Петата поправка

11.

Другите вече си бяха тръгнали, но аз още бях на бюрото си и се готвех за предварителното изслушване. Беше вторник в началото на март и ми се щеше да мога да отворя прозореца, за да пусна прохладния вечерен ветрец в стаята. Офисът обаче бе херметично затворен и вертикалните прозорци не се отваряха. Лорна не беше забелязала тази подробност по време на огледа и подписването на договора за наем. Затова ми липсваше работата на задната седалка на линкълна — там можех да спусна стъклото и да подложа лицето си на ветреца когато си поискам.

До предварителното изслушване оставаше една седмица. Под подготовка имам предвид, че се опитвах да предвидя какви доказателства ще приведе моята съперница Андреа Фриман по време на аргументацията си пред съдията.

Предварителното изслушване е рутинна стъпка по пътя към съдебния процес. И инициативата изцяло е в ръцете на обвинението. Прокурорът трябва да изложи аргументите си пред съда и след това съдията отсъжда дали има достатъчно доказателства, за да придвижи делото към процес със съдебни заседатели. Тук не важи принципът на основателно съмнение. Нищо подобно. Съдията само трябва да реши дали е налице минимумът необходими доказателства в подкрепа на обвиненията. Следващата стъпка е самият процес.

Номерът беше Фриман да прецени точно колко доказателства й трябват, за да прекрачи границата на този минимум и да получи одобрителното кимване на съдията, без да издаде всичко. Защото знаеше, че ще използвам всичко, което представи.

Няма съмнение, че тежестта на обвинението не е никаква тежест. Въпреки че идеята на предварителното изслушване е да направи проверка на системата и да гарантира, че властите не погазват правата на гражданите, играта е предварително нагласена. За това се е погрижило щатското законодателно събрание на Калифорния.

Ядосани от привидно нескончаемите наказателни дела, които бавно лъкатушеха по каналите на съдебната система, политиците в Сакраменто пристъпиха към действие. Доминираше мнението, че бавното правосъдие всъщност е отказ на такова, нищо че тази позиция противоречи на един основополагащ елемент на състезателния принцип — правото на защита във всички фази на процеса. Законодателното събрание заобиколи това дребно неудобство и гласува поправка на закона, предвиждайки мерки за ускоряване на процеса. Предварителното изслушване се превърна от пълно излагане на доказателствата на обвинението в нещо, което по същество е игра на криеница. Освен главния следовател се призовават само неколцина свидетели, чутата от трети лица информация се одобрява, вместо да се обезкуражава, и обвинението не е длъжно да представи дори половината от доказателствата си. Само колкото да мине номерът.

В резултат много често се приемаха доказателства, които изобщо не бяха „повечето“, и предварителното изслушване представляваше рутинно подпечатване на обвиненията преди началото на процеса.

Независимо от всичко това тези заседания бяха важни и за защитата. Все пак получавах известна представа какво предстои, както и възможност да повдигна въпроси за представените свидетели и доказателства. Оттук и необходимата подготовка. Трябваше да предвидя какви карти ще свали Фриман и да реша как да ги отиграя.

Бяхме далеч от всякаква идея за споразумение. Прокурорката все още не предлагаше нищо, а клиентката ми все още нищо не приемаше. Бяхме поели директен курс към процес през април или май и не бих казал, че това ме натъжава. Имахме реален шанс и ако Лиза Трамъл искаше да го използва, аз щях да съм готов.

През последните седмици бяхме получили както добри, така и лоши новини по отношение на доказателствата. Съдия Моралес очаквано не прие нашите искания за отхвърляне на полицейския разпит и обиска в дома на Лиза. Това разчисти пътя на обвинението и му позволи да изгради аргументацията си върху стълбовете на мотива, възможността и показанията на единствената свидетелка. Имаха процедурите по просрочената ипотека. Имаха протестните действия на Лиза срещу банката. Имаха инкриминиращите й признания по време на разпита. И най-важното, имаха свидетелката Марго Шейфър, която твърдеше, че видяла Лиза само на една пряка от банката, при това само минути след убийството.

Но ние подготвяхме защитна стратегия, която оспорваше тези стълбове и съдържаше много, при това наистина оправдателни доказателства.

Засега не бяха идентифицирали или намерили оръжието на убийството и напъните на обвинението да докаже, че това е гаечен ключ от гаража на Лиза, върху който бяха открили кърваво петънце, се провалиха, защото анализът установи, че кръвта не е на Мичъл Бондюрант. Естествено, прокурорката нямаше да повдигне този въпрос нито на предварителното изслушване, нито на процеса, обаче аз можех и щях да го направя. Работата на защитата е да използва пропуските и грешките на следствието и да натрива с тях носа на обвинението. Нямаше да си трая.

Освен това моят следовател беше събрал информация, която щеше да постави под съмнение наблюденията на главната свидетелка на обвинението, въпреки че щяхме да получим такава възможност чак на процеса.

Имахме и хипотезата за невинността. Разработването на алтернативна версия вървеше добре. Бяхме връчили призовки на Луис Опарицио и АЛОФТ, компанията, която беше в сърцето на защитната стратегия.

Предвиждах, че по време на предварителното изслушване няма да се отвори вратичка за прилагане на защитна тактика или привеждане на оправдателни доказателства. Фриман щеше да призове на свидетелската скамейка детектив Кърлин и той щеше да преведе съдията през цялото дело, като се погрижи да заобиколи всички слабости в доказателствения материал. Прокурорката щеше да призове и съдебния лекар и може би някой криминалист.

Единственият въпрос беше Шейфър, свидетелката. Предполагах, че Фриман няма да прибегне до нея. Можеше да остави на Кърлин да изложи информацията от разпита й и така да покаже какво ще свидетелства на процеса Шейфър. За предварително изслушване не се изискваше повече. От друга страна, прокурорката можеше да доведе свидетелката, за да види с какво разполагам аз. Ако по време на кръстосания разпит разкриех намеренията си спрямо Шейфър, Фриман щеше да се подготви за това, което я очакваше на процеса.

В момента всичко се свеждаше до стратегии и игри, а трябва да призная, че това е най-добрата част от съдебния процес. Ходовете извън съдебната зала са по-важни от случващото се вътре. Всичко в съда е подготвено и отрепетирано. Предпочитам импровизациите извън залата.

Тъкмо подчертавах името на Шейфър в бележника си, когато чух телефона в приемната да звъни. Можех да приема разговора в собствения си кабинет, но не си направих труда. Работното време отдавна беше свършило и знаех, че номерът от рекламите в телефонния указател е пренасочен към новия ни телефон. Всички, които се обаждаха толкова късно, сигурно искаха съвет за просрочена ипотека. Можеха да оставят съобщение на телефонния секретар.

Поставих пред себе си папката с анализа на кръвта. Тя съдържаше ДНК сравнението на кръвната проба, взета от гаечния ключ от гаража на Лиза. Понеже бързаха, от прокуратурата бяха поръчали скъпия анализ на външна фирма, вместо да си изчакат реда в регионалната лаборатория. Представях си какво разочарование е изпитала Фриман, когато бяха получили негативния резултат. Кръвта не беше на Мичъл Бондюрант. Това не само бе неуспех за обвинението — евентуалното съвпадение щеше да ликвидира всякакъв шанс за оправдаване на Лиза и да я принуди да сключи споразумение. Но сега Фриман знаеше, че мога да размахам анализа пред съдебните заседатели и да кажа: „Виждате ли, обвинението е пълно с грешки и фалшиви доказателства.“

Извадихме късмет и когато се оказа, че Лиза Трамъл я няма на записите от видеокамерите в банката и гаража нито по време на, нито след убийството. Те не покриваха целия район, но това нямаше значение. Записите бяха оправдателно доказателство.

Сега пък завибрира джиесемът ми. Извадих го от джоба си и погледнах дисплея. Обаждаше се моят агент Джоуъл Готлър. Поколебах се, но приех разговора.

— Работиш до късно — казах вместо поздрав.

— Да, не си ли четеш имейлите? — отвърна Готлър. — Опитвам се да се свържа с теб.

— Извинявай, компютърът ми е пред мене, обаче бях зает. Какво става?

— Имаме голям проблем. Четеш ли „Дед лайн Холивуд“?

— Не, какво е това?

— Блог. Потърси го в компютъра си.

— Сега ли?

— Да, сега. Хайде.

Затворих папката с ДНК анализа и я преместих настрани. Придърпах лаптопа си и го отворих. Влязох в мрежата и намерих сайта на „Дед лайн Холивуд“. Скролнах надолу. Приличаше на списък от кратки съобщения за холивудски сделки, предвиждания за печалби, назначения и уволнения. Кой какво купил и продал, кой кое студио напуснал, кой потъвал или се издигал, такива неща.

— Добре, какво да търся?

— Скролни надолу на три и четирийсет и пет днес следобед.

Постовете в блога имаха точно време. Изпълних инструкциите и стигнах до следобедния пост, който искаше да видя Готлър. Призля ми още от самото заглавие.

— Гадно копеле — изругах.

— Да, тука си прав — съгласи се Готлър. — Какво става, по дяволите? Аз се мъча да продам това нещо, почти съм уредил сделка с Лейкшор, и изведнъж попадам на този пост! Ти ебаваш ли се с мене, Холър? Просто ей така ми забиваш нож в гърба?!

— Виж, не знам точно какво става, обаче имам договор с Лиза Трамъл и…

— Ти познаваш ли го тоя Дал? Аз го познавам. Долна твар.

— Знам, знам. Опита се да ме прекара и го поставих на мястото му. Накарал Лиза да подпише нещо, обаче…

— А, значи е подписала договор с този тип, така ли?

— Не. Искам да кажа, да, но след като подписа с мене. Имам договор. Предимството е на…

Млъкнах. Договорите. Спомних си, че ги бях преснимал и бях дал копията на Дал. После прибрах оригиналите в папката в багажника на линкълна. Той беше видял всичко.

— Кучи син!

— Какво има?

Погледнах купчината папки в ъгъла на бюрото ми. Всички бяха свързани с делото на Лиза Трамъл. Но не бях донесъл документите от багажника на колата, защото ме мързеше. Бях си помислил, че са само стари договори и дела и че не е ясно дали ще ми хареса да работя в истински офис. Папките с договорите още бяха в багажника.

— Джоуъл, ще ти позвъня след малко.

— Ей, какво…

Затворих и забързах към вратата. Виктъри Билдинг имаше собствен двуетажен гараж, който обаче беше в съседната сграда. Трябваше да изляза и да отида там. Тичешком изкачих рампата до второто ниво и в движение отворих багажника с дистанционното. Освен моя линкълн нямаше други коли. Извадих нужната папка и се наведох под лампичката на капака, за да потърся договора с Лиза Трамъл.

Нямаше го.

Малко е да кажа, че се ядосах. Натиках обратно папката и затръшнах багажника. Извадих телефона си и набрах номера на Лиза, докато се връщах към рампата. Включи се гласовата поща.

— Лиза, обажда се твоят адвокат. Нали се бяхме разбрали да отговаряш винаги когато те търся. Независимо по кое време, каквото и да правиш. А ето че ти звъня и ти не ми вдигаш. Обади… ми се. Искам да поговорим за твоето приятелче Хърб и сделката, която току-що е сключил. Сигурен съм, че знаеш за нея. Но може да не знаеш, че ще го съдя до дупка за тоя номер. Ще го натикам в миша дупка, Лиза. Така че ми се обади! Веднага!

Затворих и силно стиснах джиесема, докато се спусках по рампата. Не обърнах никакво внимание на двамата, които се качваха насреща ми, докато единият не ми извика:

— Ей, ти си оня от телевизията, нали?

Спрях, смутен от въпроса. Мислите ми още бяха изцяло насочени към Хърб Дал и Лиза Трамъл.

— Моля?

— Адвокатът. Ти си прочутият адвокат от телевизията.

Двамата се насочиха към мен. Бяха младежи с кожени якета, с пъхнати в джобовете ръце. Не ми се спираше да си бъбря с тях.

— Ъъ, не, нещо сте се объркали…

— Не бе, човек, ти си. Гледах те по телевизията, нали така?

Предадох се.

— Да, водя едно дело. Затова ме дават по телевизията.

— Да, да, да… я пак си кажи името?

— Мики Холър.

Още щом го произнесох, видях, че вторият, който досега мълчеше, вади ръце от джобовете на якето си и се обръща право към мен. Носеше черни ръкавици без пръсти. Не беше достатъчно студено за ръкавици и изведнъж ми хрумна, че на втория етаж е само моят линкълн. Тия двамата не се качваха за колите си. Търсеха мен.

— Какво…

Вторият замахна с левия си юмрук към корема ми. Превих се тъкмо навреме, за да усетя дясното му кроше от лявата страна на ребрата си. Помня, че в този момент пуснах телефона си, но почти нищо друго. Знам, че се опитах да избягам, обаче първият тип ми препречи пътя, завъртя ме кръгом и прикова лактите ми отстрани.

И той носеше черни ръкавици.

12.

Бяха оставили лицето ми невредимо. Когато обаче се свестих в спешното отделение на болницата Холи Крос, чувствах всички останали части от тялото си натъртени или счупени. Крайната равносметка включваше трийсет и осем шева на скалпа ми, девет пукнати ребра, четири счупени пръста, два натъртени бъбрека и един тестис, усукан на сто и осемдесет градуса, преди хирурзите да го върнат в нормалното му положение. Тялото ми имаше цвят на гроздова ледена близалка, а урината ми — на кока-кола.

Предишния път, когато лежах в болница, развих зависимост към оксикодон и това едва не ми струва детето и кариерата. Затова сега им казах, че ще издаяня без химическа помощ. Което, естествено, се оказа мъчителна грешка. Два часа след като ме преместиха на леглото вече умолявах сестрите, санитарите и изобщо всеки, който ми обърнеше внимание, да ме включат на системи. Накрая се смилиха, обаче в резултат направо заплувах под тавана. Трябваха им два дни, докато намерят точното равновесие между успокояването на болката и запазването на съзнание. И тогава започнах да приемам посетители.

Сред първите бяха двама детективи от Звеното за борба с престъпленията срещу личността във Ваннайския участък. Казваха се Стилуел и Айман. Те ми зададоха някои основни въпроси, колкото да попълнят бумагите си. Искаха да открият моите нападатели горе-долу толкова, колкото и да минат без обедна почивка. В края на краищата аз бях адвокат на жена, обвинена в убийство, която колегите им бяха спипали. С други думи, нямаше да си дадат зор да разкрият извършителите.

Когато Стилуел затвори бележника си, разбрах, че разпитът, а с него и следствието са приключили. Той ме осведоми, че при нужда пак щели да се отбият.

— Не забравихте ли нещо? — попитах аз.

Говорех, без да движа долната си челюст, тъй като кой знае защо това задействаше рецепторите за болка в гръдния ми кош.

— Какво? — погледна ме Стилуел.

— Изобщо не поискахте да опиша нападателите си. Даже не попитахте за цвета на кожата им.

— Ще го направим при следващото ни идване. Докторът ни предупреди, че се нуждаете от почивка.

— Искате ли да се уговорим за следващото ви идване?

Нито един от двамата не отговори. Повече нямаше да се появят.

— Едва ли — продължих аз. — Довиждане, господа детективи. Радвам се, че Звеното за борба с престъпленията срещу личността работи по моя въпрос. Така се чувствам в безопасност.

— Вижте, най-вероятно е било нещо случайно — заяви Стилуел. — Крадци, които са търсели лесна мишена. Вероятността да ги…

— Те знаеха кой съм.

— Казахте, че са ви познали от телевизията и вестниците.

— Не съм казвал такова нещо. Казах, че ме познаха и се престориха, че са ме виждали по телевизията. Ако наистина ви беше грижа, щяхте да направите разликата.

— Обвинявате ни, че не ни е грижа за случайно нападение в квартала, така ли?

— Нещо такова, да. И кой казва, че е случайно?

— Казахте, че не познавате или че, не сте разпознали нападателите. Ако не промените показанията си, няма никакви данни, че нападението не е случайно. Или в най-добрия случай престъпление, свързано с омраза към адвокат. Познали са ви и не им е харесвало, че защитавате убийци и отрепки, затова са решили да дадат отдушник на неудовлетвореността си върху вашето тяло. Може да е много неща.

Цялото ми тяло запулсира от болка заради тяхното безразличие. Но бях прекалено изтощен и исках да си отидат.

— Няма значение, господа. Върнете се в Звеното за борба с престъпленията срещу личността и си попълнете бумагите. Забравете за случая. Аз ще поема оттук нататък.

И демонстративно затворих очи — единственото, което можех да направя.

Когато отново ги отворих, видях Сиско да седи на стол в ъгъла на стаята, вторачен в мен.

— Здрасти, шефе — предпазливо рече той, като че ли обичайният му кънтящ глас може да ме нарани. — Как е?

Когато окончателно се събудих, се закашлях и от това ме прониза остра болка в тестисите.

— Имам чувството, че още е усукан сто и осемдесет градуса наляво.

Той се усмихна, защото си помисли, че бълнувам. Обаче аз бях достатъчно в съзнание, за да знам, че това е второто му идване и предишния път съм го помолил да направи някои проверки.

— Колко е часът? Губя представа за времето, постоянно спя.

— Десет и десет.

— Четвъртък ли сме?

— Не, петък сутрин, Мик.

Бях спал повече, отколкото си мислех. Опитах се да седна, но от движението лявата ми страна беше залята от изгаряща болка.

— Господи Боже!

— Добре ли си, шефе?

— К’во имаш за мене, Сиско?

Той се изправи и се приближи до леглото.

— Не е много, но продължавам да работя. Обаче успях да прочета полицейския доклад. И там няма почти нищо, но пише, че те открили нощните чистачи, които дошли към девет. Намерили те проснат на рампата и повикали полицията.

— Девет не е било много след това. Видели ли са нещо?

— Не. Според доклада. Каня се довечера лично да отида там и да ги разпитам.

— Добре. Ами офисът?

— С Лорна проверихме, доколкото можехме. Като че ли никой не е влизал. На пръв поглед не липсва нищо. И цяла нощ е останало отключено. Според мен ти си бил целта им, Мик. Не офисът.

Системата ми се регулираше от компютър в друга стая, който пращаше импулси, освобождаващи сладостното облекчение в моя организъм. Беше го програмирал човек, когото никога не бях виждал. Но в този момент обожавах програмиста. Усещах как студената струйка лекарство потича по ръката ми и стига до гърдите ми. Мълчах и чаках парещите ми нервни окончания да се успокоят.

— Какво мислиш, Мик?

— Умът ми е празен. Казах ти, че не ги разпознах.

— Не говоря за тях. Кой ги е пратил? Какво ти подсказва инстинктът? Опарицио ли?

— Той е очевидният отговор. Знае, че се приближаваме. Тъй де, кой друг може да е?

— Ами Дал?

Поклатих глава.

— Защо? Той вече ми открадна договора и сключи сделката. Защо да ме пребива след това?

— Може би, за да те забави. Да добави интрига към сюжета. Ново измерение. Това е част от историята.

— Струва ми се пресилено. Повече ми харесва Опарицио.

— Но защо да го прави?

— По същата причина. Да ме забави. Да ме подплаши. Не иска да свидетелства за нещата, с които знае, че разполагам за него.

Сиско сви рамене.

— Все пак не съм убеден.

— Е, няма значение кой е. Това няма да ме забави.

— Какво точно ще правиш с Дал? Той е откраднал договора.

— Мисля по въпроса. Докато ме изпишат, ще имам готов план за тоя скапаняк.

— Кога ще е това?

— Искат да видят дали се възстановявам нормално. Иначе може да ми махнат левия ташак.

Сиско потръпна, като че ли говорех за неговия ляв ташак.

— Да, опитвам се да не мисля за това — прибавих аз.

— Добре тогава, да продължим. За ония двамата. Миналия път ми каза, че били бели, трийсетинагодишни, с кожени якета и ръкавици. Вече спомняш ли си още нещо?

— Не.

— Някакъв странен акцент?

— Поне не си спомням.

— Белези, куцане, татуировки?

— Също не. Случи се много бързо.

— Знам. Мислиш ли, че можеш да ги разпознаеш по албума?

Имаше предвид снимки от полицейски досиета.

— Единия сигурно. Оня, дето говореше. Другия не успях да го разгледам. Щом ме удари, престанах да виждам каквото и да е.

— Ясно. Е, ще продължа да работя.

— Нещо друго, Сиско? Започвам да се уморявам.

Затворих очи, за да подчертая думите си.

— Ами, трябваше да се обадя на Маги веднага щом се събудиш. Досега тя все избираше неподходящ момент. Ти спеше винаги, когато идваха с Хейли.

— Обади й се. Кажи й просто да ме събуди, ако спя. Искам да видя дъщеря си.

— Добре, ще й предам да я доведе след училище. А междувременно Бълокс иска да ти донесе за одобрение и подпис молбата за отсрочване, преди следобед да я внесе.

Отворих очи. Сиско беше минал от другата страна на леглото.

— Какво отсрочване?

— На предварителното изслушване. Ще помоли съдията да го отложи с няколко седмици с оглед на постъпването ти в болница.

— Не.

— Мик, днес е петък. Изслушването е във вторник. Даже да те изпишат дотогава, със сигурност няма да си в състояние да…

— Тя ще се справи сама.

— Кой, Бълокс ли?

— Да. Бива я. Ще се справи.

— Бива я, ама е зелена. Сигурен ли си, че искаш една току-що завършила абсолвентка да поеме предварително изслушване на процес за убийство?

— Това е само предварително изслушване. Трамъл ще бъде изправена на процес независимо дали съм там. Най-многото да получим минимална представа за стратегията на обвинението и после Аронсън ще може да ми разкаже всичко.

— Мислиш ли, че съдията ще го допусне? Може да реши, че си подсигуряваш възможност да подадеш жалба за неадекватна защита, в случай че осъдят Трамъл.

— Ако Лиза се съгласи, няма да има проблем. Ще й се обадя и ще й обясня, че го изисква защитната стратегия. Бълокс може да дойде при мене през уикенда и аз ще я подготвя.

— Но каква е защитната стратегия, Мик? Защо просто не изчакаш да оздравееш?

— Защото искам да си мислят, че са успели.

— Кой?

— Опарицио. Оня, който е организирал нападението. Нека си мисли, че ме е обезвредил или уплашил. Както и да е. Аронсън поема изслушването и после отиваме на процес.

Сиско кимна.

— Ясно.

— Добре. Сега върви и се обади на Маги. Предай й да ме събуди, каквото и да казва сестрата, особено ако дойде с Хейли.

— Дадено, шефе. Но… хмм… има още нещо.

— Какво?

— Рохас седи в чакалнята. Искаше да те посети, обаче аз му казах да чака там. Идва и вчера, но ти спеше.

Кимнах. Рохас.

— Провери ли в багажника на колата?

— Да. Не видях никакви следи от разбиване на ключалката. Няма и драскотина.

— Добре. На излизане го прати при мене.

— Насаме ли искаш да го видиш.

— Да. Насаме.

— Хубаво.

Той си тръгна и аз взех дистанционното на леглото. Бавно и мъчителното повдигнах на около четирийсет и пет градуса, тъй че приех следващия си посетител полуседнал. Промяната на позата ме обля с нова вълна от изгарящи болки, които обхванаха гръдния ми кош като горски пожар през август.

Рохас колебливо влезе в стаята, махна ми с ръка и ми кимна.

— Привет, господин Холър, как сте?

— Бил съм и по-добре, Рохас. Ти как си?

— Бива, бива. Просто исках да се отбия и да ви поздравя, таковата.

Изглеждаше нервен като дива котка. И ми се струваше, че знам защо.

— Много мило от твоя страна. Ела, седни на ей оня стол.

— Добре.

Той се настани на стола в ъгъла, което ми позволяваше да го виждам изцяло. Можех да наблюдавам всяко движение на тялото му. Моят шофьор вече проявяваше класическо поведение на лъжец — избягваше да срещне погледа ми, неуместно се усмихваше, постоянно движеше ръцете си.

— Докторите казаха ли ви докога трябва да останете тука? — попита той.

— Още няколко дни. Поне докато престана да пикая кръв.

— Мама му стара, кофти работа! Ще пипнат ли извършителя?

— Май че не си дават много зор.

Рохас кимна. Не казах нищо повече. Мълчанието често е много полезен инструмент за разпит. Той няколко пъти потри длани нагоре-надолу по бедрата си и се изправи.

— Ами, не искам да ви смущавам. Сигурно трябва да поспите, таковата.

— Не, вече се събудих, Рохас. Изпитвам прекалено силни болки, за да спя. Можеш да останеш. Защо бързаш толкова? Нали няма да возиш някой друг?

— А, не, не, няма такова нещо.

Той неохотно седна отново. Преди да стане мой шофьор, Рохас ми беше клиент. Бяха го арестували за притежание на крадени вещи и освен това имаше предишна присъда. Прокуратурата настояваше за затвор, обаче успях да му издействам пробация. Дължеше ми три бона за услугите, но бе изгубил работата би, понеже работодателят му също бил жертва на кражбата. Казах му, че може да си ги отработи, като ме вози и ми превежда, и той се съгласи. Започнах да му плащам петстотин долара седмично и задържах по двеста и петдесет за дълга му. След три месеца излязохме на чисто, ала Рохас остана и сега взимаше всичките седемстотин и петдесет. Мислех, че е доволен и е влязъл в правия път, но може и да имаше нещо вярно в поговорката „веднъж крадец — завинаги крадец“.

— Само исках да знаете, господин Холър, че щом ви изпишат, пак съм денонощно на ваше разположение. Не искам да шофирате сам. Даже ако ще отивате на две крачки до Старбъкс, ще ви закарам дотам.

— Благодаря, Рохас. В края на краищата това е най-малкото, което можеш да направиш, нали така?

— Ъъъ…

Изглеждаше объркан, но не чак толкова. Знаеше накъде води всичко това. Реших да приключа със заобикалките.

— Колко ти плати?

Той нервно се размърда на стола.

— Кой? За какво?

— Стига, Рохас. Не се дръж така. Срамота е.

— Наистина не знам за какво говорите. Може би все пак трябва да си отида.

И пак се изправи.

— Ние нямаме споразумение, Рохас. Нямаме договор, устни обещания, нищо. Излизаш от тази стая, аз те уволнявам, и толкова. Това ли искаш?

— Няма значение дали имаме споразумение. Не можете да ме уволните без причина.

— Причина обаче има, Рохас. Хърб Дал ми разказа всичко. Би трябвало да знаеш, че за крадците думи като „чест“ не означават нищо. Твърди, че си го повикал и си му казал, че ще му дадеш каквото му трябва.

Блъфът успя. Видях, че в очите му избухва ярост. За всеки случай държах показалеца си върху бутона за сестрата.

— Мазен говнар!

Кимнах.

— Точна характеристика. Колко…

— Не съм го викал тоя задник. Копелето само дойде при мене. Каза, че искал да му отворя багажника само за петнайсет секунди. Трябваше да предвидя, че ще го стовари върху мене.

— Мислех те за по-умен, Рохас. Колко ти плати?

— Четири стотака.

— Няма даже и едноседмична заплата, а сега няма да получаваш нищо.

Той се приближи до леглото. Пръстът ми върху бутона се напрегна. Или щеше да ме нападне, или да ме помоли за сделка.

— Господин Холър… аз… имам нужди от тази работа. Децата ми…

— Пак се повтаря същото, Рохас. Не се ли научи, че не бива да крадеш от работодателя си?

— Научих се, ама Дал ме излъга, че само искал да погледне нещо, но после го взе и когато се опитах да му попреча, каза: „И какво ще направиш, ще ме издадеш на шефа си ли?“ Прав беше. Нищо не можех да направя.

— Четиристотинте долара още ли са в тебе?

— Да, не съм ги харчил. Четири стодоларови банкноти. И ми изглеждаха истински.

Дадох му знак да се върне на стола си. Не исках да е толкова близо до мен.

— Добре, сега е моментът да избираш, Рохас. Можеш да си тръгнеш със своите четиристотин долара и повече никога няма да се видим. А мога да ти дам втори…

— Искам втори шанс. Моля ви, много съжалявам!

— Е, ще трябва да си го заслужиш. Ще трябва да ми помогнеш да поправим стореното от теб. Ще съдя Дал за кражбата на онзи документ и ти ще свидетелстваш точно какво се е случило.

— Добре, ама кой ще ми повярва?

— Ще използваме твоите четири стодоларови банкноти. Искам да отидеш у вас или там където са парите и…

— У мене са. В портфейла ми.

Той скочи от стола и извади портфейла си.

— Извади ги ей така.

Показах му как да го направи с върха на палеца и показалеца си.

— Да не би да могат да свалят отпечатъци от пари?!

— Естествено, че могат и ако успеем да свалим отпечатъците на Дал от тях, няма да има значение какво говори за тебе. Ще влезе с двата крака.

Отворих чекмеджето на шкафчето до леглото. Вътре имаше найлонова торбичка с цип, в която бяха портфейлът ми, ключовете и малко пари. Бяха ги прибрали парамедиците, повикани в гаража на Виктъри Билдинг. Сиско ми ги беше донесъл. Изсипах съдържанието в чекмеджето и подадох торбичката на Рохас.

— Добре, постави банкнотите вътре и го запечатай.

Той изпълни нареждането и аз му дадох знак да ми върне пликчето. Стотачките изглеждаха чисто нови. Това увеличаваше шансовете да свалим отпечатъците на Дал.

— По-нататък ще се заеме Сиско. Ще му се обадя и ще му кажа да дойде и да вземе торбичката. По някое време ще ни трябват твоите отпечатъци.

— Ъъъ…

Рохас не откъсваше очи от пликчето с банкнотите.

— Какво?

— Ще си получа ли обратно тия пари?

Прибрах торбичката в чекмеджето и го затръшнах.

— Господи Боже, Рохас, махай се от тука преди да съм променил решението си и да съм те уволнил.

— Добре, добре, съжалявам, нали разбирате?

— Съжаляваш, че са те пипнали, и толкова. Върви си! Направо не мога да повярвам, че ти давам втори шанс. Наистина съм пълен идиот.

Рохас заотстъпва заднишком като куче с подвита опашка. След като излезе, бавно спуснах леглото и се опитах да не мисля за неговото предателство, за това кой е пратил двамата с черните ръкавици и изобщо за нищо, свързано с делото. Загледах се във висящата над главата ми торбичка с прозрачна течност и зачаках блаженото вливане, което щеше да облекчи поне донякъде болката.

13.

Както се и очакваше, след целодневно предварително изслушване във Ваннайския върховен съд съдия Дарио Моралес постанови Лиза Трамъл да се изправи на процес. Прокурор Андреа Фриман използва детектив Хауард Кърлин като основен източник и ловко хвърли мрежа от косвени улики, в която моментално улови Лиза. Фриман прекрачи границата на минимума необходими доказателства като спринтьорка на къси разстояния и съдията също толкова бързо отсъди в нейна полза. Съвсем рутинно. Делово. Хоп-хоп и Лиза трябваше да се яви на процес.

По време на изслушването клиентката ми седеше на масата на защитата, но самият аз не бях там. Дженифър Аронсън представляваше защитата, доколкото можеше, в тази едностранна игра. Съдията позволи изслушването да започне едва след като подробно разпита Лиза, за да се увери, че решението й да продължи без мен е съзнателно, доброволно и стратегическо. Лиза призна на открито заседание, че е наясно с липсата на съдебен опит на Аронсън, и се отказа от всякакви претенции за неадекватна защита като основание за евентуално обжалване на съдийското решение.

Гледах по-голямата част от изслушването по телевизията вкъщи, където продължавах да се възстановявам. По Канал 5 предаваха сутрешното заседание на живо, преди да преминат отново към обичайната си програма от блудкави следобедни токшоута. Това означаваше, че съм пропуснал само последните два часа. Нищо — вече знаех как ще свърши. Нямаше изненади и единственото разочарование се състоеше в това, че не получих никакви нови податки как обвинението се кани да размаха знамето на процеса.

Както се бяхме уговорили по време на подготвителните ни занимания в болничната ми стая в Холи Крос, Аронсън не призова свидетели и не представи опровергаващи доказателства. Решихме да запазим за процеса нашата хипотеза за невинност, когато границата на вината извън всякакво основателно съмнение щеше да превърне играта в почти равностоен мач. Дженифър подложи свидетелите на обвинението на пестелив кръстосан разпит. Всички те бяха опитни ветерани в даването на показания — особено Кърлин, криминалистът и съдебният лекар. Фриман реши да не призовава Марго Шейфър на свидетелската скамейка и помоли Кърлин да разкаже за проведения от него разпит на свидетелката, която твърдеше, че видяла Лиза Трамъл на една пряка от местопрестъплението. Действията на обвинението не разкриваха почти нищо и затова нашата стратегия се свеждаше до наблюдение и чакане. Не бързахме. Просто щяхме да ги атакуваме на процеса, където имахме най-големи шансове.

В края на изслушването Моралес постанови Лиза да се изправи на процес пред съдия Колман Пери на шестия етаж в съдебната палата. Поредният магистрат, с когото нямах никакъв опит. Но тъй като знаех, че залата му е една от четирите възможни за клиентката ми, бях поразпитал за него в колегията. По всеобщо мнение той бил честен съдия със сприхав нрав. Бил справедлив, докато не го ядосаш, и тогава можело да те гледа накриво чак до края на процеса. Беше добре да го знам — делото напредваше към заключителната си фаза.

Два дни по-късно най-после се почувствах готов да се върна на работа. Счупените ми пръсти бяха гипсирани, тъмносините и лилави петна по натъртеното ми тяло постепенно се заменяха с отвратително жълтеникави. Бяха ми свалили конците от скалпа и можех предпазливо да си зализвам косата върху обръснатата рана, все едно прикривам плешивина.

И най-хубавото, по-рано усуканият ми тестис, който докторът в крайна сметка реши да не ампутира, по неговите думи се подобрявал с всеки изминал ден. Той го остави, за да види дали ще възобнови нормалните си функции, или ще се спаружи на клонката като необран коктейлен домат.

По предварителна уговорка Рохас докара линкълна пред къщи точно в единайсет часа. Бавно слязох по стъпалата, здраво стиснал бастун в ръка. Шофьорът предпазливо ми помогна да се настаня на задната седалка и скоро бях на обичайното си място. Той скочи зад волана и ние рязко потеглихме надолу по склона.

— По-полека, Рохас. Прекалено ме боли от предпазния колан, затова не ме карай да се блъскам в предната облегалка.

— Извинявам се, шефе. Ще карам по-внимателно. Къде отиваме днес? В офиса ли?

Беше възприел обръщението „шефе“ от Сиско. Мразех да ме наричат „шеф“, макар да знаех, че съм точно такъв.

— В офиса по-късно. Първо отиваме в Арчуей Пикчърс на Мелроуз.

— Дадено.

Арчуей се помещаваше в двуетажна сграда срещу един от мастодонтите, Парамаунт Пикчърс. Започнало като технически център, за да поеме огромното търсене на снимачни площадки и техника, студиото беше станало самостоятелно под ръководството на покойния Уолтър Елиот и сега ежегодно произвеждаше собствени филми. По случайност Елиот навремето ми беше клиент.

На Рохас му трябваха двайсет минути да стигне до там от дома ми над Лоръл Кениън Булевард. Когато спря пред будката на портала, аз отворих прозореца и казах на приближилия се охранител, че идвам при Клег Макренолдс. Той ме попита за името ми и поиска документ за самоличност. Дадох му шофьорската си книжка. Охранителят се върна в будката, провери в компютъра си и се намръщи.

— Съжалявам, господине, но ви няма в списъка с гости на студиото. Имате ли среща?

— Нямам, но той ще ме приеме.

Не бях искал да предупреждавам Макренолдс за появата си.

— Хм, не мога да ви пусна, щом нямате уговорена среща.

— Бихте ли му се обадили, за да му съобщите, че съм тук? Той ще ме приеме. Знаете какъв е, нали?

Намекът беше ясен. Не ти трябва да се ебаваш с него.

Охранителят затвори плъзгащата се врата и позвъни на Макренолдс. Наблюдавах го през стъклото. Разговорът изглеждаше оживен. Накрая той пак отвори вратата и ми подаде телефона, който беше на дълъг кабел. Взех го и сега пък аз вдигнах стъклото пред охранителя. Танто за танто.

— Тук е Майкъл Холър. С господин Макренолдс ли говоря?

— Не, тук е личната асистентка на господин Макренолдс. С какво мога да ви помогна, господин Холър? Не виждам да имате уговорена среща и честно казано, не ви познавам.

Гласът беше женски, младежки и самоуверен.

— Аз съм човекът, който ще стъжни живота на шефа ви, ако не ме свържете с него.

Оттатък последва мълчание, после гласът отговори:

— Нищо няма да постигнете със заплахи. Господин Макренолдс е на снимачната площадка и…

— Това не е заплаха. Аз не заплашвам. Просто казвам истината. Къде е тази снимачна площадка?

— Няма да ви кажа. Няма да се доближите до Клег, докато не науча за какво се отнася.

Забелязах, че е на малко име с шефа си. Зад мен прозвуча клаксон. Образуваше се опашка. Охранителят почука с кокалчетата на пръстите си по прозореца, после се наведе и се вторачи през затъмненото стъкло. Не му обърнах внимание. Отзад се обади втори клаксон.

— Отнася се за това да спестите на шефа си големи ядове. Знаете ли за сделката, която той обяви миналата седмица? За жената, обвинена в убийството на банкера, който искал да отнеме дома й?

— Да, знам.

— Е, вашият шеф е получил тези права незаконно. Предполагам, че това се е случило не по негова вина или без негово знание. Ако съм прав, той е станал жертва на измама и съм тук, за да му го обясня. Втора възможност няма да има. Клег Макренолдс потъва направо в движещите се пясъци.

Последната заплаха беше прекъсната от поредния клаксон на колата зад мен и силно почукване по прозореца.

— Говорете с охранителя — завърших аз. — Кажете му да или не.

Спуснах стъклото и върнах телефона на ядосания охранител. Той вдигна слушалката до ухото си.

— Какво ще решите? Тук се събра опашка от коли чак до Мелроуз.

След като изслуша отговора, охранителят се върна в будката си и затвори телефона, после ме погледна и натисна бутона за бариерата.

— Девети павилион. Право напред и в дъното наляво. Няма как да объркате пътя.

Отправих му самодоволна усмивка, вдигнах стъклото и Рохас мина под вдигащата се бариера.

Павилион 9 се оказа сграда, достатъчно голяма, за да побере самолетоносач. Наоколо имаше сервизни камиони и актьорски каравани. Отстрани една зад друга бяха паркирани четири лимузини с работещи двигатели, чиито шофьори чакаха снимките да свършат и богопомазаните да излязат.

Явно снимаха голяма продукция, обаче не ми се удаде да видя каква е. По средата на алеята между павилиони 9 и 10 вървяха мъж и по-млада от него жена. Тя носеше слушалки, което, реших аз, означаваше, че е лична асистентка. Жената посочи с показалец моята кола.

— Добре, остави ме тук.

Рохас спря и докато отварях вратата, телефонът ми иззвъня. Извадих го и погледнах дисплея.

„НЕПОЗНАТ НОМЕР“

Така пишеше, когато ми се обаждаха клиенти, занимаващи се с търговия с дрога, понеже използваха евтини джиесеми за еднократна употреба, за да избегнат подслушване и записване на разговорите. Не отговорих и оставих телефона на седалката. Щом искаш да ти вдигна, трябва да ми кажеш кой си.

Предпазливо слязох, като оставих и бастуна в колата. Защо да демонстрираш слабост, винаги казваше баща ми, великият адвокат. Бавно закрачих към продуцента и неговата асистентка.

— Ти ли си Холър? — извика мъжът.

— Аз съм.

— Искам да знаеш, че тая продукция, от която току-що ме измъкна, струва четвърт милион долара на час. В момента спряха само за да мога да изляза и да се оправя с тебе.

— Оценявам го и ще бъда кратък.

— Добре. Казвай сега какви си ги разправял, че ме били измамили, мама му стара? Никой не може да ме измами!

Погледнах го и мълчаливо зачаках. На Макренолдс му трябваха само още пет секунди, за да избухне отново.

— Е, ще ми кажеш ли, или не? Няма да вися тука цял ден.

Озърнах се към личната му асистентка и пак насочих вниманието си към него. Той схвана посланието.

— А, не, ще разговаряме само пред свидетел. Момичето остава.

Свих рамене, извадих диктофон от джоба си и го включих. Вдигнах го към него, за да му покажа светещата червена лампичка.

— Тогава ще се погрижа и аз да документирам разговора.

Макренолдс впери очи в устройството и видях в тях безпокойство. Гласът му, думите му, запечатани на запис. Това можеше да е опасно на място като Холивуд. В главата му затанцуваха спомени за обвиненията срещу Мел Гибсън.

— Добре, изключи го и Джени си отива.

— Клег! — възрази тя.

Макренолдс протегна ръка и силно я шляпна по задника.

— Казах да си вървиш.

Унизена, младата жена се отдалечи забързано като ученичка.

— Понякога трябва да се отнасяш така с тях — поясни той.

— И съм сигурен, че си взимат поука.

Макренолдс кимна, без да долови сарказма в гласа ми.

— Та казвай сега, Холър, за какво се отнася?

— За тебе, Клег — че си се хванал на въдицата на Хърб Дал, твоя партньор в сделката за Лиза Трамъл.

Макренолдс категорично поклати глава.

— Невъзможно. От правния отдел контролираха всичко. Сделката си е съвсем чиста. Даже жената подписа. Трамъл. Във филма мога да я изкарам сто и трийсет килограмова курва, дето си пада по черни пишки, и тя пак няма да може да направи нищо. Сделката е идеална.

— Да, ама от правния отдел са пропуснали това, че нито един от двамата не е притежавал правата върху историята, за да ти ги продаде. Тези права случайно принадлежат на мен. Трамъл ми ги предостави, преди да се появи Дал. Той си мислеше, че може да ме измести, като открадне оригиналните договори от папките ми. Само че няма да се получи. Имам свидетел на кражбата и пръстовите отпечатъци на Дал. Ще влезе за измама и кражба и сега ти ще трябва да решиш дали да влезеш заедно с него, Клег.

— Заплашваш ли ме? Това да не е някакво изнудване? Никой не може да ме изнудва.

— Не, не е изнудване. Просто си искам своето. Тъй че можеш или да останеш с Дал, или да сключиш същата сделка с мене.

— Късно е. Вече подписах. Всички подписахме. Сделката е сключена.

Той понечи да си тръгне.

— Платил ли си му?

Макренолдс отново се обърна към мен.

— Ти майтапиш ли се? Тук е Холивуд.

— И сигурно си подписал само предварителен договор, нали така?

— Да, подписването на окончателния е след един месец.

— Тогава сделката е обявена, но не е сключена. Нали така го правите в Холивуд. Но ако искаш, можеш да направиш промяна. Ако искаш, можеш да намериш повод за разваляне на сделката.

— Не искам. Проектът ми харесва. Дал се обърна към мен и сключих сделката с него.

Кимнах в знак, че разбирам дилемата.

— Както искаш. Но утре заран отивам в полицията и следобед подавам жалба в съда. Ти ще бъдеш посочен като обвиняем. Като човек, който е участвал в измама.

— Не съм участвал в нищо подобно! Изобщо не знаех за това, докато ти не ми каза.

— Точно така. Аз ти казах и ти не направи нищо. Предпочиташ да продължиш да работиш с крадец, въпреки че фактите са ти известни. Това е престъпление.

Бръкнах в джоба си и извадих диктофона. Повдигнах го, за да види, че червената лампичка още свети.

— Ще спра този филм за толкова време, че докато го произведат, това място ще се ръководи от момичето, чийто задник преди малко удари.

Този път понечих да си тръгна аз.

— Чакай малко, Холър.

Обърнах се. Макренолдс погледна на север към надписа високо на склона, който привличаше всички тук.

— Какво трябва да направя? — попита той.

— Трябва да сключиш същата сделка с мен. Аз ще се погрижа за Дал. Той си го заслужава и ще си го получи.

— Дай ми един телефонен номер, ще го оставя в правния отдел.

Извадих визитката си и му я подадох.

— Не забравяй, трябва да получа отговор още днес.

— Ще го получиш.

— Между другото, какви са сумите в сделката?

— Двеста и петдесет аванс и един милион после. И още четвърт за продуцирането.

Кимнах. Авансът от четвърт милион долара със сигурност щеше да покрие защитата на Лиза Трамъл. Даже можеше да остане нещичко за Хърб Дал. Всичко зависеше от това как искам да постъпя с него и дали ще проявя честност към един крадец. От една страна ми се искаше да го натикам в миша дупка, но от друга той наистина беше осигурил клиент за проекта.

— Знаеш ли какво, аз съм единственият в този град, който ще ти го каже, обаче не искам да съм продуцент. Остави тази част от сделката с Дал. Това ще е неговият дял.

— Стига да не е в затвора.

— Включи такава клауза в договора.

— Това ще е нещо ново тук. Надявам се, че правният отдел няма да оплете конците.

— Беше ми приятно да преговарям с теб, Клег.

Отново се обърнах и се насочих към колата си. Този път Клег ме настигна и тръгна заедно с мен.

— Ще можем да се свържем с тебе, нали? Ще ни трябваш за технически консултант. Особено по сценария.

— Имаш визитката ми.

Стигнах до линкълна и Рохас ми отвори вратата. Предпазливо се вмъкнах вътре, лекичко се наместих върху топките си и пак погледнах навън към Макренолдс.

— Още нещо — каза продуцентът. — Мислех си да поканя Матю Маконъхи. Той ще е идеален. Но кой според тебе може да играе твоята роля?

Усмихнах му се и посегнах към дръжката на вратата.

— В момента го гледаш, Клег.

Затворих вратата и през затъмненото стъкло видях, че на лицето му се изписва объркване.

Казах на Рохас да потегли към Ван Найс.

14.

Рохас ме информира, че докато съм приказвал с Макренолдс, телефонът ми звънял няколко пъти. Проверих гласовата си поща — нямаше съобщения. После отворих дневника и видях, че през десетте минути, докато съм бил навън, са ме търсили четири пъти от номер с блокирано изписване. Интервалите между обажданията бяха прекалено големи, за да е грешно набиране от факс с включена опция за многократно звънене. Някой се опитваше да се свърже с мен, но явно не чак толкова спешно, че да остави съобщение.

Обадих се на Лорна и й казах, че пристигам. Осведомих я за сделката, която бях сключил с Макренолдс, и я предупредих да очаква позвъняване от правния отдел на Арчуей до края на деня. Тя се развълнува от перспективата за приходи от делото, по което досега имахме само разходи.

— Нещо друго?

— Андреа Фриман те търси два пъти.

Това може би обясняваше четирите обаждания.

— Даде ли й джиесема ми?

— Да.

— Мисля, че ми е звъняла, докато съм бил навън, но не е оставила съобщение. Сигурно става нещо.

Лорна ми продиктува номера, който й беше оставила прокурорката.

— Може би ще успееш да се свържеш с нея, ако й се обадиш веднага.

— Добре, само ми кажи къде са всички.

— Дженифър е тук в офиса. Сиско ми позвъни преди малко, връща се от някаква работа.

— Каква?

— Не каза.

— Хубаво. Значи ще се видим, когато пристигна.

Затворих и набрах номера на Фриман. Не се бяхме чували, откакто ме нападнаха момчетата с черните ръкавици. Даже Кърлин се беше отбил да ме види. Обаче от уважаемата ми опонентка нямаше дори картичка с пожелания за бързо оздравяване. А сега изведнъж шест обаждания само за една сутрин, но не и съобщение. Бях адски любопитен.

Тя отговори след първото иззвъняване и веднага премина на въпроса.

— Кога можеш да дойдеш? Искам да ти предложа нещо, преди да настъпим газта.

По този начин ми съобщаваше, че е отворена за възможността да приключим делото със споразумение, преди да се завъртят зъбните колела на процеса.

— Нали каза, че нямало да има предложение.

— Е, да речем просто, че разумът надделя. Не се отказвам от мнението си за твоите ходове в това дело, обаче не виждам защо клиентката ти трябва да плаща за тях.

Нещо ставаше. Усещах го. Беше се появил някакъв проблем в аргументацията й. Изгубено доказателство или отметнал се свидетел. Помислих си за Марго Шейфър. Може би имаше проблем със свидетелката. Нали Фриман не я бе призовала на предварителното изслушване.

— Не ми се идва в прокуратурата. Ти ела в офиса ми или пък да се срещнем на неутрална територия.

— Мен не ме е страх да вляза в лагера на врага. Къде е офисът ти?

Продиктувах й адреса и се уговорихме да се срещнем след час. Затворих и се опитах да се съсредоточа върху онова, което можеше да се е объркало в аргументацията на обвинението в този момент от играта. Пак се върнах към Шейфър. Трябваше да е тя.

Телефонът завибрира в дланта ми и погледнах дисплея.

„НЕПОЗНАТ НОМЕР“

Фриман пак ми звънеше, сигурно за да отмени срещата и да ми съобщи, че всичко е било номер, просто поредната маневра от прокурорския наръчник по практическа психология. Натиснах бутона и приех разговора.

— Да?

Мълчание.

— Ало?

— Майкъл Холър ли е?

Мъжки глас, непознат.

— Да, кой се обажда?

— Джеф Трамъл.

Трябваха ми няколко секунди, докато загрея, после изведнъж ме осени. Блудният съпруг.

— Джеф Трамъл, да, как сте?

— Добре, като че ли.

— Как намерихте номера ми?

— Сутринта разговарях с Лиза. Аз й се обадих. Тя ми каза, че трябвало да се свържа с вас.

— Ами, радвам се, че го правите. Джеф, известно ли ви е в какво положение се намира жена ви?

— Да, тя ми обясни.

— Не сте ли гледали новини?

— Тук няма ни телевизия, ни нищо. А не знам испански.

— Къде се намирате, Джеф?

— Предпочитам да не знаете. Сигурно ще кажете на Лиза, а точно сега не ми се ще тя да разполага с тази информация.

— Ще се върнете ли за процеса?

— Не знам. Нямам никакви пари.

— Ще ви дадем пари за пътуването. Можете да се върнете и да сте с жена си и сина си в този тежък момент. Можете и да дадете показания, Джеф. Да свидетелствате за къщата, банката и целия онзи натиск.

— Хм… не, не мога. Не искам да се излагам така, господин Холър. Не ми се струва редно.

— Даже, за да спасите жена си ли?

— По-скоро бившата си жена. Просто още не сме го узаконили.

— Какво искате, Джеф? Пари ли?

Последва дълго мълчание. Сега щяхме да стигнем до истината. Той обаче ме изненада.

— Нищо не искам, господин Холър.

— Сигурен ли сте?

— Искам само да не бъда забъркван в тази история. Това вече не е моят живот.

— Къде сте, Джеф? Къде живеете сега?

— Няма да ви кажа.

Ядосано поклатих глава. Исках да го задържа на телефона като ченге, което се опитва да открие нечие местонахождение, само че нямаше как да го направя.

— Вижте, Джеф, не ми е приятно да повдигам този въпрос, обаче съм длъжен да покривам всички възможности, нали разбирате какво искам да кажа? А ако изгубим това дело, ще осъдят Лиза на затвор. Ще дойде момент, в който нейните близки и приятели ще могат да се обърнат към съда и да кажат добри думи за нея. Ще можем да изтъкнем обстоятелствата, които смятаме за смекчаващи. Борбата й да запази дома си например. Искам да мога да разчитам на вас като свидетел.

— Значи смятате, че ще изгубите, така ли?

— Не, смятам, че има адски голям шанс да спечелим. Наистина. Всички улики са косвени и мисля, че направо ще издухаме главната им свидетелка. Но трябва да се подготвя за обратния резултат. Сигурен ли сте, че не можете да ми кажете къде сте, Джеф? Ще го запазя в тайна. Тъй де, ще трябва да знам къде сте, ако ще ви пращаме пари.

— Трябва да затварям.

— Ами парите, Джеф?

— Ще ви се обадя пак.

— Джеф?

Вече беше затворил.

— Почти го бях убедил, Рохас.

— Съжалявам, шефе.

За момент оставих телефона на подлакътника и погледнах навън, за да видя къде сме. На 101-во в прохода Кауенга. Оставаха още двайсетина минути път.

Джеф Трамъл не отказа парите последния път, когато споменах за тях.

Вдигнах джиесема и позвъних на клиентката си. Когато отговори, чух звуци на телевизор.

— Лиза, обажда се Мики. Трябва да поговорим.

— Добре.

— Би ли угасила телевизора?

— А, разбира се. Извинявай.

Изчаках и скоро отсреща настъпи тишина.

— Добре.

— Първо, току-що ми се обади мъжът ти. Ти ли му даде моя номер?

— Да. Нали ми каза да му го дам.

— Да, разбира се. Само проверявах. Не мина добре. Като че ли иска да се дистанцира.

— Точно това каза и на мен.

— А каза ли ти къде е? Ако знам къде е, мога да пратя Сиско да го убеди да ни помогне.

— Не ми каза.

— Според мене още е в Мексико. Спомена, че нямал пари.

— Същото каза и на мен. Иска да му пратя част от парите за филма.

— Ти ли му каза за филма?

— Да. Той трябва да знае.

Или може би имаше предвид, че е трябвало да му натрие носа.

— Къде трябва да му пратиш парите?

— Можело просто да ги внеса в Уестърн Юниън и той щял да ги получи от всеки техен офис.

Из цяла Тихуана имаше офиси на Уестърн Юниън, както и на юг. Бях пращал там пари на свои клиенти. Можехме да пратим парите и да стесним района, в който се намираше Джеф Трамъл, като видим от кой офис ще ги изтегли. Но ако беше достатъчно умен, той нямаше да отиде в най-близкия офис и пак щяхме да сме в изходна позиция.

— Добре — казах. — По-късно ще мислим за Джеф. Исках също да ти съобщя, че сделката, която Хърб Дал е сключил с Арчуей, се промени.

— Как така?

— Сега сключиха сделка с мен. Тъкмо се връщам от студиото. Хърб пак може да е продуцент на филма, ако изобщо го заснемат. И ако той не влезе в затвора. Тъй че пак ще спечели нещо. Ти ще спечелиш, защото сега адвокатите ти ще получат възнаграждение за труда си, а останалото ще отиде за теб. И между другото, това ще е много повече, отколкото щеше да видиш от Хърб.

— Не можеш да го направиш, Мики! Той сключи тази сделка!

— Аз пък я развалих, Лиза. Клег Макренолдс не държи да попадне в съдебната мрежа, която мога да хвърля върху главата на Хърб. Можеш да му кажеш или да му предадеш да ми се обади, ако иска.

Тя не отговори.

— Има още нещо и е важно. Слушаш ли ме?

— Да.

— Отивам в офиса, където ще се видя с прокурорката. Тя поиска среща. Мисля, че става нещо. Нещо при тях се е объркало. Фриман предложи да обсъдим споразумение и никога нямаше да се съгласи да дойде в офиса ми, ако не й се налагаше. Просто исках да знаеш. После ще ти позвъня.

— Никакви споразумения, Мики, освен ако не предлага да се изправи на стълбището пред съдебната палата и да съобщи пред Си Ен Ен, Фокс и всички останали, че съм невинна.

Усетих, че колата се отклонява от курса си, и погледнах през прозореца. Рохас отбиваше от магистралата рано, заради трафика.

— Е, едва ли идва да предложи точно това, но съм длъжен да те информирам за възможностите ти. Не искам да се превърнеш в някаква мъченица на тази… тази твоя кауза. Трябва да изслушваш всички предложения, Лиза.

— Няма да се призная за виновна. Точка. Искаш ли да говорим за нещо друго?

— Засега е това. Ще ти се обадя после.

Оставих телефона на подлакътника. Стига приказки засега. Затворих очи, за да си почина поне няколко минути. Опитах се да размърдам пръсти под гипса и опитът ме прониза с болка, но пък излезе успешен. Според рентгенолога счупването станало, когато някой настъпил дланта ми, след като съм лежал в безсъзнание на земята. За мое щастие, предполагам. Той предвиждаше, че пръстите ми ще се възстановят напълно.

В тъмния свят под клепачите ми видях мъжете с черните ръкавици да се приближават към мене. Видях безизразните им очи. За тях това беше само бизнес. Нямаше нищо друго. За мен беше четири десетилетия самоувереност и самоуважение, натрошени на земята като кокалчета на пръсти.

След малко чух гласа на Рохас от предната седалка.

— Ей, шефе, стигнахме.

15.

Щом влязох в приемната, Лорна предупредително ми махна с ръка и посочи вратата на кабинета ми. Искаше да ми каже, че Андреа Фриман вече ме чака. Бързо завих към другия кабинет, почуках веднъж и отворих вратата. Сиско и Бълокс седяха на бюрата си. Отидох до Сиско и сложих телефона си пред него.

— Обади се мъжът на Лиза. Всъщност се е обаждал няколко пъти. Номерът му не се изписва. Провери дали можеш да направиш нещо.

Той потърка устните си с пръст, докато обмисляше искането ми.

— Нашият оператор има услуга за проследяване на заплахи. Ще им дам точния час на обажданията и те ще видят дали могат да открият нещо. Ще отнеме няколко дни, обаче най-многото да установят номера му, не местонахождението. Ще трябва да се обърнем към органите, ако ще се опитваш да разбереш къде е.

— Искам само номера. Другия път ще му се обадя аз.

— Дадено.

На излизане погледнах Аронсън.

— Бълокс, искаш ли да дойдеш и да видиш какво има да ни каже окръжна прокуратура?

— С удоволствие.

Минахме през офиса към моя кабинет. Фриман седеше на стол пред бюрото ми и четеше имейл по телефона си. Носеше неофициално облекло. Дънки и пуловер. Затворих вратата и тя вдигна поглед.

— Да ти предложа ли нещо за пиене, Андреа?

— Не, благодаря.

— Познаваш Дженифър от предварителното изслушване.

Докато заобикалях зад бюрото си, хвърлих поглед към Аронсън и видях, че лицето и шията й почервеняват от срам. Опитах се да й подхвърля спасително въже.

— А, тя искаше да си изясни едно-две неща, обаче имаше нареждания от мене. Стратегия, нали знаеш. Дженифър, вземи оня стол и ела при нас.

Аронсън приближи стола до бюрото и седна.

— Та така — започнах. — Какво води прокуратурата на моето скромно работно място?

— Ами, процесът наближава и си помислих, нали разбираш, че ти работиш в целия окръг и може да не познаваш съдия Пери толкова добре, колкото го познавам аз.

— Меко казано. Никога не съм се изправял пред него.

— Е, той обича ясните неща. Не го интересуват заглавията във вестниците и цялата медийна суетня. Иска само да знае, че са положени всички усилия за уреждане на въпроса. Затова си помислих, че бихме могли да го обсъдим още веднъж, преди да отидем на процес.

— Още веднъж ли? Не си спомням изобщо да сме го обсъждали.

— Искаш ли да поговорим за това, или не?

Отпуснах се назад на облегалката и завъртях стола си, като че ли обмислях въпроса. Всичко това беше игра и двамата го знаехме. Фриман не изгаряше от желание да зарадва съдия Пери. В стаята имаше нещо невидимо. Нещо се беше объркало и това даваше шанс на защитата. Размърдах пръсти под гипса в опит да успокоя сърбежа по дланта ми.

— Ами… Не съм сигурен каква е идеята ти. Всеки път щом заговоря за споразумение, клиентката ми отвръща, че само си губя времето. Иска процес. Естествено, виждал съм го и преди. Старата песен: никаква сделка, никаква сделка, моля ти се!

— Да.

— Обаче ръцете ми общо взето са вързани, Андреа. Моята клиентка на два пъти ми забрани да се обръщам към вас с предложение. И няма да ми позволи да взема инициативата. Сега ти дойде при мен, тъй че така става. Но преговорите трябва да започнеш ти. Кажи ми какво мислиш.

Фриман кимна.

— Прав си. В края на краищата аз ти се обадих. Нали сме съгласни, че го правим неофициално? Всичко си остава в тази стая, ако не стигнем до споразумение.

— Естествено.

Аронсън също кимна заедно с мен.

— Добре тогава, ето какво си мислим. И това вече е одобрено отгоре. Отстъпваме на непредумишлено и препоръчваме средносрочна присъда.

Кимнах и издадох напред долната си устна, показвайки, че предложението си има своите достойнства. Но знаех, че щом тя започва с непредумишлено убийство и средносрочна присъда, оттук нататък за клиентката ми може да става само по-добре. Знаех също, че инстинктът ми не ме е подвел. Нямаше начин прокуратурата да направи такова предложение, ако нямаше сериозен проблем. По моя преценка аргументите им бяха слаби още в момента, в който бяха щракнали белезниците на Лиза. Сега обаче нещо се беше объркало. Нещо важно — и трябваше да разбера какво.

— Добро предложение — казах.

— Адски си прав. Отказваме се от предумишленото убийство и засадата.

— Предполагам, че говорим за съзнателно непредумишлено убийство, нали?

— И за самия теб ще е трудно да докажеш неволно убийство. Тя не се е озовала в гаража случайно. Смяташ ли, че Трамъл ще го приеме?

— Не знам. Тя още отначало повтаря, че споразумение няма да има. Иска процес. Мога да се опитам да я убедя. Само че…

— Само че какво?

— Любопитен съм, нали разбираш? Защо ни правите такова снизходително предложение? Защо се задоволявате само с това? Какво се е объркало, какво ви кара да смятате, че трябва да отстъпите?

— Това не е отстъпление. Тя пак ще иде в затвора. Нищо не се е объркало, но процесите са скъпи и дълги. Окръжна прокуратура изобщо предпочита споразуменията пред процесите. Но разумни споразумения. И сега е така. Ако не искаш, готова съм да си тръгна.

Вдигнах ръце в знак, че се предавам. Видях, че се взира в гипса на лявата ми ръка.

— Не става въпрос дали искам аз. Това решение трябва да вземе клиентката ми и аз съм длъжен да й дам колкото може повече информация. И преди съм бил в такова положение. Обикновено толкова добра сделка е прекалено хубава, за да е чиста. Приемаш я и после установяваш, че главната свидетелка е щяла да се отметне или че обвинението току-що е открило оправдателно доказателство, което си щял да получиш с другите материали, ако си изчакал още мъничко.

— Да, ама не и този път. Картите са на масата. Имаш двайсет и четири часа и после предложението отпада.

— А какво ще кажеш за краткосрочна присъда?

— Моля?! — почти изкрещя Фриман.

— Я стига, не си дошла тук, за да ми съобщиш единственото си предложение. Никой не прави така. Можеш да отстъпиш още нещо и двамата го знаем. Съзнателно непредумишлено убийство и препоръка за краткосрочна присъда. Ще й дадат от пет до седем години.

— Направо ще ме съсипеш. Пресата ще ме изяде жива.

— Възможно е, но знам, че шефът ти не те е пратил тука само с едно предложение, Андреа.

Тя хвърли поглед към Аронсън, а после огледа лавиците с книги, които вървяха заедно с мебелировката.

Зачаках. Намигнах на Дженифър. Знаех какво предстои.

— Съжалявам за ръката ти — каза Фриман. — Сигурно много е боляло.

— Не, всъщност изобщо. Вече съм бил в безсъзнание. Не съм усетил нищо.

Отново вдигнах ръка и размърдах пръсти, — върховете им шаваха над ръба на гипса.

— Вече мога спокойно да ги движа.

— Добре, краткосрочна. Но все пак трябва да получа отговор до двайсет и четири часа. И всичко това е неофициално. Ако клиентката ти не се съгласи, не можеш да го съобщаваш на никого.

— Вече се уговорихме за това.

— Добре, това е всичко. Ще се връщам в службата.

Тя се изправи, ние с Аронсън също. Преминахме към общ разговор, какъвто често се води след изключително важни срещи.

— Е, кой ще е следващият окръжен прокурор? — попитах аз.

— Знам толкова, колкото и ти — отвърна Фриман. — Още никой не се очертава като фаворит, определено.

В момента прокуратурата се ръководеше от временно изпълняващ длъжността, след като бяха назначили предишния титуляр на ръководна работа в министерството на правосъдието във Вашингтон. През есента щеше да има извънредни избори и засега списъкът на кандидатите не впечатляваше с нищо.

Приключихме с любезностите, ръкувахме се и Фриман си тръгна. Ние с Аронсън седнахме отново.

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че си прав. Предложението е прекалено хубаво и накрая стана още по-добро. Нещо при тях не е наред.

— Да, но какво? Не можем да го използваме, ако не знаем какво е.

Наведох се напред, натиснах интеркома и повиках Сиско. Докато чакахме, безмълвно се въртях на стола. Той влезе, остави джиесема ми на бюрото и седна на освободеното от Фриман място.

— Поръчах да проследят обажданията. Дадох им три дни. Обикновено не действат толкова бързо.

— Благодаря.

— Е, какво става с прокурорката?

— Уплашила се е и нямаме представа защо. Знам, че си прегледал всичко, което ни даде, и си проверил свидетелите. Искам да го направиш пак. Нещо се е променило. Нещо, с което са смятали, че разполагат, вече го няма. Трябва да разберем какво.

— Марго Шейфър сигурно.

— Защо?

Сиско сви рамене.

— Говоря просто от опит. Очевидците не са надеждни свидетели. Шейфър е много важен елемент от обвинение, основано главно на косвени доказателства. Или са я изгубили, или тя се е разколебала и имат голям проблем. Вече знаем, че ще е трудно да убеди съдебните заседатели, че е видяла каквото твърди.

— Но още не сме разговаряли с нея, нали?

— Тя отказа. Не е длъжна да говори с нас, ако не иска.

Изтеглих средното чекмедже на бюрото и извадих молив. Пъхнах върха му в горния отвор на гипса и го вмъкнах между два от пръстите си, така че да мога да се почеша по дланта.

— Какво правиш? — попита Сиско.

— На тебе на какво ти прилича? Сърби ме ръката. Направо щеше да ме побърка по време на срещата.

— Нали знаеш какво казват за сърбящите длани — обади се Аронсън.

Погледнах я, като се питах дали отговорът има някакъв сексуален подтекст.

— Не, какво?

— Ако е дясната, значи ще се опаричиш. Ако е лявата, ще плащаш. Ако се чешеш, ще развалиш работата.

— На това ли ви учат в университета, Бълокс?

— Не, знам го от майка си. Тя е суеверна. Смята, че е вярно.

— Е, ако е така, току-що ни спестих адски много пари.

Измъкнах молива и го върнах в чекмеджето.

— Сиско, опитай пак с Шейфър. Гледай да я хванеш неподготвена. Появи се някъде, където не го очаква. Виж как ще реагира. И дали ще се съгласи да разговаряте.

— Дадено.

— Ако откаже, пак се разрови в миналото й. Може да има някаква връзка, за която не знаем.

— Ако има, ще я открия.

— Тъкмо на това разчитам.

16.

Както и очаквах, Лиза Трамъл не желаеше да участва в споразумение, което щеше да я прати за цели седем години в затвора, въпреки че ако я осъдеха на процеса, имаше вероятност да лежи четири пъти по толкова. Предпочиташе да рискува и не можех да я обвинявам. Въпреки че продължавах да не мога да си обясня новата позиция на прокуратурата, предложението в полза на защитата ме караше да си мисля, че противниците ни са уплашени и имаме реален шанс за победа. Щом клиентката ми беше готова да хвърли зара, трябваше да я последвам. В края на краищата бе заложена нейната свобода.

На връщане от работа на другия ден се обадих на Андреа Фриман, за да й съобщя новината. Беше ми оставила няколко съобщения и аз стратегически не им отговарях с надеждата да я накарам да се поизпоти. Оказа се, че изобщо не й е горещо. Когато я осведомих, че клиентката ми отхвърля предложението, тя просто се засмя.

— Уф, Холър, няма ли да се научиш да отговаряш на съобщенията малко по-бързо? Сутринта няколко пъти се опитвах да се свържа с теб. Предложението беше оттеглено окончателно в десет часа. Твоята клиентка трябваше да го приеме снощи и това сигурно щеше да й спести двайсетина години в затвора.

— Кой оттегли предложението, шефът ти ли?

— Аз. Промених си решението, и толкова.

Не се сещах какво може да е предизвикало такава сериозна промяна за по-малко от едно денонощие. Единственото движение по делото, за което знаех, беше внесеното от адвоката на Луис Опарицио искане за отхвърляне на нашата призовка. Обаче не виждах връзката с ненадейната промяна на отношението на Фриман към сключването на споразумение.

След като не отговорих, тя продължи:

— Е, господин адвокат, ще се видим в съда.

— Да, и само за твое сведение, аз ще разбера, Андреа.

— Какво ще разбереш?

— Какво криеш. Онова, което се е объркало вчера и те е накарало да ми направиш предложението. Нищо че си мислиш, че вече всичко е наред. Аз ще разбера. И когато процесът започне, това нещо ще ми е в малкото джобче.

Смехът оттатък веднага разклати увереността, която вложих в думите си.

— Както казах, ще се видим в съда — повтори Фриман.

— Да, непременно ще дойда.

Оставих телефона на подлакътника и се опитах да проумея какво става. И тогава ме осени. Може би вече носех тайната на Фриман в малкото си джобче.

Писмото на Бондюрант до Опарицио беше скрито в камарата документи, получени от прокуратурата. Реших, че е възможно самата тя да го е открила съвсем наскоро и да е осъзнала какво съм в състояние да направя с него. Че мога да изградя защитата си върху това писмо. Случва се понякога. Прокурор поема дело с привидно неопровержими доказателства и си вирва носа до небето. Започва с това, с което вече разполага, и други потенциални улики остават задълго незабелязани. Понякога прекалено задълго.

Постепенно се убедих. Трябваше да е писмото. Допреди един ден тя умираше от шубе заради това писмо. Сега изглеждаше уверена. Защо? Единствената разлика между вчера и днес беше искането на Опарицио за отхвърляне на призовката. Изведнъж проумях стратегията й. Обвинението щеше да подкрепи отхвърлянето на призовката. Ако Опарицио не дадеше показания, може би нямаше да успея да представя писмото пред съдебните заседатели.

Ако бях прав, съдебното заседание за разглеждане на искането можеше да завърши с тежко поражение на защитата. Сега знаех, че трябва да съм готов да се боря така, като че ли от това зависи делото. Защото наистина зависеше.

Реших да прибера телефона в джоба си. Край на разговорите. Беше петък вечер. Щях да оставя делото и да се заема с него на другата сутрин. Всичко можеше да почака дотогава.

— Рохас, пусни някаква музика. Започва уикендът бе, човек!

Той натисна бутона на сиди плейъра. Бях забравил какво има вътре, но скоро познах песента — „Ще валят сълзи“ от сборния албум на Рай Кудър, кавър на класика от 60-те години. Звучеше добре. Уместно. Песен за една любов, изгубена и загърбена в миналото.

Процесът щеше да започне след по-малко от три седмици. Независимо дали щяхме да разберем какво крие Фриман, защитата беше готова. Оставаше ни да връчим още няколко изключително важни призовки, но иначе бяхме във форма за бой и с всеки ден ставах все по-уверен.

Идния понеделник щях да се затворя в кабинета си и да се заема с хореографията на защитата. Хипотезата за невинност грижливо щеше да бъде развита стъпка по стъпка и свидетел по свидетел, докато всичко си застане на мястото и се стовари върху обвинението със съкрушителната сила на основателното съмнение.

Но дотогава ми оставаше да запълня уикенда и исках да се дистанцирам колкото може повече от Лиза Трамъл и всичко останало. Кудър продължаваше с „Бедняшката Шангри Ла“, песента за НЛО и космическите момчета в пролома Чавес, преди да бъде отнет от народа и да построят на негово място Доджър Стейдиъм.

Казах на Рохас да го усили. Отворих задните прозорци и пуснах вятъра и музиката в косите и ушите ми.

Затворих очи.

17.

Рохас ме остави пред къщи и аз бавно се качих по стълбището, докато той прибираше линкълна в гаража. Собствената му кола беше паркирана на улицата. Щеше да се прибере и да дойде пак в понеделник, както обикновено.

Преди да отворя вратата, отидох в другия край на верандата и погледнах към града. Слънцето имаше още няколко часа работа и после щеше да залезе, слагайки край на поредната седмица. Оттук градът издаваше специфичен звук, нещо като локомотивна свирка. Тихото шумолене на един милион конкуриращи се мечти.

— Добре ли сте?

Обърнах се. Рохас стоеше на най-горното стъпало.

— Да, какво има?

— Не знам. Видях, че стоите там, и си помислих, че нещо не е наред, като че ли сте изключили или нещо подобно.

— Не, просто зяпах града.

Отидох при вратата и извадих ключовете си.

— Приятен уикенд, Рохас.

— И на вас, шефе.

— Знаеш ли, трябва да престанеш дами викаш „шефе“.

— Добре, шефе.

— Е, както и да е.

Завъртях ключа и отворих вратата. Отвътре ме посрещна внезапен многогласен хор:

— Изненада!

Веднъж ме бяха простреляли в корема, след като отворих същата врата. Този път ме очакваше много по-приятна изненада. Дъщеря ми се втурна към мен, прегърна ме и аз я грабнах в обятията си. Огледах се и видях всички: Сиско, Лорна, Бълокс. Природеният ми брат Хари Бош и дъщеря му Мади. Маги също беше дошла. Приближи се след Хейли и ме целуна по бузата.

— Хм, трябва да ви съобщя една лоша новина — казах аз. — Днес нямам рожден ден. Боя се, че всички сте били подведени от някой с коварния план да получи парче торта.

Маги ме удари с юмрук по рамото.

— Рожденият ти ден е в понеделник. Кофти ден за изненадващ купон.

— Да, точно както го бях планирал.

— Хайде, влизай вътре и пусни Рохас. Никой няма да стои много. Просто искахме да те поздравим.

Наведох се и я целунах по бузата.

— Ами ти? — прошепнах в ухото й. — И ти ли няма да останеш?

— Ще видим.

Тя ме придружи в дефилето от ръкостискания, целувки и потупвания по гърба. Беше чудесно и напълно неочаквано. Настаниха ме на почетното място и ми поднесоха лимонада.

Купонът продължи около час и имах време да поговоря с всичките си гости. С Хари не се бяхме виждали от няколко месеца. Знаех, че е идвал в болницата, но тогава съм спял упоен. Предишната година бяхме работили заедно по един случай, аз — в ролята на извънреден прокурор. Беше приятно да сме на една и съща страна и си мислех, че това преживяване ще ни сближи. Обаче не се получи. Бош остана също толкова дистанциран, колкото винаги, а аз — също толкова натъжен от това.

Когато видях възможност, се приближих до него и застанахме един до друг пред прозореца, от който се разкриваше най-добър изглед към града.

— Оттук просто не може да не го обичаш, нали? — попита той.

Обърнах се към него, после пак към Лос Анджелис. И Хари пиеше лимонада. Беше ми казвал, че е спрял алкохола, когато малката му дъщеря отишла да живее при него.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърнах.

Той си допи лимонадата и ми благодари за празненството. Отговорих му, че може да остави Мади при нас, ако тя иска да се видят с Хейли за по-дълго, ала той каза, че на сутринта щял да я води на стрелбището.

— На стрелбището ли? Ще водиш дъщеря си на стрелбището?!

— Имам оръжие вкъщи. Тя трябва да знае как да го използва.

Свих рамене. В това имаше логика.

Бош и дъщеря му си тръгнаха първи и скоро партито свърши. Всички си отидоха, освен Маги и Хейли. Бяха решили да пренощуват при мен.

Изтощен от деня, седмицата и месеца, взех дълъг душ и си легнах рано. Скоро дойде Маги, след като беше уговорила Хейли да спи в нейната стая. Затвори вратата и разбрах, че ще получа истинския подарък за рождения ми ден.

Не си носеше пижама. Легнал по гръб я наблюдавах, докато се събличаше и се вмъкваше под завивката при мене.

— Знаеш ли, ти си голяма работа, Холър — прошепна Маги.

— Какво съм направил този път?

— Току-що наруши всички граници.

Качи се отгоре ми, наведе се и косите й обгърнаха лицето ми от всички страни. Целуна ме и бавно започна да движи хълбоци, после доближи устни до ухото ми.

— Е, всичко функционира нормално, нали така ти е казал докторът?

— Така ми каза.

— Сега ще проверим.