Пентаграма

Осма глава Вторник и сряда. Чао чао

Във вторник температурата на сянка в Осло достигна двадесет и девет градуса и още в три часа хората започнаха да бягат от офисите към плажовете. Туристите се тълпяха из уличните кафенета край пристанището и в парка „Фрогнер“, където въпреки леещата се по телата им пот щракваха задължителните снимки пред Монолита8 и после слизаха към прочутия фонтан с надеждата някой полъх на вятъра да ги облее с разхлаждащ душ от водни пръски.

Като се изключат туристите, в града цареше тишина и малкото живот течеше на забавен каданс. Строителни работници, голи до кръста, се облягаха на машините, зидарите по скелетата на Държавната болница гледаха надолу към безлюдните улици, а таксиметровите шофьори намираха сенчести места за паркиране, където се събираха на групички и обсъждаха убийството на булевард „Юлевол“. Само по улица „Акер“ имаше признаци на повишена активност: търсачите на сензации, зарязали традиционните банални новини през лятото, жадно се нахвърлиха върху все още прясното убийство. Понеже много от постоянните им сътрудници бяха в отпуск, редакторите хвърлиха в този случай всичките си сили: от студенти, заместващи титулярите през лятото, до скучаещи журналисти от политическия отдел. Само журналистите от културния сектор не бяха ангажирани. И въпреки това бе по-тихо от обикновено. Вероятно се дължеше на факта, че „Афтенпостен“ се премести от улицата на всички вестници далеч надолу в центъра, в сградата на Централната поща. Представляваше некрасив провинциален вариант на небостъргач, устремен към безоблачното небе. Бяха понатъкмили златистокафявия колос в предния край на строежите, планирани в залива Бьор, но криминалният журналист Рогер Йендем все още виждаше от кабинета си само Плата, пазара на наркоманите, и външното им панаирджийско стрелбище зад бараките, откъдето щеше да дойде чудесният, нов свят. Улавяше се, че понякога търси с очи Тумас. Но Тумас излежаваше в затвора присъда за опит за взлом в жилище на полицай през зимата. Колко може да оглупее човек? Или колко да се обезсърчи? Все пак Рогер се отърси от тревогата си, че внезапно ще види как точно под носа му малкият му брат си забива свръхдоза във вената.

Формално в „Афтенпостен“ не назначиха нов ръководител след като последният прие икономическия пакет от мерки, включващи съкращаването на персонала, а просто превърна криминалния отдел в подчинен на новинарския. На практика това означаваше Рогер Йендем да влезе в ролята на редактор на криминалните статии, а да получава обикновена журналистическа заплата. Седнал зад бюрото, с пръсти върху клавиатурата, той гледаше усмихнатото женско лице, сложено като фон върху екрана на компютъра му, а мислите му витаеха при жената, която за трети път си събра багажа и го напусна, изнасяйки се от апартамента му. Този път Деви няма да се върне. Време е да продължи напред. Отиде в настройките на компютъра и махна фона със снимката й. И това беше някакво начало. Наложи се да изостави случая с хероина. Чудесно, мразеше да пише за наркотици. Деви твърдеше, че е заради Тумас. Рогер се помъчи да се абстрахира от Деви и малкия си брат и да се съсредоточи върху случая, за който ще пише: да резюмира убийството на булевард „Юлевол“; затишие пред буря, докато чакат развитие, нови перспективи, един или двама заподозрени. Би следвало тази работа да е лесна. Случаят си беше безспорно секси, съдържаше всички съставки, които би могъл да си пожелае криминалният журналист. Млада неомъжена жена на двадесет и осем години е застреляна в дома си под душа посред бял ден в петък. Намереният в кофата за смет в апартамента й пистолет се оказва оръжието на престъплението. Никой от съседите не е видял нищо, в кооперацията не са забелязани външни хора, а един от живущите там споменава за звук, подобен на изстрел. Понеже липсват следи от взлом, полицията възприема за отправна точка версията, че Камила Луен сама е пуснала извършителя в дома си, но никой от познатите й не се посочва като заподозрян, защото всички имат повече или по-малко стабилно алиби. Камила Луен, графичен дизайнер в „Лео Бурнет“, си е тръгнала от работа в четири и петнадесет и е имала уговорка да се види с две приятелки на верандата на „Къщата на Творците“ в шест. Този факт намалява вероятността да е поканила някого на гости. Не звучеше правдоподобно и хипотезата, че някой е позвънил на домофона й и се вмъкнал в сградата с фалшива самоличност, защото тя е можела да го види на видеокамерата над звънците.

И не стига, че редакцията сътвори заглавия от сорта на „Убита в психостил“ и „Съсед усетил кървав вкус в устата“, ами изтече и информация за два детайла, които осигуриха материал за още две първи страници през следващите дни: Камила Луен е открита с ампутиран ляв показалец. И: под единия й клепач са намерили червеникав диамант с формата на петолъчка.

Рогер Йендем подхвана резюмето си в сегашно историческо време, за да му придаде драматична нотка, но разбра, че е излишно, и зачеркна написаното. Поседя малко, хванал глава в ръцете си. После кликна два пъти върху иконата с кошчето за отпадъци на екрана, сложи курсора върху „Изпразни кошчето“ и се поколеба. Това беше единствената му останала от нея снимка. В апартамента всички следи бяха изличени, дори изпра пуловера, който даваше на Деви. Обичаше да го облича вкъщи, защото бе попил аромата й.

— Сбогом — прошепна той и натисна бутона.

Погледна въведението в резюмето. Реши да замени булевард „Юлевол“ с „Гробището на Нашия Спасител“, звучеше по-добре. После започна да пише. И този път му потръгна.

Към седем хората започнаха неохотно да се изнасят от плажовете към домовете си, а слънцето все още прежуряше от безоблачното небе. Стана осем, после девет, а хора със слънчеви очила пиеха бира, докато сервитьорите в закритите барове си клатеха краката. Стана девет и половина, възвишението Юлер се обагри в червено и в следващия миг слънцето падна. Не и температурата. Нощта пак беше гореща, а хората си тръгваха от ресторантите и баровете и се въргаляха из чаршафите, облени в пот, без да ги споходи сън.

На улица „Акер“ редакциите вече приключваха със съставянето на утрешните броеве и във вестникарските централи седнаха да обсъдят за последно първата страница. Нямаше новини от полицията. Не че криеха нещо, явно четири дена след убийството чисто и просто полицията не разполагаше с нова информация. От друга страна, мълчанието даваше по-голям простор за предположения. Време беше да проявят въображение.

Горе-долу по същото време звънна телефонът в жълта дървена къща с ябълкова градина в квартал Опсал. Беате Льон протегна ръка изпод възглавницата и се зачуди дали майка й, която живееше на долния етаж, се е събудила от звъненето. Най-вероятно да.

— Спиш ли? — попита дрезгав глас.

— Не — отвърна Беате. — Надали някой може.

— Е… аз се събудих чак сега.

Беате седна в леглото.

— Как си?

— Какво да ти кажа. Ами, зле, май това е точният отговор.

Мълчание. Причината Беате да възприема гласа на Хари като далечен не беше телефонната връзка.

— Веществени доказателства?

— Само онова, което си чел из вестниците — отвърна тя.

— Какви вестници?

Беате въздъхна.

— Само онова, което вече знаеш. Събрахме пръстови отпечатъци и ДНК от апартамента, но засега няма изгледи да успеем да ги свържем с извършителя.

— Не извършител — поправи я Хари. — Убиец.

— Убиец, де — прозина се Беате.

— Разбрахте ли откъде е дошъл диамантът?

— Работим по въпроса. Според бижутерите, с които разговаряхме, червените диаманти не са рядкост, но не се търсят в Норвегия. Съмняват се, че този е пласиран от норвежки бижутер. Ако е внесен от чужбина, това, разбира се, увеличава шансовете престъпникът да е чужденец.

— Мм.

— Какво има, Хари?

Хари се изкашля силно.

— Просто се старая да съм в течение.

— Последно те чух да казваш, че не работиш по случая.

— Така е.

— Тогава какво искаш?

— Ами… събудих се, защото сънувах кошмар.

— Да дойда да те завия ли искаш?

— Не.

Нова пауза.

— Сънувах Камила Луен. И намерения от вас диамант.

— Сериозно?

— Да. Струва ми се, че има нещо.

— Какво по-точно?

— Не съм напълно сигурен. Но знаеше ли например, че в стари времена хората имали навика да слагат монети върху очите на мъртвеца, преди да го погребат?

— Не.

— Така плащали на лодкаря, който щял да пренесе душата му до царството на мъртвите. Ако душата му не преминела на отсрещния бряг, нямало да намери покой. Замисли се върху това.

— Благодаря ти за вдъхновението, но не вярвам в призраци, Хари.

Той не й отговори.

— Нещо друго?

— Само едно въпросче. Знаеш ли дали и началникът на криминалната полиция излиза в отпуск тази седмица?

— Да, със сигурност.

— А дали случайно знаеш… кога се връща?

— След три седмици. Ами ти?

— Какво за мен?

Беате чу щракването на запалка. Тя въздъхна:

— Кога се връщаш на работа?

Тя чу как Хари вдиша, задържа въздуха и бавно издиша, преди да отговори:

— Нали каза, че уж не вярваш в призраци.

Горе-долу по времето, когато Беате затвори, Бярне Мьолер се събуди в леглото с болки в стомаха. Остана да лежи и се въртя неспокойно до шест, тогава се предаде и стана. Изяде бавно закуската си. Не пи кафе и веднага се почувства по-добре. А когато пристигна в. Главното полицейско управление малко след осем, за негово учудване болките напълно отшумяха. Качи се с асансьора до кабинета си и отпразнува подобрението, като опъна крака върху бюрото, отпи първата глътка шварцкафе и се зае с вестниците.

В „Дагбладе“ имаше снимка на Камила Луен на първа страница под надслов „Таен любовник?“. Същата снимка красеше и лицето на „Ве Ге“, но с друго заглавие: „Пророк видя ревност“. Единствено резюмето на „Афтенпостен“, изглежда, се интересуваше от фактическото състояние на нещата.

Мьолер поклати глава, погледна часовника и набра номера на Том Валер, който тъкмо бе приключил сутрешната оперативка с разследващата група.

— Все още нямаме развитие — съобщи Валер. — Обикаляхме от врата на врата в района и разговаряхме с всички работещи в магазините наоколо. Проверихме таксита, били в района във въпросния момент, разпитахме информатори и прегледахме алибита на стари познайници с опетнени досиета. Никой не се вписва в представата за търсения убиец, така да се каже. И, ако съм откровен, не мисля, че мъжът в този случай е стар познайник. Няма следи от сексуално посегателство. Парите и ценностите са непокътнати. И не се забелязват никакви характерни черти, които да ни напомнят за нещо вече видяно. Този пръст и диаманта, например…

Мьолер усети как червата му изкъркориха. Надяваше се да е от глад.

— Значи нямаш добри новини?

— От един полицейски участък ни изпратиха подкрепление от трима души и сега ставаме десет човека, работещи по дознанието. А криминалистите от КРИПОС помагат на Беате да прегледа откритото в апартамента. Като се има предвид отпуските, разполагаме с доста солиден състав. Добре ли ти звучи?

— Благодаря ти, Валер, да се надяваме, че така ще бъде и занапред. Имам предвид със състава.

Мьолер затвори и обърна глава, за да хвърли поглед през прозореца, преди да се върне към вестниците. Но вместо това остана в тази неудобна поза, с извит врат и поглед, вперен в поляната пред Главното управление. Защото забеляза фигура, устремила се нагоре по улицата. Въпросният човек не се движеше бързо, но все пак създаваше впечатление, че върви право напред и дестинацията му нямаше как да се сбърка: Главното управление.

Мьолер стана, излезе в коридора и извика на Йени веднага да донесе още една чаша и допълнително кафе. После пак влезе, седна и бързо извади няколко стари документа от едно чекмедже.

След три минути на вратата се почука.

— Влез! — извика Мьолер, без да вдига поглед от бумагите, които представляваха донесение от дванадесет страници: собственик на домашни любимци обвиняваше една ветеринарна клиника в поставяне на погрешна диагноза, довела до смъртта на двете му кучета порода чао чао.

Вратата се отвори и Мьолер даде знак с ръка в стил „влизай, де, влизай“, докато погледът му обхождаше страница с описание как са израснали кучетата, какви награди от изложби имат и с каква феноменална интелигентност били благословени.

— Виж ти — възкликна Мьолер, най-после вдигайки очи. — Мислех, че сме те изритали.

— Мм. Заповедта за уволнението ми все още стои неподписана върху бюрото на началника на криминалната полиция и не се очаква промяна през следващите поне три седмици, затова е нужно поне да се вясвам на работа през това време. Или не, шефе?

Хари си наля кафе от каната на Йени и отнесе чашата покрай бюрото на Мьолер до прозореца:

— Но това не значи, че работя по случая Камила Луен.

Бярне Мьолер изгледа Хари. Многократно бе ставал свидетел как един ден Хари може да бъде полумъртво привидение, а на следващия да се носи наоколо като червеноок Лазар. Но всеки промяната го изумяваше с еднаква сила.

— Лъжеш се, ако си мислиш, че уволнението ти е блъф, Хари. Сега обаче няма да има предупредителен изстрел, това е сигурно. При всяко твое нарушение на правилника съм се грижил да се смилят над теб. И този път няма да избягам от отговорност.

Бярне Мьолер търсеше сянка на молба в очите на Хари. Не намери нищо подобно. За щастие.

— Така стоят нещата, Хари. Всичко свърши.

Хари не му отговори.

— Докато не съм забравил: разрешителното ти за носене на оръжие незабавно се изземва. Стандартна процедура. Ще се наложи още днес да слезеш в оръжейната и да предадеш железарията си.

Хари кимна. Началникът го изгледа. Дали му се стори, че е виждал нещо подобно: засрамено момче, на което са зашлевили неочаквано плесница? Мьолер сложи ръка върху най-долния илик на ризата си. Не беше лесно да проумее що за човек е Хари.

— Щом смяташ, че последните седмици ще ти бъдат от полза, нямам нищо против да идваш на работа. Не си отстранен и сме задължени да ти изплатим заплатата за този месец. А и знаем каква е алтернативата, ако си стоиш вкъщи.

— Добре — беззвучно произнесе Хари и се размърда. — Тогава ще ида да проверя дали кабинетът все още съществува. Само ме повикай, ако ти е нужна помощ, шефе.

Бярне Мьолер се усмихна снизходително:

— Е, оценявам предложението, Хари.

— Например за случая с тези кучета чао чао — поясни Хари и тихо затвори вратата на излизане.

Хари застана на прага, загледан в кабинета, предназначен за двама души. Полицай Халвуршен беше разтребил бюрото си, преди да излезе в отпуск. На стената над шкафа с документацията висеше снимката на Елен Йелтен от времето, когато тя заемаше мястото на Халвуршен. Карта на Осло покриваше почти изцяло другата стена. Топлийки, чертички и данни за часа показваха нагледно местата, където са се намирали Елен, Свере Улсен и Рой Квинсвик в нощта на убийството. Хари се приближи до стената и застана пред картата. После с рязко движение я дръпна и я натъпка в едното от чекмеджетата. Извади плоска сребърна бутилка от джоба на якето си, отпи бързо и долепи чело о хладната повърхност на метала.

Хари работеше в този кабинет повече от десет години: стая 605, най-малкото помещение в червената зона на шестия етаж. Дори когато им хрумна странната идея да го повишат в старши инспектор, той настоя да си остане тук. Стая 605 нямаше прозорци, но оттук той наблюдаваше света. На тези десет квадратни метра той се научи на занаята си, отпразнува победите и понесе пораженията, придоби и малкото си знания за човешката душа. Опита се да се сети с какво се е занимавал през последните десет години. Все нещо трябва да е постигнал в личен план. Та нали човек се труди не повече от осем до десет часа на денонощие. Във всички случаи не повече от дванадесет. Включително уикендите.

Хари се отпусна върху разнебитения си стол, а сплъстената перушина изписка радостно. Можеше спокойно да си поседи тук още няколко седмици.

По принцип в 17:25 Бярне Мьолер беше вкъщи при жена си и децата. Но понеже те заминаха при баба си, реши да се възползва от дните на ваканционно спокойствие и да се заеме със занемарената документация. Убийството на булевард „Юлевол“ отчасти осуети намеренията му, но той беше твърдо решен да навакса изгубеното.

Когато му се обадиха от Оперативната дежурна част, Мьолер ги посъветва с леко раздразнение да се обърнат към дежурните полицаи от криминална полиция: Отделът за борба с насилието няма да поеме издирването на изчезнали лица.

— Извинявай, Мьолер. Дежурните са заети с пламнала тревна площ в Глефсен. Подалият сигнала е убеден, че изчезналото лице е станало жертва на престъпно деяние.

— При мен всички, които не са си тръгнали, работят по убийството на булевард „Юлевол“. Значи…

Внезапно Мьолер млъкна.

— Или пък не, изчакай малко да проверя…

Девета глава Сряда. Изчезнала

Полицаят неохотно натисна спирачката и колата лениво спря на червения светофар на площад „Александър Хилан“.

— Или да пусна сирената и да им дадем да се разберат? — попита той и се обърна към седналия до него.

Хари поклати разсеяно глава. Обгърна с поглед парка — някогашна тревна площ с две пейки, населен с алкохолици, които се опитваха да надвикат уличното движение с песни и ругатни. Но преди години решиха да похарчат няколко милиона, за да облагородят мястото с име на писател9. Изчистиха парка, засадиха го с растения, асфалтираха го, направиха алеи и внушителен стъпаловиден шадраван. Несъмнено се получи по-красив декор за песните и ругатните.

Полицейската кола зави надясно по улица „Санер“, мина по моста над река Акершелва и спря пред адреса, който Хари получи от Мьолер.

Хари каза на колегата си, че ще се прибере сам, слезе на тротоара и разкърши гръб. От другата страна на улицата се издигаше новопостроена, все още празна офис сграда. Според вестниците известно време нямаше да я използват. Прозорците й отразяваха сградата-цел на Хари: бяла жилищна кооперация от четиридесетте или там някъде, не съвсем в стила на фукнционализма, по-скоро изглеждаше като негов неопределен роднина, с фасада, богато изрисувана с подписи на художници на графити, които маркираха територията си. На автобусната спирка стоеше тъмнокожо момиче със скръстени ръце и дъвчеше дъвка, докато разглеждаше голям рекламен плакат на „Дизел“ от отсрещната страна на улицата. Хари намери името на най-горния звънец.

— Полиция — оповести той и се настрои за изкачване на стълби.

Стигна запъхтян до последния етаж. На вратата го чакаше странна птица: мъж със сплъстена коса, черна брада на бургундско червеното лице и подхождаща на осанката му туникоподобна дреха, която стигаше до обутите му в сандали крака.

— Добре че успяхте да дойдете толкова бързо — подаде лапата си той.

Защото това беше истинска лапа — толкова голяма ръка, че десницата на Хари се изгуби напълно в неговата, когато мъжът се представи като Вили Барли.

Хари каза името си и се помъчи да издърпа ръката си. Физическият контакт с мъже не му допадаше, а това здрависване можеше да се сметне за прегръдка. Но Вили Барли стискаше ръката му, сякаш Хари беше спасителен пояс.

— Лисбет изчезна — прошепна той. Гласът му беше изненадващо висок.

— Получихме сигнала ви, Барли. Да влизаме ли?

— Елате.

Вили тръгна пред Хари. Още една мансарда, ала докато жилището на Камила Луен беше малко и обзаведено с минимално количество мебели, тази представляваше просторно, пищно обзаведено и украсено по парвенюшки маниер помещение, своеобразен пастиш на неокласицизма, но всичко толкова преувеличено, че беше на ръба да се превърне в парти с тоги. Вместо обичайните мебели за седене в този апартамент имаше приспособления за лежане в някаква холивудска версия на древен Рим, а гредите, замазани с гипс, наподобяваха дорийски или коринтски колони — Хари така и не се научи да ги различава. Но релефът от гипс, изработен направо върху варосаната стена в коридора, всъщност му беше познат. Като малки майка му ги заведе заедно със Сьос в музей в Копенхаген и там видяха „Язон и златното руно“ на Бертел Торвалдсен10. Очевидно току-що бяха ремонтирали апартамента — Хари забеляза прясно боядисаните летви и парчета защитна лента и усети приятната миризма на разтворители.

Ниската масичка във всекидневната беше подредена за двама. Хари последва Барли по стълбището и излезе на обширна, покрита с плочки таванска тераса с изглед към заден двор, обграден от четири свързани жилищни сгради. На терасата цареше съвременна норвежка обстановка. Върху грила димяха три овъглени котлета.

— Следобед в мансардите става такава жега — извинително поде Брали и посочи пластмасов стол в стил рококо.

— Знам го от опит — отвърна Хари, приближи се до ръба и погледна надолу към пространството между сградите.

По принцип не изпитваше страх от високо, но след продължителни периоди на пиянски запои сравнително скромни височини бяха в състояние внезапно да предизвикат световъртеж. Видя два стари велосипеда и как вятърът развява бял чаршаф, прострян на сушилник петнадесет метра под тях, и бързо вдигна очи.

От отсрещната страна на дворното пространство на балкон с черни перила от ковано желязо двама съседи вдигнаха към него бутилки с бира за поздрав. Масата пред тях вече беше почти покрита с кафяви шишета. Хари им кимна в отговор. Чудеше се как така долу на двора духа вятър, а тук горе — не.

— Чаша червено вино?

Барли вече си наливаше от полупразната бутилка. Хари забеляза, че ръката му трепери. „Домейн Ла Бастид Сю“, прочете той на бутилката. Името беше по-дълго, но нечии нервни пръсти бяха изчегъртали част от етикета.

Хари седна.

— Не, благодаря, не пия през работно време.

Барли се намръщи и неочаквано остави бутилката на масата.

— Разбира се, че не пиете. Извинете ме, просто не съм на себе си. Боже мой, та аз също не би трябвало да пия в такава ситуация.

Поднесе чашата до устните си и започна да пие, а виното капеше по туниката му и образуваше нарастващо червено петно.

Хари си погледна часовника, за да подскаже на Барли, че е нужно да се побере в разумни времеви граници.

— Тя щеше само да отскочи до магазина за картофена салата за котлетите — захлипа Барли. — Само преди два часа седеше на мястото ви.

Хари пооправи слънчевите си очила.

— Съпругата ви я няма от два часа?

— Ами да, знам, че не е много време, но тя щеше само да отиде до магазина на „Киви“ на ъгъла и да се прибере.

Слънцето блесна в бирените бутилки на отсрещния балкон. Хари прокара ръка по челото си, погледна мокрите си пръсти и се почуди какво да прави с потта. Допря върховете на пръстите си до нажежената ръкохватка на пластмасовия стол и усети как влагата бавно се изпари.

— Обадихте ли се на приятели, на познати? Отидохте ли до магазина да проверите? Може да е срещнала някого и да са седнали на по бира. Или пък…

— Не, не, не! — възрази Барли и вдигна ръце с разперени пръсти. — Невъзможно е! Тя не е такава.

— Каква такава?

— Тя е от хората, които… се връщат.

— Е…

— Първо й звъннах на мобилния, но, разбира се, тя го беше оставила у дома. После се обадих на познати, които би могла да срещне. Звънях в магазина, в Главното полицейско управление, в три участъка, във всички болници за спешна помощ, в болница „Юлевол“, в Държавната болница. Нищо.

— Разбирам безпокойството ви, Барли.

Мъжът се наведе над масата. Влажните му устни трепереха в брадата.

— Не просто изпитвам безпокойство, а съм изплашен до смърт. Чували ли сте за жена, която излиза само по бански с петдесет крони в ръка, докато котлетите са на грила, и й хрумва, че това е добра възможност да офейка?

Хари се поколеба. Точно когато реши да приеме поканата за чаша вино, Барли почти изсипа съдържанието на бутилката в своята. Защо тогава просто не се изправи, не успокои домакина с информация колко много такива сигнали се получават и как почти всички имат своето естествено и недраматично обяснение; защо не благодари и не помоли Барли да се обади пак, ако съпругата му не се появи до късно вечерта? Навярно защото Хари цял ден се надяваше да се случи нещо и ето, сега се откриваше възможност да отложи онова, което го очакваше в дома му. Но причината се криеше най-вече в на пръв поглед необоснования страх на Барли. И преди се беше случвало Хари да подцени както своята, така и чуждата интуиция и тази грешка без изключение му излизаше солено.

— Трябва да се обадя тук-там — кимна Хари.

В 18:45 Беате Льон пристигна в апартамента на Вили и Лисбет Барли на „Санер“, а четвърт час по-късно дойде мъж с куче-следотърсач, белгийска овчарка. Той представи себе си и кучето като Иван.

— Случайно съвпадение — обясни той. — Кучето не е мое.

Хари видя, че Иван стои в очакване на някой остроумен коментар, но не му хрумна нищо.

Докато Вили Барли търсеше в спалнята някоя от последните снимки на Лисбет и нейни дрехи, които Иван — кучето — да подуши, Хари заговори тихо и припряно на другите двама:

— Слушайте сега. Може да е навсякъде. Възможно е да го е напуснала, да й е прилошало, да му е казала, че отива другаде, а той не е разбрал. Милион сценарии. Но не е изключено точно сега да лежи упоена на някоя задна седалка, докато четирима младежи я изнасилват, защото са се побъркали при вида на жена по бански. Но не искам да си представяте нито един от тези сценарии. Просто търсете.

Беате и Иван кимнаха в знак, че са разбрали.

— Ей сега ще пристигне редови патрул. Беате, ти ще ги посрещнеш и ще ги накараш да проверят района, да говорят с хората. Особено от магазина, където е отивала. После ще разпиташ съседите по етажите. Аз ще отскоча до собствениците на балкона в другата сграда.

— Очакваш да знаят нещо ли? — попита Беате.

— Имат пълен изглед към терасата на Барли и ако се съди по броя празни бутилки, седят там от доста време. Според съпруга й Лисбет е била вкъщи цял ден. Искам да знам дали и кога са я видели на терасата.

— Защо? — попита полицаят и дръпна рязко каишката на Иван.

— Защото ако жена по бански не е излизала на терасата от този подобен на фурна апартамент, ставам дяволски мнителен.

— Разбира се — прошепна Беате. — Подозираш мъжа й.

— Подозирам мъжа по принцип — отвърна Хари.

— Защо? — повтори Иван.

Беате се усмихна в знак на съгласие.

— Винаги е мъжът — отсече Хари.

— Първият закон на Хуле — обясни Беате.

Иван отмести поглед от Хари към Беате. После обратно.

— Но… нали той е подал сигнала?

— Той беше — потвърди Хари. — И въпреки това мъжът винаги е заподозрян. Затова ти и Иван започвате не от улицата отвън, а оттук, от вътре. Намери си извинение, ако е необходимо, но искам първо да огледате таванските помещения и мазетата. После продължавате навън. Ясно?

Полицай Иван вдигна рамене и погледна надолу към съименника си, който отвърна на отчаяния му поглед.

Двамата на съседския балкон не се оказаха момчета, както си помисли Хари, виждайки ги от терасата на Барли. Хари беше наясно, че зряла жена със снимки на Кайли Миноуг на стената, споделяща жилището си с жена на нейната възраст с прическа на иглички и тениска с надпис „Орлите на Тронхайм“, не е синоним на лесбийка. И все пак възприе тази хипотеза. Седеше на кресло, а двете жени се разположиха пред него, точно както Вибеке Кнютсен и Андерш Нюгор преди пет дена.

— Съжалявам, че се наложи да влезете вътре — подхвана Хари.

Онази, която се представи като Рут, сложи ръка пред устата си, за да прикрие оригването си.

— Няма проблем, пихме достатъчно — отвърна тя. — Нали?

И тупна приятелката си по коляното. Като мъж, помисли си Хари. И се сети какво му беше казал Ауне, психологът. Стереотипите са самоизпълняващи се пророчества, защото хората несъзнателно търсят онова, което ги потвърждава. Точно по тази причина полицаите — въз основа на така наречен опит — смятат всички престъпници за глупаци. А престъпниците, от своя страна, са на мнението, че всички полицаи са глупаци.

Хари им обясни накратко ситуацията. Те го изгледаха поразени.

— Сигурно проблемът ще се разреши, но ние, от полицията, се занимаваме с такива случаи. На първо време се опитваме само да уточним някои часове.

Те кимнаха сериозно.

— Чудесно — Хари пусна в действие гримасата на Хуле. Или поне Елен нарече така физиономията, която се изписваше по лицето му, когато се опитваше да бъде мил и приветлив.

Рут разказа, че наистина двете прекарали целия следобед на балкона. Видели Лисбет и Вили Барли да лежат на терасата до около четири и половина, когато Лисбет влязла вътре. Точно след това Вили напалил грила. Извикал нещо за картофена салата и тя му отговорила отвътре. После и той влязъл и се появил с бифтеците (тук Хари уточни, че са котлети) след около двадесет минути. Минало известно време — постигнаха съгласие за пет и петнадесет — и видели Барли да звъни от телефона си.

— Звукът се разнася над такива жилищни сгради — обясни Рут. — Чухме как друг телефон от апартамента започна да звъни. Барли явно се ядоса. Или поне запрати телефона на масата.

— Навярно се е опитвал да се свърже със съпругата си — предположи Хари.

Той забеляза как двете жени се спогледаха светкавично и съжали за „навярно“.

— Колко време е нужно да си купи човек картофена салата от магазина на ъгъла?

— От „Киви“ ли? Тичешком стигам и се връщам за пет минутки, ако няма опашка.

— Лисбет Барли не бяга — тихо се обади приятелката й.

— Значи я познавате?

Рут и Орлицата на Тронхайм се спогледаха, сякаш за да съгласуват отговора си.

— Не. Ама знаем коя е.

— Така ли?

— Да, сигурно сте прочели голямото съобщение във „Ве Ге“, че Вили Барли е наел Националния театър през лятото, за да представи мюзикъл.

— Беше само бележка, Рут.

— Грешиш — раздразнено възрази Рут. — Та нали Лисбет ще играе главната роля. Огромна снимка и така нататък; няма как да сте я пропуснали.

— Мм — отвърна Хари, — осведомеността ми е леко… поизостанала през лятото.

— Ами нали вдигнаха голяма патардия. Културният елит смятал, че е срамота в Националния театър да има лятно ревю, един вид. Как се казваше тази постановка? „Му Fat Lady“?

— „Fair Lady“11 — промърмори Орлицата на Тронхайм.

— Значи се занимават и с театър? — вметна Хари.

— Ами какво значи театър. Вили Барли е от хората, които се занимават с какво ли не. Ревюта, филми, мюзикъли…

— Той е продуцент. А тя пее.

— Така ли?

— Да, нали помните Лисбет, преди да се омъжи, тогава фамилията й беше Харанг.

Хари поклати съжалително глава и Рут въздъхна дълбоко.

— Тогава пееше със сестра си в „Spinnin’ Wheel“12. Лисбет беше готина мацка, малко приличаше на Шаная Туейн. Имаше и глас като шума на трактор.

— Мацката не беше толкоз известна, Рут.

— Все пак пя в онази програма на Видар Льон-Арнесен. И продадоха сума ти плочи.

— Касети, Рут.

— Гледах „Spinnin’ Wheel“ на площад „My“. Абе биваше си го. Щяха да записват плоча в Нашвил и тъй нататък. Ама я откри Барли. Щеше да я прави звезда в мюзикъл. Но бая време мина.

— Осем години — поясни Орлицата на Тронхайм.

— Лисбет Харанг все пак спря да пее в „Spinnin’ Wheel“ и се омъжи за Барли. Нали сте чували оная приказка за парите и красотата?

— Значи колелото е спряло да се върти?

— А?

— Пита за кариерата й, Рут.

— А, да. Сестра й пое и нейните партии, но звездата беше Лисбет. Май сега ходят по планински санаториуми или с корабчето до Дания.

Хари се изправи.

— Още един последен, рутинен въпрос. Имате ли впечатления как върви бракът на Вили и Лисбет?

Орлицата на Тронхайм и Рут размениха радарни сигнали.

— Както казах, тук всичко се чува — повтори Рут. — И тяхната спалня гледа към задния двор.

— Чували сте ги да се карат?

— Не да се карат.

Те погледнаха Хари с красноречиви физиономии. Изминаха няколко секунди, преди той да разбере какво имат предвид, и с раздразнение усети как по лицето му плъзна червенина.

— Значи сте останали с впечатлението, че нещата между тях вървят чудесно?

— Вратата към терасата им е открехната цяло лято и аз се шегувам, че някой път можем да се промъкнем на тавана, да заобиколим сградата и да скочим на тяхната тераса — захили се Рут. — Малко да повоайорстваме, нали? Не е никак трудно, само заставаш на перилата на нашия балкон, слагаш крак на улука и…

Орлицата на Тронхайм смушка приятелката си в ребрата.

— Но всъщност няма нужда — заключи Рут. — Лисбет си е професионална… как му се вика?

— Актриса — подсказа й Орлицата на Тронхайм.

— Точно така. Ама всички хубави кадри се крият в гласните струни.

Хари потърка брадичка.

— Глас като трактор — повтори Орлицата на Тронхайм и се усмихна предпазливо.

Хари се върна в апартамента. Двамата Ивановци все още претърсваха жилището. Полицай Иван се потеше, а езикът на едноименната овчарка беше провиснал от отворената уста като празнична връзка за Седемнадесети май с цвят на черен дроб.

Хари седна предпазливо на единия шезлонг и помоли Вили Барли да повтори всичко отначало. Разказът му как е протекъл следобедът и кое в колко часа се е случило потвърди думите на Рут и Орлицата на Тронхайм.

Хари виждаше неподправено отчаяние в очите на съпруга на Лисбет. И го споходи предчувствието, че ако е било извършено престъпление, има вероятност — вероятност — то да е пример за изключение от статистиката. Но наблюденията му затвърждаваха у него най-вече убеждението, че Лисбет ще се появи в най-скоро време. Ако не е съпругът, значи няма кой да е. От гледна точка на статистиката.

Беате се върна и докладва, че вкъщи си били хората само в два апартамента. Не видели и не чули нищо; нито на стълбището, нито отвън.

На вратата се почука и Беате отвори. Влезе униформен полицай от редовия патрул. Хари го позна на мига: същият дежуреше на булевард „Юлевол“. Полицаят заговори на Беате, без да обърне внимание на Хари:

— Разговаряхме с хора по улицата и в „Киви“, проверихме преддверията и задните дворове в района. Нищо. Но нали сега всички са в отпуск и по улиците няма жива душа, може някой да е дръпнал жената в някоя кола, без да има очевидци.

Хари забеляза как седналият до него Вили Барли подскочи от ужас.

— Струва ми се добра идея да проверим пакистанците, дето държат дюкянчета наоколо — предложи полицаят и се почеса в ухото с кутре.

— Защо точно тях? — поинтересува се Хари.

Полицаят се обърна най-после към него и изрече, като натърти прекадено силно на последните две думи:

— Не сте ли чели криминалната статистика, старши инспекторе?

— Чел съм я — увери го Хари. — И ако не ме лъже паметта, собствениците на магазини са на последните места в списъка.

Полицаят разучаваше кутрето си.

— Знам някои неща за мюсюлманите, които знаете и вие, старши инспекторе. За тези хора жена, излязла по бански, си проси да я изнасилят. Може да се каже, че го смятат почти за свой дълг.

— Така ли?

— Такава им е религията.

— Сега ми се струва, че бъркаш исляма с християнството.

— Ами ние с Иван приключихме — намеси се полицаят с кучето-следотърсач, което в същия миг слезе по стълбите.

— Намерихме само няколко котлета в кофата за боклук. Впрочем, идвали ли са скоро други кучета тук?

Хари погледна Вили. Той само поклати отрицателно глава. Изражението му подсказваше, че гласът ще му изневери.

— В преддверието Иван реагира така, сякаш там е идвало куче, но сигурно е нещо друго. Готови сме за разходка из мазетата. Може ли някой да ни придружи?

— Разбира се — кимна Вили и се изправи.

Изгубиха се зад вратата, а полицаят от редовия патрул попита Беате дали може да си тръгва.

— Питай шефа — посъветва го тя.

— Той заспа.

Полицаят кимна ухилено към Хари, който изпробваше римския шезлонг.

— Полицай — промълви Хари тихо, без да отваря очи. — Приближи се-, ако обичаш.

Полицаят застана с разкрачени крака пред Хари и заби палци в колана си.

— Да, старши инспекторе?

Хари отвори едното си око:

— Ако още веднъж позволиш Том Валер да те убеди да докладваш за мен, ще се погрижа да караш като редови патрул цял живот. Разбрано, полицай?

По лицето на полицая премина конвулсия. Когато отвори уста, Хари очакваше да избълва змии и гущери. Но вместо това той заговори тихо и овладяно:

— Първо, не познавам никакъв Том Валер. Второ, смятам за свой дълг да докладвам, когато полицейски служител поставя в опасност себе си и колегите си, като идва на работа в нетрезво състояние. И, трето, нямам желание да работя другаде освен в редовия патрул. Мога ли вече да си тръгвам, старши инспекторе?

Хари се взря в полицая с едното си око. После го затвори, преглътна и каза:

— Свободен си.

Чу как външната врата се затръшна и изпъшка. Имаше нужда от питие. От малко гориво.

— Идваш ли? — попита го Беате.

— Ти тръгвай — отвърна Хари. — Ще остана да помогна малко на Иван да обходи улицата, като свършат с мазетата.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Хари изкачи стълбището и излезе на терасата. Погледа лястовичките, заслуша се в шума от отворените към задния двор прозорци. Повдигна бутилката с червено вино от масата. Беше останала малка глътка. Изпи я, махна на Рут и Орлицата на Тронхайм, които все пак очевидно не бяха поели достатъчно количество алкохол, и влезе вътре.

Веднага я усети, като отвори вратата на спалнята. Често й беше обръщал внимание, без да разбира откъде идва: тишината в спалните на непознатите хора.

Вътре още се забелязваха следи от ремонта.

Пред гардероба беше поставена откачена врата с огледало, а до оправеното двойно легло имаше отворено ковчеже с инструменти. Над леглото висеше снимка на Вили и Лисбет. Хари не се загледа толкова внимателно в снимката, която Вили даде на редовия патрул, но сега забеляза, че Рут има право: Лисбет наистина е мацка. Русокоса, със сини, искрящи очи и стройно, почти крехко тяло. Сигурно беше поне десет години по-млада от Вили. На снимката изглеждаха почернели и радостни. Вероятно след почивка в чужбина. Зад тях бегло се виждаха очертанията на грандиозна стара сграда и статуя на ездач. Сигурно някъде из Франция. Нормандия.

Хари седна на крайчеца на леглото и се изненада, когато потъна в него. Водно легло. Той се изтегна назад и усети как дюшекът прие формата на тялото му. Допирът на хладната покривка до голите му ръце беше приятен. Водата плискаше от вътрешната страна на гумения дюшек при всяко негово движение. Хари затвори очи.

Ракел. Заедно с нея плаваха по река. Не, по канал. Носеха се надолу с речно корабче, а водата го плискаше с целувките си. Намираха се под палубата и Ракел кротко лежеше до него в леглото. Смееше се тихичко на прошепнатите от него думи. Сега се преструваше на заспала. Едно от любимите й „номерца“. Да се преструва на заспала. Беше се превърнало в закачка между двамата. Хари се завъртя, за да я вижда. Погледът му падна върху вратата с огледалото, което отразяваше цялото легло. Погледна отвореното ковчеже с инструменти. Най-отгоре видя дърводелско длето със зелена дръжка. Вдигна сечивото — леко, малко и без следи от ръжда под тънкия слой мазилка.

Понечи да го върне на мястото му и ръката му се вцепени.

В кутията с инструменти имаше част от човешко тяло. И преди Хари беше ставал свидетел на подобни находки на местопрестъплението. Ампутирани части от полови органи. Измина секунда, преди да осъзнае, че точното копие на пенис с цвят на човешка кожа е просто дилдо.

Отпусна се върху леглото, без да изпуска длетото от ръката си. Преглътна.

След дълги години детективска работа, която налага ровене из хорските вещи и личен живот, едно дилдо не може да се сметне за особено голям залък. Не то беше причината Хари да преглътне с мъка.

Тук — в това легло.

Имаше нужда от питие и то веднага.

Звукът се носи из пространството между сградите.

Ракел.

Получи ерекция. Затвори очи и усети как ръката й се премества — неосъзнато, неволно движение на спящ човек — и се отпуска върху корема му. Ръката просто остава там, сякаш не търси определено място. Устните й са долепени до ухото му, горещият й дъх напомня за пращенето на огън. Хълбоците й ще се раздвижат веднага щом я докосне. Малките й меки гърди с чувствителни зърна ще се втвърдят само от дъха му, а утробата й ще се отвори и ще го погълне. Усети напрежение в гърлото, сякаш там бе заседнало ридание.

Хари се сепна, като чу как вратата долу се отвори. Седна, приглади покривката, изправи се и се погледна в огледалото. Разтърка енергично лицето си с ръце.

Вили настоя да го придружи и заедно да проверят дали овчарката Иван е успяла да надуши нечии следи.

Излязоха на улицата. От спирката беззвучно потегли червен автобус. От задния прозорец малко момиче се втренчи в Хари. Кръглото й личице се смаляваше, докато автобусът се изгубваше в далечината.

Отидоха до магазина на „Киви“ и се върнаха обратно, без кучето да реагира.

— Това не значи, че съпругата ви не е минала оттук — обясни Иван. — По натоварена градска улица, откъдето минават и много пешеходци, е трудно да се отдели миризмата на един човек.

Хари се огледа. Имаше чувството, че някой го наблюдава, но в прозорците по фасадите на редицата от къщи по пустата улица се виждаше само черно небе и слънце. Параноя на алкохолиците.

— Е — заключи Хари, — това е всичко, което можем да направим засега.

Вили отчаяно се втренчи в тях.

— Всичко ще се оправи — успокои го Хари.

Вили отговори с равния глас на синоптик:

— Не. Няма да се оправи.

— Ела тук, Иван! — извика полицаят и дръпна каишката. Кучето бе забило муцуна под предния калник на един фолксваген „Голф“, паркиран до тротоара.

Хари потупа Вили по рамото, но отмести поглед, за да не срещне търсещите очи на съпруга.

— Изпратихме съобщение до всички патрули. Ако не се появи до полунощ, ще я обявим за издирване. Става ли?

Вили мълчеше.

Иван лаеше срещу „Голф“-а и дърпаше каишката.

— Чакайте малко — помоли полицаят.

Застана на четири крака и наведе глава над асфалта.

— Мили боже — възкликна той и мушна ръка под колата.

— Откри ли нещо? — попита го Хари.

Полицаят се обърна към тях. В ръката си държеше дамска обувка с висок ток. Хари чу как Вили изхлипа зад него и го попита:

— Тази обувка нейна ли е, Вили?

— Няма да се оправи — повтори Вили. — Няма да се оправи.

Десета глава Четвъртък и петък. Мара13

В четвъртък следобед пред западната районна пощенска станция спря червена кола. Изсипаха съдържанието на пощенската кутия в чувал, натовариха го отзад в микробуса и потеглиха към пощенския център, по-познат като Централна поща. Същата вечер в тамошния сортировъчен център за писмовни пратки разпределиха писмата по големина и кафявият плик с въздушни мехурчета се озова в касетка заедно с други писма във формат С5. Пликът мина през ръцете на няколко човека, но никой, разбира се, не обърна специално внимание на това писмо, едно от многото, нито там, нито по време на разпределението на пощата по места, където първо го поставиха в касетката за Източна Норвегия, а после — в касетка за пощенски код 0032.

Най-после писмото попадна в пощенския чувал в багажника на червена служебна кола, готово за разнос на следващата сутрин. В това време вече настъпи нощ и повечето жители на Осло спяха.

— Всичко ще бъде наред — момчето потупа момичето с кръглото лице по главата. Усети как дългата й тънка косица залепна по пръстите му. Беше наелектризирана.

Той беше на единадесет; тя на седем — малката му сестра. Дойдоха на посещение при мама в болницата.

Асансьорът пристигна и той отвори вратата. Мъж в бяла престилка дръпна настрани решетката, усмихна им се бързо и излезе. Те влязоха.

— Защо асансьорът е толкова стар? — попита момичето.

— Защото сградата е стара — обясни момчето и дръпна решетката.

— Това болница ли е?

— Не съвсем — отвърна той и натисна копчето за първия етаж. — В тази къща много изтощени хора могат да си отпочинат малко.

— Мама изтощена ли е?

— Да, но ще се оправи. Не се облягай на вратата, Сьос.

— Какво?

Асансьорът потегли внезапно и дългата й руса коса се раздвижи. Наелектризирана е, помисли си той и с ужас видя как косата бавно се повдига от главата й. Тя вдигна ръце към косата си и изпищя. Тънкият раздиращ писък смрази кръвта в жилите му. Беше се заклещила от външната страна на решетката. Сигурно вратата на асансьора я беше затиснала. Опита се да помръдне, но сякаш и той беше окован.

— Татко! — пищеше тя и се повдигаше на пръсти.

Но баща им тръгна преди тях, за да докара колата от паркинга.

— Мамо! — крещеше тя, щом изгуби почва под краката си.

Ала майка им се усмихваше бледо в болничното легло. Оставаше само той.

Тя размаха крака във въздуха, вкопчена в собствената си коса.

— Хари!

Само той. Оставаше единствено той да я спаси. Само да можеше да помръдне.

— Помощ!

Хари се сепна от съня си. Сърцето му биеше като бясна каса на барабан.

— Мамка му.

Чу собствения си дрезгав глас и пак отпусна глава върху възглавницата.

От процепа между завесите се процеждаше сивкава светлина. Присви очи, за да види червените дигитални цифри на нощното шкафче. 4:12. Адска лятна нощ. Адски кошмари.

Провеси крака от леглото и отиде до тоалетната. Урината пльосна във водата, докато той гледаше право напред. До сутринта няма да успее да заспи.

В хладилника му нямаше нищо, ако се изключи бутилката нискоалкохолна бира, попаднала по погрешка в кошницата му. Отвори долапа над кухненския плот. Посрещна го строена и безмълвно взряна в него войска от бутилки от бира и уиски. До една празни. Във внезапен пристъп на ярост Хари ги събори и продължи да чува дрънченето на стъкло дълго след като затвори долапа. Пак погледна часовника. Утре е петък. В петък се работи от девет до тест. „Винмонополе“ ще отвори чак след пет часа.

Хари седна до телефона в хола и набра номера на мобилния телефон на Йойстайн Айкелан.

— Такси Осло — обади се Йойстайн.

— Как е движението?

— Хари?

— Добър вечер, Йойстайн.

— Добра ли е? От половин час нямам клиенти.

— Всеобщ отпуск.

— Знам. Собственикът на таксито замина за вилата си и ме заряза с най-умрялото превозно средство в Осло. И в най-умрелия град в Северна Европа. Мамка му, сякаш са пуснали неутронна бомба.

— Не съм предполагал, че обичаш да се потиш на работа.

— Ама аз се потя като прасе, бе човек! Алчното копеле купува коли без климатик. Мамка му, трябва да пия като камила след дежурствата, та да компенсирам дехидратацията. А това струва пари. Вчера профуках за пиене повече, отколкото изкарах през деня.

— Искрено ми е жал за теб.

— Не биваше да зарязвам разбиването на кодове.

— Хакерството ли? Заради което те изгониха от „Де ен Бе“ и ти дадоха шест месеца условно.

— Да, ама ме биваше за тая работа. А това… Впрочем собственикът е решил да не кара; вече шофирам по дванадесет часа на смяна. Не се намират лесно шофьори, да знаеш. Хрумвало ли ти е да работиш като таксиджия?

— Благодаря, ще си помисля.

— Какво искаш?

— Трябва ми нещо за сън.

— Отиди на лекар.

— Ходих. Даде ми „Имован“, онези приспивателни таблетки. Не ми действат. Помолих го за по-силни, но ми отказа.

— Не е в твоя полза да вониш на току-що изпит алкохол, когато искаш от джипито рецепта за „Рохипнол“, Хари.

— Бил съм твърде млад за тежки сънотворни. Имаш ли нещо такова?

— Дрога? Луд ли си, това е подсъдимо. Но имам „Флунипам“. Горе-долу същата работа. Половин таблетка те изгася като свещ.

— Добре. Сега съм малко зле с парите, но ще ти платя, като взема заплатата. Помага ли срещу сънища?

— А?

— Ще спра ли да сънувам?

От другата страна на линията настъпи мълчание.

— Знаеш ли, Хари… Като се замисля, свърших „Флунипам“-а. А и това са опасни неща. И няма да спреш да сънуваш, точно обратното.

— Лъжеш.

— Може би, но въпреки това не ти е нужен. По-добре се постарай да се успокоиш, Хари. Вземи си почивка.

— Да си взема ли? Не ми дават почивка, нали се сещаш.

Хари чу как вратата на таксито се отвори и Йойстайн прати някого по дяволите. После гласът му се чу в слушалката:

— Заради Ракел ли е?

Хари не отговори.

— С Ракел ли се скарахте?

Хари чу как нещо изпращя. Предположи, че е полицейска радиостанция.

— Ало? Хари? Не можеш ли поне да отговориш на приятел от детството си, който те пита дали животът ти върви по същия начин?

— Не — тихо призна Хари.

— Защо?

Хари си пое дъх.

— Защото на практика я принудих да срути гнездото ни. Нещо, по което работих дълго време, се провали. И аз не успях да го преодолея. Напих се и лежах като мъртъв три дена, без да си вдигам телефона. На четвъртия тя дойде и позвъни на вратата. Първо се ядоса. Каза, че не мога да изчезвам по този начин. Мьолер я питал за мен. После ме погали по лицето и ме попита дали имам нужда от помощ.

— Доколкото те познавам, си я изгонил или нещо от сорта.

— Уверих я, че съм добре. И тя само се натъжи.

— Естествено. Момичето е влюбено в теб.

— Каза ми го. Но добави, че не е в състояние да го преживее още веднъж.

— Кое?

— Бащата на Олег е алкохолик. Болестта почти съсипала и тримата.

— И ти какво й отговори?

— Че има право и трябва да стои далеч от хора като мен. И тя се разплака. После си тръгна.

— И сега сънуваш кошмари?

— Да.

Йойстайн въздъхна дълбоко.

— Знаеш ли, Хари… Нищо не е в състояние да ти помогне. Освен ако…

— Знам — кимна Хари. — Ако не си тегля куршума.

— Исках да кажа „ако не си помогнеш сам“.

— И това ми е ясно. Забрави, че ти се обадих, Йойстайн.

— Вече е забравено.

Хари извади бутилката с нискоалкохолна бира. Седна на фатерщула и погледна неодобрително етикета. Тапата се отпуши с въздишка на облекчение. Хари остави дърводелското длето на ниската масичка. Дръжката беше зелена, а желязото — покрито с тънък слой жълта мазилка.

В шест часа в петък сутринта слънцето печеше вече косо от върха на възвишението Екеберг и така силно осветяваше Главното управление, че то блестеше като кристал. На рецепцията охранителят от фирмата „Секюритас“ се прозя шумно и вдигна очи от вестник „Афтенпостен“, когато първото ранобудно пиле пъхна служебната си карта в магнитното устройство.

— Щяло да става още по-топло — обяви охранителят, зарадван най-после да види човек, с когото да размени няколко думи.

Високият рус мъж го погледна изпод вежди с кървясали очи, но не му отговори. Охранителят забеляза, че той пое по стълбите, макар и двата асансьора да стояха празни на първия етаж. После се съсредоточи върху статията във вестника за жената, изчезнала посред бял ден преди уикенда; все още не се бе появила. Журналистът Рогер Йендем цитираше началника на полицейския отдел Бярне Мьолер, който потвърждаваше, че намерили женска обувка под автомобил точно пред дома на изчезналата и това подхранило съмненията им: имало вероятност зад този случай да се крие криминално деяние, но все още не можели да се произнесат категорично по въпроса.

Хари прелисти вестника на път към рафта за пощата си, откъдето взе докладите относно издирването на Лисбет Барли през последните два дена. На телефонния му секретар в кабинета имаше оставени пет съобщения — четирите от Вили Барли. Хари ги прослуша. Звучаха почти по един и същи начин: трябвало да ангажират повече хора, научил за някаква пророчица, искал да обяви голяма парична награда във вестниците за онзи, който би му помогнал да открие Лисбет.

Последното съобщение беше само нечие дишане.

Хари върна лентата назад и пак го пусна.

И още веднъж.

Невъзможно беше да се определи дали е мъж, или жена. Още по-малко дали е Ракел. Дисплеят показваше, че обаждането е прието в двадесет и два часа от „непознат номер“. Точно това изписваше всеки път, когато Ракел се обадеше от домашния си телефон. Ако е била тя, защо не го е потърсила вкъщи или на мобилния?

Хари прегледа докладите. Нищо. Прочете ги втори път. Все още нищо. После освободи мозъка си от натрупаната информация и започна отначало. Приключи, погледна часовника и отиде до рафта с пощата, за да провери дали е дошло нещо ново. Взе доклада на един от разузнавачите, премести от своя рафт кафяв плик, адресиран до Бярне Мьолер, и пак влезе в кабинета си.

Докладът на разузнавача се оказа съвсем пестелив: нищо.

Хари пак върна лентата на телефонния секретар назад, пусна го и усили звука. Затвори очи и се облегна назад на стола. Опита се да си спомни диханието й. Да го усети.

— Гадно е, като не се издават, а?

Не заради думите, а заради гласа го побиха тръпки. Бавно се завъртя на стола, който изскърца измъчено.

Усмихнат, Том Валер стоеше облегнат на рамката на вратата. Ядеше ябълка и протегна отворената кесия към Хари:

— Ще опиташ ли? Австралийски. Божествени са на вкус.

Хари поклати отрицателно глава, без да го изпуска от очи.

— Мога ли да вляза? — осведоми се Валер.

Без да го удостоят с отговор, той прекрачи прага и затвори вратата зад гърба си. Заобиколи бюрото и се настани на другия канцеларски стол. Облегна се назад и загриза изкусителната червена ябълка.

— Забелязал ли си как двамата с теб винаги идваме първи на работа, Хари? Странно, а? А сме и двамата, които последни си тръгват.

— Седиш на стола на Елен — напомни му Хари.

Валер потупа ръкохватката.

— Време е двамата с теб да си поговорим, Хари.

— Давай — подкани го. Хари.

Валер вдигна ябълката срещу лампата на тавана и присви едното си око.

— Нали е кофти в кабинета ти да няма прозорци?

Хари не го удостои с отговор.

— Носят се слухове, че ще напускаш — продължи Валер.

— Слухове?

— Е, слухове май звучи преувеличено. Ще го формулирам така: имам си източници. Сигурно си започнал да се оглеждаш и за други възможности: охранителни фирми, застрахователни компании или, да речем, дори агенции, събиращи лихви по неплатени дългове? Места, където имат нужда от детектив, следвал малко право.

Белите силни зъби се врязаха в плода.

— Едва ли много фирми ще оценят високо досие със забележки относно напиване, безпричинни отсъствия, нарушение на правомощията, възражения срещу висшестоящите и нелоялност спрямо отдела.

Мускулатурата на челюстите му раздробяваше и смачкваше парчетата от ябълката.

— Е, както се случи — успокои го Валер. — Сигурно не е толкова страшно да не те вземат на работа. Честно казано, никой от тях не предлага особено интересни предизвикателства. Не и за човек, който все пак е бил старши полицейски инспектор с реноме на един от най-добрите в професията. Пък и не плащат кой знае колко. А нали в края на краищата нещата опират до това? Да ти дават пари за свършената работа, с които да си платиш храната и наема. Да ти стигат за бира и някой път за бутилка коняк. Или за уиски?

Хари усети как стиска зъбите си толкова здраво, та чак венците го болят.

— Най-хубаво би било — продължаваше Валер, — ако човек печели толкова, че да може да си позволи неща извън най-основните си потребности. Например от време на време някоя почивка. Със семейството. В Нормандия, да речем.

Хари усети как нещо в главата му щракна, сякаш се освободи малък предпазител.

— Двамата с теб сме много различни, Хари. Но това не означава, че не те уважавам като специалист. Ти си целеустремен, умен, креативен, а независимостта ти е извън всякакво съмнение. Винаги съм го мислел. Но ти си преди всичко психически издръжлив, качество, ценно в общество на все по-ожесточена конкуренция. За жалост в това съревнование невинаги се използват средствата, които би ни се искало. Но ако ще си победител, се налага да си склонен да използваш средствата на конкуренцията. И още нещо… — понижи глас Валер. — Нужно е да се присъединиш към правилния отбор. Към тима, с който имаш изгледи за успех.

— Какво искаш, Валер?

Хари усети потреперване в гласа си.

— Да ти помогна — отвърна Валер и се изправи. — Не е нужно нещата да останат такива…

— Какви?

— Такива, че двамата с теб да сме врагове. И началникът на криминалната полиция да подпише сещаш се кой документ.

Валер се отправи към вратата.

— А ти никога да нямаш пари да направиш нещо хубаво за себе си и за хората, които обичаш.

Сложи ръка върху дръжката на вратата.

— Помисли си, Хари. Нищо не може да ти помогне в тази джунгла, освен…

Куршум, помисли си Хари.

— Самият ти — довърши Валер и изчезна.

Единадесета глава Неделя. Сбогуване

Тя лежеше в леглото и пушеше цигара. Изучаваше гърба му пред ниския скрин: при движението на раменните му лопатки копринената жилетка засияваше с нюанси на черното и синьото. Отмести поглед към огледалото; към ръцете му, които правеха възел на вратовръзката с елегантни, уверени движения. Обичаше ръцете му. Да ги наблюдава в действие.

— Кога се прибираш? — попита тя.

Погледите им се срещнаха в огледалото. Усмивката му беше нежна и уверена. Тя се намуси и издаде долната си устна напред.

— Възможно най-бързо, любима.

Никой не можеше да казва „любима“ като него. Liebling.14 С причудливия акцент и напевната интонация, които я караха почти да заобича отново немски език.

— Надявам се да се върна с вечерния полет утре — уточни той. — Ще ме чакаш ли?

Тя не успя да сдържи усмивката си. Той се засмя. Тя също. Дявол да го вземе, винаги постигаше своето.

— Сигурна съм, че в Осло те чака тълпа от обожателки — подхвърли тя.

— Дано да е така.

Той закопча жилетката и взе сакото от гардероба.

— Любима, изглади ли носните кърпички?

— Сложих ги в куфара ти заедно с чорапите — отвърна тя.

— Отлично.

— Ще се срещаш ли с някоя от тях?

Той се засмя, приближи се до леглото и се надвеси над нея:

— Ти как мислиш?

— Не знам — промълви тя и обгърна врата му с ръце. — Всеки път като се прибереш, миришеш на жени.

— Защото никога не отсъствам достатъчно, за да изчезне твоят аромат, любима. Кога те намерих? Преди двадесет и шест месеца? От двадесет и шест месеца нося твоя аромат.

— И ничий друг?

Тя се плъзна надолу в леглото и го привлече към себе си. Той я целуна леко по устните.

— И ничий друг. Полетът ми, любима…

Освободи се от прегръдката й.

Тя наблюдаваше как той отиде до скрина, отвори едно от чекмеджетата, извади паспорта и самолетните билети, пъхна ги във вътрешния джоб и закопча сакото си. Направи всичко това с едно-единствено плавно движение с непринудена ефективност и увереност, едновременно чувствена и плашеща. Вършеше всичко със същото минимално усилие, иначе тя би си помислила, че ако има нещо, което той със сигурност е упражнявал през целия си живот, то е да си отива. Да изоставя някого.

За многото прекарано заедно с него време през последните две години тя знаеше твърде малко за него, но той не криеше с колко много жени е бил, преди да я срещне. Защото я търсел толкова отчаяно. Веднага щом разбирал, че не е неговата жена, ги зарязвал и продължавал неуморното си търсене, докато в един прекрасен есенен ден срещнал нея в „Гранд хотел Европа“ на Вацлавски намести.

Беше най-благовидната причина за безразборен секс, която някога бе чувала.

За всеки случай бе по-добра от нейната: за пари.

— С какво се занимаваш в Осло?

— С бизнес — отвърна той.

— Защо не искаш да ми разкажеш какво точно правиш?

— Защото се обичаме.

Затвори тихо вратата и тя чу стъпките му по стълбите.

Пак сама. Затвори очи с надеждата чаршафите да запазят миризмата му, докато се прибере. Докосна верижката на врата си. Не беше я сваляла нито веднъж, след като той й я подари. Даже се къпеше с нея. Поглади с пръсти висулката и се замисли за куфара му. За бялата изсушена маргаритка, която откри до чорапите. Защо не го попита за нея? Може би защото усещаше, че по негово мнение задава твърде много въпроси. Не биваше да го дразни.

Тя въздъхна, погледна часовника и пак затвори очи. Предстоеше й скучен ден. Час при лекаря в два и нищо друго. Започна да брои секундите, докато пръстите й не спираха да галят украшението: червеникав диамант във формата на петолъчка.

Заглавието с големи, плътни букви на първа страница във „Ве Ге“ гласеше, че известна личност от Националното радио е имала „кратка, но пламенна“ афера с Камила Луен. Бяха изнамерили нейна некачествена снимка по бански от някаква почивка. Очевидно за да онагледят намеците в статията за основното, върху което се е градяла връзката им.

„Дагбладе“ от същия ден помести интервю със сестрата на Лисбет Барли — Тоя Харанг, озаглавено „Винаги е изчезвала“. Вестникът представяше поведението на малката сестра през детството й като възможно обяснение за непонятното й изчезване. Цитат: „Тя се измъкна и от «Spinin Wheels», защо не и сега?“

Бяха публикували нейна снимка с каубойска шапка пред буса на групата. Усмихваше се. Хари предположи, че не е очаквала да я щракнат точно тогава.

— Една бира.

Отпусна се на високата табуретка пред бара в „Underwater“ и взе „Ве Ге“. Билетите за концерта на Спрингстийн на стадион „Вале Хувин“ били разпродадени. Голяма работа. Първо, Хари мразеше концерти по стадиони и, второ, когато бяха на петнадесет, двамата с Йойстайн отидоха на стоп до концертната зала в Драмен и влязоха с фалшиви билети, изработени от Йойстайн. Тогава се намираха във върховата си форма. И Спрингстийн, и те двамата.

Хари бутна вестника и разтвори купения от него „Дагбладе“ със снимката на сестрата на Лисбет. Двете си приличаха поразително. Обади й се по телефона в Тронхайм, но тя не успя да му каже нищо. Или, по-точно, нищо интересно. Въпреки това разговорът продължи двадесет минути, и то не по негова вина. Тя му обясни как се произнася името й: с ударение върху „я“. Тоя̀. Не била кръстена на сестрата на Майкъл Джексън — Ла Тоя с ударение върху „о“.

Изминаха четири дена от изчезването на Лисбет и случаят — накратко — си оставаше в пълен застой.

Същото важеше и за убийството на Камила Луен. Дори Беате се обезсърчи. Прекара целия уикенд на работа: помагаше на разследващите полицаи, работещи по въпроса. Чудесно момиче беше тази Беате. Жалко, че никой не оценява такива хора.

Понеже Камила явно е била общителен човек, успяха да установят повечето от заниманията й в седмицата преди убийството, но и с тази информация не постигнаха резултат.

Всъщност Хари имаше намерение да спомене на Беате как Валер е дошъл в кабинета му и повече или по-малко открито му е предложил да му продаде душата си. Но по една или друга причина не го направи. А и тя си имаше достатъчно грижи. Ако разкаже това на Мьолер, само ще предизвика кавга, затова веднага отхвърли тази възможност.

Хари вече преполовяваше втората си халба, когато я забеляза. Седеше сама в полумрака на маса до стената. Гледаше право към него с лека усмивка. Пред нея стоеше чаша бира, а в дясната си ръка държеше цигара.

Хари взе халбата си и се отправи към нейната маса.

— Може ли да седна?

Вибеке Кнютсен кимна към свободния стол.

— Какво правиш тук?

— Ами нали живея наблизо — отвърна Хари.

— Знам, но не съм те виждала тук.

— Не съм идвал. Но миналата седмица представите ми за привличане се разминаха с тези на редовната ми кръчма.

— Отхвърлен ли си? — засмя се гърлено тя.

Смехът й допадаше на Хари. Външният й вид — също. Навярно заради грима и приглушената светлина. Какво друго? Харесваха му очите й — живи и игриви. Детински и умни. Точно като на Ракел. Но приликите свършваха дотук. Ракел имаше тясна чувствена уста, а Вибеке — плътни устни, подчертани още по-силно с ярко червило. Ракел се обличаше в дискретен, елегантен стил, беше крехка, слаба, почти като балерина, без пищни форми. Блузката на Вибеке, днес в тигърски десен, хващаше окото със същата ефективност като леопарда и зебрата. Повечето неща у Ракел бяха тъмни: очите, косата, кожата. Хари не беше виждал толкова лъскава кожа като нейната. Вибеке беше червенокоса и бледа. Голите й кръстосани крака блестяха в полумрака.

— А ти какво правиш тук сама? — попита той.

Тя вдигна рамене и отпи от чашата.

— Андерш е в командировка и се прибира чак тази вечер. Затова малко разпускам.

— Далеч ли пътува?

— Някъде из Европа, знаеш как е. Нищо не ти казват.

— С какво се занимава?

— Продава обзавеждане за църкви и молитвени домове. Олтарни икони, амвони, кръстове, такива работи. Втора ръка и нови.

— Мм. И пътува из Европа?

— Когато на някоя църква в Швейцария й трябва нов амвон, е напълно възможно да го изработят по западното крайбрежие на Норвегия. А стария го ремонтират и го доставят в Стокхолм или кой знае къде. Пътува постоянно, отсъства от къщи през по-голямата част от времето. Особено в последно време. Всъщност през последната година.

Тя дръпна от цигарата и прибави, докато вдишваше дима:

— Но той не е католик.

— Не е ли?

Тя поклати отрицателно глава, докато димът излизаше на гъсти кълбета между червените й устни с гъсти бръчици над тях.

— Родителите му били в Петдесетнишката църква и той е израснал с такова възпитание. Присъствала съм само на една сбирка, но знаеш ли… Вижда ми се ужасяващо. Като започнат да бърборят на неразбираем език. Ти ходил ли си на такива събирания?

— Два пъти — отвърна Хари. — В енория Филаделфия.

— Спасиха ли те?

— За жалост не. Отидох само за да намеря някакъв тип; обеща ми помощ като свидетел по един случай.

— Е, ако не си открил Исус, поне си намерил свидетеля.

Хари поклати отрицателно глава.

— Оказа се, че вече не ходел там, а не го открих и на посочените адреси. Не, не намерих спасение.

Хари пресуши халбата и даде знак на бармана. Тя запали цигара.

— Тези дни се опитвах да се свържа с теб — призна тя. — Обадих се в службата ти.

— Така ли?

Хари се сети за безмълвното съобщение на телефонния си секретар.

— Да, но ми съобщиха, че ти не работиш по този случай.

— Ако говориш за случая „Камила Луен“, не са те излъгали.

— Затова разговарях с онзи другия, дето идва у нас. Онзи готиния.

— Том Валер?

— Да. Разказах му това-онова за Камила. Неща, които не можех да спомена, когато ти дойде у дома.

— Защо?

— Защото Андерш беше там.

Тя дръпна продължително от цигарата си.

— Той не понася да говоря пренебрежително за Камила. Направо побеснява. Въпреки че почти не я познавахме.

— Защо ще казваш нещо пренебрежително за нея, щом като не си я познавала?

Тя вдигна рамене.

— Според мен не е обидно. Андерш обаче не смята така. Сигурно заради възпитанието му. Според него една жена може да прави секс само с един мъж през живота си.

Тя изгаси цигарата и добави с тих глас:

— И това май е доста за него.

— Мм. А Камила е имала връзки с повече от един мъж?

— Твърде меко казано.

— Откъде знаеш? Чува ли се при вас?

— Между етажите не. Затова през зимата не чувахме почти нищо. Но през лятото, на отворени прозорци. Знаеш как е, звукът…

— … се разнася над такива пространства между сградите.

— Именно. Обикновено Андерш ставаше и затръшваше прозореца. А ако се случеше да отбележа нещо в стил, че явно не й е зле, той побесняваше и си лягаше във всекидневната.

— Значи си се опитвала да се свържеш с мен, за да ми го кажеш?

— Да. Това и още нещо. Получих обаждане по телефона. Първо си помислих, че е Андерш, но обикновено чувам шума от колите, когато ми звънне той. По принцип ми се обажда от някоя улица в Европа. Странното е, че звукът е съвсем същият, сякаш всеки път ми звъни от едно и също място. И така. Този път звукът беше различен. Ако не беше се случило това с Камила и Андерш не беше в командировка, щях да затворя, но сега…

— Какво?

— Е, не че обаждането беше нещо страшно.

Тя се усмихна уморено. Хари хареса усмивката й.

— Някой просто дишаше в слушалката. Но на мен ми се стори страховито. Затова исках да ти го кажа. Валер обеща да разнищи случая, но сигурно не са открили от кой номер са се обадили. Случва се такива убийци да се завърнат, нали?

— Това се случва най-често в криминалните романи — успокои я Хари. — На твое място не бих се безпокоил.

Той повъртя чашата из ръцете си. Лекарството вече действаше.

— Да не би случайно двамата с приятеля ти да познавате Лисбет Барли?

Вибеке вдигна гримираните си вежди:

— Изчезналата дама? Откъде ти хрумна?

— Наистина, откъде ми дойде наум? — измърмори Хари и се запита кое го подтикна да зададе този въпрос.

Двамата излязоха на тротоара пред „Underwater“ някъде към девет.

Хари стоеше разкрачен, за да пази равновесие.

— Живея съвсем наблизо — подхвърли той. — Какво ще…

Вибеке наклони глава и се усмихна:

— Не казвай нещо, за което ще съжаляваш, Хари.

— Да съжалявам?

— През последния половин час не спря да приказваш за тази Ракел. Нали не си забравил?

— Нали ти обясних, че тя не ме иска.

— Да, но и ти не искаш мен. Ти искаш Ракел. Или заместителка на Ракел.

Докосна го по ръката.

— Вероятно щях да се съглася за известно време, ако нещата стояха по друг начин. Обаче ситуацията не е такава. А и Андерш се прибира съвсем скоро.

Хари вдигна рамене и се олюля.

— Тогава нека поне те изпратя до входната врата — изфъфли Хари.

— Дотам има двеста метра, Хари.

— Ще се справя.

Вибеке се разсмя високо и мушна ръката си под неговата.

Тръгнаха бавно надолу по булевард „Юлевол“. Покрай тях минаваха автомобили и свободни таксита. Усещаха единствената по рода си вечерна милувка на столичния въздух през юли. Хари се вслушваше в жуженето на гласа й и се чудеше какво ли прави в момента Ракел.

Спряха пред черната порта от ковано желязо.

— Лека нощ, Хари.

— Мм. С асансьора ли ще се качиш?

— Защо питаш?

— Няма значение — отвърна той, пъхна ръце в джобовете си и за малко да изгуби равновесие. — Пази се. Лека нощ.

Вибеке се усмихна, приближи се до него и Хари вдиша миризмата й, когато тя го целуна по бузата.

— Кой знае, може би в някой друг живот? — прошепна тя.

Входната врата се затвори след нея с гладко, смазано похлопване. Хари постоя, за да се ориентира, когато нещо на витрината пред него прикова вниманието му. Не бяха изложените там паметни плочи, а отражение във витрината. Червена кола до тротоара от отсрещната страна на улицата. Ако Хари се интересуваше поне малко от автомобили, вероятно щеше да знае, че ексклузивната играчка е „Томи Кайра“ ZZ-R.

— Дяволите да те вземат — прошепна Хари и тръгна да пресича.

Сепна го пронизителният клаксон на преминаващо такси. Той прекоси улицата по диагонал. Доближи колата и застана от страната на шофьора. Опушеното стъкло се плъзна безшумно надолу.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — просъска Хари. — Шпионираш ли ме?

— Добър вечер, Хари — прозя се Том Валер. — Наблюдавам апартамента на Камила Луен. Гледам кой влиза и кой излиза. Не е само клише, че извършителят винаги се връща на местопрестъплението.

— Напротив, клише е — възрази Хари.

— Но това е — както вероятно си разбрал — единственото, с което разполагаме. Престъпникът не ни е подсказал кой знае колко.

— Убиецът — поправи го Хари.

— Или убийцата.

Хари вдигна рамене и се олюля. Вратата на седалката до шофьора се отвори.

— Скачай вътре, Хари. Искам да говоря с теб.

Хари присви очи към отворената врата. Поколеба се. Пак се олюля. После заобиколи колата и седна вътре.

— Помисли ли си? — попита Валер и намали музиката.

— Да — отвърна Хари и се опита да си намери място в тясната като кофа седалка.

— И стигна ли до правилния отговор?

— Наистина си падаш по червени японски коли — Хари вдигна ръка и удари по таблото. — Солидна работа. Кажи ми… — поде той и се помъчи да говори членоразделно. — Така ли си бъбрехте със Свере Улсен в колата в Грюнерльока през нощта на убийството на Елен?

Валер изгледа продължително Хари и най-после отвори уста за отговор:

— Хари, нямам представа за какво говориш.

— Така ли? Ти си знаел, че Елен те е разобличила като инициатор на контрабанден канал за внос на оръжие, нали? Ти си се погрижил Свере Улсен да я убие, преди тя да успее да го разкаже на някого. А когато си разбрал, че съм по петите на Свере Улсен, си побързал да наредиш нещата така, все едно той е извадил пистолет по време на арестуването му. Точно както с онзи тип до Пристанищния склад. Да ликвидираш неудобни арестанти май се превръща в твой специалитет.

— Пиян си, Хари.

— Знаеш ли, че от две години се мъча да намеря доказателства срещу теб, Валер?

Валер мълчеше.

Хари се разсмя и пак удари таблото. То изпращя заплашително.

— Разбира се, че знаеш! Престолонаследникът знае всичко. Как го постигаш? Кажи ми.

Валер погледна пред страничния прозорец. От „Дюнери“-те излезе мъж, спря, огледа се в двете посоки и пое надолу към църквата „Свето триединство“. Никой от двамата не продума, преди мъжът да завие по улицата между гробището и болницата „Дева Мария“.

— Чудесно — подхвана тихо Валер. — Мога спокойно да ти се изповядам. Но не забравяй, че когато изслушва нечия изповед, човек лесно изпада в неприятни размисли.

— Добре дошли са.

— Наложих на Свере Улсен наказанието, което си заслужи.

Хари бавно завъртя глава към Валер, който се беше облегнал назад с полузатворени очи:

— Но не от страх да не издаде, че двамата с него сме съучастници. Тази част от хипотезата ти е погрешна.

— Така ли?

Валер въздъхна.

— Замисляш ли се понякога кое ни кара да вършим работата си?

— Само това правя — увери го Хари.

— Кой е първият ти спомен, Хари?

— От кое?

— Моят първи спомен е нощ, в която баща ми стои надвесен над леглото ми.

Валер погали волана с ръка.

— Трябва да съм бил четири-петгодишен. От него лъха мирис на тютюн и сигурност. Сещаш се: така очакваме да миришат бащите. Както обикновено се е прибрал, след като съм си легнал. И знам, че ще тръгне за работа много преди да се събудя на сутринта. Ако отворя очи, съм сигурен, че той ще се усмихне, ще ме потупа по главата и ще излезе. Затова се преструвам на заспал. За да поостане още малко до леглото ми. Само понякога, когато сънувах кошмари за жената със свинската глава, която обикаля улиците в търсене на детска кръв, се издавах, щом той се изправеше, и го молех да постои още малко. И тогава той сядаше до леглото ми, а аз лежах с отворени очи и не откъсвах поглед от него. Така ли беше и с твоя баща, Хари?

Хари вдигна рамене:

— Баща ми беше учител. Винаги си беше у дома.

— Значи си от семейство от средната класа.

— Нещо такова.

Валер кимна.

— Татко беше занаятчия. Също като бащите на двамата ми най-добри приятели, Гайр и Суло. Те живееха точно над нас в Стария град. Израснах в сивата източна част на града, но сградата, където живеехме, беше хубава, добре поддържана, собственост на занаятчийското сдружение. Не се смятахме за работническа класа, всички бяхме своего рода предприемачи. Бащата на Суло дори държеше павилион, където членовете на семейството работеха на смени. Всички занаятчии в района работеха здраво. Но никой не се трудеше така, както моят баща. От ранни зори до късна доба. Нощ и ден. Беше като машина, която спира само неделен ден. Нито той, нито майка ми бяха особено набожни християни, макар че баща ми учи половин година теология във вечерно училище, защото дядо искаше да го направи свещеник. Но след смъртта на дядо татко се отказа. И въпреки това всяка неделя ходехме на църква, която не беше много близо, а после татко ни водеше на разходка до възвишението Екеберг или на друго място. В пет се преобличахме и сядахме да вечеряме във всекидневната. Може и да звучи скучно, но, знаеш ли, цяла седмица очаквах неделята с огромно нетърпение. После идваше понеделник и татко пак го нямаше. Винаги беше на някой строителен обект, който изискваше извънредна работа. Нещо бяло, сиво и въгленовочерно. Това, казваше той, било единственият начин да се натрупа капитал в неговия бранш. Когато бях на тринадесет, се преместихме да живеем на запад в къща с ябълкова градина. Според татко там беше по-добре. От всички деца в класа единствено аз не бях син на юристи, икономисти, лекари или нещо подобно. Съседът беше съдия и имаше син на моята възраст: Юаким. Татко се надяваше да стана като него. Казваше, че ако успея да попадна в тези среди, било важно да се сдобия с познати от вътрешния кръг на гилдията, да науча кодовете, езика, неписаните правила. Но аз дори не зърнах сина на съседа, а само кучето им: овчарка, която стоеше на верандата и лаеше по цяла нощ. След края на учебния ден се качвах на трамвая за Стария град и се виждах с Гайр и Суло. Родителите ми канеха всички съседи на барбекю, но те до един си намираха претекст любезно да откажат. Спомням си миризмата на пушек и шумния смях от околните градини през онова лято. Така и никой не уважи поканата ни.

Хари се постара да изговаря думите отчетливо:

— Разказът ти има ли поанта?

— Сам ще отсъдиш. Да спра ли?

— О, не, моля те. Тази вечер няма нищо интересно по телевизията.

— Един неделен ден щяхме да ходим на църква, както обикновено. Стоях навън на улицата и чаках татко и мама; гледах как овчарката ходи из градината и ме лае от другата страна на оградата. Не знам защо го направих: приближих се до портата и я отворих. Навярно съм мислел, че кучето е ядосано, защото е само. Песът скочи върху мен, повали ме на земята и ме захапа за бузата. Още имам белег.

Валер показа, но Хари не видя нищо.

— Съдията повика кучето от верандата и то ме пусна. После ме прати да се пръждосам по дяволите. Мама се разплака, а татко не каза почти нищо, докато ме караха до спешна помощ. Когато се прибрахме у дома, от брадичката до ухото ми минаваше дебел черен шев. Татко се поразходи до съдията. Като се върна, погледът му беше черен. Не обели и дума. Изядохме неделното печено в пълно мълчание. Същата нощ се събудих и се запитах каква ли е причината. Навсякъде цареше тишина. После се сетих. Овчарката. Вече не лаеше. Чух как се затвори външната врата. И инстинктивно разбрах, че никога повече няма да чуем лая на кучето. Побързах да затворя очи, когато някой тихичко отвори вратата на спалнята, но успях да зърна чука. От него се носеше мирис на тютюн и сигурност. Престорих се на заспал.

Валер избърса невидима прашинка от волана.

— Постъпих по съответния начин, защото знаехме, че Свере Улсен е отнел живота на наша колежка. Направих го заради Елен, Хари. Заради нас. Сега вече знаеш, убих човек. Ще подадеш ли заявление в полицията?

Хари просто се бе втренчил пред себе си. Валер затвори очи.

— Разполагахме само с улики срещу Улсен, Хари. Щеше да му се размине. Ти щеше ли да позволиш това да се случи, Хари?

Валер обърна глава и срещна погледа на Хари.

— Щеше ли?

Хари преглътна.

— Очевидец на твоя среща със Свере Улсен беше склонен да свидетелства. Но ти сигурно знаеш?

Валер вдигна рамене.

— С Улсен сме разговаряли няколко пъти. Той беше неонацист и криминално проявен. Наше задължение като полицаи е да сме в час, Хари.

— Очевидецът внезапно отказа да свидетелства. Говорил си с него, нали? Заплашил си го, ако не си трае.

Валер поклати отрицателно глава.

— Не мога да отговарям на такива въпроси, Хари. Дори и да решиш да се присъединиш към тима ни, имаме строго правило: научаваш само онова, което ти е нужно, за да си изпълняваш функциите. Може да ти звучи неаргументирано, но върши работа. Ние вършим добра работа.

— Говорил ли си с Квинсвик? — носово попита Хари.

— Квинсвик е само една от вятърните ти мелници, Хари. Забрави за него. По-добре помисли за себе си.

Той се приближи до Хари и понижи глас:

— Какво имаш да губиш? Погледни добре в огледалото…

Хари премига.

— Правилно — отсече Валер. — Ти си алкохолик на почти четиридесет години без работа, без семейство, без пари.

— Питам те за последен път! — опита се да извика Хари, но беше твърде пиян. — Говорил ли си с… с Квинсвик?

Валер се поизправи на седалката.

— Отивай си у дома, Хари. И си помисли кому дължиш нещо. На отдела, който те сдъвква, намира вкуса ти за гаден и те изплюва ли? На шефовете ти, които се разбягват като изплашени мишки, щом надушат неприятност ли? Или по-скоро дължиш нещо на себе си? Та ти си бачкал години наред, за да осигуриш на хората поне малко по-безопасен град в страна, която закриля престъпниците си повече отколкото служителите си. Всъщност си един от най-добрите в професията, Хари. И за разлика от тях имаш дарба. И въпреки това вземаш мизерна заплата. Мога да ти дам петкратно повече пари от онези, които печелиш днес, но не това е най-важното. Предлагам ти капчица достойнство, Хари, чест. Помисли си.

Хари се опита да задържи погледа си върху Валер, ала очертанията на лицето му се размиха. Затърси дръжката на вратата, но не я откри. Проклети японски коли. Валер се наведе през него и бутна вратата.

— Знам, че си се опитвал да откриеш Рой Квинсвик — призна Валер. — Нека ти спестя главоболията. Да, разговарях с Улсен в Грюнерльока онази вечер. Но това не означава, че имам нещо общо с убийството на Елен. Премълчах го, за да не усложня нещата. Постъпи както намериш за добре, но, повярвай, свидетелските показания на Рой Квинсвик не представляват интерес.

— Къде е той?

— Каква разлика би имало, ако ти кажех? Щеше ли да ми повярваш?

— Може би — отвърна Хари. — Кой знае.

Валер въздъхна.

— Улица „Согн“ 32. Живее в мазето на бившия си пастрок.

Хари се обърна и даде знак на едно такси, което идваше към тях със светнала табелка на покрива.

— Но точно тази вечер е на репетиция с хор „Мена“ — уточни Валер. — Можеш да стигнеш и пеш. Репетират в енорийската сграда на Стария Акер.

— Стария Акер?

— Премина от Филаделфийската към Витлеемската енория.

Свободното такси удари спирачки, поколеба се, пак даде газ и изчезна към центъра. Валер се усмихна накриво.

— Но е нужно да изгубиш вяра, за да смениш религията, Хари.

Дванадесета глава Неделя. Витлеем

В осем вечерта в неделя Бярне Мьолер се прозя, заключи чекмеджето на писалището и протегна ръка да изгаси настолната лампа. Чувстваше се изморен, но доволен от свършената работа. Големият наплив от журналисти след убийството и случая с изчезналата жена се поуталожи и това му даде възможност да работи необезпокояван през целия уикенд. Натрупалата се огромна купчина бумаги от началото на всеобщия отпуск беше почти преполовена. А сега щеше да се прибере, да си налее чашка „Джеймсън“ и да изгледа повторението на „Beat for Beat“15. Сложи пръст върху ключа за осветлението и хвърли последен поглед към разтребеното бюро. И тогава забеляза кафявия плик с въздушни мехурчета. Бегло си спомняше как го донесе от рафта за получената поща в петък. Явно е останал някъде под купчината книжа.

Поколеба се. Е, ще почака до утре. Попипа плика. Вътре имаше нещо, но се затрудняваше да определи какво. Отвори плика с ножа за писма и бръкна. Нямаше писмо. Обърна плика с отвора надолу, но нищо не изпадна. Разклати го силно и чу как нещо се отлепи от пластмасовата подплата от вътрешната страна. Падна върху бюрото, подскочи към телефона и остана върху подложката за писане, точно над списъка с дежурните.

Внезапно усетил спазми в корема, Бярне Мьолер се преви надве, като едва си поемаше дъх. Чак след известно време успя да се изправи и да набере телефонен номер. И ако не беше толкова сломен, вероятно щеше да забележи, че позвъни точно на името, което полученият по пощата предмет сочеше върху списъка с дежурствата.

Марит беше влюбена.

За пореден път.

Погледна към стълбите на енорийския дом. Светлината навлизаше през кръглия прозорец на вратата с инкрустираната витлеемска звезда и блестеше по лицето на новото момче. Рой. Той разговаряше с едно от момичетата в хора. От няколко дена тя размишляваше над въпроса как да привлече вниманието му, но не й хрумна нищо подходящо. Да се приближи до него и да го заговори не изглеждаше като добро начало. По-добре да изчака удобна възможност. Миналата седмица на репетицията той разказа за миналото си с висок, ясен глас. Посещавал Филаделфийската енория, а преди да намери спасение, бил неонацист! Едното от момичетата дочуло слухове, че имал голяма нацистка татуировка някъде по тялото си. Макар всички единодушно да намираха този факт за ужасяващ, Марит усещаше как мисълта за татуировката събужда у нея трепет. Дълбоко в себе си знаеше, че това е причината да се влюби: новото, непознатото, онова прекрасно, но мимолетно въодушевление. В крайна сметка й е отредено да бъде с друг. С някой като Кристиан — хоровия диригент. И двамата му родители са членове на енорията, а самият той малко по малко започваше да проповядва на младежките събирания. Такива като Рой твърде често се озовават сред отстъпниците.

Тази вечер се задържаха доста в дома. Учиха нова песен, а освен това преговориха и почти целия си репертоар. Кристиан имаше навика да демонстрира уменията си, когато в енорията постъпят нови членове. Обикновено репетираха в традиционните заведения за сбирки, но по време на всеобщия отпуск те бяха затворени, затова наеха енорийския дом в Стария Акер. Макар че минаваше полунощ, поостанаха навън след репетицията. Гласовете им се сливаха в жужене сякаш от рояк насекоми. Тази вечер във въздуха витаеше особено напрежение. Навярно заради жегата. Или защото женените и сгодените от хора бяха в отпуск и не стрелкаха младите с усмихнати и снизходителни, но същевременно и предупредителни погледи, щом им се стореше, че минават допустимата граница на флирта. Марит отговаряше с половин уста на въпросите на дружките си и поглеждаше крадешком към Рой. Чудеше се къде ли си слага човек голяма нацистка татуировка.

Една от приятелките й я смушка и посочи с глава към приближаващ се откъм улицата мъж.

— Виж, пиян е — прошепна едно от момичетата.

— Бедничкият — обади се друга.

— Исус иска точно такива изгубени души.

Последните думи изрече Софие. Подобни реплики идваха винаги от нейната уста. Останалите кимнаха. Марит също. И после й хрумна. Ето го сгодният случай. И без да се поколебае, тя се отдели от насъбралото се множество момичета и препречи пътя на непознатия. Той спря на възвишението и погледна надолу към нея. Беше по-едър отколкото очакваше.

— Познал ли си Исус? — попита Марит с висок и ясен глас и се усмихна.

Лицето на мъжа беше яркочервено, а погледът — блуждаещ.

Зад гърба й разговорът внезапно секна и с крайчеца на окото си Марит зърна как Рой и момичетата на стълбите се обърнаха към тях.

— За жалост не — изломоти мъжът. — Ама и ти не го познаваш, мойто момиче. Обаче може би познаваш Рой Квинсвик?

Марит усети как лицето й се обля в гъста червенина и следващият въпрос, който си беше подготвила — знаеш ли, че той само чака да се запознае с теб? — увисна във въздуха.

— Е? — попита мъжът. — Тук ли е Рой?

Тя погледна късо подстригания череп на мъжа и кубинките му. Изведнъж я обзе силен страх. Ами ако е неонацист, някой от бившето обкръжение на Рой? Ако иска да му отмъсти за измяната? Или да го убеди да се върне при тях?

— Ами…

Но мъжът вече профуча край нея.

Тя се обърна тъкмо навреме, за да види как Рой изчезва светкавично в енорийския дом и как вратата се хлопва зад гърба му.

Пияният мъж крачеше с усилие по хрущящия чакъл, докато горната част от тялото му се огъваше като мачта, изложена на силен порив на вятъра. Пред стълбището се свлече на колене.

— Боже мили… — прошепна едно от момичетата.

Мъжът отново се изправи на крака.

Марит видя как Кристиан побърза да се отдръпне, когато мъжът се втурна по стълбите. На най-горното стъпало се спря и се олюля напред-назад. За миг сякаш щеше да политне назад. После пак си възвърна опорната точка. Хвана дръжката на вратата.

Марит закри устата си с ръка.

Той дръпна дръжката. Рой явно беше заключил. Слава богу.

— Мамка му! — извика мъжът с глас, притъпен от алкохола, наведе горната част на тялото си назад и преви гръб. Челото му издрънча при сблъсъка с кръглия прозорец на вратата и по стълбите се посипаха парчета стъкло.

— Спрете! — извика Кристиан. — Не можете…

Мъжът се обърна и погледна към него. От челото му стърчеше парче стъкло. Кръвта се стичаше на тънка струя, която носът му разделяше на две.

Кристиан не каза нищо повече.

После мъжът отвори уста и започна да вие. Разнесе се звук, студен като стоманено острие. Той отново се обърна към вратата и с ярост, невиждана от Марит досега, се спусна да удря с юмруци по бялата здрава врата. Виеше като вълк и не спираше да удря. Звукът от сблъсъка на плътта с дървото наподобяваше удари с брадва сред утринна тишина в гората. После той се нахвърли върху витлеемската звезда от ковано желязо на кръглия прозорец. На Марит й се струваше, че чува как кожата му се раздира, когато бялата врата се обагри в алено от хвърчащите пръски кръв.

— Направете нещо! — изкрещя някой. Тя видя как Кристиан вади мобилния си телефон.

Желязната звезда се отлепи и внезапно мъжът се свлече на колене.

Марит се приближи до него. Останалите се отдръпнаха, но тя не се стърпя и пристъпи крачка напред. Сърцето й биеше бясно в гърдите. Пред стълбите усети ръката на Кристиан върху рамото си и спря. Чуваше как мъжът горе едва си поема въздух все едно риба се дави на сушата. Звучеше като ридание.

След четвърт час дойде полицейска кола да го прибере. Мъжът лежеше свит на кълбо на най-горното стъпало. Изправиха го на крака и той им позволи да го отведат до колата, без да окаже съпротива. Една от полицайките попита дали някой иска да подаде жалба срещу него в полицията. Но те само поклатиха глава, твърде шокирани, за да мислят за счупения прозорец.

После колата изчезна и остана само топлата лятна нощ. Сякаш нищо не се бе случило, помисли си Марит. Не обърна почти никакво внимание как Рой излезе, блед и съсипан, и се изгуби нанякъде. Почти не усети и прегръдката на Кристиан. Стоеше втренчена в обезобразената звезда на прозореца. Беше огъната навътре и извита така, че два от петте лъча да сочат нагоре и един — надолу. Преди беше виждала този знак в една книга. И макар че нощта беше гореща, тя се загърна в якето си.

Минаваше полунощ. Луната се отразяваше в стъклената облицовка на Главното полицейско управление. Бярне Мьолер пресече пустия паркинг и отиде в ареста. Влезе и се огледа. На нито едно от трите гишета нямаше обслужващ персонал, но в стаята на надзирателите двама полицаи гледаха телевизия. Като стар почитател на Чарлс Бронсън Мьолер веднага се досети кой е филмът: „Death Wish“16. Позна и по-възрастния полицай. Грот, по прякор Разплакания заради белега с цвят на черен дроб, спускащ се от лявото око надолу по бузата му. Грот работеше в ареста, откакто Мьолер се помнеше, и всички знаеха, че на практика той ръководи заведението.

— Ехо! — подвикна Мьолер.

Без да изпуска екрана от очи, Грот вдигна показалец и посочи по-младия полицай, който неохотно се завъртя на стола.

Мьолер размаха личната си карта, но очевидно това се оказа съвсем излишно. Познаха го.

— Къде лежи Хуле? — попита той.

— Идиота ли? — изпръхтя Грот, когато Чарлс Бронсън вдигна пистолета, за да си отмъсти.

— Килия без обзавеждане номер 5, ама не съм сигурен — докладва младият полицай. — Питай надзирателите вътре. Ако изобщо намериш някого.

— Благодаря — кимна Мьолер и тръгна към килиите.

Тук разполагаха с около стотина килии за предварителен арест и заетите нарове зависеха от сезона. В момента той определено беше слаб. Мьолер подмина стаята на надзирателите и тръгна из коридорите с железните кутии. Стъпките му отекваха. Изпитваше непоносимост към ареста. Първо, поради абсурдния факт, че вътре са затворени живи човешки същества. Второ, заради атмосферата на канавки и провален живот. И, трето, защото Мьолер знаеше за много случили се тук неща. Например: един арестант беше подал жалба срещу Грот, защото го нападнал с маркуча от противопожарната система. Службата за разследване на полицаи, уличени в престъпление, отхвърли иска, след като развиха маркуча и се оказа, че той стига само до половината от разстоянието до килията, където, по думите на пострадалия, Грот го облял с вода. Работещите в тази служба явно единствени от Главното управление не разбраха, че когато Грот надуши предстоящия скандал, отряза част от маркуча.

За разлика от останалите килии без мебели, номер пет нямаше брава с ключ, а обикновен механизъм, който позволяваше вратата да се отваря само отвън.

Хари седеше на пода насред килията, хванал главата си с ръце. Мьолер забеляза първо превръзката на дясната му ръка, пропита с кръв. Хари бавно вдигна глава и го погледна. На челото му видя залепен лейкопласт. Очите му бяха отекли. Като след плач. Вонеше на повръщано.

— Защо не лежиш на нара? — попита Мьолер.

— Не искам да заспивам — прошепна Хари с неузнаваем глас. — Не искам да сънувам.

Мьолер се намръщи, за да прикрие колко е разтърсен от гледката. И преди беше виждал Хари да потъва, но не и да стига дъното. Не и така сломен.

Изкашля се:

— Да тръгваме.

Разплаканият Грот и младият полицай не пожертваха и секунда, за да ги погледнат, но Мьолер забеляза как Грот красноречиво поклати глава.

На паркинга Хари повърна. Стоеше превит надве, плюеше и проклинаше, докато Мьолер запали цигара и му я подаде.

— Не те вписаха в регистъра — уведоми го началникът. — Остава неофициално.

Хари се задави, докато се смееше.

— Благодаря ти, шефе. Радвам се, че ме уволнявате с малко по-чисто досие, отколкото можех да имам.

— Не ти го казвам по тази причина, а защото иначе щях да бъда принуден да те отстраня и мярката щеше да влезе в сила незабавно.

— И какво от това?

— Идните дни ми е нужен разследващ полицай като теб. Тоест, като теб в трезво състояние. Следователно въпросът е дали си способен да не близваш алкохол.

Хари се изправи и силно издуха дима.

— Много добре знаеш, че мога, шефе. Но дали искам?

— Не знам. Искаш ли, Хари?

— Нужна ми е причина, шефе.

— Добре. Сигурно е така.

Мьолер погледна старшия инспектор и се замисли: в лятна нощ в Осло двамата стоят насред паркинг под оскъдната светлина от луната и от уличната лампа, пълна с мъртви насекоми. Сети се колко трудности преживяха заедно. С колко се справиха. И с колко не успяха. И все пак. Нима след всичките тези години пътищата им щяха да се разделят точно тук и то така прозаично.

— Доколкото те познавам, само едно единствено нещо е съумявало да те поддържа жив — изгледа го изпитателно Мьолер. — Работата ти.

Хари мълчеше.

— А аз имам работа за теб. Искаш ли я?

— И тя е?

— Днес получих това в кафяв плик с въздушни мехурчета. Оттогава се опитвам да те открия.

Мьолер отвори шепата си и се зае да изучава реакцията на Хари. Луната и уличната лампа осветиха дланта му и намиращия се върху нея прозрачен плик на Отдела по експертно-криминална дейност.

— Мм — кимна Хари. — А останалата част от тялото й? В пликчето лежеше дълъг тънък пръст с червен лак на нокътя. С пръстен. Благородният камък върху него имаше формата на звезда с пет лъча.

— Разполагаме само с това — обясни Мьолер. — Среден пръст от лява ръка.

— Криминалистите успяха ли да го идентифицират? Бярне Мьолер кимна.

— Толкова бързо?

Мьолер притисна ръка до корема си и кимна повторно.

— Е — заключи Хари. — Значи е Лисбет Барли.