Подареният ден (Амстердамска загадка)

Погрешен адрес

— Лина, тук мостовете са по-други. И там имаше мостове, имаше дори канали в центъра. Само че тук, в Амстердам, един мост над канала изглежда съвсем различно. Разбираш ли, тукашните мостове и канали се променят. Променят се всеки час, всеки сезон.

— Както и настроението ти май — казва тя спокойно. После подпъхва гарвановочерен кичур под плътно прилепналата си червена шапка, която вече е мокра от ръмящия дъжд. Зимата продължава. Януари бе снежен, февруари се оказа дъждовен — дъждовен и студен. Облакътява се на железния парапет на моста и отправя поглед надолу по канала, обграден от голи зимни дървета, голи железни стълбове на улични фенери и обгърнати от припадащия мрак високи тесни къщи с фронтони по фасадите. Редките минувачи отминават забързано с приведена глава, като се придържат близо до къщите. Тя обръща големите си черни очи към мен и замислено казва:

— Странно, едва от месец и половина сме тук, а като че е минало много повече време. Сякаш от месеци слушам този дъжд да ръми. Не мога да си представя такъв дъжд на Ява, сред мусона, когато седяхме на предната веранда и дори градината не се виждаше от пороя. Помниш ли… — провлачва тя глас.

Да, помня. Макар оттогава да е минало много повече от месец и половина. Всъщност минаха години. Помня дъждовете, помня и жегата. Помня първите дни, помня и последния — най-вече първия и последния. Както и безчетните дни и нощи помежду им. Помня ги, защото внимателно ги пресъздавам в мислите си — и дните, и нощите. Извиквам ги от миналото спокойно, един по един. Затова и мога да споделям минали неща, без да пропусна и най-дребната подробност, застанал на моста над канала с жената до мен, която отдавна е покойница. Сега тя въздиша и изрича замечтано:

— Обичам тези стари достолепни къщи с високи фронтони и високи стъпала с чудати железни перила. Виж, някои сякаш се накланят, ще речеш, любовно се свеждат над канала. Защо да се връщаме?

Знам какво отговорих.

— Но, Лина, мила, това никога не е бил твоят град — казах й, — не е и моят. Вече не е. Родителите ми починаха, а от роднините и приятелите едни умряха, други заминаха. Тук сме съвсем сами. А там, скъпа, ще бъдем щастливи.

Дали не потръпна в онзи миг? Не знам. Но помня как притисна рамото си в моето, както стояхме там, на моста над канала — една самотна двойка сред февруарския дъждец на здрачаване.

— Нека не се връщаме — каза тя. — Да останем в Амстердам, в твоя град. Та ти си толкова добър юрист, сто на сто ще можем да преживяваме и тук. Защо да се връщаме в Ява? Вече и бездруго мразя онова място, където… където умря Ефи.

— А защо държиш да останем в Амстердам, където съм ухажвал Ефи и където двамата с нея сме се любили?

Защо ли изобщо приказваме такива неща на любимите жени? Защо бях говорил така първо на Ефи, на младини, а сетне и на Лина? Кой ме караше да дрънкам за това на жените, които обичах и които сега вече не са между живите? Понечвам да дръпна от цигарата си, но вече е мокра. Хвърлям фаса в тъмните води на канала, придърпвам натежалата периферия на черната филцова шапка още по-надолу и вдигам яката на шлифера си. Още не се е стъмнило, рано е за началото на нощния ми живот. Не е дошъл часът за появата на Лина, рано е; рано е и за Ефи. А може и Ефи да е подранила днес, защото е 28 февруари, последният ден от този студен, дъждовен и мрачен февруари. Защото на същата дата преди много години казах на Ефи, че я обичам. Изпращах я и когато стигнахме пред тях, се спрях под уличната лампа и й го казах. Тя се огледа бързешком и ме целуна. Бузите ни бяха студени и мокри от дъжда, устните й — топли и влажни. Да, беше към шест часа и наоколо нямаше жива душа — иначе не би ме целунала на улицата под лампата. Часовникът показва шест без пет. Остава само един час — час, през който да възстановя равновесието между дневния и нощния си живот. Защото в седем ще бъда в клуба, за да вечерям с тримата си приятели, и тогава вече ще съм в безопасност. Ще седнем на масата в уютния ъгъл до камината. Веднъж да изтече този час. Едно питие може и да помогне.

Тръгвам по извития мост. Подхлъзвам се върху мокрия плочник, едва се задържам на крака и изругавам под нос. Взирам се през ръмящия дъжд и съзирам ярък червеникав отблясък надолу по улицата: вход на кръчма.

Кръчмата е старомодна, вътре е тясно и много топло. Мирише, както се полага на кръчма — на евтин холандски джин, на влажни дрехи, тютюнев дим и дървени стърготини. Осем мъже стоят един до друг пред високия, грижливо изтъркан дървен тезгях. Столове няма, тук никой не идва, за да седи. Тук хората идват да пийнат, когато им се пие, както сега на мен. Защото очите ми се замъгляват и сърцето ми бие до пръсване както обикновено в лоши дни — в дните, когато ме е страх да не загубя контрол върху миналото и мислите ми препускат в безумен зигзаг или се затварят в блудкаво сантиментални и безнадеждни кръгове. Намирам местенце между един лакът в морскосиньо и друг — в груб, вече износен туид.

Огромната космата ръка на кръчмаря бутва към мен чашка на столче. Той напълва отново чашата при лакътя в морскосиньо и гръмко пита:

— Че какво му е особеното? Ден като ден, ако питаш мен.

— Да, но утрешният ден ще ми донесе пари — отвръща онзи в морскосиньото с писклив глас. — Отгоре. Затова е особен за мен.

— Отлежал или от новата реколта да е джинът? — изръмжава ми кръчмарят.

— Отлежал.

— Аз пък просто ще работя извънредно — избоботва лакътят в туид, — нали ми плащат на месец. Ян, още един път същото.

— Ти не се оплаквай — тросва му се кръчмарят. — Работиш за общината, имаш постоянен доход. А като се пенсионираш, ще ти дадат и тлъста пенсийка.

— Ян, като се пенсионираш, ще си купиш истинска къща, и то на богаташка улица! — изпищява морскосиният и се залива в кудкудякащ смях.

Топлината на концентрата бавно се разлива по измръзналите ми крайници. Започвам да се чувствам по-добре и дръзвам да се поогледам. Вдигам глава и забелязвам, че кръчмарят е мъж канара, приклещен между тезгяха и рафтовете с блестящи бутилки зад широкоплещестия му гръб. На червендалестото му обло лице висят мустаци. Докато механически пълни отново чашата ми, гледа намръщен онзи, морскосиния.

Някой в дъното пуска виц. Не го схващам, но се присъединявам към всеобщия смях, надигайки трета чашка. За какво да се притеснявам? Нима всички не водят двойствен живот? От една страна, реалното всекидневие. От друга — животът, който си представяме, че ни се полага, или животът, който все още имаме шанс да постигнем, стига да съберем последната капчица смелост. И този, вторият живот е важен за мен, както и за всички, защото на него се осланям в мигове на съмнение или тревога. При това имам абсолютно право върху него. Имам правото да възкреся миналото, защото само така ще успея да докажа, че не съм убиец. Как бих могъл аз да убия човек? Аз, който толкова мразя, от все сърце ненавиждам насилието и жестокостта? Ефи умря, умря и малката Бабу, умря и Лина, но това бяха просто грешки. И сега се мъча да поправя тези грешки. Нощем.

Денем съм уравновесен бивш колониален чиновник, който води уравновесен, добре подреден живот. Денем работя като счетоводител в универсалния магазин „Биенкорф“. В малката си канцелария със стъклени стени нанасям спретнати цифри в прилежно разграфените страници на счетоводните книги — тиха и кротка, успокояваща работа. Защото зад тези цифри стои някаква цел, ясно определена и точна. В пет и половина се прибирам в безличната си боксониера и преглеждам вечерния вестник, докато старата хазайка сервира безличната ми вечеря на писалището. Когато тя си отиде и аз взема ножа и вилицата, започва другият ми живот. Понякога срещу мен сяда Ефи, друг път Лина. Но не и малката Бабу, то се знае, защото тя винаги вечеря първа с яванската бавачка.

Изричам всички думи, които трябваше да кажа някога, но тогава премълчах, и внимателно изслушвам всичко, което те ми бяха казали, но аз така и не чух. Сега вече имам време, всичкото време на света. Понякога не идват — нито Ефи, нито Лина, и тогава слушам някой хубав концерт по радиото или чета — сериозни, успокояващи философски или религиозни книги. Най-вече будистки, защото будизмът учи, че животът е страдание. Никога исторически, понеже, зачета ли историческа книга, усещам дълбоко в себе си някаква куха празнота. Те ми припомнят, че всичко е безцелно и че никога нищо не е имало каквато и да било цел. Другите книги ме успокояват и ми помагат да прекарам времето, когато нямам посетители и оставам сам. Тях мога да чета безпристрастно, защото понятията им не се отнасят до мен. Може адресът им да е погрешен, може моят адрес да е погрешен. Или и едното, и другото. Готов съм да приема, което и да е от двете.

На петнайсети, както и всеки последен ден от месеца отивам в клуба да вечерям с тримата си приятели — доктора, адвоката и журналиста. Докторът е католик, адвокатът — протестант. Журналистът е по средата, а аз не съм никакъв. Свързва ни общото желание да си приказваме на неангажиращи теми. Почти нищо не знаем един за друг.

Бурен смях ме изтръгва от мислите ми. Кръчмарят е сложил дебелия си пръст върху лекьосания стенен календар под днешната дата, 28-и, и казва с прискърбие:

— И тогава рекох на онуй тъпо копеле, гледай тук, викам му, нали можеш и сам да видиш коя дата сме? — отдръпва пръста си. — Само че…

Повече нищо не чувам. Защото, когато отмества пръста си, виждам голяма цифра. 29. И пред ужасения ми поглед тя става все по-голяма и все по-голяма. В миг ме облива ледена пот. Тази година е високосна и февруари има 29 дни. Точно тази вечер няма да вечерям в клуба. Точно тази вечер ще бъда сам. Сам с миналото, което все повече ми се изплъзва.

От страх стомахът ми се свива. Не бива да ми прилошава тук, в тази кръчма, трябва веднага да изляза. Успявам да попитам кръчмаря колко му дължа, и плащам. Последното, което съзирам, вече на път за вратата, е, че пролуката между двата лакътя, морскосиния и туидения, се е затворила. Заличили са ме.

Студеният вятър шибва пламналото ми лице. Дъждът е спрял и навън са излезли много хора — до един забързани, със сведена глава. И аз привеждам глава и забързвам. Нахлупвам и периферията на шапката си съвсем ниско. Обикновено никой не се заглежда в мен: слаб висок мъж с прошарени слепоочия, сиви очи, посивели мустачки — целия сив, безлично сив. Но в лош ден се налага да внимавам, защото тогава мисля на глас и лицето ми се изкривява заради един дълъг червен белег насред челото, там, където един японски надзирател ме удари с приклад. Другите белези нямат значение. Те са по гърба, по ръцете, по краката и не се виждат.

От време на време вдигам очи с надеждата да зърна някоя тиха пряка. Но пред себе си виждам само широки улици, изпълнени с автомобили, хора и ярки светлини. От дълъг опит знам, че има един-единствен начин да поуспокоя мислите си, които се носят във все по-стремглав вихър. Трябва трезво да преценя фактите сами за себе си. А те са горе-долу следните: Млад хубавец на държавна служба, току-що взел последния си изпит в Лайденския университет, с блестяща диплома по индонезийско право и арабски, се е запътил към колониите. Докато си отдъхва в дома на родителите си в Амстердам, се запознава с красива млада девойка — стройна и руса, току-що завършила вътрешна търговия. Бащата на момчето — доста циничен хирург, майка му — доста безлична и отнесена, я одобряват, младите се разбират добре и с нейните родители. Баща й е съсипан от работа семеен лекар, но с весел нрав, а майка й — непретенциозна практична амстердамска домакиня. Неговият баща разправя интересни случаи от клиниката си, нейният описва тревогите на закъсалите си пациенти. Майка й хвали нова рецепта за консервиране на зеленчуци, майка му я слуша учтиво, но разсеяно. Той се сгодява за Ефи, жени се за нея и я отвежда на Ява.

Там го назначават в едно китно градче за помощник областен управител. И двамата са за пръв път в тропиците, но много им допадат любезните разговорливи туземци. Сутрин пият кафе на тревата по сандали, а хладната роса искри по краката им и сивите гълъби пеят в бамбуковите си клетки, накачени по стрехите на бялата несиметрична къща зад тях. До канцеларията си стигам с велосипед в жегата и прахоляка, но работата е разнообразна и интересна, просто няма как да не ми допадне, както и хората, с които работя. После отново настъпва прохладна нощ с дълги разговори зад интимното було на мрежата против комари, когато Ефи споделя — отначало свенливо, после по-откровено — простичката непоколебима вяра, с която е израсла. Показва ми подвързаното в кожа томче, което е крила. Показва ми го плахо, защото веднъж ме е чула да казвам, че то има най-вече историческа стойност. На първата бяла страница баща й е написал: „На Ева, за наставление и утеха.“ Аз я целувам и малко ми остава да споделя тихата й увереност. У дома всичко е наред под спокойното делово ръководство на Ефи, която старателно учи тукашния език с помощта на малък разговорник, който не излиза от кошничката й, а местната прислуга я слуша с почтително търпение. Тъкмо започвам да се питам дали единственото, което животът може да предложи, е това безметежно съществуване, когато Ефи забременява. Ражда се дъщеричката ни Бабу и в нежните й златисти къдрици, в огромните й сериозни сини очи разпознавам здравото жизнено момиченце, което Ефи сигурно е била. Животът отново е пълноценен и хубав, а случайните глождещи ме съмнения потискам с много работа. Често пътувам надлъж и шир на инспекции из областта, провеждам подробни социологически анкети и до късно нощем анализирам данните. Накрая обобщавам резултатите в доклад „За ограничаване на опиума и опиатите“, приет хвалебствено от правителството в Джакарта и често цитиран като доклада „О. О. О.“. Колегите ми предричат бързо повишение. После вестниците започват да пишат за нарастващо напрежение в Европа, Холандия е нападната и окупирана и двамата с Ефи често говорим за далечния Амстердам, за роднини и приятели, което отново ни сближава. Почти не се замисляме за евентуална заплаха от война — зловеща, но все още нереална. И тогава се появиха японците.

Бързо се оглеждам, защото в миг осъзнавам, че мисля на глас както винаги в лош ден, когато стигна до този повратен момент. Слава Богу, улицата е сравнително тиха, редките минувачи бързат, погълнати от грижите си. А моята грижа сега е да изградя защитата си. Дори подсъдимите имат право на защита. Всеки подсъдим е в правото си да изтъкне смекчаващи вината му обстоятелства, като, да речем, пълния хаос след нападението на японците, отчаяните ни опити да укрепим набързо хилавата си отбрана, внезапния срив в дългогодишните ни отношения с местното население, явната разруха и прокрадващата се из цялата област смърт. Налагаше се да обикалям като луд с военния джип, изнемощял докрай, с възпалени от димящите пожарища очи, сред оглушителния грохот на самолетите. И Лина е там — черните й очи са замъглени, по бузата й се стича струйка кръв. И още кръв — голото обезобразено тяло на Ефи в зловонна локва. И Бабу. От нея е останала единствено къдрокосата главица.

Спирам и повръщам неудържимо. Изтривам устни с кърпичката си и забелязвам, че съм съвсем сам на безлюдна улица. Само буботенето на някакъв мотор зад мен нарушава тишината. Краката ми се подкосяват, но успявам да се добера до ъгъла. Механично притискам брадичка о гърдите си. Трябва да избягам, прескачам три, после четири плочи по тротоара… Изведнъж съзирам малка червена плочка точно пред себе си. Всъщност това е червен кожен портфейл, аленеещ под уличната лампа. Навеждам се да го вдигна и в този миг чувам женски писък някъде напред. Веднага се изправям и пъхвам портфейла в големия джоб на шлифера си. Зад уличната лампа виждам двама тъмнолики мъже, единия — висок, другия — тантурест, в светли наметала. Заобиколили са една жена с тъмносиньо палто и малка червена шапка. Жената току-що е ударила единия с голямата си чанта в дясната ръка и чантата се е отворила. Замахва пак, но високият я сграбчва за ръката и жената изпищява повторно.

Тъмнолики мъжки фигури изскачат от храстите, дрехите им са бели, много бели в светлината на моите фарове. Рязко завъртам волана на джипа и бронята се блъска в едно дърво от другата страна на пътя. Изтрещява изстрел, след него запуква автомат.

— Ранен ли сте, господине?

Дива, животинска ярост заличава всичко от съзнанието ми. Втурвам се към тях, сграбчвам високия за реверите и го тръшвам на земята, както са ме учили в армията. После се обръщам към тантурестия. Но той вече е замахнал светкавично с десния си юмрук и върху челюстта ми се стоварва тежък удар. Нощта отново става непрогледна.

— Ранен ли сте, господине?

— Не. Отмести това дърво от пътя, бързо! Трябва… — млъквам, напълно объркан.

Надвесеният над мен мъж не е със зелената униформа на колониалната ни армия, а със синя. Над мен стои амстердамски полицай. А и колата зад него е бяла, не е зелена. Зелено, синьо, бяло — всичко се смесва и затварям очи.

Замаян се мъча да осъзная къде съм. Спомням си. Лежа на тротоара, отпуснал плещи на твърдите студени плочи. Нечия яка ръка ме привдига да седна и отварям очи. Малко по-нататък стои друг полицай, широкоплещест, в кожено яке, и говори нещо на момичето с червената шапка. Опитвам се да фокусирам размазаните образи и питам полицая, който ме прикрепя за раменете:

— Къде са онези? Те… те… — виждам лицето на момичето и стъписан, не мога да откъсна очи от него.

— Избягаха, господине. Не се тревожете, ще ги пипнем тези негодници. Госпожицата ги описа подробно и колегата ми вече изпрати описанието им по радиовръзката.

Искам да кимна, но остра болка от пулсиращата челюст пронизва главата ми. Тя обаче е нищо в сравнение с непоносимия гърч, който стиска стомаха ми. Защото момичето е извърнало глава и уличната лампа огрява бледото му лице. Това е Лина. Умрялата Лина се е върнала. Това са нейните очи — големи и черни, с дълги мигли, нейното овално лице, нейните плътни капризни устни. Заравям лице в дланите си.

— Добре ли сте, господине? — загрижено пита полицаят. Вдигам глава и кимам. Той ми помага да стъпя на крака. — Ама че работа — продължава той, докато ми подава шапката, — а ние тръгнахме след вас, защото ходехте като пиян.

— Не ми беше добре. Малко ми се вие свят.

— Явно не много, щом така тръшнахте оня негодник! — весело казва полицаят.

Пристъпвам към другия. Трябва да чуя гласа й.

— Джанет Винтер — изрича широкоплещестият полицай, докато записва името в тефтерчето си. Момичето ме поглежда. Лицето й е напрегнато, очите — враждебни. До болка прилича на Лина. — Значи — запитва я полицаят — живеете в този пансион? Улица „Абел“, номер петдесет и пет.

Тя кима. Оглеждам безлюдната улица. Това не е Лина, каквато я видях за последен път — с разкривено лице и разкъсани гърди, цялата обляна в кръв. Това е младата Лина, която срещнах през онази задушна нощ, години преди да умре. Забелязвам, че широкоплещестият полицай ме оглежда изпитателно.

— Не е ли пострадал? — пита той кльощавия си колега, който поклаща глава, и широкоплещестият пак се обръща към момичето: — Къде работите, госпожице?

— Медицинска сестра съм — и назовава една известна болница.

Както си знаех, гласът й е плътен, мек.

— Ще трябва утре сутринта да дойдете в управлението, госпожице Винтер. Ще ви покажем снимки. Може да разпознаете нападателите си. Имаме богата колекция. Удобно ли ви е в десет?

Тя кимва и се загръща още по-плътно в тъмносиньото палто. Вятърът е стихнал, но сред неподвижния мрак студът все така щипе. Колко ли време съм бил в безсъзнание? Сигурно десетина минути.

— Имате късмет, господине — казва ми полицаят. — Тия ориенталци често носят ножове. Бихте ли ми казали името и адреса си?

Изваждам картата си за самоличност от горното джобче и му я подавам. Така е по-лесно. Той прочита на глас данните и ги преписва в тефтерчето си: Йохан Хендрикс, роден на 12 март 1914 г. в Амстердам, счетоводител в „Биенкорф“, адрес, телефонните номера на универсалния магазин и на пансиона, в който живея. После ми връща картата с думите:

— Ще ви уведомим, ако имаме нужда от показанията ви.

— Тъкмо навреме дойдохте! — обръща се тя към трима ни. Устните й се усмихват, но големите й очи проблясват някак изпитателно и предпазливо. После ме поглежда право в лицето и сърдечно добавя: — Много ви благодаря, господин Хендрикс — и се обръща към №55. Прочитам надписа на емайлираната табелка: „Пансион Янсен“. Под нея има бял бутон на звънец. Докато посяга към него, тя изрича през рамо към двамата полицаи и мен: — Още веднъж ви благодаря и лека нощ!

От уредбата в полицейската кола долита припрян говор и широкоплещестият полицай скача на шофьорското място.

— На улица „Лайдзе“ трамваят е блъснал човек — рязко подвиква той на колегата си.

— Може ли да ме откарате дотам? — намесвам се аз, опипвайки подутата си челюст. — Чувствам се малко отмалял.

— Скачай! — казва кльощавият.

Качваме се в колата и потегляме.

От воя на сирената и непрестанното бърборене по уредбата е невъзможно да приказваме и мога да се съсредоточа върху една подробност, която не ми дава мира. Госпожица Винтер не натисна звънеца, а сложи показалец до бутона. Далекоглед съм и ясно видях. Може да не го е уцелила от нервност. Но може и да бе умишлено. Няма как да си сигурен с жени като Лина. Главата ми започва да бръмчи, мислите ми отново бясно се втурват назад. Вдигам поглед. Вече сме на кръстовището в началото на улица „Лайдзе“.

— Ще ме оставите ли тук, моля! — изричам аз. Шофьорът спира до бордюра. Погледът му вече е вперен към струпалата се по-нататък тълпа около трамвая. Сред множеството е и ватманът, който ръкомаха и обяснява нещо на висок глас.

— Не се тревожете! — казва ми кльощавият. Колата отново потегля.

Неколцина са се скупчили на ъгъла, загледани нататък в спрелия трамвай.

— На място го остави — казва дебел мъж в тежко кожено палто. — С очите си го видях — и допълва с удивление: — Ама няма много кръв.

Понякога няма много кръв. Друг път има. Промъквам се покрай тях в една странична уличка и влизам в първото кафене. Проправям си път през препълнения салон, където въздухът е натежал от цигарен дим и мирис на кафе, към тихата билярдна зала в дъното. Зеленото сукно на двете маси грее нежно под ниски абажури. Само двама мъже по ризи играят на едната маса. Няма други хора. Издърпвам един стол в тъмния ъгъл до рафтовете с щеките и слагам мократа си шапка на отсрещния стол. Вътре е топло, но не събличам шлифера си, защото този път наистина ми се вие свят и едва се крепя на крака. Отпускам се с въздишка на задоволство.

Възпълният кръглолик играч на косъм не уцелва топката и изругава под мустак. Захвърля щеката и ми подвиква:

— За какво бяха тия сирени? Катастрофа ли е станала?

— Да — отвръщам, — на улицата. Само че не я видях.

В онази съдбовна нощ наистина бе станала катастрофа. Нея я видях, разигра се точно пред очите ми. Седя в мрачния задушен бар на един долнопробен хотел в покрайнините на Бандун. Чувствам се като пребито псе, гърбът ми е вир-вода и ме боли, куртката е залепнала за кожата. Стенният часовник показва десет и петнайсет. Барманът малаец изглежда толкова отегчен, че не обръща внимание дори на грохота на прелитащите от време на време японски самолети. Един час път с автомобил през тъмни гори и поля и ще си бъда у дома. Бабу, то се знае, ще е заспала, Ефи също. Денят сто на сто е бил изнурителен и за Ефи, защото тя обикаля с кола на Червения кръст.

В далечината, някъде зад хотела, отеква канонада. Моля бармана за лед. Той само свива рамене. Трябваше да се сетя. Същата сутрин бомба улучи фабриката за лед. Изведнъж навън се разнасят крясъци. Рамката с опъната мрежа против мухи на входа се отваря рязко и вътре се втурва жена с дълги разпилени гарвановочерни коси. Олюлява се на високите си токчета и се строполява между два стола до вратата. Докато панически се опитва да се изправи, нахълтва гологлав войник с разкопчана куртка. От зеещата на челото му рана по сгърченото лице шурти кръв. Той сграбчва жената за ръката и замахва с извитата си сабя да я посече. Но аз вече съм извадил служебния си пистолет и стрелям. Куршумът го залепва с гръб за касата на вратата. Докато се свлича на пода, се появяват двама бели военни патрули с шлемове. Те оценяват набързо положението, после отдават чест и ме уведомяват, че войникът участвал в пиянско сбиване на улицата с двама други заради жената. Те го съборили и той си ударил главата в ръба на бордюра. Когато се изправил на крака, бил освирепял. Изпразнил един пълнител в двамата си приятели и хукнал след жената с гола сабя в ръка. Не се налагат подробни обяснения, няма нужда дори да се съставя протокол. Такива неща се случват непрекъснато из целия град. Двамата мъже извличат трупа на войника, а аз помагам на жената да стане. Настанявам я да седне и поръчвам на бармана, който вече се е показал изпод тезгяха, едно бренди за нея.

Тя е млада и красива. Очевидно има индонезийска жилка, но е бяла, млечнобяла, каквито са някои от тях. Фигурата й е прелестна, белият й сатенен сутиен и белите сатенени гащета проблясват през прозирната й муселинена рокля на цветя. Докато попива кървящата драскотина на бузата си с малка копринена кърпичка, жената ме поглежда с огромни пламтящи очи.

С опитно око разчита погледа ми. Казва ми, че името й е Лина и че държи стая в същото неугледно хотелче. Цялото напрежение и потискан гняв, трупани през последните двайсет и четири безсънни часа, се концентрират в неустоимо, изгарящо желание за тази жена. Докато се качваме по стълбите, тя вметва непринудено:

— Само да ви предупредя, че съм уморена. Може и да не получите това, което очаквате.

Да, такава беше Лина. Непринудена. И момичето, което току-що бях видял на улицата, бе непринудено. Внезапно усещам главата си като празен купол, който все повече се разширява и се издига. Тутакси се превивам и залепвам чело о коленете си, на косъм се разминавам да не предам Богу дух. Отеклата челюст смъди. Появява се келнерът и билярджиите си поръчват бира. Аз поръчвам кафе без мляко и след като размислям, добавям и плато сандвичи с шунка. Запалвам цигара и дръпвам, вдишвайки жадно дима. Може пък да успокои стомаха ми.

Два дни по-късно Ефи ще е загинала, Бабу също. Дали са погребани? Едва ли. Аз съм във военнопленнически лагер. Лина не е интернирана, защото заявява, че е наполовина индонезийка. Получавам от нея не просто каквото очаквам, а и отгоре. Защото редовно идва на свиждане и тайно ми носи японски цигари, витамини и лекарства. А аз наистина се нуждая от тях. Заради една от онези глупави грешки, които навремето струваха живота на мнозина, непрекъснато ме подлагат на побоища, разпити и мъчения. Хендрикс е често срещано име и японската военна полиция е убедена, че аз съм един друг Хендрикс, агент от разузнаването, който им бил създал куп неприятности. Искат да им кажа имената и местонахождението на останалите агенти, укриващи се в околността. Напълно ми е ясно какво искат. Само че, макар да ме бяха произвели в капитан за една нощ, никога не бях имал нещо общо с разузнаването и просто не знам онова, което ги интересува. Понякога, когато вече не издържам на мъченията, си измислям. Това означава избавление за няколко седмици, защото те най-педантично проверяват всяка моя дума. След това пак започват изтезанията. Но аз оцелях. Когато войната свърши, Лина ме чакаше на портала на лагера с цяла кутия цигари. Този път английски. Ожених се за нея, взех си отпуск по болест и заминахме за Холандия. Прекарахме два месеца в Амстердам, после постъпих като пътуващ съдия и се върнахме в Ява.

Келнерът слага кафето и платото със сандвичи до лакътя ми. Изпивам горещото кафе на един дъх. После се заемам със сандвичите, докато наблюдавам играта. Това ме успокоява, двамата мъже са много добри играчи. Особено кръглоликият — има красив и плавен удар. Голямата му валчеста глава с леко изпъкнали очи ту се показва, ту се скрива под зеленото сукно, докато преценява дългия път на топката, напълно забравил всичко наоколо. Напомня ми главата на златна рибка, която подскача нагоре-надолу сред зелените водорасли в своя малък свят от стъкло.

Трябва да се съсредоточа… и да реша кое бе по-силно — любовта или омразата ми. Обичах Лина заради необузданата й кипяща страст към мен, заради почти животински свирепото й борбено отдаване, заради преливащия й възторг от живота и заради трогателното й, едва ли не детско простодушие. Мразех я заради честите прояви на низост, които ме докарваха до недостойни пристъпи на гняв; мразех я и заради болезнената, безумна ревност, която пораждаше у мен. Мразех я също, колкото и нелепо да е, заради връзката й с убийството на Ефи и Бабу. Слугите се страхуваха от Лина и я презираха, смятаха я за една от тях въпреки бялата й кожа. Когато беше благоразположена, ги отрупваше с подаръци, друг път ги предизвикваше, ругаеше ги и ги обиждаше, унижаваше ги по всякакъв начин, особено красивия Амат, домашния ни прислужник. Но да не изпреварвам събитията. Трябва да следвам точно хронологията, това е важно. Последва друга война — странна и нереална, наречена полицейска акция. Навред гъмжи от бунтовници националисти, холандската администрация се разпада. Отново пламват отколешни кървави вражди. Стари сметки се уреждат с бърз удар с нож в мрака или със самотен изстрел, прокънтял от някоя празна къща. Напрегнатата атмосфера на постоянно напрежение ме изнервя. Лина се умълчава, затваря се в себе си, обзета от постоянен страх. Когато ми съобщава, че е бременна, го казва навъсено, почти враждебно. За щяло и нещяло вдига на слугите скандали — отвратителни скандали, които ми късат нервите. Но когато й казвам да отиде в болницата в Сурабая, за да е в безопасност, тя пламенно отказва да се отдели и на крачка от мен. И аз я обичам повече от всякога.

Скоро след това идва краят. Сега трябва много да внимавам, защото оттук насетне всеки миг, буквално всяка секунда са от значение. Трябва да се съсредоточа. Облягам се назад и пъхам ръце дълбоко в джобовете на шлифера си. Келнерът профучава край мен, поръчвам му още едно кафе. Внезапно пръстите на лявата ми ръка се сключват около нещо меко и кожено. Изваждам малък червен портфейл.

Стоя и го гледам удивен върху дланта ми. Сега се сещам. Вдигнах го от тротоара точно преди да зърна Джанет Винтер. Джанет Винтер с тъмносиньото палто и червената шапка, нападната от двама тъмнокожи в светли войнишки наметала за дъжд.

Не мога да отворя портфейла. Лина все още е прекалено близо. Никога не отварях чантата или портфейла на Лина. Това би било подло вмешателство в личния й женски свят, недопустимо, както би било недопустимо да я наблюдавам в ония моменти, когато никой не гледа една жена, дори да е собствената му съпруга. Странно, с Ефи беше иначе. Нейната чанта или портмоне отварях, както отварях моите собствени, потрябваше ли ми ключ или дребни, независимо дали тя беше наоколо или не. Правех го, без дори да се замислям. Нито пък на Ефи й правеше впечатление.

Опомням се. Това не е обърканото застрашително минало. Това е подреденото и просто, спасително настояще. Трябва да отворя портфейла и да проверя какво има вътре, за да установя дали действително е на госпожица Винтер. Може да го е изпуснал някой минувач. Но може и да е паднало от чантата на госпожица Винтер, когато тя удари с нея по-високия си нападател. Трябва да върна портмонето на истинския му собственик. Просто и логично. Настоящето ще ме спаси.

Вътре има три квитанции за по десет гулдена и лична карта. Слагам си очилата за четене. Най-напред разглеждам внимателно снимката. За моя изненада установявам невероятна прилика, това е студиен портрет. Да, Лина никога не би си направила моментална снимка, дори за паспорт. Зачитам се в старателно изписаните печатни букви и в миг от душевното спокойствие, което тъкмо постигнах, не остава и помен. „Евелин Ванхахен, родена на 3 юни 1940. Професия: актриса. Адрес: «Аудехрахт» 88.“

Значи тя лъже също тъй леко и непринудено, както и Лина навремето. Печатните букви се замъгляват, както се замъгли всичко в онзи горещ тягостен следобед, когато Лина ме излъга за последен път. Но дали онова беше лъжа? И двамата не спахме следобеда, само се излежавахме апатично върху лепнещите чаршафи, прогизнали от собствената ни пот. Лина се опита да предизвика свада помежду ни, както правеше често, когато беше нервна и уплашена. Нервите ми бяха опънати като струни на цигулка, но не се поддадох. Бях капнал след предобеда, прекаран в душната съдебна зала. Взехме си душ и тъкмо се обличахме за следобедния чай, когато тя неочаквано и съвършено непринудено каза, че бебето, което очаква, не е от мен. Ударът ми дойде съвсем изневиделица й аз останах сащисан. Не промълвих и дума. Мълчанието ми сякаш я разочарова, забелязах, че ме наблюдава скришом в огледалото, пред което прибираше косите си.

Все така, без да проговорим, излязохме на предната веранда и седнахме в плетените столове с лице към градината. Механично поставих служебния си пистолет на масата до чашата чай, както ни бяха инструктирали. В района бяха проникнали размирници, предния ден снайперист бе ранил командира на военната част. Мълчаливият ни слуга яванец, който замести уволнения Амат, сложи сребърния поднос със сладкиши пред Лина и изчезна. Сега на всяка цена трябва съвършено ясно да си припомня всичко, защото всяка секунда е от значение. Лина взема парченце сладкиш и се отпуска назад в стола, отхапвайки с явно задоволство. Не мога да понеса потулената й самодоволна усмивка след онова, което ми каза, и отмествам поглед към градината. Ниските цветни храсти сякаш трептят във висналата отгоре им влажна горещина. Седя, вторачен в живия плет, без всъщност да го виждам. Като че ли няколко кафяви листа смътно ми напомниха лицето на Амат, защото точно тогава за частица от секундата ми мина през ума, че тя може да ме е излъгала само за да ме предизвика, както често вбесяваше и Амат, дрънкайки всякакви лъжи за него пред останалите слуги. Сега вече мога да си повтарям, че онова, дето внезапно изскочи сред листака, е било изсъхнал клон. Но не мога да се закълна. Има и друго. Дори наистина да ми се е мярнало за миг лицето на Амат и да съм осъзнавал, че изсъхналият клон е само клон, имал ли съм време да грабна пистолета, да се прицеля и да стрелям? Добър стрелец съм, но времето достатъчно ли е било? Безброй пъти съм прехвърлял всичко едно след друго, но на този въпрос, както и преди, няма отговор. Само две неща си остават неоспорими. За някаква частица от мига ми се прииска тя да не е жива и куршумът я прониза право в гърдите. Издъхна в ръцете ми.

Поглеждам с невиждащи очи листа хартия, който трепти в ръката ми. Успявам някак да фокусирам погледа си и разчитам най-отгоре непохватно напечатано на пишеща машина играчка: „Бърт Винтер, «Аудехрахт» 88.“ Под него е изписано на ръка с красиви печатни букви: „Скъпа Евелин.“ Очевидно съм разгърнал несъзнателно листа евтина хартия за писма, който намирам в портфейла. Вкопчвам се в настоящето, в безопасното настояще и чета нататък:

В миг се възмущавам от самия себе си. Разбира се, че не биваше да чета бележката. Механично поглеждам датата, драсната в долния ляв ъгъл: 26 февруари. Завчера. Свалям си очилата и ги пъхвам заедно с калъфчето в горното джобче. Тъй или инак, вече прочетох писмото, няма какво да се направи. А и искам да мисля за Бърт Винтер и Евелин, за завчера, а не за онзи ден преди години в знойната задушна градина.

Бърт Винтер е мъжът, с когото Евелин живее на „Аудехрахт“ 88. Тоест живяла е, а сега го е напуснала. Лина не ме напусна. Аз я напуснах.

— Чудесен удар! — подвиква кръглоликият билярджия.

Той се е вторачил в съперника си, който с поразителна лекота меко улучва трите топки една след друга. Навремето и мен много ме биваше. Обичам точните овладени действия, както и прецизните заключения, основани върху необорими факти, с каквито се борави в съда. Евелин е факт, напълно реален, момиче с тъмносиньо палто и червена шапка. Любовникът й засега остава в сянка. Да се опитам да го извадя наяве със силата на разсъжденията. Ако се съди по интелектуалния му почерк без завъртулки и по улегналия овладян стил, трябва да е образован човек. Вероятно носи очила за късогледство, защото в изписаните букви личи прецизността на печатен шрифт. Не ще да е богат, щом за такова важно писмо е използвал лист от евтин тефтер, а като се замисля, и палтото на Евелин не изглеждаше ново. Стилът на Бърт е на зрял човек, но в някои отношения сигурно си е още хлапак. Вижда се по непохватното начало на писмото — един вид опит да установи собствената си самоличност на ниска цена. Евелин го е напуснала, но за да се премести в пансион „Янсен“ на улица „Абел“ 55. В това съм сигурен.

Извиквам келнера с непремерено силен глас. Играчът не уцелва и кръглоликият му партньор ме поглежда укорително. Усещам искрено съжаление, давам на келнера голям бакшиш и си тръгвам.

Улицата гъмжи от шумна тълпа. Всеки един от тези хора има своя цел. Сега и аз имам цел. Отправям се към колонката за таксита на ъгъла.

— „Аудехрахт“ 88, ако обичате — казвам на шофьора. Той запалва и ловко се вмъква в потока коли. Кара чудесно, аз се отпускам и с удоволствие го наблюдавам. Обичам отмерените ловки движения на ръцете. Затова обичам и билярда, а също чертаенето и стрелбата по мишени. Обичам и отчетливостта на мисълта — хладнокръвните безпристрастни разсъждения. Затова и се захванах със счетоводство, макар пенсията ми да стига за моите скромни нужди. Емоционалният ми живот е така безнадеждно оплетен, че се налага да търся нещо конкретно, в което да се вкопча, за да пазя равновесие. Затова с крайна неохота се разделям със старите си таратайки, старите пистолети или с някой протъркан костюм или шапка. Тези стари, до болка познати вещи ми дават опора, от която отчаяно се нуждая. Дали не идва от това и боязънта ми да сложа край на призрачното си съществуване, както от време на време ми минава на ум през последните години в пансиона, където живея тук, в Амстердам? Страхувам се, че ако загубя тялото си, ще загубя и… Неволно опипвам джоба си. Малкото шишенце си е на мястото. Там си стои, откакто ми го даде един приятел военен хирург при настъплението на японците.

— Внимавай с тези хапчета — каза той. — Едно премахва болката, две осигуряват спокоен сън. Глътнеш ли повече, вече няма да се събудиш.

Чух, че умрял от глад някъде из джунглата. Често съм се питал дали и той самият е носил такова шишенце у себе си.

Една сочна псувня на шофьора ме връща в настоящето. Придвижваме се бавно по тясна уличка до един канал. Между високия неравен гранитен бордюр и необезопасения ръб на тъмния канал едва ли ще се разминат две коли. Напред е спряла черна камионетка, на около метър от водата.

— Ето ви го номер 88 — измърморва шофьорът и като ме поглежда през рамо, добавя: — Ще трябва да връщам на заден до ъгъла. Някой тъпанар е зарязал оная таратайка — и потегля, давайки рязко газ, въпреки бакшиша, който му дадох.

Намирам се в един от най-старите квартали на града покрай канала Амстел. Мрачните къщи с фронтони тъмнеят, само наредените на неравни разстояния край канала едновремешни железни фенери осветяват улицата. На номер 86 има старовремска аптека. Над вратата й е окачена издялана от дърво глава на турчин с чалма, зейнал с уста и изплезил дълъг червен език. Това е тъй нареченият зяпльо — традиционният аптекарски знак, но сега някак ме смущава. Имам чувството, че е вторачил в мен широко отворените си черни очи и гнусно ликува. Бързо изкачвам петте каменни стъпала, водещи до високата врата на номер 88. Около медното чукало във формата на лъвска глава зелената боя е излющена. Изваждам запалката си и внимателно прочитам имената на обитателите, изписани под звънеца на касата. На първия етаж е „Нивас Лимитид, внос — износ“. Името ми е познато, в Ява така се наричаше една голяма компания, свързана със захарната промишленост. На втория етаж са ателиетата на мъжки шивач и художник. На третия живеят трима студенти по химия. Имената им са изписани с разкривени букви на опърпана визитна картичка. Никой от тях не е Бърт Винтер. Обръщам се и се заглеждам в тъмния канал. Малка полицейска моторница се задава, пърпорейки по Амстел. Зловещата лампа на покрива й ми напомня за ферибота при Чарон. Дали тази разходка из настоящето не е довела до задънена улица? Във внезапен пристъп на паника осъзнавам колко тънка е връзката. Хрумва ми, че сигурно има сутерен.

Бързо слизам обратно на улицата. Да, след каменните стъпала една тясна стълба се спуска до кафява врата. Нетърпеливо се взирам в картончето, подпъхнато зад стъклото на шпионката. На него е написано на машина: „Бърт Винтер, бакалавър по право.“ Това напълно отговаря на представата ми за Бърт. Студент. Хвърлям поглед към двата прозореца, до половината под равнището на улицата. Зад дебелите драпирани завеси се прокрадва лъч светлина. Натискам решително звънеца.

Вратата се отваря почти мигновено. Господин Винтер очевидно е чул таксито и е стоял зад вратата. Очаква посетител.

По-висок е от мен, с широки рамене и тесен в кръста. Косата му е въздълга и къдрава, но не мога да видя ясно лицето му, защото голата крушка в преддверието, която той светва, е прекалено силна.

— Кажете — казва той с приятен глас.

— Казвам се Хендрикс — учтиво се представям аз. — Имам нещо за госпожица Ванхахен. За Евелин. И…

— Влезте — рязко ме прекъсва той.

Без да ми предложи да се съблека, отваря вратата вляво и ме въвежда в ниска разхвърляна стая, осветена от настолна лампа със зелен абажур върху отрупана с книги и документи маса. Квартирата е евтина и безлична, напомня за много други, но вътре е приятно и топло. Старовремската тумбеста печка с въглища пред камината е нажежена до червено.

— Седнете! — казва домакинът.

Посочва ми един кухненски стол с плетена сламена седалка до писалището. Без да поглежда към старинния тапициран фотьойл зад себе си, избутва купчина дебели учебници по право и присяда на ръба на масата, стъпил върху изтъркания килим. Очевидно иска да покаже, че разговорът ще е кратък.

Движи се с гъвкавото изящество на атлет, а кафявият му туиден костюм, шит по поръчка, подчертава якото му телосложение. По-възрастен е, отколкото очаквах, може би към трийсетгодишен. Лицето му е с правилни черти, красиво, има руси мустачки и широка насмешлива уста. Къдравата му руса коса е сресана старателно на страничен път. Докато опъва внимателно безупречните ръбове на панталона си, ме преценява с порцелановосините си спокойни очи. Забелязвам големи торбички под очите му. Може би от тях изглежда по-възрастен.

Понечвам да сложа шапката си върху купчината тетрадки на писалището, но се възпирам, защото се сещам, че е още мокра, и я оставям на пода. Най-горната тетрадка е отворена, изпъстрена с червени забележки. Почеркът на забележките съвпада с почерка на писмото на Бърт до Евелин. Бърт припечелва допълнително от проверка на работи на по-млади студенти. И аз изкарвах по същия начин някоя и друга пара, но това беше много отдавна. А Бърт има нужда от допълнителен доход, съдейки по неугледните мебели — едва крепящо се канапе, поставка с котлон в ъгъла, няколко паянтови полици с книги джобен формат. Това е всичко. На стената висят две репродукции на Гоген, откъснати от илюстрован седмичник, както и две големи цветни снимки на кинозвезди. Има още една снимка, на млада балерина в изкусителна поза. Снимките, предполагам, са принос на Евелин към обзавеждането.

— Благодаря — казвам на домакина, който ми поднася отворена табакера.

Цигарите са хубави, египетски. Забелязвам, че пръстите му са пожълтели от никотин. Атлет, но не тренира активно. Изчаква ме да запаля цигарата си и непринудено казва:

— Госпожица Ванхахен я няма тук.

— А, да, сигурно е на работа! — изричам с широка глуповата усмивка. — Каза ми къде работи… Най-добре Да ида там и…

Понечвам да стана. Почти несъзнателно прилагам професионалните номера на околийски съдия.

— Не — припряно отвръща той. — Не е в „Клод“. Замина на почивка.

— Не знаех — казвам разочаровано и се отпускам отново на стола. — Разбира се, редно беше първо да пиша. Аз живея в Хага. Затова позагубихме връзка. Вината е моя. Кога ще се върне?

— След около две седмици. Но на ваше място, господин Хендрикс, първо бих й писал, за да съм сигурен.

Говори с лек акцент. Вибриращото „р“ звучи по американски.

— Да — казвам, — разбира се. Къде…? — озъртам се за пепелник.

Той оглежда писалището, после скача и се отправя към камината с уверени широки крачки. Връща се с малка чинийка и я оставя на писалището. Присяда пак на ръба и казва:

— Съжалявам. Не знам къде се дянаха пепелниците. Тази смотана чистачка… — млъква и оглежда върха на цигарата си. След това запитва съвсем непринудено: — Отдавна ли познавате госпожица Ванхахен, господин Хендрикс?

— Как да ви кажа, за известно време бях в чужбина и трябва да призная, че доста разредих обажданията си. Преди две години се виждахме често. Всъщност ходехме заедно на уроци. Малко дикция, малко актьорско майсторство, такива неща.

— И вие ли сте в шоубизнеса? — недоверчиво пита той.

Прав е, никак не приличам на артист от нощен клуб.

— Не, адвокат съм — набързо отвръщам. — Работя в една застрахователна компания. Но се интересувам от шоубизнес. Това ми е хобито.

Той си отдъхва и запитва с насърчителна усмивка:

— Влагате пари, така ли?

— О, не. Просто ми харесва атмосферата. Винаги съм обичал да общувам с артисти. Забравяш грижите и проблемите си, не знам дали можете да ме разберете.

Разбира ме чудесно. Аз съм богат симпатяга, който осигурява на момичетата по няколко приятни часа след представление. Вечеря с шампанско, хотелска стая с баня. Той се изправя и казва:

— Е, съжалявам, че Евелин я няма. Искате ли да й оставите бележка?

— Просто й предайте, че ще й пиша, господин Винтер.

— Непременно.

Ще ми се да поприказваме още, но не ми идва на ум какво да попитам, та да удължа разговора. Посочвам купчината учебници по право.

— Не е лесно човек да натъпче всичко това в главата си — отбелязвам. — Но след време установява колко е полезно.

— Много е полезно — съгласява се той. Носът му сочи към вратата.

Ставам и излизаме в преддверието.

— Извинете за безпокойството — казвам.

— Моля ви се — отваря вратата. Пак вали. — Гадно време — отбелязва той.

— Отвратително — съгласявам се. Не се ръкуваме.