Пожарът

Рубедо

Пламъци в главата

Koryakskoe Rayirin Yayai

(Домът на барабана, земите на Корякия63)

В юртата шаманът леко потупваше барабана, а останалите, насядали в кръг около огъня, пееха монотонно прекрасните ритми, които Александър толкова харесваше. Той бе седнал пред входа и слушаше. Обичаше песните на шаманите, защото те успокояваха мислите му, създаваха хармония, която сякаш протичаше през тялото му и лекуваше разбитата му нервна система.

Често обаче, когато ритмите спираха, пламъкът се връщаше. Пламъкът, който изпълваше главата му с искряща светлина, с пронизваща болка — не физическа, а нещо, което извираше от дъното на душата му.

Все още нямаше реално усещане за време. Не беше сигурен откога точно е тук — от няколко дни или може би от седмица, или от по-отдавна, не можеше да прецени колко дълго бяха пътували, за да стигнат това място. Прекосиха огромно разстояние, километри и километри от на пръв поглед непроходимата тайга. Към края на пътуването несвикналите му нозе го предадоха и той рухна в снега, усетил се твърде слаб, за да продължи. Шаманите бяха изпратили шейна с кучета, която да го вози през последната част от пътя.

Кучетата бяха великолепни. Наричаха ги самоеди. С интерес бе наблюдавал как се носят напред през снежните поля пред шейната. С настъпването на нощта ги освобождаваха от впряга, Александър ги прегръщаше, те близваха ръцете и лицето му. Имал ли бе и той такова куче, когато бе дете?

Отдавна не беше онова момче, малкият Саша, собственото си Аз, което познаваше толкова добре. Всъщност единственото си Аз, което въобще познаваше. Вече бе възрастен мъж, но помнеше толкова малко. В очите му миналото приличаше на далечна чужда страна. Тя му бе казала цялото му име.

Александър Соларин.

А жената, която го бе довела тук? Прекрасната руса жена, седнала до него сега, бе собствената му майка, Татяна. Заедно чакаха пред юртата да ги повикат, защото двамата бяха готови за лечението.

Преди да се отправят на пътешествието, тя му бе обяснила каквото можеше относно състоянието му.

— В началото — бе казала тя — ти беше в кома, не се движеше и едва дишаше. Етугенът, главният шаман, дойде от север, за да помогне при лечението ти в минералните води. Тя бе онова, което чукчите наричат кацикечка — „подобна на човек“. Жена-шаман с аборигенски произход, една от ененилит — от близките с духа, от онези, които владеят велика сила. Старейшините използваха всички силни билки и целия си опит на лечители, за да излекуват плътта ти, но етугенът каза, че ти сам можеш да възстановиш духа си единствено ако поемеш на път от Пенинелау, народа на мъртвите, до земите на живите. По време на това пътешествие трябва да те крепи единствено силата на собствената ти воля. Много дълго време прекара в неподвижност, което бихме нарекли ступор, макар че в продължение на месец или повече от време на време излизаше от безсъзнанието и след това отново потъваше в него. Най-после достигна сегашното си състояние — буден, в пълно съзнание, можеш да се храниш, да ходиш, да четеш, дори да говориш на няколко езика. Това обаче са все способности, които притежаваш от най-ранната си младост. Очакваме останалите да се завърнат при теб по-бавно, все пак преживя страшен шок. Етугенът ни предупреди, че е била ранена не само плътта ти, но и духът ти. Опасно е да се изследва тази твоя душевна рана, докато все още заздравява — ти виждаш това заздравяване чрез проблясъците, които получаваш от време на време. Понякога страдаш от безсъние, понякога получаваш пристъп на паника или истерия, причинени от страхове, които изглеждат ирационални. Етугенът обаче вярва, че страховете ти са напълно реални и трябва да позволим на истинската причина за твоята травма да изплува по естествен начин, независимо колко време ще отнеме това и колко трудно изглежда на пръв поглед. След време, когато тялото ти укрепне достатъчно, за да можеш да пътуваш — продължи Татяна, — ще се отправим на север, ще започнем друго пътуване — за изцелението на душата ти. Защото живя сред мъртвите, имаш пламъци в главата — премина изпитанията и вече си hetolatigiu — „погледнал в дълбината“, шаман ясновидец.

Отчаяният Соларин обаче знаеше, че единственото му желание е да си върне живота обратно. Колкото повече от спомените му се завръщаха, толкова по-безнадеждно усещаше загубата на всичко, скрито в множеството години между детството му и днешния ден, за които все още не можеше да си спомни нищо. Не можеше да си спомни дори колко всъщност са тези години, колкото и да се стараеше. Най-силно го болеше от това, че няма достъп до дълбините на паметта си — не можеше да си припомни онези, които бе обичал или мразил, проклинал или благославял.

Едно нещо помнеше добре.

Играта на шах.

В мига, в който помислеше за нея — и по-специално за една точно определена партия, — пламъкът в главата му отново започваше да се надига. Усещаше, че ключът към всичко е свързан по някакъв начин с играта. Ключът към загубената му памет, към всичките му травми и кошмари, към страховете и надеждите му.

Но едновременно с това знаеше, че съветът на майка му и на жената шаман е най-правилната тактика: трябваше да мълчи и да чака. Защото, ако се напрегнеше в опит бързо и здраво да хване щастливите спомени, имаше опасност да си навреди тежко и да загуби битката.

Поеха на север. Всеки път, когато спираха и имаха възможност да поговорят, Соларин можеше да разкаже на майка си за нещо ново, което си бе припомнил, дребни неща, подобни на пара, на лека мъгла, надигнала се от миналото.

Например една вечер, когато бе още дете — Татяна тъкмо му бе дала чаша топло мляко и го бе сложила в леглото. Оттам той виждаше цялата си стая и смокиновото дърво пред прозореца. Къщата бе някъде близо до морето и крайбрежните скали. Валеше. После трябваше да бягат. Дотук бе успял да си спомни със собствени сили. Първият му истински спомен — изпълни го усещане за свършена задача, усещане за свобода.

Докато вървяха нататък, Татяна, подобно на художник, който полага цветове на картина, която е все още само скицирана върху платното, сподели със Соларин още подробности от тази част от живота му.

— Нощта, която помниш, е много важна — въздъхна тя. — Беше към края на месец декември 1953 година. Нощта, в която животът на всички ни се промени. Онази вечер в дъжда в нашия дом пристигна баба ти Мини. Къщата ни се намираше на див, слабо населен бряг на Черно море. Макар и част от Съветския съюз, мястото бе оазис, който ни предлагаше защита от масовия терор и чистките. Или поне така си мислехме. Мини носеше със себе си нещо. Поколения от нашето семейство бяха полагали свещена клетва, че на цената на всичко ще пазят и защитават тези предмети.

— Не си я спомням — каза Соларин, макар че току-що с вълнение бе усетил нов проблясък в паметта си. — Но се сетих за още подробности от същата вечер. Мъже нахлуха у дома. Избягах и се скрих сред скалите. Спасих се някак си. Но теб те заловиха… — той шокирано впери очи в майка си. — Така и не те видях повече до онзи ден в манастира в Загорск!

Татяна кимна и продължи:

— Мини бе избрала точно този момент да пристигне в дома ни, носейки едно съкровище. Осем месеца преди да дойде, тя претърсвала Русия нашир и длъж, за да го открие. Осем месеца преди да се появи у нас в Крим, бе починал Йосиф Сталин — човекът, управлявал двайсет и пет години Русия със стоманен юмрук. През месеците след смъртта му целият свят се бе променил — за добро или за лошо. Начело на Ирак, Йордания и Англия бяха застанали нови управници. Русия бе създала водородната бомба. А съвсем скоро преди Мини да дойде у дома, дългогодишният началник на съветските тайни служби Лаврентий Берия — вдъхващият най-силен страх и омраза човек в Русия — бе разстрелян. Смъртта на Сталин и последвалият я вакуум във властта бяха подтикнали Мини да предприеме осеммесечното трескаво търсене с цел да открие колкото е възможно по-голяма част от скритото съкровище — три безценни шахматни фигури, изработени от злато и сребро и обсипани със скъпоценни камъни. Помоли ни да ги скрием. Смяташе, че за нас е лесно да го сторим, при положение че баща ти винаги имаше кораб на разположение.

При споменаването на шахматните фигури Соларин почувства как пламъците се завръщат. Насили се да ги потисне. Имаше още нещо, което трябваше да узнае:

— Кои бяха хората, които те заловиха? — попита той с треперещ глас. — Как успя да изчезнеш от очите ни през всичките тези години?

Татяна избегна прекия отговор.

— В Русия винаги е било лесно да изчезнеш — отвърна тя спокойно. — Милиони са изчезвали, макар и не по своя воля.

— Но ако на режима на Сталин вече е бил сложен край — продължи Соларин, — кои бяха онези хора, които бяха по следите на съкровището? Кой те залови? Къде те отведоха?

— На обичайното място — отвърна Татяна. — В Главното управление на лагерите — съкратено ГУЛАГ. Трудови лагери, съществували още от времето на царете. Администрират ги неизменно тайните служби — при Николай II са се наричали Охрана, а при властта на Съветите — ЧК, НКВД и КГБ.

— Пратили са те в лагер? — удивено възкликна Соларин. — Но как, за бога, си успяла да оцелееш през всичкото това време? Аз бях съвсем малък, когато те отведоха!

— Нямаше да оцелея — отвърна Татяна, — но след малко повече от година Мини откри мястото, където бях въдворена — един лагер в Сибир. Място на самота и мъка. После направи размяна и аз успях да избягам.

— С други думи, осигурила е освобождаването ти, така ли? — попита Соларин. — Но как?

— Не, осигури бягството ми — повтори майка му. — Ако Политбюро бе разбрало за моето освобождаване, животът на всички ни през изминалите години щеше отново да бъде в опасност. Мини купи свободата ми по друг начин и по друга причина. След това останах тук, скрита сред чукчите и сред корякските племена. Само благодарение на това успях не само да спася раненото ти тяло, но и да спася самия теб, защото аз владея много сили. Получила съм ги през годините от тукашните велики повелители на огъня.

— Но как успя да ме спасиш? — попита Соларин. — Какво е дала Мини на съветските власти или пък на пазачите ти от ГУЛАГ, за да издейства да те пуснат?

Но преди последният въпрос да излезе от устата му, Соларин вече знаеше отговора. Сякаш по силата на просветление той внезапно и с ужас съзря искрящата фигура, която се криеше надвиснала в периферното му зрение вече толкова месеци.

— Мини им е дала черната царица! — извика той.

— Не — отвърна Татяна. — Мини им даде дъската. Аз бях тази, която им даде Черната царица.

Джихад

Сейдж Ливингстън, Родо Бужарон и самият господин „Карл Велики под прикритие“ — подозрителният ни нов колорадски съсед, Гален Марч. Това бяха последните хора на планетата, които желаех да видя точно в този момент, особено в положението, в което се намирах, а именно полугола. Почувствах как започва да ми се гади. Успях все пак да навлека хавлията и да стегна колана — единственото, което ми хрумна, така както бях изправена пред това неочаквано появило се трио от напълно различни един от друг съконспиратори.

Ним беше излязъл от джакузито и бе пъхнал ръце в ръкавите на собствената си хавлия. С широко движение измъкна факса на Кий от ръката ми, пъхна го в джоба си и ми подаде кърпа да си увия косата, от която капеше вода.

С ъгълчето на устата си ми прошепна:

— Както разбирам, познаваш всички тези хора?

Кимнах.

— Тогава може би е време за едно официално представяне — добави той.

Кралицата на абитуриентския бал обаче ме превари.

— Александра! — възкликна Сейдж и тръгна към мен. Двамата мъже я следваха по петите. — Каква изненада, да те открием в същия хотел, в който е отседнал и Гален! Двамата с него те търсихме из цял Джорджтаун, докато шефът ти не се оказа така добър да ни насочи. Той предположи, че може да си на гости на чичо си в „Четирите сезона“. — Преди да мога да отвърна нещо на тази стряскаща реплика, Сейдж бе насочила очарованието си към Ним. Протегна му ръка с безукорен маникюр и го дари с искряща усмивка: — А вие трябва да сте доктор Ладислаус Ним — изтъкнатият учен, за когото съм слушала толкова много. Името ми е Сейдж Ливингстън, съседки сме с Александра в Колорадо. За мен е удоволствие да се запозная с вас.

Слушала много за Ним? За самия господин Потайност? Надали е чувала нещо от майка, още по-малко от мен. А как Родо толкова бързо се е сетил къде сме без помощта на подслушвателните устройства, от които вече се бяхме отървали?

Ним стискаше ръцете на всички поред, запазвайки достойнство, доколкото това бе възможно за човек в хавлия. Колкото до мен… От мен течеше вода, беше ми студено, да не споменавам, че горях от желание да узная останалата информация от факса на Кий, скрит в джоба на чичо. Реших да напусна уважаемата компания и да се отправя към съблекалнята, за да се подсуша. Надеждата ми беше, че ще мога да се измъкна през някоя задна врата и после да довърша разговора си с Ним по вече обсъжданите, както и по някои новопоявили се въпроси.

Но нашата прекрасна гостенка криеше още една изненада.

— Доктор Ним — подхвана тя със страстен тих глас, — вие от всички хора на земята трябва най-добре да знаете кои сме ние и защо сме тук. Също така навярно разбирате защо трябва да поговорим, както и причините, поради които времето за нас е фактор от първостепенна важност.

Кои сме ние ли?

Опитвах се да не гледам към чичо ми. Всъщност какво ставаше тук?

Сейдж съвсем не звучеше като претенциозната кукла, която познавах отдавна, а по-скоро като някаква Мата Хари. Възможно ли беше действително Сейдж, госпожичката, която стоеше пред мен в момента, несъзнателно цупейки се и играейки с диамантената си гривна, да бе наследница на нещо повече от петролните полета и урановите мини на семейство Ливингстън? Нима бе наследница и на всички интригуващи тайни, обвили семейството й?

Тъкмо тази неканена мисъл за Сейдж ме бе нападнала в гръб, в съзнанието ми се надигна и гласът на непривлекателната й майка. С кого мислиш, че си имаш работа? Този въпрос ми бе задала Розмари онази вечер в ресторанта. Имаш ли изобщо някаква представа коя съм аз?

Реших — особено при тези студени и мокри обстоятелства, — че е време да се намеся. Определено ми беше писнало.

— Какво точно имаш предвид — попитах Сейдж раздразнено, — като казваш, че Ним трябва да знае „кои сте вие“? Така като гледам, от ляво на дясно ми приличате на чичо ми, шефа ми и на двама от съседите на майка ми…

Замълчах, защото Сейдж, пренебрегвайки ме напълно, въздъхна изискано със стиснати устни и леко разтворени ноздри. Хвърли многозначителен поглед към бюрото на рецепционистката и прошепна на Ним:

— Не може ли ние петимата да отидем на някое по-дискретно място, за да поговорим? Разбира се, веднага след като вие и Александра се преоблечете. Навярно отлично знаете въпроса, който се налага да обсъдим.

Тъкмо се наканих да протестирам и Ним ме изненада:

— В моята стая. След десет минути — каза той и кимна на триото. После откъсна парченце хартия от листа в джоба си и надраска номера на стаята.

Какво, за бога, си мислеше чичо ми? Той най-добре знаеше, че майка ми е в опасност, че може би дори се намира тук, във Вашингтон, и че трябва да тръгна веднага от хотела. А ето че отново се готвехме да изпушим лулата на мира с врага! Бях бясна.

Ним се отправи към съблекалнята, а аз се извърнах и сграбчих Сейдж за лакътя.

Гален и Родо вече се бяха качили до средата на стълбите, към входа на спортния клуб, така че се надявах, че няма да чуят въпросите ми. Но в следващия миг установих, че съм потискала нещата в себе си толкова дълго, че когато ги освободих, вече никой не можеше да ме спре:

— Кой свика тази среща? — запитах Сейдж. — Ти или онези двамата на стълбите? Защо с Марч сте ме търсили „из цял Джорджтаун“ днес? Какво изобщо правите вие двамата във Вашингтон? Защо сте се срещали в Денвър онази неделя, след като заминах? Какво имахте да обсъждате с Вартан Азов и Лили Рад?

Нямаше нужда да пазя в тайна това, че знам за срещата в Денвър — Розмари Ливингстън ми беше казала, а още тогава тя знаеше, че съм получила информация и от Нокомис Кий.

Сейдж ме изгледа с хладно надменно и снизходително изражение, което винаги ме е изпълвало с желание да го изтрия от лицето й с тел за миене на чинии. После се усмихна — пред мен отново застана най-популярното момиче в училището в пълно бойно снаряжение.

— Трябва да зададеш всички тези въпроси на чичо си, а не на мен — отвърна тя с меден гласец. — В края на краищата той се съгласи на тази обща среща. След десет минути, нали чу.

Сейдж се извърна към стълбите, но аз пак я хванах за ръката. Тя ме изгледа стреснато и изненадано. Дявол да го вземе! Изненадвах дори самата себе си. Толкова бях разгневена, че само дето не ръмжах.

Никога преди не се бях държала така със Сейдж, но от моята гледна точка последната седмица беше доста натоварена дори и без отвратителното нейно и на семейството й участие. Не бях в настроение да търпя безцеремонното държане на едно момиче, чиито единствени постижения, доколкото ми бе известно, се състояха в това да е идол на гимназиалния курс. Човешки живот бе заплашен. А имах нужда от информация. Веднага.

— Сега сме тук. Само аз и ти. И питам теб — процедих аз. — Защо да чакам десет минути да питам чичо ми нещо, което ти можеш да ми кажеш още сега?

— Само се опитвах да помогна — отвърна Сейдж. — Както разбираш, всъщност сме дошли да се срещнем с чичо ти. Гален настоя да го намерим. Каза, че е спешно. Затова и отидохме в Денвър да питаме другите за него, след като на партито се оказа, че майка ти е изчезнала. И щом дори ти, изглежда, нямаше и най-малка представа къде може да е отишла…

Тя млъкна, когато аз се огледах бързо наоколо, за да проверя дали някой не би могъл да ни подслушва. Това ми дойде в повече. Гален Марч издирвал Ним? Бях почти шокирана.

Хвърлих поглед към високото стълбище и видях, че самият Гален отново слизаше надолу и се бе отправил право към нас със Сейдж. Паникьосах се и издърпах госпожица Ливингстън в дамската съблекалня, където той едва ли би посмял да влезе. Все още стискайки ръката й, се наведох да погледна под вратите на кабинките, за да се уверя, че сме съвсем сами.

Обърнах се към Сейдж — почти се задъхах от страх. Знаех, че трябва да й задам един определен въпрос, макар че, да си призная, с ужас очаквах отговора му. Сейдж ме зяпаше така, сякаш очакваше всеки момент по устата ми да избие пяна. Бих се засмяла, ако ситуацията не беше толкова сериозна.

Както би се изразила Кий, хванах бика за рогата:

— Защо Гален Марч е издирвал чичо ми? — попитах. — В края на краищата, те никога не са се срещали. Запознаха се ей сега, преди минути, тук в клуба.

Нали така?

— Така и не го попитах — отвърна Сейдж с обичайното си хладнокръвие.

Стъпваше внимателно, не искаше да ме дразни излишно. Забелязах, че хвърля погледи към близката противопожарна аларма, сякаш се чудеше дали да не счупи стъклото и да натисне бутона, за да повика някого на помощ.

Щях да продължа с въпросите, но Сейдж имаше да добави още нещо. При следващите й думи за малко не припаднах.

— Струва ми се, че Гален и Ним все пак се познават отпреди. В края на краищата, чичо ти беше този, който осигури парите за покупката на ранчо „Скай“.

Никога преди не бях наблюдавала чичо си през дъното на чаша за бренди, но приех силното питие от ръката му. Подаде ми го в момента, в който пристигнах мокра и раздърпана от клуба.

Сега, вече суха и облечена в чисти дрехи от раницата ми, гледах през чашата, докато посръбвах от коняка си. Бях се свила боса в креслото зад една от великолепните украси от живи цветя, с които се славеше хотел „Четири сезона“. Мъчех се да си припомня имената на всички цветя, които виждах: оранжево-виолетовите бяха стрелиции, зелено-белите — столетници, фуксиите бяха канеленокафяви на цвят, тъмносините пък се казваха цимбидиуми… Или пък бяха цимбидии? Никога не съм била много добра по латински.

Ним заобиколи масата и взе чашата от ръката ми.

— Стига ти толкова за една сутрин — заяви той. — Исках да се отпуснеш, не да изпаднеш в кома. Защо не приближиш стола си и не се присъединиш към групата?

Групата значи.

Имаше предвид триото от клуба, което се бе разположило на тапицираните със скъпа дамаска столове, пръснати из целия апартамент. Ним сновеше напред-назад по персийския килим и подаваше на всеки напитките, които бе приготвил.

Не можех да повярвам, че всичко това наистина се случва.

Чувствах се наистина много зле, конякът изобщо не бе премахнал нито объркването, нито вътрешната ми болка. Знаех, че по някакъв начин трябва да стигна до дъното на тази история. В този момент за първи път се почувствах истински и напълно сама.

Слава богу, че бях направила трийсетте дължини в басейна тази сутрин, преди реалността да ми се стовари върху главата.

Слава богу, че преди малко бях задигнала факса от Кий от джоба на хавлията на чичо.

Защото по всичко изглеждаше, че любимият ми чичо Слава — човекът, на когото винаги бях доверявала всичко — дори самата себе си, на когото през целия си живот бях вярвала повече, отколкото на родителите си — има да ми обяснява доста неща. В момента не бях сигурна дори дали едно обяснение би оправило нещата. Както казваше майка, когато бях дете: „Истинското име на «пропуснах да спомена» е «излъгах».“

Подчиних се. Издърпах стола си иззад цветята, за да се „присъединя към групата“, и използвах възможността да направя наум кратка рекапитулация.

Колко факти и хипотези бях споделила с Ним снощи?

Колко от онова, което той ми бе казал, бе „лъжа поради неспоменаване на реалните обстоятелства“, и колко — неща, които можеха реално да ми бъдат от помощ?

Не можех да твърдя, че ме бе лъгал хладнокръвно в очите, но със сигурност ме бе подвел. Първо, всяка негова забележка, произнесена през последните двайсет и четири часа, бе загатвала, че той никога през живота си не е срещал нито Родо, нито Гален. Това ми убеждение не бе разколебано и тази сутрин, когато чичо бе дешифрирал кодираното име на Марч и бе допуснал по какъв начин Гален и Родо може да са свързани, а именно чрез историята на Карл Велики и шаха Монглан.

Ситуацията на блажено неведение със сигурност се променяше, ако човек се вгледаше малко по-внимателно в някои ненатрапващи се на пръв поглед факти. Например фактът, че Родо е знаел къде във Вашингтон е отседнал Ним, при положение че никой друг не разполагаше с тази информация, дори и аз. Или пък обстоятелството, че Ним е покрил многомилионната сметка за покупката на никому ненужното колорадско ранчо „Скай“ с предполагаем собственик Гален Марч.

Достатъчно бе човек да прочете „ситните букви“, за да му стане ясно, че чичо отлично познава — при това отдавна — всички събрани в тази стая. Вероятно без Сейдж Ливингстън.

Разбира се, последната хипотеза е валидна, ако допуснем, че Сейдж казва истината.

— По всичко изглежда, че през цялото време сме защитавали грешния човек — обърна се Ним към цялата стая, след като всички се бяха подкрепили с напитка. — Кат ни надхитри до един с това нейно изчезване. Все още нямам представа защо го направи. Някакви предположения?

— Ясно е като бял ден — включи се Родо, — че Кат не повери своята безопасност или безопасността на Александра на никого от нас. Защо иначе би се заела сама с тези сериозни въпроси?

Още докато той говореше, проумях, че не мога да издържам и секунда повече. Щях да се пръсна.

— Мислех, че вие не сте се срещали досега? — казах със сладък гласец, като в същото време пронизвах с поглед Ним в другия край на стаята.

— Не сме се срещали — поясни той с досада. — Нарочно бяхме държани далеч един от друг. Това бе идея на майка ти, още от самото начало. Всъщност всичко започна след смъртта на баща ти. Така става, като си имаш работа с жена, позволила майчинският й инстинкт да надделее над здравия разум. Умът й си беше съвсем наред, преди ти да се родиш. След това настъпи голямата каша.

Страхотно. Сега пък аз излязох виновна за всички кроежи, които тия тук са замисляли, като в същото време от мен всичко умишлено е било скривано.

— Може би ще ми обясниш — попитах Ним и посочих Гален, — ти ли си собственик на ранчо „Скай“, както твърди Сейдж? Или той?

— Кат ме помоли да купя ранчото — отвърна Ним. — Обясни ми, че искала то да служи като буферна зона пред домогванията на спекулантите със земя. Имала предвид и някой, който щял да бъде „прикритие“, да се представя за собственик, за да заблуди местните и да отклони вниманието им от тях нашата намеса. Не знаех кой трябва да влезе в тази роля, но по всичко личи, че това е бил господин Марч. Изглежда, госпожица Ливингстън пък е помогнала продажбата да стане без излишен шум.

Сейдж? Защо майка ми е намесила и нея? Тя мразеше цялото семейство Ливингстън. Това обаче обясняваше как Сейдж е научила кой е истинският собственик на ранчото. Въпреки всичко обаче не можех да схвана смисъла на този сценарий. Още по-малко пък схващах защо майка е решила да покани всички Ливингстънови и на проклетото парти за рождения си ден. Прииска ми се да запищя.

Още няколко големи парчета от мозайката липсваха. Но не стана нужда да питам. Господарят на Пиренеите се намеси:

— Майка ти и аз сме приятели от години — обърна се към мен Родо. — Не бих искал да обсъждам същинските основания на нашето познанство. Това не би се понравило на Кат, особено след като тя положи толкова усилия да държи всички ни в тази стая далеч един от друг години наред. Все пак ще обявя, че тя ме помоли да те взема на работа, след като ти заряза ужасния кулинарен институт. Каза ми още, че ще ти подсигури отлични препоръки. Отговаряйки на предишния ти въпрос, твърдя, че това е всичко, което знам за чичо ти към настоящия момент. Надявам се това да обяснява нещата.

Това със сигурност обясняваше ясно едно нещо. Може би дори твърде ясно. Ако Ним беше прав и майка ми бе тази, която всъщност ръководеше нещата през цялото време, ако всички ние бяхме в опасност, то със сигурност в действията й имаше смисъл — тя държеше всички участници отделно един от друг или най-малкото не им даваше достатъчно информация. Това навярно бе свързано с някаква нейна цялостна стратегия. Подобна хипотеза би важала, ако всички играчи всъщност са ръководени иззад кулисите, като в шахматна игра.

Само дето майка ми не играеше шах.

Затова пък аз играех.

А и със сигурност знаех едно нещо по-добре от всеки друг в тази стая: около нас определено се разиграваше шахматна партия. Но някой друг, не майка ми, дърпаше конците. Моята задача бе да разбера кой беше той.

Така че докато „групата“ продължаваше със спекулациите относно изчезването на майка ми, прехвърляше отново всичко случило се с надеждата да разгадае мотивите и системата й на действие, аз тайничко се заех с едно малко свое разследване.

Като начало разгледах отново настоящата ситуация, в която всичко на пръв поглед бе толкова ясно. Група хора, които никога досега не се бяха срещали, бяха постигнали съгласие относно своя общ интерес тук, в хотел „Четири сезона“. Всички те са били молени от една и съща жена — която в момента удобно бе изчезнала — да й вършат услуги, да купуват земя, да вземат дъщеря й на работа, да служат за „прикритие“. Това бе последната капка.

Станах и пристъпих към Сейдж Ливингстън. Всички млъкнаха и се извърнаха към мен.

— Разбрах — обърнах се аз към нея. — Не знам защо ми трябваше толкова много време. Може би защото шефът ми господин Бужарон ме заблуди, като ми каза, че играя роля, съвсем различна от тази, която аз наистина играя. Със сигурност е започнала нова Игра. Стана ми ясно, че всички, които майка ми покани на партито си, са играчи, в това число и присъстващите в тази стая, до един. Но ние не сме всички от един и същи отбор, нали? Аз например мисля, че майка ти, Розмари, е тази, която е започнала Играта наново. Освен това смятам, че тя е Бялата царица, а не аз, независимо от това какво твърди Родо…

Родо ме прекъсна:

— Аз казах само, че хората, които присъстваха на онази вечеря, смятат, че ти си Бялата царица — поправи ме той. — А и как е възможно мадам Ливингстън да мисли, че ти си Нещо, при положение че, както ти твърдиш, тя самата е същото това Нещо?

— Смятам, че нещата стоят точно така — уверих го аз. — Ливингстънови са се преместили да живеят в „Редландс“ на Колорадското плато след смъртта на татко веднага щом са научили, че аз и майка се местим там. Станало е, защото Розмари е разбрала, коя всъщност е майка ми…

— Грешиш — каза Сейдж. — Разбрахме кои сте вие веднага след като дойдохте да живеете тук. Затова и мама ме накара да се сприятеля с теб. Живеехме тук, преди вие да дойдете. Мама смята, че вие сте дошли в Колорадо със същата цел, а именно защото ние живеем там. В края на краищата, както току-що ти стана ясно, майка ти беше тази, която тайно купи земя, която да граничи с нашата.

Нещо не се връзваше. В мен отново се прокрадна тревожното чувство.

— Защо майка ми би направила това? — попитах. — И защо твоята майка те е накарала да се сприятелиш с мен?

Сейдж се вторачи в мен. Изражението й представляваше смесица между презрение и крайно удивление от моето невежество.

— Както Родолфо Бужарон току-що ти обясни — каза тя, — мама открай време смята, че ти си новата Бяла царица. След смъртта на баща ти тя започна да се надява, че ще може да проникне отвъд защитите, ще успее да сломи противодействията. Винаги е казвала, че е разбрала коя е майка ти от първия миг, в който я видяла. В смисъл разбрала каква роля играе тя. И което е по-важно, мама знае какво е извършила майка ти.

Страхът ме сграбчи отзад за врата. Почувствах се сякаш някой ме дръпна встрани от някаква скала, на която всъщност се канех да стъпя. Но нямаше какво да се прави. Трябваше да знам истината.

— И какво е извършила майка ми? — попитах аз Сейдж.

Сейдж огледа останалите в стаята, които изглеждаха толкова смаяни от посоката, която бе взел разговорът, колкото бях смаяна и аз.

— Мислех, че всички знаете — каза тя. — Кат Велис е убила моя дядо.

Въпросът

Вече ми стана ясно защо всевъзможните разузнавателни агенции и шпионски централи изпитват такива затруднения с отделянето на зърното от плявата. Да не говорим какви проблеми пък имат с различаването на истината от измислицата. Чувствах се така, сякаш току-що съм прекрачила през огледалото и се намирам в Огледалния свят, където всички край мен се разхождат на ръце.

Сейдж Ливингстън, моят стар кошмар още от мрачните училищни дни, тъкмо ми бе съобщила, че майка й Розмари я е „насъскала“ по мен още от първия ми ден в Колорадо. И защо? За да си отмъсти на майка ми за някакво въображаемо убийство, което уж била извършила, и да „внедри“ някой роден бял играч в сърцето на злата империя, която Черният отбор бе издигнал буквално на прага на семейство Ливингстън.

Няма нужда да казвам, че имах проблеми с отсяването на истината от фантасмагориите, които бяха задръстили тази версия за нещата.

Най-очевидната глупост бе твърдението, че майка ми, по природа отшелник, изобщо някога през десетте години в Колорадо е имала каквото и да било вземане-даване с някого от семейство Ливингстън. Аз не бях нито виждала, нито чувала нещо подобно.

Как тогава сме заключили, че е решила да ги преследва по шахматната дъска? Абсурд.

Колкото до някакво поощряване на приятелство между нас със Сейдж… Това също ми звучеше като някой от номерата на Розмари. Майка ми никога не е харесвала Сейдж, точно както и аз.

Но най-голямата слабост в разказа на Сейдж беше тази, срещу която чичо възрази. След последните думи на госпожица Ливингстън той скочи срещу нея.

— Какво, за бога, те кара да мислиш, че Кат Велис е убила дядо ти? Тя не би наранила и муха — изръмжа Ним презрително. — Познавам Кат от времето преди да се роди Александра, още от времето преди да се омъжи! За първи път чувам подобно нелепо обвинение.

Взе ми думите от устата. Гален и Родо също изглеждаха втрещени от твърдението на Сейдж. Всички втренчиха поглед в нея.

За първи път я виждах в преимуществено мъжко обкръжение. Тя изглеждаше така, сякаш е загубила дар слово, седеше на ръба на тапицирания със сатенена дамаска стол и продължаваше да си играе с глупавата диамантена гривна. Забелязах, че на нея виси малка фигурка на тенис ракета, изработена от изумруди. Господи!

След като стана ясно, че Сейдж няма намерение да отговаря, Родо се намеси:

— Сигурен съм, че мадмоазел Сейдж Ливингстън не желаеше да намеква, че майката на Александра би могла да нарани човек умишлено, нали така? Ако подобно нещо изобщо е имало, със сигурност е било нещастен случай или пък някакво злощастно недоразумение?

— Може би казах твърде много — въздъхна Сейдж. — Всъщност съм само вестител и по всичко изглежда, вестите, които нося, са лоши за всички вас. В края на краищата, както вече стана ясно, започнала е нова Игра с нови играчи. По тази причина родителите ми ме накараха да помогна на Гален да издири Кат, щом се разбра, че е изчезнала, както и да дойда с него тук, във Вашингтон, за да се срещнем с Александра. Те бяха напълно сигурни, че всички вие разбирате действителната ситуация, че сте наясно с действията на Кат Велис в миналото, че до един се противопоставяте на настоящите й планове и тази, която им се противопоставя най-силно, е самата Александра. Всички знаят, че тя не си говори с майка си от години. Сега обаче виждам, че навярно сме грешали…

Сейдж остави думите да увиснат в пространството и огледа всички ни безпомощно. Бих искала да кажа, че никога не бях виждала Сейдж толкова уязвима, но всъщност не допусках, че думата „уязвима“ въобще фигурира в речника на госпожица Ливингстън. Поведението й в момента също бе уловка. И макар че се подразних от коментара й във връзка с отношенията ми с майка, все пак трябваше да призная, че тези отношения май наистина не бяха тайна за никого.

По-важното обаче беше, че ако, както всички вече се бяхме съгласили, нова Игра все пак бе започнала и ако нито аз, нито майката на Сейдж влизахме в ролята на новата Бяла царица, то кой всъщност бе започнал всичко? И в каква посока вървяха нещата?

Реших, че е време отново да направя полезна вметка:

— Смятам, че това, което чичо и Родо се опитваха да разберат, беше защо Розмари държи майка ми отговорна за смъртта — случайна или не — на баща си. Кога и къде би могло да се е случило това убийство? В крайна сметка Кат пътува много малко, тя води твърде затворен живот…

— Но е била в Айн Кааба — излая Сейдж със стиснати устни.

Моля?

— Това е село в Атласките планини, намира се в Алжир. Там моята и твоята майка са се срещнали за първи път в дома на дядо ми в планините. Но майка ти го е убила в къщата му в Ла Мадраг — средиземноморско пристанище недалеч от столицата Алжир.

Стаята потъна в такова мълчание, сякаш всички в нея бяха измрели. Игла да паднеше, щеше да се чуе. Усещах как ужасът в мен се задълбочава и втвърдява. Чувствах се така, сякаш нещо ме засмукваше все по-надълбоко в кладенец, пълен с меласа.

Знаех тази история, разбира се, и сега си спомних точно от кого и къде я бях чувала — беше ми я разказала Лили Рад в Колорадо. Лили бе казала, че двете с мама са били в Алжир. После я отвлякъл някакъв тип, който преследвал онези шахматни фигури, които Лили и майка били донесли от пустинята. Лили го бе нарекла Стареца от планината.

Беше ни казала още, че той бил тогавашният Бял цар!

Кат, бе казала Лили, доведе подкрепления, за да ме спасят, и го фрасна по главата с торбата, пълна с тежки шахматни фигури.

Така ли се е случило? Възможно ли бе майка ми наистина да е убила този човек? Възможно ли бе бащата на Розмари Ливингстън да е бил Бял цар?

Имаше още нещо. Нещо, свързано с името на този тип, което изведнъж ми се стори от първостепенна важност. Нещо, свързано със събитията през последните няколко дни. Напрегнах се да си спомня, но ме прекъснаха.

— Ал Марад — каза един кадифен глас, който никога не бих сбъркала. Идваше от вратата. — Така е било името му. Съкратено от Нимрод, поне така съм чувала. Нимрод пък бил цар на Вавилон и опитал да построи Вавилонската кула.

Там, до отворената врата на чичовия хотелски апартамент, се бе изправила Нокомис Кий.

Гледаше право в мен.

— Надявам се, че получи бележката ми — каза тя. — Трудничко е да те намери човек, момиче. А аз яко те търсих, скъпа, можеш да ми вярваш.

Тя дойде до мен, сграбчи ме за ръката и ме изправи на крака. После ме помъкна към вратата и прошепна в ухото ми:

— Трябва да се махаме оттук, при това много бързо, докато не са се усетили коя съм пък аз.

— Ние вече се досетихме коя си — настигна я гласът на Сейдж.

Що за слух има това момиче, зачудих се аз.

Тогава долетя един друг глас — гласът на Гален Марч, който досега не бе проронил и дума.

— Александра, моля те, почакай. Почакайте и двете — каза той напрегнато. — Не тръгвайте още. Не разбирате ли? Нокомис Кий е новата Бяла царица.

— Леле боже! — рече Кий и ме бутна навън през вратата.

Преди другите изобщо да могат да реагират, двете вече бяхме в коридора, Кий дръпна вратата зад нас и натика в ключалката парче метал с размерите на кредитна карта. После отхвърли зад рамото си дългата си почти метър гарвановочерна сатенена грива, обърна се към мен и се усмихна:

— Това трябва да ги задържи, докато се появи спасителната група — каза тя.

Кий знаеше всички тайни входове и изходи на всеки хотел — все пак докато учеше в колежа, бе работила като камериерка и портиер, за да се издържа. В момента обаче явно я вълнуваше само изходът и нищо друго. Избута ме към противопожарното стълбище, като през цялото време пуфтеше като локомотив.

Но в съзнанието си аз още бях в апартамента на чичо, като почти ми се виеше свят от смущение. Какво искаше да каже Гален?

— Къде ме водиш? — попитах и безуспешно опитах да спра устрема й, като забих пети в пода.

— Мислех, че мотото ти е „те не трябваше да питат“ — саркастично забеляза тя. — Просто ми се довери и продължавай да вървиш. Много ще се развълнуваш, като разбереш къде те водя.

— Където и да е това — казах, докато Кий ме натика в противопожарното стълбище. — Всичко, което имам, са дрехите на гърба ми. Оставихме раницата ми заключена в моята стая с всичките ми пари, шофьорската ми книжка, ключовете ми…

— Ще ти намеря нови — отвърна Кий. — Пък и там, където отиваме, скъпа, ще ти трябва съвсем друг тип маскировка. Как не разбираш? Лошите са по петите ти, момиче.

Изтрополихме по още няколко рамена на стълбището, докато стигнахме фоайето. Преди да отвори вратата към него, Кий се извърна и ме погледна:

— Забрави думите на Гален Марч за Бялата царица — каза тя, сякаш прочела мислите ми. — Само ще ти кажа, че Гален е просто още една муха в паяжината. Човекът яко си е паднал по мен. Би казал всичко, само и само да привлече вниманието ми.

Може би е права, помислих, особено като се вземе предвид изключителното внимание, което Гален й беше обърнал на партито на майка ми. Но всичко това имаше слабо отношение към най-належащия проблем.

Току-що бях оставила на горния етаж стая, пълна със заключени вътре хора, които първоначално ме бяха подмамили там, а после ме бяха лъгали по куп различни начини, докато взаимно компрометираха разказваните от всеки един истории. Трябваше да добавя, че въпросните истории бяха преди всичко силно бухнали суфлета от напомпани с въздух измислици, оскъдно посипани с подправката на реалните факти.

После, видите ли, в апартамента нахълтва с танцова стъпка Всемогъщата Кий, обръщайки за пореден път всичко наопаки, като ловко ме отвлича и заключва вратата зад нас. Ако онези, които първи ме бяха отвлекли, не се бяха освободили още по силата на световноизвестните способности на чичо да отключва всичко, то със сигурност вече бяха позвънили на охраната на хотела с молба да им отвори. Положително в момента бяха по петите ни.

Откъдето пък произтичаше един още по-належащ проблем.

Нима не можех да се доверя на никого?

Изпреварих Кий и затръшнах с длан вратата към фоайето. После стиснах дръжката й с две ръце.

— Никъде не отивам, преди да ми отговориш на някои въпроси — заявих. — Защо беше това драматично появяване горе? Какво изобщо правиш тук? Ако не си ключов играч, какво искаше да кажеш, когато ми прошепна „Преди да са се усетили коя съм аз“? Искам отговори. Боя се, че се налага да настоявам.

Кий сви рамене и се усмихна.

— А пък аз се боя, че цялото ми изпълнение днес е под диктовка — отвърна тя. — Виждаш ли, двете с теб сме поканени на гости у Кралицата на котките.

— Пътуване с колата! — каза Кий, докато карахме край бившия дом на нейния роднина Франсис Скот Кий на 34-та улица.

— Като в доброто старо време! — Взетият под наем джип зави наляво по моста, също носещ нейното име, и Нокомис добави: — Имаш ли и най-бегла представа колко ужасно трудно беше да организирам това твое бягство?

— Бягство ли? На мен ми прилича повече на отвличане — отбелязах сухо. — Целият този цирк наистина ли беше толкова необходим? И изобщо откри ли майка ми?

— Никога не съм я губила — усмихна се Кий загадъчно. — Кой според теб й помогна да организира партито за рождения ден? В края на краищата тя не можеше да се справи с всичко съвсем сама. Човек с хора живее, дето има една приказка.

Разбира се! Знаех си, че все някой трябва да е помогнал на майка. Най-малкото да осъществи самото изчезване — една твърде трудна задача.

Рязко обърнах поглед към Кий в очакване да продължи да разказва. Но тя се бе съсредоточила върху шофирането, все така тайнствено усмихната.

— Ще ти обясня всичко като тръгнем — добави тя. — Има много време, докато стигнем там, закъдето сме се запътили, най-малко няколко часа. Ще минем по обиколния път, тъй като, разбира се, вече ни преследват.

Прииска ми се да хвърля поглед в огледалото за обратно виждане, но реших да се доверя на думите й. Карахме на юг по магистрала „Джордж Вашингтон“, направо към летището. Отчаяно исках да чуя разказа на Кий за майка ми и за партито, но преди това имаше нещо друго, което трябваше да узная.

— Ако някой ни следи, възможно ли е да са сложили подслушващи устройства в колата ти? Нали се сещаш, понякога могат да ги изстрелят и да ги прикачат на автомобила, така както си караш? — казах. — Дали някой не чува всяка наша дума в момента?

— Да — отвърна Кий кисело. — Подслушвателни устройства точно като онази сладка малка висулка във формата на тенис ракета, която навярно си забелязала на гривната на госпожица Ливингстън. Както се казва, през едното ухо влязло, през другото — излязло. Чудя се кой ли би могъл да ни подслушва точно сега?

Диамантената гривна на Сейдж. Боже, нямаше ли край всичко това!

— Във всеки случай, не се тревожи за колата — продължи Кий. — Моите момчета, механиците от самолетния хангар, я прегледаха до последната бурма и й инсталираха защити още на летището. Чиста е като сълза — никой не може да се добере до разговора ни или до най-съкровените ни мисли.

Къде бях чувала същите думи и преди? Но от друга страна, беше ясно, че не мога да прекарам часове затворена в някаква кола на магистралата, без да узная какво всъщност става.

— Колкото до нашата приятелка Кити — продължи Кий, — надежда винаги има, да знаеш. Дето се вика, най-тъмно е точно преди разсъмване.

— Тоест? — настоях.

— Тоест тя имаше проблем и реши, че аз съм единственият човек, който би могъл да й помогне да го реши. Така че състави списъка с гостите, а аз се погрижих да ги събера и да ги вкарам на едно място — там, където трябваше. Тя искаше да е сигурна, че ти до края ще си останеш един нищо неподозиращ наблюдател.

— Тия наблюдатели обикновено първи ги застрелват — изтъкнах.

— Ти обаче се справи страхотно — отвърна невъзмутимо Кий. — Разреши всички кодирани послания за рекордно кратко време — засичах по часовник. Успя да влезеш в хижата по-малко от час след като тръгна с колата под наем от летището в Кортес — тъкмо навреме Лили Рад да ти се обади по телефона и да ти каже, че се е изгубила. Всички бяхме сигурни, че ще звъннеш на мен да ме помолиш да я доведа до хижата, тъй като аз работя на летището, тоест намирам се много по-близо от теб до мястото, от което Лили се обади. После с Лили спряхме да хапнем, за да ти дадем още малко време да разрешиш и останалите загадки в къщата. Когато пристигнахме, ти явно вече беше разбрала отговора на загадката, която двете с майка ти бяхме оставили върху рояла, тъй като всичко от вътрешността на рояла беше изчезнало, а осмата билярдна топка си беше на мястото в триъгълника върху масата. Макар че дори и аз не знаех за скритата рисунка на шахматната дъска…

— Ти значи си автор на всички тези загадки и кодове по молба на мама — казах аз.

Това не бе въпрос, а единственият възможен отговор на проблема, който ме притесняваше през цялото време след Колорадо. Ако не беше го сторил Ним — а аз вече знаех, че не е бил той, — то кой бе създал всички кодирани съобщения, с които майка ми се свърза с мен, кой друг би могъл да го направи освен Кий? А ако в съзнанието ми все още се таяха някакви съмнения относно това, то последният й факс вече трябваше да ги е разсеял.

Каква глупачка съм била, още от самото начало! Но поне цялата ситуация започваше да придобива някакъв смисъл. Нещата постепенно си идваха по местата, точно като при комбинациите в шаха.

Като стана дума за шах…

— Откъде ти хрумна да подредиш точно тази недоиграна партия на дъската, която беше скрила в рояла? — попитах.

— Идеята да използваме точно тази партия беше на Лили — отвърна Кий. — Тя знаеше, че по този начин със сигурност ще привлечем вниманието ти. Но Вартан беше онзи, който даде на майка ти схема на точното разположение на фигурите върху дъската. Той, изглежда, добре помнеше в кой момент при онази ваша последна игра е настъпил критичният поврат. Поне от твоя гледна точка.

И Вартан бил вътре значи? Копеле.

Прилоша ми. Пак ми се доплака, но какъв би бил смисълът да плача? Защо бяха направили всичко това? Защо са се стремили да ме обвържат на толкова дълбоко емоционално равнище, като ми припомнят смъртта на татко, ако майка е искала да остана само нищо неподозиращ „страничен наблюдател“? Това нямаше абсолютно никакъв смисъл.

— Нямахме избор — каза Кий, предусетила следващия ми въпрос. — Всички се съгласихме да го направим така — да оставим телефонни съобщения, да ти подхвърлим такива загадки и улики, които биха значили нещо единствено за теб. Дори те излъгахме, че колата на Лили е повредена, за да предложиш да ги закараш с Вартан до Денвър. Знам, че изглежда сложно! Но ако не бяхме направили нещата толкова ужасно заплетени, ти нямаше въобще да дойдеш от Вашингтон, нямаше да останеш в хижата, никога нямаше да се съгласиш да се срещнеш с него. Нали?

С него.

Разбира се, отлично знаех кого има предвид. И, да, разбира се, нямаше да се съглася да сторя нищо от изброеното.

В края на краищата нима след всички шарлатании на сложния им план да ме вкарат в хижата, в момента, в който видях Вартан Азов да прекрачва прага, не бях готова да изхвърча от стаята? А и как не? В края на краищата през десетте години непосредствено преди последния ни по-продължителен разговор в Колорадо аз държах него и проклетата загубена партия шах отговорни за смъртта на татко.

Едно трябваше да призная на майка си — бе ме разбрала по-добре, отколкото аз бях разбирала самата себе си. Тя и Лили Рад са предугадили каква точно би била моята реакция и при най-слабия намек за възможна среща с Вартан Азов, под какъвто и да било друг претекст.

Макар вече да разбирах защо им е било нужно да ме манипулират, още един очевиден въпрос бе останал висящ.

— Ако всички вие сте искали да организирате среща между мен и Вартан — попитах, — защо ви беше необходимо да изминавате такива разстояния? Какво толкова би могъл да ми каже Вартан Азов, та е трябвало задължително да ми го каже в колорадската пустош, а не в Ню Йорк или дори във Вашингтон? А и защо тогава бяха поканени всички останали, защо сте разгласили за партито навсякъде? Те за какво бяха в хижата? За прикритие?

— Ще ти обясня всичко в най-големи подробности в момента, в който се отървем от тази кола под наем, която съм взела от летището — отвърна Кий. — Всеки момент ще пристигнем.

— Но ние подминахме летището преди километри — отвърнах.

— Много добре знаеш — отвърна Кий, — че никога не ползвам общодостъпните полети.

Тя извъртя очи.

— Долетяла си тук с твоя самолет? — възкликнах аз. — Но къде точно отиваме сега? В тази посока се намират само военновъздушните бази Форт Бевоар и Куонтико. Най-близката частна самолетна писта във Вирджиния трябва да е чак в Манасас.

— Има цели три такива писти точно на отсрещния бряг на реката, в Мериленд — хладно ме осведоми Кий. — Там съм оставила самолета.

— Но ти отдавна подмина и последния мост, който води натам! — парирах аз. За бога, вече бяхме почти при Маунт Върнън. — Как смяташ да прекараш колата през реката и да стигнеш в Мериленд?

Кий въздъхна тежко. Звукът приличаше на онзи, който издава балон, чийто въздух е изпуснат рязко.

— Мисля, че вече ти обясних. Пре-следват ни — провлече тя, сякаш говореше на тригодишно дете. Аз замълчах и тя добави малко по-сдържано:

— Ясно е, че смятам просто да зарежа колата.

Спряхме на паркинга пред фериботния кей при Маунт Върнън между два гигантски джипа — толкова високи, че изглеждаха като повдигнати с крик.

— Най-добре е никой да не ни вижда, скъпа — отбеляза Кий.

Тя сви дългата си коса, привърза я с ластик и я напъха под якето си без ръкави и с десетки джобове. После взе от задната седалка голяма ръчна чанта от зебло и измъкна от нея два суитчъра, два чифта слънчеви очила и две бейзболни шапки. Подаде единия комплект на мен.

Дегизирани, двете слязохме от колата, Кий я заключи старателно и заедно се запътихме към ферибота.

— Тръгване след по-малко от пет минути — осведоми ме Кий.

— Да не се радваме предварително.

Поехме надолу по кея и Кий подаде на момчето, което проверяваше билетите, два явно предварително купени пропуска, които измъкна от джоба на якето си. Забелязах, че тайно пъхна в ръката му и ключовете от току-що оставената кола. Той безмълвно кимна в знак, че е разбрал какво искат от него, ние двете минахме по подвижното мостче и стъпихме на люлеещия се ферибот. Освен нас имаше още само няколко пътници, застанали достатъчно далеч, та да не могат да ни чуват.

— Струва ми се, че познаваш ужасно много хора — забелязах аз. — Имаш доверие на това момче за всичко? Поверяваш му такава скъпа кола? Смяташ ли, че ще я върне на фирмата, която ти я е дала под наем?

— Това не е единственото, което искам от него — отвърна Кий. — Срещу няколкото услуги, които ще ни окаже днес, Бъб ще получи бакшиш под формата на четиринайсет безплатни часа уроци по летене.

Трябва да призная, че колкото и ядосана да бях на Кий само преди десет минути, природата ми на роден шахматист винаги се бе възхищавала на това как отиграваше тя всичките си ходове. Явно бе обмислила целия план за бягството много по-прецизно, отколкото Лили Рад някога е играла шах. Кий бе предвидила всяка своя стъпка и всяко евентуално противодействие.

Ето затова Нокомис Кий бе най-добрата ми приятелка и любимка още от гимназията. Тя беше тази, която отрано ме научи, че никога не трябва да се страхувам, докато виждам пътя напред пред себе си, докато виждам терена.

Смелите знаят как да преминат сами през гората, дори нощем, казваше тя. Те планират пътя си, а не се връщат към страховете си отново и отново.

Отвързаха ферибота от кея и прибраха подвижното мостче. Вече бяхме навлезли доста навътре в реката, когато видях един тип с огледални слънчеви очила да бърза към ръба на кея и да казва нещо на първия срещнат служител. Изглеждаше ми твърде познат.

Служителят поклати глава и посочи нагоре срещу течението на реката в посока към Вашингтон. Мъжът с очилата бръкна в джоба си и извади телефон.

Стомахът ми се сви. Бяхме на ферибот насред реката. Приличахме на щайга патладжани, които чакат да ги доставят в магазина.

— Сикрет Сървис — казах на Кий. — Срещала съм се вече с тях. Май трябва да сме наясно, че ще ни чакат на отсрещния бряг. Със сигурност знаят къде ще спре фериботът. Освен ако не предвиждаш да слезем по средата и да се спасяваме с плуване?

— Няма да се наложи — отвърна Кий. — О, вие, невярващи… Когато завием пред Пискатауей, вече няма да могат да ни виждат нито от единия, нито от другия бряг. Точно там този ферибот ще извърши едно малко непредвидено спиране, за да свали двама пътници.

— На Пискатауей Пойнт?

Това бе отлично запазена естествена пустош, резерват от мочурища, където гъски и други водни птици живееха под щатска и федерална закрила. Там нямаше пътища, само пътеки.

— Но там няма нищо! — възкликнах.

— Е, днес ще има — увери ме Кий. — Смятам, че ще ти се стори много интересно. Това са бившите земи и свещените погребални райони на индианците пискатауей — изконните жители на местата, на които днес се издига град Вашингтон. Племената всъщност не живеят вече там, земите са федерална собственост, но днес ще бъдат там. И ще чакат пристигането ни с нетърпение.

Предвечните закони

Определено минавахме по заобиколния път, точно според обещанието на Кий. Или пък беше заплаха?

Пискатауей бе забележително красив, дори отдалеч. Диви патици се носеха по течението на реката, над нас се виеха орли, а няколко лебеда тъкмо кацаха във водата. От брега вековни дървета протягаха възлестите си корени и докосваха реката като с нокти, а досами водата всичко бе потънало в гъста тръстика.

Реката направи завой, капитанът приближи ферибота до брега, спря двигателите и течението ни докара съвсем близо до сушата. Неколцина от пътниците на палубата попоглеждаха към мостика с израз на лека изненада.

На брега забелязах двама рибари с измачкани шапки, накичени с кукички и блесни. Седяха на паднал дънер, който стърчеше от каменистия бряг. Реката дърпаше кордите на въдиците им. Единият скочи на крака, като видя, че наближаваме, и започна да навива макарата си.

Капитанът обяви по мегафона:

— Уважаеми пътници, днес реката е много спокойна, затова имаме възможност да оставим двама естествоизпитатели тук в резервата. Ще отнеме само минута.

Едно момче приближи до борда и вдигна от палубата навитото на макара котвено въже.

— Ако погледнете в противоположната посока — продължи капитанът, — нагоре по течението, пред вас на север ще се открие отлична панорама към Джоунс Пойнт, която не може често да се види оттук. Точно там на 15 април 1791 година, в деня, в който започнали да маркират границите на бъдещия столичен град, топографът Андрю Еликът и астрономът африканец Бенджамин Банекер поставили първия, най-южния камък маркер на онова, което по-късно ще наречем Вашингтон. Онези от вас, които се интересуват от масонската история на столицата ни, биха могли да споделят с приятелите си, че при полагането на този камък бил спазен пълен масонски ритуал в съгласие с традициите на тайното общество — камъкът бил равнен идеално с помощта на прав ъгъл, отвес и нивелир, а после поръсен с жито, слънчогледово масло и вино…

Капитанът се справяше отлично, като отвличаше вниманието на прехласнатите пътници от онова, което се случваше край тях. Бих се учудила, ако някой от тях впоследствие си спомнеше — ако приемем, че изобщо ни бяха забелязали — двамата пътници, свалени при непредвиденото спиране на Пискатауей. Реших, че Кий е добавила каса уиски „Чивас Регал“ към уроците по летене.

Рибарите от брега притеглиха ферибота с котвеното въже, помогнаха ни да пропълзим върху гигантския дънер, после хвърлиха въжето обратно. Четиримата поехме по каменистия бряг и потънахме в гъстите храсталаци край водата.

— Може би е най-добре да говорим без имена — каза по-възрастният от двамата рибари и пое ръката ми, за да ми помогне да прескоча няколко камъка. — Можете да ме наричате просто Червен кедър — това е индианското ми име. Получих го от нашата обща приятелка, богинята на луната Нокомис. А това е моят помощник господин Тютюнева кесия.

Той посочи по-младия рибар, нисък и набит мъж, който ми се усмихна с присвити очи. Двамата изглеждаха достатъчно яки да се справят с всичко, което им се изпречи пред очите. Кий май наистина познаваше доста хора наоколо. Следвах индианците крачка по крачка из храсталака, но все така продължавах да нямам понятие какво всъщност се случва.

Не виждах пътека. Гората, оплетена цяла в лозници, храсти и фиданки, бе толкова гъста, че на пръв поглед нямаше начин четиримата изобщо да си проправим път през нея, дори с помощта на мачете. Приличаше на лабиринт, но господин Червен кедър изглежда знаеше отлично накъде да върви — пред нозете му растителността сякаш вълшебно се стопяваше, а той не докосваше дори и едно листо. В момента, в който преминехме, следвайки неговите стъпки, тя отново се затваряше зад гърба ни.

Най-после гората малко оредя. Озовахме се на утъпкана пътека. В далечината, през изпъстрените със слънчеви петна дървета, които тъкмо се покриваха с пролетните си бледозелени листенца, се виждаше реката. Червен кедър вече можеше да върви редом с нас — нямаше нужда да се движим един по един, така че за първи път се заговорихме както трябва.

— Пискатауей е име както на земите в района, така и на племето, което е живяло тук — обърна се към мен Червен кедър. — Думата означава Мястото, където се сливат живите води. Тук е кръстопътят на много реки — потоци от вода и потоци на живота. Нашият народ произхожда от най-древните местни племена: лени ленапе, чието начало лежи назад във времето преди повече от дванайсет хиляди години. Другото местно племе — анакоста — плащало данък на нашия главен вожд Тайак дълго преди европейците да стъпят тук.

Трябва да съм изглеждала объркана от това встъпление, без да мога да си обясня причината за подобен урок по антропология, тъй като индианецът добави:

— Госпожица Луна каза, че си нейна приятелка и се намираш в опасност, и затова е от първостепенна важност да ти съобщя нещо, преди да стигнем до Мойаоне.

— Какво е това? — попитах аз.

— Погребалните полета — отвърна той. После ми намигна и добави шепнешком:

— Там са заровени всички кости!

При тези думи двамата с Тютюнева кесия се изкикотиха високо.

Гробище значи. Какво му беше смешното на едно гробище? Хвърлих поглед към Кий, но тя също се усмихваше по нейния си загадъчен начин.

— Всички кости и всички тайни — каза тя. После се обърна към Червен кедър: — Преди да сме стигнали, защо не разкажеш на приятелката ми за Церемонията на зелената царевица, за двете деви и за Празника на мъртвите?

Леле майко. Знаех си, че Кий по принцип си пада по езотеричното, но тук положението се влошаваше с всяка изминала минута. За какво ставаше дума? Сенки на езически ритуали и жертвоприношения на девици покрай реката Потомак?

Вървях през пъстрата гора, оглеждах се наоколо и се опитвах да си напомням непрекъснато, че Сикрет Сървис все още ни търси и нагоре, и надолу по реката, че аз нямам никакви лични документи в себе си, както и че всъщност никой не знае къде се намирам. Наясно бях, че сме само на километри от столичния град, но усещането все пак беше особено. Чувствах, че по някакъв особен начин местата, през които преминавахме, са отделени във времето и пространството от всичко познато.

Нещата обаче ставаха все по-странни.

— Всичко това е свързано с предвечните закони — каза Червен кедър. — Всяко нещо на света се ражда заедно със закона, по който трябва да съществува — той е вложен в него подобно на воден знак, схема или план. Водата винаги се върти в кръг, пламъкът има триъгълна форма, скалите са кристали, паяците плетат мрежи, птиците вият гнезда, фигурата, описвана от слънцето спрямо хоризонта в продължение на една година, винаги има формата на осмица…

Кий докосна ръката му в знак да побърза — дали искаше да му каже да ускори крачка или пък да съкрати историята… Може би и двете.

— Историята за двете деви започва преди около четиристотин години — продължи Червен кедър, — по времето, когато пристигат първите британски колонисти протестанти и основават град, наречен Джеймстаун — по името на новия им крал. Но още преди да го сторят, през XVI век в ръцете им вече бил попаднал голям къс земя в същия район, която те нарекли „Вирджиния“ — по прозвището на предшественичката на крал Джеймс, кралицата дева Елизабет.

— Знам историята — казах аз, като се опитах да не звуча твърде нетърпеливо. Накъде биеше този човек?

— Надали обаче знаеш цялата история — отвърна Червен кедър. — Трийсет години след основаването на Джеймстаун Англия вече има нов крал, Чарлз, вероятно тайно изповядващ католицизма. Той разрешава на лорд Балтимор да изпрати към Америка два кораба със заселници католици и йезуитски свещеници. Корабите се наричали „Ноев ковчег“ и „Гълъб“. Вече много години в Англия се водели битки коя е „истинната християнска вяра“, която има право да държи властта на кръста и да се възползва от нея. След още няколко години около този въпрос щяла да се разрази и гражданска война, а самият Чарлз щял да загине. Имало обаче един пункт, по който между всички европейски народи царувало съгласие и все още царува — „Законът на първооткривателя“: ако откриеш пръв някое място и забиеш флага си на него, то става твое притежание! Ако там вече живеят някакви местни хора, още по-добре — наричаш ги варвари и имаш право да ги принудиш да приемат християнството или да ги заробиш по силата на специален църковен едикт…

Е, тази история също я знаех. Заграбените земи, нарушените мирни договори, кланетата на индиански деца, резерватите, геноцидът, Пътеката на сълзите65…

Помислих си, че между местните хора и кръстоносните нашественици никога не е съществувало нищо друго освен неприкрита омраза.

Само че ме чакаше изненада.

— С две думи, индианците пискатауей приели католицизма — каза Червения кедър, — защото се случило така, че празникът Успение Богородично съвпаднал с Празника на мъртвите и така предвечните закони не били нарушени.

— Моля? — изненадах се аз и хвърлих поглед към Кий.

— Нали се сещаш — обясни индианецът, — че Празникът на мъртвите през ноември, деня, в който почитаме паметта на предците, съвпада с деня, в който християните почитат мъртвите — деня на Вси светии. Още по-важен ден обаче е 15 август — по християнския календар тогава се отбелязва Успението на Пресветата Богородица. Този ден обаче съвпада с деня, в който ние, индианците, провеждаме нашата древна Церемония на зелената царевица — той бележи „събирането на първата реколта“ и началото на нашата нова година.

— Да разбирам ли — попитах, — че според вас индианците пискатауей са приели католицизма само защото така са можели да запазят собствените си стари вярвания и да провеждат изконните си ритуали, като в същото време на думи поддържат официалната християнска църква?

— Не точно — отговори Кий. — Ще разбереш, когато стигнем до погребалните полета. Това, което Червен кедър се опитва да каже, е, че причината ти да трябва да се срещнеш необезпокоявано с него и с Тютюнева кесия всъщност се крие в предвечните закони. Думите ни свършват тук, дето се вика, имам предвид, че всичко се крие в тях и толкова.

— Дай да спрем за малко — въздъхнах аз изтощено.

Започвах все повече да се ядосвам от посоката, в която поемаше тази наша „разходка“. Поисках да спрем, защото в момента бяхме застанали в началото на дълъг дървен мост, увиснал над обширното мочурище, простряло се отпред, в което ни предстоеше да навлезем. Надявах се да не си намокрим краката, защото и без това имах само един чифт обувки.

Обърнах се към Кий:

— Не разбирам. Какво общо има цялата тази религиозно-ритуална дивотия, която твоят приятел разказва, с нас двете и нашия належащ проблем? — попитах. — С какво са толкова важни тези деви, царевици и вечери сред мъртвите?

— Мястото, на което стъпили за първи път, йезуитите кръстили „Света Мери“ — поясни Червен кедър. — По-късно нарекли целия район от тази страна на реката „Мери Ленд“66. Предполага се, че са го нарекли на името на съпругата на крал Чарлз, но всъщност те взели името на Пресветата Дева, майката на Исус. Така че в момента имаме две Деви, които се гледат една друга над реката — едната е протестантска, а другата — католическа! Два острова на Деви от християнство, които, образно казано, се издигали сред морето от местни племена…

Два острова на Деви! Къде бях чувала това?

Тютюнева кесия стъпи на моста, за да опита дали ще ни издържи. Той се оказа достатъчно високо над водата и напълно сух, така че всички се качихме и отново се занизахме в индианска нишка над море от развълнувани тръстики.

Кий, която имаше какво още да сподели, ме настигна:

— Племената потомак, живели по тази земи, сред тях и народът пискатауей, били първите, които достигнали до така наречената „теория за двете Деви“: според нея едно зърно не е достатъчно. Индианците открили, че ако сееш по две зърна заедно и така оформяш реда, царевицата по-лесно се опрашва. Това също е част от предвечните закони. Племената тук постъпват така от най-древни времена.

Подобна философия със сигурност щеше да допадне на Леда Лесбийката — представете си, две невинни девици, които в комбинацията си гарантират баланса в света, подобно на ин и ян. Въпреки това все още бях объркана.

Но камбанката на спомена в главата ми зазвъня още по-силно.

Сетих се.

— Ти си съставила кода на съобщението, което майка ми беше оставила върху рояла — казах меко. — Та, кажи ми сега за Вирджинските острови.

Кий се усмихна одобрително и кимна.

— Ами това е — отвърна тя. — Затова първо спряхме тук. „Вирджински острови“ е индианското кодирано име на Вашингтон. А точно тук, на това място в Пискатауей, са създадени предвечните закони, които управляват съществуването на нашата столица.

— Мислех, че Джордж Вашингтон е съставил първите закони за столицата — натъртих аз. — В крайна сметка той е купил земята за строеж на града, той е повикал и ония типове, които очертали квадрата на градския план с всички онези масонски шашарми, за които говореше твоят приятел, капитанът на ферибота…

— А откъде мислиш, че Вашингтон се е сдобил с тези закони? — попита Кий.

Замълчах, а тя посочи далеч отвъд мочурищата, от другата страна на реката. Там, в далечината, под искрящото утринно слънце се издигаха зелените склонове на Маунт Върнън — домът на Джордж Вашингтон.

— Земята, върху която е построен градът, изобщо не е избрана случайно — обади се Червен кедър, като се обърна към мен през рамо. — При купуването й президентът трябвало да приложи сложна дипломатическа схема, както и да пази всичко в пълна тайна. Но той от самото начало знаел, че земите, които ние, племето пискатауей, обитаваме, са ключът към осъществяването на неговия план. Традицията идва от нашите изконни вярвания, но тя има и своите корени в Библията: там го наричат Града на хълма, Високото място. Новия Йерусалим. Всичко е написано в Апокалипсиса, в Откровението на свети Йоан. Мястото, избрано за строеж на свещения град, трябвало да се намира при сливането на много реки, за да може да бъде призована силата…

— Каква сила? — попитах, въпреки че малко по малко започвах да схващам.

Преминахме над мочурището и стъпихме на обширна поляна, на която диви цветя и цъфнали глухарчета вече бяха надигнали глави в очакване на пролетта, а птички и насекоми цвърчаха, бръмчаха и прелитаха край нас.

— Силата, която сме дошли тук да видим — отвърна Кий и простря ръка напред, сочейки отвъд поляната. — Това е Мойаоне.

В края на поляната пред нас се възправи огромно вечнозелено дърво, което се издигаше по-високо от всичко наоколо. Ако не грешах, това не беше какво да е дърво, а…

— Червен кедър — отбеляза Кий. — Свещено дърво. Вътрешната мека дървесина и сокът му са червени на цвят, точно като човешка кръв. Това дърво е посадено от последния вожд на пискатауей — Търки Тайак. Неговият гроб също е тук.

Приближихме мястото. Малка снимка на вожда — красив мъж с бронзова кожа и с пълен комплект царствени пера на главата — беше прикрепена към дървена паметна плоча. Там пишеше, че вождът е погребан на това място със специално разрешение от Конгреса през 1979 година.

Около плочата се издигаха четири дървени кола, забити дълбоко в земята, към които бяха прикрепени плетени гирлянди. Клоните на самото кедрово дърво отзад бяха гъсто украсени с малки червени кесийки, привързани с червени панделки. Бяха стотици.

— Тютюневи кесии — рече Кий. — Приношения в чест на мъртвите.

Тютюнева кесия заговори за първи път тази сутрин:

— За баща ти — каза той, пъхна в ръката ми малка кесийка от червен плат и посочи към кедровото дърво. Сигурно Кий му беше казала за татко.

Приближих към дървото. Нещо ме беше стиснало за гърлото. Известно време се оглеждах в търсене на клон, който не е отрупан с панделки, на който да завържа моя подарък. После поех въздух и вдъхнах уханието на дървото. Да изпращаш димни кръгчета направо към Рая — наистина прекрасна традиция.

Кий бе застанала зад гърба ми.

— Коловете с гирлянди пазят това място от зли духове — каза тя. — Отбелязват всяка от Четирите фази — четирите посоки на света. Както виждаш, те се свързват помежду си, точно тук, на това място.

Тя, разбира се, имаше предвид идеално премисления план на град Вашингтон. Градът, чийто първи камък е бил положен северно оттук. Нещата определено започваха да се свързват в обща картина: четирите ъгъла, четирите фази, четирите посоки на света, шахматната дъска, копираща древните олтари, древните ритуали…

Въпреки това бе останало още едно нещо, което трябваше да узная на всяка цена.

— Каза ми, че „Вирджински острови“ е кодово название на град Вашингтон — обърнах се аз към Кий и останалите. — Разбирам защо Джордж Вашингтон като основател на нова нация, сам силно религиозен човек, а може би и масон, е искал да създаде съвсем нов град столица, точно копие на онзи от Библията. Разбирам и защо го е изградил точно така — с мост, прехвърлен през реката, който да свързва двата клона на християнството. Както казахте вие, две кралици девици, ръце, протегнати над водите, две зърна в една шушулка. Но едно не разбирам. Ако вашата мисия е да следвате „предвечните закони“, да се оставите на потока на естествения живот, тогава какъв е смисълът да се занимаваме изобщо с врага? Искам да кажа, вие всички вече изтъкнахте, че религиите са се борили да защитят своите символи и ритуали в продължение на стотици години. Как може включването в някакъв конфликт да помага на Майката Природа да плете мрежите на паяците или да отглежда царевица? Това не е ли пример за поговорката „Ако не можеш да победиш врага, съюзи се с него“?

Кий се обърна и за първи път ме погледна наистина сериозно.

— Александра, на нищо ли не успях да те науча през всичките тези години? — попита тя.

Думите й удариха в десетката. Нима Ним не ми бе задал същия въпрос?

Червен кедър ме хвана за ръката.

— Но предвечните закони са тъкмо това — каза той. — „Естественият ред“, както ти го нарече, показва, че развитието и промяната у всяко нещо идват отвътре, от самото нещо, като по този начин се постига природното равновесие. Нищо не се постига чрез външна сила.

Явно моите трима спътници бяха позабравили някои исторически факти, които би трябвало отлично да познават.

— Значи вие всъщност влагате в християнството законите на съществуването на местните племена? — попитах.

— Ние просто демонстрираме — каза Червен кедър, — че Майката Царевица и Майката Земя съществуват много по-отдавна от всякакви други появили се по-късно деви или майки. А с наша помощ и ще ги надживеят. Ние сеем царевица и събираме реколтата така, както винаги сме го правили, защото в този случай самата царевица е най-щастлива и дава най-много плод.

— Както се казва — добави Кий, — каквото посееш, такова ще пожънеш.

Къде бях чувала това?

Тютюнева кесия, който до момента беше зяпал небето, се обърна към Кий:

— Той ще дойде всеки момент — каза индианецът и посочи към другия край на поляната.

Кий хвърли поглед на часовника си и кимна.

— Кой ще дойде? — попитах аз и погледнах в посоката, в която посочи мъжът.

— Превозът ни — отвърна Кий. — Тук наблизо има отбивка за паркиране, точно до пътя. Някой ще дойде да ни вземе и да ни откара до летището.

В този момент видях мъж, който изникна от дърветата, скупчени в далечния край на поляната, диаметрално противоположен на посоката, от която бяхме дошли.

Дори от това голямо разстояние го познах веднага. Познах го по високата грациозна фигура и широката крачка, с която вървеше през некосената трева. Нямаше нужда дори да виждам запазената му марка — тъмните къдрици, които се развяваха от лекия ветрец.

Беше Вартан Азов.

Пепелищата

Мисолонги, Гърция

18 април 1824 г., Великден

Валеше. Валеше вече дни наред. Сякаш никога нямаше да спре.

Вятърът сироко нахлу от Африка преди две седмици и връхлетя градчето с яростта на отвързан звяр, дерейки сякаш с нокти ниските каменни къщи край брега, и посипваше плажа с грозни отломки.

В дома на Капсали, където бяха разквартирувани англичаните и другите чужденци, цареше пълна тишина, точно както бяха наредили докторите Бруно и Милиджън. Дори канонадата, с която гърците традиционно отбелязваха Великден, бе изнесена с помощта на военните извън стените на града, а на местните жители бе внушено да я последват независимо от лошото време.

Единственият звук, който се чуваше в пустата къща, бе лудешкото виене на неотслабващата буря.

Байрон лежеше завит на турския диван на най-горния етаж. Огромният му нюфаундленд Лайън се бе проснал безмълвно до канапето, с отпусната между лапите глава. Камериерът Флечър също стоеше тихо в другия ъгъл на стаята и наливаше вода във вечната гарафа с бренди, за да разреди силното питие.

Байрон внимателно разглеждаше стените и тавана на дневната, в която лежеше. Беше я обзавел сам при пристигането си с оръжия от собствения си арсенал… Кога беше това, май нямаше и три месеца? Окачените мечове, пистолети, турски ятагани, пушки — обикновени и широкоцевни, щикове и шлемове винаги впечатляваха буйната и опасна група лични охранители на Байрон — до един сулиоти, гърци от Епир. Впечатляваше ги до момента, в който лордът най-после се разплати с тези вдъхващи страх хулигани и ги изпрати напред на фронта.

Сега, докато вятърът блъскаше капаците отвън, на Байрон му се искаше пак да има сили да стане, да прекоси стаята и да отвори прозорците, за да срещне яростта на бурята. Беше един от редките моменти, в които съзнанието му се проясняваше.

По-добре да умреш в обятията на дивата природна стихия, смяташе той, отколкото искрата на живота ти бавно да гасне при непрестанно прилагане на пластири и пиявици. Поне бе направил всичко възможно да се противопостави на тези непрестанни кръвопускания. Никога не бе могъл да понася загубата на кръв. Скалпелът е погубил живота на много повече хора, отколкото копието — все повтаряше това на онзи некадърен глупак доктор Бруно.

Лука Вайа, личният лекар на гръцкия управител Маврокордато, успя да надвие бурята и да стигне до бреговете на Мисолонги едва вчера, а Байрон страдаше от мъките на треската и тръпките вече повече седмица — от девети април, деня на пътуването, когато гневът на природата го настигна и той за първи път се разболя.

В крайна сметка касапинът Бруно наложи своето — отваряше вените на лорда отново и отново, източвайки все повече и повече кръв. Господи! Този човек бе по-опасен от вампир!

Миг след миг животът изтичаше от Байрон, но той все още имаше сили да осъзнае, че повечето време през последните няколко дни се бе намирал в състояние на делириум. Разумът му бе достатъчно трезв и той разбираше, че болестта му не бе просто резултат от студа и влагата.

По всяка вероятност това бе същата „болест“, от която бе умрял Пърси Шели.

Някой старателно и методично убиваше Байрон.

Лордът отлично разбираше, че ако не действа бързо, ако не разкаже всичко, което знае, на единствения човек, който трябваше да получи тази информация и на когото можеше да се довери, скоро щеше да е твърде късно. Тогава всичко със сигурност щеше да бъде загубено.

Камериерът Флечър вече се бе изправил до дивана с бутилка разреден коняк в ръце — единственото лекарство, което носеше облекчение на господаря му.

Флечър. От гледна точка на последните събития камериерът май се бе оказал прав. Той отдавна бе дал да се разбере с каква неохота придружава господаря си в Гърция, бе се опитвал да убеди Байрон да премисли дали каузата на гръцката независимост, на която лордът се бе посветил, няма по-скоро да спечели, ако Байрон просто осигурява финансова помощ на патриотите бунтовници, без лично да присъства и да се намесва. Двамата и преди бяха виждали Мисолонги. Преди тринайсет години, точно след гостуването у Али паша.

После, преди девет дни, когато Байрон за първи път се бе разболял от своята тайнствена нелечима болест, обикновено коравият стоик Флечър просто бе рухнал. Слугите, войниците, докторите — всички те му говореха на различни езици.

— Като при Вавилонската кула! — бе изкрещял Флечър, скубейки коси от гняв. За да получи за пациента купичка овесена каша с едно яйце вътре, трябваше да се превежда три пъти.

Но, слава на бога, Флечър бе до него и двамата бяха оставени най-после сами. Сега верният камериер щеше да бъде изпратен на последната си мисия. Независимо дали му допада.

Байрон докосна ръката на Флечър.

— Още бренди, сър? — попита той, а изражението му бе толкова мрачно и изпълнено с болка, че Байрон щеше да се разсмее, ако това не изискваше толкова много усилия.

Лордът помръдна устни, а камериерът наведе ухото си до него.

— Дъщеря ми — прошепна Байрон.

В същия миг съжали, че е изрекъл тази дума.

— Искате да ми продиктувате лично писмо до лейди Байрон и малката Ада в Лондон ли, сър? — попита Флечър, изпълнен с очакване да чуе най-лошото.

Това можеше да бъде само последното желание на един умиращ. Всички знаеха, че Байрон ненавижда жена си и й праща само официални писма, на които тя рядко отговаря.

Но лордът леко поклати глава, отпусната сред възглавниците.

Знаеше, че камериерът ще го разбере, защото двамата бяха заедно вече толкова години, бяха минали през толкова премеждия. Флечър единствен знаеше за истинските отношения между Байрон и момичето и нямаше да разкрие на никого последната молба на лорда.

— Доведи ми Хаидѐ — каза Байрон. — И момчето.

Болка прониза Хаидѐ, когато видя баща си на легло, толкова блед и изпит. Вехне, бе ги предупредил Флечър, преди да влязат, по-слаб е и от новоизлюпено пиле.

Тя и Каури се бяха изправили пред натрупания с възглавници турски диван и Хаидѐ почувства, че ще се разплаче. Вече бе загубила Али паша — мъж, когото цял живот бе имала за свой баща. А ето че сега онзи баща, когото познаваше едва от година, си отиваше пред очите й.

Хаидѐ отлично знаеше, че през тази година Байрон бе рискувал всичко, бе сторил и невъзможното, само и само да я държи край себе си, като в същото време пази техните отношения в тайна.

В съгласие с хитростите, които му се налагаше да измисля, само преди няколко месеца, на трийсет и шестия си рожден ден, Байрон бе казал на Хаидѐ, че е написал писмо на жена си — или лейди Би, както той я наричаше — съобщавайки й, че е открил прекрасно и жизнено гръцко момиченце на име Хайатее, осиротяло във войната, малко по-голямо от тяхната Ада. Бе писал още, че възнамерява да осинови това момиченце и да го изпрати в Англия, където лейди Би трябваше да го поеме и да се погрижи то да получи достойно образование.

Разбира се, отговор така и не дойде. Но бе казал на Хаидѐ, че шпионите, които отварят пощата му, ще да вземат историята с осиновяването просто за поредната слабост на лорда.

Слухове за историята около „връзката“ на Хаидѐ с Байрон вече се носеха, а слуховете в Гърция никога не лъжеха. Сега поетът умираше, а бе дошъл момент, в който двамата трябваше да поговорят на всяка цена. Баща и дъщеря знаеха, че сега е по-важно от когато и да било никой да не узнава истинската причина, поради която Байрон днес е повикал момичето при себе си.

Черната царица бе скрита в една пещера на остров близо до бреговете на Майно — пещерата, в която Байрон бе написал поемата „Корсар“. Веднъж поетът бе споделил с Трелони, че желае в тази пещера да бъде и гробът му. Само Байрон, Хаидѐ и Каури знаеха как да намерят шахматната фигура. Но какво значение имаше това сега?

Войната за независимост на Гърция, започнала с голям размах преди три години, се развиваше все по-зле. Княз Александър Ипсиланти, бившият водач на Филики Етерия — тайното общество, дало свещен обет да извоюва свобода за Гърция, — бе повел военните действия, но доскорошният му господар цар Александър I от Русия се бе отрекъл от него и го бе предал. В момента Ипсиланти гниеше в австро-унгарски затвор.

Отделните гръцки фракции се бореха за надмощие. А Байрон, тяхната последна надежда, лежеше на смъртния си одър в мизерна стаичка в Мисолонги.

Още по-лошо. Хаидѐ виждаше болката, изписана върху бащиното й лице, болка не толкова породена от отровата, която несъмнено тайно пускаха в храната му, но и от това, че напуска земния живот, изоставяйки дъщеря си и мисията си недовършена.

Каури мълчаливо седеше до леглото, положил длан върху главата на Лайън, а Хаидѐ се бе изправила до баща си и държеше немощната му ръка.

— Татко, знам колко тежко си болен — подхвана тя меко, — но на всяка цена трябва да узная истината. Има ли надежда да спасим Черната царица и целия шах?

— Както виждаш — прошепна Байрон, — всичките ни страхове се оправдаха. Битките и предателствата в Европа няма да престанат, докато не се освободят всички народи. Когато нахлу в Русия, Наполеон предаде съюзниците си, предаде народа на Франция, предаде и собствените си идеали в края на краищата. А Александър I унищожи всяка надежда източноправославните църкви да се обединят срещу исляма, предаде мечтите на баба си, императрица Екатерина Велика. Каква полза има от това да си идеалист, ако идеалите ти са лъжливи?

Поетът се отпусна върху възглавниците и останал без сили, притвори очи.

После помръдна леко длан и Хаидѐ се досети, че той иска чашата с tisane — силната чаена настойка, която Флечър по негова молба бе приготвил, преди да ги остави насаме. Момичето забеляза, че камериерът бе оставил готово и наргилето на господаря си — тютюнът в него димеше. Флечър знаеше какво ще влее сили на лорда и ще му позволи да довърши разказа си.

Байрон сръбна от чашата в ръцете на Хаидѐ, а Каури пъхна между устните му мундщука на наргилето. Най-после поетът събра сили да продължи.

— Али паша бе човек, нагърбил се с велика мисия — промълви той. — Желаеше нещо повече от това просто да свърже Изтока и Запада — мечтаеше да обедини скритите истини. Срещата с него и Василики промени живота ми. Това се случи по времето, когато не бях кой знае колко по-възрастен от вас двамата. Така получих вдъхновение да напиша много от моите истории за любовта — историята за страстта между Хаидѐ и Дон Жуан, „Гяур“

— „Неверникът“: приказката на любовта между Лейла и героя немюсюлманин. Всъщност „гяур“ не значи точно „неверник“. Най-древното значение на персийската дума gawr било „огнепоклонник“, зороастриец. В Индия ги наричат парси. Те почитат бог Агни, пламъка. Едно научих от Али паша и от бекташите: във всяка велика истина гори един дълбоко скрит пламък. А от майка ти, Василики, научих що е любов.

Байрон направи знак да му подадат още чай и тютюн, за да почерпи сили да продължи. После поетът добави:

— Може би няма да живея още цяла година, но със сигурност ще видя зората на утрешния ден. Имам достатъчно време да споделя с вас тайната на Черната царица, която научих от Али паша и Василики преди много години. Знаете, че Черната царица, която ние притежаваме, не е единствената. Затова пък е истинската. Наведи се по-близо, дете мое.

Хаидѐ изпълни молбата му и Байрон заговори толкова тихо на ухото й, че дори Каури трябваше да напрегне слух, за да долавя думите му.

През втората половина на XVI век в град Казан в Русия живяла девойка на име Матрьона. Тя многократно видяла на сън Богородица, която идвала при нея да й съобщи местонахождението на стара, скрита отдавна икона, притежаваща необикновени сили. Последвали указанията на Светата Дева и скоро намерили иконата, увита в парче плат и заровена в пепелта под огнището на полуразрушена къща.

Нарекли я „Черната Богородица“ от Казан. Предстояло й да се превърне в най-известната икона в историята на Русия.

Скоро след това, през 1579 година, в Казан бил построен манастир на името на Богородица — там трябвало да бъде приютена иконата. „Богородица“ означава „Родилата Бога“. Наричана е още „Богоматер“ — „Майка Божия“. Това име има отношение към всички тъмни раждащи митологични фигури, свързани със Земята.

„Черната Богородица“ от Казан закриляла Русия през следващите двеста и петдесет години. Тя придружавала войските, освободили Москва от поляците през 1612 г., а по-късно и онези, прогонили Наполеон през 1812 г.

През XVIII век Петър Велики пренесъл иконата от втория й дом Москва в новата си столица — Санкт Петербург. Тя станала покровителка и закрилница на града.

След като казанската „Черна Богородица“ била поставена в Петербург през 1715 г., Петър развил мащабен план — да прогони турците от Европа. Обявил себе си за владетел на Гърция и Русия и се заклел тържествено да обедини руската и гръцката православна църква. Мисията му се провалила, но амбициите му вдъхновили неговата наследница, заела престола почти петдесет години по-късно. Тя проявила завиден ентусиазъм за постигането на същата цел.

Това била царица Екатерина II, императрица на цяла Русия, която познаваме под името Екатерина Велика.

През 1762 година Екатерина с помощта на любовника си Григорий Орлов чрез дворцов преврат свалила от престола съпруга си цар Петър III, бързо се присъединила към Орлов и братята му в Казанския събор и се обявила за императрица.

В чест на това събитие поръчала да й отлеят медальон със собственото й лице, изобразено с инсигниите като една друга девица — богиня Атина или Минерва. Възложила да се изработи и копие на иконата на казанската „Черна Богородица“. Украсата на иконата била инкрустирана със скъпоценни камъни. Направил я майсторът златар Яков Фролов и трябвало да бъде окачена над леглото на императрицата в Зимния дворец.

По онова време руската църква притежавала повече от една трета от всички земи в Русия, както и от всички крепостни селяни. Църквата гарантирала стабилната си подкрепа на плановете на Екатерина да прогони исляма от източните части на европейския континент и да обедини двете източноправославни църкви. Църквата активно помагала във финансирането на експедиции до непознати земи, колонизиране и военно дело. Григорий Шелихов, наречен Руския Колумб, основал първата руска колония в Аляска, както и търговска компания на полуостров Камчатка, картографирал подробно цяла Източна Русия, част от западните североамерикански земи и островите между Русия и Америка.

Руската империя започнала да налага нарастващите си претенции.

Екатерина планирала империята да бъде управлявана от внука й Александър, на когото самата тя била дала името на великия древен завоевател на Изтока.

След руско-турската война през 1768 г. Екатерина си осигурила една много важна отстъпка от страна на исляма, направила първата малка крачка отвъд прага на великата Османска империя: по договор Русия получила правото да защитава християнските поданици на Високата порта.

Скоро след това, при пълна секретност, новият фаворит на Екатерина, Григорий Потьомкин, й помогнал да нахвърли нов, зашеметяващ по своя размах план. Нарекли го „Гръцкия проект“. Той направо предвиждал възстановяване на цялата Византийска империя във вида, който имала, преди да бъде завладяна от исляма. Нея щял да управлява другият внук на Екатерина, когото тя кръстила на основателя на източната християнска църква — Константин.

За изпълнението на този план Потьомкин създал военна част от двеста гръцки студенти, която нарекли „Общество на вярващите чужденци“. Те трябвало да бъдат обучени в руско военно дело, за да се завърнат в родината си и впоследствие да застанат начело на усилията за освобождаване на Гърция от властта на османските турци. От тази група възникнала „Хетерия тон филикон“ — Обществото за извоюване на независимостта на Гърция, което с времето се превърна в основен елемент на делото, което ние подкрепяме днес тук.

Въоръжена със стратегия и с няколко пешки, внедрени отвъд вражеската линия, шахматните фигури на замислената от Екатерина игра били подредени за големия удар. Поне така смятала императрицата.

Втората руско-турска война започнала през 1787 година, само две години преди избухването на Великата френска революция, и се оказала още по-успешна от предишната — Потьомкин, в ролята си на главнокомандващ, постановил властта на Русия над по-голямата част от Черно море и завладял голямата турска крепост Исмаил.

Екатерина вече била готова да пусне в действие „Гръцкия проект“, да разчлени Османската империя и да завладее Константинопол, когато Потьомкин — не само главнокомандващ на армията, но и брилянтен военен стратег, а според някои и таен съпруг на императрицата — при завръщането си от подписването на един договор внезапно бил повален от загадъчна треска. Умрял като куче край пътя към град Николаев в Бесарабия, северно от Черно море.

Императорският двор в Санкт Петербург бил потопен в траур от тази вест, а Екатерина — погълната от скръб. Всичките й амбициозни планове спрели за неопределено време — положени в гроба заедно с разума, който не просто помогнал за тяхното зачеване, но и правел необходимото за реализирането им.

Точно в този момент в Зимния дворец от Франция пристигнала Елен дьо Рок, абатиса на Монглан, стара приятелка на императрицата. Със себе си донесла много важна фигура от шаха Монглан, принадлежал някога на Карл Велики. Абатисата носела може би най-могъщата от всички негови фигури — Черната царица.

Този случай вдъхнал на Екатерина Велика надеждата, че може би всичките хвърлени усилия и евентуалните резултати от „Гръцкия проект“ не са напълно загубени. Руската императрица скрила фигурата, като не изпускала от бдителния си поглед и старата си приятелка, абатисата, стараейки се да узнае от нея къде се намират останалите фигури. Минала повече от година. Тогава един ден синът на Екатерина Павел, който ненавиждал майка си, подслушал разговор между нея и абатисата, разкриващ, че императрицата възнамерява да обезнаследи Павел в полза на сина му Александър. А когато Екатерина разбрала, че синът й е узнал за съществуването на безценната шахматна фигура, скрита в личния й трезор в подземията на Ермитажа, решила да вземе светкавични мерки.

Подозирайки нечистите намерения на сина си, Екатерина тайно от всички уредила майсторът златар Яков Фролов, който преди повече от двайсет години направил за нея копието на казанската „Черна Богородица“, да изработи сега копие на Черната царица, неразличимо от оригинала.

В отчаянието си Екатерина с помощта на „Обществото на вярващите чужденци“ тайно пренесла истинската Черна царица в гръцките земи и я поверила на съществуващата там конспиративна мрежа. Копието пък поставила в трезора в подземията на Ермитажа, където то останало още три години — до смъртта на императрицата. Тогава Павел открил и унищожил завещанието на майка си и заел руския престол.

Така в ръцете му попаднало онова, което той винаги смятал за най-ценното притежание на майка си.

Но един човек знаел цялата история.

Екатерина Велика починала, а новият цар Павел открил Черната царица, скрита под Ермитажа. Убеден, че това е оригиналът, непосредствено преди погребението на майка си показал фигурата на абатисата на Монглан в опит да си подсигури — чрез сила и заплахи — помощта й за откриването на останалите фигури. Бил пределно откровен и абатисата разбрала, че каквото и да стори или каже, ще бъде хвърлена в тъмница. В отговор абатисата протегнала ръка към фигурата:

— Това е мое — казала тя на Павел.

Той отказал да даде фигурата в ръцете й, но дори и от разстояние абатисата забелязала нещо необичайно. На пръв поглед пред нея стоял същият масивен златен релеф, инкрустиран с необработени скъпоценни камъни, кръгли и гладки като яйца на червеношийка. Копието по всичко приличало на оригинала: представлявало женска фигура, облечена в дълга роба и седнала в малък павилион с дръпнати настрани завески.

Едно нещо обаче липсвало.

Още от дните на Карл Велики, че и отпреди това, Църквата се славела с такива скъпоценни камъни — не обработени във форма на розетка, а само полирани на ръка или с помощта на фин пясък така, че да напомнят яйцата на малката птичка или излъсканите от морето камъчета. Повърхността на тези скъпоценности била гладка като стъкло и тази гладкост подсилвала естествената иридесценция на камъка, неговия астеризъм — скритата в камъка звезда. В Библията се описват такива камъни, посочват се и техните скрити символни значения.

По тази причина абатисата веднага установила, че фигурата в ръцете на Павел не е същата Черна царица, която тя донесла от Франция в Русия преди повече от пет години.

Опасявайки се точно от подобно насилствено отнемане на фигурата, още преди да пристигне в Русия при Екатерина, абатисата поставила върху оригиналната Черна царица свой таен знак, който никой друг не можел да види. С изрязания на розетка диамант на пръстена, свидетелстващ за поста й на абатиса, тя надраскала малка цифра 8 върху гладко полиран огненочервен рубин, инкрустиран в самата основа на златния павилион.

А сега не виждала своя знак!

Имало само едно обяснение на този факт. По някакъв начин императрица Екатерина е изработила идеално копие на оригиналната Черна царица, което е оставила в подземията на Ермитажа, а с истинската фигура се е разпоредила по някакъв неизвестен начин. Най-малкото така със сигурност е попречила на Павел да се сдобие с оригинала.

Абатисата имала само една последна възможност — по време на погребението на императрицата да прати кодирано писмо по някого, който има достъп до външния свят. Използвала за тази цел Платон Зубов — последния любовник на императрицата, когото Павел — както сам той уверил абатисата — тъкмо изпращал в изгнание.

Това била единствената надежда да бъде спасена Черната царица.

Байрон завърши историята си, отпусна се върху възглавниците и затвори очи. От липсата на кръв кожата му бе станала още по-бяла. Очевидно цялата енергия, която бе успял да събере, напълно го бе напуснала. Хаидѐ знаеше, че времето е от първостепенна важност.

Тя протегна ръка към Каури и той сложи в дланта й мундщука на наргилето, както и малките везни с нова порция нарязан тютюн. Момичето повдигна капачето на наргилето и сипа тютюна върху горещите въглени. Когато димът започна да се надига, Хаидѐ духна част от него в лицето на баща си.

Байрон се закашля леко и отвори очи. Впери в дъщеря си поглед, изпълнен с дълбока обич и мъка.

— Татко — каза Хаидѐ, — трябва да те питам още нещо. По какъв начин Али паша, мама и Баба Шемими са научили тази история, че да я разкажат на теб?

— Научил я някой друг — каза Байрон. Гласът му все така си оставаше тих шепот. — Научил я човекът, който покани всички ни на онова събиране в Рим. Следващата зима след смъртта на Екатерина войната още бушувала из Европа. Подписан бил договорът от Кампо Формио, даващ на Франция Йонийските острови и няколко града по албанското крайбрежие. Цар Павел и англичаните подписали договор със султана на Константинопол, отхвърлящ всичко онова, което някога Екатерина обещала на гърците. Али паша обединил сили с французите и се изправил срещу този престъпен триумвират. Самият той обаче бил решен да накара всички в този конфликт да се изправят един срещу друг, защото от Летиция и нейния приятел Шахин знаел, че държи в ръцете си истинската Черна царица.

— Ами самата Черна царица? — попита Хаидѐ и остави наргилето настрана. Все още държеше в ръце малките медни везни за мерене на тютюна. — Аз и Каури трябва да я защитаваме на всяка цена, но на кого в крайна сметка трябва да служи тя след всички тези предателства?

— Черната царица трябва да служи само на лейди Справедливост — промълви Байрон и се обърна към Каури с лека, разбираща усмивка.

— Лейди Справедливост ли? — попита Хаидѐ.

— Ти си тази, които стои най-близо до нея — отвърна баща й.

— А в нейните ръце се намира Равновесието в света.

Флагът

Вартан изглеждаше забележително добре за първокласен световноизвестен шахматен задръстеняк.

Крачеше през поляната, готов да ни поздрави, лекият ветрец рошеше къдриците му и се мъчех да си спомня първите коментари на Кий по негов адрес в Колорадо. Носеше пуловер на широки райета в искрящи пролетни цветове — небесносиньо и яркожълто. Изглеждаше доста стряскащо тук, на поляната, покрита с диви цветя. Почти ме накара да забравя, че в момента ме преследват всички опасни глупаци на планетата с изключение на леля ми Лили.

Питах се дали Вартан не се е издокарал така заради мен.

Той приближи и поздрави Червен кедър и Тютюнева кесия, който в този момент тихичко разменяше някаква информация с Кий. После двамата индианци стиснаха ръце на всички ни и се отдалечиха обратно в посоката, от която бяхме дошли.

Вартан се засмя, като видя колко внимателно се взирам в забележителния му пуловер.

— Надявах се да одобриш облеклото ми — подхвърли той, когато тримата с Кий тръгнахме към мястото, където беше паркирал колата. Приятелката ми бързичко крачеше доста по-напред от нас. — Правен е по поръчка. Това са цветовете на украинския флаг. Много са красиви, но носят и специално значение. Синьото символизира небесната шир, а жълтото — полята с пшеница. Отглеждането на пшеница е дълбоко залегнало в сърцето на всеки украинец, свързано е с нас чрез дълбоки емоционални корени. Сега е трудно човек да си спомни, че някога, преди Сталин да организира масовия глад по руските земи чрез насилствената колективизация на земята, наричали град Киев Майката на Русия, а Украйна е била житницата на Европа. Чувал съм и една прекрасна песен за Америка, в която се пее за същите тези природни красоти — небето и златните поля с пшеница. „О, прекрасни небеса, над кехлибарени поля вълнуващо се жито…“ — опита да запее известна патриотична американска песен Вартан.

— Знам я — отвърнах. — А ако Кий имаше някакво влияние над знатното си семейство, щеше да направи точно тази песен наш национален химн, а не оная балада за изстрели и взривове от нейния роднина сър Франсис Скот Как-му-беше-името. Тя може да се пее само като си пийнал.

— О, при нас е същото — каза Вартан. Тримата продължавахме да крачим през поляната, Кий все така доста пред нас. — Нашият национален химн също не е никак оптимистичен. В него се пее: „Украйна още не е загинала“.

После добави:

— Но много бих искал да погледнеш нещо друго, което поръчах да изплетат на гърба на пуловера ми.

Той се обърна, без да спира. Видях избродиран герб, също в синьо и жълто, а в средата му бе изобразен царствен тризъбец. Изглеждаше доста злокобно.

— Оръжията на Украйна — обясни Вартан. — Гербът е на Владимир, нашия светец покровител, но знакът на тризъбеца съществува още отпреди римско време. Всъщност тризъбец е носел индийският бог на огъня Агни. Той символизира въздигането от пепелта, вечния пламък, „още не сме загинали“ и така нататък…

— Смея ли да изтъкна — намеси се Кий и погледна през рамо, — че ако продължаваме да се бавим, скоро може да се случи така че наистина да загинем?

— Казах го само за да обясня защо съм облякъл този пуловер — заради мястото, към което сме се запътили сега — отвърна Вартан.

Кий го стрелна с язвителен поглед. После ускори ход. Вартан я последва.

— Ей, ей — повиках аз и побързах да ги настигна. — Нали не намеквате, че отиваме в Украйна?

Дори не бях сигурна къде точно се намира тази страна!

— Не ставай смешна — сопна се Кий през рамо.

Малко се успокоих от думите й, защото по принцип представата на Кий за обикновен ден беше да драпа с голи ръце нагоре по някой леден глетчер. Тя беше водачът в момента, а това означаваше, че можеше да сме се запътили за къде ли не. Но точно днес, ден, в който ме бяха отвличали два-три пъти от сутринта насам, вече нищо не беше в състояние да ме учуди.

— Не, не се тревожи — каза Вартан. Аз задъхано ги бях настигнала и той ме хвана за ръка. — И аз самият не съм съвсем сигурен къде отиваме.

— Тогава защо обясни пуловера си с „мястото, към което сме се запътили сега“? — попитах аз.

— Скоро всичко ще узнаем — озъби се отново Кий. — Но независимо къде отиваме, в случая фактът, че на гърдите ни се развява украинският флаг, си има съвсем различно обяснение.

— Всъщност облякох пуловера само заради теб — обърна се към мен Вартан, пренебрегвайки очевидно раздразнената Кий. — Реших, че ще ти хареса, след като си наполовина украинка.

Това пък какво означаваше?

— Кримският полуостров, мястото, където е роден баща ти, е част от Украйна. О, ето я най-после и колата.

Нашата кола беше единственото превозно средство, паркирано на изоставената, покрита с чакъл отбивка. Беше седан в ненабиващ се на очи сив цвят. Когато наближихме, Кий мълчаливо протегна ръка и Вартан й подаде ключовете. Тя му отвори една от задните врати. Той се пъхна на задната седалка, а аз забелязах, че там вече са натоварени няколко сака. Настаних се отпред и отпрашихме по пътя с Кий на шофьорското място.

Третокласните пътища из резервата бяха прашни и с много завои. Поемахме ту наляво, ту надясно, често нямаше и знаци, сочещи отбивките.

Кий криволичеше толкова бързо, че започнах сериозно да се тревожа. Надявах се да знае накъде кара.

В едно обаче бях абсолютно сигурна — в момента Кий беше много сърдита.

Защо ли? Детинска ревност към вниманието, което ми обръщаше Вартан, би прилягала повече на Сейдж Ливингстън.

Освен това, колкото и да беше привлекателен, Вартан Азов определено не беше от типа мъже, които допадаха на Кий. Това аз го знаех най-добре. Начинът, по който Вартан мислеше, беше по-скоро аналитичен, а приятелката ми предпочиташе хора по-тясно свързани с природата. В представите на Кий един истински мъж трябваше да може да различи серак67 от камък морена най-малко от сто крачки разстояние, както и да може да връзва поне шест-седем различни морски възела за секунди в пълен мрак и с ръкавици на ръцете. Трябваше също така да не тръгва на път без пълен алпинистки комплект от пикели, железни котки и катарами карабинери.

Тогава за какво беше цялото това цупене? Стиснатите зъби, напрежението зад волана? Виждах как Кий кипи от мълчаливо раздразнение. Но Вартан седеше на задната седалка и отлично можеше да чуе всичко, ако реша да поговоря с нея. Така че се налагаше да понапрегна малките си сиви клетки и да измисля какво да кажа, така че той да не разбере разговора ни.

Както обикновено, Кий ме изпревари.

— Две глави мислят по-добре от една — измърмори тя с ъгълчето на устата си. — От друга страна, три глави определено са твърде много.

— Мислех, че девизът ти винаги е бил „Колкото повече, толкова по-весело“.

— Не и днес — отвърна тя.

В края на краищата Кий беше накарала Вартан да измине целия този път през пустошта, за да ни вземе от резервата. Това означаваше ли, че сега иска да се отърве от него?

Огледах безлюдния пейзаж, осеян само с малки горички и без нито един телефон или дори бензиностанция, и се зачудих къде изобщо бихме могли да зарежем един нежелан руски гросмайстор по шах, който се е оказал пречка?

Кий отби до едни дървета, изключи двигателя и се обърна към задната седалка.

— Къде са? — попита тя Вартан.

Бях сигурна, че физиономията ми е не по-малко изненадана от неговата.

— Откъде ни наблюдават? — попита Кий още по-яростно. После добави: — Само не се опитвай да ме баламосваш, като се правиш на невеж имигрант! Сигурно знаеш, че си изкарвам хляба, като летя със самолет. — Сетне се обърна към мен. — Окей, хайде да си припомним всичко, искаш ли? — предложи тя гневно, подчертавайки яростта си, като свиваше пръсти един след друг, докато изброяваше: — Аз и ти бягаме от Вашингтон, само крачка пред раззинатите челюсти на някакви типове, които, както ти ме осведоми, са от Сикрет Сървис! Преобличаме се и слизаме от ферибота на място, което никой друг не може да открие! Минаваме през мочурище, после през гора, които преди това щателно са били претърсени от старейшините на племето пискатауей, следователно са съвсем безлюдни! Организирам кола да дойде да ни вземе, минавайки по маршрут, който никой непознат не би могъл да предвиди! Следиш ли мисълта ми? — Тя се извърна към Вартан и заби пръст в гърдите му.

— После цъфва този тип, който е прекосил цял километър открита тундра, накичен с неонови рекламни цветове, все едно се опитва да привлече вниманието на тълпата нощем на плажа Копа Кабана! — После повтори: — Къде са? На самолет? Делтапланер? Балон?

— Смяташ, че съм облякъл този пуловер, за да помогна на някого лесно да ме следи, така ли? — попита Вартан.

— Опитай се да ме убедиш в обратното — отвърна Кий и скръсти ръце. — Дано обяснението ти да е добро. Щото най-близката стоянка на таксита е на седем километра, пич.

Вартан я загледа втренчено за миг, сякаш бе загубил дар слово. Лицето му бе пламнало, но Кий не отстъпваше. Най-после Вартан се усмихна с някаква особена усмивка:

— Признавам си — каза той. — Исках да привлека нечие внимание.

— Чие? — попита Кий.

Вартан посочи към мен.

— Нейното — каза той.

Докато още смилахме думите му, той добави:

— Много съжалявам. Мисля, че вече обясних. Исках Александра да усети връзката между баща й и моята родина. Не се сетих, че трябва… да се прикриваме. Сега разбирам, че съм направил глупост. Никога не съм искал да поставям теб или Александра в опасност. Повярвайте ми, моля ви.

Кий затвори очи и поклати глава, сякаш искаше да каже, че за нищо на света не би могла да повярва в такава идиотщина.

Когато отвори очи отново, Вартан Азов си седеше на задната седалка без пуловер.

— Ако и занапред ни се случват такива недоразумения — каза Вартан, — това определено ще направи мисията ни още по-трудна, отколкото тя и без това е.

Кий продължаваше да шофира, а на Вартан му бяхме дали да облече друг пуловер на мястото на шарения. Думите му бяха казани много точно. Аз обаче усещах, че лично за мен един проблем определено е разрешен — вече нямаше да ми е трудно да си представям Вартан Азов гол до кръста.

Знаех как се нарича този феномен — „проклятието на пияницата“. Случва се, когато вече си обърнал доста чашки. Тогава някой ти казва, че трябва да се мъчиш да не си представяш, че виждаш лилав слон. После вече за нищо на света не можеш да разкараш въображаемото животно от съзнанието си, дори и никога да не си виждал лилав слон.

Като шахматистка обаче аз бях специалист по въпросите на паметта и възприятието. Знаех, че за разлика от въображаемите представи, ако човек дори и само веднъж види нещо в действителност — например позицията, на която някоя фигура се е задържала в продължение на две секунди в средата на партията, или пък мускулите на Вартан Азов, — то този образ ще остане завинаги съхранен в съзнанието. Веднъж видян, образът е неизтриваем, независимо колко се стараеш да го прогониш.

Направо ми се искаше да се сритам за това, че съм такава глупачка.

Този тип Азов… Само преди седмица ми се искаше да го пребия, да го разкарам или да го унищожа — бях изпаднала в състояние на здравословна агресия, което често спасява шахматиста от нервен срив. Но още тогава си знаех, че каквото и да се случи между нас, то ще бъде нещо повече от двубой на живот и смърт.

Знаех, че онази вечер в Колорадо Вартан беше прав, когато каза, че в живота и на двама ни са се струпали твърде много съвпадения, така че просто се налага да обединим силите си. Но самата наша среща съвпадение ли беше? В края на краищата, майка ми беше тази, която дърпаше конците в цялата история, тя ни беше събрала.

Седях си така, на ръба на бездната, без да знам на кого мога да вярвам — на майка си, на чичо, на шефа, на леля или на най-добрата си приятелка. Как тогава бих могла изобщо да вярвам на Вартан Азов? И налагаше ли се да го правя?

Но аз му повярвах.

Вече знаех, че Вартан е истински и седи до мен от плът и кръв. Разбрах го не заради това, че се беше съблякъл преди малко. Той искаше нещо от мен — нещо, което бях видяла някога, или нещо, което знаех, може би дори без самата аз да съм наясно, че го знам. Затова бяха и всичките тия приказки за Украйна и за цветовете, и за символите, и за кехлибарените жита…

В този миг се сетих. И всичко си дойде на мястото.

Обърнах се към задната седалка. Вартан ме гледаше с онези свои тъмновиолетови загадъчни очи. Дълбоко в тях гореше пламъче.

Изведнъж осъзнах, че знам, че той знае какво точно аз знам.

— Тарас Петросян е бил нещо повече от обикновен руски олигарх и почитател на шаха, нали? — предположих аз. — Притежавал е верига елегантни ресторанти, точно като „Суталде“ във Вашингтон. Базил го е финансирал. Имал е пръст в най-различни начинания. И е оставил всички свои дела на теб.

С ъгълчето на окото си видях, че устните на Кий трепнаха, но тя не се опита да ме спре. Просто продължи да кара.

— Точно така — потвърди Вартан, като продължаваше да ме гледа с напрегнато изражение, сякаш бях пешка върху шахматна дъска. — Остави ми всички свои дела без едно.

— Сещам се кое — обадих се аз.

Напрягах си мозъка още от онази вечер, която прекарахме с Ним на моста. Колкото и да се опитвах да измисля как е станало, просто не можех и не можех да си представя точно по какъв начин Татяна, майката на татко и чичо, би могла след смъртта на баща ми да се промъкне обратно в манастирския двор, да бръкне в джоба ми и да вземе оттам картичката с Жар-птица.

Но някой все пак е взел тази картичка тогава и я е пратил много по-късно на Ним, за да може той — както сам твърди — да я препрати на мама. Същият този някой заедно с картичката е пратил на чичо ми и още нещо.

— Рисунката на шахматната дъска — казах аз. — Онзи, който я е пратил на Ним, трябва да е бил в Загорск в деня на татковата смърт. Трябва да е бил Тарас Петросян. Това е и причината, поради която са го убили.

— Не, Екси — отвърна Вартан. — Аз сам изпратих рисунката и картичката на чичо ти. Майки ти ме помоли да го сторя.

После ме загледа мълчаливо за миг, сякаш се колебаеше как да продължи.

— Вторият ми баща бе убит — най-после промълви той, — когато изпрати на майка ти Черната царица.

Полетът

— Моля те, опитай да се съсредоточиш — посъветва ме Кий, докато прекосявахме пистата пред малкото летище, за да се качим на чакащия ни самолет. — Както казваха учителите ни в гимназията, „част от информацията, която ще ви дадем днес, със сигурност ще бъде включена в изпита“.

Голямо количество допълнителна информация щеше да ми дойде много добре, но нямах намерение да се опитвам да го получа, като задавам още въпроси. След тазсутрешната неразбория от противоречиви сведения и обяснения най-после бях хванала цаката на това да си мълча, да слушам и да си държа личното мнение за собствено ползване.

Качихме се в машината със саковете на рамо и аз забелязах, че никога преди не съм виждала тази машина — стар самолет от висока класа, марка „Бонанза“, с един двигател. Когато ставаше дума за самолети, Кий определено предпочиташе антиките. Най-общо вкусът й се беше свел до грубовати, но ефективни малки самолети за далечен полет, които можеха да развиват до 80 километра в час във въздуха.

— Нова придобивка? — попита аз. Тримата вече бяхме закопчали коланите и самолетът потегли бавно по пистата.

— Не — отвърна Кий. — Просто тук действа проклятието на Вашингтон, окръг Колумбия — скъсените самолетни писти. Където и да опиташ да кацнеш в този район, все трябва да се опитваш да се сбуташ на нещо не по-голямо от пощенска марка. Взела съм това бебче под наем. По-тежък е, но му е нужно по-малко място за кацане. Иначе е инжекцион — много бърз. Ще стигнем там за нула време.

Не попитах къде е това там.

Не че не бях любопитна, но след малката разправия, докато карахме по черните пътища одеве, вече ми беше станало ясно, че макар Кий и Вартан явно да играят в отбора на майка ми, Кий все още не се доверяваше на шахматиста достатъчно, че да разкрие пред него всичко, което й е известно.

Признавам си, че след изненадата, която Вартан ми поднесе във връзка с Черната царица, рисунката на шахматната дъска и картичката с Жар-птица, изгубена в Загорск, и аз вече бях готова да очаквам нови неизвестни стряскащи подробности. Нямах голям избор обаче, така че реших да се оставя на течението.

Самолетът миришеше на стара кожа и мокра кучешка козина. Зачудих се откъде ли Кий е изкопала тая антика. Машината силно вибрираше, докато рулираше по пистата, сякаш все още сама се чудеше дали ще успее да излети, или не. В последния момент обаче се издигна и внезапно се извиси към небесата с изненадваща лекота. Достигнахме нужната височина и се измъкнахме от напрегнатия въздушен трафик, а Кий щракна някакви лостчета и се извърна към нас с Вартан.

— Хайде да оставим Ото да кара вместо нас, а ние да си довършим започнатия разговор.

Ото беше името, което пилотите на далечни полети бяха дали на автопилота.

Аз също се обърнах към Вартан.

— Целите сме в слух — заявих му със сладък гласец. — Доколкото си спомням, прекъсна разказа си в момента, в който Черната царица попаднала в ръцете на твоя втори баща Тарас Петросян.

— Ще ви обясня всичко, което искате да знаете — увери ни Вартан, — но трябва да сте наясно, че това е една много дълга история, започнала преди повече от десет години. Не би могла да се разкаже просто или накратко.

— Няма проблеми — отвърна Кий. — Като броим и спирките за презареждане на резервоара, разполагаме с поне дванайсет часа, преди да стигнем. Ще можем да те изслушаме.

Вартан и аз зяпнахме.

— На това ти му викаш „ще стигнем за нула време“, така ли? — запротестирах аз.

— Учила съм се от Айнщайн. Всичко е относително — сви рамене приятелката ми.

— Ами, като стана дума за относително — продължих, — можеш ли да намекнеш поне относително закъде сме се запътили?

— Джаксън Хоул, щата Уайоминг — отвърна Кий. — Оттам ще вземем майка ти.

Джаксън се намираше на три хиляди и петстотин километра птичи полет. Но, както изтъкна Кий, самолетите не са птици и не могат просто да кацнат и да презаредят с енергия в най-близката царевична нива.

Направо не можех да повярвам.

Последното, което бях чула по въпроса, беше, че майка ми се е отправила — поне в метафоричен смисъл — към Вирджинските острови на Вашингтон, окръг Колумбия. Какво, за бога, правеше сега в Джаксън Хоул? Дали беше добре? И кой идиот беше решил, че трябва да летим половин ден дотам с този морално остарял разпадащ се капан за мишки?

Отчаяно се питах защо не се снабдих с парашут, както и дали беше възможно да се чупя на първата ни спирка за презареждане и да се върна вкъщи на автостоп. Кий обаче прекъсна страшните ми мисли.

— Разделяй и владей, това е цялата работа — каза тя с идея това да звучи като обяснение. — Майка ти може и да не играе шах, скъпа, но отлично разпознава лошите предзнаменования. Имаш ли изобщо някаква представа колко отдавна се играе тази Игра, колко разруха и смърт е причинила, преди майка ти най-после да вдигне тревога?

— Тревога ли? — попитах, опитвайки се да следя реда й на мисли, макар че посоката явно се беше сменила.

— Нокомис е напълно права — намеси се Вартан. — Майка ти очевидно е разбрала нещо много ключово във връзка с Играта, нещо жизненоважно, за което никой така и не се е сетил през последните хиляда и двеста години.

Сега вече слушах внимателно.

— Това е… Не знам точно как да го кажа — продължи Вартан.

— По всичко личи, че след всичките тези изминали векове майка ти е първият участник в Играта, действително проумял истинното, действителното, но дълбоко скрито досега намерение на Създателя…

— Създателя? — изписках аз. Накъде, за бога, отиваше този разговор?

— Вартан има предвид създателя на шаха Монглан — каза Кий презрително. — Името му беше Ал-Джабир ибн Хайан, помниш ли?

Ясно. Схванах.

— И какво всъщност е било „действителното, но дълбоко скрито досега намерение“ на господин Хайан? — успях да попитам задавено. — Имам предвид какво твърди теорията на майка ми, по която и двамата толкова сте си паднали?

Спътниците ми ме гледаха дълго и мълчаливо, може би в продължение на минута. Чувствах въздуха, който се плъзгаше под крилата на самолета, чувах туптенето на двигателя, монотонното му хипнотично бръмчене.

Изглежда, накрая спътниците ми стигнаха до някакво общо, но неизречено на глас решение.

— Майка ти е осъзнала — обади се Вартан, — че може би през всички тези векове Играта е била просто една илюзия. И може би няма Игра…

— Чакай — прекъснах го аз. — Първо твърдиш, че хора са били убивани в тази Игра, че са били насилствено вкарвани в нея, че дори доброволно са се замесвали, макар да са знаели, че може да загинат, а сега ми казваш, че всичко било заради една илюзия?

— Хора умират заради илюзии всеки ден — отбеляза Кий, нашата неуморима философка.

— Но как е възможно толкова много хора толкова дълго време да си мислят, че са част от една опасна Игра, ако тя всъщност не съществува? — попитах.

— О, тя съществува — увери ме Вартан. — Ние всички сме в нея. Всеки един човек винаги е бил в нея. И залозите са много високи, както ни каза Лили Рад. Но не това е, което майка ти е проумяла.

Продължавах да чакам обяснението.

— Майка ти е открила — каза Кий, — че тази така наречена Игра може би е просто хитрост, уловка, която отклонява вниманието ни в погрешна посока. Докато сме играчи, кръгозорът ни е ограничен, жертви сме на собственото си късогледство. Ние сме просто черни и бели противници, които се борят за надмощие върху една дъска, която сами сме си измайсторили. Не можем да видим Голямата картина.

„Уловка“, която уби баща ми, помислих аз.

— Каква точно е тази „Голяма картина“ — попитах на глас?

— Ами предвечните закони — усмихна се Кий.

Животът ми се наводни с нови открития.

Първото и ако трябва да въведа приоритети, най-неотложното и изискващо непосредственото ми внимание, беше фактът, че в момента преживявах първи етап от пътуване, дълго три хиляди километра, затворена в самолет без тоалетна.

Въпросният факт заяви присъствието си категорично, когато Кий ни отвори по един пакет с готова закуска и ни сипа питиета, за да се подкрепим. При това обаче ни предупреди да не ядем и пием много, преди да сме наближили първата ни спирка при Дюбук, където и да се намираше това.

Ще спестя подробностите. Само ще кажа, че придвижването на такива разстояния, изглежда, изисква или възможност да стискаш дълго, за чието постигане пилотите навярно биват специално обучавани, или много внимателното използване на празен буркан. Но тъй като на това корито нямаше дори килер, в който човек би могъл да се усамоти, аз по необходимост избрах първия вариант и отказах напитките.

За щастие второто ми ново откритие носеше по-голяма изгода.

Това беше разкритието, направено от Вартан по отношение на истинската роля, играна от покойния Тарас Петросян в нашата опасна, макар и „илюзорна“ Игра.

— Тарас Петросян, мъжът, който стана мой втори баща, произхожда от арменски род, обитавал Кримския полуостров от поколения. Арменците живеят по бреговете на Черно море от най-древни времена — обясни Вартан. После добави с кисела усмивка:

— Когато преди десет години Съветският съюз се разпадна, вторият ми баща се оказа в необичайна и много интересна позиция — ако погледнем на нея от шахматистка гледна точка, разбира се. За да схванете какво имам предвид, трябва да ви разкажа малко от историята на земите, за които говоря. Крим не е просто родното място на бащата на Александра. Това е полуостров, почти остров всъщност, който заедно със заобикалящите го земи е обект на много легенди. Смятам за неслучаен факта, че голяма част от историята, която имам намерение да ви разкажа, се развива точно на това място на брега на Черно море.

През вековете Крим е имал много и различни господари. През Средните векове бил владение на Златната орда на Чингиз хан, после пък на османските турци. До XV век Крим се превърнал в най-големия черноморски роботърговски център. Никога не е бил в руски ръце до деня, в който Потьомкин го завладял по заповед на Екатерина Велика по време на руско-турските войни. После, в средата на XIX век, през Кримската война бил отнет от руснаците, които все още се мъчели да обезвредят Османската империя, но всъщност воювали едновременно срещу Англия и Франция — всички тези страни участвали във „Великата игра“, както я наричали тогава. През следващия XX век Крим бил окупиран и обезлюдяван от най-различни сили по време на двете световни войни. Това продължило до 1954 година, когато Хрушчов, главният секретар на СССР, поставил Крим под управлението на Украйна. Това решение създава проблеми до днес.

Украинците никога няма да забравят глада, на който ги подложил Сталин през трийсетте години на XX век, няма да забравят милионите мъртъвци, няма да забравят и как диктаторът подложил на унищожение стотици хиляди кримски татари, наследници на Чингиз, изселвайки ги наведнъж към земите на Узбекистан. Украинците мразят Русия, докато на болшинството руснаци, живеещи в Крим, не им допада идеята, че са част от Украйна.

Но никой не обичал арменците. Те са сред първите народи, приели християнството още от времената на Евсевий Кесарийски68 — техните древни църкви все още могат да се видят по протежение на черноморския бряг, — но едновременно с това оставали чужди на всички други обитатели на района. После често влизали в съюз с руснаците или гърците за борба срещу османските турци, което довело до множеството кланета над арменците през последните сто години. По време на такива чистки никой не се обявявал в тяхна защита, независимо че били християни — нито руската, нито гръцката, нито римската църква. Това принудило арменците да напуснат района на Крим.

Всъщност това бягство, тази диаспора — думата произхожда от гръцки и означава „разпръскване на семената“, — започнала още в прастари времена и изиграла ключова роля за разказа, който излагам сега. Впоследствие този факт от древната история се оказал много ценен за Тарас Петросян, а и не само за него. Ще обясня за какво става дума.

Народът мини е сред най-древните култури, обитавали обширното Арменско плато в продължение на хиляди години. Занимавали се с търговия. Тези планински земи се спускат на север към Черно море, а на юг — към месопотамските равнини. През годините мините лесно се премествали в тази посока, спускали се по течението на реките Тигър и Ефрат, достигали Сърцето на Вавилон, шумерските земи и Багдад.

Трима от „новите“ императори завладели части от широкото Арменско плато и го поделили помежду си — това били руският цар, турският султан и иранският шах. Границите им се срещали в центъра на платото, където на височина от 5100 метра се издига вулкан от обсидианови скали — планината Арарат. Истинското й име е Koh-i-Noh — Планината на Ной. Нарича се така, защото някога, след оттеглянето на водите от потопа, на върха й спрял Ноевият ковчег. Свещено място в сърцето на древния свят, кръстопът на пътниците от изток и запад, от север и юг.

Тарас Петросян отлично знаел тази история. Освен това проумял, че едно могъщо наследство от древността може да бъде пробудено за живот и в модерния свят да придобие още по-голямо значение.

През 1980 г. Тарас Петросян бил над трийсетгодишен, красив, интелигентен и амбициозен. В същата година Михаил Горбачов поел властта в Съветския съюз и чрез всеобхватния размах на своите гласност и перестройка дал на всички глътка свеж въздух. Тази политика скоро щяла да се превърне в мощен порив, който да отвее подобно на сухи листа гнилите и рушащи се структури на старото Политбюро, заедно с неясните им идеи и изхабени планове.

СССР се сринал в прахта, но все още не съществувала друга организация, която да го замести.

В този вакуум напред пристъпили онези, които имали вече собствени планове. Тези хора или били отлично поставени професионално, или били вече въоръжени с капитали, придобити по нечестен път и с твърдото решение да ги реализират. Гангстери и черноборсаджии предлагали „предварително заплатена охрана“, обеднели правителствени администратори и банкрутирали учени продавали търговски тайни и оръжейни планове, а през 1992 г. чеченската мафия нанесла последния майсторски удар, като отмъкнала с измама повече от 325 милиона долара от Националната руска банка.

Освен това се появили и още един тип опортюнисти — новоизпечените олигарси предприемачи от рода на Тарас Петросян.

Той се ожени за мама, когато бях шестгодишен. В шахматните среди вече бяха чували за мен — „Вдовицата на смел руски ветеран отглежда дете чудо в шахмата“. Нали се сещате, все от този род.

С помощта на средства, предоставени от „партньора му в сянка“ Базил Ливингстън, Тарас Петросян създаде веригата си от модни ресторанти и шикозни клубове, пръснати из цяла Русия. Вторият ми баща отлично разбираше отчаяния глад на руснаците — глад съвсем не за храна, а за допир с истинския лукс след десетилетията на съветското мрачно управление. Знаеше и как да реализира търговски печалби от този глад. Той никога не опровергаваше слуховете, че е наследник на голям род, занимавал се с доставки на храна за царския дворец в имперска Русия и държеше на всяка маса в ресторантите му да има купичка с лед, пълна със запазената марка на този род — черния хайвер.

Дизайнът и вътрешното оформление на всяко негово заведение напомняха някое от местата, от които арменците произхождаха или където бяха мигрирали през вековете. В Санкт Петербург например Тарас отвори скъпарски клуб енотека, в който се сервираха ястия от Централната калифорнийска долина. В ресторант „Златното руно“ в Москва пък се поднасяше гръцка кухня, козе месо и гръцки вина — това беше асоциация с храните, които навярно са ядели Язон и аргонавтите, докато прекосявали Черно море от Колхида до Томис.

Но най-посещаван от всички беше частният московски клуб „Багдадис“ — скъпата членска карта се издаваше само на хора, изрично поканени от управата на заведението. Доходите само от този клуб стигаха Тарас да осигурява за мен, малкия си доведен син, най-добрите преподаватели и партньори по шах, които можеха да се купят с пари.

Това му даде и възможност да спонсорира много шахматни турнири. Причините, поради които Тарас правеше това, ще станат ясни след малко.

„Багдадис“ беше нещо повече от обикновен моден клуб. Там, сред екзотична обстановка от ориенталски медни подноси, камилски седла и самовари се сервираше близкоизточна кухня. До всеки диван стоеше скъпа шахматна дъска. На входа гостите се изправяха срещу голям портрет на великия халиф Харун ал-Рашид, под който бе изписано изречението:

Известно е, че от всички запалени играчи в историята на шаха единствено този знаменит халиф от династията на Абасидите, който, както твърдят легендите, можел да играе едновременно две шахматни партии, при това със завързани очи, превърнал играта на шах в упражнение по военна тактика от най-висока проба. По този начин халифът направил така, че на шаха вече не се гледало като на хазартна игра или на способ за гадаене — неща, забранени от корана — и го поставил в съответствие с изискванията на свещените текстове на исляма.

Най-интересното в този клуб бе частната колекция на втория ми баща от редки шахматни фигури, които бе събирал от цял свят. Те стояха подредени в осветени ниши край стените. Тарас Петросян бе известил всичките си познати, че във всеки един момент има готовност да закупи нови фигури, стига да му бъдат предложени, и да ги добави в колекцията си. Бе дал да се разбере, че цената няма значение — за шахматна фигура той винаги бе готов да наддава до момента, в който конкуренцията се откаже.

Съществуваше, разбира се, един определен шахматен комплект, от който той особено се интересуваше. След падането на Съветския съюз, последвано от атаките на 11 септември и нахлуването на американски войски в Ирак — всички тези събития всъщност се случиха в рамките на някакви си десет години, — всеки по света, който се нуждаеше от незабавна финансова инжекция, можеше да я получи от Тарас срещу фигура от шаха Монглан, стига да можеше да му я предложи в замяна.

Когато руското правителство се обърна срещу частните предприемачи, вторият ми баща набързо се отърва от бизнеса си в Русия и замина за Лондон. Мисията по събирането на шаха обаче остана незасегната от промените — Тарас и неговият „партньор в сянка“ продължиха методично да я изпълняват. И със сигурност се приближаваха до целта си.

Убеден съм, че преди две седмици, точно преди убийството на Тарас Петросян в Лондон, нещо, което той и партньорът му търсеха, е било изнесено от Багдад.

— Боя се, че май наистина те бях подценила, господинчо — усмихна се Кий и поклати глава, сетне топло го потупа по ръката. — Какво детство, а? Отгледан от човек, който явно е бил толкова хладнокръвен и безскрупулен, че единствената причина да се ожени за майка ти е била да се докопа до теб. Ти си бил неговият законен пропуск, обяснението на иначе напълно нечестивата му мисия да се превърне в шахматен гуру на най-добрите в играта!

Сигурна бях, че Вартан веднага ще скочи срещу подобна двусмислена забележка, при това направена от жена, с която в края на краищата едва се познават, а и която никога не е и виждала Тарас Петросян. Наместо това той се усмихна и отвърна:

— Изглежда, аз също съм те подценявал.

Имах обаче още един въпрос — беше дълбал съзнанието ми през цялото време, докато слушах историята на Вартан. Въпрос, който бе накарал кръвта ми отново да затупти силно зад очните ябълки. Усещането се изостряше допълнително от непрестанното монотонно бръмчене на самолетния двигател.

Не бях много сигурна как точно да се насиля да задам въпроса си.

Изчаках момента, в който Кий отиде да поеме отново управлението от автопилота и да провери местоположението ни. После си поех дълбоко въздух.

— Доколкото разбирам — обърнах се към Вартан, а гласът ми потреперваше, — ако мисията на Петросян и Базил Ливингстън е била да съберат колкото се може повече фигури от шаха Монглан, то в това число би трябвало да влиза и фигурата, която ти и баща ми сте видели в Загорск, нали така?

Вартан кимна и се вгледа внимателно в мен. После направи нещо напълно неочаквано. Взе ръката ми в своите, наведе се и ме целуна по челото, сякаш бях малко момиченце. Почувствах топлината на кожата му, докосваща моята в две точки, сякаш бяхме свързани в обща електрическа верига. После, доста неохотно, Вартан ме пусна.

Бе ме хванал толкова неподготвена, че почувствах как гърлото ми се сви и очите ми се напълниха със сълзи.

— Трябва да ти разкажа всичко — каза шахматистът тихо. — В крайна сметка затова сме тук. Сигурна ли си, че можеш да го понесеш точно сега?

Не бях сигурна, но кимнах утвърдително.

— Турнирът в Москва, мачът между мен и теб… Тогава бях още дете, не разбирах какво всъщност става. Но оттогава доста мислих и стигнах до извода, че единствената причина за организирането на този мач е била необходимостта двамата с баща ти да бъдете примамени в Русия. Иначе никога не биха могли да накарат баща ти да стъпи на руска земя доброволно. Майка ти го пазеше. Сега разбираш ли?

Разбирах. Прииска ми се да пищя и да си скубя косата. Знаех, че думите на Вартан удариха точно в целта. Знаех какво точно означават.

В известен смисъл аз бях убила баща си.

Ако не беше детинското ми увлечение да стана най-младият гросмайстор в света, ако не беше застаналата пред очите ни златна възможност да постигнем тази цел, баща ми за нищо на света не би се върнал в родината си.

От това се бе страхувала майка ми.

Затова след смъртта на татко ме накара да се откажа от шаха.

— Днес, когато знаем за Играта толкова много — продължи Вартан, — всичко си идва на мястото. Всеки участник в нея тогава със сигурност е знаел кой е баща ти: не просто великият гросмайстор Александър Соларин, но и значим играч, съпруг на Черната царица. Вторият ми баща го е примамил в Русия, за да му покаже, че с Ливингстън притежават важната фигура, може би и с надеждата да опита да сключи с баща ти някаква сделка…

Вартан млъкна и ме загледа така, сякаш му се искаше да ме вземе в прегръдките си и да ме утеши. Но неговото изражение също беше толкова разстроено, че май той самият се нуждаеше от утешаване.

— Екси, нима не разбираш какво означава всичко това? — попита той. — Баща ти е бил пожертван, но аз съм бил стръвта, с която са ви подмамили да влезете в капана!

— Не, това не е вярно — отвърнах аз и сложих длан върху ръката му точно както Кий бе сторила одеве. — Исках да те победя, да стана най-младият гросмайстор в света, точно както си искал и ти. Тогава сме били просто деца, Вартан. Как да предположим, че онова, което се е случвало, е било нещо повече от обикновена игра? Ние нямаше да знаем нищо дори днес, ако Лили не ни беше разказала всичко!

— Е, днес отлично знаем как са стояли нещата тогава — каза Вартан. — Но със сигурност е трябвало да се досетя и по-рано. Преди месец Тарас Петросян ме повика в Лондон. Не се бяхме виждали с години, от времето, когато емигрира. Организирал някакъв голям турнир, искаше да участвам в него. Навярно за да си гарантира присъствието ми, той не се сдържа и ми припомни, че ако не била неговата щедрост по отношение на моето обучение през всичките години, през които изпълнявал ролята на мой баща, никога нямало да спечеля гросмайсторската титла. Всъщност каза ми право в очите, че съм му длъжник. Но малко преди турнира, веднага след пристигането ми в хотел „Мейфеър“, където живееше, установих, че той има наум нещо съвсем друго, нещо много по-важно, което трябва да изпълня, за да му се „отплатя“. Не ставаше дума просто да играя в някакъв си турнир. Той ме помоли да му направя една услуга. После ми показа писмо, което получил от майка ти…

Вартан замълча, явно изражението ми е станало твърде красноречиво. Кимнах му да продължи.

— Та, както казах, Петросян ми показа писмо от Кат Велис. От него разбрах, че в ръцете на Тарас явно се намират предмети, принадлежали на покойния ти баща. Тарас държеше майка ти да си получи тези предмети обратно колкото е възможно по-бързо, но Кат не искаше вторият ми баща да й ги изпраща от свое име, нито да ги дава на Лили Рад по време на турнира. Тези две възможности майка ти бе нарекла в писмото си, цитирам, „непредпазливи“. Тя предлагаше Тарас да направи така, че аз да изпратя въпросните предмети анонимно на доктор Ладислаус Ним.

Рисунката на шахматната дъска.

Картичката с Жар-птица.

Снимката.

Всичко съвпадаше. Да, Тарас навярно се е сдобил с картичката, като я е измъкнал от джоба на палтото ми в Загорск, но как, за бога, бе попаднала в ръцете му рисунката на шахматната дъска? Ним смяташе, че тя се намира у Татяна. Ами „единствената съществуваща снимка“ на семейството на баща ми? Как се бе оказала тя у Петросян?

Но Вартан още не беше приключил.

— Освен това в писмото си майка ти ме канеше заедно с Тарас и Лили Рад на гости в Колорадо след края на турнира. Съгласих се. Ще обсъдим всичко, когато се видим тук, при мен — така пишеше в писмото. — Шахматистът помълча и добави: — Но както сама знаеш, вторият ми баща беше убит още преди края на турнира. Двамата с Лили се срещнахме в Лондон тайно. Не бяхме сигурни какво точно от всичко това, което майка ти бе споделила с всеки от двама ни, можем да разкрием един пред друг при срещата си, още повече че Лили не бе успяла да се свърже повторно с нея. Но и двамата нямахме доверие нито на Петросян, нито на Ливингстън. Съгласихме се, че участието на Петросян, комбинирано с кодираните покани за тържество, които майка ти бе разпратила до всички ни, ясно показват, че смъртта на баща ти в Загорск не е била нещастен случай. Аз бях единственият друг, присъствал на убийството му, и дълбоко в себе си смятах, че и предметите, които бях пратил на майка ти, по някакъв начин също имат нещо общо с него. В момента, в който двамата с Лили научихме за внезапната и подозрителна смърт на втория ми баща, бяхме единодушни, че трябва да напуснем незабавно турнира. За да не привличаме внимание, сметнахме, че е най-разумно да летим до Ню Йорк, а след това да отидем до Колорадо с частната кола на Лили.

Вартан млъкна и ме загледа мрачно с тъмните си очи.

— Разбира се, ти знаеш как се разви историята по-нататък.

Е, не беше съвсем така.

Вартан може и да не знаеше как Петросян се е сдобил с предметите, които майка ми е помолила да бъдат изпратени на Ним, но беше очевидно, че присъствието на още един предмет оставаше необяснено.

— Черната царица — казах аз. — В Мериленд ти спомена пред мен и Кий, че сам си пратил рисунката на шахматната дъска на Ним. Току-що пък ми обясни защо и по какъв начин си го сторил. В Мериленд обаче каза още, че си убеден, че Тарас Петросян е бил убит, защото е изпратил на майка ми Черната царица. Пак ти ме осведоми, че си видял тази фигура от шаха за последен път преди десет години и тя се е намирала зад стъклена витрина в съкровищницата в Загорск. Как е попаднала в ръцете на Петросян? Как и най-вече защо той би изпратил нещо толкова опасно и ценно на майка ми от свое име, след като е бил наясно, че тя се е бояла дори да общува с него лично?

— Не знам със сигурност — отвърна Вартан. — Но като имам предвид случилото се през последните няколко дни, у мен се оформи едно много сериозно подозрение. Хрумна ми, че — колкото и странно да звучи — още преди десет години, когато всички бяхме в Загорск, Тарас Петросян вече е притежавал тази фигура. В края на краищата Тарас беше човекът, който уреди последната партия в онзи турнир да се играе на онова отдалечено място в манастирския комплекс; той лично ми каза, че Черната царица току-що е била открита в подземията на Ермитажа, и ми обясни колко известна е тя; пак той ми съобщи, че фигурата е донесена в Загорск специално за да бъде изложена пред публика, докато се провежда турнирът, в който ние двамата с теб участвахме. Тогава защо да не е възможно отново Тарас Петросян, човекът, който е подмамил вас с баща ти да дойдете в Русия и е поставил фигурата на Черната царица в онази стъклена витрина вероятно с надеждата, че когато Александър Соларин я види…

Вартан млъкна, защото стана ясно — поне за мен, — че тези разсъждения не водят до очевиден отговор на въпроса каква е могла да бъде целта на Тарас Петросян тогава. Не можехме да разберем какво се е надявал да излезе от всички негови хитри ходове преди десет години. В резултат от тях не се е случило нищо. Освен смъртта на татко.

Вартан разтри скалпа си, за да активира кръвообращението. Той също не можеше да проумее смисъла на историята в Загорск.

— Досега винаги сме смятали — предпазливо подхвана той, — че Петросян и баща ти играят в противникови отбори. Ами ако не е било така? Ако вторият ми баща през цялото време се е опитвал да установи връзка с родителите ти? Ако винаги е бил на тяхна страна, но по някаква причина те не са го знаели?

Тогава прозрях.

В същия момент прозря и Вартан.

— Не знам как Петросян се е сдобил с рисунката на шахматната дъска — казах аз. — Може да е бръкнал в джоба на палтото ми и да е взел картичката с Жар-птица, макар че тя не значи нищо за никого другиго освен за мен и за баща ми. Но едно нещо знам със сигурност. Има само един човек на този свят, който би могъл да даде на Петросян снимката, която ти си сложил в един пакет заедно с другите две неща и си изпратил на чичо ми. Същият този човек предупреди мен и татко пред съкровищницата в Загорск, като ни подаде картичката.

Поех си дълбоко въздух и се опитах да осъзная накъде точно ме води нишката на мислите ми. В този момент и Кий слушаше внимателно от мястото си пред пулта за управление.

— Смятам — продължих, — че човекът, който преди десет години е дал на Тарас Петросян Черната царица, човекът, който може би дори му е помогнал да примами мен и татко в Москва, е същият човек, който му е дал и снимката, която е трябвало да стигне до майка ми, но в крайна сметка е била пратена на Ним от теб. Целта на снимката е била да накара мама да повярва на думите на Петросян. Този човек е моята баба! Майката на баща ми! Ти и Кий първи ме наведохте на тази идея, когато ми обяснихте теорията на майка ми, че всъщност няма Игра, че всички ние по някакъв начин сме част от един и същи отбор! А ако баба ми наистина стои зад всичко, то това означава, че…

Вартан и аз се спогледахме от удивление, а аз просто не можах да се накарам да изрека думите, които бяха на езика ми. Въпреки всичко, с което вече се бяхме сблъскали, това беше твърде много. Беше непредставимо.

— Това означава — обяви Кий през рамо, — че разкрихте причината, поради която майка ти се крие. Причината, поради която организира онова парти. Причината, поради която ме прати да те взема и да те отведа при нея. А причината е, че баща ти е още жив.

Котелът

Жив.

Разбира се.

Чувствах се така, сякаш съм стъпила на непозната планета, носеща се неконтролируемо из времето и пространството. От тази нова гледна точка дори и най-шантавите и нелогични събития през последните няколко дни — спонтанно организирани партита, тайнствени пакети, изпратени от далечни страни, изчезването на майка ми, моето собствено отвличане от страна на Кий — изведнъж придобиха смисъл.

Това откритие беше шокът, който в крайна сметка преля чашата. Иначе не си обяснявам как съм могла изобщо да заспя след разговора ми с Вартан. Когато се събудих обаче, бях абсолютно скапана, лежах в мрака в самолета, върху импровизирано легло от сакове с багаж.

Но не бях сама.

До мен лежеше нещо топло. Нещо живо.

Отне ми минута да осъзная, че двигателят на самолета е млъкнал. Кий я нямаше. Трябва да беше доста след полунощ, защото помнех, че към полунощ бяхме спрели за второ презареждане близо до Пиер в Южна Дакота. Тогава Кий ни съобщи, че се налага да поспи, а било добре и ние двамата да дремнем, преди да се отправим към полет над планините.

В този момент осъзнах, че съм просната върху стегнатото тяло на Вартан Азов. Той лежеше по очи зад гърба ми, преметнал отпуснатата си ръка върху мен и заровил лице в косата ми. Помислих да се измъкна от тази случайна прегръдка, но се сетих, че за това ще се наложи да го събудя, а той навярно се нуждаеше от сън точно толкова, колкото и аз.

Освен това се чувствах много добре така.

Какво ставаше между мен и Вартан? Трябваше да го попитам.

Ако просто почаках Кий да се върне от операцията по презареждането на самолета или където там беше отишла, щях да си осигуря няколко минути за спокоен размисъл, без никакви бръмчащи мотори и непрестанните атаки на различни шокове от емоционално естество. Сама в компанията на успокояващия звук от ритмичното дишане на спящия шахматист до ухото ми.

Имаше доста неща, които да обмислям — повечето от тях за съжаление бяха свързани с опити да оправя оплетените конци на разни доскоро напълно немислими явления. В края на краищата едва преди часове бях разбрала защо майка ми се крие, защо беше предизвикала много хора към активност след толкова години бездействие, а едновременно с това бе крила информация от нас през цялото време. Бе я крила от всички ни, с изключение на Нокомис Кий.

Бях проумяла всичко някъде между първата ни за деня спирка в Мойаоне, гробищните полета на племето пискатауей, и първия ни престой за презареждане на самолета в Дюбук. Тоест всичко се бе случило в рамките на някакви си четири часа — не беше зле. През това време бях притиснала Кий до стената и тя ми призна каква е всъщност нейната истинска роля в цялата схема.

Тя наистина беше Бялата царица.

— Никога не съм казвала, че Гален не е прав — възмути се приятелката ми, когато й припомних как бе отрекла този факт на стълбището на хотел „Четирите сезона“. — Просто казах „Не му обръщай внимание“! В края на краищата ония глупаци там до един са разполагали със своя шанс в Играта. Сега е ред на някой друг да извърши окончателния обрат. Аз и майка ти имаме намерение да сторим точно това.

Майка ми и Нокомис Кий. Трудно ми беше да си ги представя двете да си помагат, но ако трябва да бъда напълно честна, още от детството ни насам всъщност Нокомис винаги бе играла ролята на дъщерята, за която мама винаги бе мечтала.

Черната и Бялата царица в таен съюз.

В главата ми се въртеше постоянно един рефрен, едно от детските стихчета от „Алиса в Страната на чудесата“, нещо от рода на: „Бихте ли били така добри да заповядате на чай с Черната царица, с Бялата царица и с мен?“

Колкото и да бях объркана аз самата обаче, със сигурност бях страшно благодарна за това, че майка ми е преценила, че се налага „да вдигне тревога“, както се бе изразила Кий, през първия етап от пътуването ни, както и затова, че е решила да обедини силите си с другия отбор. Независимо от последствията.

Вече пет пари не давах, че майка ми очевидно е прекъснала връзките си с чичо Ним, нито пък за факта, че Кий бе заключила в хотелската стая онези, които най-вероятно бяха играчи от Белия отбор. По-късно щях да търся обяснението за тези събития. В момента чувствах само облекчение.

Защото най-после бях прозряла нещо. Бях прозряла защо Кий през цялото време се усмихваше иронично и защо бе подхвърляла онези загадъчни забележки относно индианските гробища в Пискатауей. Както и защо изобщо бяхме посетили тези гробища в Мойаоне. „Всички кости и всички тайни“, така бе казала Кий.

Сега разбирах, че ако баща ми наистина бе жив, както твърдеше приятелката ми, и ако мама беше научила за това, ставаше ясно, че през цялото време майка ми не бе защитавала мен, нито пък себе си. Защитавала бе баща ми, който пък беше единственият, намиращ се в ясна и непосредствена опасност.

Вече знаех и защо майка ми толкова се е бояла през всичките тези години, дори още преди случая в Загорск. Бояла се е, защото е поставила баща ми в опасност. Тайните на шаха Монглан не са били погребани при костите в Пискатауей, независимо че самите фигури били заровени.

Тези тайни са били скрити в паметта на моя баща.

Александър Соларин се е оказал единственият от всички замесени в Играта, който знаел къде се намират скритите фигури. Ако той беше още сред живите — а аз бях сигурна, че Кий и майка са прави за това, — на всяка цена трябваше да го намерим, преди някой друг да го е сторил.

Молех се само да не сме закъснели.

Кий не се шегуваше, когато на паркинга пред ферибота ме попита дали имам и „най-бегла представа“ колко трудно е било да организира моето бягство. Небето се обагряше във виолетово, а ние запалихме двигателя на малкия самолет, прехвърлихме се над Блек Хилс и Маунт Ръшмор и се отправихме към Скалистите планини. Кий бе доизпипала още някои технически подробности — самолетът беше под наем, а не регистриран на нейно име, не беше попълнила и летателен план, така че щеше да бъде много трудно не само да ни проследят, но дори и да се досетят накъде изобщо сме се отправили.

Ако служителите на летищата те познават, обясни Кий, няма никакъв проблем. Бяхме спирали само на места, на които тя бе сигурна, че ще намери някой познат по всяко време на денонощието и ще може да кацне при него в момент, в който другите служители отсъстват. Такъв бе случаят с нейния приятел, механика от резервата на сиуксите, който бе презаредил резервоара ни снощи в Пиер, за да можем да излетим преди разсъмване.

Сега, навлечени във ватираните зимни екипи, донесени от Кий, се реехме над покрива на света.

— Зората! — извика Кий към планинските върхове. — Какво събуждане само! Елате да видите!

Да се нося на височина пет хиляди метра над Скалистите планини с малък самолет точно на зазоряване винаги е било преживяване, което ме оставяше без дъх. Върховете бяха само на сто метра под нас. Слънцето изгряваше зад гърба ни, позлатяваше крилата ни, малкият самолет пореше разкъсаните розови облаци като граблива птица. Виждахме и най-малките подробности под нас: грапавите виолетови скали, забулени със сребрист сняг, стръмните склонове, покрити с ели и смърчове, искрящото тюркоазено небе.

Десетки пъти бяха правили такива полети над планините с Кий, но никога нямаше да ми омръзнат. Вартан буквално се беше лепнал за илюминатора, пленен от великолепната гледка. Божията земя — така наричаха местните тези планини.

Да се приземим в Джаксън Хоул четири часа по-късно обаче си беше едно качествено различно преживяване. Кий профучаваше като стрела през планинските проходи, понякога само на метри от скалите отстрани, а това винаги ме изнервяше. После с премерени маневри Кий спусна самолета в долината. Всъщност премерените маневри по принцип бяха задължителни, ако опитваш да приземиш самолет в Джаксън — долината бе твърде дълбока.

Кацнахме някъде преди обед, грабнахме саковете, натоварихме ги в лендроувъра, който Кий винаги държеше на летището, и постигнахме мълчаливо съгласие, че се налага веднага да отидем да хапнем.

По-късно, преяла с бъркани яйца с бекон, препечени филийки, портокалово сладко, пържени картофи, плодове и пресен сок, както и литри черно кафе, осъзнах, че ям за първи път след вчерашната закуска, поднесена ми любезно от чичо Слава.

Практиката да ям веднъж дневно определено трябваше да бъде прекратена в най-скоро време.

— Къде ще се срещнем с нашата приятелка? — попитах Кий, когато платихме и излязохме от ресторанта. — В апартамента ти ли?

— Ще видиш — отвърна тя.

Кий държеше стая в хотелската част на местния спортен клуб, за да може да преспива там при дълги полети, а също и за да имат другите пилоти, с които работеше, място, където да нощуват и да се изкъпят, когато са се отправили далеч на север. Самата аз бях отсядала там няколко пъти. Клубът бил обзаведен по поръчка от един корабостроител. Целта била максимално оползотворяване на наличното пространство. Беше едновременно удобно и изискано. Имаше спортни зали и дори фитнес за вманиачените по добрата физическа форма.

Майка ми не беше в апартамента. Кий нареди да оставим саковете, после премери колко е висок Вартан и измъкна от гардероба три леки, но дебели ватирани гащеризона и поръча да ги навлечем, заедно с по един чифт водонепромокаеми туристически боти за сняг с ципове. После се върнахме в колата. Кий подкара, без да дава допълнителни обяснения.

След половин час обаче вече бяхме подминали отбивката към Тетън Вилидж, един от най-популярните ски курорти в САЩ, и езерото Морган и разбрах, че вече напускаме така наречената цивилизация, и определено се изнервих.

— Мислех, че отиваме да вземем мама, а след това да й помогнем да намери баща ми — обърнах се към Кий. — Този път обаче води само към Националния парк „Йелоустоун“.

— Правилно — увери ме Кий и ме дари с любимия си саркастичен поглед. — За да вземем майка ти с нас, първо трябва да я намерим. Тя се крие, забрави ли?

Помислих трезво и, признавам, реших да оставя всичко на Кий. До момента проведената от нея мисия бе безупречна до най-малката подробност. Самата аз не можех да се сетя за по-добро скривалище за майка от парка „Йелоустоун“ през зимата. Там определено никой не можеше да я намери. А тук си беше зима, независимо че официалният календар подвеждащо сочеше пролет.

Във Вашигтон в началото на април се провеждаше Фестивалът на цъфналите вишни, а туристическият сезон беше в разгара си. А в Северен Уайоминг триметровите жълто-червени колове, маркиращи трасетата, стояха забити в снега край пътищата от средата на септември. Зимата тук можеше да продължи до юни. Най-малкото тогава се откриваше къмпинг сезонът.

От ноември до средата на май достъп до парка имаха само верижни снегомобили, които се резервираха предварително. От следващата година дори и те щяха вече да бъдат забранени в „Йелоустоун“ — първия национален парк в света. Федерални разпоредби. Дори сега дългото 225 километра централно шосе в парка, образуващо една голяма фигура 8 и носещо името Голямата примка, бе затворено напълно в северните си части.

Само за пазачите на парка и учените, които работеха тук, нямаше забранени територии. Колегите на Кий например провеждаха най-важната част от изследователската си работа точно по това време на годината. Май това й беше хубавото на цялата ни тайна операция, макар че аз лично все още не можех да видя Голямата картина, както приятелката ми би се изразила.

Стигнахме входа на парка. Кий показа пропуска си и взе три билета. Тримата се метнахме в един снегомобил — нещо като бус с гъсенични вериги вместо колела и съоръжение, подобно на водни ски отпред, което да ни помага да не затънем в дълбокия сняг.

Вътре вече се бяха настанили други хора, туристи, които през цялото време възклицаваха „оо!“ и „аа!“, докато приказливата екскурзоводка показваше някои от десетте хиляди геотермални извора на парка. През цялото време чувахме „ето тук, вляво“ или пък „ами вдясно“. Освен това жената поръси всички ни със сериозно количество малко известна история на американския Запад, включваща и някои факти от първите години съществуване на парка.

Вартан изглеждаше действително запленен. По едно време обаче екскурзоводката започна да ни облъчва с данни за интервалите на изригване на един от най-известните гейзери Олд Фейтфул, наречен така заради точните и равни интервали, на които изригва. Момичето обясняваше, че ако гейзерът изригва вода в продължение на две минути на височина от 36 метра, то това означава по-кратък интервал до следващото изригване — около 55 минути, а ако изхвърля вода в продължение на пет минути на височина 37,5 метра, то следващото изригване ще настъпи след около 78 минути. Видях как погледите на хората започнаха да блуждаят, а около устата на Кий се бе образувала стегната гънка — тя с всички сили се стараеше да не се засмее.

Слязохме от снегомобила при хотел „Олд Фейтфул“. Там Кий се запъти към две моторни шейни, отбелязани със знак „Запазено“ само за пазачите на парка, взе и три чифта снегоходки, които можеха с едно щракване да се закопчават на обувките, в случай че се наложи да ходим пеша.

Кий възседна едната шейна, аз седнах зад гърба й, а на другата се метна Вартан и подкара след нас. Отправихме се на север, а зад гърба си чувахме как екскурзоводката и туристите броят секундите до следващото изригване на гейзера:

— Десет, девет, осем, седем, шест…

Изкачихме се на близкия хълм, Кий отби за малко от пътя и посочи зад нас. Вартан също отби и се обърна. Олд Фейтфул изригна и изхвърли вряла вода на повече от трийсет метра височина към ясното синьо небе.

— Експлодира толкова силно дори в този студ? — удивено попита Вартан.

— На много километри под повърхността на земята водата се нагрява до над шестстотин градуса по Целзий — отвърна Кий. — Когато достигне повърхността, изригва, без да се интересува какво е времето навън. Просто чувства облекчение да излезе на свобода.

— Какво я нагрява така? — продължи Вартан.

— А, много уместен въпрос — отбеляза Кий. — В момента сме застанали върху най-големия вулканичен котел в света. Ако изригне, ще унищожи целия североамерикански континент. Интервалът е около милион години. Не сме сигурни кога точно може да изригне. Но това не е най-големият проблем. Бяхме свикнали да мислим, че йелоустоунската калдера е единствена по рода си. Но вече смятаме, че е възможно този вулканичен котел да е свързан с териториите на Айдахо и планината Сейнт Хелън, а след това да достига до Тихоокеанския регион — един още по-голям кръг от геотермални разседи около ръба на Тихоокеанската плоча, наречен Огненият пръстен.

Вартан я погледна за миг. Стори ми се, че между двамата премина някакво взаимно разбиране, но може би си въобразявах. Нещо, за което си бяха говорили, без да го споделят с мен.

В следващия момент погледът на Вартан се отклони.

Карахме шейните още около трийсет минути, когато Кий отново спря и обяви:

— Излизаме от утъпканите трасета. Близо е, но ни трябват и двете шейни, за да можем да натоварим и приятелката ни, и целия й багаж.

Тя замълча и добави:

— Ако видите любопитни мечки гризли, изключете шумния мотор, легнете по очи в снега и се престорете на умрели.

Да бе. Как не!

Кий потегли през една красива гора, после преминахме по ръба на поле, осеяно с гейзери, чиято сребриста пара се издигаше към небето. Минахме покрай врящите кални извори, които бяхме посещавали като малки. Те бълбукаха като котели на вещици, пукаха и съскаха със звуци, които не могат да се опишат.

В една долчинка точно под нас се показа една от онези малки топли хижи, пръснати из горите в целия парк. Обикновено там сервираха кафе и горещ шоколад на премръзналите скиори или на онези, които караха моторни шейни наоколо. Тази обаче се намираше малко встрани от туристическите маршрути.

Кий извади радиостанция, каквито носеха пазачите в парка, включи я и каза:

— Обади се, край.

И проклета да съм, ако от другия край на линията не се чу гласът на майка ми:

— Защо се забавихте толкова?

Не бях се виждала с мама от пет години.

Сега тя изглеждаше така, както бе изглеждала винаги: като човек, който току-що се е гмуркал в басейн, пълен с вълшебен еликсир.

На мен като човек, който в ранните си години не се е гмуркал в нищо по-опасно от някоя и друга партия шах, винаги ми се бе струвало, че точно първичната енергия на майка ми, суровата животинска сила, която тя излъчваше, бяха карали всички мъже в живота й да полудяват по нея, а мен — да изпадам в някакво благоговение в нейно присъствие.

Днешната ни среща обаче беше пълна изненада за мен. Когато влязохме в хижата, майка дори не погледна Вартан и Кий, а ме прегърна здраво в един необичаен за нас изблик на чувства и аз потънах в познатия аромат на косата й — смес от сандалово дърво и градински чай. После тя отстъпи от мен, а в очите й блестяха сълзи. След всичко, което бях научила за нея през последните няколко дни, през които тя бе изчезнала, за да може да спаси не само този ужасен шах, но също и татко, и мен, сега бях обзета от още по-силен шок и рязък пристъп на благоговение пред нея в момента на внезапната ни среща.

— Слава богу, че си добре — рече тя и ме прегърна още по-силно, сякаш не можеше да повярва, че ме вижда.

— Няма да е добре още дълго — намеси се Кий, — ако не тръгнем бързичко. Имаме по-важна работа.

Майка ми тръсна глава, сякаш да дойде на себе си, и ме пусна. После се обърна към Вартан и Кий и ги прегърна лекичко поред.

— Благодаря ви — каза тя. — Донесохте ми такова облекчение.

Помогнахме й да изнесе няколко чанти от хижата и тя се качи зад гърба на Кий на едната моторна шейна. После ми кимна усмихнато по посока на Вартан, който тъкмо палеше другата шейна, и каза:

— Радвам се, че дойде лично.

Седнах зад Вартан е се понесохме през гората, следвайки Кий.

Убедихме се, че наоколо е пусто и се върнахме на главния път. След около половин час стигнахме до западния вход на парка откъм щата Айдахо. Бариерата беше спусната, за да спира потока автомобили, запътили се към горския национален парк „Тарги“.

Кий спря шейната, слезе и взе багажа на майка.

— Какво става? — обърнах се аз към двете, когато Вартан изключи и нашия мотор.

— Имаме среща със Съдбата — отвърна Кий. — И тя кара „Астън Мартин“.

Лили и За-за, увити в кожи, невъзмутимо ни чакаха в „Астън Мартин“, модел венкуиш, за поне половин милион долара, на паркинга на парка „Тарги“. Изглеждаха страшно не на място. Слава богу, наоколо нямаше никой, който да ги види. Но как бяха стигнали дотук, след като паркът бе затворен през зимата? Кий май познаваше всеки пазач в резерватите по света, помислих аз.

Лили и кученцето излязоха от колата да ни поздравят, а Кий се зае да натовари багажа отзад. За-за се протегна от ръцете на Лили и ме дари с мокра целувка, която изтрих с опакото на ръкава си. Леля отиде да прегърне майка.

— Толкова се тревожех — рече Лили. — Чаках с дни в онзи ужасен мотел, без никаква вест от вас. Но явно всичко се е развило благополучно, поне до този етап — най-малкото личният състав е налице. — Та кога тръгваме? — обърна се после към Кий.

— А закъде тръгваме? — намесих се аз.

Май аз бях единствената, на която не всичко бе обяснено.

— Не съм сигурна дали наистина искаш да знаеш отговора — уведоми ме Кий, — но все пак ще ти кажа. Както вече обясних, този сценарий не беше лесен за изиграване, но въпреки това сме предвидили всичко. Набелязахме основните черти на плана онзи ден, когато се срещнахме в Денвър, а после ние двамата с Вартан отлетяхме на изток да те вземем. Сега ще се върнем в Джаксън Хоул, сякаш сме ходили в парка само за да покараме моторни шейни, и ще се навечеряме стабилно. Ще нощуваме в апартамента ми и после хващаме първия полет утре рано сутринта. Майка ти и Лили пък веднага ще тръгнат с колата. Ще се засечем с тях в крайната точка. Боя се, че най-близкото място, в което можем да се срещнем, е Анкоридж…

— Анкоридж!? — изпищях аз. — Мислех, че отиваме да намерим татко! Искаш да ми кажеш, че той се намира в Аляска, така ли?

Кий ме изгледа по обичайния си начин.

— Вече казах, че сигурно няма да ти хареса онова, което ще узнаеш — каза тя. — Но не, не отиваме в Аляска. Там ще ни чакат майка ти и Лили и ще вземат баща ти, когато ние се върнем с него със самолета. Всъщност от съображения за сигурност аз и майка ти сме единствените, които знаем точното местонахождение на баща ти. Знам го, защото съм човекът, който трябва да измисли как да стигнем до него и как да го върнем оттам. Зачаках допълнително обяснение, но го получих.

— Колкото до въпроса къде точно е баща ти… — каза тя. — Мисля, че мястото се нарича Огненият пръстен.

Огненият пръстен

— Алеутският процеп в Аляска — обясни Кий някъде между ордьовъра и супата — пресича Тихия океан и Берингово море. Някога се е намирал на руска територия, още по времето на Екатерина Велика. Нарича се Огненият пръстен, защото по дължината му се намира най-голямата група активни вулкани в света. Повечето ги знам като петте си пръста: Павлов, Шишалдин, Погромини, Тулик, Коровин, Танага, Киска… Там се намира дори една млада вулканична калдера, открита от мен самата. Опитвам се да я кръстя Модерната Мили. — Сетне Кий добави:

— Всички те са част от дисертацията по калориметрия, която пиша: Джеймс Кларк Максуел, Жан-Батист Фурие, аналитичната теория за топлината и така нататък. Но както ви е известно, винаги съм се интересувала най-силно от наблюдения над поведението на топлината в условия на повишено налягане.

Опитах се да не обръщам внимание на бързия поглед, който Вартан ми хвърли, преди да насочи отново вниманието си към супата. Не можех обаче да не се чудя дали докато спяхме в самолета, той също е почувствал онзи наелектризиращ поток, който протече между нас, когато ме бе докоснал. Признавам си, на мен ми беше много трудно да го забравя.

Бяхме заели малко сепаре в „Хотел Хоул“ — Кий познаваше управителя и ни обясни, че така ще имаме възможност да се тъпчем на спокойствие, като едновременно с това необезпокоявано да поговорим какво ни чака на следващия ден. А той се очертаваше като странен ден — щяхме да летим с чартърен самолет до Сиатъл и Анкоридж. Кий обясни, че вече е уредила всичко за полета рано заранта.

— Но нали каза, че татко не е в Аляска? — напомних аз. — Какво общо има Огненият пръстен с мястото, закъдето сме се запътили?

— Оттам минава царският път към Огнения пръстен — отвърна Кий. — Ще обясня, като донесат кльопачката.

Кий и Вартан се бяха уговорили да си разделят една цяла хрупкава печена патица, пълнена с пастет от дреболии, лукчета и гъби — специалитет на заведението. Беше достатъчно голяма за двама им. Аз се спрях на говежди ребърца — ястие, което Родо никога не приготвяше в „Суталде“.

Най-после вдигнаха чиниите. От салатата до супата обаче не можех да спра да мисля за всичко онова, което бе останало заключено в хотелската стая в Джорджтаун — чичо Слава, шефът ми Родо, както и цялата ми доскорошна надежда за бъдеща кариера.

Е, и утре е ден, както несъмнено би казала мис Скарлет Кий О’Хара, пък и нищо не бих могла да сторя по въпроса в момента, колкото и да ми се искаше. Вече бях установила, че са ме понижили до ролята на скромна пешка, на която никой нищо не съобщава, и бях изтикана в средата на дъската от Кий и Кат — тази странна двойка съюзили се царици.

Нямах търпение да чуя още подробности.

Хапнахме стабилно и си поръчахме бутилка бренди Поар Уилям и по едно лимоново суфле към нея. Допуснахме, че това щеше да държи келнерите настрана най-малко 20–30 минути — ще чакат разбитите белтъци да бухнат във фурната.

Убедихме се, че сме съвсем сами, и Кий се обърна към мен.

— Както знаеш, майка ти се опитваше да те държи настрани от цялата тази каша толкова дълго, колкото бе възможно. Това беше за твое добро, тя се грижеше за безопасността ти, следвайки максимата, че невежеството е благословия. Сега обаче ме упълномощи да обясня и на двама ви подробно всичко, което ние двете знаем за случилото се досега, за това къде отиваме утре, както и за онова, което сме планирали да извършим, когато стигнем там. Ако след моя разказ някой от вас иска да се откаже от участие, има пълното право да го стори. Но не смятам, че вие бихте постъпили така. Както ще видите, историята свързва всички ни по начини, които изненадаха и самата мен.

Кий бутна настрани чинията от салатата си и премести подноса с патицата към Вартан. После вдигна високата си чаша с бяло вино и започна да разказва.

Преди десет години бащата на Александра бил прострелян в Русия и всички вярвали, че е мъртъв. По същото време Кат осъзнала, че се е случило нещо много по-страшно от това просто да загуби съпруга си — от дълго време била сигурна, че Играта е спряна завинаги, но сега явно се подготвяла нова партия.

Но как било възможно това?

Фигурите били заровени и единствен Александър Соларин знаел къде се намират. Всички играчи от предишната партия или се били оттеглили от Играта, или вече били мъртви.

Кой тогава бе започнал Играта отново? За съжаление, Кат не разполагала с достатъчно време да открие отговора на този въпрос.

След „трагичната смърт“ в Загорск американското посолство в Москва поело изпращането на малката Александра обратно в Америка под дипломатическа защита, уредили и тленните останки на баща й да бъдат върнати със същия самолет.

Ковчегът, разбира се, бил празен.

По-късно разбрахме, че руснакът, помогнал всичко това да се организира, бил самият Тарас Петросян. От страна на американското посолство пък действал един загадъчен милионер. Казвал се Гален Марч.

Александра се завърнала без произшествия при майка си в Ню Йорк. Тогава Гален Марч се свързал с Кат. Срещнали се и той направо й казал, че участва в Играта. Тя наистина започнала наново със смъртта на Александър Соларин. Гален пък носел специално послание, предназначено само и единствено за Кат. Условието му било да не го прекъсва, докато не й разкаже всичко, което дошъл да изрече пред нея.

Кат се съгласила, защото думите на Гален потвърдили нейните собствени скорошни подозрения относно Играта.

Гален говорил без заобикалки. Съобщил на Кат, че Соларин все още е жив, но е толкова зле ранен, че за момента спокойно могат да го приемат за мъртъв.

Докато траел хаосът след стрелбата, раненото тяло на Соларин, в безсъзнание и с огромна загуба на кръв, тайно било изнесено от Загорск с помощта на същия човек, организирал и самия шахматен турнир: Тарас Петросян. Александър Соларин бил предаден на грижите на една жена, която всъщност през цялото време дърпала тайно конците в цялата история: Татяна, майката на Александър Соларин.

Разбира се, Кат била шокирана от тези разкрития. Тя незабавно поискала Гален да й разкрие откъде се е сдобил с тези сведения. Как така майката на Соларин е оцеляла, след като дори собствените й синове отдавна я смятали за мъртва? Кат настояла да й бъде съобщено къде е бил отнесен съпругът й и къде се намира в момента. Искала начаса да замине за Русия и да го открие, независимо от всички опасности.

— Ще се съглася да сторите това, дори ще ви помогна с всички средства — уверил я Гален Марч. — Но първо трябва да чуете и останалата част от историята, която съм дошъл да ви разкажа. Обещахте ми.

Татяна Соларина, продължил Гален, от десетилетия чакала удобна възможност да се свърже с отдавна загубения си син. Всъщност чакала още от момента, в който приключила предишната партия, от времето, когато Мини — както Лили вече ни разказа — просто напуснала дъската и оставила фигурите заедно с торбата, в която били пъхнати, в ръцете на Кат.

Вече било възможно да бъде започната нова партия, но Татяна знаела, че за да привлече сина си гросмайстор в Русия и на всяка цена да го вкара отново в Играта, й е необходима сложна стратегия. Търсела начин да се срещне не само със Соларин, но и със съпругата му Кат — новата Черна царица. Всичко трябвало да бъде внимателно планирано.

Татяна получила своята възможност едва след падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз. По това време вече се било случило и още едно събитие, което майката на Соларин едва ли е допускала: дъщерята на Александър Соларин, малката Александра, била пораснала и се превърнала в стабилен претендент за гросмайсторска титла в шаха. Ако Татяна успеела да примами малката в Русия, то баща й със сигурност би дошъл с нея.

Гален Марч се заклел на Татяна да й помага с каквото може в тази й мисия — в определен смисъл Татяна била предопределена да извърши онова, което била намислила. Но имало и по-сериозна причина.

Татяна била новата Бяла царица.

— И Татяна е баба на Александра, така ли? — попита смаяно Вартан.

Кий едва успя да кимне и десертът ни пристигна.

След като сервираха, келнерите взеха картата на Кий да уредят сметката и изчезнаха, а приятелката ми задълба с лъжичка в суфлето и се накани да отговори на Вартан.

Аз обаче също имах няколко въпроса.

— Как е възможно Татяна да е Бялата царица, когато Гален каза, че Бялата царица си ти, а и ти самата се съгласи с това? Кой изобщо е този тип Гален? Нима ми казваш, че той десет години е помагал тайно на майка ми, а аз дори не съм разбрала? Моля те, обясни.

— Досега съм имала съвсем малко време да поговоря с Гален и да измъкна някаква информация от него — отвърна Кий. — Изглежда, той е таен играч от много дълго време. Всичко си дойде на мястото, когато съпоставих неговата история и онова, което майка ти ми разказа. Но нека да довърша за Ню Йорк. Гален разкрил всички тези факти на майка ти и тя веднага разбрала, че ти, нейната малка дъщеря, навярно също си в опасност. Разбрала и кой точно представлява заплаха за теб и това съвсем не била собствената ти баба, скъпа. Разбрала и откъде ще дойде опасността. Някой усилено закупувал все повече и повече земя до наследствения ви дом в Четирите ъгъла…

— Ботаническият клуб — възкликнах аз, а Кий кимна.

Е, сега вече доста въпроси си намериха отговор.

Защо се бяхме преместили в Колорадо?

Защо майка ми е убедила Ним да купи съседното ранчо на името на Гален?

Защо партито за рождения ден с всичките му странни гости е трябвало да се проведе точно там, в хижата?

Какво е било самото значение на партито?

Шахматната дъска е ключът.

Господи.

— Розмари Ливингстън наистина е била Бялата царица, но е предала собствения си отбор в стремежа си към лично отмъщение. Уредила е да прострелят татко в Загорск, когато узнала, че Белият отбор се кани да установи контакт с него в Русия. Искала да отмъсти на майка ми за смъртта на баща си Ал-Марад. После трябва някак си… да са я уволнили от поста и на нейно място е застанала Татяна. А сега пък Бялата царица си ти. Но Розмари все още не го знае. Значи затова тя и приятелчетата й толкова се постараха да узнаят дали аз не съм новата Бяла царица!

Кий се усмихна доволно:

— Сега вече схващаш картинката, приятелко — каза тя, — но има още много неща, които трябва да научиш за играчите. Ето например Гален. Нали питаш за него? Оказва се следното. През 50-те години Татяна е арестувана от съветската власт. Изпращат я в лагер, а малкият й син Александър е настанен в сиропиталище от баба си, никога неостаряващата Мини Ренселаас. Съпругът на Татяна, гъркът, заедно с другия им син, Ладислаус, успяват да избягат и да се доберат до Америка, носейки със себе си няколко от шахматните фигури. Гален е човекът, който пръв открил къде била пратена Татяна. Пак той убедил Мини, че руснаците няма да я освободят, освен ако не им бъде направено предложение, което да не могат да отхвърлят. Мини им дала рисунката на шахматната дъска, която в момента е у нас, в замяна на свободата на Татяна. Но тъй като част от Татяниното семейство изчезнало заедно с няколко фигури, било ясно, че самата Татяна никога няма да бъде в безопасност в Русия — трябвало да се скрие на действително безопасно място. Гален й дал Черната царица, тази, която ти си видяла в Загорск, а после скрил самата Татяна на място, където никой не би се сетил да я търси. С изключение на краткото си пътуване до Загорск с Черната царица тя не напуснала скривалището си в продължение на повече от петдесет години.

Кий замълча, а после добави:

— Точно там ще отидем утре. В скривалището на Татяна. Баща ти е при нея.

— Но нали първо каза Сиатъл и Аляска — възразих аз, — после спомена нещо за Огнения пръстен. И какви бяха тия приказки за царския път?

— Не — обади се категорично Вартан, заговорил за първи път след дълго мълчание.

Извърнах се към него. Лицето му беше каменно.

— Няма „не“. Отиваме там утре сутринта — отвърна Кий.

— Аз съм против — настояваше шахматистът. — Мястото, за което говориш, е повече от хиляда и петстотин километра дълго, а е и най-страшното място на земята. Цяло лято е покрито с гъста мъгла и сняг, духат ветрове със скорост сто и двайсет километра в час, вълните на океана край него са високи по тринайсет метра!

— Както се казва — отговори му Кий, — няма такова нещо като лошо време. Съществува само неподходящо облекло.

— Добре, да речем, че можеш да прелетиш високо над него, но не и да го прекосиш ниско долу, камо ли да кацнеш.

— Къде е това място? — попитах.

— Пресметнала съм всички рискове, уверявам те — рече Кий раздразнено. — Това е единственият начин да стигнем дотам, без да привлечем вниманието на цялата американска морска пехота или на бреговата охрана, без да алармираме с присъствието си всяка една руска ядрена подводница, патрулираща под полярния лед на Северния полюс. Но както вече ви уведомих, не е късно да се откажете.

— Къде се намира това място? — повторих аз.

Вартан ме стрелна с тъмните си очи.

— Кий предлага утре с малък частен самолет да долетим незаконно на територията на Русия и да спрем на полуостров Камчатка — обясни той. — А после по някакъв начин — ако сме все още живи, което е малко вероятно — да вземем баща ти и да го върнем тук, в Америка.

— Не пръскай парите така. Може да ни дотрябват — каза Кий, когато Вартан измъкна няколко банкноти и ги подаде на келнера, после пъхна бутилката скъпо крушово бренди под мишница и се отправи към вратата.

— Ние, украинците, не можем да пием като руснаците — осведоми я той, — но тази вечер се надявам да се напия.

— Добър план — съгласи се Кий и го последва. — Жалко че не мога да ти правя компания, утре трябва да хвана един самолет рано сутринта.

В апартамента набързо преровихме шкафовете и опаковахме в саковете всички дебели ватирани якета и гащеризони, които намерихме.

— По-добре да сме подготвени, за всеки случай — каза Кий.

А стига, бе!

Дизайнът на апартамента не просто беше правен от корабостроител. Самото жилище отвътре приличаше на кораб. Имаше продълговата баня, облицована с огледални плочки, подобна на издължена галера. В дъното й стоеше голяма душ-кабина — в старите бани там би стояла печката. Единствената малка спалня приличаше на корабна каюта. Високите стени на гостната бяха изпъстрени с кръстосани дъбови греди, образуващи фигури „рибя кост“. Между тях бяха прикрепени разгъващи се легла, подобни на койки.

Кий заяви, че се надява да нямаме нищо против да ни остави сами, но тъй като било ясно, че утре тя ще върши всичката тежка работа, в момента се нуждаела от дълъг здрав сън. После си присвои широкото легло в спалнята и заряза мен и Вартан да лагеруваме на сгъваемите легла в „основната каюта“.

Кий отиде да си легне и затвори вратата след себе си, а Вартан ми се усмихна.

— Как предпочиташ — да бъдеш отдолу или отгоре? — попита той и посочи двете легла.

— Не мислиш ли, че трябва да оставим този въпрос за времето, когато ще сме се опознали по-добре? — попитах през смях.

— Знаеш ли — отвърна Вартан сериозно, — ако утре наистина се отправим към онова място, за което говори твоята приятелка Нокомис, уместно е да спомена, че навярно това е последната нощ, която аз и ти можем да прекараме заедно. Всъщност смятам, че това ще е последната ни нощ по принцип. Пътят, по който Нокомис е избрала да минем, е най-страшният маршрут на планетата. Тя или е най-добрият пилот на света, или е напълно откачена. Ние двамата с теб, разбира се, сме също толкова откачени, щом тръгваме с нея.

— Имаме ли друг избор? — попитах.

Вартан сви рамене и поклати глава примирено.

— В такъв случай би ли изпълнила последното желание на един мъж, осъден да умре утре? — попита той с тон, в който нямаше и следа от ирония.

— Последно желание ли? — отвърнах.

Сърцето ми се разтупка. Какво би могъл да пожелае Вартан? Ако е онова, което на мен ми се въртеше из главата, то беше невъзможно, не и с Кий, която спеше през една врата, а и шахматистът отлично знаеше, че утре всички трябваше да сме във форма да излетим в зори.

Вартан измъкна бутилката бренди и една малка чашка, която подозрително приличаше на онези, от които бяхме пили в ресторанта. Хвана ги с една ръка, с другата ме стисна за лакътя и ме поведе към банята.

— Установих, че съм завладян — обясни той — от внезапното желание да науча нещо повече за поведението на топлината в условия на повишено налягане. Ако пуснем душа да потече известно време… Как мислиш, колко горещо може да стане тук?

Вартан затвори вратата на банята и се облегна на нея. Наля едно питие, сръбна от него, подаде ми чашата, а бутилката остави на пода. После, без да сваля очи от мен, се пресегна и пусна душа. Аз бях загубила дар слово.

Почти.

— Доста горещо може да стане — съгласих се аз. — Сигурен ли си, че точно тази вечер държиш да научиш повече за изгарянето на калориите? Искам да кажа, след като утре ни чака толкова важна задача?

— Смятам, че двамата с теб вече сме схванали правилата на Играта доста добре — отвърна Вартан и се наведе към мен. — Изглежда, в нея няма нищо по-важно от това да разбираш същинските характеристики на огъня. Струва ми се, че с теб трябва да си ги изясним напълно.

Той опря пръст в ръба на чашата в ръката ми, после докосна устните ми. Усетих как брендито ме парна. После Вартан притисна устните си до моите и аз отново почувствах как през мен протича поток топлина. Банята вече се пълнеше с кълба пара.

Вартан не откъсваше очи от мен. Не се усмихваше.

— Струва ми се, че достигнахме температура, подходяща за експеримента, с който трябва да се заемем — рече той. — Но да не забравяме, че когато става дума за алхимия, точното преценяване на времето е разковничето към успеха.

Той ме притегли към себе си и отново ме целуна. Усещах топлината през гащеризона, но не за дълго. Вартан разкопча ципа и съблече полиестерната грейка от мен. После се зае с останалите ми дрехи. Когато започна сам да се съблича, сърцето ми биеше така лудо, че ми се стори, че ще припадна от прилив на кръв. Да си призная, въпросната кръв не прииждаше точно към мозъка ми.

— Искам да ти покажа нещо наистина красиво — отбеляза Вартан, вече съвсем гол.

Божичко.

Заведе ме до огледалната стена на банята, избърса с длан запотеното от парата, застана зад гърба ми и посочи отражението ми. Докато парата отново започна да поглъща образите ни, погледнах в очите на Вартан, които се взираха в мен от огледалото.

Господи, желаех го. Не можех да мисля за нищо друго.

— Ти наистина си красив — едва успях да изрека.

Той се засмя.

— Говорех за теб, Екси — каза той. — Исках поне за миг да се видиш така, както те виждам аз.

Гледахме как образите ни потъват в парата. После Вартан ме обърна с лице към себе си.

— Каквото и да се случи между нас тази вечер — каза той, — дори и двамата да се изгорим лошо, бъди сигурна в едно: аз определено ще следвам предвечните закони. Ще ги следвам така, както са написани.

Шок и ужас

Продължавах ли да съм в компанията на Нокомис великолепната, трябваше да свиквам да лежа върху сакове. Нашият „чартър“ до Анкоридж се оказа товарен самолет без седалки.

— Най-доброто, което успях да уредя за толкова кратко време — беше обяснила Кий.

Самата аз бях притисната от всички страни от сандъци, овързани с мрежи от рибарска корда. Молех се само да не се освободят и да започнат да се подмятат насам-натам.

Полетът мина без премеждия, но беше дълъг. Много, много дълъг. Четири хиляди и осемстотин километра от Джаксън до Анкоридж, само с една спирка в Сиатъл — там разтоварихме нещо, натоварихме друго и презаредихме с гориво самолета, а пък ние самите хапнахме. Всичко дванайсет часа. Аз обаче бях сто процента сигурна, че на никого не му е минало и през ум да ни следи — не и на подобен на пръв поглед безсмислен преход.

Кацнахме на международното летище в Анкоридж точно преди съмване. Вартан и аз спяхме дълбоко сред сандъците и дори не усетихме докосването на колесника до земята. Кий ни събуди и поръча да грабваме саковете — това вече й ставаше нещо като навик. Тя поблагодари на пилотите, които ни бяха докарали, после прекосихме пистата, а в края й ни чакаше товарен бус с надпис „Езеро Худ“.

Докато пресичахме самолетния хангар, Кий обясни:

— Можехме да излетим и от някое по-малко летище. Аз обаче избрах езерото Худ не само защото е най-удобно за нас, предвид посоката, в която се отправяме — и тя многозначително повдигна едната си вежда към Вартан, — но и защото това е най-натовареното летище за хидроплани в света. Всъщност е оборудвано за всякакъв тип летателни машини. През 40-те години на XX век, още през войната, прокопали канал, който свързва езерото Худ с езерото Спинард. До 70-те години вече били построили писта, дълга 670 метра и няколко допълнителни свързващи езерата канали, така че сега разполагат с достатъчно място да поемат всякакви машини — и стандартни, които кацат на твърда земя, и амфибии, и хидроплани, дори самолети, кацащи върху ски на снега през зимата. Нали се сещате, че ние много зависим от прогнозата за времето — никога не се знае дали ските няма да се окажат много полезни! Обадих се по радиото на летището — добави тя. — Приготвили са напълно Беки и тя вече ни чака — пусната е на вода и е готова за полет.

— Беки ли? — попитах. — Мислех, че предпочиташ Офелия.

Кий се обърна да обясни на Вартан:

— Заводите „Де Хавиланд“ произвеждат най-добрите малки самолети за далечни полети. Кръщават различните модели на разни животни — „Катерица“, „Елен“… Моят самолет в Скалистите планини се казва Видрата Офелия. Беки пък, с която ви предстои да се запознаете, е Бобър — първокласен многофункционален самолет за далечни полети. На което и летище да отидете, дори на пистата да има спрели скъпи частни самолети „Лиърджет“ или „Чесна“, опитните пилоти винаги биха избрали самолет като Беки. Последната причина да реша езерото Худ да бъде изходна точка на нашия полет е фактът, че там най-лесно ще се слеем с тълпата — добави накрая Кий.

Нокомис може и да беше нетърпима, но определено мислеше за всичко.

В този момент обаче аз се сетих за нещо, за което не бях помислила предварително. Коментарът на Кий ми го подсказа.

— Как така „пусната на вода“? — попитах. — Стори ми се, снощи ти спомена за излитане от твърда земя.

— Даа — проточи Кий и стрелна с поглед мрачната физиономия на Вартан. — Съгласна съм, обикновено така се прави, когато се лети до земите, които ни интересуват — стандартен полет и кацаш на твърди гуми, предназначени за тундрата. Аз обикновено така постъпвам. Но вече ви казах, че целият ни сценарий изисква много повече усилия от обикновеното планиране. С две думи, боя се, че на края на нашия „царски път“ ни чака кацане сред вълните.

Слънцето се бе издигнало високо над езерото Худ, а Кий внимателно проверяваше горивото, преглеждаше буталата и резервните резервоари. После ни накара да облечем спасителните жилетки и претегли и трима ни заедно с целия багаж, за да може да направи окончателните изчисления за необходимото количество гориво.

Най-после ни освободиха от кея, придвижихме се напред по канала и зачакахме разрешение за излитане. Виждах как водата се пени и залива въздушните възглавници, на които бе стъпил самолетът. Най-после Кий се обърна и обясни:

— Извинявайте, малко съм вманиачена относно въпроса с горивото, но частните пилоти като мен винаги мислят първо за това, често е въпрос на живот и смърт. През последните години сред скалите, над които се каним да прелетим, са намерени доста самолети, на които им е свършило горивото. Въпреки че има поне шест летища и самостоятелни писти по този маршрут, не всички могат да зареждат хидроплан, докато е на вода — някои са твърде навътре в сушата. Беки разполага с три основни резервоара, както и с три резервни на крилата, но въпреки това всичкото ни гориво възлиза само на 511 литра. След четири часа вече ще летим, разчитайки на втория и третия резервоар, и стомахът на Беки ще ръмжи от глад.

— Какво правим тогава? — попита Вартан, явно потискайки репликата „нали ви казах“.

— Тогава ли? — отвърна Кий. — Ами тогава пред нас ще има две новини — една добра и една лоша. В случай че в онзи момент просто няма къде да заредим, нося допълнително още стооктанов безоловен в двайсетлитрови варели. И преди съм презареждала в океана. Не е много трудно, трябва само да стъпиш на едната въздушна възглавница на хидроплана.

— Каква тогава ни е лошата новина? — попитах аз.

— Разбира се, първо — отвърна Кий — трябва да намериш място в океана, където водата да е достатъчно спокойна, за да можеш изобщо да приводниш самолета.

Въпреки всички лоши предчувствия, мрачни прогнози и непрактични решения от последните двайсет и четири часа, когато излетяхме и се отправихме в посока запад-югозапад, аз бях просто доволна от това, че се носим високо във въздуха, тоест че изобщо правим нещо по задачата ни. За първи път усетих, че съм преодоляла благоговението при срещата с мама и шока от новината, че баща ми е жив. Едва сега съумях да се съсредоточа върху удивителната идея, че всъщност отиваме да намерим татко.

Може би затова гледах много по-оптимистично на нашето пътуване от Вартан и Кий. Всъщност направо бях в еуфория. Чувството се подсилваше от факта, че наистина много си падах по тези малки самолети за далечни полети. Независимо че на пръв поглед изглеждат крехки, когато се издигнеш във въздуха с тях, се чувстваш много по-сигурен, отколкото когато си притиснат в търбуха на някой от онези грамадни и тромави пътнически лайнери.

Във вътрешността на Бобъра Беки имаше много свободно пространство, въздух и светлина. Задната част на пътническия й отсек приличаше на миниван — имаше седем седалки, подредени като в автомобил. Кий каза, че задните седалки можели да се махат само с отвинтването на два болта, а в случай на нужда зад тях от пода можела да се вдигне още една седалка легло. Кий не беше махнала нито една от седалките, защото не беше сигурна в какво състояние щеше да бъде баща ми по време на обратния полет. Ако изобщо имаше обратен полет.

Пресякохме пролива Шелихов и стигнахме началото на полуострова — мястото, откъдето започваха Алеутските острови. По това време вече бяхме презареждали два пъти. Летяхме толкова ниско, че ясно виждах ятата морски птици, които кръжаха над брега вдясно от нас, а в далечината, към хоризонта, съзирах искрящи полета от проблясващи светлинки, напомнящи мрежи, изплетени от диамантени нишки и хвърлени върху повърхността на океана.

Вартан най-после вдигна поглед от картата, която изучаваше трескаво от мига, в който бяхме излетели. Дори той изглеждаше пленен от великолепната гледка под нас. Хвана ме за ръката и ми се стори, че част от славянския му песимизъм относно успеха на пътуването се изпари. Но както би казала Кий, външният вид лъже.

— Наистина е много красиво — обърна се Вартан към Кий с тон, който не можах да определя. — Никога не съм виждал по-прекрасна природа. Освен това току-що прелетяхме над остров Унимак, така че след не повече от 1600 километра ще стигнем руската територия и същинския полуостров Камчатка.

Кий го стрелна изпод вежди.

— По мои изчисления — добави Вартан — със скоростта, с която се движим, ще стигнем след около десет часа и още две или три презареждания. Разполагаме с достатъчно време ти, като наш пилот, да ни обясниш подробно къде е точното място, към което сме се запътили. Не че това има значение, защото нито аз, нито Александра бихме могли да караме самолета. Никога няма да стигнем до крайната точка, ако с теб се случи нещо.

Кий пое дълбоко въздух и тежко въздъхна. Пресегна се и превключи на автопилот, после се обърна към нас.

— Добре, дечица, предавам се — каза тя. — Отиваме да си поиграем в една територия, която отлично познавам. Гросмайстор Азов може и да е чувал мястото. То се нарича — извинете ме за лошия руски — Ключевская сопка72.

— Къде се намира това? — попитах.

— Бащата на Александра да не е в Ключи? — попита Вартан и пусна ръката ми. — Но как ще успеем да се доберем до там от тук?

— Къде е това място? — повторих аз. Почвах да се чувствам като смахнат папагал.

— Ние няма да ходим там — продължи Кий, сякаш аз не съществувах. — Ще чакаме в самолета край брега, на вода. С колегите ми сме установили радиовръзка на къси вълни — тя е само наша, за служебни нужди. Базата им е точно при основата на Ключевская сопка. Колегите ще доведат Соларин при нас, ще дойдат по реката до мястото, в което тя се влива в океана, и ще презаредят самолета ни. Вече разбирате, надявам се, защо предохранителните мерки, които взехме, бяха толкова необходими. Това беше единственият начин да се доберем до мястото. На връщане обаче можем да минем по друг път, което и ще направим.

— Забележително — каза Вартан. После се обърна към мен и добави: — Съжалявам. Изглежда, за пореден път съм подценил твоята приятелка Нокомис. С нейната професия тя навярно познава тези места по-добре от всеки друг.

Изкуших се да попитам „Кои места?“, но шахматистът най-после обясни:

— Групата Ключи е световноизвестна — каза той. — Това със сигурност е мястото с най-висока концентрация на активни вулкани на територията на Русия, може би и в цяла Северна Азия. Ключевская сопка е най-високият връх в групата, почти пет хиляди метра над морското равнище. Този вулкан за последен път е изригнал през август 1993 година, малко преди ние двамата да се видим в Загорск в онзи септемврийски ден. Но не ми е ясно как баща ти е бил пренесен в този район по онова време. Сигурно е било изключително опасно, защото до септември от вулкана все още бликала лава и нагорещени скали хвърчали до небесата.

— Според източниците, от които Кат черпила информация — отвърна Кий, — Соларин отначало бил скрит сред корякските народи на Камчатка, но е бил лекуван от известните шамани чукчи, дошли от Далечния север. Гейзерите на полуостров Камчатка са вторите по големина в света след тези в парка „Йелоустоун“, но и руските, и американските гейзерни води имат целебни свойства. Според нашите източници Соларин за първи път бил преместен в близост до базата на вулканолозите на север едва преди няколко месеца — тоест по времето, когато онези, които се грижели за него, се убедили, че вече е достатъчно здрав, за да пътува. По това време Кат за първи път получи възможност да организира нашето днешно пътуване и да изпрати нас тримата да измъкнем Соларин от онези места.

— Всъщност — започнах — тези информирани източници по-точно са… Кои?

— Ами първо баба ти Татяна — отвърна Кий, сякаш това беше нещо очевидно. — Е, разбира се, и Гален Марч.

Отново Гален Марч. Защо всички го размахваха, сякаш беше последен писък на модата, а не сърцевината на зловещ заговор, в който, изглежда, никой не беше в състояние да отличи добро от зло?

Тъкмо щях да почна яростно да разпитвам за ролята на господин Карл Велики, когато до ушите ни достигна плашещо прас. Нещо отвън удари самолета отстрани.

Кий се извърна светкавично и изключи автопилота, като отново сама пое управлението. Аз обаче се боях, че всички ние току-що сме се провалили на един сериозен тест за интелигентност — бяхме си бъбрили дълго и безгрижно, без да обръщаме достатъчно внимание на заобикалящата ни действителност.

Около самолета се бе сключила стоманеносива облачна супа, която изглеждаше доста заплашително.

— Спускаме се — заяви Кий.

— Защо не опитаме да се изкачим над облаците? — попита Вартан.

— Не е много вероятно да успеем — отвърна Кий. — Трябва да се спусна и да огледам водата, за да преценя дали е възможно, ако се наложи, да се приводним и след това да излетим отново. Плюс това, доколкото ми е известно, тази мъгла може да се издига от 900 до 1200 метра височина. Нали не искаме да додрапаме догоре с изплезени езици, само за да установим, че е задухал севернякът. Може да ни подхване и да ни блъсне в стените на някой вулкан.

— Севернякът ли? — попитах.

Кий ме изгледа с мрачна физиономия.

— Уникален вятър, характерен за тези места. Зловещо въздушно течение със страшна сила, като онези, които Вартан спомена на тръгване. Може да изсмуче Боинг 747 от небесата, както и да преобърне самолетоносач и да го захвърли върху скалите, сякаш е дъвка. Казват, че ние, американците, сме загубили повече самолети и кораби през Втората световна война заради северняка, духащ край Алеутските острови, отколкото при нападения на японците.

Прекрасно, няма що!

Потропването отвън по самолета стана равномерно, като че някой хвърляше камъчета по нас, а Беки се снижаваше, сякаш се спускаше по стръмна стълба.

— Ами ако се окаже, че не можеш да видиш водата? — попита напрегнато Вартан.

— Радарният високомер действа дори и да се намираме само на метър-два от повърхността — отговори Кий. — Но най-добрият позициониращ уред на пилота си остават очите. Ето ти го и основния плюс на това, че пътуваме с Беки — можем да се спуснем под облаците, дори при видимост от едва десет метра. Като самолет е бавна, така че явно ще ни докара за по-дълго време, но затова пък може да остане във въздуха дори при скорост от 80 километра в час. Ако я качим на ски, можем да се приземяваме дори върху айсберг или върху стената на някой глетчер. Разбира се, те също обикновено стоят неподвижно.

Въгленовосивата мъгла около нас изведнъж се разтвори и видяхме водната повърхност на по-малко от 30 метра под нас, силно развълнувана и хвърляща се сред пяна и мехурчета върху чакълестия бряг.

— Мътните го взели — изруга Кий. — Добре, може това да е единствената ни възможност. Приводнявам се. Не ми се иска да рискувам да потънем. Дори със спасителните жилетки и надуваемата лодка няма да изкараме дълго — тук температурата на водата е един градус. Ще ми се да имаше някое удобно място наоколо, където да можем да вържем Беки.

Вартан отново се взираше в картата.

— Това тук един от Островите на четирите планини ли е? — попита той Кий. — Пише, че е висок 1820 метра.

Кий хвърли поглед към GPS-а, кимна и очите й заблестяха.

— Остров Чугинадак — потвърди тя. — А зад него е вулканът Карлайл — мястото, от което произхождат алеутските народи. Там още има запазени пещери с мумии.

— Значи ли това — продължи Вартан, — че между тях има пролив, защитен отвсякъде от планини?

Вартан се оказа много по-печен, отколкото предполагах. Независимо от всичката надуваема и термоизолирана екипировка подгизнахме яко, докато стояхме до кръста във вода, връзвайки Беки за скалите на избраното от нас безопасно място. После влязохме пак в самолета, изсушихме се колкото можахме и облякохме всички сухи дрехи, които успяхме да изровим.

Бурята — слабичката буря, както се изрази Кий — продължи само шест часа. През цялото време стояхме затворени в самолета, ветровете край нас пищяха, а петметрови вълни, влачещи чакъл, пясък и трева от тундрата, се мъчеха да влязат при нас. Затова пък имахме достатъчно време да премислим ситуацията. Решихме да се върнем на един от островите, които току-що бяхме подминали, да напълним резервоарите догоре в базата при пистата Николски, която се намираше близо до водата. Времето, прекарано под вулкана, даде на Кий шанс да приеме, че ако отново попаднем в такава трудна ситуация, може да се наложи да се откажем от прикритието си поне за известно време. Най-малкото, докато тя се свърже по радиото с някой вулканолог или ботаник, който да ни окаже помощ.

— Защо още в началото не се сетих за това място? — питаше се Кий на глас, веднага след като излетяхме от Николски в събота рано сутринта.

Вартан и аз научихме, че това било единственото село по тези места, оцеляло недокоснато след Акта за възстановяване на земите на местните племена. А Кий, като очевиден наследник на някакво племе, се беше появила там още преди зазоряване, спускайки се от небесата, сякаш обвита от звезден прах, прилична на някаква рядка, отдавна изчезнала птица, изненадваща местните дори със самото си присъствие.

Хората ни гостиха с богата закуска и ни натовариха с подаръци за из път — пай с месо от змиорка и малки, ръчно оцветени тотеми. Всяко изобразяваше животното тотем на човек, на който бе подарено. На Кий обаче дадоха и една ръчно нарисувана карта. Върху нея бяха отбелязани всички частни писти и бази за презареждане, скрити в проливите и достъпни само за местни трапери, ловци или риболовци, от тук, та чак до Ату в самия край на островната верига.

Сега тя беше в еуфория, а Вартан направо я прегърна, преди да излетим отново.

След пет часа и две презареждания по-късно стигнахме до най-деликатната точка на нашето пътуване — островите Ату. Намирахме се непосредствено до Международната линия за смяна на датата — единственото, което ни делеше от руските териториални води. Те трябваше да гъмжат от морска пехота и брегова охрана, патрулни катери и подводници, плаващи сателити и радари, до един непрестанно сканиращи океана или насочени към небето.

Но както беше изтъкнала Кий, никой дори не се оглежда за нещо, което не нарушава нито земните, нито небесните граници, подобно на бебето Зевс, окачено в своята люлка. Тя изключи GPS-а и радара на самолета, за да подсигури нашата невидимост, после се спусна на височина 18 метра над водното равнище. Така се промушихме през въображаемата мембрана, която само привидно разделя изтока от запада, водата от небесата.

В два часа на обяд в събота, дванайсети април, напуснахме САЩ и прекосихме Международната линия за смяна на датата. Внезапно се оказа, че е обедно време в неделя, тринайсети април, а водите под нас и небето, из което се носехме, вече бяха руски.

Вартан ме погледна смаяно.

— Разбираш ли какво сторихме? — попита той. — Ако свалят самолета и ни заловят, мен ще ме разстрелят за държавна измяна, а вас ще задържат като американски шпиони.

— Моля ти се, какъв е тоя песимизъм? — попита Кий. — Почти пристигнахме. — Несъмнено още я държеше еуфорията от тазсутрешната племенна взаимопомощ, която й осигури достъп до тайните навигационни маршрути по вода и въздух в района, защото добави: — На вас какви тотеми ви подариха? Моите са Гарван и Бобър. Смятам, че ги дължа на начина, по който Бобъра Беки и аз пристигнахме и си заминахме тази сутрин — гарванът е магическата птица, долетяла от луната, а бобърът е животно, което винаги знае маршрутите за бягство от всяка опасност във водите! Кажи ти бе, държавни изменнико?

Вартан измъкна своя мъничък тотем от джоба си.

— Моите животни са Мечка и Вълк — каза той.

— Знаци за един истински роден майстор на шахмата! — одобрително възкликна Кий. — Мечката спи в пещерата си и прекарва половината си живот в тишина, размисъл и самоанализ. Вълкът пък е свързан с Кучешката звезда, Сириус, почитана като божество от множество култури. Дори ако е единак, за вълка са характерни целенасочени и ефективни действия, концентрация върху целта, поставена от цялата глутница.

Аз погледнах моите тотеми — Кит и Орел, оцветени с четири цвята: яркочервено, жълто, тюркоазено и черно.

— Орелът означава буревестник, нали така? — попитах Кий. — А какво означава Китът?

— Другото име на буревестника е Жар-птица или светкавица — отвърна приятелката ми. — Тя означава равновесие, защото се издига високо-високо и докосва Великия дух, но едновременно с това носи и огън, и жар долу на земята, за да служат на хората.

Вартан се намеси:

— Символиката на тотемите ни обаче е много добре подбрана. Моят Вълк и Жар-птицата на Александра… Ами че това са двете животни, които се притекли на помощ на княз Иван от нашата известна народна приказка, те го върнали към живота.

Той ми се усмихна и се обърна към Кий:

— Ами Китът?

— А, това е най-загадъчният от всички тотеми — отвърна Кий, без да откъсва поглед от обширните води на Тихия океан, над които се носехме. — Китът е древен бозайник, носещ прастара генетична памет. Никой не знае колко дълго пътешества той съвсем сам там долу, под водата, дълбоко под повърхността, над която сега прелитаме, полегнал на океанското дъно като огромна библиотека за всичката древна, генетично кодирана във всички ни мъдрост. Прилича на барабана на шаманите. Или на ритъма на сърцето — най-стария ритъм, носещ най-древното знание за великата мъдрост на отминалите времена…

Тя погледна към мен и Вартан с дяволита усмивка, сякаш бе прочела мислите и на двама ни.

— Като предвечните закони ли? — предположи Вартан и й се усмихна в отговор.

— Каквито и да са те — отвърна Кий, — май скоро ще ни се наложи да се сблъскаме с тях и да узнаем.

Тя посочи към водите, разстлали се пред нас. Надлъж по хоризонта се простираше дълъг зелен бряг, а зад него се издигаха бели планински върхове.

Кий добави:

— Смятам, че подходящият за настоящия момент израз е „Земя право напред“!

Завръщането на осмицата

Уст-Камчатски район

Полуостров Камчатка

Лек снежец се носеше из приглушената от облаците слънчева светлина, увиснала над реката. Денят беше прекрасен.

Александър Соларин знаеше кой е той всъщност. Спомнил си бе голяма част от миналото и бе научил много за онова, което го чакаше занапред.

Знаеше също, че може би за последен път вижда тази гледка: реката, по чието течение се бе спуснал от високата долина, блестящите обсидианови планини, увенчани със сняг, издигащи своите розови отровни пари нагоре към небето.

До него се бе изправила майка му, Татяна, двамата стояха на кораба, закотвен в Залива, и заедно очакваха да пристигне бъдещето на Александър Соларин, бъдещето, което щеше скоро да го отведе в друг свят, където майка му не можеше да го последва. Още малко момче, той я бе изгубил веднъж и това бе един от ярките му спомени. Нощта, дъждът, бащата, братът, бабата… И трите шахматни фигури. Спомняше си това твърде ясно, сякаш огромен прожектор в съзнанието му осветяваше всеки миг и всяка подробност от преживяването.

Спомняше си и как бе играл шах. С върховете на пръстите си усещаше хладната гладка повърхност на фигурите, представяше си дъската. Спомняше си партиите, които бе изиграл, толкова много партии. Такъв беше той, такъв е бил винаги: шахматист.

Но имаше и някаква друга, различна игра, тайна игра, подобна на географска карта. В нея всички фигури бяха скрити, но не на дъската, а някъде другаде и човек трябваше да разполага със специално зрение, да напряга паметта си, за да може да надникне зад видимото на пръв поглед и да ги открие. В съзнанието на Соларин малко по малко изплуваха местата, на които бяха скрити някои от фигурите…

Но едно нещо оставаше завинаги скрито от съзнанието му. Денят, в който се случи онова. Когато помислеше за него, експлозията в главата му се завръщаше, мощна както винаги. Болката също се завръщаше.

Ами дъщеря му? Татяна му бе казала, че името й било Александра. Ами съпругата му? Скоро щеше да срещне и двете. Тогава вече със сигурност щеше да разбере истината.

Едно обаче знаеше отсега.

Дъщеря му и съпругата му представляваха важна част от изпълващата го болка.

Кий никога нямаше да престане да ме изненадва.

Камчатският полуостров, за където се бяхме запътили, се намираше на около 645 километра от изходната ни точка — Чукотския полуостров. Трябваше да прекосим Берингово море, но с нашия ръждясал очукан траулер това щеше да ни отнеме около шест часа.

Бяхме открили траулера заедно — бивш рибарски кораб, преоборудван и превърнат в морски научноизследователски център, стоеше на котва в пристанището на Уст-Камчатск. Корабът бе завързан така, че когато Бобъра Беки кацна във водата точно зад него на мястото, откъдето преди са изтегляли пълните с риба мрежи на борда, никой от пристанището не можеше да я види.

— Забелязвам — осведоми ме Кий, — че вече започваш да вярваш на онова, което ти казах за трудностите при организацията на нашето малко приключение. По тия места дори не са чували за гласност и дори да приемем, че гарван гарвану око не вади и че степента на сътрудничество между изследователите на дивата природа, вулканолозите и местните хора днес е много висока, все пак си заслужава да споменем изключителната сложност на начинанието и огромния риск. Ако някога отново доброволно се навия да организирам събирането на някое семейство, подобно на твоето, просто ме простреляй в крака. Така, докато се възстановявам, ще имам време да премисля още веднъж намерението си.

Признавам, че сега, когато предстоеше след малко да се видя с татко, ме бяха изпълнили подобни съмнения. Усещах, че сърцето му тупти като двигателя на Беки. Не знаех в какво състояние ще го заваря, колко болен е бил, до каква степен се е възстановил. Дали ме помни? Вартан и Кий, прочели сякаш мислите ми, сложиха ръце на раменете ми и заедно се качихме на палубата на закотвения кораб.

В отдалечения й край стоеше висока руса жена, косата й бе прошарена със сребърни нишки. Познах я — това беше моята баба, която никога досега не бях срещала. А до нея стоеше мъжът, за когото през последните десет години бях твърдо убедена, че никога повече няма да срещна.

Баща ми ни гледаше, докато приближавахме, прекосявайки палубата. От десет метра разстояние виждах колко е отслабнал, виждах силните, ясни черти на лицето му и челюстта, очертана на фона на тъмната яка на якето. Наближихме и аз видях посивялата му разрошена коса, която, макар да падаше на челото, не можеше да скрие белега от раната.

Застанахме пред тях и сребристозелените очи на татко се спряха върху мен.

Заплаках.

Баща ми разтвори обятията си и аз се отпуснах в тях, без да продумам и дума.

— Екси — промълви той така, сякаш току-що си бе спомнил нещо жизненоважно, което до момента му бе убягвало. — Екси, Екси, Екси.

Ако се намираш на Чукотския полуостров, разделящ Чукотско от Берингово море, и погледнеш на запад отвъд Беринговия проток, ще видиш, че само на хвърлей разстояние се намират добрите стари Съединени американски щати.

Нашият траулер се бе отправил на изследователска мисия. С него пътуваха чукотски морски биолози, загрижени за спадащата популация от корморани по северните и източните брегове на полуострова. Ние просто пътувахме с тях. Татяна щеше да се върне заедно с камчатските вулканолози обратно при шаманите чукчи, след като станеше ясно, че ние и нашият завързан за кораба самолет сме откарани до място, откъдето да излетим, без никой да ни забележи. Кий обясни, че когато отново навлезем на американска територия, ще спрем да заредим в град Коцебу, Аляска, и после ще се отправим обратно към Анкоридж.

Бързо се мръкваше по това време на годината. Бяхме насядали на палубата около един мангал, който познатите на Кий ни бяха дали. Пиехме квас, печахме картофи и малки парчета мариновано еленово месо на шиш, заровени сред въглените — нормално за тази част от света меню. Баща ми ме бе прегърнал здраво през раменете. От време на време ме поглеждаше, за да се увери, че все още съм край него — сякаш се боеше, че ще отлетя в нощното небе като птичка.

Великолепната ми баба Татяна изглеждаше едновременно екзотична и неостаряваща с високите си скули и сребристоруса коса, искряща на огъня. Тя говореше развален английски с тежък руски акцент, така че Вартан предложи да превежда. Тя ни разказа онова, което всички отдавна копнеехме да научим:

— Бях арестувана в Крим една нощ през есента на 1953 година и откарана с кораб до лагера. Не можете да си представите какво беше — мнозина умираха на тези кораби, лишени от храна, вода и топлина. Ако ме бяха транспортирали през зимата, сигурно щях да замръзна, подобно на хиляди други затворници. Принудителният тежък труд в системата на лагерите пък бе убил милиони. Не знам колко дълго бях в лагера. Ядяхме помия, пиехме мръсна вода, строяхме пътища през замръзналата земя, ръцете ни бяха изранени и кървяха. Това трая може би по-малко от една година. Извадих късмет, откупиха бягството ми. После късметът ми се оказа още по-голям. Намерих убежище сред камчатските и корякските племена в Далечния север, макар те често да бяха избивани, когато се разбираше, че крият политически затворници като мен. В определен момент племената им почти бяха изтребени. Бяха останали предимно жени — чукчи шамани. Те спасиха живота на Саша. Мъжът, който организира и моето, и неговото спасение, нарича себе си Гален Марч.

Вартан преведе думите й докрай и попита:

— Как така „нарича себе си“?

— Ако името се транскрибира според галското произношение — обясних аз, — ще се види, че Гален Марч не е име, а анаграма на Карл Велики.

После се обърнах към Татяна:

— Не разбирам. Как е възможно същият този човек да е помогнал ти да се спасиш преди повече от петдесет години? Аз съм виждала Гален Марч, той е не повече от трийсетгодишен.

Вартан преведе.

Татяна се обърна към мен и каза на разваления си английски:

— Не, той е много по-стар. Името му не е нито Карл Велики, нито Гален Марч. Ще ви дам нещо, което ще… Как се казва… Ще обясни всичко.

Тя бръкна в дълбините на кожената си дреха и измъкна малък пакет. Подаде го на Вартан и му направи знак с ръка да го даде на мен.

— Той написа това за теб, за следващата Черна царица, и…

Усетих как ръката на татко се стегна около раменете ми. Той почти трепереше, когато прекъсна майка си:

— Какво искаш да кажеш?

Татяна поклати глава и заговори бързо на Вартан на някакъв непознат език, навярно украински. След миг той кимна и се обърна към нас с изражение, което не успях да разгадая.

— Екси, Татяна настоява да ти кажа — започна Вартан, — че е важно всички ние да прочетем написаното от Гален Марч точно сега, в този момент, а най-важно е да го чуем аз и ти. Тя казва, че засега Гален Марч е Белият цар, но не за дълго, по всичко изглежда, че той се надява аз да заема неговото място. Но най-важна от всичко е причината, поради която той иска да се оттегли. Той не може да завърши мисията, твърди Татяна. Само аз и ти можем да го сторим.

Вартан ни загледа, изглеждаше доста объркан. После обърна поглед към баща ми:

— Може би това няма да значи нещо за вас, господине, поне не и докато паметта ви не се възстанови напълно — каза Вартан. — Но майка ви, Татяна, твърди, че човекът, наречен Гален Марч, е всъщност ваш прародител. Той е син на Мини Ренселаас, на монахинята на име Мирей. Истинското му име е Шарло дьо Реми.

— Майка ти сигурно е знаела това през цялото време — каза Кий. — Това е причината, поради която се е доверила напълно на Гален още от първата им среща. Затова се е съгласила да се върне в Четирите ъгъла, както и да използва помощта на Гален, ако се наложи. А това се е наложило, особено като е станало ясно, че баща ти започва да си спомня някои неща. Щеше да стане страшно опасно за всички ни, ако някой, когото добре познаваме, се бе докопал до него преди нас. Майка ти е решила, че трябва да използва Гален като буфер, и го е повикала в Колорадо, по същата причина е забъркала в Играта и мен, и Вартан. Ето защо майка ти е решила да не дава никаква информация нито на теб, нито на чичо ти, нито на Лили Рад относно плановете си до последния възможен момент. Чичо ти и Лили са били сред играчите при последната партия, а тази, която играем сега, е чисто нова. Освен това и тримата сте шахматисти и обичате рисковете, точно както и баща ти, така че Кат сигурно се е страхувала някой от вас да не обърка нещата така, че това да се отрази на останалите. Затова се е заела сама с цялата организация. Корава жена е тя, скъпа.

Мътните го взели, помислих аз.

Решихме, че ще е по-лесно аз и Вартан първи да прочетем написаното от Гален Марч, а после, ако стане нужда, да го разкажем на останалите. Така че когато двамата останахме сами на светлината на мангала, отворихме пакета и зачетохме историята на Шарло дьо Реми.

Нямах още седем години, когато пристигнах от Египет в Лондон с моя учител Шахин, отгледал ме от бебе и който беше за мен не просто баща, а едновременно и баща, и майка. Беше предсказано, че аз съм този, който ще разгадае тайната на шаха Монглан, и майка ми Мирей сляпо вярваше в това. По онова време Играта бе завладяла напълно живота й, всъщност бе го завладяла още преди моето раждане. Играта също бе отнела живота на най-близката й приятелка — братовчедка й Валентин.

Двамата с Шахин пристигнахме в Лондон и узнахме, че по време на нашето отсъствие майка ми е прекарала месеци в Париж заедно с баща ми и е получила от него седем фигури от шаха, отнети от тогавашния Бял отбор. Баща ми обещал да й осигури още фигури, стига да успее да се сдобие с тях.

Узнахме още, че точно преди нашето завръщане майка ми е родила малко момиченце, моя сестричка, плод на срещата й с баща ми. Нарекла я Шарлот. След четири години Шарлот се превърна в красиво здраво дете, а мама, аз и Шахин се потяхме над трудовете на Исак Нютон в помещенията в Кеймбридж, които някога самият той обитавал: стаи с изглед към градините, от които се набавяли продукти за кухните на университета. Там направих едно откритие. Установих, че тайната, над която се бяха блъскали толкова умове през вековете, е нещо повече от възможност за трансформиране на металите от един в друг — тя криеше мистерията на безсмъртието. Тя водеше към Al-Iksir, както я наричаха арабите, към еликсира на вечния живот. Но все още не знаех всичко.

Бях на десет години, а Шарлот — на четири, когато за първи път срещнахме баща ни, Шарл-Морис Талейран, при минералните бани в Бурбон д’Арчимбо. Майка ми, решена да прекрати веднъж завинаги Играта, погубила живота й, ни бе взела със себе си, за да ни използва като аргумент да изтръгне от баща ни обещание да й осигури още фигури.

След онази вечер на баните отново срещнах баща си чак след двайсет години. Той убеди майка ми да му даде малката Шарлот, за да може да я отгледа като свое дете. Майка се съгласи, но все още не можеше да се раздели с мен. Той е пророкът, чието идване е предсказано, казваше тя. Родил се е пред очите на Бялата богиня в пустинята. Той ще разгадае тайната на шаха Монглан.

За последното се оказа права.

В продължение на двайсет години ние с нея се трудихме — първо в Лондон, после и в Гренобъл, но дълго, много дълго време не можехме да направим и крачка отвъд моето първоначално откритие относно това какво всъщност представлява тайната на шаха. Тогава всички вярвахме, че съм прав, че вече сме узнали същността на тайната.

В Гренобъл се намираше Академи Дофине — институтът, чийто основател бе самият Жан-Батист Фурие, автор на „Аналитична теория на топлината“. Аз и Шахин бяхме прекарали много време с Фурие, докато пребивавахме в Египет по време на Наполеоновата кампания. Тогава бях дете, а кампанията завърши с това, че от Египет в Европа бе донесен Розетският камък. Неговото дешифриране отне толкова време, колкото ни отнемаше на нас с майка разгадаването на шаха Монглан. Двете мистерии щяха скоро да се окажат свързани по много неочакван начин.

До 1822 година Фурие бе станал вече известен с великите си трудове, описващи множество научни открития, водещи началото си от Египет. Той лично бе осигурил финансово следването в гренобълската академия на един млад човек, който бе изключително вещ в древните езици и когото ние много добре опознахме. Името у бе Жан-Франсоа Шамполион76.

На 14 септември 1822 година Жан-Франсоа прелетя през улиците на Гренобъл до кантората на брат си Жак-Жозеф и изкрещя: „Свързах ги!“ След двайсетгодишен труд, започнат почти от детството му, Жан-Франсоа бе първият, който успя да разшифрова тайната на Розетския камък. Ключът към разкриването й се криел в една-единствена дума: Thoth77.

Майка ми бе много развълнувана. Известно бе, че Тот е велик египетски бог, когото гърците сравняват с бог Хермес, а римляните — с Меркурий, бащата на алхимията. Самата египетска земя от много векове се наричаше Ал-Хем. Всички, в това число и Фурие, бяхме сигурни, че Жан-Франсоа е открил нещо повече от простото транскрибиране на египетските йероглифи. Смятахме, че е открил ключа към всички древни тайни. Една от тях — шах Монглан — майка ми държеше в собствените си ръце.

Аз самият чувствах, че се намираме на ръба на велико откритие, в което щях да играя точно тази роля, за която майка ми смяташе, че съм роден. Но колкото и да опитвах, все още не можех да се докосна до него.

По настояване на майка ми оставих Фурие и Шамполион да напредват по своето велико научно откритие, а мама и Шахин — по разгадаването на тайната на шаха Монглан. Аз самият се оттеглих сам в пустинята, за да търся древните надписи, изписани върху още по-древните скали около мястото, на което се бях родил. Майка ми бе твърдо убедена, че единственият начин да се сложи край на Играта веднъж завинаги е единият от двата отбора да се добере до възможно най-много фигури и с тяхна помощ да подреди мозайката на тайната, да създаде течност по така сглобената формула и да я изпие.

Но се оказа, че майка ми страшно греши.

Тази грешка разруши живота й.

Както и моя.

Когато двамата с Вартан стигнахме до това място на ръкописа, шахматистът сложи длан върху ръката, с която държах листовете.

— Хайде да продължим след малко — каза той меко. — Смятам, че и аз, и ти вече знаем какво е било онова, което е разрушило живота му, както и този на майка му. Знаем и защо е било толкова важно за него да извърши всичко онова, което е успял, както и защо е трябвало да напише това точно за нас.

Погледнах в дълбоките тъмни очи на Вартан, в които проблясваха червени искри, отразени от горящите въглени. Знаех, че е прав.

— Написал го е, защото е още жив — казах аз.

Вартан кимна бавно и добави:

— А онази, която е обичал, е вече мъртва.

Град от огън

Пътят към блестящия град на хълма, който наричах свой дом, бе наистина дълъг, но славен.

Първо, Кий както обикновено предвидливо бе уредила (с помощта на Лили, назначена за шофьор на експедицията) нашето семейство да се събере за първи път след толкова години на някое по-усамотено място от езерото Худ. За целта послужи една отдалечена малка самолетна база недалеч от друго езеро, северно от Анкоридж, съвсем близо до града. На това място хората не знаеха изобщо какво е това „Астън Мартин“ от ограничена серия, така че тук той изобщо не привличаше внимание. Но така и не разбрах как майка ми и Лили бяха докарали тая кола чак от Уайоминг през километри и километри пресечен терен.

— Нека позная — обърнах се аз към Лили. — Ти и майка сте карали на смени по магистрала „Олкън“ денонощно, без да спирате, и сте пеели „И денем, и нощем“. Как, за бога, стигнахте дотук?

— Следвахме обичайната ми практика — отвърна леля и потри палец във връхчетата на останалите си пръсти с идеален маникюр, изобразявайки познатия на всички култури по света знак за „суха пара“. — Разбира се, след като проучих маршрута, веднага ми стана ясно, че ще предпочетем специалните фериботи за прекарване на частни коли. Дойдохме по вода.

В този миг над всички легна тишина, защото Вартан помогна на татко да слезе от самолета и Александър Соларин погледна съпругата си за първи път след десет години. Дори госпожица За-за мълчеше.

Разбира се, всички сме наясно как е станало така, че сме се появили на белия свят: един сперматозоид потанцувал с една яйцеклетка. Някои смятат, че Бог дава искрата, с която процесът да започне, други гледат на него от биохимична гледна точка. Но онова, което се разигра пред очите ни, бе нещо съвсем, ама съвсем различно и всички го разбрахме. Вече бях благодарна на Вартан, задето ме накара да се изправя пред онова замъглено от парата огледало и да се погледна през неговите очи. Сега, докато наблюдавах как родителите ми се гледат един друг за първи път след десет години раздяла, осъзнах, че всъщност ставам свидетелка на начина, по който съм се появила на света.

Откъдето и да го погледнеш, пред погледите ни се разигра истинско чудо.

Татко зарови пръсти в косата на майка, устните им се срещнаха, телата им се сляха, сякаш се разтопиха едно в друго. Наблюдавахме ги мълчаливо дълго време.

Кий, застанала до мен, прошепна:

— Изчели са всичките предвечни закони. — После помълча замислено и добави: — Като гледам обаче, май те са ги написали.

Аз също усетих, че очите ми се пълнят със сълзи. Ако това се превърнеше в някакъв навик, трябваше да почна да си нося кърпички.

Майка и татко продължаваха да се прегръщат, но татко бавно протегна ръка към нас с Кий.

— Мисля, че иска и ти да отидеш — обади се Лили.

Аз приближих нерешително, а баща ми обви с ръка раменете ми, майка направи същото и тримата останахме притиснати силно-силно един в друг. Тъкмо щях да се притесня, че това става вече сладникаво, когато татко каза нещо, което се бе опитвал да ми обясни по време на целия ни полет насам:

— Аз съм виновен за всичко, Александра. Вече го разбирам. Тогава беше първият и единствен път, в който не се вслушах в съвета на Кат. Искам обаче да знаеш, че не го направих за теб. Направих го за себе си.

Макар да говореше на мен, той не сваляше очи от лицето на майка.

— Когато дойдох в Америка и разбрах, че ще трябва да пожертвам едното от двете неща, които обичах на света, заради другото — да изоставя шаха и да живея живота, който исках да имам с Кат, — ми беше много трудно. Твърде трудно. Но когато узнах, че дъщеря ми може да играе, че иска да играе…

Той обърна сребристозелените си очи към мен. Моите очи са същите, осъзнах аз.

— Вече знаех, че ти, моята дъщеря Екси, ще бъдеш мой заместник — каза татко. — По някакъв начин се превърнах в един от ония родители, които насилствено бутат децата си напред… Как им викаха?

— Майки зад кулисите — обади се мама и леко се засмя, за да пречупи малко славянския страх. После сложи длан на челото на татко, отметна назад косата му и откри тъмновиолетовия белег, който никога нямаше да изчезне от живота и на трима ни.

— Мисля, че вече си изкупил греха си. — После се обърна към мен: — След като баща ти спря да те хипнотизира, не искам аз да започвам да го правя, но все още съществува една друга Игра, която трябва да обсъдим. Боя се, че това трябва да стане без миг отлагане. Разполагах с малко време да установя колко от цялата история всъщност ти е известно. Но нали въпреки всичко успя да дешифрираш до едно съобщенията, които ти бях оставила? Особено първото.

— Шахматната дъска е ключът — казах аз.

Тогава майка направи нещо много странно. Пусна татко, обви ръце около мен в силна прегръдка и пошепна в ухото ми:

— Каквото и да се случи, това е моят подарък за теб.

След това ме пусна и махна на останалите да се приближат.

— Лили има къща на остров Ванкувър — започна Кат. — Отиваме там за малко — ние тримата, аз Саша и Лили. И За-за — тя разроши козинката на главичката на кученцето и то се заизвива в ръцете на Лили. — Нокомис се съгласи да ни отведе дотам със самолета, както и да уреди да откарат колата на Лили обратно на изток. Засега само членовете на тази група ще знаят къде се намираме, най-малкото докато установим какво точно е състоянието на съпруга ми. А Лили ще се свърже лично с Ним по този въпрос веднага след като се прибере в Ню Йорк.

Майка погледна към мен и Вартан.

— Колко от записките на Гален прочетохте?

— Изчетохме ги до края — отвърна Вартан. — Как спасил онова момиче, как получил от нея истинската Черна царица, пазена от суфитите, как я използвал, за да помогне на майка си да разгадае скритата формула, и как в края на краищата сам изпил получения еликсир. Свързахме го с онова, което Лили ни разказа за Мирей, майката на Шарло, и се получи ужасна картина. Да живееш вечно, винаги в опасност, винаги в страх. И да осъзнаваш, че ще бъдеш вечно сам, сам със знанието, че ти, ти самият със собствените си ръце си…

— Това не е всичко — прекъсна го майка ми. — Току-що дадох на Екси ключа към останалото. Ако ти станеш Бял цар вместо Гален и ако Александра се съгласи да заеме моето място, може би най-после вие двамата ще сте тези, които ще бъдат в състояние да предоставят решението на тайната на онези, които най-добре ще знаят какво да сторят с него. А ти запомни едно, детето ми — обърна се тя към мен, — картичката, която Татяна Соларина ти даде преди много години в Русия… От едната й страна лежи свободата. От другата — вечността. Изборът е всичко.

После, докато Кий им помагаше да се качат в самолета, майка се обърна към нас с Вартан. Усмихваше се, а очите й бяха някак замъглени:

— А ако имате някакви въпроси относно предвечните закони, знаете къде да ме намерите.

Попътен вятър ни спохождаше по време на полетите от запад на изток и времето, прекарано в път, значително се съкрати. Три часа летяхме до Сиатъл и после още четири до Вашингтон, обаче спечелихме три часа, преминавайки през времевите зони в източна посока, така че тъкмо беше време за вечеря в понеделник, когато двамата с Вартан влязохме в апартамента ми в Джорджтаун. Една седмица бе изминала от „онзи ден в Багдад“.

Шахматистът пусна сака, който носеше, на пода, обърна се и ме прегърна.

— Не ме интересува какво ни чака от утре — измърмори той, заровил лице в косата ми. — Тази вечер с теб започваме да се занимаваме с предвечните закони, които родителите ти ни показаха. Те са нещо, което наистина бих желал да изуча.

— Първо да вечеряме — отвърнах. — Не знам с каква храна разполагам, но не искам да ми припаднеш от глад точно на най-интересното място от научната работа.

Отидох в кухнята и измъкнах няколко консерви и кутията с макарони.

— Ще ядем спагети — казах и надникнах през вратата.

Вартан стоеше прав в дневната и се взираше в шахматната дъска, която Ним бе оставил подредена върху кръглата ми дъбова маса.

— Съжалявала ли си някога за нашата последна игра? — попита той и вдигна очи към мен. — Разбира се, нямам предвид дали си съжалявала за онова, което се случи с баща ти, или за събитията, които последваха стрелбата. Искам да кажа, съжалявала ли си, че ние двамата с теб така и не получихме възможност да играем един срещу друг онзи последен път?

— Дали съм съжалявала? Горчиво — отвърнах с усмивка. — Тази игра беше последният ми шанс да те смачкам.

— Хайде да го направим тогава — предложи той.

— Какво да направим?

— Да поиграем — отвърна Вартан. — Знам, че много отдавна не си се упражнявала, но може би за теб ще е добре да играеш отново поне веднъж.

Той взе черната и бялата царица от дъската, скри ги зад гърба си и ги размести в дланите си. После протегна към мен свитите си юмруци — във всеки един се криеше една царица.

— Това е лудост — казах аз.

Но потупах дясната му ръка и усетих как изтръпвам цялата.

Той разтвори дланта си. Там лежеше бялата царица. Вартан ми я подаде, а сам се настани от другата страна на дъската, където бяха черните фигури, и постави своята царица на място.

— Ти си на ход — каза шахматистът и махна с ръка в знак да седна срещу него.

В мига, в който заех мястото си и сложих бялата царица на дъската, нещо в мен прещрака и се събуди за нов живот. Забравих, че не съм играла повече от десет години. Усетих как през тялото ми потече енергия, мозъкът ми се изпълни с възможни ходове, съзнанието ми се настрои на подходящата вълна, сякаш по силата на Фурие трансформацията79 или Уравненията на Максуел80, с които се занимаваше Кий и които изчисляваха неспирно прииждащите вълни топлина, светлина, звук, лазерни лъчи и инфрачервени трептения, които никой не бе в състояние да види или чуе.

Взех коня си и го преместих на d4.

Все още се взирах в дъската, когато осъзнах, че Вартан не е направил своя въвеждащ ход. Вдигнах очи и видях да се взира в мен с изражение, което не можах да разгадая.

— Ти си на ход — подканих го аз.

— Това май не беше много добра идея — отвърна той.

— Напротив, отлична идея е — настоях. Чувствах се като пияна. — Давай, ти си.

— Александра — каза Вартан, — нали знаеш, че през изминалите десет години редовно съм играл на сериозни състезания. ЕЛО коефициентът ми е над 2600. Не можеш да ме биеш, като започваш с индийска защита на царя. Казвам го в случай че това е, което се опитваш да направиш.

Това бе любимата ми защита, така нямаше нужда никой от двама ни да добавя на глас: Не можа да ме биеш с нея и последния път.

— Не ме интересува дали ще те бия, нито как — отвърнах аз. Лъжех. — Но щом предпочиташ, отговори ми с друг тип защита.

Не можех да повярвам, че обсъждаме това, вместо просто да играем.

— Боя се, че дори не знам как да загубя тази игра — забеляза Вартан с извинителна усмивка, сякаш току-що бе разбрал какво точно върши. — Какво остава да я загубя елегантно. Знаеш, че не мога просто да те пусна, дори и да искам да се почувстваш добре.

— Добре. Тогава ми направиш скандал, когато те бия — отвърнах. — Сега играй, ако обичаш.

С известна неохота той премести коня си напред и така се започна.

Всъщност още със следващия си ход Вартан показа, че наистина е избрал друга защита, защото премести пешката си на e6! Индийска защита на царицата! Опитах се да не издавам с нищо вълнението си. Защото тъкмо на това бяхме разчитали преди десет години с татко, когато трябваше да играя с белите в Загорск, и очаквахме тази реакция от Вартан, това бяхме планирали, такава комбинация бяхме репетирали, стратегията ни стъпваше на такова развитие на партията!

Всеки възможен отговор на Вартановата защита се бе запечатал в съзнанието ми още от детските ми години, но едновременно с това бях готова да използвам и тежката си артилерия, ако някой реши да се опита да я обърне срещу мен. Та нали Вартан ме бе предупредил още в Уайоминг, че подбирането на точния момент е всичко!

Е, точният момент бе дошъл.

Животът имитира изкуството. Действителността имитира шахмата.

На четвъртия ход сложих прът в колелата на Вартан. Плъзнах пешката, застанала пред топа на а3.

Вартан ме изгледа изненадано и кратко се засмя. Явно бе забравил, че се каним да играем сериозно, а не на шега.

— Никога в живота си не си предприемала този ход — каза той. — За кого се мислиш? За следващия Каспаров?

— Не — отвърнах, а физиономията ми остана каменна. — Аз съм следващия Соларин. Ти си на ход.

Той поклати глава. Продължаваше да се смее. Но вече определено обръщаше повече внимание на дъската, отколкото на мен.

Шахът е много интересна игра и предлага безброй възможности за демонстриране на начините, по които работи човешкият ум. Знаех, че Вартан има преимуществото на десет години повече упражнения на всякакви игрови комбинации, за които аз сигурно не бях и чувала. През тези десет години той бе играл срещу най-добрите шахматисти в света и често бе печелил.

Но колкото и да бе слаба моята позиция в това отношение, знаех, че в момента елементът на изненадата е на моя страна. Вартан бе седнал пред дъската с убеждението, че се изправя срещу травматизирана дванайсетгодишна шахматистка, отдавна изпаднала от големия спорт, в която случайно е влюбен и се надява по никакъв начин да не я нарани емоционално. Но само след един непредвиден от него мой ход с пешката той осъзна, че е затънал в игра, че може и да загуби, ако бързо не напрегне вниманието си до краен предел.

Чувствах се страхотно!

Знаех обаче, че трябва веднага да потисна еуфорията си, защото иначе нямаше да издържа до края. С енциклопедичната си памет и обширния си практически опит (наричан в спорта „тихо познание“) Вартан скоро щеше да си спомни всички възможности за ответна реакция на последния ми ход, който всъщност не се отличаваше с нищо кой знае колко специално. Можех да заложа живота си на това, както би се изразила Кий. Известно е обаче, че големите шахматни майстори винаги първо се съсредоточават върху необичайното и едва по-късно обръщат внимание на по-тривиалните ходове. Трябваше да подведа тренираното му съзнание, да объркам идеално подготвената му интуиция.

Имах само още един коз, който можеше и да ме спаси, трик, завещан ми от татко, една по-особена техника, която, доколкото знаех, той не бе споделял с никой друг освен с мен. Тя със сигурност не беше част от стандартното шахматно обучение. Години наред се бях страхувала да я използвам заради моята така наречена шахматна слепота, станала причина да губя. Бях се питала дори дали точно показаната от татко техника не е всъщност причината за шахматната ми слепота, тъй като тази техника имаше склонността да преобръща всичко в една партия наопаки.

Всеки знае — казваше винаги баща ми, — че когато някоя от позициите ти е застрашена, имаш две възможности за ответно действие: или да се защитиш, или да атакуваш. Съществува обаче и трета, за която никой никога не се сеща. Можеш да попиташ фигурите какво е тяхното мнение за ситуацията, в която са се оказали.

За едно дете подобно изказване звучи напълно смислено. Това, което татко имаше предвид, беше следното: да, всяка позиция на шахматната дъска, в която можеш да се окажеш, има свои силни и слаби страни, свои възможности за защита или за нападение, но когато се стигне до самите фигури, положението изглежда вече различно. За отделната шахматна фигура обаче тези силни и слаби страни са неделими части от нейната собствена природа, от нейната същност. Те са нейният модус на действие, едновременно нейната свобода и нейните ограничения — всяка фигура се движи така и само така в своя на пръв поглед затворен черно-бял свят.

Веднъж татко бе казал, че ето, лесно е да се види, че ако царица застрашава кон, то конят не застрашава царицата в отговор. Или пък когато офицер атакува топа, топът не е в позиция да атакува ответно офицера. Дори царицата, най-могъщата фигура на дъската, не може да си позволи да се задържи твърде дълго на квадрат, намиращ се в диагонална позиция спрямо пътя на някоя скромна пешка, защото в определен момент пешката ще я достигне и ще я унищожи. Слабостта на всяка една фигура — слабост в светлината на нейните естествени ограничения, позволяващи тя да бъде притисната до стената или атакувана — се превръщаше в нейно предимство, когато самата тя започнеше да атакува.

Баща ми най-много от всичко обичаше ситуации, в които играчът може да използва тези вътрешни за всяка отделна фигура характеристики, да ги комбинира и да организира масирана агресивна, атакуваща кампания срещу противника. В очите на едно шестгодишно дете това си бе направо откровение. Днес се надявах да мога да използвам тактиката му. Винаги съм била прибран, консервативен, тактически ориентиран играч. А сега разбирах, че ако искам да се справя с Вартан, са ми необходими повече изненадващи ходове.

След пауза, сторила ми се доста дълга, най-после вдигнах поглед. Вартан се взираше в мен със странно изражение.

— Изумително — възкликна той. — Защо не каза направо?

— Още ли не си местил? — поисках да знам.

— Добре — съгласи се той. — Ще направя единствения възможен ход в момента.

Вартан протегна дългия си пръст и побутна царя си.

— Пропусна да ми кажеш, че ме държиш в шахмат — осведоми ме той.

Взрях се в дъската. Отне ми петнайсет секунди да осъзная картинката.

— Не го ли виждаш? — попита Вартан смаяно.

Бях изпаднала в нещо като лек шок.

— Май ще трябва да потренирам малко, преди да се върна в голямата игра — признах.

— Как тогава го направи? — попита Вартан.

— Чрез един специален поглед върху играта, на който ме научи баща ми — обясних аз. — Той обаче може и да рикошира върху самия играч, особено ако ти стане навик.

— Каквато и да е тази техника — отвърна Вартан с широка усмивка, — май е най-добре да я обясниш и на мен. За първи път в живота си губя игра с усещането, че така и не разбрах откъде ме връхлетя загубата.

— И аз не видях откъде ми дойде този ход — признах си. — А когато загубих от теб онази игра в Москва, пак се случи нещо подобно, с тази разлика, че тогава беше пристъп на шахматна слепота. Не исках да я коментирам с никого, но не ми се случваше за пръв път.

— Екси, чуй ме — Вартан заобиколи масата и хвана ръцете ми, — всеки шахматист знае, че слепотата е нещо, което се случва на всеки, навсякъде, по всяко време. И всеки път обвиняваш себе си. Но е страхотна грешка да си мислиш, че тя е някакво проклятие, изпратено от боговете специално за теб. Всъщност в тези случаи играчът сам напуска играта, без дори да го разбере. Сега — продължи той — искам внимателно да погледнеш тази дъска. Това, което току-що стори, беше много силен ход и той не беше случаен. Може би не беше и плод на някаква премислена стратегия, признавам. Всъщност никога преди не съм виждал подобен ход. Приличаше на тактика, обхващаща всички фронтове, нещо като взривяващ се шрапнел, чиито парчета се разхвърчават във всички посоки. Свари ме напълно неподготвен — той замълча, за да се убеди, че внимавам. После продължи: — Така ти победи.

— Само дето не си спомням как… — започнах аз.

— Продължавай да мислиш — отвърна Вартан. — Искам да седнеш сега тук и да изучаваш играта толкова дълго, колкото е необходимо, докато възстановиш всеки ход и осъзнаеш как стигна до финала на партията. Иначе ще стане като с падането от кон: ако веднага не се качиш пак обратно, вече ще се страхуваш да яздиш.

Отдавна се страхувах да „яздя“, десет години в мен се бяха трупали страх и вина: още от Загорск, а може би и отпреди това. Но знаех, че Вартан е прав за едно: така и щях да си останала паднала в прахта зад препускащия кон, ако не проумеех механизма.

Вартан се усмихна и целуна върха на носа ми.

— Аз ще приготвя вечеря — каза той. — Кажи ми, когато стигнеш до отговора. Не искам да те отвличам от тази задача за дешифриране в такъв ключов за теб момент. Обещавам ти обаче, че когато разрешиш загадката, те чака прекрасна награда. Един гросмайстор ще спи в едно легло с теб и ще ти прави прекрасни неща цяла нощ.

Беше минал половината път до кухнята, когато се обърна и добави:

— Имаш легло, нали?

Вартан прехвърли страниците, на които бях описала цялата ни партия, докато поглъщаше спагетите, които бе приготвил за нас в моята отчайващо празна кухня. Не се оплака нито веднъж, дори от собственото си готвене.

Наблюдавах лицето му от отсрещната страна на масата. От време на време кимаше с глава. Веднъж или два пъти се разсмя високо. Най-после вдигна очи.

— Твоят баща е някакъв самороден талант — отбеляза той. — Уверявам те, че не е научил нито една от тези идеи, които ти току-що упражни върху мен, по време на дългото си затворничество в Двореца на пионерите. Тези блиц техники си ги усвоила от него, нали? Приличат на нещо, изобретено сякаш от самия Филидор81, само че приложено върху всички фигури, не само върху пешките. — След кратко мълчание добави: — Защо никога преди не си играла така? А, да, твоята слепота… — После ме погледна сепнато, сякаш току-що бе получил откровение. — Може би пък и двамата сме били слепи досега…

— Слепи за какво? — попитах.

— Къде е картичката, която Татяна ти е дала в Загорск?

Измъкнах я от джоба на панталона си, подадох му я, а той я обърна няколко пъти, за да я огледа и от двете страни. После се втренчи в мен:

— Свързах ги! — каза той, подобно на Шамполион, когато открил ключа към разгадаването на египетските йероглифи. — Разбира ли? Ето защо тук пише „Пази се от пожара“: фениксът е пожарът, вечността, за която спомена майка ти — вечно повтарящите се смърт и ново възраждане от пепелта. Жар-птица обаче не умира никога, нито в пламъци, нито се превръща в пепел, нищо не може да й навреди. Вълшебните й пера дават вечна светлина. Мисля, че това е свободата, за която говореше майка ти. И изборът. Това обяснява и всичко, което тя е открила за самия шах Монглан, обяснява и защо нито Мирей, нито Гален са могли да стигнат до неговия истински смисъл, нито пък майка ти е могла да го стори, докато им е помагала. Те вече са изпили еликсира, каквито и причини да са имали да сторят това. Те са използвали шаха за свои собствени користни цели, но не и за целта, която е вложил в него създателят му.

— Искаш да кажеш, че шахът е действал срещу тях като самосаботиращ се заключващ механизъм? — попитах аз смаяно. — И че всъщност Ал-Джабир е създал шаха така, че никой, който го използва за лични користни цели или за собствена облага, да не може да постигне същинските му сили?

Велико, помислих аз. Но май старият проблем си оставаше нерешен.

— Тогава какви са тези същински сили? — попитах.

— Майка ти спомена, че е дала на теб ключа към всички останали въпроси — каза Вартан. — Спомни си, какво ти каза тя на раздяла?

— Всъщност нищо особено — отвърнах. — Попита ме дали съм разбрала всичките съобщения, които ми била оставила в Колорадо, и по-специално първото — Шахматната дъска е ключът. Каза още, че това послание било само за мен, специален подарък от нея за мен.

— Как би могло да бъде специален подарък от нея само за теб — попита Вартан, — след като всички в хижата видяхме рисунката на шахматната дъска? Майка ти със сигурност е знаела, че ще я видим. Сигурно има предвид друга шахматна дъска, която всъщност е ключът.

Втренчих се в дъската, която още стоеше на масата, а върху нея — фигурите, с които бях поставила Вартан в шахмат. Вартан проследи погледа ми.

— Намерих я вътре в рояла в хижата на мама в Колорадо — казах аз. — Някой беше подредил върху нея нашата последна обща партия, онази от Москва, фигурите стояха така, сякаш сме играли и сме стигнали точно до онова място, на което аз се провалих. Кий ми каза, че ти си обяснил на майка как се е развила партията, в която ме победи преди десет години.

Вартан обаче вече бе преместил настрани празните чинии от спагетите и чашите от вино. После отмести с длан и фигурите от дъската.

— Трябва да е някъде тук — рече той. — Ако следваме указанията на майка ти, решението е в дъската…

Сърцето ми затупка силно. Той опипваше внимателно шахматната дъска с върховете на пръстите си, точно както бе опипвал и маминото бюро в Колорадо. Трябваше да го спра. За първи път изпитвах такъв страх за собственото си бъдеще.

— Вартан — опитах се да го спра, — ами ако и ние свършим като онези другите, като останалите играчи? В края на краищата ние с теб сме съперници още от раждането си. Ето сега, докато играхме, единственото ми желание беше да те победя. Нито веднъж не помислих за секс, за любов, за страст. Ами ако тайната ни завладее? Ако се окаже, че ние също никога не можем да спрем да участваме в Играта, дори ако се наложи да се обърнем един срещу друг?

Вартан ме погледна и се усмихна. Изненада ме — изглеждаше толкова слънчев. Посегна, хвана ръката ми, обърна я с дланта нагоре и целуна мястото, на което биеше развълнуваният ми пулс.

— Със сигурност шахът ще е единствената игра, в която ще се изправим един срещу друг, Екси. Всички останали игри трябва да бъдат прекратени.

— Знам — отвърнах. Наведох се напред и челото ми опря в ръката му, която още държеше дланта ми. Бях твърде изтощена, за да мисля.

Той отпусна другата си длан върху косата ми за миг, после дръпна лекичко главата ми така, че да срещне погледа ми.

— Колкото за това как „ще свършим“ ние с теб — започна той, — надявам се да свършим като родителите ти. Ако сме късметлии, това ще стане. Но всеки шахматист знае известната реплика на Томас Джеферсън: „Силно вярвам в късмета и съм установил, че колкото повече работя, толкова по-голям късметлия съм.“ Да се хващаме за работа тогава — добави той. — И да се надяваме, че ще ни излезе късметът.

Той сложи ръката ми върху шахматната дъска. Неговата длан почиваше върху моята, улови единия ми пръст, плъзна го под своя, натисна и се чу едно „щрак“. Част от дъската се бе отворила. Вътре в образувалата се кухина лежеше късче хартия, пъхнато в найлоново пликче. Вартан го извади и ми го подаде, за да го разгледаме заедно.

Това бе мъничък чертеж на шахматна дъска. Фигурите върху нея бяха свързани с прави линии, чийто друг край бе изнесен отстрани на листчето. Над всяка права линия се виждаха числа. Преброих ги — двайсет и шест прави линии — точно колкото са били фигурите, които черният отбор на майка ми завладял при последната партия на Играта, така поне ни бе казала Лили. Краищата на някои от линиите бяха събрани заедно, подобно на клончета на дърво.

— Тези числа — каза Вартан — ми приличат на географски координати, може би сочат части от картата на света, където е скрита всяка една от намерените фигури. Излиза, че или баща ти не е единственият, който разполага с тази информация, или е решил да я запише независимо от големия риск. Числата обаче дават само обща представа за местонахождението на фигурите, но не и точното място на всяко скривалище.

— Освен може би тази тук — посочих аз една нарисувана звездичка.

Пръстът на Вартан проследи правата, започваща от тези числа, за да види за коя фигура се отнасят.

Правата го доведе до Черната царица.

Вартан обърна листчето. От обратната страна бе нарисувана карта на едно място, което ми се стори твърде познато, а най-долу на страницата се мъдреше стрелка, обърната на север, която сякаш казваше „Започни оттук“. Сърцето ми биеше оглушително. Стиснах Вартан за лакътя.

— Искаш да ми кажеш, че познаваш това място, така ли? — попита той.

— Намира се тук, във Вашингтон — отвърнах и преглътнах тежко. — Като имам предвид с коя фигура са свързани числата, изглежда картата сочи мястото, на което мама е скрила истинската Черна царица! Тя явно е във Вашингтон!

Един познат глас се обади от другия край на стаята:

— Не можах да не дочуя последните ти думи, скъпа моя.

Косъмчетата на врата ми настръхнаха!

Вартан подскочи, здраво стиснал в ръка рисунката.

— Кой, за бога, е този? — изсъска той.

За мой ужас и страх до отворената врата се бе изправил моят шеф, Родолфо Бужарон.

— Хайде, хайде — каза той, — моля ви, седнете си спокойно. Не исках да ви стряскам, още повече, изглежда, тъкмо сте приключили с вечерята.

Той прекоси стаята и протегна ръка на Вартан.

— Казвам се Бужарон — каза той. — Александра работи при мен.

Вартан крадешком пусна изрисуваното листче в скута ми, стана и се здрависа с Родо.

— Вартан Азов — представи се той. — Приятел на Александра от детинство.

— Сигурен съм, че към днешна дата вече сте нещо много повече от приятели — отвърна Родо. — Подслушах ви, както вероятно се досещате. Не исках да се меся в личния ви разговор. Но, Александра, скъпа, боя се, че последния път, когато беше тук, ти просто заряза мобилния си телефон сред възглавниците на дивана. Гален, аз и сътрудниците ни го използвахме, за да следим онези, които влизаха тук да търсят разни неща в твое отсъствие. Нали разбираш, само майка ти знаеше къде е скрила тази рисунка списък на скривалищата, а и явно го е доверила единствено на теб. Но с поведението си през последните няколко дни… Влизаш, излизаш и изобщо подскачаш насам-натам като топка и всички ние преценихме, че е най-добре да не отслабваме наблюдението, особено в трудни времена като днешните. Сигурен съм, че ще се съгласите с мен.

Той приближи, бръкна сред възглавниците и измъкна оттам мобилния ми телефон, който Ним бе оставил тук последния път. После отвори прозореца и го хвърли в канала долу.

За втори път ме хващаха чрез мобилния ми телефон. Какво, за бога, не беше наред с мен? Прилоша ми, като си помислих, че целият ни разговор с Вартан е бил подслушан, при това с всички интимни подробности.

Реших, че би било тъпо да започна със „Списък ли? Какъв списък?“, затова промених тактиката.

— Кои сте тези „вие“? И кои са „сътрудниците“?

— Хората ми от Euskal Herria — обясни Родо, седна зад масата и ни кимна да сторим същото. — Те обичат да се маскират с барети и червени шалове и да се преструват на баски. Но както става ясно, опитните дервиши могат да танцуват Jota доста добре, стига да поискат.

Родо измъкна от единия си джоб плоска бутилка, а от другия — няколко малки чашки.

— Баска вишновка — обяви той и кимна на Вартан. — Ще ви хареса.

Напълни чашите и ни подаде по една.

Нямах нищо против да пийна нещо в този момент. Вишновката беше прекрасна, със силен аромат на горчив плод. Опари гърлото ми като втечнен пламък.

— Баската бригада всъщност са дервиши, така ли? — попитах, макар че бях почнала да схващам положението.

— Суфитите чакаха много дълго, още от времето на Ал-Джабир — започна Родо. — Моите хора в Пиренеите си сътрудничат с тях вече повече от хиляда и двеста години. Помниш ли надписа над кухнята ми, баската математика? 3 + 4 = 1… Събрани, тези числа дават цифрата осем. Това е Игра, която майка ти добре познава. В онзи момент преди десет години, когато Гален й каза истината за смъртта на баща ти и с това причини разкола в Белия отбор, Кат дойде право при мен.

— Разкол ли? — повтори Вартан. — Искаш да кажеш онзи разкол, който предизвикала Розмари Ливингстън?

— В определен смисъл наистина тя задвижи нещата — отвърна Родо. — Когато нейният баща бе убит, тя беше още дете. Първия път, когато малката Розмари срещнала майка ти, Кат й подарила фигурка на бялата царица от някакъв джобен шахматен комплект. Това заблудило Ал-Марад, бащата на Розмари, и го накарало да мисли, че Кат е играч от Белия отбор. Скоро след това разбрал каква е истината. Розмари никога не е била напълно сигурна коя точно роля в Играта е отредено да изпълняваш ти, но от момента, в който стана ясно, че проявяваш способности в шахмата, тя започна да те дебне подобно на хищник, надушил плячката си. Тогава бе още твърде млада, за да дава основания да бъде смятана за дългосрочен и безскрупулен играч, но още не знаехме колко безскрупулна всъщност може да стане. Скоро Гален Марч и Татяна Соларина — негова потомка, спасена от него от съветските лагери — осъзнаха, че единственият начин да съберат всички фигури е да съберат заедно самите играчи. Това може би е и начинът, който е имал предвид самият създател на шаха Монглан Ал-Джабир. Двамата решиха, че за да успеят в това начинание, трябва да върнат в Играта сина на Татяна, Александър Соларин, а чрез него да привлекат пак към активно участие и съпругата му, Кат. Тарас Петросян влезе в ролята на инструмент, чрез който планът им бе приведен в действие. Щом Гален и Татяна разбраха, че финалната партия от турнира ще се играе със сигурност в Загорск, веднага занесоха там Черната царица и я изложиха във витрината. Никой не се сети, че по този начин дават в ръцете на Розмари и Базил такава възможност, каквато те отдавна чакат: силите на семейство Ливигстън взеха надмощие, уредиха Соларин да бъде застрелян, преди да има възможност да си замине с информацията, която носи, и сложиха ръка върху фигурата на Черната царица.

— Значи, искаш да кажеш, че моят баща Тарас Петросян не е бил замесен в схемата на Ливингстънови? — попита Вартан.

— Никога няма да разберем със сигурност — отвърна Родо. — Единственото, което знаем, е, че е помогнал животът на бащата на Александра да бъде спасен, като уредил да бъде изнесен от Загорск. Скоро след това Петросян бе принуден да бяга от Русия, макар че, изглежда, Ливингстънови са финансирали поне още един от неговите шахматни турнири, вече в Лондон.

— Ако Ливингстънови са откраднали Черната царица от Загорск — обърнах се към Родо аз, — къде са я крили през цялото това време? Как я е взел Петросян, за да я изпрати по-късно на майка ми?

— Гален Марч им я отне, пренесе я тайно в Лондон и я предаде на Петросян, за да я изпрати на майка ти — отвърна Родо.

— В момента, в който тя разбра, че Петросян е убит, организира партито за рождения си ден в Колорадо. Просто беше отчаяна. Трябваше да отвлече всички играчи далеч от мястото, където в момента е скрита Черната царица, докато успее по някакъв начин да се свърже с теб. Не помниш ли „Вашингтон Поуст“, който оставих на стъпалата пред апартамента ти? Майка ти поръча да те предупредим, макар и тихомълком, че Багдад е завладян. Беше сигурна, че ще се сетиш за останалото. Но после подслушахме разговора ти с чичо ти и разбрахме, че ние самите сме пропуснали нещо друго, написано във вестника — съобщението за руските дипломати, нападнати на път за летището в Багдад. Ливингстънови знаеха, че някой ги е предал, но не знаеха кой точно. Двамата с Гален направихме копия на вестника, за да изпратим тази жизненоважна информация на когото трябва…

Той замълча, защото видя, че вече съм получила отговор на почти всичките си въпроси.

— Ами разбира се! — възкликнах аз. — Розмари е скрила Черната царица в Багдад! В онази тайна стая на летището! Да не забравяме руските връзки на Базил! Тяхната вечеря тук, в „Суталде“, с участието на всичките онези петролни магнати — семейство Ливингстън са я организирали веднага щом са разбрали, че Черната царица е изчезнала от Багдад, че навярно е в Гален и че тя сигурно вече е в ръцете на майка ми. Розмари трябва бая да е бързала, за да успее да отиде оттук в Колорадо, а после да се върне пак тук — смятала е, че мама някак си ще предаде скъпоценната фигура на мен!

— Кат беше по-скоро реалистка — добави Родо. — Тя знаеше какво е необходимо да направи, за да те запази. Изпрати те на работа при мен, щом разбра, че ще получаваш уроци по алхимия в кухнята, а няма да се доближаваш до шахматни дъски. Освен това Кат разбираше, че всички ние се нуждаем от колесничар, който да задържа нашите насочени в различни посоки сили заедно, подобно на Сократовите коне, които теглели едновременно към небесата и към земята, подобно на вечната битка между материята и духа. Тази битка човек вижда всеки ден около себе си. Хора се качват на самолети и се разбиват с тях в административни сгради само защото мразят материалния свят и искат да го унищожат, преди да го напуснат. Други пък презират до такава степен духовното, че в тяхната представа за нормалност то изобщо не присъства. Това не може да се нарече „баланс на силите“, не може да се нарече хармония.

До този момент не подозирах, че Родо има мнение по тези и някои други сходни въпроси. Във всеки случай не бях много сигурна накъде точно води разсъждението му на тема „противоположностите се привличат“. Но после си спомних какво ми бе казал самият той за Карл Велики и за шаха Монглан.

— Затова ли твърдеше, че моят рожден ден и този на майка са толкова важни? — попитах. — Защото четвърти април и четвърти октомври се намират на отстояние шест месеца един от друг, тоест са точни противоположности?

Родо ни огря с усмивката си.

— Ето как действа схемата — започна той. — Четвърти април се намира между двата първи пролетни зодиакални знака Овен и Телец. Във всяка алхимична книга пише, че по това време трябва да се сеят семената на всяко Велико дело. Жътвата е шест месеца по-късно, пада се между знаците Везни, тоест Баланс, и Скорпион. В своя низш вариант вторият знак се представя от животното скорпион, но висшите му символи са Орелът и Жар-птицата. Тези два полюса са назовани в индианската поговорка Jaisi Karni, Vaise Bharni, или, с други думи, резултатите са плодовете от нашите действия. Каквото посееш, такова ще пожънеш. Това е темата и на „Книгите на равновесието“ на Ал-Джабир ибн Хайам — да сееш и да жънеш означава да постигаш равновесието на практика. Алхимиците наричат този процес Велико дело. Човекът, когото наричаме Гален Марч… — продължи Родо — чели сте записките му, значи донякъде сте наясно. Той е първият човек, който след хиляда години труд успя да разгадае първата фраза от тайната.

Втренчих се в шефа си и попитах:

— Ролята на Гален в Играта е била изключително важна. А къде е той в момента?

— Оттеглил се е за малко — отвърна Родо. — Точно като майка ти. Изпраща на двама ви това. — Той ми подаде пакет, подобен на онзи, който ни беше дала Татяна, само че по-малък. — Прочетете го тази вечер, след като си тръгна. Смятам, че ще ви помогне за утрешната мисия. Може би и не само за нея.

Аз отново бях пълна с въпроси, но Родо се изправи. Двамата с Вартан също скочихме.

— Кат ви е довела до първата от скритите фигури — обясни Родо. — Тя се намира тук, във Вашингтон. Досещам се, че е така, нищо че не знам какво точно пише в картата, която скрихте от мен, досещам се и точно откъде ще започне вашата утрешна „жътва“. — Вече до вратата се обърна и добави през рамо: — Вие двамата заедно — това е просто идеално. Нали се сещате, вие сте живо въплъщение на тайната: брак между черното и бялото, между духа и материята. Открай време в алхимията той е известен под името „алхимична женитба“ и представлява единственият начин, по който светът изобщо оцелява.

Усетих как лицето ми порозовява. Не можех дори да погледна Вартан.

Родо прекрачи прага и изчезна в нощта.

Седнахме обратно, сипахме си по още една глътка вишновка. Вартан сряза пакета с писмото на Шарло и зачете на глас.

През 1830 година разкрих тайната за получаването на еликсира, точно както бе предсказано.

Живеех на юг, в Гренобъл, когато Франция отново бе разтърсена от революция, започнала, както винаги, в Париж. Страната ни пак тънеше в смут, точно както в дните, в които съм бил заченат. Тогава майка ми, Мирей, избягала от парижките барикади на остров Корсика заедно с брата и сестрата Бонапарт, а баща ми, Морис Талейран, се спасил в Англия, а по-късно заминал за Америка.

Но тази нова революция била твърде различна от предишната и това скоро щеше да стане ясно.

До месец юли 1830 година нашият възстановен монарх Шарл Десети от семейството на Бурбоните бе властвал вече шест години, бе отнел всички граждански права и бе разпуснал националната гвардия. За пореден път вбеси народа на Франция, като уволни съдиите и затвори редакциите на всички независими вестници. През този юли, когато кралят напусна столицата и отиде на лов в едно от провинциалните си имения, буржоазията и народните маси се обърнаха към маркиз Ла Файет — единствения благородник от старата генерация, който още вярваше, че свободите ни могат и ще бъдат възстановени — и го натовариха със задачата да възроди националната гвардия в името на народа и да преброди Франция надлъж и шир за набиране на допълнителни хора и муниции. После в бърза последователност народът посочи Орлеанския дук за регент на Франция, гласува за възстановяване на конституционната монархия и изпрати до крал Шарл официално искане той да се откаже от короната.

Живеех безгрижно в Гренобъл и нито едно от тези политически събития не ме засягаше. Имах способност да предсказвам бъдещето, така че бях убеден, че животът ми едва сега започва. Бях на трийсет и седем години — на тази възраст баща ми се срещнал с майка ми — и бях изпълнен с радост, на ръба на пълната удовлетвореност. Ясновидската ми дарба се бе завърнала, заедно с всичките ми други сили. Съдбата сякаш сама подреждаше живота ми — нещата в него се сглобяваха по възможно най-чудноват начин.

Най-много ме изненадваше фактът, че бях дълбоко и силно влюбен. Хаидѐ бе вече на двайсет и бе станала още по-завладяващо красива от деня, в който я зърнах за първи път. С нея вече бяхме съпрузи и очаквахме първото ни дете да се появи на бял свят. Бях твърдо уверен, че ни предстои такъв изпълнен с идилична любов живот, за какъвто баща ми винаги бе страдал и копнял. Притежавах и тайна, която пазех скрита дори от Хаидѐ, нещо като изненада. Колкото и невъзможно да беше на пръв поглед, ако завършех започнатото велико дело, за което бях роден и което ми бе предопределено, нашата любов щеше да стане неподвластна на смъртта.

Всичко изглеждаше идеално.

Благодарение на майка ми вече притежавахме рисунката на шахматната дъска и обшития със скъпоценни камъни плат, който някога я е покривал. Двата предмета бяха спасени за нас от абатисата на Монглан. Бяхме се сдобили и със седемте фигури, които някога бяха попаднали в ръцете на моята мащеха, мадам Катрин Гран. Държахме и Черната царица, предадена от Александър I на Талейран. Абатисата се бе свързала един последен път преди смъртта си с Летиция Бонапарт и Шахин и ги бе осведомила, че фигурата е просто копие на истинската, изработено от Екатерина Велика, бабата на цар Александър, така че разполагахме и с тази информация. Майка ми, Каури и Шахин бяха поели на поредна мисия за търсене на още фигури и в момента отсъстваха от Гренобъл.

Притежавах и истинската Черна царица — с един липсващ изумруд, онази, която бекташите и Али паша бяха пазили толкова години. Хаидѐ, аз и Каури я бяхме намерили на скалистия остров близо до Майно, където Байрон я бе скрил.

Всеки следобед тук в Гренобъл прекарвах в лабораторията си заедно с Жан-Батист Жозеф Фурие, великия учен, когото познавах още от детските си години в Египет. Неговото протеже Жан-Франсоа Шамполион, финансиран от дука на Тоскана, наскоро бе обиколил всички пренесени в Европа египетски старини и пръснати по различни музейни сбирки, а пък миналата година бе пътувал до Египет за втори път и бе донесъл от там жизненоважна за делото ни информация.

Независимо че в ръцете ни се намираха твърде малко от фигурите на шаха, благодарение на тази последна информация аз вече предусещах, че се намирам на самия ръб на великото откритие, което ме бе примамвало толкова дълго — тайната на вечния живот.

Към края на месец юли Ла Файет изпрати при нас в Гренобъл един младеж, подкрепящ държавния преврат, който продължаваше да се извършва в Париж. Младежът бе син на великия главнокомандващ от Наполеоновата армия генерал Томас Дюма, вече покойник, който по време на империята бил генерал-аншеф на военните части, разположени в Баските Пиренеи.

Синът му, Александър Дюма, известен парижки драматург, със своите екзотични креолски черти и гъста мека къдрава коса, бе привлекателна романтична, направо байроновска фигура. Носеше куртка с военна кройка, в рязък контраст с дългия развяващ се шал на шията му. На думи той бе пратен тук от Ла Файет, за да докара в Париж оръжия, барут и патрони, но всъщност целта му бе да отнесе в столицата определена информация.

Ученият мосю Фурие бе вече известен в цял свят с труда си „Аналитична теория на топлината“, която с годините бе прилагана за конструиране на по-ефективни дула на оръдия и други оръжия, използващи барут. Старият му приятел и съюзник Ла Файет обаче, изглежда, бе дочул някак за новия му проект. Маркизът таеше надежди за нова ера във Франция, която му изглеждаше стъпила на прага на възстановяването на републиката или поне на конституционната монархия. Тези надежди бяха свързани и с едно специално, точно определено научно откритие, което нямаше нищо общо с оръжията. Откритие, за което човечеството говори от незапомнени времена.

Александър, младият пратеник на Ла Файет, не беше наясно какво точно трябва да открие в Гренобъл. И как би могъл? Никой от нас не знаеше какво щеше да ни поднесе бъдещето, при това съвсем скоро. Никой, освен мен.

Съществуваше обаче един фактор, върху който моите ясновидски способности нямаха власт.

Хаидѐ.

— Хаидѐ! — възкликна младият Дюма, когато зърна за първи път моята прекрасна, бременна в последния месец съпруга. — Боже мой! Какво великолепно име! Нима наистина съществуват жени извън стиховете на Байрон, които се казват така?

Накратко, той бе завладян от очарованието на Хаидѐ, както биваше завладян и всеки друг, независимо дали беше почитател на стиховете на баща й, или не! Александър започна да прекарва дни, седмици, затънал в сляпата си любов към съпругата ми, попиващ всяка нейна дума. Тя му разказа цялата си история. Двамата се заобичаха като близки приятели.

Мина малко повече от месец след пристигането на младия Дюма и Фурие — тогава шейсет и две годишен, сам стар революционер — прецени, че трябва да споделим с него нашата тайна, цялата, да му обясним участието на Байрон в нея, за да може той да я отнесе на Ла Файет.

Бяхме много близо до решението на загадката.

Вече бяхме завършили първия етап — притежавахме онова, което алхимиците наричат философски камък — червеникав прах, ключа към всичко на света. Вярвах в това от десетгодишна възраст. Чрез него щяхме да създадем идеалното човешко същество, да направим първата крачка към новата цивилизация — окончателната цел, за постигането на която изобщо бе създаден шахът Монглан. Бяхме обвили философския камък във восък, бяхме го киснали във вода, която пък бяхме прецедили в точно определено време на годината.

Знаех, че часът бе ударил. Стоях на прага на мига, в който щях да превърна идеалното си настояще в идеално и безкрайно бъдеще.

Взех разтвора.

Отпих.

В този миг нещата страшно се объркаха.

Вдигнах очи. Хаидѐ стоеше на вратата на лабораторията, сложила ръка на сърцето си. Сребристите й очи бяха огромни и искряха. До нея, стиснал ръката й, се бе изправил последният човек, когото очаквах да видя в онзи момент — Каури.

— Не! — извика съпругата ми.

— Късно е — каза Каури.

Лицето му изразяваше страшна мъка, която никога няма да забравя. Гледах ги от другия край на помещението. Мина цяла вечност, преди да си върна дар словото.

— Какво направих? — казах задавено. Бавно започнах да осъзнавам ужаса на стореното.

— Сложи край на всичките ни надежди — прошепна Хаидѐ.

Преди да осъзная смисъла на думите й, тя припадна. Каури я подхвана и я положи на пода, а аз се хвърлих да помагам. Преди да стигна до другия край на лабораторията обаче, действието на еликсира започна. Зави ми се свят и седнах до безмълвната си съпруга. Каури, облечен в дългата си бяла роба, бе коленичил до нас.

— Никой не мислеше, че ще сториш това — рече той мрачно. — Ти беше избраният, дори баща ми знаеше пророчеството за теб. Той вярваше, че ти и майка ти — Белият цар и Черната царица — ще изпълните задачата, поставена от „Книгите на равновесието“. Но сега се боя, че единственото, което ни остава, е отново да разпръснем фигурите на шаха, да скрием поне онези, които са в ръцете ни, да ги запазим непокътнати, докато се появи друг, който веднъж завинаги да сложи край на Играта. Ти вече не можеш да сториш това, не можеш да разгадаеш последната тайна, защото се поддаде и потъна в алчността, която надвива разума. Трябва да го стори някой, подготвен да защитава истината до края на вечността, без да таи и най-малка надежда, че би могъл да използва даровете на шаха Монглан за своя изгода.

— Цяла вечност? — отвърнах аз объркан. — Искаш да кажеш, че ако Хаидѐ пие от еликсира, както сторих аз, двамата с нея ще трябва да бродим по земята вечно и да браним фигурите на шаха от всякакви посегателства, докато се появи онзи, който ще прозре скрития далеч от моите очи истински отговор на тайната?

— Не, не и Хаидѐ — каза Каури. — Тя никога няма да пие от еликсира. От мига, в който пое мисията си — а това беше отдавна, тогава с нея още бяхме деца, — тя не е сторила нищо в своя изгода, нито пък в изгода на онези, които обича. Тя служеше само на висшата кауза, за чието постигане всъщност е създаден и самият шах.

Погледнах Каури и в този миг ужасът ме завладя напълно. Прилоша ми още по-силно и започна да ми се гади. Какво бях сторил?

— Ти би ли искал такава участ за нея? — попита меко Каури. — Би ли искал за нея това бъдеще, на което току-що сам се обрече? Или би оставил нещата в ръцете на Аллаха?

Дали щях да оставя нещата в ръцете на Аллах, на съдбата или на късмета, нямаше никакво значение. Не контролирах събитията. След по-малко от месец майка ми и Шахин се завърнаха по спешност.

Роди се моят син Александър Дюма дьо Реми.

Три дни по-късно Хаидѐ почина.

Останалото ви е известно.

Когато дочетохме текста, Вартан вдигна от масата чиниите от спагетите и чашите и ги отнесе в кухнята. Докато ги миехме заедно, той се обърна към мен с най-прекрасната усмивка, която бях виждала.

— Jaisi Karni, Vaise Bharni — произнесе шахматистът. — Трябва да запомня тези думи: резултатите са плодовете на нашите действия. — После хвърли поглед към часовника си. — Почти полунощ е. Ако искаме да намерим мястото, отбелязано на картата на майка ти, трябва да сме станали и излезли още на зазоряване. Дотогава остават шест часа. Как смяташ, колко семена можем да посеем тази нощ, преди да се наложи да ставаме и да почваме с жътвата?

— Доста — отвърнах. — Доколкото знам, мястото, на което трябва да отидем, отваря чак в два следобед.

Книгата на равновесието

С Вартан, като опитни шахматисти, определихме оптималното време за ставане, постигайки равновесие между изискванията едновременно на биологичните и ръчните ни часовници. Разполагахме с четиринайсет часа до предстоящата ни среща със съдбата. Седем от тях прекарахме „ползотворно“, точно както ни препоръча Родо, като се конкурирахме по въпроса кой колко повече наслада може да достави на другия.

Когато се събудих, слънцето вече беше високо, а къдравата глава на Вартан лежеше на гърдите ми. Още чувствах топлината на дланите му от нощес, усещах устните му да се движат по цялото ми тяло. Събудих и него, но двамата нямахме повече желание да посрещаме утринта от Ромео и Жулиета след тяхната първа брачна нощ. Вартан простена, целуна ме по корема и се изтърколи от леглото след мен.

Изкъпахме се, облякохме се и погълнахме известно количество мюсли, кисело мляко и кафе. После аз грабнах безценния лист на майка ми със записаните координати на всяка скрита шахматна фигура, свалих раницата си от закачалката, пъхнах го вътре и поехме надолу по стълбите.

Очевидно, когато спомена, че бихме могли да се свържем с нея за „по-нататъшни инструкции“, майка ми нямаше предвид те да са свързани с тъй важния и толкова добре скрит списък, който ми бе пъхнала в ръцете. Ставаше дума за Черната царица и за един куп хора, които търсеха както нея, така и останалите фигури, и беше безпощадно ясно, че двамата с Вартан трябва да разчитаме само на себе си.

— Казваш, че познаваш мястото — каза Вартан. — Как точно ще стигнем дотам?

— Пеша — отвърнах. — Колкото и странно да ти прозвучи, съвсем не е далеч оттук.

— Но как е възможно това? — възрази той. — Нали каза, че мястото се намира на върха на хълм, а ние сега тръгваме от реката, тоест от най-ниското място в града.

— Ами разположението на града е необичайно — обясних аз, докато вървяхме нагоре по стръмните, пресичащи се и извиващи под най-необичайни ъгли улички на Джорджтаун. — Смята се, че Вашингтон е построен върху нещо като блато, пише го в много книги. Всъщност по тези места никога не е имало никакво блато, само мочурливи места, обрасли с папур, а те са били пресушени, за да бъде построен паметникът на Вашингтон. Да ти кажа, нашата столица твърде много прилича на онзи Град на хълма, за който говореха Гален и индианците пискатауей, на издигнатото място, на олтар, на светилище, на храм на човешкия дух. Хълмът, по който се изкачваме сега, е част от изконните, от първите късове земя, преотстъпени на британците, може би дори и първият. Наречен е на известната битка край скалата Дъмбъртън в Шотландия. Мястото, което майка ми е отбелязала на картата и към което сме се отправили в момента, се намира на дванайсет пресечки от тук. Нарича се Дъмбъртън Оукс82.

— Знам го, разбира се — отвърна Вартан. Твърдението му донякъде ме изненада, но той добави: — Мястото е много известно. Няма човек в Европа, а може би и в целия свят, който да не го знае. В това имение преди края на Втората световна война се е провела конференцията с участие на САЩ, Англия, СССР и Китай, на която е взето решението за създаване на Организацията на обединените нации. Следващата толкова важна конференция се е провела в Ялта, на Кримския полуостров, недалеч от мястото, където е роден баща ти.

Вартан видя недоумяващото ми изражение и ме загледа странно, сякаш невежеството на американците относно събития, засягащи собствената им история, бе заразно.

— Как ще влезем? — попита след малко той. — Мястото не е ли под строга охрана?

— Отворено е за посетители всеки работен ден от два следобед — осведомих го аз.

Докато се доберем до мястото, в което Трийсет и първа улица свършва при пресечката си с Ар Стрийт, докато минем през грамадните порти от ковано желязо на имението, стана два часът и Дъмбъртън Оукс отвори. Широката алея към входа се виеше под огромните дъбови дървета и стигаше до стръмното стълбище, което водеше към вратите на имението. Вътре, вдясно от главния вход, се намираше пунктът за продажба на билети. Взехме карта на парка, простиращ се върху площ от шестнайсет акра, както и брошура, разказваща историята на сградата. Подадох и двете на Вартан.

— Защо майка ти е избрала за скривалище едно толкова известно място, където чужди очи лесно могат да я наблюдават? — пошепна ми той.

— Не съм сигурна, че е скрила фигурата точно тук — отвърнах. — На картата просто има стрелка, която сочи към портата на имението. Това ме навежда на мисълта, че каквото и да е оставила тук мама, по-вероятно е то да е скрито някъде в парка, отколкото в някоя от сградите.

— А може би не си права — взираше се Вартан, в брошурата. — Я погледни тук.

От вътрешната страна на сгънатата брошура имаше снимка на пъстър гоблен. Той изобразяваше жена, заобиколена от херувими и ангелчета с ореоли около главите. На пръв поглед жената сякаш бе заета с това да им раздава коледни подаръци.

Под изображението имаше обяснителен надпис:

— Хестия? — попитах аз.

— Най-древната богиня от старогръцкия пантеон — обясни Вартан. — Богиня на огъня. Почти толкова древна, колкото и индийският бог Агни. Тук пише, че гобленът представлява историческа рядкост — датира от ранните години на Византийската империя, изработен е в Египет през IV век и е един от шедьоврите на колекцията на музея. Още по-специален го прави и фактът, че Хестия бива изобразявана изключително рядко. Подобно на юдейския Йехова, получава своето проявление в самия огън. Тя е фокусът или, по-просто казано, огнището на всеки дом и което е още по-важно, на всеки град.

Той ме погледна многозначително.

— Добре — съгласих се аз. — Да влезем тогава и да погледнем първо вътре в музея.

Имението, оранжерията и византийската зала бяха напълно пусти. Изглежда бяхме първите посетители, нищо че беше вече следобед.

Първото усещане, което изтъканият от вълна гоблен предизвикваше, беше удивление. Размерите му бяха метър и осемдесет на метър и двайсет, а цветовете бяха направо изумителни и сякаш грееха: червено, синьо, златно и жълто, всички оттенъци на зеленото, шафраненобежово, оранжево, изумрудено и тъмносиньо преливаха един в друг. Тази великолепна антична царица със сигурност бе свързана с Царицата, която търсехме. Но как?

Вартан зачете отворения встрани каталог:

— Младежи, славете името на Хестия, най-древна от всички богини — това е началото на молитвата към Хестия. Изглежда, изображението е изисквало почит, било е нещо като икона, може би подобно на руската „Черна Богородица“ от Казан, за която четохме. Казват, че Хестия била богиня покровителка на всеки пританеум — огнището с вечния огън, който горял в сърцето на всеки древногръцки полис. Пише, че композицията на гоблена — осем фигури: шест детски фигурки и две на възрастни, допълващи централната, чиито погледи са обърнати надясно и гледат в посока извън ръба на изображението, сякаш към някаква точка, намираща се на равни разстояния и от образа на богинята, и от мястото на зрителя наблюдател — не била древногръцка, а много много по-стара. Идвала от древния езически Вавилон, от Египет и Индия. А тук е написано още нещо на гръцки. Я да видя…

Не можех да сваля очи от грамадния гоблен. На фона зад фигурите бяха изобразени цъфнали цветя, пред тях бе красивата Богиня на огъня, обкичена с чудновати скъпоценности — точно като фигура от шаха Монглан. Как бе свързана тя с него? Двамата й придружители много приличаха на ангели. Мъжът отляво държеше в ръка някакъв свитък, а жената отдясно — книга, върху която бе изписана дума на гръцки. Даровете, които Хестия раздаваше на херувимчетата, приличаха на малки венчета. Вътре в тях също имаше изписани думи.

Сякаш прочел мислите ми, Вартан преведе:

— Венчетата представляват даровете на огъня — благословиите на Хестия: богатство, радост, слава, изобилие, достойнство, напредък. Около посветеното на нея огнище — пританеум, са се провеждали всички общи празници — освен всичко друго, тя е покровителка и на готвачите! По време на Панатенаите — най-важния общонароден празник в град Атина — хората обикаляли из целия полис с факли, запалени от пританеума, вярвали, че свещеният пламък ще обнови града, ще го подмлади. Чакай, чакай… Изглежда, Хестия е свързана и с бог Хермес. Като богиня на огнището тя представлява вътрешната власт, силата на всеки град, на гражданите му. Хермес е бог на пътуванията, на странниците, на номадите, на движението на всяко богатство от ръка на ръка.

Вартан вдигна поглед към мен.

— Тя е квадратът, а той — кръгът. Материя и дух.

— Освен това — напомних аз — в записките си Гален твърди, че Хермес — който в Древния Египет е носел името Тот — е древногръцкият бог на алхимията.

— А Хестия е самият огън — отвърна Вартан, — източникът на всяка трансформация, случваща се при алхимичния процес, независимо къде се провежда той. Всеки детайл в този гоблен символизира нещо. Струва ми се обаче, че майка ти би избрала символи, които имат специално значение в твоите очи.

— Прав си — отговорих аз. — Ключът към скривалището, което мама е отбелязала на картата, трябва да е изобразен някъде на този гоблен.

Но ако се предполагаше, че избраните от майка ми символи трябва да имат значение само за мен, защо Родо каза, че се досеща къде отиваме ние с Вартан? Разглеждах съсредоточено гоблена и напрягах съзнанието си, опитвах се да мисля едновременно за всичко, което бяхме научили през последната седмица за Огъня и за начина, по който е бил тъй важен за Ал-Джабир — човека, създал преди хиляда и двеста години един шахматен комплект, в който закодирал древната мъдрост на всички времена. Ако използваш този шах за собствена изгода, той се превръща в опасност за теб и близките ти, но ако го разглеждаш като част от много по-голям замисъл, свързан с благополучието на човечеството, той се превръща в благо за всички.

Хестия на гоблена се взираше право в мен. Очите й имаха странен синьо-зелен цвят и изобщо не ми се струваха египетски. Погледът им сякаш проникваше в самата ми душа. Сякаш богинята ми задаваше някакъв важен въпрос, вместо да ми даде отговор, за което всъщност бях дошла при нея. За миг се заслушах.

И тогава разбрах.

Шахматната дъска е ключът.

Каквото посееш, това ще пожънеш.

Сграбчих Вартан за ръката.

— Да вървим — решително заявих аз.

Двамата напуснахме сградата.

— Какво става? — прошепна шахматистът зад гърба ми, докато се опитваше да следва бързите ми крачки.

Отведох го обратно до грамадните порти на входа на парка. На влизане бях забелязала, че от тях започва тясна пътечка, настлана в каменни плочи, която изчезваше сред чимширов лабиринт. Намерих я и повлякох Вартан след себе си сред чимширите по пътечката, която всъщност обикаляше целия периметър на парка. Знаех, че освен нас на километри няма жива душа, но все пак изчаках да се уверя, че сме се отдалечили достатъчно от всички възможности да бъдем подслушани. Тогава се обърнах към спътника си:

— Вартан, ключовите въпроси за нашето търсене не са къде или какво? Важният въпрос е как.

— Как? — попита той с объркана физиономия.

— Гобленът с Хестия не ти ли напомня нещо? — попитах. — Искам да кажа, композицията му не ти ли се струва позната?

Вартан се взря за пореден път в малката снимка в брошурата.

— Фигурите, заобиколили богинята, са осем — заключи той и вдигна очи към мен.

— Мисли за шахматната дъска — настоях аз. — Не за нарисуваната от абатисата, нито за онази в моя апартамент, а специално за последната, която намерихме — за третата. Какво би станало, ако поставим мъничката шахматна дъска, която нося сега в раницата, онази, нарисуваната от майка ми, точно в средата на онзи гоблен? В скута на Хестия? — Вартан продължаваше да ме гледа неразбиращо, така че добавих: — Смятам, че майка ми или е преместила фигурите, или още от самото начало ги е заровила на места, които са свързани с избродираното на гоблена. Колко групички от прави линии имаме на нашата карта? Шест. Колко херувимчета — или каквото и да са там — са избродирани при богинята? Шест. Колко са даровете, които Хестия раздава? Пак шест.

— Шест-шест-шест — каза Вартан. — Числото на звяра.

Другата половина от кодираното съобщение на майка ми.

— Първият дар, който Хестия от гоблена дава, е „богатство“ — ти го преведе от гръцки — продължих да обяснявам аз на Вартан. — Първата фигура от шаха, която майка ми е отбелязала на картата със звездичка и стрелка, която сочи насам, е Черната царица. Самата Хестия символизира Черната царица, поставена в центъра на дъската. Какво по-добро скривалище за тази най-ценна от всички фигури от мястото, където са се родили Обединените нации, мястото, където се съхранява богатството на нациите, така да се каже.

— Тогава сигурно някъде из парка трябва да се намира друг ориентир, който да ни подскаже къде да намерим истинската Черна царица — заключи Вартан.

— Правилно — съгласих се аз. Звучах по-убедено, отколкото се чувствах. Не бях съвсем сигурна, че ще открием онова, за което бяхме тръгнали. Но къде другаде би могло да се намира?

Стръмни стъпала се спускаха надолу по хълма. Ландшафтът на шестнайсетакровия парк беше прекрасен и малко мрачен, приличаше на някаква тайна градина. Всеки път, когато преминавахме под някоя арка или край висока стена от подрязани храсти, или пък завивахме зад някой ъгъл, пейзажът пред нас ни поздравяваше с нови красоти — понякога с висок плискащ вода фонтан, друг път с гледката на ширнала се пред нас овощна градина, на лозе или езеро. Най-после навлязохме под наниз от арки с високи, стени, покрити със специални решетки, по които пълзяха клоните на стари смокинови дървета, извисили изкривените си стволове на поне девет метра височина. Когато преминахме под последната, разбрах, че сме открили онова, което търсехме.

Пред очите ни се разкри голяма водна площ, развълнувана и шумяща. Водата течеше и напомняше на широк, бълбукащ поток. Затова пък беше толкова плитка, че човек можеше да я прекоси едва ли не без да си намокри краката. Дъното беше покрито с безброй кръгли гладки камъчета, потънали наполовина в бетона, оформящи вълнообразни фигури. Далеч от нас, в другия край на басейна, имаше фонтан, представляващ група галопиращи коне, излети от метал, които сякаш излизаха от водата, развявайки гриви от водни пръски високо в небето. Прекосихме потока и загледахме фонтана в далечината. От мястото, на което бяхме застанали, вълните, изрисувани от камъчетата по дъното, се сливаха поради оптичната илюзия и оформяха онова, което бяхме дошли да търсим: огромен сноп зряла пшеница, развълнувана сякаш от тайнствен полъх, носещ се под накъдрената повърхност на водата.

Постояхме няколко мига мълчаливо, после шахматистът докосна леко лакътя ми и посочи към нещо право пред нас. Бяхме стъпили до камък, докосващ крайчеца на водната повърхност, а върху него бе изписано мото:

Severis Quod Metes.

Каквото посееш, такова ще пожънеш.

Върхът на пшеничния сноп сочеше на север — право към разпенените водни коне от другата страна на потока. Север — същата посока, която оставяше зад гърба си Пискатауей и Маунт Върнън и сочеше към най-високата точка на град Вашингтон.

— Как! — възкликна Вартан, хвана ме за ръката и се взря в очите ми. — Искаш да ми кажеш, че всъщност не търсим просто мястото, където е скрита Черната царица. Тайната се състои в това как сеем и как жънем. Може би дори в това как са започнали събитията и как ние с теб трябва да ги довършим.

Аз кимнах.

— В такъв случай мисля, че знам защо майка ти ни е насочвала към този пшеничен сноп и знам посоката, в която трябва да вървим — продължи Вартан. Той измъкна подробна карта на Вашингтон и посочи нещо на нея. — За да стигнем до мястото, трябва да поемем по алея, която върви покрай този парк и по-точно под него, под стръмния хълм, на който е разположен, и води към Дъмбъртън Оукс Парк, който напомня голяма дива пустош. — Вартан вдигна очи към мен с усмивка. — Алеята е доста дълга и се нарича Алеята на влюбените. Явно е предназначена точно за нашия алхимичен проект. Ако там долу не намерим нищо, довечера просто ще продължим със селскостопанските изследвания, които ни занимаваха и снощи.

Никакъв коментар, поне засега. Цъфналите вишневи дървета наоколо изпълваха въздуха с тежкия си чувствен аромат, но аз се опитвах да не му обръщам внимание. Напуснахме парка, завихме наляво и се отправихме надолу към Алеята на влюбените. Гъстите клони на дърветата скриваха небето над нас, а дебел килим от останали от есента листа застилаше пътеката под краката ни. На моравата отвъд близката каменна стена обаче измежду дърветата се виждаха нарциси, кокичета и синчец, подали главичките си сред свежата пролетна трева.

Слязохме от хълма. Успоредно на пътеката бълбукаше поточе, а самата тя се разделяше и продължаваше в три различни посоки.

— Дясната води към Военноморската обсерватория — най-високата точка на град Вашингтон — започна Вартан, изучавайки картата.

— Лявата пък стига до някаква река. А, да, ето, до Рок Крийк. Това пък е може би една от най-ниско разположените точки на града?

Рок Крийк е третата река, протичаща през американската столица, другите две са Потомак и Анакостия. Те разделят града, образувайки формата на питагорейското Y, както вече бяхме научили от приятелите на Кий, индианците пискатауей, и от записките на Гален.

— Ако равновесието е онова, към което се стремим — предположих аз, — смятам, че е най-разумно да поемем по средната пътека.

След около половин час излязохме на издаден напред скален нос, от който се разкриваше обширна гледка и към бълбукащия поток под нас, и към високия хълм, на който се издигаха обсерваторията и домът на вицепрезидента. В далечината огромен извит каменен мост се издигаше високо над реката в следобедното слънце, подобен на римски акведукт, увиснал сред нищото. Тук пътят ни свършваше.

Над нас се извисяваха още скали, сред които растяха стари дървета. Извитите им коренища се бяха впили в каменистата почва. Всичко тук тънеше в дълбока сянка, разкъсвана само от един лъч светлина от запад, който проникваше през клиновиден отвор в скалата зад гърба ни и образуваше малко езерце слънчева светлина сред дърветата. Стояхме точно на това място, в краката ни бълбукаше потокът, птички чуруликаха в прясно разлистените пролетни дървеса. Всичко изглеждаше така, сякаш цивилизацията е отдалечена на хиляди километри.

Забелязах, че Вартан ме гледа. Неочаквано и без да промълви и дума, той ме взе в прегръдките си и ме целуна. Почувствах същия силен топъл поток от енергия, който отново протече през мен.

— Исках само да припомня и на двама ни, че истинската цел на нашата мисия е свързана с алхимията и с човешките същества, — рече той, когато се отдръпна, — а не само със спасяването на цивилизацията.

— Точно в този момент — добавих аз — ми се иска цивилизацията да се погрижи сама за себе си поне час-два. Моето съзнание е заето с друго.

Вартан разроши косата ми.

— Това трябва да е правилното място — продължих аз. — Ето, виждаме всичко и нагоре, и надолу. А и това е краят на пътя.

Огледах се с надежда да зърна някоя друга следа. Не видях нищо.

После оставих погледа си да се плъзне бавно по скалата зад нас. Не беше точно скала, повече приличаше на подпорна стена, изградена от грамадни стари каменни късове. Следобедното слънце вече се спускаше под клиновидния отвор и малкото светлина, която ни огряваше сега, скоро щеше да изчезне.

Тогава ми просветна.

— Вартан — бързо промълвих аз, — книгата на Ал-Джабир, „Книгата на равновесието“… Записаните в нея древни тайни, ключът към древния път… Всички те трябва да са скрити в шаха Монглан, нали така? Точно както посланието на майка ми до нас двамата беше скрито в гоблена?

— Да — отвърна Вартан.

— На гоблена — продължих — имаше една книга, която ангелът държеше в ръка. На нея, както и на даровете, които Хестия раздаваше, беше изписана дума, помниш ли?

— Там пишеше Phos — отвърна Вартан. — Това означава „светлина“.

Двамата вдигнахме очи към стръмната стена от сечен камък, зад която потъваше слънцето.

— Можеш ли да се катериш? — попитах.

Вартан поклати глава отрицателно.

— Е, аз мога — осведомих го. — Така че, предполагам, посланието е предназначено лично за мен.

По-малко от час по-късно двамата седяхме на маса на втория етаж на „Суталде“, само аз и Вартан. До нас бяха огромните прозорци, заели цялата стена, а западното слънце се плъзгаше над реката и моста. Имах три счупени нокътя и едно обелено коляно, но иначе по нищо не ми личеше, че съм се изкатерила по висока каменна стена.

На третия стол до масата лежеше раницата ми, която бях спуснала на Вартан, когато се бях покатерила на високото. В нея се намираше картата с координатите на скритите фигури, но и рисунката на шахматната дъска, изработена от абатисата. На път към ресторанта бяхме минали през пощата да я вземем.

Между нас на масата имаше отворена бутилка Chateauneuf du Pape и две чаши, а до тях — тежка шахматна фигура, висока около петнайсет сантиметра, инкрустирана със скъпоценни камъни. Сред тях личеше мястото на един липсващ изумруд. Черната царица.

Горе на скалата бях намерила още нещо, запечатано във водоустойчива кутия. Вартан придърпа стола си по-близо, за да го разгледаме заедно. Беше книга, написана на латински, явно копие от друга, с много интересни илюстрации, макар че Вартан допусна, че са били добавени по-късно към текста. Очевидно беше латински превод на много по-древен арабски оригинал.

Книгата на равновесието.

На първата страница бе изписано името на собственика й. Кратко и ясно: Шарло.

— Не се оставяйте да ви мъчат съмнения — превеждаше Вартан. — Човек познава огъня и го прилага в необходимата степен, без да позволява предметът да бъде погълнат от пламъците — това би било допълнителна загуба. По този начин тялото, подложено на действието на огъня, постига равновесие и достига до желаното състояние.

Вартан се обърна към мен.

— Ал-Джабир обяснява как да бъде направен еликсирът — каза той. — Но непрекъснато настоява именно на равновесието, на баланса между четирите елемента — земя, въздух, вода и огън, на баланса вътре в отделната човешка личност и на баланса между нея и заобикалящия я свят. Не разбирам как тази идея може да представлява опасност. — После добави: — Мислиш ли, че майка ти ти е оставила книгата, защото иска не просто ти да откриеш всички фигури, но и да разгадаеш отговора на тайната?

— Сигурна съм, че точно това е желанието й — отвърнах и налях вино в чашите. — Но как бих могла да мисля толкова напред във времето? Само преди една седмица майка ми беше изчезнала, а баща си смятах за мъртъв. Вярвах, че ти си най-злият ми враг и че не съм нищо повече от помощник-готвач с ясно, предсказуемо и подредено ежедневие и че никога повече няма да играя шах, дори животът ми да зависи от това. Сега по всичко личи, че животът ми зависи от това. Не мога обаче да предвидя какво ще се случи дори само след десет минути. Целият свят, който познавах, вече е обърнат с главата надолу. Вече не знам дори какво да мисля.

— Аз знам какво да мисля — каза Вартан с усмивка. — Ти също знаеш много добре. — Затвори книгата, хвана двете ми ръце и нежно притисна устни в косата ми. После се отдръпна и каза: — Как би могла да се изправиш срещу бъдещето си, ако не си решила гатанките на миналото? Не си виновна, че всички постигнати отговори ти показаха, че онова, което си смятала за истина, се оказа илюзия.

— Но след всичко това — попитах — как бих могла изобщо да вярвам в нещо?

— Както Родо ни обясни снощи, по всичко изглежда, че когато се стигне до древната мъдрост, вярата не е достатъчна. Човек трябва да постигне истината. Мисля, че това е посланието на тази книга, която майка ти ти е оставила, посланието, което Ал-Джабир е скрил в шаха преди хиляда и двеста години — заключи Вартан.

— Но какво всъщност е това послание? — попитах раздразнено. — Да кажем, че съберем всички фигури и ги подредим заедно. Какво ще ни стане ясно тогава? Трябва да е нещо, което никой днес не знае.

— Защо да не сглобим веднага някои от парченцата от мозайката, с които разполагаме в момента, и да се опитаме да разберем? — предложи Вартан и ми подаде раницата.

Измъкнах от нея картонения цилиндър, който бях изпратила по пощата до самата себе си, и го пъхнах в ръцете на Вартан, за да го отвори. В него се намираше рисунката на абатисата. Бръкнах още по-дълбоко и измъкнах нарисуваната от майка карта с координати в найлоновото пликче, която бях пуснала на дъното още като тръгвахме от апартамента ми сутринта. В този момент пръстът ми закачи нещо студено и остро на дъното на раницата.

Застинах.

Уплаших се, защото веднага ми стана ясно какво напипвам. Сърцето ми заби бясно още преди да го извадя.

Беше диамантена гривна.

На крайчеца й висеше фигурката на малка тенис ракета, изработена от изумруд.

Седях си на стола, а на пръста ми се полюляваше гривната. Вартан вдигна очи и я видя. Погледа я за миг, после премести поглед върху мен, а аз кимнах. Прилоша ми. Как бе попаднала гривната тук? Колко дълго е била в раницата ми?

В този момент осъзнах, че това е същата раница, която бях оставила преди пет дни заедно с пухеното ми яке в апартамента на чичо в „Четирите сезона“, когато побягнах с Кий. Как бе станало така, че сега я бях намерила да си виси най-невинно на закачалката в апартамента ми, а на дъното й бе скрита диамантената гривна на Сейдж с подслушвателно устройство вътре?

Колко дълго бе стояла гривната там?

— А! — долетя напрегнатият глас на Сейдж от вратата на залата. — Ето ни пак, отново всички заедно. Виждам, че сте намерили гривната ми. Чудех се къде ли съм я изпуснала…

Тя влезе и затвори вратата зад гърба си. Мина между масите в залата и протегна ръка. С плавно движение пуснах гривната в чашата си с вино.

— Това не беше много мило от твоя стана — отбеляза Сейдж, вперила поглед в бижуто на дъното на чашата.

Откога ни подслушва? Колко знае? Трябваше да приема най-лошото. Дори и Сейдж да не бе разбрала, че татко е жив, със сигурност знаеше всичко за нещата, които в момента лежаха пред нас на масата, както и колко ценни са те.

Изправих се, за да я погледна в очите, и Вартан стори същото.

Но погледът ми мигновено се премести надолу.

В ръката на Сейдж се бе появил малък револвер със седефена дръжка.

Господи. Аз пък си мислех, че Кий е единствената, която стига до крайности.

— Няма да ни застреляш — казах аз.

— Няма, освен ако не настоявате — отвърна тя. Лицето й изразяваше върховно снизхождение. Тя вдигна предпазителя на револвера и добави: — Но ако чуят изстрел, колегите ми, които чакат отвън, може да дойдат, а те нямат моите скрупули.

Мътните да го вземат. Подкрепления от биячи. Трябваше бързо да измисля нещо. Единствената ми мисъл в момента обаче беше: какво прави тя тук?

— Мислех, че ти и семейството ти сте заминали на дълго пътешествие? — попитах.

— Тръгнаха без мен — обясни Сейдж и добави: — Нямаме нужда от тях в момента. Това е мисия, за която аз съм избрана. Тази наша възможна среща е била планирана, нали се сещаш, може би още от самото ми раждане.

Държеше пистолета небрежно в едната си ръка, докато разглеждаше съсредоточено ноктите на другата, сякаш вчерашният маникюр й се струваше демоде. Очаквах да довърши тирадата си. Тя най-после вдигна очи към мен и Вартан и каза:

— Очевидно, никой от вас няма и най-слабата представа коя съм аз.

Пак тези думи.

Но този път — внезапно — аз се досетих.

Много бавно ужасът се просмука в съзнанието ми подобно на червено вино или кръв, образува пелена, която се спусна пред погледа ми и замъгли залата, Вартан, Сейдж, изправена до мен с пистолет в ръка, готова да повика помощниците си, чакащи пред ресторанта.

Във всеки случай Сейдж не се нуждаеше от помощ, за да се справи с мен. Отново бях нападната изненадващо. Не се нуждаех и от дулото на пистолет, опряно в главата ми, за да видя ясно цялата картинка.

Защо още отначало не бях усетила, че по време на цялата случка в апартамента на чичо някой друг иззад кулисите бе дърпал конците? Защо не бях разбрала още тогава, че през цялото време това не са били нито Розмари, нито Базил, а Сейдж?

Още от самото ми раждане, бе казала тя.

Колко права беше.

Още от детските ни години Сейдж се бе опитвала не да се сприятели с мен, както тогава си въобразявах, за да ме вкара в своята сфера на контрол, в зоната си на влияние и власт.

Сейдж бе напуснала Денвър и се бе преместила във Вашингтон, за да продължи опитите си да проникне във висшето общество почти по същото време, по което и аз се бях преместила в столицата. През тези години почти не я бях виждала, но как можех да знам дали тя не ме е наблюдавала? Сейдж по някакъв начин се бе намесила и в сделката за продажбата на ранчо „Скай“, макар че човек едва ли можеше да си я представи като агент по недвижимите имоти.

В какви ли роли още бе влизала?

Рядко някой забелязваше нещо друго в Сейдж освен външния й вид и превзетия й стил. Тя винаги бе потънала в облак от социални условности, прикривала се бе сред обкръжението си. Но внезапно осъзнах, че винаги, подобно на паяк, застанал в средата на паяжината си, Сейдж се бе намирала в центъра на всички събития, където и да бяха те, винаги бе запозната с всички участници в коя да е интрига. Онова, което й даваше достъп до мислите и делата на всички ни, съвсем не бе едно подхвърлено подслушвателно устройство. Някак тайно беше присъствала на всеки личен разговор.

На частното парти за рождения ден на майка ми в Четирите ъгъла.

На срещата с Лили и Вартан в Денвър.

В хотел „Четирите сезона“ във Вашингтон с Ним, Родо и Гален.

Изведнъж си спомних забележката, която бе подхвърлила тогава за моите отношения с майка ми: изглежда сме грешали.

Сега осъзнах, че тази куха модна поза винаги бе отвличала вниманието ни от истинската роля на Сейдж. Осъзнах и каква бе тази истинска роля, предопределена още от раждането й.

— Значи ти самата си Сейдж Ливингстън.

Тя се усмихна студено, а едната й вежда се вдигна, одобрявайки моята прозорливост.

Вартан ме стрелна с кос поглед.

Обърнах се към него и обясних:

— Искам да кажа, че тя самата е Камъкът на Мъдростта и Живота83. В записките си Шарло го нарича философски камък — стрит на прах, той представлява еликсирът на живота. Това има предвид Сейдж, като казва, че е избрана още от раждането си — още тогава е решено тя да стане Бяла царица след майка си. След като са организирали покушението срещу баща ми и са сложили ръка върху Черната царица, родителите на Сейдж са сметнали, че са възстановили контрола си върху Белия отбор и върху цялата Игра. Всъщност, без те да разберат, някой друг вече е държал юздите на събитията. Ливиннгстънови не са знаели нищо за Гален и Татяна, нито пък че вторият ти баща не е работел за Белите. Освен това така и не са осъзнали същинската цел, за чието постигане е бил създаден шахът Монглан.

Сейдж издаде съвсем не женствен хъркащ звук, който рязко ме върна към действителността. Забелязах, че е стиснала здраво пистолета, а дулото му е насочено към една част от тялото ми, която предпочитах да продължава да бие.

— Същинската цел на шаха Монглан е властта — каза Сейдж. — Никога не е имал друга цел. Наивно е да се вярва в обратното, независимо от приказките на всички онези глупаци, на които си повярвала. Може и да не умея да играя шах толкова добре, колкото вас двамата, но отлично знам какво говоря. В края на краищата аз съм закърмена с истинската, неограничената власт, власт, каквато вие не сте и сънували, и нямам никакво намерение да се отказвам от нея…

И така нататък, и така нататък.

Докато Сейдж гневно продължаваше да развива теориите си за това как е била отгледана в лоното на истинската власт, аз започвах да се тревожа все повече и повече. Усещах колко напрегнат е и Вартан. И на двамата ни беше съвсем ясно, че госпожица Философски камък е загубила и малкото здрав разум, който навярно някога е притежавала. Затова пък изобщо не ни хрумваше нито как бихме могли да я спрем, нито дори как просто да прекъснем тирадата й.

За пореден път се доказваше правилото, че за пристрастените към властта дори близостта на този нещастен шах беше равносилна на сериозен пристъп на мегаломания. Сейдж определено се беше нагълтала с мегаломански идеи, преди да дойде на срещата си с нас.

Освен това постепенно осъзнах, че е само въпрос на време Сейдж да спре да се чуди дали дърпането на спусъка няма да й развали маникюра. Разбрах, че се налага да се махнем оттук, при това бързо. А картата с координатите трябваше да остане у нас.

Но как?

Хвърлих поглед към Вартан. Очите му бяха приковани върху Сейдж и той, изглежда, премисляше същото, което и аз. Дори и да успеехме да я надвием, надали щяхме да се справим с наемниците й отвън само с помощта на малкия револвер със седефена дръжка. Трябваше да измисля нещо. Не бях сигурна, че ще мога да пробия през потока приказки за значението на властта и да се опитам да я вразумя, но всеки опит си струваше.

— Сейдж — прекъснах я аз, — дори да допуснем, че успееш да събереш всички шахматни фигури, какво ще правиш с тях? Нали се сещаш, че не си единствената, която ги търси. Къде ще отидеш? Къде ще се скриеш?

За миг тя застина, явно при градежа на въздушните си замъци не бе мислила толкова напред във времето. Щях да добавя още някой аргумент, но в този момент телефонът на бюрото до вратата зазвъня. Пистолетът на Сейдж продължаваше да сочи към мен, а тя самата отстъпи няколко крачки сред масите, за да обхване с поглед цялата зала.

В този момент долових звук, който ми прозвуча много познато, макар че ми бяха нужни още няколко мига да се досетя какво точно представлява.

Беше съскането на ролкови кънки върху каменен под.

Сред масите се появи грамаден меден супник. Онзи, който го носеше, го бе хванал като щит и се носеше на ролковите си кънки право към Сейдж. Съдът беше с диаметър поне деветдесет сантиметра. Блъсна се в Сейдж, събори я като кегла за боулинг и на пода се образува кълбо от преплетени дълги крака и виолетови боксьорски шорти, а пистолетът отхвърча настрани.

Вартан и аз се хвърлихме към човешката купчина, а вратата на залата се отвори с трясък и вътре нахлу вихър от бели панталони, червени пояси и черни барети. Пред всички се носеше Родо с развяна конска опашка, стиснал в ръка мобилен телефон, следван от Еремон.

Като видя, че всичко вече е наред, Родо се усмихна с облекчение, а Еремон елегантно измъкна Леда от супника на пода. Неколцина от баската бригада изправиха Сейдж на крака, размотаха поясите си и вързаха ръцете и краката й. Тя продължаваше да се гърчи, загубила всякакво достойнство в гнева си и все така бърбореща нещо, но мъжете я извлякоха през вратата.

Подадох на Еремон чашата с вино, на чието дъно лежеше диамантената гривна. Той поклати глава и я изля през прозореца право в канала долу.

Родо вече обясняваше:

— Лебеда идвала на работа и забелязала в беседка в Кий Парк група хора, които й се сторили познати. Това била госпожица Ливингстън, която онзи ден идва при мен в къщата на чичо ти да ме кара да й помогна да те намери, придружавана от охранителите, които пазеха „Суталде“ онази вечер, когато се проведе галавечерята. Сторило й се подозрително, че всички те се навъртат толкова близо край дома ти, така че веднага се обади на мен и Еремон по телефона. На нас също ни се стори подозрително. После вие двамата сте пристигнали в ресторанта. По това време Леда била в мазето и приготвяла пещите за тази вечер, а ние двамата вече сме пътували насам. Чула обаче, че още някой се качил и влязъл в тази зала, така че се промъкнала до вратата, надникнала и видяла, че сте в опасност. После отново ми звънна по мобилния и ни осведоми, че приятелката ти е насочила пистолет към вас, а биячите са се нагласили отвън пред ресторанта. Уговорихме се аз и Еремон да обезвредим мъжете отвън, а когато приключим с тях, да позвъня по телефона тук. Това бе сигнал Леда да влезе и да отвлече вниманието на госпожица Ливингстън, така че да не ви застреля, преди двамата с Еремон да сме дошли.

— Леда се справи чудесно — съгласих се аз и я прегърнах за благодарност. — Влезе точно навреме. Сейдж се изнервяше, така че очаквах всеки момент да дръпне спусъка. Но как обезоръжихте онези типове отвън?

— Получиха по няколко баски ритника, които не очакваха — намеси се Еремон. — Предадохме ги на правителствената служба за сигурност, която ще ги обвини в незаконно притежание на оръжие на територията на столицата и за това, че са се представяли за агенти от Сикрет Сървис.

— Ами Сейдж Ливингстън? — попита Вартан. — Тя изглежда направо луда. А целта й е точно противоположна на нашата. Какво ще се случи на човек като нея — възпитан така, че да ликвидира всичко по пътя си?

— Препоръчвам дълъг престой в някой феминистки лесбийски център за духовно възпитание в някоя особено отдалечена част на Баските Пиренеи — обади се Леда. — Как мислите, дали можем да го уредим?

— Сигурен съм, че ще успеем — отвърна Родо. — Но всички ние познаваме човек, който би желал специално да се погрижи за нея. Дори са двама души и ако помислите, ще се сетите кого имам предвид. Каквото посееш, такова ще пожънеш. А сега сериозно. Знаете комбинацията на сейфа ми. Когато приключите работа с всички тези материали тук, не ги оставяйте да се търкалят по масите, както се е случвало преди.

Той ми намигна.

После излезе, раздавайки наляво и надясно заповеди на баски език.

Еремон беше коленичил и цъкаше с език при вида на обелените колена на Леда и синините от падането. После се изправи, обгърна с ръка раменете й и пожела да я придружи до сутерена, за да й „помогне с тежките пънове за огнищата“. Помислих си, че все още има надежда между двамата да се случи някоя алхимична реакция.

Двамата с Вартан се върнахме на местата си до прозореца. Навън залязващото слънце вече докосваше покривите на сградите на отсрещната страна на реката. Заехме се да приберем ценните и тъй опасни предмети от масата.

— Каква е комбинацията на сейфа? — попита шахматистът.

— Баска математика — отвърнах аз.

Знаех, че Родо няма никакъв сейф, но пък има пощенска кутия в пощата отсреща, точно каквато имах и аз. Той току-що ми бе намекнал, че най-доброто, което бихме могли да сторим в момента, е да разкараме всичко намерено от ресторанта, да го пуснем по пощата до поискване, както сме правили и преди, а после да му мислим.

Тъкмо щях да пъхна „Книгата на равновесието“ в цилиндричния контейнер, когато Вартан ме хвана за ръката. Погледна ме сериозно с тъмновиолетовите си очи.

— Знаеш ли, помислих, че тя наистина ще те убие.

— Едва ли наистина искаше да го стори — отвърнах аз. — Но се уплаших да не би да дръпне спусъка, без да иска. Напълно беше откачила от това, че в един ден е загубила и богатството, и връзките си, и достъпа си до властта — всичко, което е мислела, че иска от живота.

— Мислела, че иска? — каза Вартан. — На мен ми звучеше като напълно сигурна.

Поклатих глава. Струваше ми се, че най-после съм схванала истинското послание.

— Но кой е онзи, който искал „да се погрижи“ за нея? Кого имаше предвид Бужарон? — попита Вартан. — Сейдж е била възпитана така, че да гледа на себе си като на богиня. Не бих могъл да си представя някой, който ще иска да си има работа с такъв човек.

— Няма нужда да си представяме — обясних аз. — Знам кого имаше предвид Родо. Майка ми и леля Лили. Те ще помогнат на Сейдж.

Вартан се втренчи в мен.

— Защо? — попита.

— Мама наистина е убила бащата на Розмари Ливингстън, нищо че е било при самозащита или при опит да защити живота на Лили. Розмари пък беше сигурна, че е убила моя баща — око за око. Излиза, че Сейдж е възпитана така, че в определен момент да влезе в ролята на „проследяваща ракета“, да открие врага и да го унищожи. Или да се самоунищожи. Тя почти стори това тук, в тази зала.

— Това може и да обяснява защо майка ти би поискала да помогне на Сейдж — така би могла да изкупи вината си — продължи Вартан. — Ами Лили Рад? Тя дори не е знаела за връзката на майка ти с Ливингстънови.

— Виж — обясних аз, — Лили знаеше, че нейният собствен баща беше Черен цар, а майка й — Бяла царица. Това е и причината животът й да бъде опропастен. Разбира от опит какво е да бъдеш пешка в собственото си семейство.

Моята майка ме спаси от тази участ.

Играта.

Вече знаех как точно трябва да постъпя.

— „Книгата на равновесието“ и тайната, която Ал-Джабир е скрил в шаха Монглан, чакат вече хиляда и двеста години да се появи някой, който да ги разгадае. Мисля, че наша е задачата да го сторим. Дошло е време това да се случи.

Стояхме пред огромните прозорци с изглед към канала, облени от фламинговорозовия пламък на залеза. Вартан застана зад мен и ме прегърна. Аз отворих книгата, която още държах в ръка. Вартан гледаше през рамото ми, докато прелиствах мухлясалите страници. Най-после погледът ми падна върху нарисувана схема: девет квадратчета, подредени три по три. Във всяко беше написана по една цифра. Изглеждаха ми много познати.

— Какво пише тук отдолу? — попитах Вартан.

Той преведе:

— Тук е изобразен най-древният от всички магически квадрати. Той е съществувал преди хиляда години в Индия, както и във Вавилон, създаден от халдейските прорицатели. — Замълча и продължи: — Това, изглежда, са думи на някой средновековен коментатор на книгата, а не на самия Ал-Джабир. — Сетне продължи да чете: — В Китай този квадрат представял осемте провинции на империята и самия император, застанал в средата. Квадратът бил свещен, защото всяко число имало точно определено езотерично значение. Сборът от числата от всяка вертикала, хоризонтала и диагонал винаги е равен на 15. А сборът на числата, от които е съставена цифрата 15, пък е равен на 6.

— Шест, шест, шест — казах аз и се обърнах да погледна Вартан.

Той ме пусна от прегръдката си, застана до мен и двамата се приближихме до прозореца, където продължихме да четем:

— Ал-Джабир ибн Хайам, бащата на ислямската алхимия, бил онзи, който в своята „Книга на равновесието“ обновил квадрата, настоявайки на неговото качество да представя „правилните пропорции“, които от своя страна водят до постигане на баланса. Събрани, числата от четирите квадратчета в югозападния ъгъл на големия квадрат дават цифрата 17, а подредени образуват редицата 1:3:5:8 или идеалното питагорейско съотношение, върху което — според Джабир — „се крепи всичко съществуващо на света“. Останалите числа от магическия квадрат — 4, 9, 2, 7, 6-събрани дават числото 28, което е равно на броя на „домовете“ или фазите на луната, както и на броя на буквите в арабската азбука. Тези две цифри са най-важни за Ал-Джабир. Сборът от числата, които съставят цифрата 17, е равен на 8 — езотеричния път, който позволява съществуването на по-големия „Магически квадрат на Меркурий“, в който малките квадратчета са подредени в съотношение 8X8. 28 на брой пък са квадратите, образуващи най-външната рамка на шахматната дъска — така наречения екзотеричен или външен път.

— Шахматната дъска е ключът — напомних аз. — Точно както каза майка ми.

Вартан кимна.

— Това не е всичко — продължи той. — Ал-Джабир открива, че символ на цялата древна мъдрост е Меркурий. Меркурий едновременно представлява астрономическия знак за „горе“ и алхимичния знак за „долу“. Той съдържа и трите най-важни магически знака, припознати едновременно и в астрономията, и в алхимията: кръгът, който представлява слънцето; полумесецът — луната на духа; и кръстът или знакът „плюс“, представящ четирите аспекта на материята: четирите посоки на света, четирите ъгъла, четирите елемента — огън, вода, земя, въздух или горещо, студено, мокро, сухо…

— Събери всичко това заедно — казах аз, — и ще получиш баската математика: четири плюс три е равно на едно. Квадратът на материята плюс триъгълника на духа е равно на Едно. Единството. Не беше ли това първият от даровете на Хестия, които тя раздаваше на онзи гоблен?

— Първият дар беше богатство — поправи ме Вартан.

— Богатство — повторих аз. — Точно като „Общността Вирджиния“84. Богатството или общото благо означава цялост, здраве, завършеност. Общото благо е свещено. То води до Единство. „С цел създаване на идеален единен Съюз“85.

Това е, което са искали и Джордж Вашингтон, и Том Джеферсън, и Бен Франклин — брак между небето и земята, между безкрайните небеса и вълнуващите се нивя от нашия химн. Тази идея е вградил и Ал-Джабир в шаха на Тарик’ат. Това е просветлението, което всички тези умове са търсили, това е Новият град на хълма. Целта е не да притежаваш власт, а да създаваш равновесие.

— Това ли имаше предвид, когато спомена, че знаеш какво е посланието? Когато каза, че важните въпроси не са кога и къде, а как? — попита Вартан.

— Да — потвърдих аз. — Тук не е скрито нещо материално, което, завладяно веднъж, ти позволява да създаваш ядрени оръжия, дава ти власт над другите или пък вечен живот. Ал-Джабир е вградил в шаха един процес. Затова и шахът Монглан всъщност се нарича шахът на Тарик’ат — Ключът към тайния Път. Това са предвечните закони — те са нашите километрични камъни, които ни сочат точно къде е нашият таен път. Знаели са го суфитите, знаят го и сибирските шамани, и индианците пискатауей — знаят го и ни го казаха. Ако съберем всички фигури и следваме предвечните закони, всичко е възможно за нас. Можем сами да стъпим на пътя към доброто, можем да посочим този път и на целия свят. Пътят към радостта и просветлението. Родителите ми са рискували живота си, за да спасят шаха, и той да може да бъде използван за своята истинска висока цел.

Докато говорех, Вартан бе взел книгата от ръцете ми и я бе сложил настрани. После отново ме прегърна.

— За себе си ще кажа само едно, Екси — каза той. — Ако онова, което търсим, е истината, то истината за мен е, че ще постъпвам винаги така, както ти смяташ за правилно. Истината е, че те обичам.

— И аз те обичам — отвърнах.

В онзи момент — макар да бях сигурна, че с Вартан ще намерим всички фигури — изобщо не ме интересуваше към какво се стремят съперниците ни, не ме интересуваше нито Играта, нито каква цена бяха заплатили за нея хората от миналото, нито какво благо можехме да извлечем ние от нея в бъдеще. Не ме интересуваше какви роли са отредени за мен и Вартан — Бял цар, Черна царица… Нямаше значение как щяха да ни наричат, защото знаех, че аз и Вартан сме истината. Ние бяхме алхимичната женитба, към която са се стремили толкова хора през последните хиляда и двеста години, без да могат да я видят, когато се е изправяла пред очите им.

Ние въплъщавахме предвечните закони.

За първи път през живота си почувствах, че въжетата, които ме бяха държали стегната през всичките тези години, са прерязани и аз мога да се нося в небето като птица.

Жар-птица, която носи светлина.