Петата поправка

1.

Госпожа Пеня впери очи в мен, събра умолително длани и въпреки че едва говореше английски, ме погледна в очите и каза:

— Моля, господин Мики, ще помогнеш?

Погледнах Рохас, който седеше обърнат към нас на предната седалка, макар че нямах нужда от превод. После преместих очи над рамото й към дома, който тя отчаяно искаше да запази — избеляла розова къща с гол двор, ограден с телена мрежа. Графити покриваха бетонното стъпало на входната площадка, напълно неразгадаеми, освен числото 13. Това не беше адрес. А клетва за вярност.

Погледнах я отново. Четирийсет и пет годишна, привлекателна, макар и позахабена. Самотна майка на три момчета. Не беше плащала ипотеката си от девет месеца. Сега банката обявяваше ипотеката за просрочена и искаше да продаде къщата.

Търгът трябваше да се проведе след три дни. Нищо че имотът струваше малко и че се намираше в гангстерски квартал в южната част на Лос Анджелис. Някой щеше да го купи и госпожа Пеня щеше да стане наемателка вместо собственица — естествено, ако новият собственик не я изгонеше. Години наред беше разчитала на закрилата на Флоренция 13. Но времената се бяха променили. Вече не можеше помогне никоя банда. Имаше нужда от адвокат.

От мен.

— Кажи й, че ще направя всичко възможно — отвърнах.

— Почти съм сигурен, че ще успея да спра търга и да оспоря законността на просрочването. Това поне ще забави нещата. Ще ни даде време да разработим дългосрочен план. Може би даже да й помогнем да си стъпи на краката.

Кимнах и зачаках Рохас да преведе. Използвах го за шофьор и преводач, откакто бях купил рекламния пакет на испаноезичните радиостанции.

Усетих, че джиесемът в джоба ми вибрира. Горната част на бедрото ми разчете сигнала като есемес, а не като телефонно обаждане — то вибрира по-дълго. Не му обърнах внимание. Когато Рохас млъкна, продължих, преди госпожа Пеня да успее да отговори:

— Но тя трябва да разбере, че това не е решение на проблемите й. Мога да забавя нещата и да преговаряме с банката. Обаче не гарантирам, че няма да изгуби къщата. Всъщност вече я е изгубила. Аз ще й я върна, но после пак ще трябва да си реши проблема с банката.

Рохас преведе, като ръкомахаше на места, на които аз не бях правил никакви жестове. Истината беше, че госпожа Пеня накрая вероятно щеше да загуби къщата. Беше само въпрос на това докъде иска да стигна. Личният банкрут щеше да прибави още една година към оспорването на просрочената ипотека. Но това решение можеше да почака.

— А сега й кажи, че трябва да ми плаща за работата. Дай й графика. Хиляда в аванс и месечната тарифа.

— Колко на месец и докога?

Отново погледнах към къщата. Госпожа Пеня ме бе поканила вътре, но аз предпочитах да се срещнем в колата, брониран линкълн „Таун Кар“. Купих го на старо от вдовицата на убита мутра от картела Синалоа. Вратите бяха бронирани, а стъклата от трипластово ламинирано стъкло. За разлика от прозорците на розовата къща на госпожа Пеня. Бях си взел поука от историята на мутрата от Синалоа: не излизай от колата си, ако не е наложително.

Госпожа Пеня вече ми беше обяснила, че спрените преди девет месеца вноски по ипотеката възлизат на седемстотин долара месечно. Докато работех по случая, тя пак нямаше да ги плаща. Щеше да получи отсрочка, докато аз се оправям с банката, така че тук можеха да се спечелят пари.

— Нека са двеста и петдесет месечно. Ще й дам отбивка. Гледай да проумее, че сключва договор и не може да закъснява с вноските. Приемаме кредитна карта, ако има карта с нещо в нея. Само внимавай да важи поне до две хиляди и дванайсета.

Рохас преведе с нови жестове и много повече думи, отколкото бях използвал. Междувременно аз извадих джиесема си. Есемесът беше от Лорна Тейлър.

Щях да й позвъня след разговора с клиентката. В типичната адвокатска кантора има офис мениджър и рецепционистка. Само че моят офис се намираше на задната седалка на линкълна, затова Лорна движеше деловите въпроси и отговаряше на телефона в апартамента си в Западен Холивуд, където живееше заедно с главния ми следовател.

Майка ми е родена в Мексико и разбирах родния език на госпожа Пеня по-добре, отколкото показвах. Затова разбрах отговора й, поне смисъла, обаче оставих Рохас да ми преведе. Тя казваше, че ще отиде в къщата и ще донесе хилядата долара аванс, и обещаваше надлежно да прави месечните вноски. На мене, не на банката. Пресметнах, че ако успея да удължа оставането й в къщата с една година, печалбата ми ще е четири бона. Не беше зле за толкова работа. Сигурно повече изобщо нямаше да се срещнем с нея. Щях да заведа дело и да оспоря обявяването на ипотеката за просрочена, после щях да протакам. Имаше голяма вероятност даже да не се появя в съда. Младата ми сътрудничка щеше да върши подготвителната работа. Госпожа Пеня щеше да е доволна, аз също. Накрая обаче чукчето щеше да удари. Винаги става така.

Реших, че случаят е лесен, въпреки че госпожа Пеня нямаше да е от клиентите, които вдъхват съчувствие. Повечето ми клиенти спират вноските си в банката, след като си изгубят работата или се разболеят тежко. Госпожа Пеня беше спряла, когато тримата й синове влезли в затвора за продажба на наркотици и тя изведнъж се лишила от седмичната им финансова подкрепа. Тази история нямаше да се посрещне с добро око. Но банката й бе изиграла мръсен номер. Бях прегледал досието й на лаптопа си. Имаше си всичко необходимо: документи, че са й връчвани призовки за дължимите вноски, а после и за обявяването на ипотеката за просрочена. Само че госпожа Пеня казваше, че изобщо не е получила тези призовки. И аз й вярвах. В този квартал призовкарите не са желани гости. Подозирах, че призовките са се озовавали в боклука и призовкарят просто е излъгал, че ги е връчил. Ако успеех да го докажа, можех да я отърва от банката с лоста, който щеше да ми даде това. Ето до какво щеше да се свежда защитата ми. Бедната жена изобщо не е била известена в каква беда се намира. Банката се е възползвала от това и е обявила ипотеката за просрочена, без да й даде възможност да внесе дължимите суми, и съдът трябваше да я укори за това.

— Добре, уговорихме се — заключих. — Кажи й да донесе парите, докато отпечатвам договора и квитанцията. Ще започнем още днес.

Усмихнах се и кимнах на госпожа Пеня. Рохас преведе и изскочи от линкълна, за да заобиколи и да й отвори вратата.

Щом жената слезе, отворих образеца за договор на испански в лаптопа си и въведох съответните имена и цифри. Пратих го на принтера, инсталиран върху платформата с електроника на предната дясна седалка. Продължих с квитанцията за средствата, които щяха да бъдат внесени във фирмената ми сметка. Всичко трябва да е на чисто. Винаги. Това е най-добрият начин да си нямам проблеми с Калифорнийската адвокатска колегия. Може и да имам бронирана кола, обаче най-много ме е страх от колегията.

Течеше тежка година за адвокатската кантора „Майкъл Холър и сие“. Икономическата криза отнемаше препитанието на адвокатите специалисти по наказателно право. В Лос Анджелис престъпността си съществува при всякакви икономически условия. Обаче платежоспособните клиенти бяха малко и само от време на време. Като че ли никой нямаше пари за адвокат. В резултат Бюрото за служебна защита се пръскаше по шевовете от дела и клиенти, а хората като мен умираха от гладна смърт.

Имах разходи и четиринайсетгодишна дъщеря в частно училище — и тя, щом станеше дума за колежи, винаги споменаваше Университета на Южна Калифорния. Трябваше да направя нещо и затова предприех стъпка, каквато по-рано бях смятал за немислима. Заех се с гражданско право. Единствената развиваща се индустрия в юридическия бранш беше защитата при обявяване на просрочени ипотеки. Посетих няколко юридически семинара, набрах скорост и започнах да пускам реклами на два езика. Отворих няколко уебсайта и започнах да купувам списъци на делата за просрочени ипотеки от съдебната канцелария. Така си осигурих госпожа Пеня за клиентка. С писмо. Името й фигурираше в списъка и аз й пратих писмо — на испански, в което й предлагах услугите си. Според нея това било първото съобщение, че ипотеката й е обявена за просрочена.

И се започна. Имах повече работа, отколкото можех да поема — днес ми предстояха още шест срещи след тази с госпожа Пеня, и в „Майкъл Холър и сие“ дори за пръв път имахме истински сътрудник. Националната епидемия от просрочени ипотеки заглъхваше, но в никакъв случай не приключваше. Хранилката ми в окръг Лос Анджелис щеше да просъществува години наред.

От всички дела печелех по четири-пет бона, обаче през този период от професионалния ми живот наблягах на количеството за сметка на качеството. В момента имах стотина клиенти с просрочени ипотеки. Дъщеря ми спокойно можеше да се готви за УЮК. По дяволите, можеше да направи там даже магистратура.

Някои смятаха, че проблемът отчасти се дължи на мен, че аз само помагам на мошениците да изиграят системата и в същото време забавям процеса на икономическо възстановяване. Имах такива клиенти, естествено. Според мен обаче повечето от тях бяха многократни жертви. Първо ги примамваха да се съгласят на ипотека, подхвърляйки им за стръв американската мечта да притежаваш дом, въпреки недостатъчните им трудови доходи.

И после пак ги изиграваха, когато балонът се спукваше и безскрупулните кредитори жестоко ги прегазваха при обявяването на ипотеката за просрочена. Опростеното калифорнийско законодателство по въпроса не дава абсолютно никакви шансове на повечето от тези някога горди домопритежатели. Банката дори не се нуждае от съдебно решение, за да отнеме нечий дом. Великите финансови умове смятат, че така и трябва да бъде. Просто давай напред. Колкото по-скоро кризата удари дъното, толкова по-скоро ще започне възстановяването. Кажете го на госпожа Пеня, смятам пък аз.

Има една теория, че всичко това е заговор на водещите банки в страната да подкопаят устоите на имущественото право, да саботират съдебната система и да създадат вечно функционираща индустрия с просрочени ипотеки, която да им позволи да печелят и от двете страни на процеса. Не че се връзвам, обаче по време на краткото си практикуване в тази област бях видял достатъчно хищнически и неетични действия от страна на тъй наречените „законни бизнесмени“, така че доброто старо наказателно право вече ми липсваше.

Рохас чакаше до линкълна госпожа Пеня да се върне с парите. Погледнах си часовника и забелязах, че закъсняваме за следващата ми среща — просрочена ипотека на фирма в Комптън. Опитвах се да групирам консултациите с новите си клиенти географски, за да пестя време, гориво и амортизиране на колата. Днес работех в южните райони. Утре щях да съм в източната част на Лос Анджелис. Два дни седмично прекарвах на колела в събиране на нови клиенти. През останалото време работех по делата.

— Хайде, госпожо Пеня, трябва да побързаме — въздъхнах.

Реших да използвам момента и да се обадя на Лорна. Преди три месеца бях започнал да блокирам изписването на телефонния си номер при обаждане. Никога не го бях правил, когато практикувах наказателно право, но в моя нов свят на просрочени ипотеки не исках хората да имат личния ми номер. И това се отнасяше както за клиентите ми, така и за адвокатите на кредитора.

— Адвокатска кантора „Майкъл Холър и сие“ — каза Лорна. — С какво мо…

— Аз съм. Какво има?

— Мики, трябва веднага да отидеш във Ваннайския участък — заяви тя.

Ваннайският участък на Лосанджелиското полицейско управление покрива долината Сан Фернандо, разположена в северната част на града.

— Днес съм в южните райони. Какво става?

— Лиза Трамъл е там.

Лиза Трамъл беше моя клиентка. Всъщност първата ми клиентка с просрочена ипотека. Бях й помогнал да запази дома си цели осем месеца и бях сигурен, че мога да протакам поне още една година, преди да хвърлим бомбата с банкрута. Тя обаче се измъчваше от разочарованията и несправедливостите в живота си и не можех да я успокоя и контролирам. Започна да протестира пред банката с лозунг, заклеймяващ нейните измами и безсърдечност. Докато банката не извади временна ограничителна заповед срещу нея.

— Ограничителната заповед ли е нарушила? Арестували ли са я?

— Арестували са я за убийство, Мики.

Изобщо не го бях очаквал.

— За убийство ли? Кой е пострадалият?

— Каза, че я обвинявали в убийството на Мичъл Бондюрант.

Това ме изуми още повече. Погледнах през прозореца и видях, че госпожа Пеня излиза от къщата си. Носеше пачка банкноти.

— Добре, отложи останалите ми срещи за днес. И кажи на Сиско да тръгва за Ван Найс. Ще се срещнем там.

— Дадено. Искаш ли Бълокс да поеме следобедните ти срещи?

Бълокс беше новата ми сътрудничка. Дженифър Аронсън от Югозападния юридически колеж, който се помещаваше в някогашната сграда на универсалния магазин „Бълокс“ на Уилшир Булевард.

— Не, не искам да ги поема, просто ги отложи. И виж, мисля, че папката на Трамъл е при мен, но списъкът с контактите й е в теб. Намери сестра й. Лиза има дете, момче. То сигурно е на училище и някой ще трябва да го вземе, ако тя не може.

Карахме всеки клиент да попълва подробен списък с контакти, защото понякога е трудно да ги откриеш за съдебните заседания — и да ги накараш да платят за работата ти.

— Ще се заема — обеща Лорна. — Успех, Мики.

— И на тебе.

Затворих и се замислих за Лиза Трамъл. Всъщност не бях особено изненадан, че са я арестували за убийството на човека, който се опитваше да я лиши от дом. Не, не бях смятал, че ще се стигне дотам. Ни най-малко. Но дълбоко в душата си бях знаел, че ще се стигне до нещо.

2.

Бързо взех парите на госпожа Пеня и й дадох квитанция. Подписахме договора и тя получи екземпляр от него. Записах номера на кредитната й карта и тя обеща, че докато работя за нея, в картата ще има по двеста и петдесет долара месечно. Накрая й благодарих, стиснах й ръката и наредих на Рохас да я придружи до входа на къщата й.

През това време отворих багажника с дистанционното и слязох от колата. Багажникът е достатъчно голям, за да побере три кашона с папки и всичко нужно за офиса ми. Намерих папката на Трамъл в третия кашон и я извадих. Взех и модерното куфарче, с което ходех в полицията. Когато затворих капака, видях, че върху черната боя със спрей е нарисувано стилизирано число 13.

Изругах.

Огледах се. В предния двор през три къщи играеха две хлапета, които бяха прекалено малки, за да рисуват графити. Иначе улицата пустееше. Бях смаян. Не само че не бях чул или забелязал „оскверняването“ на колата ми, извършено, докато разговарях с клиентката вътре, но и едва минаваше един, а знаех, че повечето гангстери стават от леглото, за да посрещнат деня и всички негови възможности, чак късно следобед. Те са си нощни птици.

Тръгнах към отворената врата с папката и куфарчето и видях, че Рохас стои на площадката пред вратата и си приказва с госпожа Пеня. Подсвирнах и му дадох знак да побърза. Трябваше да тръгваме.

Качих се в линкълна. Получил посланието, шофьорът ми дотича, скочи зад волана и попита:

— В Комптън ли?

— Не, промяна в плана. Трябва да отидем във Ван Найс. Бързо.

— Добре, шефе.

Той потегли обратно към шосе 110 — за да стигнем до Ван Найс, трябваше да се върнем до центъра и вече оттам на север по 101-во. Губене на време, но нямаше друг начин.

— Какво си приказвахте на вратата? — попитах.

— Разпитваше ме за вас.

— Какво по-точно?

— Според нея не би трябвало да имате нужда от преводач, нали разбирате.

Кимнах. Имаше такова нещо. Благодарение на майчините ми гени повече приличам на роден южно от границата, отколкото на север от нея.

— Освен това питаше дали сте женен, шефе. Казах й, че сте. Но ако искате да се отметнете, няма проблем. Само че ще настоява за отбивка.

— Мерси, Рохас — отвърнах сухо. — Вече й направих отбивка, но ще го имам предвид.

Преди да отворя папката, прегледах списъка с контактите в телефона си. Търсех някой детектив във Ван Найс, който да ми даде малко информация. Ала не намерих. Започвах на тъмно в дело за убийство. Лошо.

Затворих джиесема и го включих да се зарежда, после се заех с папката. Лиза Трамъл ми бе станала клиентка, след като отговори на стандартното писмо, което пращах на всички собственици на имоти с просрочени ипотеки. Едва ли бях единственият лосанджелиски адвокат, който правеше така. Кой знае защо обаче Лиза отговори на моето, а не на техните писма.

Като адвокат на свободна практика се научаваш да си подбираш клиентите. Понякога обаче бъркаш в избора. Лиза беше един от тези случаи. Нямах търпение да започна на новото си поприще. Търсех клиенти, които са в безизходица или от които са се възползвали. Хора, прекалено наивни, за да знаят правата и възможностите си. Търсех онеправдани и си мислех, че Лиза е такава. Тя несъмнено отговаряше на портрета. Щеше да изгуби дома си заради обстоятелства, излезли извън нейния контрол. И се оказа, че кредиторите й са възложили делото на фирма, която е действала набързо и даже е нарушила закона. Сключих договор с Лиза, подготвих й хонорарен план и поведох битката. Делото си го биваше и го поех с желание. Но после тя стана истинска напаст.

Лиза Трамъл беше трийсет и пет годишна, омъжена, майка на деветгодишния Тайлър. Домът им се намираше на Мелба Авеню в Удданд Хилс. Двамата с мъжа й Джефри купили къщата през 2005-а, когато тя преподавала обществени науки в гимназията „Грант“, а съпругът й продавал коли в представителството на БМВ в Калабасас.

Ипотеката на къщата с три спални възлизаше на 750 хиляди долара, а стойността й беше оценена на 900 хиляди. По онова време пазарът процъфтяваше и лесно се взимаше ипотека. Обърнали се към кредитен брокер, който им намерил нисколихвен кредит с балонно плащане на петата година. Впоследствие заемът бил включен в инвестиционен пакет от ипотеки и прехвърлян два пъти, преди да се озове в Уест Ланд Файненшъл, клон на Уест Ланд Нешънъл, лосанджелиска банка, чиято централа се намираше в Шърман Оукс.

Всичко вървяло добре за тричленното семейство, докато Джеф Трамъл не решил, че не иска повече да е съпруг и баща. Няколко месеца преди изтичането на ипотеката той изчезнал, като оставил своето БМВ М3 на паркинга на Юниън Стейшън, а Лиза останала да плаща вноската.

Понеже можела вече да разчита само на един доход, а трябвало да издържа детето сама, тя обмислила положението си реалистично и взела решение. Икономиката вече вървяла надолу. Като се имала предвид учителската й заплата, никой нямало да рефинансира ипотеката.

Престанала да прави вноски и не отговаряла на писмата от банката. Когато дошла датата на падежа, ипотеката била обявена за просрочена и на сцената излязох аз. Пратих на Джеф и Лиза писмо, без да съм наясно, че Джеф вече не е в картинката.

Отговори ми Лиза.

Определям за напаст клиент, който не разбира границите на нашите взаимоотношения, въпреки че ясно и понякога многократно ги изяснявам. Лиза дойде при мен с първото съобщение за просрочване на ипотеката. Поех случая и й казах да кротува, докато се захвана за работа. Тя обаче не ме послуша. Обаждаше ми се всеки ден. След като оспорих просрочването и заведох дело, започна да идва в съда на рутинни заседания. Трябваше да присъства, трябваше да знае всеки мой ход, да види всяко мое писмо и да я осведомявам за всяко телефонно обаждане. Често ми звънеше и крещеше, когато й се струваше, че не хвърлям всичките си сили за нейния случай. Вече разбирах защо мъжът й я е напуснал.

Започвах да се питам за психическото й здраве и подозирах, че страда от биполярно разстройство. Обажданията и агресивността й бяха циклични. Не я чувах седмици наред, после няколко седмици ми звънеше ежедневно и многократно, докато не се свърже с мен.

Три месеца след като поех делото ми съобщи, че е изгубила работата си в гимназията заради неизвинени отсъствия. И тогава започна да говори за иск към банката, която беше обявила ипотеката й за просрочена. Обзе я чувство за онеправданост. Банката била виновна за всичко: за бягството на съпруга й, за изгубената работа, за отнемането на дома й.

Допуснах грешката да й разкрия част от вътрешната си информация по делото, както и стратегията си. Направих го, за да я успокоя, да се отърва от нея. Нашият анализ на данните за кредита установи противоречия и проблеми в неколкократното прехвърляне на ипотеката в различни холдингови компании. Имаше съмнения за измама и смятах, че ще мога да ги използвам като лостове в полза на Лиза, когато настъпи моментът да преговаряме за изход.

Но всичко това само стимулира нейното убеждение, че е станала жертва на банката. Нито за миг не признаваше факта, че е взела кредит и е длъжна да го изплати. Виждаше банката като източник на всичките си беди.

Първо регистрира уебсайта www.californiaforeclosurefighters.com и го използва, за да създаде организацията „Ищци по дела за ипотеки срещу алчността“, съкратено ИДЕАЛ. Протестните й лозунги винаги бяха с американското знаме. Посланието беше ясно — борбата срещу обявяването на ипотеките за просрочени е толкова американска, колкото американската мечта.

После започна да протестира пред главната сграда на Уест Ланд на Вентура Булевард. Понякога сама, друг път с малкия си син или с хора, които привлече за своята кауза. Носеше лозунги, заклеймяващи участието на банката в незаконно обявяване на ипотеки за просрочени и в изхвърлянето на цели семейства на улицата.

Бързо успя да привлече вниманието на местните медии. Често излизаше по телевизията и винаги имаше готови лозунги, изразяващи гласа на хората в нейното положение, които представяше като жертви на епидемията от просрочени ипотеки, а не като обикновени безделници. По Канал 5 дори показваха архивни кадри с нея винаги когато говореха за националните проблеми с просрочените ипотеки. В това отношение Калифорния държеше третото място в страната и Лос Анджелис беше епицентър на епидемията. Когато осведомяваха зрителите за такива факти, на екрана се появяваха Лиза и нейните единомишленици с лозунги като „Не отнемайте дома ми!“ и „Незабавно спрете незаконното обявяване на просрочени ипотеки!“

Като първи вицепрезидент на Уест Ланд, Мичъл Бондюрант оглавяваше отдела за ипотечни кредити. Името му фигурираше в документите за жилищния заем на Лиза Трамъл. И съответно присъстваше в цялата ми преписка по делото. Освен това му бях пратил писмо, в което излагах данните за измами, извършени от фирмата, наета от банката да й свърши мръсната работа по отнемането на домовете и другите имоти на техните просрочили ипотеките си клиенти.

Лиза имаше право да се запознава с всички документи, свързани с делото й. Бях я осведомил за писмото и всичко останало. Въпреки че беше човешкото лице на опита за отнемане на дома й, Бондюрант се държеше на разстояние и се криеше зад правния отдел на банката. Не отговори на писмото ми и не се срещна с мен. Не знаех и да се е срещал или разговарял с Лиза Трамъл. Обаче сега беше мъртъв и полицията бе арестувала Лиза.

Отбихме от шосе 101 и продължихме на север по Ван Найс Булевард.

Административният център се състои от площад, заобиколен от две съдилища, библиотека, общината и полицейския комплекс, който включва Ваннайския участък. Около главната група са скупчени различни други държавни институции и сгради. Винаги има проблем с паркирането, но за това щеше да мисли друг. Взех телефона и позвъних на своя следовател Денис Войчеховски.

— Сиско, аз съм. Наблизо ли си?

На млади години Войчеховски беше членувал в Светците на пътя, но в рокерския клуб вече имало друг Денис, а и никой не можел да произнесе фамилното му име, така че заради мургавото му лице и тъмните му мустаци го кръстили Сиско Кид, на популярния герой на О’Хенри. Мустаците отдавна ги нямаше, но той и досега си носеше прякора.

— Вече съм тук. Чакам те на пейката до стълбището пред участъка.

— Идвам след пет минути. Успя ли да разговаряш с някой? Аз нямам никаква информация.

— Да, следствието води старото ти приятелче Кърлин. Жертвата, Мичъл Бондюрант, бил открит в гаража до сградата на Уест Ланд на Вентура в девет сутринта. Лежал на земята между две коли. Не е ясно откога, обаче вече бил мъртъв.

— Известна ли е причината за смъртта?

— Тук става малко шантаво. Отначало съобщиха, че бил застрелян, защото някаква служителка, която била на друг етаж в гаража, казала на полицаите, че чула два гърмежа. Но когато направили оглед на трупа на местопрестъплението, установили, че е ударен с нещо.

— Там ли са арестували Лиза Трамъл?

— Не. Доколкото разбрах, я прибрали от дома й в Удланд Хилс. Задействал съм още някои връзки, но засега не знам нищо повече. Съжалявам, Мик.

— Не се безпокой. Съвсем скоро ще научим всичко. Кърлин на местопрестъплението ли е, или със заподозряната?

— Двамата с партньорката му арестували Трамъл и я докарали тука. Партньорката му се казва Синтия Лонгстрет, детектив първа степен. Никога не съм чувал за нея.

И аз не бях, но понеже беше детектив първа степен, предположих, че е нова в отдел „Убийства“ и са я пратили при ветерана Кърлин, детектив трета степен, за да натрупа опит. Погледнах през прозореца. Минавахме покрай представителство на БМВ и това ми напомни за избягалия съпруг, който продавал баварци, преди да тури черта на брака си и да изчезне. Зачудих се дали Джеф Трамъл ще се появи, след като са арестували жена му за убийство. И дали ще поеме грижите за сина, който е изоставил.

— Искаш ли да повикам Валенцуела? — попита Сиско.

— Той е на една пряка оттук.

Фернандо Валенцуела уреждаше съдебни гаранции и го използвах за случаите си в Долината. Но този път знаех, че няма да имам нужда от него.

— Ще изчакам. Ако я обвинят в убийство, няма да я освободят под гаранция.

— Да, ясно.

— Знаеш ли дали вече са определили прокурора?

Мислех за бившата си жена, която работеше във ваннайското бюро на окръжна прокуратура. Тя можеше да се превърне в полезен източник на вътрешна информация — освен ако не й възложеха делото. Тогава щеше да възникне конфликт на интереси. Беше се случвало. Това нямаше да се хареса на Маги Макфърсън.

— Нямам представа.

Анализирах малкото, което ни беше известно, и се замислих за най-добрия начин да процедирам. Предчувствах, че щом разбере за какво се отнася — убийство, което може да привлече широко внимание към една от най-големите финансови катастрофи на нашето време, — полицията бързо ще сложи похлупак върху всички източници на информация. Сега беше моментът да действам.

— Сиско, промених плановете си. Не ме чакай. Иди на местопрестъплението и виж какво можеш да откриеш. Разговаряй с хората, преди да са наложили информационно затъмнение.

— Сигурен ли си?

— Да. Аз ще се заема с участъка и ще ти се обадя, ако ми трябва нещо.

— Ясно. Успех.

— И на тебе.

Затворих и се вторачих в темето на шофьора.

— Рохас, на Делано завий надясно и ме закарай на Силмар.

— Няма проблем.

— Не знам колко ще се бавя. Искам да ме оставиш там, да се върнеш на Ван Найс Булевард и да потърсиш някой сервиз. Виж дали ще могат да разкарат боята от багажника.

Рохас ме погледна в огледалото.

— Каква боя?

3.

Ваннайският участък се помещава в четириетажна сграда, в която освен това са офисите на полицейското командване в Долината и главният затвор, обслужващ северната част на града. Бях ходил там по работа й знаех, че както в повечето участъци на ЛАПУ, били те големи или малки, между мен и клиентката ми ще има много препятствия.

Винаги съм подозирал, че дежурните полицаи на регистратурата се избират от хитри началници заради способността им да объркват и дезинформират. Ако се съмнявате, идете в който и да е полицейски участък в града и кажете на посрещналия ви служител, че искате да подадете жалба срещу полицай. Вижте колко време ще му трябва да намери съответния формуляр. Дежурните обикновено са млади, тъпи и отчайващо некомпетентни или стари, упорити и напълно преднамерени в действията си.

На регистратурата във Ваннайския участък ме посрещна полицай в изпъната униформа с табелка, на която пишеше „Криминс“. Беше среброкос ветеран и следователно майстор на кухия поглед. Така че ми го отправи, когато се представих като адвокат и съобщих, че клиентката ми ме очаква в детективското бюро. В отговор дежурният сви устни и посочи ред пластмасови столове, където хрисимо трябваше да чакам, докато той не реши, че е време да позвъни горе.

Типове като Криминс ги използват, за да сплашват обществеността: хора, които правят точно каквото им се казва, защото прекалено ги е страх да правят нещо друго. Моя милост не е от тази общественост.

— Не, няма да се получи — троснах му се.

Криминс ме изгледа с присвити очи. Цял ден не му се беше опъвал никой, камо ли адвокат по наказателни дела — с ударение върху наказателни. В първия момент се задейства саркастичната му реакция.

— Така ли?

— Да, така. Затова вдигни телефона и се обади горе на детектив Кърлин. Кажи му, че Мики Холър се качва при него и ако не се видя с клиентката си до десет минути, просто ще пресека площада до съдебната палата и ще отида при съдия Милс.

Замълчах, за да оставя името да му окаже нужното въздействие.

— Сигурен съм, че знаеш за съдия Роджър Милс. За мое щастие той е бил адвокат по наказателни дела, преди да го изберат за съдия. Навремето не му е харесвало полицията да го разиграва и сега не му харесва, когато чува такива неща. Ще ви замъкне с Кърлин в съда и ще ви накара да обясните защо сте играли старата игра, като сте попречили на една гражданка да упражни конституционното си право на консултация с адвокат. Предишния път съдия Милс не прие дадените отговори и глоби оня, дето стоеше на твоето място, с пет стотака.

Криминс трудно следваше думите ми. Имаше вид на човек, който разбира само кратки изречения. Премигна два пъти и протегна ръка към слушалката. Поговори с Кърлин, после затвори.

— Нали знаеш пътя, умнико?

— Знам го. Много благодаря за помощта, полицай Криминс.

— До скоро виждане.

И насочи показалец към мене като оръжие, все едно последният изстрел е негов, за да може да си каже, че се е разправил с тоя тъп адвокат. Обърнах гръб на регистратурата и се насочих към нишата на асансьорите.

На третия етаж усмихнато ме очакваше детектив Кърлин. Усмивката му не изглеждаше дружелюбна. Приличаше на котка, току-що изяла канарче.

— Гот ли ти беше долу, адвокат?

— О, да.

— Е, тук обаче закъсня.

— Как така? В ареста ли я вкара?

Той разпери ръце в неискрен съжалителен жест.

— Смешна работа. Партньорката ми я изведе точно преди да ми се обадят от долу.

— Виж ти, какво съвпадение. И въпреки това искам да разговарям с нея.

— Ще трябва да отидеш в затвора.

Което сигурно щеше да ми отнеме още един час висене. И тъкмо затова се хилеше Кърлин.

— Сигурен ли си, че не можеш да помолиш партньорката си да я върне? Няма да ви забавя много.

Казах го, макар да бях убеден, че си хвърлям думите на вятъра. Но Кърлин ме изненада, като откачи джиесема от колана си и натисна бутона за бързо избиране. Или ми играеше някакъв сложен номер, или наистина изпълняваше молбата ми. С него се познавахме отдавна. Бяхме се сблъсквали в предишни случаи. Неведнъж се бях опитвал да оспоря достоверността на показанията му на свидетелската скамейка. Никога не бях постигал особен успех, но въпреки това после е трудно да си много добронамерен. И все пак сега ми подаваше ръка и аз не бях сигурен защо.

— Аз съм — каза детективът по телефона. — Върни я тук.

Изслуша отговора и отсече:

— Защото аз ти казвам. Веднага я върни.

След това затвори телефона, без да каже нищо повече на партньорката си, и ме погледна.

— Длъжник си ми, Холър. Можех да те оставя да киснеш тука още два часа. Едно време щях да го направя.

— Знам. Благодаря.

Кърлин тръгна към детективския отдел и ми даде знак да го последвам, като небрежно говореше в движение:

— Когато ни каза да ти се обадим, тя спомена, че се занимаваш с просрочването на ипотеката й.

— Вярно е.

— Сестра ми се разведе и сега е в подобно положение.

Ето какво било. Танто за танто.

— Да разговарям с нея ли искаш?

— Не, интересува ме само дали е по-добре да водиш борба, или просто да приключиш с въпроса.

Когато влязохме в детективския отдел, се почувствах така, сякаш изведнъж съм се върнал във времето. Чиста проба 70-те години на XX век, с линолеум на пода, стени, боядисани в два различни нюанса на жълтото, и сиви казионни бюра с гумени ленти по ръбовете. Докато чакаше партньорката му да се върне с моята клиентка, Кърлин остана прав.

Извадих визитка от джоба си и му я подадох.

— В момента разговаряш с борец, ето отговора ми. Не мога да поема делото й, защото с тебе сме в конфликт на интереси. Но й кажи да позвъни в кантората и ще я свържем с някой добър колега. И да не забрави да спомене твоето име.

Той кимна, после вдигна едно дивиди от бюрото си и ми го връчи.

— Спокойно мога да ти го дам още сега.

Погледнах диска.

— Какво е това?

— Разговорът ни с твоята доверителка. Веднага ще се увериш, че сме прекратили още щом чухме вълшебните думички: искам адвокат.

— Ще проверя, детектив. Ще ми кажеш ли защо сте я нарочили?

— Естествено. Тя е заподозряна и са й предявени обвинения, защото го е извършила и направи самопризнания преди да поиска да се обадим на адвоката й. Много съжалявам, но ние играхме по правилата.

Огледах диска като че ли е самата ми клиентка.

— Искаш да кажеш, че се е признала за виновна в убийството на Бондюрант, така ли?

— Не чак толкова многословно. Но думите й съдържат признания и противоречия. Ще спра дотук.

— Случайно да ви е казала толкова многословно защо го е извършила?

— Нямаше нужда. Пострадалият е щял да й отнеме дома. Това си е предостатъчен мотив. По отношение на мотива сме железни.

Можех да възразя, че греши, че аз възпрепятствам обявяването на ипотеката за просрочена. Обаче си замълчах по този въпрос. Работата ми се изразява в това да събирам информация, не да давам такава.

— Нещо друго, детектив?

— Нищо, което в момента да искам да споделя с тебе. Ще трябва да почакаш, докато получиш останалата част от следствения материал.

— Ще почакам. Назначен ли е вече прокурор?

— Поне аз не съм чувал.

Кърлин кимна към дъното на помещението и аз се обърнах. Водеха Лиза Трамъл към вратата на една от стаите за разпити. Имаше класическия вид на сърна, попаднала под лъчите на автомобилни фарове.

— Имаш петнайсет минути — каза Кърлин. — И то само защото съм великодушен. Няма нужда да воюваме.

Поне засега, помислих си, докато отивах към стаята за разпити.

— Ей, чакай малко — извика подире ми детективът. — Трябва да ти проверя чантата. Правилник, нали знаеш.

Имаше предвид облицованото ми с кожа алуминиево куфарче. Можех да възразя, че претърсването нарушава адвокатската тайна, но исках да поговоря с клиентката си. Върнах се, поставих куфарчето на един плот и го отворих. То съдържаше само папката на Лиза Трамъл, нов бележник, новите договори и новото адвокатско пълномощно, което бях разпечатал в колата на идване. Лиза трябваше да го подпише, тъй като щях да я представлявам в наказателно дело.

Кърлин му хвърли един поглед и ми даде знак да го затворя.

— Ръчно обработена италианска кожа — отбеляза той. — Прилича на модерно куфарче на наркодилър. Да не си се свързал не с когото трябва, а, Холър?

И пак ми отправи онази котешка усмивка. Полицейският хумор си е уникален навсякъде по света.

— Всъщност наистина принадлежеше на куриер — отвърнах. — Клиент. Но там, където отиваше той, повече нямаше да му трябва, затова го взех. Искаш ли да видиш тайника? Малко мъчно се отваря.

— Друг път. Бива си те.

Затворих капака и пак тръгнах към стаята за разпити.

— И кожата е колумбийска — прибавих пътьом.

Партньорката на Кърлин ме чакаше пред вратата. Не я познавах, но не си направих труда да се представя. Никога нямаше да се сприятелим и реших, че е от ония, дето ще ми счупят ръката от стискане, само и само да направят впечатление на шефа си.

Тя задържа вратата отворена и аз спрях на прага.

— Всички подслушвателни и записващи устройства са изключени, нали?

— Познахте.

— Ако не са, това ще наруши пра…

— Знаем закона.

— Да, ама понякога удобно го забравяте, нали?

— Вече ви остават четиринайсет минути, господине. С нея ли искате да разговаряте, или ще си приказвате с мен?

— Добре де.

Влязох и тя затвори вратата след мене. Стаята беше два и половина на метър и осемдесет. Погледнах Лиза и вдигнах показалец пред устните си.

— Какво? — попита тя.

— Нито дума, докато не ти кажа.

В отговор тя избухна във водопад от сълзи и протяжен вой, който преля в абсолютно непонятно изречение. Седеше на квадратна маса срещу празен стол. Бързо го заех и поставих куфарчето на масата. Знаех, че са я разположили с лице към скритата камера, затова не си направих труда да я търся. Вдигнах капака на куфарчето и го приближих към тялото си с надеждата гърбът ми да я скрива от обектива. Трябваше да допусна, че Кърлин и партньорката му ни слушат и гледат. Още една причина за неговото „великодушие“.

Докато вадех бележника и документите с дясната си ръка, с лявата отворих тайника на куфарчето и натиснах бутона на акустичния заглушител Пакуин 2000. Устройството издава радиочестотен сигнал, който задръства всички подслушвателни устройства на разстояние до седем и половина метра с електронна дезинформация. Ако детективите ни подслушваха незаконно, в момента чуваха само статични смущения.

Куфарчето и скритият в него заглушител бяха почти десетгодишни и доколкото знаех, първият им притежател още лежеше във федерален затвор. Бях ги получил срещу услугите си преди повече от седем години, когато си вадех хляба с дела за дрога. Знаех, че органите на закона винаги се опитват да усъвършенстват капаните си и че за десет години бизнесът с електронни подслушващи устройства би трябвало да е претърпял най-малко две революции. Затова не бях съвсем спокоен. Пак се налагаше да внимавам какво говоря и се надявах клиентката ми да последва моя пример.

— Лиза, сега няма да приказваме надълго и широко, защото не знаем кой ни слуша. Разбираш ли ме?

— Да. Но какво става? Не разбирам какво става!

Постепенно повишаваше глас, последната дума направо я изкрещя. На няколко пъти беше говорила така с мене по телефона, когато се занимавах само с просрочената й ипотека. Сега залозите бяха по-високи и трябваше да тегля чертата.

— Край с тези номера, Лиза — заявих твърдо. — Няма да ми крещиш. Разбираш ли? Ако искаш да те защитавам, недей да ми крещиш.

— Добре, извинявай, но те твърдят, че съм извършила нещо, което не съм извършила.

— Знам и ще го оспорим. Обаче без да крещиш.

Тъй като я бяха върнали преди официално да я вкарат в ареста, още носеше собствените си дрехи. Не видях кръв нито по бялата й тениска с цветя отпред, нито където и да е другаде. Лицето й беше мокро от сълзи и къдравата й кестенява коса бе разрошена. Дребна по принцип, тя изглеждаше още по-миниатюрна под яркото осветление в стаята.

— Трябва да ти задам няколко въпроса — продължих. — Къде те откри полицията?

— Вкъщи си бях. Защо ме арестуват?

— Чуй ме, Лиза. Успокой се и ме остави да ти задам въпросите. Много е важно.

— Но какво става? Никой не ми обяснява нищо. Казаха, че ме арестуват за убийството на Мичъл Бондюрант. Кога? Как? Изобщо не съм припарвала до него. Не съм нарушавала ограничителната заповед.

Разбрах, че е трябвало първо да изгледам дивидито на Кърлин и да разговарям с нея чак после. Често обаче се случва да започвам дела в неизгодно за мен положение.

— Лиза, наистина си арестувана за убийството на Мичъл Бондюрант. Детектив Кърлин ми съобщи, че си им признала по време на…

Тя изпищя и скри лицето си в шепи. Видях, че са й сложили белезници. Започна нова серия сълзи.

— Нищо не съм признавала! Нищо не съм направила!!!

— Успокой се, Лиза. Затова съм тук. Да те защитавам. Но в момента нямаме много време. Дадоха ми десет минути и после ще те отведат в ареста. Трябва да…

— В затвора ли ме пращат?

Неохотно кимнах.

— А няма ли да ме пуснат под гаранция?

— Много е трудно да извоюваш освобождаване под гаранция при обвинение в убийство. И даже да успея да уредя нещо, няма да имаш…

В стаичката отекна нов пронизителен вой. Изгубих търпение.

— Лиза! Спри вече!!! Виж сега, тук е заложен животът ти, разбираш ли? Трябва да се успокоиш и да ме изслушаш. Аз съм твой адвокат и ще направя всичко възможно да те измъкна, обаче ще отнеме известно време. А сега внимавай във въпросите ми и ми отговаряй без всичките тия…

— Ами синът ми? Ами Тайлър?

— От офиса ми ще се свържат със сестра ти и ще уредим детето да остане при нея, докато успеем да те измъкнем.

Много внимавах да не посочвам точно кога ще се случи последното. „Докато успеем да те измъкнем.“ Спокойно можеше да минат дни, седмици и дори години. Можеше и изобщо да не я освободят. Но нямаше нужда да конкретизирам.

Лиза кимна, сякаш за нея е огромно облекчение да знае, че Тайлър ще е при сестра й.

— Ами мъжът ти? Знаеш ли телефонния му номер?

— Не, не знам къде е и изобщо не искам да се свързваш с него.

— Даже заради сина ти ли?

— Особено заради сина ми. Сестра ми ще се грижи за него.

Кимнах и премълчах. Моментът не беше подходящ да я разпитвам за проваления й брак.

— Добре, сега спокойно да поговорим за сутринта. Имам записа от детективите, но искам да го изгледам на спокойствие. Каза, че си била вкъщи, когато са дошли детектив Кърлин и неговата партньорка. Какво правеше?

— Ами… бях на компютъра. Пращах имейли.

— Добре, на кого?

— На приятели. На хората от ИДЕАЛ. Писах им да се съберат утре в десет пред съдебната палата и да носят лозунги.

— Добре, а когато се появиха детективите, какво точно ти казаха?

— Говореше само мъжът. Той…

— Кърлин.

— Да. Влязоха и ми зададоха няколко въпроса. После той ме попита дали бих отишла с тях в участъка, за да поговорим. Попитах го за какво и той отвърна за Мич Бондюрант. Не спомена, че е мъртъв или убит. Затова се съгласих. Помислих си, че най-после го разследват. Не знаех, че всъщност разследват мен.

— Е, а той каза ли ти, че имаш право да не говориш с него и да се свържеш с адвокат?

— Да, като по телевизията. Съобщи ми правата.

— Кога точно?

— Когато вече бяхме тук и ми каза, че съм арестувана.

— Той ли те докара дотук?

— Да.

— Ти говори ли нещо в колата?

— Не, той почти през цялото време приказва по джиесема си. Чух го да казва неща от рода на „тя е с мене“ и прочее.

— Ти с белезници ли беше?

— В колата ли? Не.

Хитрият Кърлин. Беше рискувал да пътува в една кола с евентуална убийца, без да й сложи белезници, за да приспи подозренията й и да я примами да разговаря с него. По-добър капан здраве му кажи. Така обвинението също щеше да може да твърди, че Лиза още не е била арестувана и следователно изявленията й са дадени доброволно.

— Значи са те довели тук и ти си се съгласила да разговаряш с него, така ли?

— Да. Нямах представа, че ще ме арестуват. Мислех, че им помагам в някакво следствие.

— Обаче Кърлин не ти е казал за какво следствие става дума.

— Не и преди да ми съобщи, че съм арестувана и мога да се обадя на някого. Тогава ми сложиха и белезниците.

Кърлин беше приложил едни от най-старите трикове в занаята. Само че те още бяха в занаята тъкмо защото действаха. Трябваше да изгледам дивидито, за да разбера точно какво е признала Лиза, ако изобщо беше признала нещо. В това й разстроено състояние само си губех и без това оскъдното време. Сякаш в потвърждение на мислите ми на вратата изведнъж силно се потропа и приглушен глас ме осведоми, че ми остават две минути.

— Добре, ще се залавям за работа, Лиза. Преди това обаче трябва да подпишеш някои документи. Първият е нов договор за защита по наказателно дело.

Плъзнах на масата пред нея съдържащия само една страница документ и поставих химикалка върху листа. Тя го прегледа.

— Всички тези хонорари… Сто и петдесет хиляди долара за съдебен процес? Не мога да ги платя. Просто ги нямам.

— Това е стандартният хонорар и то само ако се стигне до процес. А що се отнася до въпроса какво можеш да платиш, затова са другите документи. Този тук ме упълномощава като твой адвокат и ми позволява да сключвам сделки за права върху книги и филми, такива неща, които могат да последват от делото. В тази област работя с един агент. Ако изобщо е възможно, той ще осигури сделката. Последният документ запорира всички тези средства, за да гарантира, че първо ще бъде платено на защитата.

Знаех, че това дело ще привлече внимание. В момента епидемията от просрочени ипотеки беше най-тежката финансова катастрофа в страната. От това можеше да излезе книга, даже филм, и в резултат аз щях да си получа парите.

Лиза вдигна химикалката и подписа документите, без да чете повече. Аз ги взех и ги прибрах в куфарчето си.

— Хубаво, сега ще ти дам най-важния съвет на света. Искам да ме изслушаш много внимателно и после да ми кажеш дали си ме разбрала.

— Добре.

— Не говори за това дело с никой друг, освен мен. Не разговаряй с детективи, надзиратели, други арестанти, дори със сестра си и сина си. Който те пита — а, повярвай ми, ще те разпитват, — просто казвай, че не можеш да говориш за делото.

— Но аз не съм направила нищо лошо. Невинна съм! Само виновните не искат да говорят.

Вдигнах предупредително показалец.

— Не, грешиш, и ми се струва, че не взимаш сериозно думите ми, Лиза.

— Напротив, напротив.

— Тогава прави каквото ти казвам. Не разговаряй с никого. По телефона също. Всички телефонни разговори се записват, Лиза. Не говори по телефона за делото си даже с мене.

— Добре, добре. Ясно.

— Ако така ще се почувстваш по-добре, можеш да отговаряш на всички въпроси по следния начин: „Аз съм невинна по тези обвинения, но по съвет на моя адвокат няма да говоря за делото.“ Как ти звучи?

— Става.

Вратата се отвори и на прага се появи Кърлин. Гледаше ме с присвити очи, което ми подсказа, че не съм сбъркал, като съм взел акустичния заглушител. Обърнах се към клиентката си.

— Добре, Лиза, преди нещата да се оправят, известно време ще е кофти. Дръж се и запомни златното правило. Не говори с никого.

Изправих се.

— Следващия път ще се видим на първото съдебно заседание и тогава ще обсъдим положението. А сега върви с детектив Кърлин.

4.

На другата сутрин Лиза Трамъл за пръв път се яви в Лосанджелиския върховен съд по обвинение в предумишлено убийство. Окръжна прокуратура беше добавила специално обстоятелство, по силата на което тя подлежеше на доживотна присъда без право на предсрочно освобождаване и даже на смъртно наказание. Обвинението щеше да го използва като лост в преговорите. Явно искаха делото да приключи бързо със съдебно споразумение преди общественото съчувствие да застане на страната на обвиняемата. Какъв по-добър начин да постигнеш такъв резултат от това да държиш доживотната присъда без право на предсрочно освобождаване или смъртното наказание като меч над главата на подсъдимия?

Залата беше претъпкана с журналисти и симпатизанти на ИДЕАЛ, много от които трябваше да останат правостоящи. Само за една нощ бяха раздули историята до невероятни размери въз основа на теорията на полицията и прокуратурата, че едно просрочване на ипотека е довело до убийство на банкер. Това придаваше кървав нюанс на националната финансова епидемия, което на свой ред изпълваше съда до пръсване.

След почти цяло денонощие в затвора Лиза се беше успокоила значително и чакаше като зомби двеминутното си явяване пред съдията в ограденото пространство за арестантите. Първо я уверих, че синът й е на сигурно място в любящите ръце на сестра й, а после и че „Холър и сие“ ще направят всичко възможно, за да й осигурят най-добрата и активна защита. Нейният най-непосредствен проблем се свеждаше до излизането от затвора, за да може да се грижи за детето си и да помага на адвоката си.

Въпреки че първото заседание представляваше просто официално повдигане на обвинение и изходна точка на съдебния процес, щяхме да имаме възможност да поискаме освобождаване под гаранция. Възнамерявах да направя тъкмо това, тъй като професионалната ми философия изисква да обръщам и последния камък и да не оставям нито един въпрос неповдигнат. Но бях песимист относно изхода. Законът разрешава освобождаване под гаранция. В дела за убийство обаче обикновено се определя гаранция от милиони долари, което я прави недостижима за обикновения човек. Моята клиентка беше безработна самотна майка с дом, върху който тежеше просрочена ипотека. Определянето на седемцифрена гаранция означаваше, че Лиза няма да излезе от затвора.

За да удовлетвори медиите, съдия Стивън Флухарти премести делото Трамъл в самото начало на графика. Прокурорката Андреа Фриман прочете обвиненията и съдията насрочи първото изслушване за идната седмица. Дотогава Трамъл нямаше да пледира. Тези рутинни процедури приключиха бързо. Флухарти тъкмо се канеше да обяви кратка почивка, за да даде възможност на медиите да си съберат техниката и вкупом да напуснат, когато аз го прекъснах и отправих искане за освобождаване на клиентката ми под гаранция. Имах още една причина да го направя — исках да видя реакцията на обвинението. От време на време изкарвам късмет, а и докато настоява за по-голяма гаранция, прокурорът разкрива доказателствен материал или стратегия.

Обаче Фриман се оказа прекалено предпазлива, за да допусне такава грешка. Заяви, че Лиза Трамъл представлявала опасност за обществото и трябвало да остане в затвора до по-късен етап от развитието на делото. Според нея не само пострадалият участвал в обявяването на ипотеката на къщата за просрочена, той бил само брънка във веригата. Ако съдът пуснел Трамъл, можели да бъдат заплашени и други хора и институции.

С това не разкриваше нищо. Още отначало беше ясно, че прокуратурата ще използва просрочената ипотека като мотив за убийството на Мичъл Бондюрант. Фриман каза достатъчно, за да повдигне убедителен аргумент срещу освобождаването под гаранция, но не спомена нищо за обвинението, което подготвяше. Биваше я — и преди се бяхме сблъсквали в съда. Доколкото си спомнях, бях изгубил всички тия дела.

Когато дойде моят ред, заявих, че няма никакви признаци, камо ли доказателства, Трамъл да представлява опасност за обществото или пък да подготвя бягство. При отсъствието на такива доказателства съдията не можеше да откаже на подсъдимия освобождаване под гаранция.

Флухарти отсъди по средата. Тоест отдаде дължимото на защитата, като постанови, че трябва да бъде определена гаранция, и отстъпи пред обвинението, като определи сумата два милиона долара. В резултат Лиза нямаше да бъде освободена. Щяха да й трябват два милиона в недвижимост или фирма, която урежда съдебни гаранции. Дължимата на фирмата десетпроцентна лихва щеше да й струва двеста хиляди долара, които бяха непосилни за нея. Щеше да си остане в затвора.

Накрая съдията обяви почивка и това ми осигури още няколко минути с Лиза, преди съдебните пристави да я отведат. Докато репортерите се изнизваха от залата, за пореден път я посъветвах да си държи устата затворена.

— Сега това е още по-важно, Лиза, понеже всички медии следят делото. Може да се опитат да се доберат до тебе в затвора — пряко или чрез други арестанти и посетители, на които си мислиш, че можеш да се довериш. Затова запомни…

— С никого няма да приказвам. Разбрах.

— Добре. Виж сега, искам също да знаеш, че следобед съм свикал среща на целия състав на кантората ми, за да обсъдим делото и да приемем някои стратегии. Сещаш ли се за нещо, което искаш да разгледаме? Нещо, което да ни помогне?

— Имам само един въпрос и той е към теб.

— Да?

— Защо не ме попита дали съм го извършила?

Видях, че един от съдебните пристави влиза в ограденото пространство и се приближава зад Лиза, готов да я отведе.

— Няма нужда да те питам, Лиза — отвърнах. — Няма нужда да знам отговора, за да си свърша работата.

— Тогава нашата система наистина е жалка. Не съм сигурна, че искам да ме защитава адвокат, който не ми вярва.

— Е, изборът си е твой и съм убеден, че на вратата на съда чака цяла опашка адвокати, които с удоволствие ще поемат защитата ти. Но никой не познава обстоятелствата по делото и просрочването на ипотеката като мен и даже някой да твърди, че ти вярва, това не значи, че е истина. При мене няма такива глупости, Лиза. При мене нещата се свеждат до следното: не питай и не казвай. И това се отнася и до двама ни. Не ме питай дали ти вярвам и аз няма да ти кажа.

Замълчах, за да видя дали иска да ми отговори. Не искаше.

— Е, разбрахме ли се? Няма смисъл да се хабя за това дело, ако ще ми търсиш заместник, който да ти вярва.

— Разбрахме се.

— В такъв случай ще дойда да се видим утре, за да обсъдим делото и посоката, в която ще действаме. Надявам се, че дотогава моят следовател ще ми е дал предварителна представа за уликите. Той…

— Може ли да те питам нещо, Мики?

— Разбира се.

— Ще ми дадеш ли назаем парите за гаранцията?

Не се изненадах. Отдавна съм изгубил броя на клиентите, които ме врънкат да им дам пари за гаранция. Това сега беше най-голямата сума до момента, обаче се съмнявах, че ще е последният подобен случай.

— Не мога, Лиза. Първо, нямам такива пари и второ, ако адвокатът плати гаранцията на собствения си доверител, това представлява конфликт на интереси. Тъй че тук не мога да ти помогна. Според мене просто трябва да свикнеш с мисълта, че ще останеш в затвора поне по време на процеса. Гаранцията е два милиона и това значи, че ти трябват поне двеста хиляди, за да платиш на фирма, уреждаща съдебни гаранции. Това са много пари, Лиза, и ако ги имаше, щях да искам с половината от тях да бъде платена защитата. Така или иначе пак щеше да си в затвора.

Усмихнах се, но тя не видя в думите ми нищо смешно.

— Когато плащаш на такава фирма, след процеса връщат ли ти парите? — попита.

— Не, те отиват за покриване риска на фирмата, защото тя ще влезе с два милиона, ако избягаш.

— Няма да избягам! — избухна Лиза. — Ще остана тук и ще се боря. Просто искам да съм при сина си. Той има нужда от майка си.

— Не говоря конкретно за тебе, Лиза. Само ти обяснявам как стоят нещата с гаранцията. Както и да е. Приставът зад гърба ти прояви изключително търпение. Трябва да отидеш с него, а аз — да се върна на работа по защитата ти. Утре ще поговорим.

Кимнах на пристава и той се приближи, за да я върне в ареста на съда. Докато излизаха през стоманената врата отстрани на заграденото пространство, Лиза уплашено се обърна към мен. Нямаше представа какво я очаква — че това е само началото на най-мъчителното изпитание в живота й.

Андреа Фриман свърши разговора си със свой колега от прокуратурата и това ми позволи да я настигна на излизане от съдебната зала.

— Искаш ли да пийнем кафе и да поговорим? — попитах аз.

— Не трябва ли да говориш със своите хора?

— С кои мои хора?

— Хората с камерите. Ще те чакат навън.

— Предпочитам да поговоря с тебе и даже може да обсъдим връзките с медиите, ако искаш.

— Мисля, че мога да отделя няколко минути. Долу в мазето ли да слезем, или ще дойдеш с мен в службата, за да опиташ от прокурорското кафе?

— Хайде да слезем в мазето. Във вашата служба постоянно ще трябва да се озъртам през рамо.

— Заради бившата си жена ли?

— Заради нея и други, въпреки че с бившата ми в момента сме в добра фаза.

— Радвам се да го чуя.

— Познаваш ли Маги?

Във Ван Найс работеха най-малко осемдесет прокурори.

— Съвсем бегло.

Излязохме от залата и застанахме един до друг пред събралите се представители на медиите, за да обявим, че на този ранен етап няма да коментираме делото. Докато се насочвахме към асансьорите, поне шестима репортери, повечето не от Лос Анджелис, ми напъхаха визитките си в ръката — „Ню Йорк Таймс“, Си Ен Ен, „Дейтлайн“, „Салон“ и светият граал на журналистиката — „60 минути“. За по-малко от едно денонощие бях направил огромен скок от мизерните дела за просрочени ипотеки в Южен Лос Анджелис за по двеста и петдесет долара месечно и се бях превърнал във водещ защитник по един потенциално знаков процес за настоящата финансова епоха.

И това ми харесваше.

— Отидоха си — каза Фриман, когато се качихме в асансьора. — Можеш да си изтриеш лайнарската усмивка от лицето.

Погледнах я и наистина се усмихнах.

— Толкова ли е очевидно?

— О, да. Ще ти кажа само това — наслаждавай се, докато можеш.

С тези думи доста директно ми напомняше какво ме очаква. Фриман беше многообещаваща прокурорка и се говореше, че някой ден щяла да се кандидатира за най-високия пост. Според общото мнение издигането й се дължеше на цвета на кожата й и на вътрешната политика. С други думи, че получава най-добрите дела, защото е от малцинство, което е протеже на друго малцинство. Ала аз знаех, че това е убийствена грешка. Андреа Фриман адски я биваше в работата й и разполагах със свидетелски показания срещу нея, за да го докажа. Когато предишната вечер научих, че са й възложили делото Трамъл, все едно ме сръгаха в ребрата. Боли, обаче нищо не можеш да направиш.

В кафенето се обслужихме от кафеварките и си намерихме маса в един тих ъгъл. Тя се настани така, че да вижда входа — особеност на органите на реда, от патрулните полицаи до детективите и прокурорите. Никога не се обръщай с гръб към потенциален източник на нападение.

— Е… — започнах аз. — Има вероятност да станеш обвинителка на потенциална американска героиня.

Фриман се засмя като че ли съм луд.

— Да бе, как не. Доколкото си спомням, ние не правим героини от убийци.

Сещах се за едно злополучно известно дело с участието на ваннайски прокурор, което доказваше противното, обаче не възразих.

— Може и малко да преувеличих — продължих. — Да речем само, че според мен този път общественото съчувствие ще е изцяло на страната на обвиняемата. И раздухването на медийните огньове само ще го подсили.

— Засега да. Но когато доказателствата излязат наяве и станат известни подробностите, общественото съчувствие едва ли ще е проблем. Поне от моя гледна точка. Но какво искаш да кажеш, Холър? Да не предлагаш споразумение още преди да е изтекъл първият ден от делото?

Поклатих глава.

— Не, в никакъв случай. Не предлагам нищо подобно. Моята доверителка твърди, че е невинна. Повдигнах въпроса за съчувствието заради вниманието, което делото вече привлича. Преди малко получих визитка от продуцент на „Шейсет минути“. Затова ми се ще да установим някои правила за връзки с медиите. Ти току-що спомена, че доказателственият материал щял да стане публично достояние. Надявам се, че говориш за всички доказателства, представени в съда, а не само за някои, избирателно подхвърляни на „Лос Анджелис Таймс“ или който и да е друг от четвъртата власт.

— Ей, още сега с удоволствие ще се съглася да наложим пълна възбрана. Никой да не говори с медиите при никакви обстоятелства.

Намръщих се.

— Още не съм готов да стигна чак дотам.

Тя кимна многозначително.

— Не се съмнявам. Затова само казвам да внимаваме. И двамата. Аз например няма да се поколебая да отида при съдията, ако реша, че се опитваш да влияеш на заседателите.

— Аз също.

— Добре. Тогава засега уредихме въпроса. Какво друго?

— Кога ще започна да получавам доказателствени материали?

Преди да отговори, Фриман отпи голяма глътка кафе.

— Знаеш от предишни дела как работя. При мен няма „Ще ти покажа моите, ако ти ми покажеш твоите“. Процесът винаги е едностранен, понеже защитата не показва нищо.

— Мисля, че можем да се договорим, госпожо прокурор.

— Е, когато определят съдията, ще говорим с него. Обаче няма да проявявам любезност към една убийца, който и да е нейният адвокат. И за твое сведение, вече се скарах на твоето приятелче Кърлин, задето вчера ти е дал онзи диск. Това не биваше да става и той има късмет, че не направих постъпки да го отстранят от следствието. Смятай го за подарък от обвинението. Но втори няма да получиш… господин адвокат.

Тъкмо такъв отговор очаквах. Фриман беше адски добра прокурорка, но от моя гледна точка не играеше честно. Съдебният процес трябва да е оспорвано състезание на факти и доказателства. И двете страни трябва да са равнопоставени. Но Фриман имаше навика да използва закона, за да крие или забавя представянето на фактите и доказателствата. Падаше си по нечистата игра.

— Хайде стига, Андреа. Ченгетата са взели компютъра и всички документи на моята доверителка. Те са нейни и ми трябват, за да мога дори само да започна да подготвям защитата й. Не можеш да ги третираш като доказателствен материал.

Тя изкриви устни и се престори, че наистина обмисля компромис.

— Знаеш ли какво, щом определят съдията, иди и го питай. Ако ми нареди да ги предам, ще го направя. Иначе остават при мен и няма да ти ги покажа.

— Много ти благодаря.

Прокурорката се усмихна.

— Моля.

Този усмихнат отказ в отговор на молбата ми за сътрудничество само потвърди мисълта, която се въртеше из главата ми още откакто бях научил, че са й възложили делото. Трябваше да намеря начин да я накарам да играе честно.

5.

Същия следобед „Майкъл Холър и сие“ проведе съвещание на целия състав на кантората в дневната на апартамента на Лорна Тейлър в Западен Холивуд. Присъстваше самата Лорна, естествено, както и моят следовател Сиско Войчеховски — и той живееше там — и младшата ми сътрудничка Дженифър Аронсън. Забелязах, че Аронсън явно се чувства неловко в тази обстановка, и трябваше да призная, че наистина е непрофесионално. Миналата година бях наел временен офис, докато работех по делото на Джейсън Джесъп, и се беше получило добре. Знаех, че и за делото Трамъл е най-добре да имам истински офис вместо дневната на двама от моите служители. Само че така щях да увелича разходите си, преди да измъкна хонорара си от правата за филма и книгата — ако изобщо успеех да го направя. Това ме възпираше да натисна спусъка, но разочарованието на Аронсън наклони везните.

— Добре, да започваме — казах, след като Лорна поднесе на всички газирани напитки или леден чай. — Знам, че това не е най-професионалният начин да ръководиш адвокатска кантора, и колкото може по-скоро ще започнем да търсим нов офис. Дотога…

— Наистина ли? — очевидно изненадана от тази информация, ме прекъсна Лорна.

— Да, току-що го реших.

— А, ясно, радвам се, че домът ми толкова ти харесва.

— Ох, стига, Лорна. Просто си мислех… напоследък, нали разбираш, откакто взехме Бълокс при нас… че вече имаме истинска кантора и е редно да имаме и реален адрес. Тъй де, клиентите да идват при нас, а невинаги ние да ходим при тях.

— Мен ме устройва. Стига да не се налага да отварям преди десет и да мога да ходя с пантофи в офиса. Просто така съм свикнала.

Виждах, че съм я обидил. Някога бяхме женени за кратко и познавах признаците. Обаче щях да се оправям с това по-късно. Беше време да се съсредоточим върху защитата на Лиза Трамъл.

— Както и да е, да поговорим за Лиза Трамъл. Тази сутрин след съдебното заседание за пръв път седнахме заедно с прокурорката и не мина много добре. И преди съм се сблъсквал с Андреа Фриман — тя е от прокурорите, които не правят никакви отстъпки. Ако може да се приведе някакъв довод, ще го приведе. Ако може да крие доказателствен материал, докато съдията не й нареди да го предаде, ще го крие. В известен смисъл й се възхищавам, но не и когато работим по едно и също дело. С две думи, получаването на доказателствения материал от нея ще е като вадене на зъби.

— А изобщо ще има ли процес? — попита Лорна.

— Трябва да приемем, че ще има — отвърнах. — По време на кратките ни разговори нашата доверителка изрази желание да се бори. Твърди, че не го е извършила. Засега това означава, че споразумение няма да има. Готвим се за процес, но сме отворени и за други възможности.

— Чакай малко — обади се Аронсън. — Снощи ти ми прати имейл, в който пишеше, че искаш да изгледам видеото от разпита. Това е доказателствен материал. Не си ли го получил от обвинението?

Аронсън беше двайсет и пет годишно миньонче с къса коса, грижливо фризирана така, че да изглежда модерно рошава. Носеше очила в ретро стил, които отчасти скриваха искрящите й зелени очи. Нито един възпитаник на нейния университет не работеше в скъпарските кантори в центъра, но по време на интервюто й за постъпване на работа усетих, че зад енергията й се крият негативни мотиви. Искаше да докаже, че ония задници в центъра грешат. Моментално я назначих.

— Диска ми даде главният следовател и прокурорката хич не беше доволна. Тъй че не очаквай нищо друго. Ако искаме нещо, отиваме при съдията или си го търсим сами. Което ни води до Сиско. Разкажи ни какво си открил досега, здравеняко.

Всички погледи се насочиха към моя следовател, който седеше на кожен въртящ се стол до пълната със саксии камина. Днес бе напълно облечен, което означаваше, че тениската му е с ръкави. Тя обаче не можеше да скрие татуировките и мускулите му. Изпъкналите му бицепси му придаваха по-скоро вид на охранител в стриптийз клуб, отколкото на опитен следовател, владеещ всички тънкости в занаята.

Мина доста време, докато свикна с мисълта, че тази камара месо е моят заместник при Лорна. Обаче го преживях, пък и не познавах по-добър следовател за адвокатска кантора. На млади години, докато движел със Светците на пътя, ченгетата на два пъти се опитали да му подхвърлят дрога и това му бе внушило трайно отвращение към полицията. Повечето хора се отнасят без предубеждение към органите на реда. Не и Сиско — и това го правеше много добър в работата.

— Ще разделя отговора си на две — започна той. — Местопрестъплението и домът на клиентката, който вчера в продължение на няколко часа е бил претърсван от полицията. Първо местопрестъплението.

Без да използва записки, той изреди всичките си открития в Уест Ланд Нешънъл. Извършителят изненадал Мичъл Бондюрант, докато той слизал от колата си. Банкерът бил ударен поне два пъти по главата с неизвестен предмет. Най-вероятно бил нападнат изотзад. По дланите и ръцете му нямало рани от самозащита, което показвало, че е бил обездвижен почти незабавно. На земята до него намерили разлята картонена чаша кафе от „Джос Джо“ и куфарчето му, което лежало отворено до задната гума на колата.

— Ами гърмежите, които някой бил чул? — попитах аз.

Сиско сви рамене.

— Мисля, че ги смятат за пукания на ауспух.

— Две пукания едновременно ли?

— Или пък едно и ехото му. Така или иначе, стрелба не е имало.

Продължи с доклада. Резултатите от аутопсията още не били готови, но Сиско се басираше, че смъртта е настъпила вследствие от удар с тъп предмет. За момента като час на смъртта се посочвал интервалът между 08:30 и 08:50. В джоба на Бондюрант имало касова бележка от „Джос Джо“ на четири преки от гаража, с час 8:21. Банковата служителка, която открила трупа му, се обадила в полицията в 08:52.

Следователно предполагаемото време на смъртта имаше марж около двайсет и две минути. Това не изглежда много, но когато се отнася за неща като документирането на движенията на обвиняем с цел осигуряване на алиби, се равнява на цяла вечност.

Полицията разпитала всички, които паркирали на същия етаж, както и работещите в отдела на Бондюрант. Името на Лиза Трамъл изскочило още в началото и често се споменавало по време на разговорите. Посочили я като човек, от когото пострадалият се чувствал заплашен. В неговия отдел водели оценка на риска и тя фигурирала в списъка под номер едно. Както знаехме всички, срещу нея бе издадена ограничителна заповед, която й забраняваше да се приближава до банката.

Полицията ударила джакпота, когато една банкова служителка съобщила, че видяла Лиза Трамъл да се отдалечава от банката по Вентура Булевард няколко минути след убийството.

— Коя е свидетелката? — попитах.

— Марго Шейфър, касиерка. Според моите източници никога не е имала контакти с Трамъл. Работи в банката, а не в кредитния им клон. Но след като получили ограничителната заповед, показали снимката на Трамъл на целия персонал и ги предупредили да внимават за нея и да съобщят, ако я видят. Затова я познала.

— На територията на банката ли я е видяла?

— Не, на тротоара на половин пряка оттам. Вървяла на изток по Вентура и се отдалечавала от Уест Ланд.

— Известно ли ни е нещо за тази Марго Шейфър?

— Не още, но скоро ще имаме информация. Работя по въпроса.

Кимнах. Обикновено не се налага да обяснявам на Сиско какво да разследва. Той продължи с втората част на доклада си — претърсването на дома на Лиза Трамъл. Този път се консултираше с документ, който извади от една папка.

— Около два часа след убийството Лиза Трамъл доброволно — по техните думи — придружила детективите до Ваннайския участък. Твърдят, че я арестували чак след разпита в участъка. Въз основа на резултатите от този разпит и на свидетелските показания на Марго Шейфър детективите получили разрешение за обиск на дома на Трамъл. В продължение на шест часа търсили там улики, включително евентуалното оръжие на убийството, а също дигитални и писмени доказателства за намеренията й да убие Бондюрант.

В разрешенията за обиск се посочва конкретното време, през което трябва да бъде извършен обискът. След това полицията своевременно трябва да внесе в съда документ, наречен „протокол за обиск“, в който се изброява точно какво е иззето. Задължение на съдията е да направи оглед на иззетите вещи, за да се увери, че полицията е действала в съответствие с разрешението. Сиско каза, че детективите Кърлин и Лонгстрет внесли протокола тази сутрин и той получил копие от него чрез съдебната канцелария. В момента това беше ключов елемент от делото, тъй като полицията и прокуратурата не споделяха информация със защитата — Андреа Фриман го бе забранила. Но искането на разрешение и протоколът за обиск представляват обществена информация и Фриман не можеше да ни попречи да ги получим. И те ми даваха най-добра представа какво подготвя обвинението.

— Разкажи ни само най-важното — наредих. — Но после искам екземпляр от всичко.

— Това тук е твоят екземпляр — отвърна Сиско. — Що се отнася…

— Може ли и аз да получа екземпляр? — прекъсна го Аронсън.

Той ме погледна за разрешение. Получи се неловко. Всъщност безмълвно ме питаше дали тя наистина е член на екипа, а не само бавачка на клиентите, която съм довел от местния университет.

— Разбира се — заявих категорично.

— Имаш го — каза Сиско. — Сега най-важното. Що се отнася до оръжието, явно детективите са взели от гаража всички ръчни инструменти, които са намерили там.

— Значи не знаят какво е оръжието на убийството — обобщих аз.

— Още няма резултати от аутопсията — напомни той.

— Ще трябва да направят сравнение с раните. Това ще отнеме време, но вече съм задействал връзките си в моргата. Когато научат те, ще науча и аз.

— Добре, друго?

— От дома й на Мелба Авеню са взели лаптопа й, тригодишен мак бук про, и разни документи, свързани с просрочената ипотека. И с това може да ядосат съдията. Не посочват конкретно документите, сигурно защото са прекалено много. Споменават само за три папки, обозначени като ИДЕАЛ, ИПОТЕКА ЕДНО И ИПОТЕКА ДВЕ.

Реших, че всички документи, свързани с просрочената ипотека, които Лиза е пазела в дома си, идват от мен. В папката ИДЕАЛ и компютъра можеше да има имена на членове на нейната група, указание, че полицията най-вероятно търси съучастници.

— Добре, нещо друго?

— Взели са мобилния й телефон, чифт обувки от гаража и нещо много важно. Личен дневник. Не пише нищо повече за него, нито какво има вътре. Но си мисля, че ако съдържа нападките й срещу банката и конкретно срещу пострадалия, ще си имаме проблем.

— Ще я попитам утре, когато отида при нея — казах аз. — Да се върнем малко назад. На мобилния телефон. В искането на разрешение за обиск посочват ли конкретно телефона й? Да не намекват за предварително сговаряне — че е помогнала за убийството на Бондюрант?

— Не, в искането не става дума за съизвършители. Сигурно просто искат да покрият всички възможности.

Кимнах. Винаги е полезно да видиш какви ходове предприемат следователите срещу клиента ти.

— Предполагам, че са подали отделно искане за разрешение да получат разпечатка на разговорите й от мобилния оператор.

— Ще проверя — отвърна Сиско.

— Добре, нещо друго по искането на разрешение?

— Обувките. В протокола пише, че от гаража е иззет чифт обувки. Не посочват защо, а само че били градински. Женски градински обувки.

— Не са ли иззети други обувки?

— Поне не пише. Само тези.

— Не си намерил нищо за стъпки на местопрестъплението, нали?

— Не.

— Ясно.

Бях сигурен, че причината за изземането на обувките съвсем скоро ще се изясни. С разрешението за обиск полицията хвърля толкова голяма мрежа, колкото й позволи съдът. По-добре да се изземе колкото може повече, отколкото да бъде пропуснато нещо. Понякога това означава изземане на вещи, които в крайна сметка нямат нищо общо със случая.

— Между другото, ако ти се отвори възможност, искането на разрешение е интересно четиво, стига да се оправиш с правописните и граматическите грешки — прибави Сиско. — Непрекъснато се позовават на разпита й, но ние вече го изгледахме на диска, който ти е дал Кърлин.

— Да, нейните така наречени признания и неговите преувеличения.

Изправих се и закрачих напред-назад. Лорна също стана, взе разрешението за обиск от Сиско, за да го преснима, и изчезна в съседната стая, където имаше ксерокс.

Изчаках я да се върне и да даде копието на Аронсън и започнах:

— Добре, ето как ще процедираме. Първо трябва да се задействаме и да намерим истински офис. Някъде около ваннайската съдебна палата, където да установим командния си пункт.

— Аз ли да се заема, Мик? — попита Лорна.

— Да.

— Ще гледам наблизо да има паркинг и добра храна.

— Добре е оттам да можем да ходим пеш до съда.

— Ясно. Краткосрочен наем?

Замислих се. Харесва ми да работя на задната седалка на линкълна. Това ми дава свобода, която стимулира мисловните ми процеси.

— Ще го наемем за една година. Ще видим как ще тръгнат нещата.

После се обърнах към Аронсън. Тя седеше с наведена глава и си водеше записки в бележник.

— Бълокс, искам да се заемеш със сегашните ни клиенти и да приемаш новите. Рекламите по радиото ще текат през целия месец, тъй че не можем да очакваме отлив. Искам също да помагаш в делото Трамъл.

Дженифър ме погледна и очите й засияха при перспективата да участва в дело за убийство по-малко от година след приемането й в адвокатската колегия.

— Не се радвай толкова — попарих я. — Още не те правя втори защитник. Ще вършиш повечето черна работа. Как се справяше с достатъчното основание в колежа?

— Бях една от най-добрите в курса.

— Не се съмнявам. Е, виждаш ли този документ? Искам да вземеш това разрешение за обиск и да го анализираш най-подробно. Търсим пропуски и умишлено заблуждаване, изобщо всичко, което може да се използва, за да поискаме анулиране на изземването. Искам да оспориш изземването на всички веществени доказателства от дома на Лиза Трамъл.

Аронсън ахна. Поставях й ужасно трудно задача. И това излизаше извън рамките на „черната работа“, защото навярно изискваше много усилия срещу скромен резултат. Рядко се случва веществените доказателства да бъдат изхвърлени вкупом от едно дело. Просто покривах всички възможности и пращах Дженифър да работи по една от тях. Тя беше достатъчно умна, за да го разбира — поредната причина, поради която я бях назначил.

— Не забравяй, че работиш по дело за убийство — прибавих. — Колко твои съвипускници могат да се похвалят със същото?

— Сигурно нито един.

— Точно така. Затова искам да вземеш диска с разпита на Лиза в полицията и да направиш същото. Търси заблуждаващи ходове на ченгетата, каквото и да е, стига да можем да го използваме, за да оспорим и разпита. Струва ми се, че тук може да има нещо във връзка с миналогодишното решение на Върховния съд. Запозната ли си с него?

— Хмм… това е първото ми наказателно дело.

— Тогава се запознай. Кърлин направи всичко възможно да изкара нещата така, все едно тя доброволно е отишла на разпит. Но ако успеем да докажем, че е била под негов контрол, с белезници или не, може да изкараме, че е била арестувана още отначало. И тогава всичко, което е казала, преди да й прочетат правата, отива на кино.

— Ясно.

Аронсън продължаваше да пише, без да вдига глава.

— Разбра ли задачите си?

— Да.

— Чудесно, действай тогава, но не забравяй за останалите клиенти. Те ни изкарват заплатите. Засега.

Отново се обърнах към Лорна.

— Което ми напомня, Лорна, че трябва да се свържеш с Джоуъл Готлър и да задвижиш нещо по тоя въпрос. Делото може да приключи, ако се стигне до споразумение, затова още отсега ще се опитаме да сключим сделка. Кажи му, че срещу приличен аванс сме готови да направим голяма отстъпка. Трябва да финансираме защитата.

Готлър беше холивудският агент, който ме представляваше. Използвах го винаги, когато от Холивуд се обръщаха към мен. Тоя път ние щяхме да се обърнем към Холивуд и да се опитаме да сключим сделка предварително.

— Убеди го — казах на Лорна. — В колата имам визитка на продуцент от „Шейсет минути“. Това дело се очертава да стане адски голямо.

— Ще му се обадя — отвърна тя. — Знам какво да му кажа.

Престанах да се разхождам, за да обмисля какво остава и каква ще е моята роля. Погледнах Сиско.

— Със свидетелката ли искаш да се заема? — попита той.

— Да. И с пострадалия. Искам цялата картина и за двамата.

Нареждането ми беше прекъснато от острото иззвъняване на домофона, монтиран на стената до кухненската врата.

— От входа е — осведоми ме Лорна ненужно, без изобщо да си направи труда да стане.

— Няма ли да отвориш?

— Не. Не очаквам никого и всички доставчици знаят комбинацията. Сигурно е търговски агент. Обикалят из квартала като зомбита.

— Добре, тогава да продължим. Сега трябва да помислим за алтернативен убиец.

Това привлече цялото им внимание.

— Трябва ни резерва — поясних. — Ако се стигне до процес, няма да е достатъчно просто да отхвърлим доводите на обвинението. Ще ни е нужна опровергаваща защита. Ще трябва да насочим съдебните заседатели другаде. И за тази цел се нуждаем от алтернативна версия.

Усещах, че Аронсън ме наблюдава. Чувствах се като университетски преподавател.

— Нужна ни е хипотеза за невинност. Ако я развием, печелим делото.

Домофонът иззвъня пак. Последваха още две по-дълги и настойчиви иззвънявания.

— Какво става, по дяволите? — изпъшка Лорна ядосано, изправи се, отиде при домофона и натисна бутона.

— Да?

— Кантората на Мики Холър?

Гласът беше женски и ми звучеше познато, но в първия момент не успях да се сетя чий е. Домофонът му придаваше металическо кънтене, а и звукът бе намален. Лорна ме погледна и смутено поклати глава. Адресът й не се посочваше в никоя от рекламите ни. Как се беше озовала тук тази жена?

— Да, но приемаме само по предварителна уговорка — отвърна тя. — Мога да ви дам номера, за да позвъните, ако искате консултация с господин Холър.

— Моля ви! Трябва веднага да говоря с него. Аз съм Лиза Трамъл и вече съм му клиентка. Трябва да се срещна с него колкото може по-скоро.

Зяпнах домофона така, сякаш е пряка връзка с ваннайския женски затвор — където трябваше да е Лиза. После погледнах Лорна и въздъхнах:

— По-добре й отвори.

6.

Лиза Трамъл не беше сама. Влезе в компанията на мъж, когото си спомнях от първото й явяване в съда. Седеше на първия ред в галерията и ми направи впечатление, защото не приличаше на адвокат или журналист. Имаше холивудски вид. Не лъскав и самоуверен. От другия тип. Ала Холивуд. Тупе или аматьорски боядисана коса, задължителното и също боядисано кичурче на брадичката, двойна гуша… Гонеше шейсетака и се правеше на двайсет години по-млад. С черно кожено яке и кафеникаво-червена блуза. На шията му висеше златна верижка със символа на мира. Който и да беше, подозирах, че тъкмо той е причината Лиза да е на свобода.

— Или си избягала от ваннайския затвор, или си платила гаранцията — казах. — И кой знае защо, си мисля, че е второто.

— Позна — отвърна Лиза. — Здравейте всички, това е Хърбърт Дал, мой приятел и благодетел.

— Приятно ми е — усмихна се благодетелят.

— Благодетел ли? — попитах. — Това означава ли, че сте внесли гаранцията на Лиза?

— Всъщност се обърнах към фирма.

— Коя?

— Някой си Валенцуела. Фирмата му е точно до затвора. Много удобно. И каза, че ви познава.

— Да.

За миг се замислих как да продължа. Лиза прекъсна мълчанието.

— Хърб е истински герой, избави ме от онова ужасно място. Сега съм свободна да помагам на екипа ни да опровергае тези лъжливи обвинения.

Лиза беше работила с Аронсън, но нямаше преки контакти с Лорна и Сиско. Тя отиде при тях, ръкува се и се представи, като че ли е съвсем обикновен ден и е време да се захванем за работа. Сиско ме попита с очи какво става. Свих рамене. Не знаех.

Никога не ми бе споменавала за Хърб Дал, толкова скъп приятел и „благодетел“, че да даде двеста бона на Валенцуела. Това, както и фактът, че не се е възползвала от щедростта му, за да плати за защитата си, не ме учудваше. Нито пък появата й с гръм и трясък, готова да се включи в екипа. Смятах, че е способна много умело да крие личните и емоционалните си проблеми пред непознати. Можеше да омае когото си поиска и се чудех дали Хърб Дал знае в какво се забърква. Явно гонеше някакъв интерес, но може би не разбираше, че го работят.

— Лиза, хайде да отидем в кабинета на Лорна и да поговорим за малко насаме — казах аз.

— Мисля, че Хърб трябва да чуе всичко, което ще ми кажеш. Той ще документира делото.

— Е, обаче няма да документира нашите разговори, защото контактите между теб и твоя адвокат са конфиденциални. Той може да бъде принуден да свидетелства в съда за всичко, което чуе и види.

— Хмм… добре де, няма ли начин да го упълномощим или нещо подобно, да го включим в адвокатския екип?

— Лиза, просто ела в кабинета за няколко минути.

Посочих към вратата и тя най-после тръгна натам.

— Лорна, би ли донесла на господин Дал нещо за пиене?

Последвах клиентката си в кабинета и затворих вратата. Имаше две бюра, по едно за Лорна и Сиско. Придърпах един стол пред бюрото на Лорна и казах на Лиза да седне, после заобиколих и се настаних срещу нея.

— Много странна кантора — отбеляза тя. — Прилича на частен дом.

— Просто е временна. Хайде сега да поговорим за твоя герой, Лиза. Откога го познаваш?

— Отпреди около два месеца.

— Как се запознахте?

— На стълбището пред съдебната палата. Дойде на един от протестите на ИДЕАЛ. Каза, че се интересувал от нас, искал да снима филм.

— Нима? Значи е кинаджия, така ли? Къде му е камерата?

— Е, той всъщност организира нещата. Има страхотен успех. Сключва сделки, такова, за книги и филми. Той ще поеме всичко това. Делото ще привлече невероятно внимание, Мики, В затвора ми казаха, че съм получила трийсет и шест предложения за интервю. Естествено, не ми позволиха да говоря с репортерите, само с Хърб.

— Влязъл е при тебе, така ли? Явно е адски упорит.

— Казва, че когато надуши материал, нищо не може да го спре. Спомняш ли си момиченцето, което живяло цяла седмица в планината с мъртвия си баща, след като катастрофирали на пътя? Той заснел телевизионен филм по този случай.

— Впечатлен съм.

— Така е, той има страхотен успех.

— Да, вече го каза. Сключи ли някакво споразумение с него?

— Да. Той ще договаря всички сделки и ще си поделим печалбата поравно, след като си върне разходите и парите за гаранцията. Тъй де, така е справедливо. Обаче Хърб говори за много пари. Може би ще успея да спася къщата си, Мики!

— Подписала ли си нещо? Договор или някакво споразумение?

— О, да, всичко е законно и той ще трябва да ми даде моя дял.

— Уверена си в това, защото си го показала на своя адвокат ли?

— Хм… не, но Хърб каза, че договорът бил стандартен формуляр, нали разбираш, правни приказки. Но го прочетох.

Естествено. Точно като договорите, които беше подписала с мене.

— Може ли да видя договора, Лиза?

— В Хърб е. Можеш да му го поискаш.

— Непременно. А случайно да си му споменала за нашите договори?

— За нашите договори ли?

— Да, вчера в участъка ти подписа няколко договора с мене, спомняш ли си? Първият е да те представлявам в наказателни дела, а другите ме упълномощават като твой адвокат и ми позволяват да сключвам сделки за правата върху твоята история, за да можем да финансираме защитата ти. Спомняш ли си, че подписа запор върху получените приходи?

Тя не отговори.

— Видя ли тримата ми сътрудници в другата стая, Лиза? Всички работим по твоето дело. А досега не си ни платила нито стотинка. Това означава, че аз трябва да плащам заплатите и всичките им разходи от джоба си. Всяка седмица. Затова в договорите, които подписа вчера, ти ме упълномощи да сключвам сделки за права върху книги и филми.

— О… Не съм прочела тази част.

— Ще те попитам нещо. Какво е по-важно за тебе, Лиза — да си осигуриш възможно най-добрата защита и да се опиташ да спечелиш това дело или да сключиш сделка за книга или филм?

Тя се нацупи и отклони въпроса.

— Но ти не разбираш. Аз съм невинна. Не съм…

— Не, ти не разбираш. Дали си невинна, или не няма нищо общо. Важното е какво ще успеем да докажем или оборим в съда. И когато казвам „ние“, всъщност имам предвид себе си, Лиза. Себе си. Аз съм твоят герой, а не Хърб Дал с неговото кожено яке и холивудския знак на мира. И ти го казвам съвсем сериозно.

Лиза дълго мисли, преди да отговори.

— Не мога, Мики. Той току-що ме освободи под гаранция. Струваше му двеста хиляди долара. Трябва да си ги върне.

— Докато твоят адвокат гладува.

— Ти ще си получиш парите, Мики. Обещавам. Аз взимам половината от всичко. Ще ти платя.

— След като той си върне своите двеста бона, плюс разходите. Разходи, които може да са всякакви, както изглежда.

— Хърб каза, че получил половин милион за един от лекарите на Майкъл Джексън. И то само за репортаж във вестника. Ние може да направим филм!

Бях на ръба да си изпусна нервите. На бюрото на Лорна имаше антистресова играчка за стискане — малко съдийско чукче, мостра на рекламен подарък. Отстрани можеха да се отпечатат името и телефонният номер на фирмата. Вдигнах го и силно стиснах дръжката, представяйки си, че е гръклянът на Хърб Дал. След малко гневът ми се уталожи. Тия неща наистина действат. Мислено си отбелязах да кажа на Лорна да направи поръчката. Щяхме да ги раздаваме във фирми, уреждащи съдебни гаранции, и по улични сергии.

— Добре — казах. — По-късно ще поговорим за това. Сега ще се върнем при другите. Все пак ще се наложи да отпратиш Хърб, защото ще обсъждаме делото ти и не можем да го направим пред хора, които не са от екипа. После ще му позвъниш и ще му кажеш, че не може да сключва никакви сделки без мое одобрение. Разбираш ли, Лиза?

— Да.

Звучеше унило и хрисимо.

— Искаш ли аз да му кажа да си тръгне, или ще се оправиш сама?

— Би ли му казал ти, Мики?

— Няма проблем. Мисля, че приключихме с това.

Върнахме се в дневната и заварихме Дал да довършва някакъв виц.

— … и това беше преди да направи „Титаник“!

Засмя се, но другите не проявиха същото холивудско чувство за хумор.

— Добре, Хърб, сега ще продължим да работим по делото и трябва да поговорим с Лиза — казах аз. — Ще те изпратя.

— А после тя как ще се прибере вкъщи?

— Имам шофьор. Ще го уредим.

Дал се поколеба и погледна към Лиза в търсене на спасение.

— Всичко е наред, Хърб — рече тя. — Трябва да обсъдим делото. Ще ти позвъня веднага щом се прибера вкъщи.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Аз ще го изпратя, Мик — предложи Лорна.

— Няма проблем. И без това трябва да ида до колата.

Всички се сбогуваха с мъжа със знака на мира и двамата с него излязохме. Всеки апартамент в блока имаше самостоятелен вход. Тръгнахме по алеята към портала на Кингс Роуд. Под пощенската кутия забелязах телефонни указатели и подпрях вратата с един от тях, за да не се захлопне зад мен.

Насочихме се към колата ми, паркирана до червения тротоар отпред. Рохас пушеше, облегнат на предната броня. Бях оставил дистанционното си в Стойката за чаши, така че казах:

— Рохас, багажникът.

Той извади ключовете си и го отвори. Казах на Дал, че искам да му дам нещо, и той ме последва.

— Нали няма да ме натикаш вътре?

— Няма, Хърб. Просто искам да ти дам нещо.

Заобиколихме зад линкълна и вдигнах капака догоре.

— Божичко, ти си носиш всичко със себе си! — възкликна той, като видя кашоните с папки.

Не отговорих. Измъкнах папката с договорите и извадих от нея документите, които Лиза, беше подписала предишния ден. Преснимах ги на многофункционалното устройство на предната седалка, подадох копията на Дал и оставих оригиналите за себе си.

— Ето, прочети тия неща, когато имаш свободно време.

— Какво е това?

— Договорът, който ме упълномощава да представлявам Лиза. Стандартен формуляр. Както и адвокатското пълномощно и запориране на всякакви приходи, произтичащи от нейното дело. Ще забележиш, че ги е подписала вчера. Това означава, че твоят договор няма правна стойност, Хърб. Обърни внимание на дребния шрифт. Това ме упълномощава да контролирам правата върху случая — книги, филми, телевизия, всичко.

Той се намръщи.

— Чакай малко…

— Не, Хърб, ти чакай малко. Знам, че си се бръкнал с двеста бона за гаранцията, плюс там каквото си бутнал, за да те пуснат при нея в затвора. Наясно съм, че си направил огромна инвестиция. Ще се погрижа да си я върнеш. Накрая. Обаче ще си чакаш реда, приятел. Приеми го и отстъпи. Няма да правиш никакви ходове, нито ще сключваш сделки, без преди това да ги обсъдиш с мен.

Посочих договора в ръцете му и добавих:

— Само гледай да не ме послушаш и ще ти трябва адвокат. Добър адвокат. Ще те вкарам зад решетките за две години и няма да видиш и пукнат цент от тия двеста хиляди.

Затръшнах вратата на линкълна, за да подчертая думите си.

— Приятен ден.

Оставих го да ме зяпа и се върнах при багажника, за да прибера оригиналите в папката. Когато затворих капака, забелязах, че сянката на графитите още си личи. Боята я нямаше, но спреят беше повредил гланца завинаги. Знакът на Флоренция 13 продължаваше да тегне над мене.

Минах покрай Дал, който още стоеше втрещен на тротоара, взех телефонния указател, с който бях подпрял вратата, влязох и го отворих на случайна страница. Рекламата ми беше там. Лицето ми се усмихваше в ъгъла.

Прелистих още няколко страници, за да се уверя, че рекламата ми е на всяка, за което бях платил, после оставих указателя върху купчината. Не бях сигурен, че някой изобщо използва телефонни указатели, но посланието ми бе там за всеки случай.

В апартамента ме посрещнаха с мълчание. Появата на Лиза и нейния благодетел придаваше на положението известна неловкост. Опитах се да подновя разговора по начин, който да стимулира единството на екипа.

— Добре, вече всички се познават. Лиза, тъкмо обсъждахме как ще процедираме и какво трябва да знаем, за да можем да действаме. Нямахме предимството да си при нас, защото, честно казано, бях съвсем сигурен, че ще излезеш от затвора чак накрая, когато съдията каже: „Невиновна“. Но сега си тук и непременно ще те включим в нашите стратегии. Искаш ли да кажеш нещо на групата?

Все едно водех сеанс по групова психотерапия. Лиза обаче грейна, зарадвана от възможността да вземе думата.

— Да, първо искам да кажа, че съм много благодарна на всички ви за усилията. Знам, че в правото неща като вина и невинност нямат значение. Важно е какво можеш да докажеш. Разбирам го, но си мисля, че може би е добре да го чуете, макар и само веднъж. Аз съм невинна в тези обвинения. Не съм убила господин Бондюрант. Надявам се, че ми вярвате и че ще го докажем на процеса. Имам малък син и той трябва да е при майка си.

Никой не отговори, но всички сериозно кимнаха.

— Добре, преди да дойдеш, обсъждахме разделението на труда — продължих аз. — Кой за какво отговаря, кой какво трябва да направи, такива неща. Бих искал да включа и тебе в изпълнението на задачите.

— Ще помогна с всичко, каквото мога.

Седеше на ръба на стола като прилежна ученичка.

— След твоя арест полицията няколко часа е обискирала дома ти. Претърсили са го от горе до долу и по силата на правата, които им е давало разрешението за обиск, са взели някои неща, които може да представят като доказателства по делото. Имаме списък, който можеш да прегледаш. В него фигурират лаптопът ти и три папки с надписи „Идеал“, „Ипотека едно“ и „Ипотека две“. Ето тук идва твоята роля. В момента, в който определят зала и съдия, ще подадем искане незабавно да ни се осигури достъп до лаптопа и папките, но дотогава искам колкото може по-подробно да изброиш съдържанието им. С други думи, Лиза, какво толкова е имало в тези документи, че да накара ченгетата да ги вземат. Разбираш ли?

— Естествено. Да, ще го направя. Ще започна още довечера.

— Благодаря. Искам да те попитам още нещо. Виждаш ли, ако се стигне до процес, не бива да допускаме нищо непредвидено. Не искам някой да се появи изневиделица или…

— Защо казваш „ако“?

— Моля?

— Казваш „ако“. „Ако се стигне до процес.“ Няма никакво „ако“.

— Извинявай. Изплъзна ми се от езика. Но само за да си наясно: добрият адвокат винаги изслушва предложенията на прокуратурата. Защото много често тези преговори ти дават възможност да надникнеш в същността на обвинението. Та ако ти кажа, че обсъждам споразумение с прокурора, имай предвид, че мотивът ми е друг, разбираш ли?

— Ясно, но още отсега ти казвам, че няма да се призная за виновна в нещо, което не съм извършила. Убиецът е на свобода, а те се опитват да го припишат на мен. Снощи не можах да спя на онова ужасно място. Все си мислех за сина си… Никога няма да мога да го погледна в очите, ако се призная за виновна в нещо, за което нямам вина.

Помислих си, че ще пусне кранчето, но тя се овладя.

— Разбирам — отвърнах тихо. — А сега, Лиза, второто нещо, за което искам да поговорим, е съпругът ти.

— Защо?

Веднага видях предупредителните сигнали. Навлизахме на тежък терен.

— Той е от категорията на непредвидените неща. Кога за последен път сте се чували? Може ли да се появи и да ни създаде проблеми? Да свидетелства за тебе например, че в миналото си правила опити за отмъщение? Трябва да покрием всички вероятности, Лиза. Няма значение дали ще се реализират. Ако съществува опасност, трябва да знам за нея.

— Мислех, че съпрузи не могат да свидетелстват един срещу друг.

— Има такава възможност, на която можеш да се позовеш, но тази област е доста мътна, особено след като двамата вече не живеете заедно. Затова искам да покрия подобна вероятност. Имаш ли представа къде е в момента мъжът ти?

Обяснението ми не беше съвсем точно, обаче съпругът й ми трябваше, за да разбера динамиката на брака им и каква роля може да изиграе той за защитата. Разделените съпрузи са променлива величина. Може да им попречиш да дадат показания срещу твоя клиент, но не и да сътрудничат на обвинението извън съдебната зала.

— Не, нямам никаква представа — отвърна тя. — Но предполагам, че рано или късно ще се появи.

— Защо?

Лиза разпери ръце, за да покаже, че отговорът на този въпрос е елементарен.

— Защото могат да се спечелят пари. Ако надуши от телевизията и вестниците какво става, ще се появи. Можеш да си сигурен в това.

Това изказване ми се стори странно, защото предполагаше, че мъжът й винаги е бил алчен, докато аз знаех, че където и да се намира, той живее съвсем скромно.

— Ти ми каза, че е ползвал кредитната ви карта в Мексико.

— Така е. В Росарито Бийч. Изтегли четири хиляди и четиристотин и надхвърли кредитния лимит. Трябваше да закрия сметката, а това беше единствената ни кредитна карта. Но не ми хрумна, че така няма да знам къде е. Тъй че нямам представа къде се намира.

Сиско се прокашля и се включи в разпита.

— Ами други контакти с него? Телефонни обаждания, имейли, есемеси?

— Отначало получих няколко имейла. После нищо, докато не се обади на рождения ден на детето. Преди месец и половина.

— Синът ти пита ли го къде е?

Лиза се поколеба. Не я биваше да лъже. Виждах, че истината е друга.

— Какво точно се случи, Лиза?

Тя стисна устни, после омекна.

— Всички ще ме помислите за ужасна майка, обаче не му дадох да говори с Тайлър. Скарахме се и аз просто… му затворих. По-късно се почувствах отвратително, но не успях да се свържа с него, защото номерът беше блокиран.

— Но той има мобилен телефон, нали?

— Не. Преди имаше, обаче номерът от известно време е изключен. Не ми се обади от своя телефон. Или е взел назаем от някого, или има нов номер, но не ми го е дал.

— Може да е джиесем за еднократна употреба — предположи Сиско. — Продават ги във всеки супермаркет.

Кимнах. Историята за един разпаднал се брак навя на всички ни мрачни чувства. Накрая наруших мълчанието.

— Лиза, веднага ми съобщи, ако той пак се свърже с тебе.

— Добре.

Преместих поглед от нея към моя следовател и безмълвно го инструктирах да провери всичко възможно за изчезналия й съпруг. Не исках да изскочи изневиделица насред процеса.

Сиско ми кимна. Щеше да се заеме с това.

— Още само един-два въпроса, Лиза, и ще сме готови да започнем.

— Добре.

— Когато вчера са обискирали дома ти, полицаите са взели някои неща, за които не сме разговаряли. Едното е описано като дневник. За какво по-точно става дума?

— Пиша книга. Книга за моето пътуване.

— За твоето пътуване ли?

— Да, за пътуването към себе си, за моята кауза. За движението. Как започнах да помагам на хората да се борят, за да спасят дома си.

— Ясно, значи е нещо като дневник на протестите, така ли?

— Точно така.

— Пишеш ли вътре за Мичъл Бондюрант?

Тя сведе очи, сякаш ровеше в паметта си.

— Едва ли. Но може да съм го споменала. Нали разбираш, да съм казала, че той е човекът зад всичко това.

— И нищо за евентуално намерение да го убиеш?

— Не, нищо подобно. И не съм го убила! Казах ви вече!

— Не те питам това, Лиза. Опитвам се да разбера с какви улики срещу тебе разполагат. Значи казваш, че този дневник няма да е проблем за нас, така ли?

— Да. Няма да е проблем. В него няма нищо лошо.

— Добре, ясно.

Плъзнах поглед по лицата на членовете на екипа ми. Покрай словесния двубой с Лиза бях забравил следващия си въпрос.

Сиско ми помогна.

— Свидетелката?

— Да. Лиза, вчера сутринта по време на убийството била ли си в района на сградата на Уест Ланд Нешънъл в Шърман Оукс?

Тя не отговори веднага, което ми подсказа, че имаме проблем.

— Лиза?

— Училището на сина ми е в Шърман Оукс. Сутрин го карам дотам и минавам покрай онази сграда.

— Добре. Значи вчера си минала покрай сградата. По кое време беше това?

— Хм, към осем без петнайсет.

— Тогава го водиш на училище, така ли?

— Да.

— А след като го оставяш? По същия път ли се връщаш?

— Да, обикновено.

— Ами вчера? Говорим за вчера. Пак ли мина оттам?

— Да, струва ми се.

— Не си ли спомняш?

— Спомням си. Минах по Вентурадо Ван Найс и след това по магистралата.

— Пак оттам ли се върна, след като остави Тайлър, или по друг път?

— Отбих се да си купя кафе и после се прибрах вкъщи. Минах оттам.

— По кое време?

— Не съм сигурна. Не съм си гледала часовника. Май беше към осем и половина.

— Слизала ли си от колата си в района на Уест Ланд Нешънъл?

— Не, разбира се.

— Сигурна ли си?

— Естествено, че съм сигурна. Щях да си го спомням, не мислиш ли?

— Добре. Къде спря да си вземеш кафе?

— В „Джос Джо“ на Вентура до Удман Плаза. Винаги ходя там.

Замислих се. Погледнах Сиско, после Аронсън. Сиско беше докладвал, че когато го нападнали, Мичъл Бондюрант носел чаша кафе от „Джос Джо“. Реших още да не задавам очевидния въпрос дали Лиза е видяла или осъществила контакт с Бондюрант в кафенето. Като неин адвокат, щях да съм обвързан от всичко, което знам. Не можех да участвам в лъжесвидетелство. Ако Лиза ми кажеше, че е видяла Бондюрант и даже е говорила с него, нямаше да мога да я накарам да представи друга версия на процеса.

Трябваше да внимавам с информацията, която можеше да ми върже ръцете още в самото начало на делото. Знаех, че има противоречие. Задачата ми се изразяваше в това да науча колкото може повече и в същото време имаше неща, за които засега не исках да чувам. Понякога знанието те ограничава. Незнанието ти дава повече свобода в подготовката на защитата.

Аронсън ме наблюдаваше напрегнато и явно се чудеше защо не задавам логичния въпрос. Бързо поклатих глава. По-късно щях да й обясня основанията си — поредния урок, който не й бяха преподали в университета.

Изправих се.

— Струва ми се, че стига за днес, Лиза. Даде ни много информация и ще започнем работа върху нея. Сега ще кажа на шофьора ми да те закара у вас.

7.

На четиринайсет дъщеря ми още обичаше да яде палачинки на вечеря. Имахме запазена маса в „Дюпарс“ в Студио Сити. Нашият ритуал в сряда вечер. Взех я от майка й и на път за вкъщи се отбихме за палачинки. Тя се зае с домашните си, а аз — с работата по делото. Най-любимото ми „ежедневие“.

Според официалното споразумение за попечителство Хейли идваше при мен всяка сряда вечер и всеки втори уикенд. Редувахме коледите и дните на благодарността, а освен това имах и две седмици през лятото. Но това беше само официалното споразумение. През последната година нещата вървяха добре и тримата често бяхме заедно. На Коледа вечеряхме като семейство. Понякога бившата ми жена идваше с нас на палачинки. Това също ми доставяше удоволствие.

Тази вечер обаче бяхме само двамата с Хейли. Трябваше да прегледам протокола за аутопсията на Мичъл Бондюрант. Към него имаше снимки от моргата и гаража, където бяха открили трупа. Затова се преместих по-навътре в сепарето и гледах Хейли и клиентите в ресторанта да не видят отвратителните сцени. Просто не вървяха с палачинките.

През това време Хейли си пишеше домашното по естествознание — за химичните реакции и отделянето на топлина и светлина в процеса на горенето.

Сиско имаше право. Според заключението от аутопсията Бондюрант бе умрял от мозъчен кръвоизлив, предизвикан от черепни травми, нанесени с тъп предмет.

По-точно три травми. Протоколът съдържаше скица на темето на пострадалия. Трите точки на удара бяха разположени толкова близо една до друга, че можеха да бъдат покрити с чаена чаша.

Скицата ми вдигна адреналина. Върнах се на първата страница на протокола, където се описваше аутопсираният труп. Мичъл Бондюрант бил висок метър осемдесет и пет и тежал осемдесет и един килограма. Нямах ръста на Лиза Трамъл подръка, затова набрах номера на джиесема, който Сиско й беше оставил сутринта — понеже полицаите бяха иззели нейния. Винаги е важно да можеш по всяко време да се свържеш с клиента.

— Лиза, обажда се Мики. Един бърз въпрос: колко си висока?

— Какво? Мики, в момента вечерям с…

— Просто ми кажи колко си висока и те оставям. Не ме лъжи. Какво пише в шофьорската ти книжка?

— Ами… метър и шейсет.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Защо…

— Добре, това е всичко. Продължавай си вечерята. Приятна вечер.

Затворих и записах ръста й в бележника си. До него записах ръста на Бондюрант. Причина за възбудата ми беше фактът, че той се оказваше с двайсет и пет сантиметра по-висок от предполагаемата му убийца и все пак смъртоносните удари, пробили черепа му, бяха нанесени по темето. Това повдигаше въпроса за физиката, както го наричам. Въпрос, над който съдебните заседатели да си блъскат главите и който да решат сами. Въпрос, с който добрият адвокат може да постигне нещо. Нещо от рода на „ако вината й не знаете, трябва да я оправдаете“. Въпросът тук беше как дребничката Лиза Трамъл е ударила високия метър осемдесет и пет Мичъл Бондюрант по темето?

Естествено, отговорът зависеше от размерите на оръжието, както и от други фактори, например позата на пострадалия. Ако по време на нападението е бил на земята, тези неща нямаше да имат никакво значение. В момента обаче можех да се хвана за това. Бързо вдигнах една от папките и извадих от нея протокола за обиск.

— На кого се обади? — попита Хейли.

— На клиентката ми. Трябваше да разбера колко е висока.

— Защо?

— Защото е свързано с това дали може да е извършила престъплението, в което я обвиняват.

Прочетох списъка на иззетите предмети. Както беше съобщил Сиско, в него фигурираха само едни обувки, описани като градински, открити в гаража. Нямаше високи токчета, платформи, нищо подобно. Естествено, детективите бяха обискирали къщата преди аутопсията. Анализирах всичко това и стигнах до извода, че градинските обувки най-вероятно нямат токове. Ако следователите предполагаха, че обувките са били носени по време на убийството, Бондюрант пак трябваше да е бил двайсет и пет сантиметра по-висок от Лиза — стига да е бил изправен, когато са го нападнали.

Полезна информация. Подчертах три пъти ръста на заподозряната и пострадалия в бележника си. После обаче се замислих за изземането само на едни обувки! В протокола за обиска не пишеше защо са иззети, но разрешението даваше на полицията правото да иззема всичко, което може да е използвано в хода на престъплението. Бяха се спрели на градинските обувки и аз нямах представа защо.

— Мама казва, че сега имаш много голямо дело.

Погледнах дъщеря си. Тя рядко разговаряше с мене за работата ми. Предполагах, че е защото поради невръстната си възраст още вижда нещата в черно-бяло, без никакви сиви нюанси. Хората бяха или добри, или лоши и аз си изкарвах прехраната, като защитавах лошите. Затова нямаше какво да обсъжда с мен.

— Така ли? Е, да, случаят привлича много внимание.

— Това е жената, убила човека, дето щял да й отнеме къщата, нали? С нея ли разговаря?

— Само е обвинена в убийството му. Не е осъдена. Но да, тя беше.

— Защо е важно да знаеш колко е висока?

— Наистина ли те интересува?

— Аха.

— Ами, защото твърдят, че е убила много по-висок от нея човек, като го е ударила по темето с някакъв чук или нещо друго. Затова се чудя дали е достатъчно висока, за да го направи.

— И Анди ще трябва да докаже, че е достатъчно висока, така ли?

— Коя Анди?

— Приятелката на мама. Била прокурорка по твоето дело, така каза мама.

— Андреа Фриман ли имаш предвид? Висока, чернокожа с адски къса коса?

— Да.

Значи вече беше „Анди“. Анди, която твърдеше, че познавала бившата ми жена „съвсем бегло“.

— Толкова близки приятелки ли са с майка ти? Не знаех.

— Ходят заедно на йога и понякога Анди се отбива да я вземе, когато идва Джина. И тя живее в Шърман Оукс.

Джина беше бавачката — бившата ми я използваше, когато бях зает или когато не искаше да научавам за контактите й. Или когато излизахме заедно.

— Направи ми една услуга, Хей. Не казвай на никого за какво разговаряме и какво си ме чула да споменавам по телефона. Това са поверителни неща и не бива да стигат до Анди. Сигурно изобщо не биваше да водя този разговор пред тебе.

— Добре, няма.

— Благодаря, миличка.

Изчаках да видя дали ще продължи разговора за делото, но тя се върна към учебника си по естествознание.

Отново се заех с протокола за аутопсията и снимките на фаталните рани по главата на Бондюрант. Съдебният лекар беше обръснал участъка около тях. За мащаб бе използвана линийка. Следите от ударите бяха възрозови и кръгли. Целостта на кожата беше нарушена, но бяха измили кръвта, за да се виждат раните. Двете се застъпваха, а третата се намираше само на два и половина сантиметра от тях.

Кръглата им форма ме наведе на мисълта, че Бондюрант е бил нападнат с чук. Не съм голям домашен майстор, обаче знам какво има в кутията с инструменти. Знам и че ударната повърхност на много чукове е кръгла, понякога овална. Бях сигурен, че това ще бъде потвърдено от експерта по следи от инструменти в криминалистиката, но винаги е добре да си една крачка пред експертите и да предвиждаш ходовете им. Забелязах, че във всяка от раните има малка V-образна вдлъбнатина, ала не бях сигурен какво означава това.

Пак проверих в протокола за обиска и видях, че полицията не е вписала чук сред иззетите от гаража на Лиза Трамъл инструменти. Стори ми се странно, понеже бяха посочени много други, не толкова често използвани. Но пък това можеше да се дължи на факта, че обискът е извършен преди провеждането на аутопсията — и съответно преди тези данни да станат известни. Ченгетата бяха иззели всички инструменти, а не някой конкретен. Въпросът обаче оставаше открит.

Къде беше чукът?

И изобщо имаше ли чук?

Естествено, това беше първият нож с две остриета в делото. Обвинението щеше да твърди, че отсъствието на чук в иначе пълен комплект инструменти е доказателство за виновност. Че обвиняемата е ударила и убила жертвата с чука и после го е изхвърлила, за да скрие участието си в престъплението.

От гледна точка на защитата липсващият чук представляваше аргумент в полза на невинността на обвиняемата. Нямаш оръжие на убийството, нямаш връзка с обвиняемия — нямаш и доказателства.

На теория изглеждаше добре, но по такива въпроси съдебните заседатели обикновено клонят към обвинението. Нещо като предимството на отбора домакин. Обвинението винаги е домакинът.

И все пак си отбелязах да кажа на Сиско да тръгне по следите на този чук. Да разговаря с Лиза Трамъл, да види какво знае тя. Да издири мъжа й, макар и само за да го пита дали изобщо е имало чук и какво е станало с него.

Следващите снимки показваха самия череп след отделянето на скалпа. Травмите бяха тежки — ударите бяха пробили костта и пукнатините излизаха от трите точки като вълни. Раните бяха описани като фатални и фотосите напълно потвърждаваха това заключение.

В протокола се посочваха още няколко разкъсвания и ожулвания по тялото, както и фрактура и три счупени зъба, но всички те бяха интерпретирани като травми от падането на Бондюрант по очи на земята. Съдебният лекар смяташе, че пострадалият е бил в безсъзнание, ако не и вече мъртъв още преди да се строполи на пода на гаража. Не се посочваха рани, получени при самозащита.

Протоколът съдържаше и цветни фотокопия на снимки от местопрестъплението, направени от ЛАПУ. Бяха само шест и показваха положението на трупа, както го бяха открили. Предпочитах да разполагам с целия комплект, но щях да ги получа чак когато определяха съдия и той вдигнеше ембаргото върху доказателствения материал, наложено от Анди Фриман.

Бяха заснели проснатото между две коли в гаража тяло на Бондюрант от различни ъгли. Предната лява врата на един джип лексус зееше. На земята в локвичка разлято кафе се виждаше чашата от „Джос Джо“. Виждаше се и отворено куфарче.

Убитият лежеше ничком. Тилът и темето му бяха окървавени. Очите му бяха отворени и сякаш зяпаха бетона.

До капките кръв на пода бяха поставени номера. Липсваше анализ, който да определи дали пръските са от самото нападение, или от оръжието на убийството.

Куфарчето ми се видя странно. Защо беше отворено? Бяха ли взели нещо от него? Дали убиецът бе имал време да го претърси след убийството на Бондюрант? В такъв случай престъплението трябваше да е хладнокръвно и добре обмислено. Гаражът се пълнеше с банкови служители, идващи на работа. Тършуването в куфарчето, докато трупът на жертвата лежи до теб, е огромен риск, какъвто едва ли би поел убиец, мотивиран от емоции и желание за мъст. Това не беше аматьорска постъпка.

Записах си още няколко бележки, свързани с тези въпроси, както и едно последно напомняне. Сиско трябваше да провери дали в гаража има постоянни места за паркиране. И съответно дали името на Бондюрант е било написано на стената. Добавеното към обвинението в убийство обстоятелство, че заподозряната е чакала пострадалия в засада, показваше, че според обвинението Трамъл е знаела къде и кога ще дойде Бондюрант. Естествено, трябваше да го докажат на процеса.

Затворих папките и бележника, прихванах ги с ластик и попитах Хейли:

— Свършваш ли вече?

— С вечерята или с домашните?

— И с двете.

— Нахраних се, но ми остава да се подготвя по обществени науки и английски. Но можем да тръгваме, ако искаш.

— Имам да прегледам още някои неща. Утре съм в съда.

— По делото за убийство ли?

— Не, по други дела.

— Като онези, с които се опитваш да помогнеш на хората да си запазят къщите ли?

— Да.

— Защо има толкова много такива случаи?

Из устата на младенци.1

— Заради алчността, миличка. Всичко се свежда до нечия алчност.

Погледнах я, за да видя дали този отговор ще й е достатъчен, но тя не продължи да си пише домашните. Очакваше още — едно четиринайсетгодишно дете се интересуваше от нещо, на което по-голямата част от страната не обръщаше никакво внимание.

— Ами, за да си купиш къща или апартамент, трябват много пари. Затова много хора живеят под наем. Другите, които си купуват собствено жилище, обикновено дават доста пари, обаче почти никога нямат достатъчно, затова искат кредит от банката. Тя решава дали имат достатъчно средства и печелят достатъчно, за да изплащат кредита, който се нарича „ипотека“. Ако всичко мине добре, хората купуват къщата и изплащат ипотеката с дългогодишни месечни вноски. Дотук разбираш ли?

— Искаш да кажеш, че все едно плащат наем на банката.

— Нещо такова. Но когато живееш под наем, не получаваш собствеността върху жилището. Когато имаш ипотека, се предполага, че си негов собственик. Домът си е твой, а казват, че американската мечта е да имаш свой дом.

— Ти собственик ли си на твоята къща?

— Да. Както и мама на нейната.

Хейли кимна, но изобщо не бях сигурен, че говорим на ниво, понятно за четиринайсетгодишно дете. Тя не виждаше много от американската мечта в това, че родителите й имат отделни ипотеки, освен различните им адреси.

— Добре, та преди известно време започнаха да улесняват купуването на жилище. И скоро практически всеки, който влезеше в банка или се срещнеше с кредитен брокер, получаваше заем, за да си купи къща. Имаше много измами, корупция, много заеми бяха отпуснати на когото не трябва. Веднъж самите хора лъжеха, за да им дадат заем, друг път лъжеха заемодателите. Става въпрос за милиони заеми, Хей, и когато оборотът е толкова голям, няма достатъчно хора и правила, за да го контролираш.

— Никой не е можел да накара никого да си плаща, така ли?

— Донякъде и това, обаче хората като цяло се нагърбват с по-тежък товар, отколкото могат да носят. А и лихвите по тези кредити се променят. С други думи, променят се месечните вноски и понякога рязко се повишават. Друг вид кредити са с така нареченото балонно плащане, когато трябва да изплатиш всичко накуп след петата година. Всичко е много сложно, но казано накратко, икономиката на страната се срути и цените на жилищата също паднаха. Стигна се до криза, защото милиони хора в Щатите не могат да плащат за домовете, които са купили, а не могат и да ги продадат, защото те струват по-малко, отколкото собствениците им дължат за тях. Само че на банките, на другите заемодатели и на тези инвестиционни компании, които държат всички ипотеки, изобщо не им пука. Те просто си искат парите. И след като хората не могат да ги платят, започнаха да им взимат жилищата.

— И тези хора се обръщат към тебе.

— Някои. А просрочените ипотеки са милиони. Всички заемодатели си искат парите и затова някои от тях правят лоши неща или наемат хора да правят лоши неща. Лъжат, мамят и отнемат домовете на хората незаконно. И точно тук е моята роля.

Погледнах я. Сигурно вече съвсем я бях объркал. Придърпах втората купчина папки към себе си и отворих най-горната.

— Ето ти един случай. Това семейство купило къщата си преди шест години и месечната вноска била деветстотин долара. Две години по-късно, когато се разхвърчаха говната…

— Тате!…

— Извинявай. Две години по-късно, когато положението в страната започна да се влошава, лихвеният им процент се повишил, вноските им също. В същото време съпругът изгубил работата си като шофьор на училищен автобус, защото катастрофирал. Та мъжът и жената отиват в банката и казват: „Ей, имаме проблем, може ли да предоговорим заема така, че пак да сме в състояние да си плащаме вноските?“ На това му викат преструктуриране на кредита и в общи линии е празна работа. Тези хора постъпили както трябва, отишли там и поставили въпроса, обаче в банката ги подвели, отговорили им: „Да, ще работим с вас. Продължавайте да плащате колкото можете, докато обмисляме решението“. Та те плащали колкото можели, но не било достатъчно. Чакали, чакали, ама от банката така и не се свързали с тях. А после получили известие по пощата, че ипотеката е обявена за просрочена. Ето такива неща не бива да се случват и аз се опитвам да се боря срещу тях. Неща от рода на Давид и Голиат, Хей. Гигантските финансови институции просто газят хората и няма много адвокати като мен, които да ги защитават.

И именно докато обяснявах всичко това на малката си дъщеря, най-после осъзнах защо ме привлича тъкмо тази област от правото. Да, някои мои клиенти просто се опитваха да изиграят системата. Те бяха измамници, също като банките, които искаха да изработят. Но други мои клиенти бяха онеправдани. Те бяха потиснатата част от обществото и аз се стремях да им помогна да запазят домовете си колкото може по-дълго.

Хейли беше взела молива си и явно се готвеше да продължи работата си веднага щом свърша. От майка си е наследила този любезен начин да ти даде знак да побързаш, няма от кого другиго.

— Та така. Сега си допиши домашните. Искаш ли още нещо за пиене или десерт?

— Палачинките са си десерт, тате.

Носеше шини и беше избрала жълто-зелени ластици. Когато говореше, вниманието ми постоянно се насочваше към зъбите й.

— Уф, да де. Ами още нещо за пиене? Мляко?

— Не, стига ми.

— Добре.

Аз също продължих работата си и разделих трите папки с дела за просрочени ипотеки на масата пред мен. Радиорекламите привличаха толкова много клиенти, че групирахме явяванията в съда. С други думи, опитвахме се да насрочваме заедно заседанията по всички дела при конкретен съдия. На другата сутрин имах три заседания при съдия Алфред Бърн в съдебната палата в центъра. И в трите случая защитата се основаваше на твърдения за неправомерно обявяване на ипотеката за просрочена и за измама, извършена от заемодателя или наетата от него агенция.

Моите жалби бяха спрели процедурата. Клиентите ми продължаваха да живеят в домовете си и не се налагаше да правят месечните си вноски. Другата страна го смяташе за мошеничество, равняващо се по мащаб на епидемията от просрочени ипотеки. Техният адвокат ме мразеше, задето удължавам измамата и само забавям неизбежния резултат.

Това ме устройваше. Когато се занимава с наказателно право, човек свиква да го мразят.

— Закъснях ли за палачинките?

Вдигнах глава и видях бившата ми съпруга да сяда в сепарето до дъщеря ни. Успя да залепи целувка на бузата на Хейли, преди тя да премине в защита. Беше на тази възраст. Искаше ми се Маги да беше седнала до мен и да залепи целувка на моята буза. Но можех да чакам.

Усмихнах й се, събрах папките, за да направя място, и заявих:

— Никога не е късно за палачинки.

8.

Следващия вторник във Ван Найс официално предявиха обвинения на Лиза Трамъл. На това рутинно заседание просто протоколираха дали се признава за виновна и навиха часовника, за да изпълнят щатския закон за съкратен процес. Но понеже моята клиентка беше освободена под гаранция, най-вероятно щяхме да се откажем от последната възможност. Щом Лиза дишаше на свобода, нямаше защо да бързаме. Делото постепенно щеше да набере инерция като лятна буря и да започне тогава, когато защитата е напълно готова.

Повдигането на обвинение обаче позволи на Лиза незабавно и категорично да отговори „невинна“, както за съдебния протокол, така и за пред камерите на събралите се медии. Въпреки че присъстваха по-малко хора, отколкото на първото явяване на клиентката ми в съда (националните медии обикновено се оттеглят от текущите тривиални процедури по едно дело, преминаващо по каналите на съдебната система), местните медии бяха в пълен състав и изцяло документираха петнайсетминутното заседание.

Повдигането на обвинение и предварителното изслушване беше възложено на съдията от Върховния съд Дарио Моралес. Втората част щеше да представлява формално подпечатване на обвиненията. Лиза несъмнено щеше да бъде изправена пред съда и делото щеше да бъде възложено на друг съдия.

Въпреки че след ареста й разговаряхме по телефона почти ежедневно, не я бях виждал повече от седмица. Тя отклоняваше поканите ми да се срещнем лично и сега разбрах защо. Когато се появи в съда, Лиза изглеждаше съвсем друга жена. С модерна прическа на вълни и с гладко розово лице. В залата се шушукаше, че се е подложила на процедури с ботокс, за да стане по-привлекателна.

Според мен тези физически промени, както и готиният нов костюм, който носеше, бяха дело на Хърб Дал. Двамата изглеждаха неразделни и неговото присъствие ставаше все по-досадно. Той постоянно даваше служебния ми номер на всевъзможни продуценти и сценаристи и Лорна трябваше непрекъснато да отблъсква опитите им да си осигурят дял от историята на Лиза Трамъл. Бързите проверки в интернет обикновено показваха, че тези протежета на Хърб Дал са холивудски бездарници и най-долнокачествени използвачи. Не че нямаше да ни дойде добре едно прилично вливане на холивудски пари, за да покрием растящите си разходи, но всички тези хора бяха от типа дето искат сделка сега, пък парите после, а този номер не минава пред мен. Междувременно собственият ми агент се опитваше да спазари договор с аванс, който да стигне за няколко заплати и наем на офис и пак да остане достатъчно, за да върнем парите на Дал и да го накараме да ни остави на мира.

Най-важната информация и действия почти във всяко съдебно заседание не попадат в протокола. Така се случи и с повдигането на обвинения срещу Лиза. След като протоколираха, че пледира невинна, и Моралес насрочи следващото заседание за след две седмици, аз казах на съдията, че защитата има да подаде няколко искания. Той ме покани да ги внеса и аз връчих на секретаря пет отделни документа. Дадох копия и на Андреа Фриман.

Първите три бяха подготвени от Аронсън след подробния й анализ на подаденото от ЛАПУ искане на разрешение за обиск, на записа от разпита на Лиза Трамъл, проведен от детектив Кърлин, и на въпросите, свързани със съобщаването на правата й действителното арестуване на заподозряната. Дженифър беше открила противоречия, процедурни грешки и преувеличени факти. В резултат бе съставила искане записът на разпита да бъде отхвърлен, както и всички веществени доказателства, събрани по време на обиска в дома на обвиняемата.

Исканията бяха добре обмислени и убедително написани. Гордеех се с Аронсън и бях доволен от себе си, че съм видял в нея необработен диамант, когато молбата й за постъпване на работа се беше озовала на бюрото ми. Всъщност обаче знаех, че исканията нямат голям шанс. Никой съдия не желае да отхвърли веществените доказателства от дело за убийство. Не и ако иска гласоподавателите да го оставят на поста му. Затова търси начини да запази статуквото и да прехвърли въпросите за доказателствата на съдебните заседатели.

И все пак исканията на Аронсън играеха важна роля в защитната стратегия. Понеже ги придружаваха още две искания. Едното настояваше да се даде начало на процеса на обмен на доказателствен материал, като се осигури достъп на защитата до всички архивни документи и вътрешни преписки на Уест Ланд Файненшъл, свързани с Лиза Трамъл и Мичъл Бондюрант. Второто — да бъде наредено на обвинението да позволи на защитата да проучи лаптопа, мобилния телефон и всички лични вещи на Трамъл, иззети по време на обиска в дома й.

Тъй като съдия Моралес щеше да се стреми да се държи безпристрастно с двете страни, целях да го насоча към Соломоново решение. Да раздели бебето. Да не приеме исканията за отхвърляне на веществените доказателства, но да даде на защитата достъпа, за който се настояваше в другите две искания.

Естествено, и Моралес, и Фриман не пасяха трева и веднага щяха да видят стратегията ми. Но фактът, че знаят какво се опитвам да постигна, не означаваше, че могат да ми попречат. Пък и в джоба си носех шесто искане, което още не бях внесъл и което щеше да е най-силният ми коз.

Моралес даде на Фриман десет дни да отговори на исканията и закри заседанието, след което незабавно даде ход на следващото дело. Добрият съдия поддържа постоянно движение в своята зала. Обърнах се към Лиза и й казах да ме изчака в коридора, защото трябва да поговоря с прокурорката. Забелязах Дал на портала към галерията. Той с удоволствие щеше да я изведе навън. Реших да се разправям с него по-късно и отидох на масата на обвинението. Фриман пишеше нещо в бележника си.

— Как е, Анди?

Тя ме погледна и понечи да се усмихне — вероятно очакваше да види някой приятел, който обикновено се обръща към нея с „Анди“. Когато установи, че съм аз, усмивката изчезна моментално. Поставих шестото искане на масата пред нея.

— Хвърли му един поглед, когато имаш време. Ще го внеса утре заран. Не исках да засипвам съда с купища бумаги, нали разбираш? И утре става, но реших да те предупредя, понеже те засяга.

— Мен ли? За какво става дума?

Не отговорих. Оставих я и излязох в галерията, а после и от залата. Когато минах през двукрилата врата, видях, че клиентката ми й Хърб Дал вече са заобиколени от множество журналисти и фоторепортери. Бързо се приближих зад Лиза, хванах я за ръката и я дръпнах, прекъсвайки я по средата на изречението.

— Т-т-т-това е всичко, приятели! — имитирах Порки Пит.

Лиза се опита да се съпротивлява, но успях да я измъкна от навалицата и я поведох по коридора.

— Какво правиш! — протестира тя. — Посрамваш ме пред хората!

— Посрамвам ли те? Лиза, ти сама се посрамваш с този тип. Казах ти да го зарежеш. Я се погледни, наконтила си се като кинозвезда. Това е съдебен процес, Лиза, не ти е „Вечерни развлечения“ по Си Би Ес.

— Разказвах им историята си.

Спрях, когато се отдалечихме достатъчно от тълпата, за да не ни чуват.

— Не бива да говориш така открито пред медиите, Лиза. Може да ти навлече неприятности.

— Какви неприятности?! Това беше идеална възможност да представя своята страна на нещата. Повдигат ми измислено обвинение и е време да говоря открито. Казах ти: мълчат само виновните.

— Проблемът е, че прокуратурата има медиен отдел и там пазят всеки отпечатан или излъчен материал за тебе. Съхраняват всяка твоя дума. И ако някога промениш версията си дори съвсем мъничко, свършено е с теб. Ще те разпънат на кръст пред съдебните заседатели. Разбери, Лиза, не си струва риска. Остави мен да говоря от твое име. Но ако не можеш да го направиш и наистина искаш сама да разкажеш историята си, ще те подготвим, ще го репетираме и ще планираме стратегически изяви в медиите.

— Но нали с това се занимава Хърб. Той гледа да не…

— Пак ще ти го обясня, Лиза. Хърб Дал не ти е адвокат и твоите интереси не са му приоритет. А собствените му интереси. Разбираш ли? Нещо като че ли не можеш да го проумееш. Трябва да го разкараш. Той…

— Не! Не мога! Няма! Само той мисли за мен!

— О, направо ми разбиваш сърцето, Лиза. Щом само той мисли за тебе, защо още приказва с онези хора?

Посочих групата репортери и фотографи. Естествено, Дал продължаваше да държи реч — даваше им каквото им трябва.

— Какво им говори той, Лиза? Знаеш ли? Защото аз определено не знам и това е странно, понеже ти си обвиняемата, а аз съм адвокатът. А той какъв е?

— Хърб може да говори от мое име — заяви клиентката ми.

Докато наблюдавахме Дал да посочва следващия репортер, който да зададе въпрос, видях, че вратата на съдебната зала се отваря. Отвътре излезе Андреа Фриман с шестото ми искане в ръка и обходи с поглед коридора. Отначало се насочи към журналистите, но после видя, че в центъра на групата не съм аз. Когато радарът й ме засече, тя поправи курса си и продължи по права линия към мен. Неколцина репортери подвикнаха подире й, ала прокурорката рязко им махна с документа.

— Лиза, иди да седнеш на някоя от ония пейки ей там и ме изчакай. И не разговаряй с никакви репортери.

— Ами…

— Просто иди и седни там.

Докато тя се отдалечаваше, Фриман стигна при мен. Беше бясна и виждах пламъците в очите й.

— Каква е тази простотия, Холър?

И вдигна искането към носа ми. Запазих спокойна външност, въпреки че навлизаше в личното ми пространство.

— Е, струва ми се, че е съвсем ясно. Искане за твоя отвод поради конфликт на интереси.

— Аз ли съм в конфликт на интереси? Какъв конфликт?

— Виж, Анди… Може да те наричам Анди, нали? Тъй де, щом дъщеря ми ти вика така, не смяташ ли?

— Стига глупости, Холър.

— Дадено. Конфликтът, срещу който възразявам, е, че си обсъждала делото с бившата ми жена и…

— С която случайно работим в един и същи кабинет.

— Вярно, но тези разговори не са водени само на работа, а и на курс по йога, и пред дъщеря ми, както навярно и в цялата Долина.

— О, я стига. Това е смехотворно.

— Нима? Тогава защо ме излъга?

— Не съм те лъгала. Какви ги…

— Попитах те дали познаваш бившата ми жена и ти отговори „бегло“. Това не е истината, нали?

— Просто не исках да навлизам в тази тема.

— И затова ме излъга. Не съм го споменал в иска, обаче мога да го добавя, преди да го внеса. Съдията сам ще реши дали е важно.

Тя ядосано въздъхна.

— Какво искаш?

Огледах се. Никой не можеше да ни чуе.

— Какво искам ли? Искам да ти покажа, че и аз мога да играя по същия начин като тебе. Щом ми се правиш на толкова желязна, и аз ще се правя.

— Какво значи това, Холър? Какво предлагаш?

Кимнах. Стигахме до сделката.

— Наясно си, че ако утре внеса този иск, с тебе е свършено. Съдията ще отсъди в полза на защитата. Ще гледа да не взима решения, които има вероятност да бъдат оспорени. Пък и знае, че в окръжна прокуратура има триста първокласни прокурори. Веднага могат да ти пратят заместник.

Посочих стадото репортери пред Хърб Дал.

— Виждаш ли всички онези журналисти, цялото това медийно внимание? Ще го изгубиш с един замах. Може би най-голямото дело в кариерата ти, а тебе ще те сменят. Край на пресконференциите, заглавията във вестниците, славата. Всичко отива за оня, когото пратят на твое място.

— Първо, аз няма да се дам без бой, а и изобщо не е сигурно, че съдия Моралес ще ти се върже на глупостите. Ще му кажа точно какво се опитваш да направиш. Мъчиш се да се отървеш от прокурор, от когото просто те е шубе.

— Кажи му каквото искаш, обаче пак ще ти се наложи да му обясниш, при това публично, как така моята четиринайсетгодишна дъщеря ми е цитирала факти от това дело на вечеря миналата седмица.

— Глупости! Не те ли е срам да използваш дъще…

— Какво, да не твърдиш, че съм лъжец или че дъщеря ми лъже? Защото можем да доведем и нея в съда. Не съм убеден, че на шефовете ти ще им хареса този спектакъл — нито заглавията във вестниците. Нали разбираш, прокуратурата върти четиринайсетгодишно дете на шиш, обвинява го в лъжа. Как ти изглежда?

Фриман понечи да си тръгне, но спря. Знаех, че съм успял. Тя трябваше да си отиде и да се откаже от делото, ала не можеше. Искаше го — наред с всичко, което можеше да й донесе то.

Изгледа ме така, все едно ме няма, все едно съм труп.

— Пак питам: какво искаш?

— Предпочитам да не ми се налага да внеса утре този иск. Предпочитам просто да оттегля исканията, които се наложи да внеса, за да върна вещите на клиентката ми и да получа достъп до документите от Уест Ланд. Искам само да си сътрудничим. Добронамерена размяна на доказателствен материал. Искам този процес да не се бави. Не искам да ходя при съдията всеки път, когато имам право на нещо, а то ми се отказва.

— Мога да се оплача от теб в адвокатската колегия.

— Добре, можем едновременно да се оплачем един от друг. Ще ни разследват и двамата и ще установят, че само ти си извършила нещо нередно, като си обсъждала делото с бившата съпруга и дъщерята на адвоката.

— Не съм го обсъждала с дъщеря ти. Тя просто беше там.

— Сигурен съм, че адвокатската колегия ще вземе предвид тази разлика.

Оставих я да се попържи. Тя беше на ход, но имаше нужда от едно последно побутване.

— А, и между другото, ако утре внеса иска, ще се погрижа да подшушна за това на „Таймс“. Как се казваше съдебната им репортерка? Май беше Солтърс. Според мен тази история ще й се стори интересна. Става за ексклузивно интервю, не мислиш ли?

Фриман кимна, като че ли чак сега осъзнаваше в какво положение се е озовала, после каза:

— Оттегли исканията. До петък вечер ще получиш всичко, каквото искаш.

— До утре.

— Няма да имам време. Трябва да събера всичко и да го дам да го преснимат. От копирния център винаги пращат материалите със закъснение.

— Тогава до четвъртък по обед, иначе внасям иска.

— Добре, задник такъв.

— Чудесно. Щом прегледам всичко, може би ще започнем да обсъждаме евентуално споразумение. Благодаря, Анди.

— Майната ти, Холър. И няма да има никакво споразумение. Заковали сме я и когато произнасят присъдата, ще гледам теб, а не нея.

Обърна се да тръгне, но пак спря, погледна ме и отсече:

— И не ми викай Анди. Не сме достатъчно близки, че да ме наричаш така.

И с дълги гневни крачки тръгна към асансьорите, без да обърне нула внимание на един репортер, който се втурна към нея в опит да я интервюира.

Знаех, че няма да има споразумение. Клиентката ми нямаше да го допусне. Обаче дадох на Фриман възможност да ми го заяви в лицето. Исках да си тръгне ядосана, но не чак толкова. Исках да си мисли, че е спечелила нещо. Така щеше по-лесно да го преглътне.

Лиза надлежно ме чакаше на пейката, където я бях пратил. Дадох й знак да стане.

— Добре, да се махаме оттук.

— Ами Хърб? Той ме докара.

— С твоята или с неговата кола?

— С неговата.

— Тогава няма проблем. Моят шофьор ще те закара у вас.

Отидохме в нишата с асансьорите. Слава Богу, Андреа Фриман вече беше слязла в офиса на прокуратурата на втория етаж. Натиснах бутона, но асансьорът не пристигна достатъчно бързо. За сметка на това пристигна Дал.

— Какво, без мене ли си тръгвате?

Моментално зарязах всякакви любезности.

— Знаеш ли, прецакваш ме, като говориш така с медиите. Мислиш си, че работиш за каузата, обаче не е вярно — освен ако името на тази кауза не е Хърбърт Дал.

— Леле, какъв език! Това е съдебна палата.

— Не ми пука. Няма да говориш от името на клиентката ми. Разбра ли? Ако се повтори, ще свикам пресконференция и няма да ти хареса какво ще кажа за тебе.

— Добре де, добре. Това беше последното ми интервю. Но сега имам един въпрос. Какво става с всички тия хора, дето ги препращам към теб? Някои ми се обадиха и казаха, че твоите сътрудници се държали доста грубо.

— Да, и ако продължаваш да ни ги препращаш, ще продължаваме да се отнасяме така с тях.

— Виж сега, аз съм от бранша и те са професионалисти.

— „Голата страна.“

Дал погледна объркано Лиза, после пак мен.

— Какво значи това?

— „Голата страна.“ Стига де, не си ли чувал за „Голата страна“?

— „Сляпата страна“ ли искаш да кажеш? Филмът за жената, дето осиновява футболист?

— Не, искам да кажа „Голата страна“. Филмът, произведен от един от продуцентите, които ни препращаш. За жената, дето осиновява футболист и после се чука с него по три-четири пъти дневно. И когато й писва, кани целия отбор. Едва ли е спечелил толкова пари, колкото „Сляпата страна“.

Лиза постепенно пребледняваше. Имах чувството, че онова, което говорех за холивудските връзки на Дал, не отговаря на начина, по който през последните седмици се е представял пред нея самият той.

— Да, Лиза, ето какво прави за тебе Хърб. Такива са хората, с които иска да те свърже.

— Виж, имаш ли изобщо представа колко е трудно да постигнеш нещо в тоя град? — попита Дал. — Да реализираш проект? Има хора, които могат, и такива, които не могат. Не ме интересува какво е правил преди човекът, стига да може да постигне нещо сега. Разбираш ли? Това са професионалисти и ще ни донесат много пари, Холър.

Асансьорът най-после пристигна. Пуснах Лиза да се качи, но после опрях длан в гърдите на Дал и бавно го отблъснах от вратата.

— Просто спри, Дал. Ще си получиш парите, че и отгоре. Но просто спри.

Влязох в кабината и се обърнах, за да се уверя, че Дал няма да скочи вътре в последния момент. Той не се опита, обаче и не помръдна от мястото си. Не откъснах поглед от излъчващите му омраза очи, докато вратите се затваряха.

9.

В събота сутринта се настанихме в новия офис, напълно мебелиран тристаен апартамент в сграда на Виктъри и Ван Найс Булевард. Тя дори се наричаше Виктъри Билдинг, което ми допадна. Освен това се намираше само на две преки от съдебната палата, където щеше да се проведе процесът срещу Лиза Трамъл.

Всички се включиха в пренасянето, даже Рохас, който носеше тениска и торбест панталон, разкриващи изцяло покритите му с татуировки ръце и крака. Не знаех кое е по-шокиращо — татуировките или видът на шофьора ми в друго облекло, вместо костюма, който носеше на работа.

Разпределението на новото място беше следното. Аз имах самостоятелен кабинет, а Сиско и Аронсън си разделяха втората, по-голяма стая. Лорна владееше приемната по средата. Прехвърлянето от задната седалка на линкълна в офис с триметров таван истинско бюро и диван за следобедна дрямка си беше голяма промяна. След като се настаних, първо използвах свободното пространство и полираното дюшеме, за да разпростра над осемстотинте страници доказателствен материал, получен от Андреа Фриман.

Повечето идваха от Уест Ланд и в по-голямата си част бяха плява. Това беше пасивно-агресивният отговор на Фриман след изработването й от защитата. Имаше десетки страници върху банковата политика и процедури, както и всевъзможни формуляри, които не ми трябваха. Всичко това отиде на една купчина. Имаше и копия на всички известия, пратени директно на Лиза Трамъл, с повечето от които вече разполагах. Те отидоха на друга купчина. И накрая, имаше копия на вътрешни банкови преписки и кореспонденция между Мичъл Бондюрант и външната компания, наета от банката, за да се занимава с просрочените ипотеки.

Тя се наричаше АЛОФТ и аз вече до голяма степен бях запознат с нея, тъй като бяхме противници поне в една трета от делата ми за ипотеки. АЛОФТ беше истински конвейер — компания, която подаваше и контролираше всички документи в продължителния процес след обявяването на ипотеката за просрочена. Такива посредници позволяват на банките и другите заемодатели да не си цапат ръцете с мръсната работа около отнемането на домовете на хората. Вършат я фирми като АЛОФТ и за банката остава най-много да прати писмо на клиента с просрочена ипотека.

Тъкмо тази кореспонденция ме интересуваше най-много и в нея открих документа, който щеше да промени хода на делото.

Минах зад бюрото си, седнах и вперих поглед в телефона. Имаше повече копчета, отколкото бих могъл изобщо да използвам. Накрая намерих интеркома и го натиснах.

— Ало?

Нищо. Пак го натиснах.

— Сиско? Бълокс? Чувате ли ме?

Нищо. Станах и тръгнах към вратата с намерението да установя контакт със сътрудниците си по стария начин, когато от телефона най-после се разнесе отговор:

— Ти ли си, Мики?

Беше гласът на Сиско. Бързо се върнах при бюрото и натиснах бутона.

— Да, аз съм. Би ли дошъл за малко? Заедно с Бълокс.

— Слушам. Край на връзката.

След минута влязоха.

— Ей, шефе! — възкликна Сиско, като видя купчините документи на пода. — Смисълът на офиса е да си нареждаш нещата в чекмеджета, кантонерки и по лавици.

— Ще стигна и до това — отвърнах. — Затворете вратата и седнете.

Те я затвориха и седнаха, а аз ги погледнах над голямото си взето под наем бюро и се засмях.

— Странна работа.

— Бих могъл да свикна с това да имам офис — рече Сиско. — Ама Бълокс нищо не разбира.

— Айде бе — възрази Аронсън. — Миналото лято стажувах в „Шандлър, Маси и Ориц“ и си имах личен офис.

— Е, може пък другия път да имаш такъв и при нас — казах. — А сега на работа. Сиско, занесе ли лаптопа на твоя човек?

— Да, оставих му го вчера сутринта. Обясних му, че е спешно.

Ставаше дума за лаптопа на Лиза, който бяха върнали от прокуратурата заедно с мобилния й телефон и четирите кашона документи.

— Ще може ли да ни каже какво са проверявали в прокуратурата?

— Щял да ни даде списък на файловете, които са отваряли. Плюс колко време са били отворени. Това ще ни даде представа на какво са обръщали внимание. Обаче не възлагай големи надежди.

— Защо?

— Защото Фриман отстъпи прекалено лесно. Едва ли щеше да ни върне компютъра, ако беше чак толкова важен за нея.

— Възможно е.

Нито той, нито Аронсън знаеха за сделката, която бях сключил с прокурорката, и за лоста, който бях използвал. Насочих вниманието си към Дженифър. След като бе подготвила исканията, й бях възложил да се заеме с миналото на убития, защото Сиско беше попаднал на данни, че не всичко в личния свят на Мичъл Бондюрант е било наред.

— Какво научи за жертвата, Бълокс?

— Остава да проверя още доста неща, обаче няма съмнение, че е пропадал. Финансово, искам да кажа.

— Как така?

— Докато положението е било нормално и кредитирането лесно, играел на пазара с недвижими имоти. От две и втора до две и седма купил и продал двайсет и един имота, главно жилища. Спечелил добри пари и ги вложил в още по-големи сделки. После икономиката се срина и той останал с пръст в устата.

— Разорил ли се е?

— Да. Накрая притежавал пет големи имота, които стрували по-малко, отколкото платил за тях. Изглежда, че се е опитвал да ги продаде в продължение на повече от година. Нямало търсене. И три от тях били купени с балонни ипотеки, които изтичали тази година. Дължал над два милиона долара.

Изправих се и излязох иззад бюрото. Започнах да се разхождам напред-назад. Сведенията на Аронсън бяха повече от интересни. Не знаех как точно се вписват в картинката, но бях убеден, че ще разбера. Просто трябваше да ги обсъдим.

— Добре, значи Бондюрант, първият вицепрезидент на Уест Ланд, който е отговарял за ипотечните кредити, е станал жертва на същата ситуация като много от хората, чиито ипотеки е обявявал за просрочени. Докато парите течали като река, взел петгодишни балонни кредити, мислейки си като всички останали, че ще продаде имотите или ще получи нови ипотеки много преди да изтекат петте години.

— Само че икономиката отива на кино — прибави Дженифър. — Не може да ги продаде, не може и да получи нови ипотеки, защото струват по-малко, отколкото е дал за тях. Никоя банка няма да му ги приеме, даже неговата.

Намръщи се.

— Добре си се справила, Бълокс. Какво има?

— Ами, просто се чудех какво общо има това с убийството.

— Може би нищо. А може би много.

Върнах се зад бюрото, седнах и й подадох документа от три страници, който бях открил в пратените ми от обвинението томове. Тя го взе и го хвана така, че да могат да го четат едновременно със Сиско. После попита:

— Какво е това?

— Мисля, че е нашият димящ пистолет.

— Забравих си очилата в другия офис — каза Сиско.

— Прочети го, Бълокс.

— Това е копие на препоръчано писмо от Бондюрант до Луис Опарицио от А. Луис Опарицио Файненшъл Текнолъджис или съкратено АЛОФТ. Писмото гласи:

Посочват се името на Лиза, номерът на кредита и адресът на къщата. После продължава:

— Това е. Приложени са копие на твоето писмо и на обратната разписка от пощата. Подписано е вместо него от някоя си Натали, не мога да й прочета фамилията. Започва с Л.

Облегнах се на кожения си стол и им се усмихнах, въртях между пръстите си един кламер като фокусник. Нетърпелива да направи впечатление, Аронсън се обади първа.

— Бондюрант си е прикривал задника. Сто на сто е знаел какво прави АЛОФТ. Банките изобщо не се интересуват как си вършат работата всички тези компании, стига да си я вършат. Като е пратил това писмо, той се е дистанцирал от АЛОФТ и нейните незаконни действия.

Свих рамене, все едно казвах „възможно е“, а на глас казах:

— Споразумение и разбирателство.

Двамата ме погледнаха неразбиращо.

— Така казва той в писмото. „Ако не постигнем някакво споразумение и разбирателство…“

— Добре де, какво значи това? — попита Аронсън.

— Чети между редовете. Според мен той не се дистанцира. Това писмо е заплаха. Мисля, че е искал дял от печалбата на АЛОФТ. И същевременно си прикрива задника, да, като праща писмото, но смисълът е друг. Искал е дял от печалбата, иначе е щял да прекрати договора с Опарицио. Даже го заплашва, че ще сезира властите.

— Кои власти?

— Федералната комисия по търговията, ФБР, Секретната служба, изобщо когото си поиска — намеси се Сиско. — Банките го правят непрекъснато.

Виждах, че още не съм успял да ги убедя в нищо.

— Имате ли представа какви пари прави АЛОФТ? — попитах. — Фирмата е замесена най-малко в една трета от делата ни. Знам, че не е научно, но ако екстраполираме това число и приемем, че АЛОФТ има една трета от делата в окръг Лос Анджелис, получаваме много милиони печалби само в този окръг. Казват, че докато епидемията заглъхне, през следващите няколко години само в Калифорния ще има три милиона просрочени ипотеки. После пък идва и поглъщането.

— Какво поглъщане? — попита Аронсън.

— Трябва да четеш вестници. Опарицио продава АЛОФТ на голям инвестиционен фонд, компания на име Ле Мюър. Тя е публично акционерно дружество и всякакви проблеми, свързани с някоя от сателитните й фирми, може да се отразят както на сделката, така и на цената на акциите. Тъй че не се заблуждавайте. Ако е бил съвсем отчаян, Бондюрант е можел да разклати лодката. Сигурно даже е можел да направи повече, отколкото си е мислел.

Сиско кимна — беше схванал теорията ми пръв.

— Добре, та значи Бондюрант е пред фалит. Има да прави три балонни плащания. Затова се опитва да се натрапи на Опарицио в сделката с Ле Мюър и изобщо в цялата далавера с просрочванията. И в резултат го убиват, така ли?

— Точно така.

Бях го убедил. Завъртях се на, стола и се обърнах към Аронсън.

— Не знам — рече тя. — Има прекалено много предположения. И е трудно доказуемо.

— Че защо да го доказваме? Просто трябва да го представим по подходящ начин пред съдебните заседатели.

Всъщност не бяхме длъжни да доказваме абсолютно нищо. Само трябваше да го намекнем и да оставим заседателите да си направят изводите. Само трябваше да посея семената на основателното съмнение. Да развия хипотезата за невинност. Наведох се над голямото ми дървено бюро и погледнах екипа си.

— Защитната ни версия е следната. Нарочваме Опарицио за виновен. Заседателите го посочват с пръст и клиентката ни е оправдана.

Погледнах двете лица. Нямаше реакция. Продължих:

— Сиско, искам да се заемеш с Луис Опарицио и неговата компания. Изрови всичко възможно. Минало, сътрудници, абсолютно всичко. Всички подробности за сливането. Искам да знам повече за сделката и нашия човек, отколкото знае самият той. До края на идната седмица трябва да мога да изискам достъп до архива на АЛОФТ. Те ще се съпротивляват, но това сто процента ще пораздвижи нещата.

Аронсън поклати глава.

— Чакай малко. Да не искаш да кажеш, че всичко това са празни приказки? Просто защитна маневра, а този Опарицио всъщност не го е извършил? Ами ако сме прави за него и те грешат за Лиза Трамъл? Ами ако е невинна?

Погледна ме с очи, пълни с наивна надежда. Усмихнах се и кимнах на Сиско.

— Обясни й.

Моят следовател се обърна към младата ми сътрудничка.

— Ти си нова в тази работа, малката, затова ще ти се размине. Обаче ние никога не задаваме този въпрос. Дали клиентите ни са виновни, дали са невинни — няма значение. Всички получават едно и също отношение за кинтите си.

— Да, но…

— Няма никакво „но“ — отсякох аз. — Тук става дума за защитни стратегии. Как да осигурим на клиентката си възможно най-добрата защита. И ние ще следваме тези стратегии, независимо от виновност или невинност. Ако искаш да се занимаваш с наказателно право, трябва да го проумееш. Никога не питаш клиента си дали го е извършил. Да или не, отговорът само отвлича вниманието. Затова и няма нужда да знаеш.

Аронсън стисна устни в тънка права линия.

— Как си с Тенисън? — попитах. — Чела ли си „Атаката на Леката бригада“?

— Какво общо има…

— „Не им е работа въпроси да задават, атака или смърт там туй едно остава.“ Ние сме Леката бригада, Бълокс. Изправяме се срещу противник, който има повече хора, повече оръжие, всичко. Обикновено си е чисто самоубийство. Без шанс за оцеляване. Без шанс за победа. Но понякога попадаш на дело, в което ти се разкрива възможност. Може да е малко вероятна, обаче все пак е възможност. И затова се възползваш от нея. Атакуваш… и не задаваш такива въпроси.

— Всъщност струва ми се, че е „атака, после смърт“. Това е смисълът на стихотворението. Не са имали избор между атаката и смъртта. Трябвало е да атакуват и да загинат.

— Значи си чела Тенисън. На мене пък повече ми харесва „атака или смърт“. Въпросът е дали Лиза Трамъл е убила Мичъл Бондюрант. Не знам. Тя твърди, че не е, и това ми стига. Ако на теб не ти стига, ще те върна да се занимаваш само с делата за просрочени ипотеки.

— Не — побърза да отвърне Аронсън. — Искам да продължа.

— Добре. Малко прависти получават шанса да станат втори защитници в дело за убийство десет месеца след като са завършили университета.

Очите й светнаха.

— Втори защитник ли?

Кимнах.

— Заслужаваш го. Свършила си добра работа.

Но светлината бързо угасна.

— Какво има? — попитах.

— Просто не разбирам защо да не може и двете. Нали разбираш, да положиш всички усилия за защитата, но и да проявяваш съзнание в работата си. Да се стремиш към най-добрия резултат.

— Най-добрият резултат за кого? За клиента ти ли? За обществото? Или за самия теб? Ти си отговорна пред клиента си и пред закона, Бълокс. Това е.

Изгледах я продължително, преди да добавя:

— Не ми излизай с номера за съвестта. Вече съм вървял по този път. Той не води до нищо добро.

10.

Цял ден подреждахме офиса, така че успях да се прибера вкъщи чак към осем. Заварих бившата ми жена да седи на стъпалата на верандата. Дъщеря ни не беше с нея. През последната година двамата се бяхме срещали няколко пъти без Хейли и перспективата за още една такава възможност ме въодушеви. Бях уморен до смърт от цял ден умствен и физически труд, но веднага можех да намеря нови сили за Маги Страшната.

— Здрасти, Магс. Ключа си ли си забравила?

Тя се изправи и само по напрегнатата й поза и по деловия начин, по който изтупа задника на дънките си, разбрах, че нещо не е наред. Когато стигнах до най-горното стъпало, понечих да я целуна — само по бузата. Но Маги светкавично се отдръпна и подозрението ми се потвърди.

— Веднага си личи школата на Хейли — казах. — Старата маневра, когато я целувам.

— Стига, Холър. Не отключих, защото реших, че ако завариш прокурор в дома си, може да го сметнеш за конфликт на интереси.

Сега загрях.

— Днес си била на йога, а? Срещнала си се с Андреа Фриман.

— Точно така.

Всичките ми свежи сили изведнъж ме напуснаха. Отключих като затворник, наказан с унижението сам да отвори вратата на стаята, в която ще му направят смъртоносната инжекция.

— Влизай. И давай да свършваме с това.

Тя бързо влезе — последните ми думи бяха хвърлили още съчки в огъня на гнева й.

— Направил си нещо отвратително. Използвал си дъщеря ни по крайно непочтен начин.

Рязко се завъртях към нея.

— Използвал съм дъщеря ни ли? Нищо подобно. Дъщеря ни е била въвлечена в това нещо и аз научих съвсем случайно.

— Няма значение. Жалък си.

— Не, аз съм адвокат. И твоята приятелка Анди е обсъждала мен и моето дело с бившата ми жена пред дъщеря ми. Резултатът е най-нагла лъжа.

— Какви ги говориш? Хейли не лъже.

— Не става дума за Хейли. А за Анди. Първия ден от делото я попитах дали те познава и тя отговори, че те познавала съвсем бегло. Струва ми се и двамата сме съгласни, че това не е вярно. И не съм сигурен, обаче предполагам, че ако изложим случая пред десет различни съдии, и десетимата ще го сметнат за конфликт на интереси.

— Виж, не сме обсъждали нито теб, нито делото ти. Просто стана дума, докато обядвахме, и Хейли случайно беше там. Какво да направя, да се откажа от приятелите си заради тебе ли? Няма да се получи.

— Щом не е голяма работа, тя защо ме излъга?

— Това не е точно лъжа. С нея не сме първи приятелки. Пък и сигурно не е искала да обръщаш внимание на това, макар че ти тъй или иначе си го направил.

— Значи сега имаме двоен стандарт за лъжите! Някои не са точно лъжи, не са голяма работа. Не обръщай внимание на такива лъжи.

— Не се дръж като кретен, Холър.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Нищо не искам. Дойдох да ти кажа, че ти посрами не само мен и дъщеря си, но и самия себе си. Долна постъпка, Холър. Използвал си невинните думи на родната си дъщеря, за да получиш предимство. Адски долно.

Забелязах, че още държа куфарчето си в ръка, и го оставих на масата в трапезарията. Опрях длани върху облегалката на един от столовете и се наведох напред, докато обмислях възраженията си.

— Хайде де — подкани ме Маги. — Ти винаги имаш готов отговор за всичко. Великият адвокат. Давай да чуя какво ще кажеш този път.

Засмях се и поклатих глава. Адски е красива, когато се ядоса. Това ме разоръжава. И най-лошото е, че според мен тя го знае.

— А, значи ти е смешно. Заплашваш някого, че ще му съсипеш кариерата, и после се смееш.

— Не съм я заплашвал, че ще й съсипя кариерата. Заплаших я, че ще й направя отвод по делото. И не ми е смешно. Просто…

— Какво, Холър? Просто какво? Два часа висях тук и се чудих дали ще се появиш, защото искам да знам как си могъл да го направиш.

Отдръпнах се от масата и преминах в настъпление — тоест приближих се към нея, докато говорех. Накарах я да заотстъпва и накрая я приклещих в ъгъла, като завърших думите си с показалец на сантиметри от гърдите й.

— Направих го, понеже съм адвокат и като такъв съм положил клетва да защитавам клиентите си с всички сили. Тъй че, да, видях, че мога да си осигуря предимство. Двете с твоята добра приятелка Анди явно бяхте нарушили границата. Естествено, няма лоши последици — доколкото знам. Но това не значи, че границата не е нарушена. Ако прескочиш ограда с надпис „Влизането забранено“, пак си нарушител, даже веднага да прескочиш обратно. Е, аз научих за това нарушение и го използвах като предимство, за да получа нещо, което ми е нужно, за да защитавам клиентката си. Нещо, което неизбежно трябваше да ми бъде дадено, но което твоята приятелка задържаше просто защото можеше. — Гледах я в очите. — Действала ли е законно? Да. А честно ли е? Не. Знаеш, че не е честно и че съм постъпил правилно — И това е една от причините толкова да се палиш. Ти също щеше да постъпиш така.

— Категорично не. Никога не бих паднала толкова ниско.

— Глупости.

Извърнах се. Тя остана в ъгъла.

— Какво правиш тук, Маги?

— Какво искаш да кажеш? Преди малко ти обясних защо съм тук.

— Да, но можеше да ми се обадиш по телефона или да ми пратиш имейл. Защо си дошла?

— Исках да виждам лицето ти, докато ми даваш обяснение.

Отново се обърнах към нея. Цялата тази история беше второстепенна. Приближих се и опрях длан на стената до главата й.

— Тъкмо такива безсмислени спорове разрушиха брака ни.

— Знам.

— А знаеш ли, че минаха осем години? Разведени сме точно от толкова време, колкото бяхме женени.

Осем години, а аз още не можех да се откъсна от нея.

— Осем години, а ето къде сме.

— Да, ето къде сме.

— Знаеш ли, ти си нарушителят, Холър. Ти прескачаш чуждите огради. Влизаш и излизаш от живота ни, когато си поискаш. И ние просто ти позволяваме.

Бавно се наведох към нея, докато накрая дишахме един и същи въздух. Целунах я леко, а после по-силно, когато се опита да каже нещо. Не исках да слушам повече думи. Бях приключил с думите.