Песента на гладиатора

Глава седма

Галерата „Славата на Коринт“, която патрулираше проливите на Византион43 беше боядисана в черно. Червенозлатният й хакборд44 беше покрит със злато, също както украсената с релефи глава на грифона на палубата, орела с разперени крила и „Окото на Хор“45 на издадения напред нос на кораба. Свитите й платна бяха черни, а екипажът — обучен да гребе така, че да не се чува плясъкът на греблата. Галерата беше се отделила от главната бойна флота и като използва лятното време, напусна Егейско и навлезе в Средиземно море. Отмина Сицилия и пое край италианското крайбрежие, като предпазливо използваше пустите скалисти заливчета и тесни проходи между островите. Ако възникнеше опасност, издигаха фалшиви флагове и щандарти. За любопитните тя беше просто една военна галера, която патрулираше по крайбрежието за пирати. Добре запасена с вода и храна, галерата бе заела договорената си позиция в уречения ден и изчакваше сигнала. Накрая той дойде, поредица сигнални огньове, отчетливо видими откъм морето. Капитанът на галерата поведе наклонения и дълбоко потопен във водата съд, подобен на зловещ вълк, който се промъква към кошара. Морето беше спокойно и лоцманът знаеше всичко за теченията и скритите опасни места, така че привечер успешно доведе галерата до брега.

С панталони и туники под ризниците, войниците и моряците се подготвиха да навлязат навътре в сушата. Всички бяха избрани заради тяхната вярност и военната им подготовка, ветерани, обучени да устройват засади и да убиват бандити и разбойници в Таврическите планини46, при прохода, наречен Киликийските порти. Бяха въоръжени с копия, стрели и дълги криви мечове, с обли щитове, окачени на гърба и с подсилени кожени шлемове с предпазители за носа и наушници. Някои носеха самоделни стълби, дълги колове с лостове от двете страни, куки за теглене, тръби с катран и малки гърнета за огън. Преди да потеглят, хапнаха корав хляб, сухи плодове и осолено месо, и отпиха от малките манерки с вода, които всеки носеше.

Когато стигнаха дюните, спряха за малко да привършат приготовленията си и изпратиха напред сред дърветата отделение в разреден строй. Съгледвачите — вандалски47 наемници, изтребваха всичко живо в самотните чифлици и колиби, прерязваха гърлото на всичко, което им се изпречеше, колеха кучета за храна и не се гнусяха от никакъв грабеж. Офицерите най-подробно бяха проучили картите на местността. Околностите на вилата бяха доста пустинни в резултат от последователните императорски декрети. Това им беше полезно, както и сведението, което бяха получили за охраната на вилата. Командваше я Гай Тулий, ветеран на Константин, който отговаряше за сигурността заедно с Бур, командир на стражата на онази кучка Елена. Нападателите имаха точни инструкции. Константин и майка му трябваше да бъдат убити, другите като Бур, Руфин, Крис и Гай Тулий трябваше да бъдат взети в плен заедно със свещеника Силвестър и водача на ортодоксалната група Атанасий. Всички останали трябваше да минат под ножа.

Нападащите войници навлязоха по-дълбоко в гората. Те се изкатериха по склоновете, стигнаха до една просека, там се прегрупираха и починаха малко, докато деляха дребната плячка, заграбена по пътя. Пийнаха още вода, пак тръгнаха и след голям обход стигнаха до подстъпите към вилата. От време на време се натъкваха на постове, но те бяха съвсем малко, сънени и набързо ги ликвидираха. Шубраците под вилата бяха гъсти, затова бяха принудени да използват само една пътека. Командирът нямаше избор, въпреки предположението, че нещо не е наред. Усещаше го по избилата по гърба му пот. Дали заради горската тишина или от това, че наоколо не се разнасяха крясъците на бухали, нямаше го и шаването на животинки сред шубраците. Нима животните също бяха усетили заплахата и се бяха разбягали? Капитанът често трябваше да спира, вслушан в звуците на нощта. Погледна назад. Единственото, което можеше да види на слабата лунна светлина, беше придвижващата се редица на хората му. Въпреки подозренията си и засиленото внимание, той не успя да забележи тъмните, неясни сенки, които следваха хората му от двете страни на пътеката. Тези призраци, свикнали с катранения мрак на германските гори, като преследващи плячката си вълци се промъкваха през орловата папрат и се групираха край задната част на колоната. Когато редицата на нападателите тръгна по-бързо, започнаха да се образуват групички от по двама-трима човека и точно тогава безмълвните сенки изскачаха, запушваха с ръка устата им и прерязваха гърлата им с нож…

Клавдия разглеждаше разкошния триклиний на вила „Пулхра“. Лежанките, позлатени по краищата, бяха подредени във форма на подкова, а пред всяка от тях беше поставена дълга, ниска маса от полиран ливански кедър с ивици абаносово дърво и слонова кост. Масите бяха отрупани с малки блюда от фино злато, препълнени с порции телешко задушено, заек в подсладен сос, задушено в червено вино и копър свинско, пържен дроб, печена камбала и пъстърва с много подправки. На къс втвърден папирус с императорските и християнски инсигнии48 в горния и долния край личният готвач на Константин обясняваше менюто с изрази като „Ако са млади, зайците трябва да се ядат с подслаждащ сос от пипер, малко канела и джинджифил…“

Клавдия яде достатъчно и пийна от кървавочервеното, поне седемдесетгодишно фалернско вино, примесено с леко затоплена вода и поднасяно в отделен кърчаг на всеки гостенин. Залата беше осветена с полилеи от по седем маслени лампи, поставени в алабастрови кълба с различен цвят. Обръчите с лампите бяха спуснати колкото е възможно по-ниско, за да дават достатъчно светлина, а уханието им се смесваше с мириса на тамян, върбинка, богородичен косъм и ливан, както и с безбройните кошници с цветя, подредени покрай стените.

Различни артисти и музиканти забавляваха гостите. Сега поетът на вилата цитираше сонета на Овидий: „Тъй като премного си красива, не мога да изисквам и да бъдеш вярна.“ Малко от гостите му обръщаха внимание, заети с разговори или пияно вторачени в чашите си. В центъра на подковата Константин яростно спореше с майка си. Изглеждаше възбуден. Елена стискаше чаша с вода упрекваше сина си, че е пил много. Боязливият Тимотей стоеше зад императорските лежанки. Клавдия с удоволствие би срещнала погледа му, за да го повика, но стотникът изглеждаше неразположен. Крис се изтягаше и шепнеше нещо на красивото момче, легнало до него. Водачите на християнските групи Атанасий и Юстин, съзнателно бяха разделени, въпреки че задушевната вечеря се даваше в тяхна чест. Легнал срещу нея, Гай Тулий, чиято тога беше паднала на пода, се прозяваше в лицето на един възрастен сенатор. Началникът на стражата погледна Клавдия с крайчеца на окото си, смигна й и се обърна към стария глупак, който отегчаваше всички край себе си, заклеймявайки всичко това, което се случваше в римските бани.

Клавдия седеше в единия край на подковата. Оттук можеше да вижда музикантите, които бяха направили всичко по силите си, но сега се предадоха и се тъпчеха с вино и останки от трапезата. Срещу нея, в другия край на подковата, седеше висок тъмнокос мъж, останал през цялото време мълчалив и напрегнат. Клавдия видя как Руфин стана и заобиколи масите, за да може спокойно да поговори с него. Непознатият имаше мрачно лице с дълбоко поставени очи и се въртеше неспокойно на лежанката си. Не беше придворен въпреки скъпите си дрехи; загорелите му от слънцето лице, ръце и крака блестяха от благовонното на туниката и заключи, че той трябва да е или войник, или гладиатор, защото в него имаше нещо познато — постоянната напрегнатост, с която се отличаваше и Муран.

Клавдия се огледа наоколо. Беше отегчена, изморена и още изплашена след ужасното нападение. Спомни как вратата се отвори, как хвърлиха масленика, как той се разби на пода и от него се разля локва масло и пламъци. Ако тогава спеше в леглото, този съд щеше превърне постелята в нейната погребална клада. Защо го направи нападателят? Тя затвори очи и си припомни всяка подробност. Седеше и разговаряше с Нарцис, когато вратата бързо се отвори. Точно така! Повечето от гостите във вилата се бяха оттеглили по леглата си, докато дневната жега отмине. Убиецът е мислил, че и тя ще го направи. Беше взел маслената лампа, бе изчакал, докато коридорът се опразни и беше отворил вратата. Не е предполагал, че вътре ще има още някой. Той — и при спомена за онази смразяваща фигура в подземието Клавдия можеше да заключи единствено, че това е мъж — трябва да се е подплашил от гласовете и вместо да стане по-внимателен и да се прицели със съда право в леглото, просто го беше захвърлил. Убиецът е бил неспокоен и все пак създаде достатъчно объркване, за да накара нея и Нарцис да избягат през прозореца. Малката стаичка беше построена от здрав камък, с малко дървени мебели, затова слугите успяха бързо да усмирят пламъците с помощта на тежки плащове и ведра сух пясък. Клавдия и Нарцис се подслониха в градината. Тя нареди на спътника си да мълчи, докато обясняваше на един слуга, че пожарът е възникнал случайно. Всъщност обаче нападателят преследваше нея и Клавдия се запита дали августата знае фактите. Всеки път, когато по време на вечерята Елена я поглеждаше, свъсваше вежди, сякаш се чудеше или нещо я тревожеше.

Клавдия обходи с поглед помещението. Кой от тези гости беше виновен за случилото се? Крис, който не я обичаше? Атанасий бе разговарял с нея точно преди пиршеството да започне, доста раздразнен, че не може да намери колегата си Септим. Клавдия се почувства изкушена да отпие още една глътка от виното и така да успокои нервите си, но не искаше да се опива. На съседната лежанка до нея Руфин се опита да я заговори, но жена му Юлия го усети и продължи да гугука като горски гълъб, задържайки вниманието на съпруга си.

Клавдия реши да разгледа фреската на отсрещната стена на триклиния. Помещението носеше гръмкото име „Марсова зала“, защото стените му бяха украсени с военни теми, възхваляващи славата на Рим. Фреската отсреща изобразяваше опустошаването на една процъфтяваща страна. Вражеските войски бяха избити. Виждаха се бягащи мъже или пленени войници, градските стени бяха разрушени от обсадни машини, укрепленията бяха щурмувани в море от кръв, защитниците, които не можеха да се съпротивляват, вдигаха ръце в знак, че се предават. Една череша се удари в масата пред нея. Клавдия се огледа. Силвестър въпросително я поглеждаше, сякаш също беше озадачен от случилите се събития. Клавдия бързо му се усмихна. Римският презвитер, като всички останали в залата, трябваше също да бъде сред заподозряните. Да, помисли Клавдия, да не говорим за хората отвън, дори Нарцис с тъжното лице. Клавдия присви ноздри. И около Спретнатия Нарцис имаше нещо не съвсем в ред, нещо, което бе казал, но тя не помнеше точно.

Шепотът от разговорите стихна, измъкнаха поета, защото императорът го замери със сребърен съд. Управителят Крис излезе напред; веднага го посрещнаха с ръкопляскания. Крис беше някогашен актьор, винаги готов да възвести най-новите скандали около Лициний, източният император, и корумпирания му двор в Никомедия.

— Пресни новини от Изтока! — разпери ръце Крис — Лициний организира предметна лотария! По време на обед раздава късметчета, изписани на лъжици. Може да бъдат десет камили, десет мухи, половин килограм месо или дори мъртви кучета. Мисля, че е закъсал за пари — направи знак с ръце към слушателите си да не се смеят. — Този човек е луд. Иска да яде риба в син сос. Впряга четири огромни кучета в колесницата си и слушайте, слушайте само. Когато се напие, заключва приятелите си по спалните им, а сетне среднощ им праща там лъвове, леопарди и мечки!

— И аз би трябвало да започна да го правя тук! — извика Константин срез взрив смехове — Какво би предпочел, Крис, мечка или пантера?

— Твое величество — поклати глава Крис, — Лициний е свършен. Той праща на хрантутниците си жаби, скорпиони, змии и други отвратителни влечуги, държи затворени в стъкленици мухи и ги нарича опитомени пчели — Крис беше приковал вниманието на всеки в залата, това не беше игра. Икономът съзнателно се подиграваше на съперника на Константин и нагорещяваше атмосферата в двора, което бе още един остен за Константин да опита късмета си на Изток.

Клавдия наблюдаваше императрицата. Елена не хапна нищо, както и не пи. Клавдия внезапно разбра, че някой липсва: сянката на Елена, мъжът, който първи нае Клавдия в служба на императрицата, християнският свещеник и писар Атанасий. Защо императрицата го беше пратила в Рим? Какво друго бе се случило? Имаше ли и други опасности като сигналните огньове? Клавдия се запита защо Елена се беше карала със сина си. Нещо повече, след като поетът си тръгна, в залата непрекъснато пристигаха и пак заминаваха пратеници, съобщаващи на Елена за нещо важно, което вероятно ставаше на друго място във вилата. Клавдия се огледа и потисна тръпката си. Елена беше поела ръководството на пиршеството. Още преди започването му бе заповядала да задържат всички на местата им и да ги забавляват. Дали зад това не се криеше някаква заплаха?

— Лициний скоро ще умре! — Крис сега беше във вихъра си. — Някакъв сирийски свещеник предсказал, че ще умре от насилствена смърт. Затова си бил приготвил усукани въжета от пурпурна коприна, да може сам да се обеси, ако стане нужда, и златен меч, върху който да падне, когато настъпи съдният ден! — в този момент Крис твърдо погледна в очите августейшия си господар — Лициний очаква смъртта. Говорят, че криел отрова в аметисти и смарагди. Бил си построил много висока кула със златни и обсипани със скъпоценности плочки в подножието й, върху които ще може да се хвърли. Навярно вече е време, твое величество — завърши с апломб той. — Време е Лициний да се заиграе по-сериозно с тези играчки!

Думите му бяха поздравени с гръмогласни одобрителни викове. Всички вдигнаха бокалите за тост. Константин се огледа, лицето му с тежки челюсти пламна и той кимна в съгласие. Музикантите подеха песен, но бяха толкова пияни, че Крис им заповяда да замълчат. Банкерът Руфин се възползва от момента, за да се обърне към Клавдия.

— Още ли се тревожиш за Муран?

— Да — усмихна се тя. — Но съм заинтересувана и от думите на Крис. Наистина ли мислиш, че Муран би могъл да убие човек, който изобщо не е в състояние да се защити?

Руфин сви рамене.

— Такъв е законът на амфитеатъра, Клавдия. Виждал съм препънали се или лошо паднали гладиатори, но това не ги е спасявало от смъртта. Обаче ще ти кажа нещо — той криво й се усмихна. — Или по-скоро ще се повторя. Край цялата тази работа се въртят големи пари и много от тях са заложени на победата на Муран.

— Но това не е краят — прекъсна го Клавдия. — Той ще трябва да застане срещу Великолепния Мелеагър, Чудото на сто града.

— Искаш ли да се срещнеш с него? — запита Руфин. — С Мелеагър? Той е във вилата още от пристигането ти. Мелеагър! — подвикна Руфин към тъмнокосия непознат, когото Клавдия забеляза по-преди. — Хайде, ела тук, искам да ти представя някого.

Мелеагър се смъкна от лежанката и доближи. Беше висок и по начина, по който вървеше, заприлича на Клавдия на пантера. Беше набит и здраво сложен, но се движеше грациозно като танцьор. Той се сви в краката на Руфин и впи поглед в Клавдия. Имаше дълбоки, близко поставени очи, високи скули, леко крив нос и тънки устни над твърда брадичка. Черната му коса беше подстригана и сресана така, че да прикрива ужасяващия белег до лявото му ухо. Клавдия огледа китката му: нямаше татуировка.

— Мелеагър, може ли да ти представя младата Клавдия, пратеничка и прислужница на августата, скъпа приятелка на Муран, с когото ще се срещнеш на арената?

— Господарке! — Мелеагър пое ръката на Клавдия и я вдигна до устните си. — Твоят приятел си е спечелил много добра репутация. Надявам се да се срещна с него на игрите в чест на рождения ден на императора. Господарке, добре ли си?

Устата на Клавдия пресъхна. Искаше Мелеагър да пусне ръката й. Не желаеше той да разбере как всичко в нея замръзна. Може и да нямаше татуировка на китката, но тя разпозна този глас, спомни си миризмата, сместа от благовоние и пот, дори докосването й беше познато. Това беше мъжът, който я изнасили, убиецът на бедния Феликс.

— Аз… — Клепачите на Клавдия трепнаха. Молеше се да не припадне. Залата край нея се въртеше. — Знаеш ли — изсмя се тя и бързо изтегли ръката си — доста пих и сега трябва да се облекча.

Плъзна се от лежанката и избяга навън. Не знаеше къде отива. Изтърча край стражи и часови, не обърна внимание на предизвикателното подвикване на някакъв офицер. Втурна се по една колонада, прескочи стената и побягна в мрака. Стигна до едно дърво и усети, че не може да продължава. Краката й натежаха, темето й пулсираше с ужасна болка. Имаше чувството, че дъхът й сякаш е спрял, падна на колене и повърна. После като обезумяла започна да търка ръката си, която Мелеагър бе държал, искаше да изтрие не само докосването, но и кожата, която той беше пипнал. Продължи да повръща, докато стомахът й се изпразни, киселините продължаваха да напират в гърлото й, но се почувства по-добре. Отмести се и падна по лице върху тревата. Беше влажна и студена, като пясъка, където тя и Феликс играеха. Той търсеше раковини, когато се появи сянката. Клавдия започна да вика, за да позволи на сълзите да бликнат.

— Клавдия! Клавдия!

Усети как някой гали косата й и се напрегна. Една ръка я стисна за рамото и леко я повдигна, тя не оказа съпротивление, а се остави да увисне и разпозна изплашеното лице на Силвестър. Той свали наметката си, зави я, приседна до нея и отскубна стръкче трева.

— Видях те да излизаш. Другите помислиха, че ти е прилошало. Клавдия, на теб не ти прилошава, ти никога не се напиваш! Какво стана? Мелеагър мисли, че те е изплашил.

— Изплаши ме — отвърна Клавдия и се опита да стане. Взе наметката на Силвестър и зави раменете си. — Този човек ме ужаси, магистре. Той е!

— Той?

— Мъжът, който ме изнасили и уби брат ми.

— Невъзможно! Видя ли татуировка?

— Премахнал я е — Клавдия усети, че силите й се възвръщат. — Знам, че е той. Никога няма да забравя миризмата му, онзи глас…

— Тихо сега! — Силвестър взе главата й между двете си ръце. — Аз съм Христов служител, Клавдия, затова онова, което ще кажа, е трудно. Трябва да се преструваш, както се преструваше още от онази ужасна нощ. Ако ще трябва да се въздаде правда, нека Бог се погрижи за това. Кълна се в святото му име, че Той ще го направи. Мелеагър е гладиатор. Ако заподозре дори за секунда, че знаеш кой е всъщност, ти си в огромна опасност. Не, не! — притисна той пръст към устата й. — Клавдия, моля те и те заклевам във всичко свято, крий лицето си и вкорави сърцето си. Кълна се, че ако Бог не го направи, ще го направя аз. Дължа ти го — той отмести ръката си. — Мисли, Клавдия — добави той шепнешком в тъмнината, — мисли за себе си и за Феликс!

Клавдия безцелно се взираше в нощта. Болката отминаваше, стомахът й беше празен и тя почувства глад. В главата й се въртяха стотици най-различни мисли. Силвестър продължаваше да гали косите й, както ги галеше някога баща й. Тя се наведе към ръката му и прошепна:

— Помогни ми, за да мога да си помогна и аз!

Тя неуверено стана, тръгна и спря. После се извърна с леко наклонена встрани глава.

— Какво беше това! — запита тя. — Чу ли, магистре? — Опитваше се да различи нощните шумове. — Подрънкване на оръжия, викове и крясъци?

Силвестър напрегнато се заслуша. Клавдия пак чу звуците. Идваха някъде от юг, отвъд стените на вилата.

— Какво става? — радваше се, че нещо друго може да отвлече вниманието й. Отново напрегна слух, но шумовете бяха изчезнали. Спомни си за сигналните огньове, за сведената над масата Елена. — Какво става, Силвестре?

— Не знам! — сви рамене Силвестър. — Рано привечер августата беше много заета. Забеляза ли, че Атанасий го няма? Тя го изпрати да следи делата в Рим. Изпрати и спешно съобщение до главния германски лагер недалеч оттук. Видя ли я на пиршеството? Беше много разсеяна. Но не искаше да напуска триклиния. Всъщност — засмя се в тъмнината Силвестър — точно тя ми нареди да тръгна след теб.

— Добре, в безопасност съм и ще ида да се преоблека — Клавдия вдигна ръка. — Благодаря ти, Силвестре! Ще правя, както ме посъветва и — допълни тя — ще си държа езика зад зъбите!

Клавдия стигна в двореца и отиде направо в малката си стаичка. Вратата зееше отворена, едната стена бе обгоряла. Тя взе лампа и влезе. Подът беше покрит с килим от пясък и пепел, и тя го разрови с един полуовъглен крак на стол, за да провери дали няма останали незагасени главни. Докато мушкаше из останките, се сети за пясъка в подземието.

— Разбира се! — прошепна тя. — Това трябва да е!

Изправи се, все още с очи върху пясъка, прибра някои неизползваеми вещи и отиде в новата си стая.

Елена беше извънредно щедра — тази стая бе далеч по-просторна. Лозарски мотиви украсяваха стените; тъмнозелени храсти с червено-жълти дървени решетки, покрити с виещи се златни клонки, от които висяха пурпурни зрели гроздове. Фреската на другата стена изобразяваше работници пред винена преса. Клавдия пак се сети как газеше из пясъка в подземието, докато се опитваше да се измъкне от нападателя. Върху тавана грееше ярка фреска с Феб Аполон в колесница, а мозайката на пода изобразяваше младо момче, което свири на флейта. Леглото беше лежанка, донесена от триклиния. Останалите мебели, столове и малки масички, бяха подарък от склада на императрицата. Имаше също и нови дрехи и роби. Клавдия изми лицето си в един блестящ тас, свали старите си дрехи и се преоблече. Погледна в огледалото с медна рамка, пощипна страните си, върза косите си и се намаза с благовонието, което Муран й подари след последната си победа.

Когато се върна в триклиния, с облекчение разбра, че едва ли някой е забелязал отсъствието й. Атанасий високо и настоятелно искаше да разбере нещо за Септим. Крис беше пиян, със замъглени очи слушаше шумния оратор, с когото споделяше лежанката. Константин разговаряше с Руфин, главите им бяха плътно приближени една към друга като на заговорници. Елена я нямаше. Клавдия зае старото си място. Хвърли кос поглед към Мелеагър, но той едва ли го забеляза, защото премного бе зает да ухажва жената на Руфин. Клавдия сдържа гнева си. Представи си как пресича залата и как застава пред него. На масата пред себе си видя един остър нож за хранене и прекара пръсти по него. Беше толкова лесно да го стисне, да изтърчи и да го забие в якия му като на бик врат! Вече се канеше да го вдигне, когато една череша я улучи по страната. Вдигна очи. Срещу нея седеше Силвестър и поклащаше глава.

Клавдия отдръпна ръката си. Какво можеше да направи? Помисли за Муран, който се придвижваше като танцьор по пясъка в гладиаторската школа. Усети как празният й стомах се свива и нещо леко я прободе в сърцето. Притегли към себе си едно блюдо, после чу острия звук на военен рог. Гълчавата и бъбренето в триклиния замряха. Гай Тулий скочи на крака. Константин се смъкна от лежанката и седна на края с опулени очи и зяпнала уста. Вратите се отвориха и влезе Елена. Тя прошепна нещо на сина си, който се накани да скочи, но застаналата зад него императрица твърдо го натисна по рамото.

— Скъпи сътрапезници! — спокойно се усмихна тя. — Беше дадена тревога. Вилата е нападната, но… — гласът й нарасна до вик, — всичко е под контрол. Искам да се върнете по стаите си и да останете там. Аз, синът ми и някои други — погледна напрегнато към Клавдия, — ще останем тук.

Вдигна ръка и щракна с пръсти. В залата влезе Бур с отряд германци. От кръвта по ръцете на Бур, покритото му с кал лице и мръсотията и клечките полепнали по дрехите му беше очевидно, че той току-що се завръща от жестока битка. Влезе и по-голямата част от стражите. Гай Тулий се опита да възрази, но Елена рязко му заповяда да върви да изпълнява задълженията си, сетна плесна с ръце.

— Хайде! — извика тя. — Получихте заповедите ни! Триклиният бързо се опразни. Излязоха всички с изключение на Константин, Елена, Крис, който не бе годен за нищо, свещеника Силвестър, Руфин и Клавдия. Влязоха още наемници, някои току-що бяха пристигнали от лагера, разположен на половината път между вила „Пулхра“ и Рим. Константин вдигна ръка и напрегнато се заслуша в тръбите, роговете и в трополенето на бягащи крака по коридора отвън.

— Безполезно е! — отсече Елена. — Такива приготовления сега са безполезни. Държа всичко под контрол — тя вдигна плаща си от края на лежанката. — Дадох точни нареждания да не отварят портите.

— Защо да не ги… — зяпна като малко момче Константин. — Войниците ми…

— Сине! — сниши глас Елена, но другите в залата можеха да я чуят, — портите ще останат заключени, докато кажа аз. В този момент, в този час на предателство ние не знаем кой кого може да пусне навън, а ако портите останат затворени, ще можем да контролираме поне онези, които са влезли вътре. Сега никой от вас да не надава глас и да не вика, това няма да донесе нищо добро!

Елена излезе от залата, останалите я последваха. Константин вървеше до майка си и тихичко мърмореше под нос някакви ругатни. Бяха обградени от хората на Бур, въоръжени с щитове и извадени мечове. Намиращите се в коридора офицери от личната императорска гвардия можеха само да ги гледат безпомощно. Те търсеха някакъв знак от императора, но Константин не беше глупав; пиян или трезвен, той знаеше, че майка му говори умно. Това беше предателство и той безрезервно й се доверяваше.

Пресякоха градината на перистила, минаха през атрия, където пред домашните богове още горяха масленици и по главния път, през градини и горички, се насочиха към портата. Пространството пред нея бе добре осветено от запалени мангали и малки огньове, скупчени един до друг, още хора на Бур я пазеха като в стоманен пръстен. По парапета на защитната стена с пращене горяха насмолени факли. Стъпалата към него също се охраняваха, германците бързо отстъпиха, когато Елена започна да се изкачва, а синът й залиташе зад нея. Силният вятър горе разбъркваше косите, развяваше плащовете им и Клавдия се принуди да защити лицето си от искрите, които прехвърчаха от пращящите факли. Вдигна очи. В небето се събираха буреносни облаци и закриваха звездите. Под нея охраняващият външните подстъпи към портата отряд германци с вдигнати щитове образуваха подкова, готови да отблъснат всеки враг. Изглеждаха зловещи и страшни, дългите им сенки се очертаваха край тях и шаваха в светлината на буйния огън.

Елена призова за тишина. Всички разговори утихнаха и тогава Клавдия чу тиха, далечна врява, идваща откъм мрака на дърветата. Отначало помисли, че това са готови да нападнат въоръжени мъже, докато не чу звънтенето от сблъскващи се оръжия и слаби викове, и не погледна към горящия светлик сред дърветата. В горите, стигащи до брега, се водеше яростна битка, войн срещу войн, в катраненочерния мрак на нощта.

— Пипнахме ги! — извика Елена — Момчетата ми ги пипнаха в тъмнината сред дърветата. За тях това е Германия, а врагът са легионите на Вар49.

— Лоша поличба е да се говори за това! — заекна неясно Крис. Веднага му заповядаха да млъкне.

— Скъпа майко! — обади се дрезгаво Константин. — Искам обяснение, искам вино или и двете!

Императорът щеше да продължи, но врявата от битката започна да се чува по-отчетливо. Клавдия разбра защо никой във вилата не беше чул шума от сражението. Германците на Бур навярно бяха хванали в капан враговете дълбоко в горите и ги бяха подгонили обратно към брега. Наред с това оцени и колебанието на Елена да сподели с някого това, което знаеше за нападението или да нареди да се изпратят императорските войски. Умиращите в гората мъже бяха доведени тук от предател, истинският враг беше вътре. Константин бе император, защото войниците му го бяха приветствали като император. Нямаше да е първият, когото приближените са свалили от престола. По този въпрос Елена беше дала своите нареждания на сина си, посочвайки, че в действителност всеки убит император е загинал от ръцете на своите най-доверени хора.

— Ще повърна! — изплака Крис. — Сякаш съм на палубата на кораб!

Клавдия гледаше как дебелият управител се втурна надолу по стълбите към градината, където императорският гарнизон започваше да се събира под командването на офицерите си. Той се насочи към храстите и Клавдия се запита дали е заговорничил. Императрицата сочеше към едно място, където в тъмнината се открои огнен език.

— Някой е донесъл съд с масло или ведро с катран! — прошепна Елена.

Врявата и виковете започнаха да стихват. Клавдия се облегна на стената и се загледа в нощта, чиято тишина изведнъж се наруши от странно монотонно пеене. Тя разпозна любимата бойна песен на наемниците. Откъм дърветата се появиха странни фигури, които бежешком се насочиха към портата; други с факли в ръцете пристъпваха по-бавно зад тях. Някои танцуваха като демони в светлината, въртяха се, подскачаха и размахваха вързопи в ръцете си. Когато наближиха, Клавдия разбра, че това всъщност са отсечени глави. От гората като истински потоп нахлуха още наемници. Охраняващият портите Бур сега тръгна да поздрави другарите си, които се скупчиха под защитната стена и с обожание се вторачиха в своята господарка. Те я поздравяваха с удари на мечове, с въодушевени викове и екзалтирани танци, като през цялото време разтърсваха кървавите си трофеи. След тази група се появиха още германци и Клавдия видя, че водят със себе си неколцина пленници.

Облегната на стената, с лице и рамене, озарени от пламтящата факла, носена от сина й, августата вдигна ръце в поздрав и извика, че те са орда грубияни, но че тя ги обича от сърце.

— Пуснете ги вътре! — въздъхна Елена и се отдели от стената. — Нека милите момчета влязат. Дайте им да ядат и пият, колкото поискат, а сетне да вървят по леглата си.

Портите се отвориха и германците нахлуха вътре. Елена заяви, че повече не може да издържа на поздравите им.

— Сега е време да помислим и да поговорим! — рязко продължи тя. — Клавдия, стой до мен. Сине, благодари на момчетата. Кажи им, че целуваш и прегръщаш всеки от тях поотделно, обещай им прясно месо и огромни чаши вино. Заповядай на Бур да доведе пленниците в съвещателната зала.

След малко, седнала в кресло до сина си и със сгушената до нея Клавдия, Елена очакваше пристигането на Бур и неговите пленници. Руфин, Крис и Силвестър също бяха поканени в тази великолепна зала, украсена с изписани по стените под купола на тавана й сцени из римската история, а звездите от мазилката се отразяваха в блясъка на мраморния под. Капаците на прозорците не бяха спуснати и тъй като хипокаустът50 беше изключен за през лятото, залата се отопляваше от мангали с разпалени въглени и се осветляваше от безброй лампи, за които се грижеше един роб. На вратата пазеха Гай и офицерите му. Те отстъпиха, когато Бур и пленниците му пристъпиха в залата.

Варварите имаха свиреп и страховит вид с рошавите си коси и бради, с техните още зацапани с кръв лица, ръце и оръжия. Те влачеха пленниците, ранени и мръсни млади мъже, които бяха съблекли по долни дрехи и бяха вързали ръцете им на гърба. Принудиха ги да коленичат и да съобщят имената и чина си. Единият беше прост войник, другите двама офицери, декуриони51 от гарнизона в Атина.

Елена заповяда на Бур да докладва и го предупреди да не се хвали. Германецът се подчини и описа как нападателите направили грешката да тръгнат по онази пътека. Той избил изоставащите, заобиколил изкачващите се в редица по един, заповядал обща атака и устроил кърваво клане. Някои от нападателите побягнали обратно към брега, където галерата им била защитавана от войници с лъкове. Бур не искал да излага повече хората си на опасност и те се оттеглили, за да видят от пясъчните хълмове как галерата с екипажа отплува в морето.

— А тя беше ли пристанала на брега? — настойчиво попита Константин.

— Не, господарю — поклати отрицателно глава Бур — Вече я бяха изтеглили обратно във водата. Беше твърде опасно да ги нападнем.

Елена се обърна към пленниците, но те можаха да й кажат много малко. Описаха как галерата се отделила от главната бойна флотилия и се спотайвала край италианския бряг, докато капитанът повел съда към сушата. Било им заповядано да нападнат и нищо повече.

— Убийте ги! — изфъфли Крис. — Изведете ги навън и ги разпънете на кръст!

Елена вдигна ръка. Изправи се от креслото и се приведе към пленниците.

— Римски граждани ли сте? — запита тя.

Двамата офицери кимнаха, но войникът се оказа обикновен наемник.

Елена свали сребърна брошка от дрехата си. Прошепна нещо на сина си, който се засмя и кимна в знак на съгласие, сетне подаде брошката на Бур.

— Разчупи я на две! — заповяда тя — Хайде — подкани го тя, — направи каквото ти казвам!

Германецът пое брошката, счупи я и върна двете парчета на Елена. Тя се наведе пред единия от офицерите и остави половинката на пода пред него.

— Вие няма да умрете! — произнесе тя — Ще ви изкъпят и нахранят, ще ви дадат нови дрехи, топло ядене и мека слама за постеля. Утре сутринта наемниците ми ще ви отведат до най-близкото пристанище. Можете да вземете който кораб пожелаете, за да се върнете в Коринт или Пирея при едно условие: ще кажете на Лициний, че нападението не е успяло и че аз ще унищожа предателя. Ще му предадете подарък, половината от тази сребърна брошка, и ще му кажете да не забравя, че един ден синът ми ще пристигне да си поиска половинката.