Подареният ден (Амстердамска загадка)

През воал от стъкло

Вдигам яката на шлифера си, защото вятърът отново се е засилил и внезапни пориви запращат дъжда във врата ми. Камионетката още си стои. Изглежда доста разнебитена, номерът й е зацапан с кал. Тръгвам натам, откъдето дойдох с таксито.

Съседната улица, с десетки малки дюкянчета, е пълна с народ. Нямам закъде да бързам и се опитвам да довърша въображаемите портрети на Евелин Ванхахен и Бърт Винтер. Щом Евелин работи в „Клод“, това „актриса“, изписано в личната й карта, означава, че е от стотиците треторазредни певици или танцьорки, които се мярват за броени минути на миниатюрната сцена в онази огромна шумна танцова зала, когато джазовият оркестър си отдъхва за по една цигара и бира. Уредниците гордо наричат тези представления програма, само че двойките, които посещават известния дансинг, идват, за да танцуват и да се гледат един друг, а не програмата. А Бърт е малко разхвърлян, но сериозен младеж. Не пуши, било защото не му харесва, било за да пести. Но у него има нещо романтично, за което говорят връзката му с „актриса“ и репродукциите на Гоген. Но къде е той? И къде е Евелин?

Всичко това ме занимава, защото ме свързва здраво с настоящето. А и защото имам смътното усещане, че Евелин може да ми помогне да намеря отговор на някои въпроси, идващи от миналото. То се знае, ако успея да я открия.

А спрямо мъжа, който току-що ми се представи като любезен домакин, нямам абсолютно никакви съмнения. Този скъпо облечен, добре гледан джентълмен, който пуши египетски цигари, няма нищо общо с бедната студентска стаичка. Там той бе гостенин също като мен. Сигурно е цивилен полицай. За малко не се сблъсквам с един полицай, само че униформен. Извинявам се и учтиво питам как да стигна до улица „Абел“. Той поглежда картата на града и ми обяснява, че трамваят, който спира на следващото кръстовище, ще ме откара дотам.

Трамваят е претъпкан и шумен. Мирише на влажни дрехи, застояла пот и евтин парфюм. По принцип мразя тълпата, тя ме изпълва с болезненото усещане за мизерия. Но точно сега навалицата ни най-малко не ме притеснява. С интерес улавям откъслечни реплики и се смея на шегите на ватмана.

Слизам и след няколко метра се озовавам на улица „Абел“. Спирам на ъгъла, за да се ориентирам. Двама мъже с мокри чадъри ме блъсват, от другата страна се задава велосипедист, който върти бясно педалите. Няколко частни автомобила отминават бавно заради дъжда. Около пансиона „Янсен“ няма полицейска кола, нито уж случайно мотаещи се хора. Полицията се интересува само от „Аудехрахт“ 88. Засега.

Тръгвам по улицата, оглеждайки внушителните къщи от двете страни. Масивни сгради, почти всичките четириетажни. Строили са ги за себе си в началото на века заможни хора, които са можели да си позволят по две прислужнички денонощно на разположение. Табелките с имената на обитателите показват, че повечето вече са разделени на по три-четири отделни апартамента или са превърнати в канцеларии. Пресичам към сивокаменната сграда точно срещу пансиона „Янсен“. На голяма бронзова табела при входа пише, че тук се помещава една от службите на градския съвет. Може би точно на това място си изкарва заплатата собственикът на лакътя в туид от кръчмата на Ян. Кръчмата на Ян като че ли не е далеч. Или може би е? Не обърнах особено внимание, откъде минавам, когато си тръгнах.

Няколко прозореца на пансиона „Янсен“ светят, както и на сградата близнак на номер 57. Номер 53 тъне в мрак. Двата прозореца на приземния етаж са без пердета. Напряко е залепена бяла хартиена лента, на която с големи букви пише „Продава се“. Хвърлям цигарата, пресичам и натискам звънеца на пансиона „Янсен“.

Отваря ми възрастна жена в спретната черна рокля. Оглежда ме доста подозрително. Свалям шапка и учтиво казвам:

— Госпожо, госпожица Винтер ми каза, че се е преместила тук. Бих искал да…

— Няма никаква госпожица Винтер тук — навъсено ме прекъсва старата дама. — Не приемам неомъжени млади жени. Само семейства.

Мъдро постъпва, признавам, само че на мен това с нищо не ми помага. Затова продължавам с известно колебание:

— Тогава може би е имала предвид съседната къща, защото…

— Глупости. На петдесет и седем е старчески дом, на петдесет и три от три месеца е празно. Срамота, при тази жилищна криза — тя понечва да затвори вратата.

— Видяхте ли катастрофата? — бързо казвам аз. Вратата отново се отваря.

— Катастрофа! Тук, на улицата? — припряно пита тя. — Сега ли стана?

— Не, чух, че било преди около час. Довиждане. — Този път аз дръпвам и затварям вратата. На номер 51 няма смисъл да проверявам, защото там се помещава институт за промишлени изследвания. Звънвам на номер 57, старческия дом. Портиерът ме разпознава. Щом чул раздвижването на улицата, погледнал през прозореца и ни видял с Евелин и двамата полицаи. Като разбрал, че вече няма нищо интересно, пак дръпнал пердето тъкмо преди полицейската кола да тръгне. Затова и не знаеше къде е отишла Евелин. Номер 53, празната къща, е последният ми шанс. Сигурен съм, че се е вмъкнала някъде недалеч от пансиона „Янсен“. Едва ли би рискувала да пресече или да хукне по улицата, докато ние се отдалечаваме с колата, защото някой от нас можеше да се обърне и да я види. Отивам отново до сградата на градския съвет и внимателно оглеждам номер 53.

Дъждът вече само препръсква, така че мога по-добре да разгледам къщата. Само на три етажа е, но създава впечатление за сдържан разкош. Високият вход е с изваяни волути, заслонен под маркиза от цветно стъкло. Над островърхия покрив от плочи стърчи ветропоказател от ковано желязо. Напрегнато се взирам в трите прозорчета горе под покрива. Иззад навитата жълта щора на средния се процежда слаба светлина. Кой ли е светнал в къща, необитавана от три месеца? Може би пазач? Ще проверя, това е последният ми шанс да запазя връзката с настоящето. Но ще вляза отзад. Движението по улицата е доста оживено, а аз и бездруго вече много се набих на очи. Тръгвам към съседната успоредна улица. Бързам, защото от висенето на едно място краката ми съвсем са премръзнали.

Оглеждам проходите между къщите към задния двор. Първите два са преградени, но третият е отворен. От осеяната с боклук алея лесно разпознавам номер 53, защото е единствената триетажна сграда, а и няма друга с ветропоказател на покрива. Зад дръпнатите пердета на френските прозорци на втория етаж свети. Не, не може да е пазач. В празната къща живеят хора.

Задната фасада на втория етаж е опасана от широк балкон. Балконът на третия етаж е тесен, двата прозореца са тъмни. Оглеждам другите къщи. Повечето прозорци светят, на места пердетата дори не са дръпнати. Виждам хората зад тях, но те не могат да ме забележат тук долу между тъмните градински зидове.

Опитвам се да отворя зелената врата на градината. Залостена е отвътре. За мой късмет дуварът не е посипан със стъклени парчета. Набирам се нагоре и го прескачам. Градината на номер 53 е нищо и никакво дворче, застлано с чакъл, с избуяла по краищата трева. В десния ъгъл, наполовина скрита под балкона, има барака за инструменти. Пред нея се въргаля стар варел от бензин. Изправям варела, стъпвам на него и се качвам върху покрива на бараката, а оттам лесно се добирам до балкона. След като се прехвърлям през железния парапет, напрегнато оглеждам отсрещната редица къщи. Нито един прозорец не се отваря, никой не извиква възмутено. Внимателно пристъпвам по мокрите дъски до пролуката между богато надиплените червени плюшени завеси на най-близкия френски прозорец. Залепвам лице о стъклото и се взирам.

Гледката е жалък завършек на всичките ми усилия: едър мъж, отпуснат в кресло, явно отегчен. Най-горните копчета на жилетката на сивия му раиран костюм са разкопчани, килнал е бомбето си назад над високо гладко чело. Ръцете му са на коленете, краката му са опънати към голяма електрическа печка. Реотаните са нажежени, а печката е съвсем нова, наскоро извадена от кашона, който е поставен до нея. Отгоре му като на масичка са сложени стъклен пепелник и малък транзистор. Тези модерни електроуреди рязко контрастират със старовремската камина от изваян червен мрамор, поддържана от беломраморни статуи на две голи гъркини. Обилните им прелести не интересуват здравеняка. Бледото му лице с яка челюст е безизразно, натежалите клепачи са полузатворени. Дългата пура между дебелите му устни е загаснала. Изглежда отегчен. Ужасно отегчен.

От другата страна на печката има празна дървена щайга. Мебели не се виждат или поне аз не ги виждам. Розовите тапети на златисти цветя са целите на петна. Потъмнели квадрати показват къде са висели картини, и подчертават внушението за западнал аристократизъм. Дъсченият под е гол. Давам си сметка, че ярката светлина трябва да идва от силна лампа в другата половина на помещението, която не мога да видя. Може би от огромен кристален полилей, както може да се очаква в подобна обстановка.

Мъжът е прекалено добре облечен за пазач. Трябва да е собственикът, решил да поседи в новата си къща, докато чака да докарат мебелите. Или пък в къщата на жена си, защото забелязвам на пухкавата му длан дебела златна халка. Който и да е, той има право да е тук, има право и да скучае. Най-добре да си вървя, както дойдох. Само с един червен кожен портфейл нищо не мога да предприема.

Внезапно някъде над мен прозвучава висок гърлен глас. Притискам се плътно о стената. Някой ме е забелязал от горния балкон, леко вдаден навътре. Изчаквам с притаен дъх. Не става нищо. Пак чувам гласа. Вдигам поглед и въздишам с облекчение. Прозорчето над трегера на френския прозорец в другия край на балкона е отворено. Пристъпвам на пръсти до високия прозорец. Сред плюшените завеси има пролука от няколко сантиметра. Оттук голямата стая вече се вижда от край до край. Обзема ме тържествуващо задоволство.

Вдясно под силната светлина, струяща от гола крушка в средата на голата празна стая, двама мъже седят на старо тапицирано канапе. Между тях и едрия мъж до електрическата печка се виждат само голите изпоожулени дъски на дюшемето. В насрещната стена има две бледокремави врати със златен кант. Двамата на канапето са в спретнати тъмносини костюми и кафяви вратовръзки. Точно тези мургави мъже нападнаха Евелин на улицата.

По-дребният свива заоблените си рамене.

— Нищо не можем да направим — унило казва той. — Да идем да се поразходим, а?

Говори на арабски, египетски арабски. От общуването с арабските търговци в Ява по-добре знам югоизточния йеменски говор. Но докато следвах в Найден, прекарах една лятна ваканция в Египет и мисля, че ще се справя.

Дребният седи приведен напред, опрял лакти на коленете си. Лицето му е много мургаво и гладко, с изпъкнали широки скули и тясна, издадена напред брадичка. Има огромни очи и малка аленочервена уста. Синкавочерната му коса пада на ситни къдри върху ниско набръчкано чело. Сакото му е вталено, ръбът на панталоните — безупречен, но обувките му са прекалено светли, почти жълти. На около двайсет и пет години е. Точно този ме повали.

Другият, когото проснах на земята, е висок и слаб. Отпуснал се е на канапето, кръстосал дългите си крака, ръцете му са скръстени пред гърдите. Лицето му е длъгнесто, с правилни черти, по-светло, отколкото на спътника му, с малки мустачки и открояващ се орлов нос. По-възрастен е, към четирийсетгодишен. Вперил е очи в скучаещия до електрическата печка мъж с онзи отнесен, типичен за обитателите на пустинята поглед. Наистина е египетски бедуин — при това, дума да няма, много красив. Дребничкият припряно повтаря:

— Защо да не поизлезем? Да поразгледаме малко града, а?

Високият се обръща бавно към него и казва студено:

— Нещо си нервен, Мохтар. Във Франция не беше такъв. Нито в Италия, нито в Германия.

Дребничкият оклюмва още повече. Огромните му очи блестят, сякаш са влажни. Нацупва малките си алени устни и казва:

— Мразя да чакам, Ахмад. Особено в такъв проклет студен влажен град — после вирва брадичка към другия край на стаята и добавя: — И всичко заради оня дебел и тъп кучи син.

— Добре де, Фигел е виновен — съгласява се Ахмад. — Казали му, че „Джибути“ ще отплава за Александрия последния ден от месеца, и Фигел решил, че е днес. Но понеже тази година февруари има двайсет и девет дни, „Джибути“ тръгва утре. Не ни остава друго, освен да изчакаме.

Речта се лее красиво от устните му с прецизното произношение на човек, който познава класическия арабски и го обича. Изисканият му говор е пълна противоположност на провлачения просторечен диалект на спътника му. Имам чувството, че съм на театър и гледам от първия ред. Просторната, обляна в светлина сцена е изкусно построена: едрият мъж пред печката вляво, двамата на канапето вдясно, центърът празен, в очакване да се появи главният актьор ако има такъв. Няма нужда да поглеждам в програмата за имената на героите: едрият с бомбето е Фигел, високият египтянин се казва Ахмад, дребният — Мохтар. Настъпва дълго мълчание и аз затварям очи. Някои хора усещат, когато ги наблюдават невидими очи. След известно време Мохтар отново се обажда:

— Да излезем да поогледаме.

Ахмад рязко загасва цигарата си в стъкления пепелник между тях. Изпушил я е едва наполовина.

— Знам какво разбираш под оглеждане, Мохтар — студено казва той. — И ти казвам, опасно е. Тази къща е собственост на Фигел. Неудобна е, но тук сме в безопасност. А ти си чужденец в този град и едва говориш английски. Дявол знае какво можеш да изтърсиш пред някой нехранимайко, както обичаш да се заприказваш. А после той какво ще каже на някой друг?

Отговор не идва. Надничам отново в стаята. Алените устни на Мохтар са изкривени в презрителна усмивка, в големите му очи блести злостно пламъче. Другият нищо не забелязва, вперил поглед право напред. После продължава с предишния отмерен тон:

— Трябва да сме тук, когато Михаил се върне. Искам да съм сигурен, че няма усложнения. Шейхът не иска никакви усложнения.

С бърз нервен жест Мохтар запалва цигара.

— Не биваше да прахосваме толкова време за странични работи — сопва се той. — Такава стока се намира лесно. Навсякъде.

— Явно Фигел не мисли така.

Отново настава тишина. Чудя се кого ли има предвид Ахмад. Арабите знаят името Михаил от свещените си книги. Но то не е мюсюлманско име. Само арабите християни, като ливанците, го използват.

Хвърлям бегъл поглед към сградите отзад и на часа струйка ледена вода се стича във врата ми. От ситния, но несекващ дъждец и шапката, и шлиферът ми са подгизнали.

— А ти, като говориш толкова езици — подема наново Мохтар, — попитай онуй дебело псе кога потегля „Джибути“ утре — и след кратка пауза додава: — Попитай го и защо не се връщаме със самолет. До Италия отидохме със самолет. И до Германия. Защо сега да се прибираме с кораб?

Ахмад го оглежда изпитателно. Едва когато дребничкият отмества очи, казва:

— Мохтар, ще задам на Фигел първия ти въпрос, но втория не. Защото е неуместен. Никой не пита за заповедите на шейха — после на превъзходен английски се обръща към излъчващия досада мъж: — Господин Фигел, в колко часа тръгва „Джибути“ утре?

— А? — едрият го поглежда навъсено. — В колко часа ли? В десет сутринта. Ще тръгнем в девет, Източният кей е далеч.

Той говори с подчертан немски акцент. Изважда кибрит и най-сетне запалва дългата си угаснала пура.

— Чу, нали? — спокойно се обръща Ахмад към Мохтар. — Кога ще се появи кафето ни?

— Оная повлекана танцьорката сигурно е заспала! Защо му бе на Фигел да я взима? Тя знае ли за другата стока?

— Естествено, че не. Мохтар, нервничиш — с бавно отмерено движение Ахмад изважда позлатена табакера от джоба на жилетката си. Докато грижливо си избира цигара, продължава, без да поглежда дребния: — Сутринта каза нещо непристойно, Мохтар. Каза, че жена ми е красива. Същото каза и преди три дни в Хамбург, когато прибирахме последната пратка. Ти, Разбира се, си само един уличник, отраснал сред бордеите на Порт Саид, Мохтар, но вероятно си чувал, че един възпитан арабин никога не си позволява дори да спомене чужда съпруга, камо ли да обсъжда външния й вид. Понеже и двамата живеем в резиденцията на шейха, неминуемо от време на време ще виждаш жена ми. Въздържай се от реплики по неин адрес.

Ахмад запалва цигарата си със златна запалка и изпуска съвършени кръгчета дим.

Огромните очи на Мохтар сякаш стават все по-големи и бялото им страховито изпъква на фона на смуглата му кожа. Понечва да каже нещо, но се въздържа и обръща глава към най-близката врата. През нея влиза моят домакин от „Аудехрахт“ 88.

По тялото ми преминава тръпка на възбуда. Птичето влетя в кафеза! Но оставам разочарован. Той само махва с ръка към двамата египтяни на канапето, съблича дебелия си кафяв балтон и го окачва на един пирон на вратата. Понечва да закачи и кафявата си шапка, но вижда, че е подгизнала, и се отказва. С шапката в ръка се приближава до Фигел и я полага на пода пред електрическата печка. Остава прав, за да си стопли краката. Фигел вдига поглед и отбелязва:

— Забави се. Откри ли нещо?

— Нищо. Ей Богу, всичко огледах. Вече се канех да тръгвам, когато ме забави някакъв глупак, неин предишен ухажор. Отървах се от него, колкото можах по-бързо. Фигел, твоята таратайка съвсем се е разкапала. Едва запали.

Говори съвсем гладко английски и успявам да определя точно акцента му. Няма съмнение, че е американец.

— Но ти сам оправи стартера, Мигел! — възкликва Фигел.

— Е, да.

Фигел кимва.

— Там няма нищо — подвиква Мигел към двамата мъже на канапето. После запалва цигара и свойски се обръща към Фигел: — Измъкна ли нещо от момчето?

— Не. Нали ти казах, не е от приказливите. Дори пред глупавото си гадже не е споменала нищо — гласът на Фигел е рязък.

Странни образи се мяркат в главата ми. Евелин и Бърт са затворени тук, пленници на тая международна банда мошеници. Трябва да им помогна да избягат, ще…

Втората врата се отваря и се появява Евелин с поднос. Чевръсто затваря вратата с пантоф и се отправя към Фигел и Мигел. Оставя подноса на кашона. Мигел се отмества да й стори място пред печката и тя застава до него с ръце в джобовете на кафявия си дълъг домашен халат с висока яка. Фигел протяга ръка и взема чаша кафе от подноса. След него и Мигел. Несъзнателно отбелязвам, че на подноса има още две чаши.

Загубил съм ума и дума. Замаян наблюдавам как Евелин се навежда над радиото и пуска нежна джазова музика. Мигел й предлага цигара и й поднася огънче. В миг осъзнавам, че съм залепил лице о прозореца и ако някой погледне насам, ще ме види. Дръпвам се назад, обръщам се и се облягам на тухлената стена до прозореца. Краката ми треперят.

Тя сякаш сияе заруменяла, черните й очи блестят. И тя е от тази банда, чувства се съвсем на място сред тях. Разправията на улицата, на която станах свидетел, е била просто недоразумение, което лесно са изгладили. Вероятно въртят тъмни далавери, но това не е моя работа, защото не съм полицай. Аз съм чисто и просто един глупак, който си вре носа в хорските дела. Ще си ида, както дойдох, ще пусна портфейла на Евелин в пощенската кутия на къщата и ще се прибера у дома.

Свива ме стомахът. Сигурно защото цял ден не съм ял като хората. Невъзможно е такава тъпа грешка да ме ядоса чак толкова, не може… не може да съм чак такъв глупав. Бързо се връщам до прозореца с безумната надежда, че все нещо ще се случи. Каквото и да е.

Този път насочвам вниманието си към Мохтар. В момента той пристъпва към все така седящия на канапето Ахмад с две чаши кафе. В ситните му стъпки има нещо женствено, но леката му походка може и да е на трениран боксьор. Дребен е, но раменете му не просто изглеждат широки заради подплънките на сакото, а наистина са яки. Пък и онова кроше в челюстта ми бе точно и майсторски нанесено.

Евелин е седнала на дървената щайга и се полюшва в такт с музиката от радиото. Мелодията е латиноамериканска, с увличащ ритъм. Фигел обаче сякаш не я харесва, защото зяпа мрачно радиото. Мигел бавно отпива от кафето си, отмервайки такта с десния крак. Двете голи гъркини са се вторачили подозрително в мраморния товар в ръцете си. Мила среща на хора от разни страни, решили да прекарат приятно някой и друг час.

Сещам се за Бърт Винтер. Трябва да остана, защото за него още нищо не знам. А този припрян, романтично настроен студент, когото Евелин е зарязала, неусетно е пробудил у мен бащински чувства. Ще погледам още малко театър иззад стъкления параван. Вече като безпристрастен зрител. Напълно безпристрастен.

Евелин става от щайгата, привдига леко полите на кафявия си халат и прави няколко танцови стъпки. Над малките й, обути в пантофи ходила съзирам надиплени широки маншети на тъмносиня пижама. Очарователна гледка. Но нито Мигел, нито Фигел проявяват интерес към нея. Фигел дъвче угасналата си пура, без да сваля очи от радиото. Мигел припалва нова цигара от фаса си. Пуши като комин. Двамата араби посръбват кафе. Всички сме безпристрастни наблюдатели. Фигел и Мигел, Ахмад и Мохтар. И аз.

Евелин врътва едно копче на радиото и музиката гръмва. Най-сетне Фигел вдига очи. Поглежда я укорително изпод тежките си клепачи. Тя обаче поклаща глава и кима към стената, за да му покаже, че са достатъчно дебели. После посочва и към френските прозорци и аз светкавично се навеждам.

Оставам известно време клекнал, целият премръзнал, мокър и жалък. Накрая решавам да хвърля последен поглед към компанията. Надничам отново и неволно зяпвам. Кафявият халат и горнището от тъмносинята пижама на Евелин са върху щайгата. Тя стои до радиото по бял сатенен сутиен и тъмносиния панталон от пижамата. Заоблените й рамене и ръце са снежнобели в ярката светлина от голата крушка, бялата й талия изглежда крехка между пищната гръд и плътния ханш. Толкова прилича на Лина, че вътрешностите ми се свиват на топка. Блестящите й очи са някак особено вторачени и пресметливо оглеждат двамата араби на канапето. Ахмад съсредоточено изследва съдържанието на чашата си, Мохтар си играе със запалката. Фигел също не поглежда към момичето, а съзерцава радиото вдигнал вежди, като че се чуди как тази малка вещ може да произведе толкова силна музика. Мигел си чисти ноктите с джобно ножче. Пълната им незаинтересованост ми позволява да продължа ролята си на неутрален наблюдател.

Евелин се привежда и казва нещо на Фигел, все така поклащайки бедра в такт с музиката. Фигел свива рамене, после се извръща и подвиква една-единствена дума към двамата египтяни. Не успявам да го чуя, но Мохтар го чува.

— Бардашки номера! — троснато казва той на Ахмад, Ахмад е спрял поглед върху момичето.

— Донеси го! — нарежда той.

— Да не мислиш, че ще спя на мокър чаршаф? — остро възразява Мохтар.

— Направи каквото каза Фигел — гласът на Ахмад звучи глухо.

Мохтар изрича една вулгарна дума, оставя чашата на пода, рязко става и изчезва през вратата вдясно.

И аз би трябвало да си вървя. Не знам какво ще последва, но чудесно разбирам, че каквото и да е, не бива да го виждам. И все пак оставам. Евелин сигурно напява думите на песента, защото влажните й устни помръдват. Сега е приковала почти нежен поглед във Фигел. Само че Фигел отново запалва пурата си и издишва облаци дим към радиото. Толкова назад е избутал бомбето си, че то по чудо се държи още на главата му. Гъстата му коса е прошарена.

Вратата се отваря и Мохтар се връща. Внимателно носи голям вързоп бяло платно. От него по пода капе вода. Отива до Фигел и го пита нещо, но от музиката не чувам думица. Фигел посочва с пурата си една желязна кука на стената до най-близката врата.

Мохтар отива до вратата и вади от десния си джоб масурче тънка връв. Завързва с единия край на връвта ъгъла на мокрия чаршаф. Сега виждам, че е фино ленено платно. Мохтар поглежда към стърчащата от избелелия розов тапет желязна кука, после преценява колко е дълга връвта. Като че ли се колебае.

— Срежи го на две! — нарежда Ахмад.

С гальовен жест Мохтар пуска гладката връв да се изниже през пръстите му. Разсеяно обръща очи към прозореца и аз тутакси се дръпвам встрани.

— Ще стигне — чувам го да подвиква.

Успявам тъкмо навреме. Плюшените завеси в миг се разтварят и силен сноп светлина залива балкона. След няколко напрегнати мига завесите отново се затварят.

— Трябва да свърши работа — чувам гласа на Мохтар. — Тъпа история!

Чувам го да се отдалечава и отново поглеждам. Той е събрал завесата в средата, но е разширил процепа в края. Дясната половина на стаята е скрита зад параван. От светлината на силната електрическа крушка зад него мокрият чаршаф блести като киноекран. В средата се откроява аленото сияние на електрическата печка. Вдясно, полускрит зад паравана виждам Фигел, все тъй отпуснат в креслото си. Мигел го няма.

Лявата половина с канапето, напротив, тъне в мрак. Все пак успявам да различа силуетите на Ахмад и Мохтар, както и на Мигел, седнал сега между двамата. Тримата седят неподвижно. Не виждам лицата им.

На екрана се появява огромна сива сянка. В миг тя се свива и се превръща в черен, ясно очертан женски силует с разтворени нозе, вдигнати над главата ръце и полюшващи се в ритъма на музиката бедра. Евелин танцува близо до екрана чисто гола.

Прав беше Мохтар, казвам си. Евтин вариететен номер, един вид стриптийз. Същевременно обаче си давам сметка, че е по-различно. Този танц започва там, където свършва стриптийзът. Защото мокрият екран едновременно скрива и показва. Смущаващо ясно разкрива всяка извивка на тялото. Вижда се дори червеникавият отблясък на плътта, когато тя опре формите си о екрана. Дали пък не е червеникавото сияние от печката, което хвърля ореол около танцуващите й бедра? Единствено необузданата страст спасява представяното като танц любовно излияние от шокиращо вулгарен цинизъм.

— Гледаш през воал, през воал от платно, който те отделя от тялото й. А има и втори воал, от стъкло, между теб и нейния свят.

Изричам това на глас и по силата на несъзнателния инстинкт за самосъхранение веднага поглеждам към тримата мъже на канапето. Но те са обърнали глави към екрана и не помръдват. Поглеждам и към Фигел. Той е вперил очи в танцьорката, но лицето му с тежката челюст излъчва все същото безразличие. А той седи зад паравана. И я вижда гола-голеничка.

Изведнъж всичко край мен се завърта бясно. Воалът, двойният воал се разкъсва от порив на дълго удържана животинска страст. Огънят залумтява, събрал в едно всички изстъпления, които съм изживявал, разжарен докрай от допира с плът. Затрепервам неудържимо. Налага се да залепя длани о прозореца, за да се овладея. Забравям всякаква предпазливост, залепям лице о стъклото. Всяка моя частица трепти с онази свеждаща се фигура на екрана, в която минало и настояще яростно и насилствено се сливат в едно.

Най-сетне музиката замлъква и голият женски силует се разтапя в безформена сивота. Екранът отново е празен. Свличам се на колене, за да сподавя хлипанията си. Ръбовете на дъските се врязват в коленете ми, студеният дъжд се излива върху голата ми глава.

След не знам колко време опипвам слепешката за шапката си и едва-едва се изправям. И докато стоя там прав и оправям шлифера си, изпитвам невероятно спокойствие. Вече знам, че съм открил крайното решение. Подходът ми към живота е бил съвършено погрешен. Но вече открих правилното решение, единственото. То прокарва ослепителна, ясно очертана пътека от миналото към настоящето. И към бъдещето.

Оглеждам безстрастно стаята. Сега чаршафът лежи на пода. Ахмад и Мохтар не са помръднали от канапето. Мигел отново е до печката и лъска ноктите си с носна кърпичка. Евелин, облечена в халата си, стои права до Мигел и пуши припряно. Фигел протяга дългата си ръка и изключва радиото, от което вече се носят новини. Преди да седне отново, погледът му попада върху най-близката статуя на гъркиня на камината. Той забучва замислен горящия фас от пурата си в закръгления й корем. После се отпуска на стола, вади голяма сребърна табакера за пури от горния си джоб и се обръща към Мигел:

— Е, какво ще кажеш?

Мигел свива рамене. Любува се на отблясъците върху лъснатите нокти на дясната си ръка.

— Не е зле — казва.

Евелин тутакси пристъпва към него. Устните й трептят гневно. Фигел вдига ръка. Отхапва крайчеца на нова пура, запалва я и сериозно казва:

— Мигел има право — дали говори по-силно от преди, или моите сетива са се изострили? Чувам отчетливо всяка негова дума. — Не е зле, но не е и достатъчно добре за арабска публика. Не че арабите имат нещо против сръчните лудории в кревата. Но идат ли да гледат танци, държат да гледат танци — после подвиква към Ахмад: — На теб как ти се стори?

Ахмад вдига глава. Отговаря бавно:

— В Бейрут може и да мине — гласът му сега не звучи тъй красиво, а стърже. — Но не и в Кайро, нито пък в Дамаск. И за Багдад не става. Там обичат арабски кючек.

— Чуваш ли? — казва Фигел на Евелин.

— Точно тъй, истински кючек — потвърждава и Мигел. — По-добре него научи. И вземи да понапълнееш малко, момиче. За тях хубава жена е онази, дето има по някое кило отгоре.

Евелин не му обръща внимание.

— Но нали мога да го науча? — обръща се тя към Фигел на немски. — Изключено е там да няма учители по танци.

Фигел кима замислено.

— Не се тревожи — отговаря той също на немски. — И на това ще му дойде редът — явно немският му е майчин език.

Тя пак се усмихва. Пристяга колана с пискюли на халата си, кимва към Фигел и Мигел и тръгва към вратата. Отваря я, махва с ръка на Ахмад и Мохтар. Излиза. Мигел си поглежда часовника.

След малко и аз тръгвам. Девет и петнайсет е. Ще се видим утре на кея.

— Не закъснявай — предупреждава Фигел. Изглежда ядосан, че пурата му пак е угаснала.

— Хотелът ми е при дока Зеебюрхер — съобщава Мигел. — Телефонът е 99 064. Дай да ти го запиша. Всичко става.

Търси химикалка. Или молив. Това вече не ме интересува. Всичко си дойде на мястото. Те са търговци на бели робини и работят за двата най-големи пазара за тази стока — Средния изток и Латинска Америка. Трябваше веднага да се сетя. Отивам в другия край на балкона до тухлената стена между него и балкона на съседния научноизследователски институт. Стъпвам на перилото и се покачвам на стената. Горният ръб е хлъзгав и зад себе си нямам никаква опора — като нищо може да полетя надолу, но не мисля за това. Приковал съм поглед във вдадения балкон на горния етаж. Протягам се и се вкопчвам в двата железни лоста на парапета. Набирам се и успявам да се изтегля въпреки болката в отдавна отпуснатите ми мускули. Прекрачвам парапета.

На широкия двоен прозорец няма пердета, няма и никакви мебели в стаята с нисък таван. От вътрешната страна на прозорците има топка, с която се приплъзва крилото. Лесна работа. Хиляди пъти съм чел как става — притискаш парче бакалска хартия, намазана с мек сапун, към стъклото и натискаш. Нищо работа. Стига да имаш в себе си бакалска хартия и мек сапун, а аз нямам. Но забелязвам в долния ляв ъгъл на стъклото дупчица. От нея по стъклото плъзват две дълги пукнатини. Увивам пръстите си с носна кърпичка и опипвам ръбовете на дупката. Крайно внимателно разтърсвам стъклото. С леко подрънкване то се счупва. Вече мога да извадя едно голямо парче. Подпирам го на стената и пъхам ръка през дупката, завъртвам топката и отварям прозореца.

Бързо прекосявам студената стая. Вратата извежда на тъмна площадка. Единствената светлина идва изпод вратата насреща ми. Вратите и вдясно, и вляво са тъмни. Тази стая отсреща трябва да е нейната — таванското помещение, което видях от улицата.

Тихо почуквам.

— Кой е? — това е нейният глас.

Бързо избърсвам лице с носната си кърпичка и приглаждам мократа си коса назад. После отварям.

В сумрачния таван е топло и мирише на евтин парфюм. Тя се извръща, както седи на железен стол без облегалка, придърпва предниците на халата си и ме оглежда, вдигнала в почуда вежди. Стоя на прага, стиснал мократа си шапка в ръка. Чувам как капките падат на голия дъсчен под.

— Пак ли вие! — изрича тя. — Затворете вратата.

Когато отново се обръщам към нея, тя вече е станала. Посочва ми железния стол и аз сядам. Тя присяда на ръба на евтина желязна кушетка, единствената мебел. До мен има импровизирана тоалетна масичка — три куфара един върху друг — с няколко кутии крем и шишенца парфюм, кана и пластмасова чаша за вода отгоре. На измазаната стена е подпряно огледалце между две четки за коса. Светлината идва от отражателна електрическа печка, включена на най-силно. Едва различавам плетена блуза и други женски дрехи, окачени на пирони по стената. Тя заговаря първа.

— Ще ви обясня — нервно казва тя. Доближава глава до моята и добавя, припряно шепнейки: — Всичко е наред. Спречкването, което видяхте на улицата, беше само едно недоразумение, нали разбирате.

Главите ни са толкова близо, че усещам мириса на косите й. Вече нищо не ни разделя. Нито екран, нито стъклен воал.

— Мис Ванхахен, имате си работа с мошеници — казвам аз с равен тон. — Фигел вероятно ви е обещал турне из Близкия изток. Само че там ще ви продаде в някой бардак и повече никога няма да се върнете в Амстердам.

— Господине, явно нещо грешите! — гласът й е много дружелюбен и убедителен. — Господин Фигел е представител на няколко фирми за износ в Ливан. Сега се връща след обиколка из Европа за нови контакти. Двамата египтяни, с които ме видяхте, са негови помощници. Безкрайно съжалявам, че ви удариха тъй лошо. Всъщност те се връщаха от бар. Точно пред къщата започнаха да ми пускат ръце и на мен ми прекипя. Знам, че сбърках, като се представих на полицаите под фалшиво име, но господин Фигел не обича да се вдига шум около него и в оня миг това ми се стори най-лесния изход. Ако искате, попитайте господин Фигел, за да се уверите. Той е на долния етаж — и тя се усмихва победоносно. Страните й руменеят в заревото от печката, големите й очи блестят. — А и господин Фигел няма да ме продаде! Запознахме се в работата ми, казах му, че бих искала да видя малко свят, и той ме нае за своя секретарка. Погрешно са ви осведомили. Явно някой от сътрудниците ви е сбъркал.

Това не може да продължава.

— Грешите, госпожице Ванхахен — отегчено изричам аз. — Не съм полицай.

Тя нервно свива рамене.

— Естествено, че не сте редови полицай. Вие сте от специалните служби за регистрация на чужденците.

— Не. Името ми е Хендрикс, истинското ми име. Счетоводител съм в универсалния магазин „Биенкорф“.

— Е, щом казвате, тъй да бъде… — внезапно тя млъква и ме оглежда изпитателно. Забелязвам, че черните й зеници са изпъстрени с кафяви точици. Известно време оставаме вгледани един в друг. После тя бавно подема отново: — Вярвам ви. Защо тогава дойдохте?

Изваждам червения кожен портфейл от джоба си и й го подавам.

— Исках да ви върна това.

Без да го поглежда, тя го оставя на леглото до себе си и казва:

— Вътре е адресът ми. Защо не го изпратихте на „Аудехрахт“?

Избутвам желязното столче назад, за да подпра схванатия си гръб на стената, оставям шапката си на пода и изваждам табакерата. Предлагам й цигара, запалвам и аз. После казвам:

— Забелязах, че всъщност не натиснахте звънеца на пансиона „Янсен“. А като видях този тавански прозорец да свети, ми хрумна, че може би сте отседнали тук и вероятно се криете. А картата за самоличност, която намерих в портфейла, ме убеди, че на полицаите сте казали фалшиво име. Дойдох, защото мислех, че сте в беда и може би имате нужда от помощ.

Тя бавно кимва. Дръпва от цигарата и казва:

— Откъде знаете за Фигел?

— Наложи се да се покатеря дотук по задната стена на къщата. Като стигнах до долния балкон, поспрях и дочух разговор между Фигел и другия мъж на име Мигел.

Тя пуши мълчаливо. След малко ме изглежда подозрително и казва сухо:

— Знаех, че в „Биенкорф“ наемат все хора с висока квалификация. Но не знаех, че от счетоводителите там се иска да бъдат и опитни взломаджии катерачи. Не съм много убедена, че сте такъв, за какъвто се представяте, но независимо от това ще ви кажа истината. Зарязали сте всичко, за да ми помогнете, и не бих искала да си мислите, че не оценявам жеста ви — тя се протяга покрай мен и загасва цигарата си о опаковката на кутията крем. Отново долавям лекия полъх на косите и тялото й. Пъхва ръце в джобовете на халата си и продължава с равномерен тон: — Фигел действително е бизнесмен, както току-що ви казах, но аз не съм му секретарка. Та аз дори не мога да пиша правилно. Мога малко да пея и да танцувам. Но и това не го умея достатъчно добре, за да направя нещо от живота си. Между другите си ангажименти Фигел е и импресарио. Срещнахме се преди няколко месеца в клуба за танци „Клод“, където изпълнявам една песен. Като ми каза, че живее в Ливан, аз го попитах почти на шега дали не може да ми уреди турне в Близкия изток. Той ми даде адреса си в Бейрут и ме помоли да му изпратя своя снимка, за да види какво може да направи. И аз му изпратих снимка, както човек си купува билет от лотарията. А миналата седмица се появи и каза, че е уредил турнето и че мога да замина с него за Александрия, при това безплатно — млъква и ме поглежда в очакване. После свива рамене и продължава: — Ще замина за около шест месеца. Ще пообиколя свят, а и може да спестя някоя пара. Тамошните петролни богаташи са червиви от пари, а идат ли на бар, не му придирят толкова, колкото публиката тук, в Амстердам. После ще се прибера и ще видя как ще я караме с приятеля ми. Нали разбирате, той следва. Като му казах, че заминавам, му стана много криво. И Фигел го познава. Покани го привечер на ресторант, за да го поутеши и да го увери, че всичко е наред.

— Не е наред — обаждам се аз — и предупреждението ми е все още в сила. Ходил съм из тези страни и знам, че тамошните барове, клубове и разни други такива заведения набират бели жени за забавления от Гърция, Италия, Южна Франция, но не и от Амстердам. Не ми харесва и историята със снимката. Просто портрет ли беше?

— Не — спокойно отговаря тя, — доста повечко.

— Така си и мислех. Значи Фигел я е показал на неколцина богати развратници и някой от тях е решил, че ще ви купи.

— Винаги съм успявала да се грижа за себе си в Амстердам — троснато заявява тя. — Не виждам защо да не успея и на Изток.

— Не знаете какво говорите. Там критериите са съвсем други, там гледат на жените като на робини и точно така се отнасят с тях. И никой няма да си мръдне и пръста да ви помогне.

Тя прехапва долната си устна и сбърчва вежди. После в миг изразителното й лице се озарява от топла усмивка.

— Странен човек сте вие, господин Хендрикс, но ви вярвам, че сте почтен. Тази вечер ще обмисля съвета ви най-внимателно. И трябва да кажа, че съм изключително поласкана от интереса ви към мен. Защо не съблечете този мокър шлифер? Докато изсъхне, можем да си поприказваме за нещо по-приятно, не за бъдещи робини. Например за вас. Ще ми е много интересно. Онези долу мислят, че съм си легнала, така че никой няма да ни безпокои.

Тонът й е по-многозначителен от думите. Но дълбоко в себе си съм убеден, че това е едно начало, и не искам да започва така между другото. Затова ставам и казвам:

— Друг път ще ви разкажа всичко, което ви интересува. Естествено, ако решите да послушате съвета ми — изваждам портфейла си и драсвам на една визитна картичка телефонния си номер. Подавам й картичката, а върху стара сметка си записвам и онзи номер — 99 604. Така, да го имам. Както казва Мигел, всичко става. После се обръщам към нея: — Нали можете да си тръгнете оттук, ако решите?

— Естествено. В тези три куфара е всичко, което притежавам — тя също става и на свой ред пита: — Ако се случи да ви се обадя утре рано сутринта, ще дойдете ли да ме вземете?

— Ще дойда. Имам един фолксваген. Стара бракма, но все още върви.

Устните й леко докосват моите. Тя отстъпва назад и казва делово:

— Най-добре използвайте официалния вход. По-безопасно е, а и по-удобно, предполагам — отива до вратата и прошепва: — Почакайте тук. Ще сляза да проверя дали хоризонтът е чист. Няма защо сами да създаваме усложнения.

Вратата леко се затваря зад нея и аз сядам на ръба на леглото. Отдавна не съм седял на легло на жена. Има някаква спокойна интимност в това, която не успявах да оценя, докато възпроизвеждах миналото, вече тъй далечно, преди воалът да се разкъса и да открия настоящето. Помислям си, че години наред съм приемал за даденост още много други неща. Ще трябва и тях да преоценя. Или поне да ги преформулирам.

Тя влиза безшумно, леко запъхтяна.

— Всичко е наред — прошепва. — Ослушах се при вратата на голямата всекидневна. Още се улисани в приказки. Довиждане!

Подава ми шапката и притиска нещо студено и плоско в дланта ми.

— Това е резервен ключ. И да се окаже, че не ви трябва, ще ви остане за спомен.

Избутва ме навън и вратата безшумно се затваря зад мен.

Леко прекосявам голото дъсчено дюшеме на площадката до стълбите. За миг спирам и се вслушвам. Къщата е тиха. Чувам само грохота на камион, който минава долу по улицата. Стъпалата не са застлани, за да не изскърцат дъските, стъпвам на пръсти.

Просторната площадка на долния етаж е мрачна, но някак тайнствено осветена от уличната лампа, чиято светлина се процежда през стъклописа на висок готически прозорец. Весели проблясъци омекотяват строгото лице на римския император, чийто мраморен бюст стои в една ниша на голата стена. Може би и мраморните хубавици в стаята зад мен не са гъркини, а римлянки. Тук са живели изискани образовани хора със старомоден вкус към ренесансовото изкуство.

Прекосявам дебелия килим до началото на широкото стълбище. Опорната колона е от масивен дъб, на върха й е изваяна глава на бог Янус с двете му лица в естествени размери. Когато слагам ръка върху дървените му къдри, нещо непосилно тежко се стоварва върху мен.