Подареният ден (Амстердамска загадка)

Фойерверки на канала

При вида на разпраното тяло стомахът ми се свива на топка. Надигам глава от пода в неистов опит да се отърва от киселия бълвоч в устата ми, който почти ме задушава. Сълзи премрежват погледа ми.

Следва силен ритник в раменете и главата ми отново се стоварва върху пода. Отварям смъдящи очи наполовина и виждам изкривеното лице на Мохтар точно над моето. От движещите се устни тече слюнка, като че ли плаче и се смее едновременно.

— Убивам те, мръсна свиньо! Аз… — и се задавя.

Кракът му отново замахва, но се разминава на сантиметри с главата ми. Успявам да се претърколя в отчаян опит да избегна острите му кафяви обувки. Главата ми глухо се блъска о стената, ударът ме замайва.

— Какво става? Недей, Мохтар!

Гласът на Фигел. Изтрещява оглушителен гръм. Сетне втори.

Настъпва мъртвешка тишина. Толкова дълбока, че напълно замаян почвам да се питам дали от двата изстрела, прокънтели в затвореното пространство на каютата, не съм оглушал. Лежа, без да помръдна, притиснал лице о гладката дървена ламперия.

Не знам след колко време чувам един глас да измърморва нещо. После долавям няколко думи.

— О, по дяволите! — това е Мигел.

Искам да извикам, но от устните ми се изтръгва само неразчленимо пелтечене. Явно Мигел ме е забелязал. Чувам леките му стъпки, после една голяма кафява обувка ме преобръща.

— Я, че ти жив ли си бил? — навъсено установява той. Пак ми се повдига.

— Изправи ме да седна! — едва събирам дъх да изрека. Хваща ме за яката, повлича ме по пода към стола на Ахмад и нехайно ме стоварва на него. Всяка кост и мускул по тялото ме болят, а въжетата са се впили в китките и глезените ми. Въпреки това изпитвам огромно облекчение, че най-сетне отново съм изправен.

Мигел застава пред мен. Дебелият му балтон виси разкопчан и изпод него се вижда чудесният му костюм от туид, все така безупречен. Само че сега лицето му е бяло като тебешир, по челото му блестят дребни капчици пот. Бръква в джобчето на жилетката си и изважда малка плоска алуминиева кутийка. С треперещи пръсти пъхва едно зелено хапче в устата си. После ме оглежда от глава до пети и по лицето му бавно се разлива широка усмивка.

— Господи, ама ти наистина изглеждаш ужасно! — развеселен установява той. Вади носната кърпичка от горния ми джоб, избърсва бузите и брадичката ми и я захвърля на пода. — Зле си — повтаря той. — И все пак си по-добре от твоите трима приятели.

Отстъпва встрани. Бързо отмествам поглед от Ахмад, проснат на пода сред локва кръв. Мохтар на пръв поглед е спокоен. Седи на пода с опрян на стената гръб и прострени напред крака. Синият му панталон е с все тъй идеален ръб, само главата му е клюмнала над дясното рамо и тънка струйка кръв бавно тече от дупката под лявото му око. До лявата му ръка лежи малък пистолет. Фигел не се вижда.

— Къде е Фигел? — питам аз. Мигел безмълвно сочи вляво от мен. Извръщам глава и виждам Фигел. Прострян е на пода, единият му крак е опънат, другият е свит към големия корем. Ръцете му са разперени встрани, сякаш се е опитал да омекоти падането си като джудистите. В дясната ръка стиска тежък автоматичен пистолет. Едрото му бледо лице изглежда спокойно, но шията и гърдите му са целите в кръв.

Мигел запалва египетска цигара. С наслада вдъхвам аромата й. Мигел почиства лицето ми и вече не усещам толкова собствената си воня, но от жестоката миризма на кръв и бездимен барут пак ми призлява. Мигел сочи към Фигел и казва с горчивина:

— Този дебелак обеща да ме прекара жив и здрав до Египет. А да вземе да го гръмне някакъв загубен негър! Дали ще може да ми помогне поне с малко джобни пари…

Коленичи до трупа и разтваря с два пръста предниците на палтото на Фигел.

— Не може ли първо да ме отвържеш? — питам предпазливо.

Поглежда ме през рамо.

— Ти, старче, се радвай, че още мърдаш — студено заявява той.

Наблюдавам как ловко претърсва джобовете на убития. Дребните и връзка ключове връща обратно, но издутия от документи и зелени американски банкноти портфейл пъха в собствения си джоб. Отваря голямата сребърна табакера и подушва дългите пури в нея.

— От най-хубавите! — промърморва. — Много успокоително ми действат.

Пуска табакерата в страничния си джоб, изправя се и започва да претърсва двамата убити араби. Затварям очи, не мога да гледам всичката тази кръв. Поскърцването на плетения стол ми подсказва, че е седнал. Отново поглеждам. Мигел съсредоточено се взира в малко черно тефтерче.

— Какво стана? — питам. Едва разпознавам собствения си глас.

Мигел вдига глава. Прибира тефтерчето в джоба си и запалва нова цигара. Оглежда ме изпитателно и едва след известно време отговаря:

— Какво стана ли? Нали виждаш? Докарах Фигел и той направо изхвърча от колата. Аз останах да паркирам оная барака. Когато влязох, всичко вече беше приключило. Фигел сигурно е влязъл тъкмо когато тоя дребосък е изкормвал приятеля си. Фигел не ги обича тия работи и е извадил желязото. Само че тоя, ситният дявол е печен главорез. Пищовчето му е било подръка и е уцелил Фигел в шията. На място. А сега ти ми кажи кой стреля пръв, Фигел или оня мангал? Аз чух двата изстрела един след друг.

— Не знам. Видях само как дребният уби другия. После започна да ме рита и аз се претърколих с лице към стената, както ме завари ти. Чух как Фигел изкрещя на дребния да не ме рита, после двата изстрела. Виж пистолетите.

— Още ли се опитваш да се правиш на старателно ченге? Я говори! И без шикалкавене!

— Първо искам чаша кафе.

— А топли кифлички и пържени яйца не искаш ли? — той става и ме зашлевява. — Говори, копеле!

От шамара главата ми отхвръква, но умът ми остава бистър. На пода под краката си усещам нещо твърдо и плоско. Изглежда обнадеждващо, защото никъде не виждам ножа на Мохтар. Всичко зависи от намеренията на Мигел. Разказвам му кой съм, поне онова, което е свързано с тази история — от разправията с Евелин, на която съм станал свидетел, та до разговора ни в нейната стая. Казвам му, че съм ги наблюдавал с Фигел само няколко мига от балкона, преди да се изкатеря до етажа на Евелин. Когато свършвам, Мигел поклаща тъжно глава.

— Ти си по-голям глупак, отколкото си мислех — заключава той мрачно. — Значи си се заплел в тая бъркотия не за да си изкараш заплатата от градската управа, както си рекох отначало, нито, за да ни изнудваш или да се включиш в далаверата, както реших по-сетне, след като чух историята от Евелин. Направил си го само от мерак по онази празноглава патка, дето си въобразява, че да си въртиш опашката, значи да танцуваш. Отгоре на всичко не може и да пее. Знам, че не си ченге, не си и мошеник, защото Фигел попровери едно — друго, след като двамата мангали те довлякоха тук. Счетоводител си в универсален магазин. Боже мили, колко безкрайна е човешката глупост!

— Какво ще стане сега с жената?

— Да стане ли? Нищо, естествено. Ще й се наложи да се оправя сама. Аз не търгувам с бели робини, благодаря. То е като да си пъхнеш главата в торбата за нищо пара.

— А с мен какво ще правиш?

Той ме оглежда с нескрито презрение.

— С теб ли? Ще те метна през борда. Вониш.

— А какво ще кажеш за чаша кафе преди това?

— Бива. И на мен ще ми дойде добре.

Той тъкмо се обръща, когато отново го заговарям:

— Да беше срязал въжетата, а?

В отговор следва сочна псувня и той изчезва през малка врата в дъното, която не бях забелязал. Затварям очи, защото ме дразни силната светлина от лампата на тавана.

Мигел се връща с две чаши. Едната оставя на масата, другата поднася до устните ми. Пия жадно. Чудесно е, че е сложил и мляко. После сяда, протяга дългите си крака и бавно отпива от своето горещо черно кафе. Не мога да отрека, че донякъде е внимателен. След като си изпива кафето, запалва цигара и казва:

— Реших какво ще правя с теб, старче. Колкото и тъпо и некадърно копеле да си, все може да ми влезеш в работа. Аз не съм нито търговец на бели робини, нито убиец и не ми се ще да ме пишат за такъв. Ти ще ми бъдеш главният свидетел — той поглежда часовника си. — Сега е един. След два-три часа, преди да изчезна, ще позвъня на полицията. Ще им подметна, че тук ще намерят три трупа и един вързан нещастник, който с удоволствие ще им обясни всичко. Те ще дойдат и ти ще им кажеш истината. Най-добрата политика е винаги да казваш истината, старче. Поне на полицията.

— А каква е истината? — питам аз. Той ме поглежда подозрително.

— Момичето ни каза, че си стоплил напълно. Те, естествено, набираха жени за Близкия изток. Повечето от Италия и Франция плюс няколко страхотни сладурани от Хамбург. Канеха се да ги натоварят в Марсилия. Дали не беше от Генуа?

— Но Евелин е тук.

Той свива рамене.

— Доколкото разбрах, тя е специална поръчка. Нея трябвало да доставят в Бейрут. За нея Фигел много не приказваше. Снощи изведе приятеля й, за да мога да проверя да не е оставила в квартирата му някаква улика, че заминава с Фигел. Ама как ме изпързаля ти, тарикат такъв! — ухилва се той унило и добавя: — Ако не ти е минал меракът по нея, кажи й да си стои в Амстердам!

— Викаш, че не си търговец на бели робини. Тогава какво общо имаш с тях?

Той става, запалва цигара и я пъхва между устните ми.

— Е — дълбокомислено изрича той, — тази част от историята ще трябва сам да допълниш, старче, ако ме разбираш добре. С Фигел се запознах случайно в Париж преди две седмици. Мен ме бяха погнали френските ченгета. На една мнителна зряла дама изведнъж й щукнало нещо, изтърчала в полицията и надрънкала всякакви глупости за мен, ако не се лъжа, натопила ме за някаква си брошка. Фигел ме измъкна. Което си е право, този човек имаше сериозни връзки. Обеща да ме вземе със себе си в Египет, където французите не могат да ме пипнат, и да ми извади чисто нов паспорт. От мен се искаше да им бъда мюре, на него и на двамата мангали. Нищо работа, на мен фльорците ми се лепят. Нищо работа, ама гадна, ако ме питаш. Ако занаятът ти е да спиш с превтасали брантии, след време го намразваш. Отрова е.

Знам защо Мохтар уби Ахмад, понеже дочух разговора им. Но ми е интересно какво ще каже Мигел за тях. Затова го питам:

— Защо дребният уби спътника си?

Мигел свива рамене.

— Не предяха заедно. Младият си мислеше, че ще тури ръка върху дела на другия от печалбата, и го пречука. Фигел ми каза, че дългият е шеф, само че аз не съм сляп, и вдянах, че е белязан за жертвен козел. Фигел и Мохтар, така се казваше дребният убиец, оставяха на него всички опасни дела — той въздиша. — А сега една сюрия подбрани парчета висят напразно в Марсилия. Или в Генуа.

— Жалко, че не знаеш къде точно — отбелязвам аз. Изплювам цигарата, защото вече пърли мустаците ми.

— Не ставай досаден, старче! Нали ти казах, това не е моят занаят. Аз работя с дами от класа, богати и самотни, за предпочитане туристки. Екскурзовод съм, разбираш ли, екстра ми е воденето, по поръчка! Всичко е законно, в повечето случаи. Но нима мога да откажа някое дребно подаръче? Няма да е учтиво. Ясно ли ти е сега защо не искам името ми да цъфне в някое списъче на Интерпол, да не говорим пък като търговец на бели робини. Това ще съсипе бизнеса ми. Та слушай сега какво ще кажеш на полицаите. Аз съм светски мъж и Фигел ме е помолил да го разведа из по-изисканите барове, нощни клубове и така нататък. Обаче съм стоплил, че той е търговец на бели робини, и когато съм те сгащил да ги броиш, съм ти разказал всичко за тях. Добави, че си падам малко срамежлив, не обичам да се вдига шум около мен. Затова не ми се дават показания и съм се омел.

— И защо да правя това за теб?

Той ме измерва с очи, наклонил русата си къдрокоса глава.

— Защото според мен си почтен човек. И защото на доброто се отвръща с добро. Аз не съм убиец. Но ако не се обадя на полицията, а те оставя тук да чакаш някой да се появи на тая плаваща барака, покрай която жива душа не минава, това няма да ми се брои за убийство, нали?

Неволно потръпвам. Но не мога да сдържа любопитството си и пак питам:

— Вярно, угризенията не са приятно нещо. Но все пак няма ли да ти е по-лесно? Излизаш си и забравяш за мен.

— Ама ти си толкова тъп, че направо се чудя как си успял да оживееш в тоя гаден свят! Много хора са ме виждали с Фигел и двамата цигани, глупако, при това къде ли не, на обществени места. След като това излезе наяве, полицаите ще си плюят на лапите. Ще показват наляво и надясно снимки, ще разпитват и така нататък. За отрицателно време ще стигнат до мен. Никога не подценявай ченгетата, приятел, те си знаят занаята.

— А като чуят моя разказ, няма да те търсят толкова. Разбрах. Сега вече ми е ясно какво целиш. Добре де, ако ме напоиш с още едно кафе, смятай, че сме се спогодили.

Той пак излиза през тясната врата. Очевидно там има кухня или килер. Връща се с кафето и сяда. Май не бърза. Може би чака нещо. Или някого. Да не би цялата тази история до такава степен да го е изкарала от равновесие, че се нуждае от компанията ми, поне за още малко? Зеленото хапче, което глътна, ми приличаше на успокоително.

— Полицаите ще питат за подробности — казвам. — Например ще искат да знаят дали Фигел и хората му са работели за своя сметка.

Лявата му вежда се повдига и Мигел се замисля.

— Според мен големият шеф е в Кайро — казва той след известно време. — Доколкото чух, трябва да е ужасен мръсник. Набъркан е в политиката, регистрира разни фирми, търгува с оръжие и с всичко, от което падат пари. Гангстерска работа. Само че то се знае, по ориенталски.

— Значи момичетата са за Кайро, така ли?

— Това не знам. Може шефът да е искал да ги продаде на някой скъп бардак. Или да ги прати на деловите си партньори като подарък за празниците. За това можеш да кажеш каквото ти дойде на ум. До него полицаите никога няма да стигнат. Такива като него дърпат конците. Също като в Щатите.

— Говориш с американски акцент. Да не би да си натурализиран американец?

— От много питане боли глава! — озъбва се той. Дръпва от цигарата и продължава по-меко: — Баща ми беше морски офицер, холандец, а майка ми е аржентинка, танцьорка. Баща ми загина във войната, майка ми се ожени в Буенос Айрес за един простак, а аз тръгнах с един цирк. За няколко години изработих страхотен номер. Трапец, въже, скок от високо. Да можеше да ме видиш в розовото трико, целия в злато! Харесваше ми, а и на публиката й харесваше. Мили Боже, да знаеш само как ми се лепяха жените след представление, като мухи на мед. Истински дами. Е, после сърцето ми изигра номер и лекарите ми забраниха да стъпвам в цирка. Така се посветих на креватната акробатика. И от нея падат парици. Догодина ще имам вече достатъчно да си купя къщичка на брега и моторница. В Неапол или в Бейрут. Ще ловя риба и ще си бъда сам, представяш ли си! Да вървят по дяволите всички фльорци! Няма да се оставя да опъна петалата в кревата на някоя кучка, дето си купува мъж. С това мое разхлопано сърце някой ден точно това може да ми се случи — и се засмива доста унило на шегата си. Става, закопчава балтона си и казва: — Довиждане, старче! Моли се нищо да не ми се случи. Поне докато се обадя в полицията.

Изчаквам да чуя как запалва автомобила и потегля. После се привдигам и протягам вцепенените си крака. Наистина ножът на Мохтар е под стола. Това, че Мигел не го забеляза, доказва, че е бил много неспокоен. Питам се какво точно е станало, докато лежах с лице към стената. После се захващам за работа. Знам, че ще отнеме време и няма да е лесно, но можеше и да е по-зле. Най-трудно се оказва да се смъкна от стола на пода. След няколко гърча докопвам ножа с вързаните си ръце, закрепям го някак и останалото вече е лесно. Е, доста дълбоко си порязвам пръстите на няколко места, защото е остър като бръснач. След като освобождавам ръцете си, засмуквам порязаните пръсти с уста и известно време разтривам ожулените си китки. После прерязвам въжето около глезените си.

Както седя на пода с гръб към двата трупа, проверявам джобовете си. Всичко си е там, дори малкото шишенце с драгоценните таблетки и парите в портфейла. Мъчително се изправям, добирам се криво-ляво до вратата и изваждам цигарите от джоба на шлифера. Пуши ми се, та ми се плаче, целият съм в мръсотия и пот, а и от всичката тази кръв в стаята вони непоносимо. Загасявам електрическата печка и се дотътрям до тясната врата.

Тя води към малка, но добре обзаведена кухничка с газово бойлерче над мивката. Почиствам костюма си колкото мога, измивам старателно и себе си с гореща вода и ми става малко по-добре. В шкафа откривам бутилка бира и парче сирене, които още повече ме ободряват. Накрая си правя и чаша кафе. Този път без мляко и силно.

Навън е мъртва тишина. Все още се чувствам прекалено отпаднал, за да изляза да видя къде точно се намирам. Затова оставам в кухнята, на стола с ръце на коленете. Опитвам се да преценя ситуацията. Мисля си, че капитан Уеда напразно мърмореше срещу японските зен учители, задето заменили с Фуджи китайската планина Утай. Нямам представа, как изглежда планината Утай, но Фуджи съм виждал на хиляди картини и цветни картички. Открай време върхът й, загърнат във вечни снегове, кристално ясен и бял на фона на лазурното небе, ми се е струвал невероятно красив и внушителен. Но сега, след като възстанових връзката си с времето и пространството, вече не съм на онзи снежен връх в безвремието. Само че това няма особено значение, защото съм бил там и нетрепващият син въздух, и застиналата белота са още в мен, дълбоко в мен. Винаги ще ги нося в себе си, жив или мъртъв. В края на краищата капитан Уеда се оказа некадърник. Той така и не ме тласна достатъчно близо до смъртта. Само ме тласна да се изкача по склона на планината Фуджи, за да зърна за миг мразовития й връх.

Сега усещам огромно превъзходство над Уеда. Сигурен съм, че ако се замисля достатъчно сериозно над последното изречение, което толкова го бе объркало, ще стигна до правилното разрешение. „Снегът по върха на Фуджи се топи.“ Замислям се, но не стигам доникъде, а от напрежението само ми се доспива. Но е ясно, че Евелин, Ахмад и Мохтар заедно направиха за мен много повече от капитан Уеда. Евелин разпали пламъка, който обгори миналото; Ахмад обезвреди настоящето, като ме халоса по главата; Мохтар ме докара съвсем близо до смъртта, като се опита да ме удуши с одеялото. И сега съм свободен.

От всички въпроси, над които размишлявах безкрай през последните години, не е останал помен. Преди всичко те са несъстоятелни, защото, ние, хората, не сме отговорни един за друг. Не можем да си дадем абсолютно нищо, включително любов. А не можем и да си отнемем нищо, дори и живота. Всеки следва своя път през безграничната безвременна пустота. Всичко останало е илюзия, измислица на клетия ни заблуден ум.

Ако остана така още малко, ще заспя. Ставам и отварям вратата на кухнята. Излизам на тясна палуба при кърмата на корабчето. До руля има три бидона бензин и две големи кофи за боклук. Подвижно мостче извежда на павирания кей. Дъждът е спрял, но камъните още блестят. Плаващата къща се намира в дълъг широк канал. По-нататък чернеят сгради, още по-нататък се простира дълъг висок зид, вероятно на склад. В нощното небе се откроява самотен кран. Тихо е, градският шум не стига дотук. Фигел добре е избрал мястото. Не съм стъпвал в тази част на пристанището, но знам, че наблизо е докът Зеебюрхер, който Мигел спомена пред Фигел.

Потръпвам от студения свеж въздух и бързам да се върна в салона. Прекосявам го, извръщайки глава от трите трупа, и отварям вратата, на която са окачени шлиферът и шапката ми. Озовавам се в малко преддверие. Освен изхода вляво има дъбова врата. Води към спалня — неголяма, но добре обзаведена. Над половината е заета от огромно двойно легло, застлано с бродиран пухеник. Има още луксозна тоалетка с кръгло огледало, двоен умивалник и бял полиран гардероб. На стената виси картина в масивна позлатена рамка. На нея е нарисувана закръглена гола жена с дълги руси коси, неудобно сгърчена в желязната прегръдка на рицар тип Лоенгрин. Сантиментално и жестоко, любов по тевтонски. Гардеробът е празен, както и тоалетката. Помещението е влажно и студено, но скъпата електрическа печка в ъгъла показва, че при желание може да стане уютно и топло.

Запалвам цигара и се връщам в салона. Вдигам набързо одеялото и покривам с него краката и корема на Ахмад. После се заглеждам умислен в трите тела на мъже, търгували с живи тела, които също, по-бързо или по-бавно, ще се превърнат в безжизнени тела. Отвратителна е плътта. Мигел, разбира се, е прав. Тези престъпления така и няма да отведат до истинския извършител, онзи невинен старец в Кайро. Чувствам, че ми призлява, и бързо отивам в кухнята.

На полицата над мивката има купчинка кърпи за чинии. Прорязвам леко шева на една с джобното си ножче и се оказва, че без усилие мога да нацепя плата на дълги тънки ивици. Навързвам ги една за друга, докато се получават две връвчици по около десетина метра. Ще свършат работа. В шкафа намирам шише зехтин и наливам от него в една тенджера. Внимателно намотавам едната връв и я потапям в тенджерата. После отивам за трите бидона бензин. Единият оставям до Ахмад, а втория — между Фигел и Мохтар. Третият отварям и заливам с половината му съдържание труповете. Връщам се в кухнята, изваждам връвта от тенджерата и я изстисквам. Докато я усуквам заедно със сухата, си мисля, че от това ще стане чудесен бавно горящ фитил. Единият край подпъхвам под вратата на кухнята, после влизам в салона, като размотавам връвта на артистични зигзази. Другият край завързвам за едно копче на палтото на Фигел. Наплюнчвам пръста си и го доближавам до пода. Има леко течение. Достатъчно, за да разпали фитила, но не толкова силно, че да го угаси. Слагам си шапката, изгасвам лампата и излизам през кухненската врата. Преди да я затворя, запалвам края на фитила със запалката си. Добре гори. Преценявам, че имам двайсет минути до половин час.

С бърза крачка по безлюдния кей стигам до редицата тъмни къщи. Завивам по някаква пряка, после по втора. Спирам пред замъглената от пара витрина на бар. До него има бакалница, потънала в мрак, но на втория етаж свети зад розови пердета. Натискам звънеца и резето щраква веднага. Не съм сбъркал адреса. Вмъквам се вътре и проточвам врат към раздърпаната млада жена, застанала навръх стръмно стълбище, все още стиснала шнура, който задвижва резето в ръка. Халатът й виси разкопчан и изпод него се виждат черни дантелени бикини и черен сутиен. Изваждам от джоба си сребърна монета от два гулдена и половина и й я мятам.

— Трябва ми веднага такси — казвам. — Това е за телефона.

Тя улавя монетата и подвиква:

— Хвърли още осем такива и можеш хубаво да си починеш. Със закуска.

— Много благодаря, но вече получих всичко, от което се нуждаех. Ще дойда друг път.

Тя свива рамене и казва:

— Нали ще дръпнеш вратата, като излезеш. Малко заяжда.

Стоя в сумрачно преддверие, в което мирише на готвено зеле, без да отмествам очи от часовника си. Точно след седем минути таксито пристига. Знаех си. Тия места си имат свои правила. И никой нищо не коментира.

— Добре ли прекарахте, господине? — пита шофьорът, докато потегляме.

— Чудесно — отговарям.

— Да, никога не са се оплаквали от Трус. Е, пуска само по два гулдена на клиент, а обичайната комисиона е пет. Но е добро момиче, никога не създава главоболия. А това е много важно, поне в моя занаят.

Когато влиза в алеята край улица „Абел“, му казвам да спре. Плащам, давам му и бакшиш — нито прекалено щедър, нито много дребен. Не бива да бия на очи. Изчаквам го да се скрие зад ъгъла и бавно закрачвам с ръце в джобовете.