отдолу напипваше само фъндъци мъх и празни бирени кутийки.

— Трябва да си начисля бонус за нощен труд. И за работа през почивните дни, разбира се.

Бира! Може да купи цяла каса и да покани Ауд Рита, за да отпразнуват поръчката? Или, ако тя не дойде, Нилс.

— И малък аванс за оборудването, което ще взема под наем, не разполагам с всички апарати.

— Аха — отвърна Валер. — Сигурно са в плевнята на Стайн Астрюп в Аскер.

Ото Танген едва не изтърва слушалката.

— Ау — тихо възкликна Валер. — Да не улучих болното ти място? Нещо, което си забравил да декларираш в митницата? Оборудване, пристигнало с кораб от Ротердам?

Леглото шумно рухна на пода.

— Нашите хора ще ти помогнат да разположиш техниката — продължи Валер. — Намъкни си сланините в някой панталон, вземи вълшебния си бус и идвай в кабинета ми за брифинг и преглед на чертежи.

— Ама… аз…

— … нямам думи да ти благодаря. Чудесно, добрите приятели си помагат, нали, Танген? Само мисли с главата си, придържай се към плана и превърни тази задача в най-добре свършената си работа. И няма да има проблеми.

Двадесет и пета глава Петък. Глосолалия29

— Вие ли живеете тук? — слисан попита Хари.

Смая се, защото изумителната прилика го стресна, когато тя отвори и Хари се вгледа в бялото старческо лице. Главно заради очите. Излъчваха същото спокойствие, същата топлина. Най-вече го впечатлиха очите. Но и гласът, когато тя потвърди, че се казва Улауг Сивертшен.

— От полицията сме — обясни той и се легитимира.

— Така ли? Нали не е станало нещо лошо?

По мрежата от фини линии и бръчици се изписа угрижена физиономия. Хари си помисли, че тревогата й сигурно е за друг човек. Вероятно му хрумна, защото откриваше силна прилика, защото и нейната тревога винаги беше за другите.

— А, не — машинално повтори лъжата той, клатейки категорично глава. — Може ли да влезем?

— Разбира се.

Тя отвори вратата и се отдръпна настрана. Хари и Беате прекрачиха прага. Хари затвори очи. Носеше се мирис на сапун и вехти дрехи. Разбира се. Отвори ги, а тя го погледна с учудена полуусмивка. Хари също се усмихна. Та тя не можеше да знае, че той очаква да го прегърне, да го потупа по главата и да му прошепне, че в хола дядо чака него и Сьос да опитат нещо вкусно.

Тя ги въведе в празната всекидневна. На тавана на стаята — по-скоро стаите, бяха цели три, строени една до друга — имаше декоративни розетки със стъклени полилеи. Обзаведена бе със стари, аристократични мебели. И те, и килимите — вече похабени — блестяха от чистота, както се случва само в жилищата на самотни хора.

Хари се питаше защо й зададе въпроса дали жилището е нейно. Дали заради начина, по който им отвори вратата? И ги пусна вътре? Все пак таеше надеждата да види мъж, господар на къщата, но явно Регистърът на населението отразяваше фактите точно. Старицата живееше сама.

— Заповядайте, седнете — покани ги тя. — Кафе?

Предложението прозвуча по-скоро като молба. Хари се изкашля притеснено, защото се чудеше дали да й съобщи в даден момент защо са дошли при нея.

— Звучи чудесно — усмихна се Беате.

Старицата се усмихна на свой ред и се затътри към кухнята. Хари погледна Беате с благодарност.

— Тя ми напомня за… — поде той.

— Знам — прекъсна го Беате. — Видях го в очите ти. И моята баба беше такава.

— Мм — кимна Хари и се огледа.

Нямаше много семейни снимки. Само сериозни лица на две избледнели чернобели фотографии, навярно заснети преди войната, плюс четири снимки на момче в различни възрасти. Като младеж имаше пъпки, модерна прическа от началото на шестдесетте години, същите очи на плюшено мече, току-що посрещнали ги на вратата, и усмивка. Истинска усмивка. Не като измъчената физиономия, която Хари с много усилия успяваше да постигне пред фотоапарата на неговите години.

Възрастната жена се върна с поднос, седна, наля кафе и им подаде последователно подноса с бисквитен „Мериленд“. Хари изчака Беате да приключи с хвалбите за кафето.

— Прочетохте ли във вестника за трите убити момичета в Осло през последните седмици, госпожо Сивертшен?

Тя поклати глава.

— Научих какво се е случило, нали писаха на първата страница на „Афтенпостен“. Но не чета такива новини.

Бръчките около очите й сочеха косо надолу, когато тя се усмихна:

— Боя се, че съм просто стара госпожица, не госпожа.

— Извинете ме, помислих… — промълви Хари и погледна към снимките.

— Да — кимна тя. — Това е момчето ми.

Настана мълчание. Вятърът довя далечен кучешки лай и метален глас, който известяваше, че поредният влак ще отпътува от седемнадесети коловоз. Повеят побутна лекичко завесите пред отворената балконска врата.

— Е — поде Хари, вдигна чашата с кафе, но се сети, че говори, и отново я остави. — Имаме основания да смятаме, че убиецът на момичетата е сериен престъпник и една от следващите му мишени е…

— Чудесни сладки, госпожо Сивертшен — неочаквано се намеси Беате с пълна уста. Хари я погледна изумен. От балкона долетя пронизителното свистене на навлизащ в гарата влак.

Старата дама се усмихна малко объркано.

— А, купувам ги от магазина — обясни тя.

— Ще започна отначало, госпожо Сивертшен — обади се пак Хари. — Първо искам да ви уверя, че няма причина за безпокойство, държим ситуацията под контрол. После…

— Благодаря — Хари крачеше до Беате по черния чакъл на улица „Швайгор“ покрай бараки и ниски фабрични постройки. На техния фон къщата с градината се открояваше като зелен оазис.

Беате се усмихна, но този път, без да се изчерви:

— Исках просто да избегнем психологическия шок. Понякога е позволено да пошикалкавиш. Да смекчиш истината, един вид.

— Да, така съм чувал.

Той си запали цигара.

— Никога не съм можел да разговарям с хората. Повече ме бива да изслушвам. А вероятно…

Спря.

— Какво? — попита Беате.

— Възможно е да съм обръгнал. Вероятно вече не ми пука и е време да… се заема с нещо друго. Може ли ти да шофираш?

Подхвърли й ключовете за колата над покрива.

Беате ги улови и ги погледна с озадачена физиономия.

В осем четиримата ръководители на разследването плюс Ауне отново се събраха в заседателната зала.

Хари представи доклад от срещата във Вила „Вале“ и съобщи, че Улауг Сивертшен е приела чутото хладнокръвно. Разбира се, била потресена, но запазила завидно присъствие на духа, като се има предвид, че вероятно фигурира в списъка на сериен убиец.

— Беате й предложи да се пренесе при сина си за известно време — обясни Хари. — На мен предложението ми се вижда добро.

Валер поклати глава.

— Или пък не? — озадачено попита Хари.

— Възможно е убиецът да държи под око местата на следващите убийства. Ако започнат да се случват необичайни неща, рискуваме да го подплашим.

— Да не намекваш, че е по-добре да използваме тази невинна старица за… за… — заекна почервенялата от възмущение Беате, докато се мъчеше да прикрие гнева си, — за стръв?

Валер задържа погледа си върху Беате. И за пръв път тя не отмести своя. Накрая тишината стана толкова потискаща, че Мьолер понечи да каже нещо, но Валер го изпревари:

— Искам само да се уверя, че ще пипнем този тип. За да могат всички да спят спокойно през нощта. А доколкото знам, редът на бабата идва чак следващата седмица.

Мьолер се засмя пресилено и високо. И увеличи децибелите, като забеляза, че прозвуча неестествено.

— И все пак — обади се Хари. — Тя ще остане в къщата. Синът й живеел далеч, някъде в чужбина.

— Добре — кимна Валер. — Колкото до студентското общежитие, то, разбира се, е почти празно през ваканцията, но разговаряхме с всички живущи и, без да им даваме подробна информация, строго ги инструктирахме утре да не излизат от стаите си. Казахме им, че става дума за крадец, който нахълтва по домовете и искаме да го заловим на местопрестъплението. Тази нощ ще инсталираме цялото оборудване за наблюдение и записи. Дано убиецът спи по това време.

— А Отрядът по бързо реагиране? — попита Мьолер.

— Чакат акцията с нетърпение — усмихна се Валер.

Хари погледна през прозореца. Помъчи се да си спомни какво е чувството да чакаш нещо с нетърпение.

Мьолер даде знак, че вече са обсъдили най-важното. Хари тръсна глава и установи, че петната от пот по ризата на Ауне са възприели формата на Сомалия. Тримата останаха в кабинета.

Мьолер извади четири бири „Карлсберг“ от хладилника в кухнята.

Ауне кимна, а в погледа му се прокрадна радост. Хари само поклати глава.

— Но защо — поде Мьолер, докато отваряше бутилките, — защо доброволно ни предоставя шифъра, който сочи следващия му ход?

— Опитва се да ни каже как да го заловим — отвърна Хари и отвори широко прозореца.

Отвън нахлуха звуците на лятна нощ в града и на безнадеждния житейски разцвет на еднодневките; музика от кабриолет за разходка, преекспониран смях, високи токчета, тракащи трескаво по асфалта. Хората се радваха.

Мьолер се вторачи невярващо в Хари, а после погледна Ауне, сякаш за да получи от него потвърждение, че Хари не е с всичкия си.

Психологът съедини върховете на пръстите си пред папийонката.

— Хари вероятно има право — обясни той. — Не е рядкост серийният убиец да предизвиква полицията и да й помага, защото вътрешно изпитва желанието да бъде спрян. Според психолога Сам Вакнин серийните убийци искат да бъдат заловени и наказани, за да оправдаят садистичното си суперего. Склонен съм да вярвам повече на теорията, че им е нужна помощ да спрат чудовището в себе си. По мое мнение желанието да бъдат хванати се дължи на известна доза обективно осъзнаване на болестта им.

— Те знаят, че са душевно болни?

Ауне кимна.

— Това — промърмори Мьолер и вдигна бутилката — трябва да е пълен ад.

Мьолер отиде да се обади на журналист от „Афтенпостен“, който искаше да знае дали полицията подкрепя призивите на Агенцията за закрила на детето родителите да не пускат децата си навън.

Хари и Ауне постояха, заслушани в долитащия от отворения прозорец далечен празничен шум, нечленоразделни викове, прекъсвани от призив за молитва, ала по някаква причина гласът неочаквано проехтя с метална нотка и вероятно прозвуча богохулно, но и необяснимо красиво.

— Само от чисто любопитство — обади се Ауне. — Какъв беше отключващият фактор? Как ти хрумна това за числото пет?

— Какво имаш предвид?

— Знам това-онова за творческия процес. Какво се случи?

Хари се усмихна.

— Ти ми кажи. Преди да заспя предния ден, последното, което видях, беше със сигурност часовника на нощното шкафче. Показваше три петици. Три жени. Пет.

— Мозъкът е странен инструмент — заключи Ауне.

— Е — продължи Хари, — според човек, вещ в разбиването на шифри, преди да разгадаем същинския код, ни е нужен отговор на въпроса „защо“. И отговорът не е „пет“.

— Да зададем въпроса: защо?

Хари се прозя и се протегна.

— Търсенето на причината е по твоята специалност, Столе. Ще се радвам просто да го пипнем.

Ауне се усмихна, погледна часовника и стана.

— Ти си изключително забележителна личност, Хари.

Опъна туиденото сако по тялото си.

— Знам, че напоследък пиеш, но изглеждаш малко по-добре. Мина ли вече най-лошото?

Хари поклати глава.

— Просто съм трезвен.

Хари тръгна към къщи. Небето над него се издигаше в празнични одежди. На тротоара, в светлината на неоновата табела над магазинчето на Али Ниази, стоеше жена със слънчеви очила. Едната й ръка почиваше на хълбока, а в другата държеше бяла найлонова торбичка. Усмихваше се и се престори, че го е чакала.

Жената беше Вибеке Кнютсен.

Хари разбра, че тя играе роля, шега, в която иска да го включи. Затова забави крачка и се опита да й отговори с подобна на нейната усмивка, все едно и той е очаквал да я види. Странното в случая беше, че наистина се бе надявал на тази среща, ала го осъзна едва сега.

— Не съм те виждала напоследък в „Underwater“, скъпи — тя вдигна слънчевите си очила и присви очи, сякаш слънцето все още печеше ниско над покривите.

— Опитвам се да се задържа над водата — отвърна той и извади пакета с цигари.

— Ау, какъв майстор на словото — възкликна тя и се протегна.

Тази вечер не беше облечена в десен на някое екзотично животно, а в синя лятна рокля с дълбоко деколте. Гърдите й опъваха плата и тя сигурно го знаеше. Той й подаде пакета, тя си взе цигара и я пъхна между устните си с жест, който Хари можа да окачестви единствено като неприличен.

— Какво правиш тук? — попита той. — Мислех, че обикновено пазаруваш в „Киви“?

— Затворено е. Наближава полунощ, Хари. Наложи се да дойда до твоя дом, за да открия отворен магазин.

Усмивката й се разля по лицето, а очите й се стесниха като на гладна за ласки котка.

— Кварталът е опасен за малко момиче в петък вечер — отбеляза Хари и запали цигарата й. — Можеше да изпратиш мъжа си, ако покупките са били толкова наложителни…

— Вода за смесване с алкохола — обясни тя и му показа торбичката. — За да не е твърде силен. А годеникът ми е в командировка. Щом тук е толкова опасно, защо не заведеш момичето на безопасно място?

Тя кимна към жилището му.

— Ще ти направя чаша кафе — обеща той.

— Охо?

— Нескафе. Само това мога да ти предложа.

Хари влезе в хола с термоканата и стъклена чаша за нескафе и завари Вибеке Кнютсен да седи на дивана с мушнати под тялото крака. Беше събула обувките си на пода. Млечнобялата й кожа светеше в полумрака. Тя запали втора цигара, този път от нейните. Чуждестранна марка, неизвестна на Хари. Без филтър. На трепкащата светлина от кибритената клечка видя, че тъмночервеният лак на ноктите на краката й се лющи.

— Не знам дали ще издържа — поде тя. — Той се промени. Като се прибере, не си намира място и или снове напред-назад из стаята, или отива на тренировка. Сякаш няма търпение отново да замине нанякъде. Опитвам се да поговоря с него, но той ме пренебрегва, просто ме гледа с недоумение. Наистина сме от две различни планети.

— Сборът от разстоянието между планетите и силата, с която се привличат, е причината да не излизат от орбитите си — отбеляза Хари и отсипа от гранулираното кафе.

— Още ораторство? — учуди се Вибеке и отлепи стръкче тютюн от мокрия си светлочервен език.

Хари се ухили.

— Прочетох го в една чакалня. Сигурно съм се надявал да е истина. Заради себе си.

— Знаеш ли кое е най-странното? Той не ме харесва. И въпреки това знам, че няма да ме остави да си тръгна.

— Какво имаш предвид?

— Притиска ме. Не знам точно с каква цел, но сякаш е изгубил нещо и съм му нужна именно за това. Родителите му…

— Да?

— Не поддържа връзка с тях. Не съм се запознавала с тях, според мен дори не знаят за моето съществуване. Преди немного време по телефона се обади мъж и попита за Андерш. Веднага изпитах усещането, че разговарям с баща му. Някак си личи по начина, по който родителите изговарят името на децата си. От една страна, те са го казвали толкова много пъти, че за тях се е превърнало в най-естествената дума на света, но същевременно името е някак интимно, то ги разсъблича. Затова го изговарят набързо и някак леко стеснително. „Андерш там ли е?“ Но когато казах, че се налага първо да го събудя, гласът изведнъж започна да бръщолеви на чужд език или… не, не на чужд език, а по-скоро както с теб бихме говорили, ако си измисляме думи, без да мислим. Както нареждат в молитвените домове, като изпаднат в транс.

— Глосолалия?

— Да, май така се нарича. Андерш е израснал с тези неща, но никога не споменава за тях. Известно време слушах говора на мъжа. Първо започнаха да се появяват думи като Сатана и Содом. После започна да сипе цинизми и аз затворих.

— Какво каза Андерш?

— Не съм му го споделяла.

— Защо?

— Ами… това е територия, до която така и не получих достъп. И май нямам желание да навлизам.

Хари пиеше кафето си, но Вибеке не докосна своето.

— Чувстваш ли се самотен понякога, Хари?

Той вдигна очи.

— Сам, един вид. Не ти ли се иска понякога са си имаш спътник в живота?

— Това са две различни неща. Ти живееш с мъж и пак си самотна.

Тя потрепери, все едно през стаята премина студено течение.

— Знаеш ли, Хари… Пие ми се нещо.

— Съжалявам, но нямам никакъв алкохол.

Тя отвори чантата си.

— Ще донесеш ли две чаши, скъпи?

— Трябва ни само една.

— Така да бъде.

Тя разви капачката на бутилчицата, отметна назад глава и пи.

— Не ми разрешава да се движа — засмя се тя. По брадичката й се стичаше лъскава кафява капка.

— Какво?

— Андерш не иска да мърдам. Трябва да лежа неподвижно. Да не говоря и да не стена. За предпочитане да се преструвам на заспала. Възбудата му изчезвала, ако изразявам сексуалното си желание.

— И?

Тя отпи още веднъж и бавно завъртя капачката, докато го гледаше:

— Почти невъзможно е да изпълня желанието му.

Изгледа го така директно, че Хари несъзнателно си пое въздух малко по-дълбоко, и с раздразнение усети как ерекцията започна да издува панталоните му.

Вибеке повдигна вежда, сякаш и тя го усети.

— Ела при мен на дивана — прошепна тя с хрипкав и дрезгав глас.

Хари забеляза как синята вена на врата й потрепваше върху бялата й кожа. Това е само рефлекс, помисли си Хари. Както става със слюнката в устата на кучето на Павлов, когато чуе сигнала за храна, условна реакция, нищо повече.

— Не мисля, че е редно — отвърна той.

— Страхуваш ли се от мен?

— Да — кимна той.

Долната част от тялото му се наля със сладостна печал като тихия плач на члена му.

Тя се засмя високо, но спря, забелязвайки погледа му. Намуси се и промълви с умоляващ глас:

— Ама, Хари…

— Не мога. Ти си дяволски хубава, но…

Усмивката й остана непокътната, но тя премига, сякаш й бе зашлевил плесница.

— Не си онази, която искам — обясни Хари.

Погледът й блуждаеше наляво-надясно. Ъгълчетата на устата й потрепнаха, все едно отново щеше да избухне в смях.

— Ах — отрони тя.

Целеше да прозвучи иронично като преиграно театрално възклицание, но вместо това се получи изморен, примирен стон. Пиесата свърши и двамата излязоха от роля.

— Sorry — сви рамене Хари.

Очите й се наляха със сълзи.

— О, Хари — прошепна тя.

Искаше му се да не го беше направила. Така би могъл да я помоли да си тръгне веднага.

— Каквото и да е онова, което искаш от мен, не мога да ти го дам — погледна я той. — Тя знае, че сърцето ми й принадлежи. Сега го знаеш и ти.