Погибел

X

Докато чакаше племенника си, царят беше пак между войниците, между по-малките челници. Той познаваше до един войводите и големите челници — от тях не можеше да чуе и да научи нещо повече. И те като него яздеха на кон и всичко виждаха от коня си. Гризеше го непрестанно и черната мисъл за предателството — мислеше си с нараснала увереност, че предателят беше тъкмо между тях, щом силата му беше толкова голяма. Предателят изпреварваше вече всичките му дела, та негли и всичките му мисли. Царят ходеше повече между простите войници, между тях беше по-свободен, при все че беше по-могъщ от всички. И къде другаде би могъл да поговори, да помисли в тия дни на големи страдания и несполуки, ако не между тия, които страдаха най-много от несполуките му? Неговият ум го водеше при най-простите. Той не забравяше скорошния си разговор със стария войник Авакум и думите на войника бяха оживели в него като съвест, като някаква присъда. Умът на простия човек е ясен — което знае, той го знае добре. Можеш и в душата му да надникнеш, в него всичко се вижда, както у децата, дори и когато лукавствува.

Войниците, които бяха изпратени да търсят храна и добитък по околните селища, започнаха да се връщат още същия ден, а още повече на другия ден. Донесоха няколко купчини едно и друго за храна, вързаха на колове и няколко добитъка, докараха стотина овци, та и няколко свини между тях — сега, посред лято, свини, но и то беше от нямане; наокачили бяха по коланите си кокошки и петли с откъснати глави — гонили са ги по селските дворища като жалки кокошкари. Царят чуваше разговорите им, а и те кривяха очи към него, гледаха да ги чуе:

— Няма народът вече нищо. Няма и по болярските хамбари. Ромеецът всичко изгребал, всичко отвлякъл. И земята тая година нищо не ражда, откога не е капнал дъжд!

Един от тия войници се обърна и направо към него, щом го видя, застанал там наблнзу.

— Жените, още като влезеш в двора, се хвърлят в нозете ти. И децата с тях. Писъци до бога, А като речеш да вземеш, да подкараш добичето… Плачат, молят се, опинците ти целуват, да не вземаш храницата им, гладни ще измрат. А някъде и дърво дигат, с камъни по тебе, та и децата. Ако ни стигнат клетвите им, по земята ще се влачим, и земята няма да ни прибере. И вие, казват, като чуждите, като ромеите, и нашият цар като чуждия.

Царят повели да се намали хлябът и да се вари яденето в общи котли за цялата войска, също и за него, и за всички челници, големи и малки. Той нареди също всички челници да се хранят заедно с войниците си и още за първия обед отиде и седна с по-малкия си син между войниците от полка на Иван-Владислав.

— Няма го войводата ви — каза царят — и ето аз ще ви бъда гост.

Той виждаше, че войниците се радваха, че бе седнал между тях, макар да не показваха шумно радостта си, радваше се и неговото сърце. Все пак Радой сложи пред него препълнена паница и най-хубави късове варено месо в нея. Като знаеше свадливия му нрав, царят не каза нищо на слугата си, но се обърна към един войник наблизу, направи му знак, каза му и с думи:

— Дай ми твоята паница, а вземи моята, че е по-пълна. Виждаш ми се слабичък, — Войникът се колебаеше, но царят му подвикна: — Побързай де! Яденето ни ще изстине.

Войникът остави своята паница на тревата пред царя и взе царската, но сега се нахвърли върху него Радой:

— Ти по-голям ли си от царя бе!

Целият полк завика срещу царския слуга и царят се радваше в сърцето си, че войниците бяха на негова сграиа. Когато се нахраниха всички и поглаждаха с ръка мустаките и брадите си, Самуил забеляза, че войниците не бързаха да стават, драго им беше да по-седят тъй, с царя си, на една трапеза; виждаше се по погледите им, по приказките, които си подхвърляха. И той попита, без да се обръща към никого, без да поглежда никого:

— Е, сега накъде: ромеите ли да гоним, или да се връщаме по хижите си?

Около него и пред него настана тишина. Никой не се решаваше да даде отговор на царя. Всеки се загледа пред себе си или ще дигне поглед да шари по пламналото лятно небе, ще посегне да откъсне тревичка, за да чопли зъбите си, а някой едва ще се реши да подхвърли към царя бърз, крадлив поглед. Най-сетне се чу глас, но някъде от по-далеко и не се виждаше, не искаше да се покаже тоя, който се реши да заговори:

— То хижата… знае се, тегли, И ходенето стана вече много. Дето стъпиш, кръв остава по пътя, ще каже някой. И яденето не е премного. И за тия също, които останаха по хижите. Ето, нели казаха: в нозете ти лягат, нозете ти целуват да не им вземеш сухия залък. Така е, знаем ние всички. За това мислим. Но докато е той тука и не го прогониш, където и да отидеш, на главата ти ще дойде. И в хижата ти ще дойде.

Царят чу всичко, всяка дума. Той знаеше, че войникът не говореше тъкмо това, което мислеше, повтаряше и чути думи. Той знаеше, че войникът говореше заради него и според него нареждаше думите си. Но войникът не скри своята мъка за хижата, за людете си; и каза тъкмо това, което трябваше да каже за ромеите. Той знаеше и съзнаваше какво беше нужно за ромеите и това стигаше, макар сърцето му да го теглеше повече към хижата. Така и отговори царят на войника, когото не виждаше между другите, но той отговаряше на всички войници там:

— Право говориш ти, войнико, за хижата си и за ромеите. Аз също мисля за ромеите, но и за хижите ви мисля. Затова съм ваш цар, а не за да вземам по-голямата и по-пълната паница.

Царят запомни и тия думи на простия войник, както и думите на Авакума, както и всички думи и мисли, които се събираха с неговите мисли, правеха ги по-ясни.

Племенникът му Иван-Владислав се завърна на другия ден привечер. Царят го отведе настрана, да го изслуша сам, и Владислав каза:

— Настигнах ромеите чак нататък, към Рила планина. Тръгнах и аз скришом след тях, макар да се виждаше накъде се бяха запътили. Като видях, че слязоха долу, на пътя за Плъвдив, обърнах насам. Василевсът пътува за Плъвдив.

— За Плъвдив — взе царят думата му — и оттам за Цариград. Къде другаде? Той вече много се отдалечава и засега не мисли да се връща насам. Отива на почивка, а може и натам някъде да го стиска ботушът му. — Самуил помълча и сетне продължи, но повече като на себе си: — Той отива на почивка, а ние накъде? От какви трудове и победи ще почиваме? Ромеите шетаха по земята ни, където им скимна, взеха Бъдин, Ниш, Скопйе, разрушиха всички твърдини по пътя си. А ние след тях с изплезени езици. Изпратихме ги ето дотук, сега и ние на почивка, а?

— След тях ли? — попита князът.

— Не, не след тях. Те са вече много далеко. Излъга ни и тоя път Василий.

Ароновият син не сваляше очи от лицето на царя, шареше с жадно любопитство по цялото му лице. Той виждаше как се блъска мисълта на царя, как се блъска и мъчи цялата му душа. Царят улови погледа му, пълен с любопитство и може би с някакъв укор, с някакво неизречено недоволство. Той срещаше, улавяше и други такива погледи, пълни с укор и недоволство, такъв беше погледът може би и на предателя. Запламтяха още по-силно откроените очи на царя от голям гняв. Той дигна малкия си юмрук тъкмо срещу очите на своя племенник:

— За нас почивка няма! Няма почивка за нас. Утре тръгваме отново. Тъй, с празните си торби. Ще ядем, където намерим и каквото намерим. Ще вървим докато…

Той свали юмрука си. На твърдите, ясно очертани устни на Ароновия син напираше един въпрос: къде? Царят го улови под ръка и го поведе още по-нататък, сякаш само нему да повери тайната си. И продължи спокойно, дума по дума, както се бе изяснило всичко в ума му:

— Ще слезем оттук, по Струма, към Солун. Да вземем Солун, то е за нас по-важно, отколкото да вземем Цариград. Ние и сега нямаме много бойни уреди, но и в Солун няма много ромейска войска. Ще се опитаме да го вземем. Това ще насити душите ни. Иначе в душите ни ще остане само страх от ромейската мощ и недостойно примирение с нашата слабост. Затова ли вървяхме дотук и покрихме с кървави следи всички пътища? Ще се опитаме да вземем Солун. Ако не успеем да вземем тоя град, ще останем там колкото може по-дълго. Ще се понахранят людете ни, богата и пребогата е тамошната страна. И ще вземем всичко, което ни се пада, ще го занесем по нашите хижи и градове. Ще наситим и душата си, и тялото си. Но ти… — спря се изеднаж Самуил и придръпна към себе си княза лице срещу лице: — Ти никому ни дума за Солун! Макар и само до утре. Нека обявим с една нощ по-късно. — Той се приведе към него очи в очи и продължи с позатихнал глас: — Боя се да не би някой да изтича още сега и да каже на Василил: българите тръгват към Солун, искат да вземат Солун.

— Може и ла изтича — отговори тутакси Владислав — И най-напред някой от войводите ти, царю.

Самуил се поотдръпна, втренчил в него учудени очи:

— Ти вярваш ли, че има такъв дори и между войводите ми?

— Може да има, чичо. Има войводи, за които войводството е най-важно. По-малко важно е за тях на кой цар ще служат и до кой цар ще бъдат по-близу. И по-добре е за тях да бъдат по-близу до по-силния цар, до тоя, който им изглежда по-силен. Казваш, че сме гладни, а не всеки може да търпи глад и жажда. Така си мисля аз, царю.

Царят го погледна още един миг и си мислеше за неговия подозрителен и остър ум… „Дали и моят син мисли за тия неща? Не мисли, не мисли. У него сьрцето е по-голямо и силата му е голяма.“ Той каза гласно и сякаш случайно бяха дошли тия думи на езика му:

— След мене иде синът ми; така е оставено от бога. Но ти никога не го изоставяй. Една и съща кръв тече в жилите ви. Дружбата ви ще бъде за доброто на царството ни.

Черните очи на Владислав светнаха още по-снлно, с вътрешна светлина, по-силна от светлината на тоя вечерен час. Но той искаше да скрие своята радост и рече с тъжен глас:

— Чичо… Ти имаш още много дни.

— Имам — отвърна бързо царят. И продължи: — Да вървим при другите. Тая нощ ще си починем добре, а утре… надолу по Струма.

Нощта беше тъмна и задушна, а преди да се разведели, като да стана още по-тъмна. И тъй, в тъмнината, се зачу тих шум, започна да вали ситен дъжд, сякаш от самата тъмнина. Войниците спяха на гола земя, поразмърдаха се в просъница, щом усетиха дъжда, по-наметнаха се, които имаха някаква връхна дреха, а някои пък придръпнаха върху си и щитовете, наслагаха шлемовете, както ги бяха оставили край себе си. Отдавна не беше валяло и неочакваният нощен дъжд предизвикваше в сърцето неясна радост. Горещината през дългите летни дни беше мъчителна за войниците, които бяха все под открито небе, прахът скърцаше между зъбите, водата по премалелите извори се покриваше със зелен жабуняк. Прохладната влага, запръскала неочаквано, придзвикваше по тялото сладостни тръпки, човек се пробуждаше негли колкото да почувствува сладостта на съня и пак бързо заспиваше, заслушан в приспивния шепот на дъжда.

Царят усети тозчас нощния дъжд — шумът му беше по-силен по коравото конопено платно на царския шатър. Той се ослуша със затворени очи в бързите гъсти удари на дъждовните капки и би желал отново да се унесе в сън, но вече не можа да заспи. Завесите и на външния, и на вътрешния вход на шатъра бяха дигнати поради нощната задуха и оттам хлуеше на вълни гъст, упойващ мирис на влажна земя. Зарадва се и царят на дъжда, като на драг гост, дошъл ненадейно. Той се изправи в леглото си. Чувствуваше се отспал, види се, бе спал дълго и дълбоко — кое ли време беше? В шатъра беше съвсем тъмно, угаснал бе нощният светилник, догоряло бе маслото му. Самуил отпусна нозе на земята, потърси с ръка в тъмнината ботушите си, стана. Отвореният вход на шатъра едвам светлееше. Царят излезе вън, протегна ръка да види силата на дъжда. Едва сега забеляза, че ниско на изток небето бе започнало леко да побелява. Задаваше се отдалеч новият ден.

Царят се върна в шатъра си и минавайки през преддверието му, рече:

— Ставай да запалиш светлина.

Невидим там в ъгъла, Радой се раздвижи. И веднага усети дъжда:

— Е, най-сетне… Ще понамокри. Ссссъвсем бяхме изсъхнали.

В шатъра светна. Радой донесе на царя да се умие, помогна му да се облече; шеташе по-бодро и още по-пъргав беше езикът му:

— Во-водата сега няма да жалим. Ето ти нова риза. Ще ни бъде сега по-лесно по пътищата, като понапръска. И нннели към дома се връщаме…

— Кой те чака тебе, та бързаш да се връщаш?

— Хм… Аз… с тебе.

Входовете на царския шатър вече се очертаваха и през светлината на нощния светилник — вън бе станало по-светло. Дочуваше се и врява — войниците се събуждаха, а мнозина и не бяха заспивали, след като бяха усетили дъжда.

— Кажи да повикат тук всички войводи — рече царят.

— Що не ги оставиш да си-си подремнат още малко… сега, с дъжда; те са баре на сушина. Бихме ромееца, сега ни се пада и да си поспим.

Слугата забеляза как светна погледът на царя и побърза да излезе.

Войводите надойдоха бързо един след друг. Царят ги посрещаше прав, прави заставаха и те срещу него. Всеки заговаряше за дъжда, а като се събраха всички, царят каза:

— Тръгваме надолу по Струма. И няма защо да стоят войниците повече на дъжда.

— По Струма ли?! — повтори след него Кракра, най-нетърпеливият, но изненадата беше обща.

Царят продължи:

— Искате и очаквате да се върнем по градовете си. Василий си отиде и кой знае кога ще се върне насам, а ние отдавна сме вече все на крак. Да, да… Но мене ми е срамно да се върна сега в Скопйе или в Преспа, или в Охрид. Какво свършихме, като стояхме толкова време на крак, с ръка на меча… Нищо не свършихме, потичахме само след Василия, докато си отиде той по своя воля. Ще се върнем по домовете си подобно на злополучни ловци, с празни ръце и торби. — Сетне той изеднаж промени гласа си, стана гласът му твърд и студен, както и погледът му, дигна и ръка, за да спре всякакво противоречие: — Ще вървим за Солун.

— О, за Солун! — не можа да се сдържи сега пък в радостта си Кракра.

Просия радостно и лицето на царския син, проблеснаха и черните очи на царския племенник, но всички други войводи мълчаха и чакаха. А царят обърна думата си по неочаквана посока:

— Не забелязвате ли вие, светли войводи, че каквото и да се опитвахме да направим, Василий вече знаеше. Ние го чакахме при Скопйе, но той ни изненада. Също и при Страцин, също и тук, обърна се да ни посрещне и не се остави да го изненадаме. Аз ще кажа, че има някой между нас, който навреме му съобщава всичко за нас. — Царят не поглеждаше никого от войводите, за да не помисли някой, че тъкмо него подозира, но продължи: — Сега, за тоя поход към Солун, знаем само ние, които сме тук, и никой друг не знае. Ако и сега вторият Василий узнае закъде сме се запътили и ни изпревари, преди да стигнем до Солун, тогава предателят е между нас и аз ще го потърся между нас, които сме тук, които сме на това място сега.

Великият войвода Ивац мълчеше: не отвори уста ни да противоречи на царя, ни да се оправдава. Мълчеше и Никулица, също и Кракра, и Полемарх, и Илица, и Несторица и Лазарица, и Гавра, и Елемаг, и Сермон, и младият Никулица. Мълчеше и сръбският княз Иван-Владимир. Само по лицето на княз Ашот Таронит се разля едвам доловима бледност, но никой никого не поглеждаше и никой не забеляза промяната по лицето на царевия зет. Кракра пак не се сдържа:

— Жив ще го одера! На кол ще го нанижа! На огън ще го… И всичко това ще претърпи, преди да предаде душата си на сатаната.

Той въртеше кръвясали очи, зачервеното му лице се покри със синкави, тъмни петна. След него заговори Димитри Полемарх, който също не можеше да мълчи дълго и бързаше всичко да облече в избрани думи добри за доброто, зли за злото. Косата му беше вече побеляла, също брадата и мустаките му, но гъстите вежди оставаха все така тъмни, запазила се бе и руменината по лицето му. Приятният му глас се разнесе с някаква скръбна тържественост:

— За похода към Солун, твое царство, ние вснчки ще се подчиним на повелята ти. Ще отидем да ударим Солун, за да не се върнем посрамени по градовет си. — В сърцето си той беше против тоя поход, но нямаше смелост да се възпротиви на царя и особено сега, когато Самуил търсеше предателя и най-напред между войводите, които бяха събрани тук; в сърцето си Полемарх беше всецяло с ромейския василевс и против Самуила; вярваше в силата на василевса, а не в силата на българския цар: предателство той лесно не би извършил, но беше готов да насърчи царя във всяка негова грешка и заблуда, докато си разбие главата, както си мислеше и очакваше Димитри Полемарх. Ето безумецът пак посяга за Солун и нека сам си извади очите! И сладкодумният Полемарх продължи: — Ние наистина и сега нямаме достатъчно бойни уреди за такава твърдина, но може би ще ни се удаде тоя път да я вземем с меч и копие, както е казано за Давида, който уби Голиата с един камък в прашката си. Накъдето е милостта божия, там ще бъде и сполуката.

— Кавото и да стане — прекъсна го Самуил, ние няма да се върнем от тоя поход с празни ръце.

— Да, да, да — заклати продължително Полемарх хубавата си глава. — Както винаги, царство ти, за всичко си помислил. Навлизаме в чужда земя, в наша полза ще бъде законът за военната плячка. И — повиши той глас, разтвори кръгли очи — ще се намери ли черна душа между нас, която ще иска да попречи на това наше дело? Аз не мога да повярвам, не мога да приема, че може да има предател между нас. Скопйе… Но Василий стоя доста време срещу нас, на другия бряг на реката, и успя да ни скрои хитра примка. Усетил ни е той и по пътя за Страцин, и по-нататък, че не е лесно да се скрие цяла войска. Това съм готов аз да приема повече, отколкото да допусна предател между нас и, боже пази, между тия първи мъже на царството ни.

— Ти имащ остър ум, Димитри Полемарх, а човешкият ум може всичко да оправдае и разясни, както се иска на човека. Но едни цар трябва да има бдителни очи и аз ще проверя добре това, в което се съмнявам. Аз не искам да засягам никого от тия първи мъже на царството, както ти може би си мислиш, и няма от какво да се бои тоя, чието сърце е чисто. Ти може би искаш да ме обвиниш в умствена слабост, като почнах вече да старея, но аз ще ти кажа, че може да се прикрие добре и най-многобройна войска, а още по-добре да се прикрие задачата й, ако се спазват строго войнските правила и закони. — Полемарх сега клатеше одобрително глава на всяка негова дума с умилно начупени вежди, но Самуил дигна ръка и спря напиращия поток на неговото словолюбие: — Вън е вече светло. Нека всеки се погрижи за полка си. С тоя дъжд новият ни поход започва по-добре.

Българите навлязоха в ромейска земя и наближаваха вече стените на Солун, а никой от ромеите не излизаше да ги спре. Тук-там по твърдините и стражевите кули из Солунската област имаше по неколцина войници, които на часа побягваха, щом чуеха, че българите се приближават. Побягваха също и господарите-ромеи, които владееха земи по тия места. По царските, по господарските твърдини и кули оставаха само по-прости люде и слуги, които посрещаха българите покорно. Доколкото имаше разправии и сбивания, те бяха повечето за ядене и пиене, за жени, но кръв никъде не се проля. Самуил повели Димитри Полемарх да води работите по военната плячка и с това негли спечели една голяма битка. Полемарх издири всичко, което беше царско и на по-големите господари, прибра го и го запази до троха. Погрижи се с голямо усърдие и за това, което още не беше прибрано от полето. С такова усърдие той се погрижи и за разпределението на плячката — отдели, което беше за царя, за войводите, за всчики челници, големи и малки, отдели и това, което беше за простите войници. Ставаха разправии и спорове, но то беше от преголяма алчност и най-после всеки замлъкваше с кокала си в устата. За себе си и за своя зет Полемарх отдели по-добър дял, но успя да го направи неусетно. Доволни бяха и по-бедните люде от областта, славяни и ромеи, че от тях, според една строга повеля на Самуила, нищо не се взе. Царят бе казал:

— Искам народът тук да ни посреща като свои и желани заради нашата справедливост.

Докато Димитри Полемарх, като царски пълномощник, прибираше плячката и въвеждаше български ред в обласстта със своите помощници, Самуил струпа цялата войска около стените на Солун и го хвана здраво откъм сушата. Царят знаеше, че в обсадения град нямаше повече от две хиляди войници и още две или три хиляди мъже от мирното население, които биха излезли да го защитяват, но не бързаше да го напада. Докарани бяха тук по няколко стенобитни и метателни уреди, но царят нареди да ги скрият по долищата и гъсталаците наоколо, за да не се присмиват ромеите като видят от високите градски стени колко малко са тия бойни уреди. Той чакаше да бъдат докарани тук всички бойни уреди, доколкото ги имаше по големите български твърдини.

Като попремина страхът от внезапно довтасалите българи, животът в обсадения Солун бързо се уталожи. Простият народ се тревожеше само за всекидневния си залък, по градът беше открит откъм морето и на пристанището му всеки ден спираха кораби, които продължаваха да идват от всички краища на обширната империя. По-други и по-големи бяха тревогите на солунските боляри, на воинските челници, които виждаха врага и огньовете му нощем от градските стени. Дук на Солун по това време беше патрицият Иван Халд.

По тия дни, макар вече в края на лятото, горещините в Солун бяха все още големи. Улиците опустяваха още от ранните часове преди пладне и чак до късно след пладне. Редките минувачи в тия часове се промъкваха все край засенчените стени и добре беше за солунчани това, че много от улиците бяха тесни и криви, та по тях слънце и не проникваше. Рано сутрин, още преди изгрев, голяма врява и викот се дигаше на пристанището и най-вече когато се разтоварваше някой кораб, пристигнал през нощта или предния ден; също и по двете пазарища наблизу, където идваха да пазаруват бедните солунчани и слугите на богатите. Такъв шум се дигаше тук и преди, през мирните дни, но още повече сега, когато всеки гледаше да купи по-много, но за по-малко пари; людете трупаха и криеха по зимниците си всякакви храни, но гледаха да запазят и парите си, понеже всичко с пари се купуваше — като бяха затворени вратите на града, нямаше много нещо за размяна.

Рано започваше оживение и низ крайбрежната улица и на много маста по брега и извън града, чак до крепостните стени. Тук всякога се събираха много риболовци с въдици и разни други мрежи, а сега се нареждаха на дълги редици по брега, гъсто един до друг, та си пречеха и си завиждаха, караха се, често и се сбиваха, пък трябваше да пазят тишина, за да не плашат и прогонват рибата. В големия страх за прехраната си людете трепереха за всяка рибка, пък сега на брега се нареждаха и жени и повече деца, та и разприте избухваха по-лесно. Ставаха и сбиваиия. Последни затихваха сутрин продраните гласове на продавачите на вода за пиене. Минувачите бързо намаляваха, опустяваше пристанището, опустяваха пазарищата, изчезваха и риболовците по крайбрежната улица. Понякога ще премине малка дружина войници, мълчаливи, с бавна, тежка стъпка. Или гладно куче с изплезен език. Малко се бе променил животът в обсадения град. Стените му бяха дебели и високи, на места двойни и тройни, българите много пъти се бяха опитвали да ги преминат и никога не бяха ги преминавали. Храна имаше, също и вода за пиене; българите не можеха да намерят подземните зидани водопроводи, отсам стените на града пък имаше извори и кладенци. Ала най-голяма опора на солунските ромеи беше името на василевса. Те го очакваха да дойде и да прогони нашествениците, очакваха войската му и по суша, и по море.

Така минаха две или три недели. Дук Иван Халд не можеше да чака и да търпи повече. Повика той най-напред челника на градската стража. Посрещна го прав в прохладното преддверие на своя дворец и му заговори, преди да приеме поздрава му:

— Досега чаках ти пръв да ме потърсиш, но може би и не знаеш това, което аз вече знам. Какво става със славяните в нашия град, челнико на градската стража?

Челникът беше вече доста възрастен мъж, забравен от василевса таксиарх, и не се уплаши от лошо прикривания гняв на дука. Но той наостри уши и отговорът му беше предпазлив:

— Славяните в нашия град мируват, твоя светлост. Аз не ги изпущам от очите си.

— Не, челнико на градската стража. Славяните се готвят за бунт и всичко вършат зад гърба ти. Така ли пазиш мира и тишината в града, докато аз съм с една шепа войници, а българите са под стените му? Славяните чакат знак от своите, за да ударят едновременно едните отвън, другите отвътре. Изпълни своя дъл;. челнико на градската стража, или ще станеш излишен и друг ще застане на мястото ти.

Едва сега се уплаши челникът, но дук Иван Халд размаха нетърпеливо ръка — не му бяха нужни никакви възражения и обяснения. И челникът само това каза:

— Ще изпълня добре своя дълг, твоя светлост.

Той се уплаши от гнева на заместника на василевса, но не повярва на думите му. Челникът на градската стража знаеше, че славяните в Солун не готвех, никакъв бунт и бяха по-смирени от всеки друг път; той знаеше и усещаше, че те се радваха скришом, щом като техните бяха дошли до стените на града и искаха да го вземат, но сега още повече се бояха от ромейска мъст. Иван Халд искаше да подигне воинския дух на своите, като се разправи със славяните в Солун, и челникът на градската стража почувствува, че бе дошъл съдбоносен час за него. Взеха го от войската, направиха го челник на градската стража и го забравиха; от дванайсет години беше таксиарх. Сега бе дошло време да си спомнят за него, да чуе за него и сам василевсът в Константинопол.

Започна се най-напред на пристанището, по двете градски пазарища и между риболовците по крайбрежната улица. Още на другия ден между носачите на пристанището, между купувачите по пазарищата, между риболовците по крайбрежната улица се размесиха преоблечели люде все от градската стража. Навсякъде по тия места имаше славяни. Един от преоблечените стражи сложи крак на славянин носач, който пренасяше на гръб голям кош с риба от спряла до брега гемия. Носачът падна, кошът се търкулна и рибата се разсипа в праха. Други преоблечени стражи се нахвърлиха върху падналия носач, биеха го с юмруци, ритаха го, не му даваха да се изправи:

— Куче… Нарочно падна! Нарочно разсипа рибата! Славянин! Българин! Те искат да оставят града без храна! Удряйте! Бийте славяните!…

Падналият се търкаляше в праха, върху разсипалата се риба, махаше с ръце, с нозе да се закрие, да се запази някак от ударите. Той не знаеше ромейски, говореше на славянския си език и никой не го разбираше, никой не искаше да го чуе. На пристанището имаше и други славяни, повечето носачи или улични продавачи на дребно, които идваха тук да купуват разни стоки, за да ги препродават. Преоблечени стражи се нахвърлиха и върху тях с тояги, с бичове, с мокри, навити на ръката въжета:

— Бийте славяните! Крият стоките! Хвърлят ги в морето! Слагат отрова в рибата! Те са навсякъде! Вземат хляба на нашите люде!…

Славяните се опитваха да обяснят, отричаха, молеха се, но повече на своя език и никой не ги разбираше, никой и не искаше да ги чуе. Някои от тях и се опитваха да се противят, да се защитяват със силните си юмруци. Нахвърляха се върху тях още повече ромеи, гонеха ги по цялото пристанище:

— Виждате ли ги какви са? Със зъби ще те разкъсат! Ами те ядат живо месо! Те ядат и човешко месо…

Подгониха славяните и на градските пазарища. Пак преоблечен страж се спря пред беден продавач на голямото пазарище. Продавачът беше славянин, стоката му беше наредена върху рогозка направо на земята: зеленчуци, плодове, току-що откъснати тикви едва колкото детска глава. Преоблеченият започна да рита тиквите, да гази зеленчуците и плодовете с прашните си, подковани обуща. Продавачът се хвърли в нозете му, да запази стоката си, той ритна и него:

— Продаваш два пъти, три пъти по-скъпо, а! Гнили плодове! Разбойници посред бял ден… А бедният народ гладува, една тиква не може да си купи!

— Недей, господарю… — молеше се задъхан продавачът с бедния си ромейски език: — Аз, нищо. От моята градина. Работя с децата цял ден, копая… Всичко е добро и не е два пъти по-скъпо…

Пасъбраха се и други люде, дотича и друг преоблечен страж, завика и той:

— Що го гледате… Славянин! Българин! Продава три пъти по-скъпо, продава развалени зеленчуци и плодове! Кожи дере от бедния ромейски народ. Дошъл е тук чак от Скития да ни ограбва и чака неговият цар да влезе в града ни! Що го гледате… Дръжте всички!

Нахвърлиха се мнозина върху славянина, върху стоката му. Други по-нататък се нахвърлиха върху други продавачи славяни. Биха ги, разграбиха стоката им, прогониха ги от пазарището. Същото стана и на другото пазарище, по-малкото. Станаха сбивания със славяни и по крайбрежната улица, където идваха и от тях да уловят по някоя рибка. Неколцина от тях хвърлиха направо в морето. Славяните бяха по-малко и по-плахи, нямаха и език да се защитяват.

Тоя ден солунските улици се съживиха повече и през най-горещите часове. Все така преоблечени стражи търсеха славяни по целия град, нападаха ги, биеха ги, призоваваха и други ромеи да ги бият и гонят:

— Бийте славяните! Затрийте ги! Искат да отворят градските врати на българите! Искат да прекъснат водопроводите! Искат да хвърлят отрова по изворите и кладенците!

Имаше мнозина между ромеите, които се нахвърляха и повтаряха, което бяха чули, без да размислят и проверяват:

— Бийте славяните! Искат да пуснат своите в града!…

Разтревожени люде се спираха по сенчестите улици и повтаряха същите думи, прибавяха нови такива думи за славяните; жени, деца излизаха по прозорците, а също такива прозорци имаше на един разтег срещу техните — къщите бяха съвсем близу една срещу друга, надвесени над тесните улици, и викаха, махаха с ръце разярени, още повече уплашени.

— Славяните отровили водата! Прекъснали водопроводите! Тая нощ ще ни палят къщите, ще ни избиват!…

По улиците се появиха и въоръжени войници, челници на коне, които бързаха нанякъде, цялата градска стража беше на крак и не само преоблечените. Градските стражи разнесоха нова заплаха:

— Тая нощ славяните се готвят да дигат бунт, за да пуснат своите в града!

Привечер обикновено целият град се съживяваше, а тоя ден бяха излезли по улиците едва ли не всички солунски ромеи. Срещаха се и се разминаваха, събираха се на купчини разтревожени, възбудени. Но като наизлязоха толкова люде, чуваха се вече и по-други думи:

— Защо говорите така? Кой е видял славяните да пущат отрова във водата? Те са кротки люде, път ще ти направи, до стената ще се долепи, за да минеш.

Тревожните слухове плашеха людете и те не разсъждаваха. Та нели наистина силна славянска войска напираше да нахлуе в града!

— Кротки люде! Знаеш ли какви са, като се разярят! Като се напият с вино! Със зъби ще те разкъсат…

Славяни живееха в Солун от векове; много от околните селища и чак до стените на града бяха славянски. Бяха наистина кротки, работливи люде. В града бяха работници и за най-груба работа — носачи, цепачи на дърва, продавачи на вода, зидарски помощници, които дигаха на гърдите си камъни от по сто мини, копачи на кладенци, каменари, слуги за всякаква външна работа; бяха дребни търговци, също и технитари. В околностите на града разработваха градини за овощия и зеленчук, донасяха от селищата си на градските пазарища пшеница, просо, ечмен, коноп, лен, мляко, яйца, вълна и козина, всякакъв добитък, а които бяха парици и клирици, бяха безропотни роби на господарите си. Ала някои от ромеите ги мразеха и презираха, гнусяха се от тях и дори не ги поглеждаха, когато посягаха към стоката им, подхвърляха им отдалеко медените пенези, за да не се докосват до тях. Славяните се бяха опитвали много пъти да завладеят Солун с оръжие; нападали са го и откъм морето, повече с дълбани лодки, гъсто една до друга, войниците на василевса са преобръщали еднодръвките им във водата с копията си, с веслата на лодките и корабите си, стреляли са дръзките нападатели с лъкове, докато са избивали и издавяли мнозина от тях. По-късно, с течение на времето, много славяни неусетно са се заселвали в града. Живееха те в най-отдалечените му части. Мълчаливи, тихи, облечени в кожи, в груби вълнени или конопени дрехи, с кожени клобурци, с дълги коси и бради, обути с космати опинци или пък боси. Имаше ромеи, които се извръщаха от тях, и не можеха да понасят вонята им, не ги допущаха да стъпят в домовете им. С течение на годините мнозина славяни, по примера на ромеите, започнаха да се обличат по-чисто, с везани, ленени ризи, с чуждински платове, но казано беше: славяните вонят. Повечето живееха отделно от ромеите, общуваха само помежду си и все още не знаеха добре ромейски, а бяха и мълчаливи, плахи люде тук, в големия, крайморски град. Мнозина ромеи ги смятаха за потайни и вероломни. Когато се случеше славянин да се разбеснее от гняв или от вино, людете бягаха от него и се криеха, а стражата го стреляше с лък, като див звяр. Помнеше се и се разправяше как обзети от бяс славяни са нападали с ножове люде по улиците. За ухото на ромея беше противен и езикът им, песните им също, макар те да се събираха и да пееха повече по бедните си къщурки или някъде из полето. Много и много рядко славянин или славянка проникваше в по-горните ромейски слоеве, когато се случеше да спечели голямо богатство или чрез брак поради голяма телесна хубост, но най-вече когато славянинът се отделяше от своите и ги забравяше, а приемаше като свои ромеите, езика им, името им…

Щом се позамрачи тоя ден, някакви люде започнаха да се примъкват накъм улиците, където живееха славяни. Те не се криеха, а викаха в разговорите си, махаха с ръце, подканяха минувачите да ги последват. Виждаше се, че мнозина от тия люде носеха и оръжия под дрехите си, а някои и направо бяха препасали мечове. Между тях бяха и всички преоблечени стражи. И все затова бяха разговорите им, всеки можеше да ги чуе.

— Славяните се готвят за бунт! Готвят се да запалят града от четири страни!

Такива думи се разнесоха по целия град, та още рано портите се затваряха, улиците опустяваха, не се палеше и светлина по къщите. Някои от славяните започнаха да напущат своите къщурки заедно с децата си и да пребягват по ромейски къщи из града, дето бяха продавали млякото и зеленчука си, и имаше добри, милостиви ромеи, които ги приемаха и криеха. Ала това бяха малцина, що се решаваха да излязат с децата си по улиците сега на стъмване и когато към славянските улици прииждаха на цели дружини възбудени люде, които размахваха вече открито оръжия и запалени факли.

Като се стъмни още повече, всички тия озверени люде се втурнаха по славянските дворища и къщи с оръжието си, с огъня, който носеха, с викове и закани. Те разбиваха вратите, сечеха и мушкаха уплашените люде, палеха къщите им, посягаха към по-младите жени. Дигнаха се писъци, плач и жални степания, избухнаха пламъци и дим по ниските покриви, които често бяха и от суха тръстика. Така до късно през тая зловеща нощ.

На другата сутрин по улиците и стъгдите на Солун, дето все още се виждаше застоял пушък и се усещаше миризма на пожар, пак започна необикновено оживение. Камбаните и клепалата биеха по всички солунски църкви; много люде и сами излизаха от домовете си, но имаше и други, които спираха минувачите, чукаха по вратите, влизаха в дворищата и подканяха възбудено:

— Излизайте, ромеи, събирайте сее! Градът ни е в опасност! Снощи бе потушен бунт на славяните, славяни стоят и пред вратите на Солун! Ромеи, влизайте във войнишките дружини! Жени ромейки, не спирайте мъжете си, синовете си, братята си с плач и сълзи!…

Появиха се люде по стъгдите и кръстойътищата, качваха се на някой камък там или на маса, или на столче, събираха около себе си солунчани, говореха разпалено:

— Ромеи, ние няма да дадем тоя град на славяните! Събирайте се да прогоним с оръжие в ръка дивата славянска сган!

Така говореха и свещениците по църквите.

Разбуни се целият град. Солунчани се уплашиха още повече от врага, който стоеше пред градските врати, но те обичаха много своя град. Войниците по градските стени и кули бяха малко, а василевсът се бавеше с войската си. Българите можеха да ударят всеки час — не се ли дигнаха техните и в самия град? Жените плачеха и се молеха, слаба беше ръката им да задържи мъжа, или сина, или брата, който се бореше в себе си, колебаеше се между страха и любовта си към родния град. Някои по-смели мъже и сами отстраняваха майките и жените си, които се опитваха да им преградят пътя. По улиците тръгнаха по-млади воински челници, с по неколцина войници, също и градските стражи, спираха се по вратите, влизаха по дворищата и отвеждаха със себе си мъжете — млади и по-стари, дори болни и недъгави. Когато не им стигаха думи за любов към родния град, към василевса и ромейското царство, сочеха юмруци и заплашваха. Те завличаха насила тия, които не искаха сами да тръгнат с тях. Настана голямо оживение по войнишките помещения и хранилища. Събраха се там много люде, раздаваше се воинско облекло и оръжие, воински челници ги подреждаха в дружини. За два или три дни защитниците на Солун станаха двойно, а може би и тройно повече. Солунският дук Иван Халд наново повика при себе си челника на градската стража и попита, макар да знаеше какъв отговор ще получи:

— Вече всички ли солунски мъже са във войската?

— Всички, твоя светлост.

Дукът каза думи, които трябваше да се разнесат из целия град:

— В тоя час на общо воинско въодушевение аз сам ще поведа войската и ще прогоня скитите от Солун.

Самуил знаеше какво ставаше в Солун ден по ден; намираха се от солунските славяни безстрашни мъже, които скришом преминаваха на българска страна и разказваха какво бяха видели и чули в обсадения град.

На четвъртия ден на месец руен, едва що се бе разденило и преди още да се покаже слънцето над широкото Солунско поле, разтворени бяха по едно и също време двете главни врати на Солун — източната, към Цариград, и западната, към Охрид и Драч. И битката започна още щом стъпиха ромеите на подвижните мостове пред тия две врати. По крепостните стени и кули едва се мяркаше по някой войник, колкото да стои като стража и рядко ще опъне лък отгоре или ще метне сулица, та българите нямаше от какво да се боят и бяха се струпали с хиляди пред вратите, пък и продължаваха да се стичат.

Самуил знаеше и за надменната закана на солунския дук Иван Халд и го очакваше да излезе от Солун. Той остави няколко дружини да пазят по-близкия и по-дълбокия тил на войската му, а цялата останала своя войска струпа пред вратите на обсадения град, почти на равни части, понеже не знаеше през коя врата ще удари сам Халд и с каква сила. Царят не се боеше да раздели войската си на две половини, тъй като всяка от тия половини беше по-многобройна от войската, с която разполагаше солунският дук. Но като разпределяше така войската, царят се въодушевяваше и от друга една своя мисъл: да разбие до крак ромеите, да хване или убие и самия дук и да нахълта в града през вратите му. Той реши по някакво воинско чувство, че Иван Халд ще излезе през западната врата и може би с цялата си войска, за да удари с цялата своя сила; не Цариград беше българска престолнина, а Охрид, който беше на запад и до него можеше да се отиде през западната врата. Иван Халд би трябвало да очаква, че по-голямата българска сила ще бъде откъм запад, Така царят реши да застане и той самият срещу западната врата, войската пък, която беше пред източната солунска врата, остави под повелята на великия войвода Ивац.

Щом се отвориха и двете крепостни врати, втурнаха се и от двете да излизат по една дружина конници на едри, силни коне, с изтеглени дълги мечове. Ведно с бързия тропот на конските копита по спуснатите дървени мостове над крепостния ров, през широко разтворените порти ясно се дочуваше и звънът на много камбани — — Иван Халд бе наредил да бият камбаните на всички солунски църкви, докато продължава боят: нека войниците и гражданите на тоя град, които излизаха да го защитяват, чуват през време на битката неговия глас в звъна на многобройните му камбани!

И през западната порта връхлетяха също такива железни конници, гъсто един до друг, докато преминаваха моста, сетне се разгънаха в полукръг, който ставаше все по-широк с новите конници, що продължаваха да излизат през портата. Застаналите там български пехотинци, колкото и да бяха многобройни, не можаха да спрат тоя железен поток, а не беше вече възможно да излезе срещу него българска конница. Ромеите налитаха с дългите си мечове, прегазваха живи люде, прескачаха ги с конете си. Българите се криеха зад щитовете, дигаха напреко и копията, за да се запазят от ромейските мечове, или гледаха да се проврат под ромейския кон, да се доберат по-близу до него, да забият меча си в издутия му корем и когато паднеше конят, падаше тежко на земята и облеченият в желязо ездач. Имаше българи, които свличаха железните ездачи с дълги куки, опъваха срещу тях лъкове и пак други, които гледаха да ударят с меча си не конника на високото му седло, а коня по предните му нозе. Но българите отстъпваха, крачка по крачка. И в това беше най-голямата им смелост, че все още стояха с лице към врага и не обръщаха гърба си към него, за да се спасяват с бягство, което би ги погубило. Ала те отстъпваха. Живото ветрило на ромейската конница се разтваряше все по-нашироко над стария път, покрит с едри, протъркани камъни и бял прах, над каменистите поляни от двете му страни. Там лежаха вече много български войници, мъртви и полуживи, с дълбоки рани по телата си, с разцепени черепи. Имаше изпопадали коне или клекнали на задниците си и не можеха вече да се изправят на четирите си нозе, имаше изпопадали ромейски ездачи, неподвижни в железните си брони, или такива, които тромаво се въртяха край убития си кон в тежкото си облекло и спасяваха живота си с дългия меч, докато ги улучеше вража стрела или ги стигнеше с лъснатото си острие дълго българско копие. По пътя се тъмнееха петна от прах, пропит с кърви, от кървава кал, по широките поляни от двете му страни на много места ярко се червенееха на изгрялото вече слънце кървави локви, като гъсто израсли алени макове, един до друг в прегорилата, пожълтяла трева, между сивите камъни, зеленясали от лишен.

Самуил беше там, не много далеко от западната крепостна врата на Солун, и всичко виждаше. Седеше на коня неподвижен, в желязно бойно облекло и сякаш цял от желязо, стиснал в лявата си ръка юздата, изпънал дясната край седлото. Отдалеко се тъмнееше сухото му лице изпод натиснатия шлем над тъмните присвити вежди, побелялата му брада изглеждаше още по-бяла. Току зад него, само на една конска глава, стоеше с грамадния си кон синът му Гаврил-Радомир.

— Те са като колачи сред стадо овни, татко… — продума царският син и макар да изрече страшни думи, хубавото му лице беше озарено от усмивка.

Ромейските конници напираха и размахваха дългите си мечове сред голямо множество български войници, застанали наоколо гъсто един до друг, и само от по-предните редици отвръщаха на удара с удар, мушкаха коремите на конете, чупеха нозете им. Усмивката на княза не беше от весело сърце, а от голямо безстрашие: искаше да бъде там, сред боя:

— Татко… Докога ще чакаме…

Сега лицето на царя беше като на мъртвец, пребледняло, изпито, вкаменено, и само очите му бяха живи, горяха с още по-силен блясък.

— Ти да не мислиш… — промълви той задъхан, но не се доизказа: сърцето го болеше, качило се бе в гърлото му, той виждаше своите люде под мечовете на чуждите, но… още малко, още малко! И ако Иван Халд устои на думата си…

Скоро след конницата през разтворената крепостна врата започна да излиза гъста върволица от пехотинци, изпълни широката врата, изпълни докрай и подвижния мост, бързо изпълни и празното място, което конниците бяха разчистили и оставили зад себе си. Пехотата продължаваше да излиза, все повече се изпълваше това, което очакваше Самуил, с нетърпимата задушаваща болка в сърцето. После той видя как светна в широкия отвор на крепостната порта с позлатените си доспехи солунският дук и знамето му след него, и двамата му тръбачи… Царят го позна тъкмо по знамето му, по тръбачите, а след дука яздеха и други двайсетина конници също с позлатени брони, шлемове и оръжия. После пак започна да тече, да се трупа по моста зад тях пехота. Около гърдите на царя сякаш се пукна железен обръч, изчезна отеднаж болката в сърцето му.

— Ето — извърна се той бързо към сина си. — Ти сега там, вдясно! — Огледа се, завъртя се живо, кимна на племенника си, който мигом се приближи: — Ти вляво! Ще отстъпите още, докато излязат всички, колкото са, после ще ги хванем, ще ги притиснем здраво от всички страни. Но отстъпете още, още! Да ги привлечем вън, да ги хванем. Хайде! Хайде, деца…

Двамата князе подкараха конете си и Радомир по-бързо, по-нетърпеливо, със същата своя усмивка, още по-неуместна сега, но страшна. Разбутаха конете си след тях знаменосците им, тръбачите, протокелиотите им.

Подкара коня си и царят, последваха го людете му, Навлезе той между войниците си, които тук, в по-задните редици, напираха нанапред, а по-предните се дърпаха назад, притискани още повече от ромеите. Царят се обърна на една страна, после на друга, приведе се напред:

— Отдръпвайте се полека! Отдръпвайте се! Полека, полека! Да ги притеглим…

Зачуха се наоколо и още по-нататък гласовете на челниците:

— Отдръпвайте се!

Това ставаше и само по себе. Въпреки че войниците от по-задните редици още се бавеха, тия от предните редици ги изтласкваха назад. Войниците бяха много, гъсто един до друг и чувствуваха силата си, а врагът беше някъде напред, виждаха го само тия от предните редици. Войниците чуваха и бодрите гласове на челниците, тук сред тях беше и царят, бяха и неговите синове — и по-малкият между протокелиотите му. Отдалеко се виждаше царското знаме, виждаха се знамената на князете, на войводите, ясни бяха гласовете на челниците:

— Отдръпвайте се полека! Да ги притеглим!

Ромейската конница бе намаляла много и се бе пръснала, забелязваха се отдалеко надигналите се ездачи, които все още се държеха на конете си, но тук един, а други двама много по-нататък. Те бяха отворили място за ромейската пехота и сега не бяха нужни, сега може би пречеха, пръснати в безредие срещу многобройния неприятел. Дук Иван Халд и не мислеше вече за тях — да се спасяват, както могат, но те ще загинат до един и колцина бяха останали? Сега напред излизаше пехотата на Халд, към две хиляди опитни войници, които се подреждаха за бой бързо и спокойно недалеко от редиците на неприятеля. След тях трябваше да дойдат и въоръжените набързо солунчани. След тях, когато се разгънат в своите железни редици, три една след друга и още една за последен удар, когато се разтвори по-широко място през това безбройно скитско пълчище, когато го подгонят, и нека дойдат солунчани тогава да секат, да секат…

Вече доста надалеко пред разтворената крепостна врата и пред спуснатия подвижен мост се изви в полукръг жива желязна стена. Сякаш някой с ръка подреди ромейските войници, да бъдат те близу един до друг, близу един зад друг, но всеки можеше свободно да размахва меча си, секирата, копието иззад широкия обкован щит, да опъва вития, гъвък лък. Те се движеха напред стъпка по стъпка и всеки нов удар отваряше място за нова стъпка напред. Българската пехота беше току пред тях, войник до войник, също с мечове, секири, копия и лъкове, но много гъсто един до друг и трябваше да замахват по няколко пъти, за да ударят един път, за да стигнат ромееца с върха на меча си. И се дърпаха, натискаха се с гръб назад — такава повеля бяха дочули, но и ромейската желязна стена не се спираше, все ги настигаше с блесналите си оръжия и свличаше от гъстите им редици, като със стоманени нокти, човек след човек, по няколко наеднаж, като да късаше живи късове, и ги хвърляше в нозете си, тъпчеше ги с подкованите си скорни. И някак прекалено тиха беше сега тая страшна битка при толкова бойци — ударите на оръжията се чуваха сякаш по-ясно, късият им глух звън, когато разсичаха меса или трошеха кости, по-ясно негли от задавените викове на тия разярени мъже, от продрания им вой, пълен с ужас и отчаяние, от предсмъртните им въздишки. Някъде към средата на извитите като дъга ромейски редици, високо над тях се люшваше ту насам, ту натам триъгълното знаме на солунския дук, блеснало срещу дигналото се слънце със златния си кръст отгоре, със златните си ресни, със златна нимба около тъмното лице на свети Спиридон, който беше изобразен по средата му. Там, току пред знамето си, беше и дук Иван Халд на своя едър кон, между войниците си от първите редици, вдаден и той в битката, с лице, лъснало от обилна пот, а гневните му очи святкаха изпод сенника на високия му позлатен шлем с дълга бяла грива. Той размахваше меча със зловещо усърдие, навеждаше се чак до щръкналото ухо на коня, за да стигне по-далеко, и се радваше в сърцето си, че конят му вървеше все напред, ведно с редиците на смелите му войници Ала битката не продължи много по тоя начин. Царският син княз Гаврил-Радомир, който бе навлязъл с коня си между българските войници откъм дясната страна на техните редици, не можеше да гледа повече победоносния ход на ромеите, как се смъкваха пред нозете им все повече български войници, не можеше да дърпа повече наназад юздата на коня си, който приклекваше на опашката си и клатеше глава с изблещени очи. Още ли назад?! Князът потърси с очи знамето иа баща си — много назад и много далеко бе останало то. Още ли назад?! Той погледна към градската порта; тя беше все така широко разтворена, струпали се бяха там ромеи, но не се помръдваха, стояха, види се, да я пазят. Е, стига вече! И князът не усети как заби шиповете на стремената си в корема на коня. Животното се втурна напред, разблъска с гърди притисналите към него гърбове български войници. Радомир излезе бързо пред тях, знамето и протокелиотите му останаха назад, люшнали се бяха подире му войниците и бяха задръстили пътя им с голямото си множество. Князът се озова сред ромейските редици, между надигнатите им оръжия, замахна един път и още един път с меча си, който беше дълъг едва ли не цял разтег и широк до четири пръста. Около него се отвори празнина, после още по-широка на земята долу, в нозете на коня му, се изтъркаляха човешки тела с разсечени шии, с отсечени ръце, с изкривени очи и сдъвкани устни, с извити нагоре гърбове и с глави, блъснати в твърдата земя. Конят му рипна върху тях, подкованото му копито се плъзна с остро скриптене по желязната броня, стъпи върху търкулнат щит и се втурна още по-нататък сред други ромейски редици. Мечът на царския син пак блесна като плъзнала се чак от високото небе светкавица. И отново се натъркаляха тела в нозете на коня му. Лицето му беше побледняло между наушниците на шлема, но той пак се усмихваше със стиснати устни и усмивката му сега беше още по-страшна. Празното място, което се отваряше след неговия кон, веднага се изпълваше с български войници, които бързаха, притискаха се подире му и се вчепкваха с оределите ромеи наоколо. Бързаше след него и знаменосецът му, също и тръбачите му, протокелиотите с изтеглени мечове.

Царският племенник княз Иван-Владислав се задържа повече на лявото крило на българската войска,. Той схвана по-добре мисълта и повелята на царя и чакаше да излязат от обсадения град още ромеи, за да обградят българските войници повече от тях и повече да унищожат, та и да влязат в разтворената градска порта, когато не ще има кой да я пази. Владислав забеляза как се придвижи напред знамето на братовчеда му и погледна към царското знаме, доста надалеко, вдясно от него, да види някакъв знак, но оттам не даваха никакъв знак, нито се чуваше тръбен звук. А знамето на царския син се полюшваше вече доста на-дълбоко сред ромейските войници. Срита коня си и Владислав — нямаше какво да чака повече, беше и безполезно да чака. Той размаха меча си над главите на войниците, които се бяха струпали около него:

— Хайде! Хайде сега…

Двамата князе се насочиха един срещу друг, за да се срещнат зад гърба на ромеите, като си отваряха път пак през тях с мечове и с гърдите на конете си. Бързаха след тях, гъсто около тях, много български войници като две живи, широки струи през разредените ромейски редици, покрай крепостния ров, да се сключат, да се хванат като две протегнати една към друга ръце. Те бяха много, блъскаха се един в друг и току се търкулваше някой в дълбокия ров, тласнат от своите. Конят на царския син изтропоти по каменната настилка на пътя, веднага последван от войници, но друга голяма дружина войници се обърна към подвижния мост пред все още разтворената врата и там се сблъска с други ромеи, от въоръжените набързо солунчани, които не се решаваха или пък не можеха да се намесят в битката. Сблъскването тук не продължи много: ромеите скоро се отдръпнаха току под свода на вратата, от страх, види се, да не би българите да нахълтат в града, сетне помръднаха и двете поли на вратата, люшнаха се и двете напред, затвориха се плътно. Повечето от ромеите тук успяха да се скрият, но които останаха вън, до двайсетина души, бяха съсечени, натръшкани пред затворената врата, на моста или долу, в зеленясалата кална вода по дъното на крепостния ров.

Около ромеите, все отбор войници, които бе извел Иван Халд от обсадения град, бе сключен широк, жив пръстен, който бързо се стесняваше. Ромеите отстъпваха крачка след крачка, събираха се по-близу един до друг, вече уморени и уплашени. Те още въртяха с голяма сила мечовете си, насочваха напред дългите си копия, замахваха окървавените си секири, опъваха лъковете си, но в силата им сега имаше отчаяние и мрачно отдаване на смъртта. И сега обливаха те с кръв, своя и вража, всяка педя земя, но за да продадат живота си по-скъпо, за да наситят безнадеждната си ярост и омразата си към по-щастливия неприятел. А имаше между тях вече и такива, които се оглеждаха накъде да побягнат, и други, които захвърляха оръжието си, отпущаха ръце или се тръшваха на двете си колена пред вражите редици с ужас и молба в очите.

По-друга беше сега и по-голяма силата на българите. Те бяха много и много повече, стълпени нагъсто около обградените ромеи. От всички страни, в кръг наоколо, се виждаха български знамена, също с кръстове, но и с конска опашка както в по-стари времена — на царя, на князете, на войводите, които също се виждаха на конете им и най-вече когато някое от животните рипваше уплашено на задните си нозе ведно с ездача. И сега падаха много българи на предните редици, но на тяхно място заставаха други и други, тласкани напред от тия на по-задните редици, които също бързаха да ударят с меча, със секирата, с тежката палица. Българите размахваха оръжията си мълчаливи, със зли, изкривени от напрежение лица, със стиснати, разголени зъби и по-рядко някой ще нададе победоносен вик, ще изпъшка хрипливо, като дървар при всеки удар на секирата си в дебелия, чворест пън. Българите бързаха да свършат зловещата си работа и някои още сега, в разгара на боя, посягаха да вземат изтървано ромейско оръжие, да изхлузят от ногата на убития ромеец подкованата му обувка.

Хванати в такъв жив обръч, ромеите бързо намаляваха, тойяха се. Удареният, падналият на земята вече не оставаше жив — българите го доубиваха; те убиваха и тия, които сами захвърляха оръжието си и молеха за милост. Тъй се и подканяха българите, като на кървава тлъка и надпревара:

— Хайде! Ха така! Ха сега!

Царят беше между войниците си и като добър стойанин следеше работата им. Той дори не изтегли меч — не беше нужно. И само побутваше коня час по час, да бъде по-близу до първите редици. Ромеите останаха вече малко, може би към стотина души, и само се отбраняваха. Тогава царят видя как падна и изчезна сред тях синьото знаме на солунския дук. Защо се противяха още тия люде… И царят се обърна към един от багаините си току зад него:

— Свърши се с тях… Няма защо до последния човек. Свирете отбой!

Царските тръбачи дигнаха тръбите си. Призивно веселите звуци заглушиха всички други шумове по бойното поле, но битката не преставаше, въпреки че се пречупи, намаля силата й. Ромеите не разбираха езика на българските тръби — дали не беше това весела, победна песен на варварите, а в същото време мнозина от българите все налитаха да нанесат още един удар. Тръбите продължаваха своята песен настойчиво, челниците заблъскаха непокорните войници:

— Стига, стига! Не чуваш ли! Спри…

Ромеите, колкото бяха останали, се събраха, струпаха се един до друг, отпуснали оръжията си, а някои и бяха ги захвърлили. Българите ги разблъскваха, навлизаха между тях, но сега само за плячка и рядко ще дигне някой оръжие, за да удари, да прободе. Замлъкнали бяха вече и тръбачите, а се надигна врява и викот като на пазарище — шумяха, дърпаха се войниците за плячката, да вземат по-бързо, да скрият. Отвори се там, между уплашените ромеи, пътека чак до средата на намалялата им дружина, проникнали бяха и нататък българи. Дигна се още по-шумна врява, тържествуващи викове и на пътеката се показа сам солунският дук Иван Халд, гологлав с отпуснати празни ръце. Обградили го бяха българи от всички страни и не се стърпяваха някои — посягаха да го побутнат да върви по-бързо. Дукът не бързаше, но войниците го отделиха от людете му и го изведоха пред коня на своя цар.

Току зад коня на царя се бяха струпали с конете си и всички негови най-приближени люде. Далеко наоколо шумеше войската, обградила от всички страна останалите живи ромеи, но като че ли никой вече не ги поглеждаше. Иван Халд стоеше сам, оставили го бяха да стои пред коня на царя, който не бързаше да му заговори. Кичур черна, леко прошарена коса бе полепнала по ниското, набръчкано и влажно чело на солунския дук. Лицето му изглеждаше още по-бледо поради гъстите му черни вежди и още тъмната му брада, която бе поникнала високо по издутите му бузи, едва ли не до очите му, също тъй черни и дръзко изпулепи. Той беше целият в позлата и като че ли само върху него блестеше дигналото се още по-високо септемврийско слънце, но тъй, гологлав, с отпуснати ръце, с ножницата, която висеше празна на лявото му бедро, изглеждаше някак без достойнство въпреки надменно изпулените му очи.

— Кой си ти? — попита царят от коня си на ромейски, макар да се досещаше, че това беше солунският дук. — Не те познавам.

Не побърза и Халд с отговора си, като да му беше чудно, че някой може да не го познава. Сетне пое дъх и рече:

— Аз съм дук на Солун, патриций и наместник на василевса за цялата Солунска област.

Самуил пак се загледа за миг в него и се учудваше на горделивостта му, като изброи той титлите си, а не каза името си.

— Иван Халд — рече царят, сякаш да го подсети.

— Иван Халд — повтори дукът и леко приподигна рамена, за да покаже, макар и несмело, презрението си.

В гърдите на царя се надигаше гняв, но той не го показа и поиска със справедливи думи да унижи надменния ромейски велможа. Царят премълча всичките титли, които ромеят вече бе загубил, и попита:

— А защо ти, Иван Халд, излезе от града и погуби без полза толкова люде? Моите тук са десет пъти повече от твоите.

Солунският дук начупи с досада черните си вежди и рече:

— Силата не винаги е в множеството, а много по-често е в ръцете на по-изкусния. Ако аз имах още две хиляди войници като тия, с които излязох, ти нямаше да ме хванеш в такава клопка.

— Ти имаш още войници, но те се скриха в града.

— Имам… — започна Халд, но изеднаж се сети, че врагът не биваше да знае каква войска бе събрал в самия град, и бързо добави: — Те ще пазят града — отвътре.

Самуил забеляза хитруването на Халда, но искаше друго да му каже и да му отговори:

— Множеството е основа и почва за всяко нещо в царството. Ето и сам казваш, че войниците ти са били изкусни, но малко на брой. А защо ти, като доскорошен дук на Солун, позволи и допусна славяните в тоя град да бъдат преследвани и убивани без вина и без съд?

— Чу се, че те се готвят за бунт и срещу тях се дигна ромейският народ в града.

— Не! Ти знаеш, че славяните в Солун не са се готвили за бунт, но допусна да се вършат насилия над тях. Ето по това се познава кое царство е добро и кое е без закон. Всеки управник и царски наместник може да се погордее, но ако царството му е добро и справедливо.

Иван Халд дигна към него изпулеиите си очи, попремига и нищо не отговори. Царят кимна към ромейските войници, които бяха останали живи, и продължи:

— Ще те задържа в плен заедно с войниците ти и във всичко ще бъдеш с тях. Полезно ще бъде за тебе да изпиташ тяхната орис. За твоя доскорошен сан ще ти се отдаде само тая почит, че няма да работиш като тях и ще си освободен от пленнически труд.

Царят понечи да подкара коня си, но Халд дигна ръка, за да го спре, и рече бързо:

— Аз съм дук и патриций, наместник на василевса! Ти не можеш да ме държиш заедно с войниците, това е несправедливо и е насилие!

— Да не би да искаш и награда за това, което се извърши в тоя град с людете от моя език! Ако твоят василевс те цени повече, нека побърза да изпрати откуп за тебе и аз няма да те държа, не си ми нужен.

— Той цени твърде много и златото си…

Самуил, вече тръгвайки, каза:

— Ти сега си чужд роб… И когато се променя толкова много животът на човека, лесно се променя и цялата му душа. Ето ти… за скъперничеството на твоя василевс…

Царят отиде да погледне какво ставаше при градската порта, но нямаше какво да види: ромеите бяха я затворили, бяха успели да дигнат и подвижния мост. Струпали се бяха там войници и дигаха празна врява край зиналия крепостен ров. Самуил влезе между тях, спряха се там наблизу и всички, които го придружаваха.

— Е… Какво сега — обърна се царят на една, на друга страна. Войниците замълчаха да го чуят, той продължи: — Не можахме да влезем и стоим сега като просяци пред затворената врата. Такава врата никой няма да ти отвори с добро; такава врата се разбива със секира, за да влезеш.

— Никой няма да те пусне, с добро — чу се сред войниците колеблив глас, — щом и ти не идваш с добро…

Царят се огледа живо, да види кой бе изрекъл тия думи, и при все че не позна, отговори тозчас и някак сърдито:

— Тоя град е нужен на царството ми и аз идвам с меч.

Сега се чу друг глас сред войниците, по-угодлив, но и шеговит:

— Бива си го града, ъх… Виж какви стени! И морето нататък — хе! Няма край. А какво ли има зад тия стени, мила мале!

Изеднаж се изсипаха наоколо много стрели и сулици; чуха се викове, охкания, а един от войниците наблизу се срина на земята. Между зъберите на стените горе бяха наизлезли ромеи и пак опъваха лъкове, размахваха сулици. Ромеите отново излизаха да защнтяват обсадения град, сега от високите му стени.

— Отдръпнете се по-назад — рече царят, но той самият не бързаше да обърне коня си.

Войниците и сами побързаха да се отстранят, блъскаха се един в друг, надпреварваха се. Царят остана сам край рова, негли очакваше да се отдалечат по-напред войниците му. Сритаха конете си, обградиха го бързо близките му люде, да го запазят и с телата си, но царят вече обръщаше коня, да се отдалечи и той. Пръв бе дотичал Радой и царят тъкмо към него се обърна, усмихвайки се с крайчеца на устата си:

— Как мислиш ти… аз ли трябваше да побягна пръв, преди войниците си?

— Ами ка-какво! — сърдеше се слугата, — Да те убият ли тука за нищо!…

— Тук, на бойното поле, няма смърт за нищо. И по-важно е това — извърна се още повече Самуил към стария си слуга, — по-важно е войниците ми да не кажат: царят избяга.

Самуил държа Солун докъм края на месец листойад, когато и по тия места започнаха проливни есенни дъждове след едно дълго и сухо лято. Той дочака да докарат всички бойни уреди, доколкото ги имаше, повели да ги настанят на най-сгодни места, и започна да бие обсадения град с голямо усърдие и с още по-големи надежди, най-вече двете му порти. Ходеше и сам да гледа как работеха бойните уреди, дори и сам ще понечи да помогне. По степите на града имаше към три хиляди защитници, които бяха повечето солунски граждани, и царят подготвяше един общ пристъп срещу тая слаба защита. Ромеите също бяха изкачили на площадки горе метателни уреди, но по-опасна преграда бяха крепостните стени и кули. Царят повели да се направят на самото място още десет подвижни обсадни кули и много още стълби. И вече наближаваше време за общия пристъп, когато една сутрин войниците забелязаха, че по градските стени се бяха появили нови ромейски войници. На другата сутрин бяха станали още повече. Българите и сами бяха забелязали, че всеки ден идваха към града кораби по блесналото широко море, но преминаха в българския стан и двама от солунските славяни, които казаха на самия цар каквото видели с очите си:

— Всеки ден, също и нощем пристигат кораби с войници. Слизат със стотици наеднаж и веднага ги пращат по стените. Казаха, че е дошъл и нов наместник на василевса, но ние не сме го виждали.

Защитниците между зъберите горе ставаха с всеки ден все повече; мяркаха се там и позлатени шлемове повече, та някой каза, че видял и новия солунски наместник на василевса. Дали наистина се бе показал на стените новият наместник, още не се знаеше, но българскилт цар виждаше, че всичко започваше отначало. И не се знаеше какво още можеше да дойде по отворения морски път. За да бъде взет и задържан тоя голям крайморски град, бяха нужни не само войници и бойни уреди, но също и много кораби. Тъкмо по тия дни заваляха и първите есенни дъждове.

Започнаха да се събират облаци от всички краища на небето. Настъпи тиха тъмна нощ, изчезна в тъмнината и небе, и земя. Малко преди да се раздени, захвана и дъждът, като тих, неясен шепот прошумоля по шатрите и навесите, в засъхналата шума на дървесата, в бодливите треви и бурени, зачу се и как твърдата напукана земя засмука влагата жадно, със сладостно съскане. Лъхна в тъмнината и влажен хлад. Войниците се гушеха с присвити колена, притискаха се гръб о гръб — сънят беше още по-сладък при тихия шум на дъжда, в хладната предутрина.

Денят настъпи неусетно, сякаш се измъкна от самата тъмнина. Сивото небе просветна от край до край, през него се процеждаше мека сребриста светлина и трептеше мътно в гъстите безбройни жици на дъжда, по дъждовните локви, по жълтото или червено венче на закъсняло цвете, по лъснатата кора на някоя бука, по мокрите скали, по цялата земя между стеснения наоколо хоризонт. Сега и шумът на дъжда бе станал по-друг, шляпаше и шуртеше еднозвучно по размекналата се, прогизнала земя, по която бяха потекли кални потоци и вади. Войниците се криеха под шатрите и навесите, оттам се чуваше глуха врява, понякога вик и крясък, ще избухне и смях, който бързо заглъхваше в плътния шум на дъжда. Вън стояха само стражите, наметнати с някаква по-дълга дреха, чиито мокри краища висяха край нозете им, а по железния шлем, по лъснатото острие на копието се стичаха едри водни капки. Те примигваха от ситните, студени пръски по лицата им, някой едва ще подигне присвити очи към високите крепостни стени насреща, дето също плющеше и се стичаше дъждът, а по запустелите площадки и тук-там между зъберите, щръкнали срещу ниското сиво небе, се мяркаха също такива стражи. Долу рядко ще изтича някой от шатър до шатър или от навес до напее, или друг някой ще побърза да навиди коня си, да обърше с длан мократа му, лъснала се задница.

Дъждът не престана през целия ден и наоколо нищо не се промени. Пораздвижиха се войници едва около обед, когато се раздаваше храната, също привечер, от шатър до шатър и край огнищата, над които се виеше и пълзеше сивкав пушък, негли също натежал от влага. Неусетно настъпи нощта, без залез, без луна и звезди. Появиха се за някое време светлини тук и там, но скоро ги погълна черна тъмнина, остана да свети дълго само четвъртитият отвор на царския шатър. Ала тая нощ тъмнината, която покри всичко и всичко изпълни, не замлъкна, не затихна нито за миг — дъждът непрекъснато шумеше, бълбукаха потеклите води, глухо ревяха придошлите потоци и реки.

Така през цялата тази нощ, също и на другия ден, така цяла една седмица. Отваряше се и се затваряше небето едно и също, людете преминаваха от тъмно на светло, от същата тъмнина в същата здрачна светлина като насън, като в някакво безкрайно пътешествие и не мислеха, не знаеха къде ще стигнат. Не мислеха и сякаш бяха забравили кога бе започнал дъждът, не знаеха и кога ще спре. Да бяха поне по хижите си, на сухо под ниските сламени стрехи, или да плющи дъждът горе, по якия покрив от тежки, зеленикави плочи, та и боляринът ще бъде далеко от тебе, ще се крие и той в кулата си, ще гледа от високия прозорец едва просветналото небе и долу потъмнялата земя. Тук сега водата бе проникнала навсякъде, през коравото конопено платно на шатъра, през тревистия покрив на навеса и дълбоко в самата земя, просмукала се бе и в дрехите, пълзеше като студена змия и по голия гръб. С водата дойде и студ, лепнеше като влагата по тялото. Войниците не можеха да запазят искра по измокрените огнища, не можеха да стъкнат огън дори за котлите с мокра шума и съчки. Нямаше къде да опекат хляб, месо, къде да стойлят дори ръцете си. Не се чуваха често ни думи, ни разговори, а по-често ще изръмжи някой, ще изкрещи, та и ще се нахвърли да се бие с другаря си за нищо и никакво.

Като стражите и царят също — все ще го видят войниците да стои на дъжда или да ходи някъде с дългата си наметка, с нахлупен шлем. Той не искаше да го придружава никой, да се мокри още повече с него без нужда, нито дори Радой, сянката му. Но той, царят, който бе довел всички тия люде тук, в тая вода, не биваше да стои все на сушина, да се крие в шатъра си.

Самуил се спираше да поговори със стражите — да не мислят, че са забравени в тоя неспирен дъжд; отиваше да погледне тук и там, да се поослуша дори и в нощната тъмнина — врагът никога не спи; отиваше да погледа и морето, сиво и то като надвесеното небе — дали още се мяркаха по него кораби като тъмни черни петна в сумрачната далечина. Царят влизаше с мократа си наметка и под навесите, в шатрите, при войниците си.

Тясно беше навсякъде и мокро, миришеше на влажна животинска кожа, на влажна вълнена дреха. Като влезеше царят в шатъра или под навеса, всички ставаха и дори излизаха вън, на дъжда, да му сторят място, но той не отиваше да седне, да се разположи, а заставаше с тях, караше ги всички да се съберат под стряхата.

— Е, какво? — ще попита царят. — С кое е по-трудно: с яденето или с мокрото?

Той питаше направо и войниците не го лъжеха: простият човек все гледа да си каже каквото е на сърцето му. Ако не се решаваха да му отговорят и те направо — мълчеха, подсмърчаха, гладеха мокри бради и мустаки. Но повечето му отговаряха и рядко ще изрече някой угодлива дума.

— И с едното трудно, и с другото, царство ти…

— То, мокрото, и храната разваля. В костите чак прониква.

Самуил искаше да ги задържи, докато се оправи времето, та да удари още един път Солун. Това беше на сърцето му и в мислите му. Но той виждаше, че не ще може да вземе тоя град. Дошла бе нова ромейска войска и продължаваше да идва по море дори и сега, а и лошото време. Тоя широк път той не можеше да затвори. Войниците му трябваше да се нахвърлят върху крепостните стени с голям гняв и ярост, а нямаха повече воля за битки, не вярваха, че могат да вземат тоя град. Всеки жив човек се бои от смъртта и не се решава да тръгне направо срещу нея, ако няма нещо да го подтиква, па макар и против волята му; да го кара царят или челникът, да го блазни плячка, да се разгорещи кръвта му и да се качи в главата му, да го замае и упои. И винаги се надява човек, че смъртта и в най-голямата битка може да го отмине. Има и нещо примамващо в тая игра със смъртта, някава парлива сладост, като в лова на мечки или глигани. Самуил знаеше всичко това за човека, но виждаше, че то липсваше у войниците му. И все пак той подхвърли тук и там, подпита:

— Времето, като всяко време, лошо или добро, ще премине. Като сме дошли дотук и битки добри водихме, така ли ще си отидем?…

Войниците отговаряха:

— Като не можем да преминем тия стени, все тука ли ше стоим? След тия дъждове и други ще дойдат, и зимата ще дойде.

— Ние да си отидем сега, после може пак да дойдем.

— Отдавна сме на крак, откога още…

— Няма да се върнем с празни ръце.

Това бе заседнало в мислите на войниците му. Той не можеше да ги държи повече тук с полза на царството, с тия мисли в главите им. Нямаше в тях вече ни гняв към врага, ни жажда за плячка, ни ловджийско настървение. Те мислеха само за хижите си, за зимна почивка край огнището.

През първия ден, когато престана да вали и сивото есенно небе се дигна по-високо, засия по-силно, царят се качи на кон и поведе всичките си най-близки люде. Слезе малката конна дружина на морския бряг, не много далеко от мястото, където и градската крепостна стена влизаше във водата. Светеше сега и морето в далечината като ново сребро, а тук, по-близу, водата беше зелена и надълбоко се белееше ситният морски пясък, виждаха се като черни дрипи в зелената вода и лигави водорасли. Следван от дружината си, царят тръгна по самия морски бряг, та морската пяна се плисваше и в копитата на конете. Някъде конските копита потъваха меко в мокрия, потъмнял пясък, някъде тропотеха глухо по твърда земя, някъде чаткаха по голи камъни, а морските вълни се плискаха о сиви и черни скали, които навлизаха дълбоко навътре в морето. Царят най-сетпе каза що търси по морския бряг:

— Тук някъде може да се направи работилница за големи кораби.

Никой от приближените не подзе думите му. Никой българин не беше правил големи морски кораби — ни цар, ни какъвто и да е човек. И Самуил не каза нищо повече, като да се боеше и той от смелите си мисли. Дълго стоя загледан в морето, заслушан в равномерния му шум, който се повтаряше като живо дихание от началото на света и нямаше да спре до самия му край.

Щом се върна в стана край обсадения град, царят изрече повеля да се готвят войниците за път към родните краища. Виждаше той какво голямо оживение кипна по целия стан. Войниците се радваха и не скриваха голямата си радост. Царят си казваше: „Стига ни това… Засега стига и това…“ За обеда тоя ден той събра под един навес синовете си, зетьовете си, племенника си и всички войводи, за пръв път от много време. И тук, пред всички свои най-приближени люде, изказа докрай мислите си:

— И тоя път не можахме да вземем Солун… това градище. Вие не се учудвайте, че споменах за кораби. Споменах и остана мисъл в ума ми. Кораби са нужни за морето и за тоя град. Някога нашите деди с еднодръвки… Е, ние си отиваме оттук по-радостни. И, чини ми се, не само защото си тръгваме за дома. Бихме се добре до стените на Солун, хванахме и наместника на Василия в тоя град. Събрахме и добра плячка. Няма да се върнем с празни ръце и като подгонени. Такава радост и такова доволство беше нужно за нашите люде; да знаят, че не са ходили напразно и пак да тръгнат с добри надежди, когато стане време.

Войската потегли още на другия ден; никой нямаше търпение да чака повече. Времето беше все още мътно, с облачно небе и с бели мъгли в далечините. Позабавиха се доста българите, докато преминаха Вардара с обоза, с многобройния добитък, който бяха забрали от Византия, но небето си оставаше все така навъсено. Едва когато наближиха Воден, настигна ги ведро утро със синьо небе, но по високите планински върхове блестяха вече бели, снежни капи.