Песента на гладиатора

Глава втора

Кръчмата „Магариците“ в края на един не толкова благоприличен римски квартал до Флавиевата порта, беше обляна в светлини. Тя заемаше партера на една insula, няколко етажна сграда край западащия храм, посветен на Венеца на Венера. Бе просторна гостоприемница с красива входна врата, на която имаше прикована дъска с менюто — там пишеше какви вина се поднасяха, имаше и мрачно предупреждение към всякакви комарджии, побойници, чародеи и скитници, че нямат право да практикуват тук уменията си под заплаха, че ще им бъдат счупени краката. Над вратата се възвисяваше дялана статуя на Минерва20, която Полибий беше „заел“ от близкия храм, а от двете страни на всяка врата се мъдреше по един усмихнат Хермес. Океан ги беше придобил срещу дългосрочен заем от една къпалня, която полицията бе затворила, защото я бяха превърнали в бордей, без да заплащат дължимите за това занимание такси. Помещението зад главната двукрила врата, някогашният атрий, Полибий бе преобразил в пространна трапезария с високи потони. В единия край имаше тезгях, а в другия беше „градинската врата“, както Полибий претенциозно я наричаше. Помещението бе осветено със светилници с масло, свещи от напоена в лой сърцевина на тръстика и закачени на куки по стените и тавана фенери.

Тази вечер, след завършването на игрите, беше специална, затова бяха съединили малките резбовани маси и ги бяха оградили с импровизирани лежанки и столове. Почетното място заемаше Муран, изтегнал се на единствената истинска лежанка на Полибий. От дясната му страна се изтягаше Клавдия на столове с възглавници. Полибий, чиято оредяваща коса бе подредена така, че да обрамчва оплешивяващата му глава като венец на атлет, разделяше широкото, наподобяващо трон кресло с пълничката си, хубава жена Попея, която Полибий винаги наричаше своя „зряла прасковка“. Седнал отсреща, стоикът Симон можеше само мълчаливо да се съгласява, похотливо вторачен в пищно разцъфтелите гърди на Попея, напиращи под обточената й с тъмносин кант тога.

Бяха поканени всички редовни посетители, дори Сатурний с мътните очи, началник на местните стражи, които действаха като пазачи, пожарникари, полицаи и, както се шегуваше Полибий, неофициални бирници. Вината, червени и бели, се редуваха. Полибий твърдеше, че са фалернски, от Северна Кампания; Клавдия обаче подозираше, че делвите са от местния пазар, а виното от лозето, което Попея отглеждаше в обширната градина зад „Магариците“. Полибий определено се наслаждаваше на всяка чаша. Със зачервено лице, той със залитане се изправи и се опита да накара Муран да се усмихне, като замуча една бездарна стара песничка:

Той зорко огледа мрачното лице на Муран, после взе два малки цимбала и ги задрънка, за да накара другите да млъкнат.

— Ще ти разкажа една история! — обяви той и преди някой да възрази, отиде в центъра на кръга на пируващите и без да обръща внимание на предупредителния поглед на Попея, захвана приказката си:

— Имало някога един дърводелец, чиято жена обичала да хойка. И денем, и нощем, без да я грижа кое време е, тя била готова да се захване с любовни дела. — Полибий вдигна ръце при смеховете, които предизвика. — Имала си любовник, когото пречудесно забавлявала, когато мъжът й го нямало. Един ден тя и момъкът се отдавали на удоволствията си, когато мъжът й най-неочаквано се върнал. Любовникът нямало какво друго да стори, освен да се скрие в една голяма, празна и много мръсна бъчва, поставена в ъгъла на спалнята. Там и си останал в безопасност, когато мъжът влязъл в стаята. Жената веднага започнала да оправя леглото. „Какво правиш тук?“ — изкрещяла тя — „Мързел такъв, дето не ставаш за нищо! На мен пръстите ми са избодени до кръв, а ти ми се мъкнеш вкъщи без пукнат грош за коричка хляб!“

— Няма работа — оплакал се мъжът и посочил ъгъла — но аз току-що продадох тази бъчва за седем денарии21, затова ми помогни да я почистя и извадя навън.

— Идиот! — извикала хитроумната му жена — За седем денарии ли? Та аз вече я продадох за дванайсет! Купувачът е вътре да види дали е наред.

Тогава любовникът подал главата си.

— Вземам я! — извикал, — но при едно условие. Ти — посочил той мъжа — влез вътре и я почисти.

Мъжът се вмъкнал вътре и започнал да чисти бъчвата, докато любовникът и домакинята се върнали към удоволствията си и жената поощрявала мъжа си с викове, които той мислел, че са указания да почисти бъчвата колкото е възможно по-добре…

Слушателите на Полибий избухнаха в смехове.

— Истинска ли е историята? — извика Митничаря Фест.

— Да! — отвърна Полибий.

— Което значи — изрева Петроний Сводника, — че ти трябва да си бил или момъкът в леглото, или съпругът в бъчвата!

Петроний се наведе, когато Попея запокити парче месо по него. Полибий със залитане се върна на мястото си, а гостите продължиха да бъбрят със съседите си и да се наслаждават на новите кратери с вино, които Полибий нареди да сложат на масата, последвани от блюда пържен дроб с кориандър, свинско в пикантен сос и гърнета зеленчуково пюре с орехи.

— Това не може да се случи! — подвикна Полибий на Муран в последен опит да отвлече гладиатора от мрачното му настроение.

— Случи се! — прошепна Муран на Клавдия.

Тя отпи от разреденото си с вода вино, протегна се и пое ръката на Муран в малката си шепа.

— Разкажи ми пак!

— Бяхме на арената, аз се биех добре, ти сама видя.

— Не, не видях! — отвърна Клавдия — Затворих очи.

— Спицерий започна да се олюлява, после рухна на земята. Помислих, че е мъртъв, но той започна да повръща. В името на всичко, никога не съм виждал човек да повръща така. Когато го прекараха обратно през „Портата на живота“, изплю по-голямата част от каквото и да бе поел. Да благодарим на боговете за онзи стар военен лекар, той даде на Спицерий да пие солена вода и човекът продължи да повръща. Лекарят не спря да му удря плесници и му викаше да не заспива. Никога не съм виждал да изливат толкова вода в нечие гърло.

— Отровен ли е бил? — попита Клавдия.

— Навярно! — отговори Муран. — Лекарят огледа повърнатото и каза, че вони като отходна яма. Може да е било беладона, татул или нещо, което да приспи Спицерий. Лекарят каза, че имал голям късмет, оживял, защото има телосложение на вол. Но сега обвиняват мен. В чашата на Спицерий откриха някакъв прашец, а в моята и в останалото вино в делвата нямаше нищо подобно.

Муран посочи с пръст:

— И нещата, разбира се, се усложниха от това, че Полибий ме подкрепя и че той донесе виното. Накратко, обвиняват ме, че съм упоил Спицерий. Говорят, че може да съм виновен в опит за убийство.

— Но това не е вярно! — разпалено отвърна Клавдия. — Чашата е била на масата, наоколо са се навъртали всякакви хора, така каза Полибий. А сега какво ще стане?

— Другата седмица Руфин урежда игри в чест на рождения ден на императора. Отново ще се сражавам. Този път няма да има вино и това ще е битка до смърт!

— Защо не се откажеш!? — помоли Клавдия.

— Искам да дойде денят, когато ще бъда victor ludorum и ще получа венеца.

— Но има ли още една битка след Спицерий?

— О, да, последна, в която аз или Спицерий ще трябва да се изправим срещу Мелеагър, Чудото на сто града.

— А той наистина ли е чудо?

— Не, просто сам се нарича така, но е хитрец. Ще го обърне на смях, когато чуе новината.

— Всъщност, истинска вреда няма! — Клавдия докосна лицето на Муран. — Нямат доказателства, че ти си отровил виното и двамата пак ще се биете. Между другото, как е Спицерий?

— Доста по-добре тази вечер и доста спокоен, когато го посетих. Каза, че не ме държи отговорен. Стисна ръката ми и заяви, че все още е по-добрият.

— Може и сам да я е глътнал! — обади се Клавдия. — Няма да е първият гладиатор, опитал някакъв магьоснически прах. Хайде, усмихни се, чичо наистина се старае с всички сили!

— А ти как си? — Муран се наклони по-близо до нея и като не обърна внимание на ревнивата гримаса на прислужницата Януария, изтри едно мазно петънце от ъгълчето на устата на Клавдия с кърпата си. Тя се усмихна ослепително и мълчаливо си пожела красивият, синеок, червенокос гладиатор да получи удовлетворение, да се оттегли и да остане с нея.

— За какво мислиш, малката? — пошепна Муран. — Още ли търсиш мъжа с пурпурния бокал, татуиран на китката? Каза ми, че вероятно е войник от Илирийския полк. Не ми ли каза, че банкерът Руфин знае нещо за него? Затова ли работиш в двореца?

— Аз съм вестоносец — усмихна се Клавдия. — Пренасям пощата на императрицата.

— Сигурно! — Муран сниши глас така, че гълчавата на сътрапезниците им да заглуши думите му. — Шпионка ли си, Клавдия? Една от дворцовите агенти?

— Защо, Муран? — Клепачите на Клавдия затрепкаха.

— Шпионка ли си?

Тя изчака, докато вратата се отвори и влезе един пътуващ търговец с провесена на гърдите табла с украшения, египетски скарабеи, медальони на Изида и пакетчета със серни клечки. Той протегна подобната си на рачешка щипка ръка, която беше пълна с денарии, и поиска нещо за пиене, каквото и да е. После улови погледа на Клавдия:

— И риба! — нагло добави той — Обходих Виа Апия, помагах в един магазин точно край паметниците на третата миля — ухили се и показа изпочупените си зъби. — Знаете мястото, християните разправят, че там Себастиян22 бил пронизан със стрели. Утре трябва да се върна там около шестия час, затова искам храна и сигурен подслон за през нощта. — Той продължи да дърдори, докато прислужник му донесе малък кърчаг вино и чиния с нарязана риба. Търговецът пак хвърли бърз поглед към Клавдия, преди да се оттегли в ъгъла.

Клавдия отвърна очи. Силвестър й пращаше съобщението си. Трябваше да бъде в катакомбите утре сутринта, сред паметниците в гробището край третата миля на „Апиевият път“…

Клавдия се събуди много преди зазоряване. Винаги спеше добре в малката си стаичка над кръчмата. Попея беше направила всичко, за да стане стаята удобна и приятна. Беше облепила едната стена с памучна тъкан, изрисувана с скачащи диви кози, беше поставила бронзова трикрака масичка, стол от акациево дърво и резбована египетска ракла, където Клавдия можеше да държи вещите си. Клавдия стана и отиде в градината при извора. Вятърът бе студен, слънцето се канеше да изгрее и градината още беше свежа, преди да настъпят влагата и горещината. Тя грижливо се изми, сетне се върна в стаичката си и се преоблече със зелена туника с бродерии по ръба и тъмнокафява наметка, която използваше, за да скрие камата, окачена на колана на кръста й. Взе твърдата си шапка с широка периферия и слезе в кухнята, където едно полузаспало момче от кръчмарската прислуга й поднесе от останалата от вчера храна в малката стая извън сградата, в която месят хляб. Клавдия пийна малко разредено с вода вино, каза на момчето да се връща в леглото, отвори кепенците, прехвърли се и се спусна навън.

Огледа се наляво и надясно. Нямаше никой. Нито просяк, който се прави, че спи, нито пияница да пикае срещу стената. Улицата бе пуста. Тя бързо се отправи към главния проход. Вън се разминаваха водоносци и улични метачи; ученици неохотно се влачеха към местната школа, където приходящ учител щеше да ги учи на основите на математиката и азбуката. Мъже чевръсто бързаха към баните или ги носеха в носилки, а зад тях бързаха роби с кошници с чесала, гребени, кърпи, стъкленици с благоухания и шишенца масло. Продавачи на ориз се приготвяха за всекидневната си търговия. Бръснари вадеха столове, гореща вода и точила, готови да започнат работа. Готвачи с пълни с наденици тигани палеха мангалите си и се надяваха, че ароматът на подправеното месо ще подразни апетита на минувачите. От различни магазинчета започнаха да се раздават ударите на занаятчийски чукове. Настъпваше обичайната дневна врява.

По силата на Цезаровия закон, на улицата нямаше каруци, освен тези на зидарите, които пренасяха тухли и греди. Улиците се пълнеха с хора. Тук-там играчи от панаири и пазари се готвеха да започнат представленията си с техните странни номера, приказки и ужасяващи маски. Един укротител на пепелянки вече бе събрал малка публика. Някои отваряха прозорците на къщите си и прибираха капаците вътре, изпразваха нощни гърнета, провесваха саксии с цветя, тарги със смет до вратите чакаха да бъдат откарани на местното сметище. С отмерена походка премина отряд войници с подрънкващи оръжия, спомагателна част от войници със зачервени очи, сини щитове и кожени шлемове, които нямаха търпение да се върнат в казармата след дългата нощна служба. Клавдия си спомни как Муран дълбоко заспа в гостната стая с изглед към градината и сърцето й се сви от болка. Опасяваше се, че беда чака приятеля й.

Беше заспала, като се опитваше да си представи тъмния, зловещ тунел, където Муран заедно със Спицерий чакаха да излязат на арената. Най-внимателно бе разпитала гладиатора, преди да се обърне към Полибий и Океан. Беше убедена, че някой се опитал да отслаби противника на Муран с надежда, че Муран ще го убие, преди да се проявят признаците на отровата. Тя познаваше добре гладиаторите. Спицерий, истински професионалист, навярно не беше хапнал нищо след libera cena23 предната вечер. На сутринта на битката навярно бе облекчил стомаха си и бе хапнал нещо леко. Бил е възбуден и напрегнат; виното и отровата трябва да са раздразнили стомаха му и той е започнал да ги повръща, преди отровата наистина да започне да му действа. Полибий можеше да бъде лукав като змия и си пъхаше носа навсякъде, въпреки че твърдеше, че е невинен. Дали не бе самият Муран? Клавдия отпъди един джафкащ помияр и поклати глава. Муран беше убиец, боец, но имаше чест, не бе нито извратен, нито подлец; мъж, който се сражаваше, защото не можеше да намери какво друго да прави, освен да мечтае да стане собственик на кръчма като „Магариците“.

Клавдия стигна главния проход, който водеше към портите. Вървеше встрани и се държеше встрани от влизащите и излизащите. На градската порта един пазач й подсвирна и я подкани да му покаже повече от краката си. Тя направи неприличен жест и докато смехът на мъжа продължаваше да отеква в ушите й, бързо се шмугна навън и пое по „Виа Апиа“. По пътя се блъскаше припряно множество, всякакъв вид търговци, пътуващи музиканти. Спря само веднъж, за да погледа трупа актьори, които със скрити под гротескни маски лица и пъстри одежди играеха и пееха, докато вървяха към града. Две момчета с отметнати на гърба маски на сатири се опитваха да подмамят някой да им подхвърли монета в просешките кошнички. Клавдия съзнателно ги отмина. Спомни си как самата тя обикаляше с такава група Италия от южните й покрайнини до подстъпите на студените планини на север. Беше й приятно, но собственикът пропиваше печалбата и тя се върна у дома. Все пак, беше научила нещо. Можеше да чете и пише, говореше градския жаргон и придоби усет да предугажда бедите. Можеше да участва в представленията като актриса и като мим, познаваше ред по ред поезията и пиесите на Овидий, Теренций24 и Сенека25.

От време на време Клавдия спираше, уж за да пристегне ремъка на сандалите си, или да снеме шапката, за да може вятърът да охлади потта по челото й. Тогава крадешком се оглеждаше наоколо да разбере дали някой не я следи. Понякога се връщаше назад, а когато стигна редицата гробове и паметници, разположени от двете страни на пътя, тя навлезе сред тях, сякаш да намери някой паметник или да прочете надпис. Установи със задоволство, че никой не я следи. После отмина знака за третата миля и намери пътеката към мястото, което Силвестър наричаше гробището на свети Себастиян. Клавдия не знаеше нищо за християнските светци освен че тук по време на голямото гонение християните бяха прокопали и разработили подземни проходи и тунели, пронизващи порестата скала под покрайнините на Рим. Намери обичайната надгробна постройка и влезе, като потърси на договореното място светилник и серни клечки. След дълго драскане, накрая запали светилника. Постави го в един фенер, свали шапката си, закрепи фенера в горния край на стълбището и предпазливо се спусна надолу в безмълвната, лъхаща на плесен тъмнина.

Всеки път, когато посещаваше катакомбите, мислеше колко мрази това място. Не се боеше от демони или призраци, действаха й потискащата тишина и ограждащите я отблизо стени. Стигна най-долу; тук тунелът беше широк приблизително два метра, таванът стигаше доста над главата й, подът от отъпкана почва бе сигурен под краката й. Тя внимателно пристъпваше и държеше фенера високо над себе си. Беше намерила подходящ клон за тояга и опипваше почвата, а потропванията й отекваха като удари на барабан. Зави край един ъгъл и навлезе в мястото, където християните погребваха мъртвите си. Тук, в ниши на стените, защитени от слой мазилка, лежаха християнските покойници. Повечето бяха умрели от естествена смърт, други бяха жертви на гоненията — удушени, обезглавени, а понякога — само жалки останки от онова, което са били, преди да ги хвърлят на дивите зверове в амфитеатъра. Грубо надраскани надписи и християнски символи покриваха стените, някои с обичайните Chi и Rho, кръстове, молитви към свети Петър и свети Павел. Клавдия познаваше наизуст тези знаци, те бяха водачът й към кой тунел да тръгне, в кой проход да влезе. Накрая стигна до гроба на Филомена, „дева и мъченица“, както възвестяваше надписът, и седна на една мраморна скамейка, открадната от гробището горе. Тук се пресичаха три тунела, мястото беше безопасно, Клавдия и Силвестър можеха да чуят дали приближава някой и да се измъкнат по друг път.

Клавдия внимателно подпря тоягата си на мраморната скамейка и зачака. Провери фенера; в светилника имаше достатъчно масло, фитилът беше здрав. Тя се облегна на студения камък, попивайки потта от лицето си и се запита какво ли иска Силвестър. Беше й казал за някаква среща във вила Пулхра, където тя трябваше да отиде; императрица Елена щяла да има нужда от нея. Клавдия се тревожеше повече за Муран. Запита се дали банкерът Руфин би могъл да хвърли някаква светлина върху случая със Спицерий.

Накрая чу звук, трополене, знак, че Силвестър наближава. Тя сви длани до устата си, остро изсвири, после изчака трите изсвирвания в отговор. Сетне облекчено въздъхна: Силвестър беше тук. От тунелите се показа някаква сянка и из мрака се появи среброкосият свещеник, мършавото му, уморено лице се сбръчка в усмивка. Те размениха целувката на мира26.

Силвестър седна до Клавдия, разгъна една кърпа, двамата заедно хапнаха от хляба и смокините, които той носеше, и отпиха вино от малкото шише.

— Защо се срещаме тук? — запита Клавдия между хапките. — Опасността отмина.

— Опасността никога не отминава, Клавдия, винаги има опасност. Нас, християните, ни търпят, но не ни одобряват, едва сме започнали да вървим по пътя — Силвестър си взе парче сирене и го разтроши в ръка. — И за теб има опасност, Клавдия. Ти шпионираш за епископа на Рим, но шпионираш и за императрицата.

— Никога, никога няма да предам когото и да било от вас.

— Може един ден да се наложи. Човек трябва да направи своя избор, да стигне до кръстопътища. Баща ти щеше да одобри онова, което правиш.

— Баща ми е мъртъв.

— Беше един от нас.

— Той със сигурност щеше да преследва и да убие човека, изнасилил дъщеря му и заклал сина му — Клавдия се намести на каменната скамейка, още заслушана дали от тунела няма да долети някакъв звук. — Не съм дошла при теб, Силвестре, защото обичам теб самия или твоята вяра. Ако помниш, дойдох за помощ и ти ми обеща, че ще намериш този човек — тя се опита да потисне умоляващите нотки в гласа си. — Убиецът с татуирания на китката червен бокал.

— Клавдия, ние ти помагаме. Твоят насилник има татуиран червен бокал, знакът на онези, които извършват ритуалите на Дионис, които се покланят на демоните Бакхус и Пан. Сред тях има чиновници, свещеници и войници, те са могъща секта.

— С цялото ми уважение, магистре, но мен не ме интересува дали някой се покланя на тях или на задника на императора.

Силвестър сухо се засмя и потупа ръката й:

— Имам новини за теб, Клавдия, макар може би и не толкова добри. Банкерът Руфин твърди, че този човек е служил в Илирийския полк. Но трябва да ти кажа, че половината полк носи този знак.

— Брат ми го нямаше.

— Тихо сега. Мъжът, който те е нападнал, може да е искал да видиш тази татуировка, за да отвлече вниманието ти. Тя трябва да е прикривала други престъпления, символ, който е можел по-късно да се измие. Не, не, слушай, Клавдия, човек може да постави знак на ръката ти, който никога да не можеш да премахнеш. Но мога и да помоля някой художник да копира знак, който можеш да премахнеш толкова лесно, колкото да свалиш парче лен от шията си.

Клавдия тихо изстена. Обвиваше я мрак, само светилникът до нея мъждукаше. Никога не беше мислила за това, беше толкова убедена, че един ден ще открие мъжа с татуировка, която не би могла да се скрие. Прозорливостта на Силвестър никога не му изневеряваше, и все пак тя си припомни своя насилник. Винаги щеше да го помни: миризмата му, докосването му, гласът му. Дълбоко пое дъх и се опита да овладее треперенето си.

— Съжалявам, Клавдия, но ще трябва да обмислиш онова, което ти казах. Има други места, където можем да търсим. Знам, че е трудно, но в онази вечер брат ти е събирал черупки на бреговете на Тибър, нали?

Клавдия затвори очи и въздъхна.

— И мъжът е доближил до теб — продължи Силвестър. — Убил е Феликс, защото не е искал да има свидетели, никой да не те защити. Представи си как се боричкате, тялото, мускулите на ръцете, гърба и стомаха.

Клавдия напрегна въображението си и почувства, че й прилошава. Пак се върна край реката със залязващото слънце, видя мъжа, надвесил се над нея. Можеше да си припомни краката му, мускулите на краката, силните като стоманено въже ръце, горещия, просмукан от вино дъх.

— Войник или свещеник? — внезапно запита Силвестър и здраво стисна китката й.

— Войник! — отвърна Клавдия — Да, трябва да е бил войник. Нямаше и грам тлъстина, имах чувството, че се боря с мъж, облечен в броня.

— Добре! — прошепна Силвестър — Значи, имаме пиян мъж, който скита покрай реката, не го е грижа дали са го видели, иска да се забавлява. Стореното от него е ужасно, но той е поел и голям риск. Кажи ми, Клавдия, защо ще го прави един войник? Помисли за войниците в Рим. Повечето от тях са отпуснати, дори онези, които са върнати обратно от границите, скоро напълняват, мускулите им започват да затлъстяват.

Клавдия почувства тръпка на възбуда. Силвестър е бил правник, тя винаги беше уважавала острата му мисъл, логиката на аргументите му.

— Говорим за атлет, нали? Някой, който постоянно тренира?

— Не, Клавдия, говорим за войн. Ти ми описа много подробно станалото, аз те помолих да го сториш, да проясня съзнанието ти, да пречистя душата ти — Силвестър направи кръгообразно движение с пръсти. — Възможно ли е твоят нападател, убиецът на брат ти, да е бил гладиатор?

Той едва се засмя на отрицателното възклицание на Клавдия.

— Не, не! — добави свещеникът меко и отметна кичур коса от челото й — Размишлявай, Клавдия! Гладиаторите са убийци, често са самотници. Да, на тях им се покланят като на герои, но само, защото са убили някого. Те непрекъснато тренират. Жените, които ги обожават, често са или блудници, или преситени придворни дами. Не! — усмивката му стана по-широка — Нямам предвид теб и Муран, той е щастливец! Говоря за онези, които се навъртат край гладиаторските школи и не искат нищо друго, освен да получат телата им. Следващия път, когато се видиш с приятелите на Муран, огледай ги по-внимателно и обмисли какво съм ти казал. Дали нападателят ти е търсел нещо по-свежо? Невинна девойка? Някоя уважавана млада дама, някаква промяна в сравнение с обичайното? Това много често се случва — Силвестър въздъхна. — Както Господ ми е свидетел!

Клавдия се загледа в отсрещната стена, сякаш очарована от рисунките по нея: фигури на мъже и жени съединяваха ръце около маса, а под нея бяха изписани християнските символи на вечния живот. Тя забеляза алфата и омегата27, символите на християнския Бог. Мислите й се откъснаха от онова, което бе казал Силвестър. Някога, скоро, когато останеше сама в тъмната стаичка, щеше да помисли, да размишлява върху казаното. Почувства искра на вълнение, тайна тръпка, сякаш разбираше, че е застанала на прага на истината.

Силвестър си отчупи още едно парченце сирене и отиде да разгледа фреските. Клавдия шумно въздъхна.

— Защо трябваше да дойда тук тази сутрин? Какво има сега?

— Заради вила „Пулхра“ в Тибур — отвърна Силвестър, който с готовност промени темата. — Две важни неща. Императрица Елена, както навярно знаеш, събира християнски реликви. Изглежда, се е пристрастила към тях; агентите й душат из околностите край Йерусалим и търсят Честния Кръст. Императрица Елена вярва, че е намерила меча, с който са екзекутирали апостол Павел. Поставила го е в специална стая във вила „Пулхра“, докато някои философи, риторите от Капуа, ще обсъждат доктрината.

— И?

— С една дума, вчера следобед или някъде там, както казват агентите ни, мечът е изчезнал. Към стаята или избата няма таен вход и тя е била охранявана от наемници. Вратата може да се отвори с два ключа. Домоуправителят Тимотей държи единият от тях. Другият е при Бур, германецът — грубиян, който обожава Елена. Тъй или иначе — Силвестър отхапа от една смокиня — Тимотей, както обикновено, решил да огледа меча. Отворили вратата, а Бур, който се плаши от онова място, останал отвън. Тимотей влязъл, Бур чул някакъв удар и вик, но не им обърнал внимание. След малко погледнал вътре. Тимотей лежал в пясъчния кръг.

— Какъв пясъчен кръг?

— Сама ще видиш, той се намира под мястото, където мечът виси на верига. Но вчера следобед веригата била празна. Мечът го нямало.

— А Тимотей?

Бур помислил, че е мъртъв, но човекът бил просто припаднал. Вдигнали тревога, повикали стражите, изнесли Тимотей и претърсили помещението. Не открили никакъв меч. Истинско чудо! — засмя се Силвестър. — Тимотей вярва, че поради свадите между християните Ангел Господен е дошъл и отнесъл меча.

— Разбира се, той е бил откраднат, нали?

— Така изглежда, но от кого, защо и как, е истинска загадка. Августата няма да е доволна. Тя ще изпрати за теб. Всъщност съм сигурен, че вест или вестоносец вече са стигнали в „Магариците“ със заповед да отидеш във вила „Пулхра“.

— Обаче има и нещо друго, така ли е?

— О, да, винаги има нещо друго. Императорът е поканил шестима ритори, самопровъзгласили се философи от школата в Капуа, престижна академия, където много ученици изучават теология, философия и усъвършенстват уменията си да говорят пред публика. Сега тя се е превърнала в трън в очите ни, защото там процъфтява арианската ерес. Един от нейните най-умели защитници е един учен на име Юстин.

— И каква е същината на спора?

— Същината ли, Клавдия? Всъщност става дума за истината за нашата вяра! Кой е Бог? Как действа Бог?

— Аз не съм философ и определено не съм християнка.

— Не, ти си нещо по-добро — отвърна Силвестър. — Ти си почтена жена, със здрав разум и твърде остроумна. Ето в какво вярваме ние, Клавдия. Нашият Господ е троичният Бог, три лица в едно. Отец, чистият дух, вижда своя образ; този образ е Синът, вечният и истинския, като Отца, но не Отец. Защото през цяла вечност Отец винаги е съществувал със Своя образ. Той обича този образ и съществуващата между тях любов е Духът. Три лица, но един Бог. Нашата вяра учи, че Синът се е въплътил, Иисус Христос, Бог, и човек все пак, ограничен, но безкраен въпреки това. А арианите проповядват една различна вяра, която ще унищожи Троицата и ще сведе Христос до някакъв възхваляван ангел.

— Сетне?

— Арианите не трябва да победят в дебата. Аз ще те придружа до вила Пулхра, Клавдия, за да убедя императрицата да ни даде подкрепата си. Искам арианската ерес да бъде унищожена и единението ни да пребъде.

— Какво ще стане, ако те се съпротивяват?

Силвестър потърка страните си с ръка:

— Може да се наложи да използваме по-убедителни методи. Заболелият член трябва да се отсече.

— Искаш да кажеш, че ще ги убиете ли? Вие, християните, които се обичате един друг?

— Ереста в нашата църква е като предателството в държавата.

— А обичта Христова? — подигра се Клавдия.

— Нека Христос ги обича — язвително отговори Силвестър. — Църквата трябва да оцелее, но това е само половината от проблема — той замълча, за да събере мислите си. — От друга страна, ние имаме хора като домоуправителят Тимотей, който е ортодоксален до фанатизъм. Той не обича дебатите, мисли, че на арианите трябва се затвори устата или да млъкнат завинаги. На другата страна са онези като Крис, агент и главен дворцов управител на Константин, роден и отгледан езичник. Него го радват деленията между християните, той ще направи дебата нелеп, ще се опита да представи всички ни като размирници.

— Но там ще бъде представител на вашия епископ, единственият, който може да защити истинното учение, нали?

— О, да! — остро се изсмя Силвестър — Който може да причини повече вреда, отколкото да стори добро. Атанасий има избухлив нрав, той е истински пожар.

— Мислиш ли, че някой от онези философи може да е откраднал меча? Били ли са там, когато реликвата е изчезнала?

— Възможно е. Може да са сметнали, че е нещо, свещено за християните, което не бива да се показва от езичниците? Може и други да са го откраднали — офицери, чиновници… Крис идваше и заминаваше от вилата; нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от възможността да всее смут сред християните. Или пък — Силвестър дълбоко си пое дъх, — може да е бил някой обикновен крадец, привлечен от ръкохватката от слонова кост или искрящия рубин. Но това не е важно, Клавдия! — Силвестър посочи наоколо. — Какво ни е грижа за гробове, реликви, философски спорове? Църквата излиза от катакомбите, тя трябва да остане силна. В този отрязък от време нас ни понасят, но не ни приемат. Един ден ще ни приемат. Ние ще бъдем империята. Можеш ли да си го представиш, Клавдия? — прошепна той. — Църква и държава, които действат като едно — Божият град? — Гласът му затихна и той седна, унесен в мечтите си за империята, преди да се сети къде се намира. — Научавам, че приятелят ти Муран е в затруднено положение?

— Муран винаги е в затруднено положение — Клавдия се изправи, взе наметката и тоягата си. — Значи, пак ще се срещнем във вила Пулхра?

— Сега тръгвам за там — усмихна й се Силвестър. — Ще стигна за час и ще видя какви беди замислят.

— Беди ли?

— Просто имам такова чувство… — Силвестър стана и посочи един от тунелите. — Ще тръгна по друг път. Безопасен път! И, Клавдия…

Тя се обърна:

— Да, магистре?

— Когато се запозна с Муран — Силвестър тръгна с отмерени крачки, — случайно ли беше или преднамерено? Той търсил ли те е, или ти него? — Вдигна ръка в знака на мира. — Помисли си за това.

И Клавдия си помисли, докато бързаше със зачервено лице по тунела, вдигнала фенера нагоре, в светлото петно, което се движеше край нея. Думите на Силвестър я объркаха. Намираше се в царството на смъртта; зад тези варосани стени лежаха останките на хора, умрели насилствено. Почти неосъзнато нощните й кошмари се върнаха, привиждаше й се как тича из такива тунели, преследвана от насилника с червения бокал, татуиран върху китката. Можеше да го чуе как диша, а някъде в далечината Феликс също бягаше, малките му крачета се движеха бързо. Искаше да го стигне, но от стените се подаваха ръце, които я сграбчваха. Клавдия спря на един ъгъл.

— Не бъди глупачка! — прошепна тя. — Трябва да се страхуваш повече от живите, отколкото от мъртвите!

Преглътна сълзите си, наоколо не се чуваше никакъв шум и тя уверено продължи напред. Когато стигна стъпалата, върна фенера на мястото му и установи, че шапката й не е била пипана. Сложи си я и се заизкачва нагоре, към слънчевата светлина. Стиснала тоягата си, тя тръгна между гробовете. Една стара просякиня, завита в черна наметка, която досега се криеше в сенките, рязко стана и протегна за милостиня подобните си на птичи нокти ръце. Клавдия се сети за вещиците и магьосниците, които често посещаваха това място, за да пренесат в полунощ черен петел в жертва. Щеше да й кресне, но видя че лицето на старицата бе набраздено от времето, а очите й бяха млечнобели.

— Само един денарий! — изфъфли просякинята — Няколко гроша за вино!

Клавдия й подаде две монети и забърза по пътя си. Тя се присъедини към групите хора, които се тълпяха по Виа Апиа и се загуби между тях, потъвайки в обичайния мирис на прах, току-що изпечен хляб, месо с подправки и всепроникващата остра миризма на зехтин. Пътниците към града закусваха по пътя и готвачите, продавачите на храна, водоносните и търговците на вино въртяха гръмогласно търговията си. Клавдия утоли жаждата си, докато споделяше последните слухове с един селянин, натоварен с два коша квакащи патици. Тя го разпита за малкото му стопанство и очакванията за добра реколта. Поласканият от вниманието стопанин бъбреше като сойка, а в това време Клавдия с присвити очи оглеждаше назад пътя, по който бе дошла.

След като влезе в града, Клавдия остави широкия път и навлезе в плетеница от странични улички. Намираше се в квартал, който познаваше, пълнен с бояджии и медникари, с търговци зад тезгяхите, все от онези, които често посещаваха „Магариците“ и сега гръмогласно я поздравяха. Клавдия припряно отвръщаше, но мисълта й все още бе заета с казаното от Силвестър и особено с Муран.

В „Магариците“ беше спокойно. Океан й каза, че Полибий още спи заради изпитото миналата нощ вино, а Попея е отишла към пазара.

— Нали знаеш кого търся?

— Той е в градината, малката — каза Океан и се наведе към нея. — Има много специални посетители.

Сърцето на Клавдия замря. Муран обаче не разговаряше с някаква дама, а с един млад атлет с остро иронично лице и буйна черна коса. До него клечеше посивял възрастен човек с опитомена змия около ръката си. От тоягата на масата с емблемата на Асклепий28 Клавдия разбра, че трябва да е лечител. Муран седеше с гръб към нея; посетителят му се наведе, потупа го по ръката му и я посочи. Гладиаторът скочи на крака. Клавдия неволно погледна към китката му и почувства вина: на нея нямаше татуировка. Муран не бе изнасилвач, убиец на деца! Не беше толкова сигурна за посетителя на своя ухажор. Беше среден на ръст, с насмешливи очи и цинична уста. Мъж с красиво тяло, който показваше своята великолепна физика.

— Знаеш ли кой е този? — потри ръце Муран. — Спицерий, нали помниш Спицерий? Никой не забравя Спицерий!

Клавдия кимна, отвори уста, но не продума. Спицерий я изгледа студено и грижливо я проучи от главата до краката, сякаш тя беше робиня, изложена на пазара. Обидата беше съвсем преднамерена, но сетне той бързо се извини, изправи се, стисна ръката на Клавдия и я поднесе към устните си.

— Клавдия, прекрасно име… — Светлосините му очи бяха пълни с насмешка — Прекрасно име за прекрасна жена.

Остави ръката й да падне.

— Муране, не си ми казвал за нея, поне не подробно!

Двамата се засмяха кратко, после Спицерий й представи стария си приятел Валенс, бивш лекар в Десети панонски легион29. Океан донесе напитки, меден хляб и всички седнаха на тревата в сянката на едно дърво. Сред смеха и шегите обаче Спицерий внимателно изучаваше Муран, сякаш се опитваше да запомни всяка подробност. От време на време играещите му очи се спираха на Клавдия. Гладиаторът все още не се беше възстановил напълно. Изпълнявайки даваните шепнешком наставления на лечителя си, той яде и пи съвсем малко. Забеляза, че Клавдия го наблюдава.

— Дойдох да сключа мир с Муран! — засмя се той.

— Не прибързваш ли? — попита Клавдия. — Някои твърдят, че се е опитал да те отрови.

— Не мисля — изсмя се Спицерий — а и няма как да се разбере… — Замълча и притисна ръка към стомаха си. Клавдия забеляза, че лицето му е гримирано деликатно, като на жена. Все пак това не можеше да прикрие тъмните сенки под очите, хлътналите страни и начина, по който клепачите му потръпваха, сякаш все още не се чувстваше съвсем добре.

— Говорим за облозите — продума Муран. — Полибий и аз твърдяхме, че никой от нас не е залагал кой ще победи. Ако го бяхме направили, Спицерий би могъл да помисли, че се опитваме да наклоним везните.

— И аз нищо не видях! — поклати глава Спицерий — Бях в тунела и чаках. Чашите с вино бяха пълни. Не съм виждал ръката на Муран да доближава чашата ми. Всъщност, не видях ничия ръка. Винаги много внимавам. Не е за първи път храната да е развалена, а виното отровено, всякакви мръсни игрички се играят. — Обърна китката си към Клавдия, за да й покаже един белег, и тя ужасена се вторачи в червения татуиран бокал, който кожената гривна не можеше да прикрие. Тя се отдръпна и Муран проследи погледа й.

— Какво става? — проговори лекарят Валенс — Какво ти става, жено? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак!

Клавдия направи опит да стане, блъсна се в подноса с хляба и меда, и ритна кърчага с пивото. Муран я хвана за китката.

— Клавдия, не е това, което си мислиш…

Но тя се освободи, обърна се и побягна към кръчмата.