Под липата

VI

Тогава пък аз се замислих. Какво се надявах, пък то какво излезе? Ама до него време кой ти беше чувал такова нещо: — Да те повикат, да те учат някъде, че отгоре на това и пари да ти дават! Толкоз много ли притрябаха на света учени хора и какво ще бъде то това учение в Габрово?

Поразчу се из махалата, захванаха да ме разпитват и съседи, и роднини.

— Ха-ха, може и буля да ме е питала!

Аз вдигах рамене пред всички.

— Те помислили — казваш, — че крием от тях нарочно?

— Може и да са помислили?

Сам, като не зная нищо, кому какво да кажа? Тряба да намеря някого на мене най-напред да разправи.

Рекох, ще попитам по-малкия — и той нали ходи на училището, може да е чул от даскалите нещо.

— Ти не знаеш ли сега какво ще учи батьо ти в Габрово, бре? — обърнах се към него.

То беше една зимна вечер — той, бозна къде хайтувал, дошел си, — ний бяхме се наяли всички. Аз съм се дръпнал на одъра отгоре, майка му топли гозбата, той седнал на паралята сред къщи, гладен, дошло му да повие вече.

— Какво ще учи! — сропа ми се.

— Питам те, какви работи ще учи?

Майка му сложи саханката на паралята и той се разлапа като вълк.

— Всякакви работи!

— Как тъй всякакви?

— Ай тъй. Ще учи всичките царства, дето ги е имало по земята, царете им. Кой цар колко е царувал, кои са му биле синовете; всеки с кого, къде и кога са се били. Мястото, годината и деня, когато са ставали битките им.

Аз свих рамена:

— Може да има охолни хора по света и туй да им се иска да знаят. Ама на моя син защо му е?

— Как, защо му е? Нали ще го питат за него… Ще учи още и по целия свят де какви градове има, имената на моретата, на реките, на планините и на върховете на планините. През коя планина къде се минава и коя река каква земя от каква отделя.

Като из чувал изсипа той бързо-бързо един куп приказки, после се извърна към мене, навярно да види дали ме е зашеметил съвсем. Аз пък се направих на глупак и взех да му приказвам тъкмо напротив, само да го дразня.

— Чева не ще тръгне пешком да обикаля света, за какво му е пък туй? Едно време хората се вдигваха, оттука на Божигроб отиваха; без книга да са чели и без да им е разправял даскал. Тук ще се отбият да попитат, таме пак ще попитат — навред нали има хора, ще упътят всекиго.

— Ха, тъй било… — запъва се той като рак на бързей и като че не ме и слуша биля. — Ще учи още имената на всички бръмбари, всички птици и четверокраки животни. Дето и да ги има по света. Всички бурени, цветя, треви и дървета. И всички камъни, масла и руди.

— Ех, ех — спогледнахме се ний с майка му и се разсмяхме. — И имената на всички звезди по небото няма ли да ги научи?

— Ха-ха. И тях!

— Е, ами ще остане ли място и за друго в тази глава, когато натъпчат в нея всичко, дето го има по земята и по небото. И за какво му е туй?

— Да го знае!

— Как тъй да го знае? Само затуй ли той ще стои там да си хаби младините и да си губи времето?

— Е, защо да си губи времето? Като го изучи, нали ще му дадат свидетелство, че е свършил?

— Ама за какво ми е неговото свидетелство? — оставих аз шегата настрана и вече го скепцах здравата. — Що ще прави той с един лист изписана книга и с глава, натегнала от царе, бръмбари и звезди!

Вперил съм аз в него очи, пък той сякаш му додея да се разправя с мене, стана от паралята, изви се към раклата си и е-е-е тъй изтежко ми рече:

— Докато ги разбереш ти тези работи, татьо… Не са за тебе.

— Тъй ли! — викнах му аз. — Я ти, като си ги разбрал, да ми ги разправиш!

Той захвана да вие и да сучи. Насам-нататък, не може нищо да ми каже.

— Слушай жената какво приказва: — Все тъй… Те млади — пък аз съм чоплял само да намеря нещо да се наддумвам с тях… Чувай я, батьо: гръмнала й била главата от разправии…

— Чакай, аз ще ти кажа и за разправиите си с тях… Ами ний се заприказвахме, пък на чирака не му иде на ум да остави коня…