Петата вълна

56.

Светът пищи.

Всъщност, пищи само леденият вятър в отворения люк на хеликоптера. В разгара на Чумата, когато хората мряха със стотици на ден, се случваше да хвърлят полуживи на кладата на смъртта в бежанския лагер. Писъците им не бяха обикновен звук. Те раздираха не само слуха, но и сърцата на живите.

Има неща, които човек не може да забрави. Те не принадлежат на миналото. Те принадлежат на нас.

Светът пищи. Изгарят го жив.

През прозорците на хеликоптера се виждат пожарите, кехлибарени петна върху мастиления фон. С приближаването ни към града стават все повече и повече. Не са погребални клади. Подпалени са от мълнии, а есенните ветрове са пренесли тлеещите въглени в нова хранителна среда, защото килерът е претъпкан, храна за пожари има предостатъчно. Светът ще гори с години. Ще гори, докато остарея като баща ми. Ако живея толкова.

Летим в бръснещ полет на десетина метра над короните на дърветата, почти безшумно, благодарение на някаква нова технология и доближаваме центъра на Дейтън от север. Вали слаб сняг и блещука под нас като златни ореоли около огньовете, разпръсквайки светлина, която не служи никому.

Отлепям чело от прозореца и виждам Катализатора на отсрещния ред седалки. Гледа ме. Вдига два пръста. Кимам: след две минути ще скачаме. Слагам лентата на челото си и намествам окуляра пред лявото си око.

Катализатора сочи Малката. Седнала е до мен. Нейният окуляр все се мести. Затягам ремъка му, тя ми благодари с жест, а мен нещо ме стяга в гърлото. Седемгодишна е. Боже, Господи. Навеждам се и крещя в ухото й:

— Плътно до мен, ясно ли е!

Малката се усмихва и кима с глава към Катализатора. Плътно до нея, не до мен. Разсмивам се. Малка, но не е никак глупава.

Над реката сме, носим се на педя от повърхността. Катализатора проверява за хиляден път оръжието си. До нея Флинтстоун нервно потропва с крак, взрян напред и загледан в нищото. Дъмбо рови из санитарната си чанта, а Портокала скришом лапва един бонбон.

В дъното — Кекса с наведена глава и ръце, скръстени в скута му. Резник му измисли това име, защото бил мек и сладък. Според мен не е нито едното, нито другото. Катализатора стреля по-добре, но и Кекса сваля шест мишени за шест секунди!

Да, Зомби. Мишени. Шперплатови силуети. Ще стреля ли така добре, когато силуетите се превърнат в живи хора? А ние как ще стреляме?

Невероятно. Ние сме авангард. Седем деца, които само допреди шест месеца бяха… просто деца. Сега трябва да победим враг, унищожил седем милиарда от земното население.

Катализатора ме гледа. Става от мястото си, докато хеликоптерът се снижава и прикляка до мен. Слага ръце на раменете ми и изкрещява в лицето ми:

— Помни кръга! Няма да умрем!

Спускаме се към мястото на десанта като камък. Хеликоптерът не каца, а виси на педя над замръзналата трева, докато скачаме. През отворения люк виждам как Малката се мъчи да откопчее колана си. Успява и скача преди мен. Аз съм последният. Пилотът поглежда през рамо и вдига палец. Отвръщам му със същото.

Хеликоптерът се изстрелва като ракета в нощното небе, прави остър завой на север, черният му корпус бързо се слива с тъмните облаци и изчезва в тях.

Перката му е отвяла снега от поляната в малкия крайречен парк. Снежинките бързат да наваксат, като сърдито кръжат около нас. Внезапната тишина след писъка на вятъра е оглушителна. Право пред нас се издига огромна човешка сянка: паметник на ветеран от Корейската война. Вляво от статуята е моста. През него, десет пресечки на югозапад, е бившата съдебна палата, в която няколко трансформирани са струпали малък арсенал от автоматично оръжие, гранатомети и ракети „Стингър“ — по данни от профила на един трансформиран, заловен при операция „Блудният син“. Тук сме заради стингърите. Трябва да ги обезвредим, защото залповете им са на път да унищожат военновъздушните ни сили.

Мисията ни е двойна: да обезвредим или пленим всички военни средства, и да ликвидираме трансформираните.

С което ще ликвидираме и скрупулите си.

Катализатора води, тя вижда най-добре. Край статуята, по моста и сме на отсрещната страна. Флинт, Дъмбо, Портокала, Кекса и Малката, аз съм най-отзад. Промъкваме се между изоставените коли, които сякаш изскачат от бялата завеса на снега, ненужни и ръждясали. Някои са със счупени прозорци, надраскани с графити и претършувани за ценности. Но кое ли е ценно вече? Малката подтичва пред мен с бебешките си крака — тя е ценна. Най-ценното от идването на извънземните е един урок: че вещите не са важни. Онзи, който е притежавал онова БМВ, е загинал също така безславно като собственика на ей тази скромна КИА.

Спираме малко преди булевард Патерсън, до южния край на моста. Пропълзяваме край смачканата броня на един джип и оглеждаме пътя. Снегът ограничава видимостта до около половин пресечка. Няма да стигнем бързо. Поглеждам часовника си. Четири часа, докато дойдат да ни приберат.

Един камион-цистерна е изоставен точно на кръстовището и ни пречи да огледаме левия тротоар. Не виждам, но знам от брифинга преди мисията, че там има четириетажна сграда, евентуално със стрелци. Махам на Катализатора да се движи вдясно и под прикритието на камиона се промъкваме напред.

При предната му броня тя изведнъж спира и заляга. Залягаме и ние, а аз пропълзявам най-отпред.

— Какво видя? — питам я шепнешком.

— Трима души. На „два часа“.

Взирам се през окуляра към сградата от другата страна. През пухкавата пелена на снега виждам три светещи зелени петна, които се клатят по тротоара и нарастват с приближаването си до кръстовището. Първата ми мисъл е: майко мила, тези окуляри наистина действат! А втората — майко мила, трансформирани. Идват право към нас!

— Патрул? — питам аз Катализатора.

Тя свива рамене.

— Сигурно са забелязали хеликоптера и идват да проверят.

Тя лежи по корем, държи ги на мушка и чака заповед за стрелба. Зелените петна растат и са вече на отсрещния ъгъл. Трудно ми е да различа телата им под зелените маяци върху раменете им. Странен и шокиращ ефект, сякаш главите им са обвити с въртелив, сменящ цветовете си зеленикав огън.

Рано е. Само, ако тръгнат да пресичат.

До мен Катализатора си поема дълбоко дъх, задържа го и чака заповедта ми. Търпеливо, сякаш може да изкара така с години. Снегът се стеле по рамене й, полепва по тъмните й коси. Върхът на носа й е поруменял. Времето тече бавно. Ами ако са повече от трима? Издадем ли се към нас могат да се спуснат стотици от десетки места. Рискуваме или чакаме? Дъвча долната си устна и мисля.

— Ще ги гръмна, спокойно — казва тя, явно не разбрала причината за колебанието ми.

Зелените петна отсреща не мърдат. Скупчени са, сякаш разговарят. Не личи дали гледат насам, но съм сигурен, че не ни виждат. В противен случай щяха да ни подгонят, да открият огън, да залегнат… да направят нещо. Имаме две предимства: елемента на изненада и Катализатора. И да пропусне с първия изстрел, ще ги довърши със следващите. Фасулска работа.

Тогава — какво чакам?

Катализатора сигурно си задава същия въпрос, защото ме поглежда и шепнешком пита:

— Зомби? Какво става?

Инструкцията? Да ги унищожа. Инстинктът ми? Да не прибързвам. Нека нещата следват своя естествен ход.

С което се оказвам между чука и наковалнята.

Един удар на сърцето, преди ушите ни да запищят от трясъка на едрокалибрено оръжие и тротоара на педя от нас да се разлети като облак от мръсен сняг и разпрашен бетон. Което страшно ме улеснява в решението ми. Думата излита, сякаш отскубната от дробовете ми:

— Огън!

Куршумът на Катализатора потъва в една от клатещите се зелени светлини и тя примигва. Друга светлина се надига вдясно. Катализатора обръща цевта към мен, аз отскачам, за да не преча и втората светлина примигва като първата. Третата се смалява, докато се отдалечава в посоката, от която е дошла.

Скачам на крака. Не трябва да я изпускам!

Катализатора ме сграбчва за китката и ме дърпа долу.

— По дяволите, Катализатор, какво правиш!

— Това е капан. — Сочи към изкъртеното петно в бетона. — Не чу ли? Изстрелът не дойде от тях. Стреляха оттам. — Тя посочва с глава сградата отсреща. — От лявата ни страна. И съдейки по ъгъла — стреляха отвисоко, може би от покрива.

Аз клатя глава. Стрелец на покрива? Как е разбрал, че сме тук и защо не е предупредил останалите? Могъл е да ни види, докато се промъквахме по моста. Но вместо да стреля тогава, стреля сега, когато сме скрити. Няма логика.

Катализатора продължава, сякаш чете мислите ми:

— Объркал се е.

Кимам. В този хаос… Възможно е.

— Как ни е видял? — питам аз.

Тя поклаща глава.

— Сигурно с уред за нощно виждане.

— В такъв случай с нас е свършено. Един куршум и няколко тона бензин ще гръмнат. Ще стреля по цистерната.

Катализатора свива рамене.

— Не става с куршум. Става само по филмите.

Тя ме гледа. Очаква заповедта ми.

Заедно с останалите от взвода.

Обръщам се назад. Очите им са вперени в мен, искрящи от снега и опулени в тъмното. Малката се тресе като лист — или от студ, или от ужас. Флинт е смръщен, но единствен изрича онова, което всички мислят:

— Капан. Май трябва да се връщаме.

Примамливо, но самоубийствено. Ако снайперистът на покрива не ни гръмне, ще го направят подкрепленията.

Отстъплението не решава въпроса. Нито настъплението. Както и стоенето. Няма решение.

Бягаш — умираш. Стоиш — умираш.

— Като стана дума за нощно виждане — скърца със зъби Катализатора — можеха да помислят, преди да ни пратят на нощна мисия. Сега сме съвсем слепи.

Взирам се в нея. „Съвсем слепи.“ Бог да те благослови, Катализаторе!

Махам на останалите да се доближат и им шепна:

— В другата пресечка, отдясно, зад една офис сграда, има гараж. — Или трябва да има според картата. — Качвате се на третия етаж. По двойки: Флинт с Катализатора, Кекса с Портокала и Дъмбо с Малката.

— Ами ти? — пита Катализатора. — Ти с кого?

— Аз сам — казвам. — Нали съм Зомби!

Усмивка. Дългоочакваната!

57.

Соча насипа, който се спуска до реката.

— Промъквате се оттам — казвам на Катализатора. — Без да ме чакате.

Тя поклаща глава смръщено. Сега е мой ред да се разсмея:

— Стига с това кисело изражение! Ще те науча да се усмихваш, помни ми думата.

Никаква реакция.

— Няма да стане, сър!

— Имаш нещо против ли?

— Първото, с което се простих, беше усмивката.

Снегът и тъмнината я поглъщат. След нея и останалите. Чувам как Малката тихичко подсмърча, докато Дъмбо й обяснява:

— И като чуеш „бум!“, тичаш с все сила, ясно ли е?

Клякам до резервоара за гориво на камиона и се моля наум да е пълен, или още по-добре — полупразен, защото изпаренията гърмят най-добре. Опасно е да възпламеня цистерната, но от взрива в резервоара ще се взриви и тя. Надявам се.

Капачката е замръзнала. Блъскам я с приклада на автомата, стискам я с две ръце, напъвам с все сила и въртя. Изпуква и се развива с галещо ухото съскане. Ще имам на разположение десет секунди. Да броя ли? Как не, подробности. Вадя щифта на гранатата, пускам я в гърловината на резервоара и хуквам по склона. Снежните камшиците ме шибат през лицето. Спъвам се в нещо и се претъркулвам. Спирам чак долу, като удрям главата си в плочите на крайбрежната алея. Виждам снега, който се върти около мен, усещам мириса на реката и чувам глухо „ууп“. Цистерната подскача половин метър във въздуха и разцъфва като великолепно огнено кълбо, което се отразява в падащия сняг, превръщайки го в минивселена от трепкащи слънчица. Изправям се и хуквам нагоре по склона. Взводът не се вижда никъде. Лъхва ме гореща вълна, защото съм вече до камиона. Той все още е цял, цистерната му не е гръмнала. Да хвърля втора граната? Или да бягам? Снайперистът е заслепен и не ме вижда. Но ефектът няма да трае дълго.

В момента, в който вече съм пресякъл кръстовището и стъпвам на тротоара, бензинът в цистерната се възпламенява. Взривът ме отхвърля далеч напред. През трупа на първия трансформиран, та чак до стъклената врата на офис сградата. Чувам как нещо се раздира и се моля да е вратата, не органите ми. Шрапнел от огромни назъбени парчета метал лети във всички посоки със скоростта на куршум — отломките от цистерната. Чувам някой да крещи, докато обгръщам главата си с ръце и се свивам във възможно най-малка топчица. Жегата е неописуема. Сякаш съм в недрата на слънцето.

Стъклото зад мен се разлита на парчета — от едрокалибрен куршум, не от експлозията. Само метри до гаража. Давай, Зомби! Тръгвам с усилие и вървя, докато се сблъскам с Портокала, свлечен на тротоара. Кекса, на колене до него, с лице, застинало в беззвучен вик. Дърпа го за рамото. Крясъкът, който съм чул след взрива, е бил на Портокала. Нужна ми е половин секунда, за да видя защо: от гърба му стърчи парче метал с размера на чиния.

Бутам Кекса към гаража.

— Давай!

И мятам топчестото телце на Портокала на рамото си. Чувам трясък от изстрели, този път два и от стената зад мен се разлитат бетонни късчета.

Гаражът е отделен от тротоара с висока до кръста бетонна ивица. Пускам Портокала зад нея, прескачам и залягам. Дум-дум! Голямо като юмрук парче от стената прелита покрай рамото ми. Свит до Портокала, виждам как Кекса тича към стълбището. Давай и дано няма друг снайперист тук. Или тук да се е скрил третият от трансформираните.

Видът на Портокала не е обнадеждаващ. Колкото по-скоро го кача при Дъмбо, толкова по-добре.

— Редник Портокал — дишам аз в ухото му. — Забранявам ти да умираш, ясно ли е?

Той кима, вдишва леденостуден въздух и го издишва затоплен от тялото си. Но е бял като снега, който се носи на талази в златистата светлина. Мятам го пак на рамо и приведен дотолкова, че да не падна, хуквам към стълбището.

Прескачам стъпала и стигам до третия етаж, където заварвам взвода наклякал зад първия ред коли, на метър от стената, зад която е сградата със снайпериста. Дъмбо е коленичил до Малката, превързва я. Панталонът й е раздран, с огромно петно кръв там, където куршумът е засегнал прасеца й. Дъмбо й слага марля, оставя я на Катализатора и се втурва към Портокала. Флинтстоун клати глава към мен.

— Казах ти да се връщаме. — Гледа злобно. — Ето ти последствията.

Не му обръщам внимание. Питам Дъмбо.

— Как е?

— Не е добре.

— Направи го да е добре.

Обръщам се към Малката, която е заровила лице в скута на Катализатора и тихо скимти.

— Раната е повърхностна — казва Катализатора. — Не й пречи да се движи.

Кимам. Портокала — почти убит. Малката — ранена. Флинтстоун — готов за бунт. Снайперист в сградата срещу нас и вероятно стотици, готови да му се притекат на помощ. Трябва да сътворя чудо и то веднага.

— Той знае къде сме, което значи, че нямаме много време. Опитай се да му видиш сметката.

Тя кима, но няма как да остави Малката. Протягам ръце, влажни от кръвта на Портокала: „дай ми я.“ Малката се свива на клъбце. Не ме иска. Соча с глава улицата и заповядвам:

— Кекс, тръгваш с Катализатора. Онзи кучи син там… вижте му сметката.

Катализатора и Кекса се гмурват между две коли и изчезват. Галя Малката по главата, за да я успокоя. Баретата й я няма, изчезнала е в бъркотията. Гледам как Дъмбо предпазливо се мъчи да извади осколката от гърба на Портокала. Той вие от болка, впит с нокти в пода. Объркан, Дъмбо се обръща към мен. Кимам. Трябва да я извади.

— Давай, Дъмбо. Изведнъж. Бавно е по-болезнено.

И той дърпа.

Портокала се превива като животно, а крясъците му отекват между стените на гаража. Дъмбо хвърля назъбеното парче метал встрани и светва, за да огледа зейналата рана.

С изкривено от ужас лице обръща ранения по гръб. Ризата на Портокала е напоена с кръв. Шрапнелът е влязъл откъм гърба и е излязъл от предната част на тялото му.

Флинт не издържа, пропълзява встрани и повръща. Малката гледа като онемяла. Малката, която пищеше от радост по време на учебните стрелби. Малката, която си пееше в хангара за обработка, кръвожадната малка хищница припада.

Портокала си отива. Търси ме с очи, докато Дъмбо се опитва да спре кръвоизлива от раната в стомаха му.

— Какво да направя за теб, редник? — питам.

— Викат ми така…

Дъмбо маха напоената с кръв превръзка и слага нова. Гледа ме. Няма нужда да казва нищо. Не и на мен. Не и на Портокала.

Пускам Малката и коленича до главата на Портокала. Дъхът му мирише на кръв и шоколад.

— … защото… съм дебел… — на пресекулки изрича той. Разплаква се.

— Я остави тези глупости — казвам му строго аз.

Той шепне нещо. Доближавам ухо до устата му.

— Но се казвам Кени.

Сякаш ми споделя ужасна тайна, която е пазил цял живот.

Очите му се вперват безизразно в тавана. Отишъл си е.

58.

Малката е като обезумяла. Свита на топка с чело, опряно в коленете й. Викам Флинт, за да я наглежда. Трябва да разбера какво става с Кекса и Катализатора. Флинт има вид, сякаш иска да ме убие с голи ръце.

— Ти даде тази идиотска заповед! — ръмжи той.

— Стой тук при Малката.

Дъмбо бърше от ръцете си кръвта на Портокала, впрочем не — кръвта на Кени.

— Готов, съм, сержант — казва той уж спокойно, но ръцете му треперят.

— Сержант! — плюе гневно Флинтстоун. — И сега какво, господин сержант?

Правя се, че не го чувам и се промъквам до стената, където заварвам Кекса да клечи до Катализатора. Тя е на колене, наднича иззад ръба на стената към отсрещната сграда. Свивам се до нея, като избягвам въпросителния поглед на Кекса.

— Портокала спря да крещи — казва Катализатора, без да откъсва очи от сградата.

— Казвал се Кени — казвам аз. Катализатора кима, разбира ме веднага. Кекса — една-две минути по-късно. Пролазва встрани и се вкопчва в бетона. Диша накъсано.

— Нямаше избор, Зомби — казва Катализатора. — Иначе всички щяхме да сме на оня свят. При Кени.

Звучи успокоително. Същото си казах и аз. Гледам я и се чудя защо, като има по-добри, Вош даде на мен сержантски вензели.

— Е? — питам.

Тя кима към отсрещната сграда.

— Дебна лалугера.

Внимателно се надигам. В светлината на догарящия огън виждам фасада с изпочупени стъкла, лющеща се бяла боя и плосък покрив, един етаж над нас. Неясна сянка, която може и да е гръмоотвод. Друго не мога да различа.

— Къде е? — питам шепнешком.

— Току-що залегна. Лежи, надига се и пак ляга. Къса ми нервите.

— Един ли е?

— Само един видях.

— Свети ли?

Тя поклаща глава.

— Не, Зомби. Не е трансформиран според уреда.

Дъвча устна.

— Кекса видя ли го?

Тя кимва.

— Не свети.

Очите й ме прорязват като ножове.

— Може да не е стрелял той… — казвам аз.

— Видях оръжието му — казва тя. — Снайпер.

Тогава защо не свети? Онези на улицата светеха! А бяха дори по-далеч.

Все едно — свети или не, той иска да ни убие. И не можем да мръднем оттук, без да го неутрализираме. А трябва да се измъкнем преди онзи, който се изплъзна, да се върне с подкрепления.

— Не са ли хитри? — обажда се Катализатора, сякаш е прочела мислите ми. — С човешки лица и иди разбери кой е истински. Изводът? Карай наред, за да не си ти прекараният.

— Значи той ни мисли за трансформирани!

— Или стреля наред, за по-сигурно.

— Но той стреля по нас, а не по тримата. Бяха под носа му, а той хукна да гони нас. Няма логика.

И тя като мен няма отговор. Но, за разлика от мен, отговорът не я вълнува особено.

— Карай наред, за да си сигурен — повтаря ми тя натъртено.

Хвърлям око на Кекса, който ме гледа въпросително. Чака заповед, но моментът не е за заповеди.

— Ще го уцелиш ли оттук? — питам аз Катализатора.

Тя поклаща глава.

— Твърде далече е. Само ще се издам.

Прибягвам до Кекса.

— Оставаш тук. След десет минути откриваш стрелба. Ще ни прикриваш, докато бягаме. — Гледа ме кротко и покорно като овца. — Редник, ти устав не си ли учил? Какво следва да кажеш в случая? Кекса мига. — „Да, сър!“ — казвам аз строго. Той кима. — На глас бе, човек, не с кимане!

Напразни усилия.

Когато двамата с Катализатора се връщаме при останалите, Портокала го няма. Набутали го в една кола. По идея на Флинт. Той и нас би набутал там, ако можеше.

— Тук сме добре. Траем си и чакаме хеликоптера.

— В случая е важно само едно мнение, редник Флинт — казвам му.

— Да поискаме ли от Портокала мнение за мнението ти?

— Флинтстоун — казва Катализатора. — Споко. Зомби е прав.

— Докато двамата се набутате в засада и ще се окаже, че не е прав.

— След което ме заместваш и правиш каквото искаш. Но не и сега. Дъмбо, поверявам ти Малката. — Стига да я отделим от Катализатора. Вкопчила се е в крака й като пиявица. — Ако не се върнем до половин час, можете да ни отпишете.

При което Катализатора — бидейки Катализатор — казва:

— Как няма да се върнем, бе!

59.

Цистерната догаря. Свит в пешеходния вход на гаража, соча към отсрещната сграда — оранжева в светлината на пожара.

— Влизаме оттам. Третият прозорец отляво с избитите стъкла. Виждаш ли го?

Катализатора кима разсеяно. Умът й е зает с нещо друго. Играе си с окуляра — сваля го и го слага. Няма и помен от предишната й увереност.

— Невъзможният изстрел… — шепне тя. Обръща се към мен. — По какво се разбира кога ставаш „Дороти“?

Клатя глава. Това откъде й хрумна!

— Ние няма да станем „Дороти“ — казвам аз и я потупвам по ръката.

— Откъде си сигурен?

Очите й се стрелкат напред-назад, тревожни, като очите на Танка, преди да превърти.

— Лудите не разбират, че са луди. В своите очи те са съвсем наред. — Очите й са отчаяни, съвсем не такива, каквито са били. — Не си луда. Вярвай ми.

Грешна стъпка.

— Откъде накъде? — хапливо отвръща тя. За пръв път виждам у нея чувства. — Защо трябва да си вярваме — аз на теб… или ти на мен? Ами ако съм от тях, а Зомби?

Най-сетне един лесен въпрос!

— Защото сме проверени. И не светим в зелено, като се погледнем един друг.

Тя задълго се взира мен и казва:

— Жалко, че не играеш шах.

Десетте минути изтичат. Над нас Кекса открива огън по покрива на сградата. Снайперистът моментално отвръща и ние хукваме. Не сме слезли от тротоара и асфалтът избухва пред нас. Разделяме се. Катализатора хуква вдясно, аз вляво и чувам воя на куршум, тънък, като стържене с шкурка, месец преди да съдере ръкава на куртката ми. Едва се удържам да не открия огън — навик от многомесечното ни обучение в лагера. Прехвърлям бордюра и с два скока долепям гръб до успокояващо хладния бетон на сградата. Виждам как Катализатора се подхлъзва на някакъв заледен участък и се просва по лице. Маха ми да не идвам.

— Не!

Един изстрел изкъртва парче бордюр и то бръсва шията й. „Не“ ли? Майната й! Скачам, сграбчвам я за ръката и я повличам към сградата. Край мен профучава втори изстрел, но вече сме до стената.

Тя кърви. Раната блещука, черна на светлината на пожара. Тя ми маха с ръка: давай, върви! Промъкваме се покрай стената и през счупеното стъкло скачаме вътре в сградата.

Нямаше и минута, докато прекосим улицата. Стори ми се като часове.

Това в което се намираме, някога е било луксозен бутик. Многократно разграбван, пълен с празни рафтове и счупени закачалки, зловещи обезглавени манекени и плакати с неестествено сериозни момичета. Надписът над щанда гласи: „ЛИКВИДАЦИЯ“.

Катализатора се е свила в един ъгъл с добър обзор към прозорците и вратата, водеща към вътрешността на сградата. Притиска с ръка врата си. Ръката й е обляна в кръв. Искам да погледна. Не ми дава. Настоявам.

— Стига глупости, дай да видя.

Съгласява се. Само е охлузена, нещо между прорез и драскотина. Изравям от витрината един шал, тя го свива на топка и притиска раната. Кимва към съдрания ми ръкав.

— Ти ранен ли си?

Клатя глава и присядам на пода до нея. Задъхани сме. Главата ми плава в адреналин.

— Не че ми влиза в работата, но като снайперист този е кръгла нула.

— Три изстрела и нищо. Слаба работа.

— Ами, три. Много повече! — поправям я аз. — Сума ти пъти стреля и само дето одраска Малката.

— Аматьор.

— Може и такъв да е.

— Сигурно.

— Не свети в зелено и не стреля добре. Сигурно е самотник, пазещ се от онези, за които и ние сме дошли. Уплашен до смърт и върши глупости.

Не казвам „като нас“. Вече съм сигурен само в един от нас.

Навън Кекса продължава да дразни снайпериста. „Дум-дум-дум“, тишина, „дум-дум-дум“. Снайперистът му отговаря всеки път.

— Тоя ще го очистя за нула време — казва мрачно Катализатора.

Думите й са малко стряскащи.

— Нали не свети, как ще го убиваме?

— Как! — Дърпа автомата в скута си. — Ей с това.

— Хм. Мислех, че мисията ни е да спасим човечеството.

Тя ме изглежда странешком.

— Шахът, Зомби, е игра, в която се защитаваш от ходове, които още не са направени. Има ли значение дали свети или не? Че не успя да ни гръмне, а можеше? Ако две неща са еднакво вероятни, но взаимно изключващи се, кое е по-важно? На кое от двете ще заложиш живота си?

Кимам, но не мога да схвана нищо.

— Искаш да кажеш, че може и да не свети, но да е заразен, така ли?

— Казвам, че ако ни е мил живота, трябва да действаме, все едно че е.

Тя изважда ножа си. Трепвам, защото се сещам какво ме пита. За „Дороти“. За какво й е този нож?

— Кое е важно? — пита ме тя замислено. Настъпва ужасна тишина, като пред изригване на вулкан. — Кое е важно, а, Зомби? Винаги съм се ориентирала добре в тази тема. А след идването на извънземните станах дори по-добра. Кое наистина е важно? Майка ми почина първа. Беше лошо, но важното беше, че поне имам баща, брат и малка сестра. След това загубих и тях, но важното беше, че поне аз бях жива. Какво ми трябваше? Храна. Вода. Подслон. Какво друго ти трябва? Другото важно ли е?

Лошо. Всъщност — търпи се, но става зле. Нямам представа какви ги дрънка, но ако превърти сега, работата ми е спукана. Дано другите от взвода са на моя страна. Трябва да я върна в настоящето. Най-добре като я потупам, но знам ли — ако я докосна, може да ме изкорми с този нож.

— Важно ли е, бе Зомби? — Тя се надвесва над мен, като върти ножа из ръцете си. — Важно ли е, че той стреля по нас, а не по тримата трансформирани, при все, че му бяха под носа? Или, че като стреля по нас, не уцели? — Върти бавно ножа. Върхът му се е впил в пръста й. — Има ли значение, че възстановиха електрозахранването? Че под носа на космическия кораб събират оцелели, убиват трансформирани и ги изгарят на конвейер, че ни въоръжават, обучават и ни пращат да доизбием останалите? Кажи ми, че не е важно. Кажи ми, че вероятността те да не са самите те, е незначителна. Кажи ми на кое да заложа живота си.

Кимам пак, но този път вече я разбирам. Разбирам, че се лута в ужасни дебри. Клякам до нея и я поглеждам в очите.

— Нямам представа какъв е този и не разбирам от извънземни, но разбрах от командира защо не ни пипат. Мислят ни за безопасни игли.

Тя замята бретон и казва:

— Той пък откъде знае какво мислят?

— От „Страната на чудесата“. Разчели са техни профили.

— Дрън-дрън — казва тя. Кима рязко. Очите й трескаво скачат между лицето ми и заснежената улица. — „Страната на чудесата“ е извънземна програма.

— Именно. — Не й противореча, трябва да я успокоя. — Права си. Нали знаеш, намерили са я, като са превзели базата. Била скрита някъде…

— Ако е така, Зомби, но дали е така? — Тя замахва с ножа към мен. — Възможност, толкова валидна, колкото и другите. А възможностите са важни. Вярвай ми, Зомби, аз разбирам кое е важно. Досега играех на „сляпа баба“. Време е за шах. — Тя подхвърля ножа, за да го завърти и ми го подава с дръжката към мен. — Махни го.

Не зная какво да кажа и гледам тъпо.

— Импланта, Зомби. — Бута ме по гърдите. — Трябва да ги извадим, ти моя и аз твоя.

Прокашлям се.

— Не бива. — Мъча се да измисля логичен довод. — Нали, ако не успеем да се върнем в парка, трябва да ни открият някак си.

— Дявол да го вземе, Зомби, ти май не ме чу добре! Ами ако „те“ не са „ние“? Ако „те“ са си просто „те“? Ако всичко е било лъжа?

Идва ми малко в повече. Но удържам. Засега.

— Дрънкаш глупости. Ще ни обучават, въоръжават… за да ни хвърлят срещу самите себе си! Хайде, имаме работа. И не забравяй, че съм ти взводен командир.

— Добре. — Вече е съвсем спокойна. Толкова хладна, колкото аз съм разгорещен. — Ще го махна сама.

Навежда се и посяга с ножа към тила си. Избивам го от ръката й. Писна ми.

— Редник, легни!

Хвърлям ножа някъде надалеч в мрака и скачам на крака. Целият треперя, включително и гласът ми.

— Не искаш да рискуваш? Добре. Стой тук, докато се върна. Или, още по-добре, просто ме гръмни. Кой знае, може и аз да съм трансформиран. Като ме пречукаш, се върни в гаража и довърши останалите. Пусни един куршум в черепа на Малката. Защо не! И тя може да е враг, знаеш ли? За по-сигурно й пръсни тиквата! Няма друг начин, нали? За да не те убият, избий всички.

Катализатора стои. Дълго време мълчи. Снегът нахлува на талази през зеещото стъкло. Жаравата от догарящия камион прави снежинките да изглеждат пурпурни.

— Казваш, че не играеш шах, а Зомби? — пита тя. Придърпва автомата в скута си. Пръстът й е на спусъка. — Обърни се с гръб!

Ясно, изперкала е. Търся нещо, което поне бледо да наподобява убедителен аргумент, но не ми идва наум нищо.

— Казвам се Бен.

— Тъпо име. Зомби е по-добре — изстрелва тя на секундата.

— А ти как се казваш? — Просто за да не сменям темата.

— Това е от нещата, които не са важни. Поне от доста време насам. — Пръстът й бавно гали спусъка. Съвсем бавно. Хипнотизиращо.

— Имам идея. Ще ти извадя чипа. Но ме оставяш жив. Става ли? — Искам да я спечеля. Един изперкал Катализатор е сто пъти по-опасен от врага. Вече си представям как главата ми се разлита на парчета, като шперплатовите мишени на стрелбището.

Тя вдига глава и ъгълчето на устните й потрепва в — почти, но не съвсем — усмивка:

— Шах.

Отвръщам й с най-ослепителната усмивка от арсенала на Бен Периш, онази, с която постигах всичко. Наистина всичко, няма защо да скромнича.

— „Шах“ в смисъл „да“ или искаш ми дадеш урок по шахмат?

Тя оставя автомата, навежда се и отмята коприненочерната си коса встрани.

— И двете.

„Дум-дум-дум“, чуват се изстрелите на Кекса. И отговорите на снайпериста. На фона на този припрян дует коленича до Катализатора и изваждам ножа си. Жал ми е за нея, ще направя, каквото иска. Стига да не посяга на мен и взвода. Но си мисля: та тя може да иска всичко! Ами ако поиска да й отворя черепа?

— Спокойно, Зомби — казва тя, тихо и равно. Пак е такава, каквато си я знам. — Ако имплантите не са наши, то е най-добре да не са в нас. А ако са наши, д-р Пам винаги може да ги върне на мястото им, като се приберем. Съгласен ли си?

— Шахмат.

— Шах и мат — поправя ме тя.

Шията й е дълга и красива. И много студена, докато я опипвам, за да открия характерната подутина. Ръката ми трепери. Един каприз. Който вероятно ще ми струва военен съд и доживотно белене на картофи. Но поне ще съм жив.

— По-леко — шепнешком казва тя.

Поемам дълбоко дъх и прокарвам върха на острието по един малък белег. Кръвта бликва, стряскащо червена върху млечнобялата й кожа. Тя изобщо не трепва, но все пак питам:

— Боли ли?

— Не, приятно ми е!

Опитвам се да изчопля импланта с върха на острието. Тя тихо изстенва. Малкото топче залепва към метала. Перла, обвита в алена капка кръв.

— Е — пита тя, като се обръща. Почти-усмивката й е почти там. — Как беше?

Не казвам нищо. Не мога. Защото съм онемял. Ножът пада от ръката ми. Гледам я от две крачки, но не виждам лицето й. Няма го. Не се вижда през окуляра.

Върху раменете на Катализатора пламти ярък зелен огън.

60.

Първата ми реакция е да махна окуляра, но не го правя. Парализиран съм. После отвратен. После паникьосан. Накрая объркан. Главата на Катализатора свети като коледна елха. Може да се види от километри. Зеленият огън искри и се върти. Толкова ярък, че прогаря ретината ми.

— Какво има? — пита тя. — Нещо станало ли е?

— Ти светна. След като извадих импланта.

Взираме се един в друг задълго. Тя казва:

— Нечистото свети в зелено.

Аз вече съм на крака, автоматът е в ръцете ми. Отстъпвам към вратата. Навън, в оглушителната тишина на снега, Кекса и снайперистът продължават да си разменят изстрели. „Нечистото свети в зелено.“ Катализатора не посяга към автомата си. През дясното ми око изглежда съвсем нормална. През лявото е като бенгалски огън.

— Помисли добре, Зомби — казва тя. — Помисли. — Вдига празните си ръце, издраскани и охлузени от падането, едната със засъхнала кръв. — Светнах, след като извади импланта. Окулярите не показват трансформирани. Те показват отсъствие на имплант.

— Глупости, Катализатор! А при ония тримата защо светнаха? Щяха ли да светнат, ако не бяха трансформирани?

— Знаеш много добре защо. Но не го приемаш. Светеха не защото бяха трансформирани. Бяха като нас, просто не бяха маркирани.

Тя се изправя. Боже, толкова е дребна, като дете… Но тя си е дете! През едното око — нормално. През другото — кълбо от зелени пламъци. Коя от двете е? И какво е?

— Взимат ни. — Тя пристъпва към мен. Вдигам автомата. Тя спира. — Маркират ни. Учат ни да убиваме. — Още една стъпка. Насочвам цевта към нея. Не в нея, но към нея. Да има едно наум. — Всеки, който не е маркиран, свети в зелено и когато те се защитават или нападат, стрелят по него. Както направи този снайперист. Което доказва, че врагът са те! Не разбираш ли? — Още една стъпка. Дулото ми е насочено право в сърцето й.

— Спри — моля я аз. — Моля те, Катализатор. — Едно чисто лице и едно в пламъци.

— Докато избием всички немаркирани.

Още една стъпка. Сега е пред мен. Дулото на автомата докосва гърдите й.

— Това е Петата вълна, Бен.

Поклащам глава.

— Няма Пета вълна! Няма! Командирът каза…

— Командирът излъга.

Тя посяга с кървавите си ръце и издърпва автомата ми. А аз пропадам в една странна Страна на чудесата, в която горе е долу, истината е лъжа и врагът има две лица, моето и неговото. Онова, което ме спаси, което плени сърцето ми и го превърна в бойно поле. Тя сгушва ръцете си в моите и произнася смъртната ми присъда:

— Бен, НИЕ сме Петата вълна.

61.

„НИЕ СМЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО.“

Всичко е било лъжа. „Страната на чудесата“. „Кемп Хейвън“. Самата война.

Как лесно са ни излъгали. Детински лесно — въпреки всичко, което бяхме преживели. Или може би именно затова.

Прибраха ни. Изтриха съзнанието ни. И ни заредиха с омраза и коварния дух на мъстта.

За да ни изпратят отново навън.

Където да унищожим и последните от нас.

Шах и мат.

Гади ми се. Катализатора стои до рамото ми, докато повръщам върху някакъв паднал на земята плакат: „Бъди в крак с модата!“

Изправям се, олюлявайки се. Усещам как хладните й пръсти опипват шията ми. Чувам я да казва, че всичко ще е наред. Махам окуляра, за да спра зеления пламък и върна на Катализатора истинското й лице. Тя е Катализатора и аз съм аз, само дето не съм сигурен за смисъла на това „аз“. Не съм това, което мислех, че съм. Нито пък светът е това, което мислех, че е. Което може би означава:

Светът вече е техен, ние сме излишните.

— Не можем да се върнем — задавено казвам аз. Тя ме дълбае с поглед и опитва шията ми.

— Не, не можем. Но можем да продължим напред. — Подава ми автомата. — Като за начало, можем да очистим онзи кучи син на горния етаж.

Не и преди да е извадила импланта ми. Боли повече, отколкото очаквам, но по-малко, отколкото заслужавам.

— Няма защо да се укоряваш — казва ми Катализатора, докато чопли с ножа. — Те заблудиха всички ни.

— А тези, които не успяха да измамят, обявиха за „Дороти“. И ги ликвидираха.

— И колко други… — казва тя ядосано. А пред очите ми изниква хангара за обработка на трупове. Двата комина, бълващи черен и сив дим. Камионите, натоварени със стотици тела, всеки ден. Хиляди всяка седмица. И автобусите, влизащи цяла нощ, всяка нощ, пълни с бежанци, пълни с ходещи покойници.

— „Кемп Хейвън“ не е военна база — шепна аз, докато струйката кръв си проправя път по шията ми.

Тя поклаща глава.

— Нито пък бежански лагер.

Кимам. Преглъщам отровата, която клокочи в гърлото ми. Знам, че тя чака да го кажа. Има неща, които трябва да се изрекат на глас, за да им повярваме.

— Това е концентрационен лагер.

Казват, че истината била равностойна на свобода. Не е вярно. Няма по-страшен затвор от истината.

— Тръгваме ли? — пита Катализатора. Вече не я свърта.

— Няма да го убиваме — казвам аз. Катализатора ме изглежда с яд: „Това пък сега какво беше!“

Но аз мисля за Крис, вързан за стола зад еднопосочното огледало. Мисля за планините от трупове върху конвейера, който носеше своя човешки товар към горещата, гладна паст на пещта. Достатъчно дълго им бях оръдие.

— Ще го обезвредим и дезактивираме. Заповед. Ясно ли е?

Тя се колебае, но после кимва. Както обикновено, лицето й е безизразно. Дали пак не играе шах? Кекса все още стреля. Боеприпасите му трябва да са на привършване. Време е.

Влизането във фоайето е гмуркане в пълен мрак. Вървим рамо до рамо, плъзгайки пръсти по стените и проверяваме всяка врата, за да открием тази, която води към стълбището. Чува се само дишането ни в застоялия, студен въздух и шляпането на обувките ни през локвите от вмирисана на кисело, полузамръзнала вода. Сигурно е изтекла от някоя спукана тръба. Бутам една врата в дъното на коридора и ме блъсва талаз от свеж въздух. Стълбището.

Спираме на площадката на четвъртия етаж, пред тесните стъпала, водещи към покрива. Вратата е открехната. Чуваме трясъка от изстрелите на снайпериста, но не го виждаме. В тъмното няма как да се разберем с жестове, затова дръпвам Катализатора и долепям устни до ухото й.

— Струва ми се, че е право пред нас. — Тя кима. Косата й ме гъделичка по носа. — Атакуваме.

Тя е по-добър стрелец. Влиза първа. Аз ще стрелям след нея, ако пропусне или я повалят. Упражнявали сме го безброй пъти, но задачата е била да унищожим целта, не да я деактивираме. А и целта не е стреляла по нас. Тя пристъпва напред. Стоя точно зад нея с ръка на рамото й. Вятърът вие в процепа на вратата като агонизиращо животно. Катализатора чака да й дам знак. С наведена глава, дишайки равномерно и дълбоко. Интересно дали се моли, и ако да, дали молитвите ни са в съзвучие. Някак не ми се вярва. Потупвам я по рамото, тя рита вратата и се изстрелва с такава скорост, че преди аз да съм направил и две крачки, тя вече е изчезнала във виелицата; чувам острото „бам-бам-бам“ на автомата й и едва не се препъвам в нея, когато я заварвам, коленичила в мокрия бял килим на покрива. На три метра пред нея снайперистът се е килнал настрана и стиска крака си с една ръка, а с другата се опитва да докопа пушката си. Катализатора стреля пак, този път в ръката му. Безпогрешна е. През снежна пелена. В почти пълен мрак. Той се дърпа като опарен и изпищява стреснато. Потупвам Катализатора по главата, за да й дам знак да спре.

— Легни! — изкрещявам аз на врага. — Не мърдай!

Той се надига и сяда, притискайки посечената си ръка към гърдите си. Сгънат е на две и е обърнат с лице към улицата. Не се вижда какво прави с другата ръка, но забелязвам сребрист проблясък и го чувам да ръмжи:

— Червеи!

И изведнъж изстивам. Познавам този глас!

От него съм бил навикван, подиграван, унижаван, заплашван, руган. Преследвал ме е от сутрин до здрач. Съскал е, крещял е, ръмжал е. По мен и по всички нас.

Резник.

Чуваме го и двамата. И замръзваме. Спираме да дишаме. Да мислим.

Което му дава време.

Време, което се топи, докато той идва към нас — бавно, все едно горивото на космическия часовник, задействан от големия взрив, е на привършване.

Изправя се на крака: седем-осем минути.

Обръща се към нас: поне десет.

Държи нещо в здравата си ръка. Натиска по него с кървавата. Двайсет минути, минимум.

И тогава Катализатора влиза в действие. Изстрелът го уцелва в гръдния кош. Резник пада на колене. Устата му се отваря. Олюлява се и се просва по лице пред нас.

Часовникът възвръща нормалния си ход. Никой не мърда. Никой не казва нищо.

Сняг. Вятър. Сякаш сме сами на върха на планина. Катализатора отива до него и го претъркулва по гръб. Дърпа сребристото устройство от ръката му. Гледам това тестено, сипаничаво, с миши очи лице и хем съм изненадан, хем не съм.

— Тренира ни с месеци, за да ни убие — казвам аз.

Катализатора кима. Вгледана е в дисплея на сребристия уред. Светлината му огрява в лицето й, подсилвайки контраста между млечната й кожа и гарвановочерната й коса. Красива е. Като ангел на отмъщението.

— Той не бе тръгнал да ни убива, Зомби. Просто го принудихме. Но нямаше да е с пушка. — Тя вдига уреда, за да ми покаже дисплея. — Мисля, че щеше да ни убие с ей това.

Горната половина на дисплея е разграфена като координатна мрежа. Във външния ляв ъгъл са струпани малки залени точки. Има и една близо до центъра.

— Взводът — казвам аз.

— А тази самотна точка тук трябва да е Кекса.

— Което означава, че ако не бяхме свалили имплантите…

— Той щеше да знае къде сме — казва Катализатора. — Да ни пресрещне и — край.

Сочи две подчертани числа долу на дисплея. Едното от тях е номера, който получих, след като ме маркира д-р Пам. Другото, предполагам, е номера на Катализатора. Под числата мига зелен бутон.

— Какво би станало, ако го натиснеш? — питам аз.

— Предполагам, че нищо. — И го натиска.

Аз трепвам, но тя е права.

— Бутон за обезвреждане — казва тя. — Няма какво друго да е. Свързан с имплантите ни.

Могъл е, когато поиска, да ни прати на оня свят. Но сценарият явно е бил друг. Какъв?

Катализатора сякаш прочита въпроса ми.

— Ние сме експериментален взвод. Пратили са ни, за да разберат как ще се държим в условия на реален бой. Или това, което за тях е „реален бой“. Резник е бил тук, за да ни следи и настърви. Да ни научи да гоним зелената стръв като послушни малки плъхове. Стреля по нас, за да хукнем след тримата „трансформирани“…

— … и да намразим всичко зелено и светещо.

През снега я виждам като през призрачен бял воал. По веждите й блестят снежинки. Искрят в косите й.

— Изправен е бил пред страхотен риск — казвам аз.

— Не съвсем. Виждал ни е с уреда. В краен случай е могъл да натисне бутона. Но не е мислел за крайни случаи.

— Като свалянето на имплантите.

Катализатора кимва. Изтрива снега, полепнал по лицето й.

— Надали тъпото копеле е очаквало да му се съпротивляваме.

Тя ми подава уреда. Затварям капака му и го мушкам в джоба си.

— Ние сме на ход, сержант — тихо казва тя или снегът приглушава думите й. — Чакам заповед.

Пълня дробове ти си с леден въздух и го изпускам бавно.

— Връщаме се при взвода. Махаме им имплантите…

— И?

— … се надяваме да няма цял батальон от такива като Резник на път към нас.

Обръщам се, за да тръгна. Тя грабва ръката ми.

— Стой! Не можем да се върнем без имплантите.

Трябва ми секунда, за да съобразя. Кимам и изтривам с ръка изтръпналите си устни. Без импланти ще светим в окулярите им!

— Кекса ще ни очисти още преди да сме прекосили улицата.

— Да ги държим в устите си?

Клатя глава. Ами ако ги глътнем?

— Трябва да ги върнем на мястото им. Да се превържем и…

— … да се надяваме да не паднат?

— Да се надяваме, че изваждането не ги е деактивирало… Е? — питам аз. — Май само на надежда се крепи този план.

Ъгълчето на устата й трепва.

— Тя е тайното ни оръжие.

62.

— Това е голяма, ама голяма каша! — ми казва Флинтстоун. — Резник е стрелял по нас?

Насядали сме по бетонния парапет в гаража. Катализатора и Кекса по фланговете държат под око улицата долу. Дъмбо е от едната ми страна, Флинт от другата. Малката между тях притиска глава в гърдите ми.

— Резник е от тях — повтарям му го за трети път аз. — „Кемп Хейвън“ е техен. Ползвали са ни за…

— Стига глупости, Зомби! По-параноична фантасмагория не съм чувал досега! Широкото лице на Флинтстоун е като червено цвекло. Моновеждата му подскача. — Убил си старшия ни инструктор! Който искал да ликвидира нас! Които сме на мисия да убиваме извънземни! Ваша работа, но за мен това е върха. Просто е върха!

Скача на крака и ме заплашва с юмрук.

— Връщам се на мястото за евакуация и чакам да ме приберат. Това вашето е… — Търси подходяща дума, но се задоволява с „глупости“.

— Флинт — казвам аз, басово и уверено. — Седни!

— Луда работа! Ти си превъртял! „Дороти“! Дъмбо, Кекс, вие връзвате ли му се? Не вярвам да му се връзвате.

Вадя сребристия уред от джоба си. Отварям го. Бутам му го в лицето.

— Виждаш ли зелената точка тук? Това си ти. — Плъзгам курсора по екрана и маркирам номера му. Зеленият бутон започва да мига. — Знаеш ли какво ще стане, ако го натисна сега?

Това е едно от нещата, които ви държат будни през нощта, цял живот. Иска ви се да не са се случвали.

Флинтстоун скача и грабва уреда от ръката ми. Можеше и да го стигна, ако не беше Малката в скута ми. Тя ме забави. Единственото, което успях да направя, преди той да натисне бутона, бе да изкрещя: „Не!“

Главата на Флинтстоун се отмята назад, сякаш някой го е ударил в челото. Устата му зейва, очите му се превъртат в орбитите.

Пада като подкосен, като марионетка с прерязани конци.

Малката пищи. Катализатора я дръпва от мен и аз коленича до Флинт. Излишно е, но проверявам пулса му. Мъртъв е. Всъщност, достатъчно е да погледна към дисплея на уреда, който той все още стиска. Към червената точка на мястото на зелената.

— Права си била — казвам през рамо на Катализатора.

Дръпвам уреда от безжизнената ръка на Флинтстоун. Моята се тресе. Паника. Объркване. Но най-вече гняв. Яд ме е на Флинт. За малко да го фрасна в едрата, мазна мутра.

Зад мен Дъмбо пита:

— Какво ще правим сега, сержант?

И той е в паника.

— Сега ще извадиш имплантите на Кекса и Малката.

Гласът му се качва с една октава:

— Аз?!

Моят слиза с една октава:

— Нали си санитар! Катализатора ще извади твоя.

— Добре, но после какво ще правим? Не можем да се приберем. Къде ще идем?

Катализатора ме гледа. Все по-добре разчитам израженията й. Тази полуотворена уста значи, че знае какво ще кажа. Дали наистина? Само тя си знае.

— Няма да се прибереш, Дъмбо.

— Искаш да кажеш — ние няма да се приберем — поправя ме Катализатора. — Ние, Зомби.

Ставам. Отнема ми цяла вечност, докато се изправя. Отивам при нея. Вятърът вее косата й като черно знаме.

— Има още един — казвам аз.

Тя поклаща глава рязко. Бретонът й се полюшва очарователно.

— Фъстъка ли? Зомби, няма как да се върнем за него. Чисто самоубийство е.

— Не мога да го оставя. Дадох обещание. — Искам да обясня, но дори не знам откъде да почна. Как мога да го опиша с думи? Невъзможно е. Това е като да намериш началото на кръга.

Или първото звено на една сребърна верижка.

— Веднъж избягах — казвам най-сетне аз. — За нищо на света няма да го направя втори път.

63.

Ето ви го снега — малки бели бодлички, спускащи се въртеливо надолу.

Ето ви и реката — воняща на фекалии и тленни останки, черна, бърза и безшумна, под облаците, скриващи пламтящото зелено око на кораба-майка.

И ето ви и осемнайсетгодишния футболист от гимназиалния отбор, облечен като войник с мощно полуавтоматично оръжие, дадено му от онези от кораба с яркото зелено око, свит до статуята на един истински войник, бил се и загинал с чист ум и чисто сърце, непокварен от лъжите на враг, който чете мислите му и обръща всичко добро в него в зло и използва надеждата и вярата му, за да го превърне в оръжие срещу собствения му род. Хлапето, което не се върна, когато трябваше, а сега се връща, когато не трябва. Защото обещанията са важни. Сега — повече от всякога.

Хлапето Зомби, което даде обет и ако го престъпи, войната ще свърши. Не голямата война, а важната война — тази в бойното поле на сърцето му.

В парка край реката, в сипещия се сняг.

Чувствам хеликоптера преди да го чуя. Промяната в налягането, лекото барабанене по откритите части от кожата ми. Следвано от ритмичното плющене на перките, когато се изправям несигурно, притискайки с ръка огнестрелната рана в хълбока ми.

— Къде искаш да те прострелям? — запита ме Катализатора.

— Не знам, но не трябва да е краката или ръцете.

Дъмбо, който от работата си в хангара е събрал доста опит с човешката анатомия, каза:

— Застреляй го отстрани. Отблизо. И ето така, отсам, иначе ще го изкормиш.

Катализатора:

— А ако му разкъсам вътрешностите?

— Ще ме погребете, защото ще съм мъртъв.

Усмивка? Не. По дяволите.

После, докато Дъмбо преглеждаше раната, тя попита:

— Колко да те чакаме?

— Не повече от ден.

— Само ден?

— Добре де, два. Ако не се върнем до четирийсет и осем часа, няма да се върнем въобще.

Тя не ми възрази. Но каза:

— Ако не се върнете след четирийсет и осем часа, аз ще се върна за вас.

— Тъп ход, шахматисте.

— Това не е шах.

Черната сянка, ревяща над голите клони на дърветата в парка и мощният пулсиращ ритъм на роторите, като огромно разтуптяно сърце, и леденият въздушен поток, който ме натиска по раменете, докато крача към отворения люк.

Пилотът обръща глава назад, докато се гмуркам вътре.

— Къде ти е взвода?

Свличам се в празната седалка.

— Давай! Давай!

Пилотът:

— Сержант, къде е взводът ти?

Взводът ми отговаря от дърветата с непрекъснат масивен огън. Куршумите плющят и отскачат от бронирания корпус на хеликоптера, а аз крещя колко ми глас държи:

— Давай, давай, давай! — Което си има цена: всяко „давай!“ изтласква от раната кръв, която лъкатуши през пръстите ми.

Пилотът излита, изстрелва се напред и рязко завива вляво. Затварям очи. Давай, Катализатор. Давай.

Хеликоптерът отговаря с дъжд от огън, правейки клоните на сол. Пилотът вика нещо на копилота и хеликоптерът увисва над парка, но Катализатора и взводът ми трябва отдавна да са се изнесли по алеята край тъмния речен бряг. Правим няколко кръга над дърветата и ги смиламе на трески с куршуми, докато останат само пъновете им. Пилотът поглежда назад към трюма и ме вижда проснат на две седалки, с ръка на раната. Дърпа лоста и дава газ. Хеликоптерът се изстрелва към облаците. Паркът е погълнат от бялото нищо на снега.

Губя съзнание. Твърде много кръв. Твърде много. Аха, ето и лицето на Катализатора — не само се усмихва, а се смее на глас. Браво, браво на мен, успях!

Ето го и Фъстъка, но той определено не се усмихва.

Не обещавай, не обещавай, не обещавай! Не обещавай нищо — никога, никога, никога!

— Ще дойда. Обещавам ти.

64.

Събуждам се там, откъдето започна всичко — в болничното легло, превързан и плаващ в море от болкоуспокоителни. Кръгът е затворен.

Трябват ми няколко минути, за да разбера, че не съм сам. Някой седи на стола до стойката със системата. Обръщам глава и виждам първо кубинките му: черни, лъснати до блясък. Безупречната униформа, колосана и изгладена. Издяланото като с длето лице с пронизващи сини очи, които ме дълбаят като свредели.

— Ето, че пак си тук — тихо казва Вош. — Жив, макар и не съвсем здрав. Според лекарите си изкарал голям късмет. Куршумът е влязъл и излязъл, без да причини кой знае какви разкъсвания. Наистина невероятно, като се има предвид, че си били прострелян от толкова близко разстояние.

Ще му кажа истината.

— Беше Катализатора — казвам му.

Той вдига глава и ме поглежда странешком, като някаква светлоока птица, оглеждаща апетитна хапчица.

— И защо те простреля, Бен?

Добре. Майната й на истината. Ще му дам факти.

— Заради Резник.

— Резник?

— Сър, редник Катализатора стреля по мен, защото защитих Резник.

— А защо е трябвало да защитиш Резник, сержант? — Кръстосва крака и обхваща с ръце коляното си. Трудно ми е да го гледам в очите за повече от три-четири секунди.

— Скочиха срещу нас, сър. Е, не всички. Флинтстоун и Малката и то само защото ги насъска Катализатора. Казаха, че щом Резник е там, всичко е лъжа и че вие…

Той вдига ръка.

— Кое всичко?

— Базата, трансформираните… Че не ни подготвят да убиваме извънземни. А извънземните ни подготвят да се избием един друг.

Той не казва нищо. Тайно се надявах да се изсмее или да поклати глава. Ако беше направил нещо от този род, щях поне да имам известни съмнения. Бих могъл да преосмисля целия фарс и да заключа, че страдам от боен стрес, довел до параноя и истерия.

Но той само се взира в мен безизразно със светлите си като птица очи.

— А ти не искаше да повярваш в тяхната теория на конспирацията?

Кимам. Добро, енергично, самоуверено кимване. Надявам се.

— Те превъртяха, сър. Насъскаха взвода срещу мен. — Усмихвам се. Мрачна, корава, войнишка усмивка. Надявам се. — Добре, че поне успях да обезвредя Флинт.

— Прибрахме тялото му — ми казва Вош. — И той като теб е бил застрелян съвсем отблизо. Но за разлика от теб, стрелецът се е целил по-горе.

— Бих убил и останалите, но бяха много, сър. Реших, че ще е най-добре да се прибера и да докладвам случая.

Той отново не мърда. Стои и мълчи дълго време. Само гледа. „Какъв си?“ Чудя се. „Човек? Извънземен? Или… нещо друго? Какво, по дяволите, си?“

— Те са изчезнали — казва той най-накрая. И чака отговора ми. За щастие, аз съм го измислил. Всъщност, май го измисли Катализатора. Да й отдадем дължимото.

— Свалиха имплантите си.

— Включително и твоя — изтъква той. И чака. През рамото му виждам санитари в зелени престилки, движещи се покрай редицата от легла и чувам скърцането на обувките им по линолеума. Обикновен ден в болницата на прокълнатите.

Подготвен съм за въпроса му.

— Нямах избор. Действах според обстановката. Дъмбо ми махна импланта, после се зае с Катализатора и тогава бях аз на ход.

— Застреля Флинтстоун.

— След което Катализатора стреля по мен.

— И тогава? — Сега ръцете му са скръстени пред гърдите. Леко приведен. Изучава ме с очи. Като хищна птица, оглеждаща вечерята си.

— И тогава побягнах, сър.

Той се прокашля. Чеше се под брадичката. Оглежда окачения таван за известно време, преди да погледне пак към мен.

— Какъв късмет, а, Бен! Да се добереш до мястото на евакуация преди да умреш от кръвозагуба.

Смазваща тишина. Сини очи. Стиснати устни. Скръстени ръце.

— Не си ми разказал всичко.

— Сър?

— Нещо пропусна.

Бавно клатя глава. Стаята се люлее като кораб в буря. С колко болкоуспокояващи са ме натъпкали?

— Вашият бивш инструктор. Някой от взвода ви го е претърсил. И е намерил нещо като това. — Показва ми сребрист уред, същия като на Резник. — След което някой — предполагам ти, като взводен командир — се е запитал за какво му е на Резник устройство, способно да ви убие с натискане на един бутон.

Кимам. Двамата с Катализатора вече сме измислили отговор. Въпросът е дали ще повярва Вош.

— Има само едно логично обяснение, сър. Това беше първата ни мисия, първият ни истински бой. Имало е нужда да бъдем наблюдавани. И е трябвало да сте сигурни, че ако някой от нас превърти и насочи оръжие срещу останалите…

Задавям се — и добре, че става така, защото не съм сигурен какво дрънкам с глава, замътена от толкова обезболяващи. Движа се през минно поле в гъста мъгла. Катализатора го беше предвидила. Репетирахме разговора, докато седяхме в парка и чакахме хеликоптера. До момента, в който тя опря пистолета в хълбока ми и натисна спусъка.

Столът изскърцва по пода и слабото, твърдо лице на Вош внезапно изпълва полезрението ми.

— Изключително, Бен! Да устоиш на инерцията, на огромния натиск да следваш стадото. Това е почти… как да се изразя — нечовешко.

— Аз съм човек — шепна аз, а сърцето ми бие като барабан. Така силно, че сигурно личи през тънката ми болнична нощница.

— О, нима? Защото там е същността на нещата, нали, Бен? Около това се върти всичко. Кой е човек и кой не. Нямаме ли очи, Бен? Ръце, органи, размери, сетива, чувства, страсти? „Като ни убодете, не кървим ли; когато ни гъделичкате, не се ли смеем; когато ни отровите, не умираме ли? Е, като е така, когато ни обиждате, не трябва ли да мъстим?“

Острият ъгъл на челюстта му. Безпощадността на сините му очи. Тънките устни, бледи на фона на зачервеното му лице.

— Шекспир. „Венецианският търговец“. Думи на човек от преследвана и презряна раса. Както нашата раса, Бен. Човешката.

— Аз не мисля, че те ни мразят, сър. — Опитвайки се да запазя самообладание в този странен и неочакван обрат в минното поле. Главата ми се върти. Прострелян в корема, обезболен, обсъждам Шекспир с коменданта на един от най-продуктивните лагери на смъртта в човешката история.

— Те показват обичта си по странен начин.

— Те не ни обичат или мразят. Ние просто им пречим. За тях ние сигурно сме обикновени вредители.

— Хлебарки в кухнята им? Прекрасни животни. Жилави, адски трудни за изтребване.

Той ме потупва по рамото. Става ледено сериозен. Ножът е опрял до кокала. Чувствам го. Той върти елегантния сребрист уред в ръката си.

Да, има. Но съм обещал на едно.

— Това е тежко произшествие, Бен. Много тежко. Заблудата на Катализатора ще я накара да се съюзи с враговете ни. Онези, които имаше за задача да унищожи. Тя ще им издаде военните ни тайни. Изпратили сме три взвода да я обезвредят, но се боя да не е твърде късно. Ако не е прекалено късно, не ни остава друг избор, освен да прибегнем до крайни мерки.

Очите му горят със своя бледосин огън. Той поглежда встрани, а аз почвам да треперя — премръзнал от студ и много, много уплашен.

Какви крайни мерки?

Не повярва, но го залъгах. Все още съм жив. А докато съм жив, има надежда и за Фъстъка.

Той се обръща назад, сякаш току-що си е спомнил нещо.

Мамка му. Почна се.

— А и още нещо. Малко неприятно. Ще спрем обезболяващите ти, за да те анализираме.

— Анализирате? Сър?

— Бойните действия имат странни ефекти, Бен. Влияят на паметта. Както и медикаментите. След около шест часа би трябвало да си вече чист.

Няма защо да питам Вош какво смятат да правят с мен, но все пак питам:

— „Страната на чудесата“?

Той повиква с пръст един санитар, който донася един поднос. Поднос със спринцовка и малко сребристо топче.

— Да. „Страната на чудесата“.