Подареният ден (Амстердамска загадка)

Снегът на връх Фуджи

Тъмно и студено е. В дробовете си чувствам остра болка, ушите ми пищят оглушително. Искам да изтръгна от лицето си лепкавото меко нещо, което ме задушава, но ужасна болка пронизва раменете ми и осъзнавам, че нямам ръце. Меката тъкан, която не ми позволява да виждам и ме задушава, се смъква малко, но сега леденият въздух разрязва като с нож дробовете ми. Това е скалпел. Аз лежа на операционна маса със здраво завързани ръце и крака. Правя опит да изкрещя, да предупредя сестрите, че упойката не действа. Всичко се размива и размазва.

Събуждам се от пулсираща болка, черепът ми ще се пръсне. Неистово се мъча да поема въздух. Въздухът вече не раздира дробовете ми. Той е гъст и тежък, наситен с прах. Кашлям. От налягането на кръвта отеклите ми очи ще изхвръкнат от орбитите, белегът на челото ми тупти бясно, сякаш всеки миг и той ще се разкъса. Осъзнавам, че все пак имам ръце. Завързани са на гърба ми и аз лежа върху тях на пода под дебело меко одеяло. Задушавам се, скоро ще хвърля топа. Всъщност съм замръзнал, вкочанясал съм като истински труп.

Отварям широко пресъхналата си уста. Сега въздухът е горещ и изгаря дробовете ми. Опитвам се да преглътна, но от стомаха ми неудържимо се надига гадене. Повръщам и се давя, киселата течност изпълва гърлото ми. Успявам да я изплюя, но част от нея отива в носната ми кухина и аз кихам и кашлям. Вече ми е ясно какво става. Японците за пореден път ме подлагат на водно мъчение. Миг преди да се удавя, ще вдигнат мокрите хавлиени кърпи от лицето ми. Само че кърпите са сухи, напоени с прахоляк. Успявам да си поема дъх, но недостатъчно и тялото ми умира.

Знам, че е умряло, защото сега съм две неща едновременно: мъртво тяло и живо съзнание. Тялото ми очевидно е мъртво, защото липсват всякакви усещания. Не дишам, не чувствам болка в крайниците. Сляп съм и глух. Но пък съзнанието ми е живо и будно, защото постепенно се оформя едно изречение: „Жената е смърт, а похотта към жена е началото на смъртта.“ Тези думи изплуват от мислите ми. Трябва да съм ги прочел някъде. „Жената ражда смърт, защото ражда и новия живот.“ Сигурно е някакъв будистки текст. Има един вечен кръг, затворил всички създания в сътворено от самите тях робство — робството на плътската страст, на любовта и омразата. Но аз съм разкъсал кръга, вече и тялото, и то няма усещания. Щом е така, нима още ме засяга ставащото? Появява се едно женско име, Лина. Но Лина е покойница. И една глава с две лица. Какво е общото помежду им? Не мога да схвана, а и това не ме засяга. Защото в момента съм само съзнание, а съзнанието е свободно. Свободно като волно рееща се птица. Ако реша съвсем да умра, ще умра. Ако реша още да се нося в този безмълвен свят между живота и смъртта, така ще бъде. Няма защо да свалят хавлиените кърпи! Свалят ли ги, усещанията ще оживеят и отново ще ме завладеят. Най-напред гневът. Гневът срещу капитан Уеда, който отново ми налага бремето на живота.

Да, яд ме е на капитан Уеда. Но не го мразя. Не сега, непосредствено след мъчението, когато бях две отделни части — мъртво тяло и будно съзнание. В онази първа частица от секундата съзнанието ми се рееше сред ледени синкави простори. Нещо повече, Уеда е моят екзекутор, а убиец и жертва са скачени един за друг с тайнствени нишки.

Двамата сме плътно свързани — аз лежа на циментовия двор на затвора, а той седи превит одве на железния си стол, ококорил в мен недоумяващи очи иззад големите си очила. „Понякога суровото изтезание е път към медитацията — изрича той бавно на съвършено правилен английски. — Вие сте гневен, защото ви върнах от снежните върхове на Фуджи — намества очилата си и умислено добавя: — Или по-точно, от връх Утай. Така е в оригиналните китайски зен текстове. Ние го наричаме връх Фуджи, защото Фуджи е свещената ни планина и ние, японците, сме склонни да се смятаме за център на вселената. Това е жалко и произволно подражание на китайците. Сериозна грешка, за която, опасявам се, скъпо ще платим.“ Той въздъхва и се заглежда в листата със записки на малкото желязно писалище. Това са черновите от моя разпит.

Капитан Уеда винаги държи купчинка листа пред себе си. Те са старателно подшити с червен конец. Той е привързан към тях, а и аз също. Защото всеки път, когато сверява нещо, това означава кратък отдих за мен. Тези почивки са ми жизненонеобходими по време на особено жестоките мъчения по Коледа 1944-та. Двама войници ме вдигат от пода и ме държат прав под мишниците. Дясната ръка на единия, разбира се, е свободна. Такъв е установеният ред. Капитан Уеда все още размишлява над записките си. В миг вдига очи и се вторачва в мен през големите си очила с рогови рамки.

— Тази сутрин не ми честитихте Коледа — укоризнено казва той. — Учудва ме, освен това, че дори при непоносима болка никога не призовавате Бога. А би трябвало, както подобава на християнин.

— Не призовавам неща, в които не вярвам — измънквам с окървавени устни.

Уеда кимва замислено.

— Излиза, че сте атеист. Обяснете ми защо.

Знам, че ако не отговоря, десният войник ще ме удари с палката си по главата. Ще припадна и с това изтезанието ще приключи. Поне за деня. Вече владея тези номера. Затова не отговарям. Само че Уеда е дал знак на войника и той не ме удря.

— Наистина ми се иска да разбера — любезно продължава капитан Уеда. — Преди няколко години ме пратиха за един семестър в християнски колеж в Кобе, за да проуча какви са политическите възгледи на студентите и да усъвършенствам английския си. Всички професори чужденци в колежа вярваха в Бога.

Необяснимо защо това трезво изявление ме вбесява.

— Погледнете безсмислената жестокост, бруталното насилие, чудовищната несправедливост и жалкото страдание по света, повтарящи се от хилядолетия! Погледнете недостойния фарс, който наричаме живот! Как може човек сериозно да вярва, че съществува по-висша сила, която би позволила…

В този миг войникът отдясно ме удря, но не по главата. Свинята с всичка сила ме ритва в пищялите.

— Извини се, че крещиш на императорски офицер! — изревава той в ухото ми.

Избиват ми сълзи от безсилна ярост. Капитан Уеда ме гледа леко озадачен.

— Много интересно — заключава той. — Трябва да сравня думите ви с изявленията на японските комунисти. Ще поискам чрез военната полиция да ми изпратят от Токио протоколи от техни разпити.

Познавам този негов озадачен поглед. Когато ме карат да гледам как изтезават други затворници, наблюдавам него, не тях. Тогава откривам същия поглед в очите му. Прилича на хирург, който търпеливо изпитва най-дълбоките тайни на човешкото тяло. Това безлично любопитство превръща Уеда в най-жестокия мъчител, далеч по-отвратителен от бруталните глупави военни полицаи. Същият този озадачен поглед се четеше в очите му и по-късно, когато го обесихме. Мен избраха да надяна примката на шията му, както стоеше там, под дървото. Само дясната му ръка бе вързана зад гърба, лявата бе счупена от други бивши затворници, които го бяха пребили със собствената му палка. Когато нашият лекар предложи да намести ръката му, той каза:

— Оставете. Нали ще ме бесите за врата, не за ръката.

Бившите затворници стоят смълчани в кръг под дървото около нас двамата. Усещат тайнствената връзка между убиеца и жертвата. Нахлузвам примката на врата му и Уеда изрича последните си думи:

— Моля ви, проверете онова, което ви казах за зен. Книгите ми останаха в Япония и може грешно да съм цитирал.

При разпитите на други военнопрестъпници един японски лейтенант, който познавал екзекутирания Уеда отпреди години, още от Япония, ми каза, че капитанът посещавал някакъв зен учител в Киото. Напреднал доста, но накрая учителят го изгонил, защото Уеда не успял да разреши последната задача: „Снегът по върха на Фуджи се топи.“ И аз не мога да я разтълкувам. Върхът на Фуджи е покрит с вечен сняг, който никога не се топи. Често се питам дали това не е погрешен цитат. Защото капитан Уеда е жив някъде в мен. Съзнанието ми завинаги е изгорено от нажежените железа и парещия му камшик. Със собствените си ръце нахлузих примката на врата му и го оставих да виси, докато издъхна. Но не успях да го убия.

Учителят го изгонил, но мен никой не може да изгони. Защото се намирам на върха, сред вечния сняг, и съм недосегаем. Снегът е бял, нетрепкащият въздух — син. Това е съвършен, застинал свят. Скрежът пречиства ума и аз съм неотделима частица от този свят на безвремие и белота.

Внезапно отгоре ми плисва ослепителна светлина. Толкова е силна, че всеки миг ще раздроби съзнанието ми, ще пръсне черепа ми на безчет късчета и те ще отлетят в необятното празно пространство. Нахлуващият в дробовете ми въздух ще ги разкъса. Уеда, този безпощаден сатана, вдига хавлиените кърпи от лицето ми и ме извлича обратно в живота. Чувам гласа му, той… Не, не е неговият глас. Въпреки това думите долитат отвисоко, също както когато седеше над мен, приведен на железния си стол.

— Диша. Жалко. Трябваше да навия одеялото около главата му. По-здраво…

Друг глас произнася на мелодичен арабски:

— Кажи: Слава на Всевишния! Защото нямаше заповед да го убиеш. Не още.

Това е Ахмад. И пак разочарованият глас на Мохтар:

— Можехме да кажем, че е злополука.

Виждам два сини крачола съвсем до главата ми. Виждам ги през лека червеникава мъгла, но те са си там. Виждам и чифт жълтеникави обувки, малки и остри. Отново затварям подутите си клепачи. Светлината ми причинява болка. Всяка частица от тялото ме боли.

— Още е в безсъзнание — казва Ахмад. — Дано не съм го халосал прекалено силно с тоягата. Ако е получил сътресение на мозъка, Фигел няма да може да го разпита.

Изведнъж цялата болка се съсредоточава отстрани. Оттам се разпростира из цялото ми тяло.

— Недей! — рязко прозвучава гласът на Ахмад. — Ако му счупиш ребро навътре, може да умре. Първо трябва да проговори.

Да пукне, гаден копой!

Фигел разследва, той трябва да реши.

— Оная повлекана рече, че му предложила да спи с нея, а той отказал. И това ако не доказва, че е полицейско куче! — чува се гръмка оригня. — Тази консерва от пържен ориз си беше чиста отрова. Не издържам вече на студа и влагата. Ще запаля печката.

Отново става съвсем тъмно. Вече съм настигнал времето и умът ми се поизбистря. Лежа на гладък дъсчен под. Таванът, към който гледам, също е дървен. Направен е от поизметнати талпи, боядисани в тъмнокафяво. Затварям очи и отново премислям откъслечния разговор, който чух. Сякаш такава ми е ориста — да ме подлагат на мъчения заради глупави недоразумения. Японската военна полиция ме взе за агент от разузнаването, тези пък ме мислят за таен полицай.

Безкрайно внимателно отмествам глава с няколко милиметра. Болката отново започва да пулсира, този път към тила. Там ме е ударил Ахмад. Отварям очи. В тъмната махагонова ламперия на стената отсреща има кръгло прозорче с медна рамка. Вече знам къде се намирам: в корабно помещение. Само че корабът е неподвижен, няма нито плисък на вълни, нито клатене. Това е „Джибути“, нали говореха за него. Сигурно е изтеглен настрани, някъде до Източния кей. Мъртвешка тишина. И люкът е тъмен.

Каютата изглежда просторна, а аз, здраво вързан, дежа в ъгъла. До рамото си виждам на купчина дебело сиво одеяло. Проточвам врат и виждам по-нататък врата. Шлиферът и черната ми филцова шапка висят на елегантна медна окачалка. Няма да останат никакви дири. Овързан съм с тънки гладки въжета. Майсторска работа, старателно изпипана от Фигел, Ахмад и Мохтар. А също и от Евелин.

Миризмата на катран и прясна боя се смесва с аромата на египетски цигари. Чувам поскърцването на плетен стол, после гласа на Мохтар:

— Фигел трябва да разбере от това неверническо псе дали е казало и на други за „Абел“ 53, преди да започне да се навърта около нас и да разпитва оная кучка.

— Вече няма значение. Там остана само жената, а тя няма да проговори. Фигел каза, че никой не знае за къщичката. Тук сме в безопасност.

Ахмад млъква. Още сме в Амстердам, но не на „Джибути“, а на корабче къща. Сигурно е закотвено в някой канал из тихите квартали, може би недалеч от пристанището. Когато Ахмад заговаря отново, имам чувството, че внимателно подбира думите си.

— Мохтар, сега си спомням, че те чух да споменаваш на Фигел за плаваща къща. Ако не се лъжа, онзи ден. Тогава не обърнах особено внимание. Реших, че не съм разбрал добре, понеже английският ти е ужасен. А сега се чудя, че с Фигел още онзи ден приказвахте за това място. Значи още преди жената да ни предупреди, че се е появил шпионин, и преди Фигел да ни каже, че има тук корабче, идеално място за разпит на шпионин.

Настава продължително мълчание. Иска ми се да продължат, защото разговорът ме разсейва от засилващите се болки на обездвижването. Помещението вече се затопля и въжетата все по-дълбоко се врязват в китките и глезените ми. Неочаквано Мохтар заговаря с неизменния си кисел тон.

— Не си спомням по какъв повод Фигел ми спомена за корабчето.

— Аз пък си мислех — все така внимателно изрича Ахмад, — че разговаряш с Фигел само за най-нужното. Явно съм се лъгал.

Мохтар не реагира. След малко казва:

— Нямам вяра на Михаил. Той не е от хората на шейха. Фигел го намери в парижката измет. Много пита и това не ми харесва. Освен това каза, че не е намерил нищо в стаята на студента. А не може да не е имало нещо. Иначе това полицейско куче нямаше да ходи там.

Фигел вярва на Михаил. Щом Михаил казва, че не е имало нищо, значи е така.

— Ами ако жената се е раздрънкала пред студента?

— Студентът е едно глупаво момче и не влиза в сметката. Фигел го завел на бар, нахранил го и го напил, после го оставил да зяпа програмата пиян-залян. Жената каза, че иначе никога не пиел — Ахмад млъква и след малко продължава: — Фигел закъснява. Минава полунощ.

Значи съм бил в безсъзнание няколко часа. От мига, в който сложих ръка върху дървените къдрици на Янус от витата стълба на улица „Абел“ 53. А сега вече започва нов ден, двайсет и девети февруари. Допълнителният ден на високосна година. След като са ме зашеметили, са ме довлекли на корабче къща хубавичко овързан. Сега всеки момент ще започне разпит с всичките му подробности. И не някъде далеч, а в Амстердам. „В Амстердам никога нищо не се случва“ — често се оплаква моят приятел журналист.

Протягам още малко врат. Ахмад се е отпуснал в плетения стол. Пред него има ниска масичка за цигари в мавритански стил: меден поднос върху абаносова поставка. Мохтар вероятно седи от другата страна, но не го виждам. На стената виси цветен пейзаж в позлатена рамка. Доколкото мога да го различа, е изглед от амстердамското пристанище.

— Защо Фигел позволява на жената да спи с онзи окаян студент? — запитва Ахмад. В гласа му се долавя раздразнение. — Беден и опърпан. Носи по два чифта очила, не знае какво е гребен. А и английският му е отвратителен. Също като твоя, Мохтар.

— Жените се водят по плътта си — презрително отговаря Мохтар. При това вместо плът казва друга вулгарна дума.

Ахмад го поглежда с горчивина.

— Веднъж един стар мъдър човек ми каза — изрича той отмерено, — че е изброил в литературния ни език четирийсет и девет буквални и картинни думи за онова, което назова. А ти, Мохтар, май не знаеш друго, освен този модерен цинизъм, който хлапетиите дращят по стените.

— Говоря, както са ме учили — рязко отвръща Мохтар.

— Проститутките и доносниците, които са те отгледали.

Настава мъртва тишина. Очаквам да се разрази жестока разпра. Но когато Мохтар заговаря, гласът му звучи равнодушно:

— Налага се да преглътна обидите ти, Ахмад, защото шейхът те определи за мой шеф, също както и ти преглътна хокането от Фигел заради разправията с жената на улицата снощи — Ахмад не реагира на забележката и Мохтар продължава: — Чудя се защо му е на шейха да наема човек с еврейска жилка?

Ахмад изправя рамене.

— Фигел не е евреин — възразява той.

— Не казвам, че Фигел е евреин. Казах, че е от еврейско потекло. Знам го. Подушвам ги навред.

— Мохтар, ти си глупак. Фигел е бил издигнат член на нацистката партия. Нацистите подушваха евреите по-добре от теб и именно него са го накарали да работи върху великия план за унищожаването на евреите. Когато войната свърши, Фигел успял да избяга от Германия. Шейхът му уреди ливански паспорт и му помогна да се установи в Бейрут. Наш дълг е да помагаме, с каквото можем на победените нацисти, защото те искаха да ни помогнат на нас, египтяните, да се отърсим от игото на белите империалисти и техните блюдолизци, продажните паши. Шейхът нареди Фигел да дойде с нас, защото има много стари приятели из цяла Германия. Както сам се увери, той много ни помогна при покупките и продажбите и при прибирането на стоката. А и не бих си позволил да кажа нещо лошо за човек, избран от шейха за шеф, Мохтар. Шейхът е великодушен, както подобава на Божи избраник. Но не търпи да му се месят в делата. Най-малкото ти.

— Е, то се знае, Фигел е умен мъж — бързо изрича Мохтар. — И не е непрекъснато пиян, както повечето безверници. Но седне ли да пие, пие много и тогава не можеш му затвори устата. Това ме ядосва.

Ахмад изважда позлатената си табакера и запалва цигара.

— Фигел никога не се напива пред хора — тихо изрича той. — И никога не приказва по делови въпроси, дори да е пиян като талпа. Говори единствено за жена си, и то все една и съща история. Как навремето се залюбили някъде из Полша и…

— Къде е Полша? — пита Мохтар.

— Полша е държава на изток от Германия. Не ме прекъсвай. Били любовници, разказва Фигел, но се разделили. След войната пак я срещнал случайно, когато бягал от враговете на нацистите, и тя му помогнала да се скрие. Заминали за Египет и се оженили в Кайро. Настанил я в хубава голяма къща в Бейрут и оттогава за него няма друга жена, което ми се вижда много чудно. Напие ли се, винаги ми показва снимката й, носи я в портфейла си. А тя не само че е стара и грозна, ами и не му е родила дете.

— Ахмад, нещо си доста разговорлив тази вечер — отбелязва Мохтар.

Ахмад загасва цигарата си.

— Заради глупавото ти подмятане за Фигел — равнодушно изрича Ахмад. — Исках да ти покажа, че грешиш, за да нямаме разногласия помежду си.

Ахмад се отпуска назад в стола с непроницаемо изражение. Очите му придобиват безучастния поглед на ориенталците, когато решат да се отдадат на вътрешната си инерция, напълно изключвайки съзнанието.

— Писано е в Книгата на книгите, в Единствената книга, че Бог на ничия душа не налага бреме по-тежко, отколкото тя може да понесе. Но ясно е, че това ни най-малко не ни освобождава от дълга постоянно да се стараем. А имам известни съмнения, доколко изпълних моя дълг през последните три седмици. Трябваше да се допитам до шейха за моя въпрос, преди да напуснем Кайро.

Пътуването през езичнически земи не е благоприятно време за спокоен размисъл по нравствени въпроси, при това няма с кого да споделя тревогите си. То се знае, Мохтар не влиза в сметката, защото не само е необразован, а и спазва крайно повърхностно религиозните си задължения. Пък и напоследък все по-често изпада в мрачни настроения. Познавам този втренчен поглед, който отправя към окаяния полицейски шпионин в ъгъла. Гледа навъсено, в очите му се чете напрегнато очакване. По същия начин гледаше, преди да убие оня копт във вътрешната стая на двореца на шейха. И коптът беше в ъгъл, само че стоеше прав и не беше вързан. Въпреки това в очите му припламна унизителен страх, когато Мохтар тръгна към него. С обичайния си неприязнен тон Мохтар каза:

— Шейхът ми нареди да ти кажа, че няма лошо чувство към теб.

Помня огромното недоверчиво облекчение, което се изписа върху лицето на копта. В същия миг Мохтар бръкна в десния си джоб и го наръга с дългия си тънък нож в корема. После с дивашки жест рязко дръпна ножа нагоре и направи огромен разрез. Коптът се свлече на пода, стиснал отворения си стомах.

Коптът беше неверник, беше излъгал шейха и напълно заслужаваше да умре. И все пак това бе мерзка, грозна смърт. За да прикрия погнусата си, заговорих Мохтар с усмивка:

— Мохтар, ако някой ден ти наредят да убиеш мен, не го прави по този начин.

Мохтар сви рамене. Все му е едно. Понякога ми се струва, че не е напълно с ума си.

На излизане от вътрешната стая си помислих, че шейхът, който е толкова великодушен, можеше поне да даде възможност на копта да си каже молитвата. Нямаше да се учудя, ако Мохтар сам си бе измислил от името на шейха последната заръка.

— Защо му каза онова, преди да го наръгаш? — питам аз.

— Защото така ми нареди шейхът — равнодушно отговаря Мохтар. — Искаше коптът да издъхне с Божия мир в душата си.

Отговорът преустановява глупавите ми съмнения. Шейхът е праведен, но и милостив, защото е Божи човек. Знае наизуст Великата книга от начало до край и когато зарецитира от нея, полегнал на дивана си пред отворения прозорец, хората по улицата се спират и почтително слушат. Защото въпреки напредналата възраст, когато шейхът зарецитира Писанието, златният му глас затрептява с крайното смирение на безостатъчно вярващ. За нас, слугите му, е неизказано щастие да му служим ден и нощ, да слушаме словата му, защото това са словата на мъдростта.

Великият и всемогъщ Бог е благословил шейха с огромно богатство и власт, дворецът му в Кайро е с десетки зали и дворове. И въпреки това личният му живот е образец на себеотричане и простота и дните му минават с неизменните пет молитви в отредения час, както и трябва да бъде. След като приключи с поста, подир сутрешната молитва в залата за аудиенции се трупат посетители. Минават покрай канцеларията ми, но аз не присъствам на сутрешния прием, защото предобед е дежурен колегата ми Мохамад. Зървам бележити мъже на родината, доверени съветници на президента ни, Бог да го благослови, задето ни отърва от краля и продажните му паши и задето срази еврейските орди, когато се опитаха да нахлуят в страната ни. Идват и пратеници от Сирия и Саудитска Арабия, от Йемен и от Багдад. Шейхът ги изслушва търпеливо и на всеки милостиво дава съвет. Все едно дали става въпрос за религиозен въпрос, за политика, промишленост, търговия или земеделие.

Следобед приема чуждестранни посетители и тогава аз съм дежурен. Всички седим в полукръг пред дивана на шейха и аз превеждам, а младшите секретари водят протокол. Защото аз съм устата на шейха, опре ли до езиците на неверниците, както покойният ми баща Хасан ал Бадави преди мен. И Мохтар присъства, защото той е мечът на шейха.

— Опитвай се да спечелиш събеседниците си със сладките слова на разума — каза веднъж шейхът, — но упорстват ли в грешките си, извръщат ли очи от светлината, тогава ги мачкай, както би смачкал бълха, намъкнала се в постелята ти.

Търпя Мохтар, защото в крайна сметка недостатъците му са и негови достойнства. В детството си сред бордеите се е научил съвършено да си служи с ножа и връвта за удушване. А след като постъпи на служба при шейха, овладя и пистолета — с лявата ръка. В десния си джоб държи ножа и връвта, пистолета носи в левия. Ножът и връвта не вдигат шум, затова първо прибягва до тях.

Ето и сега пъхва ръка в десния си джоб. Дали ще убие шпионина без заповед от Фигел? Не, Мохтар не е толкова глупав. Изважда от джоба си табакерата. Май съм станал нервен. Мислите ми ме връщат към деня, когато потеглихме от Кайро преди три седмици. Вече от половин час стоях при шейха, когато той прати да повикат Фигел и Мохтар.

— Ахмад — каза ми той тогава, — ти ще бъдеш устата ми, както винаги. Фигел ще ти бъде съветник, а Мохтар — щит. Ако има нови наставления, ще ти ги предаде Фигел, защото с него имам хора за връзка из всички онези невернически земи на север.

Нещо ми хрумва и се обръщам към Мохтар:

— Да не би Фигел да ти е казал да убиеш шпионина?

Мохтар навъсено оглежда вързания нещастник в ъгъла. После се обръща отново към мен и поклаща глава. Глупаво беше да го питам. Кога би могъл да се свърже с Кайро? Трябва да се овладея, напоследък съм нещо нервен. Да не би Кайро вече да ми липсва? Или може би е заради отношението на Мохтар, което през последните дни някак едва доловимо се промени? Странно, преди успявах да разчитам като на книга вулгарните му дребнави мисли.

— Поне едно й е хубавото на тая скапана плаваща барака — отбелязва Мохтар. — Това е идеално място да се отървеш от труп.

— Защо?

— Защото под ей онова килимче в ъгъла има капак. Докато ти връзваше шпионина, аз го открих.

— Приказваш безсмислици, Мохтар. Ако отвориш капака на дъното, водата веднага ще нахлуе. Дори и ти би трябвало да го съобразиш.

Мохтар ме поглежда злобно.

— Плаващите къщи са с плитък трюм — сопва се той. — Връзваш нещо тежко за тялото и го пускаш в трюма. В кила има отвор, който се вдига отгоре. Проста работа. А под кила е към метър и двайсет вода и после дебел слой тиня и кал.

— Ами ако преместят корабчето?

— Тая черупка няма да я пипнат поне една година. Фигел ми каза.

Учудва ме колко много знае Мохтар за тази плаваща къща. Може би тя прилича на нашите в Кайро?

— Радвам се, че този кораб има поне едно преимущество — отбелязвам аз. — Иначе си е една барака. Като си помислиш само за нашите покрай бреговете на свещения Нил! Същински изискани плаващи палати.

— Ама ти наистина по-далече от носа си не виждаш, Ахмад. Не си бил в Кайро някакви си три седмици и вече не мислиш за друго.

— Слугата се чувства щастлив единствено в дома на господаря си — студено отвръщам аз.

Само че съм някак неспокоен. Сякаш мислите ми ме връщат не точно към двореца на шейха, а по-скоро към собствения ми дом в източното крило. Още един признак, че съм неспокоен, защото е непристойно да копнееш по собствената си съпруга, дори и само в мислите си. За жена ми я избра шейхът и тя ми подхожда. Скромна е и е пестовна домакиня. Роди ми и син, хубав и умен. Нервността ми е единственото обяснение и за неочакваното влечение към онази танцьорка, Евелин. В Хамбург си поръчах бяла жена, но не спах с нея, защото миришеше на прокиснало мляко. В Париж намерих алжирка, но тя излезе тъпа и непохватна, а и ужасно ме дразнеше разваленият й арабски. А тази Евелин е тъмнокоса като нашите ясени, очите й са големи и черни дори без грим, кожата й е гладка и бяла. Веднъж в Александрия спах с една гъркиня. Приличаше на Евелин, но не ми достави удоволствие. Да, сега, като си спомних гъркинята, разбрах защо пожелах холандката. Гъркинята беше покорна, а това момиче има пламенен независим дух подобно на някои арабки в Бадави, откъдето е родът ми. Като й казах, че вечерта искам да спя с нея, тя ме зашлеви. И шпионинът ни видя. Трябва да отдам дължимото на Мохтар, задето запази самообладание. Тръшна шпионина в несвяст и успяхме да се вмъкнем в къщата тъкмо преди да се появят полицаите. Животът в тези северни страни наистина е ужасно сложен. В Кайро на никой полицай няма да му хрумне да закача приближен на шейх Абдулах. Унизително беше. Особено обидно ми стана, когато тази жена ме поздрави равнодушно след това и каза да не съм се притеснявал.

Равнодушието й бе по-мъчително за мен и от хокането, което трябваше да изтърпя от Фигел. Него трябваше да изслушам, защото беше прав. Той е сдържан мъж и знае порядките по света. Докато водехме сложните преговори в Италия, Франция и Германия за покупко-продажбите за шейха, Фигел често намираше точната дума в подходящия момент и с това везните натежаваха в наша полза. Но не ми харесва лекотата, с която прие Михаил да се присъедини към нас, докато бяхме в Париж. Възможно ли е след всичко, което ние, арабите, сме направили за него, Фигел все още да предпочита компанията на бели от неговата си вяра? Стържещият глас на Мохтар прекъсва размислите ми.

— Лошото е — казва той, помръдвайки неспокойно на стола си, — че трябва да вържа нещо тежко за трупа. А не виждам какво.

— Тук не може да няма резервна верига за котвата — припряно изричам аз. — Ще използваш нея!

— Вярно — умислено казва Мохтар, — с котвена верига може и да стане. Да, да, ще свърши чудесна работа.

След като разрешихме глупавите тревоги на този вулгарен дребосък, вече мога отново да се отдам на мислите си за Кайро. Отново се връщам към последния ден, преди да тръгнем за летището. Рано сутринта подреждах стари папки с книжа в сводестата си малка канцелария. На дъното на една купчина покрити с прах, вече невалидни договори от времето, когато покойният ми баща бе личен секретар на шейха, намерих един документ, написан с безукорния равен почерк на самия шейх. В него ставаше дума за абсолютно невероятни, чудовищни неща. Документът удостоверяваше, че сам той, шейхът, чрез ливански посредник е продал огромни територии от Палестина на проклетите евреи и така е спомогнал за създаването на така наречената им държава върху земи, откраднати от нашите братя араби.

Напълно объркан хукнах на горния етаж в салона, където прислужникът Исмаил приготвяше кафе за посетителите, които всеки момент щяха да пристигнат. С треперещи ръце подадох документа на шейха. Той го погледна бегло и веднага нареди тихо на Исмаил:

— Можеш да се оттеглиш, синко. Кажи на гостите да поизчакат в задната стая — после се обърна към мен: — Налей ми чашка кафе, Ахмад, на моите години умът залинява и има нужда от тази уханна ободряваща напитка — пое чашата, усмихна ми се тъжно и каза, наричайки ме топло по бащино име: — Сине Хасанов, от теб тайни нямам и сега ще чуеш нещо, което никой не е чувал. Когато евреите започнаха безчестния си заговор в Палестина, събратята араби се стъписаха и белите империалисти се възползваха от нашето объркване, за да ни навредят и да унижат нас, арабите, както винаги са правели. Тогава от свещения Йерусалим1, от Бейрут, от Дамаск при мен дойдоха пратеници и вестите им дълбоко ме разгневиха. Исках да смажа злостния еврейски план още в зародиш, за да попреча на евреите от цял свят да се съберат на едно място. Но тогава Бог в безграничната си милост ме дари с прозрение чрез стиха: „Твоят Господар ще събере враговете ти на едно място, за да можеш до един и вовеки да ги затриеш“ — шейхът въздъхна дълбоко и продължи: — Няма да ти говоря за бъдещето, сине Хасанов, защото бъдещето е в ръцете на Всемилостивия, а Той знае най-добре — и цитира сурата за слона, в която се казва: „Не видя ли, че твоят Господ порази онези, които вървяха със слона2? Не разби ли той на пух и прах коварните им помисли?“ — и след като изрече цитата от Книгата, сгъна листа и ми го подаде с думите: — Този документ се е запазил поради злощастно недоглеждане, което ти сега ще поправиш — и посочи сребърния мангал, на който Исмаил му приготвяше наргилето.

Положих документа върху живите въглени и заедно с виещия се и чезнещ дим се изпариха и всичките ми неоснователни съмнения. С дълбок поклон благодарих на господаря, задето тъй великодушно посрещна непростимата грешка на покойния ми баща. В този миг погледът ми падна върху кожените му сандали на пода пред дивана. В знак на смирената си благодарност казах:

— Позволете на вашия слуга, като простите дързостта му, да ви предложи нови сандали. Тези са стари и износени и може да наранят нозете ви.

Шейхът обаче вдигна ръка и рече:

— Не, Ахмад, макар и стари, тези сандали все още ми служат. На истинно вярващия му приляга пестеливост и аз никога не изхвърлям онова, което все още върши работа. Едва когато престане да бъде полезно, се отказвам, при това с дълбоко съжаление, задето се разделям с нещо, което години наред ми е служило вярно — той отпи глътка кафе и неочаквано ме запита: — Колко слуги има в скромния ми дом, Ахмад?

Преброих наум и отговорих:

— Към седемдесет, дано Всемилостивият удължи дните ви.

Той кимна сериозно и продължи:

— Те са все верни хора, Ахмад. Но само на едного имам вяра и само на него се доверявам изцяло. Затова и теб назначих на мястото на покойния Хасан ал Бадави, баща ти, да дари Бог с мир душата му — тези думи ме покъртиха. Понечих да кажа нещо, но шейхът вдигна пак ръка и продължи: — Затова, сине Хасанов, ще те натоваря теб с една важна задача, тънка и опасна едновременно. Ще заминеш за северните страни да сключиш от мое име някои сделки, за които ще ти разкажа след малко. Засега искам само да те предупредя, че тези сделки трябва да останат пълна тайна. Ако властите в онези страни научат, за пореден път ще използват случая да ни напакостят и да унижат нас, арабите. Освен това там има хора, които ми се противопоставят, и нищо чудно да се опитат да провалят работата. Ти си блестящ в чуждите езици, но не си се сблъсквал със законите и нравите в онези земи на невежество и неверие. Затова реших да ти назнача един способен помощник и един надежден телохранител — шейхът плесна с ръце и когато Исмаил се появи, му нареди да повика Фигел и Мохтар.

Още същата вечер тримата отлетяхме със самолет за Рим. За три седмици успешно изпълнихме задачата и утре ще отплаваме за родината с кораба „Джибути“. Тъжно ми е и казвам на Мохтар:

— Ще ми се вече да сме си в Кайро, Мохтар.

Мохтар пак се е вторачил в пленника. Обръща глава към мен и изрича с обичайния си монотонен глас:

— Ахмад, ти няма да отплаваш за Кайро.

Трябва да кажа нещо, каквото и да е, само и само да разбере, че съм съвършено спокоен. Но не намирам точните думи, трябва ми време, трябва ми време да помисля. И в същия този миг осъзнавам, че време за мислене не ми е нужно. Защото мисълта, че повече никога няма да видя Кайро, през цялото време се е спотайвала някъде дълбоко в съзнанието ми. Знаех го, но не исках да си призная, че го знам. Но каквото и да е, недостойното ми самосъжаление на часа е заличено от топлия плам на неизмеримо удовлетворение. Важната задача, която ми бе поверена, е безспорен знак за признание. Неунищоженият от баща ми документ ми разкри нещо, което не ми е било дадено да знам, а това, естествено, налага да бъда премахнат. Но вместо да ме премахне на часа, шейхът ми предостави отсрочка, за да ми позволи да изкупя небрежността на моя покоен баща, като изпълня тази трудна задача. И понеже задачата е успешно изпълнена, заслугата на сина заличава бащината простъпка. Нищо няма да помрачава спомените на шейха за бащата и сина Ал Бадави. Той ще знае, че и двамата сме му отдали докрай ограничените си способности, че сме му служили вярно и предано като собствените му сандали. А това, че шейхът ме възнагради с тази последна милост, доказва, че според него сандалите са му служили добре. Единственото, от което слугата има нужда, е да знае, че службата му е била добра. Делата на господаря му не са негова работа. Не подобава на човек като мен да разсъждава върху сделките на шейха с евреите. Единственият съдник е всемилостивият Бог, защото Той знае най-добре.

Ставам и изричам задължителното в подобен случай:

— Наистина на Всемилостивия принадлежим и наистина при Него всички се завръщаме.

Скръствам ръце и поглеждам Мохтар отвисоко. Само че той, жалкият уличник, не може да придаде подобаващото на този тържествен момент достойнство. Върти се на стола по неговия си отвратителен навик и избягва погледа ми.

— С пистолета ли? — питам. Мохтар кимва.

— Тук и сега?

Той пак кимва, без да вдига очи. При мисълта за студената тиня и калта на дъното отдолу ме побиват ледени тръпки. Пред очите ми са топлите сини вълни на Средиземно море. Иска ми се да е на кораба, за да виждам скъпия роден бряг. Но нищо не може да се направи, писано било да е тук. Преди да кажа на Мохтар да побърза и да свършва, той вдига поглед.

— Страхувах се от този миг — навъсено измрънква той — през всичките три седмици — за мое удивление белязвам боязън в големите му очи. — Ахмад, защо не успяхме да се сближим? Живяхме в една и съща къща, служихме на един и същ господар. Ти никога не си ме харесвал. Но аз не можех да бъда друг. Защото от край време ти завиждам. А не исках да разбереш, че ти се възхищавам заради мъжествеността и силата ти. Като те гледах, си представях как препускаме през пустинята рамо до рамо в нощния хлад под звездното небе, когато…

— Мохтар — с погнуса го прекъсвам, — пак си чел долнопробни романчета. Какво знаеш ти за пустинята? Ти, дето си отрасъл в бордеите на Порт Саид?

— Да, Ахмад, там съм отрасъл. Но имах един приятел, строен моряк от Оман. Често седяхме нощем на кея и той ми разказваше за някогашния си живот в пустинята. Може и да ме е лъгал, но и така да е, разказите му бяха като приказка. Говореше за арабски рицари, които препускат през пустинята, размахали мечове като във филмите. Онзи строен моряк имаше твоята широка крачка, Ахмад, и твоите жилави бедра. Бедра на ездач.

Виждам, че наистина е искрен, и решавам да му кажа:

— Мохтар, ще ти обясня защо не можехме да бъдем приятели. Ще ти го обясня, като ти разкажа нещо, което се случи една нощ преди около година. Сигурно си спомняш жегите него лято. Дори в градината върху покрива на двореца на шейха беше горещо и душно, дори и водата на фонтаните в предния двор не беше студена. Веднъж излязох през главната врата да се поразходя по кея на Нил. Тогава една млада жена, която клечеше до зида, стана и пристъпи към мен. Беше облечена като проститутка, по китките и глезените й имаше гривни и беше толкова дребничка и крехка, че приличаше на момче. Не каза и дума, но огромните й очи блестяха над фереджето, покрило долната част от лицето й. Беше много красива, Мохтар, толкова красива, че ми мина през ум да я обладая.

Мохтар става.

— И защо не го направи? — пита той с изопнато от напрежение лице.

— Защото внезапно си спомних какво се крие зад тези видими съблазни. Само една долна сплетническа душица.

Мохтар бавно кима.

— Сигурно си бил прав, Ахмад. Снощи наистина ме беше страшно яд на теб, но сега не ме е яд. Нали казваш, че е била красива. Така ще има нещо приятно, за което да си мисля, когато ми докривее. Не знаеш, Ахмад, колко ми е криво понякога. Ти си образован мъж, можеш да си мислиш за разни неща, когато ти е терсене. А на мен просто ми е гадно. И никога не ми е било по-гадно, отколкото сега.

Той прави крачка към мен и посяга към десния си джоб. В този миг се сещам:

— Какво ще стане с жена ми?

— Нали ти казах, че е красива — изръмжава Мохтар. — Тя е собственост на шейха, както и синът ти. Първокачествена стока.

Стоя като треснат, втренчен в блестящите му очи. Ръката му се плъзва в десния джоб, ударът в корема ми е толкова силен, че политам назад. А каза… той каза, че няма…