Петата вълна

65.

Заспахме пред камината, а на сутринта се събудих в нашето легло. Впрочем, не нашето. Моето. Леглото на Вал. В леглото съм, но не помня да съм се качвала по стълби, така че сигурно ме е донесъл тук и ме е завил. Само дето той самият не е при мен. Малко се паникьосвам, като разбирам, че го няма. Много по-лесно ми е да подтискам съмненията си, докато е край мен. Докато гледам тези очи с цвят на разтопен шоколад и слушам плътния му глас, който ме обгръща като топло одеяло в студена нощ. „О, ти си такъв безнадежден случай, Каси. Сантиментална като стара мома!“

Обличам се набързо в утринния сумрак и слизам долу. Него го няма, но моят M16 е там, почистен, зареден и подпрян на ламперията. Подвиквам, но нищо. Тишина.

Взимам автомата. Последният път, когато стрелях с него, беше по войника с разпятието.

Затварям очи и виждам баща си, проснат в пръстта, с разкъсани черва, да ми казва „Не, Каси“, точно преди Вош да се приближи и да го заглуши завинаги.

Съвсем живо си представям как опирам дулото на автомата в слепоочието на Вош и му пръсвам черепа.

Първо трябва да го намеря. И тогава учтиво да го помоля да не мърда, за да опра дулото на автомата в слепоочието му и да му пръсна черепа.

На дивана съм, в едната ръка с Мечо и с автомата в другата. Сякаш съм в гората, в палатката си под дърветата, които са под небето, което е под злото око на кораба-майка, която е под експлозията от звезди, от които само една е наша. И с кой кучи късмет Другите са избрали точно нея сред останалите сто по десет на трийсет и шеста степен броя звезди във Вселената?

Не е за мен. Не ми е работа да побеждавам извънземните. Аз съм хлебарка. Или хайде, еднодневка, според сравнението на Ивън. Еднодневките са поне по-красиви и поне могат да летят. Но не ми пречи да очистя едно-две копелета до края на еднодневния си гастрол. И смятам да започна от Вош.

Една ръка ме потупва по рамото.

— Каси, защо плачеш?

— Не плача. Алергична съм. Тоя проклет мечок е натъпкан с прах.

Той сяда до мен, от страната на мечока, не на пушката.

— Къде беше? — питам аз, за да сменя темата.

— Да видя как е времето.

— И? — „Моля те, не бъди така кратък! Трябва ми топлия ти глас, за да се чувствам сигурна.“ Свивам колене към брадичката си, с пети върху дивана.

— Добре. Можем да тръгнем довечера.

Утринната светлина се промъква през един процеп в одеялата, закачени пред прозореца и обагря лицето му в златножълто. Светлината блещука в тъмната му коса, искри в очите му.

— Добре — изсумтявам аз.

— Каси… — Той докосва коляното ми. Ръката му е топла, чувствам топлината през дънките си. — Хрумна ми нещо странно.

— Че всичко това е просто лош сън?

Той клати глава, смее се нервно.

— Искам да ме разбереш правилно, затова ме изслушай, става ли? Доста мислих за това и нямаше да отворя дума, ако не мислех, че…

— Давай, Ивън. Просто ми кажи. — „О, Боже, какво следва?“ Тялото ми се напряга. „Все едно, Ивън. Не ми казвай.“

— Искам да отида.

Клатя глава объркано. Това шега ли е? Ръката му е на коляното ми.

— Че, идвай, нали реши.

— Искам да кажа, да отида сам. — Побутва ме по коляното, за да го погледна.

И аз разбирам.

— Да отидеш сам. Аз да стоя тук, а ти да намериш брат ми.

— Нали обеща да ме изслушаш…

— Не съм обещала нищо. — Бутам ръката му от коляното си. Мисълта, че ще ме остави тук, не е просто обидна — тя е ужасяваща. — Аз съм обещала на Сами, не ти, така че забрави.

Но не.

— Ти не знаеш какво е там.

— А ти знаеш ли?

— По-добре от теб.

Той посяга към мен, аз го спирам с ръка. „Чакай, чакай.“

— И я ми кажи как е там?

Той вдига ръце.

— Помисли кой от двама ни има по-голям шанс за успех. Не че си момиче, че съм по-силен, по-издръжлив или нещо от този род. А и винаги можеш да продължиш, ако с мен се случи най-лошото.

— Може и да си прав. Но трябва да тръгна аз. Той е мой брат. А и нямам намерение да вися тук, докато някой Заглушител почука на вратата на фермата. Тръгвам сама и толкова.

Скачам от дивана, сякаш ще тръгна на секундата. Той ме улавя за ръка, но аз се дърпам.

— Стига, Ивън. Забравяш, че аз ще те взема с мен. Не обратното.

Той клюмва.

— Знам. Знам. — След което унило се разсмива. — Знаех какво ще кажеш, но да питам все пак.

— Защото мислиш, че няма да се справя?

— Защото не искам да умреш.

66.

Подготвяхме се със седмици. В този последен ден не остава друго, освен да изчакаме свечеряването. Не носим много багаж. Според Ивън за две-три нощи ще се доберем до „Райт-Патерсън“, ако изключим непредвидени пречки като виелици или това да убият един от нас — или двамата — което би забавило операцията за неопределено време.

Въпреки, че взех само най-необходимото, Мечо не се събира в раницата ми. Дали да не му отрежа краката и да кажа на Сами, че са откъснати от взрива на Окото в лагера?

Окото. Какъв по-добър край за Вош. Вместо куршум — една извънземна бомба в гащите му.

— Ако искаш, го остави — казва Ивън.

— Ако искаш, млъкни — измърморвам аз, докато сгъвам мечока на две и дърпам ципа на раницата.

Ивън се усмихва.

— Първия път, като те видях в гората, помислих, че плюшеното мече е твое.

— В гората?

Усмивката му изчезва.

— Ти не ме намери в гората — напомням му аз. Стаята изведнъж изстива. — Ти ме откри в една снежна пряспа.

— Исках да кажа, че аз бях в гората, не ти — казва той. — Видях те оттам, от половин километър разстояние.

Кимам. Не защото му вярвам. Кимам, защото знам, че с право не му вярвам.

— Ти продължаваш да се навърташ там, Ивън. Готин си и имаш красиви нокти, но аз така и не разбрах защо ръцете ти са толкова меки или защо миришеше на барут в нощта, в която уж беше ходил на гроба на приятелката си.

— Казах ти снощи — от две години не съм пипал селска работа, а в онзи ден чистих пушката си. Не знам какво друго мога да ти…

Прекъсвам го.

— Вярвам ти само защото още не си ме пратил на оня свят, въпреки че си имал безброй възможности. Нищо лично, но има доста неясни неща около теб и цялата тази ситуация, което не означава, че няма да се добера до отговора им. Ще разбера и ако истината е такава, че да те изправи срещу мен, ще постъпя така, както е правилно.

— Как именно?

Сладката му секси усмивка, яки рамене и ръце, мушнати хулигански в джобовете. Тоя ще ме влуди. Какво толкова има в това момче, че ми се иска да го целувам и удрям едновременно, да бягам от него и към него, да го прегръщам и да го ритам в топките? Иска ми са да го отдам на ефекта от Пришествието, но като че ли момчетата са ни въздействали така винаги.

— Аз си знам — казвам му.

Качвам се на втория етаж. Имам да свърша нещо преди тръгване.

Ровя из чекмеджетата в банята, намирам ножици и се заемам да поскъся малко козината си. Дъските проскърцват зад мен и аз, без се обръщам, крещя:

— Спри да ме шпионираш!

В следващата секунда Ивън вече наднича в банята.

— Какво правиш? — пита той.

— Ритуално подстригване. А ти какво правиш? Как какво — слухтиш, дебнеш ме! Но ще ми писне, Ивън, предупреждавам те.

— Прилича ми на обикновено подстригване.

— Реших да се отърва от всичко, което пречи.

Хвърлям му един поглед в огледалото.

— Че с какво ти пречи?

— Защо питаш?

Гледам се в огледалото, но и той е там, в ъгълчето на окото ми. Дявол да го вземе, стига с тази символика.

Той благоразумно излиза. Кръц, кръц, кръц и мивката се пълни с къдриците ми. Чувам го да трополи из долния етаж и да тръшка кухненската врата. Трябваше да го попитам все пак… Хм. Сякаш ми е собственик. Сякаш съм кутре, което е прибрал в къщата си.

Крачка назад, за да преценя ефекта. С къса коса и без грим приличам на дванайсетгодишна. Хайде, не по-голяма от четиринайсет. Но с подходящо държание и дрехи може да ме помислят и за десетгодишна. И дори да ме поканят на разходка с някой симпатичен жълт училищен автобус.

Следобеда небето са закрива от плътен слой сиви облаци и се стъмва рано. Ивън пак изчезва и след няколко минути се връща с две двайсетлитрови туби бензин. Поглеждам го въпросително и той казва:

— Няма да е зле да позаметем следите.

Трябва ми минута, за да съобразя.

— Смяташ да изгориш къщата?

Той кимва. Изглежда въодушевен от перспективата.

— Точно така, ще изгоря къщата.

С една от тубите полива горния етаж. Излизам на верандата, за да не дишам изпаренията. Из двора подскача едър черен гарван и спира за малко, за да ме изгледа с подобното си на мънисто око. Чудя се дали да не го отстрелям.

Ще го уцеля със сигурност. Вече стрелям добре — благодарение на Ивън, а и мразя птиците.

Вратата зад мен се отваря и ме лъхва облак от задушливи изпарения. Слизам на двора и гарвана хвръква, грачейки. Ивън полива верандата и захвърля празната туба до стената.

— Плевнята — казвам аз. — Трябваше вместо къщата да опожариш плевнята. Къде ще се подслоним на връщане?

„Защото ми се иска да вярвам, че ще се върнем, Ивън. Ти, аз и Сами, едно голямо щастливо семейство.“

— Знаеш, че няма да се върнем — казва той и драсва клечката.

67.

Двадесет и четири часа по-късно съм затворила кръга, който свързва мен и Сами като сребърна верижка — връщайки се на мястото на моя обет.

Лагерът е такъв, какъвто съм го оставила, което значи, че няма лагер, а само черен път през гората, прекъснат от километър и половина празнота, където именно е бил лагерът. Пръстта е по-твърда от стомана и съвсем гола, без помен от живот, без нито един стрък трева или сух лист. Зима е, наистина, но някак не ми се вярва тази изгоряла пустош да разцъфти напролет.

Соча към едно място вдясно.

— Тук беше бараката ни. Мисля. Трудно е да се каже без ориентир, а ориентир няма, освен пътя. Ей там, до бараката, беше складът. А ей там, по пътя — погребалната клада. След нея е дола.

Ивън клати глава с недоумение.

— Нищо не е останало. — Почуква с крак по твърдата като скала почва.

— Останало е. Аз съм тук.

Той въздъхва.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Бях малко крайна във формулировката си — казвам аз.

— Хм… Изобщо не ти е свойствено.

Той пробва да се усмихне, но не успява. Напоследък е много мълчалив. Откакто оставихме къщата да гори сред фермата. Свечерява се. Той коленичи на твърдата земя, изважда картата и сочи с фенерче мястото, на което се намираме.

— Черния път, ей там, не е отбелязан на картата, но сигурно излиза на ей този път тук. Можем да вървим по него до изход 675, а там вече сме на една крачка от „Райт-Патерсън“.

— Колко общо? — питам аз, надничайки през рамото му.

— Към петдесет километра. Един ден, ако вървим здраво.

— Ще вървим.

Сядам до него и ровя в раницата му за ядене. Намирам сушено месо, неясно от какво, увито в пергаментова хартия и няколко сухи бисквити. Предлагам на Ивън. Той поклаща глава.

— Трябва да ядеш — карам му се. — Стига с твоите притеснения.

Страх го е да не свършим храната. Има пушка, разбира се, но няма време за лов в тази фаза на спасителната операция. Трябва тихо да прекосим местността. Не че местността и без друго не е от тиха по-тиха. Първата вечер чухме изстрели. Понякога единични, понякога залпови. Но винаги надалеч, никога не сме се стряскали. Сигурно самотни ловци като Ивън, препитаващи се с каквото дойде. Или шайки бандити. Кой знае. А може да са и други шестнайсетгодишни момичета с M16, мислещи се за последни представители на човечеството.

Той склонява и взима една бисквита. Отхапва едно късче. Дъвче замислено и оглежда пустошта в гаснещата светлина.

— Ами ако вече не събират деца с автобуси? — пита за стотен път той. — Как ще влезем?

— Все ще измислим нещо. — Каси Съливан — специалист по стратегическо планиране.

Той ме поглежда укорително.

— Професионални войници. Джипове. Хеликоптери. И това, как му каза — зеленооката бомба. Няма да е зле да сме по-подготвени.

Той прибира картата в джоба си и се изправя, мятайки на рамо пушката си. Нещо е на път да се случи с него. Но не знам какво. Сълзи? Крясъци? Смях?

Както и с мен. Трите наведнъж. Но надали по същите причини. Реших да му се доверя, но както някой някога беше казал, не можеш да повярваш насила. Затова слагаш всичките си съмнения в кутийка, заравяш я някъде и забравяш мястото. За жалост, моята кутийка е като краста, която непрекъснато иска чесане.

— Да тръгваме — казва делово той, хвърляйки поглед към небето. Облаците от предния ден все още не са се вдигнали и крият звездите. — Тук сме като на длан.

Рязко обръща глава наляво и застива като статуя.

— Какво има? — шепна аз.

Той вдига ръка. Рязко поклаща глава. Взира се в почти пълната тъмнина. Аз не виждам нищо. Не чувам нищо. Но не съм ловец като Ивън.

— Нещо проблесна! — Той долепя устни до ухото ми. — Кое е по-близо, гората отвъд пътя или долът?

Клатя глава. Не знам.

— Може би долът.

Той не чака. Грабва ме за ръката и хукваме в бърз тръс към мястото, където се надявам да е долът. Не знам колко сме тичали дотам. Може би не толкова, колкото ми се стори, защото ми се стори, че тичаме цяла вечност. Той ми помага да се смъкна по скалистия склон и скача до мен.

— Ивън?

Дава ми знак да мълча. Притичва встрани, за да надникне над ръба. Сочи ми раницата и аз измъквам оттам бинокъла. Дърпам го за крачола: „Какво става?“ Но той ме бута. Показва ми четири пръста. Четири души? Това ли иска да каже? Или „на четири крака“? По дяволите.

Стои дълго неподвижен. Накрая скоква при мен и отново долепя устни до ухото ми.

— Идват оттам. — Сочи в мрака към другия склон на дефилето, който е много по-стръмен от този, по който слязохме. И обрасъл с гора, по-точно — с остатъци от гора: натрошени дънери, плетеници от счупени клони и увивни растения. Добро прикритие. Или поне нещо, за разлика от голото дере, в което сме на показ като в аквариум. Той хапе устни, обмисляйки възможностите. Имаме ли време се покатерим отсреща?

— Стой тук.

Сваля пушката си от рамо и се опитва да се изкатери по ронливия склон, като си помага с лакти. Стоя точно под него и стискам автомата си. Знам, каза ми да не мърдам. Но не смятам да стоя, свита на кълбо и да чакам края си. Минала съм вече по този път, благодаря.

Ивън стреля. Тишината на здрача се разсипва като стъкло. Залита от отката и се свлича. За щастие, долу има една глупачка, която смекчава удара. „Щастие“ — за Ивън. За глупачката — не съвсем.

Той се претъркулва встрани, дърпа ме за крака и ме тегли към отсрещния склон. Което не е лесно след подобни шеги на гравитацията.

В дола пада сигнална ракета и раздира мрака с адска червена светлина. Ивън мушва ръцете си под мишниците ми и ме подхвърля към върха. Докопвам се до ръба и отчаяно драскам с обувки, за да се изкача. Ивън ме повдига и вече съм от другата страна.

Обръщам се, за да му помогна, но той ми крещи да бягам. Няма причина вече да пазим тишина. В този момент зад него пада малък, подобен на ананас предмет.

— Граната-а-а! — крещя аз, което дава на Ивън цяла секунда, за да залегне.

Която обаче не е достатъчна.

Взривът го събаря и в този момент на отсрещната страна на дола виждам един униформен силует. Откривам огън с моя M16, крещейки несвързано колкото ми глас държи. Силуетът офейква, а аз го изпращам с огън. Надали е очаквал такъв отговор от Каси Съливан на поканата му да се повеселят.

Свършвам пълнителя и се връщам да взема нов. Броя до десет. Не ми се ще да погледна долу. Гледката ще е покъртителна. Тялото на Ивън, на дъното на дола, разкъсано на парчета. Само защото бях единственото, заради което виждаше смисъл да умре. За мен, момичето, което му позволи да я целуне, но не го целуна. Момичето, което вместо да му поблагодари, че я спаси, му се отплати с жлъч и обвинения. Знам какво ще видя, като погледна, но това, което виждам, не е то.

Ивън е изчезнал.

Вътрешният глас, чиято задача е да ме пази жива, ми крясва: „Тичай!“

И аз хуквам.

През паднали дървета и изсъхнали зимни храсти, и вече познатото „дан-дан-дан“ на автоматично огнестрелно оръжие.

Гранати. Сигнални ракети. Едрокалибрени оръжия. Това не са скитащи разбойници. Това е професионална армия.

След адския огън на сигналните ракети се блъскам в стена от мрак, после в едно дърво. Падам. Не знам колко съм бягала, но изглежда много, защото не виждам дола и не чувам нищо освен грохота на пулса си.

Промъквам се до един паднал бор и се сгушвам там, чакайки дъха ми да ме настигне по пътя от дола. Чакайки да падне нова сигнална ракета. Чакайки Заглушителите да връхлетят през сухия шубрак.

В далечината се чува изстрел, последван от пронизителен писък. След него масивен автоматичен огън, нов взрив на граната и тишина.

Щом не стрелят по мен, значи е по Ивън, мисля си. От което ми става малко по-добре и много по-зле, защото той е там — сам срещу професионалисти, а къде съм аз? Свита зад едно дърво.

Но да не забравям за Самс. Мога да се върна и да се бия и със сигурност да загубя. Или да остана, за да остана жива и да изпълня обещанието си.

Свят на или — или.

Още едно „тряс“ — от пушка. Още един писък — на момиче.

И още тишина.

Чисти ги един по един. Самоуко селско момче без никакъв боен опит, срещу професионални войници. Повече на брой. По-добре въоръжени. Унищожава ги със същата безцеремонна ефективност като Заглушителя на магистралата, горския ловец, който ме преследва до колата и изчезна загадъчно.

„Тряс!“

Писък.

Тишина.

Аз не мърдам. Чакам ужасена зад моя дънер. За последните десет минути ми е станал такъв скъп приятел, че мисля да му дам име: Хауърд, моят любим пън.

„Като те видях в гората, помислих, че плюшеното мече е твое“.

Пукане и хрущене на мъртви листа и съчки под обувки. По-тъмна сянка на фона на тъмната гора. Тихо подвикване на Заглушител. Моят Заглушител.

— Каси? Спокойно, чисто е.

Изправям се насочвам автомата право в лицето на Ивън Уокър.

68.

Той спира веднага, а обърканото му изражение идва с малко закъснение.

— Каси, това съм аз.

— Знам, че си ти. Само дето не знам кой си.

Лицето му се изпъва. Гласът му е напрегнат. Гняв? Безсилие? Не мога да определя.

— Свали автомата, Каси.

— Кой си ти, Ивън? И изобщо Ивън ли си?

Той се усмихва вяло. Свлича се на колене, поклаща се, килва се и застива.

Чакам, с автомат, насочен в тила му. Не мърда. Прескачам Хауърд и го бутвам с крак. Пак не мърда. Коленича до него с автомат в скута и търся с пръст пулса на шията му. Жив е. От бедрата надолу крачолите му са съдрани. Влажни. Пипам и подушвам пръстите си. Кръв.

Подпирам моя M16 до падналото дърво и преобръщам Ивън по гръб. Клепачите му трептят. Посяга и докосва бузата ми с кървавата си длан.

— Каси — прошепва той. — Каси от Касиопея.

— Стига — казвам аз. Виждам, че пушката му е до него и я ритвам встрани. — Тежко ли си ранен?

— Май да.

— Колко бяха?

— Четирима.

— Очисти ли ги?

Дълга въздишка. Гледа ме. Не ми трябва отговор, отговорът е в очите му.

— Естествено.

— Защото ти е жал да убиваш, но когато трябва, не ти е жал. — Стаявам дъх. Чакам да чуя какво ще каже.

Той се поколебава. Кимва. В очите му се чете болка. Извръщам глава, за да не прочете моята. „Но ти вече тръгна по този път, Каси. Няма връщане.“

— И когато трябва си смел, нали?

„Този въпрос важи и за теб, Каси. Смела ли си?“

Той спаси живота ми. Как ще иска да го отнеме? Няма логика.

Имам ли смелостта да го оставя да издъхне, след като знам, че ме е лъгал, че не е нежният Ивън Уокър, ловец по принуда, опечален син, брат и любим, а нещо, което може дори да не е човек? Имам ли смелостта да следвам Първото правило до неговия жесток и неумолим край, довършвайки го с куршум в красиво изваяното чело?

„Дрън, дрън — празни приказки.“

Започвам да разкопчавам ризата му.

— Свали тези дрехи — мърморя аз.

— Най-сетне да чуя това от теб! Благодаря ти, Господи. — Усмивка. Хулиганска. Секси.

— Я да не се занасяш! Малко се надигни. Още малко. Ето, глътни това. — Болкоуспокояващи от аптечката. Подавам му ги с шише вода и той ги преглъща жадно.

Свалям ризата му. Той вдига очи към мен. Аз избягвам погледа му. Докато събувам обувките му, той разкопчава колана си и дърпа надолу ципа. Надига се от земята, но не успява да свали панталона си — залепнал е от кръвта.

— Скъсай го — казва той. Обръща се по корем. Опитвам, но платът е жилав и хлъзгав.

— Дръж. — Той ми подава окървавен нож. Не го питам чия е кръвта.

Внимателно режа плата в промеждутъците между дупките. Страх ме е да не го порежа. После свалям крачолите — поотделно, сякаш беля банан. Ама че сравнение! И истината за Ивън е като банан. Вкусна, но трябва да отстраня обвивката.

Та, говорейки за плодове… стигнах и дотам — по-скоро той стигна дотам, до бельото си. Изправена пред темата, питам:

— Мога ли да погледна дупето ти?

— Да, изкажи се като специалист.

— О, я се гръмни. — Срязвам боксерките и ги обелвам, а той лъсва гол. Отзад е съвсем зле. Насолен с рани от шрапнел. Но иначе не е никак зле.

Потупвам го с една марля, за да попия кръвта и не преставам да се хиля. Сигурно от стреса. Какво общо има тук дупето на Ивън Уокър?

— Станал си на решето.

Той се задъхва.

— Просто опитай да спреш кървенето.

Превързвам го отзад, колкото мога.

— Можеш ли са се обърнеш по гръб? — питам аз.

— Не искам.

— Трябва да те прегледам и отпред. — „О, Боже. Отпред?“

— Там съм добре. Наистина.

Отпускам се, изтощена. Ще го приема на доверие.

— Кажи ми какво стана.

— Като те избутах, хукнах. На едно по-полегато място изпълзях. Издебнах ги и… Чу сама.

— Чух само три изстрела. А ти каза, че са четири.

— Ножа.

— Този ли?

— Този. Това по ръцете ми не е моя кръв.

— Слава Богу. — Бърша бузата си там, където ме беше пипнал. Изплювам камъчето. — Ти си Заглушител, нали?

Тишина. Каква ирония.

— Или си човек? — шепна аз. „Кажи «човек», Ивън. И го кажи, както трябва, за да не остане и капчица съмнение. Моля те, Ивън, адски ме измъчва това съмнение. Знам, че насила не се вярва, затова ме накарай да вярвам истински. Дай ми вяра. Кажи го. Кажи, че си човек.“

— Каси…

— Човек ли си?

— Разбира се, че съм човек.

Поемам дълбоко дъх. Каза го, макар и не много убедително. Не виждам лицето му. Скрито е под лакътя му. Пак няма да се отърва от ужасните съмнения. Взимам една марля и се заемам да чистя неговата — или знам ли чия — кръв от ръцете си.

— Ако си човек, защо ме лъга?

— Не съм лъгал за всичко.

— Само за важните неща.

— За тях не съм лъгал.

— Ти ли уби тримата на магистралата?

— Да.

Аз трепвам. Не очаквах от него да каже „да“. Очаквах „Ама, че си параноичка! Ти майтапиш ли се?“ Вместо това получих прост и ясен отговор, все едно го попитах дали знае какво е нудистки плаж.

Следващият ми въпрос е най-труден:

— Ти ли ме простреля в крака?

— Да.

Побиват ме тръпки и кървавата марля пада между краката ми.

— Защо го направи, Ивън?

— Защото не можех да те застрелям в главата.

Аха. Ето защо.

Изваждам Люгера и го слагам в скута си. Главата му е на педя от коляното ми. Единственото, което не мога да разбера, е защо човекът с пистолета трепери като лист, а оня, който е изцяло в ръцете му, е съвсем спокоен.

— Тръгвам си — казвам аз. — Тръгвам и те оставям да умреш, както ти ме остави на магистралата.

Чакам да каже нещо.

— Няма да си тръгнеш — казва той.

— Чакам да чуя обяснението ти.

— Сложно е.

— Не, Ивън. Лъжите са сложни. Истината е проста. Защо убиваше хора по магистралата?

— Защото ме беше страх.

— Страх от какво? — питам аз.

— Че не са хора.

Въздъхвам, изравям от раницата шише вода, облягам се на дънера и отпивам жадно.

— Прострелял си тримата, мен и Бог знае кого. Защото си знаел, че сме в Четвъртата вълна. Аз съм твоя Войник с разпятие.

Той кима в сгъвката на лакътя си. Приглушен глас:

— И така може да се каже.

— Ако си искал да умра, защо просто не ме остави в пряспата?

— Не исках да умреш.

— След като ме простреля в крака и ме остави да агонизирам на магистралата.

— Беше на крака, като хукнах.

— Хукнал ли си? Защо? — Нещо не ми се връзва.

— Беше ме страх.

— Убивал си от страх. Стреля по мен пак от страх. И избяга от страх.

— Страхова невроза.

— И ме изрови от снега, донесе ме у вас, къпа ме, лекува ме, прави ми сандвичи, учи ме да стрелям и се целува с мен… за какво?

Той обръща глава, за да ме погледне с едно око.

— Знаеш ли, Каси, малко си жестока.

— Аз — жестока?

— Целият съм в кръв, а ти ме въртиш на шиш.

— Сам поиска да дойдеш с мен. — По кожата ми пробягват мравки. — Я ми кажи защо дойде? Имаш ли някакви задни мисли?

— Ти искаше да спасиш Сами, не аз. Опитах се да те разубедя. Дори предложих да отида на твое място.

Трепери. Гол е, а температурата е едва два-три градуса. Завивам го, колкото мога с якето и ризата му.

— Извинявай, Каси.

— За кое?

— За всичко. — Думите му са заваляни. Болкоуспокояващите влизат в действие.

Стискам пистолета — здраво, с две ръце. Треперя като Ивън, но не от студ.

— Убих онзи войник, защото нямах избор. А ти си скитал да търсиш жертви, ден след ден. Дебнал си в гората и си стрелял по всеки само защото би могъл да е от тях. — Кимам на себе си. Съвсем просто е. — Не може да си това, за което се представяш. Няма логика.

Искам само едно — истината. И да не чувствам нищо. Защото всяко чувство към него ще направи задачата ми далеч по-трудна или невъзможна — а когато спасявам брат ми, няма невъзможни неща.

— Какво следва? — питам аз.

— Да извадим шрапнела на сутринта.

— Имам предвид — след тази вълна. Или ти си последната вълна?

Той ме гледа с едното си незакрито око и върти глава.

— Не знам как да те убедя, че…

Опирам дулото на пистолета в слепоочието му, точно до голямото шоколадово око, вперено в мен, и изръмжавам:

— Първа вълна — шалтер. Втора — цунами. Трета — чума. Четвърта — Заглушител. Какво следва, Ивън? Каква ще е Петата вълна?

Той не отговаря. Унесъл се е.

69.

На разсъмване той все още е в безсъзнание, затова грабвам автомата и тръгвам из гората, за да се полюбувам на подвизите му. Което си е чист риск. Ами ако снощните нападатели са повикали подкрепление? Ще ме утрепят като муха. Не че не знам да стрелям, но не съм Ивън Уокър.

Той и Ивън Уокър не е Ивън Уокър.

Така и не знам какъв е. Казва, че е човек, прилича на човек, говори като човек, кърви като човек и… хм, целува като човек. „Дали ний «роза» розата ще назовем…“ дрън, дрън, дрън…

Шекспир.

Говори разумно. Убивал е като мен, от страх.

Проблемът е, че не му вярвам. И не мога да реша в какъв вид е по-добър — като жив или като мъртъв. Като мъртъв няма да ми помогне да спазя обещанието си. Като жив би могъл.

Защо ще стреля по мен, а после ще ме спаси? И от какво го спасих аз, както казваше?

Колко странно. Като ме прегръщаше, се чувствах защитена. Разтапях се, докато ме целуваше. Сякаш е двама души — един, който познавам и един, който не знам. Фермерското момче с нежни длани, което ме гали, а аз мъркам като котенце и неистинският Ивън: хладнокръвният убиец, който ме простреля на магистралата.

Ще приема, че е човек — поне в биологично отношение. Възможно е да е клонинг, създаден в кораба-майка от крадена ДНК. Или нещо далеч по-прозаично — презрян човекоизменник. Може Заглушителите да са именно това — наемници.

Или Другите са го манипулирали. Заплашвали? Отвлекли някой любим човек (Лорън? Така и не видях гроба й.)? След което са му предложили сделка. Убий двайсет души и ще ти върнем исканото.

Последна възможност? Да е това, което казва. Самотен, уплашен… стреля наред, за да не застрелят него. Твърд привърженик на Първото правило. До момента, в който го нарушава, като ме оставя жива и ме прибира в къщата си.

Логично обяснение. Поне толкова, колкото и първите две. Всичко пасва. И може и да е вярно. Като изключим един дребен проблем.

Войниците.

Трябва да ги видя с очите си.

Тъй като лагерът в момента е по-пуст и от пресъхнало солно езеро, ги откривам лесно. Един до ръба на дола. Двама, един до друг, няколкостотин метра по-нататък. И трите — уцелени в главите. В тъмното. Докато стрелят по него. Последният лежи близо до местоположението на бараките. Дори може би точно там, където Вош уби татко ми.

Никой не е на повече от четиринайсет. Всички със странни сребристи окуляри. Уреди за нощно виждане? Ако е така, успехът на Ивън е още по-внушителен. Всъщност, по-отвратителен.

Намирам го буден. Облегнат на дънера. Блед, треперещ, очите му са потънали в орбитите.

— Те са деца — казвам му. — Просто деца.

Сритвам сухия храсталак, за да си проправя път и изпразвам стомаха си.

Олеква ми.

Връщам се при него. Няма да го убивам. Засега. Все още е по-ценен жив. Ако е Заглушител, може да знае какво се е случило с братчето ми. Така че грабвам комплекта за първа помощ и коленича между краката му.

— Почвам.

Намирам пакет чисти марли. Той мълчаливо гледа, докато свалям от ножа кръвта на жертвата му.

Преглъщам, за да подтисна пристъпа на гадене.

— Не съм го правила досега — казвам аз. Което е повече от очевидно, но поне е оправдание.

Той кима и се обръща по корем. Дърпам ризата и оголвам дупето му.

За пръв път виждам голо момче. Е, не изцяло, а само в гръб. И съм на колене между краката му. Странно, не съм мислила, че първият ми досег с гол мъж ще изглежда така. Странно — не странно — толкова.

— Искаш ли болкоуспокоително? — питам аз. — Студено е и ръцете ми треперят…

— Не — изръмжава той с лице, сгушено в свивката на лакътя му.

Отначало работя бавно и предпазливо чопля раните с ножа, но скоро разбирам, че да вадиш бавно метал от човешка — или може би нечовешка — плът, значи само да удължиш агонията.

Най-много време отнема дупето му. Не че се бавя. Просто е насолено с метални късчета. Той не мърда. Не се дърпа. Само въздиша или охка лекичко.

Вдигам якето от гърба му. Там раните са по-малко, предимно в долната част. Пръстите ми са изтръпнали, китките ме болят, бързам, но работя внимателно.

— Дръж се — мърморя аз. — Почти свърших.

— И аз.

— Няма да стигнат марлите.

— Колкото стигнат.

— А инфекциите?

— Има малко пеницилин в аптечката.

Той се обръща по гръб, докато изровя хапчетата. Гълта две с вода. Аз седя, потна, въпреки че е малко над нула градуса.

— Защо деца? — питам го.

— Не знаех, че са деца.

— Сигурно, но бяха добре въоръжени и не бяха на екскурзия. „Техен проблем“, си си казал ти. „Действам, както са ме учили в школата за командоси.“

— Каси, ако не си вярваме…

— Ивън, не може да си вярваме. — Искам да го застрелям и да се разрева. Писна ми да ми писва. — Там е целият проблем.

Над нас слънцето се е отърсило от облаците, дарявайки ни с чисто синьо небе.

— Деца, клонирани от извънземните? — теоретизирам аз. — Или са ги взели на служба поради липса на пълнолетни попълнения? Какви са тези деца с пушки и гранати?

Той клати глава. Пийва малко вода. Потръпва.

— Май трябва да взема болкоуспокоително.

— Вош каза: „само децата!“. Да не би да събират деца за армията?

— Вош може да не е с тях. Може да е работа на армията.

— Тогава защо уби всички други? Защо застреля баща ми? И ако не е с тях, откъде взе Окото? Нещо не се връзва, Ивън. И ти го знаеш. Знам, че знаеш. Защо просто не ми го кажеш? Имаш ми доверие, въпреки, че съм с пистолет, а ми нямаш доверие, за да кажеш истината!

Той дълго се взира в мен. После казва:

— С дълга коса си по-хубава.

Щях да се размекна, ако не бях толкова отвратена, премръзнала и изнервена.

— Кълна се, Ивън Уокър — мрачно казвам аз, — ако не ми беше необходим, щях моментално да ти светя маслото.

— Радвам се, че съм ти от полза.

— Но ако разбера, че ме лъжеш за най-важното, ще те убия.

— А кое е най-важното?

— Да си човек.

— Аз съм човек, Каси. Като теб.

Той придърпва ръката ми в неговата. И двете са в кръв. Моята и неговата. Неговата — в кръвта на дете почти на годините на братчето ми. Колко хора е убила тази ръка?

— Нима? — питам аз. Намирам се пред срив. Не мога да му се доверя. Трябва да се доверя. Не му вярвам. Трябва да вярвам. Това ли е крайната цел на Другите, вълната, която ще увенчае другите вълни: да оглозгат човешката ни същност до нейния гол, животински скелет и да ни превърнат в бездушни хищници, вършещи мръсната им работа вместо тях, самотни като акули и също толкова състрадателни?

Чувствам се като притиснато в ъгъла животно. Той го прочита в погледа ми.

— Какво има?

— Не искам да съм акула — шепна аз.

Той дълго ме гледа, което е адски тягостно. Можеше да каже: „Акула? Кой? Какво? Ъ? Кой каза, че си била акула?“ Вместо това, той тръгва да кима, сякаш разбира всичко.

— Ти не си.

„Ти“, не „ние“. Сега е мой ред да го изгледам продължително.

— Ако Земята не става за живот и трябва да я напуснем — казвам бавно аз — и открием планета със същества, които по някаква причина са несъвместими с нас…

— Правим каквото трябва.

— Като акули?

— Като акули.

Сигурно е искал да ми го спести. Знаел е че, приземяването ще е твърдо, а шокът — голям и му е било жал. Мисля, че е искал да го разбера, без да го казва.

Блъскам ръката му. Яд ме е, че съм му позволила да ме докосва. Яд ме е, че съм била с него, знаейки, че крие неща от мен. Яд ме е на баща ми, че разреши на Сами да се качи на онзи автобус. Яд ме е на Вош. Яд ме е на зеленото око, носещо се над нас. Яд ме е, че наруших Първото правило заради първия срещнат красавец и за какво? За какво? Защото ръцете му бяха едри, но нежни, а дъхът му ухаеше на шоколад?

Блъскам го по гърдите, докато забравя за какво го бия, докато излея всичкия си гняв и в мен не остане друго, освен една черна дупка там, където някога е била Каси.

Той сграбчва юмруците ми.

— Спри, Каси! Спокойно. Не съм ти враг.

— Тогава чий враг си, а? Защото си нечий. Ловуваше всяка нощ. Но не животни. Къде стана такъв нинджа? Във фермата на татко си? Само ми обясняваш какво не си. Искам да знам какво си. Какво си, Ивън Уокър?

Той пуска китките ми и за моя изненада докосва с ръка лицето ми. Нежният му палец пробягва по бузата ми, после по носа. Все едно ме докосва за последен път.

— Аз съм акула, Каси — казва той бавно и натъртено, сякаш говори с мен за последен път. Гледа ме просълзен, сякаш ме вижда за последен път. — Акула, която искаше да е човек.

Падам по-бързо от скоростта на светлината в черната дупка, която зейна след Пришествието и погълна всичко по пътя си. Дупката, в която се взираше баща ми, след като си отиде мама. Мислех, че е извън мен, отделно от мен, но съм се лъгала. Тя е била вътре в мен и е била там от самото начало, растяща и поглъщаща всяка трошица надежда, доверие и любов, които имах, проправяйки с ненаситната си паст път през галактиката на душата ми, докато аз стоях, вкопчена в един избор — изборът, който ме гледа сякаш за последен път.

Затова правя това, което биха направили повечето разумни хора в моето положение.

Бягам.

Презглава в гората, в хапливия зимен въздух, гол клон, синьо небе, сух лист, изхвърчайки след последния ред дървета на открито, замръзналата земя хрущи под обувките ми под купола на безразличното небе — бляскавата синя завеса, опъната пред един милиард звезди, които са все още там и все още гледат надолу към нея, тичащото момиче с подскачащата къса коса и сълзи, стичащи се по бузите й, която не бяга от нещо или към нещо, а просто бяга. Бяга като луда, защото няма какво по-умно да направиш, когато разбереш, че единственият човек на Земята, на когото си решил да се довериш, не е от Земята. Има ли значение, че те е спасявал безброй пъти или че възможностите да те убие са били още повече, или че в него има нещо — измъчено и тъжно, и ужасно, ама ужасно самотно, сякаш той е последният жител на Земята, а не момичето, зъзнещо в спалния чувал, прегърнало плюшено мече в един замлъкнал свят.

„Млъкни, млъкни, просто млъкни.“

70.

Нямаше го, като се върнах. Да, върнах се. Къде можех да отида без моя автомат и най-вече без онзи проклет мечок — причината за да живея? Не се плашех да се върна. При десет милиарда възможности да ме убие какво значение има една повече?

Ето пушката му. Раницата му. Аптечката. И съдраните му дънки до дънера Хауърд. Знам, че няма друг панталон и сигурно вършее из леденостудената гора по кубинки, като модел от еротичен календар. А, не, момент. Ризата и якето липсват.

— Хайде, Мечо — ръмжа аз, мятайки на гръб раницата си. — Време е да те върна на собственика ти.

Грабвам автомата, зареждам го. Правя същото и с Люгера, слагам чифт черни плетени ръкавици, защото пръстите ми са безчувствени, свивам картата и фенерчето от раницата му и поемам към дола. Ще рискувам да вървя през деня, за да увелича разстоянието между мен и Акулата. Не го знам къде е, сигурно е помолил да пратят безпилотен самолет, но ми е все едно. Така реших, докато се връщах, след като бягах до пълно изтощение: все едно кой или какво е Ивън Уокър. Той ме запази жива. Храни ме, къпа ме, пази ме. Помогна ми да заякна. Дори ме научи да убивам. С такъв враг, на кого му трябват приятели?

През дола. Десет градуса по-студено в сенките. Горе, през космическия пейзаж на лагера, тичайки по пръст, твърда като асфалт и първия труп. И се питам: ако Ивън е от тях, какъв, в крайна сметка, е сценарият? Дали би убил себеподобни, за да ми хвърли прах в очите, или ги е убил, защото са го взели за човек и е нямал избор? Мисля и се отчайвам: това е като бездънна яма. Копаеш, а дъното се отдалечава. Все повече и повече.

Минавам край друг труп, почти без да го погледна, но мярвам нещо и изведнъж се връщам. Малкият войник е без панталон.

Не е важно. Продължавам. Вече съм на черния път, вървя на север. Все още подтичвам. Давай, Каси, давай, давай. Забравих храната. Забравих водата. Не е важно. Небето е безоблачно — огромно, гигантско синьо око, взряно надолу. Тичам покрай пътя, близо до гората. За укритие, в случай, че видя безпилотен самолет. А видя ли Ивън — ясно: първо стрелям, а после питам. И не само Ивън. Всеки.

Нищо няма значение освен Първото правило. Нищо няма значение освен да открия Сами. За известно време го бях забравила.

Заглушителите: хора, полухора, човешки клонинги или проекции от извънземни човешки холограми? Няма значение. Крайната цел на Другите: изкореняване, погребване или поробване? Няма значение. Моите шансове за успех: едно, нула цяло и едно, или нула цяло нула, нула, нула процента? Няма значение.

След няколко километра има отклонение на запад, което излиза на магистрала 35. Още няколко километра по магистрала 35 и съм на изход 675. Мога да използвам надлеза за укритие и да чакам автобусите. Ако автобусите все още се движат по магистрала 35. Ако се движат въобще.

В края на черния път спирам и внимателно оглеждам местността зад мен. Нищо. Няма го. Отказал се е.

Навлизам две-три крачки в гората, за да си поема дъх. В мига, в който се отпускам на земята всичко, от което бягам, ме настига далеч преди моя дъх.

Някакво момиче крещи — чувам как писъците му отекват между дърветата. Воят не спира и не спира. Нека ми пратят цяла орда от Заглушители — не ми пука. Хващам главата си с ръце и се клатя напред-назад, и имам странното чувство, че плавам над тялото си, после се изстрелвам към небето с хиляди километри в час и виждам как се стопявам до малка точица, преди необятността на Земята да ме погълне. После сякаш се откъсвам и от нея. Сякаш вече нищо не ме задържа и празнотата ме всмуква. Като че ли съм била свързана със сребърна верижка и тя се е скъсала.

Преди той да ме намери мислех, че знам какво е самота. Но не съм имала и понятие. Не знаеш какво е да си истински сам, докато не си изпитал обратното.

— Каси.

Две секунди: на крака. Още две и половина: моят M16 е обърнат към гласа. Вляво между дърветата се промъква сянка и аз откривам огън, сеейки куршуми където видя — в дървета, в клони и във въздуха.

— Каси.

Пред мен, на около „два часа“. Изпразвам пълнителя. Знам, че е безсмислено. Няма да му направя нищо. Той е Заглушител. Но ако продължа да стрелям, може и да се върне.

— Каси.

Точно зад мен. Поемам дълбоко дъх, презареждам, решително се обръщам и изпомпвам още олово в невинната растителност.

„Боже, колко си тъпа! Той иска да свършиш боеприпасите си!“

Затова чакам разкрачена, с опънати рамене и вдигнат автомат, оглеждайки се вляво и вдясно и си спомням уроците му във фермата: „Трябва да усещаш целта. Все едно е свързана с теб. Все едно си свързана с нея…“

Случва се в промеждутъка между две секунди. Ръката му се увива около гръдния ми кош и аз се прощавам с автомата, а после и с Люгера. След още половин секунда съм като в менгеме, притисната към гърдите му над земята, яростно ритаща във въздуха, въртяща глава и хапеща го за китката.

През това време устните му гъделичкат чувствителната кожа на ухото ми.

— Каси. Не. Каси…

— Пус… ни… ме!

— Това именно е проблемът. Не мога.

71.

Ивън ме оставя да ритам и да се гърча, докато се изтощя, пльосва ме до едно дърво и отстъпва назад.

— Нали знаеш какво ще стане, ако хукнеш — предупреждава ме той. Лицето му е зачервено. Задъхан е. Отива да прибере оръжията ми. Движенията му са твърди и решителни. Първо гранатата, а после и преследването са оставили своите следи. Якето му зее и се вижда дънковата му риза. Панталонът, който е взел от мъртвото дете, му е поне два номера по-малък и на най-неподходящите места е най-впит. Стои му като бермуди.

— Ще ме застреляш в тила — казвам аз.

Той затъква Люгера колана си мята автомата ми през рамо.

— Можех да го направя още преди много време.

Сигурно има предвид първата ни среща.

— Ти си Заглушител — казвам му. С неистови усилия се удържам да не скоча и отново да хукна през дърветата. Да бягам от него е, разбира се, безсмислено. И да се бия е безсмислено. Трябва да го надхитря. Сякаш отново съм под колата в деня, в който за пръв път се срещнахме. Не става с криене. Не става с бягане.

Той сяда на няколко крачки и слага пушката на бедрата си. Трепери.

— Щом работата ти е да ме убиеш, защо досега не ме уби? — питам аз.

Той отговаря веднага, сякаш отдавна е бил готов с отговора.

— Защото съм влюбен в теб.

Главата ми безпомощно се отпуска върху грубата кора на дървото. Голите клони над мен са като изрязани върху яркото синьо небе. Поемам въздух, и това, което казвам, излиза като смях.

— Трагична любов в най-чистия й чист вид. Извънземен нашественик се влюбва в земно момиче. Ловец в плячката си.

— Аз съм човек.

— „Аз съм човек, но…“ Довърши го, Ивън. — „Защото аз вече съм довършена. Беше последният ми и единствен приятел и вече те няма. Всъщност си тук, каквото и да си, но Ивън, моят Ивън, го няма.“

— Няма „но“, Каси. Има „и“. Аз съм човек и не съм. Нито едно от двете и двете едновременно. Аз съм Друг и съм като теб.

Поглеждам в очите му, хлътнали и много тъмни в сенчестия въздух и казвам:

— Гади ми се от теб.

— Как бих могъл да ти кажа истината, когато истината бе равностойна на това да си тръгнеш, а тръгнеш ли си, щях да умра?

— Не ми чети лекции за смъртта, Ивън. — Размахвам пред лицето му пръстите на ръката си. — Видях как си отиде майка ми. Видях как един от вас уби баща ми. За шест месеца видях повече смърт, отколкото който и да било друг в историята на човечеството.

Той избутва ръката ми и казва със стиснати зъби:

— Ако с нещо би могла да защитиш баща си или да спасиш майка си, нямаше ли да го направиш? Ако знаеше, че една лъжа ще спаси Сами, нямаше ли да излъжеш?

И още как. Дори се преструвам, че вярвам на врага, за да спася Сами. Продължавам да мисля над това „Защото съм влюбен в теб.“ Опитвам се да открия друга причина, поради която е изменил на своите.

Няма значение, няма значение. Само едно е важно. Една врата, която се затръшна зад Сами в деня, в който се качи на оня автобус, врата с хиляди ключалки и аз изведнъж разбирам, че този, който седи пред мен, е човекът с ключовете.

— Знаеш какво правят в „Райт-Патерсън“, нали? — казвам аз. — И знаеш какво е станало със Сам.

Той не отговаря. Не кима. Не поклаща глава отрицателно. Какво ли мисли? Че е едно да пощадиш нищо незначещо човешко същество, но е съвсем друго да издадеш стратегията? Това ли е сега неговия Бюик, моментът, в който трябва да де изправиш с лице, защото нито можеш да лежиш, нито да бягаш?

— Жив ли е? — питам аз. Навеждам се напред, грапавата кора на дървото се забива в гръбнака ми.

Той се колебае за миг и казва:

— Сигурно.

— Защо… го отведоха там?

— За да го подготвят.

— За какво?

Този път се забавя повече. И казва:

— За Петата вълна.

Затварям очи. За първи път гледката на това красиво лице е истинско мъчение. Господи, колко съм уморена. Така зверски уморена, че мога да заспя за хиляда години. И кой знае — като се събудя, Другите може да ги няма и из гората да лудуват деца. „Аз съм Друг и съм като теб“. Какво, по дяволите, означава това? Твърде уморена съм, за да догоня мислите си.

Отварям очи и се насилвам да го погледна.

— С твоя помощ можем да влезем вътре.

Той клати глава.

— Защо не? — питам. — Ти си един от тях. Ще кажеш, че си ме заловил.

— „Райт-Патерсън“ не е концентрационен лагер, Каси.

— Тогава какво е?

— За теб ли? — Навежда се към мен. Дъхът му стопля лицето ми. — Смъртоносен капан. Няма да издържиш и пет секунди. Защо, според теб, всячески се опитвам да те спра?

— Всячески? Тогава просто ми кажи истината. Например нещо като „Хей, Кас… това, дето си го замислила… Виж, аз съм извънземен, като онези, които прибраха Сам и знам, че си се заела с напълно безнадеждно начинание“.

— Каква полза, ако го кажа?

— Това в случая не е важно.

— Важното е, че брат ти се намира в най-укрепената база, която ние — искам да кажа, Другите — създадохме от началото на чистката.

— От кое? Как го нарече? „Чистка“?

— Или разчистване. — Не издържа на погледа ми. — Казват му и така.

— О, значи с това се занимаваш! С разчистване на човешки остатъци.

— Не са мои думи. „Чистка“… „разчистване“… не съм го измислил аз — възразява той. — Ако това ще те успокои, аз бях против.

— Не искам да се успокоя, Ивън. Искам да мразя. Това ми стига. — „Престани с откровенията. Той е човекът с ключовете. Остави го да говори.“ — Мислил ли си някога, че ще се занимаваш с това?

Той отпива голяма глътка от манерката, предлага и на мен. Аз клатя глава.

— „Райт-Патерсън“ не е обикновена база — тя е главната — казва той, като внимателно претегля всяка дума. — И Вош не е обикновен командир. Той е главнокомандващ на всички тактически операции и архитект на чистката, стратегът на атаките.

— Вош уби седем милиарда души.

Цифрата звучи неестествено кухо в ушите ми. След Пришествието една от любимите теми на татко беше колко напреднали трябва да са Другите и колко високо трябва да се изкачили в еволюционната стълбица, щом са достигнали етапа на междугалактическите пътувания. И това е тяхното високоинтелигентно решение?

— За някои от нас изтребването не бе решение — казва Ивън. — Включително и за мен, Каси. Но загубихме в спора.

— Не, Ивън, ние загубихме.

Не издържам повече. Ставам, очаквайки да се изправи и той, но Ивън не помръдва от мястото си.

— Той не гледа на вас така, както ви виждат някои от нас… както и аз самият — казва той. — За него вие сте паразит, който трябва да се унищожи, за да не убие гостоприемника си.

— Аха. Значи съм паразит. В твоите очи.

Поглеждам встрани. Гади ми се.

Зад мен гласът му е мек, равен, почти тъжен:

— Каси, заела си се с нещо, което далеч надхвърля възможностите ти. „Райт-Патерсън“ не е просто обикновен лагер. Комплексът под него е център за управление на полетите на всички безпилотни самолети в северното полукълбо. Той е очите на Вош, Каси. С тях той те вижда. Опитът да проникнем и спасим Сами не е просто рискован — той е самоубийствен. И за двама ни.

— И за двама ни? — поглеждам го с крайчеца на окото си. Не е помръднал.

— Не мога да кажа, че съм те пленил. Задачата ми не е да пленявам хора, а да ги убивам. Като пленница, вътре те чака смърт. Както и мен, защото не съм си свършил работата. А и как ще преодолеем загражденията? Базата се охранявана от безпилотни самолети, седемметрова електрическа ограда, наблюдателни кули, инфрачервени камери, детектори за движение… и стотици като мен. А знаеш възможностите ми.

— Ще опитам сама.

Той кимва.

— Този е единственият възможен начин. Но това, че нещо е възможно, не означава, че не е самоубийствено. Всички, когото допускат вътре — имам предвид онези, които не убиват веднага, се подлагат на скринингова програма, която преобразува цялата им психика, включително и спомените им. Ще разберат коя си и защо си там… след което ще те убият.

— Трябва да има сценарий, който не завършва с убийството ми — настоявам аз.

— Има — казва той. — Сценарий, в който ние се крием на безопасно място и чакаме Сами да се появи.

Челюстта ми увисва и си помислям: „Ъ?“. След което казвам:

— Ъ?

— Може да ни отнеме година-две. Той на колко е — пет? Трябва да е поне на седем.

— За какво?

Той поглежда встрани.

— Видя за какво.

Обезглавеното дете с униформа, помъкнало автомат, по-голям от него. Сега наистина ми трябва глътка вода. Отивам до него и той мълчи, докато се навеждам да взема манерката. След четири големи глътки устата ми все още е суха.

— Сам е Петата вълна — казвам аз. Думите имат горчив вкус. Отпивам друга голяма глътка.

Ивън кимва.

— Ако е минал успешно скрининга, са го оставили жив и са го… — търси думата — обработили.

— Искаш да кажеш — промили са му мозъка.

— По-скоро индоктринирали. Внушили са му, че извънземните използват човешки тела и ние — искам да кажа, хората — сме измислили начин да ги разпознаваме. А можеш ли да разпознаеш врага, можеш и да го…

— Та това е самата истина! — прекъсвам го аз. — Вие ползвате човешки тела.

Той поклаща глава.

— Не и по начина, по който мисли Сами.

— Какво значи това? Или го правите, или не го правите.

— Сами мисли, че изглеждаме като някакъв вид зараза, внесена в човешкия мозък, но…

— Че аз точно така си те представям: като зараза! — Не мога да се сдържа.

Той вдига ръка. Не я бутам и не хуквам. Той бавно обвива с пръсти китката ми и внимателно ме дръпва на земята до себе си. Сърцето ми се блъска в гръдния ми кош и съм леко потна, въпреки хапливия студ. Сега какво?

— Имаше едно момче, истинско човешко момче на име Ивън Уокър — казва той, взирайки се дълбоко в очите ми. — Като всяко друго дете — с майка и баща, с братя и сестри, хора. Преди да се роди, аз бях вмъкнат в него. Докато майка му спеше. Докато и двамата спяхме. Цели тринайсет години съм спал в Ивън Уокър. Докато той се учеше да седи, да се храни, да ходи, да говори, да тича, да кара колело — аз бях там и чаках да се събудя. Подобно на хиляди Други в хиляди други момчета като Ивън из целия свят. Някои от нас бяха вече будни, подготвяйки се за живот там, където щяхме да бъдем нужни, когато бъдем нужни.

Аз кимам, но защо кимам? Вселил се в човешко тяло? Какво значи това, по дяволите?

— Четвъртата вълна — казва той, опитвайки се да ми бъде полезен. — Заглушители. Сполучливо име. Бяхме мълчаливи, криехме се в човешки тела и в човешки животи. Нямаше защо да се преструваме, че сме хора. Ние бяхме. Хора и Други. Ивън не умря, като се събудих. Беше… абсорбиран.

Орловото Око забелязва, че всичко това ми е малко в повече. Посяга, за да ме докосне и се стряска, като се дърпам.

— Така че… какво си, Ивън? — шепна. — Къде си? Каза че си бил… какво каза? — Умът ми препуска с един милиард километра в час. — „Вмъкнат“. Вмъкнат къде?

— Може би „вмъкнат“ не е най-подходящата дума. Сигурно ще е по-точно да кажа „закодиран“. Бях закодиран в Ивън, докато мозъкът му все още се развиваше в утробата на майка му.

Клатя глава. Уж е с векове по-напреднал от мен, а се затруднява да отговори на един прост въпрос.

— Но какво си? Как изглеждаш?

Той се мръщи.

— Знаеш как изглеждам.

— Не! О, Боже, понякога си толкова… — „Внимавай, Каси, мери си думите. Нали знаеш кое е важно!“ — Преди да се превърнеш в Ивън, преди да дойдеш тук, докато си пътувал към Земята, от където и да е там, как изглеждаше?

— Никак. Не сме имали тела от десетки хиляди години. Трябваше да се откажем от тях на тръгване.

— Пак лъжеш. Сигурно си бил я жаба, я брадавичеста свиня, я гол охлюв. Всяко живо същество има форма.

— Ние сме чисто съзнание. Чиста същност. Можехме да осъществим това пътуване само като изоставим телата си и се преселим в компютъра на кораба-майка. — Той взема ръката ми и свива пръстите ми в юмрук. — Ето, това съм аз. — Слага длани върху юмрука ми и го обгръща. — А това е Ивън. Сравнението не е съвсем точно, защото между мен и него няма определена граница. — Той се усмихва. — Май не се справям добре. Искаш ли да ти покажа кой съм?

„Майко мила!“

— Не. Да. Какво имаш предвид?

Представям си как обелва лицето си като същество от филм на ужасите.

Гласът му потрепва леко.

— Мога да ти покажа какво съм.

— Това не включва някакъв вид „вмъкване“, нали?

Той се смее.

— Напротив. В известен смисъл… Щом искаш, ще ти покажа, Каси.

Разбира се, че искам да видя. И не искам да видя, разбира се. Щом иска — да ми покаже. Може пък това да ме доближи до Сами. А и не е само Сами. Може да разбера защо ме е спасил, когато е трябвало да ме убие. Защо се е грижил за мен, нощ след нощ, за да ме запази жива… и засега е с всичкия си.

Той все още се усмихва, сигурно зарадван, че не съм му избола очите или че не го взимам на подбив. Ръката ми се губи в неговата, леко свита, като розова пъпка в очакване на дъжд.

— Какво да направя? — шепна аз.

Той пуска ръката ми и посяга към лицето. Трепвам.

— За нищо на света няма да ти сторя зло, Каси. — Дишам. Кимам. Дишам още малко. — Затвори очи. — Докосва нежно клепачите ми — съвсем нежно, като криле на пеперуда. — Отпусни се. Дишай дълбоко. Освободи ума си. Иначе няма как да вляза. А ти го искаш, нали, Каси?

Да. Не. Мили Боже, какво още трябва да изтърпя, за да спазя обещанието си?

Прошепвам:

— Искам го.

Не започва в главата ми, както очаквах.

Вместо това по тялото ми се разлива сладостна топлина, от сърцето навън. Костите, мускулите и кожата ми се разтварят в нея. Тя извира от мен и напуска Земята и границите на Вселената. Топлината е навсякъде и във всичко. Тялото ми и всичко извън тялото ми й принадлежи. Тогава усещам него. Той също е в тази топлина и между нас няма граница, няма място, където свършвам аз и започва той, и аз разцъфвам, като цвете в дъжда, болезнено бавно и замайващо бързо, разтваряйки се в топлината, разтваряйки се в него, но него не го виждам, защото „показвам“ е само условна дума. Защото няма дума, която да го опише, той просто е.

И аз разцъфвам за него, цвете в дъжда.

72.

Първото, което правя, след като отварям очи, е да избухна в сърцераздирателни ридания. Не мога да се сдържа. Никога в живота си не съм се чувствала толкова изоставена.

— Сигурно избързах — казва той, като ме прегръща и гали косата ми.

Не се съпротивлявам. Твърде слаба, объркана, празна и окаяна съм, за да направя какво то и да било друго, освен да стоя в ръцете му.

— Прости ми, че те лъгах, Каси — прошепва той в косата ми.

Студът отново пропълзява в мен. Топлината е само спомен.

— Не си ли като затворник в това тяло? — тихо питам аз, допирайки ръце до гърдите му. Усещам пулса му.

— Напротив — казва той. — Чувствам се освободен.

— Освободен?

— Да, мога да, отново да имам чувства. Като това. — Целува ме. По тялото ми се разлива друга, различна топлина.

Сгушена в ръцете на врага. Какво ми става? Те ни гориха живи, мачкаха ни, давиха ни, донесоха болест, превръщаща ни в пихтии от слуз и кръв. Убиха всичките ми любими и близки хора, всички без брат ми — а аз се целувам с един от тях! Пуснах го в душата си. Споделих с него нещо, далеч по-ценно и съкровено от тялото ми.

Заради Сами. Възможен, но твърде сложен отговор. Истината е проста.

— Каза, че си загубил в спора за стратегията спрямо хората — казвам аз. — Каква беше твоята позиция?

— Съвместно съществуване. — Говори с мен, но гледа звездите. — Ние не сме много, Каси. Едва няколкостотин хиляди. Можехме да се вселим във вас и да живеем, без никой да разбере за съществуването ни. Но не искахме. Повечето считаха, че е под достойнството им да живеят с маската на човешки същества. Знаеха, че ако дълго се преструват на хора, ще се очовечат наистина.

— И това ги плашеше?

— Мен — да. Докато не станах човек — казва той.

— Стана какво…? Като се „събуди“ в Ивън ли?

Той поклаща глава и казва просто, сякаш е най-очевидното нещо на света:

— Като се събудих в теб, Каси. Не бях напълно човек, докато не се огледах в очите ти.

И в истински човешките му очи бликват истински човешки сълзи и сега е мой ред да го прегърна, докато сърцето му кърви. Мой ред е да се огледам в очите му.

Всъщност, не само аз съм в ръцете на врага.

Аз съм човечеството, но кой е Ивън Уокър? Човек и Друг. Двете и нито едно. Обичайки ме, той не принадлежи на никого.

Той не гледа на нещата така.

— Ще направя каквото искаш, Каси — казва той безпомощно. Очите му блестят по-ярко от звездите над нас. — Знам, че си длъжна да отидеш там. На твое място и аз щях да отида. И сто хиляди Заглушителя нямаше да ме спрат.

Той притиска устните си до ухото ми и ми шепне, тихо и пламенно, сякаш споделя най-страшната тайна на света:

— Безнадеждно е. Глупаво е. Самоубийствено е. Но любовта е оръжие, за което те нямат щит. Те знаят какво мислим, но няма как да разберат какво чувстваме.

Не „ние“. „Те“.

Преминал е отвъд. И знае, че преминеш ли, няма връщане.

73.

Прекарваме последния си ден заедно, спейки под надлеза на магистралата като двама скитници, каквито всъщност сме. Единият спи, а другият е на пост. Когато е негов ред да спи, Ивън предава оръжието си и заспива, без да се замисли, че мога да избягам или да го застрелям. Сигурно изобщо не му минава през ум. Нашият проблем е, че не мислим като тях. Повярвах му и той го разбра. Заглушителите убиват хора. Ивън не ме уби. Значи не е Заглушител. Е? Има логика. Хм… човешка логика.

Привечер дояждаме последните си запаси от храна и се изкатерваме по насипа, за да се скрием в дърветата край магистрала 35. Според него автобусите се движат само през нощта. И се разбира кога идват. Двигателите им се чуват от километри, защото на километри няма какво друго да се чуе освен тях. Виждаш фаровете, чуваш звука и те профучават край теб като големи жълти болиди, защото магистралата е разчистена и вече няма ограничения на скоростта. Дали ще спрат? Не се знае. Може би да, може би не. Може просто да намалят, колкото един от войниците вътре да ми пусне един куршум. А може и да не минат въобще.

— Каза, че още събират хора — казвам аз. — Защо да не минат?

Той се заглежда в пътя под нас.

— Ще дойде момент, в който „спасените“ ще разберат измамата или някой от оцелелите навън ще разбере. Когато това се случи, те ще затворят базата или тази й част, която се занимава с чистката. — Той се прокашля и продължава да гледа пътя.

— Какво означава това „ще затворят базата“?

— Ще я унищожат, както унищожиха лагера.

Мисля над думите му и като него гледам пътя.

— Добре — казвам най-накрая. — Остава да се надяваме, че Вош още не е дръпнал шалтера.

Загребвам шепа прах, сухи листа и клечи и разтривам по лицето си. Следващата е за косата. Той гледа, без да каже нищо.

— Сега е моментът да ми пожелаеш късмет — казвам аз. Мириша на пръст и кой знае защо си спомням баща си, коленичил в розовата леха и белия чаршаф. — Или да отидеш вместо мен. Или да ми пожелаеш късмет и отидеш вместо мен.

Той скача на крака. Очите му шарят трескаво. Увива се с ръце, сякаш му е студено или се бои да не направи нещо глупаво.

— Самоубийство е — казва той. — И двамата го знаем. Време е да го изречем на глас. Който и да иде, с него е свършено.

Вадя Люгера от колана. Слагам го на земята до краката му. После автомата.

— Пази ги — казвам му. — Ще ми трябват, като се върна. И между другото, време е да го изречем на глас: много си смешен в тоя панталон. — Пресягам се за раницата. Измъквам мечока. Няма защо да го цапам, той си е вече мръсен и без това.

— Чуваш ли какво казвам? — пита той.

— Лошото е, че ти не чуваш себе си — казвам аз. — Там се влиза само по един начин — този, по който влезе Сами. Ти не можеш да го използваш, значи оставам аз. Край на дискусията, ясно ли е?

Ставам и се случва нещо странно: докато се изправям, Ивън сякаш се смалява.

— Отивам да прибера брат си и мога да го направя само по един начин.

Той ме поглежда и кима. Бил е в мен. Били сме слети в едно. Затова знае какво ще кажа:

— Сама.

74.

Ето ги звездите — убождания от светлина, впиващи се надолу.

Ето го и празният път под светлината, впиваща се надолу и момичето на пътя с омацано лице, с клечки и сухи листа, оплетени в късата й къдрава коса, стиснала опърпано плюшено мече на празния път под звездите, впиващи се надолу.

Ето го и рева на двигателите, и двойните снопове на фаровете, прорязващи хоризонта. Все по-големи и все по-ярки светлини, като звезди, готвещи се да избухнат в свръхнова. Връхлитат момичето, скътало в сърцето си тайни и обещания и то се изправя пред водопада от светлина, без да бяга и без да се крие.

Шофьорът ме вижда отдалеч. Квичене на спирачки, вратата се отваря със съскане и един войник скача на асфалта. Има пистолет, но не го насочва към мен. Оглежда ме, докато стоя, прикована от фаровете; оглеждам го и аз.

На ръкава му има бяла лента с червен кръст. Табелката с името му гласи: „Паркър“. Името ми е познато. Сърцето ми прескача. А ако ме познае и той? Би трябвало да съм мъртва, а не съм.

Как се казвам? Лизбет. Ранена ли съм? Не. Сама ли съм? Да.

Паркър бавно се завърта на триста и шейсет градуса, за да огледа околността. Не забелязва ловеца в гората, който наблюдава сцената с мерник, прикован в темето на Паркър. И как да го забележи? Ловецът в гората е Заглушител.

Паркър ме хваща за ръка и ми помага да се кача в автобуса. Вътре мирише на кръв и пот. Половината от седалките са празни. Има деца. А също и възрастни. Те обаче не са важни. Важни са само Паркър, шофьорът на автобуса и войникът с табелка „Хъдзън“. Отпускам се на последната седалка до аварийния изход — същата, на която седеше Сам, когато притискаше малката си ръка в стъклото и гледаше как се смалявам, докато ме погълна прахта.

Паркър ми подава плик с разкашкани гумени бонбони и бутилка с вода. Не искам нито едното, нито другото, но послушно поглъщам и двете. Бонбоните са били в джоба му и са топли и лигави, поради което се боя, че отново могат да видят бял свят.

Автобусът набира скорост. Някой отпред плаче. Към това се прибавя бръмченето на колелата, воят на двигателя и студеният вятър, свистящ през цепките на прозорците.

Паркър се завръща със сребърен диск и го притиска до челото ми. Според него, за да премери температурата ми. Дискът светва в червено. Добре съм, казва той. Как е името на мечока?

Сами, казвам аз.

Светлини на хоризонта. Това е „Кемп Хейвън“, ми казва Паркър. Мястото е напълно безопасно. Няма от какво да бягам. Няма от какво да се крия. Кимам. Напълно безопасно.

Светлината се усилва, бавно се просмуква през предното стъкло, нахлува като поток, докато наближаваме и удавя автобуса, когато сме пред входа. Чува се пронизителен звънец, портата се плъзга и отваря. Силуетът на един войник горе на наблюдателната кула.

Спираме пред хангар. Един шишкав мъж се качва в автобуса, подприпквайки на пръсти като повечето дебели хора. Неговото име е майор Боб. Няма защо да се боим, ни казва той. В пълна безопасност сме. Има само две правила, които трябва да запомним. Първото — да помним цвета си. Второто — да слушаме и да се подчиняваме.

Заставам в редичката на моята група и следвам Паркър до страничната врата на хангара. Той потупва Лизбет по рамото и й пожелава късмет.

Намирам един червен кръг и сядам. Пълно е с войници. Но повечето от тях са деца, някои не много по-големи от Сам. Всички са със сребристи окуляри и са много сериозни, особено по-малките. Най-малките са най-сериозни.

Имам номер: Т62. „Т“ като „Терминатор“. Ха!

Съобщават номерата по високоговорител.

„Шестдесет и две! «Те» шестдесет и две! Моля да се отправи към червената врата! Номер «Те» шестдесет и две!“

От другата страна на червената врата има слаба жена със зелена престилка. Всичко долу и в коша. И бельото. Обичат децата, но не и въшките и кърлежите. Ето душа. Ето сапуна. Облечи бялата роба, като си готова и чакай да те извикат.

Подпирам мечока до стената и стъпвам боса върху студените плочки. Водата е хладка. Сапунът е с остър мирис на лекарство. Още съм влажна, когато нахлузвам хартиената роба. Тя залепва за кожата ми. Почти се виждам през нея. Взимам Мечо и чакам.

През следващата врата. Хоп на масата за прегледи. Нова медицинска сестра — по-едра, по-зла. Изобщо не ме поглежда. Сигурно съм хилядния човек, който минава през ръцете й, откакто Заглушителите са се настанили в базата.

Трите ми имена? Елизабет Саманта Морган.

На колко години съм? Дванайсет.

Откъде съм? Имам ли братя или сестри? Има ли живи от семейството ми? Какво им се е случило? Къде съм отишла, след като съм напуснала дома си? Какво му е на крака ми? Как се ме простреляли? Кой ме е прострелял? Знам ли за други оцелели? Как са имената на братята и сестрите ми? На родителите ми? Каква е била професията на баща ми? Името на най-добрата ми приятелка? Пак да й разкажа какво се е случило със семейството ми.

Накрая тя ме потупва по коляното и ми казва да не се плаша. В пълна безопасност съм.

Прегръщам Мечо и кимам.

В пълна безопасност съм.

Жената на име д-р Пам е така мила, че колкото и да не искам, я харесвам. Лекар-мечта: мила, нежна, търпелива. Приветливо разговаря с мен. Обяснява ми всичко, което предстои да направи. Показва ми импланта. Като чип за домашни любимци, само че по-добър! С него могат да ме открият навсякъде.

— Как се казва плюшеното мече?

— Сами.

— Да сложа ли Сами на този стол, докато ти поставяме импланта?

Претъркулвам се по корем. Страхувам се, че дупето ми прозира през хартиената роба, което надали е от съществено значение. Напрягам се в очакване на ухапването от иглата.

Д-р Пам пита какво се е случило с крака ми. Някакви лоши са стреляли по мен. Тук това няма как да стане, успокоява ме тя. В „Кемп Хейвън“ няма лоши хора. В пълна безопасност съм.

Маркирана съм. Чувствам се така, сякаш ми е окачила десеткилограмов камък на шията. Време е за последния тест, ми казва тя. Една програма, иззета от врага.

„Наричат я «Страната на чудесата».“

Взимам Мечо от стола и отивам с нея в съседната стая. Бели стени. Бял под. Бял таван. Бял зъболекарски стол, ремъци, висящи от опорите за ръцете и краката. Клавиатура и монитор. Казва ми да седна и отива при компютъра.

— Какво прави „Страната на чудесата“? — питам аз.

— Малко сложно е да се обясни, Лизбет, но по същество прави виртуална карта на твоите познавателни функции.

— Карта на мозъка ми?

— Нещо такова, да. Хайде, скъпа, седни на стола. Не трае дълго и ти обещавам, че няма да боли.

Сядам, като притискам Мечо до гърдите си.

— О, не, скъпа, Сами не може да бъде с теб на стола.

— А защо не?

— Хайде, дай ми го. Ще го сложа до компютъра.

Поглеждам я подозрително. Но тя се усмихва и е така мила. Трябва да й вярвам. Както и тя вярва изцяло в мен.

Но съм така нервна, че докато й го подавам, мечока се изплъзва от ръката ми. Пада до стола върху голямата си плюшена глава. Извивам се да го взема, но д-р Пам ми казва да не мърдам и се навежда, за да го вдигне тя.

Сграбчвам главата й с две ръце и я фраскам в подлакътника. Откатът върху ръцете ми е като плясък с камшик. Тя пада, зашеметена от удара, но не загубва съзнание. В момента, в който коленете й се удрят в белия под, аз вече съм скочила от стола и съм зад нея. Искам да я довърша с каратистки удар в гръкляна, но тя е с гръб към мен, така че импровизирам. Грабвам ремъка от подлакътника и два пъти го усуквам около шията й. Тя се мъчи да ми попречи с ръце, но е твърде късно. Затягам каишката, като държа контра с крак, опрян в стола и опъвам с все сила.

Секундите, докато я чакам да изпадне в безсъзнание, са най-дългите в живота ми.

Тя се отпуска. Незабавно освобождавам каишката и д-р Пам се свлича по очи на пода. Проверявам пулса й.

Обръщам д-р Пам по гръб. От двете й ноздри тече кръв. Сигурно има счупване. Посягам към тила си. Това ще е най-трудно. Но аз съм в еуфория. Надрусана съм с адреналин. Дотук всичко мина отлично. Ще се справя и с това.

Смъквам превръзката и рязко опъвам кожата от двете страни на разреза. Сцепването на раната е като изгаряне с кибрит. Пинсета и огледало щяха да ми свършат отлична работа, но нямам нито едно от двете, поради което ровя с нокътя си. Методът работи по-добре от очакваното: след три опита, закачам зрънцето с нокът и го изчоплям без проблем.

Колко са минали досега? Две? Три? Коленича до д-р Пам и натиквам импланта в носа й. Пфу!

Ти пък за какво съжаляваш, Ивън!

Кръв по пръста ми. Моята кръв, и нейната — смесени.

Отивам до клавиатурата. Сега вече наистина става страшно.

Кръвта се стича по тила ми, лъкатушейки между лопатките ми. Цялата се треса и ми е трудно да пиша. В мигащото синьо поле въвеждам „търсене“. След два опита го написвам правилно.

ВЪВЕДЕТЕ НОМЕР.

Нямам номер, по дяволите! Имам име. Как да се върна към синьото поле? Натискам ENTER.

ВЪВЕДЕТЕ НОМЕР.

Нещо друго не искаш ли!

Натраквам „Съливан“.

ГРЕШКА ПРИ ВЪВЕЖДАНЕТО НА ДАННИ.

Чудя се дали да тръшна монитора или да наритам д-р Пам до смърт. С нито едно от двете няма да открия Сам, но и двете ще ми помогнат да се почувствам по-добре. Натискам ESC, връщам се в синьото поле и пиша „търси по име“.

Думите изчезват. Глътнати от програмата. Синьото поле мига, отново празно.

Иска ми се да изкрещя. Времето ми е на привършване.

Само дето план „Б“ нещо не ми се нрави. Предпочитам план „А“: виждам къде е Сами и тичам там. План „А“ е прост и ясен. План „Б“ е кошмар.

Още един опит. Пет секунди в повече не са кой знае каква разлика.

Пиша „Съливан“ в синьото поле.

Дисплеят полудява. На сивия фон се изсипва потоп от цифри, все едно съм поискала да ми сметнат числото „пи“. Изпадам в паника и натискам произволни клавиши, но дисплеят не иска да се успокои. Петте минути отдавна са надхвърлени. План „Б“ е гаден, но нямам друг избор, освен план „Б“.

Плонж в съседната стая, където има бели анцузи. Грабвам един от рафта и мъдро се опитвам да го навлека, без преди това да сваля робата. Грухтейки от яд, я свличам и за секунда съм съвсем гола. Секундата, в който вратата до мен ще излети с пантите и в стаята ще нахлуят Заглушителите. Така става в плановете „Б“. Костюмът ми е твърде голям, но по-добре голям, отколкото малък. Дърпам ципа и хуквам обратно към стаята с компютъра.

В момента, в който нахлувам в стаята, я заварвам седнала с Мечо в едната й ръка и някакъв сребрист уред с вид на мобилен телефон в другата.

Проклет план „Б“!

75.

По шията й има огненочервени следи от ремъка. Лицето й е покрито с кръв. Но ръцете й не треперят, а очите й са загубили цялата си топлина. Палецът й е надвиснал над един мигащ зелен бутон до някакво число.

— Не го натискайте — казвам аз. — Няма да ви направя нищо лошо. — Клякам, с разтворени ръце и длани, обърнати към нея. — Не го натискайте.

Тя натиска бутона.

Главата й отскача назад и тя се свлича. Приритва два пъти и край.

Скачам, изтръгвам мечока от вкочанените й пръсти и хуквам — през стаята с анцузите и по коридора навън. Ивън така и не ми каза колко време след писването на алармата изскачат щурмоваци, базата се заключва и натрапникът се залавя, изтезава и подлага на бавна и мъчителна смърт. Сигурно не много.

Толкова за план „Б“. Мразех го и без друго. Лошото е, че нито Ивън, нито аз успяхме да стигнем до план „В“.

„Казармите около плаца.“ Къде ли ще е това? Освен да спра някого и да го попитам, защото не знам друго освен обратния път оттук, а той съвпада с пътя на идване — покрай трупа, противната, дърта и дебела медицинска сестра, приятната, млада и слаба медицинска сестра и право в обятията на майор Боб.

В края на коридора има врата с един-единствен бутон: експресен еднопосочен асансьор към подземния комплекс, където според Ивън показват на Сами и останалите новобранци измислените същества, уж прикрепени към истинските човешки мозъци. Накичен с охранителни камери. Гъмжащ от Заглушители. Единствените други врати по коридора — една вдясно от асансьора и тази, от която излязох.

Най-сетне нещо просто.

Блъскам вратата и се оказвам на стълбището. Като асансьора, и стълбите са само в една посока — надолу.

Колебая се половин секунда. Стълбището е тихо и малко, в смисъл — уютно малко. Дали да не постоя тук… да погушкам Мечо? А може и да посмуча палеца си.

Тръгвам с нежелание и бавно се спускам по петте етажа на подземието. Студените метални стъпала парят босите ми крака. Чакам писъка на алармите, трополенето на кубинки и дъжда от куршуми отгоре и отдолу. Сещам се как Ивън за нула време очисти четири тежко въоръжени, добре обучени убийци в почти пълна тъмнина и се чудя защо реших, че е разумно да се разходя в бърлогата на лъва сама, когато бих могла да имам един Заглушител със себе си.

Е, не съвсем сама. Имам мечока.

Допирам ухо до вратата в дъното. Чувам собствения си пулс и толкова. Поемам въздух и слагам ръка на дръжката.

Вратата отхвръква към мен, като ме залепя за стената и чувам тропота на кубинки, докато мъже, влачещи автомати, се втурват нагоре по стълбището. Вратата тръгва да се затваря, но аз сграбчвам дръжката и се спотайвам отзад, докато войниците се изнижат зад завоя и с гръм и трясък изчезнат от погледа.

Шмугвам се в един коридор миг преди вратата отново да се захлопне под носа ми. Червените светлини, монтирани на тавана, се въртят и сянката ми ту се мярка върху белите стени, ту изчезва. Надясно или наляво? Позагубила съм ориентация, но мисля, че входът на хангара е вдясно. Бягам натам, после спирам. Къде е най-вероятно да се струпат Заглушители в случай на произшествие? Около входа на ада, тоест на хангара.

Обръщам се и се блъскам в гърдите на грамаден мъж с пронизителни сини очи.

Не успях да ги видя в лагера. Бяха скрити зад противогаз с черни стъкла, като очи на насекомо.

Но помня гласа.

Плътен, твърд като камък и остър като бръснач.

— Здравей, малко агънце — казва Вош. — Сигурно си се загубило.

76.

Стиска ме е за рамото като менгеме.

— Защо си тук? — пита той. — Кой е ръководителят на групата ти?

Клатя глава. Сълзите, които бликат от очите ми, изобщо не са престорени. Трябва да мисля бързо и първата ми мисъл е: Ивън беше прав. Колкото и резервни варианта да имам, това солово изпълнение е обречено. Ако бяхме двамата…

— Той я уби! — смотолевям аз. — Този човек уби д-р Пам!

— Какъв човек? Кой уби д-р Пам?

Клатя глава, въртя очи, и стискам мечето пред гърдите си. Зад Вош се задава друг взвод войници. Той ме бута към тях.

— Арестувайте я. Чакам ви на горния етаж. Има пробив в системата.

Влачат ме до най-близката врата, бутат ме в една тъмна стая и ключалката щраква. Лампите светват, като примигват преди това. Първото, което виждам, е едно изплашено момиче с детско лице в бял анцуг с плюшено мече. Стряскам се и изпищявам.

Под огледалото има дълъг плот с монитор и клавиатура.

Намирам се в стаята за екзекуции, където, както ми обясни Ивън, показват на новобранците измислените мозъчни вредители.

Знам, че зад огледалото има друга стая. И поне една врата, която може да е, но може и да не е заключена. Тук, при мен, със сигурност няма изход, затова, вместо да чакам Вош, мога просто да прелетя през огледалото.

Хващам един стол, засилвам се и блъскам стъклото. Столът отхвърча от ръцете ми и пада на пода с оглушителен — както ми се струва — тропот. Виждам пукнатина, но нищо повече. Пак грабвам стола. Поемам дълбоко дъх. Навеждам се, завъртам се и го запокитвам в огледалото. Учи се по карате — въртенето дава сила. Целя се в пукнатината. Цялата ми енергия е събрана в една точка.

Столът отскача, аз залитам и се пльосвам на пода като хипопотам. Прехапала съм си езика. Устата ми се пълни с кръв. Плюя и уцелвам момичето от огледалото право в носа.

Пак вдигам стола. Дишам като локомотив. Забравих най-важното: бойния каратистки вик! Може да ви се струва смешно, но той концентрира силата.

Третият и последен удар прави стъклото на сол. Политам като снаряд и се блъскам в плота, а столът продължава да трополи из стаята от отсрещната страна. Виждам друг зъболекарски стол, редица от компютри, кабели по пода и една врата. „Моля те, Господи, дано да не е заключена.“

Взимам Мечо и прескачам през дупката. Представям си как ще се опули Вош, като се върне и види огледалото. Вратата от другата страна не е заключена. Води към коридор от бели сгуробетонни блокчета, обточен с необозначени врати. Пардон, възможности. Не тръгвам по коридора. Стоя. Пред мен — един необозначен път. Зад мен — обозначеният: този с дупката. Ще я видят и ще разберат накъде съм тръгнала. Докога мога да поддържам преднина? Устата ми отново се пълни с кръв и аз с погнуса я прегръщам. Като ще ме следят, да ме следят. Няма да улеснявам работата им.

Като казах улеснявам, забравих да заклиня със стола дръжката на вратата в стаята. Не че ще ги спре, но ще добави няколко ценни секунди в спестовната ми касичка.

Хуквам обратно към стаята за екзекуции и правя салто през дупката в огледалото. Малка погрешна стъпка и се просвам по гръб на пода. Пред погледа ми кръжат искри. През тях виждам таван с метален въздуховод под него. Видях такъв и отвън, явно, продължава и в коридора: вентилационната система на бомбоубежището.

И си мисля: „Точно това ти трябва, Каси — вентилационната система!“

77.

Лазя по корем, страхувайки се, че тръбата всеки момент ще се срути под тежестта ми и на всеки завой спирам, за да се ослушам. Без да знам за какво точно. За плач на изплашени деца? За смях на щастливи деца? Въздухът в тръбата е студен, всмукан е отвън и е набутан в подземието — почти като мен.

Въздухът обаче си е на мястото, а аз не съм. Какво каза Ивън?

Ясно, Ивън. Ето и новия ми план. Намирам най-близката вентилационна шахта и се покатервам до повърхността. Няма да знам къде съм и колко далеч са казармите около плаца и разбира се, базата ще е вдигната по тревога, и ще гъмжи от Заглушители и деца-войници с промити мозъци, търсещи момиче в бял анцуг. А, и да не забравяме — с плюшено мече. Възбудени от наградата, обявена за главата ми! Защо ми трябваше да вземам това проклето мече? Сам нямаше да ми се разсърди, ако го бях оставила. Не съм обещала да водя Мечо. Обещах да пристигна аз.

Така де, стига с тоя мечок!

На всеки няколко метра избор: надясно, наляво или направо? И почивка, за да се ослушам и да изплюя кръвта. Тук вече мога да си кървя на воля: по капките мога да намеря обратния път. Езикът ми обаче се е подул и пулсира ужасно в такт със сърцето ми — живият часовник, който отброява минутите, преди да ме намерят, да ме изправят пред Вош и той да ме убие, както уби татко ми.

Нещо кафяво и малко се е засилило към мен — бърза, сякаш има някаква спешна мисия. Хлебарка. Минах през паяжини, през камари от прах и някакво тайнствено мазно вещество, което сигурно е отровна плесен, но това е първият ми истински кошмар. Паяци, змии? С мед да ги храниш, в сравнение с хлебарките. А тая търчи право в лицето ми. Живо си представям как може да се навре в анцуга ми и пускам в действие единствения инструмент, с който разполагам, за да я смачкам: голата си ръка. Гадост!

Продължавам напред. В далечината нещо светлее, нещо сивозеленикаво; „извънземно зелено“, както му казвам аз. Пълзя, сантиметър по сантиметър до решетката, от която струи сиянието. Надничам през процепите й към помещението отдолу. Само дето думата „помещение“ не е твърде удачна в случая. Мястото е огромно, като футболен стадион, с форма на купа, в чието дъно са строени дълги редици от компютърни терминали, обслужвани от над сто човека. Макар използването на думата „човек“ да е несправедливост спрямо истинските носители на това име. Ето ги, нечовешките хора на Вош и макар да не знам какво правят, си мисля: това ще е. Сърцето на експедицията, командната зала на чистката. Една цяла стена е заета от огромен екран, на който се проектира карта на Земята, осеяна с ярки зелени петънца — източникът на болнавата зелена светлина. Сигурно са градове, а зелените точки — струпвания от оцелели.

Вош няма нужда да ни преследва. Вош знае точно къде сме.

Мърдам предпазливо и бавно лазя напред, докато зеленото сияние се смали до размера на точките върху картата в контролната зала. Четири разклонения по-надолу чувам гласове. Мъжки гласове. И дрънкане на метал в метал, както и скърцане на гумени подметки по бетона.

И тогава един от тях казва:

— Колко каза той?

Другият:

— Поне двама. Момичето и онзи, дето очистил Уолтърс, Пиърс и Джаксън.

Очистил Уолтърс, Пиърс и Джаксън?

Ивън. Той е.

Какво, по дяволите, …? Бясна съм му. Нали трябваше да вляза сама, да се промъкна незабелязано и преди да разберат какво става, да прибера Сам. Разбира се, не стана точно по този начин, но Ивън няма откъде да го знае.

И все пак. Това, че Ивън е пренебрегнал грижливо обмисления ни план и е проникнал в базата, означава, че той е тук.

И прави това, което трябва да се направи.

Пролазвам напред, за да чуя по-добре разговора. Надниквам през решетката и виждам двама Заглушители да товарят подобни на очи кълба в голяма ръчна количка. Замръзвам. Едно такова вече съм виждала.

Гледам ги, докато натоварят и изчезнат нанякъде с количката.

О, Боже. Вош смята да постъпи с „Кемп Хейвън“ така, както постъпи с лагера.

В мига, в който го осъзнавам, писва сирената.