Петата поправка

18.

Луис Опарицио не желаеше да му връчат призовка. Беше адвокат и знаеше, че това е единственият начин да бъде привлечен като свидетел в процеса на Лиза Трамъл. Като избягваше призовката, избягваше и даването на показания. Независимо дали го бяха предупредили за защитната стратегия, или просто беше достатъчно умен, за да я разбере сам, той просто изчезна тъкмо когато започнахме да го издирваме. Местонахождението му бе неизвестно и всички обичайни трикове на занаята да го открием и измъкнем от леговището му се провалиха. Не знаехме дали изобщо е в страната, камо ли в Лос Анджелис.

Опарицио разполагаше с едно огромно предимство. Парите. С достатъчно пари можеш да се скриеш от всеки на този свят и той го знаеше. Притежаваше много жилища в много щати, коли и даже частен самолет, с който можеше бързо да стигне от една точка до друга. Когато се придвижваше, било то от един щат в друг или от дома си в Бевърли Хилс до офиса си пак там, около него имаше цяла фаланга охранители.

Но и той си имаше слабите места. Парите. Огромното богатство, натрупано от поръчките на банки и други заемодатели. Защото беше придобил вкусовете и желанията на супербогаташите.

И тъкмо това в крайна сметка ни помогна да се доберем до него.

Покрай опитите си да открие Опарицио, Сиско Войчеховски събра грамадно количество информация за характера на интересите му. Въз основа на тези сведения грижливо подготвихме капан и изпълнихме плана идеално. Пратихме в офиса му в Бевърли Хилс лъскава презентация, съдържаща обява за закрит търг на картина на Алдо Тинто. В презентацията се казваше, че платното ще бъде изложено за интересуващите се след два дни, само от 19:00 до 21:00, в галерия „Зет“ в Бъргамот Стейшън, Санта Моника, след което офертите ще се приемат до полунощ.

Презентацията изглеждаше професионално направена и съвсем истинска. Снимката на картината беше свалена от един интернет каталог на частни колекции. От статия в юридическо списание отпреди две години знаехме, че Опарицио колекционира стари майстори и италианският художник Тинто е негова страст. Когато някакъв мъж се обади на посочения в презентацията номер, каза, че е представител на Луис Опарицио и резервира час за индивидуално разглеждане на картината, разбрахме, че сме го пипнали.

Точно в уреченото време свитата на Опарицио влезе в старото трамвайно депо, превърнато в лъскав комплекс от галерии. Докато трима охранители с тъмни очила заеха позиции наоколо, други двама претърсиха галерия „Зет“ и дадоха знак, че е чисто. Едва тогава Опарицио се появи от своята лимузина мерцедес.

В галерията го посрещнаха две жени, които го разоръжиха с усмивките си и с възбудата от картината, която му предстоеше да види. Едната му подаде кристална чаша шампанско, за да отпразнува момента. Другата му връчи дебел пакет с документи за произхода на творбата и изложбите, в които е участвала. Понеже държеше чашата в едната си ръка, той не можеше да отвори плика. Казаха му, че може да го прочете по-късно, понеже трябва да види платното, преди да дойде следващия клиент. Въведоха го в залата, където картината беше поставена върху богато орнаментиран статив, покрита със сатен. Един-единствен прожектор осветяваше центъра на помещението. Жените го поканиха сам да вдигне сатена и едната — носеше дълги ръкавици — пое шампанското от ръката му.

Опарицио пристъпи напред и нетърпеливо вдигна покривалото. И разкри поставената върху статива призовка. Смутен, той се наведе да я погледне, навярно решил, че това все пак е творбата на италианския майстор.

— Призовката ви е връчена, господин Опарицио — заяви Дженифър Аронсън. — Държите оригинала в ръката си.

— Не разбирам — рече той, макар че отлично разбираше.

— И всичко е записано на видео, още от пристигането ви — прибави Лорна, отиде до стената, натисна електрическия ключ и окъпа цялата стая в светлина, после посочи двете камери на тавана. Дженифър вдигна чашата с шампанско към него като за наздравица.

— И имаме пръстовите ви отпечатъци, ако се наложи.

Обърна се и вдигна втори тост към обектива.

— Не — изсумтя Опарицио.

— Да — каза Лорна.

— Ще се видим в съда — усмихна му се Дженифър.

Двете се насочиха към страничната врата на галерията, където ги очакваше линкълн, шофиран от Сиско. Бяха си свършили работата.

Всичко това се бе случило преди, а сега бях в съдебната зала на негова чест Колман Пери и се готвех да защитя надлежността на връчването и основателността на призовката на Опарицио и самата основа на защитната стратегия. Сътрудничката ми Дженифър Аронсън седеше до мен и до нашата клиентка Лиза Трамъл. На отсрещната маса бяха Луис Опарицио и двамата му адвокати Мартин Зимър и Ландън Крос. Андреа Фриман седеше до перилата. Като прокурор по наказателното дело, във връзка с което се провеждаше това заседание, тя беше заинтересована страна, но фактическото основание за откриване на процедурата не идваше от нея. Освен това видях детектив Кърлин на третия ред в галерията. Неговото присъствие бе загадка за мен.

Фактическото основание идваше от Опарицио. Той и адвокатите му искаха да отхвърлят призовката и да не допуснат неговото участие в процеса. При подготовката на стратегията си те бяха намерили за благоразумно да предупредят Фриман за заседанието, в случай че обвинението също сметне за необходимо да не допусне Опарицио да се яви пред съдебните заседатели. Макар и общо взето страничен наблюдател, тя можеше да се намеси когато пожелае и знаеше, че независимо дали ще го направи, изслушването най-вероятно ще й даде добра представа за защитната стратегия на процеса.

За пръв път лично виждах Опарицио — квадратен мъж, който някак си изглеждаше колкото широк, толкова и висок. Кожата на лицето му беше опъната от скалпел или от дълги години гняв. Прическата и костюмът му обаче миришеха на пари. И ми се струваше идеалната алтернатива, защото имаше вид на човек, който би могъл да убие или поне да нареди на друг да го направи.

Адвокатите на Опарицио бяха помолили съдията да проведе изслушването при закрити врати в кабинета си, така че медиите да не научат подробностите и това да не повлияе върху съдебните заседатели, които щяха да се съберат на другия ден. Ала всички в залата знаеха, че мотивите на адвокатите му не са алтруистични. Закритото заседание гарантираше, че никаква информация за Опарицио няма да стигне до пресата и така да повлияе върху нещо много по-голямо. Общественото мнение.

Категорично се обявих против закритото заседание. Предупредих, че това ще породи подозрителност в обществото към предстоящия процес, което е далеч по-важно от каквото и да е евентуално влияние върху заседателите. Заемащият изборна длъжност Пери винаги мислеше за обществения отзвук, така че се съгласи с аргумента ми и обяви, че заседанието ще бъде открито. Един на нула за мене. Тази ми победа сигурно спасяваше цялата защитна стратегия.

Нямаше много репортери, но за моите цели стигаха. На първия ред седяха журналисти от „Лос Анджелис Бизнес Джърнъл“ и „Лос Анджелис Таймс“. В празната ложа на съдебните заседатели се беше разположил с камерата си един оператор на свободна практика, който продаваше видеоматериал на всички телевизионни мрежи. Аз му бях казал да дойде. Предвиждах, че между печатните медии и самотната телевизионна камера Опарицио ще е подложен на достатъчно силен натиск, за да се постигне търсеният от мене резултат.

След като отхвърли искането за закрито заседание, съдията пристъпи по същество.

— Господин Зимър, подали сте искане за отхвърляне на призовката на Луис Опарицио по делото „Калифорния срещу Трамъл“. Бихте ли изложили аргументите си?

Зимър — имаше вид на адвокат с опит в тези неща, който като нищо може да натика своите противници в дипломатическото си куфарче — се изправи, за да отговори на съдията.

— С удоволствие ще разгледаме този въпрос пред съда, ваша чест. Първо аз ще обсъдя фактите по самото връчване на призовката и после моят колега господин Крос ще осветли другата причина, поради която искаме отхвърляне на призовката.

След което заяви, че моята кантора е извършила измама, като е заложила капана, довел до връчването на призовката на Опарицио. Лъскавата брошура, която примамила неговия клиент, била средство за измамата и изпращането й по американска поща представлявало престъпление, което обезсилвало всяко последващо действие като връчването на призовката. В заключение помоли защитата да бъде наказана, като й бъдат забранени всякакви нови опити за призоваване на Опарицио за свидетел.

Даже не се наложи да се изправя, за да възразя — което ме зарадва, защото от самото ставане и сядане гърдите ми все още се разкъсваха от болка. Съдията вдигна ръка към мен, за да ми даде знак да не реагирам, и лаконично отхвърли аргумента на Зимър, като го нарече необикновен, но нелеп и неоснователен.

— Я стига, господин Зимър, това тук е висшата лига — каза Пери. — Нямате ли нещо по-съществено?

Здравата скастрен, адвокатът отстъпи мястото си на своя колега и си седна. Пред съдията се изправи Ландън Крос.

— Ваша чест, Луис Опарицио е човек със състояние и положение в обществото. Той няма нищо общо нито с това престъпление, нито с този процес и възразява името и репутацията му да се цапат с привличането му в него. Категорично повтарям, той няма нищо общо с това престъпление, не е заподозрян и не знае нищо за него. Не е в състояние да представи нито доказателствена, нито оправдателна информация. Той възразява срещу призоваването му за свидетел от страна на защитата, с цел да търси неизвестни й доказателства и срещу използването му за отклоняване на вниманието от делото.

Крос се обърна и посочи Андреа Фриман.

— Бих могъл да добавя, ваша чест, че обвинението се присъединява към искането за отхвърляне по гореспоменатите причини.

Съдията се завъртя на стола си и ме погледна.

— Господин Холър, искате ли да отговорите на всичко това?

Изправих се. Бавно. Държах антистресовото съдийско чукче от бюрото си и го стисках с пръсти, наскоро освободени от гипса, ала все още не съвсем подвижни.

— Да, ваша чест. Първо бих искал да кажа, че господин Крос има право за търсенето на неизвестни доказателства. Ако бъдат допуснати, свидетелските показания на господин Опарицио ще изкарат наяве доста такива. Бих искал да хвърля въдица в тази мътна вода. Но единствената причина за това, ваша чест, е фактът, че господин Опарицио и адвокатите му направиха всичко възможно защитата да не може да разследва както трябва убийството на Мичъл Бондюрант. Господин Опарицио и неговите верни слуги осуетиха всички…

Зимър скочи на крака и високо възрази:

— Ваша чест! Ама наистина! Верни слуги?! Колегата явно играе театър пред медиите в залата за сметка на господин Опарицио. Отново настоявам да се оттеглим в кабинета ви и да продължим там.

— Оставаме тук — отсече Пери. — Но, господин Холър, няма да ви позволя да призовете този свидетел само за да държите речи пред съдебните заседатели. Каква е неговата връзка? Какво знае той?

Кимнах, за да покажа, че съм готов с очевиден отговор.

— Господин Опарицио е основал и ръководи компания, която посредничи в процедури за обявяване на ипотеки за просрочени. Когато решил да обяви за просрочена ипотеката на дома на обвиняемата, пострадалият се обърнал към господин Опарицио. Според мене, ваша чест, това поставя господин Опарицио на предната линия в делото и бих искал да го разпитам, защото обвинението обяви пред медиите, че мотивът за убийството е просрочената ипотека.

Зимър отговори преди съдията да успее да реагира:

— Това е абсурдно! В компанията на господин Опарицио работят сто осемдесет и пет души. Тя се помещава в триетажна сграда. Да…

— Отнемането на домовете на хората е голям бизнес — прекъснах го аз.

— Господин адвокат! — предупреди ме съдията.

— Господин Опарицио не е имал нищо общо с просрочената ипотека на обвиняемата, освен факта, че процедурата е била придвижвана от неговата фирма наред с още стотина хиляди такива случаи през тази година — заяви Зимър.

— Сто хиляди случая ли, господин Зимър? — попита съдията.

— Точно така, ваша чест. От над две години компанията обработва средно две хиляди просрочени ипотеки седмично. Сред тях е и ипотеката на обвиняемата. Господин Опарицио не знае нищо конкретно по нейното дело. То е било едно от многото и никога не е привличало вниманието му.

Съдията потъна в размисъл. Явно беше чул достатъчно. Бях се надявал да не се наложи да разкрия коза си, особено пред прокурорката, но трябваше да приема, че Фриман вече знае за писмото на Бондюрант и е наясно с неговото значение.

Пресегнах се към папката на масата пред мен и я разтворих. Там беше писмото и четири копия.

— Господин Холър, склонен съм да…

— Ваша чест, ако съдът ми позволи, бих искал да попитам господин Опарицио как се казва личната му секретарка.

Това отново накара Пери да се замисли и той объркано сви устни.

— Искате да знаете как се казва секретарката му, така ли?

— Личната му секретарка, да.

— Защо ви интересува това?

— Моля ваша чест да удовлетвори искането ми.

— Добре. Господин Опарицио? Господин Холър би искал да знае как се казва личната ви секретарка.

Опарицио се наведе напред и погледна Зимър, сякаш се нуждаеше от неговото одобрение. Адвокатът му даде знак да отговори.

— Хм, ваша чест, всъщност имам две секретарки, Кармен Еспосито и Натали Лазара.

После се отпусна назад. Съдията се обърна към мен. Беше време да изиграя коза си.

— Ваша чест, тук имам копия на препоръчано писмо от Мичъл Бондюрант до господин Опарицио. То е получено и за него се е разписала личната му секретарка Натали Лазара. Писмото ми беше предадено с доказателствения материал от обвинението. Бих искал господин Опарицио да свидетелства в съда, за да мога да го разпитам за това.

— Дайте да го видим — нареди Пери.

Излязох иззад масата и занесох копията писмото на съдията и Зимър. На връщане минах покрай Фриман и й подадох един екземпляр.

— Не, благодаря. Вече го имам.

Кимнах и се върнах на масата, но останах прав.

— Ваша чест, може ли да прекъснем за малко, за да се запознаем с този документ? — попита Зимър. — Не сме го виждали досега.

— Петнайсет минути — разреши Пери.

Съдията се оттегли в кабинета си, а аз изчаках да видя дали екипът на Опарицио ще излезе в коридора. След като не напуснаха местата си, останах и аз. Исках да се притесняват, че може да чуя нещо от разговора им.

Наведох се към Аронсън и Трамъл.

— Какво правят? — прошепна Дженифър. — Сто на сто са знаели за писмото.

— Сигурен съм, че са получили копие от обвинението — отвърнах. — Опарицио се държи така, като че ли е най-умният в тази зала. Сега ще видим дали е вярно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ние го натикахме между чука и наковалнята. Той знае, че е длъжен да съобщи на съдията, че ако го попитам за писмото, ще се позове на Петата поправка и затова призовката трябва да бъде отхвърлена. Но също знае, че ако се позове на Петата пред медиите, ще загази. Направо ще го разкъсат.

— И според теб какво ще направи? — попита Трамъл.

— Ще се държи така, като че ли е най-умният тук.

Отместих стола си назад, изправих се и небрежно започнах да се разхождам зад масите. Зимър погледна през рамо и после се наведе още по-близо към клиента си. Накрая стигнах до Фриман, която продължаваше да си седи на мястото.

— Кога ще се намесиш?

— А, мисля, че може би няма да се наложи.

— Те вече имаха писмото, нали? Ти си им го дала.

Тя сви рамене, без да отговори. Кимнах към седящия на третия ред детектив.

— Какво прави тук Кърлин?

— Ами… може да има нужда от него.

Много ми помагаше.

— Миналата седмица ни направи предложението, защото си намерила писмото, нали? Решила си, че няма как да спечелиш.

Фриман ме погледна и се усмихна с неразгадаема физиономия.

— Какво се промени? Защо оттегли предложението?

Пак не получих отговор.

— Мислиш, че той ще се позове на Петата поправка, нали?

Отново свиване на рамене.

— На негово място щях да го направя — продължих аз. — Но той?…

— Съвсем скоро ще разберем — сложи край на разговора прокурорката.

Върнах се на масата и седнах. Трамъл ми прошепна, че все още не й е ясно какво става.

— Ние искаме Опарицио да свидетелства на процеса. Той не иска, обаче единственият начин съдията да го освободи от призовката е Опарицио да се позове на правото си на закрила от самоуличаване, което му гарантира Петата поправка. Ако го направи, с нас е свършено. Той е нашият алтернативен убиец. Нужен ни е на свидетелската скамейка.

— Смяташ ли, че ще се позове на Петата поправка?

— Басирам се, че няма. Ще изгуби прекалено много пред всички тези медии. В момента Опарицио почти приключва подготовката за голямо фирмено сливане и знае, че ако се позове на Петата, пресата ще го съсипе. Според мен той е достатъчно хитър, за да си мисли, че може да се измъкне и на свидетелската скамейка. Тъкмо на това разчитам. Че се смята за по-умен от всички.

— Ами ако…

Завръщането на съдията я прекъсна. Той бързо откри заседанието и Зимър помоли да се обърне към съда.

— Ваша чест, бих искал да се отбележи в протокола, че въпреки съвета на своите адвокати клиентът ми ме инструктира да оттегля искането за отхвърляне на призовката.

Съдията кимна, сви устни, погледна Опарицио, после попита:

— Значи вашият клиент ще даде показания пред съдебните заседатели, така ли?

— Да, ваша чест — потвърди Зимър. — Той взе такова решение.

— Сигурен ли сте, господин Опарицио? Вие имате богат опит като свидетел в съда.

— Да, ваша чест — заяви Опарицио. — Сигурен съм.

— В такъв случай искането е оттеглено. Има ли други въпроси преди утре сутрин да започнем избора на съдебни заседатели?

Пери погледна Фриман. Това говореше много. Съдията знаеше, че ще има други въпроси за обсъждане. Прокурорката се изправи с папка в ръка.

— Да, ваша чест. Може ли да се приближа?

— Заповядайте.

Тя направи няколко крачки напред, но изчака адвокатите и Опарицио да си съберат багажа и да освободят масата на обвинението. Съдията също търпеливо ги изчака. Накрая Фриман зае мястото си и остана права.

— Нека позная — каза Пери. — Искате да поговорим за допълнения свидетелски списък на господин Холър.

— Да, ваша чест, така е. Освен това бих желала да повдигна един доказателствен въпрос.

Доказателствен въпрос. В този момент разбрах защо Кърлин е в залата.

— Да започнем със списъка на свидетелите — реши съдията. — Бях го предвидил.

— Да, ваша чест. Господин Холър е включил своята сътрудничка в списъка и според мен на първо място той трябва да избере дали госпожа Аронсън ще остане втори адвокат на обвиняемата, или ще я призове като свидетел. Но второ, по-важно, Дженифър Аронсън вече представлява защитата в предварителното изслушване и в други процедури и затова обвинението възразява срещу ненадейното й включване в процеса като свидетел.

Фриман седна и съдията ме погледна.

— Малко късно в играта, нали, господин Холър?

Изправих се.

— Да, ваша чест, само че това не е игра и е заложена свободата на моята доверителка. Защитата ще помоли съда за по-голяма свобода в това отношение. Дженифър Аронсън участваше в защитата срещу обявяването на ипотеката на моята доверителка за просрочена и защитата стигна до заключението, че ще се наложи да обясни на съдебните заседатели цялата история и изобщо какво се е случило по време на убийството на господин Бондюрант.

— И вие възнамерявате да й възложите две функции, на свидетел и втори адвокат на обвиняемата, така ли? Няма да допусна такова нещо в своя съд, господин адвокат.

— Ваша чест, когато включих името на Дженифър Аронсън в окончателния списък, предположих, че ще проведем това обсъждане с прокурор Фриман. Защитата ще приеме решението на съда.

Пери погледна Фриман, за да види дали иска да прибави нещо. Тя не реагира.

— Добре тогава — каза съдията. — Току-що изгубихте втората си адвокатка, господин Холър. Ще позволя Дженифър Аронсън да остане в свидетелския списък, но утре, когато започнем избора на съдебни заседатели, вие ще бъдете сам. Дженифър Аронсън няма да присъства в залата, докато не дойде време да даде показания.

— Благодаря, ваша чест — отвърнах аз. — Ще й позволите ли да се върне в екипа ми след като даде показания?

— Не виждам никакъв проблем — рече той. — Госпожо Фриман, искахте да поставите още един въпрос пред съда, нали?

Прокурорката се изправи. Аз седнах и се наведох напред с химикалка в ръка, готов да си водя бележки. От това движение по тялото ми се стрелна разкъсваща болка и едва не простенах гласно.

— Ваша чест, обвинението иска да предотврати възражение, което, сигурна съм, защитата ще направи. Тази сутрин получихме резултат от ДНК анализа на съвсем малко количество кръв от обувка, която принадлежи на обвиняемата и е иззета по време на обиска в дома и гаража й в деня на убийството.

Усетих невидим удар в корема и болката в ребрата ми моментално изчезна. Инстинктивно разбрах, че това коренно ще промени играта.

— Резултатът показва, че кръвта от обувката е на Мичъл Бондюрант. Преди адвокатът да възрази, трябва да осведомя съда, че анализът на кръвта се забави заради натовареността на лабораторията и тъй като анализираната проба е много малка. Още повече че част от пробата трябваше да бъде запазена за защитата.

Подхвърлих химикалката си във въздуха. Тя отскочи от масата й изтрополи на пода. Изправих се.

— Ваша чест, това е възмутително. В навечерието на избора на съдебни заседатели?! Такова нещо?! И божичко, колко мило от тяхна страна да оставят малко за защитата! Ей сега ще изтичаме да го анализираме, преди утре да започне изборът на заседатели. Знаете ли, това е просто…

— Разбрах ви, господин Холър — прекъсна ме съдията. — И мен ме смущава това. Госпожо Фриман, вие още отначало сте разполагали с вещественото доказателство. Как така резултатите удобно се появяват в деня преди избора на съдебни заседатели?

— Ваша чест, напълно разбирам каква тежест пада върху защитата и съда — отвърна прокурорката. — Но нищо не мога да направя. Съобщиха ми за резултатите в осем часа сутринта — тогава получих отчета от лабораторията. И сега за пръв път имам възможност да ги представя пред съда. Що се отнася до причината да се появяват чак сега… ами, причините са няколко. Сигурна съм, че съдът е наясно с натоварването на ДНК лабораторията в Калифорнийския щатски университет. Имат хиляди проби. Въпреки че следствията за убийство естествено имат предимство, това не означава, че анализите се извършват преди всички други. Решихме да не се обръщаме към частна лаборатория, която можеше да ни даде резултати по-бързо, от съображения, свързани с количеството на пробата. Знаехме, че ако нещо с външната фирма се обърка, безвъзвратно ще изгубим възможността да анализираме кръвта — и да запазим част от нея за защитата.

Ядосано клатех глава, докато чаках да ми дадат думата. Това наистина променяше играта. Преди доказателствата по делото бяха само косвени. Сега се появяваха и преки, които свързваха обвиняемата с престъплението.

— Господин Холър? — обърна се съдията към мен. — Искате ли да отговорите?

— Определено, ваша чест. Смятам, че това тук е повече от злоупотреба, и нито за миг не вярвам, че информацията случайно се появява чак сега. Моля съдът да заяви на обвинението, че вече е късно за това. Настоявам така нареченото доказателство да бъде отхвърлено.

— А какво ще кажете, ако отложим процеса? — попита Пери. — Ако ви дам време да направите анализа и да се подготвите въз основа на новите резултати?

— Да се подготвя ли? Ваша чест, тук не става дума само да направим независим анализ. Става дума за промяна на цялата защитна стратегия. В навечерието на процеса обвинението се опитва да промени характера на доказателствата — от косвени в научнообосновани преки. Нужно ми е време не само за ДНК анализа. След два месеца работа сега трябва да преосмисля цялото дело. Това е катастрофално, ваша чест, и не бива да се допуска, защото нарушава самите устои на справедливостта.

Фриман искаше да отговори, но съдията не й разреши. Приех го за добър признак, докато не забелязах, че той гледа календара на стената зад мястото на секретаря. Това ми показа, че Пери само ще ми отпусне повече време. Щеше да приеме резултатите от ДНК анализа за доказателство и да ме остави да се подготвя.

Съкрушено си седнах на мястото. Лиза Трамъл се наведе към мен и отчаяно прошепна:

— Не е възможно, Мики. Това е инсценировка. Няма как кръвта му да се озове върху онези обувки. Трябва да ми повярваш.

Вдигнах ръка, за да я прекъсна. Нямаше нужда да вярвам на нито една нейна дума. Делото се променяше. Нищо чудно, че Фриман беше възвърнала предишната си самоувереност.

Изведнъж се сетих за нещо и рязко станах от стола си. Прекалено рязко. Болката се стрелна от гърдите към слабините ми и аз се превих над масата.

— Ваша… чест?

— Добре ли сте, господин Холър?

Бавно се изправих.

— Да, ваша чест, но трябва да прибавя нещо за протокола, ако позволите.

— Говорете.

— Ваша чест, защитата оспорва истинността на твърдението на обвинението, че са научили за резултатите от ДНК анализа едва тази сутрин. Преди три седмици госпожа Фриман предложи на моята доверителка много привлекателно споразумение и даде на госпожа Трамъл двайсет и четири часа за размисъл. После…

— Ваша чест? — обади се прокурорката.

— Не прекъсвайте защитата — нареди съдията. — Продължете, господин Холър.

Не изпитвах угризения, че нарушавам уговорката с Фриман да не разкривам подробности за споразумението. Всички карти вече бяха свалени.

— Благодаря, ваша чест. Та ние получихме предложението в четвъртък вечер и в петък сутрин госпожа Фриман загадъчно го оттегли, без да ни даде никакви обяснения. Е, струва ми се, че сега получаваме обяснението, ваша чест. Тя е научила за това предполагаемо доказателство тогава, преди три седмици, но е решила да го скрие, за да изненада защитата в навечерието на процеса. И аз…

— Благодаря ви, господин Холър. Какво ще отговорите на това, госпожо Фриман?

Видях, че кожата около очите на съдията е опъната. Беше объркан. Това, което току-що бях разкрил, звучеше достоверно.

— Ваша чест — възмутено започна прокурорката. — Нищо не може да е по-далече от истината. Тук в галерията е детектив Кърлин, който с удоволствие ще свидетелства под клетва, че резултатите от ДНК анализа са получени в службата му през уикенда и той ги е отворил малко след пристигането си в седем и половина тази сутрин. После ми се обади и аз ги донесох в съда. Окръжна прокуратура не е скрила нищо и тази клевета, отправена ми лично от адвоката, ме оскърбява.

Съдията плъзна поглед по редовете в галерията и забеляза Кърлин, след което отново насочи вниманието си към Фриман и попита:

— Защо сте оттеглили предложението само след един ден?

Въпросът на въпросите. Прокурорката явно се безпокоеше, че съдията ще продължи да я разпитва.

— Ваша чест, това решение е резултат от вътрешни проблеми, които може би е по-добре да не бъдат огласени в съда.

— Искам да разбера какво се е случило. Ако държите на това доказателство, трябва да успокоите моето безпокойство, независимо дали се касае за вътрешни проблеми.

Фриман кимна.

— Да, ваша чест. Както знаете, след преместването на господин Уилямс в министерството на правосъдието във Вашингтон назначиха временно изпълняващ длъжността окръжен прокурор. В резултат невинаги имаме ясни насоки за действие. Достатъчно е да кажем, че онзи четвъртък получих от прекия си началник одобрение да отправя въпросното предложение на господин Холър. В петък сутрин обаче научих от по-висш ръководител в прокуратурата, че предложението не е одобрено, и затова го оттеглих.

Това бяха врели-некипели, но тя ги излагаше правдоподобно и аз не разполагах с нищо, което да им противоречи. Но когато онзи петък ми беше казала, че предложението отпада, гласът й ми подсказа, че е получила нещо ново и решението й няма нищо общо с каквито и да е вътрешни проблеми.

— Отлагам избора на съдебни заседатели с десет работни дни — отсъди Пери. — Това би трябвало да даде на защитата време да анализира кръвната проба, ако желае. Освен това ще й остане достатъчно време да обмисли съответните промени в стратегията си в резултат на новата информация. Държа обвинението да прояви пълно съдействие по този въпрос и незабавно да осигури биологическия материал на защитата. Всички страни да бъдат готови да започнем избора на съдебни заседатели след две седмици. Заседанието се закрива.

Съдията бързо напусна залата. Вперих поглед в празната страница на бележника ми. Току-що ме бяха изкормили.

Бавно започнах да си събирам нещата в куфарчето.

— Какво ще правим? — попита Аронсън.

— Още не знам — признах аз.

— Направете анализа — настойчиво каза Лиза Трамъл. — Те грешат. Кръвта по обувките ми не може да е негова. Това просто не е истина.

Погледнах я. Кафявите й очи бяха трескави и внушаваха доверие.

— Не се бой, ще измисля нещо.

Оптимизмът ми имаше кисел вкус. Погледнах Фриман. Тя ровеше из папките в куфарчето си. Тръгнах към нея и тя ме погледна презрително. Не й се слушаше моята тъжна история.

— Видът ти показва, че всичко мина точно както си искала — отбелязах.

Лицето й не издаде нищо. Фриман затвори куфарчето си и тръгна към изхода. Преди да излезе, подметна:

— Щом искаш да играеш твърдо, Холър, трябва да си готов и да поемаш удари.

19.

Следващите две седмици минаха бързо, ала не без напредък. Преосмислих и реорганизирах защитата. Получих потвърждение на резултатите на прокуратурата от независима ДНК лаборатория — срещу четири бона за спешната поръчка — и след това вписах съкрушителното доказателство в нова версия, която приемаше както че изследванията са верни, така и че невинността на моята клиентка е възможна, ако не и вероятна. Класическата защита, позоваваща се на инсценировка. Логично развитие на маневрата с алтернативния убиец. Започнах да вярвам, че може да се получи, и това ми възвърна увереността. Когато отложеният избор на съдебни заседатели най-после започна, бях набрал известна инерция и активно се заех да търся заседатели, които биха могли да повярват на новата ми версия.

На четвъртия ден от избора обаче Фриман ми нанесе поредния удар. Почти приключвахме и бяхме свидетели на една от онези редки ситуации, в които и обвинението, и защитата са доволни от съдебния състав, макар и по различни причини. Сред заседателите имаше достатъчно работещи мъже и жени. Притежатели на жилища със семейства, в които работят и двамата родители. Неколцина бяха следвали и нито един нямаше по-висока от бакалавърска диплома. Сигурни хора. Идеалният състав за мен. Трябваха ми заседатели, крито живеят на ръба в условията на икономическа криза, постоянно са застрашени от просрочване на ипотеката и трудно могат да приемат един банкер за жертва.

От друга страна, прокурорката задаваше подробни финансови въпроси на всеки потенциален заседател и търсеше работещи хора, които също няма да приемат за жертва човек, престанал да изплаща вноските си. В резултат на четвъртата сутрин имахме състав от съдебни заседатели, срещу които не възразяваше нито една от страните и които всеки от нас се надяваше да превърне в свои поборници за справедливост.

Ударът дойде, когато съдия Пери обяви сутрешна почивка. Фриман моментално се изправи и помоли да се съберем в кабинета му, за да обсъдим току-що възникнал доказателствен въпрос. Попита и дали детектив Кърлин също може да дойде на срещата. Пери се съгласи и удължи почивката на половин час. Последвах Фриман, която пък последва съдебната стенографка и съдията в кабинета му. Кърлин вървеше последен и забелязах, че носи голям кафяв плик с червена лепенка за веществено доказателство. Вътре явно имаше нещо тежко. Но най-важното, беше хартиен, а не найлонов. Биологически материал винаги се съхранява в хартия. Найлоновите торбички задържат въздух и влага, които може да повредят органиката. Веднага разбрах, че Фриман ще ми пусне още една ДНК бомба.

— Пак се почва — измърморих на влизане в кабинета.

Съдията седна зад бюрото си с гръб към прозореца, който гледаше на юг към хълмовете над Шърман Оукс. Ние с Фриман се настанихме един до друг насреща му. Кърлин си придърпа стол от една маса, а съдебната стенографка седна отдясно на Пери зад поставената на тринога стенографска машина.

— Разговорът се протоколира — обяви съдията. — Госпожо Фриман?

— Ваша чест, исках да се срещна с вас и адвоката колкото може по-скоро, защото очаквам господин Холър пак да нададе вой до небето, когато чуе какво ще кажа и види това, което ще покажа.

— Тогава да пристъпим към въпроса — рече Пери.

Прокурорката кимна на Кърлин, който отлепи лепенката на плика. Аз мълчах. Забелязах, че детективът носи латексова ръкавица на дясната си ръка.

— Обвинението се сдоби с оръжието на убийството и възнамерява да го използва като доказателство, както и да го предостави за оглед на защитата — делово съобщи Фриман.

Кърлин отвори плика, бръкна вътре и извади чук — дърводелски, с гладка стоманена глава и кръгла ударна повърхност. Полираната дръжка от секвоя завършваше с черна гумена ръкохватка. Върху работната повърхност имаше вдлъбнатина, която най-вероятно съответстваше на, установените при аутопсията следи, оставени по черепа.

Гневно се изправих и се отдалечих от бюрото.

— О, я стига — изсумтях бясно. — Майтапиш ли се с мене?

Погледнах към библиотеката със законници на отсрещната стена, възмутено сложих ръце на кръста си и отново се обърнах към бюрото.

— Ще прощавате за израза, ваша чест, обаче това са врели-некипели. Не можете да й го позволите пак. Да ми извърти такъв номер на четвъртия ден от избора на съдебни заседатели, само един ден преди встъпителните пледоарии?! Вече попълнихме почти целия състав и най-вероятно ще почнем утре, а тя изведнъж ми навира предполагаемото оръжие на убийството в носа?!

Съдията се отпусна назад на стола си, сякаш се дистанцираше от чука, който държеше Кърлин, и каза:

— Дано имате убедително обяснение, госпожо Фриман.

— Имам, ваша чест. Не бих могла да представя това доказателство по-рано и съм готова да обясня защо, ако…

— Вие го допуснахте! — прекъснах я и насочих показалец към съдията.

— Извинете ме, господин Холър, но не смейте да ме сочите с пръст — сдържано рече той.

— Съжалявам, ваша чест, но сте виновен вие. Вие приехте онази изсмукана от пръстите история за ДНК анализа и сега нямате основание да не й…

— Извинете ме, господин адвокат, но е по-добре да внимавате как се държите. Още пет секунди и ще видите отвътре килията на моя съд. Не сочете с пръст и не говорете така със съдия от върховен съд. Разбрахте ли ме?

Отново се обърнах към законниците и дълбоко си поех дъх. Знаех, че трябва да спечеля нещо от тази ситуация. Когато излезех от тоя кабинет, съдията трябваше да ми дължи нещо.

— Разбрах ви — отвърнах накрая.

— Добре — каза Пери. — А сега се върнете тук и седнете. Да чуем какво ще ни кажат госпожа Фриман и детектив Кърлин. Дано да е нещо сериозно.

Неохотно се приближих до бюрото като наказано дете и се пльоснах на стола си.

— Госпожо Фриман, имате думата.

— Да, ваша чест. Оръжието ни беше предадено в понеделник следобед. Един озеле…

— Страхотно! — не се сдържах аз. — Значи сте чакали четвъртия ден от избора на съдебни заседатели, за да…

— Господин Холър! — изсумтя съдията. — Вече изгубих търпение с вас. Повече няма да се обаждате. Моля, продължете, госпожо Фриман.

— Разбира се, ваша чест. Както казах, чукът беше предаден във ваннайския участък на ЛАПУ в понеделник следобед. Мисля, че е по-добре детектив Кърлин да разкаже случилото се.

Пери даде знак на полицая да продължи.

— Онази сутрин един озеленител работел в двор на Дикенс Стрийт до Кестър Авеню и го намерил в живия плет пред къщата на клиента си. Това е на улицата, която минава зад Уест Ланд Нешънъл, на около две преки от задната страна на банката. Въпросният озеленител е от Гардения и не бил чувал за убийството, обаче си помислил, че инструментът е на клиента му, и затова го оставил на верандата. Собственикът на къщата, казва се Доналд Майърс, го видял едва към пет следобед, когато се прибрал от работа. Отначало се объркал, понеже знаел, че не е негов. Но после си спомнил, че е чел репортажи за убийството на Бондюрант, поне в един от които се посочвало, че оръжието на убийството може да е чук, който още не е намерен. Той се обадил на озеленителя и го разпитал, после се обърнал към полицията.

— Е, обяснихте ни как сте го получили — рече Пери. — Но не ни обяснихте защо научаваме за това с тридневно закъснение.

Фриман кимна. Беше готова да отговори и пое щафетата.

— Ваша чест, ние, естествено, трябваше да се уверим, че това наистина е оръжието на убийството и че с него е процедирано както трябва. Веднага го пратихме в Сектора по криминалистика и едва след вчерашното съдебно заседание получихме лабораторните резултати.

— И какво е заключението?

— Единствените пръстови отпечатъци по оръжието принадлежат на…

— Един момент — отново рискувах да си навлека гнева на съдията аз. — Може ли да го наричаме просто „чук“? Вписването му в протокола като „оръжието“ засега е малко преждевременно.

— Добре — отвърна Фриман, преди съдията да успее да отговори. — Чукът. Единствените пръстови отпечатъци по чука принадлежат на господин Майърс и неговия озеленител, Антонио Ладера. Две неща обаче категорично го свързват с делото. ДНК анализът на откритото върху дръжката на чука петънце кръв показва, че кръвта е на Мичъл Бондюрант. Поръчахме изследването на външна лаборатория, за да стане по-бързо, като имахме предвид възраженията на защитата по повод предишния ни ДНК тест. Освен това пратихме чука на съдебния лекар за сравнение с раните по главата на убилия. Няма съмнение, че са нанесени с него. Господин Холър, вие може да го наричате чук, инструмент или както искате, но аз го наричам оръжие на убийството. И разполагам с копия от лабораторните заключения, които ще ви предам.

Извади от кафявия плик два защипани с кламери документа и ми ги връчи със самодоволна усмивка.

— Е, много любезно от ваша страна — казах саркастично. — Страшно съм ви задължен.

— А ето и това.

Фриман повторно бръкна в плика, измъкна две фотографии двайсет на двайсет и пет сантиметра и даде едната на съдията, а втората — на мен. Снимката показваше табло с инструменти, закачено на стена. Помнех го от гаража на Лиза Трамъл — лично го бях видял.

— Това е в гаража на Лиза Трамъл. Снимката е направена в деня на убийството, по време на обиска, извършен в дома й по силата на издадено от съда разрешение. Ще забележите, че от целия комплект липсва само един инструмент. Свободното пространство отговаря на размерите на дърводелски чук.

— Пълна лудост.

— В Сектора по криминалистика установиха, че чукът е модел „Крафтсман“, производство на Сиърс. Точно този модел не се продава поотделно, а в комплект от двеста трийсет и девет части. На тази снимка идентифицирахме над сто инструмента от същия комплект. Но чук няма. Няма го, защото Лиза Трамъл го е хвърлила в храстите, след като е напуснала местопрестъплението.

Мислите ми препускаха. Даже при защита, основана на версията за инсценировка, действа законът за намаляваща възвръщаемост. Едно е да обясниш присъствието на капката кръв върху обувката. Но да обясниш връзката на клиентката с оръжието на убийството не е просто нещо друго. Вероятността да не става дума за инсценировка растеше в геометрична прогресия с представянето на всяко следващо доказателство. За втори път в продължение на три седмици защитата понасяше катастрофален удар и аз почти бях изгубил дар слово. Съдията се обърна към мене. Трябваше да реагирам, ала не ми идваше наум никакъв смислен отговор.

— Това е много убедително доказателство, господин Холър — подкани ме Пери. — Имате ли да кажете нещо?

Нямах какво да кажа, обаче се надигнах от ринга преди съдията да преброи до десет.

— Ваша чест, това така наречено доказателство, което много удобно сякаш пада от небето, трябваше да бъде представено на съда и защитата още в момента на неговото откриване. А не три дни по-късно. Всъщност нито ден по-късно. Макар и само за да бъде дадена възможност на защитата да го анализира както трябва, да проведе свои изследвания и да провери заключенията на обвинението. Чукът уж останал незабелязан в храстите цели три месеца, така ли? И хоп, ДНК тестът го свързва с пострадалия. Цялата тази история намирисва на инсценировка. И е адски закъсняла, ваша чест. Влакът отдавна потегли. Може би още утре ще трябва да произнесем встъпителните си пледоарии. Обвинението е разполагало с цяла седмица да обмисля как да използва чука в своята. А аз какво да правя сега?

— Отначало ли ще произнесете встъпителната си пледоария, или ще я отложите за защитната фаза? — попита съдията.

— Готвех се да я произнеса утре — излъгах. — Вече съм я написал. Но освен това можех да използвам тази информация при избора на съдебните заседатели, които вече утвърдихме. Ваша чест, цялата тази история… вижте, знам само, че преди пет седмици обвинението беше отчаяно. Госпожа Фриман дойде в собствената ми кантора, за да предложи споразумение на моята доверителка. Независимо дали го признава, тя беше уплашена и направи всички отстъпки, които поисках. И изведнъж имаме ДНК теста от кръвта на обувката. Сега пък не щеш ли се появява чукът и, естествено, никой вече не говори за споразумение. Тези съвпадения хвърлят съмнение върху всичко. Обаче тук имаме процедурна злоупотреба и дори само това би трябвало да е достатъчно основание, за да откажете да допуснете чука като доказателство.

— Ваша чест — обади се прокурорката веднага щом свърших. — Може ли да отговоря на обвинението на господин Холър в злоупо…

— Няма нужда, госпожо Фриман. Както вече отбелязах, това е много убедително доказателство. Появява се в неподходящ момент, обаче аз пак ще дам на защитата допълнително време за подготовка. Сега ще се върнем в залата и ще довършим избора на съдебни заседатели. После ще им дам по-дълга почивка за уикенда и ще ги призова в понеделник за встъпителните пледоарии и началото на процеса. Ще имате още три дни, за да подготвите пледоарията си, господин Холър. Би трябвало да са ви достатъчни. А междувременно вашите сътрудници, включително онова амбициозно момиче от моята Алма матер, може да осигурят съответните експертизи и анализи, които ще са ви нужни за чука.

Поклатих глава. Това не стигаше. Направо потъвах като камък.

— Ваша чест, бих искал да отложите процеса, докато обжалвам решението ви.

— Можете да го обжалвате, господин Холър. Това си е ваше право. Обаче няма да отложа процеса. Започваме в понеделник.

И леко ми кимна, което възприех като заплаха. С две думи, обжалвай решението и аз няма да го забравя по време на процеса.

— Имаме ли да обсъждаме нещо друго? — попита Пери.

— Аз приключих — отвърна Фриман.

— Господин Холър?

Само поклатих глава, понеже гласът ми ми изневери.

— Тогава да се върнем в залата и да продължим с избора на съдебни заседатели.

Лиза Трамъл замислено ме чакаше на масата на защитата.

— Какво стана? — прошепна тя настойчиво.

— Стана това, че току-що пак ни сритаха по задника. Този път е свършено.

— Какво искаш да кажеш?

— Намерили са оня скапан чук, дето си го хвърлила в храстите, след като си убила Мичъл Бондюрант.

— Пълен абсурд! Аз…

— Не е абсурд. Могат пряко да го свържат с Бондюрант и с тебе. Чукът е от скапаното табло в твоя гараж. Не знам как може да си била толкова глупава, обаче няма значение. В сравнение с това запазването на окървавените обувки направо е интелигентно решение. Сега трябва да измисля как да убедя Фриман да сключи споразумение, след като изобщо не й се налага. Тя разполага с категорични доказателства, защо да го прави?

Лиза протегна лявата си ръка, сграбчи ме за яката на сакото и ме притегли към себе си. Сега вече шепнеше със стиснати зъби.

— Чуй се какви ги говориш! Как можело да съм толкова глупава?! Тъкмо това е въпросът и отговорът е, че не съм. Отлично знаеш, че ако не друго, поне не съм глупава. Още от първия ден ти повтарям, че това е инсценировка. Искали са да се отърват от мене и затова са го направили. Обаче аз не съм виновна. Ти още отначало беше наясно. Луис Опарицио. Трябвало е да се избави от Мичъл Бондюрант и ме е използвал за изкупителна жертва. Бондюрант му е пратил твоето писмо. Така се е започнало. Аз не съм…

Гласът й секна и от очите й бликнаха сълзи. Поставих длан върху ръката й, за да я успокоя и да я смъкна от яката си. Видях, че съдебните заседатели влизат в ложата, и не исках да забележат признаци за разногласие между адвокат и доверителка.

— Аз не съм го извършила — повтори тя. — Чуваш ли ме? Не искам никакво споразумение. Няма да кажа, че съм извършила нещо, което не съм. Ако това е най-доброто ти предложение, искам нов адвокат.

Извърнах се и погледнах към съдийската маса. Съдия Пери ни наблюдаваше.

— Готови ли сте да продължим, господин Холър?

Погледнах клиентката си, после пак насочих вниманието си към съдията.

— Да, ваша чест. Готови сме да продължим.

20.

Все едно бяхме в кутсузлийската съблекалня, а ни предстоеше да изиграем мача. Неделя следобед, осемнайсет часа преди встъпителните пледоарии пред съдебните заседатели. Седях със сътрудниците си, вече признавайки поражението. Горчивият край беше настъпил още преди да е започнал процесът.

— Не разбирам — запълни спусналото се над кабинета ми мълчание Аронсън. — Ти каза, че ни трябва хипотеза за невинност. Алтернативна версия. Имаме Опарицио. Значи имаме и алтернативна версия. Какъв е проблемът?

Погледнах Сиско Войчеховски. Бяхме само ние тримата. Аз бях по шорти и тениска. Сиско носеше дрехите, с които обикновено караше мотора си — военно зелен потник и черни дънки. Аронсън беше облечена като за съда. Явно бе забравила, че е неделя.

— Проблемът е, че няма да извадим Опарицио на процеса — отвърнах.

— Но нали той оттегли искането си за отхвърляне на призовката?! — възрази Дженифър.

— Няма значение. Същността на процеса са доказателствата на обвинението срещу Трамъл. А не кой друг би могъл да е извършил престъплението. Глаголни форми като „би могъл“ не важат. Мога да призова Опарицио като експерт във връзка с просрочената ипотека на Трамъл и изобщо с епидемията от просрочени ипотеки. Обаче няма и да се доближа до него като алтернативен заподозрян. Съдията няма да ми позволи, освен ако не докажа, че това има значение за процеса. А ние след толкова труд все още не можем да го докажем. Все още не разполагаме с онова нещо, което ще свърже Опарицио с престъплението.

Аронсън не се предаваше.

— Четиринайсетата поправка гарантира на Трамъл „реална възможност да представи пълноценна защита“. Алтернативната версия е елемент от тази пълноценна защита.

Значи можеше да цитира конституцията. Беше изчела учебниците от кора до кора, ама й липсваше опит.

— „Калифорния срещу Хол“, хиляда деветстотин осемдесет и шеста. Провери го.

Посочих лаптопа й, отворен в ъгъла на бюрото ми. Тя се наведе над него и започна да пише.

— Знаеш ли номера?

— Опитай с четирийсет и едно.

Момичето го въведе, намери документа и започна да го преглежда. Погледнах Сиско, който и представа си нямаше какво правя, и наредих:

— Прочети го на глас. Важните моменти.

— Хмм… „Доказателството, че друг човек е имал мотив или възможност да извърши съответното престъпление или е имал далечна връзка с пострадалия или престъплението, не е достатъчно за повдигане на изискуемото основателно съмнение… Доказателството за виновност на друга страна има значение и е допустимо само ако свързва другата страна със самото извършване на престъплението…“ Добре де, прецакани сме.

Кимнах.

— Ако не можем да докажем присъствието на Опарицио или някой от неговите главорези в гаража, наистина сме прецакани.

— Писмото не върши ли работа? — учуди се Сиско.

— Не. Фриман ще ми види сметката, ако кажа, че писмото отваря вратата. То дава мотив на Опарицио, да. Обаче не го свързва пряко с престъплението.

— Мамка му.

— В момента не разполагаме с такава връзка. И следователно нямаме защита. А ДНК резултатите и чукът… е, те идеално връзват гащите на обвинението.

— Според нашите лабораторни резултати няма биологическа връзка с Лиза — напомни Аронсън. — Освен това съм осигурила експерт от Сиърс, който ще свидетелства, че не може да се каже със сигурност дали въпросният чук е от комплекта на Трамъл. Пък и знаем, че вратата на гаража е била отключена. Даже чукът да е неин, може да го е взел всеки. И всеки е можел да прехвърли кръвта върху обувките.

— Да, да, всичко това ми е известно. Обаче не е достатъчно да кажем какво може да се е случило. Ще трябва да докажем, че наистина се е случило така. Ако не можем да го направим, изобщо няма да ни позволят да го използваме на процеса. Опарицио е ключът. Трябва да сме в състояние да го разпитаме, без Фриман да скача на всеки въпрос и да пита каква е връзката му с делото.

Аронсън все още не се отказваше.

— Все трябва да има нещо!

— Винаги има нещо. Просто не сме го открили.

Завъртях стола си към Сиско. Той се намръщи и кимна. Знаеше какво ще кажа.

— Ти си на ход, мой човек. Трябва да ми намериш нещо. Обвинителната фаза от процеса ще продължи около седмица. Толкова време имаш. Но ако утре се изправя и хвърля зара, ако заявя, че ще докажа, че го е извършил друг, ще трябва да представя такова доказателство.

— Ще се заема — отвърна моят следовател. — Ще започна от нулата и ще ти намеря нещо. Направи каквото трябва утре.

Кимнах, по-скоро от благодарност, отколкото от убеденост, че ще успее. Всъщност не вярвах, че има нещо за намиране. Клиентката ми беше виновна и справедливостта щеше да възтържествува. Край на историята.

Погледнах към бюрото си, върху което бяха пръснати снимки от местопрестъплението и доклади. Вдигнах фотографията с куфарчето на убития, което лежеше отворено на бетонния под на гаража. Тъкмо това ме удивляваше още отначало, даваше ми надежда, че клиентката ми може да не го е извършила. Тоест, до последните две решения на съдията.

— Още няма информация за съдържанието на куфарчето и дали нещо липсва, така ли? — попитах.

— Поне ние не сме получили — потвърди, Аронсън.

Бях й възложил първа да се запознава с постъпващия от обвинението доказателствен материал.

— Значи куфарчето е било отворено, а те не са се поинтересували дали липсва нещо?!

— Направили са списък на съдържанието му. Разполагаме с него. Просто не смятам, че са подготвили доклад за онова, което може да не е било вътре. Кърлин е предпазлив и не иска да ни даде никакъв шанс.

— Да, ама когато свърша с него на свидетелската скамейка, спокойно може да се разхожда с натикано в задника куфарче.

Аронсън се изчерви. Посочих Войчеховски.

— Сиско, куфарчето. Имаме списъка на съдържанието му. Поговори със секретарката на Бондюрант. Виж дали е взето нещо.

— Вече опитах. Не пожела да разговаря с мене.

— Опитай пак. Покажи и малко физика. Покори я.

Той изду бицепси. Аронсън продължи да се изчервява. Изправих се.

— Прибирам се вкъщи да работя върху встъпителната си пледоария.

— Сигурен ли си, че искаш да я произнесеш утре? — попита Дженифър. — Ако я отложиш за защитната фаза, ще знаеш какво е успял да открие Сиско.

Поклатих глава.

— Съдията ми отпусна уикенда, защото му казах, че искам да я произнеса в началото на процеса. А съм се отметнал, а ме е обвинил за пропуснатия петък. И без това вече ми е ядосан, че си изпуснах нервите в кабинета му.

Излязох иззад бюрото и подадох на Сиско снимката на куфарчето.

— И да не забравите да заключите тука.

В неделя Рохас почиваше и трябваше да шофирам аз. Нямаше много движение и стигнах бързо, даже по пътя се отбих да си взема пица от италианското ресторантче под пазара в началото на Лоръл Кениън. Не си направих труда да вкарам големия линкълн в гаража при неговия близнак. Паркирах пред стълбището, заключих колата и се заизкачвах към входа. Чак на верандата установих, че там ме чака някой.

За съжаление не беше Маги. На един от столовете в отсрещния край седеше мъж, когото никога не бях виждал. Дребен и размъкнат, с едноседмична брада. Очите му бяха затворени, главата — отметната назад. Спеше.

Не се безпокоях за безопасността си. Той беше сам и не носеше черни ръкавици. Въпреки това тихо пъхнах ключа в ключалката и отворих вратата. Влязох, безшумно я затворих и оставих пицата на кухненския плот. После отидох в спалнята си и влязох в дрешника. От горната лавица, прекалено високо, за да я достигне дъщеря ми, свалих дървената кутия с наследения от баща ми колт „Удсман“. Той имаше трагична история и се надявах, че сега няма да се повтори. Заредих го и излязох навън. Взех втория стол и го преместих срещу спящия мъж. Едва след като седнах, небрежно стиснал оръжието в скута си, протегнах крак и го побутнах по коляното.

Той се сепна, ококори се и се заозърта. Накрая очите му се фокусираха върху лицето ми и се спуснаха към пистолета.

— Ей, чакай малко бе, човек!

— Не, ти чакай малко. Кой си и какво искаш?

Не насочих оръжието към него. Държах се небрежно. Той вдигна ръце с дланите към мен.

— Господин Холър, нали така? Аз съм Джеф бе, човек. Джеф Трамъл. Разговаряхме по телефона, спомняш ли си?

Вторачих се в него за миг и разбрах, че не съм го познал, защото никога не бях виждал негова снимка. Когато бях посещавал къщата на Лиза Трамъл, там нямаше негови фотографии. Тя беше изличила присъствието му от дома си, след като той бе решил да я зареже.

А сега беше тук. С неспокойни очи и гузен вид. Помислих си, че знам точно какво иска.

— Откъде знаеш къде живея? Кой ти каза да дойдеш тук?

— Никой не ми е казвал. Просто дойдох. Потърсих името ти в уебсайта на Калифорнийската адвокатска колегия. Там не се посочва служебен адрес, обаче има адрес за кореспонденция. Дойдох и видях, че е частен дом, явно живееш тука. Това е всичко. Трябва да говоря с тебе.

— Можеше да се обадиш.

— На оня телефон му свършиха кредитите. Трябва да си купя нов.

Реших да подложа Джеф Трамъл на малък тест.

— Къде беше, когато ми се обади?

Той сви рамене, уж вече спокойно можеше да ми каже.

— В Росарито. Отседнал съм там.

Лъжеше. Сиско бе проследил онова обаждане. Имах номера на телефона и най-близката клетка. Беше ми позвънил от Венис Бийч, на около триста и двайсет километра от Росарито Бийч в Мексико.

— За какво искаш да говориш с мене, Джеф?

— Мога да ти помогна бе, човек.

— Да ми помогнеш ли? Как?

— Чух се с Лиза. Тя ми каза за чука, дето са го намерили. Не е неин… тъй де, наш. Мога да ти кажа къде е нашият. Да те заведа при него.

— Добре тогава, къде е?

Той кимна и погледна надясно към града в подножието на хълмовете. До нас стигаше несекващият шепот на трафика.

— Това е проблемът, господин Холър. Имам нужда от малко пари. Искам да се върна в Мексико. Там не ти трябва много, но все пак ти е нужно някакво начало, ако разбираш какво искам да кажа.

— И колко ти трябват за това начало?

Джеф се обърна и ме погледна в очите, защото говорех на неговия език.

— Само десет бона бе, човек. Ти ще получиш всички онез кинти от киното и десет хилядарки даже няма да ги усетиш. Дай ми ги и аз ще ти дам чука.

— И толкова?

— Да бе, човек, ще ти се махна от главата.

— А какво ще кажеш да свидетелстваш в полза на Лиза на процеса? Спомняш ли си, разговаряхме за това?

Той поклати глава.

— Не, не мога. Не ме бива да свидетелствам. Обаче мога да ти помагам отвън. Нали разбираш, да те заведа при чука, такива неща. Хърб каза, че чукът бил най-важната им улика, ама т’ва са врели-некипели, понеже знам къде е истинският.

— Значи си приказвал и с Хърб Дал, а?

По гримасата му видях, че се е изпуснал. Явно не биваше да споменава за кинаджията.

— Уф, не, не, всъщност Лиза ми каза, че е казал така. Изобщо не го познавам.

— Виж какво ще те питам, Джеф. Откъде да знам, че това е истинският чук, а не някакъв друг, който сте изфабрикували с Лиза и Хърб?

— Казвам ти, знам къде е. Аз го оставих там. Аз!

— Само че няма да свидетелстваш и в такъв случай аз имам чук, ама нямам показания. Знаеш ли какво означава „взаимозаменяемост“ в правото, Джеф? Когато един предмет може да се замени с друг, също такъв. Ето за какво става дума. Твоят чук не ми върши никаква работа без показанията ти. Трябва да свидетелстваш, иначе няма никакъв смисъл от него.

— Хмм…

Изглеждаше съкрушен.

— Къде е чукът, Джеф?

— Няма да ти кажа. Освен него нямам нищо друго.

— Няма да ти платя и цент, Джеф. Даже да вярвах, че има чук и че е истинският чук, пак нямаше да ти платя нито цент. Не става така. Премисли всичко и ми се обади.

— Добре.

— А сега чупката от верандата ми.

Отпуснах пистолета до бедрото си, влязох вътре и заключих вратата. Грабнах ключовете за колата от кутията с пица и бързо се насочих към задния изход. Излязох и се промъкнах покрай къщата до дървената врата, която водеше към улицата. Открехнах я и надникнах навън.

Джеф Трамъл го нямаше, обаче чух запалване на автомобилен двигател. Зачаках и скоро по улицата мина автомобил. Изскочих навън и се вторачих в задния номер, но бях закъснял. Колата се отдалечаваше надолу по склона. Видях, че е син седан, но толкова се бях съсредоточил върху номера, че не обърнах внимание на марката и модела. Веднага щом се скри зад първия завой, забързах нагоре към линкълна.

За да го проследя, трябваше бързо да се спусна по хълма и да видя накъде завива по Лоръл Кениън Булевард. Иначе имаше петдесет процента вероятност да го изгубя.

Но закъснях. Когато линкълнът преодоля острите завои и пред мен се появи кръстовището на Лоръл Кениън, синия седан вече го нямаше. Спрях на знака „стоп“ и не се поколебах. Завих надясно и потеглих на север.

Сиско беше проследил обаждането на Джеф Трамъл до Венис, ала иначе цялото дело се въртене около Долината. Затова се насочих натам.

Платното за на север беше еднолентово и се разширяваше в две ленти чак след като пресечеше Холивудските хълмове. Така и не успях да настигна Трамъл и скоро разбрах, че съм избрал грешната посока. Венис. Трябваше да завия на юг.

Не си падам по студена или претоплена пица, затова се отбих да вечерям в „Дейли Грил“ на Лоръл и Вентура. Паркирах в подземния гараж и вървях към ескалатора, когато се сетих, че колтът още е затъкнат отзад под пояса на шортите ми. Лошо. Върнах се в линкълна и пъхнах оръжието под седалката, после проверих дали съм заключил вратата.

Въпреки че беше рано, в ресторанта имаше много хора. Седнах на бара, вместо да чакам за маса, и си поръчах леден чай и пирог с пилешко. После отворих телефона и позвъних на клиентката си. Тя отговори веднага.

— Лиза, обажда се адвокатът ти. Ти ли прати мъжа си да говори с мене?

— Ами, казах му, че трябва да се срещне с теб, да.

— Твоя ли беше идеята, или на Хърб Дал?

— Не, моя. Искам да кажа, Хърб беше тук, обаче идеята беше моя. Разговаря ли с него?

— Да.

— Каза ли ти къде е чукът?

— Не. Поиска десет хиляди долара, за да ми каже.

Последва мълчание, но аз търпеливо изчаках.

— Мики, това не ми се струва много за нещо, което ще опровергае доказателството на обвинението.

— За доказателства не се плаща, Лиза. Ако го направиш, ще изгубиш. Къде се е настанил мъжът ти?

— Не пожела да ми каже.

— Ти лично ли разговаря с него?

— Да, дойде тук. Изглежда отвратително, нали?

— Трябва да го открия, за да му връча призовка. Имаш ли някаква…

— Той няма да свидетелства. Заяви ми го. За нищо на света. Иска само пари й да ме гледа как се мъча. Не му пука даже за родния му син. Изобщо не поиска да го види.

Донесоха ми поръчката и барманът ми доля чай. Пробих коричката с вилицата си, просто за да изпусна част от парата. Щяха да минат цели десет минути, докато пирогът изстине достатъчно, за да мога да го изям.

— Чуй ме, Лиза, важно е. Имаш ли някаква представа къде може да живее или да е отседнал?

— Не. Каза, че идвал от Мексико.

— Лъже. Бил е тук през цялото време.

Това явно я удиви.

— Откъде знаеш?

— От телефонните записи. Виж, няма значение. Ако ти се обади или се отбие, разбери къде се е настанил. Обещай му, че ще получи пари и изобщо каквото и да е, само разбери къде е. Ако успеем да го доведем в съда, той ще трябва да ни каже за чука.

— Ще опитам.

— Това не стига, Лиза. Просто го направи. Става дума за живота ти.

— Добре, добре.

— Когато разговаряхте, той спомена ли нещо за чука?

— Нищо конкретно. Каза само: „Спомняш ли си, че държах чука в колата, когато ходех да връщам беемвета с просрочени вноски?“ Когато работеше в представителството, понякога го пращаха да взима коли от неизправни длъжници. Във фирмата се редуваха. Мисля, че носеше чука за самозащита или в случай че се наложи да отвори без ключ, такива неща.

— Значи е искал да каже, че чукът от комплекта във вашия гараж е бил в колата му, така ли?

— Предполагам. В бавареца. Само че фирмата си взе колата, след като той я заряза и изчезна.

Кимнах. Можех да възложа на Сиско да провери дали в багажника на изоставеното от Джеф, Трамъл БМВ е имало чук.

— Добре, Лиза. Джеф имаше ли приятели тук в града?

— Не знам. Имаше във фирмата, но не е водил никого вкъщи. Нямахме семейни приятели.

— Знаеш ли имената на някои от колегите му във фирмата?

— Не.

— Не ми помагаш особено, Лиза.

— Съжалявам. Не мога да се сетя. Не харесвах приятелите му. Казах му да не ги води вкъщи.

Поклатих глава. Кои бяха моите приятели извън работата? Маги можеше ли да отговори на същите въпроси за мен?

— Добре, Лиза, засега стига. Искам да си помислиш за утре. Спомни си какво си говорихме. Как да се държиш и да реагираш пред съдебните заседатели. От това ще зависи много.

— Знам. Готова съм.

Ще ми се аз да бях готов.

21.

Съдия Пери искаше да навакса част от изгубеното предишния петък съдебно време, затова в понеделник сутрин своеволно ограничи встъпителните пледоарии до трийсет минути, въпреки че през уикенда обвинението и защитата уж се бяха трудили над едночасови изказвания. Всъщност това напълно ме устройваше. Съмнявах се, че ще говоря и десет минути. Колкото повече каже защитата, толкова повече има какво да атакува обвинението в заключителните пледоарии. От гледна точка на защитата, по-малкото винаги е повече. Своенравното решение на съдията обаче явно ни пращаше послание. Магистратът съобщаваше на нас, обикновените юристи, че здраво държи юздите в съдебната зала. И че ние сме само приходящи.

Фриман започна първа и какъвто ми е обичаят, аз не изпусках от очи съдебните заседатели. Слушах я внимателно, готов всеки момент да възразя, но дори не поглеждах към нея. Исках да видя как я възприемат заседателите. Исках да видя дали интуитивното ми усещане за тях ще се окаже вярно.

Тя говореше ясно и красноречиво. Без превземки, без парадиране. С поглед право към целта.

— Днес сме се събрали тук за едно нещо — каза прокурорката, изправена в откритото пространство непосредствено пред ложата на съдебните заседатели. — Тук сме заради гнева на една жена. Заради потребността й да даде воля на своето разочарование от провалите и предателствата в собствения й живот.

Естествено, тя отдели повечето от определеното й време за предупреждения към заседателите да внимават с „фокусите на защитата“, както се изрази. Уверена в доказателствата си, Фриман се целеше в моите.

— Защитата ще се опита да ви убеди в какво ли не. В коварни заговори и изтънчен драматизъм. Това убийство е тежко, но историята е елементарна. Не се оставяйте да ви заблудят. Наблюдавайте внимателно. Слушайте внимателно. Всичко казано тук днес трябва да бъде подплатено с доказателства по време на процеса. С истински доказателства.

— Това престъпление е грижливо подготвено. Убийцата е знаела навиците на Мичъл Бондюрант. Дебнела го е. Чакала го е в засада и после го е нападнала светкавично и злоумишлено. Тази убийца е Лиза Трамъл и по време на процеса вината й ще бъде доказана. — Фриман обвинително посочи с показалец клиентката ми. Както я бях инструктирал, Лиза отговори на погледа й, без дори да мигне.

Съсредоточих се върху заседател номер три, който седеше в средата на първия ред. Лиандър Лий Фърлонг-младши. Моят коз. Единственият заседател, на когото разчитах да гласува за мене докрай. Даже това да доведеше до невъзможност заседателите да вземат окончателно решение.

Около половин час преди да започне процедурата по избор на съдебни заседатели съдебният секретар ми връчи списък с осемдесет кандидати. Дадох го на своя следовател, който излезе в коридора, отвори лаптопа си и се захвана за работа.

Интернет дава много възможности за проверка на потенциалните заседатели, особено когато процесът ще се върти около финансови трансакции като просрочване на ипотека. Всеки кандидат попълва анкета, в която отговаря на основни въпроси: Вие или ваш много близък роднина имали ли сте просрочена ипотека? Отнеман ли ви е неизплатен автомобил заради просрочени вноски? Подавали ли сте искане за обявяване на банкрут? Това бяха елиминиращи въпроси. Всеки, който отговореше положително, щеше да бъде отхвърлен или от съдията, или от прокурора, защото се смяташе, че е пристрастен и не е в състояние да прецени доказателствата обективно.

Това елиминиране обаче е прекалено общо и между редовете остават неясноти. В това се състоеше работата на Сиско. Когато съдията покани първата група от дванайсет кандидати и започна да преглежда анкетите им, Войчеховски ми донесе бележките си по седемнайсет от осемдесетте. Трябваха ми хора с лош опит и може би даже неприязън към банките или държавните институции. Сред седемнайсетте имаше както хора, които направо бяха излъгали в анкетите си за банкрути или отнети неизплатени коли, така и ищци по граждански искове срещу банки. Сред тях беше и Лиандър Фърлонг.

Двайсет и девет годишният Лиандър Лий Фърлонг-младши работеше като помощник-управител в супермаркет от веригата „Ралфс“ в Чатсуърт. Той бе отговорил отрицателно на въпроса за просрочена ипотека. Дигиталната проверка на Сиско обаче обхващаше някои национални база данни и моят следовател се беше натъкнал на информация за имот с просрочена ипотека в Нашвил, щата Тенеси, който през 1994-та бил продаден на търг. Като собственик се посочваше Лиандър Лий Фърлонг. Ищец по делото беше Фърст Нешънъл Банк ъв Тенеси.

Името изглеждаше рядко срещано и двата случая трябваше да са свързани. По време на търга моят кандидат-заседател трябваше да е бил тринайсетгодишен. Предположих, че баща му е изгубил имота в полза на банката. И Лиандър Лий Фърлонг-младши не го споменаваше в анкетата.

Докато отминаваше вторият ден от избора на съдебни заседатели, нервно чаках Фърлонг да бъде избран на случаен принцип и да седне в ложата за разпит от съдията и страните. Междувременно отхвърлих неколцина добри кандидати, като използвах правото си на неаргументиран отвод, за да освободя места в ложата.

На четвъртата сутрин номерът на Фърлонг най-после излезе и го настаниха в ложата за разпит. Когато го чух да говори с южняшки акцент, разбрах, че той е моят коз. Нямаше начин да не мрази банката, отнела имота на родителите му. И го криеше, за да влезе в съдебния състав.

Фърлонг отговори с лекота на съдията и прокурорката, като казваше точно каквото трябва и се представяше за богобоязлив работяга с консервативни ценности и либерални възгледи. Когато дойде моят ред, му зададох само няколко общи въпроса и после му отправих изненадващо питане. Исках да изглежда приемлив за мен. Попитах го дали смята, че хората с просрочена ипотека са достойни за презрение, или човек понякога може да има основателни причини да не е в състояние да изплаща вноските за дома си. Със своя южняшки акцент Фърлонг заяви, че всеки случай бил различен и не можело да се правят обобщения за всички с просрочени ипотеки.

Няколко минути и два-три въпроса по-късно Фриман му продупчи билета и аз не възразих. Сега само трябваше да се надявам, че обвинението няма да разкрие миналото на семейството му, защото в такъв случай моментално щяха да го натирят от съдебния състав.

Нарушавах ли етиката или правилата, като не издавах на съда тайната на Фърлонг? Зависи какво разбирате под „много близък“ — например „много близък роднина“. Представите за това кой роднина е „много близък“ се променят през живота. В анкетата на Фърлонг пишеше, че е женен и има малък син. Сега жена му и детето му бяха неговите най-близки роднини. Баща му даже можеше да не е жив. Зададеният въпрос гласеше: „Вие или ваш много близък роднина имали ли сте просрочена ипотека?“

Тъй че тук имаше неяснота и аз не смятах, че съм длъжен да помогна на обвинението, като посоча какво е пропуснато във въпроса. Фриман имаше същия списък с имена и можеше да разполага с почти неограничените възможности на окръжна прокуратура и ЛАПУ. Все някой в тези две бюрократични машини трябваше да е не по-малко интелигентен от моя следовател. Можеха сами да си правят проверките. В противен случай си оставаше за тяхна сметка.

Наблюдавах Фърлонг, докато Фриман изреждаше своите доказателства: оръжието на убийството, свидетелката, кръвта по обувката на обвиняемата и насочения й срещу банката гняв. Той седеше, опрял лакти върху подлакътниците на стола си и долепил върховете на пръстите си едни към други пред устата си. Сякаш криеше лицето си и я гледаше над ръцете си. Позата му ми подсказваше, че съм познал. Той беше моят коз, нямаше грешка.

Прокурорката започна да изпуска пара, докато рецитираше орязаната си пледоария и обясняваше, че всички доказателства щели да потвърдят виновността на обвиняемата извън всякакво основателно съмнение. Тук очевидно беше съкратила част от речта си, за да спази наложеното от съдията ограничение. Знаеше, че може да обобщи всичко в заключителните си думи, затова прескочи голяма част и премина към извода.

— Дами и господа, кръвта ще проговори — заяви прокурорката. — Следете доказателствата и те ще ви отведат без никакво съмнение до Лиза Трамъл. Тя е отнела живота на Мичъл Бондюрант. Отнела му е всичко. И сега е моментът да получи възмездие.

Фриман благодари на съдебните заседатели и се върна на мястото си. Сега беше мой ред. Спуснах ръка под масата, за да си проверя ципа. Достатъчно е само веднъж да си излизал пред заседателите с отворен дюкян и това никога няма да се повтори.

Изправих се и заех същото място, на което беше стояла Фриман. За пореден път се опитах да не показвам, че все още се възстановявам от травмите си. И подех.

— Дами и господа, искам да започна с две встъпления. Казвам се Майкъл Холър и съм адвокат на обвиняемата. Моята работа е да защитавам Лиза Трамъл от тези изключително сериозни обвинения. Нашата конституция гарантира на всеки обвинен в престъпление в тази страна право на пълноценна и убедителна защита и тъкмо това възнамерявам да направя по време на процеса. Предварително се извинявам, ако с това разсърдя някой от вас, но ви моля да не забравяте, че моите действия не бива да се отразяват на Лиза.

Обърнах се към масата на защитата и вдигнах ръка, сякаш за да приветствам Трамъл с добре дошла.

— Би ли се изправила за малко, Лиза?

Тя стана от стола си, обърна се леко към съдебните заседатели и бавно плъзна очи по дванайсетте лица. Изглеждаше изпълнена с решителност, непречупена. Точно както й бях казал.

— А това е Лиза Трамъл, обвиняемата. Госпожа Фриман иска да повярвате, че Лиза е извършила това престъпление. Тя е висока метър и шейсет, тежи четирийсет и девет кила с мокри дрехи и е гимназиална учителка. Благодаря, Лиза. Можеш да седнеш.

Трамъл отново зае мястото си и аз се обърнах към съдебните заседатели, като непрекъснато местех поглед от лице на лице, докато говорех.

— С госпожа Фриман сме на едно мнение, че това жестоко престъпление е извършено хладнокръвно. Никой не е имал право да отнеме живота на Мичъл Бондюрант и онзи, който го е извършил, трябва да бъде изправен пред правосъдието. Но и никога не бива да се прибързва с присъдата. И доказателствата ще потвърдят, че се е случило тъкмо това. Следователите по делото са видели малката картина и лесното напасване на факти. Убягнала им е голямата картина. Не са разкрили истинския убиец.

Зад себе си чух гласа на Фриман.

— Ваша чест, може ли да се приближим?

Пери се намръщи, но ни даде знак да отидем при него. Последвах прокурорката отстрани на съдийската маса, като пътьом формулирах отговора си на възражението, което знаех, че ще повдигне. Съдията включи заглушаващо устройство, за да не позволи на заседателите да чуят нещо, което не е за техните уши, и тримата се наведохме един към друг.

— Ваша чест, не обичам да прекъсвам встъпителни пледоарии, обаче това тук не прилича на такава — започна Фриман. — Господин адвокатът ще ни изложи ли фактите, които възнамерява да докаже, или просто ще говори общи приказки за някакъв тайнствен убиец, който е известен само на него?

Пери се обърна към мен в очакване на отговор. Погледнах си часовника.

— Ваша чест, възразявам срещу възражението. Още не са изтекли и пет минути от отделените ми трийсет, а тя вече възразява, защото не съм изложил никакви факти?! Я стига, ваша чест, тя се опитва да ме изложи пред заседателите! Настоявам да приемете от нея възражение с постоянно действие и да не й позволявате повече да ме прекъсва.

— Мисля, че той има право, госпожо Фриман — съгласи се съдията. — Още е много рано за възражения. Сега ще го приема като постоянно възражение и лично ще се намеся, ако се наложи. Върнете се на масата на обвинението и не се обаждайте.

Той изключи заглушаващото устройство и върна стола си в центъра на масата. Ние с Фриман заехме местата си.

— Както казвах, преди да ме прекъснат, в това дело има голяма картина и защитата ще ви я покаже. Обвинението иска да повярвате, че става дума за обикновено отмъщение. Но убийството никога не е обикновено и ако следователят или прокурорът търсят лесни пътища за неговото разкриване, със сигурност ще им убегне нещо. Включително убиецът. Лиза Трамъл изобщо не е познавала Мичъл Бондюрант. Никога не се е срещала с него. Не е имала мотив да го убие, защото мотивът, който ще ви представи обвинението, е измислен. Ще ви убеждават, че тя е убила Мичъл Бондюрант, защото е щял да отнеме дома й. Всъщност той нямаше да й отнеме дома и ние ще го докажем. Мотивът е като корабен рул. Без него корабът е подвластен на капризите на вятъра. И точно такива са доказателствата на обвинението. Вятър.

Пъхнах ръце в джобовете си и наведох поглед към краката си. Преброих наум до три и когато вдигнах очи, гледах право към Фърлонг.

— Всъщност в това дело става въпрос за пари. За епидемията от просрочени ипотеки, която мори страната ни. Това не е обикновено отмъщение. Това е хладнокръвно и добре пресметнато убийство на човек, заплашвал да разкрие корупцията на нашите банки и техните посредници при отнемане на имоти с просрочена ипотека. Става въпрос за пари, за хората, в които са парите и които не искат да се разделят с тях на никаква цена — даже на цената на убийство.

Направих нова пауза, промених позата си и плъзнах очи по ложата. Когато стигнах до заседателната Естър Маркс, задържах погледа си върху нея. Знаех, че е самотна майка и работи като офис мениджър в модния квартал. Сигурно печелеше по-малко от мъжете на същия пост и я бях нарочил за човек, който ще съчувства на клиентката ми.

— Лиза Трамъл е обвинена в убийство, което не е извършила. Тя е изкупителната жертва. Активно е протестирала срещу банката и незаконните процедури при просрочени ипотеки. Борила се е срещу тях и затова й е наложена ограничителна заповед. Същите неща, поради които мързеливите следователи са я заподозрели, са я превърнали в идеалната изкупителна жертва. И ние ще ви го докажем.

Всички погледи бяха отправени към мен. Бях привлякъл цялото им внимание.

— Доказателствата на обвинението няма да издържат — продължих аз. — Ще ги опровергаем едно по едно. Критерият, въз основа на който сте длъжни да вземете решение, е виновност извън всякакво основателно съмнение. Настоявам да внимавате и разсъждавате сами. И тогава, гарантирам ви, ще имате толкова основателни съмнения, че няма да знаете какво да ги правите. И ще си зададете един-единствен въпрос. Защо? Защо обвиняват тази жена в това престъпление? Защо я подлагат на всичко това?

Последна пауза. Кимнах и им благодарих за вниманието, след което бързо се върнах на мястото си и седнах. Лиза постави длан върху ръката ми в знак на признателност, че се застъпвам за нея. Един от нашите предварително подготвени жестове. Знаех, че е такъв, но все пак ми стана приятно.

Съдията обяви петнайсетминутна почивка преди началото на свидетелските показания. Докато залата се изпразваше, останах на масата на защитата. Встъпителната ми пледоария беше затвърдила усещането ми за набиране на инерция. През следващите няколко дни обвинението щеше да владее положението, ала Фриман вече знаеше, че ще дойде и моят ред.

— Благодаря ти, Мики — каза Лиза Трамъл, докато се изправяше, за да излезе в коридора е Хърб Дал, който я чакаше до портала.

Погледнах го и й казах:

— Още е рано да ми благодариш.

22.

След почивката Андреа Фриман започна с основополагащите свидетели на обвинението, както ги наричам. Техните показания често са драматични, обаче нямат връзка с вината или невинността на обвиняемия. Призовават ги просто като елемент от структурата на самото обвинение, за да положат основите за доказателствата, които ще дойдат по-късно.

Първа свидетелства рецепционистката в Уест Ланд Нешънъл, Рики Санчес — жената, открила трупа на пострадалия в гаража. Нейното значение се изразяваше в това, че допринасяше за определяне часа на смъртта и разкриваше пред съдебните заседатели шока от убийството за обикновените хора.

Санчес пътувала за работа от долината Санта Кларита и строго спазвала сутрешните си навици. Тя разказа, че винаги влизала в гаража в 08:45 и имала десет минути да паркира, да стигне до служебния вход и да заеме мястото си до 08:55, за да се приготви за отварянето на банката в 09:00.

В деня на убийството също не изневерила на привичката си и намерила свободно място на около десет места от това на Мичъл Бондюрант. След като заключила колата си, тя тръгнала към моста, свързващ гаража със сградата на банката. И тогава открила трупа. Първо видяла разлятото кафе, после отвореното куфарче на земята и накрая Мичъл Бондюрант, проснат по очи и цял в кръв.

Санчес приклекнала до него и проверила дали дава признаци на живот, след това извадила джиесема си от дамската си чантичка и позвънила на спешния телефон.

Защитата рядко печели точки с основополагащите свидетели. Техните показания обикновено са точно установени и не допринасят за изясняване на въпроса за вината или невинността. И все пак не се знае. Когато ми дадоха думата за кръстосан разпит, станах и изстрелях няколко въпроса, просто за да видя какво може да изскочи.

— Госпожо Санчес, вие описахте неизменните си сутрешни навици, обаче щом вкарате колата си в гаража на банката, повече не може да става дума за навик, прав ли съм?

— Не съм сигурна какво искате да кажете.

— Искам да кажа, че не ви е определено специално място за паркиране и следователно навиците ви свършват дотам. Влизате в гаража и трябва да си търсите място, нали така?

— Ами, нещо такова. Банката още не е отворена и има много свободни места. Обикновено се качвам на втория етаж и паркирам там, където и онзи ден.

— Добре. В миналото случвало ли се е да се засичате сутрин с господин Бондюрант?

— Не, той обикновено отиваше по-рано от мене.

— Да се върнем на деня, в който сте открили трупа на господин Бондюрант. Къде в гаража видяхте обвиняемата Лиза Трамъл?

Тя се замисли, сякаш и задавам коварен въпрос. Така си и беше.

— Не я… Не съм я виждала.

— Благодаря, госпожо Санчес.

След това свидетелската скамейка зае телефонистката от спешния телефон, отговорила на обаждането на Санчес в 08:52. Казваше се Лашанда Гейнс и показанията й бяха използвани главно за да представи записа на обаждането на предишната свидетелка. Прослушването на този запис беше изключително драматична и излишна маневра, но съдията го допусна въпреки моето възражение по време на предварителното изслушване. Фриман пусна четирийсет секунди от записа, след като раздаде, транскрипциите на заседателите, съдията и защитата.

Не си направих труда да я разпитвам. От това защитата нямаше да спечели нищо.

Фриман нанесе първия си удар, след като освободиха Гейнс. Очаквах да продължи с първия отзовал се на повикването полицай. Да го разпита за пристигането на местопрестъплението, за отцепването на района, и да покаже съответните снимки на съдебните заседатели. Тя обаче призова Марго Шейфър, свидетелката, която поставяше Трамъл в близост до банката. Веднага разбрах каква стратегия прилага обвинението. Вместо да прати заседателите на обяд със спомена за снимките от местопрестъплението, Фриман им поднасяше първия разобличителен момент от процеса. Първите показания, които свързваха Трамъл с престъплението.

Плана й си го биваше, но прокурорката не знаеше онова, което знаех за свидетелката й аз. Само се надявах да стигна до нея преди обедната почивка.

Дребничката Шейфър изглеждаше нервна и бледа. Наложи се да наведе микрофона от положението, в което го беше оставила Гейнс.

По време на прекия разпит Фриман установи, че Шейфър е касиерка в банката, върнала се на работа преди четири години, след като отгледала децата си. Нямала кариеристични амбиции, просто й харесвали отговорността на тази работа и контактите с клиентите.

След още няколко лични въпроса, целящи да установят хармонична връзка между Шейфър и съдебните заседатели, Фриман се насочи към същността на нейните показания и я попита за утрото на убийството.

— Закъснявах — отговори свидетелката. — Трябва да съм на гишето си в девет. Първо отивам да си взема касата от трезора и се разписвам за нея. Затова обикновено съм там към девет без петнайсет. Онзи ден обаче попаднах на задръстване на Вентура Булевард, имаше катастрофа, и много закъснях.

— Спомняте ли си колко точно, госпожо Шейфър? — попита Фриман.

— Да, точно десет минути. Постоянно гледах часовника на таблото. Закъснявах точно с десет минути.

— Добре, и когато наближихте банката, видяхте ли нещо необичайно или обезпокоително?

— Да, видях.

— Какво видяхте?

— Видях Лиза Трамъл да се отдалечава по тротоара от банката.

Изправих се и възразих, че свидетелката не е знаела откъде се е отдалечавала жената, която е разпознала като Трамъл. Съдията се съгласи и прие възражението.

— В каква посока вървеше госпожа Трамъл? — попита прокурорката.

— На изток.

— И къде се намираше спрямо банката?

— На половин пряка източно от банката и вървеше на изток.

— Значи е вървяла в посока, обратна на банката, нали?

— Да, точно така.

— И от какво разстояние я видяхте?

— Шофирах на запад по Вентура и бях в лявата лента, за да мога да се престроя и да завия към входа на гаража. Тъй че тя беше на три ленти от мене.

— Обаче сте си гледали пътя, нали?

— Не, когато я забелязах, бях спряла на светофар.

— Значи тя ви се е падала под прав ъгъл, когато сте я видели, така ли?

— Да, точно оттатък улицата.

— А откъде знаехте, че тази жена е обвиняемата Лиза Трамъл?

— Нейни снимки бяха закачени в служебната стая и трезора. Освен това около три месеца преди това бяха показали снимката й на служителите в банката.

— Защо?

— Защото имаше ограничителна заповед, която й забраняваше да се приближава до банката на разстояние, по-малко от трийсет метра. Показаха ни нейната снимка и ни помолиха веднага да съобщим на началниците си, ако я забележим на територията на банката.

— Можете ли да кажете на съдебните заседатели в колко часа видяхте Лиза Трамъл да върви на изток по тротоара?

— Да, знам точно, защото закъснявах. Беше девет без пет.

— Значи в девет без пет Лиза Трамъл е вървяла на изток в посока, обратна на банката, така ли?

— Да, точно така.

Със следващите си няколко въпроса Фриман установи, че Лиза Трамъл се е намирала на половин пряка от банката само минути след съобщението за убийството на спешния номер. Тя приключи със свидетелката в 11:30 и съдията попита дали искам да направим обедна почивка по-рано и да започна кръстосания си разпит следобед.

— Ваша чест, мисля, че няма да ми отнеме повече от половин час, и предпочитам да го направя сега. Готов съм.

— Добре тогава. Започвайте, господин Холър.

Изправих се и отидох на катедрата, поставена между масата на обвинението и ложата на съдебните заседатели. Носех си бележника и две табла, обърнати с лица едно към друго, така че да не се виждат. Опрях ги отстрани на катедрата.

— Добър ден, госпожо Шейфър.

— Добър ден.

— В показанията си споменахте, че сте закъснявали заради катастрофа, нали така?

— Да.

— Случайно минахте ли покрай мястото на път за работа?

— Да, беше точно на запад от Ван Найс Булевард. Щом го подминах, движението стана по-спокойно.

— От коя страна на Вентура беше?

— Тъкмо това беше проблемът. Катастрофата беше станала в отсрещното платно, обаче всички от моята страна намаляваха скоростта, за да позяпат.

Записах си нещо в бележника и промених посоката.

— Госпожо Шейфър, направи ми впечатление, че прокурорката забрави да ви попита дали госпожа Трамъл е носила чук, когато сте я забелязали. Не сте видели такова нещо, нали?

— Не, не съм. Обаче носеше голяма пазарска чанта, в която имаше предостатъчно място за чук.

За пръв път чувах за пазарска чанта. Това не се споменаваше в доказателствените материали. Шейфър, услужливата свидетелка, въвеждаше в делото нова информация. Или поне така си мислех.

— Пазарска чанта ли? Случайно да сте споменавали за тази пазарска чанта по време на разговорите си в полицията или прокуратурата?

Тя се замисли.

— Не съм сигурна. Може и да не съм.

— Значи, доколкото си спомняте, в полицията изобщо не са ви попитали дали обвиняемата е носела нещо.

— Да, струва ми се.

Не знаех какво означава това и дали изобщо означава нещо. Но реших засега да оставя пазарската чанта и пак да тръгна в нова посока. Свидетелят никога не бива да знае накъде клониш.

— Госпожо Шейфър, когато само преди няколко минути свидетелствахте, че сте били на три ленти от тротоара, където уж сте видели обвиняемата, вие сбъркахте, нали?

Втората ненадейна промяна на темата и въпросът я накараха да се позамисли.

— Хмм… не, не съм.

— Добре, на кое кръстовище бяхте, когато сте я видели?

— На Сидрос Авеню.

— Платното за на изток на Вентура е двулентово, нали?

— Да.

— И после имате лента за ляв завой на Сидрос, прав ли съм?

— Да, стават три.

— Ами лентата за паркиране?

На лицето й се изписа презрителна гримаса.

— Това не е истинска лента.

— Е, все пак е разстояние между вас и жената, в която твърдите, че сте разпознали Лиза Трамъл, нали?

— Щом така казвате. Мисля, че се втелявате.

— Нима? Аз пък мисля, че просто съм точен, как смятате?

— Според мен повечето хора биха казали, че съм се намирала на три ленти от нея.

— Но зоната за паркиране, да я наречем така, е широка поне колкото автомобил. Всъщност е по-широка, нали така?

— Добре, щом ще се втеляваме. Да я наречем четвърта лента. Моя грешка.

Бях убеден, че след това неохотно, ако не и озлобено признание съдебните заседатели ще видят кой всъщност се втелява.

— Значи сега твърдите, че когато уж сте видели госпожа Трамъл, вие сте се намирали на около четири ленти от нея, а не на три, както свидетелствахте преди, прав ли съм?

— Да. Казах, моя грешка.

Престорих се, че си записвам нещо в бележника, като се надявах съдебните заседатели да си помислят, че си водя хронология на събитията. После се наведох към двете табла и избрах едното.

— Ваша чест, бих искал да покажа на свидетелката снимка на мястото, за което говорим.

— Обвинението виждало ли я е?

— Изображението беше предадено на диск заедно с други доказателствени материали. Не съм показвал конкретно това табло на госпожа Фриман и тя не е искала да го види.

Прокурорката не възрази и съдията ми даде картбланш, обозначавайки първото табло като „доказателствено средство на защитата №1А“. Разпънах сгъваем статив в свободното пространство между ложата и свидетелската скамейка. Обвинението възнамеряваше да покаже своите доказателствени средства на прожекционните екрани и по-късно аз щях да направя същото, но за тази демонстрация бях предпочел стария начин. Поставих таблото на статива и се върнах на катедрата.

— Госпожо Шейфър, познавате ли това място?

Трийсет на сто и трийсет сантиметровото сателитно изображение показваше въпросната отсечка от две преки на Вентура Булевард. Бълокс го беше свалила от Гугъл Ърт и бяхме платили само да го увеличат и монтират върху табло.

— Да. Прилича на изглед отгоре към Вентура Булевард. Виждат се банката и кръстовището със Сидрос Авеню на около една пряка оттам.

— Да, това е изглед отгоре. Моля, приближете се и с маркера върху долния перваз на статива оградете мястото, където смятате, че сте видели Лиза Трамъл.

Шейфър погледна съдията, за да му поиска разрешение. Той одобрително кимна и свидетелката слезе от скамейката, взе черния маркер и огради участък от тротоара на половин пряка от входа на банката.

— Благодаря, госпожо Шейфър. Бихте ли отбелязали за съдебните заседатели къде се намираше колата ви, когато сте погледнали през прозореца и уж сте видели Лиза Трамъл?

Тя постави точка в средната лента, най-малко на три автомобилни дължини от кръстовището.

— Благодаря, госпожо Шейфър. Можете да се върнете на мястото си.

Жената остави маркера на статива и седна на скамейката.

— Колко коли имаше пред вас на светофара, как смятате?

— Поне две. Може би три.

— Ами в лявото платно? Имаше ли коли, които са чакали да завият?

Свидетелката беше готова за този въпрос и не се подведе.

— Не, виждах ясно тротоара.

— Било е пиков час, а вие твърдите, че никой не е чакал да завие в лявото платно, така ли?

— Не и успоредно с мен. Но аз бях на две-три коли разстояние от кръстовището. Някой може и да е чакал да завие, само че не до мене.

Попитах съдията дали може да поставя на статива второто табло, „доказателствено средство на защитата №1Б“, и той ми позволи. И това беше увеличена снимка, но от земята. Бе я направил Сиско през прозореца на колата си, чакайки на светофара в средното платно на Вентура Булевард и Сидрос Авеню в 08:55 в понеделник, един месец след убийството. В долния десен ъгъл на изображението се четяха датата и часът.

Когато се върнах на катедрата, помолих Шейфър да опише какво вижда.

— Това е снимка на същата пряка, само че от земята. Ей там е „Данис Дели“. Понякога ходим там да обядваме.

— Да, а знаете ли дали заведението е отворено за закуска?

— Да, отворено е.

— Закусвали ли сте някога там?

Фриман се изправи и възрази.

— Ваша чест, не виждам какво общо има това с показанията на свидетелката и елементите от този процес.

Пери ме погледна.

— Ако ваша чест ми даде още малко време, значението на това доказателствено средство скоро ще се изясни.

— Продължавайте, но по-бързо.

Отново се съсредоточих върху Шейфър.

— Случвало ли се е да закусвате в „Данис“, госпожо Шейфър?

— Не, никога.

— Но знаете, че заведението е много посещавано сутрин, нали?

— Няма откъде да знам.

Не очаквах точно тези думи, но и те ми вършеха работа. Шейфър за пръв път явно заобикаляше въпроса и нарочно избягваше очевидния отговор. Съдебните заседатели, които обърнеха внимание на това, щяха да започнат да виждат в нея не безпристрастна свидетелка, а жена, която отказва да се отклони от прокурорските указания.

— Тогава ще ви задам следния въпрос. Какви други заведения в района са отворени преди девет сутринта?

— Там има главно магазини, които толкова рано са затворени. На снимката се виждат рекламите.

— Тогава според вас с какво се обяснява фактът, че на снимката всички места за паркиране са заети? Може би от клиенти на „Данис“?

Фриман отново възрази, че свидетелката едва ли е компетентна да отговори на въпроса. Съдията се съгласи, прие възражението и ми нареди да продължа.

— Спомняте ли си колко коли бяха паркирани пред заведението и покрай тротоара в понеделник в девет без пет сутринта, когато твърдите, че сте видели госпожа Трамъл от четири ленти разстояние?

— Не си спомням.

— Само преди няколко минути вие свидетелствахте, и мога да ви прочета собствените ви думи, ако желаете, че ясно сте виждали Лиза Трамъл. Не казахте ли, че в лентата за паркиране не е имало никакви коли?

— Може и да е имало, обаче я виждах ясно.

— Ами пътните ленти? И те ли бяха свободни?

— Да. Виждах я.

— Казахте, че сте закъсняла, защото трафикът на запад се е забавил заради катастрофа, нали така?

— Да.

— Катастрофа в източното платно, нали?

— Да.

— Тогава докъде е било задръстването в източното платно, щом западното е било достатъчно задръстено, за да закъснеете с десет минути за работа?

— Не си спомням точно.

Идеален отговор. За мене. Шикалкавещият свидетел винаги носи точки на защитата.

— Не е ли вярно, госпожо Шейфър, че е трябвало да погледнете през две ленти, задръстени от коли, и напълно заета лента за паркиране, за да видите обвиняемата на тротоара?

— Знам само, че я видях. Тя беше там.

— И даже е носела голяма пазарска чанта, казвате, нали така?

— Точно така.

— Каква пазарска чанта?

— От онези с дръжки, каквито има в универсалните магазини.

— Каква беше на цвят?

— Червена.

— Можете ли да кажете дали е била пълна, или празна?

— Не мога.

— Отстрани ли я носеше, или пред себе си?

— Отстрани. С една ръка.

— Явно добре си спомняте чантата. Нея ли гледахте, или лицето на жената, която я носеше?

— Имах време да видя и двете.

Погледнах бележките си и поклатих глава.

— Госпожо Шейфър, знаете ли колко е висока госпожа Трамъл?

Обърнах се към клиентката си и й дадох знак да се изправи. Навярно преди това трябваше да поискам разрешение от съдията, обаче бях набрал инерция и не исках да минавам през никакви ограничители на скоростта. Пери не каза нищо.

— Нямам представа — отвърна свидетелката.

— Ще се изненадате ли, ако ви информирам, че тя е едва метър и шейсет?

Кимнах на Лиза и тя си седна.

— Не, това едва ли ще ме изненада.

— Метър и шейсет, а вие въпреки това сте я забелязали през четири ленти, задръстени от коли.

Фриман възрази, както и очаквах. Пери прие възражението, обаче аз не се нуждаех от отговор, за да постигна своето. Погледнах си часовника и видях, че е дванайсет без две. Изстрелях последното си торпедо.

— Госпожо Шейфър, моля, погледнете снимката и посочете къде на тротоара виждате обвиняемата.

Всички погледи се насочиха към увеличената фотография. Поради редицата коли в лентата за паркиране пешеходците на тротоара не се различаваха. Фриман скочи на крака и възрази, че защитата се опитва да окаже натиск върху свидетелката и съда. Пери ни повика при себе си. Когато застанахме до съдийската маса, строгите му думи бяха отправени към мен.

— Господин Холър, обвиняемата на снимката ли е? Да или не?

— Не, ваша чест.

— В такъв случай вие се опитвате да подведете свидетелката. Няма да го допусна в своята зала. Свалете тази снимка.

— Никого не се опитвам да подведа, ваша чест. Тя можеше просто да отговори, че обвиняемата я няма на снимката. Обаче явно не вижда пешеходците от отсрещната страна на платното и аз искам да изясня това на…

— Не ме интересува какво сте искали да постигнете. Свалете снимката и ако направите друг подобен опит, след края на работния ден ще отговаряте за неуважение към съда. Ясно ли е?

— Да, ваша чест.

— Ваша чест — обади се Фриман. — Съдебните заседатели трябва да чуят, че обвиняемата я няма на снимката.

— Съгласен съм. Върнете се на местата си.

На връщане свалих таблата от статива.

— Дами и господа — каза съдията. — Обръщам ви внимание, че обвиняемата я няма на снимката, която ви показа адвокатът.

Това напълно ме устройваше. Така или иначе бях постигнал своето. Фактът, че се е наложило изрично да посочат на съдебните заседатели отсъствието на Лиза от фотографията, подчертаваше колко е било трудно някой да я види и познае на тротоара.

Съдията ми нареди да продължа кръстосания разпит и аз се наведох към микрофона.

— Нямам повече въпроси.

Седнах и оставих таблата на пода под масата. Бяха ми свършили добра работа. Понесох удар от страна на съдията, но си струваше. Винаги си струва, ако успееш да постигнеш своето.

23.

Лиза Трамъл беше въодушевена от кръстосания разпит на Марго Шейфър. Даже Хърб Дал не се сдържа и ме поздрави, когато обявиха обедна почивка. Посъветвах ги да не се радват много. Процесът едва започваше и показания като тези на Шейфър обикновено се оборваха най-лесно. Предстояха ни тежки свидетели и още по-тежки дни.

— Не ме интересува — заяви Лиза. — Ти беше прекрасен и онази лъжкиня си получи заслуженото.

Думите й излъчваха омраза и ме накараха да се замисля за миг, преди да отговоря.

— Прокурорката все пак ще има възможност да я реабилитира при повторния разпит следобед.

— И после ти ще можеш пак да я разбиеш на пух и прах.

— Е… Никого не искам да разбивам. Не е в това…

— Ще дойдеш ли с нас на обяд, Мики?

Подчерта предложението си, като прегърна с една ръка Дал. Това ясно ми показа, че съм познал — отношенията помежду им не бяха само делови.

— Наоколо няма прилични заведения — продължи Лиза. — Ще отидем да потърсим нещо на Вентура Булевард. Даже може да видим как е в „Данис Дели“.

— Благодаря, но не мога. Трябва да се върна в кантората и да се видя с екипа. Днес не можаха да дойдат, понеже имат работа, и трябва да се отбия при тях.

Лиза ме изгледа скептично. Мнението й не ме вълнуваше. Аз я представлявах в съда. Не бях длъжен да обядвам с нея и с мъжа, който със сигурност кроеше планове да я обере, в каквито и романтични отношения да бяха — ако изобщо се касаеше за романтика. Тръгнах си сам и се върнах в офиса си във Виктъри Билдинг.

Лорна вече ни беше донесла сандвичи с пуешко и зелева салата от конкурентния и много по-добър „Джерис Феймъс Дели“ в Студио Сити. Изядох своя на бюрото си, докато описвах на Сиско и Бълокс случилото се преди обед в съда. Въпреки резервите, които имах към клиентката си, бях доволен от кръстосания разпит на Шейфър. Благодарих на Дженифър за таблата, които, струва ми се, бяха направили впечатление на съдебните заседатели. Нищо не може да се сравнява с нагледните помагала, когато искаш да хвърлиш съмнение върху набеден свидетел.

Когато свърших разказа за показанията, ги попитах върху какво работят. Сиско отговори, че още се занимавал с полицейското следствие и търсел в него грешки и голи предположения, които могат да се използват в кръстосания разпит на Кърлин.

— Добре, ще имам нужда от всички възможни оръжия — казах. — Бълокс, нещо ново при тебе?

— Почти цяла сутрин преглеждах документацията около просрочената ипотека. Искам да съм желязна, когато дойде моят ред.

— Добре, хубаво, но дотогава има известно време. Предполагам, че защитата ще започне чак идната седмица. Фриман като че ли се опитва да поддържа определен ритъм и инерция, обаче в списъка й има доста свидетели и явно не е въздух под налягане.

Адвокатите и прокурорите често попълват свидетелските си списъци с плява, за да накарат противника да се чуди кой всъщност ще бъде призован и чии показания са важни. Струваше ми се, че този път Фриман не е приложила подобна тактика. Всяко име от нейния списък имаше с какво да допринесе по делото.

Топнах сандвича си в дресинга „Хиляда острова“, протекъл върху хартиената опаковка. Аронсън посочи едно от таблата, които бях донесъл от съда. Онова със снимката от земята, с което се бях опитал да заблудя Марго Шейфър.

— Не беше ли прекалено рисковано? Ами ако Фриман не беше възразила?

— Знаех, че ще възрази. И ако не тя, щеше да го направи съдията. Не обичат да подвеждаш свидетелите.

— Да, обаче тогава съдебните заседатели разбират, че лъжеш.

— Не съм лъгал. Зададох на свидетелката въпрос. Попитах я дали може да посочи Лиза на снимката. Не съм твърдял, че Лиза е на снимката. Ако й бяха дали възможност, Шейфър щеше да отговори отрицателно. И толкова.

Аронсън се намръщи.

— Спомни си какво ти казах, Бълокс. В тези неща съвестта е излишна. Това е твърда игра. Аз изиграх Фриман и тя се опитва да изиграе мен. Даже може вече да ме е изиграла по някакъв начин, а аз изобщо да не съм разбрал. Поех риск и получих лек шамар от съдията. Но докато ние бяхме при съдийската маса, всички съдебни заседатели гледаха снимката и всички до един си мислеха колко е трудно Марго Шейфър да е видяла онова, което твърди. Така стават нещата. Хладнокръвно и пресметливо. Понякога печелиш точка, но обикновено не успяваш.

— Знам — презрително заяви момичето. — Но това не означава, че трябва да ми харесва.

— Права си, не означава.

24.

След обедната почивка Фриман ме изненада, като не изкара Марго Шейфър пак на свидетелската скамейка, за да се опита да замаже нанесените щети. Предположих, че планира за по-късно нещо друго, което ще й помогне да спаси показанията на свидетелката. Вместо това призова сержанта от ЛАПУ Дейвид Къвингтън, първия полицай, отзовал се на обаждането на Рики Санчес на спешния телефон.

Опитният ветеран Къвингтън беше солиден свидетел на обвинението. С прецизните, ако не и комични думи на човек, който е виждал повече трупове и е свидетелствал за тях повече пъти, отколкото може да си спомни, той описа пристигането си на местопрестъплението и регистрирането на насилствената смърт на жертвата. После разказа как отцепил целия гараж, изолирал Рики Санчес и други потенциални свидетели и оградил с лента участъка от втория етаж, където се намирал трупът.

Чрез Къвингтън бяха въведени и показани на двата екрана снимките от местопрестъплението — в цялата им кървава прелест. Те по-категорично от всякакви показания установяваха извършването на убийството, задължително изискване за осъдителна присъда.

По време на една от схватките преди процеса бях постигнал скромен успех по отношение на тези фотографии. Бях възразил срещу тяхното въвеждане и особено срещу намерението на Фриман да покаже почти еднометрови увеличения на стативи пред ложата на заседателите. Бях заявил, че те внушават предубеждение срещу моята клиентка. Снимките на убити хора винаги са шокиращи и предизвикват силни емоции. В природата на човек е да иска сурово наказание за виновниците. Снимките лесно могат да настроят съдебните заседатели срещу обвиняемия, независимо какви доказателства го свързват с престъплението. Пери се опита да раздели бебето: ограничи фотографиите, които можеше да въведе обвинението, до четири и нареди на прокурорката да използва прожекционните екрани, като по този начин ограничаваше и големината на снимките. Бях спечелил няколко точки, обаче знаех, че съдийското нареждане няма да се отрази върху инстинктивната реакция на заседателите. Победата пак си оставаше за обвинението.

Фриман избра четирите снимки, на които имаше най-много кръв и които показваха ужасяващия ъгъл, под който тялото на Бондюрант се беше строполило на бетонния под.

По време на кръстосания разпит се съсредоточих върху една от снимките и се опитах да накарам заседателите да мислят за нещо друго вместо за възмездие. Най-добрият начин да го направиш, е да подхвърляш въпроси. Ако останат без отговор, значи си си изпълнил задачата.

С разрешението на съдията използвах дистанционното и изключих три от снимките на екраните. Остана само една.

— Сержант Къвингтън, искам да насоча вниманието ви към изображението на екрана. Доколкото виждам, е обозначено като „доказателствено средство на обвинението номер три“. Бихте ли ми казали какво се вижда на преден план?

— Отворено куфарче.

— Добре, така ли го заварихте, когато пристигнахте на местопрестъплението?

— Да.

— Просто си лежеше отворено, така ли?

— Добре, проверихте ли дали свидетелите или някой друг не го е отворил след откриването на трупа?

— Попитах жената, която беше позвънила на спешния телефон, дали го е отворила и тя каза, че не е. С това проверката ми се изчерпа. Оставих следователите да си свършат работата.

— Вие свидетелствахте, че през цялата си двайсет и две годишна кариера сте работили като патрулен полицай, нали така?

— Да, точно така.

— Отзовавали ли сте се на много повиквания на спешния телефон?

— Да.

— Какво ви говореше това отворено куфарче?

— Всъщност нищо. Просто беше част от местопрестъплението.

— Вашият опит наведе ли ви на мисълта, че това убийство може да е свързано с грабеж?

— Не. Аз не съм детектив.

— Ако мотивът за престъплението не е бил грабеж, защо убиецът е отделил време да отвори куфарчето на пострадалия?

Преди Къвингтън да успее да отговори, Фриман възрази, че въпросът бил извън компетенциите и личния опит на свидетеля.

— Сержант Къвингтън през цялата си кариера е бил патрулен полицай. Той не е детектив. Никога не е разследвал грабеж.

Съдията кимна и каза:

— Склонен съм да се съглася с госпожа Фриман, господин Холър.

— Ваша чест, сержант Къвингтън може никога да не е бил детектив, но според мене спокойно може да се каже, че се е отзовавал на съобщения за грабеж и е провеждал предварителни следствия. Мисля, че той е в състояние да отговори на въпрос за първоначалните си впечатления от местопрестъплението.

— Все пак ще приема възражението. Задайте следващия си въпрос.

Бях изгубил тази точка, така че погледнах бележките за Къвингтън, които си бях нахвърлял. Бях убеден, че съм посял съмнението за грабежа и мотива за престъплението в умовете на съдебните заседатели, но не исках да оставям нещата така. Реших да блъфирам.

— Сержант, след като сте пристигнали в отговор на обаждането на спешния телефон и сте направили оглед на местопрестъплението, повикахте ли следователи, съдебни лекари и криминалисти?

— Да, свързах се с диспечерския център, потвърдих, че става дума за убийство, и повиках обичайната следствена група от Ваннайския участък.

— И сте охранявали местопрестъплението до идването на тези хора, така ли?

— Да, така се прави. Предадох охраната на местопрестъплението на следователите. По-точно на детектив Кърлин.

— Добре. През това време обсъждали ли сте с Кърлин или друг служител на реда възможността убийството да е извършено при опит за грабеж?

— Не сме.

— Сигурен ли сте, сержант?

— Абсолютно сигурен.

Записах си нещо в бележника. Поредната безсмислена драсканица за пред съдебните заседатели.

— Нямам повече въпроси.

Къвингтън беше освободен и един от парамедиците, отзовал се на повикването, свидетелства за установяването на смъртта на пострадалия. Той се закле и слезе от свидетелската скамейка за пет минути, тъй като Фриман искаше само да установи смъртта, а аз нямах какво да спечеля от кръстосания разпит.

Следваше братът на пострадалия, Нейтън Бондюрант. Чрез него прокурорката потвърди разпознаването на убития, друго задължително изискване за осъдителна присъда. Освен това Фриман го използва със същата цел като снимките от местопрестъплението — за да предизвика емоции в заседателите. Той сълзливо описа как детективите го завели в моргата, където разпознал трупа на по-малкия си брат. Фриман го попита кога за последен път е видял брат си жив и отговорът му се придружаваше от нов водопад от сълзи. Двамата ходили заедно на баскетболен мач на Лейкърс само седмица преди убийството.

Практическо правило е да не закачаш плачещия. Обикновено от кръстосания разпит на близък на пострадал не може да се спечели нищо, но Фриман ми беше отворила вратичка и реших да се вмъкна през нея. Рискът, който поемах, се изразяваше в това, че заседателите можеха да ме сметнат за жестокосърдечен, ако стигнех прекалено далече в разпита на опечаления роднина.

— Моите съболезнования, господин Бондюрант. Имам само няколко кратки въпроса. Споменахте, че с брат си сте ходили на мача на Лейкърс една седмица преди да бъде извършено това ужасно престъпление. За какво разговаряхте?

— Хм, разговаряхме за много неща. В момента не си спомням всичко.

— Само за спорт и за Лейкърс ли?

— Не, естествено. Ние сме братя. Разговаряхме за много неща. Той ме разпитваше за децата ми. Аз го попитах дали излиза с някоя жена. Такива неща.

— И излизал ли е с някоя жена?

— Не. Каза, че имал прекалено много работа.

— Какво друго ви разказа за работата си?

— Само, че бил много зает. Че отговаря за жилищните кредити и че периодът е тежък. Много просрочени ипотеки и така нататък. Не навлезе в подробности.

— Говори ли ви за собствените си недвижими имоти и какво се е случило с тях?

Фриман повдигна възражение за връзката на въпроса е делото. Помолих да се приближим до съдийската маса и ми разрешиха. Там заявих, че вече съм осведомил съдебните заседатели за намерението си не само да опровергая твърденията на обвинението, но и да предложа защита, съдържаща алтернативна версия за престъплението.

— И тъкмо това е алтернативната версия, ваша чест. Според нея Бондюрант е имал финансови затруднения и опитите му да се измъкне от ямата са довели до неговата смърт. Редно е да ми се даде възможност да я докажа с всеки от свидетелите, които обвинението призовава пред съдебните заседатели.

— Ваша чест, това, че защитата обявява нещо за свързано с делото, не означава, че е вярно — възрази Фриман.

— Братът на пострадалия няма информация от първа ръка за финансовото състояние на Мичъл Бондюрант или неговите инвестиции.

— Ако е така, ваша чест, Нейтън Бондюрант може сам да го каже и аз ще продължа нататък.

— Добре, възражението се отхвърля. Задайте въпроса си, господин Холър.

Върнах се на мястото си и повторих въпроса към свидетеля.

— Той каза много малко и не навлезе в подробности — отговори Бондюрант.

— Какво точно ви каза?

— Каза само, че бил влязъл вътре с инвестициите си в недвижими имоти. Не конкретизира нито колко са тези имоти, нито за каква сума става въпрос. Това беше всичко.

— Какво е имал предвид с това, че е „влязъл вътре“?

— Дължал повече пари за имотите, отколкото стрували.

— Каза ли, че се опитва да ги продаде?

— Каза, че можел да ги продаде само на загуба.

— Благодаря, господин Бондюрант. Нямам повече въпроси.

Фриман приключи тура с второстепенни играчи, като призова на свидетелската скамейка Гладис Пикит, главна касиерка в централата на Уест Ланд Нешънъл в Шърман Оукс. След като изясни какви са задълженията й в банката, прокурорката премина направо към очевидните показания.

— Като главна касиерка в банката, колко души ръководите, госпожо Пикит?

— Общо четирийсетина.

— Касиерката Марго Шейфър сред тях ли е?

— Да, Марго е една от моите касиерки.

— Бих искала да насоча вниманието ви към сутринта на убийството на Мичъл Бондюрант. Марго Шейфър обърна ли се към вас с конкретен проблем?

— Да.

— Бихте ли разказали на съдебните заседатели какъв беше проблемът?

— Тя дойде при мен и ми съобщи, че видяла Лиза Трамъл само на половин пряка от банката. Вървяла по тротоара в обратна посока от нашия клон.

— Защо ви е съобщила това?

— Ами, снимки на Лиза Трамъл са закачени в служебната ни стая и в трезора и сме инструктирани да съобщаваме на началниците си, ако я видим.

— Знаете ли причината за тази инструкция?

— Да, има ограничителна заповед, която не й позволява да се приближава до банката.

— Бихте ли казали на съдебните заседатели по кое време Марго Шейфър ви съобщи, че е видяла госпожа Трамъл близо до банката?

— Да, беше веднага щом дойде на работа.

— Водите ли дневник кога идват на работа касиерите?

— Водя списък в трезора, в който се отбелязва часът.

— Искате да кажете, че касиерите го попълват, когато отидат в трезора, за да вземат кутиите си с пари, нали?

— Да, точно така.

— Във въпросния ден по кое време се е разписала Марго Шейфър?

— В девет и девет. Беше последна, защото е закъсняла.

— И тогава ли ви съобщи, че е видяла Лиза Трамъл?

— Да.

— По това време вече знаехте ли, че Мичъл Бондюрант е бил убит в гаража на банката?

— Не, още никой не знаеше, защото Рики Санчес е останала в гаража, докато дойде полицията, и после са я задържали за разпит. Не знаехме какво става.

— Значи не е възможно Марго Шейфър да си е измислила, че е видяла Лиза Трамъл, след като е чула за убийството на господин Бондюрант, права ли съм?

— Да. Марго ми съобщи, че я е видяла, преди тя, аз и който и да е друг в банката да научи за господин Бондюрант.

— По кое време научихте за убийството на господин Бондюрант в гаража и предадохте получената от Марго Шейфър информация?

— След около половин час. Тогава чухме за убийството и аз, естествено, си помислих, че полицията трябва да знае, че тази жена е била забелязана наблизо.

— Благодаря, госпожо Пикит. Нямам повече въпроси.

Това беше най-големият удар на Фриман до този момент. Пикит успя да компенсира голяма част от постигнатото от мене с Шейфър. Сега трябваше да реша дали да я оставя на мира, или да рискувам да влоша положението още повече.

Реших да огранича щетите и да продължа нататък. Никога не задавай въпрос, чийто отговор още не знаеш, казват. Това правило се отнасяше и за този случай. Пикит не беше пожелала да разговаря с моя следовател. Фриман може да ми залагаше капан, оставяйки я на скамейката с още една информация, на която можех да се натъкна с някой невнимателен въпрос.

— Нямам въпроси към свидетелката — заявих от масата на защитата.

Съдия Пери освободи Пикит и обяви петнайсетминутна следобедна почивка. Докато хората се изправяха, за да излязат от залата, клиентката ми се наведе към мен и прошепна:

— Защо не я разпита?

— Кого? Пикит ли? Не исках да направя нещата още по-лоши, като й задам неправилен въпрос.

— Майтапиш ли се?! Трябваше да я разбиеш като Шейфър.

— Само че с Шейфър имах върху какво да работя. Сега нямах, а да се изправиш срещу някого, без да имаш с какво да се изправиш срещу него, може да доведе до катастрофални последици. Затова оставих нещата така.

Видях гняв в помръкналите й очи.

— Е, трябваше да намериш нещо за нея.

Думите й прозвучаха като съскане през стиснатите й зъби.

— Виж, Лиза, аз съм твой адвокат и решавам…

— Няма значение. Трябва да тръгвам.

Стана и забърза към изхода. Погледнах Фриман, за да проверя дали е забелязала тази проява на разногласие между адвокат и доверителка. Тя ми отправи многозначителна усмивка, която потвърди опасението ми.

Реших да изляза в коридора, за да разбера защо клиентката ми си беше тръгнала толкова внезапно. Навън камерите веднага привлякоха вниманието ми към една от пейките между вратите на съдебните зали. Те бяха насочени към Лиза, която седеше, прегърнала сина си Тайлър. Момченцето, изглежда, се чувстваше крайно неловко под светлината на прожекторите.

— Боже Господи! — промълвих.

Видях сестрата на Лиза да стои малко встрани и отидох при нея.

— Какво значи това, Джоуди? Съдията й нареди да не води детето в съда.

— Знам. Той няма да влезе в залата. Днес е само половин ден на училище и тя ме помоли да го доведа. Смята, че може да е от полза, ако медиите я видят с Тай.

— Да бе! Страхотна полза. Не го води повече. Каквото и да ти каже Лиза, повече не го води тук.

Огледах се за Хърб Дал. Това трябваше да е негово дело и исках да му кажа същото лично. Ала от някогашния холивудски актьор нямаше и следа. Сигурно беше проявил благоразумието да не ми се мярка пред очите.

Тръгнах към залата. Оставаха още десет минути от почивката и възнамерявах да ги използвам, за да помисля над работата си за клиентка, която не харесвах и дори започвах да мразя.

25.

След почивката Фриман продължи със стадия на ловците и събирачите, както го наричам. Криминалистите, направили оглед на местопрестъплението. Техните показания щяха да са подиумът, на който прокурорката щеше да представи детектив Хауард Кърлин, главния следовател.

Първият ловец и събирач беше съдебномедицинският експерт Уилям Абът, който отговаряше за документирането на трупа и транспортирането му до моргата за аутопсия.

Неговите показания обхващаха наблюденията му на местопрестъплението, раните, нанесени по главата на жертвата, и личните вещи, открити у убития: портфейл, часовник, монети и банкноти, възлизащи на сто осемдесет и три долара. Както и касова бележка от „Джос Джо“, по която следователите бяха установили часа на смъртта.

Също като Къвингтън преди него, Абът се държеше чисто делово. За него присъствието на място, където е извършено жестоко престъпление, беше рутина. Когато дойде моят ред да му задавам въпроси, се съсредоточих върху този факт.

— Господин Абът, откога сте съдебномедицински експерт?

— Това е двайсет и деветата ми година.

— Само в окръг Лос Анджелис ли?

— Да.

— На колко места, където са били извършени убийства, сте правили оглед за това време?

— А, божичко, сигурно са поне няколко хиляди. Наистина са много.

— Сигурен съм в това. И предполагам, че в много от случаите убийството е било извършено по особено жесток начин.

— За съжаление.

— Ами това местопрестъпление? Вие сте направили оглед на раните и сте ги фотографирали, нали?

— Да. Такава е процедурата, която изпълняваме, преди да транспортираме трупа.

— Пред вас е докладът за местопрестъплението, който беше приет за доказателство по време на заседанията преди процеса. Бихте ли прочели на съдебните заседатели втория абзац от обобщението?

Абът прелисти на съответната страница и намери абзаца.

— „Върху темето са установени три отделни контузни рани, нанесени с особена жестокост и причинили тежки увреждания. Позата на трупа показва незабавна загуба на съзнание преди падането на земята“. В скоби следва думата „престараване“.

— Да. Любопитен съм какво сте имали предвид с тази дума в обобщението.

— Просто ми се струваше, че всеки от ударите е щял да свърши работата. Жертвата е била в безсъзнание и даже най-вероятно мъртва още преди да падне на земята. Първият удар е бил достатъчен. Което предполага, че два от ударите са нанесени, след като вече е лежал по очи. Ей това е престараване. Някой му е бил адски бесен — така го виждам аз.

Абът сигурно си мислеше, че хитро ми дава отговора, който най-малко искам да чуя. Както и Фриман. Но грешаха.

— Значи в обобщението си показвате, че според вас в това убийство има някакъв емоционален мотив, така ли?

— Да, така смятам.

— Каква подготовка имате в разследването на убийства?

— Ами, обучаваха ме половин година преди да започна. Преди трийсет години. И два пъти годишно имаме текущи курсове без откъсване от работа. Преподават ни най-новите следствени методи и така нататък.

— Конкретно за разследване на убийства ли?

— Не всички, но много от тях, да.

— Не е ли основен принцип в разследването на убийство, че такова престараване обикновено предполага, че пострадалият е познавал своя убиец? Че е имало лична връзка?

— Хмм…

Фриман най-после загря, изправи се и възрази, че Абът не е следовател от отдел „Убийства“ и въпросът изисква компетентност, каквато той не притежава. Не се наложи да оспоря твърдението й. Съдията вдигна ръка, за да ме спре, и отговори на прокурорката, че току-що съм превел свидетеля по целия път, без обвинението да възрази. Експертът свидетелствал за своята компетентност и подготовка в областта на разследването на убийства, без Фриман да гъкне.

— Вие рискувахте, госпожо Фриман. Мислехте, че ще е във ваша полза. Сега не можете да се отметнете. Свидетелят ще отговори на въпроса.

— Отговорете, господин Абът — казах аз.

Той се опита да протака, като помоли съдебната стенографка да му прочете въпроса. После се наложи съдията пак да го подкани.

— Има такова съображение — отвърна накрая Абът.

— Съображение ли? — учудих се. — Какво означава това?

— Когато престъплението е извършено с особена жестокост, би трябвало да се предположи, че пострадалият лично е познавал своя нападател. Своя убиец.

— Като казвате „престъпление, извършено с особена жестокост“, „престараване“ ли имате предвид?

— Отчасти, да.

— Благодаря, господин Абът. Да продължим с другите ви наблюдения на местопрестъплението. Съставихте ли си мнение каква сила е била нужна, за да бъдат нанесени тези три жестоки удара по темето на господин Бондюрант?

Фриман възрази, че тъй като не е съдебен лекар, Абът не е компетентен да отговори на въпроса. Този път Пери прие възражението и тя извоюва малка победа.

Реших да се задоволя с онова, което вече бях постигнал.

— Нямам повече въпроси.

Следваше Пол Робъртс, старши криминалист от тричленната група от ЛАПУ, извършила оглед на местопрестъплението. Неговите показания бяха още по-скучни от тези на Абът, защото Фриман го държеше на къса каишка. Той говори само за процедурите и материалите, събрани на местопрестъплението и по-късно обработени в лабораторията на Сектора по криминалистика. По време на кръстосания разпит успях да обърна оскъдността на веществените доказателства в полза на своята клиентка.

— Бихте ли казали на съдебните заседатели къде на местопрестъплението сте открили пръстови отпечатъци, които по-късно сте свързали с обвиняемата?

— Не открихме такива.

— Бихте ли казали на съдебните заседатели къде на местопрестъплението сте открили кръв от обвиняемата?

— Не открихме такава.

— Ами косми и влакна? Трябва да сте открили косми и влакна, които свързват обвиняемата с местопрестъплението, нали така?

— Не сме.

Отдалечих се на няколко крачки от катедрата, сякаш ядосано крача напред-назад, после се върнах обратно.

— Господин Холър — скастри ме съдията. — Хайде да прескочим театъра.

— Благодаря, ваша чест — обади се прокурорката.

— Не се обръщам към вас, госпожо Фриман.

Отправих продължителен поглед към съдебните заседатели, преди да задам следващия си и последен въпрос.

— В обобщение, господин Робъртс, вашата група откри ли в гаража поне едно веществено доказателство, което свързва Лиза Трамъл с местопрестъплението?

— В гаража ли? Не.

— Благодаря. В такъв случай нямам повече въпроси.

Фриман можеше да ми го върне тъпкано, като попита Робъртс за чука с кръвта на Бондюрант и обувката със същата кръв, открита в гаража на моята клиентка. Криминалистът участваше в групите, работили и на двете места. Предполагах обаче, че няма да го направи. Тя беше режисирала обвинението до представянето и на последното доказателство и ако сега променеше нещо, щеше да наруши ритъма и да изгуби инерция, а това щеше да се отрази на окончателното въздействие, когато всичко си застанеше на мястото. Прекалено я биваше, за да поеме такъв риск. Щеше да го преглътне сега, защото знаеше, че ще нанесе съкрушителния си удар по-късно.

— Госпожо Фриман, повторен разпит? — попита съдията, след като аз се върнах на мястото си.

— Не, ваша чест.

— Свидетелят е свободен.

Бях защипал с телбод свидетелския списък на Фриман от вътрешната страна на корицата на папката, която лежеше на масата пред мен. Зачеркнах имената на Абът и Робъртс и прегледах останалите. Първият ден от процеса още течеше, а тя вече беше отметнала значителна част от свидетелите си. Реших, че следващият най-вероятно ще е детектив Кърлин. Това обаче щеше да представлява известен проблем за обвинението. Погледнах си часовника. 16:25. Трябваше да свършим в пет. Ако призовеше следователя сега, Фриман тъкмо щеше да започне и съдията щеше да обяви край на заседанието. Дали не искаше да стигне до някакво разкритие, което заседателите да премислят през нощта? Ала това щеше да доведе до объркване на показанията, а както и по-рано се съмнявах, че прокурорката ще го намери за разумно.

Още веднъж плъзнах очи по списъка, за да видя дали има „шамандура“ — свидетел, който може да се използва във всеки момент от обвинителната фаза. Не открих такъв и погледнах оттатък пътеката към Фриман, неуверен какъв ще е следващият й ход.

— Госпожо Фриман — подкани я съдията. — Моля, призовете следващия си свидетел.

Тя се изправи и се обърна към Пери.

— Ваша чест, очаквам свидетелят, когото възнамерявах да призова сега, да даде дълги показания и при прекия, и при кръстосания разпит. Моля съда да ми позволи да го направя утре сутрин, за да не прекъсваме показанията му.

Съдията вдигна поглед над Фриман към часовника на задната стена и бавно поклати глава.

— Не. Няма да го направим така. До края на заседанието остава повече от половин час и ще го използваме. Призовете следващия си свидетел, госпожо Фриман.

— Да, ваша чест. Народът на Калифорния призовава Гилбърт Модесто.

Бях сбъркал за шамандурата. Модесто беше шеф на сигурността в Уест Ланд Нешънъл и Фриман сигурно смяташе, че неговите показания могат да се използват във всеки момент от процеса.

След като се закле и се настани на скамейката, Модесто описа професионалния си опит в органите на реда и сегашните си задължения в банката. После прокурорката насочи разпита към действията му в деня на убийството на Мичъл Бондюрант.

— Когато чух, че е Мич, първо извадих папката със заплахите, за да я дам на полицията каза той.

— Каква е тази папка със заплахи? — попита Фриман.

— Папка, в която пазим всяка пратена с писмо или по имейл заплаха до банката или банков служител. Тя съдържа и сведения за всякакви други видове заплахи, които са били отправени по телефона или за които сме научили от трети страни или полицията. Имаме процедури за преценяване сериозността на заплахата, маркираме конкретни имена и така нататък.

— Вие лично доколко сте запознат с материалите в тази папка?

— Познавам ги отлично. Постоянно ги разучавам. Това ми е работата.

— Колко имена имаше в папката в деня на убийството на Мичъл Бондюрант?

— Не съм ги броил, но бих казал двайсетина.

— И всички тези хора се смятат за сериозна заплаха за банката и нейните служители, така ли?

— Не, нашият принцип е да пазим в папката всяка получена заплаха. Няма значение дали е сериозна. Всички отиват в папката. Тъй че повечето не се смятат за реални — просто някой изпуска пара или дава воля на яда си.

— Онази сутрин кое име в папката беше на първо място в списъка от гледна точка на сериозността на заплахата?

— На обвиняемата. Лиза Трамъл.

Фриман направи ефектна пауза. Обходих с поглед съдебните заседатели. Почти всички очи бяха вперени в моята клиентка.

— Защо, господин Модесто? Тя отправяла ли е конкретни заплахи към банката или някой банков служител?

— Не. Но беше страна по дело за просрочена ипотека и организираше протестни демонстрации пред банката, докато нашите адвокати не извадиха временна ограничителна заповед, която да я държи на разстояние. Като заплаха беше възприето именно нейното поведение и изглежда, че сме имали право.

Скочих и възразих, че краят на отговора е тенденциозен и предубеждаващ. Съдията се съгласи и призова Модесто да се въздържа от такива мнения.

— Господин Модесто — продължи Фриман. — Знаете ли дали Лиза Трамъл е отправила пряка заплаха срещу някого в банката, например срещу Мичъл Бондюрант?

Правило номер едно е да превръщаш всяка слабост в предимство. Сега прокурорката задаваше моите въпроси и ме лишаваше от възможността да ги отправя със съответния изблик на възмущение.

— Не, нищо конкретно. Обаче въз основа на анализа на опасността смятахме, че трябва да я държим под око.

— Благодаря, господин Модесто. На кого от ЛАПУ предадохте тази папка?

— На детектив Кърлин, който ръководеше следствието. Лично му я занесох.

— Имахте ли възможност да разговаряте с детектив Кърлин по-късно същия ден?

— Докато се водеше следствието, разговаряхме няколко пъти. Той имаше въпроси за охранителните камери в гаража и други неща.

— Свързвали ли сте се с него повторно?

— Да, защото една наша служителка, касиерка, беше съобщила на началничката си, че въпросната сутрин може би е видяла Лиза Трамъл или наблизо, или на територията на банката. Реших, че трябва да уведомя полицията, и затова позвъних на детектив Кърлин, а после му уредих разговор с касиерката.

— За Марго Шейфър ли става дума?

— Да, за нея.

Фриман приключи прекия разпит и ми предаде свидетеля. Реших, че е най-добре само да посея няколко семена, които да пожъна по-късно.

— Господин Модесто, като шеф на охраната в Уест Ланд имахте ли достъп до мерките във връзка с просрочената ипотека, които банката е предприела срещу Лиза Трамъл?

Свидетелят категорично поклати глава.

— Не, това е съдебно дело и затова нямам информация за него.

— В такъв случай, когато сте предали на детектив Кърлин онази папка с името на Лиза Трамъл на първо място в списъка, вие няма как да сте знаели дали тя ще изгуби дома си, или не, нали така?

— Точно така.

— Няма как да сте знаели дали банката е възнамерявала да се откаже от съдебните процедури, понеже е използвала фирма, замесена в измами, нали…

— Възразявам! — изкрещя Фриман. — Предполагаеми факти, за които липсват доказателства.

— Приема се — каза Пери. — Внимавайте, господин Холър.

— Да, ваша чест. Господин Модесто, когато сте предали папката със заплахите на детектив Кърлин, споменахте ли конкретно Лиза Трамъл, или просто му дадохте материалите и го оставихте сам да се запознае с тях?

— Казах му, че тя е на първо място в нашия списък.

— Той попита ли ви защо?

— Не си спомням. Спомням си само, че му разказах за нея, но не съм сигурен дали е било по моя инициатива, или той ме е попитал конкретно.

— И когато сте разговаряли с детектив Кърлин за Лиза Трамъл, и сте му съобщили, че тя представлява заплаха за вас, не сте имали представа за развитието на делото за просрочената й ипотека, нали така?

— Да.

— Следователно и детектив Кърлин не е разполагал с тази информация, прав ли съм?

— Не мога да говоря от името на детектив Кърлин. Трябва да питате него.

— Не се бойте, ще го питам. Засега нямам повече въпроси.

На връщане погледнах към задната стена. Беше пет без пет и заседанието свършваше. Подготовката за процес винаги изисква страшно много и в края на първия ден обикновено ме обзема пълно изтощение. Започвах да го усещам.

Съдията призова съдебните заседатели да приемат непредубедено всичко, което са чули и видели през деня. Инструктира ги да избягват медийни репортажи за процеса и да не обсъждат делото помежду си или с други. После ги освободи.

Клиентката ми си тръгна с Хърб Дал, който се беше върнал в съда. Излязох след Фриман през портала.

— Добро начало — похвалих я.

— И теб си те биваше.

— Е, и двамата знаем, че в началото на процеса обираш плодовете от ниските клони. Трудното обаче идва после.

— Да, трудното идва после. Успех, Холър.

Излязохме в коридора и тръгнахме в различни посоки. Фриман слезе в прокуратурата, а аз взех асансьора и отидох в офиса си. Нямаше значение, че съм уморен, предстоеше ми още работа. Кърлин най-вероятно щеше да остане на свидетелската скамейка цял ден. И аз щях да съм готов за него.

26.

— Народът на Калифорния призовава детектив Хауард Кърлин.

Андреа Фриман се усмихна на детектива, който се приближаваше по пътеката с два внушително дебели сини класьора — известни са като „дневници на убийството“. Изглеждаше спокоен. За него това беше рутина. Остави класьорите на плота пред себе си, вдигна ръка да се закълне и в същия момент ме стрелна с поглед. Изглеждаше хладнокръвен и съсредоточен, но вече бяхме играли тази игра двамата и сигурно се чудеше с какво ще му изляза сега.

Носеше строг тъмносин костюм с яркооранжева вратовръзка. Детективите винаги си обличат най-хубавите дрехи, когато свидетелстват. И тогава разбрах нещо. В косата му нямаше сиви кичури. Наближаваше шейсетте, а не беше прошарен. Явно се беше боядисал за пред телевизионните камери.

Суета. Зачудих се дали мога да я използвам, когато дойде моят ред да му задавам въпроси.

След като се закле, Кърлин седна и се настани удобно. Сигурно щеше да остане там цял ден, а може би и повече. Наля си чаша вода от каната, донесена от съдебния секретар, отпи и погледна Фриман. Беше готов.

— Добро утро, детектив Кърлин. Бих искала да започнете, като накратко разкажете на съдебните заседатели за своя професионален опит.

— С удоволствие. — Детективът се усмихна топло. — Сега съм на петдесет и шест, а постъпих в ЛАПУ преди двайсет и четири години, след като служих десет години в морската пехота. През последните девет години работя в отдел „Убийства“ във Ваннайския участък. Преди това три години бях в участъка, покриващ района на хълмовете.

— Колко пъти сте разследвали убийства?

— Това е шейсет и първият. Преди да се преместя в отдел „Убийства“, шест години разследвах други престъпления — обири, грабежи и автомобилни кражби.

Фриман стоеше на катедрата. Прелисти горната страница на бележника си, готова да продължи по същество.

— Детектив Кърлин, да започнем с деня на убийството на Мичъл Бондюрант. Бихте ли ни описали първите етапи от разследването?

Хитър ход да използва първо лице множествено число, с което намекваше, че съдебните заседатели и прокурорът са от една и съща страна на барикадата. Не се съмнявах нито в уменията на Фриман, нито в това, че при разпита на главния следовател тя ще покаже всичко, на което е способна. Защото знаеше, че ако успея да нанеса удар на Кърлин, може да се срути цялото обвинение.

— В девет и петнайсет бях на бюрото си. Лейтенантът дойде и съобщи на мен и на моята партньорка, детектив Синтия Лонгстрет, че в гаража на главния клон на Уест Ланд Нешънъл на Вентура Булевард е извършено убийство. С детектив Лонгстрет незабавно се заехме със случая.

— На местопрестъплението ли отидохте?

— Да, незабавно. Пристигнахме в девет и половина и приехме охраната на местопрестъплението.

— Какво означава това?

— Ами, най-важно е да се запазят и съберат веществените доказателства. Патрулните полицаи вече бяха оградили района с лента и не допускаха външни лица. Щом се уверихме, че всичко в това отношение е наред, ние си разделихме задълженията. Оставих партньорката ми да ръководи огледа на местопрестъплението, а аз проведох предварителните разпити на задържаните от патрулните полицаи свидетели.

— Детектив Лонгстрет няма вашия опит, нали?

— Да. Тя разследва убийства заедно с мен от три години.

— Защо възложихте на младшата си партньорка важната задача да ръководи огледа на местопрестъплението?

— Направих го, защото знаех, че криминалистите и съдебномедицинският експерт, които бяха там, са ветерани с дългогодишен стаж и Синтия ще е в добри и опитни ръце.

След това Фриман му зададе серия въпроси за неговите разговори със събраните свидетели, като започна с Рики Санчес, която беше открила трупа и бе позвънила на спешния телефон. Кърлин се държеше спокойно и даваше показанията си почти дружелюбно. На човек му идваше наум думата „чаровник“.

Не си падам по чаровниците, обаче трябваше да изчакам своя ред. Знаех, че денят може да изтече и без да получа възможност да се изправя пред Кърлин. Можех само да се надявам, че дотогава съдебните заседатели няма да са се влюбили в него до уши.

Фриман беше достатъчно умна, за да знае, че вниманието на съдебните заседатели не се задържа само с чар, така че накрая приключи с основополагащото встъпление и се зае да развие обвинението срещу Лиза Трамъл.

— Детектив Кърлин, по време на следствието ли научихте името на обвиняемата?

— Да. Шефът на охраната на банката дойде в гаража и поиска да се срещне с мен или с моята партньорка. Поговорихме малко и после отидохме в кабинета му, където изгледахме записите на камерите, разположени на входа и изходите на гаража, както и в асансьорите.

— Тези записи насочиха ли следствието към някакви версии?

— Отначало не. Не видях никой да носи оръжие или да се държи подозрително преди и след приблизителното време на убийството. Никой не бягаше от гаража. Във влизащите и излизащите коли нямаше нищо подозрително. Естествено, щяхме да проверим всеки регистрационен номер. Но когато за пръв път изгледах записите, не забелязах нищо, което да ни е от полза, и разбира се, самото убийство не беше заснето от никоя камера. Изглежда, че извършителят на престъплението е бил наясно и с тази подробност.

Изправих се и възразих срещу последното изречение на Кърлин. Съдията го изхвърли от протокола и нареди на заседателите да не му обръщат внимание.

— Детектив Кърлин, струва ми се, че се готвехте да ни разкажете как името на Лиза Трамъл за пръв път е изскочило в следствието — напомни му Фриман.

— Да, точно така. Освен това господин Модесто, шефът на охраната в банката, ми даде една папка. Папката с анализите на заплахите, както я нарече. Та той ми я даде и в нея имаше няколко имена, сред които и името на обвиняемата. После, съвсем малко по-късно, господин Модесто ми позвъни и ме уведоми, че Лиза Трамъл, една от личностите, фигуриращи в папката, случайно била забелязана същата сутрин в непосредствена близост до банката.

— И така нейното име е изскочило в следствието.

— Да.

— Какво направихте с тази информация, детектив Кърлин?

— Първо се върнах на местопрестъплението. После пратих партньорката си да разпита свидетелката, която твърдеше, че е видяла Лиза Трамъл край банката. Беше важно да потвърдим този факт и да научим подробностите. След това прегледах папката с анализите на заплахите, за да се запозная с всички имена и детайли за отправени заплахи.

— Стигнахте ли до незабавни заключения?

— Не смятах, че там е посочен някой, който веднага ще привлече вниманието ни само въз основа на данните в папката и на споровете си с банката. Явно щеше да се наложи внимателно да проверим всички. Лиза Трамъл обаче все пак привлече вниманието ни, защото знаех от господин Модесто, че може би е била забелязана в близост до банката по време на убийството.

— Значи в този момент сте решили, че пространствената и хронологическата близост на Лиза Трамъл до убийството е от значение, така ли?

— Да, защото близостта понякога означава възможност. Всичко на местопрестъплението предполагаше, че някой е причаквал пострадалия. Той е имал лично място за паркиране и името му е било написано на стената. До мястото има голяма носеща колона. Според първоначалната ни версия убиецът се е криел зад колоната и е чакал господин Бондюрант да паркира. И го е ударил веднъж изотзад, точно когато е слязъл от колата си.

— Благодаря, детектив Кърлин.

Фриман продължи с предприетите в гаража действия, после пак насочи вниманието си към Лиза Трамъл.

— Партньорката ви върна ли се на местопрестъплението, за да ви докладва за разпита на банковата служителка, която твърдяла, че е видяла Лиза Трамъл близо до банката?

— Да, върна се. С партньорката ми решихме, че показанията на свидетелката са сериозни. После обсъдихме Лиза Трамъл и заключихме, че трябва колкото може по-скоро да разговаряме с нея.

— Но огледът на местопрестъплението е продължавал и освен това сте имали цяла папка с имена на хора, отправили заплахи срещу банката или нейни служители. Защо е било цялото това бързане с Лиза Трамъл?

Кърлин се отпусна назад и зае позата на мъдър и лукав ветеран.

— Вижте, няколко неща ни накараха да бързаме с госпожа Трамъл. Първо, нейният спор с банката е резултат от обявяването на ипотеката на дома й за просрочена. Това я свързваше конкретно с отдела за жилищни кредити. Пострадалият господин Бондюрант е бил първи вицепрезидент, оглавяващ отдела за жилищни кредити. Та имахме тая връзка. Освен това и по-важно…

— Позволете да ви прекъсна, детектив Кърлин. Вие нарекохте това „връзка“. Беше ли ви известно дали пострадалият и Лиза Трамъл са се познавали?

— По онова време не. Беше ни известно обаче, че госпожа Трамъл е оспорвала обявяването на ипотеката за просрочена и че постъпките от страна на банката са направени от господин Бондюрант, жертвата. Но тогава нямахме представа дали двамата са се познавали и дали изобщо са се срещали.

Хитър ход — да изкара на показ пред съдебните заседатели недостатъците в обвинението, преди да съм го направил аз. Така ме затрудняваше да развия защитата.

— Добре, детектив Кърлин — каза Фриман. — Прекъснах ви, когато щяхте да ни изложите втората причина да бързате с госпожа Трамъл.

— Исках да обясня, че разследването на убийство е изключително динамично нещо. Трябва да действаш внимателно и предпазливо, но в същото време и да тръгваш натам, накъдето те води самото следствие. В противен случай могат да бъдат застрашени улики — а евентуално и други хора. Решихме, че в този момент от следствието трябва да се свържем с Лиза Трамъл. Не можехме да чакаме. Не можехме да й дадем време да унищожи улики или да навреди на други хора. Трябваше да действаме.

Погледнах към съдебните заседатели. Кърлин изнасяше едно от най-великите представления в живота си. Всички погледи на седящите в ложата бяха вперени в него. Ако Клег Макренолдс изобщо заснемеше филм, детективът може би сам трябваше да играе своята роля.

— И какво направихте?

— Проверихме шофьорската книжка на Лиза Трамъл, взехме оттам адреса й в Удланд Хилс и тръгнахме към дома и.

— Кой остана на местопрестъплението?

— Няколко души. Нашият координатор, всички криминалисти и колегите от съдебната медицина. Имаха още много работа, пък и без това щеше да се наложи да ги чакаме. Отиването в дома на Лиза Трамъл по никакъв начин не навреди на следствието.

— Вашият координатор ли? Кой е той?

— Третият по ранг детектив в отдела. Джак Нюсъм. Той контролираше следствените действия на местопрестъплението.

— Ясно. И какво се случи, когато отидохте в дома на госпожа Трамъл? Тя там ли беше?

— Да, там беше. Почукахме и тя ни отвори.

— Бихте ли ни разказали какво се случи после?

— Представихме се и казахме, че разследваме престъпление. Не посочихме какво, казахме само, че е тежко. Попитахме дали може да влезем, за да й зададем няколко въпроса. Тя ни покани и влязохме.

Усетих вибрации в джоба си и разбрах, че съм получил есемес. Измъкнах джиесема си и го отворих под масата, за да не го види съдията. Беше от Сиско.

Отговорих му и проведохме кратък дигитален диалог.

Прибрах телефона и продължих да следя прекия разпит на Фриман. Въпросното писмо се бе получило предишния следобед в абонаментната ми пощенска кутия. Беше анонимно, но ако Сиско успееше да потвърди съдържанието му, щях да получа ново оръжие. Мощно оръжие.

— Как се държеше госпожа Трамъл, когато отидохте при нея? — попита прокурорката.

— Стори ми се съвсем спокойна — отвърна Кърлин. — Не изглеждаше особено любопитна за причината да разговаряме с нея и за самото престъпление. Държеше се равнодушно.

— Къде разговаряхте с нея?

— Покани ни да седнем на масата в кухнята. Попита дали искаме вода или кафе и ние отказахме.

— Веднага ли започнахте да й задавате въпроси?

— Да. Първо я попитахме дали цяла сутрин си е била вкъщи. Тя потвърди. Само в осем закарала сина си на училище в Шърман Оукс. Попитах дали се е отбивала някъде на връщане и тя каза, че не е.

— И това какво ви подсказа?

— Ами, че някой лъже. Имахме свидетелка, която я е видяла близо до банката към девет. Следователно някой или грешеше, или лъжеше.

— И какво направихте вие?

— Попитах дали иска да дойде с нас в участъка, където ще я разпитаме и ще й покажем някои снимки. Тя се съгласи и я отведохме във Ван Найс.

— Съобщихте ли й преди това нейното конституционно право да не разговаря с вас в отсъствието на адвокат?

— Не, защото още не беше заподозряна. Просто беше привлякла вниманието ни, понеже името й беше изплувало на повърхността. Смятах, че не се налага да й съобщаваме правата, преди да сме прекрачили тази граница. Още бяхме далече от нея. Имаше противоречие между нейните отговори и информацията на свидетелката. Трябваше да проучим този въпрос, преди някой да бъде заподозрян.

Фриман пак закърпваше дупките, преди да съм ги разпорил съвсем. Ядосвах се, но не можех да направя нищо. За сметка на това си записвах въпроси, които по-късно щях да задам на Кърлин — онези, които прокурорката не очакваше.

Тя майсторски отведе детектива до Ваннайския участък, до стаята за разпити, където беше разговарял с клиентката ми. Чрез него въведе видеозаписа от разпита и го пусна на двата екрана. Аронсън вещо бе възразила срещу показването му, ала напразно. Съдия Пери го беше допуснал като доказателствено средство. Можехме да обжалваме след евентуална осъдителна присъда, но едва ли щяхме да постигнем нещо. Трябваше да се справя още сега. Трябваше по някакъв начин да накарам съдебните заседатели да го приемат като нечестна игра, като капан, в който моята невинна доверителка се е хванала.

Записът беше заснет под ъгъл отгоре и това носеше някакви точки на защитата, тъй като Хауард Кърлин бе едър, а Лиза Трамъл — дребна. Седнал срещу нея, той сякаш я приклещваше в ъгъла, сякаш я тормозеше. Това беше добре. Щеше да подплати внушението, което възнамерявах да направя по време на кръстосания разпит.

Разговорът се чуваше съвсем ясно. Въпреки моето възражение съдебните заседатели и другите участници в процеса получиха транскрипции, които можеха да четат, докато върви записът. Бях възразил, защото не исках заседателите да четат. Исках да гледат. Исках да видят как едрият мъж тормози дребната жена. От това можеше да се роди съчувствие, ала не от думите на страницата.

Кърлин започна небрежно, като съобщи имената на присъстващите в стаята и попита Трамъл дали е там доброволно. Моята клиентка потвърди, обаче голотата на помещението и ъгълът, под който беше заснет записът, противоречаха на думите й. Изглеждаше като че ли е в затвор.

— Хайде да започнем, като ни разкажете какво сте правили днес — предложи детективът.

— Откъде да започна? — попита Трамъл.

— Ами, от събуждането си.

Тя описа как станала, приготвила сина си за училище и го закарала в Шърман Оукс. Момчето учеше в частно училище и пътят дотам варирал между двайсет и четирийсет минути в зависимост от трафика. После се отбила да си вземе кафе и се прибрала вкъщи.

— Когато бяхме у вас, ни казахте, че не сте спирали никъде. Сега пък сте се били отбивали за кафе?!

— Сигурно съм забравила.

— Къде?

— В едно заведение на Вентура, казва се „Джос Джо“.

Ветеран в разпитите, Кърлин ненадейно смени посоката, за да смути жертвата си.

— Тази сутрин ходили ли сте до Уест Ланд Нешънъл?

— Не. Това ли било!?

— Значи ако някой твърди, че ви е видял там, лъже, така ли?

— Да. Кой ви е казал такова нещо? Не съм нарушавала заповедта. Вие…

— Познавате ли Мичъл Бондюрант?

— Дали го познавам? Не. Знам за него. Знам кой е. Но не го познавам лично.

— Виждали ли сте го днес?

Тук Трамъл направи пауза и това нямаше да е в нейна полза. На екраните ясно се виждаше как се въртят зъбните колелца. Обмисляше дали да каже истината. Обърнах се към съдебните заседатели. Не забелязах нито едно лице, което да не е обърнато към екраните.

— Да, видях го.

— Но вие току-що казахте, че не сте били на територията на Уест Ланд.

— Не съм. Вижте, не знам кой ви е казал, че ме е виждал в банката. И ако е бил той, значи е лъжец. Не съм била там. Видях го, да, обаче в кафенето, а не в…

— Защо не ни казахте това сутринта у вас?

— Какво да ви кажа? Не сте ме питали.

— Преобличали ли сте се от сутринта?

— Моля?

— Преобличали ли сте се тази сутрин, след като се прибрахте вкъщи?

— Вижте, какво значи това? Помолихте ме да дойда тук, за да поговорим, а това е някакъв капан. Не съм нарушавала заповедта. Аз…

— Вие ли нападнахте Мичъл Бондюрант?

— Какво?!

Кърлин не отговори. Просто втренчено продължи да се взира в Трамъл, чиито устни образуваха идеално О. Погледнах към съдебните заседатели. Всички очи бяха вперени в екраните. Надявах се да виждат същото като мен. Искреното смайване на лицето на моята клиентка.

— Това ли било… Някой е нападнал Мичъл Бондюрант?! Той добре ли е?

— Не. Мъртъв е. И сега трябва да ви съобщя вашите конституционни права.

Детективът й прочете правата и Трамъл произнесе вълшебните думички, най-разумните две, излезли от устата й до този момент.

— Искам адвокат.

С това разпитът приключи и записът свърши с арестуването на Трамъл по подозрение в убийство. С това Фриман сложи край и на показанията на Кърлин. Изненада ме, като неочаквано обяви, че няма повече въпроси, и си седна. Оставаше й да разгледа пред съдебните заседатели обиска в дома на клиентката ми. И чука. Само че явно нямаше да го направи с Кърлин.

Беше 11:45 и съдията преждевременно обяви обедна почивка. Това ми даваше час и петнайсет минути за последните ми приготовления за Кърлин. Двамата за пореден път щяхме да танцуваме пред съдебните заседатели.

27.

Застанах зад катедрата с две дебели папки и с верния си бележник. Папките не ми трябваха за кръстосания разпит — те бяха просто реквизит. Без да бързам, подредих всичко на катедрата. Исках Кърлин известно време да се пържи в неизвестност. Щях да се държа с него по същия начин, по който той се беше отнасял с клиентката ми. Да му нанасям заблуждаващи удари, да му забивам ляво кроше, когато очаква дясно, да предприемам бързи атаки и отстъпления.

Фриман бе играла хитро, като бе разделила показанията на двамата партньори. Нямаше да получа възможност за последователно нападение срещу обвинението само чрез Кърлин. Трябваше да се справя с него сега, а с партньорката му Лонгстрет — много по-късно. Знаех, че режисирането на обвинението е една от силните страни на Фриман, и тя проявяваше това си качество във висша степен.

— Можете да започнете, когато сте готов, господин Холър — подкани ме съдията.

— Да, ваша чест. Само си подреждам бележките. Добър ден, детектив Кърлин. Чудя се дали бихме могли да започнем, като се върнем на местопрестъплението. Вие…

— Както кажете.

— Да, благодаря. Колко време останахте с партньорката си на местопрестъплението, преди да тръгнете да преследвате Лиза Трамъл?

— Е, не бих казал, че сме я преследвали. Ние…

— Защото не беше заподозряна ли?

— Това е една от причините.

— Просто е привлякла вниманието ви, нали така се изразихте?

— Точно така.

— Та колко време останахте на местопрестъплението, преди да отидете да търсите тази жена, която не е била заподозряна, а само е привлякла вниманието ви?

Кърлин погледна записките си.

— С партньорката ми пристигнахме на местопрестъплението в девет и двайсет и седем и единият от нас или и двамата бяхме там, докато тръгнахме заедно в десет трийсет и девет.

— Това прави… час и дванайсет минути. Останали сте само седемдесет и две минути на местопрестъплението, преди да решите, че трябва да отидете да приберете жена, която даже не е била заподозряна. Правилно ли съм ви разбрал?

— Може и така да се погледне.

— А вие как го виждате, детектив Кърлин?

— Първо, напускането на местопрестъплението не беше проблем, защото следствените действия се контролираха от координатора на отдел „Убийства“. Присъстваха и няколко души от Сектора по криминалистика. Нашата работа не беше местопрестъплението. Нашата работа беше да следваме уликите, където и да ни отведат, и те ни отведоха при Лиза Трамъл. Когато отидохме да се срещнем с нея, тя не беше заподозряна, но стана — поради своите непоследователни и противоречиви твърдения по време на разпита.

— Говорите за разпита във Ваннайския участък, нали?

— Да.

— Добре тогава, какви са тези непоследователни и противоречиви твърдения, за които току-що споменахте?

— У тях тя ни каза, че не е спирала, след като оставила детето. В участъка изведнъж си спомня, че си взела кафе и видяла пострадалия там. Каза, че не се е приближавала до банката, но ние имахме свидетелка, която я е видяла на половин пряка оттам. Това беше най-голямото противоречие.

Усмихнах се и поклатих глава, все едно си имам работа с глупак.

— Майтапите се с нас, нали, детектив Кърлин?

Той ми отправи първия ядосан поглед. Тъкмо това исках. Ако се възприемеше като арогантност, щеше да е още по-добре, когато го подложех на унижение.

— Не, не се майтапя — отвърна детективът. — Приемам работата си много сериозно.

Помолих съдията да ми позволи да покажа част от разпита на Трамъл. След като получих разрешение, пуснах записа на бързи обороти, като следях часа в лентата отдолу. Включих го на нормална скорост точно навреме, за да дам възможност на съдебните заседатели да видят момента, в който Трамъл отричаше, че се е приближавала до Уест Ланд Нешънъл…

— Тази сутрин ходили ли сте до Уест Ланд Нешънъл?

— Не. Това ли било!?

— Значи ако някой твърди, че ви е видял там, лъже, така ли?

— Да. Кой ви е казал такова нещо? Не съм нарушавала заповедта. Вие…

— Познавате ли Мичъл Бондюрант?

— Дали го познавам? Не. Знам за него. Знам кой е. Но не го познавам лично.

— Виждали ли сте го днес?

— Да, видях го.

— Но вие току-що казахте, че не сте били на територията на Уест Ланд.

— Не съм. Вижте, не знам кой ви е казал, че ме е виждал в банката. И ако е бил той, значи е лъжец. Не съм била там. Видях го, да, обаче в кафенето, а не в…

— Защо не ни казахте това сутринта у вас?

— Какво да ви кажа? Не сте ме питали.

Спрях видеото и погледнах свидетеля.

— Детектив Кърлин, къде си противоречи Лиза Трамъл?

— Ами тя току-що каза, че не се е приближавала до банката, а ние имаме свидетелка, която твърди обратното.

— Значи имате противоречие между две твърдения на двама души, но Лиза Трамъл не си е противоречила, нали така?

— Хващате се за думата.

— Бихте ли отговорили на въпроса, детектив?

— Да, добре, противоречие между две твърдения.

Той не обърна внимание на разликата, но се надявах съдебните заседатели да го направят.

— Не е ли вярно, детектив Кърлин, че Лиза Трамъл никога не е противоречила на твърдението си, че не се е приближавала до банката в деня на убийството?

— Няма откъде да знам. Не ми е известно всичко, което е казала оттогава.

Виж, това направо си беше грубо, което напълно ме устройваше.

— Добре. Значи, доколкото ви е известно, тя някога противоречила ли е на онова първо твърдение пред вас, че не се е приближавала до банката?

— Не.

— Благодаря, детектив Кърлин.

Попитах съдията дали може да пусна друг момент от видеото и получих разрешение. Върнах записа до началото на разпита и го замразих. После попитах дали може да покажа на един от екраните снимка на местопрестъплението, докато на другия екран тече записът. Пери се съгласи.

Широкоъгълната фотография обхващаше почти цялото местопрестъпление. Виждаха се трупът на Бондюрант, колата му, отвореното куфарче и разлятото кафе на земята.

— Детектив Кърлин, ще насоча вниманието ви към снимката на местопрестъплението, обозначена като „доказателствено средство на обвинението номер три“. Бихте ли описали какво виждате на преден план?

— Куфарчето или трупа имате предвид?

— Нещо друго?

— Виждам разлятото кафе и номера на веществено доказателство вляво, където откриха фрагмент от тъкан, по-късно идентифицирана като късче от скалпа на убития. Обаче не се вижда на снимката.

Помолих съдията онази част от отговора, която се отнася до фрагмента от тъкан, да не бъде вписвана в протокола, тъй като не е по същество. Бях поискал от Кърлин да опише какво вижда на фотографията, а не какво не вижда. Пери не се съгласи и остави целия отговор. Опитах отново.

— Детектив Кърлин, можете ли да прочетете какво пише отстрани на чашата от кафе?

— Да, пише „Джос Джо“. Това е луксозно кафене на около четири преки от банката.

— Отлично. Имате по-остри очи от моите.

— Може би защото търсят истината.

Погледнах съдията и разперих ръце като треньор, на чийто отбор току-що са свирили измислена дузпа. Преди да успея да кажа нещо, съдията се нахвърли върху Кърлин:

— Детектив! Мерете си думите!

— Извинявам се, ваша чест — разкаяно отвърна Кърлин, без да откъсва поглед от мен. — Господин Холър, кой знае как, винаги успява да ме провокира.

— Това не е оправдание. Още една такава реплика и ще си имате сериозен проблем.

— Няма да се повтори, ваша чест. Обещавам.

— Съдебните заседатели да не взимат под внимание коментара на свидетеля. Господин Холър, продължавайте и ни спестете всичко това.

— Благодаря, ваша чест. Ще направя всичко възможно. Детектив Кърлин, докато сте били на местопрестъплението в продължение на седемдесет и две минути, преди да отидете да разпитате госпожа Трамъл, успяхте ли да определите чия е чашата от кафе?

— Ами, по-късно установихме, че…

— Не, не, не. Не ви питам какво сте установили по-късно, детектив. Питам ви за онези първи седемдесет и две минути, докато сте били на местопрестъплението. През това време, преди да отидете у Лиза Трамъл в Удланд Хилс, разбрахте ли чие е било кафето?

— Не, още не бяхме установили това.

— Добре, значи не сте знаели кой е изпуснал кафето на местопрестъплението, нали така?

— Възразявам! На зададения въпрос вече беше отговорено — обади се Фриман.

Възражението беше излишно, но прокурорката трябваше да направи нещо, за да се опита да наруши ритъма ми.

— Ще приема въпроса — реши съдията, преди да успея да реагирам. — Можете да отговорите, детектив. Знаехте ли кой е изпуснал чашата с кафе?

— Не.

Взех дистанционното и пуснах записа от момента, в който го бях замразил. Беше в началото на разпита, когато Трамъл описваше какво е правила сутринта на убийството…

— Сигурно съм забравила.

— Къде?

— В едно заведение на Вентура, казва се „Джос Джо“.

— Спомняте ли си какво беше кафето? Голямо или малко?

— Голямо. Пия много кафе.

Спрях записа.

— Кажете ми нещо, детектив. Защо питате дали кафето, което госпожа Трамъл си е взела от „Джос Джо“, е било голямо или малко?

— Трябва да хвърлиш голяма мрежа. Да установиш колкото може повече подробности.

— А не е ли, защото сте смятали, че откритата на местопрестъплението чаша може да е на Лиза Трамъл?

— В онзи момент имаше такава вероятност.

— И това ли причислявате към признанията на Лиза Трамъл?

— В онзи момент от разговора реших, че е важно. Не бих го нарекъл „признание“.

— Но по-нататък тя ви е казала, че е видяла пострадалия в кафенето, нали така?

— Да.

— Това не промени ли предположението ви за чашата на местопрестъплението?

— Беше просто допълнителна информация, която трябваше имаме предвид. Следствието едва започваше. Нямахме потвърждение, че пострадалият е бил в кафенето. Имахме твърдението на тази жена, но то не съответстваше на думите на свидетелката, с която вече бяхме разговаряли. Лиза Трамъл твърдеше, че видяла Мичъл Бондюрант в кафенето, обаче това не означаваше, че наистина е било така. Трябваше да го потвърдим. Както и направихме по-късно.

— Но сега виждате ли, че онова, което в началото на разговора сте сметнали за противоречие, по-късно напълно се е потвърдило от фактите?

— В този случай, да.

Не отстъпваше. Знаеше, че се опитвам да го блъсна от ръба на скалата. Неговата работа беше да не го допусне.

— Всъщност, детектив, не бихте ли казали, че в крайна сметка единственото противоречие в разговора с Лиза Трамъл е нейното твърдение, че не се е приближавала до банката, докато вашата свидетелка е твърдяла противното?

— Много е лесно да се говори от позицията на това, което човек вече знае. Но въпросното противоречие беше и си остава изключително важно. Надеждна свидетелка я е видяла близо до местопрестъплението по време на престъплението. И това не се е променило оттогава.

— Надеждна свидетелка. Въз основа на краткия разговор с Марго Шейфър сте я смятали за надеждна свидетелка, така ли?

Казах го със съответната смесица от възмущение и объркване. Фриман възрази, че просто притискам свидетеля, тъй като не получавам нужните ми отговори. Съдията отхвърли възражението, но тя просто искаше да отправи послание на заседателите — да им внуши, че не постигам онова, което искам. Защото всъщност го постигах.

— Първият разговор с Марго Шейфър беше кратък — отвърна Кърлин. — Но впоследствие с нея разговаряха няколко души. Нейните наблюдения за онази сутрин не се промениха ни на йота. Според мен наистина е видяла каквото твърди.

— Браво, детектив — казах аз. — Да се върнем сега на чашата от кафе. По някое време стигнахте ли до заключение чие кафе е разлято и оставено на местопрестъплението?

— Да. Намерихме в джоба на убития касова бележка от „Джос Джо“ за голямо кафе, купено в осем и двайсет и една сутринта. Щом установихме това, решихме, че чашата кафе на местопрестъплението е негова. По-късно пръстовите отпечатъци го потвърдиха. Той е слязъл от колата си с чашата и я е изпуснал, когато са го нападнали изотзад.

Кимнах, за да покажа на съдебните заседатели, че всъщност получавам нужните ми отговори.

— Кога е била открита касовата бележка в джоба на убития?

Кърлин погледна бележките си и не намери отговора.

— Не съм сигурен, защото касовата бележка е открита от съдебномедицинския експерт, който отговаря за проверката на съдържанието на джобовете на пострадалия и изобщо всички негови вещи. Трябва да е било преди да откарат трупа в моргата.

— Но много след като вие и партньорката ви сте отпрашили да преследвате Лиза Трамъл, нали така?

— Не сме отпрашили да преследваме Трамъл, но да, касовата бележка трябва да е била открита след като отидохме да разговаряме с нея.

— Съдебномедицинският експерт обади ли ви се да ви съобщи за бележката?

— Не.

— Преди или след като арестувахте Лиза Трамъл по подозрение в убийство научихте за бележката?

— След. Обаче имаше други доказателства в подкрепа на…

— Благодаря, детектив Кърлин. Просто отговорете на зададения въпрос, ако не възразявате.

— Не възразявам да казвам истината.

— Добре. Затова сме тука. Сега, съгласен ли сте, че сте арестували Лиза Трамъл въз основа на непоследователни и противоречиви твърдения, които по-късно са се оказали последователни и не са влизали в противоречие с доказателствата и фактите по делото?

Отговорът на Кърлин прозвуча като наизустен.

— Имахме свидетелка, която я е видяла близо до местопрестъплението по време на престъплението.

— И не сте имали нищо друго, нали така?

— Има още една улика, която я свързва с убийството. Имаме чука и…

— Говоря за времето на ареста! — извиках. — Моля, отговорете на зададения въпрос, детектив Кърлин!

— Хей! — възкликна съдията. — Само един човек има право да повишава глас в моята зала, господин Холър, и това не сте вие.

— Извинявам се, ваша чест. Бихте ли инструктирали свидетеля да отговаря на зададените му въпроси, а не на незададените?

— Смятайте, че съм го направил. Продължавайте, господин Холър.

Замълчах за момент, за да събера мислите си, и плъзнах очи по съдебните заседатели. Търсех съчувствени реакции, но не забелязах такива. Даже от страна на Фърлонг, който не срещна погледа ми. Отново насочих вниманието си към Кърлин.

— Току-що споменахте чука. Чука на обвиняемата. По време на ареста не сте разполагали с тази улика, нали така?

— Да.

— Не е ли вярно, че след като сте арестували Лиза Трамъл и сте разбрали, че непоследователните твърдения, на които сте разчитали, всъщност не са непоследователни, сте започнали да търсите доказателства в полза на своята версия за убийството?

— Изобщо не е вярно. Имахме свидетелката, обаче продължавахме да сме абсолютно непредубедени. Не сме коне с капаци. С радост щях да сваля обвиненията от Трамъл, но следствието продължаваше и започнаха да се трупат доказателства, които не бяха в нейна полза.

— И не само това, но сте имали и мотива, нали?

— Убитият се е занимавал с просрочената ипотека, на къщата на обвиняемата. Що се отнасяше до мотива, това ми се струваше доста сериозно.

— Обаче не сте имали достъп до подробностите по това дело, а сте знаели само, че тече процедура, нали?

— Да, и също че срещу нея е издадена временна ограничителна заповед.

— Искате да кажете, че самата ограничителна заповед е била мотив за убийството на Мичъл Бондюрант?!

— Не, не искам да кажа това. Просто казвам, че тя беше част от общата картина.

— Обща картина, която по онова време се е свеждала до прибързана преценка, нали така, детектив?

Фриман скочи и възрази. Съдията прие възражението. Нямаше проблем. Отговорът на Кърлин не ме интересуваше. Исках само да запечатам въпроса в ума на всеки от заседателите.

Погледнах към задната стена на залата и видях, че е три и половина. Казах на Пери, че възнамерявам да продължа кръстосания разпит в нова насока и че моментът може би е подходящ да направим следобедна почивка. Той се съгласи и освободи съдебните заседатели за петнайсет минути.

Върнах се на масата на защитата и си седнах на мястото. Клиентката ми се пресегна, стисна ме за ръката и прошепна:

— Страхотно се справяш!

— Ще видим. Остава ни още много.

Тя отблъсна стола си назад и се изправи.

— Ще пиеш ли кафе?

— Не, трябва да позвъня по телефона. Ти върви. Само не забравяй: никакви интервюта за медиите. Не разговаряй с никого.

— Знам, Мики. Мълчанието е злато.

— Точно така.

Лиза тръгна и аз я проследих с поглед. Не видях никъде постоянния й придружител Хърб Дал.

Извадих си джиесема и набрах мобилния номер на Сиско. Той отговори веднага.

— Нямам време, Сиско. Трябва ми писмото.

— Имаш го.

— Какво искаш да кажеш, потвърди ли го?

— Абсолютно.

— Имаме късмет, че говорим по телефона.

— Защо бе, шефе?

— Защото щях да те разцелувам за тази вест.

— Хм, не е необходимо.

28.

През последните няколко минути от почивката подготвих втората част от кръстосания разпит на Кърлин. Новината на Сиско щеше да разтърси целия процес. Начинът, по който щях да използвам новата информация, щеше да повлияе на крайния изход.

Скоро всички се върнаха в залата и аз стоях на катедрата, готов да започна. В списъка ми имаше само още едно нещо, преди да пристъпя към писмото.

— Детектив Кърлин, да се върнем на снимката на местопрестъплението, която виждате на екрана. Установихте ли чие е куфарчето, открито отворено до трупа на убития?

— Да, вътре имаше вещи на убития и инициалите му бяха гравирани върху месинговата заключалка. Негово беше.

— А когато пристигнахте на местопрестъплението и видяхте отвореното куфарче до трупа, какви бяха непосредствените ви впечатления?

— Никакви. Опитвам се да подхождам непредубедено към всичко, особено когато започвам следствие.

— Помислихте ли си, че отвореното куфарче може да означава, че мотивът за убийството е грабеж?

— Да, като една от много възможности.

— Помислихте ли си нещо от тоя род: „Тук имаме мъртъв банкер и отворено куфарче до него. Какво ли е търсел убиецът?“

— Трябваше да помисля за тази възможност. Но както казах…

— Благодаря, детектив Кърлин.

Фриман възрази, че не давам на свидетеля време да отговори на въпроса докрай. Съдията се съгласи и го остави да завърши.

— Исках само да кажа, че грабежът беше само една от възможностите. Отвореното куфарче спокойно можеше да означава и опит за инсцениране на грабеж, какъвто не е имало.

Продължих, без да губя инерция:

— Установихте ли какво е било взето от куфарчето?

— Доколкото знаехме тогава, а и сега, от него не е взето нищо. Обаче няма инвентарен списък, който да показва какво би трябвало да е имало в куфарчето. Помолихме секретарката на господин Бондюрант да прегледа папките му и да види дали няма да забележи някаква липса, например конкретен документ. Според нея не липсвало нищо.

— Тогава имате ли обяснение защо е оставено отворено?

— Както вече казах, може да е било направено за заблуда. Но ние смятаме, че има голяма вероятност куфарчето да се е отворило при падането си на бетонния под по време на нападението.

Направих смаяна физиономия.

— И как стигнахте до това заключение?

— Заключващият механизъм на куфарчето е повреден. Всяко разтърсване може да доведе до отключването му. Проведохме експерименти и установихме, че когато бъде изпуснато върху твърда повърхност от височина над един метър, куфарчето се отваря в една трета от случаите.

Кимнах и се престорих, че за пръв път осмислям тази информация, въпреки че вече разполагах с нея от следствен доклад, който бях получил с доказателствения материал от прокуратурата.

— Следователно искате да кажете, че има трийсетина процента вероятност куфарчето да се е отворило, когато господин Бондюрант го е изпуснал.

— Точно така.

— И вие определяте тази вероятност като „голяма“?!

— Значителна вероятност.

— И естествено, има още по-голяма вероятност куфарчето да не се е отворило така, нали?

— И така може да се погледне.

— Има по-голяма вероятност някой да е отворил куфарчето, нали така?

— Повтарям, и така може да се погледне. Но ние установихме, че от куфарчето не липсва нищо, тъй че нямаше очевидна причина някой да го е отворил, освен за заблуда. Нашата работна версия беше, че се е отворило при падането.

— Детектив Кърлин, забелязвате ли на снимката, че съдържанието на куфарчето не се е разсипало на пода?

— Да.

— Имате ли в класьора си списък на съдържанието му, който да ни прочетете?

Кърлин доста се разтакава, докато го намери и прочете на съдебните заседатели. Куфарчето съдържаше шест папки, пет химикалки, айпад, калкулатор, телефонен бележник и две празни тетрадки.

— Когато проведохте експериментите си с изпускането на куфарчето на земята, за да определите вероятността да се отвори, съдържанието му същото ли беше?

— Подобно, да.

— И в случаите, в които куфарчето се е отваряло, колко често цялото съдържание оставаше вътре?

— Не всеки път, но обикновено. Определено е можело да се случи.

— Това ли беше научното заключение на вашия научен експеримент, детектив?

— Проведоха експеримента в лабораторията. Аз не съм участвал в него.

С демонстративно движение на китката направих няколко отметки с химикалка в бележника си. После продължих с най-важната насока на кръстосания си разпит.

— Детектив Кърлин, по-рано днес ни казахте, че сте получили от Уест Ланд Нешънъл папка с анализи на заплахите и тя съдържала информация за обвиняемата. Изобщо проверихте ли някое от другите имена в списъка?

— Неколкократно проучихме папката и направихме някои ограничени проверки. Но с натрупването на уликите против обвиняемата виждахме все по-малка необходимост от това.

— Не сте искали да гоните дивото, когато вече сте имали заподозрян, така ли да ви разбирам?

— Не бих се изразил по този начин. Следствието се водеше подробно и изчерпателно.

— Това подробно и изчерпателно следствие разглеждало ли е и други улики, по което и да е време, които не са сочели към Лиза Трамъл?

— Разбира се. Точно в това се изразява нашата работа.

— Проучихте ли служебните преписки на господин Бондюрант и потърсихте ли улики, които да не са свързани с Лиза Трамъл?

— Да.

— Вие свидетелствахте, че сте разследвали заплахи, отправени към пострадалия. Разследвахте ли заплахи, които той е отправил към други лица?

— Пострадалият да е заплашвал някой друг ли? Поне аз не си спомням такова нещо.

Помолих съда за разрешение да представя на свидетеля доказателствено средство на защитата №2. Раздадох копия на всички страни. Фриман възрази, но чисто протоколно. Въпросът с писмото на Бондюрант до Луис Опарицио беше решен на предварителните заседания. Пери го допускаше, макар и само за да компенсира приемането на чука и ДНК тестовете като доказателства на обвинението, така че отхвърли възражението на прокурорката и ми каза да продължа.

— Детектив Кърлин, пред вас е препоръчано писмо, пратено от покойния Мичъл Бондюрант на Луис Опарицио, президент на АЛОФТ, подизпълнител на Уест Ланд Нешънъл. Бихте ли го прочели на съдебните заседатели?

Преди да го прочете, Кърлин дълго се взира в листа, който му бях дал.

Подаде ми писмото, като че ли е приключил с него. Не му обърнах внимание.

— Благодаря, детектив. Сега, в писмото се споменава за сезиране на съответните власти. Знаете ли за какво става дума?

— Да, всички банки са длъжни да сезират Федералната комисия по търговията, ако се натъкнат на нещо подобно.

— Виждали ли сте писмото, което държите в момента, детектив?

— Да.

— Кога?

— Когато проверявахме служебните преписки на пострадалия.

— Можете ли да посочите датата, на която се е случило това?

— Не, точната дата не. Бих казал, че се запознах със съдържанието на това писмо около две седмици след началото на следствието.

— С други думи, две седмици след като Лиза Трамъл вече е била арестувана по подозрение в убийство. След като сте се запознали със съдържанието на това писмо, разследвахте ли го? Може би сте разговаряли с Луис Опарицио?

— По някое време направих проверка и установих, че господин Опарицио има солидно алиби за времето на убийството. Повече не съм се занимавал с това.

— Ами хората, които работят за Опарицио? Всички ли имат алиби?

— Не знам.

— Не знаете ли?

— Да, не знам. Не съм проучвал тази насока, защото реших, че това е търговски спор и не е основателен мотив за убийство. Не разглеждам това писмо като заплаха.

— Не ви ли се стори необичайно, че в това време на светкавични комуникации пострадалият е пратил препоръчано писмо вместо имейл, есемес или факс?

— Не особено. Имаше още няколко копия на препоръчани писма. Явно такъв е редът в тяхното деловодство.

Кимнах. Дотук добре.

— Известно ли ви е дали господин Бондюрант е сезирал властите за Луис Опарицио или неговата фирма?

— Проверих във Федералната комисия по търговията. Не е.

— Проверявали ли сте в други държавни институции дали Луис Опарицио или неговата фирма са били разследвани?

— Да, доколкото ми беше по силите. Нямаше нищо.

— Доколкото ви е било по силите… Значи в цялата тази работа сте стигнали до задънена улица, така ли?

— Да.

— Проверили сте във ФКТ, установили сте алибито, но после сте се отказали. Вече сте имали заподозряна, следствието срещу нея е било лесно и просто само ви се е поднесло на тепсия, прав ли съм?

— Разследването на убийство никога не е лесно. Трябва да е изчерпателно. Трябва да надникнеш под всеки камък.

— Ами Секретната служба? Надникнахте ли под този камък?

— Секретната служба ли? Не разбирам какво искате да кажете.

— Влизали ли сте във връзка със Секретната служба на САЩ по време на това следствие?

— Не съм.

— Ами с бюрото на Федерална прокуратура в Лос Анджелис?

— Не съм. Не мога да говоря за партньорката си и за другите колеги, които участваха в следствието.

Отговора си го биваше, но не чак толкова. С периферното си зрение забелязах, че Фриман се попремества към ръба на стола, готова да възрази в подходящ момент срещу насоката на разпита ми.

— Детектив Кърлин, знаете ли какво е „известие за федерално разследване“?

Прокурорката скочи на крака още преди свидетелят да успее да отговори. Възрази и помоли да се приближим до съдията.

— Мисля, че е по-добре да се оттеглим в кабинета ми — каза Пери. — Съдебните заседатели и служителите на съда да останат по местата си, докато се съвещавам със страните. Господин Холър, госпожо Фриман, елате.

Извадих един документ и прикрепения към него плик от най-горната си папка и последвах прокурорката към кабинета на съдията. Бях убеден, че съвсем скоро или ще наклоня везните в полза на защитата, или ще ме отведат в затвора за неуважение към съда.

29.

Съдия Пери не беше доволен. Даже не си направи труда да седне зад бюрото. Когато влязохме в кабинета му, веднага се обърна към мен със скръстени на гърдите ръце, прониза ме с втренчен поглед и зачака съдебната стенографка да заеме мястото си и да приготви машината.

— Добре, господин Холър, предполагам, че госпожа Фриман възразява, защото за пръв път чува за Секретната служба, Федерална прокуратура и някакво известие за федерално разследване, каквато и връзка да имат те с делото. Аз също възразявам, защото не си спомням досега изобщо да се е споменавало за федерални институции, и няма да ви позволя да хвърляте въдица във федерални води пред съдебните заседатели. Първо искам някакво доказателство за това, а после искам да знам защо госпожа Фриман не е информирана.

— Благодаря, ваша чест — каза прокурорката и ме изгледа възмутено.

Опитах се да поразведря атмосферата, като отидох до прозореца с изглед към планината Санта Моника. По склоновете се виждаха къщи със свободно носещи конструкции. Приличаха на кибритени кутийки, които ще паднат още при, първото земетресение. Знаех какво е да си се вкопчил в ръба.

— Ваша чест, в кантората ми се получи анонимно писмо с копие на известие за федерално разследване, адресирано до Луис Опарицио и АЛОФТ. В него му съобщават, че той и фирмата му се разследват за измами при дела за просрочени ипотеки по сигнал от банките, негови клиенти.

Повдигнах документа и плика.

— Това е известието. Изпратено е две седмици преди убийството и само осем дни след писмото на Бондюрант до Опарицио.

— Кога получихте това уж анонимно писмо? — попита Фриман с неприкрито съмнение.

— Взето е вчера от абонаментната ми пощенска кутия, но беше отворено едва късно снощи. Ако колегата не ми вярва, ще повикам своята офис мениджърка и можете да я разпитате. Тя го донесе от пощата.

— Дайте да го видя — нареди съдията.

Подадох му плика и писмото. Фриман се приближи до него и също го прочете. Текстът беше кратък — и Пери скоро ми го върна, без да попита прокурорката дали е свършила.

— Трябваше да повдигнете въпроса сутринта — каза той. — Най-малкото трябваше да дадете копие на госпожа Фриман и да я информирате, че възнамерявате да го представите като доказателствено средство.

— Ваша чест, непременно щях да го направя, но това очевидно е ксерокопие и се получи по пощата. Случвало се е да се опитват да ме заблудят. Сигурно на всички ни се е случвало. Трябваше да се уверя, че документът е истински, преди да кажа на когото и да било. Получих потвърждение преди по-малко от час, по време на следобедната почивка.

— Какъв е източникът на потвърждението? — попита Фриман, преди съдията да успее да отвори уста.

— Не знам подробностите. Моят следовател просто ми каза, че федералните служби са потвърдили достоверността на документа. Ако искате повече детайли, мога да повикам и следователя си.

— Няма нужда, защото съм сигурен, че госпожа Фриман ще иска сама да проучи известието. Но не беше редно да повдигате този въпрос по време на кръстосания разпит, господин Холър. Трябваше сутринта да осведомите съда, че сте получили по пощата нещо, по което правите проверка и което възнамерявате да представите като доказателствено средство. Вие умишлено сюрпризирате и обвинението, и съда.

— Извинявам се, ваша чест. Просто не исках да избързвам. Явно взимам пример от обвинението, което досега умишлено ме сюрпризира поне два пъти с изненадващи доказателствени средства.

Пери ме изгледа строго, но виждах, че ме е разбрал. Смятах, че като цяло е обективен съдия и ще постъпи справедливо. Той знаеше, че известието е истинско и е жизненоважно за развиването на защитата. Справедливостта изискваше да ми позволи да го използвам. Фриман също видя накъде клонят нещата и се опита да ги предотврати.

— Ваша чест, сега е четири и петнайсет. Моля заседанието да бъде прекратено за днес, за да може обвинението да обмисли този нов материал и да се подготви адекватно за утре.

Той поклати глава.

— Не обичам да губя съдебно време.

— Аз също, ваша чест — отвърна прокурорката. — Но както току-що казахте, аз бях умишлено сюрпризирана. Колегата трябваше да ни съобщи тази информация още сутринта. Не можете да му позволите просто да продължи, без обвинението да се подготви и да извърши собствена оценка на обстоятелствата около тази информация. Моля за четирийсет и пет минути, ваша чест. Обвинението определено има право на толкова.

Съдията ме погледна за възражения. Разперих ръце.

— За мене няма значение, ваша чест. Колегата може да използва цялото време на света, но това няма да промени факта, че срещу Опарицио се е водило и продължава да се води федерално разследване за сделките му с Уест Ланд и други банки. Това прави убития потенциален свидетел против него — доказва го писмото, което представихме по-рано. Полицията и прокуратурата напълно са пропуснали този аспект на делото и сега госпожа Фриман обвинява приносителя на вестта за собственото им повърхностно след…

— О, стига, господин Холър, тук не сме пред съдебните заседатели — прекъсна ме Пери. — Разбрах ви. Днес ще прекратя заседанието по-рано, но утре започваме точно в девет. Очаквам всички страни да са готови и да няма повече забавяне.

— Благодаря, ваша чест — каза Фриман.

— Да се връщаме в залата — нареди съдията.

И се върнахме.

На излизане от съдебната палата клиентката ми вървеше плътно до мен. Искаше да научи какво друго ми е известно за федералното следствие. Хърб Дал се влачеше подире ни като опашка на хвърчило. Чудех се как да разговарям едновременно и с двамата.

— Виж, не знам какво означава това, Лиза. Което е й една от причините съдията да закрие заседанието по-рано. За да могат защитата и обвинението да поработят по този въпрос. Просто ме остави да си свърша работата.

— Но може да е това, нали, Мики?

— Какво да е?

— Доказателството, че не съм била аз!

Спрях и се обърнах към нея. Очите й се взираха в лицето ми в търсене на потвърждение. Нещо в нейната трескавост за пръв път ме наведе на мисълта, че може наистина да са й подхвърлили улики, за да я обвинят в убийството на Бондюрант.

Ала това не е в мой стил — да вярвам в невинността.

— Виж, Лиза, надявам се съдебните заседатели да се убедят, че има много вероятна алтернативна версия, включваща мотив и възможност. Но трябва да се успокоиш и да осъзнаеш, че това може да не доказва нищо. Предполагам, че утре обвинението ще поиска документът да не бъде представен пред съда. Трябва да сме готови да го предотвратим, както и да продължим без писмото. Тъй че ми предстои много…

— Не могат да постъпят така! Това е доказателство!

— Лиза, те могат да твърдят каквото си искат. И съдията ще реши. Хубавото е, че ми е длъжник. Всъщност ни е двоен длъжник, защото чукът и ДНК тестовете ни се стовариха като гръм от ясно небе. Затова сега ме остави на мира. Трябва да се върна в офиса и да работя.

Тя вдигна ръка, поизпъна вратовръзката ми и оправи яката на сакото ми.

— Добре, разбрах. Прави каквото трябва, само ми се обади довечера, става ли? Искам да знам как стоят нещата.

— Ако ми остане време, Лиза. Ако не съм прекалено уморен, ще ти се обадя.

Погледнах над рамото й към Дал, който стоеше на половин метър зад нея. В момента можех да се възползвам от присъствието му.

— Хърб, погрижи се за нея. Закарай я вкъщи, за да мога да си свърша работата.

— Дадено — обеща той. — Нямай грижа.

Нямай грижа, друг път. Имах да се грижа за цялото дело и не можех да не съм загрижен за това, че клиентката ми си тръгва с човека, с когото току-що я бях пратил. Питах се дали Дал е искрен, или просто пази инвестицията си. Проследих ги с поглед, докато пресичаха площада към гаража, после минах покрай библиотеката и продължих на север към офиса си. Навярно бях по-развълнуван от Лиза от възможностите, които изневиделица ми се разкриваха. Просто не го показвах. Никога не си разкриваш картите, докато противникът ти не обяви последния залог.

Когато стигнах в офиса, адреналинът още не се беше оттекъл от вените ми. Беше в онази чиста високооктанова форма, която идва с неочаквания обрат в твоя полза. Сиско и Бълокс ме очакваха и двамата заговориха едновременно. Трябваше да вдигна ръце и да ги прекъсна.

— По-спокойно, по-спокойно. Един по един и аз съм пръв. Пери закри заседанието преждевременно, за да даде възможност на прокуратурата да се заеме с известието за федерално разследване. Утре сутрин трябва да сме готови за най-яростна съпротива от тяхна страна, защото искам да го представя на съдебните заседатели. Сиско, сега си ти: какво успя да откриеш? Разказвай за известието.

Инерцията, която бях набрал и запазил по целия път от съдебната палата, ни отведе в моя кабинет. Седнах зад бюрото. Столът беше топъл и разбрах, че някой е работил там цял следобед.

— Добре — започна Сиско. — Потвърдихме, че известието е истинско. От Федерална прокуратура не пожелаха да разговарят с нас, обаче научих, че агентът от Секретната служба, чието име се посочва в известието, Чарлз Васкес, е придаден към междуведомствено звено с участието на ФБР, което се занимава с всички аспекти на измамите с ипотеки в окръг Южна Калифорния. Спомняш ли си, че миналата година всички големи банки временно прекратиха процедурите по просрочени ипотеки и всички в Конгреса твърдяха, че щели да ги разследват?

— Да. Дори реших, че ще остана безработен. Докато банките не продължиха процедурите.

— Е, все пак са започнали няколко следствия и едното е било тук. Латимор е организирал междуведомственото звено.

Реджи Латимор беше федералният прокурор в окръга. Познавах го, защото преди години работеше като служебен защитник. По-късно се прехвърли на другата страна, стана федерален прокурор и пътищата ни се разделиха. Аз гледах да съм надалече от федералната съдебна палата. От време на време се засичахме на обяд из заведенията за бързо хранене в центъра.

— Добре, той отказва да разговаря с нас. Ами Васкес?

— Опитах и с него. Вдигна ми, обаче щом разбра за какво става дума, отказа коментар. Обадих му се повторно и той просто ми затвори. Мисля, че ако искаме да разговаряме с него, ще трябва да му пратим призовка.

От личен опит знам, че връчването на призовка на федерален агент е като риболов без кукичка на въдицата. Ако не искат да бъдат призовани, винаги намират начин да го избегнат.

— Може и да не се наложи — отвърнах. — Съдията закри заседанието по-рано, за да даде време на прокурорката да провери известието. Предполагам, че тя ще призове или Латимор, или Васкес, за да се опита да извърти нещата.

— Няма да иска бомбата да избухне под носа й по време на защитната фаза — прибави Аронсън като опитен ветеран в процесите, каквато не беше. — И най-добрият начин да го предотврати, е самата тя да доведе Васкес на свидетелската скамейка.

— Какво ни е известно за това междуведомствено звено? — попитах.

— Нямам вътрешна информация — отвърна Сиско. — Обаче намерих човек, който е достатъчно близо, за да знае какво става. Междуведомственото звено явно е сформирано на чисто политическа основа. Идеята е, че се извършват адски много измами и ще е все едно да бодат рибата в реката с вила, за да ги изтипосат на първа страница и да изглежда, че вършат нещо за цялата тая каша. Опарицио е идеалната мишена: богат, арогантен, републиканец. Каквото и да му готвят, още са в самото начало и не са навлезли особено надълбоко.

— Няма значение — отсякох. — Известието за разследване ни стига. На този фон писмото на Бондюрант ще изглежда като реална заплаха.

— Наистина ли вярваш в това, или просто използваме съвпадението, за да отклоним вниманието на съдебните заседатели? — попита Аронсън.

Още стоеше права, въпреки че ние със Сиско бяхме седнали. В това имаше нещо символично. Сякаш като не сядаше с нас, докато крояхме плана си, показваше, че не се връзва или не продава душата си.

— Няма значение, Бълокс — заявих. — Имаме само една цел и тя е да осигурим присъда „невинен“. А как ще стигнем дотам…

Нямаше нужда да довършвам. По лицето й виждах, че още й е трудно да смели уроците, преподавани извън училище. Отново се обърнах към Сиско.

— И кой ни е пратил известието?

— Виж, това не знам — призна той. — Малко се съмнявам да е Васкес. Стори ми се прекалено изненадан и рязък по телефона. Мисля, че е някой от Федерална прокуратура.

Съгласен бях.

— Може да е самият Латимор. Ако имаме късмет да докараме Опарицио на свидетелската скамейка, даже може да помогнем на федералните да го пипнат с показанията му.

Моят следовател кимна.

— Сиско, в есемеса, който ми прати в съда, пишеше, че имаш да ми казваш нещо друго.

— Да ти покажа. Трябва да се поразходим, когато приключим тук.

— Къде?

— Предпочитам просто да ти покажа.

Лицето му замръзна в безизразна маска и виждах, че няма да говори пред Аронсън. Нищо че тя беше доверен член на екипа. Схванах посланието и пак се обърнах към нея.

— Бълокс, искаше да кажеш нещо, когато пристигнах, нали?

— Аа, не, просто исках да поговорим за моите показания. Но дотогава остават няколко дни и предполагам, че е по-добре да отложим обсъждането.

— Сигурна ли си? Можем да поговорим.

— Не, върви със Сиско. Утре сигурно ще ни остане време.

Виждах, че нещо в първия разговор я е смутило, но въпреки това станах от бюрото. Съчувствах й, обаче не особено много. Идеализмът умира трудно при всеки.

30.

Наложи се да взема линкълна, понеже Сиско беше дошъл на работа с мотора си. Потеглихме на север по Ван Найс Булевард.

— С мъжа на Лиза ли е свързано? — попитах. — Откри ли го?

— Аа, не. С ония двамата от гаража.

— Ония, дето ме нападнаха? Успял си да ги свържеш с Опарицио?!

— С тях е свързано, ама Опарицио няма нищо общо.

— Тогава кой ги е пратил, по дяволите?

— Хърб Дал.

— Какво?! Баламосваш ме.

— Де да беше така.

Погледнах го. Имах му пълно доверие, обаче не виждах логиката Дал да ми прати двамата биячи. Бяхме спорили за филма и парите, но с какво можеха да му помогнат моите счупени ребра и усуканите ми ташаци? По онова време току-що бях научил, че е сключил сделката с Макренолдс. Бяха ме пребили още преди да успея да възразя.

— По-добре ми обясни поред, Сиско.

— Още не мога. Затова сме в колата.

— Тогава разказвай. Какво става? Имам да мисля за процеса.

— Значи ти ми каза да не вярвам на Дал и да го проверя. И аз го направих. Освен това пратих две от моите момчета да го държат под око.

— Светците ли имаш предвид под „твоите момчета“?

— Да.

Едно време, много преди да се ожени за Лорна, Сиско бил свързан със Светците на пътя, рокерски клуб, нещо средно между Ангелите на ада и Шрайнерите клоуни на колела. Бе успял да се оттегли от организацията без досие в полицията и сега поддържаше връзка с клуба. Дълго време поддържах връзка и аз — бях им нещо като юрисконсулт и се занимавах с различни дела за пътнотранспортни произшествия, сбивания и дрога, които се водеха срещу техни членове. Така се запознах и със Сиско. Той разследваше миналото на различни хора по поръчка на клуба и аз започнах да го използвам за своите задачи.

Сиско неведнъж беше привличал Светците от мое име. Тъкмо те спасиха семейството ми от потенциална опасност, когато работех по делото на Луис Рулей. Затова и не се изненадах, че пак се е обърнал към тях. Само че без да си направи труда да ме осведоми.

— Защо не ми каза?

— Не исках да ти усложнявам живота. Ти се занимаваше с делото. Двете отрепки, дето те пребиха, бяха моя работа.

Нямаше предвид само физическата страна на нещата. Държеше ме на тъмно, защото знаеше, че понякога нанесеният ти психологически удар е по-тежък от физическия. Не искаше да се разсейвам или постоянно да се озъртам през рамо.

— Добре, ясно — отвърнах.

Сиско бръкна под черния си кожен елек и измъкна сгъната снимка. Подаде ми я и аз изчаках да спра на светофара на Роско Булевард, за да я погледна. Когато я разгънах, видях, че Хърб Дал е сниман да се качва в кола с двамата нападатели с черните ръкавици, които толкова майсторски ме бяха пребили в гаража до Виктъри Билдинг.

— Познаваш ли ги? — попита Сиско.

— Да, те са. — Гневът се надигна в гърлото ми. — Ще му скъсам гадния задник на Дал.

— Успех. Тук завий наляво. Отиваме в двора.

Престроих се в лявата лента тъкмо когато светна зелено. Потеглихме на запад и се наложи да спусна сенника заради залязващото слънце. Знаех, че под „двор“ има предвид клуба на Светците, който се намираше до пивоварната от отсрещната страна на шосе 405. Отдавна не бях ходил там.

— Кога е направена тази снимка? — попитах.

— Докато ти лежеше в болницата. Те не…

— И си мълчал толкова време?!

— Споко. Не се чувам с момчетата всеки ден, чат ли си? А и те не знаеха, че ония са те пребили. Видели Дал с тия типове и направили няколко снимки. Така и не ми ги показаха, защото са ги извадили след повече от месец. Голямо прецакване, знам, обаче момчетата не са професионалисти. Мързи ги. Аз съм виновен. Ако искаш да обвиниш някого, обвини мен. За пръв път видях снимката снощи. Има още нещо. Момчетата казаха, че не го заснели, обаче видели нашия човек да дава на двамата биячи по една пачка. Мисля, че е съвсем ясно. Наел ги е да те пребият, Мик.

— Копеле.

Обзе ме същото усещане за безнадеждност, каквото бях изпитал, докато единият от нападателите държеше ръцете ми отзад, а другият ме млатеше с юмруци. Усетих, че ме облива пот. В ребрата и тестисите ми пробяга съчувствена болка.

— Ако някога ми се удаде да…

Млъкнах и погледнах надясно към Сиско. На устните му играеше лека усмивка.

— Това ли било? Ония двамата са в клуба, така ли?

Той не отговори, но усмивката не изчезна.

— Сиско, в момента имам дело, а ти ми съобщаваш, че оня, дето е бръкнал в меда на моята клиентка, ми е организирал това… това нападение?! Нямам време за такива неща бе, човек. Предстои ми прекалено много…

— Те са готови да говорят.

Това веднага ми затвори устата.

— Разпита ли ги?

— Не. Чакаме теб. Решихме, че пръв трябва да имаш тази възможност.

През остатъка от пътя шофирах в мълчание. Питах се какво ме очаква. Скоро спряхме пред вътрешен двор от източната страна на пивоварната. Сиско слезе да отвори портала и в колата моментално нахлу киселата миризма на бира.

Дворът беше ограден с телена мрежа с бодлива тел отгоре. Клубът от циментови тухли, който се издигаше в средата на голото пространство, изглеждаше мизерен в сравнение с редицата лъскави машини, паркирани отпред. Само харли дейвидсън и триумф. Тия момчета не си падаха по чуждото производство.

Влязохме в сградата и след като очите ни се приспособиха, видях, че Сиско отива към бара на самообслужване, където на високи столчета седяха още двама мъже с кожени елеци.

— Готови ли сте? — попита той.

Двамата се изхлузиха от столчетата и се изправиха. Бяха поне метър деветдесет и пет и тежаха по над сто и трийсет кила. Сиско ми ги представи като Томи Патлака и Бам Бам.

— Тука отзад са — осведоми ме Томи Патлака.

Поведоха ни по коридора зад бара. Бяха толкова грамадни, че трябваше да се движат в колона по един. От двете страни имаше врати. Бам Бам отвори една отдясно и влязохме в стая без прозорци, боядисана в черно и с една-единствена крушка на тавана. На слабата светлина видях рисунки по стените. Брадати мъже с дълги коси. Разбрах, че се намирам в храма, в който бяха увековечени падналите Светци. Докато се оглеждах, първата ми мисъл беше: „Криминале“. Втората: не исках да съм там. На пода лежаха двама мъже със завързани зад гърба ръце и крака. На главите им бяха надянати черни торби.

Бам Бам се наведе и им смъкна торбите, което предизвика хор от стонове и мучене.

— Чакайте малко — казах. — Сиско, аз не бива да съм тук. Вкарваш ме в…

— Те ли са? — прекъсна възражението ми той. — Разгледай ги внимателно. Нали не искаш да допуснеш грешка?

— Аз ли? Грешката не е моя! Не съм те молил да го правиш!

— Спокойно. Сега си тук, тъй че просто ги разгледай. Те ли са?

— Боже Господи!

Устите на двамата бяха запушени — всъщност почти целите им глави бяха омотани с изолирбанд. Лицата им изглеждаха още по-разкривени от подутините и синините около очите им. Бяха ги пребили. Чертите им не отговаряха на онова, което си спомнях от гаража на Виктъри Билдинг, и даже от снимките, които ми беше показал Сиско. Наведох се да ги разгледам по-отблизо. В отправените им към мен очи се четеше страх:

— Не мога да кажа.

— Да или не, Мик?

— Да, но когато ме спукаха от бой, не бяха уплашени до смърт, нито устите им бяха запушени.

— Махнете лепенките — нареди Сиско.

Бам Бам се приближи, отвори сгъваем нож и грубо преряза изолирбанда на първия. После го откъсна, изскубна заедно с него косми от тила му. Мъжът изскимтя от болка.

— Млъквай, мамка ти! — извика Томи Патлака.

Вторият си взе поука от примера на другаря си и издържа процедурата по отлепването на изолирбанда, без да гъкне. Бам Бам хвърли лепенките настрани, мина зад мъжете и ги преобърна на една страна, така че да мога да разгледам лицата им.

— Не ни убивайте, моля ви — със свито от отчаяние гърло каза единият. — Платиха ни да свършим работата. Можехме да ви убием, ама не го направихме.

Изведнъж познах в него оня, който беше говорил с мен.

— Те са — казах и ги посочих един по един. — Тоя говореше, а тоя ме удряше. Кои са?

Сиско кимна, като че ли потвърждението ми е чиста формалност.

— Братя са. Дрънкалото се казва Джоуи Мак. Биячът е Ейнджъл, и той Мак.

— Вижте, ние даже не знаем за какво се отнася — извика Дрънкалото. — Моля ви! Сгрешихме. Ние…

— Адски си прав, че сте сгрешили! — изрева Сиско и гласът му се стовари връз двамата като гняв Божи. — И сега си плащате. Кой иска да е пръв?

Бияча захленчи. Сиско отиде при една масичка, върху която бяха наредени инструменти и оръжия, както и ролката изолирбанд, избра един гаечен ключ и клещи и се върна. Помислих си с надежда, че всичко това е театър. Но и да беше, Сиско го превръщаше в представление, достойно за Оскар. Поставих длан на рамото му и го спрях. Нямаше нужда от думи, посланието бе ясно: да ме остави да опитам пръв.

Взех ключа от ръката му и приклекнах пред пленниците като бейзболен кечър. Претеглих тежкия инструмент в дланта си, за да свикна с тежестта му.

— Кой ви нае да ме пребиете?

Дрънкалото отговори моментално. Нямаше желание да защитава никой друг, освен себе си и брат си.

— Един тип. Дал. Каза да ти теглим един як бой, ама да не те убиваме. Недей бе, човек!

— Няма недей. Откъде познавате Дал?

— Не го познаваме. Свърза ни един общ познат.

— И кой е той?

Мълчание. Не се наложи да чакам дълго. Бам Бам доказа, че е достоен за прякора си — наведе се и им удари по едно кроше в брадичките. Докато произнасяше името, Дрънкалото плюеше кръв.

— Джери Кастил.

— И кой е Джери Кастил?

— Виж, не казвай на никой.

— Не си в положение да ми казваш какво да правя. Кой е Джери Кастил?

— Той е представителят тук, на Западното крайбрежие.

Изчаках, ала нямаше повече, така че казах:

— Няма да кисна тука цяла нощ. Чий представител?

— На една организация от Източното крайбрежие. Чат ли си?

Погледнах Сиско. Хърб Дал да има връзки с организираната престъпност на Източното крайбрежие? Струваше ми се малко вероятно.

— Не, ти не си чат. Аз съм адвокат. Искам точен отговор. Коя организация? Имаш точно пет секунди, преди…

— Работи за Джоуи Джордано от Бруклин, загряваш ли? Сега вече тъй или иначе сме мъртви. Върви на майната си.

Надигна глава и ме заплю с кървава храчка. Бях оставил сакото и вратовръзката си в офиса. Погледнах надолу към бялата си риза и видях кърваво петно точно извън ивицата, която обикновено е скрита от връзката.

— Тая риза е с монограм, лайнар такъв.

Томи Патлака ненадейно се вмъкна помежду ни и чух жесток пукот от удар на юмрук по лице, но не видях нищо заради изпречилото се пред мене грамадно тяло. Той се отдръпна и установих, че Дрънкалото си изплюва зъбите.

— Риза с монограм бе, човек — каза Томи Патлака, като че ли даваше обяснение за постъпката си.

Изправих се.

— Добре, пуснете ги.

Сиско и двамата Светци се обърнаха към мен.

— Пуснете ги — повторих.

— Сигурен ли си? — попита Сиско. — Сигурно тозчас ще изтърчат при оня скапаняк Кастил да му кажат, че знаем.

Погледнах двамата на пода и поклатих глава.

— Няма. Ако му признаят, че са проговорили, най-вероятно ще ги очисти. Тъй че ги пуснете и все едно нищо не се е случило. Те ще се скрият, докато им минат синините. И с това ще се приключи.

Наведох се към двамата пленници.

— Прав съм, нали?

— Да — потвърди Дрънкалото; горната му устна вече се бе подула колкото пинг-понг.

Погледнах брат му.

— Нали така? Искам да го чуя и от двамата.

— Да, да, точно така — отвърна Бияча.

Обърнах се към Сиско. Бяхме свършили.

— Добре, Патлак, слушай сега — каза той. — Ще изчакате до мръкнало. Оставете ги тука и изчакайте до мръкнало. Тогава ги закарайте там, където искат. Оставете ги, ама не ги закачайте. Ясно?

— Ясно.

Бедният Томи Патлака. Изглеждаше искрено разочарован.

За последен път погледнах окървавените мъже на пода. И те ме погледнаха. Усещането, че държа живота им в ръцете си, ме разтърси като електрически ток. Сиско ме потупа по гърба и го последвах навън. Докато вървяхме по коридора, казах:

— Не биваше да ме водиш тук.

Той спря и ме погледна.

— Майтапиш ли се? Трябваше.

— Защо?

— Защото са се гаврили с тебе. С душата ти. Ако изгубиш нещо, Мик, и ако не си го върнеш, после няма да си от полза нито за себе си, нито за никого.

Дълго се взирах в него, после кимнах.

— Е, върнах си го.

— Добре. Никога повече няма да отваряме дума за това. Ще ме хвърлиш ли до офиса, за да си взема мотора?

— Естествено.

31.

По пътя след като оставих Сиско в гаража размишлявах за писаните закони и закона на улицата, за разликите помежду им. В съдебната зала настоявах писаните закони да се прилагат справедливо и разумно. В онова, в което преди малко бях участвал в черната стая, нямаше нищо справедливо и разумно.

И все пак това не ме смущаваше. Сиско имаше право. Трябваше да си върна увереността в собствената си душа, преди да съм в състояние да го направя в съда и където и да е другаде. Чувствах се прероден. Отворих всички прозорци на линкълна и оставих вечерния въздух да лудува в колата, докато пътувах към къщи по Лоръл Кениън.

Тоя път Маги беше използвала ключа си. Вече бе вътре, когато се прибрах, неочаквана, ала приятна изненада. Вратата на хладилника беше отворена и тя надничаше вътре.

— Всъщност дойдох, защото преди процес ти винаги се зареждаше. Хладилникът ти беше като витрина в супермаркет. Какво се е случило? Сега няма нищо.

Пуснах ключовете си на масата. След работа тя се беше отбила у тях, за да се преоблече. Носеше избелели дънки, хипарска риза и сандали с дебели коркови подметки. Знаеше, че ми харесва в такива дрехи.

— Просто нямах време.

— Жалко, че не знаех. Можеше да отида другаде в единствената си вечер с бавачка през седмицата.

И се усмихна лукаво. Умът ми просто не го побираше защо още не живеем заедно.

— Какво ще кажеш да прескочим до „Дан“?

— До „Дан Танас“ ли? Мислех, че ходиш там само когато спечелиш дело. Да не броиш вече пилците, а, Холър?

Усмихнах се и поклатих глава.

— Не, ни най-малко. Но ако ходех в „Дан Танас“ само когато печеля, едва ли някога щях да стъпя там.

Маги насочи показалец към мен и също се усмихна. И двамата бяхме свикнали с този танц. Тя затвори хладилника, излезе от кухнята и мина покрай мене, без дори да ме целуне.

— „Дан Танас“ работи до късно — отбеляза бившата ми жена.

И тръгна по коридора към голямата спалня. Докато изчезваше вътре, я видях да смъква ризата си.

Не може да се каже, че се любихме. Нещо от онова, което бях видял и почувствал в черната стая на Светците, продължаваше да не ме напуска. Наречете го остатъчна агресия или освобождаване на безсилен гняв. Каквото и да беше, то насищаше всичките ми действия с нея. Тласках прекалено силно. Хапех устните й и приклещвах китките й над главата й. Налагах властта си над нея и докато го правех, знаех какво означава. Отначало Маги не се съпротивляваше. Беше нещо ново и сигурно й е било интересно. Но постепенно любопитството се превърна в тревога. Тя извърна лице от моето и се опита да освободи ръцете си. Стиснах китките й още по-силно. Накрая видях, че в очите й бликват сълзи.

— Какво има? — прошепнах в ухото й, притиснал нос към косата й.

— Просто свършвай — изстена тя.

При тези думи цялата ми агресия, хъс и желание се изляха в психическия канал. Нейните сълзи и подканата й да свършвам ме направиха неспособен. Излязох от нея и се претърколих настрани. Вдигнах ръка върху очите си, ала продължавах да усещам, че ме наблюдава.

— Какво?

— Какво ти става? Нещо свързано с Андреа ли? Връщаш ми го заради случващото се в съда?

Стана от леглото.

— Маги! Не, разбира се! Съдът няма нищо общо с това.

— Тогава какво?

Но вратата на банята се затвори, преди да успея да отговоря, и моментално пуснатият душ прекрати всякакви по-нататъшни разговори.

— Ще ти обясня на вечеря — казах, макар да знаех, че не може да ме чуе.

В „Дан Танас“ беше фрашкано, обаче Кристиан ни посрещна и бързо ни отведе в сепаре в левия ъгъл. С Маги не бяхме приказвали по време на петнайсетминутния път до Западен Холивуд. Бях опитал да я заговоря за дъщеря ни, но тя ми отговаряше едносрично, така че затова млъкнах. Реших да опитам пак в ресторанта.

И двамата си поръчахме стек „Хелън“ с макарони за гарнитура. Алфредо за Маги и болонезе за мен. Тя си избра италианско червено, а аз — бутилка газирана вода. След като сервитьорът се отдалечи, протегнах ръка и поставих длан върху китката й, този път нежно.

— Извинявай, Маги. Хайде да започнем отначало.

Тя отдръпна ръката си.

— Дължиш ми обяснение, Холър. Това не беше правене на любов. Не знам какво ти става. С никого не бива да се отнасяш така, особено с мен!

— Струва ми се, че малко пресилваш нещата, Маги. Отначало ти харесваше, знаеш го.

— И после започна да ми причиняваш болка.

— Съжалявам. Не съм искал.

— И не се опитвай да се държиш така, все едно е нещо дребно. Ако изобщо искаш да си пак с мен, по-добре ми обясни какво става с теб.

Поклатих глава и огледах оживения ресторант. По телевизора, монтиран на стената над бара, който разделяше помещението на две, даваха Лейкърс. Хората се трупаха на три реда зад късметлиите, които имаха столчета. Келнерът ни донесе напитките и това ми спечели още малко време. Ала веднага щом ни остави сами, Маги отсече:

— Разказвай, Майкъл, иначе ще си занеса вечерята вкъщи. Ще си поръчам такси.

Отпих голяма глътка вода и я погледнах.

— Това няма нищо със съда, Андреа Фриман и изобщо с някой или нещо, което ти е известно, разбираш ли?

— Не, не разбирам. Разказвай.

Оставих чашата и сплетох пръсти върху масата.

— Сиско откри двамата, които ме нападнаха.

— Къде? Кои са?

— Това няма значение. Той не се е обадил в полицията, не ги е предал.

— Искаш да кажеш, че просто ги е пуснал, така ли?

Засмях се и поклатих глава.

— Не, беше ги задържал. С двама негови хора от Светците. За мен. В оня техен клуб. За да направя с тях каквото поискам. Каквото и да поискам. Каза, че имам нужда от това.

Тя се пресегна над карираната покривка и постави длан върху ръката ми.

— И ти какво направи, Холър?

Няколко секунди просто я гледах в очите.

— Нищо. Разпитах ги и после казах на Сиско да ги пусне. Разбрах кой ги е наел.

— Кой?

— Няма да навлизам в такива подробности. Не е важно. Но знаеш ли, Маги, когато лежах в болницата и чаках да видя дали ще успеят да спасят усукания ми тестис, можех да мисля само за това как жестоко си го връщам на ония двамата. Имам предвид изтезания като при Йеронимус Бош. Средновековни гадости. Исках ужасно да ги боли. Е, получих такава възможност и, повярвай ми, тия типове после щяха просто да изчезнат, а аз ги пуснах… и после съм с тебе и…

Тя се отпусна назад на облегалката и зарея поглед в празното пространство със смесица от тъга и примирение на лице.

— Кофти, а?

— Ще ми се да не ми беше разказал всичко това.

— Като прокурор ли, искаш да кажеш?

— Точно така.

— Е, ти настоя. Сигурно трябваше да си измисля нещо, например, че съм ядосан на Андреа Фриман. Това щеше да те успокои, нали? Ако ставаше дума за отношенията между мъже и жени, щеше да го разбереш.

— Не се дръж наставнически.

— Извинявай.

Поседяхме в мълчание, наблюдавайки оживлението на бара. Хората пиеха, бяха щастливи. Поне външно. Облечените в смокинги келнери се провираха между пълните маси.

Когато ни донесоха вечерята, вече не бях особено гладен, въпреки че в чинията пред мен лежеше най-хубавият стек в града.

— Може ли да ти задам един последен въпрос? — попита Маги.

Свих рамене. Не виждах смисъл повече да разговаряме за това, но се съгласих.

— Казвай.

— Откъде си сигурен, че Сиско и неговите хора са пуснали онези двамата?

Забих нож в стека си и по чинията покапа кръв. Беше алангле. Вдигнах поглед към Маги.

— Няма как да съм сигурен.

Върнах се към стека си и с периферното си зрение видях, че Маги маха с ръка на помощник-келнера.

— Бихте ли ми опаковали вечерята? Аз ще почакам навън — ще се опитам да хвана такси пред ресторанта.

— Разбира се. Веднага.

Взе чинията й и забърза към кухнята.

— Маги — казах аз.

— Просто имам нужда от време, за да обмисля всичко това.

И се измъкна от сепарето.

— Мога да те закарам.

— Не, ще се оправя.

Застана до масата и отвори дамската си чанта.

— Не се безпокой, аз ще платя.

— Сигурен ли си?

— Ако отпред няма такси, виж нататък по улицата при „Палмата“. Там обикновено има.

— Благодаря.

И излезе да чака храната си навън. Отместих чинията си няколко сантиметра назад и вперих очи в полупълната чаша вино, която беше оставила. Пет минути по-късно все още я зяпах, когато Маги изведнъж отново се появи с торбичката с храна в ръка.

— Наложи се да повикат такси по телефона — каза сърдито. — Ще пристигне всеки момент.

После вдигна чашата си, отпи и предложи:

— Хайде да си поговорим след процеса.

— Добре.

Тя остави чашата, наведе се и ме целуна по бузата. След това си тръгна. Известно време просто седях и размишлявах. И стигнах до извода, че тази последна целувка навярно ми е спасила живота.

32.

Този път съдия Пери седна зад бюрото си. Беше 09:05, сряда, и ние с Андреа Фриман и съдебната стенографка бяхме в кабинета му. Преди да продължим, съдията се съгласи с искането на прокурорката да се оттеглим на съвещание. Изчака ни да заемем местата си, после се увери, че пръстите на стенографката са върху клавишите на машината.

— Добре, гледа се делото „Калифорния срещу Трамъл“, разговорът се протоколира. Госпожо Фриман, вие поискахте да се оттеглим на съвещание. Надявам се, няма да ми кажете, че имате нужда от още време, за да проучите въпроса с известието за федералното разследване.

Прокурорката се попремести напред към ръба на стола си.

— Напротив, ваша чест. Няма нищо за проучване. Въпросът беше подробно анализиран, но получената пълна информация за работата на съответните федерални институции не ме успокоява. От това, което научих, струва ми се, е ясно, че господин Холър ще се опита да отклони процеса с неща, които категорично нямат нищо общо с проблема пред съдебните заседатели.

Прокашлях се, но съдията реагира пръв.

— По време на предварителните заседания разгледахме въпроса за виновността на трета страна, госпожо Фриман. Ще дам на защитата известна свобода в това отношение. Но вие трябва да ми изложите някакви факти. Знам, че не искате господин Холър да се занимава с известието за федерално разследване, обаче това не означава, че то не е свързано с делото.

— Разбирам, ваша чест. Но искам…

— Извинявам се — прекъснах я. — Ще мога ли и аз да се изкажа? Бих искал да ми се даде възможност да отговоря на инсинуацията, че отклонявам…

— Нека госпожа Фриман свърши и ще имате възможност да се изкажете надълго и широко, господин Холър, обещавам ви. Госпожо Фриман?

— Благодаря, ваша чест. Исках да кажа, че известието за федерално разследване по същество не означава почти нищо. Това е съобщение за водещо се следствие. Не е обвинение. Не означава, че са открили или ще открият нещо. По този начин федералните власти просто казват: — „Ей, чухме нещо и ще го проверим“. — Но господин Холър ще го извърти пред съдебните заседатели така, че все едно вещае неминуема гибел, и ще го свърже с човек, който не е обвиняем в този процес. Обвиняемата е Лиза Трамъл и цялата тази работа с известието за федерално разследване няма абсолютно никаква връзка с делото. Внасям искане да не се разрешава на господин Холър да задава на детектив Кърлин повече въпроси за известието.

Съдията ме погледна. Най-после — моят ред.

— Ваша чест, мисля, че ако бях на ваше място, щях да попитам колегата, понеже твърди, че подробно е проучила това известие и неговия произход, дали в момента федерален разширен състав съдебни заседатели разглежда измамите с просрочени ипотеки в Южна Калифорния. И после щях да я попитам как е стигнала до заключението, че известието за федерално разследване не означава „почти нищо“. Защото смятам, че съдът не получава съвсем вярна оценка на значението на това известие и на неговата връзка с делото.

Пери отново се обърна към прокурорката и я посочи с показалец.

— Как ще отговорите на това, госпожо Фриман? Има ли разширен състав съдебни заседатели?

— Ваша чест, поставяте ме в неловко положение. Работата на разширените състави съдебни заседатели е секретна и…

— Всички тук сме приятели, госпожо Фриман — строго я прекъсна съдията. — Има ли разширен състав съдебни заседатели?

Тя се поколеба, после кимна.

— Има, ваша чест, но не са изслушани показания, свързани с Луис Опарицио. Както казах, известието за разследване е просто съобщение за водещо се следствие. Това е странична информация, ваша чест, и тя не може да се допусне в този процес. Въпреки че е подписано от федералния прокурор в окръга, известието всъщност е съставено от агент на Секретната служба, който води следствието. В момента той чака долу в моя кабинет. Ако съдът желае, мога да го повикам, за да ви каже същото, каквото току-що ви обясних аз. Това са просто фокуси от страна на господин Холър. По времето на смъртта на господин Бондюрант още не се е водило следствие и между двете няма връзка. Било е пратено само известието.

Това беше грешка. Като разкриваше, че Васкес, агентът от Секретната служба, написал известието за разследване, се намира в сградата, Фриман поставяше съдията в сложно положение. Фактът, че агентът е наблизо и лесно може да бъде извикан, още повече затрудняваше съдията да подмине този въпрос. Намесих се, преди той да успее да отговори.

— Ваша чест? След като колегата казва, че федералният агент, който е написал известието, се намира в съдебната палата, предлагам тя просто да го призове на свидетелската скамейка, за да опровергае евентуалните показания, които ще получа от детектив Кърлин. Щом агентът ще свидетелства, че известието не означава нищо, както явно е убедена госпожа Фриман, нека го заяви пред съдебните заседатели. Нека ме разбие на пух и прах. Напомням на съда, че ние вече навлязохме в тази тема. Вчера зададох на Кърлин въпрос за известието. Ако просто продължим, без да споменаваме нищо, или ако кажете на съдебните заседатели да го изтрият от паметта си… това може да се отрази още по-лошо върху нашата обща кауза, отколкото пълното огласяване на въпроса.

— Склонен съм да мисля, че тук сте прав, господин Холър — без колебание отвърна Пери. — Не ми допада идеята да оставим съдебните заседатели цяла нощ да се чудят за това тайнствено известие за федерално разследване и тази сутрин просто да им измъкнем килимчето изпод краката.

— Ваша чест — бързо реагира Фриман. — Може ли да бъда изслушана още веднъж?

— Не, мисля, че е излишно. Стига сме губили време.

— Но, ваша чест, има още един неотложен въпрос, който съдът изобщо не е обсъждал.

Съдията я погледна ядосано.

— Какъв въпрос, госпожо Фриман? Търпението ми е на изчерпване.

— Допускането на показания за известие за разследване, пратено на ключовия свидетел на защитата, най-вероятно ще усложни неговото предишно решение да не се позове на правата си, гарантирани му от Петата поправка. Луис Опарицио и неговият адвокат спокойно може да променят това решение, след като въпросното известие бъде представено като доказателствено средство и обсъдено публично. Следователно е възможно господин Холър да развива защита, която в крайна сметка да доведе до отказа на неговия ключов свидетел и изкупителна жертва, ако щете, да свидетелства. Искам в протокола да бъде записано, че ако играе тази игра, господин Холър ще трябва да си понесе последиците. Когато другата седмица Опарицио реши, че е в негов интерес да не свидетелства, и поиска ново заседание за призовката, колегата да не вземе да моли съда за повтаряне на процеса. Никакво повтаряне, ваша чест.

Съдията кимна.

— Предполагам, че това ще е същото като историята с онзи, който убил родителите си и помолил съда да прояви снизхождение към него, защото бил сирак. Съгласен съм. Господин Холър, предупреден сте, че ако играете така, трябва да сте готов да си понесете последствията.

— Разбирам, ваша чест — отвърнах. — И ще се погрижа моята доверителка също да го разбере. Имам само едно възражение и то е срещу твърдението на колегата, че Луис Опарицио бил изкупителна жертва. Това не е вярно и ние ще го докажем.

— Е, поне ще получите такава възможност — отбеляза Пери. — Времето тече. Да се връщаме в залата.

Последвах Фриман и оставихме съдията да си облече тогата. Очаквах, че прокурорката ме обсипе с обвинения, но се случи тъкмо обратното.

— Добре изиграно, господин адвокат — похвали ме тя.

— Благодаря.

— Според тебе кой ти е пратил писмото?

— Ще ми се да знаех.

— Федералните търсили ли са те? Предполагам, че ще искат да установят как са изтекли такива деликатни и поверителни документи.

— Още не. Може пък известието да е изтекло от тях. Ако изкарам Опарицио на скамейката, тъй ще е вързан с показанията си. Федералните власти може просто да ме използват. Хрумвало ли ти е такова нещо?

Тази версия я накара да забави крачка. Усмихнах се и влязох в залата.

Хърб Дал беше на първия ред в галерията зад масата на защитата. Устоях на желанието да го издърпам през перилата и да му размажа физиономията в плочките на пода. С Фриман заехме местата си и аз шепнешком разказах на клиентката си какво се е случило в кабинета. Съдията се появи и призова за внимание.

Картината стана пълна, когато и детектив Кърлин се настани на свидетелската скамейка. Взех папките и бележника си и се обърнах към него. Струваше ми се, че от прекъсването на кръстосания разпит е изтекла цяла седмица, но всъщност нямаше и един ден. Продължих така, сякаш е било преди по-малко от минута.

— Добре, детектив Кърлин, когато вчера си тръгнахме, тъкмо ви бях попитал дали знаете какво е известие за федерално разследване. Бихте ли отговорили на този въпрос?

— Доколкото ми е известно, когато федерална институция иска да получи информация от физическо лице или фирма, понякога се праща писмо, съобщаващо на въпросното лице или фирма, че искат да си поговорят. Нещо от рода на „Елате да го обсъдим, за да няма недоразумения“.

— И само толкова?

— Аз не съм федерален агент.

— Е, смятате ли, че е сериозно, ако получите известие от федерална институция, че ви разследват?

— Може и да е, предполагам. Сигурно зависи от престъплението, с което се занимават.

Помолих съдията за разрешение да дам на свидетеля един документ. Фриман възрази протоколно, като се позова на връзката с делото. Пери отхвърли възражението и ми нареди да продължа.

След като дадох на Кърлин документа, се върнах на катедрата и помолих съдията да го обозначи като „доказателствено средство на защитата №3“. После казах на свидетеля да прочете известието.

— „Уважаеми господин Опарицио, с това известие ви съобщаваме…“

— Един момент — прекъснах го. — Бихте ли прочели първо текста от бланката? Има ли гербове?

— Тук пише „Федерална прокуратура Лос Анджелис“ и има орел от едната страна и националното знаме от другата. Сега да прочета ли самото известие?

— Да, моля.

— Това е, само най-отдолу са посочени телефонните номера на всички.

В залата се разнесе тих шепот. Бях сигурен, че повечето обикновени граждани не са наясно с неща като известия за федерално разследване. Ставаше дума за нова епоха в правоохранителната система. Бях сигурен, че така нареченото междуведомствено звено се свежда до символичното участие на служители от различни институции. И че няма бюджет. Вместо да провежда скъпо струващи следствия, то щеше да се опита да подплаши хората и да ги накара да молят за милост. Щяха да оберат само най-ниските клони, да попаднат един-два пъти в новините и с това да приключат. Някои като Опарицио сигурно бяха използвали оригиналното известие, пратено като препоръчано писмо, вместо тоалетна хартия. Ала за мене нямаше значение. Възнамерявах да използвам известието, за да отърва клиентката си от затвора.

— Благодаря, детектив Кърлин. А сега бихте ли ни казали дали известието има дата?

Преди да отговори, свидетелят погледна копието.

— Датата е осемнайсети януари тази година.

— Виждали ли сте по-рано това известие, детектив?

— Не, защо да съм го виждал? То няма нищо общо с…

— Моля съдът да отстрани отговора от протокола, тъй като не е по същество — побързах да го прекъсна. — Ваша чест, въпросът беше просто дали свидетелят е виждал известието по-рано.

Съдията нареди на Кърлин да отговори само на зададения въпрос.

— За пръв път видях известието вчера — каза той.

— Благодаря, детектив. А сега да се върнем към другото писмо, което вчера ви помолих да прочетете, от пострадалия Мичъл Бондюрант до същия Луис Опарицио, към когото е адресирано известието за федерално разследване. Имате ли го в класьора си?

— Един момент.

— Моля.

Кърлин намери писмото и го извади.

— Добре. Бихте ли ни казали датата на това писмо?

— Десети януари тази година.

— И писмото е пратено на господин Опарицио като препоръчано, нали така?

— Да. Не мога да кажа дали господин Опарицио го е получил и дали изобщо го е виждал. За него се е подписал някой друг.

— Няма значение кой се е подписал. Сигурно е, че е пратено на десети януари, нали така?

— Да, струва ми се.

— Второто писмо, за което говорим тук, известието от агента от Секретната служба, е също препоръчано, нали?

— Да.

— Следователно е сигурно, че е пратено на осемнайсети януари.

— Точно така.

— Дайте да видим дали съм разбрал правилно. Господин Бондюрант праща на Луис Опарицио препоръчано писмо, с което го заплашва, че ще разкрие евентуални измами в неговата фирма. Осем дни по-късно една федерална служба праща на господин Опарицио друго препоръчано писмо, с което го известява, че го разследват за измами с просрочени ипотеки. Правилно ли съм разбрал хронологията, детектив Кърлин?

— Доколкото разбирам, да.

— И по-малко от две седмици по-късно господин Бондюрант е убит с особена жестокост в гаража на Уест Ланд, нали така?

— Да.

Замълчах и погладих брадичка в дълбок размисъл. Всъщност исках да подчертая заключението за съдебните заседатели. Исках да погледна лицата им, но знаех, че това ще разкрие плана ми. Затова и заех позата на дълбок мислител.

— Детектив Кърлин, вие свидетелствахте за богатия си опит в разследването на убийства, нали така?

— Имам много опит, да.

— Чисто хипотетично, иска ли ви се тогава да сте знаели това, което ви е известно сега?

Кърлин примижа, сякаш въпросът го е объркал, въпреки че знаеше точно какво правя и накъде клоня.

— Не съм сигурен, че ви разбирам — отвърна сухо.

— Да го кажем така. Щеше ли да е полезно за вас да разполагате с тези писма в първия ден от разследването на убийството?

— Естествено, защо не? Ще е чудесно, ако всички доказателства и цялата информация се разкриват още първия ден. Обаче никога не става така.

— Чисто хипотетично: ако знаехте, че пострадалият Мичъл Бондюрант е пратил писмо, е което заплашва да изобличи престъпните действия на друг човек, само осем дни преди този човек да научи, че е обект на разследване, това щеше ли да е важна улика в следствието ви?

— Трудно е да се каже.

Сега вече погледнах съдебните заседатели. Кърлин шикалкавеше, отказваше да признае очевидната си грешка. Нямаше нужда да си детектив, за да го разбереш.

— Трудно е да се каже ли? С други думи, трудно е да се каже дали, ако в деня на убийството сте разполагали с тази информация и с писмата, сте щели да ги приемете за важна улика, така ли?

— Тъй като не знаем всички подробности, трудно е да се каже дали това наистина щеше да е важна улика. Но иначе се проверяват всички улики. Това е елементарно.

— Елементарно, обаче вие изобщо не сте разследвали този аспект, нали?

— Тогава нямах това известие. Как бих могъл да го разследвам?

— Но сте имали писмото от пострадалия и не сте направили нищо по него, нали?

— Това изобщо не е вярно. Проверих го и установих, че няма нищо общо с убийството.

— Но не е ли вярно, че тогава уж вече сте били открили убиеца и е нямало да допуснете нищо да промени заключението ви или да ви накара да се отклоните от този път?

— Не е вярно. Изобщо не е вярно.

Дълго се взирах в Кърлин с надеждата, че на лицето ми ясно се изписва презрение.

— Засега нямам повече въпроси — казах накрая.

33.

Фриман държа Кърлин на скамейката още петнайсет минути и направи всичко възможно да представи воденото от него следствие като пълноценна борба с престъпността. Когато свърши, аз отказах да го разпитвам повече, защото бях убеден, че вече съм се справил със задачата си. Бях се опитал да изкарам разследването упражнение по ограниченост и смятах, че съм успял.

Прокурорката очевидно смяташе, че въпросът с известието за федерално разследване трябва да се разгледа незабавно. Следващият й свидетел беше агентът от Секретната служба Чарлз Васкес. Допреди едно денонощие тя дори не знаеше за него, но сега го вмъкваше в грижливо режисирания си сценарий. Можех да възразя срещу неговите показания въз основа на това, че не съм имал възможност да го разпитам и да се подготвя, обаче се опасявах, че така ще поставя на изпитание търпението на съдия Пери. Реших да видя какво ще каже агентът и после да преценя как да процедирам.

Васкес беше четирийсетинагодишен, мургав и тъмнокос. Докато се представяше, каза, че преди да постъпи в Секретната служба, работил в Агенцията за борба с наркотиците. Преди преследвал наркодилъри, а сега — измамници, преди да го придадат към междуведомственото звено за разследване на просрочените ипотеки. Звеното се състояло от началник и десетима агенти от Секретната служба, ФБР, Пощенската и Данъчната служба. Работата им контролирал федерален прокурор, но разделените по двойки агенти общо взето действали самостоятелно и имали право да разследват обекти по свой избор.

— Агент Васкес, на осемнайсети януари тази година сте съставили така нареченото известие за федерално разследване до Луис Опарицио, което е било подписано от федералния прокурор Реджиналд Латимор. Спомняте ли си?

— Да.

— Преди да разгледаме подробностите, бихте ли обяснили на съдебните заседатели точно какво представляват известията за разследване?

— Това е средство, с помощта на което караме заподозрени и нарушители да се издадат сами.

— Как?

— Съобщаваме им, че проверяваме делата им — търговските им практики и предприетите от тях действия. Известието за разследване винаги кани получателя да дойде и да обсъди ситуацията с агентите. Голям процент от получателите постъпват точно така. Понякога това води до дела, понякога до други разследвания. Оказа се полезно средство, защото следствията струват скъпо. Ние не разполагаме с такъв бюджет. Ако известието доведе до предявяване на обвинения, до оказване на съдействие от страна на свидетел или установяване на нови улики, значи сме на печалба.

— Какво ви накара да пратите известие за разследване на Луис Опарицио?

— Ами, с партньора ми отлично познавахме името му, понеже често се срещаше в други дела, по които работехме. Не непременно в негативен контекст — просто фирмата на Опарицио е конвейер за просрочени ипотеки, както се казва. Тя се занимава с цялата документация и процедурите по просрочени ипотеки от името на много банки в Южна Калифорния. Хиляди случаи. Та постоянно срещахме името на фирмата, АЛОФТ, и понякога се натъквахме на жалби за прилаганите от нея методи. С партньора ми решихме да направим проверка. Пратихме известието, за да видим каква реакция ще има.

— Това означава ли, че сте действали напосоки?

— Не точно. Както казах, от тази фирма се вдигаше много дим. Търсехме огън и понякога реакцията от известие за разследване сама диктува следващите ни ходове.

— Когато сте съставили и пратили известието за разследване, бяхте ли събрали доказателства за правонарушения от страна на Луис Опарицио или неговата фирма?

— Не.

— Какво се случи, след като пратихте писмото?

— Досега нищо.

— Луис Опарицио отговори ли на известието?

— Получихме отговор от неговия адвокат, в който се казваше, че господин Опарицио приветствал разследването, защото щяло да му даде възможност да покаже, че бизнесът му е напълно законен.

— Възползвахте ли се от това, за да разследвате господин Опарицио или неговата фирма?

— Не, нямаше време. Водехме няколко следствия, които се очертаваха като по-резултатни.

Фриман направи справка с бележките си и попита:

— И накрая, агент Васкес, в момента вашето междуведомствено звено води ли следствие срещу Луис Опарицио или АЛОФТ?

— Формално не. Но възнамеряваме да направим някои проверки.

— Значи отговорът ви е не, така ли?

— Точно така.

— Благодаря, агент Васкес.

Прокурорката седна на мястото си. Сияеше и явно беше доволна от показанията на агента. Изправих се и занесох бележника си на катедрата. По време на прекия разпит си бях записал няколко въпроса.

— Агент Васкес, да не би да искате да убедите съдебните заседатели, че лице, което не реагира на вашето известие за разследване, като незабавно дойде при вас и си признае всичко, трябва да е абсолютно невинно?

— Не, няма такова нещо.

— Установена практика ли е да пращате известия за разследване на лица, които според вас не са извършили правонарушения?

— Не.

— Тогава какъв е критерият, агент Васкес? Какво трябва да направи човек, за да получи известие за разследване?

— По принцип, ако попаднете в радара ми по каквото и да е подозрение, ще направя някои предварителни проверки и това може да доведе до пращане на известие. Ние не пращаме известия напосоки. Знаем си работата.

— Вие, партньорът ви или някой друг от междуведомственото звено разговаряли ли сте с Мичъл Бондюрант за методите на АЛОФТ?

— Не, не сме.

— А бихте ли искали?

Фриман възрази, като обяви въпроса за неясен. Съдията прие възражението. Реших да го оставя без отговор, така че съдебните заседатели да продължат да си го задават.

— Благодаря, агент Васкес.

Прокурорката се върна към предварително режисирания си сценарий на обвинението и след Васкес призова градинаря, открил чука в живия плет на къща, отдалечена на пряка и половина от местопрестъплението. Неговите показания бяха кратки, скучни и сами по себе си маловажни, докато по-късно не бъдат свързани със свидетелствата на съдебномедицинските експерти. Спечелих известна преднина, като принудих градинаря да признае, че е работил сред и около живия плет поне десет пъти, преди да открие чука. Надявах се това семенце на съмнението да поникне в умовете на съдебните заседатели — идеята, че самият чук може да е подхвърлен дълго след престъплението.

Обвинението продължи с няколко кратки свидетелски показания: на собственика на къщата и на полицаите, отговаряли за съхранението и транспортирането на чука до лабораторията по криминалистика. Даже не си направих труда да ги подложа на кръстосан разпит. Нямах намерение да оспорвам спазването на законните процедури, нито факта, че чукът е оръжие на убийството. Щях да се съглася не само с твърдението, че с него е бил убит Мичъл Бондюрант, но и че е принадлежал на Лиза Трамъл.

Освен неочакван, този ход беше единственият, който потвърждаваше защитната версия за инсценировка. От подхвърлената ни от Джеф Трамъл улика, че чукът може да е бил в багажника на БМВ-то, зарязано при неговото изчезване в Мексико, не излезе нищо. Сиско издири въпросната кола. Още я използвали в представителството, в което бе работил мъжът на моята клиентка, но в багажника нямало чук и според началника на гаража никога не било имало. Отхвърлих твърденията на Джеф като опит да получи пари за информация, която би могла да помогне на съпругата му.

Обсъждането на оръжието на убийството продължи до обед и съдията, както започваше да му става обичай, обяви почивка петнайсет минути по-рано. Обърнах се към клиентката си и я поканих да ме придружи на обяд.

— Ами Хърб? — попита тя. — Обещах му да обядвам с него.

— И Хърб може да дойде.

— Наистина ли?

— Разбира се, защо не?

— Защото си мислех, че ти не… Няма значение, ще му кажа.

— Добре. Отиваме с моята кола.

Бях наредил на Рохас да ни вземе и отидохме по Ван Найс в „Хамлет“ на Вентура, Заведението съществуваше от десетилетия и въпреки че категорията му се беше повишила от дните, когато се наричаше „Хамбъргър Хамлет“, храната си оставаше същата. Тъй като съдията ни пусна по-рано, изпреварихме обедните опашки и веднага ни настаниха в едно от сепаретата.

— Обожавам това заведение — отбеляза Хърб. — Обаче не съм идвал от векове.

Седнах срещу него и клиентката ми. Не реагирах на ентусиазираното му мнение за ресторанта. Бях прекалено зает да обмислям как да разиграя нещата по време на обеда.

Поръчахме си бързо, защото нямахме много време. Разговорът ни се въртеше около делото и вижданията на Лиза за хода му. Засега изглеждаше доволна.

— Ти успяваш да изкопчиш от всеки свидетел по нещо в моя полза — похвали ме тя. — Направо си страхотен.

— Въпросът обаче е дали изкопчвам достатъчно — отвърнах. — И не бива да забравяш, че планината става все по-стръмна с всеки следващ свидетел. Слушали ли сте „Болеро“? Едно класическо произведение, май че е от Равел.

Лиза ме погледна неразбиращо.

— Бо Дерек в „Десет“ — възкликна Дал. — Върхът е!

— Точно така. Та въпросът е, че това е дълга композиция, може би петнайсетина минути, и започва бавно с няколко тихи инструмента и после набира инерция, усилва се и стига до кресчендо, грандиозен финал с участието на всички инструменти от оркестъра. И чувствата на слушателите достигат кулминация в същия момент. Тъкмо това прави прокурорката в нашия случай. Набира сила на звука и инерция. Най-силният й удар предстои, защото преди да свърши, ще включи едновременно ударните, струнните и духовите инструменти. Разбираш ли, Лиза?

Тя неохотно кимна.

— Не се опитвам да те обезверя — обясних. — Ти си въодушевена, обнадеждена и изпълнена със справедлив гняв. Искам да останеш така до края. Защото съдебните заседатели го усещат и това е също толкова полезно, колкото и всичките ми усилия. Но не забравяй, планината става все по-стръмна. Фриман ще стигне до научните доказателства, а заседателите ги обожават, защото им дават изход. Хората си мислят, че е страхотно да си съдебен заседател. Не ходиш на работа, седиш на първия ред и зяпаш интересно дело, драма, която се разиграва на живо пред теб, вместо вкъщи по телевизията. Обаче накрая трябва да се оттеглят в онази стая, да се спогледат и да вземат решение. Решение за нечий живот. Повярвай ми, малцина го искат. Научните доказателства улесняват нещата. „А, да, щом ДНК-то съвпада, не може да има грешка. Виновен, както е в обвинението.“ Разбираш ли? Ето какво ни предстои, Лиза, и не искам да храниш никакви илюзии за това.

Дал галантно постави длан върху ръката й и я стисна успокоително.

— Е, а какво ще правим с резултатите от техните ДНК тестове? — попита Трамъл.

— Нищо. Нищо не мога да направя. Още преди процеса ти казах: ние направихме същите тестове и получихме същите резултати. Няма грешка.

Очите й бяха сведени и видях, че се пълнят със сълзи. Точно това исках. Сервитьорката избра тъкмо този момент да се появи с чиниите ни. Изчаках да се отдалечи и продължих:

— По-весело, Лиза. ДНК резултатите са само фасада.

Тя ме погледна объркано.

— Нали каза, че няма грешка.

— Точно така. Но това не значи, че не могат да бъдат обяснени. Ще се оправя с тях. Както самата ти каза преди малко, моята работа е да хвърлям съмнение върху всяко късче от тяхната мозайка. Да се надяваме, че когато подредят всичките си късчета и вдигнат картината пред съдебните заседатели, всички семенца на съмнението ще са поникнали в нещо, променящо тази картина. Ако успеем, може и да почернеем.

— Това пък какво означава?

— Че се прибираме вкъщи. Отиваме на плаж, печем се и почерняваме.

Усмихнах й се и тя ми се усмихна в отговор. Сълзите й бяха размазали грижливо сложения й сутринта грим.

Останалата част от обяда премина в общи разговори или безсмислени коментари за съдебната система, споделени от моята доверителка и нейния възлюбен. Често го наблюдавам при клиентите си. Те не познават закона, но веднага ме информират какво не е наред в него. Изчаках Трамъл да лапне последната хапка от салатата си.

— Лиза, гримът ти малко се е размазал. Много е важно да изглеждаш силна. Отиди в тоалетната и го оправи, става ли?

— Не може ли в съдебната палата?

— Не, защото може да влезем едновременно с някой съдебен заседател или репортер. Не се знае кой ще те види. Не искам никой да си помисли, че си плакала през обедната почивка, разбираш ли? Искам да го направиш сега. И ще позвъня на Рохас да дойде да ни вземе.

— Може да ми отнеме известно време.

Погледнах си часовника.

— Добре, спокойно. Ще изчакам малко и тогава ще се обадя на шофьора.

Дал се изправи, за да може тя да излезе от сепарето. После двамата останахме сами. Бях отместил чинията си настрани и сега опрях лакти върху масата и сключих ръце пред устата си като покерджия, вдигнал картите си, за да скрие лицето си. Добрият адвокат по рождение го бива да преговаря. И сега идваше време да уредя отстраняването на Хърб Дал.

— Е, Хърб… време е да си вървиш.

Той ми се усмихна неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш? Нали дойдохме заедно?

— Искам да кажа от делото. От Лиза. Време е да изчезнеш.

Той продължаваше да се прави, че не разбира.

— Никъде няма да ходя. Ние с Лиза… се сближихме. И съм вързал много пари в тая работа.

— Е, с парите ти е свършено. А що се отнася до Лиза, този маскарад ще приключи още сега.

Бръкнах във вътрешния джоб на сакото си, извадих снимката на Хърб с братя Мак, която предишната вечер бях получил от Сиско, и му я подадох. Той я погледна и се засмя насила.

— Кои са тия?

— Братя Мак. Хората, които си наел да ме обработят.

Дал поклати глава и хвърли поглед към задния коридор, който водеше към тоалетните. После отново ме погледна.

— Съжалявам, Мик, но не разбирам за какво говориш. Двамата с тебе сключихме сделка за филма. Сделка, обстоятелствата около която ще заинтригуват Калифорнийската адвокатска колегия, сигурен съм, но освен това…

— Заплашваш ли ме, Дал? Защото в такъв случай правиш голяма грешка.

— Не, не те заплашвам. Просто се опитвам да разбера на какво залагаш.

— На една тъмна стая, в която проведох изключително интересен разговор с братя Мак.

Хърб сгъна снимката и ми я върна.

— С тия двамата ли? Те искаха да ги упътя, това е всичко.

— Да ги упътиш, а? Сигурен ли си, че не са ти искали пари? Защото и това сме го заснели.

— Може и да съм им дал някой и друг долар. Помолиха ме за помощ и ми се сториха симпатяги.

Сега беше мой ред да се усмихна.

— Знаеш ли, бива си те, Хърб, обаче те ми казаха всичко. Тъй че хайде да свършваме с празните приказки и да преминем към играта.

Той сви рамене.

— Добре, ти командваш. Каква е играта?

— Ами такава, каквато ти казах отначало. Ти изчезваш, Хърб. Прощаваш се с Лиза. Прощаваш се със сделката за филма. Прощаваш се с парите си.

— Много ще трябва да се прощавам. Какво ще получа срещу всичко това?

— Няма да влезеш в затвора, това ще получиш.

Дал отново поклати глава и се огледа неспокойно.

— Не става така, Мик. Виждаш ли, тия пари не бяха мои. Не съм ги дал аз.

— А кой бе, Джери Кастил ли?

Бързото движение на очите му го издаде. Това име му въздейства като невидим удар. Вече знаеше със сигурност, че братя Мак са се поддали и са проговорили.

— Да, знам за Джери, знам и за Джоуи в Ню Йорк — казах. — Бандитите нямат чест, Хърб. Братя Мак са готови да пропеят като Сони и Шер. И песента ще е „Имам те, бейби“. Имам те поднесен на тепсия и ако още днес не се махнеш от живота на Лиза и от моя живот, ще подшушна нещо в Окръжна прокуратура, където случайно работи бившата ми жена, а тя адски се разтревожи от нападението срещу мене.

— Предполагам, че тя ще го прокара през разширения състав съдебни заседатели за една сутрин и ти, задник такъв, ще влезеш за сговаряне за извършване на нападение и за нанасяне на ТТП — продължих. — Това значи „тежки телесни повреди“, нарича се „утежняващо вината обстоятелство“ и ще ти прибави още три годинки към присъдата. И като пострадал, аз ще настоявам да ти ги дадат. Това е за усукания ми ташак. Общо ще ти се съберат четири години в пандиза, Хърб. И трябва да знаеш нещо. В Соледад не дават да носиш тъпия символ на мира.

Дал опря лакти на масата и се наведе напред. За пръв път виждах отчаяние в очите му.

— Не знаеш какви ги вършиш, мама му стара. Не знаеш с кого си имаш работа.

— Слушай, задник такъв… Нали може да ти викам „задник“? Не ми пука с кого си имам работа. Искам да се разкараш от мене, от делото и…

— Не, не, ти не разбираш. Аз мога да ти помогна. Мислиш си, че знаеш какво става в това дело, а? Знаеш дръжки. Обаче аз мога да те светна, Холър. Мога да ти помогна да стигнеш до плажа, така че всички да почернеем.

Отдръпнах се от него, отпуснал ръка върху страничната облегалка на сепарето. Бях озадачен. Махнах с ръка, сякаш всичко това е загуба на време.

— Ами светни ме тогава.

— Мислиш си, че просто съм се появил на нейната ограда и съм казал: „Хайде да снимаме филм“?! Тъпо копеле! Пратиха ме при нея. Още преди да очистят Бондюрант вече се приближавах до Лиза. Мислиш си, че е случайно, а?

— Кой те е пратил?

— Ти кой мислиш?

Вторачих се в него и усетих, че всички аспекти от делото се сливат — като потоци, вливащи се в река. Хипотезата за невинност не беше хипотеза. Инсценировката беше факт.

— Опарицио.

Той едва забележимо кимна. И в този момент видях, че Лиза се приближава по задния коридор към нас. Очите й отново бяха блестящи и ясни. Погледнах Дал. Искаше ми се да му задам много въпроси, ала нямаше време.

— Довечера в седем. Да си в офиса ми. Сам. И ще ми разкажеш за Опарицио. Ще ми разкажеш всичко… иначе отивам в прокуратурата.

— Само че няма да свидетелствам за нищо. Никога.

— В седем.

— Мислех да вечеряме с Лиза.

— Голяма работа, промяна в плановете. Измисли нещо. Просто ела. А сега да вървим.

Лиза стигна до нас и аз се измъкнах от сепарето. Извадих телефона си и позвъних на Рохас.

— Готови сме. Чакаме те пред ресторанта.

34.

След откриване на заседанието Фриман призова на свидетелската скамейка детектив Синтия Лонгстрет. Като продължаваше с партньорката на Кърлин, прокурорката потвърждаваше моето все по-уверено предположение: кулминацията на нейната интерпретация на „Болеро“ щяха да са резултатите от научните анализи. Хитър ход. Показваш това, което не може да се оспори или отрече. Излагаш хода на следствието с Кърлин и Лонгстрет и после обобщаваш всичко с криминалистиката. Щеше да приключи обвинението със съдебния лекар и ДНК тестовете. Страхотен пакет.

Детектив Лонгстрет не изглеждаше корава и сурова като в първия ден от делото, когато я бях видял във Ваннайския участък. Първо, носеше рокля, с която повече приличаше на начална учителка, отколкото на детектив. Много пъти съм присъствал на подобни преображения и те винаги ме хвърлят в смут. Независимо дали е прокурорска инструкция, или хитрост на самите следователки, често свидетелстват полицайки, които изглеждат направо мили и приятни — за пред съдебните заседатели. Но ако посмеех да повдигна въпроса пред съдията, пък и пред когото и да било другиго, рискувах да ме заклеймят като женомразец.

Тъй че и сега просто трябваше да го преглътна с усмивка.

Фриман използва Лонгстрет, за да опише втората половина от следствието. Нейните показания щяха да се отнасят главно за обиска и откритията в дома на Трамъл. Не очаквах изненади. След като свидетелката се закле, прокурорката премина направо по същество.

— Получихте ли съдебно разрешение за обиск, осигуряващо ви право на достъп до къщата на Лиза Трамъл?

— Да.

— В какво се изразява тази процедура? Как се получава такова разрешение?

— Първо се подава искане, в което се посочва основанието — изреждат се фактите и доказателствата, довели до необходимостта от обиск. Така постъпих и аз, като се позовах на заявлението на свидетелката, видяла заподозряната в близост до банката, както и на непоследователните твърдения на самата заподозряна по време на разпита. Разрешението подписа и издаде съдия Компаниони, след което отидохме в къщата в Удланд Хилс.

— Кои отидохте, детектив?

— Ние с партньора ми детектив Кърлин. Решихме да вземем с нас оператор и група от криминалистиката, която да обработи всичко, което открием по време на обиска.

— Значи сте заснели целия обиск, така ли?

— Е, не бих казала целия. С партньора ми се разделихме, за да приключим по-бързо. Но имахме само един оператор и той не можеше едновременно да е и с двамата. Щом откриехме нещо, което приличаше на веществено доказателство или просто искахме да го вземем за проучване, викахме камерата.

— Разбирам. Донесохте ли записа в съда?

— Да. Вече е зареден в плейъра.

— Чудесно.

След това съдебните заседатели изгледаха деветдесетминутен запис, придружен от поясненията на Лонгстрет. Камерата проследи пристигането на полицаите в къщата и я обиколи отвсякъде, преди да влезе вътре. Докато бяха в задния двор, свидетелката специално посочи на заседателите зеленчуковата градина, терасирана с помощта на траверси, и прясно прекопаната пръст. На това в голямото кино му казват „загатване“. Значението му щеше да се изясни по-късно, когато камерата влезеше в гаража.

Не можех да се съсредоточа върху показанията. Дал беше хвърлил бомба, разкривайки връзката с Опарицио. Все си мислех за възможния сценарий и какво ще означава той за делото. Искаше ми се заседанието да свърши и вече да е седем.

На екрана използваха ключ, иззет заедно с други лични вещи при арестуването на Лиза Трамъл, за да влязат в къщата, без да повредят вратата. Вътре полицаите систематично се заеха да обискират помещенията, следвайки установени от практиката правила. Провериха каналите в душ-кабината и ваната за следи от кръв. Също и пералнята и сушилнята. Най-много време им отне претърсването на гардеробите, където всяка обувка и дреха бяха подложени на третиране с химикали и специална светлина за идентифициране на кървави петна.

Накрая камерата проследи Лонгстрет, която излезе през страничен изход и мина по къса галерия до друга врата. Оказа се, че не е заключено, и полицайката влезе в гаража. Тук Фриман спря записа. Подобно на холивудски майстор, тя беше нажежавала очакванията на зрителите и сега стигаше до големия финал.

— Откритото в гаража се е оказало изключително важно за следствието, нали така, детектив Лонгстрет?

— Да, точно така.

— Какво намерихте?

— Ами, в един от случаите въпросът всъщност е какво не сме намерили.

— Бихте ли пояснили какво имате предвид?

— Да. На задната стена имаше табло с инструменти. Повечето висяха на кукички над работна маса и местата им дори бяха надписани. Всичко си беше на мястото.

— Добре, бихте ли ни го показали?

Отново пуснаха записа и обективът скоро се насочи към таблото. В този момент Фриман пак го замрази.

— Значи това е таблото, нали така?

— Да.

— Виждаме закачените на него инструменти. Липсва ли нещо?

— Да, липсва чукът.

Прокурорката помоли съдията за разрешение Лонгстрет да слезе от скамейката и с лазерна показалка да посочи на екраните мястото на чука. Пери й позволи. Полицайката го показа на двата екрана и се върна на мястото си.

— Добре, детектив Лонгстрет, мястото на чука специално ли беше обозначено?

— Да.

— Значи чукът е липсвал.

— Не го открихме нито в гаража, нито в къщата.

— Успяхте ли да разпознаете марката и модела на инструментите от таблото?

— Да, въз основа на инструментите, които бяха там, установихме, че семейство Трамъл са имали комплект инструменти „Крафтсман“, състоящ се от двеста трийсет и девет части.

— Чукът от този комплект продава ли се отделно?

— Не. Това е специален чук, който върви само с този комплект, „Дърводелски инструменти Крафтсман“.

— И той е липсвал от таблото в гаража на Лиза Трамъл.

— Точно така.

— В хода на следствието в полицията бил ли е предаден чук, открит близо до мястото на убийството на Мичъл Бондюрант?

— Да, един градинар откри чук в жив плет на около пряка и половина от гаража, в който е извършено убийството.

— Вие проучихте ли този чук?

— Проучих го за кратко и го предадох за анализ в Сектор криминалистика.

— Какъв беше този чук?

— Дърводелски.

— Установихте ли производителя?

— Чукът е произведен от Сиърс Крафтсман.

Фриман замълча за миг, сякаш очакваше съдебните заседатели групово да ахнат от това разкритие, въпреки че всички в залата знаеха точно какво следва. После отиде при масата на обвинението и отвори кафяв плик, от който извади чука, запечатан в прозрачна найлонова торбичка. Върна се на катедрата и го вдигна високо.

— Ваша чест, може ли да покажа на свидетелката това доказателствено средство?

— Можете.

Прокурорката отиде при Лонгстрет и й подаде чука.

— Бихте ли идентифицирали инструмента, който държите?

— Това е чукът, който са открили в живия плет и впоследствие ми предадоха. Върху торбичката са написани моите инициали и служебен номер.

Фриман взе чука и помоли съдът да го обозначи като доказателствено средство на обвинението. Пери се съгласи. След като остави инструмента на масата си, Фриман продължи разпита.

— Вие свидетелствахте, че чукът е бил предаден в Сектор криминалистика за анализ, нали така?

— Да.

— Получихте ли заключенията от експертизата?

— Да, получих ги и ги нося със себе си.

— Какви са резултатите?

— Важни са две неща. Първо, според криминалистите такива чукове се произвеждат единствено за комплекта „Дърводелски инструменти Крафтсман“.

— Като този в гаража на обвиняемата ли?

— Да.

— От който е липсвал чукът.

— Точно така.

— А какъв е вторият важен резултат?

— Открили са кръв по дръжката на чука.

— Въпреки че е бил намерен в живия плет, където е престоял няколко седмици, така ли?

Изправих се и възразих, че продължителността на престоя на чука в живия плет не е установена нито със свидетелски показания, нито с веществени доказателства.

— Ваша чест — каза Фриман. — Чукът е открит няколко седмици след убийството. Логиката предполага, че през това време той е бил в храстите.

Контрирах я, преди съдията да успее да вземе решение.

— Повтарям, ваша чест, обвинението не представи нито веществени доказателства, нито свидетелски показания, които да навеждат на заключението, че чукът е останал толкова дълго в онзи жив плет. Всъщност човекът, който го е намерил, свидетелства, че е работил сред и около въпросните храсти най-малко десет пъти след убийството и не го е видял до сутринта, в която го е открил. Чукът спокойно може да е бил подхвърлен през нощта, преди да бъде…

— Възразявам, ваша чест! — извика Фриман. — Колегата използва възражението си, за да изложи защитната си версия, защото знае, че…

— Стига! — изрева съдията. — И двамата. Възражението се приема. Госпожо Фриман, перифразирайте въпроса си така, че да не съдържа недоказани факти.

Тя заби поглед в бележките си в опит да се овладее.

— Детектив Лонгстрет, видяхте ли кръв по чука, когато ви го предадоха?

— Не.

— Тогава колко кръв всъщност е имало по него?

— В заключенията на експертизата се говори за „следи от кръв“. Минимално количество под горната част на гумената ръкохватка, която обхваща дървената дръжка.

— Добре, и какво направихте, след като получихте тези заключения?

— Пратих кръвта от чука за ДНК тест в частна лаборатория в Санта Моника.

— Защо не се обърнахте към регионалната лаборатория по криминалистика в Калифорнийския щатски университет? Обичайната процедура не е ли такава?

— Да, обаче се налагаше да бързаме. В бюджета имахме пари, затова решихме, че трябва да действаме експедитивно. Пратих резултатите за проверка в нашата лаборатория.

Фриман прекъсна разпита и помоли съдията да включи експертизата като доказателствено средство на защитата. Не възразих и съдията се съгласи. След това прокурорката промени насоката, като остави ДНК тестовете на експерта, който щеше да седне на свидетелската скамейка в края на обвинителната фаза.

— А сега да се върнем на гаража, детектив Лонгстрет. Направихте ли други важни открития там?

Отново възразих, този път за формата на въпроса, който предполагаше, че вече са били направени важни открития, докато за такива не бяха дадени свидетелски показания. Евтин трик, обаче го приложих, защото предишната схватка бе нарушила инерцията на Фриман и исках да продължа в същия дух. Съдията й нареди да го перифразира.

— Детектив Лонгстрет, вие свидетелствахте за нещо, което не сте открили в гаража. За чука. Бихте ли ни казали обаче какво сте открили?

И се обърна към мен, сякаш задава въпроса така, за да получи моето одобрение. Кимнах й и се усмихнах. Фактът, че изобщо ми обръща внимание, показваше, че е разбрала последните ми две възражения.

— Открихме градински обувки и когато проведохме тест с луминол, получихме положителна реакция за наличие на кръв.

— Луминол е един от химикалите, които реагират с кръвта при облъчване с ултравиолетова светлина, нали така?

— Да. Използва се за регистриране на места, от които е изчистена или избърсана кръв.

— Къде беше открита кръвта?

— Върху каишката на лявата обувка.

— Защо тествахте с луминол точно тези обувки?

— Първо, такава рутинна проверка се прави с всички обувки и дрехи, когато се търсят следи от кръв. На местопрестъплението имаше кръв, затова действахме с презумпцията, че следи от нея трябва да са останали по извършителя. Второ, в задния двор бяхме забелязали, че в градината е работено съвсем наскоро. Беше прекопана и все пак тези обувки бяха съвсем чисти.

— Е, не е ли логично човек да почисти градинските си обувки, преди да влезе в къщата?

— Може би, само че ние не бяхме в къщата. Бяхме в гаража и намерихме обувките в кашон, в който имаше много бучки пръст, навярно от градината. И все пак обувките бяха съвсем чисти. Това привлече вниманието ни.

Фриман превъртя записа до момента, в който се появяваха обувките. Бяха поставени една до друга в кашон с надпис кока-кола, сложен на лавица под работната маса. В никакъв случай не бяха скрити. Сигурно бяха точно там, където обикновено ги държаха.

— Това ли са обувките?

— Да. Виждате един от криминалистите, който ги изважда от кашона.

— С други думи, фактът, че са толкова чисти, но са прибрани в мръсен кашон, ви се е сторил подозрителен, така ли?

Възразих, че прокурорката насочва свидетелката. Съдията се съгласи, но съдебните заседатели вече бяха получили посланието. Фриман продължи:

— Какво ви накара да смятате, че обувките са на Лиза Трамъл?

— Понеже бяха малък номер, явно женски, и понеже в къщата намерихме снимка, на която Лиза работи в градината. Носеше същите обувки.

— Благодаря, детектив Лонгстрет. Какво направихте с обувките и каишката, върху която сте установили следи от кръв?

— Предадохме каишката за ДНК тест в регионалната лаборатория по криминалистика в Калифорнийския щатски университет.

— Защо не използвахте частната лаборатория?

— Пробата беше много малка. Решихме да не рискуваме да я изгубим. С партньора ми даже лично я занесохме в регионалната лаборатория. Пратихме и други проби за сравнение.

— „Други проби за сравнение.“ Какво означава това?

— В лабораторията отделно беше пратена и кръв от пострадалия, за да я сравнят с откритата върху обувката.

— Защо отделно?

— За да няма възможност за объркване.

— Благодаря, детектив Лонгстрет. Засега нямам повече въпроси.

Съдията обяви следобедна почивка преди началото на кръстосания разпит. Моята клиентка, която не подозираше за истинския мотив за обедната ми покана, предложи да отида с нея и Дал на кафе. Отговорих й, че трябва да си запиша въпросите за кръстосания разпит. Всъщност вече ги бях приготвил. Преди процеса смятах, че Фриман ще представи чука, обувките и обиска в дома на Лиза Трамъл чрез Кърлин, но въпреки това бях готов, тъй като прекият разпит мина точно според очакванията ми.

През почивката се обадих по телефона на Сиско и го предупредих за срещата с Дал в седем. Казах му да съобщи на Бълокс и за всеки случай да повика Томи Патлака и Бам Бам пред Виктъри Билдинг. Не бях сигурен дали Хърб ще играе чисто и исках да покрия всички възможности.

35.

След почивката детектив Лонгстрет отново седна на свидетелската скамейка и съдията ми даде думата.

Без да губя време с любезни встъпления, минах направо на въпросите, които исках да повдигна пред съдебните заседатели. Показанията на първо място трябваше да изяснят на заседателите, че кварталът около Уест Ланд е бил претърсен от полицията в деня на убийството. Включително къщата и съответно дворът, където впоследствие са открили чука.

— Детектив Лонгстрет, не ви ли смути това, че този чук е намерен толкова дълго след убийството и все пак толкова близо до местопрестъплението, в район, който е бил подложен на щателно претърсване? — попитах.

— Не особено. След откриването на чука отидох да огледам храстите пред въпросната къща. Те са големи и много гъсти. Изобщо не ме изненада или смути това, че в тях през цялото време може да е имало чук. Всъщност имаме късмет, че изобщо е бил намерен.

Добър отговор. Започвах да разбирам защо Фриман е разделила показанията на Кърлин и Лонгстрет. Полицайката се държеше страхотно на свидетелската скамейка, може би дори по-добре от опитния си партньор. Продължих. Едно от правилата на играта е да се дистанцираш от грешките. Не усложнявай нещата, като се вторачваш в тях.

— Добре, сега да се прехвърлим на къщата в Удланд Хилс. Детектив Лонгстрет, не сте ли съгласна, че обискът на къщата е завършил с провал?

— С провал ли? Не съм сигурна, че бих го определила така. Аз…

— Открихте ли окървавени дрехи на обвиняемата?

— Не.

— Открихте ли кръв от убития в душ-кабината или ваната?

— Не.

— А в пералнята?

— Не.

— Какви доказателствени средства, иззети от къщата на обвиняемата, представи обвинението в този процес? Не говоря за гаража. Само за къщата.

Мълчаливо наблюдавах Лонгстрет, докато тя обмисляше въпроса ми. Накрая поклати глава.

— В момента не си спомням. Но това не означава, че обискът е завършил с провал. Понякога отсъствието на веществени доказателства е също толкова полезно, колкото откриването на такива.

Замълчах за миг. Хвърляше ми въдица. Искаше да, я помоля да поясни. Но ако го направех, нямах представа докъде ще стигне. Реших да не се хващам на тази уловка и да продължа.

— Добре, но истинското съкровище, веществените доказателства, които сте открили, са били в гаража, нали така? Веществените доказателства, които бяха или ще бъдат представени на този процес.

— Да, струва ми се.

— Става дума за обувката със следи от кръв и комплекта инструменти с липсващия чук, нали така?

— Да.

— Пропускам ли нещо?

— Мисля, че не.

— Добре, тогава ще ви покажа нещо на екраните.

Взех дистанционното, оставено от Фриман на катедрата, и превъртях записа назад, като следях кадрите. Подминах моментите, които ми трябваха, и спрях, после превъртях напред до точното място и го замразих.

— Добре, бихте ли разказали на съдебните заседатели какво се случва в момента, който виждате на екрана?

Натиснах бутона и картината се раздвижи. Лонгстрет и един от криминалистите излизаха от къщата и минаваха по галерията към вратата на гаража.

— Хм, тук влизаме в гаража — отвърна полицайката.

В следващия момент гласът й се разнесе от тонколоните.

— Може би трябваше да вземем ключа от Кърлин — каза тя.

Ала на екрана Лонгстрет протегна облечената си в ръкавица ръка, завъртя топката на бравата и тя се отвори.

— Няма нужда, отключено е.

Оставих записа да тече, докато Лонгстрет и криминалистът влязоха в гаража и включиха осветлението. После пак го замразих.

— За пръв път ли влизахте в гаража, детектив?

— Да.

— Виждам, че включихте осветлението. Никой друг от екипа ви ли не беше влизал в гаража преди вас?

— Никой.

Бавно превъртях назад до момента, в който тя отваряше вратата. Пуснах записа и продължих да задавам въпросите си.

— Забелязвам, че не отключвате вратата. Защо?

— Проверих и както виждате, се оказа отключено.

— Знаете ли защо?

— Не, просто беше отключено.

— Когато пристигнахте в къщата, там имаше ли някой?

— Не, къщата беше празна.

— И вратата на самата къща е била заключена, нали?

— Да. Госпожа Трамъл я заключи, когато се съгласи да ни придружи във Ван Найс.

— Тя ли поиска да заключи, или вие трябваше да й кажете?

— Тя поиска да заключи.

— Значи когато е заключила къщата, трябва да е оставила външната врата за гаража отключена, нали така?

— Така изглежда.

— Спокойно можем да кажем, че е била отключена, когато вие и другите сте пристигнали с разрешението за обиск, нали?

— Да.

— Което означава, че всеки е можел да влезе в гаража, докато неговата собственичка Лиза Трамъл е била в ареста, прав ли съм?

— Предполагам, че е възможно, да.

— Между другото, когато вие с детектив Кърлин сте отвели госпожа Трамъл онази сутрин, оставихте ли полицай на пост пред къщата, за да се погрижите нищо да не бъде пипано или изнасяно отвътре?

— Не.

— Не си ли помислихте, че би било редно, като се има предвид, че в къщата е можело да има улики, важни за разследването на убийството?

— Тогава тя още не беше заподозряна. Просто искахме да поговорим с нея.

За малко да се усмихна. Лонгстрет също. Беше заобиколила на пръсти капана, който й бях заложил. Биваше си я.

— Аха. Значи не е била заподозряна, това е добре. Та според вас колко време е останала отключена тази врата и всеки е можел да влезе в гаража?

— Не мога да кажа. Не знам кога е била оставена отключена. Възможно е госпожа Трамъл никога да не е заключвала гаража.

Кимнах и подчертах отговора й с кратко мълчание.

— Вие или детектив Кърлин казахте ли на криминалистите да проверят дали има пръстови отпечатъци по бравата на гаража?

— Не.

— Защо, детектив Лонгстрет?

— Не смятахме, че е нужно. Ние обискирахме къщата, не я третирахме като местопрестъпление.

— Ще ви задам един хипотетичен въпрос, детектив. Смятате ли, че човек, който грижливо е планирал и извършил убийство, ще остави кървави обувки в отключения си гараж? Особено след като си е направил труда да се избави от оръжието на убийството?

Фриман възрази, като се позова на съставния характер на въпроса и посочи, че той съдържа недоказани факти. Не ме интересуваше. Не очаквах отговор от Лонгстрет. Въпросът беше насочен към съдебните заседатели.

— Ваша чест, оттеглям въпроса — заявих. — И нямам повече въпроси към свидетелката.

Върнах се на мястото си и седнах. Вторачих се в съдебните заседатели, обхождах ги с очи един по един. Накрая се съсредоточих върху Фърлонг, заседател номер три. Той срещна погледа ми и не се извърна. Приех го като добър признак.

36.

Хърб Дал дойде сам. Сиско го посрещна на вратата на офиса и го доведе в кабинета ми. Бълокс седеше от лявата ми страна. Бяхме поставили стол за Дал точно пред бюрото. Моят следовател остана прав, както се бяхме уговорили. Исках замислено да се разхожда напред-назад. Исках Дал да седи като на тръни, да си мисли, че първата погрешно изречена дума може да вбеси здравеняка с тесния черен потник.

Не му предложих кафе, безалкохолно или вода. Не започнах с баналности или с опит да подобря обтегнатите ни отношения. Преминах направо на въпроса.

— Слушай сега какъв е планът, Хърб. Ще видим точно какво си направил и каква е връзката ти с Луис Опарицио и ще помислим как да реагираме. До утре сутрин в девет съм свободен, тъй че имаме цяла нощ на разположение, ако се наложи.

— Преди да започнем, искам да се уверя, че сделката ни си остава в сила, ако ти окажа съдействие — отвърна Дал.

— На обяд ти казах, че сделката е да не влезеш в затвора. В замяна ти ще ми кажеш каквото знаеш. Никакви обещания.

— Няма да свидетелствам. Това е само за твоя информация. Пък и мога да ти предложа нещо по-добро от своите показания.

— Ще видим. Хайде обаче да почнем отначало. Днес ми каза, че са те пратили при оградата на Лиза Трамъл. Започни оттам.

Той кимна, но после възрази.

— Мисля, че трябва да започна по-отрано. Всичко започна в началото на миналата година.

Разперих ръце.

— Давай. Имаме цяла нощ.

И Дал ни разказа дълга история за един филм, който продуцирал преди година, под заглавието „Чистокръвният“ — мила семейна приказка за момиче, на което подаряват кон на име Честър. Момичето открива цифра, татуирана от вътрешната страна на долната му устна, показваща, че животното е чистокръвен състезателен кон, за който се смята, че е загинал в пожар в плевник преди години.

— Та те с баща си разчепкват историята и…

— Виж — прекъснах го. — Много е интересно, но може ли да поговорим за Луис Опарицио? Наистина имам цяла нощ на разположение, обаче хайде да не се отклоняваме от проблема.

— Точно това е проблемът. Този филм. Трябваше да е нискобюджетен, обаче аз обичам коне. Още от малък. И реших, че с тази лента ще избягам от стелажите.

— От какви стелажи?

— Стелажите с дивидита, дето се продават навсякъде. Мислех си, че тази история е необработен диамант и ако я заснемем както трябва, може да я разпространят в големите кина. Ама си има производствени разходи. И за това трябват пари.

Всичко се свежда до пари, така си е.

— Взел си ги назаем, така ли?

— Взех ги назаем и ги вложих в продукцията. Глупаво, знам. И това беше освен парите на инвеститорите, които бях взел отначало. Само че режисьорът беше един изрод перфекционист от Испания. Едва говореше английски, но го наехме. Заснемаше дубъл след дубъл на всяка сцена — трийсет дубъла на тъпата сцена в снекбара! Та свършихме парите, а ми трябваха минимум четвърт милион само за да завърша филма. Вече бях обиколил целия град и всички потенциални източници. Обаче лентата ми беше взела ума. Мислех си, че може да пробие, нали разбирате?

— И си взел пари от улицата — обади се иззад стола му Сиско.

Дал се завъртя, за да го погледне, и кимна.

— Да, от един познат. С гърбав нос.

— Как се казва? — попитах аз.

— Неговото име не е важно — заяви той.

— Важно е. Как се казва?

— Дани Грийн.

— Нали каза, че…

— Да, знам. Той е с тях, но не е италианец.

Погледнах Сиско. Щеше да се наложи да го провери.

— Добре. Значи си взел четвърт милион от Дани Грийн. И какво стана?

Дал ядосано разпери ръце.

— Точно това е проблемът, че нищо не стана. Завърших филма, но не успях да го продам. Обиколих всички фестивали в Северна Америка и никой не го искаше. Ходих на Американския филмов панаир, наех скъпарски апартамент в „Лоус“ в Санта Моника и го продадох само в Испания. Естествено, единствената страна, която прояви интерес, беше родината на скапания ми режисьор.

— И Дани Грийн не е останал особено доволен.

— Аха. Тъй де, аз си правех вноските, ама заемът беше за шест месеца и той си го поиска. Не можех да го платя накуп. Дадох му испанските пари, но повечето щях да получа по-късно. Трябваше да го дублират и така нататък — ще видя повечето пари чак в края на тая година, когато филмът излезе там. Тъй че бях загазил сериозно.

— И какво стана?

— Ами, един ден Дани идва при мене. Тъй де, просто се появява и аз си викам, че се кани да ми строши краката. Вместо това обаче той казва, че искали да свърша нещо. Било дългосрочна работа и ако приема, щели да реструктурират заема ми и даже можело да задържа повечето от оставащата главница. Та гледай сега, седя аз там и нямам друг избор. Какво да правя, да откажа на Дани Грийн ли? Не става така.

— И си се съгласил.

— Точно така. Съгласих се.

— И каква беше работата?

— Да се сближа с хората, дето агитират и правят демонстрации срещу просрочените ипотеки. С тази организация, ИДЕАЛ. Искаше да се внедря в лагера им, ако мога. Та така се запознах с Лиза. Тя беше главната агитаторка.

Звучеше ми шантаво, но не казах нищо.

— Обясниха ли ти защо?

— Не, само споменаха, че някакъв тип се бил подплашил и искал да знае какво се кани да прави тя. Готвел някаква сделка и не искал тези хора да му развалят работата. Ако Лиза се канеше да протестира или нещо от този род, трябваше да съобщя на Дани къде ще е демонстрацията, срещу кого ще е насочена, такива неща.

Историята започваше да придобива правдоподобно звучене. Сетих се за сделката с Ле Мюър. Опарицио се готвеше да продаде АЛОФТ на публичното акционерно дружество и изглеждаше логично да се опитва да предотврати всички потенциални заплахи за продажбата преди нейното финализиране през февруари. Това можеше да се отнася даже за Лиза Трамъл. Лошата реклама можеше да му попречи. Акционерите винаги искат сливанията да са чисти като сълза.

— Добре, нещо друго?

— Почти нищо. Просто събиране на информация. Сближих се с Лиза, обаче около месец по-късно я прибраха за убийството. Тогава Дани пак дойде при мене. Мислех, че ще се отметне от сделката, понеже тя беше в затвора, ама той каза, че искал да внеса гаранцията и да я измъкна. Даде ми парите в торба — двеста бона. Когато я освободих, пак трябваше да направя същото, само че вече с вас. Да се внедря в лагера на защитата, да следя какво става и да докладвам.

Хвърлих поглед към Сиско. Неговите замислени разходки из кабинета вече не бяха преструвка. И двамата знаехме, че Дал може да е върхът на айсберг, който ще пробие дъното на обвинението и ще го потопи. Знаехме също, че в лицето на Лиза Трамъл имаме клиентка, която макар и ужасно антипатична, може би е невинна.

А ако беше невинна…

— Какво е участието на Опарицио във всичко това? — попитах.

— Ами, няма такова — поне не пряко. Но когато се обаждам на Дани, той винаги се интересува какво имате срещу Опарицио. Точно така казва: „Какво имат срещу Опарицио?“. Всеки път ме пита. Та си мисля, че всъщност може би върша тази работа за него, нали разбирате?

Не отговорих веднага. Въртях се на стола си и анализирах наученото.

— Знаеш ли какво не ми е ясно и какво отсъства от твоя разказ, Дал? — обади се Сиско.

— Какво?

— Моментът с наемането на ония двамата да пребият Мик. Тоя момент го пропусна, задник такъв.

— Да, какво ще кажеш за това? — присъединих се и аз.

Дал вдигна ръце в знак, че се предава и че е самата невинност.

— Те ми казаха да го направя. Те ми пратиха ония двамата.

— Защо ме пребиха? Каква е ползата?

— Това те забави, нали? Искаха Лиза да влезе за убийството, а започваха да си мислят, че си прекалено добър. Искаха да те забавят.

Избягна погледа ми, като изтупа въображаема прашинка от крачола си. Което ме наведе на извода, че може би лъже за истинската причина за побоя. Това бяха първите фалшиви нотки, които долавях от началото на изповедта му. Предположих, че е проявил инициатива, че тъкмо той е искал да ме пратят в болницата.

Погледнах Бълокс, после Сиско. Като се изключеше последният отговор на Дал, тук ни се откриваше нова възможност. Знаех какво ще ни предложи. Себе си като двоен агент. Да ни отведе на плажа, подхвърляйки лъжлива информация на Опарицио.

Трябваше да го обмисля. Лесно можех да снабдявам Хърб със заблуждаващи сведения, които да предава на Дани Грийн. Ала такава маневра щеше да е опасна, да не споменавам за етичната страна на въпроса.

Изправих се и посочих на Сиско вратата.

— Изчакайте малко. Искам да поговоря със своя следовател навън.

Излязохме в приемната. Затворих вратата и отидох при бюрото на Лорна.

— Знаеш ли какво означава това? — попитах.

— Означава, че ще спечелим скапаното дело.

Изтеглих средното чекмедже и извадих купчината менюта за доставки на местните ресторанти и вериги за бързо хранене.

— Не. Означава, че онези двамата от клуба може да са убийците на Бондюрант, а ние прецакахме нещата с театъра в тъмната стая.

— Не знам, шефе.

— Какво са направили с тях твоите хора?

— Точно каквото им казах, пуснали са ги. По-късно ми съобщиха, че двамата поискали да ги оставят при някакво съмнително заведение в центъра. И толкова. Сериозно, Мик.

— Въпреки това се прецакахме.

Тръгнах обратно към кабинета с менютата в ръка.

— Вярваш ли на Дал? — попита Сиско зад гърба ми.

Обърнах глава към него, преди да отворя вратата.

— Донякъде.

Влязох в стаята и оставих менютата в средата на бюрото. Заех мястото си и погледнах Дал. Знаех, че е мошеник, винаги готов да те предаде. И въпреки това щях да го използвам.

— Не бива да го правим — заяви Бълокс.

Погледнах я.

— Какво да не правим?

— Да подаваме чрез него невярна информация на Опарицио. Трябва да го призовем на свидетелската скамейка и да го накараме да разкаже историята на съдебните заседатели.

Дал моментално възрази.

— Няма да свидетелствам! Коя е тая, че да казва какво…

Успокоително вдигнах ръце.

— Няма да свидетелстваш. Даже да исках, не бих могъл да те призова. Нищо не те свързва пряко с Опарицио. Познаваш ли го изобщо?

— Не.

— Виждал ли си го някога?

— Да, в съда.

— Преди това?

— Не. Даже не му бях чувал името, преди Дани да ме попита за него.

Погледнах Бълокс и поклатих глава.

— Прекалено са хитри, за да оставят такава следа. Съдията няма да го допусне до свидетелската скамейка.

— Ами Дани Грийн? Може да призовем него.

— И как ще го принудим да свидетелства? Той ще се позове на Петата поправка още преди да сме стигнали до името му. Имаме една-единствена възможност.

Зачаках нови протести, ала Бълокс намусено мълчеше. Отново се обърнах към Дал. Не можех да го понасям и му вярвах толкова, колкото и че косата му е истинска. Само че това нямаше да ми попречи да направя следващата стъпка.

— Хърб, как влизаш във връзка с Дани Грийн?

— Обикновено му звъня по телефона след десет.

— Всяка вечер ли?

— Да, по време на процеса. Държи да се чуваме всеки ден. Обикновено вдига, а ако не, скоро ми се обажда той.

— Добре, хайде да си поръчаме нещо за ядене. Тази вечер ще се обадиш оттук.

— Какво ще му кажа?

— Ще измислим, докато стане десет. Но общо взето, мисля да кажеш на Дани Грийн, че Луис Опарицио няма от какво да се страхува, когато дойде неговият ред да свидетелства. Ще му кажеш, че нямаме нищо срещу него, че сме блъфирали и хоризонтът е чист.

37.

Четвъртък трябваше да е денят, в който обвинението щеше да обедини в кресчендо всичките си инструментални елементи. От понеделник сутрин Андреа Фриман грижливо развиваше тезата си и с лекота се справяше с променливите и неизвестните величини като ударите, които й нанасях аз, и изскочилото изневиделица известие за федерално разследване — стратегическа подготовка, която набираше инерция и неминуемо водеше до този ден. Четвъртък беше денят за научните експертизи, денят, в който научните факти щяха като със здрави въжета да обвържат в едно цяло всички доказателствени средства и свидетелски показания.

Стратегията й си я биваше, но именно тук възнамерявах да преобърна плановете й надолу с главата. В съда юристът винаги трябва да помни три неща: известните, известните неизвестни и неизвестните неизвестни величини. Независимо дали седи на масата на обвинението, или на защитата, неговата задача е да овладее първите две и постоянно да е готов за третите. В четвъртък аз щях да съм една от неизвестните неизвестни. Бях видял отдалече стратегията на Андреа Фриман. Тя нямаше да види моята, докато не нагазеше в нея като в подвижни пясъци, и те щяха да заглушат нейното кресчендо.

Първият й свидетел беше доктор Йоахим Гутиерес, съдебният лекар, направил аутопсията на Мичъл Бондюрант. Като илюстрираше показанията си със страховита презентация, срещу която вяло и неуспешно бях възразил, лекарят поведе съдебните заседатели на вълшебно пътешествие в тялото на убития и изброи всички контузии, охлузвания и счупени зъби. Естествено, най-много време отдели на раните, нанесени от трите удара с оръжието на убийството, които описа и показа на екраните. Обясни кой е бил първият удар и защо е бил фатален. Следващите два удара, нанесени след като пострадалият е лежал по очи на земята, Гутиерес нарече „престараване“ и свидетелства, че според професионалния му опит престараването винаги било свързано със силни емоции. Трите жестоки удара показвали, че убиецът е мразил Бондюрант. Можех да възразя, но това идеално се връзваше с един въпрос, който щях да задам по-късно.

— Доктор Гутиерес, вие сте установили три жестоки удара по темето, всички в участък с диаметър десет сантиметра — по някое време каза Фриман. — Как определихте кой удар е нанесен първо и кой е бил фатален?

— Процедурата е дълга, но съвсем елементарна. Ударите са предизвикали две фрактури. Непосредственият и най-тежък удар е нанесен в контактната област, където всеки удар на оръжието е образувал така наречената депресионна фрактура на черепа — това просто е научен начин да се каже, че в черепа се е образувала вдлъбнатина.

— Вдлъбнатина ли?

— Всички кости имат известна еластичност. При контузии като тази — силен травматичен удар — черепът хлътва в очертанията на удрящия инструмент и се случват две неща. Получават се успоредни пукнатини по повърхността, които се наричат „терасовидни фрактури“, а от външната страна се получава дълбока депресионна фрактура, вдлъбнатината. От вътрешната страна на черепа тази вдлъбнатина предизвиква фрактура, която наричаме „пирамидален отломък“. Този отломък прониква през дурата, тоест през вътрешната обвивка, и оттам направо в мозъка. Както и в този случай, отломъкът често се откъсва и се изстрелва като куршум дълбоко в мозъчната тъкан. Това води до мигновено преустановяване на мозъчните функции и смърт.

— Като куршум, казвате. Значи тези три удара са били толкова силни, че за пострадалия това буквално е било равносилно на прострелване с три куршума в главата, така ли?

— Да, точно така. Но го е убил само един от тези отломъци. Първият.

А което ме връща на първия ми въпрос. Как успяхте да определите кой удар е нанесен първо?

— Може ли да ви демонстрирам?

Съдията разреши на Гутиерес да покаже на видеоекраните рисунка на череп в изглед отгоре. Трите точки, в които бяха нанесени ударите с чука, бяха начертани със синьо, а другите фрактури — с червено.

— За да установим последователността на нанасяне на ударите при наличие на множествени травми, ние се насочваме към вторичните фрактури, тези, които са начертани с червено. Нарекох тези успоредни пукнатини „терасовидни фрактури“, защото, както вече казах, те приличат на стъпала, отдалечаващи се от точката на удара. Такава фрактура или пукнатина може да премине през цялата кост и тук виждате, че линиите на фрактурите пресичат париеталния и темпоралния дял. Но тези фрактури винаги свършват, когато стигнат до вече съществуваща фрактура. Тя просто поема енергията. Ето защо проучването на черепа на пострадалия и проследяването на терасовидните фрактури позволяват да се определи коя от тези фрактури е първична. И после, естествено, ги проследяваме до точката на удара. Така лесно може да се установи последователността на ударите.

Номерата 1, 2 и 3 на рисунката показваха последователността на ударите, посипали се по главата на Мичъл Бондюрант. Първият удар, фаталният, беше нанесен точно в центъра на темето му.

Фриман почти цяла сутрин продължи да изцежда показания, докато накрая вече разчепкваше, очевидното в прекалено много аспекти с прекалено много въпроси, които се повтаряха или нямаха връзка с делото. Съдията на два пъти я помоли да се насочи към други важни области, а на мен започваше да ми се струва, че прокурорката се опитва да протака. Че се налага да задържи съдебния лекар до обедната почивка, защото следващият й свидетел не е наличен или може даже да й е вързал тенекия.

Но дори да имаше някакъв проблем, тя не го показваше външно. Старателно насочваше показанията на Гутиерес и завърши с най-важното — свързването на открития в храстите чук модел „Крафтсман“ с раните, нанесени по главата на убития.

За тази цел си носеше съответния реквизит. След аутопсията на Бондюрант съдебният лекар беше направил отливка от черепа на убития и освен това имаше снимки на раните в мащаб едно към едно.

След като му дадоха чука, обозначен като доказателствено средство, Гутиерес го извади от найлоновото пликче и започна демонстрацията, показвайки, че плоската ударна част идеално отговаря на раните и вдлъбнатините по черепа. В предния й край имаше и отвор за пирони, чийто отпечатък ясно се виждаше във вдлъбнатините. Всичко си пасваше в съвършена прокурорска мозайка. Фриман сияеше, наблюдавайки изкристализирането на ключовия доказателствен елемент пред съдебните заседатели.

— Доктор Гутиерес, изпитвате ли някакви колебания да кажете на съдебните заседатели, че фаталната травма на убития може да е причинена с този инструмент?

— Абсолютно никакви.

— Наясно сте, че този инструмент не е уникален, нали?

— Разбира се. Не твърдя, че травмите са нанесени точно с този чук, а че са нанесени или с този чук, или с друг от същата поточна линия. По-конкретно заключение не мога да дам.

— Благодаря, доктор Гутиерес. А сега да поговорим за отвора върху ударната повърхност на чука. Какво можете да ни кажете за неговото разположение в раните?

Съдебният лекар вдигна чука и посочи отвора.

— Той е разположен в предния край и е магнетизиран. Поставяте пирона тук, главичката му залепва за чука и го забивате в материала, с който работите. Тъй като знаем, че отворът е в предния край, можем да погледнем раните и да видим от каква посока са нанесени.

— И от каква посока са нанесени?

— Отзад. Убитият е бил ударен изотзад.

— Значи може изобщо да не е видял приближаването на нападателя.

— Точно така.

— Благодаря, доктор Гутиерес. Засега нямам повече въпроси.

Съдията ми даде думата и когато се разминахме с Фриман на път за катедрата, тя ми хвърли безизразен поглед, излъчващ посланието: „Да те видя сега, задник такъв.“

Тъкмо такива бяха и моите намерения. Оставих бележника си на катедрата, поправих си вратовръзката, измъкнах маншетите на ризата си от ръкавите на сакото и погледнах съдебния лекар. Исках преди да си седна на мястото той да е станал свидетел на защитата.

— В съдебномедицинската служба ви наричат доктор Гастро, нали?

Идеалният встъпителен въпрос. Щеше да накара свидетеля да се чуди още каква вътрешна информация ми е известна и дали по някакъв начин ще я използвам срещу него.

— Хм, понякога, да. Неофициално, може да се каже.

— Защо, докторе?

Фриман възрази, че въпросът няма връзка с делото, и това привлече вниманието на съдията.

— Ще ми обясните ли каква е връзката с причината, поради която сме тук, господин Холър? — попита той.

— Ваша чест, мисля, че ако позволите на доктор Гутиерес да отговори, той ще свидетелства, че неговият професионален опит в патологията не е в областта на следите от инструменти и раните по главата.

Пери се замисли, после кимна и каза:

— Свидетелят може да отговори на въпроса.

Отново се обърнах към Гутиерес.

— Можете да отговорите на въпроса, докторе. Защо ви наричат доктор Гастро?

— Защото, както казахте, професионалният ми опит е свързан с болестите на гастроинтестиналния тракт.

— Благодаря, докторе. Сега бихте ли ни казали колко пъти сте имали случай, в който сте сравнявали чук с рани върху черепа на пострадалия?

— Това е първият.

Кимнах, за да подчертая отговора.

— Значи сте новак, когато се касае за убийство с чук.

— Така е, но сравнителният ми анализ беше извършен изчерпателно и предпазливо. Заключенията ми са правилни.

Дразнех комплекса му за превъзходство. „Аз съм лекар, не може да греша.“

— Случвало ли се е да грешите, когато сте давали свидетелски показания в съда?

— Всеки допуска грешки. Сигурно и аз.

— Какво ще кажете за делото Стоунридж?

Фриман побърза да възрази, както и очаквах. Тя помоли съдията да се приближим и Пери ни махна с ръка да отидем при него. Знаех, че ще ме отреже, но вече го бях казал пред съдебните заседатели. От малкото дадена им информация те бяха разбрали, че някъде в миналото Гутиерес е дал неправилни показания. Повече не ми и трябваше.

— Ваша чест, и двамата знаем накъде клони колегата и Стоунридж не само няма отношение към делото, но и още тече следствие и няма официални заключения. Какво може…

— Оттеглям въпроса.

Тя ме погледна с изпепеляваща враждебност.

— Няма проблем — добавих. — Ще му задам друг.

— А, стига съдебните заседатели да чуят въпроса, отговорът не ви интересува. Ваша чест, моля да обясните на заседателите, че действията на колегата не са правомерни.

— Ще се погрижа. Връщайте се по местата си. А вие внимавайте, господин Холър.

— Благодаря, ваша чест.

Съдията инструктира заседателите да не обръщат внимание на въпроса ми и им напомни, че когато по-късно обсъждат решението си, не бива да взимат предвид нищо друго, освен доказателствата и свидетелските показания. После ми каза да продължа и аз поех в нова насока.

— Доктор Гутиерес, хайде да се съсредоточим върху фаталната рана и да я обсъдим малко по-подробно. Вие я нарекохте депресионна фрактура, нали така?

— Нарекох я депресионна фрактура на черепа.

Много обичам свидетелите на обвинението да ме поправят.

— Добре, измерихте ли депресията или вдлъбнатината, оставена от въпросния травматичен удар?

— Как да я измеря?

— Например дълбочината й. Измерихте ли я?

— Да. Може ли да проверя в бележките си?

— Разбира се, докторе.

Гутиерес прегледа екземпляра от протокола за аутопсията.

— Да, обозначили сме фаталната рана като „едно А“. И да, измерил съм раната. Да ви дам ли размерите?

— Следващ въпрос. Бихте ли ни казали, докторе, как я измерихте?

Докато отговаряше, Гутиерес не вдигаше поглед от протокола.

— Измерванията на кръгли следи от удар се взимат по четири точки. Ако си представите часовников циферблат, тези точки са на мястото на три, шест, девет и дванайсет часа. Отворът за пирони е на мястото на дванайсет часа.

— И какво ви показаха измерванията?

— Размерите бяха съвсем малки. Четирите точки бяха разположени на разстояние по-малко от четвърт сантиметър една от друга. Средната дълбочина беше седем милиметра.

Той ме погледна. Аз си записвах данните, въпреки че вече ги имах от протокола за аутопсията. Погледнах към ложата и видях, че неколцина заседатели също пишат в бележниците си. Добър признак.

— Доктор Гутиерес, направи ми впечатление, че госпожа Фриман не разгледа тази част от вашата работа. Какво ви говореха тези размери за ъгъла на удара?

Свидетелят сви рамене. Хвърли крадешком поглед към прокурорката и получи посланието й: „Внимавай.“

— Всъщност от тези числа не може да се заключи нищо.

— Нима? Фактът, че оставената от чука вдлъбнатина в костта е почти еднакво дълбока във всички измерени точки, не ви ли подсказа, че чукът е ударил пострадалия равномерно по темето?

Гутиерес отново заби нос в бележките си. Той беше човек на науката. Аз му задавах научнообоснован въпрос и той знаеше как да отговори. В същото време обаче разбираше, че някак си е навлязъл в минно поле. Не знаеше как и защо, а само, че седящата на няма и пет метра от него прокурорка е нервна.

— Докторе? Искате ли да повторя въпроса?

— Не, няма нужда. Трябва да имате предвид, че в науката и една десета от сантиметъра може да означава съществена разлика.

— Искате да кажете, че чукът не е ударил господин Бондюрант равномерно, така ли?

— Не! — сопна се той. — Казвам само, че нещата не са черно-бели, както си мислят хората. Да, изглежда, че чукът е ударил пострадалия равномерно.

— Благодаря, докторе. И когато погледнете резултатите от измерванията на дълбочината на втората и третата рана, те не са еднакви, нали така?

— Да. И в двата случая разликите в дълбочината варират до три милиметра.

Беше ми паднал в ръцете. Вживях се в ролята си. Отдръпнах се от катедрата и започнах да се разхождам между нея и ложата на съдебните заседатели. Пъхнах ръце в джобовете си и възприех поза на пълна самоувереност.

— И така, докторе, вие сте установили, че фаталният удар е нанесен равномерно по темето. Следващите два се различават. Каква е причината за тази разлика?

— Ориентацията на главата. Първият удар е довел до прекратяване на мозъчните функции за секунда. Охлузванията и другите травми по тялото, счупените зъби например, предполагат незабавно падане от изправено положение. Вторият и третият удар най-вероятно са нанесени след като е паднал на земята.

— Току-що казахте, че другите травми предполагат „незабавно падане от изправено положение“. Защо сте сигурен, че убитият е бил изправен, когато са го нападнали изотзад?

— За това говорят охлузванията по двете му колене.

— Значи не може да е бил коленичил, когато са го нападнали, така ли?

— Едва ли. Охлузванията предполагат друго.

— А може ли да е бил приклекнал като бейзболен кечър?

— И това не е възможно, пак заради коленете. Дълбоки охлузвания и фрактура на лявата патела. На капачката, както е по-известна.

— Значи нямате никакви съмнения, че е бил изправен, когато са му нанесли фаталния удар, така ли?

— Никакви.

Това навярно беше най-важният отговор в целия процес, но аз продължих нататък все едно е съвсем обикновен.

— Благодаря, докторе. А сега да се върнем за малко на черепа. Колко е здрав според вас черепът в областта, в която е нанесен фаталният удар?

— Зависи от възрастта на индивида. Черепите ни стават по-дебели с годините.

— Нашият индивид е Мичъл Бондюрант, докторе. Колко дебел е неговият череп? Измерихте ли го?

— Да. На мястото на ударите е дебел осем милиметра.

— Проведохте ли някакво изследване или експеримент, за да установите каква сила е необходима, за да може чукът да причини фаталната фрактура?

— Не съм.

— Известни ли са ви подобни проучвания по този въпрос?

— Има такива проучвания. Заключенията са много общи. Аз лично смятам, че всеки случай е индивидуален. Не може да се водим по общи проучвания.

— Не се ли смята за установено, че минималният натиск, необходим за получаване на депресионна фрактура, е седемдесет килограма на квадратен сантиметър?

Фриман се изправи и възрази, че задавам въпроси извън компетенциите на доктор Гутиерес като свидетел.

— Самият господин Холър още в началото на кръстосания разпит отбеляза, че свидетелят е специалист по болести на гастроинтестиналния тракт, а не по еластичността на костите и депресионните фрактури.

Тя нямаше как да спечели и беше избрала по-малката от двете злини: да унищожи собствения си свидетел или да ме остави да продължа да му задавам въпроси, чиито отговори той не знае.

— Приема се — реши съдията. — Да продължим нататък, господин Холър. Задайте следващия си въпрос.

— Да, ваша чест.

Прелистих няколко страници от бележника си и се престорих, че чета. Това щеше да ми спечели малко време, за да обмисля следващия си ход. После се обърнах и погледнах часовника на задната стена. До обяд оставаха петнайсет минути. Ако исках да пратя съдебните заседатели в почивка с една последна хапка храна за мозъка, трябваше да побързам.

— Записахте ли ръста на убития, докторе?

Гутиерес погледна в записките си.

— По време на смъртта си господин Бондюрант е бил висок метър осемдесет и пет.

— Следователно най-високата точка на темето му е била висока метър осемдесет и пет. Нали може да се каже така, докторе?

— Да.

— Всъщност с обувки господин Бондюрант трябва да е бил още по-висок, нали така?

— Да, може би с около три и половина сантиметра заради токовете.

— Добре, след като знаем ръста на жертвата и това, че фаталният удар е нанесен равномерно по темето му, какво ни говори това за ъгъла на удара?

— Не съм сигурен какво разбирате под „ъгъл на удара“.

— Убеден ли сте, докторе? Говоря за ъгъла, под който е бил чукът спрямо точката на удара.

— Това не може да се установи, понеже не знаем каква е била позата на пострадалия, дали се е навел, за да избегне удара, и изобщо точно какво е било положението в момента на нападението.

Завърши отговора си с кимване, горд от начина, по който се е справил с предизвикателството.

— Но, докторе, не свидетелствахте ли по време на прекия разпит, че поне ви се струва, че господин Бондюрант е бил нападнат изненадващо изотзад?

— Точно така.

— Това не противоречи ли на твърдението ви преди малко, че той се е навел, за да избегне удара? Кое от двете е вярно, докторе?

Почувствал се приклещен в ъгъла, Гутиерес реагира по начина, по който постъпват повечето хора в такава ситуация. С арогантност.

— Аз твърдя, че не знаем точно какво се е случило в онзи гараж, в каква поза е бил убитият и каква е била ориентацията на главата му, когато е понесъл фаталния удар. Глупаво е да правим предположения и да гадаем.

— Искате да кажете, че е глупаво да се опитваме да разберем какво се е случило в гаража ли?

— Не! Изобщо не съм казал такова нещо. Вие изопачавате думите ми.

Фриман трябваше да направи нещо, така че се изправи и възрази, че тормозя свидетеля. Това не беше вярно и съдията й го заяви, ала краткото прекъсване позволи на Гутиерес да се окопити и да възстанови хладнокръвното си превъзходство. Реших да обобщя нещата. Общо взето, използвах доктор Гастро, за да подготвя почвата за собствения си експерт, който щеше да свидетелства по време на защитната фаза. Смятах, че почти съм успял.

— Докторе, съгласен ли сте, че ако можехме да установим позата на пострадалия и ориентацията на главата му по време на онзи първи, фатален удар, щяхме да получим представа за ъгъла, под който нападателят е държал оръжието на убийството?

На Гутиерес му отне повече време да обмисли въпроса, отколкото на мен — да го задам. После неохотно кимна.

— Да, това би ни дало известна представа. Но не е възмож…

— Благодаря, докторе. Следващият ми въпрос е следният. Ако знаехме всичко това — позата, ориентацията, ъгъла на оръжието, — нямаше ли да можем да направим предположение за ръста на нападателя?

— Това е безсмислено. Няма начин да установим тези неща.

Той ядосано разпери ръце и се обърна към съдията за помощ. Ала не получи такава.

— Докторе, вие не отговаряте на въпроса. Ще го задам пак. Ако всички тези фактори ни бяха известни, щяхме ли да можем да направим предположение за ръста на нападателя?

Свидетелят отпусна ръце, сякаш се предаваше.

— Разбира се, разбира се. Обаче тези фактори не са ни известни.

— На кого, докторе? Нямате ли всъщност предвид, че тези фактори не са известни на вас, защото не сте ги търсили?

— Не, аз…

— Нямате ли всъщност предвид, че не сте искали да установите тези фактори, защото щяха да разкрият, че физически е невъзможно обвиняемата, която е висока метър и шейсет, изобщо да извърши…

— Възразявам!

— … това престъпление срещу мъж двайсет и пет сантиметра по-висок от нея?!

За щастие калифорнийските съдии вече не използват чукчета. Иначе Пери щеше да пробие масата си.

— Приема се! Приема се! Приема се!

Взех бележника си и рязко го затворих с ядосан и окончателен жест.

— Засега нямам повече въ…

— Господин Холър! — кресна съдията. — Многократно ви предупредих да не правите театър пред съдебните заседатели. Смятайте това за последно предупреждение. Следващия път ще има последици.

— Разбирам, ваша чест. Благодаря.

— Съдебните заседатели да не взимат предвид последните реплики на адвоката и свидетеля. Те няма да влязат в протокола.

Седнах на мястото си. Не смеех да погледна ложата. Но всичко беше наред, усещах вибрациите. Очите им бяха вперени в мене. Бяха се качили на моя влак.

Не всички, но достатъчно.

38.

През едночасовата обедна почивка подготвих Лиза Трамъл какво да очаква по време на следобедното заседание. Хърб Дал го нямаше — уж го бях пратил да свърши нещо, за да остана насаме с клиентката си. Доколкото можех й обясних рисковете, който щяхме да поемем, след като обвинението слезеше от сцената и на нея се качеше защитата. Лиза изглеждаше уплашена, ала ми имаше доверие. Повече не мога да искам от клиент. Истината ли? Не. Но доверие? Да.

След откриването на заседанието Фриман призова на свидетелската скамейка доктор Хенриета Станли, която се представи като главен биолог в Лосанджелиската регионална лаборатория по криминалистика при Калифорнийския щатски университет. Предполагах, че тя ще е последният свидетел на обвинението и че нейните показания ще съдържат два изключително важни елемента. Станли щеше да потвърди, че резултатите от ДНК анализа на откритата върху чука кръв отговарят точно на ДНК на Мичъл Бондюрант и че кръвта, открита по градинската обувка на Лиза Трамъл, също е на убития.

Научните показания щяха да затворят кръга на обвинението — и кръвта щеше да изиграе ролята на свързващото звено. От своя страна аз възнамерявах да лиша прокурорката от това удоволствие.

— Доктор Станли — започна Фриман. — Вие или лично сте провели, или сте контролирали всички ДНК анализи в следствието за смъртта на Мичъл Бондюрант, нали така?

— Контролирах и потвърдих резултатите от анализ, проведен от външна лаборатория. Втория анализ направих лично. Но трябва да прибавя, че двамата ми асистенти в лабораторията ми помагат и вършат голяма част от работата под мое ръководство.

— По време на следствието към вас са се обърнали с молба да направите ДНК анализ на малко количество кръв, открито върху чук, и да сравните резултатите с кръвта на убития, нали?

— За този анализ прибягнахме до външна лаборатория, защото бързахме. Аз контролирах тестовете и впоследствие потвърдих резултатите.

— Ваша чест?

Бях се изправил зад масата на защитата. Съдията явно се ядоса, че прекъсвам разпита на Фриман.

— Какво има, господин Холър?

— За да спести на съда и съдебните заседатели дългите обяснения на ДНК анализа и сравнението на кръвта, защитата признава твърдението за вярно.

— Кое твърдение, господин Холър?

— Че кръвта по чука е на Мичъл Бондюрант.

Съдията изобщо не се замисли. Шансът да ускори процеса най-малко с един час го зарадва — умерено.

— Отлично, господин Холър, но така няма да имате възможност да го оспорите по време на защитната фаза. Известно ви е, нали?

— Напълно, ваша чест. Няма да се наложи да го оспоря.

— И вашата доверителка не възразява срещу тази тактика, така ли?

Леко се завъртях към Лиза Трамъл и я посочих.

— Тя напълно разбира тази тактика и я одобрява. И е готова официално да го заяви, ако я попитате лично.

— Мисля, че няма нужда. Какво ще каже обвинението?

Фриман явно подозираше, че й залагам капан.

— Ваша чест, искам да сме наясно: обвиняемата признава, че кръвта по чука наистина е на Мичъл Бондюрант. Искам и отказ от претенции за неадекватна защита.

— Мисля, че такъв отказ е излишен — отвърна Пери.

— Обаче ще изслушам признанието на обвиняемата. — След това зададе на Лиза няколко въпроса, за да се увери, че е съгласна с признанието.

Щом Фриман заяви, че е удовлетворена, Пери завъртя стола си и го придвижи към края на масата, за да се обърне към съдебните заседатели.

— Дами и господа, свидетелката щеше да ви обясни подробно същността на ДНК анализа и да даде показания за лабораторните изследвания, довели до заключението, че кръвта, открита по представения като доказателствено средство чук, принадлежи на убития Мичъл Бондюрант. Като признава верността на това твърдение, защитата се съгласява с тези резултати и няма да ги оспорва. Следователно можете да приемете, че кръвта по дръжката на чука, открит в храстите край банката, наистина е на убития Мичъл Бондюрант. Това вече се смята за доказан факт и когато започнете да обсъждате решението си, ще ви го представя в писмен вид.

Кимна, върна се на мястото си и нареди на Фриман да продължи. Тъй като неочакваният ми ход беше нарушил ритъма й, тя помоли съдията за малко време да реши с какво да поднови разпита. Накрая отново погледна свидетелката.

— Добре, доктор Станли, кръвта от чука не е единствената кръвна проба от това дело, която са ви пратили за анализ, нали?

— Да. Получихме и втора кръвна проба от обувка, открита в дома на обвиняемата. В гаража, струва ми се. Ние анализирахме…

— Ваша чест. — Изправих се пак. — Защитата отново признава твърдението за вярно.

Този път в залата се възцари пълна тишина. Никой не шушукаше в галерията, приставът не заглушаваше с длан телефонния си разговор, пръстите на съдебната стенографка бяха неподвижно отпуснати върху клавиатурата. Пълна тишина.

Съдията седеше със сплетени под брадичката си пръсти и дълго остана в тази поза, преди с две ръце да ни повика с Фриман да се приближим.

— Елате тук, ако обичате.

Двамата с прокурорката се изправихме един до друг пред съдийската маса и Пери зашепна:

— Господин Холър, още преди да се появите в моя съд, вашата репутация вече ми беше известна. Имах информация от няколко източника, че сте адски добър правист и изключителен адвокат. Трябва обаче да ви попитам дали знаете какво точно правите. Признавате за вярно твърдението на обвинението, че кръвта на убития е открита по обувката на вашата доверителка, така ли? Убеден ли сте, господин Холър?

Кимнах в знак, че Пери основателно поставя под съмнение защитната ми стратегия.

— Ваша чест, ние също анализирахме пробата и потвърдихме резултатите на обвинението. Науката не лъже и защитата не се стреми да заблуждава съда и съдебните заседатели. Щом съдебният процес е търсене на истината, нека истината излезе наяве. Защитата признава твърдението за вярно. По-късно ще докажем, че кръвта умишлено е била прехвърлена върху обувката. Ето в какво се състои истината, а не в това дали кръвта е на Мичъл Бондюрант. Ние признаваме, че е негова, и сме готови да продължим нататък.

— Може ли да бъда изслушана, ваша чест? — попита прокурорката.

— Говорете, госпожо Фриман.

— Обвинението възразява срещу признаването на твърдението.

Най-после се хвана в капана. Съдията се втрещи.

— Не разбирам, госпожо Фриман. Вие получавате каквото искате. Кръвта на убития върху обувките на обвиняемата.

— Ваша чест, доктор Станли е последната ми свидетелка. Колегата се опитва да отслаби обвинението, като ме лиши от възможността да представя доказателствата така, както искам аз. Показанията на тази свидетелка са катастрофални за защитата. Той признава твърдението просто за да притъпи въздействието му върху съдебните заседатели. Сбърках, като приех признаването на кръвта върху чука, но този път няма да повторя грешката си. Не и за обувките. Обвинението възразява.

Това не разколеба съдията. Пери предвкусваше спестяването най-малко на половин ден съдебно време и нямаше да се откаже от този шанс.

— Госпожо Фриман, известно ви е, че съдът може да отхвърли възражението ви с оглед на съдебни икономии. Предпочитам да не го правя.

Казваше й да не тръгва срещу него. Да приеме признаването.

— Съжалявам, ваша чест, но обвинението все пак възразява.

— Отхвърля се. Можете да се върнете на местата си.

И продължихме нататък. Както и с чука, съдията изясни на съдебните заседатели смисъла на признаването и им обеща, че до началото на тяхното обсъждане ще получат документ, излагащ приетите за верни доказателства и факти. Бях успял да заглуша кресчендото на обвинението. Вместо да завърши с гръм на чинели, барабани и доказателства, крещящи: „ТЯ Е ВИНОВНА! ТЯ Е ВИНОВНА! ТЯ Е ВИНОВНА!“, финалът приличаше на скимтене. Фриман кипеше. Знаеше колко е важно постепенното достигане на кулминацията. Човек не слуша „Болеро“ десет минути, за да го изключи две минути преди края.

И не само това. Аз всъщност превръщах нейната последна и най-важна свидетелка в първия свидетел на защитата. Като признавах твърденията й, използвах резултатите от ДНК анализите като първите тухли в изграждането на защитата. И Фриман нищо не можеше да направи. Беше изложила цялото обвинение и не й оставаше нищо. След като освободи Станли от свидетелската скамейка, тя си седна на мястото и запрелиства бележките си. Сигурно се чудеше дали пак да не призове Кърлин или Лонгстрет, за да завърши обвинението с обобщение на всички доказателства. Това обаче криеше рискове. По-рано тримата бяха репетирали показанията на детективите. Но не и сега.

— Госпожо Фриман? — накрая я подкани съдията. — Имате ли друг свидетел?

Прокурорката погледна към ложата на съдебните заседатели. Вероятно смяташе, че присъдата е осигурена.

Какво от това, че доказателствата не са поднесени по режисирания от нея сценарий? Това не ги променяше, те бяха влезли в протокола. Кръвта на убития по чука и обувките на обвиняемата. Повече от достатъчно. Присъдата наистина й беше в кърпа вързана.

Тя бавно се изправи, без да откъсва очи от заседателите. После се обърна към съдията.

— Ваша чест, обвинението няма повече свидетели.

В този тържествен момент залата отново се смълча, вече почти за цяла минута.

— Отлично — накрая наруши тишината Пери. — Струва ми се, никой от нас не е предполагал, че толкова бързо ще стигнем дотук. Господин Холър, готов ли сте да продължите с излагането на защитата?

Станах от стола си.

— Ваша чест, защитата е готова.

Съдията кимна. Все още изглеждаше малко зашеметен от решението на защитата да признае и приеме за доказателство кръвта на убития по обувките на обвиняемата.

— Тогава ще изместим следобедната почивка малко по-рано. И когато се върнем, ще започне защитната фаза от процеса.