Под липата

IV

Нашата работа нали я знаеш, батьо!…

Ай тъй и тогава през лятото пак се бях залисал покрай бостаня, рядко ми оставаше време да надникна да видя какво става из къщи. Само празник на връщане от пазаря се отбивах у дома за обед. — Имахме нея година десетина пилета, за момчето всеки празник и пиле заколваше майка му.

Жената пристоя, хвърли и той книгите настрана, повлякоха го момчетата по реката, по лозята и подир някоя неделя, гледам го, захвана да дохожда на себе си. Не исках още да го бутам: нека се съвземе хубаво.

Мина Илинден, към богородични пости зазряха дините и пъпешите. Него лято не хванаха дъждове, зеленчука твърде не стана. Ама бях посеял ей таме десетина лехи дини и пъпеши! Като се наляха, та се натъркаляха до малините една до друга като гюллета: мало и голямо се провървя на бостаня!

Беше дошел и кмета с трима-четирима даскали веднъж. Откъснах им няколко дини, откъснах им и пъпеши, рязаха ги, ядоха, черпиха се с ракия — повикаха и мене да почерпят.

— Ти — каза кмета — имаш едно момче, сега свърши училището. Намери ли му някаква работа? Я го проводи при мене да го направя писар. Триста гроша ще му дам на месец.

— Хах — зарадвах се аз. — Още утре ще му кажа да доде!

Обърна се тогава един от даскалите към мене. Той не беше нашенец, не ми иде на ум сега как го казваха.

— Ти — рече — не давай твоето момче писар. Проводи го в Габрово да се доучи, подире ще намери и повече от триста гроша да му дадат…

Аз, като бях видял вече какво е книгата, вдигнах ръка изведнъж:

— Тц-тц! Не искам, даскале, син ми и да чува тази приказка! Нито имам толкова пари да го издържам, ни и да имам ще му дам…

И още същата вечер бързам да си отида да разправя на момчето — мисля си, ще го зарадвам.

Отворих вратата, влизам у дома, намерих ги и тримата долу в трема. Той стъпил на стол, вдига едно сандъче, направено на кафез, по-малкият, изправен на стълбичка, присяга през главата му да закачи кафеза на гредата, пък най-малкия, прегърнал две гугутки, чака да ги запрат вътре. Година и повече гугукаха тези гугутки под стряхата — струва ми се, някое от вашите момичета, батьо, беше им ги дало…

Заковаха кафеза, него го потеглих настрана и му казвам:

— Тъй и тъй… Работа тъкмо за тебе.

Пък той наведе глава, че като замънка:

— Добре, татко, ама аз съм решил да отида в Габрово!

— Туй тя, новата!… Че кого пита на своя глава да решаваш — подех го аз. — Кой ще те поддържа? — Той мълчи. — Колкото си се учил, стига ти. Няма да се учиш, докато си отпориш кожата…

Седнахме на паралята, аз като баща мъча се да му докажа и разправя всичко. — От учение няма полза. Само ще си затрие силата и младостта в книгата. Учен човек никога не може си изкара самичък хляба; все ще протяга ръка на другите, които работят, да му дадат. И целия свят ще се смее и ще се подиграва с него…

Аз му думам, той само си чопли ноктите, спогледват се с по-малкия и се подсмихват. — Колко бяха се учили и двамата и колко знаеха, ама — те учени, аз прост, — хванаха да ми вземат приказките на смях и да ми се надуват още оттогава.

— Да знаеш, батьо, как са ме вадили от кожата навън с тези присмехи, и колко пъти майка им се е изправяла помежду ни да не се сбием!… Ти си се спрял, хортуваш му и му доказваш човешки, то, вирнало нос, хапи си устните и не иска да си стори труда и да ти отвърне дори. Докато изкопчиш една дума от устата му — е-е, сякаш милостиня ще ти даде.

Ами тогава аз още не бях влязъл в нрава на учените и се запъвах от все сила.

— Да речем, ще отидеш в Габрово, ще се изучиш. Подире?

Свива рамене.

— Ще видя, вика. Сега не е като на наше време. За учени хора има много работа.

Най-подир, като видях, че не иска да вземе от приказка, вдигнах си мотиката и пачника и си тръгнах към бостаня. От прага само се извих и му казах:

— Прави каквото искаш. Пет пари от мене няма да видиш.