Под липата

III

За най-големия, право да си кажа, мене не ми е толкова сега. То от малко си беше едно кекаво, злоядо дете, невредно, за нищо го не биваше. Проводихме го на училището и то кого да си избере за другарче? — Помниш ли жена? — На Главанака момчето. Онуй сухоръкото, с изюдените уста. Първия ден, щом ги погледнах как са стиснали под мишца плочите си и се клатят нагоре към къщи, рекох си на ума: „И двама сте тъкмо в една кола да ви впрегна…“

И подир година-две, като ми казаха и даскалите, че и той прилегнал към книгата, оставих го — хайде пък, нека заляга там, с перо, с книга, ще помине с тях как да е в света. Работа, каквато и да го накараш, не може й излезе наглава. Купих му една ракла да си къта в нея букварите — и казах на майка му: „Никой за нищо да го не закача.“

То и тъй по-напред не му се чуваше твърде гласа из къщи, пък откакто се вдаде в учението, съвсем… Забравихме, че с нас живее човек. Сегиз-тогиз се мерне помежду ни една сянка — и толкова. Тогава аз за първи път в живота си тъй отблизо захванах да виждам какво нещо е книгата. Как човек съхне и крее до нея! Мина време, взе да дохожда на години момчето: уж да заякне, да възмъжей, а то като че се срасте само, няма сила, дето се казва, хляб да си отчупи. И отде ще се вземе сила у него. Да е работил, да е ходил, че да седне да се наяде, да събере и сила. Пък то, и денем, и нощем си гноил гърдите над книгата, доде над паралята, близне от туй, от онуй — от котката по-малко ядеше! Че отгоре на всичко едно замислено, окумено, лута се из къщи като запоено. Гледа те и виждаш, че те не вижда. Слуша те: — а-а-а, вика само, не може да си събере ума, да чуе какво му приказваш. По-малките и двамата го взеха на смях. Аз съм баща, захвана и мене да ме боли сърцето за него. Най-вече, като влезех в къщи, да ги погледнех с Главанаковото, коленичили до раклата, пишат, струваше ми, виждам ги и двамата над гроба си как са се надвесили…

Додея ми веднъж: „Поврага, рекох, и писанието ти, и учението ти! Лишни деца, който има, нека ги провожда на училище.“

Потеглих го аз да го отбия от този път, ама той нали вече тръгнал в него! И тъй му приказвах, и инак… — Не, толкова се бъхтал досега, ще кара още една година да свърши нашето училище, тогава щял да види какво да прави. Взема неговата страна майка му, вмесиха се някои от съседите и аз… Кешки тогава да бях настоял повечко на своето…

Как да е, мина зимата: цяло тенеке газ изгорихме повече да чете катаден до късни полунощи. Напролет всички деца от махалата изскочиха на игрището, по-малките и двамата за ядение не можем да ги приберем — той седнал горе на чардака, забил си главата в книгата и от сутрин до вечер ту една оставя, ту друга взема, все чете…

— Какво пришепна пак под нос, жена? Слушаш ме и се чудиш как едно по едно съм ги запомнил всичките ли? Чакай, аз ще ти ги изредя докрай! А, няма буля тука и тя да слуша…

— От Кирил и Методий, кажи, батьо, даскалите, като захванаха да изпитват децата, питаха го комахай два месеца. Най-подир на Петровден ще им кажат: кое е дало изпит и е минало по-горе, кое остава да повтаря. Пусна черкова, вземахме се няколко души от съседите — отидохме в училището.

Даскалите се наредили покрай една дълга маса, раздават на децата едни листове — свидетелства, и само викат: „Дава и минава — дава и не минава“. Изправи се някое пред масата — бледо, изсъхнало, — вдигне ръчица да поеме свидетелството си, каже му даскала: „Не минава!“, и то току му се разтреперят свирките, стъписа се, долнята му устна се задърпа и се разплаче. Изправи се друго — „Минава!“ Подскочи изведнъж, пръпне като пъдпъдък.

Гледам ги аз, пък Берберя, покойния, седнал до мене, бута ме и ми шушне на ухото: „Не стига дето свети Петър се е изправил на райските врати горе, ами и тука долу: туй пуща да мине, онуй не пуща…“ Тъй ще му е отредено на този светец, засмях се и аз, и на горния, и на долния свят все той да ги разплаква и да ги радва.

Дадоха му на моя син свидетелство тогава, отличил се по всичко. Като му лежало туй на сърцето, рекох му — доби го вече, я? Да го прибере в раклата си да си почине, подире ще видим и да го наредим някак.