Платформата

1

Баща ми умря преди една година. Не вярвам на теорията, според която човек пораства истински едва след смъртта на родителите си, човек никога не пораства истински.

Пред ковчега на стареца ме налегнаха неприятни мисли. Живота си живя, старият мръсник, много го биваше за тая работа. „И деца направи, глупак такъв — разпалвах се все повече аз, — здравата май си й го завирал на майка ми, а?…“ Всъщност бях доста напрегнат, мъртвец в семейството не е чак толкова често явление. Отказах да видя трупа. На четирийсет години съм, нагледал съм се на трупове, вече предпочитам да ги избягвам. Затова и домашно животно никога не си купих.

Не се и ожених. Не че нямаше възможности, но все се отказвах. Макар доста да обичам жените. Едно от нещата в живота, за които съжалявам, е именно ергенският живот. Неудобство е, особено по време на отпуска. Хората са недоверчиви към мъже, които от определена възраст нагоре ходят на почивка сами — все големи егоисти им се струват, че и в определени пороци ги подозират; не бих казал, че не са прави.

След погребението се прибрах в къщата, където баща ми прекара последните си години. Откриха трупа му преди седмица. Около мебелите и по ъглите на стаята вече се бе натрупал прах, на едно от прозорчетата забелязах паяжина. Времето значи, ентропията и други тем подобни бавно завладяваха мястото. Хладилникът беше празен. В кухненските шкафове имаше предимно пакетчета с индивидуални менюта Weight Watchers1, кутии с ароматизирани протеини, тонизиращи пръчици. Разходих се из партерните помещения, дъвчейки богата на магнезий вафла. В котелното възседнах фитнес колелото. За своите седемдесет и отгоре баща ми се радваше на физика, която далеч превъзхождаше моята. Правеше всеки ден по един час интензивна гимнастика и два пъти седмично — по няколко дължини в басейна. В събота и неделя играеше тенис и караше велосипед с хора на неговата възраст, някои от тях видях в Дома на покойника. „Успя да запали всички ни!… — възкликна един гинеколог. — Беше с десет години по-възрастен от нас, а по двата километра на баира нагоре всеки път ни смайваше поне с една минута преднина.“ „Татко, татко — казах си, — колко голяма е била суетата ти.“ Вляво, с крайчеца на окото си, различих друг уред за помпане на мускули и гири. Представих си мигновено кретен по къси гащета — с набръчкано лице, много подобно между другото на моето, — който си пълни гръдния кош с безнадеждна енергия. „Татко — казах си, — татко, градил си върху пясък къщата си.“ Продължавах да въртя педалите, но започвах да се задъхвам, усещах лека болка в бедрата, а бях само на първата степен. Сетих се за церемонията, бях сигурен, че общото впечатление, което направих, беше отлично. Винаги съм гладко избръснат, раменете ми са тесни; тъй като към трийсетте започнах да развивам начало на косопад, реших да се подстригвам много късо. Обикновено нося сиви костюми, вратовръзки, които не бият на очи, и видът ми не е много весел. С ниско подстриганата си коса и очилата си с тънки рамки, със смръщеното си лице, леко привел глава и заслушан в микса от християнски погребални песнопения, в тази ситуация се чувствах съвсем свободно — много по-свободно, отколкото по време на сватба например. Явно погребенията ми понасяха. Спрях да въртя педалите и леко се изкашлях. Нощта падаше по ливадите наоколо. Близо до бетонната облицовка на котела тъмнееше лошо измито кафеникаво петно. Тук бяха намерили баща ми с размазан череп, по къси гащета и фланелена блуза с надпис „I love New York“2. Според съдебния лекар смъртта беше настъпила преди три дни. С изключително усилие на въображението заключението би могло да бъде нещастен случай — подхлъзнал се на локва машинно масло или нещо такова. Но подът на помещението беше идеално сух, а черепът — счупен на няколко места, дори имаше малко мозък по земята; по-вероятно ставаше дума за убийство. Капитан Шомон от жандармерията на Шербург щеше да ме посети довечера.

Върнах се в хола и включих телевизора, Сони 16/9 с 82-сантиметров екран, с вградени тонколони и DVD. На първи канал даваха епизод от „Зена, жената воин“, един от хилядите ми любими сериали; две много мускулести жени, облечени с метални елеци и кожени минижупи, се предизвикваха взаимно със сабите си. „Царството ти продължи твърде дълго, Таграта! — провикна се русокосата. — Аз съм Зена, жената воин от Долините на Запада!“ На вратата се почука; намалих звука.

Вън се беше свечерило. Вятърът леко поклащаше клоните, от които се сипеха капки дъжд. Момиче на около двайсет и пет години, северноафрикански тип, стоеше на входа. „Казвам се Айша — промълви тя. — Чистех два път в седмицата при господин Рьоно. Дойдох да си прибера нещата.“

„Добре… — казах, — добре…“ — И направих жест, който трябваше да е гостоприемен, нещо като жест. Тя влезе, хвърли бърз поглед върху телевизионния екран — двете жени воини водеха ръкопашен бой съвсем близо до един вулкан; на някои лесбийки, предполагам, подобно зрелище действа възбуждащо. „Не искам да ви безпокоя — каза Айша. — Само пет минути.“

— Не ме безпокоите — отвърнах. — Всъщност нищо не ме безпокои.

Тя поклати глава, сякаш разбра, очите й се спряха за миг върху лицето ми; сигурно преценяваше доколко приличам външно на баща ми, за да достигне до поне някаква вътрешна моя прилика с него. След две-три секунди проучване се обърна и тръгна по стълбите към стаите. „Не бързайте — глухо казах аз, — вършете си спокойно работата…“ Тя не отговори, продължи да се изкачва; вероятно дори не ме чу. Седнах на канапето, изтощен от очната ставка. Трябваше да й предложа да си свали палтото, именно това се предлага на хората обикновено — да си свалят палтото. Едва сега осъзнах, че в стаята е ужасно студено — влажен и просмукващ студ, студ като в гробница. Не знаех как се пали котелът, нямах дори желание да опитам, баща ми беше умрял и аз трябваше отдавна да съм си тръгнал. Превключих на трета програма, точно навреме, за да хвана последния тур от Въпроси за шампион. В момента, когато Надеж от Вал Фуре съобщаваше на Жюлиен Льопер, че запазва за следващия път правото си да играе, Айша се появи на стълбата с малък сак през рамо. Изключих телевизора и бързо се приближих към нея. „Винаги съм се възхищавал на Жюлиен Льопер — казах й аз. — Дори и да не знае нищо за града или селото на състезателя, той винаги успява да каже нещо за департамента, за областта; притежава познания, поне приблизителни, относно климата му и природните му красоти. Но най-вече познава живота — състезателите са за него човешки същества, познава несгодите им, познава радостите им. Нищо от онова, от което е изградена човешката действителност на състезателите, не му е напълно чуждо или противно. Какъвто и да е състезателят, той успява да го накара да говори за професията си, за семейството си, за пристрастията си — за всичко онова, от което според него е изграден човешкият живот. Много често участниците свирят в духов оркестър или пеят в хор, занимават се с организирането на местно празненство или са се посветили на някоя благотворителна дейност. Често в залата присъстват децата им. Обикновено предаването оставя впечатлението, че хората са щастливи, така и самият ти се чувстваш по-щастлив и по-добър. Не намирате ли?“

Тя ме погледна, без да се усмихне; косите й бяха събрани на кок, лицето й бе с малко грим, дрехите й бяха по-скоро скромни — сериозно момиче. Поколеба се няколко секунди, преди да промълви с тих глас, леко дрезгав от свенливост: „Обичах баща ви.“ Не знаех какво да й отговоря; изглеждаше ми странно, но в крайна сметка възможно. Старецът вероятно е имал какво да разказва — беше ходил в Колумбия, Кения и не знам още къде, имал е възможност да наблюдава носорози с бинокъл. При всяка наша среща той се задоволяваше с това да иронизира чиновническата ми служба, сигурността, която произтичаше от нея. „Намерил си си топло местенце…“ — повтаряше, без да скрива презрението си; изобщо май с роднините е винаги доста трудничко. „Уча за медицинска сестра — продължи Айша, — но тъй като се отделих от родителите си, наложи се да чистя по къщите.“ Блъсках си главата да намеря подходящ отговор — може би трябваше да я попитам за цената на наемите в Шербург? Най-сетне се реших на едно „Е да…“, в което се опитах да вложа известно разбиране на живота. Това като че ли я задоволи и тя се запъти към вратата. Залепих лице за стъклото, за да проследя нейния фолксваген поло, който обръщаше по калния път. На трета програма даваха телевизионен филм за селото, чието действие се развиваше най-вероятно през деветнайсети век, с Чеки Карио в ролята на селскостопански труженик. Между два урока по пиано дъщерята на чифликчията — неговата роля играеше Пиер Мариел — разрешаваше по някоя волност на съблазнителния селянин. Прегръдките им се осъществяваха в един обор и в момента, когато Чеки Карио енергично смъкваше муселиновите й гащички, задрямах. Последното, което си спомням, беше кадър на малка група прасета.

Събудих се от болка и от студ; сигурно съм заспал в неудобно положение, шийните ми прешлени бяха напълно обездвижени. Закашлях се силно, докато ставах, и дъхът ми изпълни с пара мразовития въздух в помещението. Странно, но телевизията показваше „Всичко за риболова“, предаване на първи канал; значи съм се събудил или поне съм бил дотолкова в съзнание, че да управлявам дистанционното; нямах никакъв спомен за това. Нощното предаване беше посветено на сомовете, огромни риби без люспи, срещани все по-често във френските реки вследствие на затоплянето на климата, които особено обичали водите около атомните централи. Репортажът се стремеше да развенчае някои митове — възрастните сомове действително достигали размери до три-четири метра, в Дрома имало дори сведения за екземпляри, които надминавали пет метра; във всичко това нямало нищо невероятно. За това пък било напълно невъзможно да се твърди, че тези риби имат поведение на месоядни или че нападат къпещите се. Вкоренилите се в народа предразсъдъци по отношение на сомовете се прехвърляли някакси и върху онези, които се посвещавали на техния улов; малката общност от рибари на сомове била зле приета от по-голямото семейство на рибарите. Това ги карало да страдат и сега те бяха пожелали да се възползват от предаването, за да променят отрицателната представа за себе си. Явно не можели да се позоват на гастрономически основания — месото на сома решително не ставало за ядене. Но затова пък риболовът му бил прекрасен, интелигентен и едновременно спортен, възможна била аналогия с този на щуката и заслужавал несъмнено повече привърженици. Направих няколко крачки в стаята, без да успея да се загрея; не понасях мисълта да си легна в кревата на баща ми. Накрая се качих, за да взема възглавници и завивки, настаних се криво-ляво на канапето. Изгасих веднага след надписите на „Демистифицираният сом“. Нощта беше непроницаема; тишината също.

2

Всичко има край, нощта също. От вцепенението, в което бях изпаднал като гущер, ме изтръгна гласът — ясен и звучен — на капитан Шомон. Извиняваше се, нямал време да мине снощи. Предложих му кафе. Докато водата се загряваше, той намести подвижния си компютър върху кухненската маса, включи принтера. Така щял да ми даде да препрочета и да подпиша показанията си още сега; измърморих нещо в одобрение. Жандармерията, твърде погълната от административни задачи, страдаше от това, че не може да се посвети на истинската си мисия — разследването; нещо, което бях успял да заключа от различните телевизионни предавания. Тук той вече горещо се съгласи. Ето разпит, който тръгвал на добра основа, в атмосфера на взаимно доверие. „Windows“ се включи с тихичко весело избръмчаване.

Смъртта на баща ми беше настъпила вечерта или през нощта на 14 ноември. Този ден бях на работа; на работа бях и на 15-и. Естествено, могло е и да се кача на колата, да убия баща си и да измина пътя на отиване и на връщане през нощта. Какво съм правил вечерта или през нощта на 14 ноември? Доколкото ми беше известно — нищо; нищо особено. Във всеки случай нямах никакъв спомен; но пък ставало все пак дума за по-малко от седмица. Нямах нито редовна сексуална партньорка, нито близък приятел; при тези обстоятелства как да си спомня? — дните минават и това е всичко. Хвърлих поглед, изпълнен със съжаление, към капитан Шомон; исках да му помогна или поне да го насоча към някаква диря в разследването. „Ще видя в тефтера си…“ — казах. Не очаквах нищо от тази инициатива; странно, все пак на датата 14-и имаше номер на подвижен телефон, а под него име: Корали. Коя Корали? Тефтерът ми беше пълен с какво ли не.

— Мозъкът ми е като решето… — казах с безнадеждна усмивка. — Но май бях на откриване на изложба.

— Откриване на изложба? — чакаше той търпеливо с пръсти няколко сантиметра над клавиатурата.

— Работя в Министерството на културата. Подготвям проекти за финансиране на изложби, понякога и на представления.

— На представления?

— Представления… съвременен балет… — чувствах се окончателно сринат, обзет от срам.

— С една дума, вие работите в областта на културата.

— Точно така… Може и тъй да се нарече.

Гледаше ме със симпатия, примесена със сериозност. Знаеше за съществуването на културен сектор, смътно знаеше, но знаеше наистина. С тази професия сигурно му се беше случвало да среща най-различни хора; никоя социална среда не му бе напълно непозната. Жандармерията — това е вид хуманизъм.

Останалата част от разговора протече почти нормално; бях гледал социални телевизионни филми, бях подготвен за този вид диалог. Да съм чувал баща ми да има врагове? Не, но не бях чувал и за приятели, честно казано. Във всеки случай баща ми не беше достатъчно значителен, за да има врагове. Кой би могъл да се възползва от смъртта му? Е добре, аз. Кога е било последното ми посещение? Вероятно през август. В службата няма много работа през август, но колегите ми са принудени да излязат в отпуска заради децата си. Аз оставам в Париж, играя пасианс на компютъра и си взимам дълъг уикенд около 15-и; тогава посещавам баща си. Имал ли съм всъщност добри отношения с баща си? Да и не. По-скоро не, но го посещавах веднъж или два пъти в годината, което не е чак толкова лошо.

Той повдигна рамене. Усещах, че показанията ми са към своя край; искаше ми се да му кажа повече. Изпитвах ирационална симпатия към капитан Шомон, ненормална. Вече зареждаше принтера си. „Баща ми беше много спортен тип! — казах рязко. Той ме стрелна изпитателно с очи. — Не знам… — продължих, като отчаяно разперих ръце, — просто исках да кажа, че спортуваше много.“ С жест на раздразнение той включи принтера.

След като подписах показанията си, изпроводих капитан Шомон до вратата. „Съзнавам, че съм ви разочаровал като свидетел“ — казах му аз. „Всички свидетели ни разочароват…“ — отвърна той. Известно време размишлявах върху този афоризъм. Пред нас се простираше безкрайната скука на полята. Капитан Шомон се качи на своето Пежо 305, щял да ме държи в течение за напредъка на следствието. В държавната служба при смърт на роднина по съребрена линия имаш право на три дни отпуска. Имах възможността да се помотая, да си купя от местните камамбери; но поех веднага по автострадата за Париж.

Прекарах последния ден от отпуската си в различни туристически агенции. Обичах туристическите каталози, тяхната абстрактност, начина им да свеждат местата по света до една ограничена поредица от възможни радости и тарифи; особено ценях системата от звездички, с която се посочваше степента на щастие, на която човек имаше право да се надява. Не бях щастлив, но ценях щастието и продължавах да се стремя към него. Според модела Маршал купувачът е рационален индивид, който иска да получи максимум удовлетворение в съответствие с цената; моделът Верблен пък анализира влиянието на групата върху процеса на купуване (в зависимост от това дали индивидът се отъждествява, или се разграничава от нея). Моделът Коупланд показва, че процесът на купуване е различен в зависимост от категорията на продукта/услугата (обикновена покупка, планирана покупка, специална покупка); моделът Бодреяр-Бекер пък счита, че да консумираш, означава също и да произвеждаш знаци. Аз лично се чувствах най-близо до модела на Маршал.

Когато се върнах на работа, заявих на Мари-Жан, че имам нужда от почивка. Мари-Жан е моята колежка; заедно с нея подготвяме проектите за изложби, заедно с нея работим за съвременната култура. Тя е жена на трийсет и пет години, с руси прави коси, с много светлосини очи; не знам нищо за интимния й живот. В йерархията заема място малко над моето, но предпочита да не го показва, в службата държи да набляга върху работата в екип. Всеки път, когато приемаме някоя наистина важна личност — представител на Дирекцията за изобразителни изкуства или член на кабинета на министъра — тя изтъква понятието екип. „А ето и най-важния човек в отдела! — възкликва тя, нахлувайки в кабинета ми, — този, който жонглира със счетоводните отчети и цифрите… Без него съм наистина загубена!“ След което се разсмива; важните посетители също се смеят или най-малкото се усмихват щастливо. Аз също се усмихвам, доколкото мога. Опитвам се да си се представя като жонгльор; всъщност владеенето на простите аритметични действия ми е напълно достатъчно. Макар на практика Мари-Жан да не прави нищо, работата й е действително най-сложната — трябва да следи теченията, мрежите, тенденциите; веднъж поела културна отговорност, тя може всеки миг да бъде обвинена в закостенялост, дори в мракобесничество; това е опасност, от която тя трябва да предпазва себе си и същевременно да предпазва институцията. Тя е в непрекъсната връзка с художниците, с галеристите, с издателите на списания, за мен напълно неизвестни; тези телефонни разговори й доставят голямо удоволствие, защото страстта й към съвременното изкуство е истинска. Лично аз нямам нищо против — не съм нито защитник на занаята, нито борец за връщане към традициите в живописта, проявявам сдържаността, която подхожда на началника на счетоводството. Естетическите и политическите въпроси не са от моята компетентност; не е моя работа да измислям или да одобрявам нови подходи и нови отношения към света; отказах се от това още когато раменете ми започнаха да се отпускат и лицето ми да става все по-тъжно. Присъствал съм на много изложби и на техните откривания, на представления, станали забележителни. Заключението ми днес е недвусмислено — изкуството не е в състояние да промени живота. Поне не моя.

Бях съобщил на Мари-Жан за траура си; тя ме прие със съчувствие и сложи ръка върху рамото ми. Молбата ми за отпуска й се стори съвсем естествена. „Нужно ти е да си направиш равносметка, Мишел — разсъди тя, — да намериш себе си.“ Опитах се да си представя как ще стане това, реших, че несъмнено има право. „Сесилия ще поеме временно текущите предварителни проекти, ще говоря с нея.“ За какво точно намекваше и коя беше Сесилия? Огледах се, видях един проект за афиш и си спомних. Сесилия беше дебело червенокосо момиче, което непрекъснато ядеше Кадбъри3 и беше постъпило в отдела преди два месеца — една от онези с временните договори или с договорите, целящи социалното приобщаване на младите, тоест доста незначителна фигура. Всъщност точно преди смъртта на баща ми работех върху проектобюджета на изложбата „Горе ръцете, хъшлаци!“, която трябваше да се открие през януари в Бур-ла-Рен. Ставаше дума за фотографии на полицейски насилия, заснети с телеобектив в Ивелин; не беше обаче документална работа, а по-скоро процес на театрализиране на пространството, съпътстван от препратки към различни полицейски сериали, разиграващи се в Los Angeles Police Department4. Художникът бе предпочел подхода fun5 пред онова, което би се очаквало от едно социално изобличение. С една дума, интересен проект, нито много скъп, нито много сложен; дори и тъпачка като Сесилия би могла да даде завършен вид на проектобюджета.

Обикновено се отбивах на връщане от работа в някое пийп шоу. Струваше ми петдесет франка, понякога седемдесет, когато еякулацията се забавяше. Гледката на катеричките в движение изплакваше мозъка ми. Противоречивите тенденции във видеофилмите за съвременно изкуство, равновесието между реставрацията на паметници на културата и подкрепата на живото творчество… всичко това бързо се изпаряваше пред лесната магия на катеричките в движение. Прилежно изпразвах тестикулите си. По същото това време Сесилия се тъпчеше с шоколадени сладкиши в близката до министерството сладкарница; основанията ни бяха почти едни и същи.

Рядко наемах самостоятелно отделение за петстотин франка; това ставаше, когато хуят ми беше зле, когато ми изглеждаше като малък взискателен придатък, безполезен, вмирисан на сирене; тогава изпитвах нужда някое момиче да го вземе в ръцете си, да се прехласва, макар и престорено, пред мощта на члена ми и богатството на семето му. Та както и да е, прибрах се преди седем и половина. Започнах с „Въпроси за шампион“, чийто запис бях програмирал на видеото си, после продължих с националните новини. Кризата около „лудата крава“ не ме интересуваше, хранех се предимно с пюре със сирене Муслин. Вечерта продължаваше. Не бях нещастен, имах сто двайсет и осем канала. Към два часа сутринта приключих с турски музикални комедии.

Така изминаха няколко дни, относително спокойни, преди капитан Шомон да ми се обади отново. Нещата били много напреднали, открили предполагаемия убиец, било дори повече от предположение, всъщност човекът признал. Щели да организират възпроизвеждане след два дни, бих ли желал да присъствам? „О, да — казах, — да.“

Мари-Жан ме поздрави за това смело решение. Говори ми за активния период на траур, за енигмата на родството; използваше социално приемливи думи, почерпени от един доста ограничен списък, но това нямаше особено значение — усещах, че храни топли чувства към мен, това беше изненадващо и беше добре. У жените поне има топли чувства, казах си, качвайки се на влака за Шербург; дори и в работата си те са склонни да създават топли отношения, трудно им е да действат в свят, изцяло лишен от топли отношения, в подобна атмосфера не могат да се осъществят. Страдат от тази слабост, рубриките „Психо“ на „Мари-Клер“6 им го напомнят с постоянство — по-добре би било да поставят ясна граница между професионалното и емоционалното; но не успяват, което рубриките „Истински случки“ на „Мари-Клер“ доказват със същото постоянство. Някъде около Руан се замислих отново върху подробностите на случая. Голямото разкритие на капитан Шомон е, че Айша е имала „интимни връзки“ с баща ми. Колко често и до каква степен? Не е могъл да разбере, пък и това се оказало без значение за напредъка на следствието. Един от братята на Айша признал доста бързо, че идвал „да иска обяснение“ от стария човек, че разговорът се разгорещил и че го оставил като мъртъв върху бетонния под на котелното.

Възпроизвеждането на събитията се водеше, както си му е редът, от съдия-следователя, дребен човек, сух и строг, облечен с фланелен панталон и тъмно поло, с лице, изкривено в непрекъсната гримаса на раздразнение; капитан Шомон овладя положението бързо, като истински церемониалмайстор. Бодър и пъргав, той посрещаше участниците, казваше им по една дума за добре дошли, водеше ги до мястото им — изглеждаше много щастлив. Беше първият му случай на убийство и го беше разрешил за по-малко от седмица; в тази мръсна и банална история той беше единственият истински герой. Свлечена на един стол, явно смазана, с черна забрадка около лицето, Айша едва повдигна очи при пристигането ми; явно избягваше да погледне към мястото, където се намираше брат й. Заобиколен от двама жандарми, той беше забил упорито поглед в една точка на пода. Имаше вид на типичен най-обикновен грубиян; не изпитвах капка съчувствие към него. Вдигайки очи, той срещна погледа ми, явно ме идентифицира. Знаеше за ролята ми, вероятно го бяха предупредили — според дивашките схващания аз имах право на отмъщение, бях отговорен за пролятата кръв на баща ми. Осъзнал връзката, която се пораждаше между нас, аз го гледах, без да ми трепне окото; позволих на омразата бавно да ме завладее, дишах по-леко, беше приятно и силно усещане. Ако имах оръжие, щях да го ликвидирам без колебание. Да премахна този боклук, ми се струваше не само незначителен акт, но дори добродетелна, положителна постъпка. Един от жандармите очерта с тебешир следите по пода и възпроизвеждането започна. Според обвиняемия нещата били много прости — по време на разговора той се ядосал и блъснал силно баща ми, който паднал по гръб и си строшил черепа в пода; обзет от ужас, той избягал веднага.

Явно лъжеше и капитан Шомон го установи без особено затруднение. Огледът на черепа показваше настървеност — имаше многобройни контузии, дължащи се вероятно на серия от ритници. Освен това лицето на баща ми беше удряно в пода, за да изхвръкне окото му от орбитата си. „Не си спомням…“ — каза обвиняемият. Обзе ме бяс. Наблюдавайки нервните му ръце, тясното му и лошо лице, човек лесно можеше да му повярва — беше действал непредумишлено, вероятно възбуден от удара на черепа в пода и вида на бликналата кръв. Планът му за защита бе ясен и правдоподобен, щеше да се справи много добре пред съда — няколко години условно, не повече. Капитан Шомон, доволен от начина, по който бе протекъл следобедът, се готвеше да обобщи. Станах от стола си и се отправих към остъклената врата. Нощта падаше — няколко овни приключваха деня си. Те също бяха глупави, може би дори по-глупави от брата на Айша, но в гените им не беше програмирано насилието. В последната вечер от живота си те щяха да заблеят от ужас, сърдечният им ритъм щеше да се ускорява, копитцата им отчаяно да заритат; после щеше да последва пистолетният изстрел, животът им да ги напусне, телата им да се превърнат в месо. Разделихме се с няколко ръкостискания; капитан Шомон ми благодари за присъствието.

Видях отново Айша на другия ден — следвайки съвета на агента за недвижими имоти, бях решил да почистя основно къщата преди първите огледи. Предадох й ключовете и тя ме изпрати до гарата в Шербург. Зимата превземаше горичката, плътни слоеве мъгла се трупаха над плетовете. Не беше лесно помежду ни. Тя познаваше сексуалните органи на баща ми, което създаваше известна нелепа интимност. Всичко беше абсолютно удивително — тя имаше вид на сериозно момиче, а баща ми изобщо не приличаше на прелъстител. Вероятно е притежавал някои привлекателни черти и качества, които не бях съумял да открия; трудно ми беше всъщност дори да си спомня чертите на лицето му. Хората живеят един до друг като волове; едва успяват от време на време да споделят бутилка алкохол.

Фолксвагенът на Айша спря на площада пред гарата; съзнавах, че би било по-добре да кажа няколко думи, преди да се разделим. „И така…“ — казах аз. След няколко секунди тя се обърна към мен с глух глас: „Ще напусна областта. Един приятел може да ми намери сервитьорско място в Париж; ще продължа следването си там. Семейството ми тъй и тъй ме смята за курва.“ Промърморих нещо с разбиране. „В Париж има повече хора…“ — заявих напосоки и с болка; колкото и да се напъвах, това беше всичко, което успях да кажа за Париж. Изключителната безсъдържателност на репликата ми, изглежда, не я обезкуражи. „Не очаквам нищо от семейството си — продължи тя със сдържан гняв. — Те не са само бедни, но на всичкото отгоре са и тъпи. Преди две години баща ми отиде на поклонение в Мека; оттогава не става за нищо. Братята ми са още по-зле — поддържат се взаимно в тъпотата си, наливат се с пастис и се смятат за единствени пазители на правата вяра; позволяват си да се отнасят към мен като към мръсница, защото предпочитам да работя, вместо да се оженя за някой тъпак като тях.“

„Наистина, като цяло мюсюлманите не са цвете… — промълвих смутено. Взех си сака, отворих вратата. — Мисля, че ще успеете…“ — измънках неубедително. В този момент ме осени видение — миграционни потоци, които пресичат Европа под формата на кръвоносни съдове; мюсюлманите се явяваха като съсиреци, които бавно се разнасяха. Айша ме гледаше с известна подозрителност. Студът нахлу в колата. Наложих си с разума да изпитам известно желание към вагината на мюсюлманките. Усмихнах се малко насила. Тя се усмихна на свой ред, но по-откровено. Стисках й дълго ръката, усещах топлината на пръстите й, продължих, докато не усетих кръвта, която бавно пулсираше в китките й. На няколко крачки от колата се обърнах, за да й махна. Все пак пътищата ни се бяха кръстосали, все пак нещо се беше случило.

Настанявайки се във вагона Корал7, си казах, че трябваше да й дам пари. А може би не, може би щеше да го изтълкува зле. В този миг, по странен начин, осъзнах за първи път, че ще стана богат човек, или поне относително богат. Прехвърлянето на сметките на баща ми вече беше извършено. Що се отнася до останалото, бях възложил продажбата на колата на един гаражист, продажбата на къщата — на агент за недвижими имоти; всичко се бе уредило по възможно най-простия начин. Стойността на собствеността се определяше от законите на пазара. Естествено, имаше поле за договаряне — 10% от двете страни, не повече. Курсът на облагане също не беше загадка — достатъчно бе да се направи справка в брошурките, чудесно направени и разпространявани от Данъчната дирекция.

Не се съмнявах, че баща ми е имал на няколко пъти намерение да ме лиши от наследство; накрая се беше отказал, сигурно си е рекъл, че е прекалено сложно, много постъпки с несигурен резултат (хич не е лесно да обезнаследиш децата си, законът ти дава твърде ограничени възможности — малките мръсници не само ти вгорчават живота, но и се възползват след това от всичко, което си натрупал с огромни усилия). Най-вече си е рекъл, че няма смисъл — какво му пука какво ще стане след смъртта му? Така е разсъждавал според мен. Но независимо от това, старият глупак беше мъртъв и аз щях да продам къщата, в която беше прекарал последните си години; щях също така да продам тойотата „Ленд Крузър“, която му служеше за пренасянето на пакети минерална вода Евиан от „Казино Гигант“8 в Шербург. Самия аз живея до Ботаническата градина, за какво ми е на мен някаква си тойота „Ленд Крузър“? Освен за да пренасям с нея равиоли с рикота от пазара Муфтар, за нищо друго. Когато става дума за наследство по права линия, данъците наследство не са много големи — дори ако взаимната привързаност не е била особено силна. Като извадим данъците, щях да получа около три милиона франка. Това представляваше около петнайсет пъти годишната ми заплата. Представляваше и онова, което един неквалифициран работник в Западна Европа може да се надява да спечели за цял живот работа; не беше лошо. Добро начало, за да изплувам или поне да опитам.

След няколко седмици сигурно щях да получа писмо от банката. Влакът приближаваше Байьо, вече си представях как щеше да протече разговорът. Професионалистът от банката щеше да е установил значителното положително салдо в сметката ми и щеше да пожелае да се срещне с мен — кой няма в един или друг момент от живота си нужда от партньор за инвестиции? Малко недоверчив, аз щях да предпочета по-сигурните възможности; той щеше да приеме тази реакция — толкова честа — с лека усмивка. По-голямата част от новоизлюпените инвеститори — и той го знаеше добре — предпочитаха сигурността пред печалбата; между колеги това беше често повод за шеги. Не бива да разбирам погрешно условията му — наложи ли се веднъж да се разпореждат с наследството си, дори и по-възрастните действат понякога като истински новаци. Той от своя страна ще се опита да привлече вниманието ми с малко по-различен сценарий — разбира се, ще имам достатъчно време да размисля. Защо да не вложа две трети от авоарите си в инвестиция без изненади, но със слаб доход? Останалата една трета бих могъл да заделя за по-рискована, но затова пък с възможности за истинска печалба инвестиция. Знаех, че след няколко дни размисъл щях да отстъпя пред аргументите му. Той щеше да се почувства окрилен от моето съгласие, да подготви документите, искрящ от ентусиазъм — и ръкостискането ни в мига на сбогуването ни щеше да бъде недвусмислено сърдечно.

Живеех в страна на умерен социализъм, където притежаването на материални блага бе подсигурено от строго законодателство, а банковата система — изградена върху мощни държавни гаранции. Освен ако не рискувах отвъд границите на законността, нямаше риск от злоупотреба или умишлен фалит. С една дума, нямаше основание за безпокойство. Всъщност никога не съм го и имал — след сериозно следване, макар и не блестящо, много бързо се ориентирах към обществения сектор. Беше към средата на осемдесетте, в началото на модернизацията на социализма, по времето, когато прочутият Жак Ланг9 покриваше с блясък и слава държавните културни институции; началната ми заплата беше съвсем прилична. А после започнах да старея, преминавайки безпроблемно през редуващите се политически промени. Бях любезен, коректен, ценен от началниците и колегите ми; сдържан като темперамент, не съумях да завържа истински приятелства. Вечерта се спущаше бързо над областта Лизийо. Защо никога не бях проявил в работата си страст, подобна на тази на Мари-Жан? Защо изобщо никога не бях проявил истинска страст в живота си?

Изминаха още няколко седмици, без да ми донесат отговор на този въпрос; докато сутринта на 23 декември не взех такси за Роаси.10

3

И ето ме тук, сам, като пълен глупак, пред гишето на „Нувел Фронтиер“11. Беше събота сутрин по време на празниците, Роаси беше претъпкано, както обикновено. Щом получат няколко дни свобода, жителите на Западна Европа се втурват към другия край на земята, прекосяват половината свят със самолет, държат се буквално като избягали от затвор. Не ги упреквам; на път съм да действам по същия начин.

Мечтите ми са посредствени. Като всички жители на Западна Европа, аз искам да пътувам. Е, има трудности — езиковата бариера, лошата организация на обществения транспорт, рисковете от кражба или измама; дори нека нарека нещата по-грубо: онова, което всъщност искам, е да практикувам туризъм. Всеки си заслужава мечтите; моята мечта е безкрайно да редувам „Маршрутите на страстта“, „Цветистите престои“ и „Насладите по избор“ — ако трябва да спомена само няколко от сюжетите в трите каталога на „Нувел Фронтиер“.

Веднага се реших да предприема един маршрут, но доста се поколебах между „Ром и Салца“ (справка CUB CO 033, 16 дни/14 нощи 11 250 фр. стая с две легла, за самостоятелна стая с доплащане 1350 фр.) и „Тропик Таи“ (справка THA CA 006, 15 дни/13 нощи, 9950 фр. стая с две легла, за самостоятелна стая с доплащане 1175 фр.). Всъщност Тайланд ме привличаше повече, но пък Куба има предимството на една от последните комунистически държави, вероятно не за дълго; подобни режими на изчезване крият известна политическа екзотика, но както и да е. Накрая избрах Тайланд. Трябва да призная, че уводният текст на брошурата беше доста ловък, способен да изкуши хората средна ръка:

Точно в 8 часа и 30 минути Жак Майо затръшва вратата на къщата си на булевард „Бланки“ в XIII арондисман, яхва мотора си и започва прекосяването на столицата от изток на запад. Посока — офисите на „Нувел Фронтиер“ на булевард „Грьонел“. Всеки втори ден той спира в три или четири от агенциите си: „Нося последните каталози, събирам пощата, меря, тъй да се каже, температурата“ — обяснява моторизираният собственик, вечно издокаран с невъобразимата си шарена вратовръзка. Достатъчно, за да пришпори продавачите: „Следващите дни тези агенции увеличават оборота си…“ — обяснява той с усмивка. Явно очарована, журналистката от „Капитал“13 продължава да се учудва — кой би могъл да предрече през 1967-а, че малката асоциация, основана от шепа протестиращи студенти, ще стигне до такива върхове? Със сигурност не и хилядите манифестиращи, които минаваха през май 68-а пред първата агенция „Нувел Фронтиер“ на площад „Данфер-Рошеро“ в Париж. „Бяхме точно на най-подходящото място, с лице към телевизионните камери… — спомня си Жак Майо, бивш бойскаут, католик с леви убеждения, минал през Националния съюз на студентите на Франция14. — Това беше първият рекламен удар на фирмата, чието име беше вдъхновено от речите на Джон Кенеди за «новите граници» на Америка.“

Запален либерал, Жак Майо се беше преборил успешно за демократизирането на въздушния транспорт и срещу монопола на „Ер Франс“. Одисеята на предприятието му, станало за по-малко от трийсет години туроператор номер едно на Франция, беше запленила икономическите издания. Подобно на ФНАК15, на „Клуб Мед“16, „Нови Граници“, родена едновременно с цивилизацията на ваканционните удоволствия, можеше да служи за символ на модерния капитализъм. Оборотът сочеше, че през 2000 година за първи път туристическата индустрия беше станала водеща световна икономическа дейност. Въпреки че условията не изискваха повече от средно добра физическа кондиция, „Тропикът Таи“ спадаше към „приключенските маршрути“ — различни категории престой (примитивен, стандартен, първа категория); броят на пътниците бе ограничен до двайсет, за да може да се постигне по-добра спойка в групата. Забелязах две много сладки blacks17 с раници на гърба и се хванах, че се надявам да са избрали същия маршрут; после сведох поглед, отидох да си получа документите за пътуването. Полетът щеше да трае малко повече от единайсет часа.

Да се качиш на самолет днес, независимо от компанията, независимо от местоназначението, означава да си подложен на отвратително отношение по време на целия полет. Натъпкани в пространство, което е не само недостатъчно, но и абсурдно, откъдето не ви е възможно да се надигнете, без да обезпокоите всичките си съседи по ред, вас ви посрещат по правило с куп забрани, изречени с фалшива усмивка от стюардесите. Още не сте се качили, и първата им работа е да ви грабнат личните вещи, за да ги затворят в отделенията за багаж, до които няма да имате никакъв достъп, по никакъв повод, до кацането. След което през целия полет проявяват изключителна изобретателност в измислянето на нови и нови садистични ограничения, като същевременно правят невъзможно всяко ваше придвижване и изобщо всяко действие, с изключение на предписаните — пиене на различни видове сода, американски видеофилми, покупка на безмитни стоки. Непрекъснатото чувство за опасност, подхранвано от въображаеми картини на въздушни катастрофи, принудителната неподвижност в ограничено пространство предизвикват често такъв стрес, че понякога се наблюдават смъртни случаи на пътници по време на отвъдокеански полети. Екипажът се старае да увеличи този стрес до максимум, като ви пречи да се освободите от него по обичайния начин. Лишени от цигари и четиво, напоследък ви лишават все по-често и от алкохол. Слава Богу, че тези мръсници не са започнали още да ви претърсват; като опитен пътник успях да се подсигуря с малък несесер за оцеляване — няколко „Nikopatch“18 21 мг, кутийка сънотворни и манерка със „Съдърн Къмфърт“. Потънах в тежък сън в момента, когато прелитахме над бившата Източна Германия.

Събудих се от тежест върху рамото ми и от влажен дъх. Изправих съседа си отляво на седалката му, без да го щадя особено — той изръмжа глухо, но не си отвори очите. Беше висок мъж на около трийсет години, със светлокестеняви коси и кръгла подстрижка. Нямаше вид нито на неприятен, нито на особено отракан човек. Беше дори трогателен, увит в бледосиньото си одеяло, отпуснато от авиокомпанията, с едри ръце на работник, почиващи върху коленете му. Вдигнах книгата джобен формат, паднала в краката му — тъп англосаксонски бестселър от някакъв си Фредерик Форсайт. Бях вече чел едно произведение на този кретен, пълно с дебело подчертани комплименти към Маргарет Тачър и зловещо мелодраматични възпоминания за СССР като за империята на злото. Чудех се как ли се оправя след падането на Берлинската стена. Прелистих новата му творба — явно ролята на лошите бе поета от червенокафявите и още няколко сръбски националности; човекът следеше събитията. Що се отнася до любимия му герой, досадния Джейсън Мънк, той отново служеше на ЦРУ, в случая съюзено с чеченската мафия. Чудно! — казах си аз, слагайки книгата върху коленете на съседа си, — моралът на англосаксонските автори на бестселъри направо няма грешка! Страницата бе отбелязана с прегънат на три лист, в който разпознах циркулярното писмо на „Нувел Фронтиер“ — явно се бях запознал с първия си спътник. Добро момче, сигурен бях, несъмнено много по-малко егоцентричен и истеричен от мен. Хвърлих поглед към видеоекрана, който показваше хода на полета ни — вероятно бяхме минали Чечения, по-точно — бяхме прелетели над нея; температурата на въздуха беше минус 53° С, височината — 10 143 метра, местното време 00,27 часът. Информацията се смени с карта — предстоеше да прелетим над Афганистан. През люка, естествено, не се виждаше нищо освен абсолютна тъмнина. Във всеки случай талибаните си бяха вече легнали и киснеха в кирта си. „Лека нощ, талибани, лека нощ… Сънувайте сладки сънища…“ — прошепнах аз, преди да глътна второто приспивателно.

4

Самолетът кацна към пет часа сутринта на летище Дон Муанг. Събудих се трудно. Съседът ми отляво беше вече станал и нервничеше на опашката, която чакаше да слезе от самолета. Загубих го много бързо от погледа си в коридора, който водеше към залата за пристигащи. Краката ми бяха омекнали, имах клисав вкус в устата си; ушите ми пищяха ужасно.

Веднага след като прекрачих автоматичните врати, горещината ме погълна като паст. Беше минимум 35°С. Горещината на Банкок има тази особеност, че е някак мазна, вероятно заради замърсяването на въздуха; човек винаги се учудва, че след кратък престой навън не е целият покрит с тънък слой индустриални отпадъци. Нужни ми бяха около трийсет секунди, за да натаманя дишането си. Опитвах се да не се отдалечавам от тайландската ни екскурзоводка, която така и не успях да разгледам добре, но видях, че е сдържана и добре възпитана — макар че повечето тайландци оставят подобно впечатление. Раницата прерязваше раменете ми; беше Lowe Pro Himalaya Trekking19, най-скъпият модел в „Старият лагерник“20; беше с доживотна гаранция. Внушителна работа — стоманеносива, със скоби, със специални закопчалки от залепящи се ленти — лиценз на фирмата — и ципове, които се затваряха при минус 65°С. Съдържанието й бе за съжаление много ограничено — няколко къси панталони и тишъртки, бански гащета, специални обувки, с които може да се ходи върху корали (125 франка в „Старият лагерник“), тоалетен несесер, съдържащ лекарствата, посочени като необходими в „Гида на пътешественика“21, видеокамера JVC HRD-9600 MS с батерии и резервни касети и два американски бестселъра, които бях купил напосоки на летището.

Автобусът на „Нувел Фронтиер“ беше спрял на около стотина метра. Във вътрешността на мощното превозно средство — Мерцедес М-800, 64-местен — климатикът беше включен докрай; направо имахме чувството, че влизаме в хладилник. Настаних се до един прозорец отляво по средата на автобуса; смътно различавах около десетина други пътници, между които и съседа ми от самолета. Никой не седна до мен. Явно бях пропуснал първата възможност да се интегрирам в групата; освен това бях и на път да ме хване сериозна хрема.

Още не се беше съмнало, но по шестлентовата автострада, която ни отвеждаше към Банкок, движението бе вече натоварено. Край нас се редуваха билдинги от стомана и стъкло, като от време на време се появяваше и по някоя сграда от масивен бетон, която напомняше съветската архитектура. Административни седалища на банки, на големи хотели, на електронни компании — най-често японски. След разклонението за Чатучак автострадата се издигна над окръжност от ленти, които обикаляха сърцевината на града. Между осветените сгради на хотелите започваха да се различават групи от къщи, малки, с ламаринени покриви, сред запуснати терени. Осветени от неонова светлина, павилиони предлагаха супа и ориз; от тенекиените тенджери излизаше пара. При изхода за Ню Петчабури Роуд автобусът намали малко. За миг съзряхме една многолистна детелина с фантастични очертания, чиито асфалтови спирали бяха сякаш увиснали насред небето, осветени от огромни летищни прожектори; после, след един дълъг завой, автобусът се включи в автострадата.

Хотел „Банкок Палас“ принадлежеше на верига хотели от рода на „Меркюр“22 и се придържаше към същите ценности по отношение на храната и качество на обслужването; това научих от една брошура, която взех от фоайето, докато чаках да се изясни положението. Беше малко след шест часа сутринта (полунощ в Париж, помислих си без никакъв повод), но оживлението беше вече голямо, току-що бяха отворили салона за закуска. Седнах на една пейка, бях замаян, ушите ми продължаваха силно да пищят, започваше да ме боли и корем. По начина на чакане започнах да разпознавам някои членове на групата. Имаше две момичета на около двайсет и пет години, тип мацки — общо взето, нелошо сложени, — които оглеждаха презрително хората наоколо. Двойка пенсионери пък напротив — той можеше да бъде описан като бодряга, тя беше повече унила — наблюдаваха с възторг вътрешното обзавеждане на хотела, състоящо се от огледала, позлата и полилеи. В първите часове на образуването на група се наблюдава по принцип само фатична23 общителност, която се характеризира с употребата на изтъркани фрази и с ограничено емоционално обвързване. Според Едмъндз и Уайт24 образуването на минигрупи може да се установи едва след първия излет, понякога и по време на първото съвместно хранене.

Скочих, бях на ръба на припадъка, запалих цигара, за да се съвзема — сънотворните бяха наистина много силни, ставаше ми лошо от тях, а тези, които бях вече взел, не ми действаха, просто не виждах изход от положението. Пенсионерите сновяха един около друг, стори ми се, че мъжът леко позира; в очакване да се появи някой, с когото да размени усмивка, той хвърляше наоколо насочени към външния свят виртуални усмивки. В активния си живот те са били вероятно дребни търговци, това беше единствено възможната хипотеза. Един по един, след поименно повикване, членовете на групата се отправяха към екскурзоводката, получаваха ключовете си, качваха се по стаите — накратко, разпръскваха се. Можело, уведоми ни екскурзоводката с доста звучен глас, да закусим веднага, можело също така да си починем по стаите; изобщо пълна свобода. Но каквото и да решим, тръгването за клонгхите25 беше определено за четиринайсет часа, сборен пункт — фоайето на хотела.

Остъклената стена на стаята ми гледаше изцяло към автострадата. Беше шест и половина. Движението беше натоварено, но двойните стъкла пропускаха само слабо бучене. Нощното осветление бе изгасено, слънцето все още не се отразяваше в стоманата и стъклото; в този час на деня градът беше сив. Поръчах си на румсървиса двойно еспресо и го изпих заедно с един ефералган, един долипран и двойна доза осцилококсинум, после си легнах и се опитах да заспя.

Някакви неясни форми се движеха бавно в тясно пространство, издавайки приглушено бръмчене; може би бяха строителни машини или огромни насекоми. В дъното мъж, въоръжен с къс ятаган, внимателно оглеждаше острието му; беше с бял тюрбан и с бели шалвари. Внезапно въздухът стана червен и лепкав, почти течен; кондензираните капки под очите ми ми подсказаха, че от сцената ме разделя стъкло. Човекът беше вече на земята, прикован от невидима сила. Строителните машини се бяха струпали около него; имаше няколко багера и един малък булдозер с гъсенични вериги. Багерите повдигнаха шарнирните си лапи и дружно стовариха греблата си върху човека, разсичайки тялото му на седем или осем части; главата му обаче все още изглеждаше оживена от някаква демонична енергия, злобна усмивка продължаваше да криви брадатото му лице. Булдозерът се приближи на свой ред към човека, главата му се пръсна като яйце, поток от мозък и размазани кости се плисна върху стъклото, на няколко сантиметра от лицето ми.

5

Събудих се около пладне, климатикът глухо бръмчеше; главата ме болеше по-малко. Изтегнат напряко върху кревата king size26 осъзнах как ще се развие маршрутът и залозите в него. До този момент аморфна, групата щеше да се превърне в оживена общност; още днес следобед трябваше да започна да се ориентирам, а засега да избера къси панталони за разходката по клонгхите. Спрях се на един три четвърти модел от джинсов плат, не прекалено тесен, който комбинирах с тениска „Radiohead“27; после натъпках туй-онуй в една раничка. В огледалото на банята се огледах с отвращение — скованото ми лице на бюрократ се биеше трагично с облеклото ми; приличах изцяло на онова, което бях — навлязъл в четирийсетте чиновник, който държи да се дегизира като младеж, докато трае ваканцията му; беше отчайващо. Отидох на прозореца и дръпнах докрай пердетата. От 27-ия етаж гледката беше невероятна. Внушителната грамада на хотел „Мериот“ се издигаше отляво като варовикова скала, набраздена от черните хоризонтални линии на редиците прозорци, наполовина скрити зад балконите. Светлината на слънцето в зенита му подчертаваше брутално плоскостите и ръбовете. Пред мен отраженията се умножаваха до безкрай върху сложна конструкция от пирамиди и конуси синкаво стъкло. На хоризонта гигантските кубове от бетон на „Grand Plaza President“28 се издигаха един върху друг като етажи на стъпаловидна пирамида. Вдясно, над потръпващата и зелена повърхност на Лумпхини Парк, стърчаха квадратните кули на Дусит Тхани29, подобни на жълтеникава цитадела. Небето беше абсолютно синьо. Бавно изпих една „Сингха Голд“, медитирайки върху понятието „безвъзвратно“.

Долу екскурзоводката осъществяваше нещо като проверка с цел раздаване на breakfast30 купоните. Така разбрах, че двете мацки се казваха Бабет и Леа. Бабет имаше руси къдрави коси, май по-скоро накъдрени; имаше хубави гърди, мръсницата, личаха си добре под прозрачната туника — фолклорно емприме от „Троа Сюис“, предполагам. Панталонът й, от същия плат, беше не по-малко прозрачен; бялата дантела на гащичките й се виждаше съвсем ясно. Леа, много мургава, беше доста по-източена, което се компенсираше от красиво закръглено задниче, добре подчертано от впитите черни бричове и предизвикателния й бюст, опнат под яркожълтото бюстие. Миниатюрен диамант украсяваше плоския й пъп. Взирах се внимателно в двете куклички, за да ги забравя завинаги.

Раздаването на купоните продължаваше. Екскурзоводката Сон викаше туристите по малко име; просто ми се повръщаше. Бяхме големи хора, по дяволите. За миг се обнадеждих, когато нарече възрастните ни спътници „господин и госпожа Лоближоа“; но веднага добави с усмивка на себевъзхита: „Жозет и Рьоне.“ Просто невероятно, но факт. „Казвам се Рьоне“ — потвърди пенсионерът, без да се обръща към никого определено.

„Това не е на добро…“ — измънках аз. Жена му му хвърли уморен поглед, от рода на „Млъкни, Рьоне, досаждаш на всички.“ Изведнъж се сетих на кого ми прилича — на Господин Плюс от рекламите на Балсен. Може би беше самият той. Обърнах се направо към жена му — играли ли са някога второстепенни роли? Никога, били собственици на месарница. Да, и това им прилягаше. Значи този веселяк беше бивш месарин (в Кламар, уточни жена му); в скромно предприятийце, предопределено да изхранва дребните хорица, ето къде беше изпълнявал той своите пируети и скокове.

Имаше и още две двойки, по-незабележими, които изглеждаха свързани в някакво тайнствено братство. Бяха ли вече пътували задно? Бяха ли се вече запознавали на някой breakfast? На този етап от пътуването всичко беше възможно. Първата беше по-неприятна. Мъжът приличаше на Антоан Вехтер31 като млад, ако човек изобщо може да си представи такова нещо; но по-кестеняв и с добре подстригана брада; всъщност не приличаше толкова на Антоан Вехтер, по-скоро на Робин Худ, но с нещо швейцарско или по-скоро юранско32. С една дума, на нищо не приличаше, но видът му бе наистина на глупак. Да не говорим за жена му с гащеризона, сериозна, образцова млекарка. Невъзможно е тези същества да не са се възпроизвели, помислих си аз; сигурно са си оставили детето на родителите си в Лон-льо-Солние. Втората двойка, по-възрастна, не излъчваше чак такова дълбоко умиротворение. Слаб, мустакат и нервен, мъжът ми се представи като натуропат; наложи се да ми обясни, поради невежеството ми, че лекува с билки, а ако е възможно, и с други естествени средства. Жена му, суха и дребна, работеше в социалния сектор, за приобщаването на не знам какви си първосигнални алзаски престъпници; имаха вид на хора, които не са се чукали от трийсет години. Мъжът беше склонен да ме занимава с целебните свойства на природните лекарства, но леко замаян от последния обмен на мисли, аз приседнах на една близка пейка. От мястото ми се виждаха тримата последни членове на групата, наполовина скрити от двойката месари. Нещо наподобяващо на вол на около петдесет години на име Робер, със странно сурово изражение; една жена на възраст idem33, с черни коси на букли около едновременно злото, пресметливо и вяло лице, на име Жозиан, и най-сетне една по-млада жена, почти незабележима, на не повече от двайсет и седем години, която вървеше след Жозиан с кучешко покорство и носеше името Валери. Достатъчно, ще имам възможност да ги разгледам отново; прекалено много възможности ще да имам да ги разглеждам, казах си мрачно, отправяйки се към автобуса. Забелязах, че Сон продължава да се взира в списъка на пътниците. Устните й неволно мълвяха нещо, лицето й бе напрегнато; по него се четеше безпокойство, почти страх. След преброяването ни групата се оказа тринайсет души; а тайландците са понякога много суеверни, дори повече от китайците — при номерирането на етажите на сградите, на улиците, често се минава директно от дванайсет на четиринайсет само за да се избегне споменаването на числото тринайсет. Настаних се отляво, почти по средата на превозното средство. Хората се ориентират доста бързо при подобни групови придвижвания; за да си спокоен, трябва да си заемеш отрано мястото, да останеш на него, дори да разположиш някои лични вещи; в известен смисъл да се заселиш активно.

За мое голямо учудване видях Валери да сяда до мен, макар автобусът да беше наполовина празен. Два реда зад нас Бабет и Леа размениха подигравателни реплики. В техен интерес беше да млъкнат, мръсниците. Дискретно насочих вниманието си към младата жена — имаше дълги черни коси и лице, знам ли, лице, което можеше да се окачестви като скромно; най-точно казано, не беше нито красива, нито грозна. След кратък, но усилен размисъл произнесох с мъка: „Не ви ли е прекалено горещо?“ — „Не, не, в автобуса е поносимо“ — отвърна тя много бързо, без да се усмихне, просто облекчена от това, че бях подхванал разговора; въпреки че изречението ми беше забележително тъпо — в действителност замръзвахме от студ в този автобус. „Били ли сте вече в Тайланд“ — поде тя съвсем уместно. „Да, веднъж.“ Тя замря в очакване, готова да изслуша интересен разказ. Да й разкажа ли предишното си посещение? Може би, но не веднага. „Хубаво беше…“ — казах най-сетне аз с топъл глас, който трябваше да компенсира изтърканата фраза. Тя кимна удовлетворено. Тогава разбрах, че тази млада жена съвсем не бе покорна в отношенията си с Жозиан, тя бе покорна по принцип; може би бе напълно узряла да си намери нов господар, може би й беше писнало от Жозиан — която, седнала няколко реда пред нас, яростно разлистваше „Гида на пътешественика“ и хвърляше зли погледи в наша посока. Романс, романс.

Веднага след Payab Ferry Pier корабът свърна вдясно по Кхлонг Самсен и ние навлязохме в различен свят. Животът тук беше почти непроменен от миналия век. Наколни жилища от тиково дърво се редуваха едно след друго по продължение на канала; бельо съхнеше под навесите. Някои от жените се приближаваха до прозорците и ни наблюдаваха как минаваме, други спираха да перат. Деца се къпеха и се отърсваха от водата под коловете; махаха ни настойчиво с ръце. Навсякъде имаше растителност; пирогата ни си проправяше път сред гъсталаци от водни лилии и лотоси; трескав и гъмжащ живот извираше отвсякъде. Нямаше свободно пространство земя, въздух и вода, което да не се покрие мигновено с пеперуди, гущери, шарани. Намираме се, каза Сон, в разгара на сухия сезон; това не пречеше въздухът да е напълно и непоправимо влажен.

Валери седеше до мен; изглеждаше потънала в дълбок покой. Разменяше поздрави със старците, които пушеха лулите си по балконите, с децата, които се къпеха, с перящите жени. Юранските еколози имаха също вид на успокоени; дори натуропатите се бяха поукротили. Заобикаляха ни само тихи звуци и усмивки. Валери се обърна към мен. Почти изпитах желание да я хвана за ръка; без да знам точно защо, се въздържах. Корабчето не помръдваше — намирахме се в кратката вечност на един щастлив следобед; дори Бабет и Леа мълчаха. Те се бяха леко размазали, според собствения им израз, употреби го Леа малко по-късно, на кея.

Докато разглеждахме Храма на Зората, отбелязах наум да си купя виагра от някоя отворена аптека. По пътя обратно научих, че Валери е бретонка и че родителите й притежавали ферма в Трегороа; самият аз не знаех какво да й разкажа. Тя имаше интелигентен вид, но аз нямах никакво желание за интелигентни разговори. Харесваше ми нежният й глас, незабележимото й католическо усърдие, движението на устните й, когато говореше; устата й беше сигурно много топла, готова да погълне спермата на някой истински приятел. „Хубаво беше днес следобед“ — казах най-сетне отчаяно. Бях се отдалечил много от хората, бях живял прекалено дълго сам, вече съвсем не знаех как да се държа. „Да, беше хубаво…“ — отговори тя; не беше взискателна, беше наистина добро момиче. И въпреки това, веднага щом автобусът пристигна в хотела, аз се втурнах към бара.

Три коктейла по-късно започнах да съжалявам за поведението си. Излязох, за да направя една обиколка във фоайето. Беше седемнайсет часът; все още никой от групата не се бе появил. За сумата от четиристотин бати всеки желаещ можеше да се запише за фолклорна вечеря с „традиционни тайландски танци“; срещата беше в двайсет часа. Валери щеше да отиде със сигурност. Що се отнася до мен, вече имах някакви познания относно традиционните тайландски танци, защото бях изминал преди три години маршрута „Класическият Тайланд: от «Розата на Севера» до «Града на Ангелите»“, предлаган от Куони34. Междувпрочем съвсем не лош, малко скъп и на вдъхващо ужас културно равнище, всички участници имаха най-малко висше образование. Трийсет и двете пози на Буда в музея на статуи Ратанакосин, стиловете таиско-бирмански, таиско-кхмерски или таи-таи, нищо не им убягваше. Върнах се изтощен, през цялото време се чувствах смешен без помощта Синия гид35. В момента започваше сериозно да ми се чука. Въртях се в кръг във фоайето, жертва на растяща нерешителност, когато забелязах табелка Health Club36, която сочеше към долния етаж.

Входът беше осветен от червени неонови светлини и гирлянди с разноцветни електрически крушки. Върху едно пано с бял фон три сирени по бикини и с прекалено големи гърди предлагаха на евентуалния посетител чаша шампанско; една много стилизирана Айфелова кула се очертаваше в далечината; не бих казал, че беше същата концепция като тази на пространствата за поддържане на форма на хотелите „Меркюр“. Влязох и поръчах на бара един бърбън. Около десетина момичета зад стъклото извърнаха главите си към мен, някои с мамеща усмивка, други не. Бях единственият клиент. Въпреки малките размери на заведението момичетата носеха значки с номера. Изборът ми падна бързо върху номер 7 — първо, защото беше миловидна, и после, защото, изглежда, не се отнасяше с особен интерес към телевизионната програма, нито пък беше потънала в оживен разговор със съседката си. И наистина, когато извикаха името й, тя се надигна с видимо удоволствие. Предложих й една кола на бара, после се оттеглихме в стаята. Казваше се Оон, поне така разбрах, идваше от север — от малко селце близо до Чиангмай. Беше на деветнайсет години.

След общата баня се излегнах върху дюшека, покрит с пяна; веднага разбрах, че няма да съжалявам за избора си. Оон се движеше много добре, много гъвкаво; беше сложила точната доза сапун. В един момент тя започна да гали продължително задника ми с гърдите си; това беше лична инициатива, не всички момичета го правеха. Добре насапунисаното й котенце търкаше прасците ми като малка остра четка. Веднага ми стана, за мое леко учудване; когато ме обърна и започна да гали члена ми с краката си, ми се стори, че няма да мога да се удържа. С огромно усилие, напрягайки мускулите на бедрата си, успях.

Когато легна върху мен на кревата, мислех, че ще издържа дълго време, но скоро се предадох. Независимо от младостта си, тя умееше да си служи с котенцето. Първо се хлъзна съвсем леко, слабо попристягайки члена ми, после слезе няколко сантиметра надолу, стискайки по-силно. „О, не, Оон, не!“ — извиках аз. Тя се разсмя, доволна от своята власт, после продължи да слиза, като свиваше и отпускаше стените на вагината си със силни и бавни тласъци; същевременно ме гледаше в очите явно развеселена. Изпразних се доста преди да достигне до корена на члена ми.

След това побъбрихме малко, прегърнати на леглото, изглежда, не бързаше много да се върне на сцената. Каза ми, че няма много клиенти; това било по-скоро хотел за групи в последната фаза, хора без истории, откъснали се от всичко. Имало много французи, но те рядко проявявали отношение към body massage37. Тези, които идвали, били мили, но имало най-много германци и австралийци. Също и по някой японец, но тя не ги обичала, винаги искали да бият и да връзват; или пък онанирали, докато гледали обувките й; напълно безмислена работа.

А мен как ме намира? Не било лошо, но се надявала да издържа малко по-дълго. „Much need38…“ — каза тя, като полюшна нежно члена ми, сит между пръстите й. Освен това изглеждам симпатичен човек. „You look quiet“39… — каза тя. Тук малко се лъжеше, но всъщност беше вярно, тя умело ме успокои. Дадох й три хиляди бати, което, доколкото си спомнях, беше добра цена. По реакцията й се убедих, че беше наистина добра цена. „Кроп кхун, кхат!“ — каза тя с широка усмивка, сключвайки ръце на височината на челото си. После ме изпрати до изхода, хваната за ръката ми; пред вратата разменихме няколко целувки по бузите.

Качвайки се по стълбите, се озовах лице в лице с Жозиан, която явно се колебаеше дали да слезе. Беше облякла за вечерта черна туника с позлатени кантове, но това не я правеше по-симпатична. Мазното й, интелигентно лице ме фиксираше, без да трепне. Забелязах, че си е измила косата. Не беше грозна, не; можеше да мине и за хубава, бях харесвал ливанки от този тип; но в същността си изражението й беше определено злобно. Много добре си я представях как се застъпва за някакви политически позиции, не можех да съзра в нея никакво съчувствие. Нямах какво да й кажа и аз. Сведох глава. Може би леко смутена, тя ме заговори: „Има ли нещо интересно там долу?“ Толкова ме вбесяваше, че едва не й отвърнах: „Бар с проститутки“, но в края на краищата излъгах, беше по-просто: „Не, не, не знам, някакъв козметичен салон…“

„Вие не сте отишли на фолклорната вечеря…“ — отбеляза мръсницата. „Вие също…“ — затапих я аз. Този път тя забави отговора си, явно кипрейки се. „Да, да, не обичам много този вид неща… — продължи тя и направи вълнообразно движение с ръката си, едва ли не достойно за героиня на Расин. — Малко е прекалено туристическо…“ Какво искаше да каже с това? Всичко беше туристическо. Отново едва се сдържах да не й тресна един юмрук по муцуната. Изправена насред стълбището, тя ми препречваше пътя; трябваше да проявя търпение. Автор на пламенни писма по определени поводи, свети Йероним също е успявал, когато обстоятелствата са го изисквали, да прояви добродетелите на християнското търпение; ето защо го смятат за велик светец и църковен богослов.

Спектакълът с „тайландски традиционни танци“ беше според нея на нивото на Жозет и Рьоне, които дълбоко в душата си тя смяташе за изкопаеми; забелязах с тревога, че търсеше в мене съюзник. И наистина, маршрутът щеше скоро да продължи към вътрешността на страната, щяха да ни разделят на две маси при храненето; време беше всеки да си избере лагера. „Ами, добре…“ — казах след дълго мълчание. В този момент над нас изникна като по чудо Робер. Опитваше се да слезе по стълбите. Гъвкаво му сторих път, изкачвайки няколко стъпала. Преди да се втурна към ресторанта, се обърнах — Жозиан не бе помръднала и фиксираше с поглед Робер, който се отправи с бърза крачка към козметичния салон.

Бабет и Леа бяха близо до купите със зеленчуци. Кимнах с глава, правейки възможно най-незначителния знак за познанство, преди да си сервирам батати. Изглежда, и на тях традиционните тайландски танци им се бяха видели изтъркани. Връщайки се към масата, забелязах, че двете куклички бяха седнали на няколко метра от мен. Леа беше облечена с тениска Rage against the machine40 и с много впити джинсови бермуди, Бабет беше с нещо безформено, в което разноцветните копринени ленти се редуваха с прозрачни ивици. Дърдореха оживено, като явно си спомняха за различни нюйоркски хотели. Да се ожениш за една от тези мацки, си казах аз, би било абсолютният ужас. Възможно ли беше все още да си сменя масата? Не, щеше да бъде малко грубо. Настаних се на стола пред тях, така можех поне да им обърна гръб, изядох си набързо вечерята и се качих в стаята си.

Точно когато се канех да вляза във ваната, се появи една хлебарка. Това беше най-подходящият момент в живота ми за появата на хлебарка; просто по-добър не би могла да уцели. Придвижваше се бързо по плочките, миличката, потърсих с очи пантофа си, но знаех дълбоко в душата си, че шансовете ми да я размажа са минимални. И защо ли да се боря изобщо? Какво би могла да стори дори Оон с нейната божествено еластична вагина? Оттук нататък бяхме обречени. Хлебарките се съвкупяват без всякакво изящество и видима радост; но се съвкупяват многочислено и генетическите им мутации са бързи; ние не сме в състояние да направим абсолютно нищо срещу хлебарките.

Преди да си легна, отдадох още веднъж дължимото на Оон и на всички тайландски проститутки. Не беше лесен занаятът на тези момичета; сигурно не им се случваше много често да попаднат на добро момче, надарено със сносна физика, което наистина да не желае нищо повече от едновременен оргазъм. Да не говорим за японците — при мисълта за тях целият настръхнах и хванах здраво „Гида на пътешественика“. Бабет и Леа не биха могли, помислих си, да бъдат и тайландски проститутки; не са достойни за такова нещо. Валери може би; в това момиче имаше нещо: грижовна като майка и в същото време малко мръсница — и двете потенциално, разбира се, — засега тя беше предимно мило момиче, дружелюбна и сериозна. Явно Валери ми харесваше. Лекичко онанирах, за да пристъпя към четенето с ведра глава; резултатът беше няколко капки.

Въпреки че си поставя по принцип за цел да ви подготви за пътуване до Тайланд, „Гидът на пътешественика“ на практика изразява сериозни резерви и се чувства задължен още в самия предговор да изобличи сексуалния туризъм, това гнусно робство. Накратко, авторите на „Пътешественика“ бяха мрънкачи, чиято единствена цел беше да помрачат и най-малката радост на туристите, които мразеха. Не обичаха междувпрочем никого освен самите себе си, ако се съди по пръснатите из цялата книга саркастични забележки от рода на: „Да, скъпа госпожо, знаете това сигурно от епохата на хипитата!…“ Най-мъчителното обаче беше резкият, спокоен и строг тон, потреперващ от сдържано възмущение: „Не от фалшиво целомъдрие, просто не обичаме Патайа. Прекаленото си е прекалено.“ Малко по-нататък продължаваха с нападките срещу „западняците с тлъсти кореми“, които се перчели с малките тайландки и от това на тях „направо им се повдигало“. Тъпи протестанти хуманитари, ето какво бяха те и цялата им „симпатична компания от приятели, взели участие при написването на книгата“, чиито гадни мутри се пулеха самодоволно на една четвъртина от корицата. Захвърлих с все сила произведението, като едва не нацелих телевизора „Сони“, и взех с примирение „Фирмата“ на Джон Гришам. Това беше американски бестселър, един от най-добрите, т.е. един от най-продаваните. Главният герой беше млад адвокат с голямо бъдеще, блестящ и красив, който работеше по деветдесет часа на седмица; тази помия беше не само написана като сценарий — авторът й беше помислил и за актьорите дори, в случая ролята беше писана явно за Том Круз. Съпругата на героя също не беше лоша, въпреки че работеше само по осемдесет часа на седмица; Никол Кидман обаче нямаше да е подходяща, не беше роля за изкуствено накъдрена героиня, а за фризирана с четка и сешоар. Слава Богу поне, че гълъбчетата си нямаха деца, това ни спестяваше някои мъчителни сцени. Ставаше дума за разказ, който държи в напрежение — е, в умерено напрежение; още от втората глава беше ясно, че управителите на фирмата са мръсници, а изобщо не можеше да става дума героят да умре накрая, нито пък жена му. Но междувременно, за да покаже, че не се шегува, писателят щеше да пожертва няколко симпатични второстепенни персонажи; оставаше да разберем кои точно, това би оправдало четенето. Може би бащата на героя — работите му вървяха зле, трудно му беше да се приспособи към мениджмънта, налагащ минимум резерви, почти бях сигурен, че присъстваме действително на последния му Thanksgiving.41

6

Валери беше прекарала първите години от живота си в Тремеван, селце на няколко километра северно от Гингамп. През седемдесетте години и в началото на осемдесетте правителството и местните общини имали амбицията да превърнат Бретания в крупен център за производство на свинско месо, способен да съперничи на Великобритания и Дания. Насърчавани да развиват интензивни производствени единици, младите скотовъдци — към които се числеше и бащата на Валери — задлъжнели сериозно към „Креди Агрикол“42. През 1984 година цените на свинското започнали рязко да падат; Валери била на единайсет години. Била послушно момиченце, по-скоро саможиво; била добра ученичка; готвела се да започне пети клас в колежа в Гингамп. Брат й, също добър ученик, бил току-що издържал матурата си и приет в подготвителен клас43 със специалност агрономство в лицея в Рен.

Валери си спомняше Бъдни вечер на 1984-та; баща й прекарал целия ден със счетоводителя на Националната федерация на земеделските синдикати. През по-голямата част от коледната вечеря той мълчал. На десерта, след две чаши шампанско, се обърнал към сина си. „Не мога да те посъветвам да наследиш фермата — казал той. — Вече двайсет години ставам в ранни зори и приключвам деня си в осем или девет вечерта; всъщност майка ти и аз не сме излизали никога в отпуска. А ако я продам сега — с цялата техника и оборите — и инвестирам в недвижими туристически имоти, ще прекарам остатъка от дните си на припек по плажовете.“

През следващите години цената на свинското продължила да пада. Имало гневни и безнадеждни протестни манифестации на скотовъдците; тонове течна тор се излели върху еспланадата на Инвалидите, няколко прасета били заклани пред Двореца на Бурбоните44. В края на 1986-а правителството постановило да се вземат спешни мерки за подпомагане, след което изработили план за насърчаване на скотовъдството. През април 1987 година бащата на Валери продал предприятието си — за малко повече от четири милиона франка. С получените от сделката пари си купил един голям апартамент в Сент-Ке-Портрийо, в който заживял, и три гарсониери в Торемолинос; останал му един милион, който вложил в няколко SICAV45; дори успял — това било негова детска мечта — да стане собственик на малка платноходка. Подписал договора за продажба с тъга и с известно отвращение. Новият стопанин бил млад, двайсет и три годишен човек, неженен, родом от Ланион, току-що завършил висшето си образование на агроном; той все още вярвал в плановете за насърчаване на селското стопанство. Бащата бил на четирийсет и осем години, жена му на четирийсет и пет; били посветили най-хубавите години от живота си на едно безнадеждно предприятие. Живеели в страна, където капиталовложенията в производството не носят никаква реална печалба в сравнение със спекулативните инвестиции; най-сетне се убедили в това. Още през първата година наемите от гарсониерите му докарали доход, по-голям от получения през всичките му трудови години. Започнал да решава кръстословици, изкарвал платноходката си в залива, понякога участвал в риболова. Жена му свикнала по-лесно с новия им живот и му била от голяма помощ — почувствала отново желание да чете, да ходи на кино, да излиза.

По време на продажбата Валери била на четиринайсет години, започвала да се гримира; в огледалото в банята наблюдавала редовно набъбването на гърдите си. В навечерието на преместването им обикаляла дълго постройките на фермата. В централния обор били останали десетина прасета, които се приближили до нея, тихо грухтейки. Още същата вечер те щели да бъдат отведени от търговеца на едро, за да бъдат заклани в близките дни.

Лятото, което последвало, било странен период. В сравнение с Тремеван Сент-Ке-Портрийо било почти град. Вече не можела да излезе от къщи, да се излегне на тревата, да остави мислите си да се реят в облаците, да се носят по течението на реката. Сред летуващите имало и момчета, които се обръщали подире й; не можела нито за миг да се отпусне напълно. Към края на август се запознала с Беренис, момиче от колежа, с което щели да постъпят заедно в девети клас в лицея в Сент Брийок. Беренис била една година по-голяма; вече се гримирала, носела маркови поли, имала красиво заострено лице и много дълга коса, руса с рижи оттенъци. Започнали да ходят заедно на плажа Сент Маргьорит, преобличали се в стаята на Валери, преди да тръгнат. Един следобед, докато сваляла сутиена си, Валери уловила погледа на Беренис върху гърдите й. Тя знаела, че има прекрасни гърди, кръгли и стегнати, толкова издути и твърди, че изглеждали изкуствени. Беренис протегнала ръка и докоснала извивката и зърното. Валери отворила уста и затворила очи, когато устните на Беренис се приближили до нейните; отдала се напълно на целувката. В момента, когато ръката на Беренис се плъзнала в гащичките й, тя била вече влажна. Махнала ги нетърпеливо, отпуснала се върху кревата и разтворила бедрата си. Беренис коленичила пред нея и положила устата си върху котенцето й. Горещи вълни заливали корема й, имала чувството, че духът й отлита в безкрая на небето; никога не била подозирала за съществуването на подобно удоволствие.

Правили го всеки ден, докато започнали училище. Първо рано следобед, преди да отидат на плаж, после се излягали заедно на слънце. Валери усещала как постепенно желанието се надигало в тялото й и махала горнището на банския си, за да може Беренис да види гърдите й. Прибирали се почти тичешком и се обичали повторно.

Още от първата седмица в лицея Беренис се отдръпнала от Валери, избягвала да се връща с нея от училище; малко след това започнала да излиза с едно момче. Валери приела раздялата, без да изпита истинска мъка; това било нормалното развитие. Свикнала да се мастурбира всяка сутрин след събуждане. Всеки път само за няколко минути получавала оргазъм, било чудесен процес, който се осъществявал лесно и благодарение на него денят й започвал радостно. По отношение на момчетата тя имала по-големи резерви; след като си купила няколко броя на „Hot Video“46 в будката на гарата, вече знаела какво да очаква от анатомията им, от техните органи, от различните сексуални подходи; но изпитвала леко отвращение към космите им, към мускулите им, кожата им изглеждала остра, лишена от нежност. Кафеникавата и набръчкана повърхност на тестикулите им, брутално анатомическият вид на оголения член, червен и лъщящ… във всичко това нямало нищо особено привлекателно. Накрая все пак преспала с едно момче от последния клас на лицея, едро и русо, след прекарана в Пемпол вечер; не изпитала особено удоволствие. Опитала още няколко пъти с други — предпоследната и последната година в гимназията; било лесно да се прелъстят момчетата, стигало да сложиш къса пола, да кръстосаш крака, да си с деколтирана или прозрачна блузка, която да показва гърдите ти; нито едно от тези преживявания не било особено убедително. Теоретически можела да си представи усещането на победа и същевременно на нежност, което някои момичета изпитвали, когато мъжкият член прониквал в дълбините на котенцето им; лично тя не изпитвала нищо подобно. Вярно, че презервативът никак не помагал, повтарящото се леко пошляпване на гумата я връщало непрекъснато към действителността, пречело на духа й да се хлъзне в безформената бездна на сладострастието. По време на матурата преустановила почти напълно с това.

Десет години по-късно все още не беше започнала истински наново, си помисли тъжно тя, когато се събуди в стаята си в „Банкок Палас“. Още не се беше съмнало. Запали плафониерата и разгледа тялото си в огледалото. Гърдите й, все още стегнати, не бяха мръднали от седемнайсетата й година. Дупето й беше все така закръглено, без следа от затлъстяване; несъмнено имаше много хубаво тяло. Въпреки това нахлузи широка тениска и размъкнати бермуди за закуска. Преди да затвори вратата, се погледна за последен път в огледалото — лицето й не беше нищо особено, нищо повече от приятно; нито косата й, черна и права, която се спускаше в безпорядък върху раменете й, нито очите й, наситенокафяви, не й даваха някакво допълнително предимство. Несъмнено можеше да ги използва по-добре, да си поиграе с грима, да се среши по различен начин, да се консултира с козметичка. Повечето жени на нейната възраст посвещаваха на това най-малко няколко часа на седмица; струваше й се, че в нейния случай това едва ли би променило нещо. Онова, което всъщност й липсваше, беше желанието да съблазнява.

Напуснахме хотела в седем часа; движението беше вече оживено. Валери ми кимна леко с глава и се настани на същия ред от другата страна на пътеката. Никой не говореше в автобуса. Сивата мегастолица се събуждаше бавно; мотори с двойки на тях, понякога и с майки с деца на ръце, сновяха между претъпканите автобуси. Лека мъгла висеше все още над уличките близо до реката. Скоро слънцето щеше да пробие сутрешните облаци, щеше да стане горещо. Около Нонтхабури градската плетеница се поразреди, забелязахме първите оризища. Застинали в калта биволи проследяваха с поглед автобуса, досущ както биха го направили кравите. Усетих леко пораздвижване сред юранските еколози; несъмнено им се бе приискало да снимат няколко кадъра с биволи.

Първата спирка беше в Канчанабури, град, който всички гидове единодушно определят като явно оживен и весел. Според „Мишлен“47 това е „чудесна отправна точка за излети в околните местности“, „Пътешественикът“ пък го определя като „добър базов лагер“. Програмата продължаваше с неколкокилометрова екскурзия по железопътната линия на смъртта, виеща се край река Куай. Така и не бях разбрал досега историята на реката Куай, заслушах се в обясненията на екскурзоводката. За щастие Рьоне, въоръжен с гида „Мишлен“, следеше развоя на разказа, готов да я поправи всеки момент. Накратко казано, японците, след като влезли във войната през 1941-а, решили да построят железопътна линия, която да свързва Сингапур с Бирма — с цел в по-далечно бъдеще да нахлуят в Индия. Тази линия трябвало да минава през Малайзия и Тайланд. Всъщност какво са правили тайландците през Втората световна война? Ами нищо особено. Били „неутрални“ — осведоми ме свенливо Сон. В действителност, допълни Рьоне, били сключили военен договор с японците, без да обявяват война на Съюзниците. Това бил пътят на мъдростта. По този начин те доказали още веднъж своята прословута повратливост, помогнала им, намирайки се в продължение на повече от два века в менгемето на френската и британската колониална сила, да не отстъпят пред нито едната от тях и да останат единствената страна в Югоизточна Азия, която никога не е била колонизирана.

И така през 1942-а строителството в сектора край река Куай започнало, били мобилизирани над шейсет хиляди военнопленници, англичани, австралийци, новозеландци и американци, както и „неизмеримо“ количество азиатски каторжници. През октомври 1943-а железопътната линия била завършена, на нея намерили смъртта си шестнайсет хиляди военнопленници — това се дължало на липсата на храна, лошия климат и злите по природа японци. Малко след това бомбардировка на съюзниците разрушила моста на реката Куай — важен елемент от инфраструктурата, — правейки по този начин железопътната линия неизползваема. С една дума, купища трупове — и почти нулев резултат. Оттогава положението съвсем не се беше подобрило — приличната железопътна връзка между Сингапур и Делхи продължаваше да бъде невъзможна.

В състояние на леко отчаяние започнах посещението на Музея JEATH, построен в памет на ужасяващите страдания на съюзническите военнопленници. Няма съмнение, казах си аз, че всичко това е наистина за съжаление; но по време на Втората световна война в крайна сметка все пак е имало и по-лошо. Не можех да не си помисля, че ако затворниците бяха поляци или руснаци, нямаше да се вдигне толкова шум.

Малко по-късно се наложи да изтърпим посещението на съюзническите гробища — на онези, които бяха в известен смисъл направили върховна саможертва. Бели кръстове в прави редици, всички абсолютно еднакви; от мястото вееше дълбока скука. Напомни ми на Омаха Бийч48, който също не ме бе развълнувал особено много — откровено казано, беше ми заприличал на някаква инсталация в духа на модерното изкуство. „Тук — бях си рекъл аз с чувство на недостатъчно силна тъга — са загинали куп глупаци за демокрацията.“ Гробището на река Куай беше много по-малко, човек би могъл, ако реши, да преброи гробовете, твърде скоро обаче се отказах от това упражнение. „Не може да са шестнайсет хиляди…“ — заключих все пак на глас. „Точно така! — информира ме Рьоне, все още въоръжен с гида си «Мишлен». — Според изчисленията са загинали шестнайсет хиляди; в гробището обаче има само петстотин осемдесет и два гроба. Счита се, че са (четеше, като следеше редовете с пръст) петстотин осемдесет и двамата мъченици на демокрацията.“

Когато на десет години получих третата си звездичка, отидох в една сладкарница и се натъпках с палачинки с „Гран Марние“49. Беше малък самотен празник; нямах приятели, с които да споделя радостта си. Както всяка година по това време, се намирах при баща си в Шамони. Той беше високопланински водач и заклет алпинист. Имаше приятели, подобни на него, все мъжествени и смели хора; не се чувствах добре сред тях. Никога не съм се чувствал добре сред мъже. Бях на единайсет години, когато едно момиче ми показа за първи път котенцето си; бях моментално запленен, ужасно ми хареса този малък разпукан орган, толкова странен. Тя нямаше много косми, беше момиче на моята възраст, казваше се Мартин. Дълго стоя с разтворени бедра, вече с добре смъкнати гащи, за да мога да виждам; когато посегнах с ръка обаче, тя се изплаши, избяга. Всичко това сякаш беше станало съвсем наскоро, нямах чувството, че съм се променил особено. Ентусиазмът ми към катеричките не бе намалял, в него съзирах дори — все още различима — една от малкото ми напълно човешки черти; за всичко останало не бях вече много сигурен.

Малко след като се качихме обратно в автобуса, Сон взе думата. Отправяхме се към мястото за пренощуване, което — тя държеше да подчертае — щяло да бъде нещо специално. Без телевизия и без видео. Без електричество, на свещи. Без баня, с вода от реката. Без дюшеци, върху рогозки. Чиста проба завръщане към природата. Това завръщане към природата, отбелязах мислено аз, щеше да се състои главно под формата на лишения; юранските еколози — които се казваха Ерик и Силви, както без да искам бях разбрал по време на пътешествието с влака — умираха от нетърпение. „Тази вечер френска кухня — завърши Сон без видима връзка. — Сега яли само таи. Също малък ресторант, на бряг река.“

Мястото беше вълшебно. Дървета хвърляха сянката си върху масите. Близо до входа имаше едно огряно от слънцето езерце с костенурки и жаби. Дълго наблюдавах жабите; за кой ли път оставах поразен от множащия се в този климат живот. Белезникави риби плуваха най-невъзмутимо. По-нагоре имаше водни лилии и водни бълхи. Най-разнообразни насекоми кацаха непрекъснато по лилиите. Костенурките наблюдаваха всичко това с непоклатимото спокойствие, характерно за вида им.

Сон дойде да ме предупреди, че обедът е започнал. Отправих се към салона близо до реката. Бяха сложили две маси за по шест души; всички места бяха заети. Огледах се леко разтревожен, но Рьоне ми се притече бързо на помощ. „Няма проблеми, елате на нашата маса! — каза великодушно той, — ще добавим в края още една чиния.“ Наместих се на масата, която, изглежда, беше на утвърдените двойки: юранските еколози, натуропатите — които, както научих по този повод, се наричаха Албер и Сюзан, — и двамата възрастни месари. Това съчетание, имах възможност да се убедя много бързо, не се дължеше на естествена симпатия, а по-скоро на нещо като спешен случай, създаден при разпределянето на масите; обедът беше следователно само рундът за наблюдение от играта.

В началото разговорът се въртеше около темата за масажите, които натуропатите намираха за скъпи. Миналата вечер Албер и Сюзан, пренебрегвайки традиционните танци, оползотворили времето си с чудесен масаж на гърба. Рьоне се усмихна леко развеселен; отношението на Албер обаче му даде много бързо да разбере, че поведението му е напълно неуместно. Традиционният тайландски масаж нямал нищо общо с онези неизвестно какви изпълнения; той бил белег на вековна цивилизация, хилядолетна дори, който между другото бил в пълно съответствие с китайската наука за иглотерапията. Те самите го прилагали в кабинета си в Монбелиар, без, естествено, да могат да постигнат сръчността на тайландските специалисти; вчера вечерта получили добър урок. Ерик и Силви ги слушаха с възхита. Рьоне се изкашля смутено; и наистина, двойката от Монбелиар не предизвикваше никаква похотлива мисъл. Кой ли е могъл да разпространи представата, че Франция е страната на волността и на разюздаността? Франция е мрачна страна, абсолютно мрачна и бюрократична.

„На мен също ми масажираха гърба, но момичето завърши с топките ми…“ — намесих се аз неубедително. Тъй като точно дъвчех кашу, никой не ме чу, с изключение на Силви, която ми хвърли ужасен поглед. Пийнах глътка бира и издържах невъзмутимо на погледа й — беше ли изобщо това момиче способно да се погрижи както трябва за който и да е мъжки член? Съвсем не беше очевидно. Междувременно трябваше да изчакам кафето.

„Вярно е, че са хубавки малките…“ — забеляза Жозет, хващайки един клон от папая и усилвайки още повече настъпилия смут. Кафето се бавеше. Какво може да направи човек, след като се е нахранил, ако не му разрешават да пуши? Наблюдавах спокойно нарастващото взаимно отегчение. Приключихме мъчително разговора с няколко забележки върху климата.

Спомних си отново баща си, прикован към леглото от внезапна депресия — ужасяваща у един толкова активен мъж; приятелите му алпинисти стояха край него, чувстваха се неудобно, бяха безпомощни пред болестта му. Спортувал толкова усилено, ми обясни той веднъж, за да затъпее, за да не може да мисли. Беше успял — бях убеден, че беше успял — да премине през живота, без да си зададе нито веднъж сериозно въпроса за човешката участ.

7

В автобуса Сон взе отново думата. Граничната зона, в която навлизахме, била отчасти населена от карени, бегълци от Бирма; това не създавало неудобства. Карените добри, прецени Сон, смели деца, учат добре в училище, няма проблеми. Не били изобщо като някои племена от Севера, които нямало да имаме възможност да срещнем по време на обиколката; според нея не губехме нищо от това. Особено що се отнасяло до племето акха, на които, изглежда, имаше зъб. Въпреки усилията на правителството акхаите не можели да се откажат от отглеждането на мака, традиционния им поминък. Били донякъде анимисти и ядели кучета. Акха лоши, подчерта енергично Сон — освен културата мак и беритбата на плодове нищо друго знаят; деца не учат добре училище. Пари много харчени за тях, резултат никакъв. За нищо не стават, заключи тя в истински дух на обобщение.

Пристигайки в хотела, аз следователно наблюдавах с любопитство прословутите карени, които се суетяха по брега на реката. Отблизо — искам да кажа без автомати — те не изглеждаха толкова лоши; най-много биеше на очи, че боготворяха, както ми се стори, слоновете си. Да се къпят в реката и да четкат гърбовете на слоновете си, това, изглежда, беше тяхната върховна радост. Вярно, че не ставаше дума за карени бунтовници, а за обикновени карени — онези, които бяха избягали от зоната на боевете, защото бяха уморени от всичките тези истории и почти не се вълнуваха от каузата на каренската независимост.

Една брошура в стаята ми съобщаваше някои факти за този resort50; той се свързвал най-вече с прекрасната човешка авантюра — тази на Бертран льо Моал, пътешественик отпреди ерата на пътешествията, който се влюбил в това място и си смъкнал тук раницата от гърба още в началото на шейсетте години. С упорит труд, но и с помощта на приятелите си карени, той постепенно изградил този „екологичен рай“, от който днес можела да се възползва международната клиентела.

Мястото беше наистина великолепно. Малки хижи от тиково дърво, изящно оформени, свързани с потънали в цветя мостчета, се издигаха над реката, която се плискаше под краката ни. Хотелът се намираше в дъното на една долина, изцяло обградена от хълмове, чиито склонове бяха покрити с гъста джунгла. В мига, в който излязох на терасата, настъпи дълбока тишина. Бяха ми необходими няколко секунди, за да разбера причината — всички птици бяха спрели да пеят едновременно. Беше часът, в който джунглата се подготвя за нощта. Какви ли големи хищници можеше да има в тази гора? Вероятно нищо особено, два или три леопарда; змиите и паяците обаче сигурно й стигаха. Бързо се свечеряваше. Една самотна маймуна подскачаше между дърветата на отсрещния бряг и нададе кратък вик. Усещаше се, че е уплашена и бърза да се присъедини към стадото.

Върнах се в стаята и запалих свещите. Мебелировката беше оскъдна — маса от тик, два одъра от грубо дърво, спални чували и рогозки. Прекарах половин час в методично втриване на „Сенк сюр Сенк“51 по тялото си. Реките са готини, но е известно до какво водят — привличат комарите. Имаше и една плочка от маточина, която можех да разтопя, тази предпазна мярка съвсем не ми се стори излишна.

Когато излязох за вечеря, нощта бе паднала; гирлянди от разноцветни крушки се гонеха между къщите. Значи в селото имаше електричество, отбелязах аз; просто не бяха сметнали за нужно да го прокарат в стаите. Спрях за малко и се облегнах на парапета, за да разгледам реката; луната беше изгряла и се отразяваше във водите й. Отсреща смътно се очертаваше джунглата; от време на време оттам се надигаше прегракналият крясък на нощна птица.

Във всяка, наброяваща най-малко трима души, човешка група се наблюдава една явно спонтанна тенденция към делене — на две враждебни подгрупи. Вечерята беше сервирана насред реката върху специално приспособен понтон; този път бяха приготвили за нас две маси за по осем души. Еколозите и натуропатите се бяха вече настанили на едната; бившите месари, за момента малко изолирани, на втората. Какво ли е могло да предизвика разрива? Може би обедното обсъждане на масажите, което в крайна сметка не бе протекло добре. Във всеки случай още от сутринта Сюзан, строго облечена в бяла ленена туника и панталон — скроени, сякаш за да подчертаят изпитите й форми, — беше избухнала в смях при вида на роклята на цветя на Жозет. Разпределението беше явно започнало. Малко подличко забавих крачка, за да може Лионел — моят съсед в самолета, а сега и по бунгало — да ме задмине. Изборът му беше направен много бързо, почти несъзнателно; нямах дори впечатлението, че е избор по лични симпатии; беше по-скоро вид класова солидарност или (тъй като той работеше в GDF52, т.е. беше чиновник, докато другите бяха бивши дребни търговци) солидарност на ниво образование. Рьоне ни посрещна с видимо облекчение. В решението ни на този етап от настаняването всъщност нямаше нищо окончателно — присъединявайки се към другите, ние щяхме явно да потвърдим изолацията на бившите месари; докато всъщност онова, което правехме, беше да уравновесим масите.

Бабет и Леа пристигнаха малко по-късно и се настаниха без колебание на съседната маса.

Доста след това — вече бяха сервирали предястията — се появи Валери в края на понтона; тя се огледа нерешително. На съседната маса имаше две места, до Бабет и Леа. Тя се поколеба още малко, нервно потръпна, приближи се и седна от лявата ми страна.

Жозиан беше посветила по-дълго време от обикновено, за да се приготви; сигурно й е било трудно да се гримира на светлината на свещите. Черната й кадифена рокля не беше лоша, доста деколтирана, но не прекалено. Тя също се спря за кратко, после се приближи и седна срещу Валери.

Робер пристигна последен, с леко колеблива походка — сигурно беше пил преди вечерята, видях го с бутилка „Меконг“. Той се отпусна тежко на пейката отляво на Валери. Кратък, но зловещ вик се надигна от джунглата; вероятно някой малък бозайник бе изживял току-що последните си мигове.

Сон мина по масите, за да провери дали всичко е наред, дали сме добре настанени. Тя вечеряше отделно с шофьора — твърде недемократично разпределение, което още на обеда бе предизвикало неодобрението на Жозиан. Мисля, че всъщност така й беше по-удобно, макар да нямаше нищо против нас; колкото и да се стараеше, дългите разговори на френски явно й понатежаха.

На съседната маса разговорът бълбукаше весело — за красотата на мястото, щастието да си сред природата, далеч от цивилизацията, основните ценности и т.н. „Върхът е — потвърди Леа. — Видяхте ли, в сърцето на джунглата сме… абе, просто да не повярваш.“

Ние срещахме повече трудности в намирането на общ терен. Срещу мен Лионел ядеше спокойно, без да възнамерява да направи ни най-малко усилие. Аз се оглеждах нервно встрани. В даден момент забелязах дебел мъж с брада да излиза от кухнята и да наставлява грубо келнерите; не можеше да бъде никой друг освен прословутия Бертран льо Моал. За мен единствената му заслуга досега беше, че беше научил карените как се прави месо с картофи „Дофине“. Беше превъзходно; свинското беше отлично изпечено, едновременно хрупкаво и крехко. „Липсва му само малко вино…“ — изрече Рьоне с тъга. Жозиан сви устни с презрение. Какво мисли за френските туристи, които не могат да пътуват без виното си, беше просто излишен въпрос. Доста несръчно Валери пое защитата на Рьоне. При тайландската кухня, каза тя, човек не чувства нужда от него, но в случая малко вино би било напълно оправдано. Самата тя пиела само вода.

— Когато пътуваш в чужбина, то е, за да ядеш местна кухня — отсече Жозиан — и да се съобразяваш с местните обичаи!… В противен случай по-добре си стой вкъщи.

— Съгласен съм! — викна Робер и прекърши устрема й. Тя млъкна и го изгледа злобно.

— Малко е прекалено люта понякога… — призна срамежливо Жозет. — На вас това май не ви пречи… — каза тя, обръщайки се към мен, вероятно за да смекчи атмосферата.

— Не, никак, обожавам я. Колкото е по-люта, толкова повече ми харесва. В Париж ям непрекъснато китайска кухня — отвърнах припряно. Така разговорът успя да се прехвърли върху китайските ресторанти, които бяха наводнили Париж напоследък. Валери ги одобряваше за обяд — не били никак скъпи, много по-добри от fast-food53 и вероятно много по-здравословни. Жозиан нямаше мнение по въпроса, в предприятието й имало стол; що се отнася до Робер, той счете най-вероятно темата под неговото достойнство. Накратко, нещата се развиха що-годе спокойно до десерта.

Всичко започна от оризовия сладкиш. Беше с тънка заливка от жълтък и масло, ароматизиран с канела — оригинална рецепта, струва ми се. Хващайки бика за рогата, Жозиан реши да постави въпроса за сексуалния туризъм. За нея това било абсолютно отвратително; друга дума нямало. Било скандално, че тайландското правителство толерира такива неща, международната общност трябвало да се мобилизира. Робер я слушаше с иронична усмивка, която не предвещаваше нищо хубаво. Било скандално, но не било изненадващо, продължи тя; трябвало да се знае, че голяма част от тези заведения (бордеи, другояче не можели да се нарекат) били всъщност собственост на генералите; ясно с какви протекции се ползвали.

— Аз съм генерал… — прекъсна я Робер. Тя остана с отворена уста, долната й челюст висеше жалко. — Не, шегувам се — отрече той с лека гримаса. — Дори не съм бил войник.

Това, изглежда, никак не я развесели. Нужно й беше малко време, за да се съвземе, но поде с удвоена енергия:

— Срамота е, че е разрешено на някакви затлъстели пръчове да идват тук и да се възползват от мизерията на тези момичета. Трябва да се знае, че всичките са от северните или североизточните провинции — най-бедните райони в страната.

— Не всички, има и от Банкок.

— Това е сексуално робство! — изрева Жозиан, която не го беше чула. — Друга дума просто няма!…

Аз леко се прозях. Тя ми хвърли мрачен поглед, но продължи, призовавайки всички за свидетели: — Не намирате ли за скандално това, че всеки затлъстял пръч може да си позволи да се чука с деца срещу залък хляб?

— Е, чак срещу залък хляб — протестирах скромно аз. — Лично аз платих три хиляди бати, това е горе-долу цената и във Франция.

Валери се извърна и ме погледна учудено.

— Платили сте малко скъпо — отбеляза Робер. — Но ако момичето си е струвало…

Жозиан се разтрепери от главата до петите, започваше малко да ме тревожи.

— Така ли! — изписка тя пронизително — А на мене ми се повръща от това, че някоя дебела свиня може да плати, за да навре оная си работа в някое дете!

— Не сте длъжна да ми светите, скъпа госпожо… — отговори й той спокойно.

Тя стана разтреперана с чинията ориз в ръка. На съседната маса всички разговори бяха секнали. Помислих, че ще запокити чинията в лицето му и, струва ми се, само някакъв остатък от шубе я възпря. Робер я гледаше изключително сериозен, мускулите под полото му се бяха изопнали. Нямаше вид на човек, който прощава, идеално си го представях как я шамаросва. Тя трясна върху масата с все сила чинията си, която се счупи на три, обърна се и изчезна в нощта, ситнейки бързо по посока на бунгалата.

— Тссс… — процеди сдържано той.

Валери беше заклещена между него и мен; той се надигна галантно, обиколи масата и седна на мястото на Жозиан, в случай че и тя пожелаеше да напусне масата. Тя обаче не направи нищо такова; в този момент келнерът донесе кафето. След като изпи две глътки, Валери се обърна отново към мен.

— Вярно ли е, че сте платили за момиче?… — попита ме внимателно тя. Тонът й беше заинтригуван, но лишен от откровен упрек.

— Те съвсем не са чак толкова бедни, тези момичета — добави Робер, — могат да си позволят мотори и скъпи дрехи. Има и такива, които си правят пластични операции на гърдите. Никак не е евтино да си направиш пластична операция на гърдите. Е, помагат и на родителите си… — добави замислено той.

Съседната маса размени няколко думи на тих глас, след което бързо се разотиде — явно от солидарност. Ние останахме един вид господари на терена. Луната осветяваше сега изцяло повърхността на понтона, която леко блестеше.

— Толкова ли са добри тези малки масажистки? — запита мечтателно Рьоне.

— Аааа, господине! — възкликна Робер с нарочно приповдигнато вълнение, което, струва ми се, бе всъщност и искрено, — те са чудо, истинско чудо! Вие още не сте видели Патайа. Това е курорт на източния бряг — продължи въодушевено той, — който е изцяло отдаден на похотта и разврата. Първи там са отишли американците, по време на войната във Виетнам, после доста англичани и германци, а сега започват да прииждат поляци и руснаци. Там всеки е обслужен, има за всички вкусове — хомосексуалисти, хетеросексуални, травестити… Това са Содом и Гомор, взети заедно. Дори още по-добре, защото има и лесбийки.

— Мммм… — бившият месар изглеждаше замислен. Жена му спокойно се прозя, извини се и се обърна към съпруга си — явно искаше да се прибере, за да си легне.

— В Тайланд — заключи Робер — всеки може да намери онова, което желае, и всеки може да намери нещо качествено. Разказват за бразилките или за кубинските момичета. Много съм пътувал, господине, и съм пътувал за удоволствие, за мен няма никакво съмнение — тайландките са най-добрите любовници в света.

Седнала срещу него, Валери го слушаше най-сериозно. Малко след това тя се оттегли с тънка усмивка, последвана от Жозет и Рьоне. Лионел, който не пророни дума през цялата вечер, стана на свой ред, аз също. Нямах особено желание да продължа разговора с Робер. Оставих го сам в нощта — истински паметник на прозорливостта, който си поръчва втори коняк. Имаше, изглежда, сложна и нюансирана мисъл, разбира се, ако не се задоволяваше само с относителното в нещата — това създава винаги илюзия за сложност и нюанс. Пожелах лека нощ на Лионел пред бунгалото. Въздухът беше изпълнен с жуженето на насекоми; бях почти сигурен, че няма да мигна.

Бутнах вратата и запалих свещ, почти примирен, че ще продължа с прочита на „Фирмата“. Комарите се рояха, някои от тях си овъгляваха крилата на светлината на пламъка и труповете им полепваха по разтопения восък; нито един обаче не кацна върху мене. А аз до ръба на кожата си преливах от сладка и хранителна кръв; те обаче автоматично ме заобикаляха, неспособни да преминат през бариерата от миризми на диметилпероксидния карбид. Лабораториите „Рош-Никола“, създатели на „Сенк сюр Сенк Тропик“, заслужаваха похвала. Духнах свещта, после пак я запалих, наблюдавайки все по-гъстия балет на гнусните летящи машинки. Чувах Лионел тихо да похърква в нощта от другата страна на преградата. Станах, сложих да се разтопи нова плочка от маточина и отидох да пикая. На пода на банята имаше кръгъл отвор, точно над реката. Чуваше се плискане, шум от плавници; опитах се да не мисля какво може да има отдолу. В момента, в който си лягах, Лионел пусна дълга серия от пръдни. „Имаш право, приятелю! — съгласих се енергично. — Както казваше Мартин Лутер, няма нищо по-хубаво от това да пърдиш в спалния си чувал!“ Гласът ми отекна в нощта, над ромона на водата и жуженето на насекомите. Слуховото възприятие на реалния свят беше само по себе си вече мъчение. „Царството небесно зависи от клечката за почистване на ушите! — изкрещях отново в нощта. — Да чуе онзи, който има уши да чуе!“

Лионел се обърна в кревата си и леко изсумтя, без да се събуди. Нямах кой знае какъв избор — налагаше се да взема отново приспивателно.

8

Снопчета трева се носеха надолу по течението на реката. Песента на птиците поде отново, носейки се от обвитата в лека мъгла джунгла. Съвсем на юг, в началото на долината, в далечината, се очертаваха причудливите контури на бирманските планини. Вече бях виждал тези форми, синкави и обли, разсечени от внезапни отседи. Може би в пейзажите на италианските примитивисти по време на някое посещение в музей през гимназиалните ми години. Групата не се беше събудила; в този час температурата бе все още мека. Бях спал много лошо.

След снощната криза около масите за закуска витаеше дух на добронамереност. Жозет и Рьоне изглеждаха в пълна форма; затова пък юранските еколози бяха в окаяно състояние, което забелязах в мига, в който се появиха, куцукайки. Пролетариите от по-старото поколение, които приемат съвременния комфорт без каквито и да е било комплекси, когато им бъде предоставен, проявяват в случай на абсолютното му отсъствие много по-голяма издръжливост от своите деца, та дори и да са се провъзгласили за „еколози“. Ерик и Силви не бяха мигнали цяла нощ; освен това Силви бе буквално цялата в червени отоци.

— Да, нападнаха ме комарите — потвърди горчиво тя.

— Имам успокояващ крем, ако искате. Действието му е страхотно; мога да отида да ви го донеса.

— О, много мило, с удоволствие, но нека първо да си изпием кафето.

Кафето беше пълна отврат, страшно разредено, просто не ставаше за пиене; поне от тази гледна точка спазвахме американските норми. Младата двойка имаше доста кретенски вид, чак ми стана мъчно да гледам как „екологичният им рай“ се разпада под носа им; но вече предчувствах, че всичко ще ми причинява болка днес. Погледнах отново на юг. „Бирма е много красива“ — казах с половин уста, по-скоро на самия себе си. Силви най-сериозно потвърди: наистина било много красиво, и тя чувала да казват; и въпреки това тя си била забранила да посети Бирма. Просто нямало да допусне да се превърне в съучастник и чрез чуждата си валута да поддържа подобна диктатура. М-дааа, помислих си аз; валутата. „Правата на човека, това е важното!“ — възкликна тя почти отчаяно. Когато хората говорят за „права на човека“, имам винаги чувството, че употребяват израза в преносен смисъл; но в този случай не беше така, мисля, че не беше.

— Лично аз престанах да ходя в Испания след смъртта на Франко — се намеси Робер. Тоя не го бях забелязал кога е дошъл. Беше в пълна форма, с възстановени изцяло възможности да вреди. Съобщи ни, че си е легнал мъртвопиян и вследствие на това спал много добре. Като се връщал в бунгалото си, на няколко пъти щял да падне в реката; в крайна сметка това не се случило. — Ин ша Алла54 — заключи той със звучен глас.

След това жалко подобие на закуска Силви ме придружи до стаята ми. По пътя срещнахме Жозиан. Тя беше мрачна, затворена и дори не ни удостои с поглед; тя също бе далеч от опрощението. Бях разбрал, че в цивилния живот, както казваше шеговито Рьоне, е учителка по литература; това никак не ме учуди. Беше типична мръсница, от онези, които ме накараха да се откажа да следвам литература, преди доста години.

Дадох на Силви тубата успокояващ крем. „Ще ви я върна веднага“ — каза тя. — „Задръжте я, вероятно вече няма да има комари; мисля, че не обичат морското крайбрежие.“ Тя ми благодари, тръгна към вратата, поколеба се, обърна се: „И все пак не вярвам да одобрявате сексуалната експлоатация на деца!…“ — възкликна с ужас. Очаквах нещо от този род; поклатих глава и отвърнах с отегчение: „В Тайланд няма много детска проституция. Не повече, отколкото в Европа според мен.“ Тя вдигна глава, никак не беше сигурна, и излезе. Всъщност притежавах по-изчерпателна информация, благодарение на една любопитна книжка със заглавие „The White Book“55, която си бях купил по време на първото пътешествие. Беше публикувана, без име на автор и издател, от някаква асоциация — „Разследване 2000“. Под прикритието на разобличаване на сексуалния туризъм се даваха всички адреси, страна по страна — всяка информационна глава започваше с кратък абзац, който горещо призоваваше към уважение на Божиите закони и към връщане на смъртната присъда за сексуалните престъпници. По отношение на педофилията „The White Book“ беше категорична — изрично препоръчваше да се избягва Тайланд, който не представлявал интерес от тази гледна точка и никога не е представлявал. Филипините били за предпочитане, а най-вече — Камбоджа; пътешествието криело опасности, но си струвало.

Разцветът на кхмерското царство е през XII век — епохата на построяването на Ангкор Ват. След това малко или повече настъпва разсипията; главният враг на Тайланд стават бирманите. През 1351 година цар Раматибоди I основава град Аютхая. През 1402-а неговият син Раматибоди II завладява западащата империя на Ангкор. Следващите трийсет и шест владетели на Аютхая строят будистки храмове и дворци, с което се запомня царуването им. През XVI и XVII век, според описанията на френски и португалски пътешественици, това е най-красивият град в Азия. Войните с бирманите продължават и Аютхая пада през 1767 година след петнайсетмесечна обсада. Бирманите ограбват града, стопяват златото на статуите и оставят след себе си само развалини.

Сега вече беше спокойно, лек бриз навяваше прах между храмовете. От цар Раматибоди не бе останало нищо освен няколкото реда в гида „Мишлен“. Образът на Буда обаче имаше все още силно присъствие и бе запазил цялото си значение. Бирманите бяха изселили тайландските майстори, за да построят същите храмове няколко стотици километра по-надалеч. Волята за власт съществува и се проявява под формата на история; сама по себе си тя е напълно непроизводителна. Усмивката на Буда продължаваше да витае над руините. Беше три часът следобед. Според гида „Мишлен“ би трябвало да предвидим три дни за пълна обиколка и ден за една бърза. В действителност разполагахме с три часа; подходящ момент за изваждане на видеокамерите. Представих си Шатобриан в Колизея с видеокамера „Панасоник“, пушейки цигари — по-скоро „Бенсън“, отколкото „Голоаз Лежер“. Изправен пред една толкова радикална религия, позициите му щяха да са несъмнено леко различни; щеше да изпитва по-малко възхищение към Наполеон. Бях убеден, че един негов „Геният на будизма“ би бил великолепен.

По време на обиколката Жозет и Рьоне леко скучаеха; имах чувството, че оглеждаха всичко много набързо. Същото се отнасяше и за Бабет и Леа. Затова пък юранските еколози бяха в стихията си, както и натуропатите, трупайки впечатляващ фотографски материал. Валери беше замислена, разхождаше се по алеите, между плочите, сред тревата. Ето това е културата, казах си, малко е досадна, и така е добре; препраща всеки към собственото му нищожество. И все пак, какво ли точно са правили скулпторите от периода на Аютхая? Как са успели да постигнат при статуите на Буда това излъчващо невероятно разбиране изражение?

След падането на Аютхая тайското царство навлиза в период на спокойствие. Банкок става столица, полага се началото на династията на Рама. В продължение на два века (всъщност до наши дни) царството не води никакви значителни външни войни, нито граждански, нито религиозни, успява да избегне всички форми на колонизация. Няма глад, нито големи епидемии. При подобни обстоятелства, когато земята е плодородна и дава богати реколти, когато не вилнеят болести, когато съвестта е подвластна на една мирна религия, човешките същества растат и се размножават и живеят, общо взето, щастливо. Сега не беше същото, Тайланд беше станал част от свободния свят, тоест от пазарната икономика, преди пет години върху него се бе стоварила внезапно икономическа криза, намалила наполовина стойността на валутата и довела до ръба на фалита най-процъфтяващите предприятия. Това беше първата истинска драма, сполетяла страната в продължение на повече от два века.

Един след друг, сред доста изразително мълчание, се върнахме към автобуса. Поехме обратно при залез слънце. Трябваше да вземем нощния влак в Банкок по посока на Суратхани.

9

Суратхани — 816 000 жители — се определя от всички гидове като напълно безинтересен град. Той представлява — и това е единственото, което може да се каже за него, — задължителна точка за преминаване с цел взимане на ферибота за Ко Самуи. И въпреки това там живеят хора, гидът „Мишлен“ съобщава, че той е от дълго време важен център на металургията и че от скоро е започнал да играе известна роля в областта на металните конструкции.

А какво сме ние без металните конструкции? Желязната руда се добива в някакви затънтени места и се пренася с товарни кораби. Впрочем произвеждат се и металообработващи машини, най-често под контрола на японски фирми. Сглобяването става в градове като Сурат Тани — резултатът е автокари, железопътни вагони, фериботи; всичко това става с лиценза на НЕК, „Дженерал Моутърз“ или „Фуджимори“. Производството служи отчасти за транспортиране на западни туристи или на западни туристки като Бабет и Леа.

Бих могъл да поговоря с тях, бяхме членове на една и съща туристическа група; не можех да претендирам, че съм потенциален любовник, което ограничаваше автоматично обсега на разговорите; бях платил същия начален билет; тъй че можех все пак да установя някакъв контакт. Бабет и Леа, както се оказа, работеха в една и съща агенция за комуникации; основно организираха изяви. Изяви? Да. С институции или предприятия, които искали да развият меценатските си отдели. Със сигурност има откъде да потекат пари, помислих си аз. И да, и не. Сега предприятията се насочвали все повече към „правата на човека“, инвестициите намалели. Е, вървяло все пак. Заинтересувах се от заплатата им — била добра. Горе-долу двайсет и пет пъти по-висока от тази на един работник в металургическата промишленост на Сурат Тани. Икономиката е истинска загадка.

След пристигането в хотела групата се разпръсна — поне така предполагах; нямах желание да обядвам с другите, бяха ми малко писнали, другите. Пуснах пердетата и се изтегнах. Странно, но веднага заспах, сънувах една французойка от Магреба — крачетата й се виждаха съвсем ясно, — която танцуваше в метрото. Нямаше чертите на Айша, поне така ми се стори. Беше се хванала за централния пилон като момичетата по баровете go-go56. Гърдите й бяха прикрити с тънка памучна лента, която тя постепенно повдигаше. Освободи ги изцяло с усмивка; бяха издути, кръгли и кафяви, великолепни. Тя облиза пръстите си и започна да гали зърната. После сложи ръката си върху панталона ми, свали ципа на дюкяна ми и извади члена ми, започна да ми прави чикия. Хората минаваха покрай нас, слизаха на спирките си. Тя клекна на четири крака на пода, вдигна минижупа си; отдолу нямаше нищо. Вулвата й бе приветлива, оградена с много черни косми — същински подарък; започнах да прониквам в нея. Мотрисата бе наполовина пълна, но никой не ни обръщаше внимание. Това изобщо не можеше да се случи. Беше сън на изгладнял човек, безумен сън на застаряващ мъж.

Събудих се към пет часа и установих, че съм изпоцапал обилно чаршафите със сперма. Нощна полюция… беше трогателно. Установих също с голямо учудване, че продължавам да съм надървен; вероятно беше от климата. Една хлебарка лежеше по гръб по средата на нощното шкафче, крачката й ясно се виждаха. Тя поне се е оттървала от грижите си, би казал баща ми. Баща ми беше умрял в края на 2000 г. и беше направил добре. Така съществуването му беше изцяло през XX в., частица от който беше и той, отвратителна частица. Лично аз оцелявах, живурках някак си. Бях в четирийсетте, все пак в началото на четирийсетте, в края на краищата бях само на четирийсет години; бях, кажи-речи, на средата на пътя си. Смъртта на баща ми ми даваше известна свобода; все още не бях казал последната си дума.

Разположен на източния бряг на Ко Самуи, хотелът отговаряше идеално на представата за тропически рай, такъв, какъвто го описват в туристическите брошури. Хълмовете наоколо бяха обрасли с непроходима растителност. Ниските постройки, потънали в зеленина, се спускаха амфитеатрално към един овален басейн с джакузи в двата края. Можеше да доплуваш до бара, който се намираше на островче в центъра на басейна. Няколко метра по-надолу имаше плаж с бял пясък, там беше морето. Огледах сдържано околността; в далечината разпознах Лионел, който се хвърляше срещу вълните като контузен делфин. Поех обратно и се добрах до бара по едно малко мостче, което минаваше над басейна. С изкуствена разсеяност се запознах с менюто от коктейли; the happy hour57 започваше.

Точно си бях избрал един Сингапурски слинг, когато се появи Бабет. „М-да — казах си, — м-да…“ Беше облечена с костюм в две части — тесни шорти и широка лента вместо сутиен, една феерия от светло — и тъмносиньо. Платът изглеждаше изключително фин; явно беше бански, който едва при намокряне разкриваше прелестите си. „Няма ли да се къпете?“ — попита ме тя. „Хммм…“ — отвърнах. Появи се и Леа, по-класически секси, с цял бански от яркочервен винил, съшит с черни ципове, някои от които не бяха закопчани и показваха кожата й (през единия, този, който минаваше през лявата й гърда, се виждаше зърното), долната част беше силно разголена. Тя ми кимна, преди да се присъедини към Бабет на брега; когато ме загърби, си дадох сметка, че има идеално задниче. В началото се отнасяха с подозрение към мен, но след като ги бях заговорил на ферибота, бяха заключили, че съм безобидно човешко същество, сравнително забавно. Имаха право — така беше горе-долу.

Гмурнаха се едновременно. Извърнах глава с цел да се поогледам. На съседната маса седеше двойникът на Робер Ю58. Веднъж намокрен, банският костюм на Бабет беше наистина забележителен: през него се виждаха прекрасно зърната и задникът; дори се забелязваше лекото удебеляване от космите на хълмчето й, въпреки че бе решила да ги подстриже доста късо. През това време хората работеха, произвеждаха някакви полезни неща — или безполезни понякога. Но произвеждаха. А какво бях произвел аз през четирийсетте години на съществуванието си? Честно казано, нищо особено. Бях подготвял информации, улеснявал тяхното ползване и пренасяне; понякога бях извършвал парични трансфери (в скромен мащаб — бях се задоволявал да плащам фактури, общо взето, на ниска стойност). С една дума, бях работил в сектора на услугите. Можеше да се мине и без хора като мен. Моята безполезност беше все пак по-малко очебийна от тази на Бабет и Леа; скромен паразит, аз не се бях осъществил в работата си, нито бях изпитал нужда да се правя на осъществен.

Когато се свечери, се прибрах във фоайето на хотела, където срещнах Лионел; беше червен като рак от слънцето и изключително доволен от деня си. Къпал се много; не бил и помислял да мечтае за подобно място. „Наложи се доста да пестя, за да си позволя това пътешествие — каза той, — но изобщо не съжалявам.“ Седна на крайчеца на един фотьойл; беше се върнал в мислите си към ежедневието си. Работеше в „Газ дьо Франс“, в югоизточния сектор, който се намираше в околностите на Париж, живееше в Жювиси. Често му се налагало да посещава много бедни хора, старци, чиято инсталация не отговаряла на нормите. Бил принуден да им прекъсва газта, ако нямали средства да заплатят необходимите поправки. „Има хора, които живеят при такива условия — каза той, — просто не можете да си представите. На какво ли не съм се нагледал“ — продължи Лионел, вдигайки глава. С него всичко било наред. Кварталът му не бил от най-добрите, дори бил доста опасен. „Има места, които е просто по-добре да избягваш“ — добави. Но, общо взето, не било лошо. „Е, сега сме във ваканция все пак“ — заключи той, преди да се отправи към трапезарията. Събрах няколко информационни брошурки и се прибрах да ги чета в стаята си. Все още нямах желание да вечерям с другите. Чрез връзката си с другия човек осъзнава себе си; точно това прави връзката с другия непоносима.

Бях чул от Леа, че Ко Самуи не е само тропически рай, а и място за друсане. При всяко пълнолуние на близкия остров Ко Ланта се организирали гигантски rave59 партита; идвали хора чак от Австралия и Германия, за да участват в тях. „Нещо като Гоа“60 — подхвърлих аз… „Много по-добро от Гоа“ — сряза ме тя. Гоа било съвсем западнало; за да прекараш прилично рейв, трябвало сега да отидеш или в Ко Самуи или в Ломбок61.

Нямах чак толкова големи претенции. Единственото, което ми се искаше в момента, беше приличен body massage, последван от свирка и хубаво ебане. На пръв поглед нищо кой знае колко сложно; и все пак, след като прегледах брошурите, забелязах с нарастваща тъга, че, изглежда, това не беше специалитет на областта. Имаше много неща от рода на акупунктурата, масажи с ароматични масла и есенции, вегетарианска храна или таи-ши-шуан; но никакви body massages или барове go-go. Всъщност сякаш всичко плуваше в мъчително американска атмосфера — или по-скоро калифорнийска, с акцент „healthy life“62 и „meditation activities“63. Прочетох писмото на един читател на „What’s on Samui“64 — Ги Хопкинз, — който се самоопределяше като „health addict“65 и от двайсетина години насам идвал редовно на острова. „The aura that backpackers spread on the island is unlikely to be erased quickly by upmarket tourists“66 — завършваше той; беше обезкуражително. Дори не можех да се впусна в търсене на приключения, защото хотелът беше далеч от всичко; всъщност всичко беше далеч от всичко, тъй като нямаше нищо. На картата не се съзираше никакъв център — няколко жилищни квартала с бунгала като нашето, край спокойните плажове. Тогава си спомних с ужас, че островът бе описан много хвалебствено в „Гида на пътешественика“. Тук май бяха успели да избегнат отклоненията, бях като в клопка. И все пак изпитвах смътно удовлетворение — леко теоретично — при мисълта, че се чувствам в състояние да чукам. Взех примирено „фирмата“, прескочих двеста страници, върнах се петдесет назад и съвсем случайно попаднах на сексуална сцена. Интригата се беше поразвила — Том Круз се намираше на Кайманските острови и подготвяше прилагането на не знам какъв си механизъм за избягване на данъци или се канеше да го изобличи, не беше много ясно. Както и да е, беше се запознал с една прелестна метиска и момичето май не си поплюваше. „Мич чу глух шум и видя как полата се смъква до глезените на Ейлийн, откри се бански прашка, прихванат с две връвчици.“ Отворих ципа на дюкяна си. Следваше странен пасаж, неразбираем от психологична гледна точка: „Махай се — шепнеше му вътрешен глас. — Хвърли бутилката бира в океана и полата на пясъка. Бягай с все сила до апартамента си. Махай се!“ Слава Богу, че Ейлийн не споделяше тези възгледи: „С бавни движения тя плъзна ръка по гърба си, разкопча сутиена и разкри гърдите си, още по-сочни в голотата си. — Бихте ли поддържали това? — запита го тя и му подаде меката бяла материя, по-лека от перо.“ Най-усърдно онанирах, докато се опитвах да си представя метиски, облечени с микроскопични бански костюми в нощта. Изпразних се с въздишка на удоволствие, между двете страници. Щяха да залепнат, но какво от това, не беше книга, която да се чете два пъти.

На сутринта плажът беше пуст. Изкъпах се веднага след закуска; въздухът беше влажен. Скоро слънцето щеше да започне изкачването си по небето, увеличавайки рисковете от рак на кожата при индивиди от бялата раса. Имах намерение да остана точно толкова, колкото беше необходимо на камериерките да почистят стаята ми, след което да се прибера, да си легна и да включа климатика докрай; представях си свободен ден без никакви безпокойства.

От своя страна Том Круз не преставаше да се тревожи от тази история с метиската; дори възнамеряваше да разкаже за случката на жена си (която — и там беше целият проблем — не се задоволяваше с това да бъде обичана; искаше да бъде най-секси, най-желаната от всички жени). Той, кретенът, се държеше така, сякаш бракът му бе застрашен. „Ако тя запазеше самообладание и беше великодушна, щеше да й каже, че съжалява, че дълбоко съжалява и че обещава това никога да не се повтори. Ако избухнеше в сълзи, щеше да я умолява да му прости — ако трябва на колене — и щеше да се закълне върху Библията, че това няма да се повтори никога вече.“ Очевидно, и в двата случая ставаше дума почти за едно и също нещо; но непрестанните угризения на героя, колкото и да бяха безинтересни, започваха да пречат на развоя на историята, която беше в крайна сметка сериозна — ставаше дума за много опасни мафиоти, за ФБР, а може би дори и за руснаците. В началото човек се дразнеше, докато накрая ставаше просто вбесяващо.

Опитах с другия си американски бестселър, „Total Control“67 от Дейвид Г. Балдачи, но беше още по-зле. Този път героят не беше адвокат, а млад свръхнадарен компютърен специалист, който работеше сто и десет часа на седмица. Затова пък жена му беше адвокатка и работеше деветдесет часа на седмица; имаха едно дете. Ролята на лошите играеше този път „европейска“ фирма, която прибягваше към мошенически маневри, за да спечели някакъв пазар. Този пазар се падаше по-право на американското предприятие, в което работеше героят. По време на един разговор лошите от европейската фирма си позволиха „без никакво смущение“ да запалят няколко цигари; от тях въздухът буквално се осмърдяваше, но героят успя да издържи на изпитанието. Изкопах малка дупка в пясъка, за да сложа в нея двете произведения; проблемът сега беше да намеря нещо за четене. Да живееш без четиво е опасно, трябва да се задоволиш с реалния живот, а това беше рисковано. Бях на четиринайсет години, когато един следобед, карайки ски — мъглата беше особено гъста, — се загубих и попаднах на сняг, застрашен от лавини. Спомням си най-вече облаците с цвят на олово, много ниски, абсолютната тишина на планината. Знаех, че масите сняг можеха да се отделят внезапно, при рязко движение от моя страна или дори без видима причина, вследствие на минимално повишаване на температурата или при един полъх на вятъра. Щяха да се сгромолясат върху мен и да ме запокитят стотици метри надолу към зъберите; щях да умра вероятно веднага. Въпреки това не изпитвах никакъв страх. Бях раздразнен, че нещата са се стекли така, раздразнен заради себе си и другите. Бих предпочел една по-добре подготвена смърт, някак по-официална, с боледуване, тържественост и сълзи. Най-вече съжалявах, да си призная, че не познавах тялото на жената. През зимните месеци баща ми даваше под наем първия етаж на къщата си; тази година — на семейство архитекти. Дъщеря им Силви беше също на четиринайсет години; изглежда, я привличах, поне търсеше повод да бъде с мен. Беше дребна, грациозна, косите й бяха черни и къдрави. Дали и онази й работа беше черна и къдрава? Ето какви мисли ме занимаваха, докато мъчително прекосявах склона на планината. Оттогава често съм се чудил на тази своя особеност — изправен пред опасност, дори пред смъртта, не изпитвам никакво необичайно вълнение, никакво покачване на адреналина. Лично аз търсех напразно усещанията, които привличат „спортистите на крайностите“. Въобще не съм смел и избягвам възможно максимално опасностите, но когато това е невъзможно, ги приемам с волско спокойствие. Несъмнено в това не бива да се търси смисъл, то е просто техническа работа, въпрос на дозировка на хормоните; други човешки същества, които са привидно като мен, не изпитват никакво вълнение при вида на женското тяло; а и по онова време, както и сега понякога, то ме кара да изпадам в транс, който не мога да овладея. При повечето обстоятелства в живота ми съм бил почти толкова свободен, колкото е прахосмукачката.

Слънцето започваше да пари. Забелязах, че Бабет и Леа са дошли на плажа, бяха се настанили на около десетина метра от мен. Днес бяха с голи гърди, облечени много простичко, еднакво, с жълтеникавобели долнища на банските си. Бяха се запознали с някакви момчета, но не мислех, че ще спят с тях: не изглеждаха нито много лошо — бяха доста мускулести, нито много добре; с една дума, средна работа.

Станах и си събрах нещата; Бабет беше оставила едно „Elle“68 до плажната си кърпа. Хвърлих поглед към морето — къпеха се, шегуваха се с момчетата. Наведох се бързо и пъхнах списанието в чантата си, после продължих надолу по плажа.

Морето беше спокойно, гледката се разкриваше на изток. От другата страна сигурно беше Камбоджа, а може би Виетнам. Разпознах една яхта, по средата между брега и хоризонта; вероятно някакви милиардери си прекарваха времето да кръстосват световните океани — еднообразен, но все пак романтичен живот.

Валери се приближаваше. Вървеше досами водата и се забавляваше, като от време на време правеше стъпка встрани, за да избегне някоя по-голяма вълна. Повдигнах се бързо на лакти, осъзнавайки с болка, че има прекрасно тяло, много привлекателно в доста целомъдрения бански на две части; гърдите й изпълваха идеално горнището. Махнах й с ръка, мислейки, че не ме е забелязала, но всъщност тя беше вече тръгнала към мен; никак не е лесно да изненадаш жените.

— Четете „Elle“? — запита тя, малко учудена и с лека насмешка.

— Амии… — отвърнах аз.

— Може ли? — и се настани до мен. Непринудено и с привичен жест тя прелисти списанието — един поглед върху страниците с мода, друг върху началните страници. „Тя иска да чете“, „Тя иска да се забавлява“…

— Бяхте ли вчера пак в салон за масажи? — попита ме тя и ми хвърли поглед отстрани.

— Ами… не. Не намерих.

Тя вдигна за миг глава и потъна отново в четене на тематичния материал на броя: „Програмирана ли сте да го обичате дълго?“

— Е, и какво се оказва? — запитах аз след известно мълчание.

— Аз нямам приятел — отговори сериозно тя. Това момиче можеше да те извади напълно от равновесие.

— Не го разбирам това списание — продължи тя без прекъсване. — Пише само за мода, за новите тенденции — какво трябва да се види, какво трябва да се прочете, каузите, за които трябва да се борим, новите теми за разговор… Читателките не могат да носят дрехи като тези на манекенките, тогава защо се интересуват от новите тенденции? Повечето са възрастни жени.

— Мислите ли?

— Убедена съм. Майка ми го чете.

— Може би журналистите пишат за онова, което ги интересува тях, а не за онова, което интересува читателките.

— От икономическа гледна точка това не би било рентабилно; обикновено нещата се правят, за да задоволят вкуса на клиента.

— Може би това задоволява вкуса на клиента.

Тя се замисли и отговори колебливо: „Може би.“

— Мислите ли — настоях аз, — че като станете на шейсет години, ще престанете да се интересувате от новите тенденции?

— Надявам се, че няма — отвърна откровено тя.

Запалих цигара.

— Ако остана, ще трябва да се намажа с крем… — отбелязах с тъга.

— Ще се изкъпем! Ще си сложите крема след това.

За секунди беше на крака, издърпа ме към брега.

Плуваше добре. Що се отнася до мен, не бих могъл да кажа, че плувам; правя нещо такова по гръб, изморявам се бързо.

— Изморявате се бързо — каза тя. — Това е, защото пушите твърде много. Трябва да се спортува. Ще се заема с вас! — И изпробва бицепса ми. А, не, помислих си аз, само това не. Най-сетне се усмири и отиде да се пече на слънце, след като си направи енергична фрикция на главата. Беше хубава така, с дългата си разрошена черна коса. Не си махна сутиена, жалко; много ми се искаше да си махне сутиена. Искаше ми се да видя гърдите й, тук, сега.

Тя улови погледа ми, насочен към гърдите й, и бегло се усмихна.

— Мишел — каза тя след кратко мълчание. Подскочих, като чух да произнася малкото ми име. — Защо се чувствате толкова стар? — попита, гледайки ме право в очите.

Беше добър въпрос; леко се задушавах.

— Не сте длъжен да отговорите веднага… — каза тя мило. — Имам една книга за вас — продължи, докато вадеше книгата от чантата си. С учудване разпознах жълтата корица на „Маската“69 и едно заглавие на Агата Кристи, „Долината“.

— Агата Кристи? — възкликнах озадачено.

— Прочетете я все пак. Мисля, че ще ви заинтригува.

Кимнах с глава като пълен тъпак.

— Няма ли да обядвате? — попита тя след малко. — Вече е един часът.

— Не… мисля, че не.

— Май груповият живот не ви допада много?

Нямаше смисъл да отговарям, усмихнах се. Събрахме си нещата, тръгнахме си заедно. На връщане срещнахме Лионел, който се скиташе малко тъжен и самотен; той ни кимна дружелюбно; изглежда, вече не се забавляваше чак толкова. Не напразно самотните мъже са такава рядкост във ваканционните клубове. Те са все сякаш на границата на развлекателните дейности. Най-често се отказват; понякога се впускат в тях, участват. Разделих се с Валери пред масите в ресторанта.

Във всяка история с Шерлок Холмс се разпознаваха, естествено, характерните черти на героя; авторът обаче непременно добавяше нов щрих (кокаина, цигулката, съществуването на по-големия брат Майкрофт, вкуса към италианската опера… някои услуги, направени в миналото на европейски кралски фамилии… първия му сполучливо разрешен случай, още когато е бил младеж). С разкриването на всяка нова подробност се очертават нови сенчести зони, докато накрая се получава един действително обаятелен герой: Конан Дойл беше успял да изгради идеална смесица между удоволствието от откритието и удоволствието от разпознаването. Винаги ми се е струвало, че Агата Кристи, точно обратно, отделя прекалено много място на разпознаването. В първоначалното описание на Поаро тя е склонна да се задоволи с няколко клишета, сведени до най-явните характерни черти на героя (маниакалния му вкус към симетрията, лачените му обувки, грижите, които полага за мустаците си); в по-посредствените й творби човек дори има чувството, че тези въвеждащи фрази са буквално преписани от предишна книга и се повтарят в следващите.

Независимо от всичко това, интересното в „Долината“ беше другаде. Не беше дори в амбициозно изградения образ на Хенриета, скулпторката, чрез която Агата Кристи се беше опитала да представи не само мъките на творчеството (сцената, в която тя разрушава една от статуите си, след като току-що я е завършила с много труд, защото мисли, че нещо й липсва), но и особеното страдание, свързано с факта, че си творец: тази неспособност да бъдеш наистина щастлива или нещастна; да изпиташ наистина омраза, отчаяние, възторг или любов; този особен вид естетичен филтър, който се изпречва, неотменно и безпощадно, между твореца и света. Писателката беше вложила много от самата себе си в този образ, искреността й беше явна. За съжаление творецът, който в известен смисъл е отделен от света, възприема нещата винаги, двустранно, двойствено, и следователно по-малко силно, губи именно поради тази причина интереса си като образ.

Дълбоко консервативна, враждебна на всяка идея за социално разпределение на богатствата, през цялата си писателска кариера Агата Кристи е заемала съвсем категорични идеологически позиции. Нейната радикална теоретическа ангажираност й е позволявала да проявява на практика доста голяма жестокост при описанието на английската буржоазна аристокрация, чиито привилегии всъщност защитава. Лейди Енгкател беше гротесков персонаж на границата на правдоподобното, понякога почти страховита. Писателката беше запленена от това свое създание, което бе забравило основните правила на обикновените хора; сигурно страшно се е забавлявала, когато е писала фрази от рода на: „Толкова е трудно да се запознаеш с някого истински, когато в къщата ти е извършено убийство“; сигурно е обаче, че симпатиите й не бяха насочени към Лейди Енгкател. В неин противовес тя бе изградила топлия образа на Мидж, принудена през седмицата да работи като продавачка, за да изкара прехраната си и да прекарва уикенда сред хора, които нямат и най-малка представа какво означава думата работа. Смела и дейна, Мидж обича Едуард с безнадеждна любов. Едуард се счита за провалил се човек: никога не успял да направи нещо в живота си, дори да стане писател; пише незначителни хроники, изпълнени с иронията на разочарованието в никому неизвестни библиофилски списания. Три пъти е предлагал женитба на Хенриета, все безуспешно. Хенриета е била любовница на Джон, тя се е възхищавала от лъчезарната му личност, от силата му; но Джон е женен. Убийството му нарушаваше тънкото равновесие между незадоволените желания, които свързваха героите: Едуард разбира най-сетне, че Хенриета няма никога да го пожелае, че решително не е на висотата на Джон; и въпреки това не успява да се приближи до Мидж и животът му изглежда завинаги погубен. От този момент нататък „Долината“ ставаше наистина вълнуваща книга — и странна; човек се намираше пред дълбоки води, които се движат. В сцената, в която Мидж спасява Едуард от самоубийство и той й предлага да се омъжи за него, Агата Кристи постига нещо много красиво, нещо удивително, като у Дикенс.

Свърших четенето към двайсет и един часа, станах, отидох до прозореца. Морето беше спокойно, безброй светли петънца танцуваха по повърхността му; лек ореол обграждаше лунния диск. Знаех, че днес през нощта в Ко Ланта ще има full moon rave party70; Бабет и Леа щяха несъмнено да отидат заедно с доста голяма част от клиентите. Човек се отказва от живота с лекота, с лекота сам го отстранява. В мига, в който вечерта започна да се организира, такситата започнаха да идват пред хотела и по коридорите настана раздвижване, не изпитах нищо повече от тъжно облекчение.

10

Провлакът Кра — тясна ивица планинска земя, разделяща голфа на Тайланд от Андаманско море, — се пресича в северната си част от границата между Тайланд и Бирма. На ширината на Ранонг — най-крайната южна точка на Бирма — той не е повече от двайсет и два километра; после постепенно се разширява и образува Малайския полуостров.

От стотиците острови, разпръснати из Андаманско море, само няколко са обитавани и нито един от онези, които се намират на бирманска територия, не се използва за туризъм. Затова пък островите в залива Пхангнга на тайландска територия носят на страната 43% от годишния й доход от туризъм. Най-важният е Пхукет, където „the resorts“ са започнали да се развиват още в средата на осемдесетте години, предимно с китайски и френски капитали (групата „Орор“ се е ориентирала много бързо към Югоизточна Азия като към ключов сектор за разширяването й). Няма съмнение, че в главата си, посветена на Пхукет, „Гидът на пътешественика“ достига до най-високата степен на омраза, вулгарен елитизъм и агресивен мазохизъм. „Пхукет е за някои — съобщават авторите от самото начало, — островът, който е в подем“; за нас той потъва.

„И все пак — продължават те — тази перла на Индийския океан не може да се отмине… Преди няколко години все още превъзнасяха Пхукет: слънце, плажовете на мечтите ви, сладък живот. С риск да внесем смут в тази прекрасна симфония, ще ви признаем истината: Пхукет не ни харесва вече! Патонг бийч, най-известният плаж, е покрит с бетон. Клиентелата е навсякъде все повече мъжка, баровете с момичета се множат, усмивките се купуват. Що се отнася до бунгалата за пътешествениците, те са преминали през лифтинга на булдозерите и са отстъпили мястото си на хотели за самотни европейци с шкембета.“

Трябваше да прекараме две нощи на Патонг Бийч; настаних се уверено в автобуса, напълно готов да изиграя ролята си на самотен европеец с шкембе. Екскурзията щеше да завърши с апогея на трите свободни дни в Ко Пхи Пхи, място, прието за класическия рай. „Какво да кажем за Ко Пхи Пхи? — жалваше се ваканционният гид. — Сякаш че ни карат да говорим за измамена любов… Иска ти се да кажеш нещо хубаво — но с огромна буца в гърлото.“ За мазохиста манипулатор не е достатъчно само той да е нещастен; нещастни трябва да бъдат и другите. След трийсет километра автобусът спря да зареди бензин; хвърлих „Гида на пътешественика“ в кофата за боклук на бензиностанцията. Западен мазохизъм, казах си. Два километра по-късно осъзнах, че сега вече нямам наистина нищо за четене; налагаше се да издържа до края на екскурзията без защитния екран на нито един печатен текст. Огледах се около себе си, ударите на сърцето ми зачестиха, външният свят ми се стори внезапно много по-близък. От другата страна на реда Валери беше нагласила седалката в легнало положение; изглежда, мечтаеше или спеше, лицето й бе извърнато към стъклото. Опитах се да последвам примера й. Навън се редуваха пейзажи с най-разнообразна растителност. Прибягнах до последната възможност и взех назаем от Рьоне гида „Мишлен“; така научих, че каучуковите плантации и латексът играят решаваща роля в икономиката на региона — Тайланд беше на трето място в света по производство на каучук. Значи тази заплетена растителност служеше за производство на презервативи, на гуми; човешката изобретателност беше наистина забележителна. Човекът можеше да бъде критикуван в много отношения, но това беше плюс, който никой не можеше да му отрече — беше изобретателен бозайник.

От вечерта на река Куай разпределението по маси бе окончателно установено. Валери се бе присъединила към онова, което наричаше „лагера на еснафите“, Жозиан се бе отделила с натуропатите, с които споделяше някои ценности, като например упражненията с цел постигане на покой. Така на обед можах да наблюдавам едно истинско състезание по покой между Албер и Жозиан под любопитния поглед на еколозите, които, живеейки в своята затънтена дупка на областта Франш Конте, явно имаха по-малък достъп до подобни упражнения. Макар и от парижката област, Бабет и Леа също нямаха кой знае какво да кажат освен по едно „Супер е…“ от време на време. Покоят беше за тях средносрочна цел. Общо взето, масата беше уравновесена, имаше двама родени лидери от различен пол, способни на активно сътрудничество. При нас имаше известни затруднения. Жозет и Рьоне коментираха редовно менюто, бяха прекрасно свикнали с кухнята, Жозет дори възнамеряваше да си запише някои рецепти. От време на време критикуваха съседната маса, смятайки седналите на нея за претенциозни и за позьори; всичко това не можеше да ни отведе далеч и аз обикновено чаках с нетърпение десерта.

Върнах на Рьоне гида „Мишлен“, оставаха ни четири часа път до Пхукет. В бара на ресторанта си купих бутилка меконг. Последвалите четири часа прекарах в битка със срама, който не ми позволяваше да извадя бутилката от чантата си и спокойно да се натряскам; накрая срамът победи. Входът на Beach Resortel71 беше украсен с лента, на която пишеше ДОБРЕ ДОШЛИ НА ГРУПАТА ПОЖАРНИКАРИ ОТ ШАЗЕ. „Ама че работа — отбеляза Жозет. — Ами че в Шазе живее сестра ти…“ Рьоне не можеше да се сети. „Да, да, сигурна съм“ — настоя тя. Преди да си взема ключа за стаята, успях да я чуя още веднъж: „В крайна сметка прекосяването на провлака Кра ни загуби цял ден“; най-лошото беше, че беше права. Свлякох се на леглото king size и си сервирах пълна чаша алкохол; после още една.

Събудих се с жестоко главоболие и дълго повръщах в клозетната чиния. Беше пет часът сутринта — твърде рано за закуска. В чекмеджето на нощното шкафче имаше Библия на английски и книга за учението на Буда. „Because of their ignorance — прочетох в нея, — people are always thinking wrong thoughts and always loosing the right viewpoint and, clinging to their egos, they take wrong actions. As a result, they become attached to a delusive existence.“72 Не бях много сигурен, че разбирам, но последната фраза илюстрираше прекрасно сегашното ми състояние; тя ми донесе достатъчно облекчение, за да мога да дочакам закуската. На съседната маса имаше група чернокожи, американци гиганти, човек би помислил, че са баскетболен отбор. По-нататък маса с китайци от Хонконг — личеше си, че са такива поради мръсотията им, доста трудно поносима за един западняк, но хвърляща тайландците в ужас, който навикът едва ли можеше да притъпи. За разлика от тайландците, които при всякакви обстоятелства се придържат към една педантична, стигаща до превзетост чистота, китайците се хранят лакомо, смеят се високо с отворена уста и пръскат наоколо парчета храна, плюят по земята, секнат се с пръсти — изобщо държат се като свине. А това, че са многобройни свине, съвсем не оправя нещата.

Само няколко минути разходка из улиците на Патонг Бийч си дадох сметка, че всичко, което цивилизованият свят е могъл да произведе като туристи, се беше събрало накуп тук, върху двата километра крайбрежие. Само на разстояние от десетина метра срещнах японци, италианци, германци, американци, без да броя няколкото богати скандинавци и южноамериканци. „Всички си приличаме, всички търсим слънце“ — беше ми казало момичето от туристическата агенция. Държах се като образцов среден клиент: наех шезлонг с дюшек, чадър, изпих няколко спрайта, покиснах се умерено дълго в морето. Вълните бяха приятни. Прибрах се в хотела към пет часа, средно доволен от свободния си ден, но решен да го продължа. „I was attached to a delusive existence“73. Оставаха ми баровете с момичета; преди да се насоча към подходящия квартал, се разходих пред витрините на ресторантите. В „Roal Savoy Seafood“ забелязах двойка американци, които разглеждаха с преувеличено внимание един омар. „Двама бозайници пред ракообразно“, си казах. Един келнер се приближи към тях, разлят в усмивка, вероятно, за да изтъкне, че продуктът е пресен. „Станаха трима“, продължих машинално аз. Тълпата не спираше да се стича — самотници, семейства, двойки; всичко създаваше силно впечатление на невинност.

Понякога, когато са пили много, възрастните германци се събират на групи и запяват провлачени песни, безкрайно тъжни. Това забавлява много тайландските сервитьори, които ги наобикалят със сдържани възклицания.

Тръгнах след трима четирийсетгодишни мъже, които бурно си разменяха „Ach!“ и „Ja“, и се озовах, без да искам, на улицата с баровете. Млади момичета с къси поли се надпреварваха да гугукат с цел да ме привлекат към „Blue Nights“74, „Naughty Girl“75, „Classroom“76, „Merilyn“, „Venus“… накрая избрах „Naughty Girl“. Още нямаше много хора — няколко западняци, сами на масите си, най-вече млади американци и англичани, между двайсет и пет и трийсет години. На дансинга около десетина момичета се поклащаха бавно в ритъма на ретро диско. Някои бяха по бели бикини, други без горнището на банските си и само по прашки. Всички бяха на около двайсет години, със златистокафява кожа и възбуждащи, гъвкави тела. Един стар германец седеше на масата до мен пред халба „Карлсберг“ — внушителен корем, бяла брада, очила, приличаше доста на пенсиониран университетски професор. Беше вперил очи в младите тела, които се движеха пред него, напълно хипнотизиран; неподвижността му беше толкова явна, че за миг го помислих за мъртъв.

Сцената се обви в дим, смениха музиката с полинезийски слоу. Момичетата се оттеглиха и бяха сменени с десетина нови; венци от цветя висяха около гърдите и ханшовете им. Те се въртяха бавно, венците от цветя разкриваха ту гърдите, ту извивката на дупетата им. Старият германец продължаваше да не отмества поглед от сцената; по едно време си махна очилата, за да ги избърше, очите му бяха влажни. Намираше се в рая.

Всъщност момичетата не се предлагаха на клиентите, но човек можеше да покани някоя от тях на чаша, да поговори с нея, да плати на заведението a bar fee77 от петстотин бати и да заведе момичето в хотела, след като се пазари за цената. За цяла нощ, мисля, тарифата е четири или пет хиляди бати — горе-долу месечната заплата на неквалифициран работник в Тайланд; но Пхукет е скъп курорт. Старият германец направи дискретен знак на едно от момичетата, което чакаше, все по бяла прашка, да се качи на сцената. Тя отиде при него веднага, настани се свойски между бедрата му. Младите й кръгли гърди бяха на височината на лицето на стареца, който се изчерви от удоволствие. Чух да го нарича „тате“. Платих си текилата с лимон и си тръгнах малко смутен; имах чувството, че присъствам на една от последните радости в живота на стария човек; беше прекалено вълнуващо и прекалено интимно.

Точно до бара намерих открит ресторант, където седнах да хапна ориз с раци. Почти всички маси бяха заети от двойки — западняк и тайландка — и повечето приличаха на калифорнийци, във всеки случай бяха обути с пластмасови сандали за плаж. Всъщност може би бяха австралийци — човек лесно може да ги обърка; каквито и да бяха, имаха здрав спортен и сит вид. Бяха бъдещето на света. В този миг, виждайки всички тези англосаксонци, млади и безупречни и с обещаващо бъдеще, си дадох сметка, че сексуалният туризъм е бъдещето на света. На съседната маса две трийсетинагодишни тайландки с щедри форми бърбореха оживено; бяха с лице към двама млади англичани с обръснати глави, които приличаха на каторжници от епохата на постмодернизма; те трудно преглъщаха бирата си и не проронваха нито дума. Малко по-надолу две лесбийки германки с гащеризони, доста дебелички, с къси червени коси, си бяха доставили удоволствие с компанията на една прекрасна девойка с дълги черни коси с изключително непорочно лице, облечена в пъстър саронг. Имаше и двама усамотени араби с неопределима националност — главите им бяха увити с нещо, наподобяващо кухненската кърпа, по която можеш да разпознаеш Ясер Арафат при телевизионните му появявания. Накратко, богатият или полубогатият свят беше тук, беше се отзовал на неизменния и нежен призив на азиатската катеричка. Най-странно беше усещането, че с един поглед можеше да кажеш с коя от двойките работите ще се уредят. В повечето случаи момичетата се отегчаваха, правеха сърдити или примирени муцки, хвърляха погледи встрани, към другите маси. Някои обаче, с очи извърнати към събеседника си в любовно очакване, жадно го слушаха или оживено му отговаряха; тогава човек можеше да допусне, че нещата ще стигнат доста далеч, че ще се развие приятелство, а дори и по-трайна връзка; знаех, че женитбите не бяха рядкост, особено с германци.

Лично аз нямах особено желание да завържа разговор с момиче в бар; съсредоточено твърде много върху вида и цената на предстоящата сексуална услуга, този вид общуване беше по принцип разочароващо. Предпочитах салоните за масажи, където се започва със секса; понякога се създава интимност, друг път не. Има случаи, когато ти се ще да предложиш продължение в хотела и тогава разбираш, че момичето не винаги има желание за подобно нещо — понякога е разведена, има деца, които е оставила на някого; тъжно, но така е по-добре. Докато довършвах ориза си, замислих сценарий на приключенски порнографски филм със заглавие „Салон за масажи“. Сириен, млада тайландка от Севера, се влюбва безумно в Боб, американски студент, попаднал в салона случайно, довлечен от другарите си по чаша след пиянска вечер. Боб не я докосва, задоволява се да я гледа с прекрасните си светлосини очи и да й разказва за страната си — Северна Каролина или нещо наблизо. След това се срещат няколко пъти извън работата на Сириен, но за съжаление Боб трябва да замине, за да изкара последната си година в Йелския университет. Малко по-късно: Сириен чака Боб с надежда и задоволява усърдно изискванията на многобройната си клиентела. Макар и непорочна в душата си, тя върти пламенни свирки на шкембести и мустакати французи (второстепенна роля за Жерар Жюньо), на тлъсти, плешиви германци (второстепенна роля за немски актьор). Накрая Боб идва и се опитва да я измъкне от този ад; но китайската мафия не е съгласна. Боб вкарва в играта посланика на Съединените щати и председателката на една хуманитарна асоциация, която се бори против търговията с млади момичета (второстепенна роля за Джейн Фонда). Като се има предвид китайската мафия (препратка към Триадите78) и съучастничеството на тайландските генерали (политическото измерение, призив към ценностите на демокрацията), можеха да се включат битки и преследвания из улиците на Банкок. В крайна сметка Боб побеждава. В една почти финална сцена Сириен демонстрира сексуалните си умения — за първи път без преструвки. Всички членове, които е близала с надежда и очакване на члена на Боб, който е върхът в сравнение с останалите — нещо от този род, тук диалогът ще се доразвие. Кадър, показващ сливането на двете реки (Чао Прайа и Делауер). Надписите с имената на актьорите и край. За европейското му разпространение вече предвиждах специална реклама, малко жанрова: „На вас ви хареса «Салон за музика» — «Салон за масажи» ще ви покори.“ Засега не всичко беше много ясно, а и нямах все още съдружници. Платих и станах, изминах петдесет метра, избягвайки различни възможности, докато се озовах пред „Pussy Paradise“79 Бутнах вратата и влязох. На три метра от мен разпознах Робер и Лионел, седнали на чаша ирландско кафе. В дъното зад едно стъкло седяха около петдесет момичета върху амфитеатрално разположени пейки, всяка носеше значка с номер. Келнерът дойде веднага. Лионел се обърна и ме забеляза, израз на срам се изписа на лицето му. Робер се извърна на свой ред и ми махна бавно с ръка да се присъединя към тях. Лионел хапеше устни, не знаеше къде да се дене. Келнерът взе поръчката ми. „Аз съм десен — каза Робер без видима връзка, — но внимание…“ И размаха показалец над масата, сякаш за да ме предупреди. От самото начало на пътуването, бях забелязал, той си беше въобразил, че съм ляв, и само изчакваше да му се отдаде случай да ме заговори по този въпрос, но аз нямах намерение да му се хващам на играта. Запалих цигара; той ме измери сурово с очи. „Щастието е деликатно нещо — каза с назидателен тон. — Трудно е да го намерим у самите себе си и невъзможно да го намерим другаде.“ След няколко секунди добави със строг глас: „Шамфор.“ Лионел го гледаше с възхищение, беше изцяло покорен, фразата ми се стори спорна: ако се разменяха местата на „трудно“ и „невъзможно“, щяхме може би да се приближим малко до действителността; не исках да продължавам този разговор, струваше ми се наложително да се върнем към нормалната туристическа ситуация. Освен това започвах да изпитвам желание към номер 47 — малка тайландка, много слаба, дори малко кльощава, но с дебели устни и много мил вид; носеше червен минижуп и черни чорапи. Усетил раздвоеното ми внимание, Робер се обърна към Лионел. „Вярвам в истината — каза той с тих глас, — вярвам в истината и в принципа на доказателството.“ Слушайки разсеяно, научих, че е дипломиран математик и че на младини е бил автор на обещаващи трудове върху групите на Ли80. Реагирах оживено на информацията: значи е имало известни области, известни сектори, подвластни на човешкия разум, в които той първи е различил ясно истината, постигнал я е с абсолютна, доказуема сигурност. „Да — съгласи се той едва ли не със съжаление. — Естествено, всичко това е доказано по-късно отново в по-широк план.“ После преподавал, главно в университетските подготвителни класове; посветил без удоволствие годините на своята зрялост да кара някакви млади тъпаци да зубрят, обсебени единствено от мисълта да влязат в Политехническото или Централното81, нямало значение, че били сред най-надарените. „Във всеки случай — добави той — не притежавах необходимото за един истински математик творец. Това е дадено на много малко хора.“ Към края на седемдесетте години бил участвал в министерска комисия за реформата в преподаването на математика — страхотна тъпотия, както сам призна. Днес беше на петдесет и три години и след като се пенсионирал, се посветил на сексуалния туризъм. Бил женен три пъти. „Аз съм расист — каза той весело. — Станах расист… Едно от първите въздействия на пътешествията — добави той — се състои в подсилването или създаването на расови предразсъдъци; защото как би могъл да си представиш другите, без да ги познаваш? В началото те са същите като теб, няма съмнение; постепенно си даваш сметка, че действителността е по-различна. Когато може, западнякът работи; работата често го отегчава или вбесява, но той се преструва, че му е интересна — това се вижда. На петдесет години, уморен от преподаването, от математиката и всичко останало, аз реших да открия света. Току-що се бях развел за трети път, нямах особени очаквания в сексуален план. Първото ми пътуване беше до Тайланд, почти веднага след това заминах за Мадагаскар. Оттогава не съм се чукал никога повече с бяла жена, дори не съм изпитвал подобно желание. Повярвайте ми — добави той и хвана здраво с ръка китката на Лионел, — хубавата нежна катеричка, послушната, гъвкавата и стегнатата, я няма вече при белите жени, напълно е изчезнала.“ Номер 47 забеляза, че я гледам настойчиво; усмихна ми се и скръсти плътно крака, разкривайки яркочервени жартиери. Робер продължаваше да излага възгледите си. „Във времето, когато белите са считали, че превъзхождат останалите — каза той, — расизмът не е бил опасен. За заселниците, мисионерите, светските учители от XIX век негърът е бил голямо животно, не много лошо, със забавни обичаи, нещо като малко по-добре развита маймуна. В най-лошия случай са го считали за доста полезен добитък, способен да изпълнява сложни задачи; в най-добрия случай като примитивна душа, недодялана, но способна, ако се образова, да се издигне до Бога — или до западния разум. Във всеки случай в него са виждали «по-низш брат», а към по-низшия не изпитваш омраза, само презрително добродушие. Този добронамерен, почти хуманен расизъм е напълно изчезнал. От момента, в който белите са започнали да считат черните за равни, е било ясно, че рано или късно ще започнат да ги считат за по-висши от себе си. Понятието равенство няма никаква почва у човека“ — продължи той, размахал отново показалец. За миг помислих, че ще започне да цитира авторите, от които черпеше — Ларошфуко или не знам още кой, — но не го стори. Лионел сбърчи чело. „Белите сами се мислят за по-низши — продължи Робер, с желание да бъде разбран, — всичко е налице за появата на един нов расизъм, основан върху мазохизма — исторически именно при такива условия се стига до насилие, до междурасова война или кланета. Всички антисемити са единодушни в признаването на определен вид превъзходство на евреите — ако прочетете антисемитските писания от онова време, ще установите с учудване, че евреинът е считан за по-умен, по-хитър, че му приписват специални качества в областта на финансите, а освен това и солидарност спрямо общността. В резултат — шест милиона убити.“

Хвърлих отново поглед върху 47 — очакването е възбуждащ момент, човек би искал да го продължи възможно по-дълго; но винаги съществува рискът друг клиент да вземе момичето. Махнах леко с ръка на келнера. „Аз не съм евреин“ — възкликна Робер, мислейки, че се готвя да му възразя. Всъщност можех да му възразя по няколко пункта — бяхме все пак в Тайланд и индивидите от жълтата раса не са били никога считани от белите за „низши братя“, а за развити човешки същества, членове на различна цивилизация, сложни и дори малко опасни; можех също да му обърна внимание, че сме тук да чукаме и че неговите философствания само ни губят времето; всъщност това беше основното ми възражение. Келнерът се доближи до масата ни; Робер му направи знак да повтори поръчката. „I need a girl82 — казах аз с тънък гласец, — the girl forty seven.“83 Той обърна към мен лице, обезпокоено и въпросително; група китайци се бяха настанили току-що на съседната маса, вдигаха ужасен шум. „The girl number four seven!“84 — изкрещях аз, разчленявайки сричките. Този път разбра, усмихна се широко и се отправи към микрофона, който беше поставен пред стъклото, каза няколко думи в него. Момичето стана, слезе по пейките и пое към един страничен изход, приглаждайки косите си. „Расизмът — продължаваше Робер, поглеждайки ме изкосо, — се характеризира, струва ми се, най-напред с нарастване на антипатията, с усещане за бурна надпревара между мъжкарите от различни раси; като следствие на това се стига до увеличаване на сексуалното влечение към женските от другата раса. Истинският залог на расовите стълкновения — ясно произнесе Робер — не е нито икономически, нито културен, той е биологически и животински: надпревара за вагината на младите жени.“ Предусещах, че ще се захване с дарвинизма; в този момент келнерът се върна на масата ни, придружен от номер 47. Робер вдигна очи към нея и дълго я разглежда. „Добър избор… — заключи сдържано той, — има вид на мръсница.“ Момичето се усмихна свенливо. Пъхнах ръка под полата й и погалих задника й, един вид закрила. Тя се сгуши в мен.

— Така е, в моя квартал белите нямат думата… — намеси се Лионел ни в клин, ни в ръкав.

— Точно така! — одобри енергично Робер. — Вие се страхувате и имате основание да се страхувате. Предвиждам в бъдеще увеличаване на расовото насилие в Европа; всичко това ще завърши с гражданска война — каза той, леко разпален, — всичко това ще се разреши с „Калашников“. Изпи на един дъх коктейла си; Лионел започваше да гледа на него с известна боязън. „Мен ми е все тая! — добави той, тряскайки чашата на масата. — Аз съм западняк, но мога да живея където си искам, засега парите са си все още у мен. Бях в Сенегал, в Кения, в Танзания, на Брега на слоновата кост. Момичетата не са такива майсторки като тайландките, вярно е; не са така нежни, но са добре сложени и имат ухаещи катерички.“ Явно в този момент бе обзет от спомени, защото внезапно млъкна. „What is your name?“ — използвах да попитам номер 47. „I am Sin“85 — отвърна тя. Китайците от съседната маса бяха направили своя избор; поеха към етажите с пръхтене и смях; настъпи относителна тишина. „Застават на четири крака — малките негърки — показват ти дупето и котенцето си — продължи замислено Робер; а отвътре котенцето им едно такова розово…“ — добави той шепнешком. Станах и аз. Лионел ми хвърли признателен поглед; явно беше доволен, че избрах пръв момиче, без мен щеше да му е по-малко неудобно. Кимнах за сбогом на Робер. Суровите черти на лицето му бяха изкривени в горчива гримаса, гледаше към залата — и отвъд нея към целия човешки род — без капка милост. Беше си излял душата, поне му бе предоставена тази възможност; усещах, че ще го забравя много бързо. Изведнъж ми се стори бита карта, свършен човек; имах чувството, че дори е загубил желание да прави любов с момичетата. Животът може да се опише като процес на обездвижване, най-добре той се наблюдава при френския булдог — искрящ от жизненост като млад и тъй апатичен в зрялата си възраст. При Робер този процес бе доста напреднал; може би имаше още ерекции, но и това не беше сигурно; и без тях човек може да се прави на умен, да създава впечатление, че е разбрал поне малко живота, а животът винаги свършва. Моята съдба наподобяваше неговата, споделяхме едно и също поражение; и въпреки това не изпитвах към него истинска солидарност. При отсъствието на любов нищо не може да бъде свято. Под кожата на клепачите ти се сливат петънца от светлина; имаш видения, имаш мечти. Всичко това не се отнася до човека, който чака нощта; нощта настъпва. Платих две хиляди бати на келнера, който ме придружи до двойната врата, водеща към етажите. Син ме държеше за ръка; през следващите един-два часа щеше да се опита да ме направи щастлив.

Явно е, че в салон за масаж рядко ще попаднеш на момиче, което има наистина желание да прави любов. Веднага щом влязохме в стаята, Син коленичи пред мен, свали панталона и слипа ми и пое с устни члена ми. Веднага се надървих. Тя го забели с леки движения на устните си. Затворих очи, замаян от силна тръпка, помислих, че ще се изпразня в устата й. Тя внезапно спря, съблече се с усмивка, сгъна дрехите си и ги постави върху стола. „Massage later…“86 — каза тя, изтягайки се на кревата; после разтвори бедра. Бях вече в нея и се движех бързо нагоре-надолу, когато си дадох сметка, че бях забравил да си сложа презерватив. Според докладите на „Лекари по света“87 една трета от тайландските проститутки са серопозитивни. Не бих казал, че изпитах тръпка на ужас; просто бях леко раздразнен. Няма съмнение, че всички кампании за предпазване от СПИН завършиха с пълен провал. Все пак бях поомекнал. „Something wrong?“88 — обезпокои се тя, повдигайки се на лакти. „Maybe… a condom“89 — казах смутено аз. „No problem, no condom… I am OK!“90 — подхвърли тя игриво. Взе тестикулите ми в шепата си, а с другата ръка започна да ми го гали. Излегнах се по гръб, отдавайки се на милувката. Движението на ръката й стана по-бързо, усетих отново как кръвта издува члена ми. В крайна сметка нали минават през медицински контрол или нещо от този род. Щом се надървих, тя седна върху мене и го пое веднага докрай. Кръстосах ръцете си около слабините й; чувствах се неуязвим. Започна с леки въртения да си движи таза, удоволствието й нарастваше, разтворих бедрата й, за да проникна още по-навътре. Насладата беше голяма, почти опияняваща, дишах много бавно, за да се удържа, усещах се помирен със света. Тя се изтегна върху мене, потърка силно срамната си кост в моята, като надаваше тихи викове на удоволствие; вдигнах ръка, за да погаля тила й. В момента на оргазма замръзна, нададе дълго стенание и се отпусна тежко върху гърдите ми. Бях все още в нея, усещах как котенцето й се свива и отпуска. Получи втори оргазъм, една дълбока контракция, идваща отвътре. Без да искам, я притиснах в прегръдките си и се изпразних с вик. Остана неподвижна, с глава върху гърдите ми, около десетина минути; после стана и ми предложи да взема душ. Изсуши ме много нежно, попивайки ме с пешкира, както се прави с бебе. Седнах на канапето и й предложих цигара. „We have time — каза тя, — We have a little time…“91. Научих, че е на трийсет и две години. Не харесвала работата си, но мъжът й я изоставил с две деца. „Bad man — каза тя, — Thai men, bad men“92. Попитах я дали има приятелки сред другите момичета. Не много, каза тя; повечето от момичетата били млади и без мозък, харчели всичко спечелено за дрехи и парфюми. Тя не била като тях, била сериозна, влагала парите си в банка. След няколко години можела да спре да работи и да се върне в селото си; родителите й били стари сега, имали нужда от помощ.

Когато си тръгвах, й дадох бакшиш от две хиляди бати; беше смешно, беше прекалено много. Тя взе банкнотите недоверчиво, поздрави ме няколко пъти, сключила ръце на височината на гърдите си. „You good man“93 — каза тя. Надяна минижупа и чорапите си; оставаха й два часа работа преди затварянето. Изпрати ме до вратата, сключи още веднъж ръце. „Take care — каза тя още, — be happy.“94 Излязох на улицата малко замислен. Заминаването утре бе определено за осем часа сутринта, последният етап от пътешествието. Запитах се как ли бе прекарала Валери свободния си ден.

11

„Купих подаръци за семейството си — каза тя. — Намерих прекрасни мидени черупки.“ Корабът се носеше по тюркоазената вода между варовиковите скали, покрити с гъста джунгла; точно така си представях пейзажа в „Островът на съкровищата“. „Човек трябва да признае все пак, природата, да…“ — казах аз. Валери ме погледна внимателно; беше вдигнала косата си на кок, но от двете страни на лицето й няколко къдрици се развяваха на вятъра. „Природата все пак, понякога…“ — продължих аз плахо. Сигурно съществуват уроци по разговор, както съществуват уроци по салонни танци; явно се бях посветил твърде много на счетоводството, бях отвикнал да общувам. „Давате ли си сметка, че сме 31 декември…“ — отбеляза тя невъзмутимо. Обиколих с поглед безкрайната синева, тюркоазения океан; не, не си давах истински сметка. Голяма смелост е била нужна на хората, за да колонизират студените зони.

Сон се изправи и се обърна към групата: „Ние сега приближава Ко Пхи Пхи. Там, казах вас, не може стигне. Вие сложили бански отиде там? Отиде пеша, не дълбоко, дъно има. Върви във вода. Куфари не, куфари по-късно.“ Лоцманът подмина един нос, спря мотора, корабът продължи да се движи, докато стигна до едно малко заливче, което се простираше в кръг между обраслите с джунгла скали. Водата, прозрачно-зелена, се плискаше в идеално белия, нереален пясък на един плаж. Сред гората, преди първите възвишения, се виждаха дървени бунгала на колове, с покриви, покрити с палмови листа. За миг групата се смълча. „Земният рай…“ — прошепна Силви със свито от искрено вълнение гърло. Не преувеличаваше. Но не беше Ева. Нито аз Адам.

Членовете на групата се надигнаха един по един и започнаха да се прехвърлят през борда на кораба. Помогнах на Жозет да слезе при мъжа си. Беше си запретнала полата до кръста и й беше малко трудно да прекрачи, но беше очарована, кихаше от възторг. Извърнах се, морякът тайландец чакаше, облегнат на едно весло, да слезе и последният пътник. Валери беше кръстосала ръце върху коленете си, погледна ме изпод вежди и се усмихна смутено. „Забравих да си сложа банския“ — каза накрая тя. Вдигнах бавно ръце в знак на безпомощност. „Ами мога да отида…“ — казах глупаво аз. Тя прехапа устни с раздразнение, стана, рязко си събу панталона. Гащите й бяха дантелени, много фини, в абсолютен разрез с духа на екскурзията. Отстрани се подаваха косми, доста гъсти, много черни. Аз не отвърнах глава, би било тъпо, но и погледът ми не беше прекалено настоятелен. Слязох отляво на кораба и й подадох ръка да й помогна; тя скочи на свой ред от кораба. Водата ни стигаше до кръста.

Преди да отиде на плажа, Валери разгледа още веднъж герданите от мидени черупки, които бе купила за племенниците си. Веднага след като се бе дипломирал, брат й беше намерил работа като инженер изследовател в Елф95. След няколко месеца стаж във фирмата той беше заминал за Венецуела — първото му назначение в чужбина. След година се бе оженил за местно момиче. На Валери й се струваше, че дотогава не бе имал особено голям сексуален опит, поне не беше водил никога момичета вкъщи. Това се случва често с момчета, които следват инженерство — нямат време да излизат, да ходят с момичета. Забавленията им са без последствия, от типа на суперинтелигентни игри на роли или партии шах по Интернет. Взимат си дипломата, намират веднага работа и откриват едновременно всичко: парите, професионалните отговорности, секса; рядко устискват. Бертран се беше оженил за метиска от много кръстоски, с великолепно тяло; няколко пъти, когато бяха на почивка при родителите й, на плажа на Сент-Ке-Портрийо Валери бе изпитала горещ прилив на желание към снаха си. Беше й трудно да си представи брат си да прави любов. И въпреки това те имаха вече две деца, изглеждаха щастлива двойка. Не беше трудно да купиш подарък за Хуана — обичаше бижутата, а светлите камъни се открояваха чудесно върху кафявата й кожа. Затова пък не бе намерила нищо за Бертран. Когато мъжете нямат пороци, е много трудно да отгатнеш какво би им доставило удоволствие.

Прелиствах „Phuket Weekly“96, който намерих в един от салоните на хотела, когато забелязах, че Валери се разхожда по протежението на плажа. Малко по-надолу имаше група германци, които се къпеха голи. Тя се поколеба за миг, след което се отправи към мен. Слънцето беше ослепително; беше почти пладне. Така или иначе не можех да се измъкна. Бабет и Леа минаха покрай нас — носеха сакове през рамо, инак бяха също абсолютно голи. Отбелязах този факт, без да реагирам. Затова пък Валери ги проследи с поглед, с любопитство, без да се смущава. Те са настаниха недалеч от германците. „Май ще се изкъпя…“ — казах аз. „Аз ще ида малко по-късно…“ — отвърна тя. Влязох във водата без усилия. Бе топла, прозрачна, прекрасно спокойна; малки сребърни рибки плуваха близо до повърхността. Беше плитко, на сто метра от брега все още имах дъно. Извадих си инструмента от плувките, затворих очи и си представих Валери, такава каквато я бях видял — с полуразголено котенце под дантелените й гащички. Веднага ми стана, това беше вече нещо; би могло да бъде начало на мотивация. Нали трябва да се живее, да се създават човешки отношения; бях прекалено напрегнат по принцип, и то от дълго време насам. Може би трябваше да предприемам нещо вечер, да играя федербал или да участвам в някой хор, или нещо друго. Единствените жени, за които успявах да си спомня, бяха онези, с които се бях чукал. И това беше все пак нещо; човек си изгражда спомени, за да не бъде съвсем сам в мига на смъртта. Не биваше да мисля така. „Think positive — си казах аз разтревожено, — think different“.97 Тръгнах бавно към брега, спирайки на всеки десет метра и поемайки си дълбоко дъх, за да се отпусна. Първото нещо, което осъзнах, когато стъпих на плажа, бе, че Валери беше свалила горнището на банския си. В момента се беше излегнала по корем върху пясъка, но щеше да се обърне, това беше толкова неизбежно, колкото движението на планетата. Та докъде бях стигнал? Седнах върху плажната кърпа и леко се прегърбих. „Think different“ — си повторих. Бях виждал гърди и преди, бях ги галил и близал; но ето че отново бях потресен. Предполагах, че има прекрасни гърди; но беше по-лошо, отколкото си го представях. Не бях в състояние да откъсна поглед от зърната, от ареолите; тя не можеше да не забележи погледа ми; и все пак мълча в продължение на няколко секунди, които ми се сториха много дълги. Какво точно става в главите на жените? Приемат толкова лесно условията на играта. Понякога, когато се наблюдават голи от глава до пети в огледало, в погледа им се забелязва някакъв реализъм, хладна преценка на собствените им възможности за прелъстяване, каквато никой мъж няма никога да постигне. Първи сведох поглед аз.

Последва отрязък от време, който не мога да опиша; слънцето печеше все така отвесно, светлината бе изключително ярка. Погледът ми беше втренчен в пясъка, бял и ситен. „Мишел…“ — каза тихо тя. Вдигнах рязко глава, сякаш някой ме удари. Очите й, наситенокафяви, потънаха в моите. „Какво имат тайландките повече от западнячките?“ — попита тя отчетливо. Още веднъж не издържах на погледа й; гърдите й се повдигаха в ритъма на дишането й; зърната ми се сториха втвърдени. Тук, точно в този миг изпитах желание да отвърна: „Нищо.“ После ми хрумна една идея, една не много сполучлива идея.

— Има статия по този въпрос, нещо като рекламен репортаж… — подадох й „Phuket Weekly“.

— „Find your longlife companion… Well educated Than ladies“98, това ли е?

— Да, по-надолу има интервю.

Шам Сауонаси, с черен костюм и тъмна вратовръзка, отговаряше на десетте въпроса, които всеки има право да си постави („Ten questions you could ask“99), върху организацията на агенцията „Heart to Heart“100, която управляваше.

„There seems to be — отбелязваше г-н Сауонаси — a near-perfect match between the Western men, who are unapppreciated and get no respect in their own countries, and the Than women, who would be happy to find someone who simply does his job and hopes to come home to a pleasant family life after work. Most Western women do not want such a boring husband.

One easy way to see this — продължаваше той — is to look at any publication containing «personal» ads. The Western women want someone who looks a certain way, and who has certain «social skills», such as dancing and clever conversation, someone who is interesting and exciting and seductive. Now go to my catalogue, and look at what the girls say they want. It is all pretty simple, really. Over and over they state that they are happy to settle down FOREVER with a man who is willing to hold down a steady job and be a loving and understanding HUSBAND and FATHER, that will get you exactly nowhere with an American girl!

As Western women — заключваше той доста нахално, — do not appreciate men, as they do not value traditional family life, marriage is not the right thing for them to do. I am helping modem American women to avoid what they despise.“101

— Всъщност това, което казва, е логично… — отбеляза Валери с тъга.

— За тези неща има пазар, несъмнено… — Тя остави списанието и се замисли. Точно в този момент покрай нас мина Робер, вървеше по протежение на плажа с ръце, скръстени на гърба, с мрачен поглед. Валери рязко изви глава в противоположната посока.

— Този тип не ми харесва… — промърмори тя раздразнено.

— Никак не е глупав… — казах с безразличие.

— Не е глупав, но не ми харесва. Прави всичко възможно, за да шокира хората, да им стане несимпатичен; това не ми харесва. Вие поне се опитвате да се приспособите.

— Така ли? — погледнах я аз учудено.

— Да. Естествено, вижда се, че ви е трудно, не сте за този вид пътешествия, но поне се опитвате. Мисля, че всъщност сте мило момче.

В този миг можех и трябваше да я взема в прегръдките си, да погаля гърдите й, да я целуна по устата; но колкото и да е тъпо, се въздържах. Следобедът се проточи. Слънцето напредваше над палмите; ние разменяхме незначителни фрази.

За новогодишната вечеря Валери бе облякла дълга рокля от някаква много мека зелена материя, леко прозрачна, с бюстие, което разкриваше доста гърдите й. След десерта на терасата засвири оркестър с един странен възрастен певец, който изпълняваше носово slow-rock-а на Боб Дилън. Бабет и Леа се бяха явно приобщили към немската група, чувах възклицанията им оттам. Жозет и Рьоне танцуваха, нежно прегърнати, като сладки мечета. Нощта беше гореща, нощните пеперуди се трупаха по разноцветните лампиони на балюстрадата. Чувствах се потиснат, пиех уиски след уиски.

— Това, което казва онзи тип в интервюто в списанието…

— Да… — Валери вдигна очи към мен; бяхме седнали един до друг върху една плетена пейка. Гърдите й, изпълнили кръглите чашки на бюстието й, приличаха на поднесен в опаковка подарък. Беше гримирана; дългите й, пуснати свободно коси се развяваха върху раменете й.

— Мисля, че това важи най-много за американките. При европейките не е точно така.

Тя направи недоверчива гримаса, мълчеше. Явно щеше да е по-добре да я поканя на танц. Изпих още едно уиски, облегнах се на облегалката, поех дълбоко въздух.

Когато се събудих, салонът беше почти празен. Певецът продължаваше да тананика на таи под ленивия акомпанимент на барабаниста; вече никой не ги слушаше. Германците се бяха изпарили, но Бабет и Леа водеха оживен разговор с двама италианци, изникнали Бог знае откъде. Валери си беше отишла. Беше три часът през нощта местно време; 2001-а година беше току-що започнала. В Париж тя щеше да настъпи след три часа, в Техеран беше точно полунощ, а в Токио — пет часът сутринта. Човечеството, във всичките си разновидности, навлизаше в третото хилядолетие; що се отнася до мен, бях пропуснал своето влизане в него.

12

Тръгнах към бунгалото си, смазан от срам; в градината се разнесе смях. Насред пясъчната алея съзрях малка сива жаба, неподвижна. Не побягна, нямаше никакъв защитен рефлекс. Рано или късно някой щеше да я настъпи по невнимание; гръбначният й стълб щеше да се пречупи, размазаната й плът — да се смеси с пясъка. Човекът щеше да усети нещо меко под подметката си, да изругае, да избърше обувката си, триейки крака в земята. Побутнах с крак жабата; без да бърза, тя пое към бордюра. Побутнах я още веднъж — тя се отправи в относителния заслон на тревата; вероятно бях продължил оцеляването й с няколко часа. Чувствах се в положение, едва ли по-добро от нейното — не бях израсъл в семейно гнездо, нито в нещо, което би могло да се обезпокои за съдбата ми, да ме поддържа в случай на беда, да се прехласва пред приключенията и успехите ми. Самият аз също не бях създал единица от този род — бях ерген, без деца; никому не би минало през ум да се облегне на рамото ми. Бях живял и щях да умра сам, като животно. В продължение на няколко минути се потопих в съчувствие без обект.

От друга страна, бях направен от устойчива материя, цялостен, на височина по-голям от средния представител на животинския вид, предполагаемата продължителност на живота ми беше като тази на слона или на гарвана; представлявах нещо, много по-трудно поддаващо се на унищожение, отколкото едно дребно земноводно.

През следващите два дни останах окопан в бунгалото си. От време на време излизах, криейки се зад оградите, отскачах до минимаркета, за да си купя шам-фъстък и бутилки „Меконг“. Не можех да си представя да срещна отново Валери, на сутрешна закуска или на плажа. Има неща, които човек може да направи, и други, които му се струват много трудни. Постепенно всичко ставаше все по-трудно; животът се свежда до това.

На 2 януари следобед намерих под вратата си въпросника-анкета на „Нувел Фронтиер“. Попълних го старателно, като навсякъде попълвах квадратчето „добре“. Беше вярно — в известен смисъл всичко беше добре. Ваканцията ми бе протекла по напълно нормален начин. Пътешествието беше cool, но същевременно с приключенски привкус; отговаряше на описанието. В рубриката „лични забележки“ написах следното четиристишие:

На сутринта на 3 януари стегнах куфара си. Когато ме видя на кораба, Валери сподави едно възклицание; аз извърнах глава. Сон се сбогува с нас на летището в Пхукет; бяхме подранили, самолетът тръгваше след три часа. След формалностите около регистрацията тръгнах да се шляя из търговския център. Въпреки че залата на летището беше изцяло покрита, бутиците бяха направени във вид на колиби с подпори от тиково дърво и покриви от палмови листа. Асортиментът беше смесица от стоки с международен стандарт (шалове „Хермес“, парфюми „Ив Сен Лоран“, чанти „Витон“) и местни изделия (мидени черупки, сувенири, тайландски копринени вратовръзки); всеки артикул имаше електронен код. С други думи, бутиците на летището представляваха пространство, в което течеше характерният за страната живот, само че този тук беше обезопасен национален живот, опитомен, напълно приспособен към стандартите на световното потребителство. За пътник, който е на края на престоя си, това бе междинно пространство, не толкова интересно, но и по-малко стряскащо от самата страна. Имах усещането, че постепенно целият свят щеше да заприлича на летище.

Минавайки покрай „Coral Emporium“, изпитах желание да купя подарък за Мари-Жан; в края на краищата само тя ми бе останала на света. Колие или брошка? Ровех в една кошница, когато внезапно забелязах Валери, на два метра от мен.

— Опитвам се да избера някакво колие… — казах колебливо аз.

— За блондинка или за брюнетка? — в гласа й се долавяше известна горчивина.

— Блондинка със сини очи.

— Най-добре е да вземете светъл корал.

Подадох на продавачката регистрирания си за полет билет. В момента, в който плащах, казах на Валери с доста жалък тон: „Подаръкът е за една моя колежка…“ Тя ми хвърли странен поглед, сякаш се колебаеше дали да ме зашлеви, или да избухне в смях, но все пак ме придружи няколкото метра до изхода на магазина. Повечето туристи от групата ни седяха по пейките в залата, явно приключили с покупките си. Спрях, вдишах дълбоко въздух и се обърнах към Валери.

— Можем да се видим в Париж… — изтърсих най-сетне аз.

— Мислите ли? — отвърна язвително тя.

Не отговорих, задоволих се да я погледна отново. За миг имах намерение да кажа: „Би било жалко…“; но не съм сигурен дали изговорих тези думи или не.

Валери се огледа наоколо, забеляза Бабет и Леа на близката скамейка, извърна глава раздразнено. После измъкна от чантата си един тефтер, откъсна една страница и надраска бързо нещо. Подавайки ми листчето, тя се опита да каже две думи, но се отказа, обърна се и се присъедини към групата. Хвърлих поглед върху листчето, преди да го мушна в джоба си — беше номер на мобилен телефон.