Песента на гладиатора

Глава трета

Дионисий, последовател на Юстин и не толкова пламенен поддръжник на учението на Арий, размишляваше за смъртта; не за своята собствена, а за смъртта най-общо. Самопровъзгласилият се философ подготвяше реч върху предизвикателната фраза на софиста: „Аз не бях; аз съм; аз не съм; не ме е грижа.“

Във вила „Пулхра“ беше спокойно след вълненията, породени от пристигането на пурпурно сините в техните столове-носилки. Императорът, разбира се, бе пристигнал на кон, той говореше нещо в покрития с плочи двор, викаше да донесат вино и да приготвят баня, за да охлади императорския си задник. Наоколо се тълпяха каруци и товарни коне. Превити под товара си, слуги и роби се суетяха край вилата с мебели и личните вещи на Константин и двора му. Кухните вече бяха готови, пещите пламтяха, пекарните бяха отворени и от комините се виеше дим като изпарения над реката. Въздухът ухаеше от подправките на ястията, подготвени за пиршеството: яйца във винен сос, задушено телешко, заек със сладък сос, свински бут в сос от червено вино и копър, печена камбала и миди в лозови листа.

Устата на Дионисий се напълни със слюнка, празният му стомах започна да къркори при вида на тези деликатеси. Той и останалите бяха поканени да споделят вечерята и Дионсий искаше да направи впечатление на всички с нещо духовито или поне много дълбокомислено. Той замисляше да произнесе кратка реч за смъртта, последвана от няколко стиха от Овидий или „Енеида“ на Вергилий, а може би и някакво сравнение между Омир и Херодот31. Навлезе навътре в градината и спря в сенките на овощната градина. Разкърши рамене и завъртя глава, като се опитваше да освободи напрежението във врата си. Радваше се, че не е изложен на слънчевите лъчи. Обитателите на вилата се бяха оттеглили за следобедна почивка с изключение на императрицата, която обикаляше коридорите и проходите като търсеща плячката си пантера. Свещеният меч го нямаше, светата реликва бе изчезнала.

Дионисий затвори очи и поклати глава. Онзи глупав германец плачеше като дете, докато началникът на гвардията Гай Тулий безрезултатно претърсваше вилата и градината. Пребледнял като призрак, домоуправителят Тимотей бързо се възстанови и на вечерята им разказа за всичко случило се. Как слязъл долу при свещеното място да види свещения меч, как Бур и той отключили вратата, а германецът, както обикновено, останал навън, за да поговори с другарите си. Тимотей си спомни как огледал пясъка — повърхността му не била нарушена — и едва след това за свой ужас забелязал, че мечът го няма.

— Веригата! — прошепна той. — Висеше неподвижна надолу. И аз припаднах.

Бедният Тимотей припаднал с тяло наполовина вътре, наполовина извън пясъчния кръг. Бур погледнал в помещението и изпаднал в ужас. Събуден от дрямката си в градината на перистила, Гай Тулий влязъл в подземието, но не открил нищо да е пипано, освен краят на пясъчния кръг, където Тимотей припаднал. Отнесли домоуправителя с помощта на един роб от „Печалният дом“. Гай се уверил, че диша, преди да се върне да претърси подземието, но не открил нищо. Настанили Тимотей в стаята му и Гай започнал собствено разследване. Установили няколко факта. Първо, Бур и Тимотей се заклели, че никой не можел да влезе в помещението без двата ключа. Второ, нямало никакъв признак, че някой е влизал с взлом или че към стаята има таен тунел. Трето, веригата висяла празна, но не била повредена. Четвърто, по пясъка нямало никакви следи от стъпки. Изчезването на реликвата било истинска загадка.

Разбира се, императрицата беше побесняла. Според съобщенията, ударила няколко плесници на Бур и открито се запитала дали двамата стражи отвън не са замесени в кражбата. Те били извикани, бити и разпитвани от царствената си господарка, но дали най-святата си клетва, че са изпълнявали задълженията си и не били забелязали нищо нередно. Императрица Елена се разкрещяла, че ще накара да ги разпънат на кръст, преди да се втурне към покоите си. Накрая яростта й стихнала: свещеният меч го нямаше, нямаше и никакво обяснение как толкова загадъчно е изчезнал. Разбира се, Юстин се чудеше дали техните опоненти не са го откраднали и злобно твърдеше, че Атанасий, Аврелиан, Септимий и други членове на ортодоксалната партия са бедняци и трябва да са се полакомили за слоновата кост и рубина.

Като си мърмореше под нос, Дионисий се сви под една ябълка и се облегна на ствола. Протегна крака, наслаждавайки се на сянката, на прохладната трева и успокояващото чуруликане на птиците. „Юстин трябва да си държи устата затворена!“, прошепна той. „Всички се възхищаваха на меча, всеки би могъл да бъде заподозрян — включително и онази мечка Бур, и косматите му германци.“ Дионисий би искал Юстин да мълчи и да не влошава още повече нещата.

Философът изтри устни и се загледа в кръга диви цветя, подредени според ярките си багри, които отразяваха слънцето, сякаш то се лееше през пролуките в дърветата. Несъгласията винаги водят до още по-лошо, размишляваше той. Дионисий бе изживял достатъчно ужаси през живота си и се опитваше да не плаши сам себе си. Бе приел християнството скоро след като навърши десет години. Беше обсъждал съществуването на ангели и демони, и все пак езическият му произход го караше да призовава и маните32, духовете на мъртвите, някои от които, заради начина, по който са умрели, се връщаха да преследват живите и да тровят съществуването им.

Дионисий се върна към мисълта за наближаващия дебат. Не беше глупав. Разбираше, че епископ Милтиад и неговия помощник, презвитер Силвестър, имат осведомител при императрицата. Той тайно бе преразгледал собствената си позиция и стигна до заключението, че най-добре щеше да е да отхвърли учението на Арий и да приеме ортодоксалното становище. Това бе начинът да напредне, да го забележат и да спечели одобрение, а какъв по-добър път да го направи, освен публично да заяви съвсем смирено, че е бил убеден от аргументите на своите опоненти?

— Харесва ли ти градината?

Дионисий скочи и погледна фигурата, която се беше изправила над него. Поради положението на слънцето, философът не можа да познае кой бе човекът, който го заговори. Вдигна ръка да засенчи очи, но едва бе помръднал, когато камъкът се стовари върху главата му. Почувства изгаряща болка и вкусът на кръв в гърлото си, после се строполи. Неговият нападател бързо върза ръцете и краката му, и стегна кръста му с груба връв. Дионисий се опита да помръдне, но не можа. Сетне някой го повлече като чувал през градината, а тялото му се блъскаше в скритите останки от пънове и камъните. Поради болката ту губеше съзнание, ту пак идваше на себе си. Задушаваше се. Опита се да извика, но разбра, че болката в устата му е предизвикана от нещо твърдо, напъхано между зъбите му.

Сега навлязоха по-надълбоко сред дърветата и пристягащото го въже леко се разхлаби. Закриха очите му с превръзка и освободиха ръцете му. Дионисий се опита да се бори, но напразно. Противникът му доволно изсумтя, когато отново приклещи философа към земята и се зае да реже ръцете, краката и гърдите на пленника си. Дионисий наистина помисли, че маните са дошли. Гърчеше се от болка, мяташе се, трескавият му ум препускаше. Връщаше се в Капуа, в учебната стая или вървеше сред полетата, докато друг удар с ножа пак го връщаше към мъчителното настояще. Въжетата опъваха тялото му. Нападателят режеше плътта му, сякаш бе парче телешко.

Накрая Дионисий изгуби съзнание и нападателят му го остави там, прикован към земята, а кръвта му на струйки изтичаше по тучната зелена трева. Трябваше му цял час, за да издъхне.

Тялото откри Гай Тулий, когато правеше обичайните си обиколки с четирима от своите хора. Всички ужасени се вторачиха в подгизналия от кръв труп, в потъмнялата от кръв земя.

— Доведи императрицата! — заповяда Гай.

— А негово величество?

— Казах императрицата! — повтори Гай — Августата ще знае какво да направим. — Той едва забележимо се усмихна. — Нашият благороден император вече изпи няколко чаши вино; трябва да е с някоя прислужничка и не обича да го безпокоят.

След малко придружената от вдъхващия си страх охранител императрица се появи през дърветата. Тя ужасено възкликна, после обиколи трупа и отбеляза как ръцете и краката са изпружени заради въжето, опънато към забити в земята колчета.

— Кога е станало това? — попита тя.

Гай, чиито сандали се хлъзгаха по тревата, събра тогата си, наведе се и притисна ръка към лицето на мъртвия.

— Поне два часа, а може и по-малко — прокара ръка по корема му. — Още не е подут — Гай се изправи. — Който и да го е убил, наистина го е мразел. Августа, да арестувам ли другите?

— Глупости!

— Във вилата няма лекар — измърмори Бур.

— Ако не може да възкресява мъртви, от него няма полза тук! — отвърна Елена. — Питам се…

Замълча, когато забързаният домоуправител Тимотей доближи към тях. Той погледна тялото, обърна се и повърна. Елена пристъпи към него и го потупа по гърба.

— Боя се, че тези дни не ти върви, нали, Тимотей? — прошепна тя. — Сега бъди добро момче, вземи този куп ненужни мускули — тя посочи с ръка Бур — и, след като облекчи стомаха си, върви в Рим, в „Магариците“ край Флавиевата порта и вземи Клавдия. Тази вечер я искам тук.

Елена тръгна през дърветата, дишаше тежко. Да, помисли тя, сега малкото мишле трябва да бъде тук, с острото носле и бързите крачета. Тя ще помогне да се намери отговор на загадките…

Муран отново доведе Клавдия в градината. Стисна ръката й и й прошепна да не става глупава. Клавдия вече чувстваше смущение; в края на краищата, в Рим имаше толкова много мъже с татуировка на китката. Беше срещала няколко, защо реагира толкова бурно на Спицерий?

— Заради Силвестър! — прошепна тя.

— Кой? — запита Муран.

— Нищо — бързо се опомни Клавдия — Един приятел, с когото разговарям за проблемите си.

— Мислех, че нямаш други приятели освен мен.

Опитвайки се да отвлече вниманието му, Клавдия му се усмихна.

— Ето че научаваш по нещо ново всеки ден.

Спицерий и Валенс продължаваха да седят в сянката.

Гладиаторът стана на крака, когато Клавдия се върна.

— Прощавай! — извини се той. — Муран ми разказа какво се е случило. Опитах се да скрия татуировката под гривната на китката — той приседна едновременно с нея. — Знам нещичко за произхода ти — продължи той, — но тази татуировка — той вдигна гривната нагоре и показа рисунката — направих преди шест месеца.

— Много ли гладиатори имат такава?

— Питай Муран — сви рамене Спицерий. — Доста често се среща. Свързана е с култа към Дионис, бога на виното — Клавдия забеляза, че кучешките му зъби му са остри като на вълк. — На Дионис и Ерос — продължи той. — Какво повече може да очаква един гладиатор от живота?

— Не си единствената! — продума Валенс, който внимателно изучаваше Клавдия. — Познавам поне три момичета от крайните квартали, едното е само на дванайсет, които са били нападнати и изнасилени от мъж със същата татуировка. Едно от тях твърдеше, че е бил гладиатор, но тези хора — той потупа Спицерий по рамото — често са обвинявани за всичко. Ако изнасилят жена или убият мъж… — той замълча. — Все пак, срещал съм повече чест сред тях, отколкото сред цяла тълпа свещеници.

— Има ли храм, посветен на Дионис? — запита Клавдия. — Искам да кажа такъв, който е белязан с пурпурен бокал?

Спицерий поклати глава.

— Има много храмове, посветени на Дионис или Бакхус, толкова са, колкото бълхите по куче. Не, това е повече знак, че ти си поклонник на виното, чрез който можеш да намериш приятели в някоя пивница — Спицерий замълча и пак притисна стомаха си. — Просто ме присви — той й смигна. — Ще бъда достатъчно добре, за да се сражавам с твоя човек. Дано този път тълпата пощади него.

— Тогава — обърканата Клавдия с готовност промени темата — когато изпи отровеното вино, не видя ли нещо необичайно, нещо по-особено?

— Бях в тунела — отговори Спицерий — до Портата на живота. Исках битката да започне. Изпих виното — потупа татуировката на китката си. — Познавам усещането, когато виното прочиства устата и наквасва гърлото.

— Усети ли нещо странно?

Спицерий завъртя очи нагоре:

— Питай приятеля си. Разбира се, човек се чувства странно преди битка. Стомахът ти се надига като лодка по време на буря. В ушите ти кънтят чудновати звуци. В главата ти започва да гърми. Искаш да побегнеш и да крещиш, но в същото време те владее ледена студенина. Започваш да осъзнаваш и най-дребното нещо.

— А на арената? — продължи Клавдия.

— Излязох — лицето на Спицерий се промени, той свали маската на циничната арогантност. — Наистина мислех, че имам шанс. Внезапно започнах да виждам двойно, както когато са те ударили по главата — той потупа корема си. — Във вътрешностите ми сякаш избухна пожар, помислих, че ще мине, но сетне краката ми изгубиха силата си. Разбрах едно: трябва да повърна, ако не повърнех, щях да умра — обърна се, привлече стария мъж към себе си, прегърна го и го целуна по главата. — Ако не беше старият ми приятел, великият Спицерий щеше да умре като роб, припаднал от страх пред лъв или пантера.

— Някой те е упоил! — настоя Клавдия. — Защо?

— По три причини — намеси се Муран, свивайки пръстите на ръката си. — Или някой обича Муран, или някой мрази Спицерий.

— А третата? — запита Клавдия.

— Някой е заложил много, че ще победя. Но със сигурност не съм аз или човек от тази кръчма.

— Но ти е трябвало да умреш! — обърна се Клавдия към Спицерий. — Не да припадаш. Твоят таен нападател е възнамерявал да те убие. — Тя погледна крадешком стария лечител, който хапеше устни с обърнато към слънцето лице, въпреки, че внимателно я наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Да му се не види! — прошепна Валенс. — Ти си имаш умница, Муране! Умът й сече като хирургически нож. Права си, Спицерий е трябвало да умре. Три неща го спасиха. Има телосложение на вол, повърна отровата и аз бях там да ръководя лечението. Има още нещо…

Гласът му секна.

— Да? — попита Клавдия. Сега разбра колко бе притихнала градината. Една пеперуда прелетя между тях, белите й крила потрепваха в лекия вятър.

— Той е трябвало да умре — прошепна Валенс — но убиецът е направил грешка. Той или тя не са му дали достатъчно отрова. Била е достатъчно да предизвика повръщане, да причини болки, но не и да го довърши.

— Спицерий!

Клавдия се извърна. Една млада жена с развяваща се като воал край лицето й черна коса прекоси тревата, гънките на скъпата й туника я обвиваха, шал предпазваше гърба и плещите й от слънцето. Зад нея стар роб носеше слънчев чадър и две дебели възглавници. Жената спря и се обърна към него.

— Не можеш ли да го държиш горе, стари глупако? — изкрещя тя. — И този чадър трябва да ме пази от слънцето!

— Агрипина! — прошепна Спицерий.

Младата жена дотича, обгърната от облак благоухания и без да е поканена, се наведе и обви ръце около врата на Спицерий, като лакомо започна да го целува по ъгъла на устата и лицето, преди да изкрещи на стария роб да свали чадъра. После се отдръпна, намести се удобно и се огледа с безсрамна усмивка върху скулестото си лице.

Когато Агрипина лепна целувка и на Муран, Клавдия се опита да прикрие ревността, която я прободе. Жената наистина беше красива. Имаше чудни, изразителни очи, кожа, бяла като слонова кост, а скъпоценностите й, обеците й с кърваво червен цвят просветваха всеки път, когато мръднеше наред с подрънкването на гривните. В косата си беше втъкнала диво цвете и носеше кърпичка, с която да охлажда потта по врата и ръцете си. Помаха с пръсти към Валенс, но удостои Клавдия само с лека усмивка и проблясване на очите.

— Търсех те навсякъде — загука тя, обръщайки се към Спицерий. — В името на боговете, какво правиш на такова място?

— Това място е мое — обади се Клавдия-и аз се питам какво прави жена като теб на това място?

Усмивката от лицето на Агрипина изчезна. Старият роб бързо се оттегли. Агрипина извади ветрило от един джоб на туниката си, тръсна го, за да се отвори, остро изгледа Клавдия, сетне избухна в смях. Свали една гривна от ръката си и я мушна в ръката на Клавдия.

— Аз съм истинска кучка! — призна си тя. — И толкова превзета! Не исках да те засегна.

— Няма нищо! — отвърна Клавдия и нахлузи гривната на китката си. — Искаш ли вино?

Агрипина поклати отрицателно глава:

— Цяла сутрин пия. За какво говорехте?

— Кой се е опитал да убие Спицерий.

— Ами не съм била аз! — заяви Агрипина, после се наведе към любовника си. — Спазихме правилата, нали? Нито пиене, нито ядене онази сутрин. Аз винаги правя, това, което прави Спицерий — в очите й се появи мекота. — Не се засягай. Муране, но мислех, че Спицерий ще победи. Баща ми е бесен. Заложих цяло състояние и загубих.

— Мислех, че трябва да върнат всички пари? — обади се Спицерий.

Агрипина го целуна по рамото:

— Не, сега всички се пазарят точно за това. Вероятно ще се съгласят да ги задържат до следващия бой. Сега слушай, Спицерий, трябва да се държиш в сянка! Клавдия! Клавдия! Ти се казваш Клавдия, нали? Имаш ли нещо против да остана тук? Ще ти помагам.

Продължи да бърбори и говореше толкова бързо, че едва спираше да си поеме дъх.

Клавдия се извини, отиде в кръчмата и изпрати Океан да провери всичко ли е наред, после се върна в стаята си. Спусна резето на вратата и легна на тясното легло. Полибий вече се беше събудил и крещеше в кухнята на всеки, който се изпречеше на пътя му. В съзнанието си Клавдия се върна обратно към катакомбите рано сутринта и татуировката върху китката на Спицерий.

— Един ден… — прошепна тя, очите й натежаха и тя потъна в сън.

Спа дълго и дълбоко, и се събуди едва по пладне. Наплиска лицето си с вода и слезе в градината. Муран и останалите още бяха там. Бяха решили да прекарат деня, като поиграят на зарове, докато поръчваха най — доброто вино и храна. Полибий, разбира се, мислеше да поднесе от най-лошото, докато не се убеди, че Агрипина е много богата. Сега готвачите бързаха да изпекат гъска, а в избите кръчмарските прислужници точеха вино от най-добрите бъчви. Клавдия реши да се присъедини към компанията. Вече добре наквасен, Муран настояваше да я прегърне и я обсипваше с миришещи на вино целувки. Клавдия го отблъсна и започнаха да обсъждат достойнствата на Великолепния Мелеагър, когато Полибий бежешком прекоси тревата.

— Вестоносец от Тибур! — обади се той. — Клавдия, трябва да се присъединиш към двора във вила „Пулхра“.

— О, богове! — възкликна Муран. — Ти имаш могъщи приятели!

Клавдия направи гримаса и поклати глава.

— Аз съм само слугиня!

Тя побърза да целуне с пълна уста Муран, преди да е казал нещо друго.

— В императорския двор ли? — вдигна чаша Спицерий. — Когато отидеш, Клавдия, предай най-сърдечните ми чувства на началника на императорската гвардия Гай Тулий. Кажи му да не се надува много. Помня как с голи задници се гонехме по полетата на Сизий. Няма да забравиш, нали?

Клавдия обеща и побърза да тръгне след вуйчо си обратно към кръчмата. Там видя Тимотей, домоуправителя с опулените очи, който с почервеняло лице се смееше на облечения в прокъсана ризница горестен Бур, когото един от кръчмарските прислужници дразнеше. Огромният германски наемник сякаш изпълваше помещението. Той не обръщаше внимание на подигравчията, а се бе вторачил в Стоика Симон, който знаеше малко езика на германските племена и не се поколеба да го използва, за да засегне посетителя. Януария обаче беше подходящо впечатлена. Тя боязливо се промъкна и взе да се пули на огромната меча кожа, с която въпреки горещината Бур загръщаше раменете си. Попея се показа от кухнята, изкрещя нещо и Януария изчезна. Клавдия поздрави двамата гости и се качи горе да вземе наметката и шапката си, и да пъхне някои неща в една кожена торба.

Когато се върна долу, целуна на сбогуване Попея и Полибий, помаха на редовните посетители и излезе навън, където се беше събрала малка група да зяпа придружаващите Бур войници. Наемниците я познаха и изръмжаха срещу нея. Всеки друг би го приел за обида, но Клавдия знаеше, че това е най-топлият поздрав, който можеха да й отправят тези хора. Водеха за нея кротък късокрак кон, Бур й помогна да се качи на седлото и се отправиха към градските порти и Виа Латина.

Хората бяха привършили дневната си работа и сега напускаха града. Улиците бяха претъпкани, тълпата се буташе и блъскаше, навсякъде се разнасяха гълчавата на различни езици, крясъците на орляците деца и тупурдията от пазарите, където търговците прибираха масите си за през нощта. Занаятчиите от различни магазинчета използваха последните часове на летния ден, за да привършат работата си. Пред вратите на магазините и гостилниците пътуващи търговци и зяпачи се надвикваха в отчаяни усилия да продадат още нещо преди залез слънце. Прашният въздух вонеше на мазнина, на изпарения от лоени свещи, на прегоряло масло, подправки, готвено месо, сушена риба и преди всичко на изпотената, уморена тълпа. Войници от гарнизоните се смесваха с клиентите пред пивници и кръчми, неохотно отстъпваха пред някоя носилка или преносим стол на богат благородник. Клавдия обичаше тази гледка. Край нея се бутаха хора от различни националности — етиопци и нубийци в кожи от пантери и леопарди, самодоволни египетски свещеници, загърнати в бели туники и с бръснати глави, лъскащи от маслото, с което бяха намазани, сирийци с наметала на ивици, с тъмни брадати лица, по които се стичаше пот. Разбира се, с угасването на деня подземният свят на Рим също оживяваше: магьосници и фокусници, разбойници и джебчии, всякакъв вид танцьорки, блудници и сводници, изпъплили на улицата, готови да направят някоя пакост.

Клавдия тръгна със спътниците си по широкия път, пресече площада, където нощните стражи се караха с групичка младежи, които се опитваха да спуснат свиня от горния етаж на една жилищна сграда. Един луд старик танцуваше край някаква кървава купчинка и си напяваше преиначен химн. На стълбите на един храм се бяха събрали неколцина гладиатори, за да принесат обещаните благодарности на един от боговете. Клавдия се запита какво ли ще прави Муран тази вечер. Когато прекосиха площада, Бур и съпровождащите го застанаха начело и си проправиха път към широка улица с множество статуи от двете страни. Бяха принудени да се придвижват бавно. Отминаха крайните квартали и сега бяха на главния път към градските порти. Тук тълпите бяха още по-многолюдни, роби носеха богаташите, някакви бедняци се опитваха да пренесат свой стар роднина на ръчна количка. Отминаха алеите с колонади и стигнаха до градските порти, охранявани от самарски33 наемници, излегнали се по стените край дървените казармени помещения, които виеха като вълци след всяка привлекателна жена. Шумът, прахта, горещината и мухите правеха невъзможен какъвто и да е разговор. Бур потъна в лошото си настроение, но Клавдия разбираше колко силно му се ще на Тимотей да поговори с нея.

Когато поеха по Виа Латина, сградите започнаха да намаляват, селската миризма стана по-осезаема. Отминаха градските гробища с наредените в редица гробници, тъмнеещи срещу светлосиньото небе като плашещо напомняне за краткостта на живота. Някъде сред тълпата момче подхвана красива, жизнерадостна песничка, чиито сладки стихове разказваха за една къщурка и приветливата маса, сложена в сянката на маслинова горичка. Клавдия внимателно се заслуша, но Тимотей настоя да ускорят ход и извади императорския пропуск, за да минат по-бързо през тълпата. Накрая стигнаха кръстовището, белязано с извисяващи се дървени стълбове с черепи в подножието: тук се извършваха екзекуциите. Престъпниците сами носеха дотук кръстовете, на които щяха да ги разпънат. Някой беше запалил светилник и бе оставил букетче диви цветя край коловете. Клавдия се запита какво ли ще е значението им, докато мислеше в какъв объркан свят живее, свят, в който сега империята си имаше работа с религиозна секта, чийто Бог беше разпънала. Спомни си думите на Силвестър и докато гледаше изплашеното лице на Тимотей, се запита какво ли я чака във вила „Пулхра“. Тихичко се помоли на този бог, който би я чул, Муран да се грижи за себе си през отсъствието й и да се пази от беди.

Спряха да пийнат вода от една чешма. Клавдия се наслаждаваше на тъмната прохлада на лавровите, кипарисовите и маслиновите дървета, и на зеленината на храстите и тревата край нея, макар и опалена от слънцето. От небето устремно се спускаха надолу птици, в тревата край пътечката щурци не спираха енергичната си песен. Със стържещия си глас Бур издаде заповед и всички отново се качиха на конете. Докато пресичаха бродовете и потоците, копитата на конете чаткаха неспокойно. От време на време ги поздравяваха прислужници и деца, които търчаха по моравата пред някоя вила или чифлик.

След известно време Тимотей обърна коня си и тръгна редом с Клавдия. Бяха се срещали преди в двора, но пренебрегвайки протокола и етикета, Тимотей сега бъбреше с нея сякаш с отдавна изгубена сестра. Без да спира да поеме дъх, той описа с припряни думи как е бил откраднат свещеният меч, настъпилата бъркотия и последвалото убийство на Дионисий.

— Никой не знае кой го е направил! — поклати глава Тимотей, сякаш говореше на себе си. — Ама никой, никой, но аз си имам теория. Искам да кажа, ако тръгнеш да убиваш някого, защо просто не го халосаш отзад в главата и не го оставиш? А не като онзи нещастник. Вързали го и го влекли през градината, а после разпънали ръцете и краката му с опнати на колчета въжета като на някой престъпник в амфитеатъра! — Приведе се към нея с окръглени от ужас очи. — Кръвта му трябва да е текла, докато е издъхнал.

— И никой ли не чул виковете му?

— Устата му беше запушена с парче твърда кожа.

— Говореше за убийството. Имаш ли някаква теория?

— О, да!

Тимотей хвана юздите с едната си ръка и сниши глас, сякаш Бур би подслушвал, но германецът изглежда беше погълнат повече от старанията си да пресуши закачения за седлото му мях с вино.

— Мисля — продължи все така задъхан домоуправителят, че Дионисий е бил убит от онези, другите философи. Нали знаеш какви нехранимайковци са, как завиждат на всичко! Струва ми се, че са се скарали и са го убили.

Клавдия се засмя:

— В такъв случай защо не са направили така, както каза, защо просто не са го ударили по главата и не са приключили с цялата тази история?

— О, да!

Лицето на Тимотей се изкриви, сякаш се опитваше да се съсредоточи, за да разгадае тази огромна загадка. Разбира се, имаше отговор: че философите са жестоки нехранимайковци. Клавдия едва го слушаше, разбирайки със замиращо сърце, че влиза в змийско гнездо. От казаното от Тимотей вече успя да заключи, че убийството на Дионисий не е извършено поради разгорели се страсти, а е студен, премислен, жесток акт, при който жертвата е трябвало да страда колкото е възможно по-дълго.

Привършил винения мях и жаден за още, Бур ги накара да препуснат в галоп. Въздухът ставаше все по-прохладен, сенки падаха върху пътя, златночервеното небе притъмня. Те скоро стигнаха лъкатушната пътека към вила „Пулхра“. Клавдия беше идвала тук преди много години, но пак се изненада от величествената и богата постройка, кацнала на върха на хълма. Отминаха стражите, скупчени край лагерните си огньове, които образуваха блестяща, пламтяща алея към главната порта, разположена в защитната стена. Тимотей заповяда да отворят, един офицер излезе, провери пропуските, портата се отвори и те навлязоха в дворцовия площад, който миришеше на конюшни. Войници и слуги се изтягаха на пейки, пиеха и бъбреха, докато играеха на зарове.

Клавдия скочи от седлото. Коняри отведоха коня и тя забрави всички схващания и болежки, когато Тимотей я разведе набързо из вилата. Първо посетиха градината с перистила, ухаеща на всякакви аромати и осветена от стотици маслени лампи в прозрачни алабастрови съдове, които блещукаха като светулки в здрача. Клавдия видя тучни морави, напоявани от тесни канали и съзерцавани от безброй статуи на богове и богини, нимфи и фавни. Докато вървеше, тя оглеждаше фонтаните и бистрите езера, оградените с червени бордюри развъдници за шарани, колонадите, мраморните стени и подове, великолепните стенописи, прекрасните орнаменти, гоблените с най-изящни цветове и красивите мебели. Минаваха по коридори и галерии, охранявани от войници от императорските полкове и наемници от личната стража на императора и майка му. В пекарните и килерите се суетяха потни прислужници. Зад затворените врати тържествената вечеря беше започнала и те гледаха да стоят по-далеч от триклиния, където императорът и гостите му ядяха и пиеха под звуците на нежна музика.

— Смъртта на Дионисий сигурно не е извинение да се помрачи една приятна вечеря! — язвително коментира Тимотей.

Той заведе Клавдия в кухнята да хапне нещо — подправени зеленчуци, червени сливи и чаша изстудено бяло вино. После й показа стаята й — един тесен килер с легло, стол, резбована ракла и кука на вратата, където да закачи дрехите си. Позволиха й да се измие и преоблече, преди да я заведат в преддверието на покоите на императрицата, помещение с бели стени и мраморен под. Ярките цветове преднамерено подчертаваха нарисуваните в тъмносиньо и червено медальони в центъра на всяка стена. Клавдия седна на един диван и се загледа в една от фреските, изобразяваща как някакъв император триумфално влиза в Рим. Всяка подробност я запленяваше, беше очарована от начина, по който конете на колесницата обръщаха главите си, толкова живо, че очакваше животните да тръгнат, да чуе трополенето от копитата и подрънкването на юздите.

— Е, мишле!

Клавдия се обърна. Императрицата отвори вратата и се наведе гъвкаво към нея. Клавдия скочи на крака и се опита да коленичи, но императрицата със светнало лице я хвана за ръката и седна до нея на дивана, загледана във фреската.

— Предполага се, че това е великият Цезар, Клавдия, след като покорил Египет и завел Клеопатра в Рим. Все търся изображението й, но не мога да го намеря. Опияняваща е, нали? Ако я гледаш достатъчно дълго, ще добиеш чувството, че сам участваш в големия триумф. Е, малка моя, сега отново си част от моя свят и искам да наблюдаваш, да проучваш и да слушаш. Добре ли пътува? Хубаво — Елена не я изчака да отговори. — А как е твоят Муран? Трябва да благодариш на боговете, че не е убил Спицерий — усмихна се на слисването на Клавдия и нежно я целуна по челото. — Ти, мишле, понякога можеш да бъде хитра като змия, а друг път невинна като гълъб. Не беше помислила за това, нали?

— Не, твое величество.

— Августата ще помисли — Елена се засмя. — О, извини моята бъбривост. Пих малко повече фалернско. Но да — тя погали ръката на Клавдия — тук Муран можеше да направи ужасна грешка. Спицерий очевидно беше загазил. Видя ли ме как гледах? Бях омагьосана. Дори забравих писмото, което четях. Всеки друг гладиатор щеше да го довърши, да се възползва от момента и оттук щяха да тръгнат истинските беди.

— Какво щеше да стане? — попита Клавдия. Беше забравила колко е изморена и факта, че беше в присъствието на императрицата.

— Не знам точно — Елена започна да хапе ъгълчето на устата си. — Въпросът е интересен. Синът ми навярно знае, ще трябва да го попитам. Но ела! — Тя стана и помъкна Клавдия със себе си. — Пих доста, а тук е горещо — тя посочи маслените лампи на масата. — Ако ги гледам дълго, ще заспя.

Императрицата я отведе в малката градина, едно от онези лични райски кътчета, специално уредени за императорското семейство, с морава, лехи с цветя и мраморни скамейки около един фонтан, изобразяващ Купидон, носещ риба. Градината беше оградена с висока стена от червени тухли без врата в нея и единственият вход беше откъм вътрешната част на двореца.

— Виждаш ли — продължи императрицата, като сядаше на мраморната скамейка с гръб към фонтана, — можеш да си седиш тук, да бъбриш и да наблюдаваш входа. Не прилича на онези градини, хм, където някой шпионин може да пропълзи под храстите или под дърветата. О, да — засмя се тя. — Знам какво е станало. Сега, Клавдия, забрави своя гладиатор и слушай какво трябва да ти кажа.

Императрицата описа кражбата на свещения меч и убийството на Дионисий също като Тимотей с изключение на това, че както обикновено Елена съзираше по-неясни, по-зловещи мотиви. Тя заключи:

— Мечът би могъл да бъде откраднат, за да ме объркат, или може би подозрението да падне върху събралите се тук християни. В края на краищата познавам мнозина езичници, които събират като мен реликви.

— Но ти не си езичница, Августа! Ти подкрепяш християнската вяра.

— Не съм кръстена — прошепна Елена, — синът ми също не е кръстен. Един ден навярно ще го направим, но дотогава в очите на много християни аз съм просто една езичница.

— А убийството на Дионисий?

Елена наплиска лицето си с вода от фонтана:

— То също би могло да е дело на злосторник, който се опитва да предизвика ненавистта, която раздира двете групи християни.

— Или пък? — запита Клавдия.

— Господ да ни пази, но убийството на Дионисий може да е дело на самите християни. Затова си тук, Клавдия — Елена стана и леко я потупа по страната. — Утре сутринта започваш да слухтиш, да задаваш въпроси — Елена понечи да тръгне, но спря и погледна през рамо. — Върви да спиш, мишленце, и никога не забравяй, тук винаги има котки!

— Не е ли странно, че белият лотос цъфти само нощем, а синият само през деня?

Клавдия бързо се извърна. Мъжът, застанал в сянката зад нея, носеше дълга туника, чиито гънки скриваха едната му ръка, но в свободната Клавдия съзря блясъка на зловещ крив меч. Притежателят му очерта бърза дъга с него и разсече въздуха между двамата. Клавдия остана неподвижна; мечът отново изсъска във въздуха, сетне непознатият го обърна с плоската му част към лицето си и насочено нагоре острие.

— Поздравявам те, Клавдия!

— Някой би казал, че се опитваш да ме изплашиш!

— А други ще кажат, че това е невъзможно. Знам всичко за теб, Клавдия. Августата те нарича нейно „мишле“, въпреки че това мишле има, както подозирам, много остри зъбки и нокти на лапите.

Гай Тулий пристъпи на светло. Клавдия го беше виждала и преди, макар и само отдалеч; тя позна изпитото тясно лице и одухотворените очи. Гай беше професионален войник, приятел по чашка на императора, мъж, на когото той безусловно вярваше. Сега той се поклони, остави меча на земята и седна до нея край басейна. Клавдия не помръдна и наблюдаваше как загледаният във водата войник набраздява повърхността й с пръсти и прогонва в другия ъгъл шараните.

— Много пих — въздъхна той и отръска капките от пръстите си. — Императорска вечеря или не, но човек трябва да изпълнява задълженията си и да проверява стражите. Знам, че си пристигнала съвсем наскоро, срещнах Тимотей. Този човек се щура наоколо като подплашена патица, но има добро сърце.

— Нося ти поздрави — поде Клавдия. — Гладиаторът Спицерий каза да не се фукаш, защото помни как сте търчали с голи задничета…

— Беше толкова отдавна! — продума с копнеж Гай — И толкова много неща се случиха оттогава… — Той посочи лотосовия цвят — Аз служих в Египет. Посетих храмовете в Мемфис, Карнак и Луксор. Лотосът винаги ме е очаровал. Има го изрязан навсякъде, той символизира толкова много неща. — Наведе се по-близо, очите му се смееха. — От него — прошепна той — извличат най-уханните аромати, кифие. Казват, че Клеопатра се е къпела с него.

— Мислех, че е използвала магарешко мляко.

Гай направи гримаса:

— Не звучи толкова нежно — отстъпи той. После сви рамене — Както и да е, след десет години навсякъде ще има християнски символи. Всичко се променя.

— А ти им се противопоставяш, така ли?

— Не ме е грижа, Клавдия. Аз съм войник. Изпълнявам задълженията си към бога на слънцето Митра и се сражавам с враговете на империята.

— Тимотей ми каза, че ти си открил трупа на Дионисий?

— Да, разпънат като кожа за щавене. Понякога е трудно да повярваш колко много кръв се съдържа в човешкото тяло.

— Подозираш ли някого?

— Може би едноверците му — Гай се загледа в небето. — Или някой от приятелите му — Сетне прошепна: — Излъгах те. Не съм тук само заради задълженията си на страж. Всъщност търсех теб. Донесох ти това.

Той бръкна в гънките на туниката си, извади оттам малък свитък и го подаде на Клавдия.

— Накарах да занесат трупа на Дионисий в „Печалният Дом“ — обясни войникът — Това е просто един тухлен заслон с покрив от керемиди. Там полагат мъртъвците. После отидох в стаята на Дионисий. Мислех, че мотивът за убийството може да е грабеж, но стаята не беше побутната, макар и не много чиста — Дионисий в края на краищата бе философ. Там имаше малко книги и няколко ръкописа. Разрових ги и намерих това — Гай леко се усмихна. — Знам, че работиш за императрицата — той потупа Клавдия по рамото и стана. — Прочети го. Не съм сигурен дали е чернова или оригинал. Взе меча си и тръгна.

— Гай! Може ли да те наричам Гай?

— Разбира се! — усмихна се той и се обърна.

— Видя ли нещо около трупа, някакво свидетелство, което да сочи възможния убиец?

Той поклати отрицателно глава.

— А свещеният меч? Гай се усмихна:

— Спях дълбоко, когато е бил откраднат, но как, защо и от кого?

Канеше се да каже още нещо, когато във въздуха се разнесе висок вик, последван от остри тръбни звуци и дрънкането на цимбали, сякаш бе подаден сигнал за тревога.