Пожарът

Нигредо36

Завръщането

Долината на гейзерите, Далечният изток

Почувства се така, сякаш се издигаше нагоре от някаква неизмерима дълбочина и се носеше към повърхността на тъмно море. Бездънно море. Очите му бяха затворени, но той чувстваше дълбочината под себе си. Докато се издигаше към светлината, тежестта в гърдите ставаше все по-голяма и дишаше все по-трудно. С усилие плъзна ръка към гърдите си. Бяха го покрили с мек плат, тънка покривка или одеяло, което не тежеше изобщо.

Защо не можеше да диша?

Ако се съсредоточеше върху дишането, то все пак се получаваше по-лесно, някак ритмично. Звукът, който излизаше от дробовете му, бе нещо странно и ново, сякаш не го бе чувал ясно преди. Слушаше как става все по-силен и потъваше в този мек, нежен ритъм.

Беше затворил очи, но в съзнанието му се оформи ясно един образ, сякаш увиснал наблизо. Образът бе много важен, стига само да можеше да си го представи ясно. По ръбовете изглеждаше мътен и размит. Напрегна се, за да го види: може би бе някаква статуетка. Да, релефно издълбана фигура на жена, обляна в златна светлина. Тя седеше в павилион със спуснати наполовина завески. Той ли бе скулпторът? Той ли я бе създал? Въпросът му се струваше важен. Само ако можеше чрез съзнанието си да дръпне завеските настрани и да погледне вътре. Тогава щеше да я види добре. Но всеки път, когато се опитваше да си представи това, съзнанието му се изпълваше с искряща, ослепителна светлина.

С изключително усилие най-после успя да отлепи клепачи и опита да се съсредоточи върху онова, което го заобикаляше. Намираше се в някакво неопределимо пространство, огряно от необичайна светлина, искрящо сияние, примигващо наоколо. Отвъд него имаше кафяви сенки, в които погледът не можеше да проникне, а в далечината се чуваше звук, който той също не успя да определи. Приличаше на течаща вода.

Вече можеше да види собствената си ръка, положена върху гърдите, побледняла като откъснат цвят. Изглеждаше нереална, сякаш се бе появила по собствена воля, сякаш бе нечия чужда ръка.

Кой беше той?

Реши да седне, но установи, че няма сили дори да опита да го стори. Гърлото му бе пресъхнало и дращеше, не можеше да преглъща.

Чу гласове да шепнат наблизо, женски гласове.

— Вода — опита се да изрече. Думата едва премина през засъхналите му устни.

— Yah nyihpuhnyee mahyoo — отвърна единият от гласовете. Не те разбирам.

Той обаче я разбра.

— Kah Tohri Eechahs? — попита той притежателката на гласа на същия език, на който тя се бе обърнала към него, макар че все още не можеше да се сети какъв точно език е това. Кое време е?

Макар че все още не виждаше нито фигури, нито лица в примигващата светлина, той забеляза изящна женска ръка нежно да се отпуска върху неговата, легнала върху гърдите му. После чу гласа й, глас, различен от първия, познат глас, който заговори току до ухото му. Нисък, галещ и успокояващ като приспивна песен.

— Сине мой — промълви жената, — най-после се завърна.

Готвачът

Вашингтон, окръг Колумбия

7 април 2003 г.

В десет и половина сутринта в понеделник карах фолксвагена туарег на Родо през мъглата от ситен дъжд нагоре по Ривър Роуд. Бях се отправила към Кенуд, северно от града — отивах във великолепната вила на шефа ми. Тя носеше името Euskal Herria — „Земя на баските“.

Бяха ми наредили да откарам пресните хранителни продукти на местоназначението непокътнати. Вече бях взела поставените в лед раци от „Канън Сийфууд“ в Джорджтаун, както и пресните зеленчуци от Източния пазар на Кепитъл Хил, точно както ми бе поръчал Родо сутринта по телефона. Щяха да бъдат измити, обелени, нарязани на ивици, накълцани, смлени и настъргани от цяла армия кулинарни „роби“ във вилата, под зоркото наблюдение на Родо, който лично надзираваше подготовката на „тайнствената“ вечеря в „Суталде“.

Бях успяла да поспя, когато рано сутринта Леда се появи на прага ми с топло турско кафе, но нервите ми все още бяха толкова опънати, че трябваше да полагам максимални усилия аз самата да пристигна непокътната.

Карах нагоре по хлъзгавия, изпълнен със завои път, а чистачките се бореха с водата, замъгляваща предното стъкло. На седалката до мен имаше малка дървена кутия с цариградско грозде. Трябваше ни за соса тази вечер, но аз си отмъкнах една шепа и ги напъхах в устата си, прокарвайки плодовете с глътка от сладкото кафе на Леда. Първата прясна храна, която хапвах от дни насам. Осъзнах, че това бе и първият момент след последните четири дни, в който бях сама със себе си и можех да помисля спокойно. А храна за мисълта ми не липсваше.

Единственото твърдение, което не спираше да се върти в ума ми, беше, както би се изразила Кий, „много баби, хилаво бебе“. Знаех, че тази смесица от необичайни съвпадения и противоречиви следи съдържа твърде много смъртоносни съставки, за да бъде преработена безболезнено. А и имаше доста хора, които продължаваха майсторски да объркват положението, без да им мигне окото.

Например, ако семейство Ливингстън и леля Лили са познавали Тарас Петросян — организатор на руския шахматен турнир, при който бе убит баща ми, — то защо онази вечер никой, в това число и самият Вартан Азов, не благоволи да спомене малката подробност, която всички те със сигурност са знаели: че същият този тип, починал в Лондон, е втори баща на Вартан?

Да допуснем, че всеки, който е бил замесен в Играта в миналото, е бил в опасност или дори убит — както е станало със семейството на Лили и с моето собствено семейство, — тогава защо леля ми ще разказва така спокойно за тази Игра пред Вартан и Нокомис Кий? Нима леля ми мисли, че те също са играчи? Ами семейство Ливингстън и Гален Марч, които също бяха поканени от майка ми онзи ден? Колко опасни бяха те? Но които и да бяха играчите и каквато и да беше играта, единствено аз разполагах с няколко парченца от мозайката. В шаха наричаме това „материално превъзходство“.

Първо, доколкото ми бе известно, само аз — като изключим покойния ми баща — знаех, че в шаха Монглан навярно съществуват две Черни царици, а не само една. Второ, само аз и тайнственият непознат, оставил „Вашингтон Поуст“ на стълбите ми в два часа през нощта, свързвахме скъпоценния шах, създаден в Багдад преди хиляда и двеста години, със събитията, които в момента се случваха там, както и със самата опасна Игра.

Като стана дума за Играта, вече със сигурност знаех, че онзи ден в Колорадо Лили направи грешка, като спомена, че се нуждаем от генерален план за действие. Според мен за стратегия беше рано — тази партия бе почнала твърде скоро. Бяхме едва на първите ходове — още се извършваше „защитата“, както се бе изразила Лили.

Всеки от участниците в една партия шах трябва да поддържа общ поглед върху дъската, да вижда цялата картина, да изгражда стратегията си далновидно, но в развоя на играта условията бързо се изменят. За да запазиш равновесие, да се приземиш върху краката си накрая, не бива да позволяваш тази отдалечена гледна точка да отвлича вниманието ти от непосредствените заплахи, които със сигурност дебнат наблизо, от опасните сблъсъци във вечно вълнуващото се море на застрашителни ходове и париращи или агресивни противодействия, възникващи всеки момент. В тази ситуация става необходима тактиката.

Именно в избора на тактика бях най-добра. Това беше частта от играта, която обожавах, в която виждаш само заложените възможности. Тук елементи като изненада и риск ти се отплащаха стократно.

Завих към големите каменни порти на Кенуд. Вече много добре знаех къде се намира най-близката опасност и къде тактическите маневри скоро ще ми влязат в работа. Това определено щеше да стане само след още триста метра нагоре по хълма във вила „Земя на баските“.

Преди да вляза в Кенуд, напълно бях забравила, че тази седмица беше Фестивалът на цъфналите вишни във Вашингтон. По този случай стотици хиляди туристи щяха да изпълнят Националния парк, за да снимат как в езерото се отразяват посадените край него японски вишни.

В Кенуд също имаше много вишневи дръвчета, но те не бяха толкова популярни. Явно ги бяха открили само японските туристи — стотици от тях обикаляха наоколо като привидения под дъжда, разтворили черни чадъри край затревените брегове на виещия се поток. Карах нагоре, подминавайки ги, и влязох под прекрасния като в катедрала тунел от вишневи дървета с черни клони — толкова стари и изкривени, че изглеждаха така, сякаш са били посадени преди сто години.

Горе на хълма спрях колата пред портата на вилата и свалих прозореца, за да въведа личния си код в интеркома. Мъглата ме обгърна като влажен дим. Беше просмукана с опияняващия аромат на цъфнали вишни, от който ми се зави свят.

Зад високите железни решетки виждах огромните площи, по които растяха любимите дървета на Родо — xapata, баските дървета, които всеки юни за деня на свети Йоан даваха обилна реколта от черни череши. А отвъд мъглата, понесена сякаш над морето от черешови дървета, потънали в бялата пяна на цъфналите си клони, се издигаше обширната вила „Земя на баските“ с типичния за сградите от Средиземноморието покрив, от плочи и просторни тераси. Капаците на прозорците бяха боядисани в баско червено, цвят на бича кръв, аленочервена бугенвилия пълзеше по розовите стени и къщата приличаше на картина от някой фовист. В интерес на истината „Земя на баските“ винаги ми бе изглеждала някак илюзорно и странно — най-вече поради факта, че се намираше толкова близо до Вашингтон. Сякаш някакво торнадо я бе пренесло тук направо от Биариц.

Портите се отвориха и поех по обиколната алея, която водеше до задната част на къщата, където се намираха кухните с огромните френски прозорци. В ясен ден от грамадната, настлана с плочки тераса пред тях човек можеше да види цялата долина под хълма. Еремон, среброкосият иконом на Родо, вече ме чакаше с хората си, готови да разтоварят колата — шестима мускулести младежи, облечени в черно, с кърпи на шията и нахлупили txapelas — черни барети. Баската команда. Еремон ми подаде ръка да сляза, а мъжете безмълвно се заеха да разтоварят кутиите с пресни зеленчуци, яйца и морски дарове в лед.

Винаги ми се бе струвало странно, че човек като Родо, който бе отраснал като диво козле из пиренейските проходи, чийто фамилен герб изобразяваше дърво, овца и няколко прасета, който все още кладеше огньове, за да си изкарва прехраната и наторяваше собствените си посеви, в момента поддържаше начин на живот, включващ няколко вили, постоянна прислуга и иконом на пълен работен ден.

Отговорът беше прост — хората около него до един бяха баски. С други думи, не ставаше въпрос за отношения работодател — наемни работници. Те бяха братя.

Според Родо всички баски бяха братя, независимо от езика, който говореха — френски, испански или еускера, автентичния баски език — и независимо къде бяха родени: в някоя от четирите баски провинции на територията на Испания или в някоя от трите, които бяха част от Франция. Баските и без това считаха населяваните от тях райони за отделна държава.

Сякаш за подсилване на това твърдение точно над френските прозорци с ръчно боядисани плочки, налепени на хоросановата стена, бе изписана любимата тайна максима на баските:

Последвах Еремон в грамадната кухня. Командата бързо пренасяше опакованата храна в отсрещния край на помещението.

Заварихме Родо с гръб към нас. Стегнатото му мускулесто тяло бе наведено напрегнато над печката, където той енергично разбъркваше нещо с дървена лъжица. Дългата му тъмна коса, обикновено сресана нагоре, така че да покрива яката, бе вързана на опашка. Това, както и обичайната му червена барета, нахлупена вместо готварска шапка, държеше косата му по-далеч от храната. Както обикновено, бе облечен в бяло — памучни панталони, риза с разкопчана яка и еспадрили, вързани около глезените с дълги панделки. Такъв костюм обикновено се носеше по баските празници в комбинация с аленочервена кърпа на врата и лъскав шарф на кръста. Тази сутрин дрехите върху Родо бяха покрити с дълга бяла касапска престилка.

Родо не се обърна, когато влязохме. Чупеше голямо парче горчив байонски шоколад на парчета и ги пускаше в съд на водна баня, като не спираше да бърка. От това заключих, че тази вечер ще имаме честта да опитаме неговия специалитет — Txapel Euskadi, „Баската барета“: кекс, пълен с разтопен горчив черен шоколад и пияни вишни. Устата ми се наля със слюнка.

Без да вдига поглед, Родо измърмори:

— Така значи! Neskato geldo най-после се завърна, след като цяла нощ е танцувала Jota с прекрасния принц! — Любимата ми малка Пепеляшка, така ме наричаше Родо. — Quel surprise!39 Обратно в кухнята при пепелта, а?

— Онова, което танцувах, не беше точно Jota — уверих го аз. Jota беше баски танц, който Родо много обичаше — с високо вдигане на крака, ръце на кръста и подскачане по пода. — Снегът едва не ме затрупа насред планината. Трябваше да карам през снежна буря, за да стигна тук навреме и да съм на разположение за някаква твоя вечеря, за която нищо не знам. Можех да загина! Ти си този, който трябва да бъде благодарен!

Бях ядосана, но гневът ми бе умишлен. От опит знаех, че на огъня на Родо трябва да се отвръща с огън. Обикновено онзи, който пръв драсне клечката в скандала, излиза накрая победител.

Но този път май правилото не сработи.

Родо остави лъжицата в разтопения шоколад и се извърна с лице към мен и Еремон. Тъмните му гъсти вежди се бяха сключили като буреносен облак, а ръката му трескаво цепеше въздуха:

— Така значи! Aspo вярва, че сам той е su! — изкрещя той. „Духалото си мисли, че то прави огъня“. Просто не можех да повярвам, че се справям с тези му приказки.

— Моля те да не забравяш кой ти даде работа! И кой те спаси от…

— От Си Ай Ей — довърших аз. — Ти обаче сигурно ще изпълниш и изискванията на другото Си Ай Ей! Откъде знаеше, че съм заминала, за да присъствам на парти? Може би ще благоволиш и да ми обясниш защо трябваше да се връщам толкова бързо обратно тук?

Думите ми смутиха Родо, но само за миг. Той се овладя бързо, изсумтя, дръпна червената си барета и я запокити театрално на пода — любим негов номер, който изпълняваше щом нямаше какво да каже, а това не се случваше често.

Последва напоителна тирада на еускера, от която схванах само няколко думи. Тя бе насочена към изпълнения с достойнство среброкос иконом Еремон, изправил се точно до мен, който не бе промълвил и дума, откак бяхме влезли.

Еремон кимна мълчаливо, после отиде до печката, изключи газта и извади дървената лъжица, която Родо бе забравил в съда с разтопен шоколад. Приготвената смес изглеждаше ужасно. Икономът внимателно сложи лъжицата на място, извъртя се и тръгна към френските прозорци, които водеха навън. После се обърна към мен, сякаш очакваше да го последвам.

— Трябва веднага да те закарам при geldu — каза той. Имаше предвид при горещата жарава, която очевидно трябваше да бъде в добро състояние за готвенето довечера. — Мосю Бужарон казва, че после, когато мъжете тук приключат с почистването на продуктите, той сам ще дойде с колата да докара всичко в ресторанта, така че да можеш да му помагаш по време на вечерята.

— И защо аз? — обърнах се към шефа си за обяснение. — Кои, за бога, са тези „важни клечки“, че са необходими такива маневри? Защо на никой друг дори не е позволено да ги зърне, а трябва да присъстваме само аз и ти?

— Няма нищо тайнствено — отговори Родо, заобикаляйки въпроса ми, — а вече закъсняваш за работа. По пътя Еремон ще ти обясни всичко, което трябва да знаеш.

След тези думи Родо изчезна мигом от кухнята, затваряйки вътрешната врата след себе си.

Аудиенцията ми при господаря, изглежда, беше приключила. Последвах величествения иконом през терасата и седнах в колата на мястото до шофьора. Той щеше да кара.

Не знам дали си въобразявах, или се дължеше на слабото ми познаване на баския език, но бях уверена, че съм разбрала две определени думи, които вървяха заедно в последното словоизлияние на Родо. А ако бях права, тези две думи нямаше да позволят на съзнанието ми скоро да се успокои. Ама изобщо нямаше да му позволят.

Първата дума беше arisku. Родо я употребяваше непрестанно, докато се въртяхме около пещите. Тя означаваше „опасност“. Не можех да не си спомня, че същата дума бе изписана на руски върху малката картичка отпреди десет години, която все още се намираше, дори и в този момент, в джоба ми. Но втората баска дума — zoritzi, която бе последвала непосредствено първата, бе още по-лоша, макар и да не означаваше „пази се от пожара“.

На еускера zoritzi означаваше „осем“.

Еремон караше фолксвагена надолу по Ривър Роуд към Джорджтаун, без да отлепя очи от пътя отпред, нито пък дланите си от волана, показвайки умения на шофьор, на когото цял живот му се бе налагало да се справя със сто и осемдесет градусови планински завои — умения, които градските шофьори нямаха.

Но напрегнатото му внимание към шофирането нямаше да ме спре да сторя това, което знаех, че е от жизнено значение в момента — да го разпитам, защото, както Родо уклончиво бе обещал, Еремон щеше да ми разкаже по пътя всичко, което „трябвало да знам“.

Познавах иконома от времето, когато започнах работа като помощник на мосю Родолфо Бужарон. Наистина знаех много по-малко за него, отколкото за шефа, но едно ми беше добре известно: във вилата пред Родо Еремон може и да разиграваше позата на среброкосо достойнство и главен изпълнител на господарската воля, но извън работното място човекът беше истински корав баск с всичките му отличителни черти. Това значеше, че притежава странно чувство за хумор, набито око за хубави жени (по-специално за Леда) и необясним за мен вкус към Sagardao — отвратителния баски ябълков сайдер, който дори испанците не могат да пият.

Леда твърдеше, че на вкус Sagardao й напомня на „козя пикня“, макар и да не беше ясно откъде тя разполага с информацията, която й позволява да направи подобно кулинарно сравнение. Въпреки това и двете опитвахме от време на време сайдер в компанията на Еремон по една основна причина: това беше единственият начин да се доберем до някаква актуална информация относно нашия общ шеф, когото Леда наричаше „маестрото на менютата“.

Затворена в колата за поне половин час с Еремон — е, както би казала Кий, сега или никога.

Представете си изненадата ми, когато Еремон заговори пръв и разчупи леда по много необичаен начин:

— Искам да знаеш, че Е. Б. не ти се сърди — увери ме той.

Еремон винаги наричаше Родо Е.Б. — съкратено от истинското баско име на шефа Ередолф Бужарон. Това беше смешна само на баските шега, в която Еремон бе посветил мен и Леда по време на едно прекарване с много сайдер късно една нощ. Никакви имена или въобще думи на баски не можели да започват с Р, например името Еремон на испански беше Рамон, а на френски Реймон. Родолфо пък звучеше направо италианско. Тази езикова особеност правеше от Родо нещо като „баски негодник“.

Самият факт обаче, че Еремон си позволяваше шеги с избухлив тиранин като Родо, вече показваше колко по-дълбоко стигаше всъщност връзката между двамата, далеч отвъд отношенията „господар-слуга“. Еремон беше единственият, който навярно имаше представа какво е намислил да прави Родо тази вечер.

— Добре де, ако не ми се сърди — изтъкнах, — тогава защо бяха прегореният шоколад, баретата на пода, еускера дрънканиците, затръшнатата врата и фактът, че светкавично ни изгони?

Еремон сви рамене и се усмихна тайнствено. Очите му и за миг не се отделиха от пътя.

— Е. Б. никога не знае какво да те прави — каза той. — Ти си различна. Той не е свикнал да се разправя с жени. Поне не и професионално.

— Леда също е различна — казах аз, напомняйки на Еремон за любимката му. — Сама се справя с коктейлите. Скъсва се от работа. Изкарала е куп пари за „Суталде“. Родо със сигурност трябва да й го признае.

— А, Лебеда. Великолепна е — отвърна Еремон, а очите му светнаха, но само за миг. После се разсмя: — Но винаги когато стане дума за отношенията ни, тя ми казва, че бъркам къщата.

— Казва се „бъркам адреса“, Еремон.

Еремон натисна спирачките. Бяхме стигнали светофара между Ривър Роуд и „Уисконсин“. Икономът се извърна към мен.

— Как може някой да „сбърка адреса“? — попита той, доста разумно, между другото. За разлика от Кий, никога не се замислях над фразеологизмите. Толкова по въпроса за народната мъдрост.

— Може би в случая е по-подходящо да кажеш „бъркам лебеда“ — съгласих се аз.

— Никой никога не „бърка“ лебедите, това е невъзможно — каза Еремон. — Особено ако става дума за лебед, в който си влюбен. А аз наистина съм влюбен в този лебед, да ти кажа право.

О, не. Не на такъв разговор разчитах.

— Боя се, че когато става дума за човешката природа, Родо е прав за едно — казах аз, — Леда предпочита жени, доколкото знам.

— Глупости. Това е само… Как му викате? Временна фаза. Като тия кънки например, които тя толкова обича да носи. Всичко ще се промени. Тази поза й е необходима заради успеха, който й осигурява, заради властта над мъжете — освобождава я от необходимостта през цялото време да се доказва на някого.

Аха, помислих аз, класическият номер: „Тя никога не е срещала мъж като мен.“

Еремон поне се беше разприказвал, независимо за какво. Светофарът светна зелено, но той вече обръщаше малко повече внимание на мен, отколкото на пътя. Знаех, че тези последни километри преди ресторанта са последната ми възможност да разбера какво става.

— Като стана дума за доказване — рекох аз, колкото е възможно по-небрежно, — чудя се защо ли мосю Бужарон не повика Леда или някой друг да работи с него на вечерята тази вечер? В края на краищата, ако тези гости са толкова важни, нима Родо не иска да се покаже пред тях? Не иска ли да е сигурен, че нещата ще минат по мед и масло? Всички знаем какъв професионалист е. Но аз и той едва ли ще се справим сами, няма да можем да заместим целия персонал на ресторанта. Ако съдя по количеството храна, което току-що закарах в Кенуд, тази вечер очакваме доста сериозна тълпа.

Продължавах да опипвам почвата, стараейки се да не събуждам подозрения, и в този момент забелязах, че подминахме библиотеката на Джорджтаун, която ни остана отляво. Щяхме всеки момент да стигнем „Суталде“. Реших да сложа картите на масата, но за щастие не се наложи. Еремон беше отбил по една странична улица, за да избегне трафика по „Уисконсин“. При първия знак „Стоп“ спря и се обърна към мен.

— Не, доколкото знам, няма да присъстват повече от дванайсет души — каза той. — Казаха ми, че вечерята е поръчана отгоре, че към Е. Б. са отправени много изисквания — предварително е поръчана най-висококачествена кухня, специални точно определени блюда. Ето защо трябва да извършим цялата тази подготовка в „Земя на баските“ под ръководството на Е. Б. Затова и той толкова се тревожеше дали ще успееш да се върнеш навреме, та огньовете да бъдат готови за тази вечер и да можем да започнем да приготвяме мешуи.

— Мешуи ли? — възкликнах изненадано.

Нужни са най-малко дванайсет часа, за да се приготви едно мешуи — нанизано на шиш и напълнено с подправки агне или яре, което се върти над огъня. Ястието е високо ценено в арабските страни. Такова нещо можеше да се изпече единствено в голямата централна пещ на „Суталде“. Родо трябваше да закара целия екип на ресторанта в кухнята още преди изгрев, за да е сигурен, че всичко ще е готово за вечерята.

— Но кои са всъщност тези тайнствени „важни клечки“? — попитах аз за пореден път.

— Като съдя по менюто, става дума за високопоставени политически фигури от Близкия изток — отвърна Еремон. — Чух, че ще има допълнителна сериозна подготовка, защото събирането ще се проведе при високо ниво на сигурност. На въпроса защо ти си единствената от екипа, която трябва да присъства на вечерята, не мога да дам отговор. Но Е.Б. ни увери, че всичко, което ще се случва тази вечер, му е било предварително заповядано.

— Заповядано? — трудно ми беше дори да повторя думата. — Заповядано от кого? Какво ниво на сигурност?

Мъчех се да изглеждам безразлична, но сърцето ми биеше като стоманен барабан. Това вече ми идваше твърде много. Смъртоносни игри на шах с неизвестни ходове, руски наемни убийци и изчезнали хора от семейството ми, тайнствени „важни клечки“ от Близкия изток и нападения над Багдад. А от последните четирийсет и осем часа бях прекарала в сън само осем.

— Не съм сигурен в нищо — продължи Еремон. — Всички приготовления се извършваха лично от Е.Б. Но мога да предположа някои неща, след като знам, че събитието ще се проведе под засилена охрана. Подозирам, че вечерята е организирана от Овалния кабинет.

Вечеря, поръчана от Белия дом? Дяволски се съмнявах. Но това наистина беше последната капка. Какви допълнителни трудности щеше да ми докара занапред моят и без това достатъчно труден шеф? Ако идеята на Еремон не ми се беше видяла толкова абсурдна, със сигурност щях да съм страшно ядосана.

Но както би казала Кий, който го е страх от мечки, да не ходи в гората.

Бях на път да вляза в същата кухня, която бях напуснала преди около десет часа. Но докато слизах сред мъглата от ситен дъждец по каменните стъпала на алеята над канала, водеща към ресторанта, забелязах, че след последното ми идване нощес бяха настъпили някои промени.

Ниска бетонна бариера препречваше входа на пешеходния мост над канала и до нея се бе появила малка дървена будка, подобна на походна тоалетна. Когато приближих, от нея изведнъж се появиха двама мъже. Носеха тъмни костюми и палта, както и тъмни очила, което беше странно предвид мрачното време.

— По каква работа сте тук? — попита единият с равен официален тон.

— Моля? — обърках се аз.

Високо ниво на сигурност, бе казал Еремон. Тази барикада обаче, изникнала изненадващо като гъба на безлюдната алея, ми се стори повече от странна. Ставах все по-нервна с всяка изминала минута.

— Трябват ни името ви, рождената ви дата и снимка, по която да ви идентифицираме — изрече вторият мъж също толкова монотонно и протегна ръка към мен с обърната нагоре длан.

— Отивам на работа. Аз съм готвачка в „Суталде“ — обясних, като полека правех крачки напред.

Опитах да изглеждам любезна, докато ровех за шофьорската си книжка в претъпканата дамска чанта. В този момент осъзнах колко пуста и изолирана всъщност беше тази част на алеята. Наоколо се бяха случвали убийства на жени, едната дори била нападната по време на сутрешния си крос. Май нямаше данни някой да ги е чул да викат.

— Откъде мога да знам кои всъщност сте вие? — попитах аз мъжете. Леко повиших глас, но повече за да потисна страха си, отколкото за да повикам помощ, защото и без това наоколо нямаше никого.

Първият бръкна във вътрешния си джоб и после със светкавична бързина пъхна под носа ми идентификационната си карта. Господи, службата за охрана на американския президент.

Щеше да се окаже, че информацията на Еремон е вярна. Който и да беше „заповядал“ вечерята, явно беше много високопоставен, иначе едва ли би могъл да нареди на най-висшия ешелон в правителствената сигурност да сложи пост с блокада на частен обект и да проверява гостите на някакво си ресторантско събиране. В момента обаче просто пушех от гняв, странно как още не бяха видели дим да излиза от ушите ми. Щях направо да убия Родо в момента, в който благоволеше да се появи! Изобщо не ме беше предупредил, че след всичко, което ми се беше струпало през последните четирийсет и осем часа само заради факта, че трябваше да бъда във Вашингтон навреме, ще се наложи да мина и през „Чекпойнт Чарли“.

В края на краищата изрових забутаната на дъното шофьорска книжка и я размахах пред двамата мъжаги. Аз на тебе, ти на мене. Първият се върна в будката, за да сравни името ми със записаното в инструкциите им. После се показа на вратата и кимна на втория, който ми помогна да се прехвърля през бетоновото препятствие, прескочи и той след мен, изпрати ме през канала и ме остави сама в другия край на моста.

Щом отключих служебния вход на „Суталде“, на очите ми се наби поредната изненада. Още половин дузина агенти по сигурността сновяха из салона на горния етаж. Всичките шепнеха нещо по скритата в ръкавите им радиовръзка. Едни надничаха под ленените покривки на масите, други внимателно се взираха в обширната гледка, която се разкриваше от френските прозорци, сякаш очакваха десанта в Нормандия да се стовари всеки момент под моста Кий.

Двамата от будката, изглежда, бяха известили останалите за пристигането ми, защото никой в салона не ме удостои дори с поглед. Накрая един от агентите все пак дойде да поговори с мен.

— Хората ми ще се изнесат всеки момент, само да приключим с претърсването — информира ме той рязко. — Имате разрешение да влезете, но не можете да напускате сградата, докато не получите разрешение да излезете след края на вечерята. Трябва да претърсим и чантата ви.

Страхотно. Преровиха ми нещата, взеха ми мобилния телефон и казаха, че ще ми го върнат по-късно.

Ясно беше, че е безсмислено да споря с тези типове. В края на краищата кой може да знае дали малко допълнителна сигурност няма да се окаже полезна, като се вземе предвид всичко, което бях научила за собственото си семейство и приятели през последните четири дни. Освен това, дори и да исках да си тръгна веднага, на кого можех да позвъня за помощ срещу охраната на американското правителство?

Момчетата в черно се изнесоха и аз бързичко се смъкнах по стълбите в избата, където неочаквано се оказах — за мое облекчение — съвсем сама. Озовах се в присъствието единствено на един агнешки труп, който бавно се въртеше над огъня в централната пещ. Разбутах алените въглени под него, за да стане температурата равномерна. После проверих какво е положението с огъня в другите пещи, донесох резервни дърва и подпалки и ги пъхнах където беше необходимо. Слагах нови дърва и в миг осъзнах, че имам друг, по-голям проблем.

Лъхна ме силен аромат на подправено печено месо, като почти ме докара до сълзи. Колко ли време бе минало, откак за последно бях яла нещо солидно? Знаех, че месото още не е готово и цялото ястие ще се съсипе, ако си откъсна от него сега. В същото време ми беше ясно, че Родо ще се появи с останалата храна или с нещо друго, от което бих могла да хапна, чак след часове. Не се сещах за никой друг, който едновременно да може да ми донесе храна и да разполага с пропуск за преминаване през завардения мост. Наругах се, задето не накарах Еремон да спрем на някоя закусвалня по пътя насам.

Размислих дали да не претършувам шкафовете в дъното на кухнята, където държахме продуктите, но знаех, че е безсмислено. „Суталде“ бе известен с това, че предлага само свежи, домашно отгледани зеленчуци, уловени същия ден морски дарове и прясно месо от животни, отгледани в природосъобразни условия. Тук държахме само неща, които не могат да бъдат набавени в момента: консервирани лимони, ванилия, шафран, но не и нещо, което да прилича на истинска храна и което да можеш просто да грабнеш от фризера и да го претоплиш в микровълновата. Всъщност Родо бе забранил присъствието на фризери и микровълнови в сградата на ресторанта.

В момента чувах как цариградското грозде, която бях толкова глупава да изям сутринта, се бори за надмощие със стомашния ми сок. Знаех, че няма да издържа до вечеря. Просто се налагаше да ям. Представих си се сама в грозния образ на „Затворникът от Зенда“40 в женски вариант — умирам от глад в собствената си изба, а последното, което виждат очите ми, е една вкусна, сочна мръвка, която се върти бавно на шиш…

Наведох се към дървата, които току-що бях подредила под въртящото се мешуи, надникнах под въртящия се шиш и забелязах нещо сребристо, заровено в пепелта. Да, сред въглените имаше нещо, увито в метално фолио. Взех ръжена и го извадих — голям овален предмет. Веднага познах какво е. Коленичих и посегнах да го грабна с голи ръце, но в следващия миг се усетих. Нахлузих широките азбестови ръкавици, извадих предмета и обелих тежкото фолио. През целия си живот не съм била толкова благодарна на някого, колкото сега. Нито пък друг път съм се радвала толкова да видя нещо, колкото се радвах в момента на предмета в ръцете си.

Леда ми бе оставила подарък. Това определено беше не само нейният стил, но и нейният вкус.

Малко храна, за да се успокоя — печен картоф, пълен с месо, спанак и сирене.

Човек не може ясно да си представи колко изискан на вкус може да бъде един печен картоф, поне не и преди да изпадне в ситуация на вълчи глад. Изядох всичко, с изключение на фолиото.

Помислих си да звънна на Леда, но се сетих, че след като цяла нощ е била на смяна тук, сега сигурно си отспива. Твърдо реших обаче да й купя една бутилка скъпо шампанско веднага щом ме пуснат от изолацията.

Бях презаредила батериите с малко храна и това навярно бе причината да ми хрумнат някои мисли, за които не се бях сещала преди.

На първо място фактите бяха показали, че и Леда, и Еремон знаеха повече за тази тайнствена вечеря, отколкото ми казваха. Единият ме бе докарал дотук, а другият ми бе оставил храна, така че явно и двамата са знаели отлично точното време, по което ще пристигна в ресторанта, както и факта, че няма да съм имала възможност да ям междувременно. И това не беше всичко.

Докато се занимавах снощи с огньовете, бях твърде изморена, за да следя внимателно забележките на Леда за Родо: как вдигнал скандал, когато разбрал, че съм напуснала Вашингтон, без да се обадя, как се държал с останалите от екипа като с роби по време на отсъствието ми, как организира мистериозна вечеря за някакви „важни клечки“ от правителството и само аз от всички трябвало да присъствам на нея, за да му помагам. Как настоявал Леда да остане в ресторанта предната вечер и да ме чака да се върна, „за да ми помогнела с огньовете“.

После пък всичко от тази сутрин… Едва бях пристигнала в Кенуд с продуктите, и Еремон почти в същия миг ме върна обратно в ресторанта.

Какво ми бе казал Родо след разправията ни тази сутрин? Миг преди да затръшне вратата зад гърба си? Беше ме уверил, че не става нищо тайнствено, така че няма защо да се тревожа и че вече закъснявам за работа. Както и че Еремон ще ми обясни по пътя всичко, което трябва да знам.

А какво ми бе съобщил Еремон? Първо, че Родо не бил организаторът на вечерята — тя била поръчана „отгоре“. Това при положение, че едно от нещата, които шефът ми най-много мразеше, беше нещата да бъдат извън неговия контрол. Второ, че на вечерята навярно ще присъстват високопоставени лица от Близкия изток, както и че нивото на сигурност на събитието ще бъде високо. Както и че самата вечеря е организирана всъщност от най-висшите ешелони на властта във Вашингтон.

А, да, и че самият той, Еремон, е влюбен в Леда Лебеда.

Всичко това ми изглеждаше като тактика за заблуда на противника, като хвърляне на прах в очите, така че вниманието ми да се отвлече от някаква друга атака, която ще ме изненада в гръб. Сега не беше моментът да губя от поглед общата картина, нито пък да пропадам в бездната на шахматната слепота. Не и тук, в избата, където само можех да чакам ударът да се стовари върху ми.

Тогава проумях.

По кое време тази сутрин се скарахме с Родо? Точно кога той хвърли баретата си на пода, кога започна да бърбори на баски и изчезна от очите ми? Тази случка не беше ли свързана с онова, за което Леда и Еремон само бяха намекнали, без да ми го кажат направо?

Не въпросът ми за партито тази вечер бе разгневил Родо. Той бе избухнал в момента, в който поисках да знам откъде е разбрал за другото парти, онова в Колорадо? Точно след като му бях съобщила, че съм карала през снежна буря, за да се върна навреме. След като бях поискала да знам как е разбрал къде съм.

Още в Колорадо, макар и за кратко, се замислих за това какво може би ме очаква занапред, но тогава не бях схванала още най-важното. Сега то направо щеше да ми избоде очите.

Каквото и да се случеше тази вечер тук, в избата, то щеше да представлява следващият ход в Играта.

Тактика и стратегия

Повторението е майка на знанието, както би се изразила Кий.

Бях прекарала половината си живот да се упражнявам да готвя пред грамадните пещи с дърва и откритите огнища на чичо ми в Монток Пойнт, Лонг Айлънд. Сега зад гърба ми бяха още почти четири години допълнително чиракуване в „Суталде“ под строгия, понякога и арогантен поглед на баския Бонапарт — мосю Бужарон.

Човек би помислил, че поне що се отнася до готвене, вече ще съм в състояние да отлича истинското блюдо от простото шарлатанство.

Въпреки това допреди миг все още не ми бе хрумнало, че в целия сценарий има нещо гнило. Разбира се, на главата ми бяха разни въпроси от рода на сериозно недоспиване и недояждане, бурни скандали и агенти от тайните служби. Но първата улика, която трябваше да ми подскаже отдавна, че нещо гнило все пак има, беше самото мешуи.

За набитото око нещата бяха очевидни. На пръв поглед шишът си се въртеше нормално, по часовниковата стрелка, огънят, който бях стъкнала, осигуряваше стабилна, постоянна температура, самото въртящо се агне бе вдигнато на точното разстояние над пламъците, така че при въртенето се нагряваше равномерно от всички страни. Липсваше обаче съд, в който да се стича мазнината. Стопената мазнина от месото трябваше да капе в пълен с вода съд под агнето, а после сосът да се използва отново за заливане на месото. Вместо това тя от часове се стичаше върху камъните на огнището и загаряше в черна гадна маса. Почистването после щеше да бъде смъртоносно трудно.

Никой от майсторите готвачи не би оставил месото да се пече така, най-малко пък Родо. Като го видеше, той определено щеше да се вбеси. Леда от своя страна, дори и да имаше достатъчно сила да нагласи месото, не беше готвачка. Някой все пак беше свършил работата по този начин, тъй като от агнето нямаше и следа, когато аз си тръгнах оттук нощес.

Дадох си дума, че ще разнищя докрай тази работа веднага щом Родо се появи. Междувременно придърпах най-голямата керамична съдина, която намерих, и я нагласих под агнето. Налях вътре малко вода, приготвих и специалната лъжица за заливане.

Странното разполагане на месото на скарата ме накара да си спомня едно друго огнище, което бях оставила наскоро зад гърба си в Колорадо. Струваше ми се, че всичко там се е случило преди векове. Това пък ме подсети за уговорката ни с Кий — да й се обадя в понеделник, за да ми каже какво е успяла да научи около изчезването на майка ми.

Никога не знаех къде точно се намира Кий в даден момент, но тъй като тя работеше обикновено на много отдалечени места, имаше навик винаги да държи включен сателитния си телефон. Тъкмо щях да посегна за мобилния, и се сетих, че Сикрет Сървис ми го бяха конфискували.

До входа на ресторанта, точно зад бюрото на метр д’отела, имаше телефон, от който можеха да се провеждат междуградски разговори, така че се запътих нагоре по стълбите да се обадя. Щях да платя с кредитната си карта. Не се притеснявах от това дали момчетата от Сикрет Сървис ще ме чуят, нито дали ще запишат разговора, макар че те със сигурност вече бяха наслагали микрофони навсякъде из ресторанта. Двете с Кий бяхме усъвършенствали нашия таен език още като деца. Понякога дори беше трудно да се разбираме една друга.

— Кий вика Земята — бяха първите й думи. — Чуваш ли ме? Говори сега или замълчи завинаги.

Това беше паролата, с която Кий разбираше дали се обаждам аз и дали мога да говоря спокойно.

— Чувам те — отвърнах. — Макар че през едното ухо влиза, през другото излиза.

Това означаваше, че наоколо има чужди хора, които могат да чуят какво си приказваме.

— Какво ново? — продължих.

— Познаваш ме — каза Кий, — търкалящият се камък мъх не хваща, дето се вика. Но времето със сигурност минава бързо, ако си прекарваш весело.

Това значеше, че Кий е напуснала Колорадо със стария си малък самолет „Видрата Офелия“ и вече се е върнала при работата си в националния парк „Йелоустоун“ в Уайоминг, където работеше по заместване още докато учеше в гимназията и в колежа. Кий изучаваше геотермалните характеристики на различните геологически образувания в парка — гейзери, ями с термична кал, вулканични пукнатини в земната кора, наречени фумароли. Всички те се подхранваха от магмата дълбоко под йелоустоунската калдера, врящия котел, създаден някога от древния супервулкан, който сега спеше на километри под земната повърхност.

Когато не се мотаеше насам-натам с шантавия си самолет, Кий участваше в разни весели събития като това, при което майстори пилоти се забавляваха в опит да кацнат върху топящ се айсберг. Но иначе тя беше един от водещите специалисти по термална физика. Напоследък все повече я търсеха, особено във връзка с нарастващия брой „горещи“ геологически точки на планетата.

— Как са нещата при теб? — попита Кий.

— Познаваш ме — подхванах аз познатата парола, — от трън, та на глог. Проблемът на готвачите е в това, че твърде много обичат огъня. Какво да се прави, такава ми е работата, да изпълнявам заповеди. Нали знаеш: „Те не трябваше да отвръщат, /те не трябваше да питат, /те трябваше единствено да се подчинят и да умрат…“

Двете с Кий практикувахме нашия навахо код от толкова отдавна, че бях напълно сигурна, че тя отлично знае следващия стих от „Атаката на леката кавалерия“41 — „През долината на смъртта яздеха шестстотинте“ — и от него щеше да се сети, че намеквам за това как в момента се намирам в същото безизходно положение като кавалеристите от стихотворението. Ясно беше, че тя схвана намека като свързан с работата и шефа ми, но в същото време самата Кий криеше изненада.

— Пак тази твоя работа — въздъхна тя разочаровано. — Жалко че се наложи да заминеш толкова бързо. Трябваше да останеш. Нали знаеш, търпението е добродетел. Ако беше изчакала малко, нямаше да пропуснеш събирането на Ботаническия клуб в неделя вечер. Но нищо, аз отидох вместо теб.

— Ти? — възкликнах аз шокирана.

Нокомис Кий си е бъбрила с Ливингстънови, след като съм напуснала Колорадо?

— В някакъв смисъл присъствах неофициално — отвърна бързо Кий. — Не бях поканена. Знаеш, че никога не съм се разбирала с председателката, онази госпожица Блестяща. Тя не е сред най-умните, но определено може да ти помогне да разбереш някои неща. На теб щеше да ти бъде интересно. Темите бяха от твоята област — екзотични лилии и руски лекарства на билкова основа.

Господи! Сейдж се е срещала с Лили и Вартан? Кий явно говореше за това, но как ли е станало? Те и двамата бяха в Денвър.

— Клубът явно е променил мястото за срещи — предположих аз. — Всички ли успяха да присъстват?

— Срещата се проведе у Моли — потвърди Кий. — Присъствието беше рехаво, но господин Скайуокър успя да дойде.

„У Моли“ беше наш стандартен код. Под името на онази пищна милионерка от времето на Златната треска — оцелялата от „Титаник“ Непотъващата Моли Браун, се криеше името на града, в който тя се е подвизавала — Денвър. Значи Сейдж все пак е била там! Да се сетя кой е Господин Скайуокър не беше трудно — това можеше да бъде само Гален Марч, тайнственият нов собственик на ранчото „Скай“.

Защо, за бога, той и Сейдж нагло се бяха разхождали из Денвър в компанията на Вартан и Лили Рад? При това очевидно бяха отишли там след моето заминаване. А Кий как е научила за тази мистериозна среща? Всичко това звучеше страшно подозрително.

Но необходимата за съобщаване информация ставаше вече твърде сложна за моя ограничен набор от афоризми, а и Родо щеше да се появи всеки момент, за да сложи начало на подготовката. Спешно трябваше да узная как всичко казано от Кий е свързано с това, заради което всъщност й се бях обадила — с майка ми. Така че зарязах театралния репертоар и подходих направо към най-важното.

— Аз съм на работа, очаквам шефът ми да се появи всеки момент. Обаждам се от телефона в ресторанта. Наистина не мога да говоря повече. Преди да затворя обаче, кажи ми как върви твоята работа? Има ли напоследък нещо ново около горещия извор Минерва?

Кий беше в „Йелоустоун“ и асоциацията с този извор беше всичко, което успях да измисля за толкова кратко време. Минерва беше известен „стъпаловиден“ или терасиран горещ извор в парка. „Йелоустоун“ се славеше с повече от 10 000 забележителни геотермални природни образувания — най-голямата група от подобни феномени в света. Самата Минерва представляваше великолепен горещ водопад, обвит в пара, която блестеше зашеметяващо с цветовете на дъгата, а преди е била и една от основните атракции на парка. Казвам „преди“, защото през последните десет години Минерва необяснимо и тайнствено бе пресъхнала — целият грамаден водопад и горещият извор, който го захранвал, просто бяха изчезнали. Точно като майка ми.

— Радвам се, че питаш — отвърна Кий, която мигновено бе схванала за какво говоря. — Работих по този въпрос вчера. В неделя. Изглежда, йелоустоунската калдера повишава температурата си. Може да изригне отново, когато най-малко очакваме. Колкото до нашия изчезнал горещ извор Минерва, смятам, че може да се появи отново по-скоро, отколкото си мислим.

Дали разбирах тези думи правилно? Сърцето ми се разтупка.

Тъкмо щях да задам още някой и друг въпрос, когато входната врата на ресторанта се разтвори и Родо нахълта с по едно едро пиле под всяка мишница, а след него вървеше един от агентите с черни очила с камара кутии в ръце.

— Bonjour encore une fois, Neskato Geldo42 — изстреля Родо към мен, докато правеше знаци на агента да остави кутиите с храна на една близка маса, сякаш човекът беше един от прислугата.

Докато агентът беше с гръб, Родо ме приближи и изсъска:

— Надявам се да не те накарат да съжаляваш, задето си посмяла да използваш телефона — после добави високо: — Е, добре, Пепеляшке, бързо долу да нагледаш нашето агне!

— Май предстои да се занимаваш с овце — промълви Кий полугласно в ухото ми. — Ще ти пратя по мейла бележките си за Ботаническия клуб и резултатите от последните геотермални изследвания. Вярвам, че ще ти се сторят забележителни.

И тя затвори.

Разбира се, Кий никога не използваше електронна поща. Думите й означаваха просто че ще ми се обади пак възможно най-скоро. Кога ли щеше да бъде това?

Последвах Родо по стълбите към избата, но не можех да прогоня от съзнанието си два въпроса.

Какво се бе случило на тайнствената среща в Денвър?

Дали Нокомис Кий е попаднала на следите на майка ми?

Родо вдигаше големите пилета едно по едно над пламъците и ги освобождаваше от омотаните около тях конци. За разлика от мешуи пилетата не се нуждаеха от сос, с който да бъдат заливани. Те щяха да се приготвят по метода на Родо за сухо изпичане. Всяко пиле бе внимателно подсушено отвън и отвътре, посолено с каменна сол и после здраво стегнато и опаковано в специалното приспособление, измислено от Родо — малка клетка от кръстосана тел, завързана после с връв към шиш, поставен хоризонтално над огъня. Така пилето се люлееше свободно над пламъците — шишът лежеше на две здрави куки, зазидани в камъните отстрани на пещта. Топлината от въглените въртеше пилето първо в посока, обратна на часовниковата стрелка, а после и по часовниковата стрелка в едно непрестанно движение, подобно на махалото на Фуко.

Приключих със заливането на агнето и по заповед на Родо се качих пак горе да донеса останалите продукти. Там видях, че се е наложило мрачните охранители от моста да посвършат някои неща, които съвсем не бяха работа на Сикрет Сървис. Точно до вратата беше нареден голям куп кутии и върху всяка от тях бе сложен печат, определено официален. Родо не беше от хората, които биха се лишили от малко допълнителна помощ, но това си беше жив абсурд.

Преброих кутиите — трийсет, точно както Родо ме бе предупредил. После заключих външната врата, както ми бе заповядал, и се заех с пренасянето на храната долу, при Повелителя на избата.

Повече от час работихме, без да разговаряме, но това си беше в реда на нещата. В кухнята на Родо винаги се работеше в пълна тишина. Действаше се чисто, прецизно, с внимание към подробностите. Аз лично се нуждаех точно от такава професионална прецизност — беше като при игра на шах. При обичайната работна вечер в „Суталде“, когато в кухнята имаше десетки работници, единственият звук, който се чуваше, беше мекото потропване на ножовете, кълцащи зеленчуци. Само от време на време по интеркома долиташе приглушеният глас на оберкелнера или на сомелиера, когато някой от двамата даваше поръчка от главния салон горе.

Днес за щастие цялата предварителна обработка на храната вече бе извършена у Родо, иначе двамата с него никога нямаше да смогнем навреме за вечерята. Още не бях свалила всички кутии долу, а Родо вече бе пуснал в съда с мазнина от агнето куп миниартишок, мънички виолетови и бели патладжанчета, съвсем млади жълти и зелени тиквички, както и минидоматчета — приличаха на изсипали се от някакъв рог на изобилието.

Не можех да спра да питам как ще се справим със сервирането само двамата. Понеделниците, когато ресторантът беше затворен, бяха дни за обучение на келнерите. Те се учеха да подреждат правилно сребърните прибори и чашите, както и как да постъпят, ако някой от гостите (никога не ги наричахме „клиенти“) разлее питието си или част от соса върху покривката. Ако това се случеше, дори и гостите още да не бяха приключили с храненето, масата мигом биваше обкръжавана от десетина келнери и помощник-келнери, които светкавично разчистваха всичко. Без да притесняват гостите, те махаха мръсната покривка и постилаха чиста, после нареждаха обратно всичко точно както си е било, поставяха правилните напитки и блюда пред всеки гост. Всичко ставаше като с магия. Родо им засичаше време с хронометър — цялото действие трябваше да се извърши за четирийсет секунди.

Да наблюдавам как Родо се движи безмълвно между пещите, как, без да обели дума, ми възлага задачи — това само по себе си беше обучение, което не можех да получа в никое учебно заведение. Това трябваше да бъде видяно. А само истински професионалист със сериозен опит можеше да бъде в състояние да изпълни любимото мото на Кий — повторението е майка на знанието.

Колкото и труден за понасяне да беше Родо, никога не съжалих, че приех да работя тук.

До тази вечер, да си кажа право.

— Neskato! — повика ме Родо. Аз бях коленичила и обръщах зеленчуците. — Искам да се качиш горе, да разкачиш интеркома и телефона и да ми ги донесеш тук.

Когато вдигнах към него учуден поглед, той шляпна с длан каменната стена на мазето и ме дари с една от редките си усмивки.

— Виждаш ли тези камъни? — попита.

За първи път обръщах внимание върху ръчно дяланите камъни на стената, оформени еднакво и подредени тук преди повече от двеста години. Бяха млечнобели и прорязани от особени жилки с кайсиев цвят.

— Кварцови кристали — обяви Родо. — Характерни са за почвата тук. Имат изключителна способност да предават звуковите вълни. Но пречат на електронните комуникации, освен ако те не са… Как се казва? Свързани с компютър.

Затова значи му трябват телефонът и интеркомът. Затова трябваше и да заключа вратите. Родо не беше глупак. Явно имаше нещо да ми каже и макар че умирах от желание да го чуя, свитият стомах ми подсказваше, че най-висшият ешелон на държавната охрана обикаля точно над главите ни, непосредствено пред входа на ресторанта.

Върнах се с електрониката, Родо я взе и я пъхна в грамадния хладилник. После се обърна към мен и взе ръцете ми в своите.

— Искам да седнеш тук на този стол, за да ти разкажа една кратка история — каза той.

— Надявам се, че тя ще отговори на някои от въпросите, които ти зададох тази сутрин — отвърнах. — Разказвай, но само ако си сигурен, че никой не подслушва.

— Не могат да ни подслушат. Това беше и една от причините да организираме вечерята именно тук, в мазето. Но телефонът, по който те заварих да говориш, както и домът ми, „Земя на баските“, вероятно се подслушват. Но за това по-късно — отговори Родо. — Преди това има нещо по-важно — причината ние двамата да сме тук днес. Знаеш ли историята за Оленцеро?

Поклатих глава отрицателно, заех мястото си на стола и шефът продължи:

— Както се досещаш по името, Оленцеро бил баск. Легендата за него ние, баските, разиграваме всяка година на Богоявление. Аз самият често танцувам на този празник, танцът оленцеро включва вдигане на краката високо във въздуха. Някой път ще ти покажа.

— Добре — отвърнах, чудейки се накъде, за бога, води всичко това.

— Нали знаеш — продължи Родо, — че според учението на католическата църква новороденият Исус бил открит за първи път от трима влъхви, от трима магове — зороастрийски поклонници на огъня, дошли чак от Персия. Ние, баските, обаче смятаме, че тази история не отговаря на истината. Баскът Оленцеро бил първият, зърнал детето Исус. Оленцеро бил charbonnier… Как е думата на английски… Въглищар. Сещаш се, от онези хора, които обикалят по земята, секат и горят дърва, превръщат ги във въглища, а после ги продават — за отопление, за готвене. Оленцеро е прародителят на баските. Затова се славим като толкова добри готвачи…

— Чакай, чакай — прекъснах го аз. — Докара ме чак от Колорадо през вилнееща снежна буря, домъкна ме в това мазе, гладна и недоспала, само за да ме хванеш насаме и да ми разказваш историята за легендарен баски танцьор опреди две хиляди години, който продавал въглища?

Бях абсолютно вбесена, но се мъчех да говоря тихо, защото все още не бях сигурна, че не ни подслушват.

— Не точно — отвърна Родо невъзмутимо. — Ти си тук сега, защото това беше единствената възможност да поговорим насаме преди тазвечершната вечеря. А в момента е жизненоважно да проведем този разговор. Осъзнаваш ли, че се намираш в голяма опасност?

Опасност.

Ето. Пак тази дума. Почувствах се така, сякаш някой ми бе изкарал всичкия въздух от дробовете. Единственото, което можех да правя, беше да се взирам глупаво в Родо.

— Така е по-добре — каза той. — Най-после ти привлякох вниманието.

Той отиде до огнището и разбърка съда със зеленчуците под месото, после се обърна към мен с мрачен израз.

— Хайде, давай. Задай отново всичките си въпроси — каза той. — Ще ти отговоря.

Реших, че ще трябва да се овладея напълно — явно ставаше дума за ситуация от типа „сега или никога“. Скръцнах със зъби.

— Добре. Как научи, че съм заминала точно за Колорадо? Каква е тази вечеря, която ще се проведе след малко? Защо смяташ, че се намирам в опасност? Какво общо има с мен всичко това?

— Може би не си наясно кои точно са въглищарите? — смени темата Родо. Не пропуснах да забележа, че той каза „са“, а не „са били“.

— Които и да са — рекох, — как тази информация отговаря на въпросите ми?

— Тя може да отговори на всичките ти въпроси. Както и на някои други въпроси, за които ти сама още не подозираш — осведоми ме Родо напълно сериозно. — Тези въглищари — в Италия ги наричат карбонари — са тайно общество, което съществува от повече от двеста години, макар те самите да настояват, че са всъщност много по-стари. Твърдят също така, че все още притежават огромна власт. Подобно на розенкройцерите, масоните и илюминатите, въглищарите заявяват, че притежават тайна мъдрост, известна само на посветените от тяхното общество. Но това не е вярно. Тяхната тайна е била известна в Древна Гърция, в Египет, в Персия и дори в Индия, при това още по-рано…

— Каква тайна? — попитах, макар че се опасявах, че знам отговора.

— Тайно познание, записано за първи път преди повече от хиляда и двеста години — отвърна Родо. — След това познанието било в опасност — то просто вече не било тайна. Макар никой да не можел да дешифрира значението му, то било скрито пред очите на всички, закодирано в един шах, създаден в Багдад. После в продължение на хиляда години останало заровено в Пиренеите — в Огнените планини, в Земя на баските — в дома на баските, които помагали за неговото опазване. Но сега, само преди седмици, шахът се е появил отново. Това те поставя в голяма опасност. В опасност си, докато не проумееш коя точно си ти, както и каква роля трябва да изиграеш тази вечер…

Родо ме загледа така, сякаш е отговорил изчерпателно на въпросите ми. Нищо подобно.

— Каква роля? — попитах. — И коя съм аз?

Почувствах, че наистина ми призлява. Прииска ми се да пропълзя под стола, на който седях, и да се наплача.

— Както винаги съм ти казвал — отвърна Родо със странна усмивка, — ти си Cendrillon или Neskato Geldo, малката Пепеляшка, която спи в пепелта зад огнището. После тя се надига от пепелта, за да стане кралица — само след няколко часа ти сама ще видиш как ще се случи това. Но аз ще съм с теб. Защото онези, които ще вечерят тук тази вечер при всичката тази секретност, са тъкмо те. Те поискаха ти да присъстваш, те знаеха, че си заминала за Колорадо. Аз просто разбрах твърде късно, че си заминала.

— Защо точно аз? Боя се, че все още не разбирам — отвърнах. Всъщност бях повече от уплашена.

— Доколкото знам, организаторът на вечерята те познава много добре — каза Родо. — Името му е Ливингстън.

Базил Ливингстън.

Защо ли се изненадвах? Разбира се, че той беше играч. Но дали не беше дори нещо повече, особено предвид отдавнашните му връзки с наскоро починалия Тарас Петросян?

Все пак бях озадачена, като осъзнах положението си в момента — затворена в една изба с шантавия си баски шеф, който, изглежда, знаеше повече от мен за опасностите, скрити в тази още по-шантава Игра.

Бях твърдо решена да узная още подробности. И без това фактът, че Родо изглежда бе готов да разказва, беше изключителен сам по себе си.

— Навярно знаеш „Песента за Роланд“? — започна той, зает с нареждането на десетина керамични купички в огнището. — Известната средновековна история за оттеглянето на Карл Велики през прохода Ронсево в Пиренеите — в нея е скрит ключът към всичко. Запозната ли си с „Песента за Роланд“?

— Не съм я чела — признах си, — но знам за какво става дума. Карл Велики е победен от сарацините или — както са ги наричали тогава — маврите. Те унищожили ариегарда му, докато той с армията си се оттеглял от Испания към Франция. Племенникът му Роланд, героят от „Песента“, бил убит там, в прохода, нали така?

— Да, така обикновено разказват историята — отвърна Родо. — Но дълбоко под нея е скрита мистерията, която ни интересува — истинската тайна на Монглан.

Топеше пръстите си в зехтин и подмазваше всяка от купичките.

— Какво общо имат оттеглянето на Карл Велики и „тайната на Монглан“ с тазвечершното събиране? Или пък с този шах, който ти спомена? — запитах аз.

— Разбираш ли, Пепеляшке, ариегардът на Карл съвсем не е бил разбит от маврите, нито пък те са убили племенника му Роланд. Извършили са го баските.

— Как така баските?

Родо отви топките тесто за питки от влажните кърпи, в които бяха завити, и внимателно ги нареди по купичките. Подадох му лопатата с дълга дръжка, за да ги метне в огъня да се пекат.

Родо нарина гореща пепел около купичките, обърна се към мен и добави:

— Баските винаги са контролирали Пиренеите. Но „Песента за Роланд“ е написана стотици години след събитията, за които разказва. По време на оттеглянето през прохода Ронсево през 778 г. Карл все още не бил нито могъщ, нито известен. Все още бил просто Карл, крал на франките — необразовани селяни от Севера. Чак след още двайсет години той ще бъде обявен от папата за император на Свещената римска империя, ще се превърне в Carlus Magnus или в Karl der Grosse, както го наричали франките, в закрилник на вярата. Франкът Карл се превръща в Карл Велики именно защото междувременно става притежател и защитник на шаха, познат под името шаха Монглан.

Сигурна бях, че тук има нещо вярно. Чутото сега потвърждаваше историята на леля ми Лили за легендарния шах и приказните му възможности. Но прибавеното от Родо все още не даваше отговор на всичките ми въпроси.

— Мислех, че папата обявява Карл Велики за император на Свещената Римска империя, за да си осигури помощта му при защитата на християнска Европа срещу нападенията на мюсюлманите — отбелязах аз, като си напрягах мозъка за всички средновековни подробности, които знаех. — Нали четвърт век преди възкачването на Карл на престола ислямът вече е покорил по-голямата част от света, в това число и Западна Европа?

— Точно така — съгласи с Родо. — И само четири години след бягството на Карл през Ронсево най-могъщото притежание на исляма попада в ръцете на най-големия враг на ислямската вяра.

— Но как Карл се е добрал до този шах толкова бързо? — попитах аз.

В интерес на истината, бях забравила, че имам работа за вършене и че скоро отгоре ни ще налети цяло ято нежелани гости. Родо обаче не беше забравил. Продължавайки да говори, той ми подаде кора яйца и куп пъхнати една в друга медни купички.

— Говори се, че шахът бил изпратен на Карл от мавъра губернатор на Барселона, въпреки че причините за това все още остават донякъде неясни — обясняваше Родо. — Със сигурност не е заради помощта, оказана от Карл на маврите в борбата им срещу баските. Тях той никога не ги е побеждавал, нито пък те са действали някога в близост до Барселона. По-вероятно е самият губернатор Ибн-Араби да е имал достатъчно важна причина да скрие шаха колкото е възможно по-далеч от земите на исляма. А франкският двор в Екс ла Шапел, или Аахен, както се нарича сега, се намирал на повече от хиляда километра на север.

Родо млъкна, за да проконтролира техниката ми за отделяне на яйчените белтъци от жълтъците. Той неизменно настояваше да го правя с една ръка, белтъците отиваха в една купа, жълтъците — във втора, а черупките отлитаха в трета. (За органичен тор. Никога не изхвърляй нищо, както казваше Кий.)

— Но защо испански мюсюлмански чиновник ще иска да изпрати дар на християнски монарх на хиляда километра разстояние, при това само за да отдалечи този дар от мюсюлмански ръце? — попитах.

— Знаеш ли защо наричат този дар шаха Монглан? — отвърна Родо. — Името не е случайно. Още повече, че по онова време в Баските Пиренеи не е съществувало място, наречено Монглан.

— Мислех, че е било крепост, а по-късно — абатство — обадих се аз. В следващия момент си прехапах езика, защото се сетих, че това ми го бе разказвала Лили, а не Родо.

Хванах се точно навреме. Както се бях разсеяла, малко остана да пусна жълтък в купата с белтъците и да ги съсипя. Пуснах черупката заедно с жълтъка в боклука и избърсах мокрите си ръце в престилката, преди да продължа. Хвърлих поглед към Родо да видя дали е забелязал грешката ми и с облекчение видях, че той целият грее одобрително.

— Казват, че жените не могат да внимават в две неща едновременно — отбеляза той. — А ето че ти се справяш! Спокоен съм за бъдещето на моя прочут меринг43.

Не познавах друг човек като Родо, който да приготвя меринги и суфлета на открит огън. Неговият шедьовър обаче — тежкият шоколадов сладкиш „Баската барета“ — включваше в състава си и меринг, и суфле. Родо винаги посрещаше смело и дори с известно удоволствие такива, както сам ги наричаше, „малки предизвикателства“.

В момента аз си имах свое предизвикателство — как да се върна на темата. Родо обаче ме изпревари.

— Значи все пак знаеш част от историята — каза той. — Да, Карл Велики бил този, който нарекъл мястото Монглан. Той построил крепостта и заявил, че защитникът й ще получи и благородническа титла. Крепостта обаче се намирала много далеч както от Барселона и Средиземно море на юг, така и от Аахен, собствената столица на Карл, на север. Императорът предпочел непревземаемия терен на Пиренеите и построил крепостта на висок връх. Странното е, че тя се намира близо до прохода, в който Карл претърпял позорното си поражение. После нарекъл мястото Монглан — това означава Le Mont des Glaneurs, планината на… Как се казва… Планината на събирачите на класове. Сещаш ли се, като онази известна картина от Миле44.

Родо направи движение с ръка, сякаш размахваше коса.

— Искаш да кажеш жътвари? — отвърнах. — Планината на жътварите? Защо ще й дава такова име?

Бях оставила медната купа с жълтъците и се приготвях за разбиването на белтъците. Родо обаче я взе от ръцете ми, бръкна с пръст вътре и поклати глава — още не бяха готови. Не бяха достигнали подходящата температура. Той остави купата настрани.

— Всяко нещо с времето си — каза той. — Така е казано в Библията. Става дума за всички неща в света, в това число и за белтъците. Казано е и друго и то се отнася до жътварите: „Каквито семена посееш в земята, такива и ще… ъъ… recolte… пожънеш“. Но аз мога да го кажа и на латински — звучи много по-добре: Quod sevens metes.

— Каквото посееш, това и ще пожънеш? — предложих аз.

Родо кимна. Думите му пробудиха някаква неясна тревога дълбоко в съзнанието ми, но не й обърнах внимание.

— Изясни ми нещо — попитах, — какво общо имат сеитбата и жътвата с Карл Велики и шаха? Ако шахът е толкова опасен, защо някой изобщо ще иска да се добере до него? Как всичко, което ми разказа, е свързано с баските, с партито тази вечер или с въпроса защо точно аз трябва да присъствам? Просто не разбирам.

— Естествено, че разбираш! — увери ме Родо. — Все пак не си completement fou45!

Той провери още веднъж белтъците, кимна, сипа в тях лимонена киселина и ми подаде медната купа и телта за разбиване.

— Помисли малко! — добави той. — Преди повече от хиляда години шахът бил изпратен на едно отдалечено място, където бил строго охраняван от притежателите си — онези, които осъзнавали мощта му и се боели от нея. Заровили го в земята, все едно е семе, защото знаели, че един ден със сигурност ще берат плодовете му — добри или лоши…

Той вдигна една счупена яйчена черупка пред очите ми.

— А днес яйцето вече се е излюпило. Реколтата, ожъната някога от склоновете на планината Монглан, сега се е въздигнала отново като феникс от пепелта — завърши Родо.

Оставих метафората да мине покрай ушите ми.

— Но защо аз? — повторих, въпреки че ми бе нужна цялата ми сила, за да си наложа да остана спокойна. Чутото вече ми идваше твърде много.

— Защото, мила моя Жар-птицо — обясни Родо, — искаш или не, ти самата си се въздигнала от пепелта, заедно с целия шах. Всичко е започнало от онзи момент преди две седмици. Виждаш ли, знам на коя дата е рожденият ти ден — четвърти октомври: ден, който в рамките на годината е точно противоположен на датата на обявеното от майка ти парти. Гостите ни тази вечер също са наясно с този факт. Това е причината да си в опасност. Искат днес да те видят и опознаят. Смятат, че знаят коя си ти в действителност.

Пак този израз. Този път обаче от него ме побиха тръпки на ужас, сякаш острие прониза сърцето ми.

— Коя съм аз в действителност? — повторих.

— Не знам — отвърна шефът ми и в този момент изобщо не изглеждаше шантав. — Знам само онова, което гостите смятат, че знаят. А те смятат, че ти си новата Бяла царица.

Пирамидата

Английското протестантско гробище, Рим

21 януари, 1823 г.

„Английската Мария“ стоеше изправена в лютивата мъгла до каменната стена в сянката на гигантската египетска пирамида гробница на римския сенатор Гай Цестий, строена преди две хиляди години. Облечена в сиво, с обикновена пътническа рокля и шапчица, тя наблюдаваше как малката урна бе положена в плиткия гроб. Беше застанала настрани от останалите опечалени, и без това едва ги познаваше.

Колко подходящо, помисли тя, прахът на Пърси Шели да бъде положен тук, на това древно свещено място, в този специален ден. Авторът на „Освободеният Прометей“ си оставаше главният Поет на огъня, нали така? А днес, 21 януари, беше любимият празник на Мария — празникът на света Агнес, светицата, която не можела да бъде убита чрез огън. Дори в момента очите на Мария се насълзяваха, но не от студ, а от множеството малки огньове, накладени по Авентинския хълм в чест на древната мъченица. Димът им се смесваше с влажната мъгла, издигаща се от низините на Тибър. В Англия бе прието предишната вечер, в навечерието на празника на света Агнес, младите момичета да си легнат гладни, надявайки се в своя пост да зърнат насън бъдещите си съпрузи, както става в известната романтична поема на Джон Кийтс.

Мария дълго бе живяла в Англия и познаваше английските обичаи, но самата тя не бе англичанка, макар едва седемнайсетгодишна да бе известна като pittrice Inglese — „английската художничка“, — още от времето, когато я приеха в Академията на изкуствата във Флоренция. Всъщност Мария бе италианка, родила се бе в Ливорно преди повече от шейсет години. Чувстваше се у дома си много повече тук, в Италия, а не в Англия — родина на родителите й.

Въпреки че не бе стъпвала на това свещено място вече повече от трийсет години, Мария знаеше — може би по-добре от всеки друг тук — тайната, която лежеше под „английската“ пръст на този хълм, най-южният от седемте, издигнал се точно пред портите на някогашния Древен Рим. Защото тук, в Рим, където света Агнес бе приела мъченичеството и където празникът й щеше да се почете днес, се криеше тайна много по-древна от мощите на светицата и от пирамидата гробница на Гай Цестий. Тайна по-древна и от самия Рим.

Това място на Авентинския хълм, на което Гай Цестий бе издигнал претенциозната си пирамида във времената на Исус и на император Август, е било свещено още от най-дълбока древност. То се намираше точно на ръба на Pomerium, „линията на ябълките“ — древна, макар и невидима граница, минаваща точно пред градските стени, отвъд която auspicia urbana, официално тълкуване на божествените поличби за доброто на града, не можело да се провежда. Така наречената Auspicia, известна още като avis specio или „наблюдаване на птиците“, можела да се извършва единствено от официална група жреци, опитни в изучаването на поличбите от небето — гръмотевици и светкавици, движението на облаците, полета и виковете на птиците. Но отвъд линията Pomerium властвали съвсем други сили.

Отвъд линията започвали Horrea — хамбарите за зърно, хранещи цял Рим. На Авентинския хълм се намирал и най-известният храм на поклонниците на Церес — богинята на зърното. Нейното истинско име — Ker — означавало „растеж“ и тя деляла храма си с Либер и Либера: бога и богинята на свободата, мъжката сила и жизнеността. Те били вариант на по-древния Янус, бога с две лица, на чието име бил наречен и албанският град Янина. Там се намирало и едно от най-древните светилища на Янус. Извън официалните граници на града се провеждали двата най-големи празника в почит на Церес. Първият, feriae sementiuae, празникът на сеитбата, започвал с изгарянето на миналогодишната слама по стърнищата върху огромна клада и се отбелязвал през месеца, наречен на името на бог Янус. Вторият — cerialia, или празникът на жътвата, бил през месеца, носещ името на император Август. Рожденото име на този император било Октавиан, което пък означава „осмият“.

Древните вярвали, че огньовете, които запалят в чест на Церес в първия месец, ще предскажат онова, което ще бъде пожънато през осмия. Над нейния храм било написано: Quod severis metes. „Каквото посееш, такова ще пожънеш.“

Тайната, скрита зад тези ритуали и думи, бе много древна. Тя течеше в жилите на хората заедно с кръвта им и не се нуждаеше от законно покровителство от страна на църквата и държавата, нито от официално тълкуване — случваше се извън портите, извън града.

Тя бе въплъщение на Вечния ред.

Мария знаеше, че на днешния ден паметта за миналото и предсказанието за бъдещето се пресичат по определен начин, свързват се така, както са били свързани в продължение на хиляди години. Защото днешният ден, денят на света Агнес, 21 януари, бе денят за гадаене по огъня. А тук, в Рим, във Вечния град, това щеше да се окаже и денят, в който тайната, която Пърси Шели бе отнесъл във водния си гроб преди шест месеца — тайната на Вечния ред, — щеше да се въздигне от пепелта.

Във всеки случай тази тайна бе онова, което приятелят и покровителят на Мария — кардинал Йозеф Феш, се опитваше да открие. Точно заради това той и сестра му Летиция Бонапарт бяха повикали Мария днес тук. След повече от трийсет години художничката Мария Хедфийлд Козуей се бе завърнала у дома завинаги.

Палацо Фалкониери

Рим

Джордж Гордън, лорд Байрон, с болезнено накуцване прекоси гостната в палацо Фалкониери — дома на кардинал Йозеф Феш. Байрон бе достатъчно богат, но все пак се чувстваше не на място в този пищен мавзолей, принадлежал на един мъртъв император. През последните две години племенникът на кардинала Наполеон Бонапарт не бе стъпвал тук, но въпреки това богатството, с което бе обсипал близките си, не можеше да остане скрито. Пореден пример за това бяха покритите с дамаска стени на гостната. По тях висяха картини от най-добрите майстори в Европа, а на пода бяха струпани още незакачени картини. В това число и произведения на дългогодишното протеже на кардинала — художничката мадам Козуей, по чиято нетърпяща възражения молба всъщност бе организирано днешното събиране. Такава поне бе официалната версия.

Поканата бе стигнала до Байрон със закъснение, защото бе изпратена до стария му адрес в Пиза. Тази сутрин той я бе получил в новата си вила в Генуа — Каса Салуцо, издигната високо с изглед към Портофино и морето — и набързо бе тръгнал за Рим, без да успее да се настани истински на новото място. Бе зарязал домакинството си, състоящо се от любовница, семейство и нежелани гости, както и цялата си животинска менажерия — маймуни, пауни, кучета и екзотични птици, — едва ли не неразтоварени още от лодките, които ги докараха от Пиза.

Зарязал бе всичко, защото бе разбрал, че нещо важно се е случило. Или скоро щеше да се случи.

Цяла седмица лордът язди неуморно, за да пристигне навреме в Рим, без да обръща внимание на треската и на нестихващите остри болки, които пронизваха вътрешностите му, подобно на Прометеевото проклятие. Не бе имал дори време да се изкъпе или да се обръсне в някоя от онези отвратителни странноприемници, в които заедно с камериера си Флечър отсядаха по пътя. Съзнаваше, че в момента сигурно изглежда ужасно, но това надали имаше значение предвид извънредните обстоятелства.

Прислугата го бе въвела в палацо Фалкониери и му бе предложила чаша от великолепния кларет на кардинала, която той с радост прие, за да успокои стомаха си. Сега Байрон за пръв път внимателно огледа пищно обзаведената гостна и осъзна, че не просто се чувства не на място. Миризмата на пътник също не подхождаше на мястото! Не беше успял да се преоблече, целият бе покрит с прах: още носеше късата синя военна куртка, оплесканите с кал ботуши и дългите широки панталони от жълтеникав памучен плат, които скриваха деформирания му крак.

С въздишка остави чашата с рубиненочервен кларет и размота навития на главата си като тюрбан шал, който обикновено носеше извън дома, за да пази светлата си кожа от слънцето. Копнееше да си тръгне час по-скоро, да потърси Флечър и да намери място, където да се изкъпе и да се преоблече, но знаеше, че това е невъзможно.

Времето в момента беше жизненоважно. А и с колко време разполагаше той всъщност?

На младини, една врачка му бе предсказала, че няма да преживее трийсет и шестия си рожден ден — дата, която тогава му се бе видяла безкрайно далеч. Ала вече не беше така — утре, на 22 януари, Байрон навършваше трийсет и пет. След няколко месеца щеше да напусне Италия и да замине за Гърция, за да вземе участие — лично и с финансова помощ — в същата тази освободителна война, подпалена от приятеля му Али паша с цената на собствения си живот.

Разбира се, освен живота си Али бе пожертвал и още нещо.

Само то можеше да бъде причината за днешната покана.

Макар съобщението на Летиция Бонапарт да бе отчасти отговор на едно по-раншно кодирано запитване от страна на Байрон, свързано с Шели, основният смисъл на посланието, изразен с характерната за нея смесица от езици, не можеше да бъде по-ясен:

С това писмо го канеха да присъства на изложба на картини, рисувани от мадам Козуей, жена, с чиято репутация Байрон бе отлично запознат, предвид славата, на която се бе радвал покойният й съпруг — придворен художник на Уелския принц. Самата тя от години бе протеже не само на кардинал Феш, но и на известния френски художник, парижанина Жак-Луи Давид.

Не самата покана, а скритият в нея смисъл на съобщението бе привлякъл вниманието на Байрон и го бе накарал бързо да напусне Генуа. Първо, изброените в писмото „сюжети“ на „картините“ на мадам Козуей съвсем не бяха теми, често избирани от обикновените художници. Те имаха дълбоко значение за онзи, който можеше да чете между редовете.

Siste, Viator, „Пътнико, спри“. Това бе фраза, изписана на всяка крайпътна гробница по времето на Древния Рим.

Ecce Signum, „Виж лебеда“. След тази „тема“ в писмото бе нарисуван малък триъгълник.

Urbi et Orbi, „Към града и света“ — девизът на Рим, на Вечния град.

Ut Supra, Ut Infra, „Каквото горе, такова и долу“ — девизът на алхимиците.

Не беше случаен и фактът, че датата на „изложбата“ съвпадаше с датата на погребението на клетия Шели — което пък от своя страна, слава богу, бе приключило няколко часа преди Байрон да влезе в Рим. Той не съжаляваше, че го е пропуснал. Колкото и да се опитваше, не можеше да забрави преживяното в деня на кремацията на Шели преди толкова месеци, нито страховете за собствения си живот, които го преследваха оттогава.

Посланието бе ясно: „Спри да търсиш и виж какво сме намерили ние: знака, триъгълника на известната египетска пирамида в Рим, приет за знак парола и от карбонарите, и от масоните, и от други тайни общества. Той въплъщава Новия ред, съчетание на Дух и Материя — света над нас и света под нас“.

Същото съобщение се бе опитал да му изпрати и Шели часове преди да бъде убит. Сега Байрон окончателно разбра значението му, макар че то го накара да изтръпне до мозъка на костите си. Летиция Бонапарт и хората й навярно знаеха нещо относно тайната или относно изчезналата Черна царица — това личеше от изпратеното послание. Но как Летиция се бе досетила за думата? За тази единствена дума, която сама имаше силата да накара Байрон да дойде в Рим дори и ако нищо друго не можеше да го принуди? Думата, с която Летиция завършваше писмото си.

Любимото име на Байрон, което той бе споделил като парола само с един-единствен човек — с Али паша, който вече не бе сред живите.

Но в мига, в който поетът помисли за това име, вратата зад него се отвори и тих глас от другия край на гостната каза:

— Татко, аз съм, дъщеря ти Хаидѐ.

Байрон не успя да се овладее. И през ум не му мина за шахматната фигура, която тя навярно бе донесла, защото бе извън себе си от радост. Плачейки, първо притисна момичето до гърдите си, после я отдалечи, за да я огледа по-добре, като не спираше да клати невярващо глава. Усещаше как горещите сълзи набраздяват покритото му с прах лице. Господи! Тя бе живо въплъщение на Василики, която едва ли бе и с година-две по-възрастна от Хаидѐ по времето, когато Байрон се влюби в нея в Янина. Момичето имаше сребристите очи на Васи, искрящи като огледало. У Хаидѐ обаче личеше и кръвта на баща й — същата трапчинка на брадичката и същата бледа, почти прозрачна кожа, която му бе спечелила прозвището Алба, Белия.

Благословен съм, помисли Байрон. По един или друг начин бе изгубил другите си дъщери — поради смърт, чрез раздяла или скандал заради неговото изгнание. Например малката Ада — законната дъщеря от съпругата му Анабела — тя трябваше да е вече на седем години, не беше виждал от дните на раждането й заради скандала, раздухан от лейди Байрон, станал причина поетът да е в изгнание вече толкова години. Скандалът се подхранваше и от слуха, че Медора, дъщерята на сестрата на Байрон, Огъста, също е дете на лорд Байрон.

Ами дъщеря му от Клер Клермон, доведената сестра на Мери Шели? Клер бе влюбена в него до такава степен, че го последва неотстъпно и в Лондон, и из цяла Европа, докато най-сетне постигна целта си — роди дете на великия поет. Това бе милата малка Алегра, починала миналата година едва петгодишна.

А ето го сега този великолепен, безценен дар, тази неизразима красота — Хаидѐ, дъщеря му от Василики, дъщерята на единствената жена, която бе обичал истински. Жена, която не бе поискала нищо от него, не бе търсила у него каквото и да било, но му бе дала всичко свое в замяна.

Байрон разбираше, че това дребничко момиче пред него не е просто обикновено дете. Али паша може би бе неин баща само на думи, но Хаидѐ притежаваше неговата вътрешна сила, която Байрон бе виждал рядко и отдавна бе забравил. Сила, подобна на онази, скрита в смелите, сивооки воини паликари от албанските планини. Силата на лъва, силата на самия Али паша.

Как са успели Али паша и Васи да запазят такова присъствие на духа преди края, че да изпратят под закрилата на Байрон собствената си дъщеря и да поверят в ръцете й безценната Черна царица? Лордът се надяваше да има силата да понесе всичко онова, което, както вече му бе станало ясно, трябваше да извърши оттук нататък. Той най-добре от всички осъзнаваше предстоящия риск — риск не толкова за него самия, колкото за Хаидѐ.

Сега, когато току-що беше открил дъщеря си, беше ли готов отново да я загуби, както бе загубил останалите?

В този миг Байрон осъзна още нещо — Али паша навярно дълго бе подготвял този момент, може би още от раждането на Хаидѐ. Та нали той бе дал за име на момиченцето тайната парола, която само той и Байрон знаеха, тайното име, с което Байрон бе наричал майка й Василики. А ето че Байрон за първи път разбираше за ролята, за която дъщеря му е била избрана и може би дори обучена от самото начало.

Но каква всъщност бе тази роля? Защо Хаидѐ бе точно тук, в това палацо в сърцето на Рим, и то точно днес, на празника на огъня? Кои бяха останалите? Каква бе тяхната роля? Защо бяха примамили Байрон тук с тайните си послания, вместо да изпратят Хаидѐ при него заедно с шахматната фигура?

Дали не беше капан?

Байрон много бързо трябваше да открие каква роля бе отредена на него самия в тази голяма Игра.

Защото, ако той се провалеше сега, всяка надежда за белия отбор щеше да бъде изгубена.

Пристанище Остия, Рим

22 януари 1823 г.

Хаидѐ едва успяваше да потисне вихъра от чувства, който бушуваше в нея. Бореше се с него още от онази утрин преди няколко седмици, когато за пръв път зърна лицето на Каури, докато се взираше в тълпата под платформата на пазара за роби във Фез. Тогава осъзна, че той, противно на всички очаквания, я е открил и тя ще бъде спасена. После, вече свободна, доведоха я в екзотична чудна земя, за която дори не бе мечтала — в Рим. Представиха я на един баща, чието съществуване й се струваше точно толкова чудно и странно.

Предната нощ, изтощен от напрежението на дългото и тежко пътуване, дало отражение върху крехкото му здраве, както и поради нежеланието да остава в пренаселеното палацо, Байрон се бе оттеглил в покоя на стаите, наети от камериера му Флечър. Бяха се разбрали на следващата сутрин, още по тъмно, преди да стане време за уговорената обща среща с останалите при пирамидата на гробищата, Хаидѐ и нейният закрилник Каури да се измъкнат от палацото и да се срещнат с поета насаме.

Сега тримата крачеха по пустите улици през сребристата утринна мъгла и лорд Байрон стискаше ръката на дъщеря си. По време на бягството от Мароко, вече на кораба на път към Италия, Шахин и Шарло бяха обяснили на Хаидѐ, че Байрон е едва ли не единственият жив човек, който знае ключа към тайната на Черната царица на Али паша. Сега тя разбираше, че тази утринна среща с новооткрития й баща може би бе нейният единствен шанс да научи всичко, което толкова отчаяно копнееше да узнае.

Тримата се отдалечаваха от центъра на града, минаха край старите обществени бани и се запътиха към покрайнините, където се намираха гробищата и гробницата пирамида. По молба на Байрон двамата младежи му разказаха за това как Черната царица е била извадена от скривалището си в Албания, за пътуването на стария Баба Шемими през планинските проходи, за неговия важен разказ за създадения от Ал-Джабир шах на Тарик’ат. Накрая стигнаха и до смелостта на Али паша, до неговите последни думи и постъпки в манастира „Свети Пантелеймон“ в миговете, преди турците да нахлуят.

Байрон внимателно ги изслуша от начало до край. После, без да пуска ръката на дъщеря си, стисна рамото на момчето в знак на благодарност.

— Майка ти е била толкова смела — каза той на Хаидѐ. — Успяла е да те отпрати надалеч в момент, в който двамата с Али паша са срещнали смъртта си.

— Последните думи на майка ми бяха, че много те обича — отвърна Хаидѐ. — Али паша потвърди, че споделя това чувство. Татко, каквото и да им струваше това, те и двамата ти вярваха безкрайно, вярваха, че ще се погрижиш шахматната фигура да не попадне в зли ръце. Вярваше ти и великият Баба Шемими, който изпрати Каури да пази и мен, и фигурата. Но въпреки обмислените планове — продължи момичето — нещата изобщо не се развиха според очакванията. Каури и аз пътувахме по море, смятахме, че ще те открием във Венеция. Мислехме, че пътуването няма да е дълго, но дълбоко грешахме. Точно преди пристанището на Пиран корабът ни бе нападнат от пирати и откаран в Мароко, където Каури веднага бе отведен от търговците на роби. Той изчезна от живота ми и се боях, че никога вече няма да го видя. Черната царица ми бе отнета от хората на султана, а мен затвориха в кралския харем във Фез. Бях сама и много уплашена, заобиколена от непознати. Не можех да се доверя на никого. Смятам, че най-страшната съдба ми се размина само защото никой не знаеше коя всъщност съм аз. Все пак подозираха, че аз или черната буца, която носех, може би представляваме някаква ценност, макар това да не личи на пръв поглед.

— Колко прави са били — мрачно отбеляза Байрон и обви с ръка раменете на дъщеря си. — Оказала си се толкова силна пред лицето на опасностите, дете мое. Хора са умирали заради тайната, която си успяла да опазиш — продължи той, мислейки за Шели.

— Хаидѐ бе много смела — потвърди Каури. — Когато успях да избягам и потърсих убежище в планините, бързо разбрах, че независимо от относителната свобода, с която разполагах, Хаидѐ е толкова безвъзвратно загубена за мен, както и аз за нея. Не можех да попадна на никаква следа. После, когато султанът умря и Хаидѐ бе заплашена да бъде продадена в робство заедно с целия харем, тя продължи да пази пълно мълчание. Отказа да разкрие каквото и да било за себе си или за мисията, която й бе възложена. Вече я бяха качили на платформата на тържището, когато я открихме.

Хаидѐ не успя да потисне потръпването при този спомен. Байрон го усети с ръката си, положена на слабичкото й рамо.

— Чудо е, че и двамата сте оцелели, да не говорим за това, че сте успели да спасите и шахматната фигура — каза той сериозно и притисна момичето до себе си.

— Но Каури никога нямаше да успее да ме намери — рече Хаидѐ, — никога нямаше да пристигнем тук, изобщо никога нямаше да се справим със задачата, поставена ни от Али паша и Баба Шемими, ако не ни беше помогнал бащата на Каури — Шахин. Както и другарят му, червенокосият мъж, когото наричат Шарло…

Хаидѐ загледа Каури въпросително. Момчето кимна и каза:

— Хаидѐ искаше да ви разпита точно за Шарло тази сутрин, преди да се срещнете с него и с останалите край пирамидата. Затова двамата с нея пожелахме тази среща насаме с вас днес, за да обсъдим дълбоката лична връзка на този човек с Черната царица.

— Но за кого говорите, кой е този Шарло? — попита Байрон. — Какво общо има с шахматната фигура?

— Каури няма предвид шахматната фигура — каза Хаидѐ. — Истинската Черна царица, живата, е Мирей, майката на Шарло.

На Байрон му прилоша, при това не само заради обичайното му стомашно неразположение. Той спря, тъй като забеляза, че в този миг, при самия изгрев на слънцето, вече бяха стигнали до портите на Протестантското гробище и бяха близо до мястото на планираната среща, която щеше да започне съвсем скоро. Поетът седна на ниската каменна ограда и се обърна мрачно към Хаидѐ и Каури:

— Моля ви, обяснете ми какво имате предвид — попита той.

— Докато бяхме на кораба, Шарло ни каза — започна Хаидѐ, — че майка му Мирей била една от монахините в абатството Монглан по времето, когато шахът бил изваден на дневна светлина след повече от хиляда години. Тя била изпратена в пустинята при бащата на Каури, Шахин. Там синът й, Шарло, се родил пред очите на Бялата царица, точно както било предсказано в древната легенда.

— Баща ми го е отгледал — продължи Каури, — той ни каза, че Шарло притежава ясновидски дар и за него е предсказано, че ще помогне да се съберат всички фигури на шаха и ще разреши тайната му.

— Но самият Шарло твърди, че майка му притежава още нещо, нещо със страховита сила — добави Хаидѐ. — Нещо, което прави цялата наша мисия да изглежда… невъзможна.

— Ако монахиня от Монглан е майка на този мъж — каза Байрон, — то съвсем не ми е нужен ясновидски дар, за да се досетя какво вие двамата имате да ми съобщите. Този Шарло, за когото говорите, смята, че двамата с майка му притежават нещо, което той току-що е узнал, че ние притежаваме. За да пренесете това нещо през планини и морета, вие двамата рискувахте живота си. Прав ли съм?

— Но как е възможно? — попита Хаидѐ. — Ако майката на Шарло със собствените си ръце е помогнала при откопаването на шахматните фигури от земята под абатството Монглан, ако сама след това е събирала негови фигури от четирите краища на света, ако е получила Черната царица лично от внука на Екатерина Велика, царя на цяла Русия, как е възможно тогава да съществува втора Черна царица? А ако съществува, как така тази, която е била притежание на суфитите бекташи, е истинската?

— Преди да опитам да дам отговор на този въпрос — отвърна Байрон, — предлагам да обърнем сериозно и специално внимание на онова, което са ни повикали тук да чуем. А и помнете кой ни е повикал! Летиция Рамолино Бонапарт, кардинал Феш, дори мадам Козуей — всичките до един хора на Църквата, а тъкмо Църквата в крайна сметка е и онази, която е помогнала фигурите на шаха да останат в християнски ръце още от времето на Карл Велики насам.

— Но, татко — каза Хаидѐ, поглеждайки към Каури за подкрепа, — това със сигурност е отговорът! Истинската причина, поради която всички ние сме днес тук! Според Шарло майка му Мирей, монахинята, е била пратена преди трийсет години при бащата на Каури Шахин в пустинята Сахара от една жена, която всъщност е нашата липсваща връзка. Името на тази жена е Анджела-Мария ди Пиетра Санта: близка приятелка на абатисата на Монглан и майка на нашите двама домакини тук — на Летиция Рамолино Бонапарт и на кардинал Йозеф Феш, макар той и сестра му да имат различни бащи. Анджела-Мария е бабата на Наполеон! Как не разбираш, татко! Те са от противниковия отбор!

— Дете мое — Байрон притегли момичето към себе си и го прегърна, — цялата тази работа с двата противникови отбора няма никакво значение. Важен е самият шах, силите, които се крият в него, а не тази идиотска Игра. Затова суфитите толкова дълго са се борили да съберат фигурите и да ги върнат в ръцете на онези, които ще ги пазят и никога няма да използват силата им за лични цели, а само за всеобщото добро на всички хора.

— Според Шарло — настоя Хаидѐ — ние сме от отбора на Белите, а те — на Черните! Но аз пък смятам, че Шарло и Шахин са на наша страна.

Пирамидата, Рим

22 януари 1823 г.

Само една мъждива лампа гореше в криптата, където на следващата сутрин след погребението на Шели се бяха събрали всички. Мястото бе предложено от Летиция Бонапарт. Всичко друго във вътрешността на огромната пирамида тънеше в мрак. Това беше първото удобно място, откак бяха напуснали Фез, където Шарло можеше да помисли спокойно.

Летиция обясни, че поканила събралите се тук, защото художничката мадам Козуей разполага с важна информация, която иска да сподели с всички. А какво по-добро място за среща от същата тази пирамида, скрила ядрото на тайната, която Мария се бе съгласила да сподели след толкова години.

Мадам Мер запали свещниците, които бе донесла, и ги нареди край надгробния камък на сенатора Гай Цестий. Сенките по високия извит таван на криптата заиграха на примигващата светлина.

Шарло огледа лицата на осмината, които Летиция Бонапарт и брат й бяха повикали в Рим по заръка на Шахин. Едва сега разбираше, че всеки от тях е с жизненоважна роля — и Летиция, и брат й кардинал Феш, и Шахин, и синът му Каури, и лорд Байрон, и художничката мадам Козуей, и самият Шарло, и Хаидѐ.

Знаеше, че вече няма нужда от допълнителна информация, за да осъзнае колко сериозна е опасността, надвиснала над всички. Преди няколко дни на пазара във Фез ясновидският му поглед бе възвърнал пълната си сила — това бе толкова неочаквано, едновременно вълнуващо и страшно, сякаш изведнъж се бе озовал под метеоритен дъжд. Бъдещето и миналото отново му бяха станали най-близки спътници, в съзнанието му се въртеше въртележка от десетки хиляди блестящи искри като онези високо в нощното небе.

Само един човек бе останал скрит за него — Хаидѐ.

— Има едно-единствено нещо, което никой пророк, колкото и велик да е той, не може да предскаже сам за себе си — му бе казал Шахин онази вечер пред пещерата над Фез, — и това е собствената му съдба.

Шарло не бе казвал на никого, дори и на Шахин, че в момента, в който очите му бяха попаднали върху платформата в стария град и върху момичето, изправено на търга за роби, в един-единствен ужасяващ миг той бе осъзнал къде ще го отведе съдбата му.

Въпреки че все още не можеше да види как точно неговата съдба е обвързана с нейната, Шарло знаеше, че предчувствието му за Хаидѐ е вярно. Преди три месеца бе принуден да напусне Франция, да измине хиляди километри до каньоните на Тасили, за да открие Бялата царица — древната богиня, чийто образ бе нарисуван високо в скалите, в кухината на грамадната скална стена.

А ето че я бе намерил жива, въплътена в това младо момиче. Сега разбираше и още нещо: каквото и да разкажеше мадам Козуей, каквато и роля да трябваше да изиграят останалите, събрали се тук, Хаидѐ бе тази, която стоеше в центъра на дъската и държеше в ръце Черната царица, а той самият трябваше да застане до нея.

Кардинал Йозеф Феш огледа осветената от свещи крипта и присъстващите, които му заприличаха на опечалени, събрани на погребение.

— Дори мнозина от вас да не са познавали досега лично мадам Мария Хедфийлд Козуей, то със сигурност ви е известна славата й — започна кардиналът. — Родителите й, Чарлз и Изабела Хедфийлд, държали известната верига английски странноприемници във Флоренция на име „При Карло“, които обслужвали пътуващи из Европа англичани. При тях са отсядали историкът Едуард Гибън и биографът Джеймс Бозуел. Мария израсла заобиколена от аристократи на духа, от хора на изкуството и сама станала велика художничка. Когато Чарлз починал, Изабела затворила странноприемниците и отвела Мария и другите си деца обратно в Англия, където Мария се омъжила за известния художник Ричард Козуей. Ние със сестра ми Летиция не познавахме Мария, преди Наполеон да се възкачи на власт, но след това станахме най-близки приятели. Самият аз в момента съм спонсор на девическото училище, което тя откри северно от Рим, в Лоди. Помолихме Мария, да ни разкаже една история. В нея ще стане дума за същата тази пирамида, в която сме се събрали днес, както и за връзката й с покойния съпруг на Мария, Ричард Козуей, който наскоро почина в Лондон. Цялата история Мария никога не е разказвала на никого, дори на нас двамата със сестра ми. Тя се е случила преди повече от трийсет години, през 1786 година, когато Мария заминала със съпруга си за Париж. Там се развили събития, които може да се окажат изключително важни за всички събрани в тази стая.

Кардиналът седна и отстъпи мястото си на Мария.

Тя, сякаш несигурна как да продължи, свали ръкавиците си от къртича кожа и ги сложи настрани. Взе на върха на пръста си малко мек восък от една близка свещ и направи от него топченце, търкаляйки го между палеца и показалеца си.

— Ma chère madame48 — обърна се окуражително кардинал Феш и направи жест с протегната длан, за да я подкани да започне разказа си.

Мария се усмихна и кимна.

— Беше месец септември 1786 година — започна тя на своя мек, леко напевен италиански. — Съпругът ми Ричард Козуей и аз наскоро бяхме прекосили Ламанша, идвайки от Лондон. Славата ни се носеше далеч пред нас. Двамата бяхме художници с много награди и мнозина търсеха достъп до нашия салон в английската столица. Във Франция Ричард трябваше да изпълни възложената му важна задача — да нарисува децата на Орлеанския дук, братовчед на Луи XVI и близък приятел на английския покровител на моя съпруг — тогавашния Уелски принц, днес крал Джордж IV. В Париж бяхме посрещнати с почести както от хората на изкуството, така и от аристократичните кръгове. Художникът Жак-Луи Давид, наш приятел и колега, уреди да бъдем представени във френския кралски двор. Приеха ни кралят и кралица Мария-Антоанета.

Тук може би трябва да кажа няколко думи за моя съпруг Ричард. Мнозина завистници в Лондон злословеха по негов адрес, защото той се бе издигнал от пълна бедност и бе постигнал големи успехи. Ричард никога не правеше нищо, за да опровергае враговете си, а неизменно се държеше екстравагантно и с чувство за превъзходство. Сюртукът му беше от сатен в къпинов цвят с избродирани на него ягодки, носеше голяма сабя, която се влачеше подире му, шапки, отрупани с щраусови пера, и обувки с червени токове. Вестниците го смятаха за macaroni — конте — и оприличаваха външността му с тази на дресираната му маймунка, която някои злобно наричаха „негово собствено дете“. Само на близките му бе известно, че Ричард е също един от великите virtuosi, или законодатели на обществения вкус, опитен ценител и колекционер на редки и ценни антики. Освен известните гоблени той притежаваше двайсет и шест помещения, пълни с редки предмети: египетска мумия, мощи на светци, китайски вещи от слонова кост, странни произведения на изкуството от Индия и арабските страни, свързани с езотерията, и дори едно — както сам той вярваше — перо от опашката на птицата феникс. Сам Ричард бе мистик, последовател на по-стари духовни визионери като Емануел Сведенборг. В Лондон двамата с брат ми Джордж, студент по архитектура тогава, посещаваха закритите лекции на Томас Тейлър, платоника, който наскоро бе превел тайните доктрини на най-ранните древногръцки езотерици специално за някои ентусиазирани поклонници на подобни тайни, например поетите Ралф Уолдо Емерсън и Уилям Блейк.

Важно е да имате тази предварителна информация. Защото по-късно се оказа, че чрез Орлеанския дук моят съпруг без мое знание е открил нещо, свързано с велика тайна, заровена преди почти хиляда години в земите на Франция. Тайна, която предстоеше да изплува отново скоро след онази сутрин преди трийсет години, когато двамата за първи път пристигнахме във Франция.

Помня този ден. Беше неделя, трети септември 1786 година, златна утрин. Ние с Ричард излязохме на разходка из известния парижки пазар за зърно — огромна ротонда, в която се продаваха пшеница, грах, ръж, леща, овес и ечемик. По-късно тя изгоря, но тогава бе известна като една от най-красивите сгради в Париж — с извити стълбища, огромен величествен купол с оберлихт, който заливаше всичко със слънчева светлина и правеше ротондата да изглежда като приказен замък, плуващ в небесата.

Там, сред тази вълшебна сребриста светлина, двамата срещнахме човека, който скоро щеше да промени всичко за мен. Но в онзи отдавна отминал момент не можех да предвидя начина, по който моят живот и животът на семейството ми тотално ще се измени вследствие от събития, които тогава едва назряваха.

Американският художник Джон Тръмбъл бе пристигнал в Париж с един свой приятел — висок, блед мъж с медноруса коса, в чиято квартира на Шан-з-Елизе бе отседнал самият Тръмбъл. Скоро разбрахме, че този мъж е делегат във френския двор от страна на новата американска република, държавник, чиято слава скоро щеше напълно да затъмни нашата с Ричард. Името му бе Томас Джеферсън.

По всичко личеше, че господин Джеферсън е във възторг от сградата на зърнения пазар — сипеше похвали за прекрасната архитектура и развълнувано говореше за нея, когато Джон Тръмбъл спомена работите на брат ми Джордж, член на Кралската академия в Лондон.

Господин Джеферсън настоя да придружава мен и Ричард през целия ден. Следобеда четиримата прекарахме сред природата до замъка Сен Клод, където обядвахме. После всички си отменихме плановете за вечерта и вместо това отидохме заедно в Монмартър и посетихме откритата градина на Руджиери — семейство пиротехници, които предлагаха великолепно шоу с фойерверки. Изпълниха пиесата „Триумфът на Вулкан“ — в нея се разказваше за тайните на този велик обитател на подземния свят, когото древните гърци наричали Хефест, бог на ковачите.

Изглежда, това екстравагантно представяне на тайните на отвъдния свят беше причината съпругът ми Ричард да заговори открито с господин Джеферсън за големите пирамиди и храмове на огъня, които бяха построени из парковете и общодостъпните градини край Париж по образец на истинските паметници в Египет. Такива имаше например в парка Монсо — притежание на нашия френски покровител Орлеанския дук. Съпругът ми споделяше силния интерес на дука към тайни и скрити сфери.

Джеферсън беше наследил от Бенджамин Франклин поста емисар на Америка във Франция. Пак от Бенджамин Франклин пък Орлеанският дук бе наследил поста Велик магистър на парижките масони. Техните тайни ритуали на посвещение често се провеждали сред изкуствените пещери и класически изработените руини в парковете на дука.

По-интересно за Джеферсън обаче се оказа едно друго споменато от Ричард мистериозно място. То бе градина по пътя за Версай, сравнително далеч от Париж, и бе създадено от близкия приятел на дука Никола Расин дьо Монвил. Онази вечер съпругът ми ни разказа, че според дука в онази градина с площ от деветдесет акра и изпълнена със странни тайнствени символи, е скрита тайна, древна като самите пирамиди. Наистина, градината се гордееше и със собствена пирамида — точно копие на тази, в която сме се събрали днес. Операта на Моцарт „Вълшебната флейта“ била изпълнявана в нея.

Изглежда, около онова място имаше и нещо още по-интригуващо, защото само няколко дни по-късно господин Джеферсън побърза да зареже пряката си административна работа и организира излет в провинцията, за да разгледаме тази тайнствена градина. Излетът бе само за нас двамата — насаме.

Още от времето на прогонването от човека от първата библейска градина човешките същества винаги ценят повече онова, което вече са изгубили. В случая на господин Расин дьо Монвил нещата стояха така, че в предстоящата Френска революция той щеше да изгуби както богатството си, така и градините си. Бъдещата съдба на Орлеанския дук се оказа далеч по-лоша — той подкрепи революцията, приемайки името Филип Егалите49, гласува за осъждането на собствения си братовчед, краля, но въпреки всички тези предателства накрая бе гилотиниран.

А аз и Томас Джеферсън… Ние наистина открихме нещо онзи ден в градината на Монвил, нещо неочаквано и за двама ни — ключа към древна изгубена мъдрост. Самата градина ни даде този ключ.

Градината се наричаше Дезер де Ретц. На старофренски това означава „Пустошта на краля“. Изгубеното кралство.

Тръгнахме от Париж в петък, осми септември. Пътувахме с елегантната карета на господин Джеферсън, теглена от сиви коне, и скоро пресякохме реката на път към великолепната провинция. Но нищо не бе тъй великолепно като мястото, към което се бяхме запътили — Дезер де Ретц.

Оставихме каретата отвън и влязохме в градината пеша през една изкуствена пещера. Пристъпихме във вълшебен пейзаж, напомнящ картини на Вато50 със своите цветове, характерни за късното лято — пастелно виолетово, розово и ръждивочервено. Заоблените хълмове и лъкатушещите пътечки бяха заобиколени с горички от брези с медночервени листа, нарове, мимози, както и с двестагодишни явори, ясени, липи и габъри. Все дървета, носещи скрито значение за окото на посветения.

След всеки завой пред очите ни се възправяха причудливи постройки, които се появяваха внезапно, като с магия — ту надничаха иззад някоя горичка, ту сякаш се издигаха магически от някое езерце.

Каменната пирамида предизвика у Джеферсън същото вълнение, каквото той бе проявил и в Halle au Blé.

— Копие на гробницата на Гай Цестий — каза той. — Познавам я, защото съм виждал прототипа — известния паметник от римско време, оформен като египетска пирамида, като „планина на огъня“. Има много известни нейни изображения гравюри, работа на вашия съотечественик Пиранези51.

Оригиналът се намира в Рим и притежава някои необичайни характеристики — продължи той. — Квадратната му основа е с размери деветдесет на деветдесет: числа, носещи специално значение, тъй като техният сбор дава числото 360, а то от своя страна отговаря на броя на градусите в пълния кръг. „Вписване на кръга в квадрата“ — това е била най-главната загадка за древните и тяхното най-голямо предизвикателство, криещо множество значения. Те не просто са се опитвали да открият някаква суха математическа формула, която да им позволи да превърнат лицето на кръга в това на квадрата, а нещо много, много повече. За тях „вписването на кръга в квадрата“ е означавало откриване на някаква форма на дълбинна трансформация. Кръгът, символизиращ небесните селения, се трансформирал в квадрата, символизиращ земния свят. Да свалим небесния рай на земята, както е речено.

— „Алхимическата сватба“ — бракът между Дух и Материя — съгласих се аз. — Другояче казано, сватбата на Разума със Сърцето. Аз и съпругът ми Ричард изучаваме подобни мистерии от дълги, дълги години.

Джеферсън се засмя, малко смутен заради собствената си неочаквана тирада.

— Толкова отдавна? — попита той с очарователна усмивка. — А вие не ми изглеждате на повече от двайсет. Една привлекателна жена на такава възраст надали би се впечатлила от надутите догматични речи на застаряващ държавник като мен.

— На двайсет и шест години съм — уточних аз, отвръщайки на усмивката му. — Но господин Козуей е точно на вашата възраст. Свикнала съм с ежедневната полза, която принася подобна провокираща индивидуалното мислене мъдрост! Надявам се да споделите още неща с мен.

Джеферсън, изглежда, остана доволен от думите ми, хвана ме под ръка и двамата продължихме да навлизаме все по-навътре в градината.

— Сватба на Разума със Сърцето казвате? — повтори той забележката ми, гледайки от позицията на високия си ръст надолу към мен с кисела усмивка. — Навярно става дума за древна мъдрост, скъпа ми госпожо. Но аз ясно съзнавам, че моите собствени разум и сърце много по-често се борят един с друг, отколкото да се подготвят да изминат заедно пътя към олтара, преди да потънат в духовната наслада на брачното съгласие!

— Какво толкова делят разумът и сърцето ви, та да воюват така? — попитах аз насмешливо.

— Не се ли досещате?

Аз поклатих глава отрицателно с надеждата сянката на бонето ми да скрива руменината, която обля лицето ми.

За щастие, следващите му думи ми донесоха облекчение:

— Тогава обещавам, че ще ви опиша всички мои мисли по въпроса съвсем скоро — каза Джеферсън. После добави: — Но поне за момента разумът ми, който отговаря за всички математически и архитектурни въпроси като например изчисляването на напрежението на арката или на квадратурата на кръга, ми подсказва, че квадратната основа на нашата пирамида с размери девет на девет със сигурност крие и някакво допълнително, по-важно значение. Ако се допитаме до Херодот, ще узнаем, че същите пропорции са характерни за плана на устройството на древния Вавилон, град с размери деветдесет на деветдесет мили. Това предизвиква появата на една забележителна математическа загадка, за която може и да не сте чували — „магическия квадрат“. При него всяко квадратче в схема от девет на девет трябва да бъде запълнено с число по такъв начин, че в резултат от събиране на числата от всяка колона, всеки ред и всеки диагонал трябва да се получи еднаква сума. Моят предшественик, делегатът на Америка във Франция Бенджамин Франклин, беше специалист по магическите квадрати. Той вярваше, че те са били характерни за културите на Китай, Египет и Индия. Дори когато седеше в Конгреса, се забавляваше с тяхното попълване. Казваше, че може да създаде магически квадрат със същата бързина, с която попълваше числата в някой вече създаден. Автор е на множество гениални решения на формулата, управляваща тази математическа загадка.

— Дали доктор Франклин е открил и формула, обясняваща квадрата в плана на древен Вавилон? — попитах аз, спокойна, че сме се върнали на по-безопасна територия от онази, към която, изглежда, бе тръгнал разговорът преди малко.

Признавам, че не бързах да разкрия истинската причина за моя интерес. За попълване на колекцията на Ричард от редки произведения на езотеричното изкуство самата аз бях правила копия на известната гравюра на Албрехт Дюрер от 1506 година, изобразяваща магически квадрат, която показваше връзката на този квадрат със Златното сечение на Питагор и Елементите на Евклид.

— Той направи дори нещо повече! — Джеферсън изглеждаше доволен от въпроса ми. — Доктор Франклин вярва, че чрез възстановяването на древните формули на всички тези квадрати той ще бъде в състояние да демонстрира, че всеки град, построен по тази схема, е бил създаден, за да призове специфичните сили, скрити в съответната формула, както и в прилежащите към нея съответни число, планета и бог. Разбира се, Франклин, подобно на нашия генерал Вашингтон, беше масон и донякъде мистик. Но в интерес на истината, тази идея има много малко общо с мистичното. Всички цивилизации от древността — от Китай до двете Америки — построявали нов град в момент, в който се установявала нова власт. В крайна сметка, това е и значението на думата „цивилизация“ — тя идва от civitas, „град“, дума, произхождаща от санскритското çi, което пък означава „установявам се“, „улягам“, „пускам корени“. Понятието се е появило в противоположност на варварските племена или номадите, издигащи единствено такива структури, които могат да се развалят бързо и да се пренасят. Тяхната основа най-често представлява кръг. Строейки градове с квадратна основа, притежаваща магически свойства, цивилизованите древни се надявали да провокират настъпването на нов световен ред, ред, който можел да бъде създаден само и единствено от уседнали народи. Те били, ако мога да се изразя така, архитекти на реда.

— Но какво ще кажете за градове, чийто строителен план следва формата на кръга? Такива са например Виена, Карлсруе, Багдад? — попитах аз.

Въпросът ми получи най-неочакван отговор, тъй като точно в момента, в който го зададох, двамата минавахме през стара липова гора, долните клони на дърветата се разтвориха и пред очите ни се издигна кулата. Аз и Джеферсън спряхме, останали без дъх от възхита.

Това бе Colonne Detruite — Разрушената колона, както я наричаха. Тя често била описвана от онези, които са я виждали, често била рисувана или изобразявана върху гравюри. Но нищо не може да се сравнява с реалното впечатление, което човек изпитва, когато най-неочаквано се натъкне на тази постройка, издигната сред гората.

Всъщност това бе къща, построена под формата на колона — гигантски, прекрасен, сметановобял стълб, висок почти 25 метра, със заострен връх, който изглеждаше така, сякаш е бил ударен от гръм и е разцепен на две. От всички страни имаше прозорци с квадратна, правоъгълна или овална форма. Влязохме и видяхме, че обширното централно вътрешно пространство е заето от гигантско спираловидно стълбище, което се издигаше сякаш към небесата. По перилата висяха кошници с екзотични парникови цветя и диви лози.

Заизкачвах се по стълбата, Джеферсън ме следваше. Възхищавахме се на оригинално организираното вътрешно пространство. Кръглият под на всеки етаж бе разделен на овални стаи, а между тях бяха поместени салони с ветриловидна форма. Имаше два етажа, които бяха под равнището на земята и тънеха в мрак, както и четири надземни с прозорци по всички стени. Най-горният етаж представляваше конусовиден таван с огромен оберлихт, през който към всички по-долни етажи струеше сребриста светлина. Докато се изкачвахме, през прозорците виждахме пейзажите наоколо — пирамидата, готическите руини, храмовете на различни богове, китайския павилион и татарската палатка. През цялото време мълчахме.

— Изключително — промълви най-после Джеферсън след края на обиколката и слязохме отново на най-долния етаж. Сякаш се бяхме върнали обратно на земята. — Точно като кръглите градове, за които ме питахте, но повече прилича на цитадела, на крепост — онази крепост, тъй като тази „разрушена“ постройка тук е на седем етажа — точно като библейската кула, която всъщност е строена, за да бъде олтар, да се превърне в стълба към Бога.

— Цялото ни днешно пътуване ми се струва символично — съгласих се аз. — От гледна точка на художника то изглежда като разказ, изрисуван върху земята: историята на Вавилон, описана в Библията. Легендарна история — всичко започва с това, че градът е наследник на Божествената градина на реките Тигър и Ефрат: Раят, повторен във Висящите градини на Вавилон, едно от Седемте чудеса на света. Освен това градът е обвързан неделимо с четирите основни елемента. Първо е Земята, символизирана от магическия квадрат, основата на пирамидата, описана сега от вас. Следват двете идентични библейски катастрофи — разрушаването на Вавилонската кула, символизираща Въздуха, небето, езика, гласа, и великият Потоп, белязан от знака на Водата. А накрая, разбира се, е Апокалипсисът, окончателното разрушаване на един някога велик град. Всичко свършва в Огъня.

— Наистина — съгласи се Джеферсън. — В Книга Откровение на Йоан, когато Вавилон, Раят на Изтока, бъде унищожен, той ще бъде заменен от друг магически квадрат. Неговата схема ще бъде дванайсет на дванайсет и той ще се спусне от Небето. Ще бъде новият Йерусалим.

Мария Козуей завърши историята си. Тя огледа останалите в криптата и наведе глава, потънала в размисъл. Дълго време никой не продума.

Хаидѐ бе разбрала, че в разказаната история имаше нещо необичайно. Момичето хвърли поглед към Каури, изправил се до нея, и той кимна в знак на потвърждение. Тогава Хаидѐ, която до този момент бе седяла мълчаливо между Каури и Байрон, стана, обиколи помещението, приближи до Мария и кротко сложи ръка върху рамото на художничката:

— Мадам Козуей — започна Хаидѐ, — разказахте ни история, която е твърде по-различна от онова, в което всички тук сме били принуждавани да вярваме. Разбираме, че във вашия разказ се намеква и за още една схема, чиито страни се подчиняват на съотношението осем на осем. Това е шахматната дъска. Явно още преди да знае каквото и да било за шаха Монглан, още преди дори самият шах да бъде изваден от земята, господин Джеферсън е смятал, че дъската — или „схемата“, както я нарича той — е най-важният елемент, а не фигурите. Той каза ли ви как е стигнал до това свое убеждение?

— Както е известно — отвърна Мария, — след края на пребиваването си в Европа Томас Джеферсън стана държавен секретар на американската република, след това неин вицепрезидент, а накрая — третият президент на Американските щати. Някои хора смятат, че той също е бил масон, но аз знам, че това не беше така. Той не желаеше да става член на ордени, чиито доктрини са чуждо дело. Винаги предпочиташе да създава свой собствен нов ред. Широко е известно също така, че Джеферсън беше голям специалист в областта на архитектурата, изследовател на делото на един венецианец от XV век на име Андреа дела Гондола, наречен Паладио по името на Атина Палада, богинята покровителка на град Атина. Той е човекът, който по време на Ренесанса е създал архитектурния стил all’antica, който реконструира древноримските архитектурни форми. По-малко известен, но не и по-малко значителен факт е, че Джеферсън бе познавач и последовател на работата на учителя на Паладио — Витрувий Полио, архитект от първи век след Христа, чиито текстове, озаглавени „Десет книги за архитектурата“, са били преоткрити по времето на Паладио. Тези „книги“ са ключови за разбирането на основите на античната архитектура и нейните значения от страна както на Паладио, така и на самия Джеферсън и впоследствие са дали силно отражение върху тяхната собствена работа като архитекти. Витрувий обяснява важността на симетрията и пропорциите при строежа на всеки храм, както и тяхната връзка със симетрията и пропорциите на човешкото тяло. Обвързва планирането на улиците в един град с осемте посоки, в които духат осемте вятъра. Говори за влиянието на зодиакалните съзвездия, на слънцето, луната и планетите върху проектирането на всяка нова религиозна или гражданска сграда…

— Не разбирам как всичко това дава отговор на въпроса, зададен от дъщеря ми — прекъсна я Байрон. — Какво общо има делото на Паладио, да не говорим за това на Витрувий, което е отпреди две хиляди години, със забележителната важност на шахматната дъска, която сме се събрали да обсъдим? Имате ли отговор на това?

— Отговорът не се крие в шахматната дъска — отвърна Мария загадъчно. — Дъската дава само ключа.

— Аха — кима Хаидѐ и хвърли поглед към баща си. — Архитектът Витрувий също е живял в Рим по времето на Исус и император Август. Както и по времето на Гай Цестий, между другото. Нима вие, мадам, искате да кажете, че тъкмо Витрувий е проектирал тази пирамида с нейните космически пропорции? „Вписал е кръга в квадрат“, свалил е небесния рай на земята тук, в Рим!

— Точно така — потвърди Мария Козуей с усмивка. — А Джеферсън, изучавал пространно основите на архитектурата, проумя това скрито значение в момента, в който двамата отидохме в Дезер де Ретц. Скоро след това той предприе пътуване до голям брой европейски градове, изследва техния строеж и организация и закупи скъпи и максимално точни гравюри, изобразяващи планировката им. В зората на Френската революция той се завърна в Америка и никога повече не го видях, макар че продължихме да си пишем с известни прекъсвания. Някой друг обаче стана негов довереник — продължи художничката. — Това бе един италиански архитект, печелил престижни награди, член на Кралската академия, учил в Лондон и Рим, познавач на работата както на Паладио и Витрувий, експерт по disegno all’antica. Този човек бе съученик и близък приятел на нашия колега Джон Тръмбъл — художника, който ни запозна с Джеферсън. Джеферсън и Тръмбъл успяха да примамят този архитект да замине за Америка във връзка с важна задача, която му бе поставена там. В Щатите той остана до смъртта си. Именно от него имам тази толкова подробна информация, която споделих с вас днес.

— Кой е бил този архитект? Как така се е ползвал с пълното доверие на Джеферсън? — попита Байрон.

— Този архитект бе брат ми. Джордж Хедфийлд — отвърна Мария.

Сърцето на Хаидѐ вече биеше много силно и на нея й се струваше, че всички наоколо го чуват. Тя разбра, че е много близо до истината. Все още стоеше изправена до Мария и забеляза предупредителния поглед на Каури.

— Каква бе задачата, поставена на вашия брат? — попита Хаидѐ.

— През 1790 година — отвърна Мария — Джордж Вашингтон бе избран за президент. По същото време Джеферсън се завърнал от Европа и веднага убедил президента да стори така, че Конгресът да закупи парцел земя с размерите на Питагоров квадрат — тоест такъв, чиито размери се основават на числото десет. През средата на този квадрат минавали три реки, сливащи се под формата на буквата Y — също питагорейски символ. Скоро бил избран и човекът, който да се заеме с планировката — това бил архитектът Пиер л’Анфан. Джеферсън му предоставил всички карти на европейски градове, които купил, докато пътувал из Стария континент. В писмото на Джеферсън до Л’Анфан обаче имало едно предупреждение: „Нито един от тези градове не може да се сравнява с древния Вавилон.“ Брат ми Джордж Хадфийлд бе нает от Джеферсън и Тръмбъл да довърши плана на бъдещия велик град, както и да проектира и построи сградата на Капитолия.

— Поразително! — възкликна Байрон. — Шахматната дъска, библейският Вавилон и новият град, създаден от Джеферсън и Вашингтон, имат за основа една и съща схема! Както вие обяснихте, тяхната планировка стъпва върху същността на „магическите квадрати“ и дълбоките смисли, които те носят. Но в какво се състои разликата между трите? Това също е важно.

Хаидѐ само за миг бе проумяла колко важно е това.

Едновременно с това тя разбра и важността на историята, която им бе разказал Баба Шемими. Разбра и какво означаваше предупредителният поглед на Каури — сбъднал се бе най-големият страх на суфитите. Шахматната дъска бе ключът.

Всяка страна на дъската на шаха на Ал-Джабир се състоеше от по осем квадрата — с това бе започнал разказът си Баба Шемими. По периметъра й имаше общо двайсет и осем квадрата — колкото бяха буквите в арабската азбука.

Квадратите, образуващи размерите на основата на египетската пирамида и на древния Вавилон, бяха в съотношение девет на девет и периметърът й се състоеше от трийсет и два квадрата — това бе и броят на буквите на персийската азбука.

Но периметърът на един голям квадрат с размери десет на десет щеше да се състои от трийсет и шест квадрата — те вече щяха да символизират не брой букви, а триста и шейсетте градуса, от които се състоеше пълният кръг.

Джеферсън бе построил нов град на три реки. Той бе и първият президент на Съединените щати, управлявал в него. Този нов град сам по себе си бе конструиран така, че да свали небесния рай на земята, да обедини Разума и Сърцето, да впише кръга в квадрата.

Градът бе Вашингтон, окръг Колумбия.

Царицата прави ход

Бяла царица ли? Как бе възможно аз да съм Бялата царица в тази Игра, при положение че майка ми — ако разказаното от леля Лили бе вярно — бе Черната царица? Наистина, аз и мама невинаги се бяхме разбирали добре, но надали бе възможно да се намираме в противникови отбори, особено пък в една толкова опасна Игра. А какво общо имаха датите ни на раждане с всичко това, за бога?

Знаех, че възможно най-бързо трябва да поговоря с Лили, за да разплета този непредвиден възел. Преди обаче да се опитам да си изясня каквото и да било повече, на сцената се появи още една царица. Последният човек на земята, когото имах нужда да срещна точно в момента, макар че навярно отдавна трябваше да я очаквам. Царицата майка и царицата на пчелите, слели се в едно. Розмари Ливингстън.

Бях видяла майката на Сейдж само преди няколко дни в Колорадо, цялата увита в кожи, но останах смаяна от външния й вид тази вечер в ресторанта. Естествено, бях смаяна и от начина, по който се появи. Обичайното впечатление Розмари произведе още докато слизаше по извитите каменни стъпала към избата, заобиколена от мъже. Някои от екзотичните й придружители бяха облечени в бели бедуински роби, а други — като Базил например — се бяха изтупали в елегантни бизнес костюми. Самата Розмари носеше рокля от искряща коприна в бронзов цвят, която се влачеше след нея. Цветът на роклята отговаряше точно на този на очите и косата й, къдриците й бяха покрити донякъде с копринен шал, тъй фин и бляскаво-прозрачен, че изглеждаше изтъкан от чисто злато.

Розмари винаги изглеждаше зашеметяващо, особено пък сега, когато се намираше в обичайната за нея среда — сред група от зяпнали я мъже. Скоро обаче ми стана ясно, че това не са какви да е обожатели — разпознах повечето от гостите като включени в списъка с най-богатите хора на планетата. Ако в момента зад гърба на Розмари паднеше бомба, новината за нея утре сутрин щеше да срине нюйоркската стокова борса най-малко с хиляда и двеста пункта.

Мощното усещане за присъствието на Розмари, подобно на уханието на тежък парфюм, не бе нещо, което човек може ясно да посочи или което би искал да имитира. Но аз често се бях опитвала да го дефинирам, поне за самата себе си.

Съществуват жени като леля ми Лили например, за които пищният външен блясък е неделима част от собствената им забележителна личност. Други жени лъскаха изваяната си външност до момента, в който придобиеха безукорното съвършенство на победителки в конкурс за красота — такава бе Сейдж. Майка ми пък по рождение притежаваше трети тип излъчване — здравата красота и грация на диво животно, създадено, за да оцелява в горите или в джунглите. Може би това бе и причината тя да си спечели прозвището Кат52.

Розмари Ливингстън обаче бе успяла сякаш по алхимичен път да слее части от всички изброени характеристики и да постигне несравнимо мощно лично излъчване. Аристократична елегантност, оставяща те без дъх в мига, в който я зърнеш за първи път, и те зарязва да тънеш в благодарност пред блестящото златно присъствие, което те е докоснало.

Усещането трае, докато опознаеш жената малко по-добре.

Сега, докато от другата страна на грамадното стъкло, разделящо частния салон за вечеря от зоната на огнищата, Базил поемаше шала от раменете й, Розмари ме забеляза и леко се нацупи. Духна към мен нещо средно между презрително разочарование и въздушна целувка.

Родо ми бе разказал достатъчно, та косата ми да настръхне, но изпитах желание да го накарам да сподели още информация за тазвечершното събиране. Не спирах да се чудя защо ли Ливингстънови са се ангажирали да домакинстват на тази странна група от мултинационални милионери. Но предвид изводите, които наскоро сама си бях направила, свързвайки в едно шахмата, Играта и случилото се в Багдад, фактът, че повечето от гостите наистина изглеждаха като високопоставени личности от Близкия изток, изобщо не ме успокояваше.

Разбира се, никой не ме бе представил официално, тъй като задачата ми бе само да сервирам вечерята, но ми стана ясно, че гостите надали са просто какви да е „важни клечки“, както бяха предположили Леда и Еремон. Дори ми се стори, че познах някои шейхове и принцове, членове на кралски фамилии от арабския свят. Нищо чудно, че момчетата отвън охраняваха моста над канала толкова ревностно!

След разясненията на Родо за ролята, която са ми отредили, дълбоко в мен се бе загнездила тревога, но въпреки това отчаяно ми се искаше да разбера какво общо има цялото това събиране с Играта. И по-специално — с мен.

Мислите ми обаче рязко бяха прекъснати. Родо ме стисна здраво за ръката и ме поведе навън да поздравя гостите.

— Госпожица Александра и аз сме ви приготвили специални блюда тази вечер — увери той Базил. — Надявам се със съпругата ви и гостите да сте се подготвили за нещо уникално. Ще намерите менюто за вечерта на масата.

Родо здраво ме стисна под ръка — сериозен намек да задържа последния ни разговор само за лична употреба и да изпълнявам заповедите му до второ нареждане.

Шефът ми се увери, че всички са заели местата си и могат да наблюдават нашето общо представление пред пещите, издърпа ме обратно зад стъклената стена и изсъска в ухото ми:

— Faites attention53. Когато сервираш храната, превърни се в… entzula. А не в jongleur des mots, comme d’habitude! — Съветът му гласеше тази вечер да бъда „слушател“, а не „да си играя с думите, както обикновено“, каквото и да означаваше това последното.

— Ако тия хора са тези, които си мисля, че са, със сигурност говорят френски — изсъсках и аз полугласно в отговор. — Защо не използваш само еускера? Тогава никой няма да те разбере. В това число и аз, слава богу.

Родо млъкна.

Задължителната в менюто на Родо супа буйябез бе последвана от бакало — грамадна риба-треска, задушена в сос с лимон и маслини по баска рецепта, сервиран с купчинки от още горещи, печени на живи въглени питки.

Устата ми се пълнеше със слюнка, действието на печения картоф, изяден на обяд, бе преминало, но се владеех и бутах количката за сервиране напред-назад, поднасях чиниите с всяко ново блюдо, отнасях празните отзад и ги пъхах в миялната машина да чакат сутрешната смяна.

Хрумна ми, че под някаква форма се повтаря случилото се на партито за рождения ден на майка ми, където също си бях поставила за задача, докато обикалям около масата, да събера възможно най-много информация за смъртоносната Игра, в чийто вихър изведнъж се бях оказала.

Родо ме бе предупредил да бъда добър слушател тази вечер, но заради задълженията по сервирането нямах възможност да следя подробностите около разговора на масата. Изглежда, всички бяха словоохотливи само докато бях навън. Сипеха се комплименти за прекрасната кухня на Родо, но гласовете определено утихваха, щом прибирах празните чинии и поднасях следващото ястие.

Не знам дали се дължеше на въображението ми или зловещите предположения на Родо отговаряха на истината, но гостите определено ме наблюдаваха.

Дойде време за сервирането на мешуи — гвоздея на вечерта. Едва сега за първи път Родо се отдели от пещите и дойде с мен при гостите. Традиционно агнето се сервираше заедно с шиша, на който бе нанизано, всички трябваше да се съберат около него прави и да късат с пръсти от сочното, напоено с уханни подправки месо.

Нямах търпение да видя как Розмари Ливингстън с парижката копринена рокля ще се справи с това предизвикателство. Един от принцовете на пустинята обаче бързо скочи и овладя положението.

— Позволете на мен — предложи той. — Жените никога не бива да стоят редом с мъжете, когато се яде мешуи.

После собственоръчно приготви порция агнешко в отделна чиния, която Базил кавалерски поднесе на съпругата си на масата.

Това изглежда бе възможността, която Царицата майка бе чакала досега. Родо въртеше шиша с агнето пред събралите се около него мъже, така че Розмари бе останала сама на масата. Даде ми знак да долея вода в чашата й. Заподозрях някакъв капан, още повече че и Родо ми хвърли предупредителен поглед, но все пак се наведох и напълних чашата. Розмари си беше снобка наистина, но когато искаше нещо, човек не биваше да отлага изпълнението на желанието й. Тя чевръсто заобиколи масата, дойде при мен, за да ме дари с две от любимите си „въздушни целувки“. После ме дръпна настрани и заговори тихо:

— Скъпа! Базил и аз не се надявахме да те видим толкова скоро отново тук, особено като чухме за онази ужасна буря в Колорадо. Толкова се радваме! Надяваме се, че и майка ти е преодоляла проблемите си или каквото там я бе принудило да отсъства онзи ден. Ние, разбира се, излетяхме за Източния бряг с нашия самолет още същата вечер!

Не бях изненадана. Знаех, че в хангара си в „Редландс“ Ливингстънови разполагат с пилоти и няколко скъпи части самолета, готови да излетят във всеки момент от денонощието, в случай че Розмари изпита непреодолимо желание да замине някъде, където да пазарува, докато капне. Разбира се, онзи ден можеха да ни предложат да ни откарат, вместо да ни зарежат да стърчим на пътя на приближаващата буря.

Сякаш прочела мислите ми, Розмари добави:

— Виж, ако знаехме, че всички тръгвате за Денвър, можехме да вземем и вас. Щяхме да ви откараме дотам, както откарахме Сейдж и съседа ни, господин Марч.

— Жалко, наистина! — отвърнах със същия надменен тон. — Но да не преча повече на вечерята ти — мешуи е специалитетът на „Суталде“. Родо го приготвя много рядко и ще се разстрои, ако види, че заради моето бърборене твоята порция изстине, преди да си я опитала.

— Седни за миг при мен тогава — предложи Розмари с най-заговорническия тон, който бях чувала от нея. После се върна на мястото си и усмихната потупа с длан стола до себе си.

Шокирах се от това очевидно погазване на протокола в присъствието на всички тези високопоставени лица, особено пък от страна на най-голямата снобка, която познавах. Обаче следващите думи, които Розмари изрече, ме поразиха още по-силно:

— Сигурна съм, че твоят шеф мосю Бужарон няма да има нищо против, ако си побъбрим малко — увери ме тя. — Аз вече го уведомих, че си приятелка на семейството.

Приятелка! Страхотен избор на думи!

Заобиколих масата от страната на Розмари, напълних няколко празни чаши с вода и хвърлих бърз поглед към Родо. В отговор той леко повдигна едната си вежда, сякаш ме питаше дали всичко е наред.

— Виж, мосю Бужарон гледа точно към нас — доближих се аз до Розмари. — Най-добре да се върна в кухнята. Следват още три блюда. Не искам да ги съсипя заради някакво си закъснение, особено като се има предвид колко качествена е храната тук. Едва ли имаш желание и да висиш в ресторанта цяла нощ…

Розмари стисна ръката ми в мъртва хватка и ме дръпна на стола до себе си. Толкова се изненадах, че за малко не разлях водата в скута й.

— Казах, че искам да поговорим — заяви тя. Изрече го полугласно, но с категоричен заповеднически тон.

Сърцето ми заби учестено. Какво, за бога, бе намислила тази жена? Възможно ли бе някой да бъде убит по време на частно парти с вечеря, особено при положение, че около ресторанта е пълно с агенти на Сикрет Сървис? Не можех обаче да не си припомня с тревога думите на Родо за това как всички комуникации тук, в избата, са прекъснати. Така че оставих каната с водата на масата и кимнах:

— Разбира се. Сигурна съм, че няколко минути не са от значение — с възможно най-спокоен глас отбелязах и леко откопчих пръстите й от ръката си. — Какво правиха Сейдж и Гален в Денвър…?

Лицето на Розмари се превърна в маска.

— Много добре знаеш — отвърна тя. — Този мелез, малката ти приятелка Нокомис Кий, сигурно ти е издрънкала новината, така ли е?

Шпиони навсякъде.

После, със стоманен поглед в очите, Розмари показа онази своя личност, с която бях свикнала.

— С кого всъщност смяташ, че си имаш работа, момиче? Имаш ли представа коя съм аз?

Малко остана да й кажа, че имам проблеми с това да установя аз самата коя съм. Но предвид последните реакции на Розмари и състава на тайнствената група гости, сметнах, че за всички ни ще е най-добре, ако оставя пред вратата заедно с мобилния телефон и лекомислието си.

— Коя си ти ли? — казах. — Искаш да кажеш, че не си Розмари Ливингстън, съседката ни?

Розмари въздъхна, демонстрирайки ужасно нетърпение, и потропа с нокът по чинията с мешуи, която така си и стоеше недокосната.

— Казах на Базил, че всичко това е глупаво — вечеря, господи боже мой! Но той просто не ме послуша — каза тя сякаш на себе си. После ме погледна с присвити очи. — Ти все пак знаеш кой в действителност е Вартан Азов, нали? — продължи тя. — Имам предвид, освен че е световен гросмайстор по шах. Това е просто неговото хоби.

Поклатих смутено глава, а тя добави:

— Разбира се, ние познаваме Вартан от времето, когато беше малко момче. Все пак беше доведен син на Тарас Петросян, бизнес партньора на Базил, който наскоро почина в Лондон. Вартан не обича да говори за отношенията си с него. Нито пък да обсъжда факта, че всъщност е единствен наследник на състоянието на Петросян, което съвсем не е малко…

Надявах се да успея да скрия чувствата, които ме обхванаха при това разкритие, но се усетих, че се взирам в Розмари, и бързо отвърнах очи. Разбира се, Петросян е бил богат човек. Все пак е бил „олигарх“ по време на краткия разцвет на руския капитализъм, нали така? В противен случай Базил Ливингстън едва ли би работил с него.

Но Розмари не беше свършила. Изглежда, да се увлича по напипаната отровна тема, бе за нея неповторимо удоволствие.

— Чудя се дали би могла да ми обясниш — продължи тя с тих глас — как точно лицето Вартан Азов, украински гражданин, е успял да получи виза за влизане в САЩ за толкова кратко време, при това причината за пътуването му е единствено необходимостта да присъства на някакво парти? А защо той и Лили Рад са решили да прекосят страната заедно в частен автомобил, особено пък ако толкова са бързали да стигнат в Колорадо?

Сритах се мислено за глупостта си. Ако Розмари се опитваше да ме накара да се усъмня в приятелите си, то определено успяваше. Защо тези въпроси не ми бяха хрумнали на мен самата?

В момента, в който си ги зададох обаче, това се оказа достатъчно, за да предизвика последен и смъртоносен пристъп на ужас, който прониза гръбнака ми. Изпитах облекчение от факта, че успях да остана седнала. Мозъкът ми предизвика опустошителен хаос във вътрешностите ми, бях потънала в студена пот.

Не можех обаче да пропусна една конкретна фраза, чута току-що, сред целия куп борещи се в съзнанието ми знаци. Фраза, която свързваше всички факти по начин, чието осмисляне просто не можех да понеса.

Разбира се, ние познаваме Вартан от времето, когато беше малко момче…

Ако Ливингстънови познаваха Вартан още от времето, когато е бил момче и доведен син на Тарас Петросян, а едновременно с това са били в бизнес връзки със самия Петросян през всички тези години, то това означаваше, че всички те са тясно обвързани един с друг. Обвързани отдавна, още от момента, в който аз и татко стъпихме в Русия.

Това пък означаваше, че всички те са замесени в Последната игра. В играта, която отне живота на баща ми.

Играта със сигурност бе напреднала. От няколкото полугласно разменени думи бързо бях разбрала, че Розмари Ливингстън не просто си показва зъбките и думите й навярно са нещо повече от храна за мисълта.

Поднесох следващите три блюда: яхния диви гъби по френска рецепта, печеното пилешко със зеленчуци, задушени в пикантния сос от месото и шоколадовия сладкиш, пълен с напоени с коняк баски череши. После застанах настрани и се опитах да огледам по-добре дъската, на която се налагаше да играя. Бях научила доста, въпреки че всички чути днес разкази се състояха от намеци.

Родо ме бе спасил от хватката на нашата „домакиня“ и ме върна там, където се чувствах уютно, заета с разравянето на въглените и сервирането. Въпреки това не можех да се отърва от една мисъл, която се въртеше безспир в съзнанието ми: по-голямата част от гостите на майчиното ми парти, провело се преди дни в колорадските Скалисти планини, някак си се бяха оказали тясно свързани помежду си. Този факт пък подсказваше, че всички те са и замесени подозрително дълбоко със смъртта на баща ми.

Това означаваше също, че всички те със сигурност са участници в Играта.

Оставаше да схвана по какъв начин тези хора са свързани с мен. Каква е моята роля? Гатанката с шейсет и четирите квадрата, както бе казала Кий и както Родо посвоему ми бе подсказал по-рано днес. Нямах търпение да затворим за днес, да го хвана отново насаме и да го разпитам за същинския замисъл на днешната галавечеря. Чия е била идеята за нея? Как е била организирана? Как е постигнат днешният резултат, включващ арабските важни клечки и засилената охрана?

Това изобилие от плаващи въпроси без отговор занимаваше ума ми, но в същото време знаех, че поне едно нещо бях разгадала. То лежеше скрито в дълбините на съзнанието ми.

Преди десет години се бе случило и още нещо. Още нещо, освен убийството на баща ми и решението на майка да ме отпише от нюйоркското училище и да настани и двете ни в осмоъгълната хижа високо сред пущинаците на Скалистите планини. Нещо, което със сигурност напомняше необясним ход в една голяма партия шах.

Доколкото си спомнях, преди десет години Ливингстънови се заселиха близо до Денвър и станаха наши съседи. По това време те се нанесоха в ранчото „Редландс“ в Колорадското плато.

Семейство Ливингстън и гостите им си тръгнаха от ресторанта след полунощ. Родо и аз бяхме твърде изтощени, за да водим нов продължителен разговор. Шефът ми поиска да се срещнем на следващата сутрин, да отидем заедно на някое тихо местенце, където да направим анализ на случилото се тази вечер.

Идеята ми се стори добра. Разходка с него би ми спестила и гнева на главните готвачи, и на Леда, да не говорим за групата миячи, които щяха да дойдат утре сутринта на работа и да открият, че аз и шефът сме им оставили те да почистят след гостите.

Пренасях съдове до помещението с миялните машини, където щяха да киснат в сапунена вода през следващите няколко часа, а после вдигнах съда, в който бе капала мазнината от месото, и видях под него грозните загорели лекета по каменните плочи отдолу. Показах ги на Родо.

— Кой приготви агнето на шиша? — попитах. — Оставил си е ръцете. Трябваше да поръчаш на мен или сам да го направиш. Кого прати тук сутринта да помага — баската бригада ли?

Родо поклати тъжно глава над спечените черни лепкави петна. Поля ги с малко вода от каната и ги наръси със сода за хляб.

— Един приятел — отвърна. — Утре ще почистя. Сега трябва да прибера мобилните ни телефони от охраната. Ти най-добре си отивай у дома да си легнеш и да поспиш.

Отговорът на шефа направо ме остави безмълвна — до такава степен се разминаваше с обичайното поведение на човека, наричан от собствените си готвачи Баския унищожител. Родо, какъвто го познавах, заливаше с презрението си като с картечен огън човека за грешка дори и наполовина по-незначителна от тази с месото. Напрежението тази вечер му е дошло в повече, реших аз.

Докато Родо се върне с телефоните ни, аз самата едва ли не бях в кома от умора. Докато заключим ресторанта, пак бяха настъпили малките часове на нощта. Вече ми става навик. Мостът над канала пред входа беше освободен, агентите ги нямаше, будката и бетонните бариери бяха вдигнати.

Разделихме се на другата страна на моста, Родо ми пожела „лека нощ“ и каза, че ще ми звънне на другата сутрин да се разберем кога да дойде да ме вземе. Минаваше един часът, когато най-после се запътих надолу по алеята към моето убежище, надвесено над водите на канала.

Стигнах до терасата до сенчестия вход на парка „Кий“, всичко наоколо бе тъмно като в рог. Уличната лампа бе изгоряла, а това се случваше по-често, отколкото ми се искаше. Не виждах нищо в тъмното, така че зарових за ключовете и опипом ги намерих в десния си джоб. Отворих вратата към антрето и разбрах, че нещо не е наред. От горния етаж над стълбите идваше приглушена светлина.

Дали случайно не съм оставила лампата светната от сутринта?

Имах основание за притеснение, особено след всичко случило се през последните дни. Извадих мобилния и набрах номера на Родо. Той надали се бе отдалечил на повече от една-две пресечки, може още да не беше стигнал дори до колата си, но не отговори на обаждането, така че затворих. Лесно можех да натисна „пренабиране“, ако се окажеше, че имам сериозен проблем.

Пропълзях безшумно нагоре по стълбите до вратата на моя апартамент. Тя нямаше ключалка, но когато излизах, винаги я оставях затворена. Сега вратата бе леко открехната. Никакво съмнение — в апартамента ми имаше светната лампа. Тъкмо да натисна „пренабиране“, когато чух отвътре познат глас.

— Къде беше, мила моя? Чакам те вече половината нощ.

Бутнах вратата и тя се отвори. Вътре, с огрени от светлината на лампата медночервени къдрици, настанил се като собственик на удобното ми кожено кресло, с чаша от най-доброто ми шери в ръка и с отворена книга в скута, седеше чичо ми Слава.

Доктор Ладислаус Ним.

Мителшпил

Ним ме дари с крива усмивка, която трая само миг. Сигурно съм изглеждала като истинска развалина. Сякаш знаейки за всичко случило се в последните дни, той остави чашата и книгата, дойде до мен и без да каже дума, ме взе в прегръдките си.

До този момент не си давах ясна сметка колко разстроени са всъщност нервите ми. Но когато Ним ме прегърна, потокът се отприщи и аз се оказах хлипаща, заровила лице в ръкава му и загубила всякакъв контрол. Само преди секунди бях ужасно изплашена, но сега ме заля облекчение. За пръв път от доста дълго време — вече дори не помнех откога — се намирах под закрилата на някого, на когото напълно можех да се доверя. Ним ме галеше по косата и започнах да се отпускам.

Баща ми наричаше чичо „Слава“ — името криеше в себе си нещо като руска игра на думи. От една страна бе съкратено от „Ладислав“ — цялото име на чичо според руското произношение, а от друга — бе и самостоятелната дума „слава“. Така се наричаше осмолъчната звезда, образуваща ореолите на руските икони, изобразяващи Бог, Дева Мария или ангелите. Моят Слава определено притежаваше своя аура, подкрепена от ореол от медночервени коси. Откакто бях пораснала, аз го наричах Ним, както всички останали. Но не бях спирала да мисля за него като за мой ангел хранител.

Той бе най-забележителният човек, когото изобщо познавах. Причината за това бе, че притежаваше черти, които всички имаме като деца, но малцина успяват да ги запазят след раздялата си с детството. Ним беше завладяващ именно защото по всяко време сам бе завладян от нещо или от всичко в света по принцип. Когато бях малка, всеки път щом започвах да мрънкам, че съм отегчена и искам някой да ме забавлява, той ми даваше един съвет, в който бе концентрирана цялата му житейска философия. Казваше: „Само скучните хора скучаят.“

Колкото и завладяващо странен да изглеждаше Ним на околните, той беше едно от най-стабилните присъствия в ранните ми години. След като татко умря, а с мама се отчуждихме заради нейната забрана да играя шах, Ним ме дари с две неща, които ми помогнаха да оцелея. Тези две неща бяха и пътищата, по които се бе осъществявало общуването ни през всичките тези години така, че да не ни се налага да говорим за дълбоко скритите тайни, които бяха силно болезнени и за двама ни. Двете неща бяха готвенето и загадките ребуси.

А днес, тази вечер, моят забележителен чичо бе тук, за да ми даде един трети дар, който никога не бях очаквала, търсила или дори искала.

Сега, сгушена в прегръдките му и успокоявайки полека хлипането си, усетих как потъвам в изтощена забрава, нямам сили да задам въпросите си, че съм твърде натежала от умора, за да проумея отговора, който чичо бе дошъл да ми даде — третия „дар“, който щеше да промени живота ми. Истината за собственото ми минало.

— Този твой шеф не те ли храни? Кога за последно си яла? — попита Ним раздразнено.

Въпреки саркастичния тон странните му двуцветни очи — едното синьо, а другото кафяво, които сякаш гледаха едновременно в теб, но и през теб — се взираха в мен много загрижено. Със смръщени вежди и лакти, опрени на кухненската ми маса, чичо следеше всяка глътка, която гребвах от втората порция вкусна супа, която сам той ми бе приготвил от продуктите, изровени незнайно откъде в празната ми кухня. Беше ми забъркал супата, след като очевидно бях припаднала в ръцете му, а той ме бе сложил да полегна на дивана в гостната.

— Май и Родо, и аз пропуснахме факта, че напоследък въобще не ми оставаше време да ям — признах. — От известно време всичко е доста объркано. Последното ми истинско ядене беше приготвеното от самата мен на събирането в Колорадо.

— Колорадо! — възкликна Ним тихичко и хвърли бърз поглед към прозореца. Гласът му се сниши още повече. — Ето къде си била значи. Търся те от дни. Ходих до ресторанта няколко пъти.

Ето кой бил тайнственият непознат с палтото, дето се въртял около „Суталде“.

Внезапно, без никакво предупреждение, Ним удари с длан по най-близкия кухненски шкаф. Чу се звучно „пляс“.

— Хлебарка — каза той, като ми показа празната си длан и вдигна предупредително вежда. — Забелязах една, но сигурно има и други. Хайде, като приключиш със супата, да излезем да изхвърлим тази.

Разбрах го: празната длан показваше, че в апартамента ми са заложени „бръмбари“ — подслушвателни устройства, така че вътре нямаше да можем да разговаряме. От плача очите ми лютяха, а главата ме болеше от недоспиване. Но гладна, уморена или не, аз, както и Ним, разбирах, че се намираме в извънредна ситуация. Наистина трябваше да поговорим.

— Вече съм страшно уморена — казах аз на чичо с прозявка. Не се преструвах. — Хайде да излезем веднага, че да свършим с тази хлебарка. После ще се прибера и ще поспя.

Свалих една дълбока чаша от куката над печката и я напълних със супа. Отбелязах си наум после да си запиша вълшебната комбинация от аромати, която Ним бе забъркал от намереното по разни мои прашни кутийки и скъсани хартиени пликчета. Гъста крем супа, подправена с къри и лимонов сок, поръсена с печени кокосови стърготини, рачешко месо и накълцани мексикански люти чушки. Великолепно. Още веднъж чичо бе демонстрирал умението, с което се гордееше: сътворяването на вълшебно ядене от намереното в един обикновен кухненски шкаф. Родо би се гордял с него.

Облякохме си палтата, аз сложих в чашата със супата лъжица и последвах Ним по тъмните стъпала в мрачната влажна нощ. Брегът на канала под нас и лъкатушещата алея към парка „Кий“ бяха тъмни и пусти, така че тръгнахме нагоре към Ем Стрийт, където уличните лампи образуваха локвички от златиста светлина, разпръскващи нощта. По негласно общо решение завихме наляво към осветения гръб на моста „Кий“.

— Радвам се, че си взе и супата. Бъди така добра да я допиеш — кимна Ним към голямата чаша и преметна ръка през раменете ми. — Мила моя, сериозно съм загрижен за здравето ти. Изглеждаш съсипана. Но не съм и наполовина толкова разтревожен от вече случилото се — ще ми разкажеш за него по-късно, — колкото съм притеснен от онова, което може би тепърва ще се случва. Какво, за бога, те прихвана да се грабнеш така неочаквано и да отлетиш за Колорадо?

— Партито за рождения ден на мама — отвърнах между две глътки от прекрасната супа. — Ти също беше поканен. Поне така каза в съобщението, записано на секретаря…

— Съобщение от мен? — попита Ним и махна ръката си от раменете ми.

— Тъй вярно, хер професор доктор Витгенщайн — отвърнах. — Отклони поканата, защото трябвало да присъстваш на някакъв шахматен турнир в Индия. Чух го записано на секретаря в дома на майка. Всички го чухме.

— Всички! — извика Ним. Бяхме при горния край на парка „Кий“ и точно преди да се качим на моста, чичо спря. — Може би преди всичко е най-добре да ме информираш какво точно се случи в Колорадо. Кой още беше там?

Тъкмо на това място, под уличната лампа, докато часовникът биеше два часът през нощта, аз разказах на чичо как пристигнах в хижата, както и какво представляваше разнородната банда, поканена от майка на партито й, като добавих всички подробности за всеки един от тях, които бях научила междувременно. Чичо се смръщи неволно при споменаването на някои имена — например тези на Базил и Вартан. Най-внимателно изслуша историята, която ни бе разправила Лили за Играта — сякаш се опитваше да възстанови ходовете на важна партия шах, която двамата с Лили бяха играли преди дълги години. Нищо чудно точно това да бе истината.

Почти бях стигнала до важната част с намирането на нарисуваната шахматна дъска в чекмеджето на бюрото и с разказа на Вартан за руската Черна царица и смъртта на баща ми, когато чичо ме прекъсна с трудно прикрито нетърпение:

— Какво правеше майка ти през всичкото това време, докато гостите пристигаха един по един? — попита той. — Не ти ли каза нещо, с което да обясни действията си? Не каза ли например защо е поела такъв глупав риск да организира парти на собствения си рожден ден, пренебрегвайки очевидните опасности? Кой друг беше поканен? Кой отсъстваше? Господи, след всички тези имена, които ти изброи, се моля майка ти поне да е имала достатъчно здрав разум да не спомене подаръка, който й пратих.

Бях толкова замаяна от липсата на сън, че не бях сигурна дали съм чула добре. Възможно ли бе чичо да не знае?

— Мама изобщо не присъстваше на партито — казах аз. — По всичко изглеждаше, че е напуснала къщата малко преди да пристигнем. Така и не се върна. Просто бе изчезнала. Аз и леля Лили се надявахме, че ти имаш някаква представа къде е Кат в момента.

Никога не бях виждала такъв израз на лицето на чичо: изглеждаше просто като ударен от гръм, сякаш досега бях говорила на някакъв екзотичен език, от който той не разбира и дума. Най-после двуцветните му очи се фокусираха върху мен на светлината на уличната лампа.

— Изчезнала — каза той. — Положението е много по-лошо, отколкото предполагах. Трябва да дойдеш с мен. Има неща, които наистина трябва да научиш.

Значи той не е знаел, че майка ми е изчезнала? Положението е много по-лошо, отколкото предполагах, бе казал Слава. Как бе възможно? Ним винаги знаеше всичко. Къде беше майка тогава, след като и той нямаше представа?

В този момент, сама с него, в центъра на Джорджтаун някъде между полунощ и зазоряване, установих, че съм толкова потисната, че нямам сили дори да се потопя в дълбините на собствената си депресия.

Ним и аз прекосихме улицата и стигнахме началото на моста „Кий“. Поехме по тротоара на моста, докато стигнахме най-високата точка на извивката му над водата. Ним ми направи знак да седна до него на бетонната основа, поддържаща бледозелените перила на моста.

Седяхме в петното от млечнорозова светлина, хвърляна от фенерите високо над нас. Зловещият блясък караше медночервените къдрици на чичо да изглеждат златни. От време на време някоя и друга кола минаваше по моста, но шофьорите не ни виждаха, скрити зад бетонната бариера.

Ним хвърли поглед към чашата в ръката ми.

— Виждам, че не си довършила още супата, а със сигурност имаш нужда от нея. Трябва вече да е изстинала.

Послушно гребнах още една лъжица — все още вкусът й бе страхотен, а после наклоних чашата до устните си и изпих остатъка.

После загледах Ним в очакване да започне разказа си.

— Като начало — осведоми ме той, — трябва да признаем, че майка ти винаги е имала собствени възгледи за всичко. Голям инат, така да се каже.

Като че ли това бе нещо ново за мен!

— Само преди няколко седмици — продължи Ним, — малко преди да разбера, че замисля този безумен сблъсък на интереси, който бе имала смелостта да нарече „парти за рожден ден“, аз й изпратих една важна пратка. — Той помълча и повтори: — Много важна пратка.

Бях сигурна, че знам какво е било съдържанието на пратката. Беше вероятно точно то да е зашито под подплатата на анорака ми в този момент. Но Ним се бе разприказвал и нямах намерение да прекъсвам потока от информация, за да го занимавам с такива второстепенни неща като шивашките умения на Вартан Азов. Чичо навярно бе единственият човек, който притежаваше липсващите парченца от мозайката, от които аз силно се нуждаех в тази най-опасна от всички игри.

Но едно нещо трябваше да узная веднага.

— Кога пусна тази пратка? — попитах.

— Да питаш кога съм я изпратил, е безсмислено — отвърна Ним. — Интересен е единствено въпросът защо съм я изпратил. Пратката съдържаше предмет от особена важност, който не бе мое притежание. Той принадлежеше на другиго — аз сам бях изненадан, когато го получих. После го пратих на майка ти.

— Добре де, защо й го прати? — попитах отново.

— Защото Кат бе Черната царица, тази, която контролира нещата — отвърна той с нетърпение в погледа. — Не знам колко и какво ви е разказала Лили Рад. Но нейното лекомислие почти сигурно е поставило всички ни и по-специално теб в ужасна опасност.

Ним пое чашата от ръцете ми и я остави на паважа. После взе ръцете ми в своите и продължи да разказва:

— Предметът, който изпратих в Колорадо, бе рисунка на шахматна дъска — каза той. — Преди трийсет години, когато майка ти за първи път се оказа притежателка на шахматните фигури на шаха Монглан, ни липсваше точно това парченце от мозайката. Макар че от един дневник ние знаехме, че то е било някога в ръцете на монахинята, позната под името Мирей.

— Лили ни разказа за нея и за дневника й — отвърнах аз. — Монахинята твърдяла, че все още е сред живите и че сега носи името Мини. А по някакъв начин майка ми заела нейното място като Черна царица.

Отне ми повече от час да разкажа на чичо какво се бе случило в хижата в Колорадо. Знаейки манията на Ним да се задълбочава в подробности, се постарах да не пропусна нищо. Кодираните съобщения, оставени от майка ми, телефонното съобщение, което ме доведе до ключа за къщата, осмата топка, шахматната партия, подредена във вътрешността на рояла, картичката, пъхната в кухата фигурка на черната царица, рисунката на шахматната дъска, скрита в чекмеджето на бюрото. А накрая — разкритието на Вартан за случилото се непосредствено преди смъртта на баща ми, както и общата ми убеденост с младия шахматист, че тази смърт не е била нещастен случай.

Осъзнах, че Ним е единственият, с когото бях споделила досега заключенията си по въпроса: възможното съществуване на втора Черна царица, довела може би до смъртта на татко.

Докато разказвах, той внимателно поглъщаше всяка моя дума, мълчеше и не реагираше по никакъв начин, макар да бях сигурна, че през цялото време мислено си води бележки. Когато млъкнах, той поклати глава:

— Историята ти само потвърждава най-лошите ми страхове, както и увереността ми, че трябва незабавно да разберем какво се е случило с майка ти. Смятам себе си отговорен за изчезването й — въздъхна той. — Има нещо, което никога не съм ти казвал, мила моя. Аз винаги съм бил дълбоко влюбен в майка ти. Също така аз съм този, който идиотски подлъга Кат да влезе в тази опасна Игра. Това беше дълго преди тя да срещне баща ти.

Ним видя реакцията ми и сложи ръка на рамото ми.

— Може би не трябваше да ти разкривам чувствата си, Александра — каза той. — Уверявам те, че никога не съм споделял с майка ти това, което току-що ти доверих. От думите ти обаче съдя, че Кат със сигурност е в опасност. Ако ние двамата с теб искаме да й помогнем, нямам друг избор, освен да бъда максимално честен и прям с теб — макар това да е против моята склонна към загадките природа — завърши той с иронична усмивка.

Не му се усмихнах в отговор. Откритостта е хубаво нещо, но тези изненади, изскачащи иззад всеки ъгъл, вече ми идваха в повече.

— Значи е време да намерим отговорите на още няколко загадки, при това веднага — казах аз остро, мъчейки се с всички сили да се отърся от умората. — Какво общо имат твоите така дълго потискани чувства с изчезването на майка ми или пък с шаха Монглан и Играта?

— След тази моя непланирана изповед вече имаш право да ме питаш всичко, което поискаш. Всъщност дори се надявам, да ме питаш — отвърна чичо ми. — В момента, в който Кат получеше пратката ми с рисунката на шахматната дъска — последното парченце от мозайката, което би ни позволило да я дешифрираме, — тя трябваше веднага да разбере, че Играта отново е започнала. Аз очаквах и се надявах Кат начаса да се обърне за съвет към експерт по кодирането — към мен например, но вместо това тя обяви, че ще организира безумното си парти, а след това е изчезнала безследно!

Това трябваше да обясни поставения преди малко от чичо въпрос „защо“ — защо бе пратил рисунката на майка така незабележимо? Явно, продължавал е да се надява, че десет години след смъртта на баща ми все още той, Ним, ще бъде нейният криптограф, нейният довереник. А може би и нещо повече.

Каква ли бе причината майка ми да не се обърне към него за помощ?

— След смъртта на Саша — продължи Ним, сякаш четеше мислите ми — Кат вече не ми се доверяваше. Не се довери никога повече на никого от нас. Чувстваше, че всички ние сме я предали, че сме предали баща ти и най-вече, че сме предали теб. Затова и те отведе толкова далеч.

— Как бихте могли да ме предадете?

Но вече знаех отговора. Всичко беше заради шаха.

— Помня деня, в който това се случи, в който Кат се отдръпна от всички ни. Беше същият ден, в който осъзнахме какво малко странно зверче отглеждаме сред нас — усмихна се Ним. — Хайде, ела да се поразходим, да се стоплим.

Той се изправи, хвана ме за ръка и ме изправи на крака, като пъхна празната чаша и лъжицата в джоба на палтото си.

— Ти беше само на три години — започна той. — Всички бяхме се събрали у нас, на Монток Пойнт, на самия връх на Лонг Айлънд. Бяхме цялата компания, както често правехме през летните уикенди. В този ден, мило мое момиче, открихме коя си ти, какво всъщност представляваш. От този ден нататък започна отчуждаването ни от майка ти.

Прекосихме моста в посока Вирджиния. Мъгливата нощ напредваше към розовата зора. Ладислаус Ним започна разказа си…

Небето бе синьо, тревата — зелена. В края на моравата фонтанът плискаше вода в басейна, а в далечината, отвъд брега, докъдето поглед стига, се разстилаше просторът на увенчаните с бяло вълни на Атлантическия океан. Майка ти бе отишла да плува, пореше вълните леко като делфин.

На моравата Лили Рад и татко ти седяха на бели плетени столове с кана леденостудена лимонада и две запотени чаши. Играеха шах.

Баща ти Саша, великият гросмайстор Александър Соларин, се беше отказал от активна кариера в шахмата скоро след като се премести в Америка. Но все пак се нуждаеше от някаква работа. Аз имах информация за една задача, бърз начин да се получи американско гражданство, особено за някого като баща ти със способности в областта на физиката.

Веднага щом стана възможно, и двамата ти родители заеха добре платени, но незабележими на пръв поглед работни места в услуга на американското правителство. После се роди ти. Кат смяташе, че състезателният шах е твърде опасен, особено сега, когато вече имаха дете. Саша се съгласи, но продължаваше да тренира Лили през уикендите. Така беше и през уикенда, за който ти разказвам.

От много малка ти бе запленена от шахматната дъска, от черно-белите фигури върху черно-белите квадратчета. Понякога пъхаше някоя фигурка в устата си и изглеждаше много горда от постижението си. През онзи ден щапукаше по моравата в памучното си гащеризонче, а Лили и татко ти започнаха да играят. Аз си придърпах стола така, че да мога да наблюдавам едновременно партията на двамата и майка ти, която плуваше долу. Александър и Лили бяха погълнати от играта, така че никой не обърна внимание, когато ти внезапно приближи и се хвана за крака на масата, за да се задържиш права. Големите ти зелени очи се взираха в дъската. Ти също гледаше играта.

Ясно си спомням, че странното се случи на трийсет и втория ход от разиграваната индийска защита във варианта на Нимцович54. Лили играеше с белите и някак си бе попаднала в капан, просто между чука и наковалнята. Сигурен съм, че баща ти би могъл да се измъкне от подобна клопка, но за нея очевидно нямаше път нито напред, нито назад.

Тя се обърна за миг към мен и се пошегува, че ако допълня чашата й с лимонада, това може да освежи главата й и в този миг, все още държейки се за масата, ти посегна напред с мъничкото си пухкаво бебешко юмруче и взе от дъската нейния кон. После за моя огромна изненада го премести така, че постави царя на баща ти в шах!

За известно време останахме безмълвни, бих казал, направо втрещени. После проумяхме какво се бе случило. Докато го осъзнавахме обаче, бавно пред очите ни изникваха и възможните дългосрочни усложнения на последствията от твоята постъпка. Напрежението около масата започна да расте със силата на пара, затворена в тенджера под налягане.

— Кат ще побеснее — отбеляза пръв Саша. Гласът му бе мек и лишен от всякаква интонация.

— Но това е невероятно — процеди Лили през стиснатите си устни. — Ами ако не е случайност? Ако тя е дете чудо?

— Без броколи — заяви ти ясно пред цялата компания.

Всички се засмяхме. Баща ти те взе и те сложи в скута си.

Когато часове по-късно татко ти и Лили възстановиха играта ход по ход — така правеха след всяка тренировка, — видяха, че ходът, направен от тригодишното дете, е бил единственият възможен в така създадените условия и едничкият, който би позволил на Лили да спечели играта.

Капакът, покривал дотогава този огромен проблем, бе отворен. Никога повече нямаше да може да се затвори отново.

Ним замълча и загледа към лицето ми в дрезгавата светлина. Видях, че сме стигнали бизнес квартала Рослин, откъм противоположната страна на моста. Беше тъмен и безлюден, високите офис сгради бяха заключени. Бях пренапрегната и знаех, че просто трябва да си отида вкъщи и да се свия в леглото. Но чичо още не беше приключил с разказа.

— След плуването Кат се върна на моравата — продължи той. — Изтърсваше пясъка от ходилата си и подсушаваше косата си с края на хавлията. После видя нас тримата, седнали около шахматната дъска. Ти, невинната й малка дъщеричка, седеше в скута на баща си и държеше в ръчичката си шахматна фигура. Нямаше нужда да казваме каквото и да било. Кат разбра на мига. Завъртя се и си тръгна, без да промълви и дума. Никога не ни прости това, че те вкарахме в Играта.

Най-после Ним замълча. Реших, че е време да се намеся или най-малкото да предложа вече да се връщаме, не можехме да стоим навън цяла нощ.

— Това, което научих от леля Лили и от теб за тази голяма Игра — обадих се аз, — със сигурност обяснява защо майка не ви се е доверявала. И защо толкова се боеше за мен. Но изобщо не обяснява защо е организирала партито, нито пък изчезването й…

— Това не беше всичко — каза Ним.

Кое не беше всичко?

— В пакета, който пратих на Кат, имаше още нещо — добави той, отново прочел мислите ми. — Картичката, която си намерила в хижата, картичката с нарисуваните от двете й страни феникс и Жар-птица и с няколкото думи, изписани на руски. Почти като визитна картичка, която някой предполага, че аз трябва да разпозная. Същината й обаче ми бе неизвестна. Но има още нещо, което трябва да ти покажа… — той ми хвърли подозрителен поглед. — Сега пък какво става?

Сигурно съм изглеждала така, сякаш пак ще припадна. Този път причината не бе в липсата на храна и сън. Не можех да повярвам, че това се случва. Бръкнах в джоба на панталоните си, измъкнах картичката и я подадох на чичо.

— „Опасност. Пази се от пожара“ — промълвих аз. — За теб може и да не значи нищо, но сега ще ти кажа какво означава за мен. Тази картичка ми бе дадена точно преди татко да загине. Как е попаднала у теб?

Ним наведе глава над картичката и дълго я гледа, спрял на мрачния паваж. После ме погледна със странно изражение и ми върна картичката.

— Трябва да ти покажа нещо — повтори той.

Бръкна в джоба на палтото си и извади малък кожен калъф с размерите на портфейл. Държеше го внимателно, сякаш бе реликва, и се взираше в него. После разтвори дланите ми и положи калъфа в тях. Задържа ръцете си около моите за миг, преди да се отдръпне.

Отворих портфейла, но на слабата улична светлина не можех да видя ясно подробностите на черно-бялата, допълнително оцветявана снимка. Приличаше на семейна снимка. Семейство от четирима души.

Две малки момченца — може би на четири и осем годинки — седяха на пейка в някаква градина. Двамата носеха широки ризи туники, стегнати на кръста с колани, и панталонки. Светлите им коси падаха на свободни къдрици. Гледаха в апарата с несигурни усмивки, сякаш се снимаха за първи път. Зад тях бе изправен мускулест мъж с рошава коса и неспокойни тъмни очи, изглеждащ така, сякаш е готов да защити децата на всяка цена. Но когато видях жената, застанала до него, кръвта ми замръзна.

— Това сме аз и татко ти, Саша — каза задавено Ним. Никога не го бях чувала да говори така. — Седнали сме на каменната пейка в градината ни в Крим. А това са родителите ни. Това е единствената съществуваща снимка на нашето семейство. Тук все още сме щастливи. Правена е малко преди да разберем, че трябва да бягаме.

Не можех да откъсна очи от снимката. Страхът бе стиснал сърцето ми. Никога нямаше да забравя нейните изваяни черти, бяло-русата коса на жената, по-светла дори от косата на баща ми…

Гласът на Ним сякаш долетя от тунел, дълъг стотици километри.

— Един господ знае как точно се е случило — каза той, — но знам, че съществува само един човек, който може да притежава тази снимка след толкова много години. Един-единствен човек, който би могъл да осъзнае нейната важност, който би могъл да ми я прати заедно с картичката и с рисунката на шахматната дъска. Един-единствен човек.

Той замълча и ме загледа мрачно.

— Това, мила моя, означава, че независимо от това в какво съм вярвал аз в продължение на много години, независимо че и сега ми изглежда невъзможно, изглежда жената на снимката, моята майка, е все още жива.

Със сигурност беше жива. Можех да го потвърдя.

На снимката бе жената, която с татко срещнахме в Загорск.

Две жени

Събудих се от звучното чуруликане на мъжко мушитрънче точно пред прозореца ми. Познат звук. Едно и също птиче се явяваше тук всяка пролет и пееше все същата песен. Подскачаше развълнувано нагоре-надолу, опитвайки се да убеди женската да огледа мястото за бъдещото гнездо, точно под моята стряха. Там мъжкият бе набутал в една дупчица малко клонки и треви и канеше избраницата си сама да пренареди мебелировката, за да уреди той ипотеката, преди някой друг да е хвърлил око на първокласния имот — едно от малкото места, където уличните котки не можеха да достигнат.

Внезапно ми хрумна, че ако мушитрънчето вече е будно и пее та се къса, това означава, че отдавна е съмнало. Седнах в леглото да видя колко е часът, но будилникът ми липсваше. Някой го бе махнал.

Главата ми пулсираше. Колко дълго бях спала? Как се бях озовала тук, в собственото си легло, облечена в собствената си пижама? Паметта ми беше едно голямо бяло петно.

Постепенно вчерашните събития бавно започнаха да се връщат в размътеното ми съзнание.

Странното поведение на Родо през целия вчерашен ден — от „Земя на баските“ до „Суталде“. Вечерята, организирана от Сикрет Сървис и домакинствана от семейство Ливингстън, най-неприятните за мен хора на планетата. А накрая неочакваната поява на Ним в апартамента ми, последвана от среднощната ни разходка по моста. Когато ми бе показал онази снимка…

Целият спомен внезапно се върна и се стовари отгоре ми като тон тухли.

Тайнствената руса жена в Загорск, жената, която се бе опитала да ме предупреди — това е била собствената ми баба!

Спомних си, че това бяха последните думи, които снощи казах на чичо, преди всичко да потъне в пълен мрак. Жената на избелялата семейна снимка бе същата, която ми бе дала картичката с феникса преди десет години. Минути преди баща ми да загине.

В този момент пеещото отвън мушитрънче рязко ме накара да си спомня, че имам да се справям с по-належащи проблеми. Родо трябваше да ми звънне по телефона тази сутрин, за да се уговорим да се срещнем на закуска, за да сподели с мен онази част от спешната информация, която снощи бе останала недоизказана. По-добре беше аз да му звънна…

Огледах се и видях, че телефонът в спалнята ми също е изчезнал!

Тъкмо щях да скоча от леглото, когато вратата на спалнята се отвори. Влезе усмихнат Ним с поднос със закуска.

— Да се подкрепиш с малко руско-гръцки вкусотии — обяви той. — Надявам се, че си спала добре. Взех всички предпазни мерки. А, да, извинявай за снощи — подправих супата ти с половин бутилка грапа. Достатъчно ферментирало грозде да докара здрав сън и на бик. Ти със сигурност имаше нужда да поспиш добре. Едва те върнах вкъщи на собствен ход и си приготвих легло върху онзи буцест диван. Сега трябва да изядеш каквото съм донесъл. Добрата закуска ще ти даде сили за всичко, което предстои.

Значи снощи все пък съм била в съзнание, независимо че тази сутрин не помнех за какво още може да сме си говорили.

Задължително трябваше да приказвам с Родо, но сега под носа ми имаше горещо кафе, каничка топло мляко, чаша прясно изцеден сок, купчина от прословутите палачинки на чичо ми, придружени от купичка подсладено масло, съд с пресни боровинки и сосиера, пълна с топъл кленов сироп. Ухаеше по-добре, отколкото изглеждаше.

Как Ним бе намерил всички продукти в празната ми кухня? Нямаше нужда да питам.

— Поприказвах си с мосю Бужарон, твоя шеф — осведоми ме Ним. — Той се обади по телефона рано тази сутрин, но аз бях изнесъл телефона от стаята ти. Припомних му кой съм — по-точно, че аз те препоръчах, когато двамата сключвахте договора за работа. Обясних му също така, че си прекарала една изтощителна седмица и имаш нужда от почивка. Той сам предложи да ти даде един ден отпуск. Освен това изпрати по човек продуктите, за които го помолих.

— Изглежда си му направил предложение, което не е могъл да откаже — ухилих се аз и напъхах края на салфетката в яката на пижамата. Беше скъпа салфетки от дамаска, каквито ползвахме в „Суталде“. Бог да благослови Ним.

После се заех с великолепната храна. Острата нужда да чуя остатъка от вчерашната история на Родо започна да избледнява. Прочутите палачинки на чичо ми имаха тънка, крехка коричка, която задържаше кленовия сироп отвън, така че никога не подгизваха, вътрешността им оставаше лека и пухкава. Ним никога не ми разкри тайната на приготовлението им.

Докато се наслаждавах на храната, Ним приседна мълчаливо на ръба на леглото и се загледа навън през прозореца. Ометох чиниите, избърсах последната капка кленов сироп от брадичката си и едва тогава той заговори:

— Доста мислих, мила моя — започна той. — След снощния ни разговор на моста и по-специално след момента, в който ти ми съобщи, че си виждала жената от снимката и тя ти е дала картичката с феникса, въобще не можах да заспя. Мисля обаче, че до съмване вече бях разрешил голяма част от загадката. Смятам, че разбрах не само какво бе накарало майка ти да замисли тази работа с партито, но и — което е по-важно — смятам, че разкрих тайната зад появата на нарисуваната шахматна дъска, както и загадката с втората Черна царица… — Видял тревожното ми изражение, се усмихна и поклати глава: — Огледах цялата къща за подслушвателни устройства тази сутрин — увери ме той. — Махнал съм ги всичките. Слагали са ги аматьори — бяха в телефона и в будилника: първите места, на които човек ще реши да търси. — Той се изправи, взе подноса от закуската и се отправи към вратата.

— За щастие вече можем да си говорим свободно, без да прибягваме до вечеря на открито на моста „Кий“.

— Тези, които са поставили подслушвателните устройства тук, може и да са били аматьори — отбелязах аз, — но онези, които снощи охраняваха моста пред ресторанта, бяха със значки на Сикрет Сървис. Със сигурност бяха професионалисти. Във всеки случай, шефът ми, изглежда, беше на дружеска нога с тях. Макар че все пак после, докато ми разказваше баската версия на историята за шаха Монглан, направи всичко възможно никой да не ни подслушва.

— Какво по-точно гласи тази история? — Ним бе спрял на вратата.

— Родо обеща да ми я доразкаже тази сутрин — отвърнах, — но благодарение на теб и твоята снощна грапа се успах. Родо ми поднесе баския вариант на „Песента за Роланд“. Всъщност баските, а не маврите са разбили ариергарда на Карл Велики в прохода Ронсево. Маврите са подарили шаха на Карл в знак на благодарност. После пък той го заровил на хиляди километри от столицата си в Аахен, обратно в Пиренеите, в областта Монглан. Според Родо „Монглан“ всъщност означава „Планината на жътварите“. После, точно преди да пристигнат гостите, почна да ми разправя разни неща за засяването и жътвата и как те са свързани с рождения ми ден, чиято дата е точно противоположна на рождения ден на майка…

Млъкнах, защото погледът в разноцветните очи на Ним бе станал студен и някак далечен. Той все още стоеше до вратата с подноса в ръце, но в момента сякаш се бе превърнал в един съвсем различен, чужд човек.

— Защо Бужарон ще споменава рождената ти дата? — попита чичо. — Обясни ли ти това?

— Само спомена, че датата била важна — отвърнах, изнервена от сериозността му, — предупреди, че може би се намирам в опасност заради нея и че трябва да си държа очите и ушите отворени за следи, към които може да ме доведе разговорът около масата на снощната вечеря.

— Трябва да е имал предвид още нещо — настоя Ним. — Каза ли ти какво би могла да означава рождената ти дата за гостите снощи?

— Всички гости знаели, че съм родена на четвърти октомври, че рождената ми дата отстои на точно шест месеца от тази на майка. А, да, спомена и нещо още по-странно: гостите си мислели, че знаят коя всъщност съм аз.

— И коя всъщност си ти? — попита Ним, а изражението му бе толкова мрачно, че ме накара да потръпна.

— Сигурен ли си, че никой не ни подслушва? — прошепнах.

Той кимна.

— Не знам дали и аз самата го разбирам — казах аз, — но по някаква причина гостите са си въобразили, че аз съм новата Бяла царица.

— Господи, сигурно откачам — възкликна Ним. — Или може би с възрастта ставам невнимателен. Но едно нещо ми е ясно в момента: щом Родолфо Бужарон ти е казал толкова много, то някой със сигурност знае много повече, отколкото съм си представял. Успели са да прозрат по-надалеч от мен. Като взема предвид онова, което ти ми разказа, и това, което сам проумях снощи — добави чичо, — смятам, че вече разбирам всичко. Все пак ще имаме нужда от някои допълнителни обяснения и проверки.

Какво облекчение, помислих аз, най-после някой разбира всичко. Само дето вече нямах желание да чуя новините.

Ним настоя да взема душ и да се облека, както и да изпия още чаша-две от приготвеното от него кафе, преди да ми разясни прозренията, които го бяха озарили след снощи. Двамата се настанихме на дивана в гостната, където самият Ним бе спал нощес. Портфейлът с избледнялата снимка бе разтворен помежду ни. Ним внимателно докосна изображението с върха на пръста си.

— Нашият баща, Йосиф Павлос Соларин, гръцки моряк, се влюбил в руско момиче и се оженил за нея. Това била майка ни, Татяна — започна той. — После построил малка флотилия от рибарски кораби на Черно море и пожелал никога повече да не напуска Русия. Когато бяхме момчета, брат ми Саша и аз мислехме, че нашата майка е най-красивата жена на света. Разбира се, там, където живеехме — на самотното връхче на Кримския полуостров, — не бяхме виждали кой знае колко други жени. Но не ставаше дума само за красотата й. В нея се криеше магия. Трудно е да се обясни…

— Няма нужда да обясняваш. Видях я в Загорск — напомних му аз.

Татяна Соларина. В интерес на истината, едва намирах сили да гледам оцветяваната снимка. Образът на жената върна всичката болка, таена през последните десет години. Но сега, когато имах отговор на основния въпрос — Коя е тя? — образът й предизвикваше само смъртоносен поток от нови въпроси.

Какво всъщност означаваше предупреждението й, отправено към нас онзи ден в Русия? Опасност; Пази се от пожара? Знаела ли е тя за Черната царица, която ние след малко щяхме да открием в съкровищницата? Знаела ли е в каква опасност ще попадне баща ми в мига, в който я зърне?

Дали баща ми е познал жената от онзи мрачен зимен ден в Загорск? Сигурно. Все пак бе негова майка. Но преди десет години тя изглеждаше по абсолютно същия начин, по който изглеждаше и на тази избеляла снимка, правена по времето, когато татко и чичо са били деца? Как е възможно?

Освен това Ним ме уверяваше, че през тези десет години всички са я мислели за мъртва. Ако това не е било вярно, то къде се е крила през цялото време? И какво — или кой — я е накарало да се покаже отново?

Щях да разбера всичко това.

— Когато Саша бе на шест, а аз на десет — продължи Ним, — една вечер край дома ни на пустия кримски бряг се разрази страшна буря. Ние, момчетата, спяхме в общата ни спалня на долния етаж и чухме, че някой почука на прозореца. Погледнахме. Навън в бурята стоеше жена, наметната с дълга тъмна пелерина. Отворихме прозореца и я пуснахме да влезе. Тя каза, че е нашата баба Минерва и е дошла от далечни земи със спешната задача да открие майка ни. Тази жена беше Мини Ренселаас. От момента, в който тя прекрачи през прозореца в нашия дом, животът ни внезапно се промени.

— Мини… За нея леля Лили каза, че твърдяла, че всъщност е Мирей — допълних аз, — френската монахиня, придобила вечен живот.

Веднага се наругах задето прекъснах чичо. Ним имаше да ми разкаже нещо още по-важно.

— Мини заяви, че всички ние трябва да бягаме начаса — продължи той. — Беше донесла със себе си три шахматни фигури — златна пешка, сребърен слон и един кон. Изпрати посреднощ баща ми сам напред в бурята заедно с фигурите, за да подготви кораб, с който цялото семейство да избягаме от Русия. Но войниците пристигнаха у дома, преди да успеем да тръгнем, и заловиха мама. Ние, децата, избягахме заедно с Мини през прозорците на горния етаж. Скрихме се сред скалите в дъжда, докато войниците си отидоха, а после опитахме да се доберем до татко, който ни чакаше с кораба в Севастопол. Но малкият Саша не можеше да се катери толкова бързо по каменния бряг. Изпратиха мен напред и аз стигнах до баща ни сам.

Ним ме загледа мрачно.

— Дълги часове чакахме да пристигнат Мини и Саша. Но те така и не дойдоха. Татко трябваше да спази обещанието, което бе дал на майка ни, и ние двамата заминахме за Америка. Месеци по-късно Мини била принудена да остави Саша в сиропиталище, за да открие майка ни и да се опита да я спаси. Всичко изглеждало загубено.

Вярно беше. Знаех, че татко е отгледан в руско сиропиталище. Той обаче винаги отказваше да разказва каквото и да било за онова време. Сега разбрах защо. Мама не е била единствената в нашето семейство, която се е старала да ме предпази от Играта.

— Само Кат знаеше остатъка от нашата история — каза Ним. — Саша и аз бяхме разделени след онази последна нощ в Крим. Самите ние не знаехме какво се е случило с другия, докато един ден се срещнахме отново, благодарение на майка ти, и си разказахме всичко един на друг. Разказахме всичко и на Кат. Нашият баща почина скоро след като с него пристигнахме в Америка. Бях загубил майка, братчето си и Мини в една и съща нощ и не разполагах с никакви следи, за да опитам да ги открия отново. Дълги години след това мислех, че и тримата са загинали.

— Сега обаче двамата с теб знаем, че майка ви е оцеляла — казах аз. — Ако е била пратена в затвора, както смяташ ти, разбирам защо не е можела да прати вест за себе си през всичкото това време. Но тя беше в Загорск преди десет години, даде ми картичката. Сега ти смяташ, че рисунката на шахматната дъска ти я е пратила също тя. Как е попаднала в ръцете й? Защо е чакала толкова дълго, за да я изпрати?

— Още не знам отговорите на тези въпроси — призна Ним. — Но вярвам, че съм наясно с едно. За да го разбереш, трябва да знаеш известната приказка за Жар-птица — онази, която е нарисувана на картичката, както и да проумееш какво означава тази приказка за нас, руснаците.

— Какво изобщо означава Жар-птица? — попитах, макар че смятах, че вече имам някаква представа.

— Тя може да крие обяснението на факта, че майка ми е още жива, обяснението за това как е оцеляла — отвърна Ним.

Изгледах го изненадано и той добави:

— Ами ако Мини все пак е успяла да открие майка ни, след като е оставила Саша в сиропиталището? Ако я е намерила, както всички ние предполагахме, в затвора, когато съветските власти са се готвели да я ликвидират и така да стане поредната жертва на Играта? Какво би дала Мини в замяна на свободата на майка ни?

Нямаше нужда да питам. Имаше само един предмет, за който бях сигурна, че се намира в ръцете на руснаците:

— Черната царица! — възкликнах.

— Взе ми го от устата — отвърна Ним с доволна усмивка. — Връзва се, особено ако Мини е успяла да направи копие на истинската фигура, а сама е задържала оригинала! Това обяснява гамбита с двете царици, който ние вече разкрихме.

— Но в такъв случай къде е изчезнала майка ви, ако са я освободили? Как се е добрала до рисунката на шахматната дъска, която, както твърдиш, тя ти е изпратила? — продължих да питам. — Каза, че си разрешил и тази загадка.

— Рисунката на шахматната дъска, изработена от абатисата на Монглан, е част от мозайката, за която сме сигурни, че е била притежание на монахинята Мирей — така пише тя сама в дневника си — отвърна Ним. — Но то така и не попадна в ръцете на Кат заедно с намерените шахматни фигури. Смятахме, че Мини я е поверила на някого да ги пази.

— Дала ги е на вашата майка! — възкликнах аз.

— Където и да е била майка ни през всичките тези години — каза Ним, — едно е ясно: на картичката, която е връчила на теб и баща ти, са нарисувани едновременно феникс и Жар-птица. Освен това на нея пише: Пази се от пожара. Жар-птица по нищо не прилича на феникса, който сам избухва в пламъци на всеки петстотин години, а после се възражда от собствената си пепел. Историята на феникса е история за саможертва и прераждане.

— Какво тогава означава Жар-птица? — попитах аз. Дъхът ми секна от лошото предчувствие, че отново ще припадна.

— Тя се отказва от едно от своите златни пера — отказва се от нещо страшно ценно, ценно като Черната царица на Мини, — за да върне към живота княз Иван, убит от жестоките си братя. Появи ли се Жар-птица, посланието, което трябва да видим, е: „Върнат към живота“.

Върнат към живота

Brumich Eelq Kyriin Elkonomu

(Огнената планина, Убежище на мъртвите)

Струваше му се, че шумът от течаща вода е звучал в ушите му ден и нощ откакто се помни. Долината на гейзерите, така му бе казала жената. Целебни води, родени от огъня дълбоко под земята. Води, които го бяха върнали към живота.

Тук, сред тревата високо между скалите, лежаха тихите езера, над които се виеше пара, езерата, в които го бяха къпали старейшините. Млечните им непрозрачни води извираха от недрата на земята, оцветени разнообразно от слоевете размита в тях глина, блестяха в различни багри: керемиденочервено, розово, охра, лимоненожълто, прасковено — всяка криеше свои уникални целебни качества.

Дълбоко под скалите, върху които бе стъпил, водата бълбукаше в своя кратер, напрежението й нарастваше и нарастваше, докато изведнъж изворът великан изригваше сред експлозия от пара. Взривът винаги го стряскаше, изворът хвърляше могъща струя гореща вода на десет метра във въздуха, обвита в цветовете на дъгата. След него всички останали извори долу в каньона, докъдето погледът стига, започваха да изригват един по един, сякаш синхронизирани с невидим хронометър и водата от тях бликваше настрани, врящите водопади се сливаха заедно в обща пълноводна река далеч долу и тя рукваше към морето. По някакъв странен начин постоянният тътен, оглушителният рев от взривно изхвърлените води му се струваше успокояващ — ритмичен като живота, като дишането на самата земя.

Сега, докато се движеше по неравния склон все по-високо и по-високо, той се стараеше да следва стъпките на жената, за да не падне. Трудно се ходеше по каменния хълм от кал и хлъзгави скали. Привързаните за глезените му мокасини бяха изработени от меча кожа, за да не се плъзгат, и намазнената козина пазеше краката му топли, но въпреки слънцето от небето се сипеше сняг. Тътнещите облаци пара, надигащи се отдолу, топяха снежинките още преди да докоснат земята, превръщайки мокрите мъхове и лишеи в подгизнала лепкава маса.

Беше прекосявал пеша долината всеки ден през последните месеци, за да укрепне за последното пътуване. Въпреки това знаеше, че все още е твърде слаб за дългия път, който трябваше да изминат днес: зад гърба им вече бяха седем версти през каньона на гейзерите, а високо пред тях ги чакаха тундрата, ливадите и тайгата — капан от стройни брези, рошави борове и ели. Вървяха към „тера инкогнита“.

Оставиха зад себе си ревящите води, изкачвайки се все по-високо в планината, потъвайки в тишината на един нов снежен свят. Той почувства как страхът в него затяга хватката си, страх, който идваше от празнотата, от несигурността на непознатото.

Знаеше, че е глупаво да се бои, след като в края на краищата за него всичко бе част от пустотата, от още по-великата неизвестност. Отдавна бе спрял да се пита къде е или откога е тук. Бе спрял да се пита дори кой е той самият. Тя му бе казала, че никой не може да отговори на този въпрос вместо него — важно бе той сам да открие отговора.

Стигнаха края на стръмнината, жената спря и застанали рамо до рамо, двамата се взряха в долината. Далеч отвъд, в другия край на равното, той я видя — видя целта на пътуването им. Огромен конус далеч на хоризонта, цял покрит със сняг, който сякаш се издигаше от нищото, подобен на огромна мистична пирамида в другия край на древната равнина. По склоновете на вулкана се виждаха дълбоки бразди, а върхът му бе рухнал и от него се виеше дим, сякаш наскоро е бил ударен от гръм.

Той почувства благоговение пред гледката, смес от ужас и любов, сякаш силна ръка бе стиснала сърцето му. Ослепителната светлина внезапно се бе върнала.

— На камчатски език тя се нарича Brumich Eel: Огнената планина — рече жената до него. — Това е един от общо двестате вулкана, разположени на полуострова — наричат се apagachuch — „вълнуващите се“, защото много от тях са активни. Едно-единствено изригване само на един от тях трая двайсет и четири часа, изливаше се лава, рухваха дървета, а след изригването последва земетресение и приливна вълна. Този вулкан, който виждаш, е връх Камчатка. На руски се нарича вулканът Ключевски. Изригна преди десет години и покри всичко наоколо със слой пепел и въглени, дълбок пет сантиметра. Шаманите от племената на чукчите, живеещи на север оттук, вярват, че това е свещената планина на мъртвите. Те обитават кратера и търкулват отгоре скали срещу всеки, който се опита да се качи и да ги достигне. Отдолу, под планината, мъртвите достигат морето. Върхът е покрит с костите на погълнатите от тях китове.

Той едва виждаше нещо в другия край на долината. Пламъкът в главата му бе станал толкова ярък, че заличаваше всичко останало.

— Защо старейшините смятаха, че трябва да ме доведеш на това място? — попита, здраво стиснал очи.

Но светлината не изчезваше. И тогава той започна да вижда.

— Аз не те водя — отвърна тя. — Двамата отиваме заедно. И аз, и ти дължим по нещо на мъртвите. Защото и аз, и ти сме били върнати към живота.

Горе на върха, стъпили на ръба на рухналия кратер, двамата гледаха към езерото разтопена лава, която бълбукаше и вреше дълбоко долу. Серни пари се издигаха към небето. Отровни пари, както смятаха някои.

Беше им отнело два дни да стигнат дотук, на четири и половина километра над морското равнище. Нощта бе настъпила, луната се бе издигнала над водите на океана в далечината, но сега тъмна сянка бавно започна да пълзи по млечнобялата му повърхност.

— Лунното затъмнение е причина да дойдем тук точно тази вечер — обади се жената. — Това е нашият дар за мъртвите — нека миналото на онези, които лежат в тази пропаст, да потъне в мрак, за да почиват те в мир. Защото за разлика от нас двамата никой от тях вече никога не ще има нито настояще, нито бъдеще.

— Но как ще имам бъдеще аз, как ще имам дори настояще — попита той в страх, — след като не мога да си спомня нищо от миналото си?

— Не можеш ли? — меко отвърна жената. Тя бръкна под обточената си с кожа наметка и извади малък предмет.

— Спомняш ли си това? — попита тя и протегна напред дланта си.

В този миг сянката погълна последното ръбче на луната и двамата потънаха за малко в пълен мрак. Само от пропастта се надигаше зловещо алено сияние.

Той отново бе видял блясъка на пламъка в главата си, но неочаквано бе зърнал и още нещо. Загледа предмета на дланта на жената. Знаеше точно какво представлява той.

Беше фигурка на шахматна черна царица.

— Ти беше там — каза той. — В манастира. Предстоеше игра… и после, точно преди…

Не можеше да си спомни останалото. Подобно на блясък от светкавица, в мига, когато бе хвърлил поглед върху черната царица, пред очите му се бе мернало и собственото му минало. Едно обаче знаеше отвъд всяко съмнение:

— Името ми е Саша — каза той. — А ти си моята майка. Татяна.

Ключът

Все още не можех да открия ключа. Все пак историята на Ним, която бях чула снощи, даде отговор на няколко мои въпроса.

Ако Мини е имала копие на Черната царица и го е разменила за свободата на Татяна преди четирийсет години, това обясняваше втората царица, която баща ми е видял в Загорск.

Ако Мини е дала на Татяна рисунката на абатисата, за да я пази, това обясняваше защо тази важна част от мозайката не е попаднала в ръцете на майка ми заедно със събраните шахматни фигури.

Не можех да се отърва от мисълта, че толкова важната рисунка е зашита в пълното ми с пух спортно яке. Добре помнех и първото кодирано съобщение, оставено от мама в Колорадо, онова, което трябваше да разреша още преди да вляза в къщата: повдигнатите на квадрат числа, които образуваха посланието: Шахматната дъска е ключът.

Но независимо от всичките снощни изводи и заключения на чичо ми, много въпроси още стояха нерешени. Бяха несравнимо повече от вече намерените отговори.

Така че докато Ним миеше съдовете от закуската, аз се въоръжих с лист и химикалка и се заех да запиша всичко, което предстоеше да бъде изяснено.

Първо, отговорите на ред въпроси не бяха единственото, което липсваше. Майка ми също липсваше, очевидно и новооткритата ми баба също бе изчезнала. Къде бяха те? Каква роля играеше всяка от тях? Каква роля в Играта имаха всички останали, с които се бях сблъскала?

Хвърлих поглед върху записките си и установих, че нямам отговор на един още по-важен въпрос: на кого мога да се доверя?

Да вземем леля Лили. Когато се видяхме за последно, като част от „стратегията“ си тя бе предложила да опитаме да проследим следата с шахматната игра и евентуално подземните връзки на Базил Ливингстън. Лили бе пропуснала да спомене, че познанството й с него съвсем не е просто бегло. В края на краищата Базил се занимаваше с организация на шахматни турнири, нали така? А през последните две години, откакто напусна Ню Йорк след смъртта на дядо си, Лили бе живяла в Лондон — втория дом на Базил. Сега пък, няколко дни след като бях отлетяла от Колорадо, Лили все още не ми се бе обадила да ми съобщи за тайнствената среднощна среща, която е имала в Денвър с дъщерята на Базил, Сейдж.

Следващ в списъка бе Вартан Азов, който благородно се бе съгласил да провери следата „Тарас Петросян“ и едва впоследствие бе споменал, че онзи, когото му предстоеше да „разследва“, бе собственият му втори баща. Ако Петросян наистина е бил отровен в Лондон, както подозираше Азов, странно беше, че младият шахматист не ми бе съобщил информацията, която ми подхвърли Розмари Ливингстън — Вартан бе единственият наследник на състоянието на Петросян.

Какво да кажа за самата Розмари, която ми бе съобщила повече, отколкото бе научила от мен снощи. Тя, изглежда, прекарваше във Вашингтон и в Лондон точно толкова време, колкото и благоверният й съпруг Базил. Те двамата можеха да пътуват от едната половина на земното кълбо до другата, без никой да разбере. За бога, те дори не се преобличаха при подобно пътуване, камо ли да се регистрират по летищата. Бяха организирали частна вечеря на държавно ниво, подсигурена със забележително плътна охрана, а поканените бяха хора, движещи се из висшите ешелони на най-богатите и могъщите в света. По-интересното бе друго — семейство Ливингстън се познаваха отблизо както с покойния Тарас Петросян, така и с доведения му син Вартан от времето, когато той е бил малко момче.

Последен, но не и по важност, бе свадливият баск, шефът ми Родолфо Бужарон, който, изглежда, знаеше повече за всичко и всекиго, отколкото даваше да се разбере. Той ми разказа уникалната баска версия на предисторията на Играта и шаха Монглан — нещо, което никой друг не ми бе споменавал. Но също така отнякъде той знаеше предварително за партито за рождения ден на майка, бе подхвърлил и нещо за моята и нейната рождена дата. Единствено негова бе и странната идея, че тя и аз може да играем в противникови отбори.

Ним все още плискаше вода в кухнята, аз прегледах записките и драснах имената на няколко второстепенни персонажи: Нокомис, Сейдж, Леда и Еремон — все хора, които добре познавах, но които, изглежда, бяха само пешки в Играта, маловажни играчи, ако изобщо бяха играчи.

От цялата тази картина постепенно изплува една неизвестна величина, която остана самотна и дразнеща като възпален зъб. Единственият човек, когото майка бе поканила, но за когото аз не бях чувала и дума преди деня на партито в Колорадо.

Гален Марч.

Опитах да прехвърля през главата си събитията от онзи ден и неговата роля в тях и тогава ме озари прозрение: изглежда, никой друг от присъстващите на партито не го познаваше добре!

Вярно, Ливингстънови бяха пристигнали заедно с него и го бяха представили като „новия съсед“, а по-късно го бяха закарали заедно със Сейдж в Денвър с частния си самолет. Сега обаче си спомних, че на партито миналия петък Гален Марч всъщност бе зает с това той да задава въпроси на околните, сякаш ги срещаше за пръв път. Ами да, дори фактът, че се е срещал с майка ми преди, също се основаваше само на неговите собствени думи! Каква ли бе връзката му — ако изобщо имаше такава — със скорошната смърт на Тарас Петросян? Да, определено се налагаше допълнително разследване около личността на собственика на ранчо „Скай“. Изобщо не ми вдъхваше доверие.

Разбира се, в списъка присъстваше и Ним. Знаех, че през последните няколко часа моят обикновено загадъчен чичо бе разкрил раните на душата си, бе споделил с мен може би повече, отколкото с когото и да било другиго през целия си живот. Нямаше нужда да го питам как е влязъл в апартамента ми снощи, защото бях сигурна, че го е направил по онзи начин, с чиито демонстрации ме забавляваше, когато бях малка: Ним можеше да разбие почти всеки съществуващ сейф и да отвори всяка ключалка. Но със сигурност трябваше да задълбая около някои други теми. Все още имаше открити въпроси, а отговори на тях бе в състояние да даде само Ним.

Макар че моето разследване можеше да доведе просто до голяма купа зелен хайвер, заслужаваше си поне да проверя дали някои от напипаните следи не са действително горещи. Например:

Кога Ним за първи път е — както самият той каза — „подмамил“ майка ми в Играта? И защо? Какво общо има нейната рождена дата — а и моята — с ролите, които ние двете играем?

Какви са били тези служби към американското правителство, които чичо е уредил за родителите ми още преди да се родя? Защо те двамата никога не обсъждаха работата си пред мен?

А, и нещо по-актуално. Как майка ми се е сдобила с всички тези кодирани загадки, които ми бе оставила в хижата в Колорадо, ако Ним не й е помогнал да ги състави?

Канех се да запиша още някои мисли в списъка, но в този момент Ним се върна в дневната, бършейки ръцете си в кърпа, затъкната в колана.

— А сега на работа! — рече той. — Съгласих се с твоя шеф, който настояваше да те предам отново под негово попечителство, преди да мръкне — добави чичо с кисела усмивка. — Нощна смяна ли работиш, или тук има замесени някакви вампирски взаимоотношения?

— Родо е в състояние да ти изсмуче кръвчицата, съгласна съм — потвърдих. — Сега се сещам, ти май не познаваш никого от колегите в „Суталде“?

— Освен платинената блондинка с ролерите, която тази сутрин достави продуктите, за които бях помолил. Но и с нея не съм се запознал — тя просто остави всичко в антрето и си тръгна, преди да успея да й благодаря дори.

— Това е Леда, отговаря за коктейлите. Но другите не ги знаеш — отвърнах. — Никога ли не си стъпвал в ресторанта, не си ли виждал каменните пещи?

Ним поклати глава.

— Мястото е тайнствено, както разбирам?

— Оттам също се появиха някои неясноти, които трябва да разреша — отвърнах. — Вчера сутринта в мое отсъствие някой е нагласил шиша с печеното агне неправилно и стопената мазнина покапа и загоря по камъните на пещта. Подобно нещо никога не се е случвало преди — в ресторанта сме като в казарма, — а Родо изобщо не ми се видя изненадан. А пък предната нощ, когато се върнах от Колорадо, някой ми беше оставил долу на стълбите броя на „Вашингтон Поуст“ от седми април с лепната на него бележка. Да не си бил ти?

Ним повдигна едната си вежда и измъкна кухненската кърпа от колана си.

— Пазиш ли още вестника с бележката? Бих искал да им хвърля едно око.

Разрових се из книгите наоколо, измъкнах вестника с жълтата бележчица и му го подадох.

— Ето — посочих аз. — На листчето пише „Виж страница А1“. Мисля, че става дума за заглавието: „Войски и танкове атакуват центъра на Багдад“. Цялата работа е в нахлуването на американската армия в Багдад — мястото, където е създаден шахът Монглан. После се споменава, че нападението е започнало около две седмици по-рано, тоест на същия ден, в който майка се обади на всички ни по телефона да ни кани на партито си. Значи тогава Играта е започнала отново. Мисля, че онзи, който ми е оставил вестника, е искал да подчертае, че двете понятия — Багдад и Играта — по някакъв начин отново са се свързали. Може би по същия начин, по който това се е случило и преди хиляда и двеста години…

— Това не е всичко — намеси се Ним. Докато говорех, беше разтворил вестника и прегледал остатъка от статията. Сега вдигна поглед към мен и добави: — Смятам, че в случая всичко се крие в подробностите.

С Кий щяха да си паснат, помислих аз, с тази страст към фразеологизмите.

А на глас изрекох:

— Обясни ми.

— Статията обяснява какво са сторили нахлулите войски, за да обезопасят района. По-нататък следва интересната забележка, за „конвой от руски дипломати“, напуснали иракската столица. Конвоят по погрешка бил обстрелван от американските войски и няколко души били ранени. В същото време Централното военно командване на САЩ твърди, че по време на този обстрел в района не е имало никакви войски — нито американски, нито британски. Въпросът, който се набива на очи, е… — той пак повдигна едната си вежда, за да провокира моя отговор.

— Ами… Руснаците били ли са нападнати в действителност? — пробвах аз.

Без да отговори, Ним ми подаде вестника, сгънат на страница А1.

— Това все още не е всичко. Чети нататък — предложи той и ми показа друга статия, която до момента не бях забелязала въобще.

Прегледах текста набързо. Изглежда, във ВИП терминала на някакво багдадско летище американски войници бяха открили нещо, което те „подозират, че е скривалище на президента Саддам Хюсеин. Богато обзаведено, то е оборудвано с украсена с дърворезба махагонова врата, позлатена санитария в банята и веранда с изглед към розова градина. Но най-интересен е облицованият с дървена ламперия кабинет с тайна врата, водеща до помещение под земята“. Войниците открили там оръжие. „Но — продължаваше статията — командването смята, че там има още нещо — таен изход за бягство.“

— Таен терминал за излитане, тайно помещение, таен изход и нападнат конвой от руснаци, за чиито жертви никой не отговаря. Какво ни казва всичко това? — попита Ним, като видя, че съм приключила с четенето.

Спомних си заръката на чичо, която той ми повтаряше, когато бях дете — никога да не пропускам да забележа, че всичко, което е веднъж сторено, може да бъде и развалено — както в шаха, така и в живота. Наричаше това „принципа на обратната пропорционалност“. Изглежда, в случая ставаше въпрос точно за това.

— Всичко, което влиза, може и да излезе? — предположих.

— Именно — отвърна Ним. По някакъв начин погледът му съчетаваше задоволство от откритата важна следа със загрижеността, че нещо друго неминуемо е било пропуснато. — Е, как смяташ, кой и или какво е влязло в Багдад през този таен терминал, това тайно помещение, този таен изход, а след това е напуснало Ирак по същия път малко преди американците да нахлуят в страната? Малко преди майка ти да разпрати поканите за партито си?

— Искаш да кажеш, че нещо е пристигнало в Ирак от Русия? — попитах.

Ним кимна, стана и тръгна към палтото си. Измъкна от джоба му вече познатия кожен портфейл, отвори го и извади от него сгъната хартия. Разгъна я и ми я подаде.

— Както знаеш, рядко търся нещо в Интернет — каза чичо, — но благодарение на глупостта, която майка ти прояви с организирането на онова нейно събиране, този път сметнах, че е разумно да се поровя в Мрежата.

„Принципът на обратната пропорционалност“, както и трийсетгодишната практика на Ним като компютърен специалист го бяха научили никога да не търси в Интернет.

— Ако ти разследваш тях — често ми казваше той, — много вероятно е по същото време те да разследват теб.

Листът хартия представляваше лекьосана разпечатка от прессъобщение на напълно неизвестна руска информационна агенция с дата деветнайсети март. Някаква „християно-ислямска делегация с мироопазваща мисия“ тъкмо се бе завърнала в Русия от Багдад. Останалото просто ми отвори очите за много неща.

Сред важните личности, влизащи в делегацията — тя включваше православни руски епископи, главния мюфтия и председателя на руския мюсюлмански съвет, — се мъдреше едно име, което щях да знам, ако бях останала в света на професионалния шах. Ясно беше обаче, че всички останали на партито в Колорадо го знаят — Кирсан Илюмжинов, президент на руската република Калмикия, човек, натрупал сам милиарди още преди да навърши четирийсет години.

По-важен беше интересният факт, че в момента Негово превъзходителство президентът на малко известната република Калмикия беше също така и председател на FIDE — Световната шахматна федерация. Да не споменаваме, че той бе и най-богатият човек в историята на шахмата. Беше спонсорирал турнири в Лас Вегас, а в родния си град бе построил шахматен квартал — с улици на черни и бели квадрати и сгради с форма на шахматни фигури!

Втренчих се в чичо ми. Бях останала без думи. Пред този тип Тарас Петросян и Базил Ливингстън изглеждаха като двама аматьори. Истински ли бе този човек?

— Който и да е обстрелвал дипломатическия конвой вчера, много е закъснял — мрачно каза Ним. — Каквото и да е било скрито в Багдад, със сигурност вече е изнесено оттам. Майка ти навярно е знаела това. Този факт дори може да обясни организираното парти и странните гости, които ти ми описа. Знаел го е и онзи, който е оставил вестника на стълбите ти рано в понеделник сутринта. Смятам, че трябва много внимателно да разгледаме още веднъж списъка с гости на майка ти.

Подадох му бележките, които бях правила досега, и той ги заоглежда съсредоточено. После седна до мен на дивана и отвори чиста страница на жълтия ми бележник.

— Да започнем с този тип Марч — каза той. — Написала си малкото му име като G-A-L-E-N56, но то ще ни разкрие доста неща, ако го запишем в неговия галски вариант.

Ним написа името. После под него записа всички съставящи го букви в техния азбучен ред.

Играехме същата игра, когато бях малка — анаграми с имена. Аз се справях добре, но не можех да стъпя и на малкото пръстче на чичо ми. Той изписа отговора на анаграмата, за да го видя, а аз вдигнах очи към него с ужас.

Анаграмата гласеше: Charlemagne57.

— Не е много тактичен, нали? — сбърчи вежди Ним. — Разкрива картите си, намеренията си, че и се подписва отгоре на всичко.

Не можех да повярвам! Гален Марч не просто се бе преместил напред в списъка с най-подозрителните участници в Играта. Нещо повече — бе заел челното място!

Но Ним още не бе приключил.

— Естествено, като вземем предвид средновековната сага, която ти е разказал твоят баски шеф вчера, трябва да предположим наличието на някаква връзка между него и новия ви колорадски съсед — каза той, разглеждайки внимателно записките ми в търсене на още подробности. — А като стана дума за мосю Бужарон, колкото по-скоро разбереш какво още е имал да ти казва той, толкова по-добре. От наблюденията, които си записала тук, съдя, че онова, което той знае, може да се окаже особено важно. Забравих да го питам той тази вечер ще идва ли, за да проведете отложената от тази сутрин среща?

— Забравих да ти кажа — отвърнах. — С това отлагане… Не знам дали въобще ще мога да видя Родо днес. Той обикновено готви вечер, а аз поемам нощната смяна и се занимавам с огньовете, след като си е тръгнал. Затова е искал да е сигурен, че довечера ще съм свободна и на линия. Ще трябва да му звънна и да се разберем кога да проведем нашия разговор.

Огледах се и забелязах, че май и телефонът от гостната бе изчезнал. Станах, взех дамската си чанта от масата, където я бях оставила, разрових се в нея и измъкнах мобилния си телефон, за да се обадя на Родо. Преди още да отворя капачето и да го включа, Ним прекоси стаята и го грабна от ръцете ми.

— Откъде го взе? — излая той. — Откога е в теб?

Аз го зяпнах.

— От няколко години вече — отвърнах объркано. — Родо държи да ни намира по всяко време…

Ним сложи пръст на устните си. Върна се до дивана, взе жълтия бележник и надраска нещо на него. После ми го подаде заедно с химикалката, гледайки ме многозначително. След това се зае да оглежда мобилния ми телефон, който държеше в ръка.

Пиши тук отговорите си — прочетох аз. — Някой друг наскоро да ти е пипал мобилния?

Тъкмо щях да поклатя глава отрицателно и се сетих кой точно го бе пипал съвсем скоро и се проклех наум.

Хората от Сикрет Сървис — написах. — Снощи.

Телефонът беше в ръцете им с часове. Достатъчно време да сложат в него бомба или един господ знае какво, помислих.

— Нищо ли не научи от мен през всичките тези години? — промърмори под нос Ним, като прочете отговора ми. После отново задращи по бележника:

Използва ли го, след като ти го върнаха?

Отново се приготвих да отвърна отрицателно, но се сетих, че го бях използвала.

Само веднъж. Опитах да се обадя на Родо — написах аз и подадох бележника на чичо.

Ним закри очи с ръка и поклати глава. После отново се захвана да пише по бележника. Отне му доста време, през което аз седях като на тръни. Но когато най-после прочетох написаното, стомахът ми се преобърна и закуската се надигна към гърлото ми.

Значи си го активирала — бе написал Ним. — Когато са ти го взели, са свалили от него всичките ти телефонни номера, съобщения или запаметени кодове. Сега те всичките са в техни ръце. А ако си включвала телефона дори и само веднъж след като са ти го върнали, чрез него са подслушали всичко, което си казахме с теб в тази стая.

Господи, как бе възможно да се случва всичко това?

Щях да напиша нещо в отговор, но Ним ме сграбчи за лакътя и ме избута до мивката в кухнята. После накъса вътре всичките ни бележки, в това число и записаните наблюдения, драсна клечка кибрит и ги запали. После отми пепелта в канала.

— След малко ще звъннеш на Бужарон — каза той високо.

Безмълвно оставихме телефона ми на масата в кухнята, слязохме долу и излязохме пред къщата.

— Твърде късно е вече — каза чичо. — Не съм сигурен дали са ни подслушали, или не, но не можем да пренебрегнем факта, че ние сме наясно, че те може и да са научили всичко от нас. След малко ще вземем всичко ценно от апартамента ти и ще отидем някъде, където никой не ще може да ни подслушва. После ще се опитаме да преоценим ситуацията трезво.

Защо не се бях сетила за мобилния още сутринта, в момента, в който Ним ми каза, че е преместил всички останали телефони от къщата? Спокойна бях за нещата, които си бяхме казали снощи на моста, може би дори и за онова, което говорихме на закуска — все пак тогава бяхме в друга стая. Но онова, което разисквахме тази сутрин, толкова близо до мобилния… Усетих как ме обхваща истерия.

— О — казах със сълзи на очи. — Толкова съжалявам, чичо Слава. Аз съм виновна.

Ним ме прегърна през раменете, притегли ме към себе си и ме целуна по косата, както правеше, когато бях малка.

— Не се тревожи — каза той меко. — Само се боя, че новите факти малко ще променят разписанието ни.

— Разписанието ли? — погледнах го аз. Лицето му бе потъмняло.

— Това означава — добави чичо, — че вече няма значение с колко време сме си мислели, че разполагаме, за да открием майка ти. В момента нямаме никакво време.

Твърде много царици

Валансе, долината на Лоара

8 юни 1823 г.

Шарл Морис дьо Талейран Перигор, принц на Беневан, седеше в малкия кабриолет между две дечица, облечени в ленени летни туники и с големи сламени шапки на главите. Напред вече бяха заминали прислужниците и Карем, наскоро завърналият се готвач на Талейран. Той бе тръгнал пръв с кошница и ножици през зеленчуковата градина, позволявайки на децата да помагат при избора на пресни продукти и цветя за трапезата тази вечер и за украсата на масата. Този ритуал се повтаряше всяка сутрин. Обикновено около масата на Талейран сядаха не по-малко от шестнайсет души.

Карем насочваше ножиците към различни храсти и лози, към туфички кресон и виолетов ревен, отрязваше стръкчета артишок и китки уханен дафинов лист, редеше малки пъстри тикви в кошниците на придружаващите го слуги. Талейран се усмихна, гледайки как децата пляскат с ръчички от възторг.

Съгласието на Карем да се върне във Валансе предизвика безграничната благодарност на Талейран и за това имаше редица причини. Съвпадение беше, че точно днес бе и рожденият ден на Карем. Готвачът бе казал на децата, че тази вечер за десерт ще приготви специална изненада — a pièce montée: една от онези изискани архитектурни конструкции, приготвени от разтопена и изтеглена на нишки горена захар, на които Карем дължеше своята световна слава.

В момента Антонин Карем бе най-известният готвач в Европа. Популярността му бе нараснала още от миналата есен, когато бе отпечатал своята книга „Френският метр д’отел“. По академичната си задълбоченост тя бе нещо повече от проста готварска книга — в нея той сравняваше кухнята на древността с модерната кухня, даваше обяснение на ключовото място, което храната заема при различните култури, и начините, по които е свързана с всеки от четирите сезона. Много от приведените в книгата примери Карем бе почерпил от ранния си дванайсетгодишен опит, натрупан в кухните на Талейран в Париж и особено тук, във Валансе, където готвачът в тясно сътрудничество със самия Талейран бе изготвял различно меню за всеки отделен ден от тези дванайсет години.

След това Карем бе служил като главен готвач при ред други знаменитости, в това число при Уелския принц в Брайтън, при лорд Чарлз Стюарт — британския посланик във Виена, и при руския цар Александър I. По настоятелната молба на Талейран обаче сега Карем се бе съгласил да прекара няколкото летни месеца във Валансе, за да възстанови здравето си, докато новите му работодатели довършат ремонта на парижкия си палат. След това, независимо от сериозното белодробно заболяване, от което страдаше подобно на всички готвачи от своята епоха, Карем щеше да поеме поста главен готвач в домакинството на единственото семейство, което понастоящем можеше да си позволи да го наеме на пълен работен ден — Джеймс и Бети Ротшилд.

Тазсутрешният излет с Карем и децата из двайсет и петте акра на прилежащите към кухнята на Талейран градини беше, разбира се, просто претекст. Претекст за нещо друго, независимо че подобни ранни разходки бяха обичан навик на всички във Валансе.

Тази сутрин обаче бе специална по много причини. На първо място Морис Талейран, вече почти седемдесетгодишен, обожаваше да прекарва време в компанията на децата на племенниците си — двегодишната Шарл-Анжелик, дъщерята на Шарлот от племенника му Александър, и Полин, наричана от всички малката Минет, дъщеря на Доротея и Едмон, която бе почти на три годинки и която Талейран наричаше свой малък ангел пазител.

Морис нямаше собствени законни деца. Шарлот, майката на Шарл-Анжелик, беше негова любима осиновена дъщеря от „неизвестни родители“. Талейран я бе довел мистериозно преди почти двайсет години след поредното си пътуване до минералните бани в Бурбон л’Арчимбо и двамата с мадам Талейран я бяха отгледали като свое дете, разглезвайки я максимално. Обличаха я в разнообразни костюми — испански, полски, неаполитански, цигански, даваха модни „детски балове“, за които говореше цял Париж — там децата се учеха да танцуват болеро, мазурка и тарантела.

Много неща обаче се бяха променили през последните двайсет години. Най-много се бе променил самият Морис. През всичките тези дни на монархия, революция, преговори и дипломация той бе служил на много правителства — във френския парламент по времето на Луи XVI, в Директорията, в Наполеоновата империя. Дори бе заемал поста регент на Франция преди възстановяването на Луи XVIII на престола.

Междувременно Играта също бе претърпяла най-различни поврати. Принцеса Дьо Талейран, някогашна съпруга на Морис с истинско име Катрин Ноел Ворле Гран, предишната Бяла царица, отдавна бе напуснала сцената. Преди почти осем години, на Виенския конгрес, Талейран заседаваше заедно с останалите европейски управници, убедени, че са се събрали да поделят Европа. Всички до един бяха силно изненадани, когато Наполеон избяга от остров Елба и се завърна триумфално в Париж, за да управлява още сто позорни дни. По същото време Катрин избяга от Париж в Лондон с испанския си любовник. В момента Морис плащаше на жена си издръжка, само и само тя да не припарва на по-малко от двайсет километра от Париж.

Играта бе свършила и с помощта на Морис повечето фигури бяха попаднали в ръцете на Черния отбор. Наполеон бе свален от престола и вече не бе сред живите. В момента властта отново бе в ръцете на Бурбоните — едно семейство, което, по думите на Талейран, „не бе научило нищо и не бе забравило нищо“. Управляваше Луи XVIII — крал, сам управляван от Крайните, група зловещи мъже, които желаеха да върнат времето назад, да анулират конституцията на Франция и да унищожат всичко, за което се бе борила революцията.

Морис също бе вън от играта. Носеше безсмислената титла висш канцлер и му бе отпусната издръжка, но бе отстранен от политиката, живееше на два дни път от Париж в имението си, обхващащо четирийсет хиляди акра от долината на река Лоара, подарено му някога от император Наполеон.

Талейран се бе оттеглил, но не бе сам. Доротея дьо Курлан, бивша дукеса на Дино и една от най-богатите жени в Европа, омъжила се за племенника на Морис Едмон едва шестнайсетгодишна, след Виенския конгрес бе останала спътничка в живота на Талейран. Като изключим публичното й помирение с Едмон няколко месеца преди раждането на Полин.

Тази сутрин Морис бе дошъл с децата в градината поради съвсем друга причина: от отчаяние. Седеше в кабриолета между две деца. От едната му страна бе биологичната му дъщеря Полин, наречена Минет, родена от възлюбената му „малка мармузин“, Доротея, дукесата на Дино. От другата — Шарл-Анжелик, дете на другата му биологична дъщеря, Шарлот. Вълнуваха го чувства, които много искаше да си изясни, просто за самия себе си.

Дни наред усещаше, че нещо страшно предстои да се случи, нещо, което ще промени живота му, нещо странно. Чувство, което не бе нито радост, нито горчивина. Изпълваше го сякаш усещане за загуба.

Но от друга страна, усещането може би подсказваше нещо точно противоположно.

Морис бе горял от страст в обятията на много жени, в това число и на собствената си съпруга. Чувстваше грижовна, почти роднинска обич към Доротея, майката на Полин, която, вече трийсетгодишна, споделяше живота и леглото си с него през последните осем години. Но Морис знаеше, че усещането за загуба е предизвикано от отсъствието на единствената жена, която бе обичал истински: майката на Шарлот.

Мирей.

Заради неизменната опасност се налагаше да крие от милата Шарлот съществуването на собствената й майка, дори днес, когато поредната партия на Играта бе вече приключила. Имаше най-смътна идея за това как щяха да стоят нещата сега, ако Мирей бе останала с него, ако се бе отказала от мисията си, която впоследствие я бе погълнала изцяло. Ако бе забравила за шаха Монглан и за кървавата, ужасна, разрушаваща човешкия живот Игра. Какъв ли щеше да бъде животът му, ако Мирей бе останала до него? Ако се бяха оженили? Ако бяха отгледали заедно двете си деца?

Двете си деца. Ето. Най-сетне го призна.

Това бе причината, поради която Морис бе настоял да изведе тази сутрин с кабриолета малките Шарл-Анжелик и Минет и да погледат цветята в градината. Обикновена разходка със семейството — това бе нещо, което Морис никога не бе изпитвал, дори когато сам бе дете. Зачуди се какво ли би било, ако тези две дечица бяха техни — негови и на Мирей?

Мимолетното усещане за присъствието на семейство го бе споходило само веднъж — преди двайсет години, когато двамата с Мирей се бяха срещнали край парните бани в Бурбон л’Арчимбо. За Морис това бе нощ, изпълнена с пронизваща радост — тогава бе видял двете си деца заедно за първи път.

Онази нощ Мирей най-после се бе съгласила да даде малката Шарлот на Морис, за да бъде детето отгледано от истинския си баща.

Същата нощ Мирей си бе заминала, отвеждайки със себе си десетгодишния им син, момчето, което Морис вярваше, че никога вече няма да види.

Днес обаче тази вяра бе разсеяна безвъзвратно от писмото, което бе получил преди две нощи с късната поща.

Талейран бръкна в пазвата си и извади лист хартия — писмото, което бе писано в Париж и носеше дата отпреди три дни:

Великолепната къща във Валансе с многобройните си куполи бе построена на хълм, така че кухните, вместо да се намират в мазето, бяха облени в светлина и гледаха към розовите градини, към морето от клонки, обсипани с пастелни цветове.

Морис Талейран седеше в градински стол точно пред вратите на кухнята, за да може едновременно да се наслаждава на уханието на розите и да следи процеса вътре. Толкова пъти бе наблюдавал как Карем извършва магическите си ритуали, че можеше да ги опише със завързани очи, но въпреки това да го гледа си оставаше едно от любимите му занимания.

Морис бе прекарал дълги часове от живота си в много кухни в компанията на десетки готвачи. Едно от най-големите му удоволствия беше планирането и провеждането на сложен обяд или вечеря, особено когато това бе свързано с професията му. Морис считаше добре планирания обяд за най-добрата смазка, гарантираща успешното и плавно движение на всякакви дипломатически отношения. На Виенския конгрес единственото послание на Талейран към новия му господар Луи XVIII, останал в Париж, бе: „Тук се нуждаем много повече от пълни чинии, отколкото от наставления.“ Да бъдат чиниите пълни, се бе погрижил Карем.

Морис добре разбираше, че вечерята този ден навярно щеше да се окаже най-трудната в цялата му продължителна и забележителна кариера — вечеря, която трябваше да бъде обмислена твърде внимателно. Тази вечер за първи път след двайсет години Морис щеше да види отново сина си. Шарло вече не бе малко момче, двамата щяха да имат много важни въпроси един към друг, всеки щеше да разкрие на другия много различни неща.

Морис обаче знаеше, че единственият човек, който разполагаше с отговори на всички въпроси, дори и на най-важния сред тях, бе същият, за чието идване тук, във Валансе, бе настоял самият Талейран в мига, в който бе получил писмото от сина си. Този човек бе близък до сърцето на Морис, бе спечелил доверието му и знаеше много от тайните му. Човек, отхвърлен като дете от собственото си семейство, но въпреки това достигнал зашеметяващи висини — също като Талейран. Човек, който дълги години бе помагал иззад кулисите за успехите на различните мисии на Морис в кралските дворове на Европа. Човек, когото Талейран считаше за свой син — по дух, не по кръв.

Същият човек, който в момента забавляваше цялата прислуга в кухнята точно зад тези големи прозорци, докато приготвяше предвидената за децата вечеря.

Единственият жив човек, освен самия Морис, който знаеше цялата му история.

Това бе известният готвач Мари-Антоан Карем — Антонин.

Медната купа с разтопена захар бълбукаше на огъня. Карем я разбъркваше леко, докато любопитните очи на прислугата и децата край него станаха повече от трийсет, всички завладени от обаянието на великия maître d’hôtel, на майстора готвач. Карем пръсна малко лимонена киселина във врящата стопена захар и мехурчетата станаха по-големи и тънки, сякаш стъклени.

Сместа бе почти готова.

После готвачът направи нещо, което винаги бе удивлявало незапознатите със сладкарското изкуство. Потопи голата си ръка в специално приготвения съд с ледена вода, после бързо я топна във врящата захар и отново я върна във водата. Децата изпискаха от ужас, а мнозина от кухненската прислуга ахнаха.

Готвачът взе остър нож, натопи го в разтопената захар, после го постави във водата и полепналата захар се отчупи от него.

— Bien!58 — обяви Карем на смаяната публика. — Готови сме за изтеглянето на нишките!

Повече от час събралата се група наблюдаваше как майсторът готвач с участието само на един застанал до него помощник, който му подаваше бързо нужните инструменти, изпълняваше едновременно ролята на опитен хирург, на майстор зидар и професионален архитект.

Горещата захар потече през медната фунийка в приготвените калъпи. Вътрешността им бе предварително намазана с тънък слой орехово масло, за да може изстиналите захарни фигурки после лесно да се отделят. Когато всички калъпчета бяха напълнени и нужните фигурки — готови, Карем с помощта на специално създадените от самия него за тази цел вилици с източени зъбци започна, подобно на венециански майстор стъклар, да хвърля във въздуха искрящи панделки от течна захар, да ги сплита на източени плитки, наречени cheveaux d’anges — ангелски коси, и да ги нарязва на дълги, подобни на колони късове.

Талейран наблюдаваше всичко през прозорците на розовата градина. Когато Карем приключи с най-трудната и опасна част от операцията, по време на която не биваше да бъде разсейван, и изработените захарни форми се бяха втвърдили като кристал, Морис влезе в кухнята и седна до децата.

Карем бе работил много дълго за него и Морис отлично знаеше, че приказливият готвач няма да устои още дълго пред тази многобройна публика и със сигурност щеше да изложи пред нея уменията и знанията си, независимо от вредата, която всяко подобно упражнение нанасяше на и без това крехкото му здраве. А Морис искаше да чуе думите на Карем.

Талейран загледа с останалите как готвачът продължи работата си с разтапянето на ръбчетата на всяка фигурка, опирайки в нея горещ въглен, взет от мангала така, че тя сама да залепне към съседната. Всеки път, когато Карем се навеждаше над въглените и вдишваше дима, той едва успяваше да потисне кашлицата си, проклятието на готварската професия — дробовете почерняваха от дългото излагане на дима от дървени въглища. Помощникът му наля чаша шампанско, от което Карем да пийва, докато работи. Готвачът сглобяваше десетките захарни парченца и малко по малко изпод ръцете му започна да израства сложна и прекрасна конструкция. Карем най-после прочисти гърлото си и заговори на Морис и на събралите се в кухнята:

— Всички сте чували историята на моя живот — започна той. — Всички знаете как, подобно на Пепеляшка, съм се издигнал от пепелта на пълната неизвестност до дворците на Европа. Как като малко парцаливо дете, изоставено от баща си пред портите на Париж, отначало бях намерен и взет на работа от известния сладкар Бейли. Как в края на краищата започнах работа като помощник-готвач при великия Буше, готвача на принц Талейран, отначало в дома на Конде.

Самото споменаване на името Буше предизвикваше благоговение във всички европейски кухни. Всички знаеха, че Буше е уважаваният майстор готвач на принц Конде, наследник на едно от най-могъщите семейства във Франция.

Буше бе последен от дългата поредица известни готвачи, работили за Конде, като се започне с почти легендарния Вател, самоубил се, хвърляйки се върху кинжала си, след като морските дарове не успели да пристигнат навреме за един банкет. Буше дълги години бе обучавал чираци и помощник-готвачи в кухните на Конде в Париж и Шантий. Неговите ученици по-късно станаха майстори готвачи в най-известните домове на Европа и Америка. Сред тях бе Джеймс Хемингс, готвачът роб на Томас Джеферсън, учил се от Буше през петте години, прекарани от американския дипломат във Франция.

После, когато Луи-Жозеф, царстващият принц на Конде, напусна страната, за да поведе австрийската армия срещу революционна Франция, Талейран бе онзи, който спаси готвача му Буше от зверското нападение на простата тълпа и му даде работа.

После пък Буше откри младия майстор на пайове в сладкарницата на Бейли и го представи на мосю Талейран.

— Точно като Пепеляшка — продължи Карем. — А и с име като моето, Карем, което е съкратено от quarantieme — четирийсетдневния Велик пост, започващ от dies cinerum, Пепелната сряда, всеки би помислил, че ще се интересувам повече от пепелта и себеотричането, тоест от древната традиция на постите, а не от изкуството на пиршеството! Но от моите учители и наставници научих нещо много тайнствено за връзката между пира и постите, научих и за тяхната обща връзка с огъня. Но всъщност избързвам. Първо искам да поговоря за този сложен сладкиш, който правя за Негово височество и за гостите му тази вечер.

Карем хвърли поглед към Талейран, който му кимна да продължи. Готвачът извади парче пергамент с изрисувани върху него странни фигури — арки и прави линии, после извади върху него една от захарните форми от калъпа й — осмоъгълник с диаметър от около метър. След това, една по една, започна да вади от формите им все по-малки и по-малки захарни осмоъгълници и да ги подрежда един върху друг така, че образуваха нещо като стълба. Накрая с помощта на специалните щипци Карем взе една от изплетените захарни колони и я допря леко до горещите въглени, преди да продължи едновременно да сглобява и да говори.

— От майстора сладкар Бейли за първи път научих за прекрасното изкуство на архитектурата в кухнята — каза готвачът. — Той ми позволяваше да уча нощем и да прерисувам конструкциите на антични сгради, които бе взел назаем от хранилищата на Лувъра. Тогава разбрах, че изящните изкуства са пет на брой: живопис, скулптура, поезия, музика и архитектура, а най-висшата форма на архитектурата е сладкарството. Ръката ми стана силна и ловка като на опитен архитект или математик, научих се да рисувам плановете на античните конструкции на Древна Гърция, Древен Рим, Египет, Индия, Китай — един ден те щяха да се превърнат в архитектурни кулинарни шедьоври от горена захар като този тук днес. Днес ви представям най-великата от древните постройки, първообраза на всичко, вдъхновявало архитекта Витрувий Полио. Нарича се Кула на ветровете — известната атинска осмоъгълна кула. В нея има планетариум и твърде сложен в техническо отношение воден часовник, конструиран от Андроник от Кир сто години преди Христа, който може да се види и днес. Витрувий пише: „Някои хора смятат, че съществуват само четири вятъра… Онези, които са ги изследвали по-внимателно обаче, твърдят, че броят им всъщност е осем.“ Осем: свещено число. То е залегнало в основата на повечето антични храмове на Персия и Индия още от най-дълбока древност.

Всички внимателно наблюдаваха как ръцете на майстора бързо се движат, сглобявайки архитектурните компоненти, които сам той сякаш по чудо бе създал. Когато захарната конструкция бе завършена, тя се издигаше на два метра над масата, надвесена над всички присъстващи. Осмоъгълна кула, възпроизведена с невероятни подробности — до решетките по малките прозорчета и фреските на върха й, представящи лицата на осемте вятъра. Всички в кухнята, в това число и Талейран, заръкопляскаха.

Прислугата се върна към задълженията си, а Талейран и майсторът сладкар заедно се отправиха към градината.

— Справи се великолепно, както винаги — заговори пръв Талейран. — Боя се обаче, драги ми Антонин, че съм пропуснал нещо. Точно преди да се заемеш с магическото реконструиране на тази несъмнено най-велика постройка на Древна Гърция, ти спомена някаква тайна, която те е вдъхновила за възстановяването на Кулата на ветровете. Помня, че беше нещо, свързано с пира и гладуването — с Великия пост? Признавам, че все още не мога да видя връзката между тях.

— Да, Ваше благородие — отвърна Карем и замълча за миг, за да погледне своя господар и наставник в очите. Двамата отлично знаеха за какво подпитва Талейран. — Самият Витрувий ни показва как чрез гномон59, който проследява движението на слънцето, и компас, който да ни помогне да изобразим идеален кръг, можем да постигнем формата на осмоъгълника. Той, както древните отлично са знаели, е най-свещената фигура, тъй като представлява средищната точка между кръга и квадрата. В Китай осмоъгълникът носи името Ba’gua и е част от най-стария способ на гадаене в света. В Индия осмица, повдигната на квадрат, носи името Ashtapada — Паяка. Това е и най-древната игра с дъска и фигури, която светът познава. Осмоъгълник е и основата на мандалата, задължителна при строежа на хиндуистките и персийските храмове на огъня. По-слабо известно е, че осмоъгълниците представляват и най-ранната форма на олтара — мястото, където се принасят жертви, където нещата търпят изменение, където небето бива сближено със земята от най-древни времена. Витрувий със сигурност е знаел това. По време на осемте празника на огъня, които се честват всяка година, изгорената в пламъците жертва към бога и последвалият пир са едно и също. Затова наричаме центъра на дома, центъра на храма и центъра на града фокус — тази дума означава „огнище“ — добави Карем. — Ние, готвачите, до един сме благословени. Да бъдеш готвач, или magus, повелител на огъня, повелител на пира и жертвоприношенията, някога е била една от най-свещените професии.

Карем не можа да продължи нататък. Въпреки свежия въздух в градината или може би точно заради него хроничната му кашлица се върна и го задави.

— С тия въглища ти жертваш сам себе си за тази свещена професия, приятелю мой — отбеляза Талейран и вдигна ръка да повика слугата, който притича от къщата с чаша шампанско и я подаде на готвача. Когато слугата се отдалечи, Морис добави: — Разбира се, ти си наясно защо те повиках тук, нали?

Карем кимна. Продължаваше да сръбва от шампанското в опит да възстанови дишането си.

— Аз затова и побързах да дойда, Ваше благородие, макар че може би не биваше да бързам, защото, както виждате, съм болен — успя да изговори той най-после. — Става дума за онази жена, нали? Тя някак си се е завърнала. Същата онази жена, която дойде късно една вечер в Париж, още по времето, когато бях помощник-готвач на Буше във вашия дом, Отел Галифе на улица „Дьо Бак“. Жената, която по-късно се появи в Бурбон д’Арчимбо заедно с Шарлот. Жената, за която ме карахте да събирам всички онези фигури. Мирей…

— Не трябва да говорим за това на висок глас, верни ми приятелю — прекъсна го Талейран. — Ти и аз сме единствените хора на този свят, които знаят цялата история. Наистина, скоро ще ни се наложи да я споделим с някого — всъщност това ще стане още тази вечер — и аз те моля да съхраниш силата си за тази среща. Ти си единственият, който вероятно ще бъде в състояние да ни помогне, защото, както ти е известно, единствено на теб съм доверил цялата истина.

Карем кимна, за да покаже, че отново е готов да изпълнява желанията на човека, когото смята и винаги е смятал за свой най-любим господар. Дори за нещо повече.

— Очакваме жената да пристигне във Валансе тази вечер, така ли? — попита той.

— Не. Ще пристигне синът й — отвърна Талейран. После сложи ръка на рамото на готвача в знак на неочаквана близост. Пое дълбоко дъх и добави тихо:

— Неин и мой син.

Морис гледаше сина си за втори път откакто се бе родил. Гърлото му беше стиснато. В съзнанието му нахлу същата горчивина, която изпита при раздялата им преди двайсет години в Бурбон д’Арчимбо.

Цялото домакинство бе вечеряло, децата вече спяха. Морис наблюдаваше залеза, който постепенно преливаше във виолетов здрач. Това бе любимият му час на деня. В душата му се бореха хиляди противоречиви чувства.

Карем бе оставил Талейран и Шарло да си поговорят с уговорката, че по-късно ще се присъедини към тях с малко буренце отлежала мадейра и ще им даде отговори на няколкото въпроса, които бащата и синът щяха да му зададат.

Морис се взираше над малката градинска масичка, която готвачът бе наредил да изнесат под клоните на огромната липа в парка. Оглеждаше старателно младия, доста романтичен на вид мъж, плод на собствената му страст преди повече от трийсет години. Да го гледа, бе учудващо болезнено.

Шарло, току-що пристигнал от Париж, дори не бе успял да свали пътническите си дрехи — беше изтупал само прахта от пътя и сменил ризата и връзката си. Медночервената коса бе вързана на тила на опашка, от която се бяха измъкнали няколко непокорни кичура. Този мъничък детайл събуди у Талейран спомена за сладко ухаещите ягодоворуси къдрици на Мирей, в които принцът заравяше лице, докато правеха любов.

Това беше, преди тя да го напусне.

Морис се опита да се върне към реалността. Направи му впечатление, че във всички останали подробности Шарло прилича на баща си. Студените очи ясно даваха да се разбере, че няма да издадат нито една от дълбоко скритите мисли на собственика си, високите вежди, волевата цепната брадичка и чипият нос недвусмислено сочеха старата благородническа кръв на рода Талейран от Перигор. Изненадващо чувствените устни говореха за роден ценител на скъпите вина, красивите жени, на епикурейския начин на живот.

Синът му едва ли бе склонен да се отдава на подобни удоволствия.

Като си спомни въпроса за кръвното родство, Морис се сети и защо бе последвал съвета на Шарло — още като малко момче беше предложил сестра му Шарлот да бъде омъжена в рода Талейран. Причината бе да избегне съдбата на брат си. Благодарение на неблагоразумието на родителите си, Шарло бе незаконен, така че не можеше да се ползва от правата на първороден, не можеше дори да наследи собствеността на баща си. Морис не бе в състояние да направи много по този въпрос, все пак ставаше дума за френския закон. Очевидно физическите данни на Шарло щяха да си останат единственото негово наследство от благородния род Талейран-Перигор.

Самите черти на Шарло обаче сякаш се бунтуваха срещу вродените белези, които издаваха. Морис бързо разбра това. Устата на младия мъж може и да говореше за прекомерна чувственост, но начинът, по който бе разположена, подсказваше наличието на вътрешна решимост — същата, която бе довела Шарло днес тук от далечни земи в преследване на важна цел. По лицето на Шарло бе изписано, че тази цел не е поставена от майка му, а е негова собствена.

Ами очите, които на пръв поглед изглеждаха ледени и хладнокръвни… В индиговосините им дълбини лежеше тайна. Ясно беше, че Шарло е пропътувал дълъг път с намерението да я сподели с баща си и с никой друг.

Това наблюдение даваше на Морис поне искрица надежда, че тази среща, това повторно събиране в крайна сметка може и да не се окаже точно това, което Талейран си бе представял и от което се бе боял през всичките тези двайсет години. Принцът знаеше, че е настъпило време той също да разкрие някои неща пред сина си.

— Сине мой — започна Морис, — Антонин Карем скоро ще дойде да се присъедини към нас. Така трябва. През всичките тези години, когато се налагаше да изпълнявам някои важни задачи по заръка на майка ти, Антонин бе човекът, в чиито ръце бях поверил своя живот и живота на всички ни. Но преди той да е дошъл, нека поговорим открито. Отдавна се налагаше да го сторим. Като твой баща аз диря и моля за твоята прошка. Ако не бяха годините ми и положението, в което се намирам, бих паднал сега на колене да целуна ръката ти и да умолявам…

Морис млъкна, защото Шарло се бе изправил и бе заобиколил масата. Помогна на баща си да се изправи на крака, наведе се и целуна ръцете му. После го прегърна.

— Разбирам какво чувстваш, татко — каза Шарло. — Но бъди спокоен, не съм дошъл за това, за което си мислиш.

Талейран го изгледа отначало шокирано, но после леко се усмихна.

— Бях забравил за дарбата ти — призна той. — За способността ти да четеш мисли и да предсказваш.

— Самият аз почти я бях забравил — отвърна на усмивката му Шарло. — Не съм дошъл тук да търся сестра си Шарлот, както ти се опасяваш в момента. Не, виждам, че обичаш силно Шарлот и искаш да я защитиш, така че, що се отнася до мен, смятам че засега тя няма нужда да знае нищо за нас двамата. Нито пък за в бъдеще ще трябва да има каквото и да било общо с шаха Монглан и с Играта.

— Мислех, че Играта е приключила! — извика Талейран. — Не може да започне отново. Точно за да предотврати това, Мирей позволи аз да отгледам малката Шарлот тук, в безопасност. Далеч от шаха, далеч от фигурите, далеч от Играта! Далеч и от собствената й майка, Черната царица, защото така гласеше пророчеството!

— Пророчеството бе погрешно — възрази Шарло. Вече не се усмихваше, макар да продължаваше да държи ръцете на баща си в своите. — По всичко личи, че Играта отново е започнала.

— Отново! — извика Талейран ужасено. После понижи глас, макар че наоколо нямаше никой, който да ги чуе. — Но, Шарло, ти самият изрече онова пророчество! „Играта може да започне отново, каза ти, когато противоположното се роди от пепелта.“ Как можеш да твърдиш, че сестра ти е в безопасност, ако Играта пак е започнала? Знаеш, че четвърти октомври, рожденият ден на Шарлот, е денят от годината, диаметрално противоположен на рождения ден на майка ти, Черната царица. Това не означава ли, както всички ние вярвахме през изминалите години, че ако е започнала нова Игра, Шарлот вече е новата Бяла царица?

— Грешал съм — тихо отвърна Шарло. — Играта отново започна. Белите направиха първия ход и една важна черна фигура изплува на повърхността.

— Но… — промърмори Талейран. — Не разбирам. — Видя Карем да върви към тях през моравата, отпусна се в стола си, вдигна поглед към Шарло и добави: — С помощта на Антонин Карем, който работи в различни домакинства и домове, успяхме да съберем почти всички фигури от Русия и Англия! Съпругата ми, мадам Гран, Бялата царица, е вече лишена от всякакво доверие, силите й са престанали да действат или напълно са изчезнали! Мирей се крие дълги години на място, където никой не може да открие нито нея, нито фигурите. И въпреки това твърдиш, че всичко е започнало отново? Как е възможно Белите да са направили ход, а в същото време Шарлот да е в безопасност? Коя важна фигура би могъл да притежава противниковият отбор? Коя фигура не е попаднала в нашите ръце?

— Точно това дойдох да разбера от теб и Карем — отвърна Шарло и коленичи до баща си на тревата. — Но знам, че всичко, което казвам, е истина, видях го със собствените си очи. Новата Бяла царица е крехко момиченце, но в нея се крие огромна сила. Държах в ръце ценната фигура, завладяна от Белия отбор, Бялата царица я пази в момента. Фигурата е Черната царица от шаха Монглан.

— Невъзможно! — възкликна Талейран. — Антонин тази фигура я донесе тук лично, беше я взел от цар Александър от Русия! Принадлежала преди на самата абатиса на Монглан. Александър обещал на Мирей да пази фигурата много преди да седне на престола. И е удържал обещанието си!

— Така е — каза Шарло. — Нали сам помогнах на майка ми да скрие тази фигура още по времето, когато я донесохте от Русия. Но Черната царица, която е в ръцете на Белия отбор сега, изглежда е била скрита от по-отдавна. Точно това дойдох да разбера. Надявам се Карем да ни помогне да узнаем как е възможно да съществуват две Черни царици.

— Ако Играта е започнала отново, както твърдиш — каза Талейран, — ако Белите внезапно са стъпили на дъската за първия си ход и са завладели тази важна фигура, защо са ти се доверили? Защо са разкрили картите си пред теб?

— Не разбираш ли, татко? — каза Шарло. — Точно тук се крие грешката ми, когато се опитах да изтълкувам пророчеството отпреди двайсет години. Белият отбор все пак бе въздигнат от пепелта на своята противоположност. Но не по този начин, по който аз си го представях. Не съм могъл да видя ясно пророчеството, защо то е включвало мен самия. — Талейран все още изглеждаше объркан и Шарло добави: — Татко, аз съм новият Бял цар.

Четирите сезона

Според Ним не разполагахме с никакво време. Врагът — който и да беше той — в момента имаше предимство. Бях поставила изчезналата си майка, както и всички останали, в голяма опасност. Бях се проявила като пълна идиотка, пренебрегвайки предупрежденията, независимо че те блестяха ярко като семафори в самолетен хангар, както би се изразила Кий.

Ами аз самата? Ето ме на, избухвам в сълзи и ридая вече за трети път през последните дванайсет часа, после бърша очите си, оставям чичо да ме целува по косата, да оправя нещата и великодушно да се държи с мен така, сякаш отново съм на дванайсет години.

Ако не ме лъжеше паметта, по времето, когато наистина бях на дванайсет години, положението ми бе действително много по-добро от днешното. Бях дете шампион по шах от световна класа, видяло със собствените си очи как убиват баща му и след това успяло да превъзмогне травмата и да продължи живота си. Какво ми ставаше сега, за бога? Изобщо не можех да измисля как да се измъкна от това ужасно положение.

Днешното ми поведение можеше да бъде обяснено по един-единствен начин: явно през последните десет години смесването в шейкъра за коктейли „Молотов“ на рецептата за мис Самостоятелна личност, получена от Сейдж Ливингстън, и самовлюбеното самохвалство на открит огън от страна на Родо Бужарон бяха довели до разкашкването на онова, което някога бях считала за свой мозък, и превръщането му в нещо подобно на пържен банан.

Трябваше час по-скоро да се взема в ръце.

Да вървят по дяволите всички метафори, асоциации и хиперболи — „пълен напред“, както би казала Кий, при това с пълно снаряжение.

Двамата с Ним постоянно си бъбрехме за маловажни неща, за да отвличаме вниманието на подслушващите, докато чичо ми методично обискираше апартамента ми. В това число и мен самата. Имаше малък скенер металотърсач с размерите на парче тел и с негова помощ претърси всичките ми дрехи, порцелановите ми съдове, спалното ми бельо, книгите и мебелите, както и шаха, донесен от Колорадо, който извади от раницата ми, а после го подреди върху масата в гостната. Дадох му и липсващата черна царица, която досега бях носила в джоба си. Той я сканира и я постави на мястото й на дъската.

После взе раницата ми и напъха в нея мои чисти дрехи от един от шкафовете вкъщи, прибра вътре и броя на „Вашингтон Поуст“. После се обърна към мен.

— Мисля, че подредихме апартамента ти възможно най-добре засега — рече той високо. — Сещаш ли се за още нещо, преди да излезем на разходка?

Кимнах, за да му покажа, че има още един въпрос. Посочих към зимния си пухен анорак, погледнах многозначително и отвърнах на висок глас:

— Трябва да се обадя на Родо за смяната тази вечер, преди да излезем. Все пак работя за този човек.

Ним опипваше гърба на пълното с пух яке, където бе скрита рисунката на шахматната дъска. Там бе по-твърдо, отколкото на останалите места. Чичо повдигна едната си вежда.

Кимнах му, но после внезапно ме озари идея.

— Може би е най-добре да звънна на Родо някъде отвън — подхвърлих аз. — Той имаше някакви поръчки към мен. Ще му се обадя по-късно, когато спрем да починем някъде, за да съм сигурна, че ще купя всичко, от което Родо има нужда.

— Ами да тръгваме тогава — съгласи се Ним и задържа якето, за да го облека. — Каретата ви чака, мадам.

Преди да излезем, взех опасния мобилен телефон от масата, където го бях оставила, и го напъхах между възглавниците на дивана, за да изглежда сякаш съм го изпуснала случайно. В този момент Ним протегна ръка към мен.

На дланта му лежеше швейцарското му армейско ножче.

— За повече всепроникващи прозрения — подаде ми го той с усмивка и стисна многозначително якето. Отправихме се към вратата.

Стигнахме до Ем Стрийт в сърцето на Джорджтаун. Там вече гъмжеше от туристи, прииждащи от Националния парк по случай Фестивала на цъфналите вишни. Пред всеки ресторант се виеха опашки от чакащи да се освободи маса или място пред студения бюфет. Трябваше да криволичим из улиците, за да се разминем с всички. Тротоарите на Джорджтаун и без това бяха достатъчно тежък терен за преминаване с всичките кучешки мръсотии, хлъзгавите и смрадливи плодове, нападали от дърветата гинко билоба, с дълбоките пет сантиметра дупки на местата на липсващите плочки, с всичките колоездачи, които караха по тротоара, за да избягнат криволичещите таксита, с камионите, паркирали напреки пред железните порти на складовете, за да разтоварват в мазетата щайги със зеленчуци и каси с бира.

Но най-лошото бяха туристите, които винаги се държаха така, сякаш град Вашингтон им принадлежеше. Разбира се, всеки път, когато се замислех сериозно над този въпрос, стигах до извода, че той наистина им принадлежи.

— В сравнение с това място Манхатън изглежда спокоен — отбеляза Ним, който продължаваше покровителствено да държи раницата ми с една ръка, а с другата — мен, докато очите му обхождаха хаоса край нас. — Сега те водя на едно по-цивилизовано място. Там ще продължим разговора си и ще набележим план.

— Говорех сериозно. Трябва да изпълня някои поръчки — отвърнах. — Спешно е, а и мястото е само на една пряка оттук.

Ним обаче си имаше свое мнение за спешните задачи.

— Всяко нещо с времето си — отвърна той. — Знам много добре кога си яла за последен път. Но кога за последно си се къпала?

Къпала ли? Толкова ли ми личеше? Положих усилие да не се подуша сама на публично място и да установя колко лошо бе положението. Истината бе, че не си спомнях кога се къпах за последно, но със сигурност осъзнах, че това не се е случвало, откак напуснах Колорадо.

Въпреки това задачата, която си бях наумила, беше също толкова спешна и не можеше да чака.

— Защо не сподели педантичните си желания още докато бяхме в апартамента? — попитах аз. — Можех да си взема един душ там.

— В апартамента ли? — изсумтя Ним. — Във военен лагер има повече удобства. Но бездруго е твърде опасно да се връщаме. Ще изпълним поръчката, за която говориш, щом е толкова важна, но само ако се намира по път към моя хотел.

— Хотел ли? — попитах и го изгледах изненадано.

— Разбира се — отвърна Ним с усмивка, — нали ти казах, че съм в града от няколко дни, зает с издирването ти. Къде смяташ, че съм отседнал? Да не би в твоето спартанско убежище? Или в близкия парк?

В интерес на истината, не смятах нищо. Но ми бе трудно да си представя човек, потаен като Ним, да отседне на място с публичен достъп.

— Кой е хотелът? — попитах.

— Ще ти хареса — увери ме чичо. — Ще промениш атмосферата след този твой пуст и оборудван с подслушвателни устройства апартамент. А и ще се изкъпеш. Хотелът, наред с другите екстри, се гордее и със собствен басейн с олимпийски размери и най-добрата римска баня в града, да не споменавам, че осигурява пълно усамотение, така че с теб ще можем да разработим плана за следващия етап от нашата кампания. Съвсем не е далеч, точно в другия край на улицата. Казва се „Четири сезона“.

Може би защото произхождах от род на самообявили се философи, майстори на сложните теории като моя чичо Слава например, които винаги предпочитаха да достигнат истината по заобиколни пътища, самата аз никога не съм вярвала в постановката, че първият или най-бързо постигнатият отговор на някой въпрос е непременно верният. Не си падах по Бръснача на Окам61. Но в случая бързината бе от жизнено значение — най-простото решение изглеждаше най-доброто, точно както при светкавичния шах. Докато вървяхме, сбито изложих плана си на Ним и получих одобрението му.

Копирният център, който още използваше оригиналния правопис на името, което бе получил при откриването си през шейсетте, се намираше половин пресечка по-надолу по Ем Стрийт, точно между ресторант „Дим Сум“ и едно мексиканско заведение за хранене, чиято реклама се състоеше в грамаден вентилатор, който изхвърляше парите от готвеното направо на улицата. С Ним си проправихме път през тълпите озверели от глад туристи, надушили храна, за да се доберем до вратата на копирния център.

Той се състоеше от изнесен напред щанд за канцеларски материали и център с копирни машини отзад. Това бе единственото място в района, разполагащо с достатъчно голям ксерокс, който да може да копира цяла първа страница на „Вашингтон Поуст“. Да не говорим за нарисувана с кръв схема на шахматна дъска от осемнайсети век.

За щастие Стюарт, управителят на копирния център, беше почитател на останките от храната, готвена в един точно определен четиризвезден баски ресторант. Беше почитател също на помощник-готвачката, която му ги носеше тайно всеки път, когато се удадеше случай, както и на дългокраката приятелка на помощник-готвачката, която можеше да го изпързаля яко с ролковите си кънки.

В Джорджтаун, както във всяко друго затворено племенно общество, на непознатите се гледаше с недоверие. Техните способности биваха източвани докрай, а след това ги захвърляха да гладуват по улиците, точно какъвто бе случаят с туристите отвън. Но сред местните, подобно на вътрешен кодекс на честта, действаше система от размяна на услуги, наречена „танто за танто“. Татко казваше, че в Русия наричали такива отношения блатные. Както и да е, ставаше дума за принципа на реципрочността.

В моя случай Стюарт уважаваше нуждата ми от поверителност. Когато нямаше никой друг наоколо, той ме оставяше сама да си снимам разни неща на голямата копирна машина, обикновено по поръчка на Родо. Освен това копирният център разполагаше с баня за служителите, която Стюарт ми позволяваше да ползвам. Голям плюс, като се има предвид импровизираният ми график днес.

Оставих Ним пред канцеларските материали да избере няколко твърди картонени цилиндрични кутии, скоч, самозалепващи се етикети и един малък телбод, всичките необходими за намисления от мен план. После си взех раницата, помахах на Стюарт, който в момента шумно снимаше някаква камара листа, влязох в банята и заключих вратата.

Извадих „Вашингтон Поуст“ от раницата, разтворих на пода първите страници, свалих анорака и го хванах обърнат наопаки, за да не се изсипе пухеният пълнеж. После с помощта на миниатюрната ножичка в швейцарското джобно ножче на Ним внимателно срязах конците на шева, направен от Вартан Азов.

Беше почти невъзможно да извадя рисунката, без да напълня цялото помещение с перушина, но в крайна сметка успях да изчистя парчето плат от полепналото по него и да го пъхна, без да го сгъвам, между страниците на вестника. После ги навих заедно на руло и ги пъхнах пак в раницата. Посъбрах перата от пода с малко влажна тоалетна хартия, хвърлих ги в тоалетната и пуснах водата.

Първи етап завършен.

Както се бяхме уговорили, с леко почукване по вратата Ним ми напомни, че е готов да се включи — етап номер две.

Отворих му. Той стоеше пред вратата на банята с найлонова торба, пълна с канцеларски принадлежности. Взех я от ръцете му, подадох му анорака, излязох и той зае моето място в банята.

Заключи се вътре, за да затвори подплатата на якето с телбод, а аз се отправих към копирните машини. Шумът беше оглушителен. За мен това бе добро дошло, така можех да се съсредоточа върху задачата си, без да се налага да си бъбря с някого.

Стюарт ми настрои голямата копирна машина и ме остави да се оправям нататък сама. Сложих първа страница на „Вашингтон Поуст“ върху стъклото и направих четири ясни копия. После прехвърлих страниците до мястото, където бе скрита рисунката на шахматната дъска. Тя бе по-широка от вестникарския формат и малко стърчеше извън страниците, които уж трябваше да я крият, но Стюарт беше в другия край на помещението и си вършеше работата, без да ми обръща внимание.

Сложих рисунката върху стъклото, покрита отгоре с поредната страница от вестника и също я копирах четири пъти. После за всеки случай направих и четири копия от вътрешната страница на вестника, където продължаваха материалите от първа страница. Приключих и сортирах направените копия в четири купчинки с еднакво съдържание — големите страници от вестника, а между тях — по едно копие от рисунката на шахматната дъска. Извадих от найлоновия плик картонените цилиндри, навих всяка купчинка копия на стегнато руло и се заех да ги напъхвам една по една в цилиндричните кутии.

В този момент врявата от другата копирна машина внезапно спря.

— Мътните го взели! Заседна лист — обади се Стюарт. — Алекс, би ли дошла за малко да подържиш това, моля те? В тази цял ден засядат листове, а техникът така и не се появи. Ще трябва да остана след работа да я почистя и сам да разбера какво не е наред.

Сърцето ми биеше с всички сили. Не исках да си оставя работата недовършена, но какво можех да направя? Навих на руло всички документи заедно с оригиналите и ги пъхнах в найлоновия плик. После се отправих към Стюарт да му помогна да оправи другата копирна машина.

— Между другото — подхвърли Стюарт, докато държах тежката тава с хартия, а той се опитваше да измъкне заседналия лист, — не съм сигурен, че изобщо има нужда да правиш това.

— Какво правя? — попитах аз колкото можех по-спокойно.

Откъде можеше той да знае какво правя?

— Искам да кажа — продължи момчето, борейки се да измъкне виновника за аварията — един накъсан и оплескан с мастило лист, докато най-после го издърпа навън, — ако снимаш тези неща за шефа ти, господин Бужарон, той вече беше тук сутринта в компанията на един друг тип. Накараха ме да направя няколко копия от същото, което копираш и ти в момента. Нали и ти снимаш първа страница на вчерашния „Поуст“? Не разбирам. Нов вестник струва по-евтино от няколко копия с този формат. Защо го правите?

Господи! Пулсът ми скочи рязко, борех се да не изпадна в паника.

Всъщност защо наистина Родо е снимал тези страници? Да не би той да е човекът, който е поставил подслушвателни устройства в дома ми и в мобилния ми телефон? Подслушал ли е разговора ни с Ним за написаното във вестника? С кого е бил тук тази сутрин? Защо е копирал първата страница на „Поуст“?

Знаех, че трябва да кажа нещо, за да задоволя любопитството на Стюарт. Същевременно трябваше да се разкарам от копирния център колкото е възможно по-бързо. Ним вече ме чакаше отпред и сигурно, облян в студена пот, вече се чудеше какво ли ме е задържало толкова дълго.

— Ами не съм сигурна защо е снимал тези страници. Нали го знаеш моя шеф — казах аз на момчето, докато му помагах да пъхне тавата с хартията обратно на място. — Май ще облепи цяла стая с вчерашните вестникарски заглавия. Във всеки случай ме прати да направя още няколко копия. Благодаря ти, че ми каза.

Плеснах една десетдоларова банкнота на щанда, грабнах найлоновия плик и на път към вратата изпратих на Стюарт въздушна целувка.

На улицата Ним взе раницата от ръцете ми със загрижено изражение.

— Защо се забави толкова? — попита той, докато си проправяхме път през тълпата.

— Не питай — отвърнах. — Давай да приключваме. После ще ти разкажа.

Без повече приказки се добрахме до централната поща на Джорджтаун две преки по-надолу и се качихме по няколкото каменни стъпала пред нея. Ним ме прикри, докато си довърша работата по навиването на документите и пъхането им в картонените кутии, които в крайна сметка залепих отгоре със скоч. Адресирах ги — една до леля Лили, една до Нокомис Кий, една до пощенските кутии на Ним и на майка ми. Оригиналите изпратих до самата себе си тук, в централната поща на Джорджтаун. За по-сигурно попълних и подписах една от големите жълти бланки, така че пощенските служителки да задържат пощата ми тук, до поискване.

Този път поне, мислех аз, докато с Ним слизахме обратно по стъпалата пред пощата, независимо какво се случи с мен или с останалите, жертвата, направена от умиращата абатиса в руската тъмница, няма да е била напразна.

Взех си горещ душ с много сапунена пяна и отмих колорадската прах с тридневна давност от косата си. Къпех се в най-елегантната, облицована с мрамор баня, която бях виждала през целия си живот. После с дизайнерския бански костюм, предоставен ми великодушно от управата на „Четири сезона“, и дебелата хавлия, закачена в стаята ми, се отправих към мястото, където чичо бе казал, че ще ме чака — спортния клуб на партера на хотела.

Първо изплувах трийсет дължини в частния басейн на клуба — Ним ми бе направил предварителна резервация. После се присъединих към него в грамадното мраморно римско джакузи. Ако се източеше водата от него, вътре спокойно можеха да се поберат поне петдесет от по-едрите сумо борци.

Едно трябваше да му призная на моя чичо — луксът и комфортът си имаха своите привлекателни страни.

Но в същото време бях наясно, че ако тази Игра, в която бях въвлечена, е наистина толкова опасна, колкото повтарят всички, скоро нямаше да мога да се наслаждавам на каквото и да било. Особено ако продължавах да лентяйствам и да се излежавам в топлата вода тук.

Чичо сякаш прочете мислите ми, приближи и седна на мраморната пейка до мен.

— Като вземем предвид факта, че няма как да предвидим какво точно те очаква оттук нататък — каза той, — смятам, че е най-добре да получиш подкрепа под формата на гореща баня и приличен обяд.

— Нещо като последно желание, а? — попитах усмихната. — Няма да забравя помощта ти. Мозъкът ми вече работи по-добре, това мога да кажа със сигурност. А и днес научих нещо много важно.

— За шефа ти в копирния център, нали вече ми разказа — отвърна Ним. — Поведението му наистина повдига някои въпроси. Ние и без това от липса на въпроси не страдаме. Но има нещо, което…

— Не, открих нещо още по-важно — прекъснах го аз. — Открих на кого мога да се доверя.

Ним втренчи двуцветните си очи в мен с нескрито любопитство. Аз добавих:

— В пощата, а дори и преди това, и за миг не се замислих до кого да адресирам пратките. Знаех на кого мога да се доверя и да му изпратя копия от рисунката на шахматната дъска. Не само на теб и на майка — вие и без това вече сте я виждали, но и на леля Лили и на приятелката ми Нокомис Кий.

— А — каза Ним. — Значи малкото име на приятелката ти Кий е Нокомис. Това обяснява нещата.

— Обяснява какво? — попитах.

Отново ме обзе тревожното усещане, че към мен приближава нещо, с което определено не желая да се срещам.

— Докато ти се къпеше, проверих съобщенията си от вчера — каза Ним. — Почти никой не знае, че съм тук, само икономът ми. Въпреки това вече ме чакаше факс от някоя си „Селене Луна, бабата на Високия Ханк“.

За миг останах объркана, но после видях усмивката на Ним и също схванах. „Селене“ също означаваше „луна“.

— Край бреговете на Гитчи Гъмий, край блестящите води на Голямото море…62 — започнах аз.

— Стоеше вигвамът на Нокомис, Дъщерята на Луната Нокомис — довърши цитата Ним. — Тази твоя приятелка наистина ли прилича на бабата на Хайауата от известната поема?

— Само тя си мисли така — отвърнах. — Във всеки случай за нея не би било проблем да отгледа смел воин сам-самичка. Ще се изненадаш — тя знае за съставянето на шифри и кодирани съобщения повече от всеки друг, когото познавам, с изключение на теб. Нарича ги индиански димни сигнали. Да оставим настрана как е успяла да открие къде съм. Какво пишеше във факса?

— Признавам, че май нищо не разбрах — отвърна Ним. — Но сега, след като знам що за момиче е тази Нокомис, ясно е, че кодът е предназначен само за твоите очи.

Той бръкна в джоба на хавлията си, оставена край джакузито, измъкна факса и ми го подаде.

Отне ми цяла минута. Когато обаче разбрах написаното, леко позеленях. Как беше възможно? Никой освен мен не бе виждал онова кодирано съобщение в Колорадо!

— Какво има? — попита Ним разтревожено и сложи ръка на рамото ми.

Само поклатих глава, защото бях загубила дар слово.

Факсът гласеше:

Съобщението сякаш бе същото. А1 означаваше, че съществува сигурна следа, която ни води към руснаците и тайния апартамент, открит в Багдад. Изразът „късметът се обърна“ определено бе ключът към всичко. Припомних си съобщението на майка ми. Тук вместо комбинацията от римски цифри DC-LX-VI, водеща до резултата 6–6–6, сега написаното гласеше: IV-XL-CD и водеше до резултат 4–4–4. Три цифри, чието произведение даваше числото 64, броят на квадратите на шахматната дъска!

Шахматната дъска е ключът.

А ако Кити-Кат бе поела по маршрут, различен от онзи, който ми бе оставила в рояла в Колорадо, то това означаваше, че може би в момента майка ми се намираше във Вашингтон!

Твърде дълго се бях размотавала тук. Обърнах се към чичо да му кажа, че трябва да тръгвам, и се надигнах, за да изляза от джакузито. В този момент пред мен се изправи най-лошото нещо, което не бях сънувала и в най-страшните си кошмари. Иззад ъгъла се показаха три фигури, които изобщо не можех да си представя, че ще видя някога заедно, най-малкото пък че ще ги срещна в сегашното си положение, а именно притисната в ъгъла.

Сейдж Ливингстън, Гален Марч и шефът ми Родолфо Бужарон.