Погибел

XIV

Вторият Василий тъкмо бе седнал да обядва, когато получи вест за поражението и смъртта на Вотаниата. Той седеше сам пред скромна трапеза в шатъра си. Людете му не искаха да пуснат при него дотичалия вестител, преди да довърши василевсът обеда си, но Василий дочу отчаяния му глас и повели да го въведат. Спасилият се Вотаниатов войник се хвърли на колена още при входа на шатъра, падна и на ръце, дигнал към василевса покорно, отчаяно лице и очи, пълни с ужас; той беше десетник, но без оръжие, само ножницата на меча му висеше празна на войнишкия му ремък. Покрит беше с прах, долната му връзка на единия му наколенник беше скъсана. Василевсът бутна купата със студена зеленчукова супа, която едва що бяха сложили пред него, лицето му леко побледня.

— Говори.

Вестителят притисна ръка на гърдите си, наведе се още по-ниско, та сплъстената му коса досягаше прашната постилка там.

— Василевс… поражение… — проплака той. Беше много уморен и уплашен, но сега още повече се боеше от гнева на своя цар. И продължи с разтреперан глас: — Българите ни затвориха в една страшна теснина… като в казан… Нахвърлиха се от всички страни. Влязоха между нас. Бият, налитат като диви зверове. Водеше ги сам царският син, казаха там, които го познаха от нашите, и аз го видях с очите си. Той уби солунския дук… Червата му извади с копие. От нас останаха живи едва неколцина.

Мургавото опърлено лице на Василий Втори побледня още повече, стана дори сиво като вече гъсто прошарената му коса и само очите му под дебелите вежди горяха с остър блясък. Той скочи и посегна с разтреперана ръка към разголената си шия. Задушаваше се от гняв и скръб, но изеднаж се съвзе — да не показва вълнението си пред злокобния вестител и пред застаналите край входа приближени. Махна рязко с ръка. Застаналите при входа побързаха да излязат, побърза след тях и уплашеният вестител.

Василий остана сам в шатъра си. Той погледна с отвращение трапезата пред него, а малко преди това бе седнал там с охота и жажда — да се насити, но и да се разхлади в тоя непоносимо горещ августовски ден. Наслагани бяха на ниската маса сребърни блюда, изкусно изплетени кошничкш, пълни с изстудени уханни плодове, каквито раждаше в голямо изобилие тая земя; бистра вода проблясваше влажно в една широка стъклена кана и се виждаше през прозрачното синкаво стъкло как плаваха в нея късчета лед. Василевсът обичаше да пие вода направо от каната, като я дигаше с две ръце; тая привичка му бе останала още от детските години, когато вещи възпитатели го учеха в бащиния му дворец как да се държи на трапезата, той пък вироглаво се противеше. Василевсът изпиваше по една чаша вино на обед и на вечеря, но едва след второто ядене. Тая своя привичка не нарушаваше дори и когато посрещаше свои гости в Константинопол. Той беше въздържан човек, а сега се извърна с отвращение от сложената пред него трапеза. Попридръпна широките поли на дрехата си и тръгна да се разхожда от ъгъл до ъгъл в шатъра с припряност, несвойствена за неговата възраст, за неговия нрав. Гневът и скръбта му се разгаряха с голяма сила.

Солунският дук Теофилакт Вотаниат беше негов предпочитан военачалник. Неотдавна Вотаниат бе разбил с изпратената му помощ Самуиловия войвода Несторица при Солун в същото време, когато василевсът стоеше все още пред българската преградна стена в Клидионската теснина. Това беше съкрушителен удар на ромеите и първата несполука на българите в тая голяма битка. Българите сега бяха си отмъстили. Но гибелта на Вотаниата и на отреда му смути много повече Василия — той не смееше сега да мине с войската си през теснините и долищата между Беласица и Плавуш планина, за да се оттегли към Солун, както бе решил след напразния му опит да превземе Струмица. Гаврил-Радомир можеше да причака и него из тия диви теснини…

Пред шатъра на василевса се бе събрала цяла тълпа — тук бяха всички първи военачалници и най-приближените му люде. Бързо се бе разнесла по целия ромейски стан вестта за разбиването и смъртта на Вотаниата. Насъбралите се пред шатъра стояха мълчаливо, със строги лица. Час по час някой ще се приведе към застаналия до него и ще зашепнат те глава до глава, ще се чуе по-нататък непредпазливо повишен глас и бързо ще пресекне. Двамата стражи пред входа на шатъра стояха изпънати и неподвижни. Завесите на външния вход на шатъра бяха приподигнати и в сянката на ходника се виждаше първият прислужник на василевса. Откъм вътрешността на шатъра не се чуваше никакъв шум. Слънцето вън печеше немилостиво. По лицата на събраните тук се стичаше пот, чуваше се шумно, пресекнало дишане или някой ще въздъхне хрипливо, а старият, севастократор Йоан Петрон дори посегна и свали силно затопления си шлем, което не беше позволено в такъв час на обща тревога. Всички очакваха да ги повика Василий, ала изеднаж той самият излезе пред входа на шатъра. Пъстрата блестяща тълпа се полюшна и преви пред василевса като подухната от вятъра изкласила нива. Лицето на Василий бе застинало като каменна маска, с плътно стиснати устни. Погледът му премина бързо по тълпата на болярите и пълководците и се спря върху катепана Куцукус, когото наричаха още главатар на палачите. Василий веднага бе зърнал червената му наметка и като не сваляше поглед от него, каза с ледено спокоен глас, през стиснати зъби:

— Аз ще накажа българите. И ще ги сломя завинаги.

С едно движение на ръката василевсът побърза да спре всяко одобрение или каквото и да е възражение, направи знак на катепана да го последва, кимна за поздрав и пак се върна в шатъра. Катепанът пристъпи след него и като чувствуваше върху себе си погледите на всички събрани там, усмихваше се под дългите си мустаки самодоволно и надменно. Болярите изпроводиха василевса с поклон, макар той да бе влязъл вече в шатъра, и не се чу никаква дума на одобрение или възражение. Едва когато болярите се пръснаха наоколо по двама или трима, чуха се тук-там и скоро заглъхнаха ненужни думи.

Щом се зазори на другия ден, през ромейския стан премина с бърз ход малка дружина конници. Водеше ги катепан Куцукус. Надигнаха се и утринния здрач тръбни звуци и ехтяха самотно някое време. Рано беше още и сънят на войниците беше дълбок в утринната прохлада, но се чуха сърдити гласове и заповеди, многолюдният стан отеднаж се съживи, зашумя тревожно — не ще да е напразно това дигане на войската още по тъмно.

Недалеч от ромейския стан, в една широка впадина, беше станът на българските пленници. Тук беше тихо. Не се чуваха ни тръби, ни викове. Спяха върху голата земя хилядите пленници, а спяха по ниски шатри, под навеси или също тъй на открито и ромейски войници, които пазеха от всички страни пленнишкия стан; само стражите стърчаха наоколо или се мяркаха в разредяващия се здрач, дигнали на рамо дългите си копия. Едва когато се развидели добре, екна и тук тръба. Развикаха се стражите от всички страни и мнозина дори се нахвърлиха върху пленниците, влязоха между тях, мушкаха ги с дръжките на копията си, ритаха ги с озлобение — като не бяха спали те през тая нощ, бързаха да прекъснат съня на презрените роби. А скоро след като се показа слънцето по пътя край реката се зададоха една след друга сред облаци прах седем-осем дружини ромейска пехота и още две дружини конница в пълно въоръжение.

Стече се насам две мерии войска и загради пленнишкия стан с плътна жива ограда. Повечето от пленниците седяха по земята на по-големи или по-малки дружинки и гледаха ромеите с подозрително любопитство или с презрение, или с досада, или пък с безразличие; други наскачаха и се приближиха към редиците им, опитваха се да влязат в разговор с тях — от празно любопитство или от несдържано желание да научат нещо за своята по-нататъшна участ, а трети безсрамно се подмилкваха и просеха от враговете си храна. Станаха и сбивания. Мнозина от българите се нахвърлиха върху просяците, обидени от тяхното унижение, изтласкваха ги навътре в стана, но някои от тях, така угодливи пред ромеите, извръщаха се да се бият със своите с неподозирана ярост. Понесе се сред хилядите пленници, засили се, зашумя и някаква смътна тревога, чуваха се гласове, неспокойни, плахи, дори пълни с прокоба:

— Ще ни водят другаде някъде…

— В техни ръце сме… Тая сутрин ето и хляб не ни дават…

— Ще ни избият…

Мнозина се трупаха около своите също тъй пленени челници, питаха, разпитваха. Никой от българите не познаваше катепана Куцукус. Неговата червена наметка се мяркаше по всички посоки около пленнишкия стан. Той препускаше на запенения си кон ту тук, ту там, ту по-нататък, на два-три пъти изчезваше някъде за някое време и пак се появяваше, следван от малката си дружина, спираше се за миг и пак се втурваше нататък, пошушваше нещо или крясваше сърдито — главатарят на палачите, както го наричаха на подбив, но не и без страх ромеите, вършеше усърдно своята злокобна работа…

Най-сетне катепан Куцукус се спря с дружината си на горния край на пленнишкия стан и се отпусна уморен на коня. Той не сваляше бдителен поглед от една височина насреща, която се издигаше стръмно отвъд дълбоко, затулено долище. Конят на катепана неспокойто клатеше глава и непрестанно шибаше корема си с дългата опашка; тупаха с нозе, махаха опашки и другите коне зад него — зли мухи лепнеха по тях и ги хапеха ожесточено. Откъм многолюдния пленнишки стан се дочуваше глуха врява. Пътят край реката нагоре, накъм ромейския стан, беше пуст. От дъното на дълбокото долище насреща бавно се издигаха валма синкав пушък, разстилаха се нашироко и чезнеха в мътния блясък на сивкавото небе, вече нажежено от ранното августовско слънце. Ставаше все по-горещо и по-задушно, все по-нетърпеливо дигаше очи главатарят на палачите към отсрещната височина.

Там се показаха най-напред трима конници и дигнаха към блесналото небе дълги медни тръби. Преди да долетят до слуха им първите тръбни звуци, катепанът замахна два пъти с ръка — даде някому знак и подкара бързо коня към дълбокия дол. Последва го и дружинката му, а в същото време откъм пленнишкия стан потегли една голяма купчина люде — над стотина души пленници, обградени с две редици въоръжени войници, пехотинци и конници. Когато главатарят на палачите и дружината му слязоха в дола, а зад тях се смъкваха и пленниците с обградилите ги войници, на отсрещната височина, надвесена над дола, се показа василевсът с цяла тълпа свои приближени; на яркото слънце отдалеко пъстрееше облеклото на велможите, отдалеко личеше сред това шаренило тъмното облекло на Василий Втори. Катепанът дръпна юздата и конят му веднага се спря, опънал предните си нозе, спря се и тълпата с пленниците, затихна всеки шум и глас. Тогава главатарят на палачите видя как василевсът махна с ръка: започвайте!

Долището беше дълбоко разядено корито на пресъхнала рекичка. Тук-там стърчаха купчини изсъхнали треви, широко наоколо ярко се белееше ситен пясък, настилан от водата на дълбоки пластове. По цялата дължина на дола, на но три-четири разтега един от друг, горяха големи огньове и около всеки огън стояха по двама или трима мъже, съблечени до пояс, гологлави и боси по парещия пясък. Те всички бяха препасани с червени пояси и по това личеше, че са палачи и мъчители. Край всеки огън бяха изтеглени купища жар, а наблизу бяха нахвърляни камари дъбови дърва. Нагорещеният въздух над жарта, над пламтящите огньове трептеше и се люлееше над едвам видими вълни, по разголените тела на палачите се стичаше пот на едри капки, на цели вадички. В купищата жар бяха наслагани мечове, двуроги шишове с дървени дръжки и други пак тъй разклонени като вилки железа, но не с остри краища, а сплескани, кръгли като парички На свой ред главатарят на палачите махна с ръка и викна:

— Започвайте!

Войниците се нахвърлиха върху пленниците и ги поведоха един след друг към огньовете. Край всеки огън бе изправен по един българин. Нахвърлиха се върху неволниците и палачите — увисваха по тях, хващаха здраво ръцете им, сграбчваха ги за дългите коси, да не могат и да помръднат глава. Други мъчители, по един край всеки огън, дигаха от жарта нагорешен до червено меч или двурог шиш и го насочваха бързо към очите на пленника.

— Майчице! — разнесе се пронизващ писък сред забързаното оживение около огньовете. Веднага след него, едновременно с него се чу и втор, и трет, чуха се още много викове и писъци от ужас, от болка:

— Очите ми!… Ооо… Изгорях…

Пленниците се дърпаха с все сила и на всички страни, но не можеха да се изтръгнат от ръцете на сграбчилите ги, увиснали по тях войници и мъчители. Нагорещеният меч не се и докосваше до очите, но стиснатите клепки в миг прегаряха от светналото желязо, очите се издуваха на мътни мехури, които се пукваха и по пребледнелите обраснали бузи потичаше обилна влага, на мястото на очите се отваряха кървави дупки, острият двурог шиш хлътваше бързо в затворените очи на друг неволник, а нагорещените парички оставяха върху очите два дълбоко прегорели кървави кръга. Така бяха прекарани край огньовете всички доведени тук българи. В трептящия въздух пропълзя и се задържа тежка, сладникава миризма на изгоряла плът. Когато преброиха до сто ослепени вече пленници — сто и първия от тях оставиха с едно око и палачът му викна:

— Ти ще ги водиш тия! Заведи ги на вашия цар, кучето Самуил!

Всички ослепени неволници бяха изтласкани към другия край на долището. Те се клатушкаха нататък с плахи стъпки, с протегнати ръце, въртяха глави, сякаш да махнат отпред очите си черната тъмнина, блъскаха се един в друг, притискаха се, а ромеите викаха по тях:

— Махайте се оттук! Вървете при своя цар, и вие крастави кучета като него!…

Отчаяните болезнени викове и стонове на ослепените заглъхнаха отвъд дълбокото долище. Тогава откъм горния му край навлязоха други пленени българи и ромейски войници. Поведоха и тия неволници един след друг край огньовете. Чу се надалеко гласът на катепан Куцукус:

— По-бързо! По-живо! Те са хиляди, хиляди!

Разнесоха се нови писъци и вопли. Миризмата на изгоряло човешко месо се сгъсти край огньовете. Един от българите — едър млад момък, едва що бяха го изправили пред огъня — разблъска с голяма сила войниците и мъчителите, които се бяха налепили по него, отскубна се от ръцете им, но губителят, който бе посегнал да изгори с меч очите му, подскочи и разцепи главата му с нагорещеното острие…

Край огньовете минаваха тълпа след тълпа пленници и войници. Час по час мъчителите хвърляха в загасващите пламъци наръчи дърва или изтегляха нови купища жар; към небето се издигаха нови стълпове чад, миризмата на изгоряла човешка плът ставаше все по-гъста и по-тежка. Кацукус, главатарят на палачите, минаваше от огън до огън и викаше по людете си, подканяше ги да работят по-бързо, по-сръчно. Когато някой от българите се противеше повече или дори се изтръгваше от ръцете на мъчителите, войниците го съсичаха, надупчваха го с копията си; встрани, по-далеко от дългата редица на огньовете, бяха захвърлени телата на мнозина избити българи. Върволицата на ослепените излизаше от зловещото долище и се клатушкаше, пъплеше накъм Струмица. Водачите, по един едноок на сто души, водеха слепите към затворената българска крепост и жалките стонове на всички тия несретници се разнасяха надалеко. А Василий императорът продължаваше да стои със своите приближени на височината отсреща. Над главите на ромейските велможи бяха опънати сенници, до нозете на василевса беше сложен и стол, но той не го и поглеждаше дотолкова беше погълнато вниманието му от злокобната работа на палачите по песъчливото дъно на пресъхналата река…

Девет дълги пламтящи августовски дни продължи ослепяването на българските пленници. Върволицата на ослепените стигаше до стените на Струмица. Василий идваше по няколко пъти на ден и стоеше дълго на височината, да следи отблизу работата на мъчителите. На десетия ден в пленнишкия стан бяха останали само няколкостотин българи. Те знаеха къде водеха ромеите техните другари и бяха успявали досега да се спасяват, но дойде и техният ред. Когато ромейските войници насочиха копията си, за да поведат и тях към мъчилището, те се нахвърлиха с голи ръце върху войниците. Битката беше къса. Тия няколкостотин българи бяха избити до един. Съобщиха на василевса за техния край, а той презрително приподигна рамена и попита:

— Колко са ослепените?

Катепанът, главатар на палачите, ниско се поклони:

— Четиринадесет хиляди, твое свето царство.

Пред Василия се изстъпи най-старият от велможите му, сввастократорът Йоан Петрон, поклони се той още по-ниско, после дигна високо ръце, сякаш за благодарност към бога, и гласът му потрепера от лъстива угодливост:

— О, велики василевс, вековете ще те запомнят като унищожител на варварите!

По-късно Василия Втори нарекоха „вулгарохтонос“, което ще рече българоубиец.

Самуил престоя една неделя в Прилеп, във вътрешната крепост на тоя град. Край него беше само Радой. Крепостта беше празна — пазеха я само двайсетина стари войници и един още по-стар стотник, който гледаше добре службата си, но не смееше да се явява пред ранения цар дори и вечер, след затварянето на крепостните врати, както беше според реда във войската. Стотникът се явяваше пред Радоя в ходника пред царските стаи с едни и същи думи:

— Вратите са затворени. Нощната стража е по местата си.

Царският слуга посрещаше стотника със запален светилник в ръка и отговаряше с надебелял глас:

— Добре. Ще предам на царя. Върви си.

Вътрешната крепост се издигаше по високите, стръмни скали над Прилеп. Тихо беше сега тук, между дебелите каменни стени високо горе по скалите. Ден и нощ се чуваше воят на ветровете, ту по-силен, ту по-слаб като въздишка, а рано сутрин и на залез проечаваше рог с равен, тъжен звук, сетне започваха подвикванията на нощните стражи и така през цялата нощ. Сутринта на осмия ден, преди още да изгрее слънцето, царят излезе на източната площадка на тукашното си жилище, гологлав, наметнат с лек сив плащ. Никой не го придружаваше. Отсреща, по широката външна стена, оттатък външния двор на крепостта, сънлив страж се разхождаше с бавни стъпки. Щом съгледа царя, той бодро вдигна копието си за поздрав, но Самуил не го и забеляза. Над Златовръх и протегналата снага на Верула чак до Козяк се ширеше румено сияние, което се преливаше в чиста, зеленикава светлина, високо по небето. Там, в подножията на Козяк, бе минал царят преди осем дни заедно със сина си Радомир, нататък и сега бяха обърнати дълбоко хлътналите му очи, нататък, отвъд Вардар, към Беласица. Какво ставаше сега там?

Самуил прекара студена длан по лицето си, да прогони мрачната сянка, която се изправяше пред погледа му. Василий беше победител — сега, когато близу седемдесет години притискаха плещите на Самуила, когато в битките му се завиваше свят и мечът беше вече тежък за неговата десница.

Слънцето бавно изгря. Беше месец Зарев, но горите в низината и отвъд Трите реки все още се зеленееха. Откъм града долу, току в подножията на стръмните скали, се дочуваше сподавена врява и весел кучешки лай. Царят обгърна с поглед потъналия в слънчев блясък простор наоколо и неочаквано топла тръпка премина през изнуреното му тяло.

— Не — прошепна той и поклати глава: — Не! Само смъртта е край. Само смъртта е край на всичко!

Нова ли надежда се пробуждаше в сърцето му?

Самуил отново влезе в твърдината през малката врата, която извеждаше на площадката. Скоро след това той се показа в предния двор и бавно се запъти към главната врата на крепостта. Не беше препасан с никакво оръжие, наметнат беше със същия сив плащ, сложил бе на главата си кожен шлем, изпод който се подаваше дългата му, вече съвсем бяла коса. Тежката крепостна врата бе отворена още при изгрев слънце, спуснат бе и подвижният мост над дълбокия ров пред вратата. Самуил поздрави стражите и излезе на пътя, който вадеше надолу към града. Войниците от крепостта гледаха учудени как старият цар слизаше по кривуличещия път сам и без оръжие.

Оттук от пътя се виждаше целият град и дебелата стена, която го обграждаше нашироко, четвъртитите кули по нея. Отвъд стената се разстилаше Пелагония чак до Пелистер и Баба, които се синееха в далечината. Градът се бе притиснал към скалите, върху които се издигаше вътрешната крепост. Зеленикавите плочени покриви на къщите лъщяха от утринната роса, която слънцето още не беше успяло да пресуши. Тук-там по все още зелените поляни край градската стена се мяркаха люде, мънички в далечината. Глухата врява, която се издигаше над града, тук се чуваше по-ясно и дори се долавяха в нея отделни гласове.

Царят слезе в града, за да се намери сред повече люде в това светло утро. Той мина по няколко тесни и криви улички, но никой не го позна, никой не се отдръпна да му стори път. Пък и само стари люде и деца минаваха край него; младите мъже, негови войници, бяха при Беласица. Самуил мина пред главната църква, но дворът й беше пуст, вратите и — заключени. Той отмина нататък и излезе на главната стъгда. Тук се бе насъбрала цяла тълпа мъже, жени, деца и всички говореха един през друг, махаха с ръце, дърпаха се, никой никого не чуваше. Самуил се приближи, но и тук никой не го позна, може би поради простия плащ, с който се бе наметнал, поради простия му кожен шлем, пък и всички премного се бяха вдали в тая шумна разправия. Едно дребно, мижаво старче грубо го побутна с лакът и се завайка над тояжката си:

— Ромеите идат! Идат… Каза се, че царят бил горе, в твърдината. А тая сутрин и камбаните не биха по църквите. Безбожници! Забрави ни бог…

Вестта за поражението при Беласица бе стигнала и тук. Царят притвори очи от голяма болка, извърна се и продължи да върви, без да знае вече накъде. Отново затрещяха в главата му мъчителни, страшни мисли. Бързо угасна плахата надежда, която слънцето бе пробудило тая сутрин в него.

Не беше направил нито десетина стъпки, когато чу как тупна камък наблизу и се търкулна до нозете му. Той се спря, но беше излишно да търси кой бе дигнал камък от земята и бе го хвърлил: грозен писклив глас поведе погледа му към купчина жени насреща, между тях стоеше парцалива бабичка, която бе го познала, размахваше срещу него криви пръсти и викаше:

— Проклет да си, Самуиле! Мъжът ми остави костите си при Сперхей, а къде са сега двамата ми синове? Проклет да си, царю, сълзи не останаха в очите ми!…

Наоколо изеднаж стана тихо. И се понесе сподавен шепот над насъбралите се люде:

— Царят!…

Разярената бабичка се строполи ничком на земята цяла трепереше, гърчеше се от безсилен гняв или пък от страх.

Изпитото, скръбно лице на царя помръкна още повече. Той тръгна право през широката стъгда, срещу насъбралата се навалица, и може би очакваше, може би искаше да го затрупат тия люде с камъни. Ала пред него се разтвори широка пътека, от двете му страни стояха мъже, жени, деца, мнозина с наведени глави — не се осмеляваха да дигнат очи към него Той беше величествен в своя сив плащ, с простия войнишки шлем, с бялата си коса и с своята неизмерима горест по лицето, в овлажнелите му очи.

Когато излезе от града и тръгна по стръмния път към вътрешната крепост, отгоре се зададоха войници. Те тичаха с извадени мечове, водеше ги старият ратник. Някой бе съобщил горе, че царят е в опасност.

Самуил им направи знак да се върнат. Стотникът тръгна след него, а войниците, прибрали мечовете си, вървяха по-далеко зад тях. На един стръмен завой царят се спря задъхан и промълви като на себе си:

— Не бях ли и аз при Сперхей и навсякъде с тях…

Той замина още същия ден за Преспа.

Вратите на Струмица стояха затворени денем и нощем. Отвориха се набързо само за да пропуснат царския син и дружината му. Василий беше наблизу с цялата си войска. Василевсът би и града цели два дни с голяма сила. Сетне го изостави, ала сега, след загиването на Вотаниата, прати няколко дружини да пазят вратите му; той мислеше, че царският син бе излязъл от Струмица, за да удари солунския дук в теснините по пътя за Солун, и не знаеше, че княз Радомир тогава се връщаше от Прилеп. Няколко дружини ромеи пазеха отвън Струмица — Василий се боеше да не би българската войска да излезе от тоя град и пак да го удари някъде неочаквано.

А къде другаде биха се отправили ослепените българи? В преголямата си несрета те тръгнаха с изгорелите си очи да търсят свои люде. Още първите от тях, които бяха пуснати от мъчителите да се скитат в непрогледната си тъмнина, в тоя нов свят без искрица светлина, протегнаха ръце и потърсиха най-напред своите, които не бяха попаднали в ръцете на ромеите. Техният едноок стотник ги поведе по пътя за Струмица. Тръгнаха след тях и всички други, които бяха минали вече край огньовете в страшното долище.

Пътят се изпълни със слепи люде, със слепи войници. Какъв тъжен войнишки строй! И още по-тъжен, защото бяха във войнишко облекло, с ножници, които висяха, мятаха се празни по бедрата на мнозина от тях. Първият едноок водач ги водеше към Струмица. Те вървяха и вървяха след него хиляди, излизаха от зловещото долище, преминаваха на пътя, изпълваха го от единия до другия му край и все по-далеч и по-далеч напред. Приподигнали ръце, те се търсеха в тъмнината, търсеха негли всичко, що бяха загубили завинаги, докосваха се да видят, че не са сами в тая страшна тъмнина, в треперещите им пръсти имаше и страх, и копнеж, и неизразима мъка. Стъпваха предпазливо и влачеха нозете си в праха, бояха се да се откъснат от земята, да се отдалечат от другарите, да не тръгнат в погрешна посока. Но не бяха само ужасените им лица, кървавите сълзи по тях, черните, подпухнали рани на очите им, не бяха само търсещите им ръце, не бяха само повлечените им плахи стъпки, а още по-страшни, по-тъжни, по-грозни бяха гласовете им, въздишките им, стенанията им, писъците им и думите, които изричаха.

Те вървяха бавно. Какво мрачно шествие! Човек до човек. Понякога някои се спираха, откъснали се макар и само на една педя от другарите си, но им се струваше, че оставаха сами в тъмнината и в целия свят. Другите отминаваха, а пред тях оставаше празнина и се виждаше с какво отчаяние протягаха ръце, търсеха наоколо, докато се докоснат до някого или друг някой се блъсне в тях. Някои в краищата на пътя тръгваха неусетно настрана и хлътваха в изкопа край самия път, падаха в някой трап, прекатурваха се в някой дол. Еднооките им водачи викаха по тях, махаха с ръце, тичаха да ги предвардят, но какво можеше един едноок между сто души слепи? А и мнозина от еднооките вървяха в най-голямо отчаяние или ги измъчваше болката на изгореното им око — не беше тя по-малка от болката на двете извадени очи. Те, еднооките, бяха сега челници на това сляпо войнство. А предишните челници сега бяха сред войниците си, слепи и безпомощни като тях, по-бедни, по-окъсани от тях с остатъците от челнишкото си облекло. И бяха все по-малки челници — по-големите, които бяха попаднали в ромейски ръце, бяха съсечени още в пленнишкия стан.

Отчаяните гласове на слепите, въздишките им, стенанията и писъците им се чуваха вече по целия път и далеко наоколо. Те се викаха по име, всеки търсеше другарите си от десетицата, съселяните си, дори и добрия си челник; всеки зовеше близките си люде, майка си, децата си; разказваше някому през кървавите си сълзи простата история на своя живот; оплакваше се жално като уплашено дете; или пък проклинаше злобно, заканваше се със страшни думи:

— Ооооо… Болииии…

— Смилко… Къде си, Смилко, къде си, братко мой?…

— На война… И аз, и по-големият ми син. В къщи остана само жената с дребни деца. А сега накъде… Сина убиха още долу, при стената. Към мене се обърна той с очи, когато умираше, потърси ме, ама не можа нищо да ми каже. Дете! А сега аз накъде без очи…

— Аз палата му ще запаля от четири страни! До гръкляна му само да се докопам, с дроба му ще го измъкна заедно. Болярско куче, изедник…

— Оооо… мале-майчице! Оооооо…

Кой можеше всичко да чуе и да запомни в общата врява и викот сред толкова люде, четиринайсет хиляди, човек до човек? Някои се спираха немощни и биха изостанали сами сред полето, но идващите след тях ги повличаха. Никой не можеше да побърза, всеки пристъпваше опипом, с голям страх, но всеки искаше да стигате по-скоро там, където бяха го повели, където го бяха понесли. Споменаваше се Струмица… Струмица и всички се стремяха нататък, към своя град, може би там ще намери човек някакво облекчение, сред своите, негли ще махне някой отпред очите тоя черен мрак, тая болка под целия тежък, оловен череп. Ами те допреди малко бяха здрави люде, виждаха ясния божи свят с ясни очи и сега тъмнината бе като черна превръзка, та и сами посягаха да я махнат отпред очите си. Може би там… По това беше някаква неясна мисъл, неясна надежда, самоизмама в страшното отчаяние. И всички се стремяха нататък, нататък бяха протегнати ръцете им, та избързваха и тия, които се спираха за миг насред пътя.

И тоя огън в безкрайния летен ден… Те не виждаха светлината на слънцето, но усещаха силата на огъня му. А жаждата изгаряше самата им утроба. Някои от тях не бяха пили вода още от пленническия стан, а сега жаждата им беше три пъти по-голяма. Раненото тяло изгаряше за капчица вода. И колкото често споменаваха майките си, имената на децата си, много по-често повтаряха:

— Вода… Водица!…

Оглеждаха се със слепите си очи, търсеха, питаха. Къде ли бе останала Струмешница, не се чуваше тихият шум на премалелите й води, още по-далеко беше Стара река, край пътя се отваряха само сухи, песъчливи долища. Ще се обади някой от еднооките, и той с пресъхнали, напукани устни:

— Къде да ви търсим вода?… А да тръгнем да търсим и съвсем ще се изгубим низ това поле. Слепи люде. Къде да те пусна, човече… Ами да побързаме, в града и вода ще намерим.

Позамлъкваха наоколо елените, ослушваха се, облизваха се и лепкавият език стържеше по пресъхналите устни.

Най-сетне първият от еднооките, който водеше сякаш цялото множество, се спря пред източната врата на Струмица. Вратата беше затворена, дигнат беше и подвижният мост над крепостния ров. От двете страни на пътя се насъбраха ромеи от тия, които бяха оставени там да пазят да не би да излязат българи от града. Струпали се бяха люде и горе, между зъберите по стените, на площадката над вратата; те бяха забелязали отдалеко ослепените и сега искаха да видят какво беше това необикновено войнство. Горе, между людете на площадката, беше и царският син Радомир, и великият войвода Ивац, бяха и други от големите челници.

— Отворете да влезем — завика отдолу едноокият. — Гладни сме и жадни…

Завикаха след него и мнозина от слепите, и други от еднооките:

— Отворете, отворете… Кажете на царя, че сме дошли…

Като се трупаха все повече пред зиналия ров, някои и полетяха към дъното му, изпопадаха един връз друг. Да имаше поне вода в дълбокия ров, но бе пресъхнал от горещините и на дъното се виждаше само засъхнала кал.

— Не можем да ви отворим — чу се отгоре и слепите затихнаха, да чуят по-добре; — Ето ромеи пазят вратата и цялата ромейска войска е наблизу. Идете другаде или там някъде в полето, докато прогоним ромеите. А царят не е тук.

— О-о! — викаха слепите сякаш в един глас: — Къде да идем, докога да чакаме! Ще измрем всички от глад и жажда…

Тогава се чу един глас, по-силен от всички други гласове между ослепените:

— Да идем при царя! Кажете ни къде е царят.

— При царя… — повтори друг някой от слепите и току завикаха от всички страни и по-нататък по пътя които се бяха спрели: — Да идем при царя! Той ще ни помогне! Той е добър, той е милостив! О… царя… Кажете къде е той.

Чу се глас пак отгоре, от площадката:

— Ние не знаем къде е царят. Той не е тук.

Някои чуха тоя глас от високата площадка, а други от слепите не го чуха и те бяха много повече. Раздвижиха се те всички, заблъскаха се един в друг, не знаеха накъде да се обърнат, накъде да тръгнат, надигна се и голяма врява, завикаха отново всички въздишаха и стенеха, някои и заплакаха с глас:

— Не ни отварят да влезем в града! О, несретни ние, слепци… Къде ще вървим, къде ще намерим людете си, хижата си… Да се разтвори черната земя и живи да ни погълне!

— Тръгвайте, тръгвайте! — викаха други и клатеха глави, люшкаха се ту на една, ту на друга страна търсеха светлина, търсеха път, а някои там наблизу отвръщаха с отчаяние, отвръщаха с плач:

— Къде… Къде… Ние сме слепи люде…

И пак се зачу вик и се засили от много страни:

— Да идем при царя! Царя да потърсим! Водете ни при царя! О, Самуиле, царю…

Не се чу вече никакъв друг вик, никакво друго име, а всички повтаряха тук, пред вратата на Струмица надалеко по пътя, както се бяха спрели и събрали, както прииждаха хиляди слепи:

— Да идем при царя…

И пак някои от еднооките поведоха всички други. Поведоха ги низ полето, встрани от пътя и най-напред, за да търсят вода, да потърсят някъде и храна. Повлече се след тях цялото множество, като същинско стадо овци, които все се побутват една в друга, усещат и миризмата си. Все пак някои от по-крайните се отделяха, откъсваха се от другарите си и тръгваха някъде встрани. Спущаше се някой от еднооките и ги връщаше при другите: — Насам, насам.

А понякога залуталият се усещаше, че се бе отделил, и надаваше вик, пълен с отчаяние:

— Къде съм, къде съм!…

Сега слепите вървяха без път. Хлътваха в трапища, спъваха се в камъни и межди, падаха и ставаха. Виковете и стенанията им позатихнаха от изтощение и безнадеждност — кой ли ще ги чуе в тая страшна тъмнина? Най-сетне всички навлязоха в песъчливото корито на някаква малка река. Не беше много водата и тук, едвам се процеждаше малка вада по мокрия пясък, през бели затоплени от слънцето камъни. Разблъскаха се всички най-напред на едно място, с мъка ги повеждаха еднооките по-нагоре или по-надолу.

— Къде е водата… Къде е водицата?… — молеха се някои и се въртяха, клатушкаха се с протегнати ръце.

Един след друг, купчина след купчина, нахвърлиха се всички слепи на топлата речна вода; те сякаш и я подушваха. Налягаха един до друг, един върху друг, блъскаха се, биеха се, дращеха се, за да се изместват и наместват, а имаше място за всички, но те не виждаха. Газеха във водата, падаха в нея, потапяха ръце, лица и смучеха жадно, ненаситни, с водата заедно и пясък, който скърцаше между зъбите им. Като се задъхваха и задавяха в нетърпението си, те се поотдръпваха, но само за един къс миг и отново се нахвърляха на водата, да не би все пак да останат жадни, да не би някой да ги измести да изпие цялата река. В размътената вода се виждаше потекла тук-там и кървава мътилка, от кървавите рани по лицата на слепите, от кървавите дупки на очите им…

Тук те и се събираха да нощуват, край малката река. Дългият летен ден вече прегаряше.

Някои от еднооките побягнаха още през първата нощ, а по-късно други все току кривваха по някоя пътека и си отиваха при своите, по родните си места. Нели имаха те светлина пред себе си, а не беше лесно да си водач на такива слепи. Имаше между еднооките и които се караха на слепите, ругаеха ги, блъскаха ги, да не се спират, бяха си откършили и тояги, та ги биеха, когато някой се отделяше от другите в тъмнината си, или ги биеха само от злоба. Еднооките се почувствуваха като овчари на това сляпо човешко стадо, но имаше между тях и люде с милостиви сърца.

На седмия или осмия ден първите от ослепелите войници преминаха Вардара при Удово. Там имаше голям дървен мост на реката, но ето на няколко места се бе откъртила оградата му, та изпопадаха доста от слепите и се изподавиха във водата, а някои викаха дълго за помощ, но никой не се спря да им помогне, нито дори да им отвърне с глас. Така и заглъхнаха виковете им, отнесе ги голямата вода.

Сега тая мисъл ги водеше, това име: царят. Знаеше се, че Самуил бе ранен в последната битка после кой знай как се узна, че той бе отишъл към Прилеп, а Преспа беше най-любимото му място. И слепите тръгнаха тъкмо по неговия път, за да отидат при него. Натам ги поведоха еднооките, но и никой от слепите не поиска да се отклони по друг път. Пък и кой от тях би могъл да се отклонява без очи, без светлина? Вървяха те всички заедно, както и бяха всички в една и съща беда. Обща беше и надеждата им, както и пътят им към нея. Царят!

Те не вървяха сега гъсто един до друг, както през първите дни след ослепяването им, а се проточиха на дълга върволица по пътищата. Всеки едноок поведе своя дружина. Изнамериха се между слепите свои люде — от един полк преди това, от една дружина, от един край или от едно и също село, намериха се и роднини, та и истински братя, бащи и синове. Викаха се по име и се търсеха с ръце. Попреминаха болките в изгорелите очи, позатихнаха и виковете, плачовете. Мъката им остана същата, но разбираха, че нямаше кой да ги чуе, когато викаха и се молеха. Станаха по-мъдри в несретата си. Но всеки според силата на душата си, то се знай. А мъката им не намаля и често ставаше още по-голяма. Мнозина бяха болни от злата треска; мнозина се разболяха и от други болести; на някои загниха изгорените очи, та гноища течаха от тъмните дупки. По пътищата, където минаваха слепите, оставаха умиращи и умрели, оставаха насред пътя след тях.

А всеки ден трябваше да се яде, да се пие. Еднооките им водачи ги спираха по реките, по вадите и изворите; повеждаха ги по нивите, където имаше неприбрани снопи; спираха ги под дървесата, по които имаше плодове, зрели и недозрели. Спираха ги по селищата и ги караха да се молят за хляб и каквато и да е храна; спираха ги дори по господарските домове и по манастирите.

— Дайте по един залък, добри люде… Не ни оставяйте да загинем. Очите ни взе ромейският цар…

Мнозина бягаха от тях — не можеха да ги гледат от скръб поради голямата им несрета, други и от преголям страх пред жестокия чужд цар, който бе изгорил очите им. Някои излизаха и им даваха по нещо за храна, но не беше възможно да се даде на всички; някои затваряха вратите си и се криеха по цели дни, докато отминеха слепите, като да носеха те чума и проказа, а често по господарските домове и по манастирите излизаха слуги да ги гонят с тояги и бичове. Тъжно беше с тях и когато влизаха в някоя нива, в някое лозе или когато се спираха под някое дърво. Най-напред посягаше, то се знае, едноокият, да стрие клас между дланите си, да откъсне недозрял грозд, да поклати клон с дребни, жълти сливи. Сетне той викаше и на спрелите се там слепи:

— Хайде, що стоите! Ето снопи пшеница… грозде… сливи.

Втурваха се те някак по гласа му, но и често сбъркваха посоката, протягаха във въздуха празни ръце и търсеха, търсеха. Нахвърляха се върху снопите, дърпаха по цели шепи класове, мачкаха ги, триеха ги, ронеха се зърна между пръстите и колкото оставаха в шепите им, бързаха да ги налапат и ги дъвчеха заедно със сламки и осили. Така се нахвърляха и по лозята, лазеха като непроходили деца край лозите, шумоляха низ лозовите листа, търсеха гроздето често там, където не беше, а когато се докопваха до някой грозд, натъпкваха го с две ръце в устата си. Така беше и с дребните жълти или модри сливки, с кръглите зелени крушки: едноокият раздрусваше дървото или накарваше някого от тях, като го довеждаше до самото дърво, хващаше ръцете му и му показваше как да друса. Всички други се втурваха по петдесет и по сто души при едно дърво, налитаха по тропота на плодовете, които падаха нагъсто като дъждовни капки по твърдата земя, в изсъхналата вече трева; пълзяха слепите по корем и по лакти, шареха на всички страни по земята с разтреперани пръсти и когато попаднеше плод в ръцете им, сграбчваха го и го налапваха ведно със суха пръст, с горчиви треви и бурени. Тук тия люде бяха като алчни и жадни живини, блъскаха се да се изместят, блъскаха главите си, удряха се с юмруци и лакти, изправяха се на колена да се бият и борят и бяха жалки със своята слепешка ярост.

— Ей, люде божи… Ей, проклети дяволи ненаситни! — викаше сред тях и над главите им едноокият, ако беше по-милостив човек, или пък ги риташе, блъскаше ги с юмруци: — Скотове сте вие, а не люде!…

Минаваше ден след ден, пътят на слепите пътници нямаше край. Те влачеха едвам нозе по пътищата, застояваха се често дни наред на едно и също място, разпиляваха се за храна и се изчакваха по цели дни, а времето не ги чакаше. Ден след ден, променяше се и то. Веднага след Малка Богородица започнаха първите есенни дъждове, които са добри за орача и сеяча, но променят въздуха и ветровете. Нощите станаха студени под открито небе, а слепите нощуваха повече край пътищата, по полетата и горите. Срещаха само малки селища и никое не можеше да ги побере всичките, людете и се бояха, гнусяха се от тях. Несретните пътници нощем се събираха гъсто един до друг, събираха се на живи купища, за да се топлят с измършавелите си тела. По цели нощи над тях виеха зли ветрове, трептяха по студеното небе далечни звезди. И както през първите дни след ослепяването им, по цели нощи се чуваха стенания и въздишки — студът ги измъчваше, пробуждаше в тях и цялата им мъка. Еднооките им водачи ги учеха и им помагаха да си палят огньове, когато наоколо имаше откъде да накършат клони, да наскубят бурени и трънаци. Те търсеха с разперени ръце, лазеха и по земята, после се викаха и се събираха да натрупат на едно място, каквото бяха успели да съберат за огъня.

След Кръстовден тая година времето съвсем се развали. Откъм моретата се надигнаха облаци, започнаха нови дъждове, студени и продължителни. Всичко прокисна и се пропи с влага, придойдоха реките, разкаляха се пътищата. И гладът стана сега още по-страшен — по полетата вече трудно се намираха снопи или каквито да са плодове и треви, които можеха да послужат за храна. Сега слепите скитници намираха храна само по селищата, но то беше колкото да не изпокапят по пътищата. По това време те минаха през Прилеп и после през Обител…

Такава е човешката душа — понякога като пламъче на свещ и угасва от най-леко подухване, понякога пък не ще я съкруши и най-лютата болка; такова е човешкото сърце — не престава да тупти, докато има в него макар и само една искрица живот. Иначе тия слепи люде не биха могли да преминат такъв дълъг път в пек и студ, през дъждове и бури, гладни, боси, голи, покрити с рани, без светлина пред себе си. Такъв е духът човешки — минава през вода и през най-силен огън.

В Обител слепите ядоха повече и пиха повече; голям беше тоя град и всякакви люде имаше в него, много бяха и манастирите в него и около него, може би и затова, че царят беше вече близу. Слепите все неговото име споменаваха и в негово име чукаха по вратите. Посъживиха се те тук и скоро продължиха пътя си през горите, които започват едва ли не от прага на тоя град. Беше облачно време, но не валеше, та слепите пътници и на това бяха благодарни. Стръмен беше пътят оттук през планината нагоре, подухваше и студен ветрец от усоите, слепите се свиваха в дрипите си, притискаха се един към друг. Ех, още малко. Не беше вече много далеко. И един там, докато влачеше премалелите си, изранени нозе, започна да разказва сънищата си от предната нощ. Заслушаха се мнозина около него в гласа му — както разказваше той сънищата си, те бяха като връщане към предишния им живот, към загубената светлина.

— …Ходя аз бос по ливадата — разправяше той, протегнал рошавата си глава напред, сякаш виждаше къде стъпва, та и стъпките му бяха по-твърди. — Тревата мека и усещам как хладнее на нозете ми. Това са все хитрини на дявола, тая мека, росна трева и хладината по нозете. Глези те той и те подмамва, да можеш да се разделиш лесно с тоя свят. По ливадата наоколо и пеперуди пръпкат, цветя миришат, жълти, сини и всякакви. Небето отворено от край до край чисто, иде ти да литнеш като птица. Току изеднаж — насреща ми сред ливадата боляринът, нашият болярин. Като от земята да изникна заедно с коня си, но не е на седлото, ами води коня за юздата. Гледай ти, мисля си аз, и господарят тръгнал пеша по земята. Докато да го погледна, и той бос като мене в тревата. Сещам се аз: това е пак сатаната. Да ми домилее господарят, да влезе в сърцето ми. И аз се радвам, че боляринът е тръгнал като мене. Това е, защото правдата търся и я виждам чак и насън. Пък то, като се събудиш, виждаш, че сатаната те е лъгал.

— То, правдата, добре — обади се изтихо някой там наблизу. — Но ти защо… и господарят ти бос, и ти бос. По-добре ще е и двамата да сте обути.

Потърси го разказвачът на сънища със слепите си очи, както беше от лявата му страна, и рече предизвикателно:

— Аз пък ти казвам, че е по-добре и двамата с господаря да сме боси. Човекът се ражда бос и гол. И по-добре ще е да са боси и парикът, и боляринът. Така ще се живее без измама.

Друг един вървеше от дясната му страна, заслушан в приказките му, и от време на време току ще помръдне устни да повтори след него:

— Боси… Без измама…

И кой знай откъде дойде тая мисъл в ума на тоя отляво, та дори не се обърна към него и рече, без да бърза:

— А ти защо си тръгнал с царя, щом искаш и него, такова, бос да го изуеш…

Разказвачът на сънища не бързаше да отговори и като да искаше да премълчи отговора си, но той никога не премълчаваше, отговори и сега:

— Царят мисли за простия човек и го жали. Той е най-добрият между господарите. Аз може и да не съм тръгнал съвсем по своя воля с него, ама сега по своя воля отивам при него. Кой друг ще ми помогне, като останах без очи?

— Без очи… — прошепна тоя от дясната му страна.

— Ето, виждаш ли… — трепна радост в гласа на тоя от лявата му страна. — А ти искаш и царят да ходи бос. С какво ще ти помогне, като е гол и бос!

О, българино, който във всичко търсиш правда и не можеш да търпиш никого над себе си!…

Разказвачът на сънища заекна сърдито — търсеше силни думи да отговор, ала в същото време някъде изотзад се зачуха викове, тропот на копита:

— Дръпнете се от пътя, сторете път на княза! Дръпни се ти, скоте!…

Чу се и плюсък на бич; после пак гневни провиквания, някой болезнено изохка. По пътя отдолу се бе задала неголяма дружина конници и бързаше насам. Еднооките се бяха разтичали и блъскаха слепите на единия край на пътя, за да отворят място на конниците. Слепите се щураха уплашени, разтревожени, не знаеха, не виждаха къде да се отдръпнат, еднооките бутаха по края на пътя когото сварят и викаха, биеха с тояги и юмруци. Конниците минаваха бързо през тая бъркотия — ту ще се наведат и ще блъснат някого с ръка, ту ще ритнат другия след него, а и конете отваряха път с гърдите си. Пръв яздеше княз Иван-Владислав, който и не поглеждаше къде стъпва копят му, пък дигаше и бича си да удари. Викове и проклятия, болезнени охкания следваха конниците — не можеше да ги спре и името на княза. Мнозина слепи попадаха в нозете на конете и бяха жалки слепешките им усилия да се спасяват от тежките, подковани копита. Когато конната дружина мина и отмина през купчината слепи, където беше разказвачът на сънища, и още не бяха стихнали гневните и плачливи крясъци наоколо, той дигна кухите си очи, обърна се на една, на друга страна, сякаш искаше да го чуе целият свят, и рече:

— Ето ги господарите и конете им! През нас минават, а ние лежим в праха. Защо изгориха очите ни с нажежено желязо? И сега ли няма да разбереш омразата ми? И все така ще бъде, докато не тръгне бос с мене и сам царят!…

В Преспа се бяха събрали няколкостотин войници, които след битките при Беласица и Струмица се бяха пръснали, за да избягнат ромейския плен, а не бяха успели да се затворят в Струмишката крепост, където бе намерила спасение по-голямата част от българската войска. С тия войници започна Самуил, щом се прибра в Преспа, и грижите му около тях ободриха и него самия. Като се видя отново сред свои войници, ден след ден той цял се преобрази, та всички се чудеха на новата му сила. Царят беше постоянно между войниците, препасан с меч, в ризница, с боен шлем, сякаш и сам да покаже някому породилата се нова сила в неговото сърце. Той мислеше за нова среща с Ва-силия, мислеше да превърне и Преспа в още по-яка твърдина, та да не може никой да мине през стените, през зодите й. Кипна работа по всички оръжейни работилници, по разните крепостни помещения; по езерата сновяха чунове, които пренасяха люде, оръжия и всякакви припаси. Съживиха се и пътищата наоколо — до Охрид, Костур, Воден, Обител, Пилеп. Добра помощница на стария цар беше неговата снаха Ирина Радомирова. Тя се бе прибрала в Преспа заедно със седемте си деца и беше най-често с царя — да го изслуша със съчувствие, да го насърчи със смели думи, да го подсети. Тойлите, тихи дни на Руен отминаха и след последните дъждове вече се усещаше студеният дъх на есента. Сутрин и вечер езерото тъмнееше, разлюлявано от смразяващи северни и западни ветрове. Долитаха сякаш със студените ветрове и всякакви тревожни мълви, дочу се и за ослепените войници, но царят не искаше да вярва на зли думи я мълви, щом не беше получавал още никакви вести от синовете си, от войводите си, които стояха при Струмица.

Той очакваше в Преспа и Радомира, очакваше да се придвижи насам и цялата войска, доколкото бе останала още на крак и с оръжието си. Ала вместо Радомир в Преспа пристигна Иван-Владислав, който донесе и потвърди най-страшните вести.

— Царю — каза той на чичо си, — ние сме пред гибел. Вторият Василий плени хиляди и хиляди наши войници, но приготви се да чуеш и нещо по-страшно: Василий заповядал да ослепят всички тия пленници и те идат насам. Аз ги настигнах и отминах край Обител. О, по-добре да не бях се раждал! Видях ги, бях сред тях. Те идат насам, хиляди слепи мъже, и отчаяните им викове се чуват надалеко. Царю — започна той пак, но не можа да довърши.

Царят притвори очи, полюшна се и ако не бе го подкрепила Ирина Радомирова, която стоеше до него, би се строполил на земята. Бързо го пренесоха безчувствен в спалнята му.

Малко по-късно, докато царят лежеше изпружен на леглото си, Ирина Радомирова и княз Владислав се срещнаха в един от тремовете на двореца, без да се дирят. Ирина рече:

— Човек би помислил, че ти, княже, дотича направо от шатрите на Василия, за да донесеш на царя тая грозна вест. Ти можеше да убиеш царя!

Гласът й прозвуча като свистене на бич и сякаш плесна княза през лицето му. Той разтегна устни в двусмислена усмивка и се преви пред нея като изкусен в обноските си ромей:

— България няма да остане без цар, светла княгиньо.

— Кой? — попита го тя.

— Законният… — спусна клепки Владислав с лицемерно смирение.

— Ти?

— Законният, светла княгиньо — повтори Ароновият син.

Ирина отмина. Тя се бе запътила към стаите на децата си, които не бе виждала през целия ден, но изеднаж се спря и сякаш забрави накъде бе тръгнала:

— Законният… Той мисли за себе си, той се готви да стане цар, като първороден син на Арона, който бе по-стар от царя. Синът на изменника се готви да стане цар на България.

Шепотът й замря на бледите устни. Когато влезе при децата си, те се уплашиха от блуждаещия й поглед, от бледността на лицето й. Тя ги гледаше, но не ги виждаше. Не беше ли нужно, не беше ли длъжна да сподели с царя своите подозрения и страхове, да му предаде най-сетне какви думи бе чувала от устата на Ароновия син, и сега преди малко, и много по-рано. Тя познаваше Владислава по-добре от всички други, той беше разкрил пред нея истинския си образ, ето и сега… Но тя нищо не можеше да докаже за него и можеше да се надява само на доверието на царя към нея.

Тоя ден Ирина влиза на няколко пъти в покоите на царя, стоя и до късно с него, ала не се реши да му заговори за Владислава. Царят лежа дълго след припадъка си, а като стана, едвам се държеше на нозете си и не толкова от телесна, колкото от душевна слабост. Едва пророни няколко думи и те бяха все за ослепените войници. При тях беше той с всичките си мисли. Ирина Радомирова изчака да мине още една нощ и на другия ден каза на стария цар:

— Неспокойно време, господарю и татко. Ти прости ми, но аз се боя много за децата си. Майка съм.

— Защо се боиш за децата си?

— И аз не мога да кажа. Но ето голям е страхът ми. Може би защото мъжът ми не е тук… Струва ми се, че ни застрашава някаква опасност.

— Аз те знаех за по-храбра.

— Жена съм и майка. Аз те моля да успокоиш сърцето ми и да не ми се сърдиш, царю мой и татко. Повели да се засили стражата в двореца, моля те за това. Може да са напразни страховете ми, но ето, боя се.

Царят не отговори веднага. Тя го гледаше с голяма тревога — той като че ли не се боеше вече от нищо. Такива бяха и думите му:

— Не е нужна по-голяма стража. В Преспа аз не се боя от Василия. От своите люде пък и никак не се боя. Ако някой от людете ми дигне сега, в това тежко време, ръка срещу мене, по-добре да не съм и жив. А ти, княгиньо и дъще, няма защо да се боиш за себе си, още по-малко за невръстните си деца.

Ирина не можеше да стори нищо повече. Би ли могла да засили стражата на своя глава, да задържи Владислава? Владислав я гледаше дръзко в очите, когато се случеше да се срещнат, и със своята прекомерна почтителност към нея той й се присмиваше.

През нощта срещу четвъртия ден на месец Листопад над Преспа валя непрекъснато. Съмна се при облачно небе и все току преваляваше ситен дъжд. Едва към пладне задуха силен западен вятър, разпокъса ниско надвесените облаци и ги понесе на изток. Между тях се показа ясна, дълбока небесна синева, блесна и слънцето, ала през тая нощ всичко по земята се бе променило. Напоени от влага, планините наоколо бяха потъмнели, шумата по дървесата беше окапала и бяха щръкнали към небето голи гранки.

Камбаните и клепалата на църквите току-що бяха били за вечерня, когато се дигна тревога низ целия царски град. Една и съща дума се повтаряше от всички страни:

— Идат! Идат…

Никой не питаше кои идат, защото всички чакаха тях — слепите войници. Стече се народ към малкия пристан на брега на острова и войниците сега бяха може би повече, отколкото мирните люде. Зададе се откъм двореца и цар Самуил, а някой би казал, че това бе сянката му, облечена в неговите воински доспехи, препасана с неговия меч. Така бе пожелал да се облече и препаше той за тая среща, но се виждаше колко тежко беше желязото за неговото изтощено тяло. Потъмнялото му лице се губеше под сенника на бойния му шлем и изглеждаше още по-тъмно поради снежнобелите коси. Светеха под сенника само очите му и в тях беше сякаш цялата сила, която още крепеше неговото тяло, та и железата на гърдите и на рамената му.

На две стъпки след него вървеше Иван-Владислав, следван от челника на всички вътрешни крепости войводата Богдан, от болярина Самоход, някогашен кавхан на Самуила, от неколцина още по-стари боляри, които живееха в Преспа, от хилядника Георги Кичава — челник на неголемия полк, който се бе събрал напоследък около стария цар. Като стъпи на горното стъпало на пристана, Самуил се спря за миг и втренчи поглед към отсрещния бряг, където се чернееше вече голямо множество люде, а голяма върволица се виждаше и нататък, по провлака между двете езера. Царят политна едва-едва напред, та Владислав и войводата Богдан мигом пристъпиха да го прихванат, но той рязко помръдна с лакти да ги отблъсне и заслиза неочаквано живо по следващите няколко стъпала. Бързо, нетърпеливо влезе в чуна, който беше прилепен там.

Чунът се отдели от брега и се плъзна по водата, последваха го и други два чуна, но Самуил като че ли нищо не забелязваше. Той не откъсваше втренчения си, някак уплашен поглед от насрещния бряг и нетърпеливо стискаше гладкия ръб на чуна, както се бе уловил там с малката си, изсъхнала още повече ръка. Той не дочака чунът му да се доближи до брега, стана от седалката и така стоя, докато стъпи на каменните стъпала там. Слепите войници се бяха струпали на брега с хиляди и продължаваха да прииждат по пътя откъм Обител. Неколцина стражи пазеха ред, но още повече пазеха да не изпопадат слепите във водата. Те се блъскаха и натискаха не само поради преголямата си възбуда сега, когато чуха, че сам царят слиза при тях, но още и поради слепотата си — въртяха се и се обръщаха, търсеха откъде да погледнат, като че ли можеха да видят нещо. И приказваха, викаха, плачеха като уплашени, безпомощни деца.

— Иде ли царят? Спря ли вече на брега? Чакайте да го видя! Искам да го видя! О, царю, царю, виж какво стана с нас! Ето ние при тебе, виж ни, а ние не можем да те видим…

Голям шум и викот се надигаше наоколо, надалеко го разнасяше студеният есенен вятър, който духаше откъм езерото. Викаха и стражите, викаха и еднооките водачи, но се дочуваше сякаш един вик, едно общо стенание и като че ли цялата тая хилядна тълпа стенеше с един общ глас, с едни и същи думи:

— О, царю, татко ти наш, помогни ни, при тебе сме дошли…

Царят се изкачи по няколко стъпала и се спря на малкото свободно място, което бе останало там. На два разтега от него бяха слепите, напираха от всички страни наоколо, той ги виждаше как се мъчеха да стигнат по-близу, да го докоснат, виждаше слепите им очи, които го търсеха в своята черна тъмнина, искаха да го зърнат, виждаше грозните рани в очните им дупки, напрегнатите им лица, страшни бяха те без очи и като че ли без всякаква светлина по тях. Самуил дигна глава, погледна по-нататък — те бяха много и всички в една мъка, един и същ глас, един и същ вик отправяха към него:

— Царю, помогни ни…

Те се бутаха, клатеха, въртяха глави, търсеха него.

Те бяха гладни, дрипави, студеният вятър пронизваше разголените им, посинели, почернели, мършави меса. Войнишкото им облекло висеше на дрипи и късове — разтеглени ризници, откачени железни раменници, наколенници, килнати шлемове, доколкото мнозина още носеха върху себе си такива части от желязното войнишко облекло, а сега стояха по тях като на присмех и те приличаха на жалки войнишки подобия, на смешно преправени войници. И тия страшни дупки вместо очи, тия гноясали рани, следите от кървави сълзи по лицата им… Това бяха неговите войници, ето на какво приличаше сега войската му. При него бяха дошли войниците му, него бяха дошли да потърсят. Те бяха вървели след него по всички краища на царството и вън, по ромейска земя. Никъде не бяха го изоставили тия проклети мърморковци. Заедно бяха гладували и жадували, заедно бяха проливали кръв и бяха мрели в битки и по пътищата. Не бяха го изоставили те като неговите велможи, като роднините му. А техният дял винаги е бивал най-горък. Ето и сега. Очите си бяха дали, светлината си. И пак при него бяха дошли, него да потърсят, а как ще им помогне той, техният цар, накъде ще ги поведе отново? Ето докъде ги бе довел той…

Той ги гледаше с широко разтворени очи, дигнал високо глава да ги види още по-добре, да ги види всичките, до най-последния между тях, най-нещастния между тях. И дълго стоя мълчалив и неподвижен, само вятърът подухваше дългите му бели коси. Сетне колената му започнаха негли сами да се присвиват, той се приведе и двете му колена отеднаж тупнаха върху влажния пясък. Поклони се царят ниско, на колена пред ослепените войници, и промълви най-добрите думи, които можеше да им каже:

— Деца мои, синове мои… Войници мои добри, войници мои храбри, народе мой…

Не каза нищо повече. Нямаше повече и по-ясни думи за неговата мъка.

Пристъпи племенникът му Владислав, също и войводата Богдан, челникът на новия полк Георги Кичава, да му помогнат да стане, но той пак ги отстрани. През тълпата на слепите премина някакъв бърз шепот, някой високо изохка, после те всички замлъкнаха като по даден знак. Старият цар Самуил стоеше на колена пред тях…

Той се изправи сам. Ала изеднаж цял потрепера и се полюшна, княз Владислав едвам успя да го задържи да не падне върху пясъка.

Царят се съвзе от припадъка в леглото си. Той видя най-напред Ирина Радомирова, седеше тя на столче до главата му. Там беше и Радой. Царят видя и него. Той понечи да се изправи, ала нямаше сили нито да се помръдне. Погледна слугата си:

— Подигни ме.

Ирина бързо се наведе към него:

— Но, татко… полежи… Ти си още много слаб.

Царят виждаше това и сам. В стаята тихо трептеше и се полюшваше светлината на няколко свещи; на дървения под лежеше сянката на Радой, пълни бяха с мрак и ъглите наоколо. Самуил не усещаше никаква телесна болка, но не можеше да помръдне сякаш и пръстите си от голяма немощ. Той изви едва-едва очи към снаха си и промълви:

— Кажи да се погрижат за тях. Да ги нахранят. Да ги пооблекат. Да ги приберат някъде.

— Да, татко. Нахраниха ги, превозиха мнозина и тук, на острова, по войнишките помещения. А ти, татко? Боли ли те нещо? Искаш ли нещо?

— Душата ме боли. Душата. Няма ли някаква вест от Радомира?

— Още няма никаква вест.

После Самуил дълго мълча. Макар да изпадна в такава слабост, мислите му бяха ясни. Той мислеше за ослепените — колко ли бяха те? Хиляди. Всичките му войници, които Василий бе успял да плени в Клидионската теснина и в последния бой към Струмица. Той ги жалеше и чувствуваше пред тях някаква голяма вина. Сега бе оживял както никога и страхът му за царството. С тия слепи войската бе разбита. Колко войници още бяха останали в Струмица? Нужно беше много време, докато се събере нова войска. Ще почака ли Василий? Само преди няколко дена Самуил беше по-силен, по-смел, с добри надежди. Но сега ето не може ни да се помръдне в леглото си от слабост. Сега той мислеше за смъртта си и за своя син, който трябва, да остане на негово място! „Ах сине мой… Да беше жив поне Рун. Яков Рун. Оставям ти разбито царство, разбита войска.“

Сянката на Радой се размърда по пода; той разбра мислите на своя господар и не можа да се сдържи:

— Ти сега мисли за себе си, го-господарю, и по-скоро да оздравееш. Остави сега всичко друго, войската и…

Самуил помълча, сетне тихо рече:

— Какво е цар без войска? Без царство. Без народ. Нищо! — Той потърси слугата с очи и продължи някак строго, като че ли искаше да му припомни неговото място на слуга: — Иди да ми повикаш епископа.

— Хъ… — изръмжа Радой. — Той е тук. Чака да го повикаш. Да не подушат те болен човек.

— Върви.

Слугата повлече нозе към вратата, в стаята останаха царят и Ирина сами.

— Кажи, щерко, да изпратят люде при Радомира, ако могат да стигнат до него.

Ирина не му каза, че сама бе изпратила вече люде при мъжа си, за да не се досети царят, че бе помислила за смъртта му, а отговори:

— Добре, татко.

— Кажи на Владислава… да се погрижи за всичко, докато дойде Радомир.

Ирина Радомирова пристисна устни, да спре думите, които изеднаж дойдоха на езика й. Не, не беше време и сега да разкрие истинския образ на Ароновия син. И каква полза, що можеше да стори сега старият цар? И тя пак отговори:

— Добре, татко.

Ирина премълча и това, че бе наредила да сложат стражи пред царските покои, които не пущаха никого при царя без негово и нейно също желание и повеля. Тя се боеше тъкмо от Владислава, да не би да ускори някак смъртта на чичо си, преди да пристигне Радомир в Преспа. Тя не мислеше и да се отдалечава от леглото на царя, но когато в стаята влязоха епископ Емилиян и старият слуга, той пак обърна поглед към снаха си:

— Остави ни сами, щерко.

Ирина Радомирова излезе, но не отиде по-далеко от съседната стая.

— Седни срещу мене, твое преосвещенство — рече Самуил. — Да мога да те виждам. Това е може би последната ни среща.

— Това знае само бог, царю — отвърна епископ Емилиян, преди да седне на стола, който приближи към него Радой.

— Тъкмо ти ми си нужен сега, божи наместнико — продължи царят. — Ето и слугата ми нека чуе нашия разговор. Той ми е бил винаги като жива съвест.

Епископът седеше срещу него с наведени очи, със словени в скута ръце и сякаш се боеше да се настани по-добре на стола. Той попита:

— Желаеш ли причастие, царю? — И продължи: — То е нужно, когато човек е на кръстопът и не знае дали ще отиде, или ще се върне. Пречиства душата като жив огън.

— Не те повиках за обреди и тайнства. Зад тях може да се крие и лъжлива вяра. Мене ми е нужна божията милост, ако можеш да ми я дадеш. Но ти бъди строг съдия, за да знам кое ми прощаваш и кое не ми прощаваш.

— Той ли ще те ооосъди тебе… — чу се грубият глас на царския слуга.

Самуил нищо не му отговори; той чувствуваше и знаеше, че Радой прикриваше с грубостта си своята скръб по него. На слугата отговори епископът:

— Ще съдя това, което ще чуя, според словото божие, както е писано по книгите.

— Книгите… Да не би господ да ги е написал! Писали са ги грешни люде.

— Мълчи, Радое — каза тихо Самуил и като помълча един дълъг миг, обърна очи към епископа, въздъхна издълбоко: — Пролях аз много кръв. Убих и брата си. Мъчи ме мисъл и за тия слепи люде вън… Това е, което искам да спомена в тоя мой час. Епископът на Преспа почака още някое време и като видя, че царят няма да каже нищо повече, заговори на свой ред:

— Виждам аз, царю, че в сърцето ти е останала боязън от бога. Има един изход, който е оставила великата божия милост за нас, грешните люде: разкаянието. Който се разкае от сърце за грешните си дела, ще получи опрощение.

— Како в църква… — чу се откъм насрещния ъгъл на стаята сърдитото ръмжене на Радоя.

Епископът едва сега погледна царя и попита:

— Ти готов ли си да се разкаеш, царю?

Срещу погледа му живо припламна погледът на Самуила:

— Всичко върших за царството и за людете му. Друго няма да кажа дори и пред лицето на бога. Царството и людете му. Това слагам в другото блюдо на везните.

Епископът мълча дълго. Не каза нищо повече и царят. Мълчеше в ъгъла и слугата. Най-сетне епископ Емилиян стана, поклони се доземи пред одъра на царя и тихо си излезе. В стаята влезе пак Ирина Радомирова.

Царят живя още два дни. И не се усети вече нито за един миг по-силен, а изпадаше в някакъв все по-дълбок унес. Попита още няколко пъти за сина си Радомира; тая мисъл не угасваше в ума му, а и тя беше не толкова за сина, колкото за царството и за новия цар, който трябваше да го замести. Спомена той, към края на втория ден, и за по-младия свой син, незаконородения. Пошепна на Ирина да се приведе към него и продължи все тъй тихо:

— За Давида искам да ти кажа… Обичайте го вие с Радомира. Братя са те. А той е още невръстен и…

Самуил въздъхна и не се доизказа. Не спомена името на Биляна, както бе дошло и сега в паметта му като някаква далечна светлина.

— Да, татко — отвърна Ирина Радомирова. — Той е наш брат.

През тия два дни тя не пусна никого при царя. Които идваха да питат за болния цар, тя ги държеше долу, в широкото преддверие на двореца. Там държеше тя и Владислава, Ароновия син. Ирина отговаряше:

— Царят спи. Царят току-що заспа.

Самуил и наистина беше в постоянен унес.

Привечер на втория ден той изеднаж отвори някак по детски учудени, а може би уплашени очи. Цветните стъкла на прозорците бяха започнали да тъмнеят, но в стаята беше още доста светло. Царят прошепна бързо:

— Защо не палиш още светлина, Радое? Тъмно е вече…

— Ще запаля — отговори слугата и гласът му трепереше.

После пак се чу шепотът на царя:

— Вода… Дай ми малко вода…

Радой остави светилника и побърза да донесе чаша с вода. Ирина я взе, приподигна с другата си ръка главата на Самуила, поднесе чашата към устните му. Той отпи една глъгка — чу се как шумно преглътна. В следващия миг Ирина усети как се отпусна върху ръката й главата на царя.

Старият цар бе издъхнал.

Ирина Радомирова сложи главата му на възглавницата, подаде чашата на Радоя. Тя притисна с пръсти двете мъртви очи, после се изправи пред леглото на царя и се прекръсти. А слугата като че ли нищо не забелязваше. Той сложи с някакво преголямо усърдие чашата на мястото й, върна се при леглото на господаря си, сякаш да чуе нова негова заповед, но после отеднаж рухна върху неподвижните му нозе. Ирина погледна слугата и видя как подскачаха от плач старите му мършави рамена.

По цветните стъкла на прозорците гаснеше вече и шестият ден на месец Листопад от годината 1014-та.