Петата вълна

78.

Два часа.

В момента, в който си тръгва Вош, в главата ми почва да цъка един часовник. Впрочем, не часовник. Хронометър, който отброява времето до Армагедон. Всяка секунда ми е ценна, затова — къде е санитарят? Идва точно когато се каня сам да си откача системата. Висок, слаб, хлапе на име Кистнер. Познавам го от първата ми хоспитализация. Има тик и постоянно побутва престилката си, сякаш платът дразни кожата му.

— Каза ли ти? — пита ме Кистнер, като се навежда над леглото и се старае да говори тихо. — Обявиха код „жълто“.

— Защо?

Той свива рамене.

— Някой казва ли ти! Само се моля да не тичаме пак към бункера. — Никой в болницата не обича учебните тревоги. Свалянето на няколкостотин пациенти под земята за по-малко от три минути е истински кошмар в тактическо отношение.

— И все пак е по-добре, отколкото да стоим тук и извънземните да ни изпарят с някое лъчево оръжие.

Сигурно е самовнушение, но в момента, в който Кистнер откача системата, болката се връща. Тъпа пулсираща болка там, където ме простреля Катализатора. В такт с пулса ми. Докато чакам да ми се проясни главата, се чудя дали да не преразгледам плана си. Една евакуация в подземния бункер може да опрости нещата. След провала на първата учебна тревога с Фъстъка командването реши да събира всички небоеготовни деца в укритие, разположено в средата на комплекса. Ще е къде по-лесно да го намеря там, отколкото да обикалям поред казармите.

Но не знам кога — и дали — ще има евакуация. По-добре да се придържам към първоначалния план. Тик-так.

Затварям очи и си представям всяка стъпка от бягството, колкото е възможно по-подробно. Правех така преди, когато още имаше гимназии, нощни петъчни турнири и зрители. Когато спечелването на районната купа ми се струваше най-важното нещо на света. Представях си стъпките си по игрището, дъгата, която ще опише топката, докато лети към прожекторите, защитника, тичащ успоредно с мен, точния момент, в който да обърна глава и вдигна ръце, без да намалявам темпото. Представях си не само перфектната игра, но и възможните пропуски — как коригирам маршрута и посочвам на куотърбека къде точно да хвърли топката.

Има хиляди начини да пропуснеш и само един да вкараш топката. Не мисли един мач напред. Нито пък два или три мача. Мисли за тази игра, за тази стъпка. Прави по една правилна стъпка всеки път и ще вкараш топката.

Първа стъпка: санитарят.

Моят отличен приятел Кистнер, който чисти нечий гръб с гъба през две легла от мен.

— Хей — подвиквам му аз. — Хей, Кистнер!

— Какво има? — отвръща той, видимо раздразнен. Не обича да му прекъсват работата.

— Трябва да отида до тоалетната.

— Не бива да ставаш. Ще ти цъфнат шевовете.

— Стига, Кистнер. Банята е на две крачки.

— Докторът каза да не мърдаш. Ще ти донеса подлога.

Изпращам го с поглед, докато лъкатуши между леглата към склада със санитарните принадлежности. Не знам колко да чакам, докато се скрие напълно. Ами ако не успея да се изправя? Тик-так, Зомби. Тик-так.

Отмятам завивките и спускам краката си от леглото. Стискайки зъби, защото ме боли. Целият ми гръден кош е плътно усукан с бинтове и всяко движение разтяга мускулите, разкъсани от куршума на Катализатора.

Само това оставаше — да бъркам в гащите на Катализатора.

Тъпкан съм с успокоителни, но като сядам, болката е убийствена. Седя и чакам главата ми да се проясни.

Втора стъпка: банята.

Налагам си да вървя бавно. Правя малки крачки. Олюлявам се. Усещам, че отзад робата ми е разкопчана и прелестите ми са на показ. Майната им.

Банята е на пет-шест метра. Струват ми се като петдесет километра. Ако е заключена или заета, край.

Не е нито едното, нито другото. Заключвам вратата зад себе си. Мивка, тоалетна и душ кабина. Пръчката на завесата е завинтена за стената. Отварям шкафчето за кърпи. Къса метална пръчка за подпиране на капака, тъпа и от двете страни. Поставката за тоалетна хартия е от пластмаса. Толкова по въпроса за наличните оръжия. Но играта тепърва почва. „Хайде, Кистнер, чакам те.“

Две остри почуквания на вратата и гласът му от другата страна.

— Хей, вътре ли си?

— Казах ти, че ми се ходи до тоалетната! — крясвам аз.

— Нали казах, че ще ти донеса подлога!

— Не издържах!

Бута бравата.

— Отключи!

— Абе, ти ще ме оставиш ли да си свърша работата! — виквам аз.

— Отивам да повикам охраната!

— Хайде сега! Сякаш ще избягам някъде.

Броя до десет, щраквам ключалката, довличам се до тоалетната и сядам. Вратата се открехва и виждам резенче от слабото лице на Кистнер.

— Е, доволен ли си? — грухтя аз. — Сега, ако обичаш, затвори вратата.

Кистнер продължително гледа в мен и пощипва ризата си.

— Ще стоя тук — казва той.

— Добре — казвам аз.

Вратата се затваря. Следват шест бавни преброявания до десет. Една минута.

— Хей, Кистнер!

— Какво?

— Трябва ми помощ.

— Каква точно?

— Да стана! Не мога да се изправя. Сигурно имам скъсан шев.

Вратата се отваря със замах. Лицето на Кистнер е почервеняло от яд.

— Казах ти.

Застава пред мен. Протяга ръце.

— Хайде, хвани се за китките ми.

— Първо, ако обичаш, затвори тази врата. Срам ме е.

Кистнер затваря. Обгръщам с пръсти китките му.

— Готов ли си? — пита той.

— От готов по-готов.

Стъпка три: мокри процедури.

Кистнер дърпа, аз политам напред, удрям рамото си в тесните му гърди и го блъскам в бетонната стена. Мушкам се зад него, извивам ръцете му назад и ги вдигам над главата му. Това го принуждава да падне на колене пред тоалетната. Сграбчвам го за косата и набутвам лицето му във водата. Кистнер е по-силен, отколкото изглежда или аз съм далеч по-слаб, отколкото си мислех. Времето, докато спре да рита, ми се струва безкрайно.

Пускам го и се дърпам. Кистнер бавно се претъркулва и се свлича на пода. Обувки, панталони. Трябва да го изправя, за да му смъкна ризата. Ризата ми е тясна, панталоните — дълги, а обувките — тесни. Съдирам хартиената си нощница, хвърлям я в душ кабината и навличам престилката на Кистнер. Обувките ме забавят най-много. Малки са. Докато се мъча да ги нахлузя, ме срязва непоносима болка. Поглеждам и виждам кръв. Процежда се през бинтовете. А ако просмуче и през ризата?

Влача Кистнер до душ кабината. Пускам го и дърпам завесата. Докога ще е в безсъзнание? Няма значение. „Продължавай. Не мисли за неща, които още не са станали.“

Четвърта стъпка: импланта.

Стоя на вратата и се чудя. Ами ако някой е видял Кистнер да влиза и сега ме види, облечен в дрехите му?

Ясно. Ще ме гръмне. А след като ще мра, нищо не пречи да опитам късмета си.

Вратите на операционната са на едно футболно игрище оттук и се минава край върволици от легла и купища санитари, медицински сестри и облечени в операционни костюми лекари. Напредвам, според силите си, натам, като се съобразявам с раната, която ме бави, но няма как. Вош сигурно ме следи в монитора и се чуди защо не се връщам в леглото си.

През летящите врати в преддверието на операционната, където един лекар с уморено лице се сапунисва до лактите, готвейки се за операция. Стряска се при влизането ми.

— Какво правиш тук? — пита ме.

— Търся ръкавици. Свършихме ги.

Хирургът ми посочва с глава редицата от шкафовете на отсрещната стена.

— Нещо накуцваш — казва той. — Ударил ли си се?

— Разтегнах мускул. Влачих един дебелак до тоалетната.

Лекарят изплаква зелената пяна от ръцете си. — Трябваше да му донесеш подлога.

Кутии с латексови ръкавици, хирургични маски, антисептични превръзки, ролки лейкопласт. Къде, по дяволите, е?

Чувствам дъха му в тила си.

— Пред теб, бе човек. Ще ти извадят очите — казва той. И ме поглежда весело.

— А, да — кимвам аз. — Спи ми се, разсеян съм.

— Не си само ти! — смига ми хирургът и шеговито ме сръчква с лакът. Право в раната. Изхвърчат ми искри. Стискам зъби, за да не изкрещя.

Той се обръща и изчезва в операционната. Аз тръгвам покрай шкафовете, отварям ги един по един и ровя, но не намирам това, за което съм дошъл. Вие ми се свят, дишам тежко. Хълбокът ми пулсира и ме боли зверски. Колко време имам, докато се съвземе Кистнер? Или докато някой отиде да пишка и го намери, проснат в душ кабината?

На пода до шкафовете има кошче за боклук с надпис „ОПАСНИ ОТПАДЪЦИ.“ Вдигам капака и — бинго! — ето го и него в купа от кървави тампони, използвани спринцовки и катетри.

Скалпелът е покрит със засъхнала кръв. Редно е да го стерилизирам с антисептична кърпичка или поне да го изплакна с вода, но няма време, а и мръсотията е най-малкото ми притеснение.

79.

Пета стъпка: Фъстъка.

Един много младолик лекар бърза по коридора към асансьора, облечен в бяла престилка с хирургическа маска. Накуцвайки. Ако разгърнете престилката му, ще видите тъмночервено петно върху зелените му дрехи. А ако отворите яката, ще забележите набързо нагласена превръзка на шията му. Но опитате ли да направите, което и да било от изброените неща, младоликият лекар да ви свети маслото.

Асансьор. Затварям очи, докато се спускам с кабинката. Оттук до двора имам десет минути път. Освен ако някой услужливо не е паркирал количка за голф на изхода. После идва най-трудната част — да открия Фъстъка сред повече от петдесет взвода, разквартирувани в казармите и да го изведа, без да събудя никого. Значи около половин час търсене. Още десетина, за да се довлечем до Хангара на чудесата, където автобусите разтоварват стоката си. Оттук нататък планът ми се свежда до поредица от фантасмагорични невероятности: криене в празен автобус, обезвреждане на шофьора и останалите войници — като напуснем базата, след което — кога, къде и как? — се отърваваме от автобуса и продължаваме пеша, за да се срещнем с Катализатора.

Тя е права. Бавно и сложно е. Трябваше да убия Кистнер. Така беше според първоначалния ми план:

Стъпка четири: Убий Кистнер.

Но Кистнер не е от тях. Той е просто дете. Като Танка. Като Портокала. Като Флинтстоун. Кистнер не е искал тази война и не знае истината за нея. Надали щеше да ми повярва, ако му бях казал истината, но аз така и не му дадох този шанс.

Затова, когато вратите на асансьора се отварят в главното фоайе, аз давам мълчалив обет пред Фъстъка, обет, който не дадох на сестра си. А нейният медальон е сега на шията му.

В момента, в който обещавам това, сякаш нещо във вселената решава да ми отговори, защото сирените за тревога писват с оглушителен вой.

Чудесно! Нещата за първи път се развиват в моя полза. Няма защо да ходя на другия край на лагера и да търся Фъстъка като игла в купа сено. Няма защо да тичам към автобусите. Вместо това — по стълбите и в бункера. Грабвам Фъстъка насред организирания хаос на бомбоубежището, крием се, докато дадат отбой, и хоп — на автобусите.

Проста работа.

Още не съм стигнал до стълбището, когато опустялото фоайе се осветява в болнаво зелено, същата опушено зелена светлина, която танцуваше около главата на Катализатора, като я погледнах през окуляра си. Както обикновено при тревога луминесцентното осветление е изключено, значи светлината не идва отвътре, а отвън, откъм паркинга.

Обръщам се да погледна. Не трябваше.

През стъклените врати виждам как една количка за голф профучава през паркинга и изчезва към летището. След което виждам и източника на зелената светлина — кротнат в покрития вход на болницата. Двойно по-голям от футболна топка. Напомня ми на око. Гледаме се втренчено.

Тире… Тире… Тире…

Точка, точка, точка.

Мигване-мигване-мигване.