Погибел

IX

Пролетта завари Самуила в Скопйе. Той все още очакваше ромеите по десния бряг на Вардар край тоя град и им преграждаше пътя към средищните български области. За българския цар нямаше друг избор.

Още през първите пролетни дни в Скопйе се получиха вести, че византийците преминали Маторие гори откъм Бъдни, навлезли в долината на Тимок, а оттам се насочили към Ниш. Скоро след това се узна, че и тоя град е паднал в ръцете на втория Василий. От тия движения на ромеите се виждаше какви бяха и по-нататъшните им намерения — те се приближаваха към Скопйе.

В очакване на скорошно сблъскване с ромеите Самуил не направи нещо много повече от това, което бе направил. Голямата преграда пред войската му беше Вардар, който бе станал още по-пълноводен от потеклите пролетни води. Ако ромеите решат да преминат реката, българите биха ги посрещнали на отвъдния бряг с много предимства за себе си — освен дълбоките води на реката, укрепен беше и брегът с изкопи, насипи и засеки, с преградни стени, дето беше нужно, на един или два хвърлея от водата. Самият град Скопйе оставаше на другия, на левия бряг на реката, но българите се надяваха на яките му стени и само една битка между двете войски можеше да реши съдбата му. Самуил не беше забравил поражението при Сперхей и щом узна за падането на Ниш, строго повели да се пази станът на войската му денонощно със силна стража и от всички страни, особено откъм горния и долния му край до речния бряг, дето пазеха дружинки от по пет човека. Други дружинки от по двама или трима войници непрекъснато сновяха и по-далеко от войнишкия стан, най-вече по течението и срещу течението на реката. В града бяха оставени две хиляди войници да пазят градската крепост, но и да застрашават Василия и от тая страна…

Предните ромейски дружини се появиха на левия бряг на Вардара към края на третата седмица след Великдена тая година. То се знае, Василий не бе чакал толкова да премине големият християнски празник, колкото да позасъхнат пътищата от тойещите се снегове и проливните пролетни дъждове. За два-три дни се събра цялата ромейска войска на левия бряг на реката и се разположи право срещу българския стан. Освен българските стражи, които бяха поставени на разни места, на десния бряг се струпаха много българи, които наблюдаваха с голямо любопитство довтасалия враг и дори се опитаха да го дразнят и предизвикват през широката река с движения отдалеко и с викове, които поглъщаше шумът на дълбоките води. Самуил забрани тия ненужни предизвикателства, които през такава преграда като Вардара можеха да показват повече страх от врага и слабост, отколкото храброст и сила. Но те скоро престанаха и сами.

Сред българската войска тръгнаха зли приказки и не се знаеше кой пръв отваряше уста, но те стигаха и до последния войник:

— Те са два и три пъти повече от нас.

— И още идват, още много ще надойдат.

— С чунове и салове ще преминат реката и всички наеднаж. Иди да ги спреш!

Тревожно беше това, което се виждаше насреща, по левия бряг. Василий изпрати един полк от две-три хиляди войници най-напред срещу големия български град на левия бряг на реката. Тоя полк се укрепи недалеко от Скопйе, малко по на северозапад от мястото по двата бряга, дето бяха разположени двете неприятелски войски. Василевсът, види се, знаеше колко български войници имаше в града и сега цялата останала ромейска войска се обърна към насрещния бряг на Вардара. Ромейските дружини се подреждаха в продължение на цяла една неделя, готвеха се да преминат реката. Довлечени бяха край левия бряг чунове и салове, а на някои по-сгодни места по самия бряг бяха наредени метателни уреди за стрели, за къси копия и камъни. Бяха ясни, слънчеви тия пролетни дни и се виждаше всяко нещо по ромейския стан, дори и движенията на всеки войник. На една височинка отвъд ромейския стан стърчеше голям шатър със знаме, издигнати бяха около него и други няколко шатри, та не беше трудно да се познае — не по великолепието му, а по големината му, че това беше шатърът на василевса. Можеше да се познае и сам василевсът, който сновеше, на кон из целия стан, следван от знаменосеца си и цяла дружина велможи в позлатени доспехи, всички на коне след него. Той се спира няколко пъти и на самия бряг на реката, сочи и замахва с ръка, гледа към отсрещния бряг, дето бяха българите. Белееха се на пролетното слънце дълги редици островърхи войнишки шатри по левия бряг, ходеха нагоре и надолу хиляди ромейски войници, в редици или пък на малки, разпилени дружинки, сякаш на приятна разходка край реката. Виждаше се и как се събираха да се хранят, по три пъти на ден, и се хранеха някак много бавно, спокойно за войници, и то пред лицето на врага. Нощно време по целия ромейски стан пламтяха безброй огньове, които загасваха едва в зори. Чуваха се оттам и песни, особено нощем, когато позатихваха сякаш и водите на реката. Във всяко нещо там се чувствуваше голяма сила — и в множеството на войската, и в блясъка на оръжията, и в трептящите пламъци на нощните огньове, и в проточените ромейски песни, които заглушаваха като че ли всички други шумове в тревожните пролетни нощи. Самуил следеше всяко движение на ромеите и се опитваше да отгатне и отгатваше накъде бе насочено то. Ромеите се готвеха да преминат реката. Българите още преди това бяха готови да ги посрещнат; царят се надяваше, че преминаването на реката ще пречупи, ще намали силите на ромеите и ще ги изравни със силите на неговата войска. Това бе мислил той през цялото време, докато очакваше тая среща с Василия. Може би поради горчивия спомен за Сперхей през последните дни започна да се прокрадва в ума му и друга мисъл: дали това, което вършеха ромеите открито и с такова усърдие, не беше само за показ и дали не готвеха някаква изненада? И Самуил нареди да се удвоят стражите, които пазеха отдалеко българския стан, най-вече тия, които следяха да не би врагът да премине другаде реката — по на север или по на юг.

Ала можеше ли Самуил да знае всичко, що вършеха ромеите през тия дни и нощи? Не можеше да знае всичко ни той, ни верните му войводи и началници, ни най-будните негови стражи. Царят спеше само по няколко часа нощем и не можеше да дебне врага през тия макар и малко часове, когато очите му и душата му почиваха в тъмнините на късния нощен сън; не можеха да видят всичко и будните негови стражи в нощната тъмнина, която скриваше бреговете на реката, поглъщаше чак и лунния блясък по водите. В дълбока нощ един ромейски войник премина Вардара с плаване от левия му бряг към десния и малко по-късно от десния към левия. Той знаеше накъде върви в тъмнината, но българските стражи не го забелязаха. Ромеецът преплава реката полугол и носеше на кръста си само една къса мечица, ала не толкова за своя защита, а за да прониже сам сърцето си, ако попадне в ръцете на български стражи. Такава беше тайната, която пренесе той от единия на другия бряг на Вардар…

Ромеите преминаха реката през втората нощ на лунното затъмнение. Премислено беше и това — нека българите прекарат спокойно първата безлунна нощ, за да се приспи вниманието им. А имаше и кой да посрещне ромейските войници на другия бряг в тая най-тъмна нощ…

Огньовете пламтяха по целия ромейски стан, както всяка нощ. През треперливия блясък на далечните пламъци се мяркаха черни сенки — чуждите войници все още не спяха. Дочуваха се песни, провиквания, думкане на тимпани, както всяка друга нощ, откакто се бяха разположили ромеите на отсрещния бряг. И вече към полунощ, в черната тъмнина отвъд светлиците на многобройните огньове, започнаха да се измъкват дружина след дружина хиляди ромейски войници. Те тръгваха от своя стан и вървяха на юг, по-далеко от брега на реката, да не може да ги забележи враже око от насрещния бряг, нито да чуе враг шума на стъпките им, на оръжието им. Те свиваха пак към брега на реката на около едно поприще по течението и където речните води се разливаха доста нашироко, та се издигаше сред тях и цял остров от бял речен пясък. Струпваше се тук ромейската войска, но преминаването на реката бе започнало още щом бе стигнала до брега първата ромейска дружина. Чуваха се сподавени гласове, плясък и клокочене на дълбока вода, която стигаше някъде и до рамената на войниците. От време на време внезапно се надигаше и страшен вик, който бързо преминаваше в задавен сТой и в миг затихваше — водата отвличаше някого. Войниците уплашено се ловяха ръка за ръка, хващаха се за мокрите дрехи, за оръжията на лругарите си, въздишаха гласно, хлипаха от студ, храчеха и пръхтяха, за да изхвърлят блудкавата вода, която пълнеше устата им, ноздрите им. Дружината, която навлезе първа в реката, се събра на пясъчния остров. От мокрото облекло на войниците се стичаше вода на цели вади и студът в хладната пролетна нощ беше нетърпим. Войниците сами се нахвърляха отново във водата — да минат по-скоро на другия бряг.

Българите знаеха за тоя разлив и за острова сред реката. И чак тук, на около едно поприще от българския стан, беше изпратена удвоена дружина от десет души войници да пазят брега. И те чуха необикновения шум по водата, преди още ромеите да стигнат до пясъчния остров, който смътно се белееше в едвам доловимия зрак на безлунната нощ. После островът и съвсем изчезна, бързо го покриха някакви черни сенки. Българите надигнаха оръжията си, събраха се всички на брега, зачуха се сподавени гласове:

— Идат! Преминават реката! Нищо не се вижда! Но чуй, чуй!…

Когато едвам видимите сенки на ромеите се показаха върху белия остров сред реката, друга една дружина българи се втурна от тъмнината и плътно обкръжи събралите се на брега български войници. Започна се яростна сеч между свои и сред надигналия се вик и шум някой проплака с отчаян, нечовешки глас:

— Чакайте бе! Свои сме… Не виждате ли…

Отговор не се чу. След малко време край брега лежаха десет трупа на български войници — втурналите се в тъмнината бяха избили другарите си до един. Сетне със зловещо усърдие нахвърляха в реката мъртвите и се струпаха вместо тях на брега да посрещнат ромеите, чиито сенки вече по-ясно се мяркаха в мътните светлинки, които потрепваха по повърхнината на бързите речни води. И започнаха чуждите войници да се измъкват от водата като видри — от тях шуртеше вода, те се тръскаха, тупаха с нозе, махаха с ръце, изцеждаха с шепи мокрите си бради и мустаки, пръхтяха като коне, но всички мълчаха, както им беше заповядано най-строго. Двайсетината българи, които ги дочакаха на брега, стояха между тях като свои, някои се хилеха макар и в тъмнината, за да им бъдат по-угодни, а други се навеждаха и протягаха ръка, за да им помагат да излизат от водата. Ромеите пък, които излязоха първи от водата, знаеха по-добре какво трябваше да правят тук. Когато се събраха до петдесетина души, изеднаж се нахвърлиха върху посрещачите си и за късо време ги избиха, както те малко преди това избиха безмилостно другарите си. Телата на убитите българи останаха по земята — ромеите нямаха време да се занимават повече с тях, нито им беше нужно да крият следите си. И прииждаха все повече техни войници, струпваха се на брега.

Всичко това стана много бързо и в тъмнината мина замина още по-бързо. През цялото време в един храсталак наблизу се криеха други трима българи и следяха това, що ставаше на брега, но повече с ушите си, отколкото с очи в тъмнината. Тъкмо те бяхя довели дружината българи, които избиха българската стража на брега на реката; тая предателска дружина изби преди това и всички други български стражи, които пазеха българския стан чак дотук, което не беше трудно — стражите ги допущаха близу до себе си, като свои, а те ги избиваха и скриваха по гъсталаците наблизу мъртвите им тела. Избиването и на предателската дружина също бе решено отнапред, за да се заличат всички следи на предателството. Тъкмо за това следяха тримата скрити българи. И когато ромейската войска стъпи здраво на десния бряг на Вардар, те и тримата се измъкнаха от скривалището си и тихо, дебнешком се отправиха към заспалия български стан. Час по час те се спираха и се ослушваха — следяха и сега дали предателското им дело продължаваше успешно.

Всичко бе скроено и се изпълни, както бе скроено. Когато тримата предатели приближиха българския стан и съгледаха светлините на загасващите огньове, мълчаливо се пръснаха на три страни и всеки неусетно се добра до шатъра си. И тримата бяха големи заповедници, та всеки имаше свой шатър за нощна почивка. Последен от тях се спря пред шатъра си княз Ашот Таронит, зетят на царя; той беше най-хитрият от тримата: дълго обикаля и се кри низ стана, преди да стигне до своя шатър. Догаряше и там огън — пред входа на княжеския шатър. Стоеше там и нощен страж, който мълком поздрави с копието си царския зет. Минавайки край него, княз Ашот Таронит каза:

— Утре ще поспя до по-късно. Да не ме будят.

Ала и с тия свои думи той искаше да заличи всяка следа от злодеянието си, да отстрани от себе си всяко подозрение.

Внезапното нападение на ромеите завари Самуила не както при Сперхей — в леглото и дълбоко заспал, а буден и облечен, с меч, окачен на широкия колан. Той бе поспал някое време, но скоро след полунощ изеднаж се събуди от все същата тревога, която непрестанно дълбаеше сърцето му. Тя беше и голям страх, и надежда — царят се боеше от голямата сила на ромеите, но и се надяваше да я победи, ако и бог помогне. Не можеше Василий Втори да премине на отсамния бряг на Вардар с всичката своя сила, та дори и да чака досред лято, когато ще намалеят водите на реката. Денонощният шум на дълбоките води звучеше в ушите на царя като сладка, насърчителна песен, пълна с хубави надежди. А понякога…

Понякога, дори и в най-дълбокия му сън, шумът на реката се променяше. Той чуваше как се врязваха във водата многобройни весла, как се плъзгаха по нея чунове и салове близу един до друг, как пляскаха с ръце и ритаха с нозе по водата хиляди плувци, дигаха пяна и високи пръски — ромеите преминаваха Вардар. Така и тая нощ, а бе легнал капнал от умора и бе потънал в мъртвешки сън.

Той скочи в леглото и се ослуша. Най-напред чу дълбоките, тежки удари на сърцето си, които кънтяха през цялото му тяло. И после шума на реката, някак позатихнал в нощната тишина, еднозвучен, приятен за ухото. После и самата нощна тишина, която става още по-дълбока с тоя шум и сякаш се простира, лежи мека и тойла над цялата земя. Все пак ударите на сърцето поспират, позатихват, но не спират. И не тежи вече сън на възпалените клепки. Стига за тая нощ, стига. Бдението облекчава повече сърцето, което е обременено с такава голяма грижа, повече от съня, изпълнен с тревога и страх.

Царят отпусна нозе на земята и стана. В преддверието на шатъра спеше Радой, но нито помисли да го събужда. Нека спи, нека почива; нека спят всички спокойно, щом царят е вече буден. При светлината на единичния нощен светилник той се обу, надяна леката си плетена броня, окачи на колана бойния си меч. Оттатък се чу продраната кашлица на Радой; той бе чул в съня си тихия шум, тихия звън на телената ризница. Влезе мълчаливо и сякаш решен да не продума, но пак не се сдържа:

— Аз ве-вече не съм ти нужен… не ти трябвам…

И веднага грабна една наметка на царя, сетне лекия му кожен шлем — той знаеше, царят ще излезе да ходи вън в нощта; това беше всяка нощ, откакто бяха тук — да скита царят вън, край реката и по целия стан.

— Ти стой си тук — рече царят както всяка нощ.

— Аз да не съм умрял за сън! — отговори и слугата както всяка нощ.

Самуил жалеше старите му кости, но и се радваше, че верният му другар не го оставяше сам в тъмнината. Излезе царят, излезе след него и слугата му. Стражът пред царския шатър цял се изпъна и бодро тупна с дръжката на копието си по земята. На два сажена пред входа на шатъра светлееше купище жар. Застаналият наблизу войник с разкрачени нозе беше цял озарен от аленото сияние на огъня, застрашително просветваха железата по него, острието на копието му, също и очите му, втренчени в лицето на царя изпод нахлупения железен шлем. Самуил спря върху него радостен поглед:

— Втора смяна ли си?

— Втора, царство ти.

Самуил мина през бледото сияние на огъня и навлезе в тъмнината.

— Втора… мърмореше след него Радой. — А ние с тебе… коя сссмяна сме…

Тук и там низ стана светлееха и други загасващи огньове; тук и там се виждаха черните сенки на нощните стражи. Тихо беше наоколо, спокойно, при толкова заспали люде по шатрите и навесите. Царят дигна очи към озареното от безброй звезди нощно небе, което в тъмнината цяло се разкриваше високо горе. Той умееше да чете по него и позна, че беше още дълбока нощ. Пътниците звезди бяха още далеко по своите нощни пътища, сънно примигваха и всички други техни сестри, всяка на своето място по небесните дълбини.

Някакъв едвам доловим шум изеднаж откъсна погледа му от спокойното среднощно небе. Не, това не беше реката… Рязко и все по-ясно се отделяше тоя шум от глухия еднозвучен говор на водите. И откъде идеше тоя странен шум, така внезапно проникнал в тишината?… Самуил бързо се запъти към долния край на стана — стори му се, че шумът идеше оттам. Бързаше след него и Радой…

Колкото беше тихо по целия български стан, неочакваният шум все повече се засилваше и сякаш бързаше, бързаше насам. Но това беше вече непредпазлива врява и тропот на много люде, които се приближаваха. И един внезапен, продран вик заглуши всички други шумове и гласове в нощта:

— Ромен! Ставайте, ставайте!…

Задумка тъпан, бързо-бързо, като че ли закънтя цялата земя. А после се надигнаха гръмки викове, чужди, враждебни, диви, тържествуващи. После болезнени стенания, писъци. Дигнаха се тук-там по земята цели облаци искри, засвятка се. И царят, и слугата му до него видяха дълги, гъсти редици чужди войници, тъмни в нощния мрак и още по-страшни с бързите, мътни проблясъци на железните им доспехи, на оръжията, които размахваха. Те събаряха шатрите и навесите, ритаха недогорелите главни, негли да им е по-светло.

Царят изтегли меча си; стиснал зъби от безсилна ярост, занемял. Излезе пред него слугата му и го обхвана с две ръце, сякаш да го запази с тялото си от чуждата войска, и го задърпа, заблъска го отчаяно, заплака с глас, изтънял и грозен:

— Върни се… Моля те като бога… Ще те хванат…

Заблъска го в гърдите, задърпа ръцете му и царят:

— Махни се… Остави ме! Остави ме да умра…

Ромеите наближаваха като тъмна, жива стена. Но бяха наскачали вече български войници от околните шатри, изпод навесите, викаха уплашени, въртяха се, струпваха се един до друг, някои се спуснаха да бягат. Самуил блъсна слугата си с лакът, а и Радой сам се отдръпна.

— Момци! Юнаци! — размаха царят меча си. — Тук съм аз… Ето, с вас! Не бойте се! Тук, с мене всички!…

— Пазете царя! — нададе вик Радой. Царя пазете…

Около тях се насъбраха десетниа-петнайсет войника, после още толкова. Обладал гнева и отчаянието си, царят забеляза, че някои от тях бяха полуголи, без ризници, без шлемове, боси, надигнали бяха само мечовете си, копията. Той хвърли наметката от рамената си, завъртя се, втурна се между тях:

— Стойте ту… Да ги спрем! Докато се надигнат нашите… Ще ги избият в съня им. Да ги спрем! Викайте! Тръбачите да тръбят! Стойте с мене, стойте…

Ромеите бяха близу. С хиляди. Те викаха по-силно, обхващаше ги бойна ярост и стръв. Викаха и българите около царя. Завиха тръби, рогове, задумкаха тъпани и тарамбуки. Изпод навесите и от шатрите изскачаха все повече войници, уплашени, забъркани; препасваха мечовете си, нахлузваха ризниците си, шлемовете, други търсеха оръжието си в тъмнината. Виждаха се само черни сенки, които се въртяха като безглави, махаха ръце, тичаха ту насам, ту нататък, викаха, охкаха, зовяха се по име. Събраха се и други още войници около царя, но много повече бягаха в тъмнината по противоположна посока. Някъде напред започна битка с ромеите; чуваха се бойни възгласи, блъскане на щитове, сух звънтеж на ударени един о друг мечове. Там, малко по-папред, бяха войводите Никулица, Радой Гавра, младият Никулица, Симеон Илица, Сермон и няколко десетки войници. Биеха се гърди срещу гърди. Живата вълна на ромеите се поспря, огъна се. За няколко мига…

Малко по-назад, дето беше царят, като изпод земята изникна Ивац, в пълно бойно облекло, с меч в ръка. Той обхвана Самунла с лявата ръка през гърдите, като в успокоителна прегръдка:

— Връщай се, царю, връщай се. Няма полза. И не спирай войниците, ще ги избият. Не ги спирай, някои още спят по шатрите. Нека се оттеглят всички нагоре. Ромеите са много. Хайде…

Ивац усети под лявата си ръка как се издигнаха и хлътнаха гърдите на царя, ведно с леката му плетена ризница, в дълбока въздишка. После се чу и гласът му, глух, задавен:

— Да… Нека се оттеглят към Водно. Ала Ивац и слугата Радой трябваше почти със сила да го отстранят, да го изтръгнат като дърво от земята, да го откъснат като майка от тялото на умрялата й рожба. В същия миг, когато се извръщаше, когато се обръщаше с гръб към врага, царят съгледа сина си Радомира, който тичаше с огромния си меч в ръка срещу ромеите. Той не извика, за да спре и върне сина си. Той видя и Владислава да тича нататък, не извика и подир него. И само това попита, без да се обръща към никого:

— Какво ли е станало с малкия… с по-малкия ми син…

Не изпрати никого да потърси и малкия му син. Нозете му като да бяха в оловени ботуши; той едвам ги влачеше и все току се извръщаше да погледне назад в тъмнината. Великият войвода Ивац изчезна някъде. До царя беше Радой и все го подканваше:

— Хайде, господарю… Няма да зарадваме Василия, да ни улови живи. Сега, царю, майката му е да се измъкнем. Да спасим кожусите си. А утре ние пак ще ги бием, пак… ще ги би-бием.

С тях вървяха и войници. Те не бързаха да се изпреварват в бягството си. Пазеха своя цар. Но много повече войници бързаха, бягаха нагоре, срещу течението на реката, и после вляво, към горите на Водно. Мнозина от тях бяха оставили мечовете си, копията, лъковете, секирите, та и ризниците си, и шлемовете, дори и обущата си по напуснатите шатри.

Само няколко хиляди от най-храбрите отстъпваха с лице срещу ромейската войска. Отстъпваха крачка по крачка, поспираха се да отблъснат удар, да нанесат удар, да опънат лък, да мушнат с копие. Между тях на първо място беше войводата Радой Гавра, някогашният рибар на Охридското езеро; между тях беше мълчаливецът Симеон Илица, който и сега удряше с меча си съсредоточен, вдаден в работата си; между тях беше и царският син Радомир, около когото се ширеше цяло гумно и никой от многобройните врагове не се решаваше да се приближи повече до него; там наблизу беше и царският племенник, стиснал разголени зъби и дебнеше настървено да клъвне някого с меча си. Вече по-далеко зад тая жива защитна преграда на българите младият Никулица водеше под ръка баща си, стария Никулица, който беше ранен в дясната ръка, та носеше меча си в лявата, която бе подхванал неговият син. Те мълчаливо се отдалечаваха от подвижното боище, където се водеше защитната неравна битка. Започнаха да отстъпват по-живо и най-храбрите защитници — хилядите ромеи налитаха и заплашваха да обградят българската дружина от всички страни. После тя и сама се разпиля — не можеше да устоява повече на страшния напор на ромеите, които бяха двайсет и може би трийсет пъти по-многобройни.

Ромеите минаха през целия български стан. Те избиха всички българи, които не бяха успели да се изтеглят с останалата българска войска, влязоха и в шатъра на българския цар. Няколко дни по-късно Василий влезе и в Скопйе.

Българската войска не беше разбита. Тя се оттегли по височините на Водно, недалеч от Скопйе, и се скри в тамошните стари гори и гъсталаци. Василий Втори знаеше за оттеглянето на българите, пък и не можеше една многохилядна войска да заличи следите си, изеднаж да изчезне. Забелязваха се войници по окрайнините на Водненските гори, по пътеките, които слизаха от там накъм селата по полето — прогонената от стана си войска още от първия ден трябваше да си потърси храна, трябваше да се пази, щом врагът беше толкова близу. Денем над раззеленелите се вече гори по Водно се издигаха сини пушъци, а нощем отдалеко светлееха огньове, макар и скрити между дебелите дънери.

Но Василий не се спусна да преследва българите. Той и сега се боеше от българските планини и гори, дето българите бяха на свое място. Горите и планините не бяха сгодно място за среща между две многобройни войски. Василий влезе в Скопйе без бой. Скопският кастрофилакс, някой си Роман, като видя, че Самуил трябваше да бяга от своя стан край Вардар и да се крие по горите, сам отвори вратите на града и предаде ключовете му на василевса заедно с двете хиляди български войници. Ромейските глашатаи оповестиха низ цяло Скопйе, че василевсът на ромеите, който е единствен цар на земята, влиза с мир и любов в тоя град, както и очаква да бъде посрещнат. Като чуха такива думи и обещания, някои скопяни се трупаха по улиците да гледат ромеите и влизаха в разговори с тях, макар на два различни езика. Василий прогласи кастрофилакса на Скопйе за свой протокелиот и нареди да ходи с приближените му, да се храни на трапезата му. Тоя Роман тръгна като гладно куче след чуждия цар, а когато приближените на василевса го изоставяха, понеже го презираха, или уж забравяха да го поканят на царската трапеза, той тръгваше между скопските боляри да се хвали, че спасил кожите им. И наистина василевсът нито ги бутна с пръст, но това беше от хитрост. Василий гледаше да спечели българските боляри с ласкателства и награди, като използуваше несполуките на българския цар и показваше по всякакви начини своята сила и богатството си. Яви се пред него и му се поклони също и кметът на Скопйе, на име Лазар Къп. На скопския владика пък Василий каза:

— Ти знаеш, владико свети, писано е в свещените книги, така е рекъл спасителят наш Исус Христос: „Отдай божието богу, кесаревото кесарю.“ А кой освен мене е кесар на земята? Нима Самуил Мокри, който бил някакъв си хилядник при своя баща комит Никола Мокри?

Владиката се улови за думите му може би от страх или от хитрост и угодннчество, или пък от простодушие, И каза с голяма радост:

— Така е според светото писание и ти наистина си единственият кесар, щом прогони Самуила със силата си.

Което каза на Василия, владиката повтаряше и във всяка църковна служба, когато трябваше да измолва многолетие за царя: той не споменаваше вече името на Самуила, а споменаваше името на чуждия цар, който надви българския цар и го прогони по горите. Сред простия народ в Скопйе настана голямо смущение и не толкова поради ромеите, които скитаха низ града и се радваха на почивката си, колкото поради това, което вършеха и говореха някои от българските боляри воглаве с владиката, кмета и кастрофилакса. Ала имаше между болярите, още повече между простия народ, такива люде, които намираха пътища и отиваха при своите по Водно, та стигаха чак до своя цар и му разказваха какво ставаше в Скопйе.

Василий стоя в тоя град и по околните места, докато се уталожи времето, докато преминаха пролетните бури и изтекоха буйните пролетни води. Той не се реши да продължи проникването си в България накъм престолнината й Охрид, докато имаше зад гърба си такава голяма българска сила, пък и с такова решение бе започнал своя поход — да разгромява българското царство по окрайнините му, докато стигне най-сетне и до неговите средища, за да нанесе последен удар. Той знаеше, че засега не ще може да задържи Скопйе, щом Самуил беше толкова близу, и остави в града предишните управници, като ги нарече само с ромейските им титли и звания. Докато стоя в Скопйе, василевсът разруши най-яките крепостни стени и кули, както правеше навсякъде из България, за да не могат българите да използуват своите твърдини след неговото отдалечаване.

На другия ден след празника на апостол Петър и Павел предната стража на ромейската войска излезе от източната врата на града и продължи по пътя за Средец, край левия бряг на Вардар, като остави вдясно стария каменен мост. След предната стража потегли и цялата войска, която вървя два дни, пазейки строго най-добър ред. Василевсът бе наредил да се събере и да мине оттук цялата му войска, за да покаже своята мощ. Доста време след като мина стражата, на пътя излезе челният отряд — две тагми лека конница с дълги мечове, с примки на седлата, конете бяха бели или светлосиви, войниците, също и всички челници в строя бяха с бели беневреци, с посребрени брони, с високо извити и също посребрени шлемове с дълги бели гриви. Бели, украсени със сребро, бяха и знамената на тия две тагми, с кръстове и изображения на светци, техни покровители. Минаха те като бял облак. И пак доста време след белия челен отред по пътя се зададоха тагмите на тежката конница, всяка една със свой цвят на облеклото и на знамената, които носеше. Мина тагма с черни коне, с червени беневреци и гриви на шлемовете, мина тагма с дорести коне, с тъмножълти беневреци и гриви, мина тагма със сиви коне, със сини беневреци и гриви, после и една зелена тагма, с шарени коне. Тежките конници носеха дълги копия, дигнати нагоре, мечове и малки кръгли щитове, надянати на лявата ръка, и каквито бяха по цвят беневреците на войниците, такива бяха щитовете им, също и знамената им. Излъсканото желязо на техните наколенници, брони и раменници блестеше остро на яркото юлско слънце. Те се движеха по-бавно, изтежко и покритата с прах каменна настилка на пътя тътнеше под копитата на хилядите коне, а през тоя плътен тътнеж се чуваха резки звуци на тръби, меко думкане на тимпани — начело на всяка тагма вървяха малка дружина свирци с дълги тръби и кръгли тимпани; те също бяха облечени като другите войници от тагмата, без копия и щитове, но с мечове, понеже трябваше да влизат в бой, както и цялата тагма, за да насърчават войниците с тръбите и тимпаните си.

Скоро след тежката конница по широкия път потече и пехотата, мерия след мерия. Тук облеклото на войниците не беше така различно по цвят, шлемовете бяха с по-ниско извити ръбове и без гриви или някои само с къси, остригани като четки гриви, колкото за някаква разлика. Пехотата изглеждаше тъмна или тъмносива, но по всеки войник просветваше желязото на доспехите му, на обкования му щит, та цялата войска, човек до човек, изглеждаше като излята от желязо. И още по-ясно се забелязваше матовият блясък на желязото по тия хиляди войници покрай искрящите блясъци на златото и среброто по шлемовете, по ризниците и по мечовете на челниците, по високо дигнатите знамена, пак с кръстове и светци. Тагма след тагма се различаваше по оръжието — дали бяха стрелци с лькове и стрелници, дали бяха мечоносци с големи, едва ли не цял човешки ръст щитове, дали бяха копиеносци с дълги тежки копия, които носеха високо изправени на рамената си, та цялата им тагма приличаше на гигантски таралеж, дали бяха хвърлячи на къси копия, които носеха по цели снопчета копия на гърба си, съшо къси до колената мечове и по-малки щитове, дали биха прашници, също с мечове, и все така различни една от друга тагми може би над петдесет. След пехотата минаха нови тагми пак тежка конница, а след нея се потътриха, теглени от волове, бойни уреди, метателни и стенобитни — високи обсадни кули, балисти, „овни“, обковани с желязо коруби на „костенурки“ за по-малко и за повече войници, копиемети и стреломети, обсадни стълби, натоварени на коли, и всички се поклащаха като уродливи чудовища, излезли от дъното на морето. Тежки и тромави, тропотеха и скърцаха пронизително на ниските си колела с дебели железни шини. Край всеки един от тия уреди вървяха войниците с леки шлемове и ризници, с къси мечове, сякаш колкото да се знае, че и те бяха войници на василевса, а със запретнати до лактите ръкави в горещия летен ден, като че ли и по това да се познае службата им край бойните оръдия. След дългата редица на уредите мина още една тагма лека конница — пазач на тия страшни чудовища от дебели греди и железа, от ремъци и въжета като жили по тях. Повлечени от по едно или по няколко рала силни волове, бойните уреди изглеждаха безпомощни с голямата си сила тук по пътя и легнали на ниските си колела, като да пълзяха по корем.

Като мина цялата ромейска войска и продължи нататък в полето, след нея там се повлече и обозът й — безброй коли с чергила и без чергила, с по четири и с по две колела, коне и едри мъски, всичко натоварено и претоварено с оръжия и храни, с шатрите и всякакви други вещи, нужни за бой или за стануване, с големите и тежки ковчези, в които и василевсът, и велможите му, и всички по-големи и по-малки челници заключваха своите вещи, също и плячката си. А щом отмина и безкрайният обоз, потекоха след него, сред облаци прах, стада от коне и всякакъв друг добитък, който цвилеше и блееше, мучеше и рикаше, риташе със задни нозе, спираше внезапно да разгърне и преплете рогове, докато изплющи по извитите гърбове дългият бич на някого от многобройните пазачи.

През тия дни, докато се извървяваше многобройната ромейска войска, по оцелелите стени на града и долу край прашния път се трупаха много скопяни, които зяпаха по войниците и сякаш все едни и същи от сутрин до мрак; гледаха те, слисани от толкова много въоръжени люде, в желязо, сребро и злато, от толкова силни, охранени коне, от толкова бойни уреди, от толкова тежки товари и хилядни стада, които люде на васнлевса бяха събирали и трупали по завладяната българска земя. Гледаха любопитните и се дивяха на тая голяма сила със страх в сърцата. Когато се показа на пътя двадесетата тагма на пехотата, двадесет и първата се спря и я почака да отмине. В същото време през разтворената източна врата на Скопйе се зададе една дружина от пехотата на василевса, която беше и лична негова стража. Веднага след нея от портата излезе и сам василевсът, тоя път на дорест кон, който имаше бяло петно на челото, малки щръкнали уши и дълга до земята черна опашка. И в първите мигове като че ли конят привличаше повече погледите на людете, какъвто беше красив и горд, с извита шия и мършава малка глава, с лека походка, но в следващия миг човек дигаше поглед към конника. Василий седеше и сега здраво, удобно разположен на седлото, с изпънати гърди и някак по младежки изправена глава, лявата му ръка държеше юздата леко, но със силни пръсти. Гъстата му брада беше цяла посивяла и личеше още по-ясно на мургавото му лице със същите дебели черни вежди и големи, строги очи. Облечен беше и сега просто — целият в желязо, с железен шлем на едрата си глава и само там, по шлема му, проблясваха някакви знаци от злато, също и по дръжката на меча му. Но и някаква невидима сила идеше от него, може би от лекотата, с която изпънатото му, набито и яко тяло носеше тежките железни доспехи, или от строгия израз на лицето му, или от простотата на цялата му външност, или пък само от името му. Когато излезе той ог широко разтворената врата и подкара коня си по пътя, спрялата се там пехотна тагма нададе многогласен вик:

— Да живее великият василевс!

Той едва подигна ръка за поздрав и продължи по широкия прашен път, следван от знаменосеца си, от четирима тръбачи и веднага след тях — от втора една дружина на личната негова пехота. Василевсът влезе във войската си, спрялата се там пехотна дружина продължи след царските дружини, продължи пьтя си и цялата войска със знамената, с тръбите и тимпаните си, със страшните бойни уреди, и нататък в полето с безкрайния обоз, с неизброимите стада след него.

През първите няколко дни, след като се оттегли ромейската войска, градът беше като празен дом с разтворени врати и прозорци. Людете изглеждаха някак много малко по улиците му и говореха по-малко, по-тихо, затихнал бе и всекидневният шум по работилниците и продавачниците. Това продължи много дни. Скопяни все поглеждаха към градските порти, чакаха да се върне българската войска, но тя премина реката по следите на Василия и не се отби в града. Преди имаше много войници, после бяха дошли ромеите, а сега изоставеният град беше наистина като празен. И като че ли някаква вина тежеше върху него. Чуждият цар си бе отишъл, но защо не идваше българският цар в своя град? Скопяни говореха по-тихо, по-тихо стъпваха по улиците, нямаше песни и провиквания. Градските порти стояха отворени от сутрин до мрак, но царят не идваше, не идваше и войската му. Тогава и някакъв страх проникна в града.

Скопският кастрофилакс Роман не смееше да се яви пред царя, на когото бе изменил, и побягна с ромеите, с новия си господар. Кметът на Скопйе Лазар Къп беше по-дързък; той не побягна с ромеите, а се залъгваше с някакви свои дръзки мисли и надежди. Така се залъгваха и всички скопски боляри, които се бяха преклонили пред чуждия цар, лъжеше ги умът им и късата човешка памет, склонността у човека да омаловажава греховете си и да издига заслугите си. Те се оправдаваха и дори се хвалеха, че са спечелили благоволението на победителя за превзетия град и са спасили града от грабежи и насилия. А скопският митрополит, от голяма хитрост или от голямо простодушие, още на другия ден след изтеглянето на ромеите спомена в молитвите си не Василия, а царя български и така продължи всяка служба в митрополитската църква на Скопйе. Простият скопски народ помнеше по-добре какво бе вършил и говорил кастрофилаксът, за кого се бе молил владиката, как се бяха кланяли мнозина от скопските боляри пред чуждия цар; простият народ чувствуваше повече вината на престъпилите, също и своята вина за покорството и търпението, което бе показал спрямо чуждите, срамуваше се и се страхуваше от наказание. И над целия град тежеше някаква вина. Но българският цар не бързаше да дойде и сякаш нямаше да се върне вече никога в града, който бе напуснал.

Ромейската войска и василевсът й се насочиха по пътя за Велбъжд и Средец. Планините на север, на запад и юг бързо изчезнаха, като че ли потънаха в земята до най-високите си върхове и наоколо се отвори широка равнина, над която пламтеше огънят на юлското слънце. Хилядната войска пълзеше по пътя, от завой в завой. Бавно се влачеше тя през широкото поле, не във всяко нейно движение се чувствуваше страшната сила на живата й огромна снага. Така беше през първия и през втория ден на нейния поход, ала още рано на третия ден по цялата ромейска войска започна някакво смущение. Конници по едни и по двама препускаха край пътя ту към средата на необозримата върволица, където беше василевсът, ту към началото или към края й; после други, по-големи дружинки конници се спуснаха от двете страни на пътя надалеко из полето, тичаха нагоре-надолу и пак се връщаха към войската, която не спираше своя ход. Ромеите бяха усетили, че отдалеко ги дебнат и ги следват многобройни български дружини и сега, когато предните части на войската навлизаха между теснините и хълмищата накъм Страцин, василевсът се обезпокои да не би българите да му устроят пак засада както през годината 986-та в теснините при Траянова врата. Той изпрати разезди по всички посоки и наистина се разбра, че силна българска войска следеше отблизу ромеите и може би готвеше някаква изненада…

Още веднага щом ромеите излязоха от Скопйе и се насочиха към Средец, цялата българска войска, която дотогава се спотайваше из горите по Водно, също слезе в полето, премина Вардара и тръгна по следите им. Самуил искаше да ги издебне на някое сгодно място и да ги удари, макар с много по-малко сили. След сблъскването при Вардар българската войска не беше разбита, ала бе намаляла още повече и като търсеше сгодно място някъде по дългия път за Средец, Самуил искаше да удари ромеите с по-голям устрем, за да изравни донякъде силите на двете войски.

Царят следеше от височините на Водно движението на ромеите и щом излезе на полето и последният техен войник, той яхна коня си и тръгна между своите дружини, както бяха вече подредени на няколко поляни в горите и готови за път. Царят каза почти едни и същи думи пред всяка от дружините си:

— Ще се спуснем след тях без страх, без милост! Ако ги ударим добре и здраво, ще ги сразим, колкото и да са по-многобройни от нас. Те са обърнати с гръб към нас, а ние ще потърсим и по-сгодно място. Аз искам да замахнеш с всичката си сила и да удариш право в сърцето. Или ние ще живеем, или те, а тук е наша земя. Ако не си разбрал и досега това ти, български войнико, и ти, народе, връщай се и се скрий в хижата си, ромеецът ще дойде да те намери, да одере кожата ти. Иначе не може да бъде, но ти побързай да ю удариш добре в сърцето, за да живееш повече от него…

Говореше царят на войниците си, говореше и цялата негова външност — очите му, лицето му, пребледняло от мисли и грижи, юмрукът му, стиснат и твърд. Забелязаха мнозина от войниците, че той не поглеждаше челниците, които стояха край дружините, всеки на своето място, а търсеше техните погледи, искаше те да чуят и разберат тия негови думи, пълни с гняв и закана. И когато се даде знак за тръгване още по тъмно на другия ден, след като ромеите бяха излезли на открито поле, българските дружини се спуснаха по гористите стръмнини на Водно по-живо, макар и някак умълчани, но в това се усещаше гняв и упоритост.

Както бе премислено и решено преди това още, българската войска слезе в полето и се понесе след ромеите като птица с разперени крила. Една част от нея излезе на пътя и я водеше сам царят, а други две нейни, също големи части тръгнаха от двете страни на пътя, подредени на по-малки дружини, една до друга вляво и вдясно из полето. Така вървеше българската войска след ромеите, почти разгъната в бойни редици за нападение, готова всеки миг да се доразгърне и да се втурне върху неприятеля. Самуил и войводите му държаха войската готова за нападение, за да не дадат време на ромеите също да се разгърнат за бой там, където биха решили да ги нападнат. Вдясно от пътя водеше Ивац, а вляво — царският син Гаврил-Радомир.

Труден беше за българската войска тоя дълъг поход, с тоя неин боен строи. И по-труден беше за дружините, които вървяха без път вляво и вдясно, през долища и поляни, през ниви и ливади, през селища и речни пясъци. И твърдата земя беше немилостива към тях, и високото небе, което сипеше върху главите им огън от сутрин до вечер в тия юлски дни. Често тези, които вървяха по пътя, трябваше да се спират, за да изчакват другарите си отляво и отдясно, за да се изравняват, а те трябваше да избързват с разранените си нозе по изсъхналата вече земя, през пясъците и камънаците, през долищата и бодливите трънаци. По-щастливи бяха конниците в това мъчително пътуване без път, но небесният огън и за тях беше страшен, също и жаждата, и строгият ред, който трябваше да спазват. Когато ромейската войска се спираше да почива, спираха се и българите, но те бяха винаги на щерк и в боен ред, та не можеха да намират сгодни места за почивка, нито вода наблизу, пък и хляб нямаха достатъчно, понеже бяха тръгнали без обоз и без стада след тях, а само с торбите си, които и не бяха много пълни.

Но българските войници вървяха и вървяха. Бързаха след врага и дебнеха да го ударят. Да се свърши най-сетне с ромееца или да легне човек да умре на горещата, твърда земя. Една от дружините от лявото крило беше поизостанала в някакво долище, по нажежения камънак на пресъхнал поток. Войниците вървяха с напукани, разкървавени устни, с отровна горчилка в устата, между зъбите им скърцаше пясък и вдишаха те огън, а не въздух, нозете им затъваха и се спъваха премалели, оръжието им и всички железа по тях, нагорещените железни шлемове на главите тежаха и натискаха към земята. Там в долището беше и царевият племенник Иван-Владислав, по-упорит и по-гневен от всички, та се спусна с коня си да подгони изостаналите, дигна и бича си, какъвто беше обичаят му. Изстъпи се срещу него един от войниците и такъв беше той, с такова лице, че дигнатата ръка на княза сама се отпусна. Но какво беше станало от лицето на войника под железния шлем? Две хлътнали, пламтящи очи, тъмни и зли, прилепнали жълти бузи, сплъстени мокри косми, пресъхнали устни и черна, запечена кръв по тях. Разголи той зъби, сякаш да хапе и да къса, гласът му хрипти:

— Що искаш ти, болярино! С коня ти вървя и аз, и по корема си ще се повлека! И тия тук всички… Пазя ръката си за ромея, проклет да бъде той три пъти!

Наоколо се чу глух говор, сърдито ръмжене, като ехо на думите, които изрече войникът, това бяха другарите му наоколо, които изричаха също такива думи срещу княза, и те със същите очи и напукани, прегорели устни. Князът срита коня и отмина.

Вървяха българските войници и не се спираха, не се откъсваха от дружините си, не се разбягваха. Те сега почти всички имаха железни шлемове и повечето имаха железни ризници, оръжието им беше по-добро от всеки друг път. За това оръжие, за железните шлемове и ризници се бе грижил най-много Самуил, царят, през тия години, повече от трийсет, откакто беше той като най-усърден стойанин за царството. Направено бе вече много за оръжието на войниците. И за облеклото на войската се бе грижил царят много, заедно със своите най-добри помощници, и за обущата й, за храната и също. Грижил се бе той премного и за всякакви бойни уреди. Ала ето и сега още войниците му ходеха обути в беневреци от сурова вълна, смесена бяла с черна или боядисана с орехови люспи, ткаеха я жените на разбои; това имаше, не се намираше друго за облекло — вълна и кожи, коноп и лен за беневреци и ризи, а имаше все още и бойни ризници от ленено платно, да поспре такава ризница и задържи колко-годе вражия меч и стрела. Войниците и сега още ходеха повечето с опинци и по-малко с подковани, високи обуща, със скорни; нямаше в България много люде, изкусни в обработката на кожи за обувки. Не стигаха и опинците, лесно се протриваха по дългите пътища, пробиваха се, та някои от войниците сега бързаха след василевса и съвсем боси. Боляринът даваше само по едно рало цървули на войника, а още повече гледаше да го изпрати със старите негови цървули, стискаше той с две ръце и когато даваше кожи или цървули за царските хранилища. Стиска боляринът, къса и крие също и храната, и вълната, и конопа, и желязото, и всичко, що е нужно за войника, та и човека спира, кара го да се прави на болен, не иска да го даде на царството, за да работи на нивата му или в гората му. Промениха се много неща в царството, само болярите останаха все същите и малцина между тях се промениха към по-добро…

Вървяха войниците и не изоставаха. Те проклинаха небесния огън, твърдата нагорещена земя, острите камъни и трънаците, които късаха кожата им, проклинаха празната торба, болярина и всички човешки мъки, но вървяха, бързаха с разкървавените си нозе. Те не изоставяха своя цар, водеше ги след него някаква надежда сред всичките им мъки. Водеше ги и гневът им към чуждия цар, към чуждите войници, които бяха дошли, а те трябваше да ги прогонят. Водеше ги и мисъл за желязното облекло на ромейските войници, за подкованите им обуща, за позлатата по доспехите на ромейските челници, за големия ромейски обоз и стадата, които го следваха.

Към края на втория ден българите бяха вече по петите на ромеите и подредени дружина по дружина, човек до човек, тъкмяха се да ги ударят в гърба, също и от двете им страни. Ромейската войска пълзеше между височините и по самите височини накъм Страцин. Тук някъде ромеите трябваше да се спрат за нощна почивка. Самуил мислеше да ги удари през време на почивката им. То се виждаше, че ромеите знаеха за българите, но не можеха да знаят колко бяха те, къде се готвеха да ударят и как ще ги ударят.

Слънцето догаряше върху извитите гърбове на потъмнелите хълмища далеко на запад, сред алени пламъци и пушъци. Слънчевият огън се отразяваше високо по ведрото небе, ала откъм изток се ширеше хладно, зеленикаво сияние, в което гаснеха бързо отраженията на светналото пожарище на запад. По долищата лягаха гъсти сенки, бързо тъмнееха и листнатите гранки на дървесата, само прегорялата трева се жълтееше все още ярко по високите поляни. Дългият летен ден си отиваше и всяка жива твар, дори всяка тревичка и листата по горите очакваха прохладната нощ, а най-вече я очакваха людете. И се чувствуваше вече освежителният дъх на нощта в прохладните вечерни сенки, в тъмнеещите багри наоколо, дори в това общо, нетърпеливо очакване, в жаждата за облекчение и покой.

Василий се спря още преди залез слънце на самото плато Страцин. Една част от войската му бе слязла вече надолу, към долината на Крива река в местността Славище, но другата част все още лазеше насам, след като бе преминала и река Пиня. Василевсът нареди да се разположи войската по отвъдната страна на Страцин, по поляните, които бяха обърнати накъм Крива река, от двете страни на пътя. На самото плато, близу до пътя, откъм дясната му страна се виждаха няколко хижи, едва понадигнали се от земята; не се виждаха там никакви люде — бяха се изпокрили, види се, из близките гори, но всички селски кучета бяха там и лаеха непрекъснато в яростен захлас. Докато разглеждаше местността, василевсът на няколко пътя обърна нататък недоволно лице и после каза:

— Български кучета. Познават се.

Един от приближените му пошушна нещо на протокелиота си и малко по-късно цяло отделение стрелци с лъкове се отправи към селото.

На няколко сажена от пътя, на другата му страна, се издигаше доста висока стражева кула. До нея беше прилепена и друга, по-ниска сграда, също каменна и покрита със зеленикави плочи. Вратата на по-ниската сграда беше тласната досам стената, оттам се влизаше, види се, и в кулата. Край стената, досам вратата, бяха натъркаляни един до друг труповете на четирима избити български войници. Избила ги бе предната ромейска стража, която трябваше да разчиства пътя. Минавайки там, василевсът сви дебелите си вежди:

— Махнете тия лешове! — После се извърна към приближените си и посочи с ръка кулата:

— Махнете и това купище от камъни!

Върху малката българска твърдина се нахвърлиха стотина войници и започнаха да я разрушават. Василий разрушаваше всички български твърдини, големи и малки, разчистваше пред себе си пътищата по цяла България, където можеше да навлезе.

Ромейската войска се събираше на другата страна на страцинските възвишения. Куполът на Козяк на север и стръмнините на Джерман малко по на североизток се издигаха тъмномодри към все още светлеещото небе, но по тях трептяха едвам доловимо бледи, червеникави петна, та планините изглеждаха като грамади от тъмен метал; право срещу тях догаряше и опушеното огнище на залеза. Василий не забелязваше тия промени по небето и земята. Той ходеше насам и натам, гледаше как се настаняваха полковете му и не се спря, не подви нозе да седне, докато не премина на другата страна на Страцин цялата му войска. Вече се бе стъмнило. Месечината беше още далеко — късно изгряваше тя сега, но звездите като че ли се бяха стекли тук от всички краища на ведрото лятно небе и трептяха гъсто една до друга над околните височини и тъмни гори. Василевсът не даде да се палят огньове освен тия, които бяха нужни, за да се свари храната на войниците; той не даде да се разпъват и шатри, освен неговата и на по-приближените до него, за да не спят те на земята и пред очите на цялата войска. Пак по негова повеля четири тагми най-добри ромейски войници останаха да нощуват на другата, на предната страна на Страцин, нашироко от двете страни на пътя, за да пазят оттам потния стан на войската му. Така българите не можеха да го изненадат, но като не даваше да се палят огньове, той искаше да скрие разположението на войската си и под тъмната наметка на нощта.

Едва когато всеки полк и дружина се настани на своето място, Василий отиде и седна на едно ниско столче на прохлада пред шатъра си. Той и тук не даде да се запалят светлини; гореше някакъв светилник навътре в шатъра му и оттам проникваше един широк бледен лъч през входния отвор, чиито завеси бяха дигнати високо, за да навлиза прохладен нощен въздух. Насядаха и други от приближените му наоколо, а някои пък стояха като черни сенки в тъмнината, едвам ще просветне излъскано желязо или злато, сребро, скъпоценен камък, или дори ярък плат или кожа по облеклото, по оръжията на някого от застаналите там в снопа бледа светлина, която струеше откъм вътрешността на царския шатър. Чуваше се тук хилядогласа врява, ще се чуе и вик, и остро цвилене на кон или мучене на зажаднял вол, но се усещаше, че нощната тишина ставаше все по-властна. Василевсът мълчеше, заслушан във врявата на войниците си, мълчеха и всички около него — от почтителност, но бяха и уморени, бяха и гладни, та чакаха негово свето царство да се оттегли в шатъра си и те да отидат да вечерят; през време на поход и при краткотрайните престои Василий никога не събираше приближените си на обща трапеза.

Изеднаж в широкия лъч светлина се изправи млад протокелиот и всички се обърнаха към него, като че ли бяха очаквали тъкмо неговото появяване.

— Какво има? — попита василсвсът отдалеко.

— Дошъл е българин. Иска да види твое свето царство и само тебе. Доведи го.

Младият човек веднага изчезна, но се върна скоро, а на една стъпка зад него застана и едни български войник, добре стегнат и с високи обуща, като да се бе натъкмил за празник. Той беше хилядник от бьлгарската войска и не много добре предрешен като прост войник. Мечът му беше в ръцете на ромейския протокелиот, който го бе претърсил за оръжие, преди да го доведе пред василевса. Протокелиотът се отдръпна и срещу Василия остана българинът, който се поклони ниско с ръка на гърдите си. Василий се изправи на все още пъргавите си нозе, кимна му да го последва. Влязоха един след друг в шатъра, приближиха се към светлината.

— Говори — рече василевсът.

— Поздрав до твоето свето царство от сина Григориев — отговори българинът също на ромейски.

— Какво ти каза още той?

— Той ми каза, че няма да забрави никога откъде е дошъл и къде трябва да се върне.

Василий мълчаливо кимна. Това бяха уговорени думи за връзка между него и Ашота, син на Григорий Таронит, пленник у Самуила и негов зет. Българинът продължи:

— Ние вървим след твое царство с около четиридесет хиляди души; може да сме малко повече, но не сме по-малко. Войниците нямат храна за повече от ден или два, но тичат подире ти, бързат да се нахвърлят на людете ти. Ще те ударят още тая нощ и тъкмо когато изгрява месечината. Твоите верни люде между нас нищо не могат да сторят. Това ми е казано да предам на твое свето царство и да чуя отговора ти.

— Това е достатъчно, което правят верните ми люде сред вас. Ще дойде време, когато ще правят и повече. Предай им моя поздрав и най-напред на сина Григориев. Очаквам деня, когато ще се върне при мене, за да го прегърна. Аз не забравям никога добрите си приятели. Това е моят отговор.

Предрешеният български хилядник се поклони отново, мина между приближените на василевса, където младият протокелиот се присъедини към него, и двамата изчезнаха в тъмнината.

Вторият Василий също излезе от шатъра си и нареди да преминат на другата страна на Страцин още четири тагми и заедно с първите четири да хванат височините по-нашироко, за да бъдат здрава преграда на ромейския стан на отсамната страна. Той добави:

— Ще удвоят те там стражата си и ще спят с оръжието си. Българите се готвят да ни нападнат с четиридесет хиляди.

Предните български стражи видяха, че ромеите се спряха за нощна почивка по страцинските височини, но поради настъпилата безлунна нощ не забелязаха, че между ромейския стан и българската войска застанаха не само първите четири, а още други четири ромейски тагми.

Българската войска се спря за почивка далеко пред страцинските възвишения; беше още светло и Самуил не искаше да покаже войската си. Когато се чу повелята за спиране, войниците насядаха и налягаха кой където спря. После се разнесоха и други повели:

— Да не се палят огньове. Войниците да ядат от торбите си. Войниците да лягат да спят. Да не се отделят от стотника си и всеки стотник да стои при войниците си…

Войниците знаеха какво значеха тия повели: къса нощна почивка и нощен поход или нощен бой, щом ромеите бяха толкова близу. И докато всеки се озърташе за вода или мажеше със сгъстилата се плюнка раните по нозете си, или дъвчеше сухия си залък, или пък търсеше къде да сложи по-скоро главата си за сън, подхванаха се ту тук, ту по-нататък къси разговори, а някои от войниците говореха и сами със себе си — не искаха да знаят дали ще ги чуе някой и дали ще отговори на недоизречените им думи, на сърдитите им проклятия:

— Какво ти спане! Да си съберем душата за малко и хайде пак. Ей ги, близу са ония. Какво ще чакаме и ще се маем. Да се свърши най-сетне!

— Я… на две, я… на четири, а?

— Много бързате вие. Ще имаш време кога да пукнеш.

— Ще си изпукаме и без ромееца.

— Да се хванем един път… Или ние, или те.

— И то ще бъде. Който остане, ще види.

— Какво ще гледаш… Още тая нощ ще ги ударим.

— По хлад, а?

— Хлад… в черната…

— Черната… Ще седне някой гроб да ти… Орли и гарвани ще те…

— Каквото ще… Майната му! Вече осемнайсет години. С ризница съм се родил!

— Цар срещу цар и ние с тях. Сатаната ни гони всички.

— Нашият си е по-добър. Все с нас…

— По-добър… Защото си е наш.

— Не… не…

— Ето така е всичко, както го виждаш. Ха още малко, ха тоя път и уж за по-добро, докато хлътнеш в дупката.

— Е, ще вървим, като сме тръгнали, на…

— А можеш ли да не вървиш!

Докато още светлееше вечерното небе, челници дигнаха дружините, които бяха насядали по дължината на пътя, както бяха вървели след царя, и ги подредиха с другите, надалеко през полето, от двете страни на пътя, по на четири редици една зад друга. Спешена бе и конницата и людете бяха изведени също напред. Така остана да почива цялата войска, готова в същото време да тръгне всеки миг. Умората бързо надви всички други болки, а сънят беше сладък в тойлата нощ, върху напечената от слънцето земя. В скоро време затихна и последният от войниците, който все току се въртеше и се чешеше, борейки се с мислите си. Останаха да стърчат в тъмнината само стражите наоколо, които ту се подпираха и отпущаха на копията си, ту стреснато тръгваха да ходят напред-назад, уплашени да не би сънят да ги обори.

С войниците легна и Самуил — не даде да му дигнат шатър или какъвто и да е заслон. Отиде и полегна край един храсталак, завит с наметката си. Там близу легна и старият му слуга, налягаха наоколо и всички, които ходеха с него според службата си. Заслушан в сърдитото мърморене на слугата, царят бързо заспа; от някое време сънят внезапно го връхлиташе, но не беше продължителен. Не спа той много и тая нощ — сънят му изеднаж отлетя, както и бе дошъл. Царят изеднаж видя над себе си звездното небе и се приподигна на лакът — не беше ли вече време? Не, още не беше време. Виждаше се, нощта едва що бе започнала. Царят виждаше и забелязваше всички знаци, познаваше пътищата на звездите. Едва що се бе сгъстила нощната тъмнина и това бяха първите мигове на нощния сън, когато всяка жива твар спи в пълен покой, без сънища; така светят и звездите в тоя час, като светилници, догоре пълни с масло, спокойно и ярко. И като че ли небето беше най-тъмно там, откъдето трябваше да изгрее месечината. Рано беше още. Самуил се отпусна пак на земята, леко попритегли наметката си, сякаш да не смути и с най-малък шум съня на хилядите люде там. Затвори очи, дано пак да заспи, но знаеше, че вече няма да заспи. Започнало бе бързото, тревожно брожение на мислите му.

Оживял бе нов опасен, страшен враг и той го виждаше навсякъде вече, във всяко свое дело. Измяната, предателството, скритата вражда. Внезапното нощно нападение на ромеите край Вардар, при толкова бденне и добра стража! Някой е отворил свободен път на ромеите — как иначе; някой ги е превел досам българския стан. Кой е той? Не простият войник! Той ще мърмори и проклина, ще открадне, ще ограби, ще убие, ще посегне на жена, той ще побегне от бойното поле, ще се разбунтува срещу челника си, но няма да доведе врага в своя стан, при другарите си; сърце няма да му даде, не смее, не може. Челникът може да отиде и да доведе врага, и по-големият по-лесно от по-малкия. Той знае пътищата, може да се движи навсякъде и по всяко време. Челникът може да има за себе си някаква полза от врага, но не простият войник. Противниците на царя винаги са били между челниците, между първенците и болярите най-напред, ето и епископът в Бъдни… Ето сега и кастрофилаксът на Скопйе. По-друга е злобата и неверието на простия човек…

Царят бързо се надигна, стана прав; сега той нямаше време за сън. Предателят никога не спи и чака ти да заспиш, да се забравиш. Нощта беше все същата още в първия си сън. Наоколо се чернееха купчините на заспалите люде. Нека спят всички, нека поспят, докато дойде часът. Той тръгна предпазливо, с тихи стъпки. Мина между всички тия човешки купчини, излезе пред редиците. Нататък се чернееше сянката на някого от стражите. Царят се приближи:

— Що има…

— Няма нищо, царство ти.

Самуил отмина още по-далеко напред. Оглеждаше се на всяка стъпка, взираше се в тъмнината. Да можеше да застане той вместо всички стражи, той да бди и да пази… Не ще успее никой да се промъкне! Той се спря. Някъде наблизу бяха може би и стражите на Василий. Неясно се чернееха върху звездното небе нататък страцинскнте височини. Царят познаваше и тия места — колко пъти бе минавал по тия ридища на път за Средец или на връщане от горните земи. А сега там беше вторият Василий. Не му даваше да мине по тоя път, да минава и да ходи по своята земя. Влязъл бе и в Скопйе, разрушил бе стените му. Ходеше и спираше навсякъде по българските земи, по своя воля. О, само един път още да го удари както при Траяновата врата някога! Ще удари тогава и предателството, и злобата, и невярата, и всяка скрита вражда, всяко зло упорство…

Нататък, в плътното чернило под звездното небе, не се забелязваше никакъв признак на живот. Но врагът беше там. И спеше спокойно, спеше, уверен в силата си, в победата си. Царят вече не за първи път извърна глава на изток, към мястото по тъмния, неясен хоризонт, където трябваше да се покаже сиянието на изгряващата месечина, където трябваше да се покаже бледият, далечен знак. Тъмно беше нататък и сякаш ставаше още по-тъмно. Нека поспят войниците още малко. Така беше решено — търпеливо да се изчака най-сгодният час. Изгревът на месечината да завари войниците горе, в самия стан на врага. За да могат те добре да довършат работата си, на по-светло, след първия, внезапен удар в тъмнината. Царят подигна очи към звездното небе: дано да помогне и бог! Сънят на победителя е по-сладък и по-дълбок…

Царят се върна и тръгна да обходи всички стражи. Нека попази и той, щом сънят бяга от очите му. Всички стражи бяха по местата си. Те се бореха с умората си — Самуил ги усещаше по хрипливия им глас, по отговорите, които му даваха, по начина, по който се подпираха на копията, на щитовете си, завари двама и в разговор, види се, за да прогонват дрямката си.

— А врагът може да се промъкне зад гърба ви — рече им царят. — Врагът винаги търси откъде да се провре.

— Ние постоянно гледаме нататък — посочи единият с копието си накъм страцинските ридове, където бяха ромеите.

— А може да дойде и отсам — посочи Самуил противоположната посока, където беше българската войска.

Той мислеше за предателя, но не искаше да спомене пред войниците си тая проклета дума. Те не го разбраха.

По едно време царят усети, че часът бе дошъл. Толкова нощи бе прекарал под открито небе и толкова много, толкова често бе чакал да дойдат и да минат какви ли не съдбоносни часове. Самуил побърза да намери людете, които трябваше да дигнат войската, както беше решено, без тръби и рогове, без голям шум.

Пред него неочаквано изникна неговият зет Ашот — Григориевият син, както го нарече Василий Втори, за да не споменава истинското му име.

— И тебе ли не те хваща сън? — попита го царят и в гласа му прозвуча радост. Той си помисли, че зетят му не спи от преголямо усърдие, и добави, сякаш да зарадва и него: — Време е вече да тръгваме.

А предателят тъкмо него искаше да смути най-напред и още повече сега, когато бе дошъл часът. Той въздъхна и каза с голяма загриженост:

— Дано успеем… Те са много повече от нас.! И ако ни усетят, преди да ги ударим първи…

— Ще се потрудим да не ни усетят. Ти дръж добре людете си. Бързо и по-тихо. В това ще бъде целият ни успех: да ударим ромеите неочаквано в тъмнината. Нека бъдат те и пет пъти повече от нас. Ще се объркат.

— Жалко, че само на това трябва да се осланяме.

— Не, синко, аз и сега се осланям най-напред на войската си. Искам само да преодолея разликата между нас и врага.

Царят го отмина, но Ашот Таронит не побърза да отиде при войниците си.

Зачуха се сподавени гласове, сънливи и сърдити. Бяха се разтичали в тъмнината по-младите челници, десетниците будеха войниците и те сами все още сънливи. Подвикваха, викаха и по име, ритаха с крак, повличаха дълбоко заспалия по земята. Някой скачаше уплашен, друг въздишаше и проклинаше, трети не можеше да подигне, да отлепи сякаш главата си от земята и мучеше като гладно теле. Надигна се в полето обща врява, задрънкаха оръжията. Четирите редици на войниците се раздвижиха и се заплетоха като черна плитка през полето и през едва белеещия се път, краищата и се губеха надалеко в тъмнината. Далеко назад се чу пръхтене на коне — войници довеждаха конете на големите челници.

Най-сетне четирите войнишки редици се заогъваха и тръгнаха. Големите челници вървяха току зад тях, изправили се на конете си, и островърхите им шлемове се мяркаха сякаш между самите небесни звезди. Там беше и царят на коня си току зад войнишките редици. Зад него яздеха протокелиотите му, знаменосецът му, четиримата тръбачи; между тия мъже беше и неговият по-малък син, Давид, а коляно до коляно с момчето яздеше Радой.

Повечето от войниците влачеха нозе мълчаливо, сънливи и недоволни, като че ли не можеха да разберат защо ги събудиха толкова рано и къде ги водеха в тъмнината. Някои се блъсваха един в друг, избухваха караници тук и там:

— Що се спираш бе!

— Я го виж! Върви като сляп.

— Дигни копието си, дяволите да те нанижат на него! Очите ми ще изкараш.

Чуваха се тук и там строги, сподавени гласове:

— Тихо, тихо! Млъкнете вие там!

Шумът на хилядите стъпки по твърдата земя, през засъхналите треви, през храсти и камънаци не преставаше.

Накъм изток, над далечния невидим хоризонт неусетно се показа бледо, едвам доловимо сияние. Царят може би пръв го забеляза. Той се огледа вляво и вдясно, сякаш да провери дали са тук, по местата си, всичките му люде, всичките му войници, и рече тихо:

— Сега по-бързо, по-бързо…

Зачуха се гласове по редиците и се разнесоха нататък по двете посоки, като да беше единият ехо на другия:

— По-бързо. По-бързо…

Сиянието на скритата месечина се виждаше още по-ясно.

— По-скоро!

Радой посегна и подръпна наметката на царския син, да го позагърне:

— Не ти-ти ли е хладно…

— Не, не — поотдръпна се момчето едва-едва; то усещаше, то знаеше, че слугата искаше да го задържи, да го спре, да го отстрани оттук.

Старият слуга обичаше невръстния още син на Самуила с едно изеднаж пробудило се бащинско чувство, дълбоко и незадоволено. Някога той бе обикнал така по-големия син на Самуил, но Радомир скоро се бе изплъзнал от ръцете му. В любовта му към малкия сега имаше и много жалост — момчето беще син на воденичарката, беше сирак и едва отскоро царят открито го призна за свой син. То също се прилепи към стария човек — беше плах юноша, боеше се от людете, боеше се и от войната. Когато настана бягството през оная нощ край Вардар, Радой го намери и го поведе за ръка, като малко, уплашено дете. Но момчето обичаше възторжено своя баща — царя, и това негово чувство беше по-силно от всички други чувства в малкото му сърце. Баща му бе поискал да бъде войник и то опаса меч с всеотдайно въодушевение. Баща му бе го довел на това бойно поле и то беше готово да воюва. То бе копняло за баща си в своя самотен дом в Преспа, в който Самуил влизаше рядко, а сега той бе го взел със себе си, водеше го със себе си и нека бъде на война, нека бъде и в самата страшна смърт…

Войниците се изкачваха по страцинските височини. Стъпката им стана по-бавна, те усещаха зад себе си и дори някак в шията си пресекливото дъхане, влажното пръхтене на конете на челниците, които избързваха по нагорнището. Войнишките редици се сгъстиха повече, нагънаха се, навлязоха една в друга по неравната местност. Войниците чувствуваха близостта на врага и се умълчаха — чуваха се само хилядите стъпки, задавено покалшюване, тих звук на ударили се едно в друго оръжия; това беше като внезапно надигнал се вятър, който превива дървесата, повлича по пътищата прахове и дребни камъчета, спира за миг водата на реките и я разбива на едри пръски. Умълчала се бе сякаш и цялата нощ, движеха се само тия хиляди черни сенки и сиянието на скритата месечина ставаше все по-силно, разперило се вече доста нависоко по тъмното небе.

Врагът беше близу и българските войници очакваха да го видят, за да обтегнат лък, да мушнат с копие, да замахнат с меч, очакваха да го видят заспал на земята, скрит в шатъра или да бяга с обърнат гръб. И те се стъписаха отеднаж, редиците им се разбъркаха, когато врагът, сякаш все още невидим, се изпречи на пътя им — наскачаха неясни сенки срещу тях, лиснаха нестройно стрели, зазвънтяха мечове, дигна се върху едвам светлеещото небе гъсто плетище от копия. Сблъскването между двете войски беше един общ вик и стон — от-изненада и ужас, от смъртна болка, викаха и стенеха люде с пронизани гърди, с промушени гърла, с разбити глави, викаха още повече други, за да заглушат в самото си сърце обезумяващия ги страх, да уплашат врага, да го прогонят, викаха и от ярост, от воински бяс.

Внезапното сблъскване се превърна в продължителна битка, която се задържа на едно място. Ромеите тук бяха много повече, отколкото бе очаквал Самуил, и бяха проточени на по-широко разстояние. Това не бяха предни стражи, ами цяла войска, която бе очаквала неприятеля и първа го бе ударила. Двете войски стояха една срещу друга и като че ли бързаха да свършат, каквото бяха започнали, виковете позатихнаха. После застаналите една срещу друга вражески редици започнаха да се вплитат, да се врязват и битката се превърна в един страшен кипеж от черни сенки, яростни удари, прегракнали гласове.

Месечината се показа върху самата черта на далечния хоризонт. И кой би помислил сега за нея? Стана по-светло, заблестяха оръжията, броните, а войниците от двете страни започнаха още по-свирепо, по-упорито да се избиват. Сега те се виждаха по-ясно, разпознаваха се по-добре свои от чужди. Ала ведно с изгрялата светлина, със засилилия се кипеж на битката започна нещо да се променя в полза на ромеите. Те бяха по-малобройни и българите нападаха с още по-голямо настървение, но се забелязваше сред ромеите едно подреждане, като че ли всеки войник тъкмо сега намери мястото си; заставаха те един до друг в редици по пет или десет души и напираха в една посока, подреждаха се като клинове, които проникваха сред българските редици; виждаше се, че всяко нещо у тях ставаше с някаква пресметливост, и когато нападаха, и когато се защитаваха, бяха по-мълчаливи и по-съсредоточени, по-рядко пропущаха удар, по-навреме посрещаха и отбиваха вражеския удар, до всеки войник стоеше другарят му и навреме замахваше с меч или опъваше лък да му помогне. Българите налитаха с голяма сила, но като че ли сами се натъкваха на ромейските мечове и копия, не можеха да изтласкат ромейските редици, да ги разстроят и падналите българи бяха много повече от падналите ромеи. В боя бяха и всички войводи, всеки сред своя полк. Там, току зад гърба на войниците, беше и царят. Той познаваше тоя ред сред ромейските войници, следеше го и сега със завист и страх. Силата на българската войска беше повече в устрема й, та най-голямата негова грижа беше да предизвиква и поддържа в нея устрем. Не можеше да научи той своите на по-голямо търпение и самообладание. Ето и той самият сега едвам се въздържаше да не се втурне в боя наравно с войниците си. Не, това не беше нужно. Друго беше много по-нужно. Той се извърна и махна с ръка към най-близкия от протокелиотите си:

— Тичай… Кажи на моя син да обгражда, да обгражда!

Тъкмо в тоя миг сред малката дружина, която стоеше зад царя, Радой и по-малкият царски син нещо се препираха. Чу се дори как старият слуга подвикна:

— Ти само гледай… гледай…

Царят замахна и нататък с ръка:

— Княз Давид Мокри! Тичай да кажеш на великия войвода Ивац и той да обгражда, да излезе в гърба на тия! Тръгвай веднага!

Момчето задърпа юздата на коня си, размаха нетърпеливо нозе, както ги беше сложило в стремената, и подкара бързо надясно, където беше Ивац, да предаде повелята на царя. Подкара коня си след него и Радой.

Боят се бе задържал премного на едно място и повече време не оставаше. Царят повели да засвирят тръбите и роговете, да заблъскат тъпаните и тарамбуките; нямаше вече от кого да се крият и какво да чакат. Той срита коня си, негли с гърдите му да изблъска своите войници по-напред. Битката закипя с още по-голяма, вече неочаквана сила.

В същото време по огрения от месечината рид оттатък полесражението, по самия му ръб най-напред, се показаха гъсто една след друга нови ромейски редици и заслизаха нашироко, по цялото протежение на стръмнината, където ставаше битката. Те се виждаха ясно, отдалеко, още святкаха железата по тях, острията на оръжията им. Като се спуснаха насам няколко редици една след друга, горе, на ръба на височината, се показаха други редици. Впущаше се в бой цялата ромейска войска.

Ударът на българите не беше сполучлив. Сега Самуил се спусна надлъж през самите редици на своята войска, за да я спасява. И спокойно, като че ли да не уплаши войниците си, той подвикваше ту на една, ту на друга страна:

— Връщайте се! Връщайте се надолу! Полека! Без страх! Не бягай, не обръщай гръб! Ще те ударят веднага!…

Отстъплението започна като по един общ знак. За няколко мига българите се отбраняваха с лице към врага и отстъпваха крачка по крачка, но все повече от тях обръщаха гръб и се спущаха презглава надолу. Скоро те се разпиляха из цялата стръмнина, предните тичаха още по-бързо надолу, все по малцина от по-задните се извръщаха с меч или копие, за да се защитят от удар, да задържат налитащия неприятел. Царят препускаше през разпилелите се в безредие войници, ту на една, ту на друга страна по височината, ала и той все по-надолу — не можеше да позадържи бягащите, а те го повличаха ведно с коня му, с людете, които го следваха с големи усилия. Той видя как Ашот Таронит също препускаше надолу — е, нека се спасява, нямаше вече полза! Видя как се смъкваше и конят на Ивац, приклекнал, поклащайки задницата си. Е, стари друже… Не успяхме и тоя път… Огледа се царят в светналата нощ, видя как двете войски бяха се откъснали една от друга — бягащите бяха по-бързи от преследващите и разстоянието между тях ставаше все по-широко, месечината разливаше все по-нашироко между тях бледата си светлина. Сега царят изеднаж съгледа наблизу, между последните българи, които се свличаха надолу, своя втори зет, сръбския княз Иван-Владимир. Той се поклащаше на коня си цял отпуснат с едрата си снага, отпуснал бе и дългия си меч, както бе изваден от ножницата, и го държеше като забравена в ръката му ненужна вещ. Дали го бе замахнал срещу някой ромеец, дали го бе накървавил?… Но, мислеше си царят, той не е предателят! А кой беше предателят и тоя път?…

Българите се смъкнаха от височината и продължаваха да бягат по равнината нататък. Ромеите започнаха да се поспират, преди още да стигнат чак долу. Такава беше повелята на василевса им — да прогонят българите и да се върнат пак горе, по страцинските височини. Василий не искаше, не се решаваше да води бой в нощта, която е пълна с тъмнина и с всякакви изненади. Нощни битки търсеха само българите в своята вълча ярост. Ромеите се върнаха горе, прибраха ранените и убитите си и пак останаха осем тагми добри стрелци на стража по стръмнината. Другите потърсиха едва що напуснатите леговища, които все още бяха запазили тойлината на телата им. Къса беше лятната нощ, но зората беше още далеко.

Събраха се долу, на равното, и българите. Събраха се на по-големи и по-малки купчини, приказваха един през друг, всеки разправяше как се отървал от неизбежна смърт, колко ромеи убил или пък се караше с другаря си. Говореха те и викаха, но избягваха да се погледнат в лицето, макар и в тъмното — всеки лъжеше и послъгваше, а и се срамуваше от бягството си пред ромеите. После, когато ромеите изчезнаха от стръмнината, десетниците и други по-малки челници подкараха по неколцина от своите люде назад, да приберат ранените си другари, да смъкнат долу телата на избитите. Българите дълго не можеха да потиснат голямата си възбуда. Докато премина оживението след срамния край на битката, започнаха да смъкват отгоре умрелите и да ги нареждат на дълги редици. После дойде повеля да ги погребват в общи ями. В призрачната лунна светлина лицата на мъртвите изглеждаха мраморно студени и бели, очите им като черни дупки, черна изглеждаше и кръвта по тях. Трябваше да ги събличат, да ги нареждат един до друг в широките ями.

Най-сетне войниците започнаха да се оглеждат къде да полегнат, докато се съмне, ала тъкмо в това време се разгласи нова повеля — всеки да се подреди в дружината си, с челника си. Дружините започнаха една след друга да се изтеглят назад. Вървяха те дълго, докато се отдалечиха от полесражението, и до една се изпокриха по долища и гъсталаци. Когато вече по светло на другата сутрин ромеите се подреждаха, за да продължат пътя си накъм Велбъжд, излязоха напред в самия край на страцинското плато, по-големите им челници и сам Василий между тях. Те гледаха надолу в светлината на лятното утро, по стръмнината, дето бе станала нощната битка, и още по-нататък, където кривуличеше и се губеше в далечината пътят за Скопйе. От българите нямаше ни следа. Всички очакваха думата на василевса и той каза:

— Няма ги, но дали наистина са си отишли? — Той дигна ръка и посочи няколко големи купове прясна пръст, които се червенееха нататък край пътя: — Вярвам само на гробовете им там долу. Няма да ни оставят лесно тия бесни кучета.

— Да пратим конницата срещу тях, ако рекат все още да ни преследват — рече някой от велможите.

— Конница имат и те — отвърна василевсът, без да го потърси с очи. — И не са малко, за да ги унищожи конницата ни. Те ще се разбягат и пак ще се съберат зад гърба ни.

Той се обърна и през тълпата негови приближени люде, които стояха там, бързо се отвори широка пътека.

Самуил остави Василия да мине през всички теснини и проходи чак до Велбъжд. Както навсякъде, ромеите и тук разрушаваха до основи всяка кула и твърдина, която срещаха по пътя си или виждаха встрани от пътя. Самуил търпеливо ги изчакваше дори и в тая тяхна зловеща работа, криеше се грижливо и от най-далечните техни стражи. Искаше той да приспи вниманието на Василия, а го следваше, макар и отдалеко, все така неотстъпно, скрит отсам височините при Камилския проход. Той го изчака с голямо търпение да влезе и във Велбъжд, да разруши стените му, както и всички други по-малки твърдини и стражеви кули наоколо. Голямо беше търпението на Самуила да следи така отдалеко дръзкия враг и още повече като научаваше, че мнозина от господарите и челниците на твърдините по тия места или пък техните жени и роднини, които бяха останали на тяхно място, сами отваряха вратите им пред ромеите. Чу той такова нещо дори и за заповедника на Велбъжд. С тия злокобни известия в сърцето на царя оживяваше все по-голям страх от предателството между людете му, но се надигаше в него и неизпитана досега ярост, която беше още по-страшна, че можеше да я задържа той в търпението си и в една остра, студена мисъл за наказание и мъст. Сега царят мразеше предателя между своите, когото искаше да унищожи и затрие, сто пъти повече от ромейския василевс, когото искаше да победи и прогони. В голямото си търпение и в страха си от предателя Самуил споделяше своите мисли и кроежи само с Ивац и Никулица, но даже и с тях не всичките си мисли и кроежи. Ето и това беше нова мъка на сърцето му, че макар и против волята си беше подозрителен и към най-близките си помощници между войводите и големите челници. Ако все още им вярваше, боеше се от тяхното лекомислие или от тяхната бъбривост, ст тяхната доверчивост, или от друга някаква тяхна слабост, каквато преди не бе подозирал.

Самуил очакваше Василий да продължи своя път от Велбъжд накъм Средец или надолу, по Струма, накъм Сер или Солун, или пък да удари направо за Плъвдив; други сгодни пътища нямаше по тия места за такава голяма войска. И царят се бореше непрестанно с една и съща мисъл — къде да го настигне, къде да го причака, къде да го удари. Докато Василий се бавеше във Велбъжд, Самуилови люде стояха наблизу там и гледаха що вършеха ромеите, опитваха се да узнаят накъде се тъкмяха да се отправят. Царят избираше тия свои люде между простите войници и най-малките челници. Избираше по-будни между тях и повече им вярваше. Той знаеше всичко за ромеите, но и Василий знаеше всичко за него — изпратил бе във Велбъжд свой човек и Ашот Таронит.

Като напусна Велбъжд, вторият Василий се насочи към Средец. Самуил веднага се спусна подире му през Камилския проход и се блазнеше да го обгради някъде по завоите на Конявската планина. Той караше войниците си да бързат по стръмнините на Камилския проход, но не успя да съкрати много разстоянието между войската си и войската на василевса, който премина Конявската планина и отново навлезе в долината на Струма. Във Велбъжд Самуил се задържа колкото да пресъди тамошния заповедник и го видяха людете му такъв, какъвто никога не бяха го виждали.

Велбъждският заповедник излезе да го посрещне с всички първенци и с целия велбъждски народ пред южната врата на тоя град. Крепостните стени бяха разрушени и камъните им разпилени, вратата беше само един проход между купища камъни и разтрошена мазилка. Там бе застанал заповедникът с първенците, а народът се бе накатерил по камъните, да вижда по-отвисоко. Там се извърши и царският съд.

Отдръпнаха се всички, които през време на похода вървяха пред царя, и той застана с коня си на два сажена от заповедника. Лицето на царя беше бледо и дори зеленикаво въпреки горещия юлски ден, когато кръвта на човека се качва в главата му. Той за пръв път виждаше така срещу себе си един предател и ако се въздържаше да не го съсече с меча си, то беше, за да го изпита докрай и да запази закона, а също и от жажда отмъщението да бъде пълно. Бледо беше и лицето на заповедника, но той се опитваше да прикрие страха си с някаква жалка усмивка на злодей, който не съзнава злодейството си. Беше стар човек и цял облечен в скъпи кожи сега, посред лято, за да покаже преголяма почтителност към царя, а може би поради студа, който идеше от сърцето му. Между побелялата му коса, по брадата му се бяха запазили гъсти снопчета черни косми, черни бяха и гъстите му, престорено страдалчески присвити вежди, та изглеждаше, че беше човек, който искаше да излъже и бога. Той пристъпи и поднесе на царя хляб и сол, но царят отдалеко махна с ръка — не му позволи да се приближи и от коня си го попита с позаглъхнал глас:

— Къде са ключовете на Велбъжд, да ми ги предадеш с хляба и солта, както е по закон и обичай?

Заповедникът се престори, че приема думите на царя като шега и лицето му още повече светна от угодлива злодейска усмивка. Той се поозърна, сякаш търсеше с кого да сподели радостта си поради доброто божем разположение на царя, и сладко замляска с беззъбата си уста:

— Като няма врата, рекох си, не са нужни и ключове…

— Къде са ключовете? — попита царят пак.

— Взеха ги ромеите, царство ти… Ромеите ги взеха, василевсът им…

— Кой му ги даде?

Сега заповедникът, който се бе освободил от подноса с хляба и солта, започна цял да се върти и огъва ведно с черните си очи, пълни със страх, с надежда, с молба и с някакви неуместно весели светлинки, ведно с необикновено подвижните си вежди, нагоре-надолу, нагоре-надолу, с брада и устни, с ръце и разперени пръсти, по които се синееха ноктите му:

— Ключовете, защо да крия, царство ти… аз ги дадох. Гледам, такава войска, хиляди и хиляди, как ще запазя тоя град? Нямах ни двесте души свои войници. Като не мога да го запазя с оръжие, рекох си, нека го запазя с хитрост… хи! — Затрептя, заигра и гласът му. — Ще влезе василевсът и пак ще си отиде, защо да предизвиквам гнева му? Попитах и тия почтени мъже — извърна се той към застаналите зад него боляри, — посъветвахме се заедно…

— Кои са тия, които попита и се съгласиха с тебе?

— Ето Еремия Горун, Слав Пробод…

Щом заповедникът започна да изрича имената им и да ги сочи с пръст, застаналите там боляри, петима души и все по-стари люде, се нахвърлиха към него, замахаха с ръце да оскубят брадата му, крещяха един през друг:

— Ти… ти! Нас не си ни питал! Ти сам реши и дадеш ключовете, отвори вратите! Кого си питал, ти пусна ромеите в града и царят им те отличи със сан…

Заповедникът не оставаше длъжен никому и царят ги остави някое време да се карат, докато изказаха всичко, което знаеха един за друг, и стана ясно, че те заедно бяха предали града и бяха получили награди от ромейския василевс. Сред народа наоколо се надигна врява и смях — шестимата първенци на Велбъжд бяха смешни в своята ярост един към друг, всеки се опитваше да се спаси, като обвиняваше другите петима. Най-сетне царят махна с ръка и настана тишина. Той попита:

— А къде е стотникът, който след тебе, заповеднико, е челник на войската във Велбъжд? Той защо не е с вас?

— Него ромеите го съсякоха — отговори мигом заповедникът, види се, някаква нова надежда се замярка пред уплашения му поглед.

— Защо го съсякоха ромеите?

— Той се противеше… Ако и аз като него… и мене щяха… и града щяха да го сринат…

— Царство му небесно — прекръсти се царят. — Загинал е верен на своя цар и не се е подложил на чуждия.

Заповедникът и петимата други велбъждски първенци като видяха царя да се кръсти така набожно, започнаха също да се кръстят с голямо смирение, а очите им зорко следяха какво ще направи царят по-нататък. Царят не ги остави да довършат лицемерната си молитва. Той се извърна към един от младите багаини, които го придружаваха, махна му да се приближи. Сетне рече с ясен глас:

— За предателите на царството смърт! — Чуха се надалеко думите му и настана още по-голяма тишина, дори и току-що осъдените мълчаха, като да не се отнасяше за тях казаното от царя. Той пак се обърна към багаина: — Да се съсекат и шестимата тук, пред тая врата, и телата им да се оставят три дни на кучетата, ако поискат да ги ядат.

Едва сега нададоха плачливи гласове и шестимата, нахвърлиха се на колена пред царския кон. Царят обърна коня и ги отмина, а върху тях се нахвърлиха войници с извадени мечове.

Такова време беше през деня, ни за обед, ни за вечеря, и царят не се спря тук за по-дълго, а отмина Велбъжд и поведе войската по пътя за Средец. Много пъти преди при такова продължително пътуване ще избърза някой от войводите с коня си, ще се изравни с царя, ще поприказва с него, да мине времето по-бързо или за някоя своя войводска грижа, и пак ще се върне при полка си; случваше се и царят да повика някого от войводите си или пък той сам ще отиде при някого от тях. Сега никой не се решаваше да избърза при царя, нито пък той имаше воля за разговор. По-близките му люде, пък и всеки един от войниците му, бяха усетили нещо непознато досега у него, в тая бърза и строга негова присъда във Велбъжд, в гласа може би, с който я изрече. А той самият знаеше още по-добре какво бе станало с него, след като се бе вляла в сърцето му лютата отрова на безмилостния гняв, на омразата, на неверието, на подозрение. Той загуби сладостта на спокойния сън, на мирния час, който идва заедно с надеждата дори и сред най-големи грижи. Не проникваше до вледененото му сърце вече и тойлината на приятелството, на дружбата с предишната съживителна сила.

Той язди сам и мълча, докато премина с цялата войска на левия бряг на Струма. Оттук започваха кривулиците през Конявската планина, а реката заобикаляше планината откъм север и запад. Без да се спира, Самуил прати да повикат великия войвода Кракра, който скоро дотича с коня си и се приближи, но на цял разтег след царя; застарелият вече пернишки войвода не беше се променил много ни външно, ни по душа, та и сега още, колкото и да беше храбър, от някои неща се плашеше като дете. Уплаши се той и от това повикване при царя, приближи се мълчаливо, ала не посмея да се изравни повече с коня му, както винаги досега. Царят му махна с глава и преди да му заговори, изви към него студен, лош поглед, не можа да промени, да стойли и гласа си:

— Колко войници имаш в Перник?

— Една стотица.

— А колко са в Средец?

— Има до седем стотици. И от тамошните люде, по-стари, които са останали в града, ще се съберат още няколко стотици.

Царят се огледа наназад: те двамата бяха поизбързали и нямаше наблизу кой да ги чуе. Той продължи:

— Вземи сто души конници и бързай към Перник.

Ще тичаш покрай Струма, а не през планината, че там не ще можеш да се разминеш с Василия. Побързай край реката да го изпревариш и да се затвориш в Перник. Той отива нататък и каквото направи със Скопйе, с Велбъжд и с всички наши твърдини, които среща по пътя си, ще иска да направи и с Перник, и със Средец.

Ти няма да му дадеш ни Перник, ни Средец.

Като рече това, царят пак погледна великия войвода с недоволен поглед и пак прокле в ума си сатаната, който му внушаваше лоши мисли, мрачни подозрения. Великият войвода попита учуден:

— Но как аз сам, с няколкостотин души, ще пазя и Перник, и Средец срещу цялата войска на Василия?

Царят въздъхна издълбоко, да освободи сърцето си от мраза, който го изгаряше, и сякаш напук на проклетия сатана, приведе се доверчиво към стария си другар и отвърна:

— Аз ще го настигна и ще го притисна отново с цялата войска. В прохода между Перник и Средец, ако върви нататък. Ти ще бъдеш там преди него и ще знаеш какво да правиш. На първо място да не му даваш да влезе в тия градове. Върви, братко, и бързай.

Кракра закима живо, радостно с глава, обърна рязко коня си назад и не след много време профуча край царя, дигнал меч за поздрав, следван от една стотица конници.

Царят зави, както каза, през Конявската планина, а преди това разпрати стражи по-далеко напред и от двете страни на планинския път, готвейки се да обгради и притисне някъде Василия, той се боеше да не би пък Василий да го обгради низ планинските върли теснини нататък. Едва що бе навлязла войската му в планината, Самуил забеляза, че войниците се движеха все по-бавно. Още при първите завои на пътя стана нужда и той да спира с коня си: дружините пред него се застояваха, изчакваха се да отминат по-предните, а не бяха много люде. Само предната конна стража се мяркаше далеко напред по завоите, та стана нужда да пращат подире й, да я спират. Дружините, които вървяха след царя и които бяха многото от войската, все повече изоставаха и се проточиха на разпокъсана върволица далеко назад. Самуил обърна коня и тръгна по края на пътя срещу върволицата на войниците.

Войската беше преуморена. От дълго беше все на открито, по пътищата и планините, водила бе и битки, не беше добре и с храната. Предната нощ войниците бяха спали малко, сега пък трябваше да бързат по тия стръмни завои през планината. Ридищата нагоре бяха голи и каменисти, край пътя се издигаха напечени от слънцето сиви канари, за вода трябваше да се слиза по дълбоките долища. По зачервените потни лица на людете се четеше отегчение, дори и отчаяние. Виждаше се как носеха оръжието си, бутнатите на тила или окачените с ремък на гърдите шлемове, като някакво проклето бреме, от което никога не ще успееш да се отървеш. Не скриваха умората и отегчението си и челниците, които ходеха пеша с войниците, та и по-големите челници, които яздеха на коне и се клатушкаха отпуснати на седлата дори пред очите на царя. Някое време Самуил язди мълчаливо надолу, но войниците като че ли не го забелязваха, малцина от тях посягаха да се поприберат, да понаместят щита на гърба си, да поускорят стъпките си, но все неохотно, престорено, докато отмине царят. Само времето не спираше и не се бавеше, беше вече късно след пладне, а царят не искаше да го настигне нощта из теснините на отсамната страна на планината.

Забеляза той по средата на пътя стар, познат войник, позадържа коня си срещу него:

— Е, Авакуме… Няма ли да побързаш? Кога ще стигнем горе?

Войникът се спря разкрачен, сякаш тъкмо това бе чакал, тупна с дръжката на копието в праха, като за поздрав, а то беше, за да се подпре по-добре на него.

— Ще стигнем, царство ти — изхриптя той, изхрачи се и продължи с по-ясен глас: — Ще стигнем и тоя път, ама ние все бързаме, откакто помня…

— Който е изостанал, ще побърза — прекъсна го царят.

Наоколо се спряха и все се поспираха и други войници, но не толкова да чуят разговора на царя с войника му, а да постоят, да си починат. Авакум не се боеше от царя, ходил бе толкова много с него, ще ходи и докрай, но поразмислил се бе старият войник по дългия път и тъкмо сега да изкаже простите си мисли:

— Изостанал… А ние все ходим. Гоним ромейския цар. А той идва и си отива по своя воля. Ние все не можем да го стигнем. Не се бои той много от нас.

— Ами виж как си се отуснал ти, Авакуме… Как ще стигнеш ромейския цар?

— Да го стигнем, царю, да го стигнем най-сетне. Че все напразно ходим по пътищата. Човек на всичко се насища.

Царят отмина. Зад него се чу врява; войниците одобряваха смелите думи на Авакума. Самуил не се спря да поговори повече с никого; той сякаш и забрави защо се бе върнал и току обърна отново коня право нагоре. Думите на войника и одобрителната врява, която бе дочул след тях, останаха в ума му. И мисълта му продължи след тях и против тях: „… Уморен е Авакум и всички като него. Дотегнало му е вече, наситил се е. Човек на всичко се насища. Не му се ходи повече по пътищата… Да го стигнем най-сетне! Трябва да го стигнем. Нужна е вече по-друга храна на Авакума и на всички като него. Преситил се е да ходи, да следи, да чака…“

Слънцето вече бе слязло ниско над близкия планински хребет, но беше есе още ярко, разжарено до последния миг и така се търкулна зад планината, като ослепително бяла огнена тойка, а тойлината му и сега остана по сивите канари, в праха по пътя. Едва по-късно, когато и небесната синева започна да гъстее, низ теснините зашушна и засвирука прохладен ветрец. Войнишката върволица се съживи, поразбърза се и се посгъсти, подзеха се разговори. Време беше войниците да се спрат и за нощна почивка, ала царят не даде знак за спиране, докато не изведе войската чак на билото на планината. Вече тъмнееше.

Едва що бе успял да влезе в крепостната порта и последният конник от малката дружина на Кракра и ръждясалите вериги, които държеха подвижния мост над пълния със застояла вода ров пред портата, започнаха да скриптят и глухо да подрънкват, мостът се отдели на външния си край от засъхналата земя и бавно, колебливо се заизправя, докато се тласна с неочаквана сила в каменната крепостна стена. По пътя за Перник откъм запад се бе дигнал бял прашен облак и се влачеше насам, светнал на слънцето; идеше насам войска и Кракра едва бе успял да я изпревари с конниците си.

Още щом влезе Кракра в твърдината си, навред по нея и най-вече по стените й настана оживление. Стотината войници, които бяха оставени да пазят твърдината, докато господарят й ходеше с царя, съвсем се бяха разпуснали от безделие заедно със стотника си — побелял вече мъж, който пиеше вино по цял ден и вечер войниците го слагаха безчувствен в леглото му, за да прекара нощта. Пиян го завари и Кракра в една от стражевнте кули при крепостната лорта. Стотникът скочи да посрещне войводата си, но едвам се задържа за тежката дъбова маса пред него. Кракра го загледа с весели очи — беше му смешен, като го виждаше да се люлее на присвитите си нозе, а се мъчеше да покаже войнишко подчинение и началнишко достойнство.

— Ти пиеш, а? — рече великият войвода с привидна строгост.

— Пия… Царят вече не ме иска, стар съм вече, же-жени не мога да гоня. Като пия, и на война ходя, и жени гоня. Във виното всичко има, такава е силата му…

— А не знаеш ли, че ромеи идат насам…

— Къде са… — разбърза се пияният стотник, а не можеше да отлепи нозете си от пода. — Ами ти защо стоиш, тука… Върви да ги срррещаме…

Кракра излезе от кулата и се разтича низ цялата крепост, отдалеч се чуваше къде ходи, къде бърза. Той изкара по стените всички войници и всички други люде там освен жените с малките деца. Не удари никого, а само викаше с гръмливия си глас, псуваше и се заканваше, гонеше бавещите се по ходниците, блъскаше ги с две ръце да бързат и се смееше с цяло гърло на уплахата им, на тяхната забързаност. Показа се и сам между крепостните зъбери, весело възбуден:

— Да ни видят повече… Ама и ще ги бием, ще ги бием!

Съживиха се с него и людете му, раздвижиха се, разприказваха се. Тъкмо в това време една голяма дружина ромеи, може да имаше над хиляда души, се струпа на широката поляна пред главната врата на пернишката твърдина заедно с таксиарха си, който излезе напред, яхнал бял кон. Той не бързаше да слезе от коня, като че ли очакваше да се отвори вратата на крепостта, за да влезе тържествено в нея с дружината си. Тържествено започна и цялата работа тук. Хилядникът махна с ръка, без да се обръща, и веднага избързаха напред двама от войниците му — тръбач и глашатай. Тръбачът дигна тръбата си, разнесе се проточен звук, заситни и спря, сетне пак отново и така до три пъти. Горе, по стените на твърдината, се бяха струпали всичките й защитници, а на площадката над вратата бе застанал войводата й Кракра. В първия миг след като тръбачът свали тръбата си, навред беше тихо, сякаш всички се бяха ослушали тъкмо в замлъкналия звук. Съвзе се пръв Кракра, пристъпи по-напред и се надвеси между два зъбера:

— Що искате, бре? Какви са тия свирки? — Той знаеше защо бяха дошли ромеите и сам побърза да отговори със силния си глас: — Тук няма да ви пусна. Така да знаете! И връщайте се по-скоро, откъдето сте дошли, че като ви подгоня, няма да можете да си намерите пътя!

Зад него, между людете му, се чу весела врява и смях. Мълчаливо стояха долу ромеите — хилядникът им на коня гордо изправен и неподвижен, войниците му зад него, уморени, отпуснати на копията си или мушнали ръце в широките колани, на които висяха мечовете им. След тръбача излезе стъпка напред другият ромеец, дигна глава към застаналите горе българи и завика:

— Чуйте повеля на негово свето царство василевса на всички ромеи, чуйте и подчинете се без никаква противна дума и така ще бъде по-добре за вас! Отворете…

— Какво си се развикал, бре! — надвеси се пак отгоре Кракра. — Не разбирам езика ти, не разбирам що ми говориш!

Замлъкнал за един миг, ромейският глашатай продължи с още по-силен глас:

— Отворете веднага и оставете ни да влезем с мир! Безкрайна е щедростта на негово свето царство василевса на всички ромеи и вие всички ще бъдете богато наградени според сана си и до последния войник. Но ако се противите, тая крепост ще бъде срината и никой от вас да не очаква милост. Това ви се казва, а вие постъпете разумно. Не предизвиквайте страшния гняв на василевса, който е на едно поприще оттук с всичката си войска.

Кракра се позаслуша за малко, после започна нетърпеливо да се върти на една, на друга страна, да подига рамена, да клати глава с присмехулно учудени очи. Глашатаят долу едва що млъкна и към великия войвода се приближи един от людете му:

— Аз разбирам ромейски, светли войводо…

И той повтори на български това, което каза ромеецът.

— Хм! — едва ли не подскочи великият войвода, сетне изтегли големия си меч, втурна се пак между двата зъбера и размаха застрашително оръжието си; завика гръмко: — Виждате ли това нещо! Ще изтърбуша с него вашия василевс като шопар! — Той се извърна със зачервено лице към българина, който знаеше ромейски: — Предай им, бре, предай им думите ми на техен език и да се махат по-скоро оттук!

Преводачът, изглежда беше срамежлив човек или пък по-благоразумен от своя войвода, та не предаде думите му, както ги изрече той, а каза на ромейски, приведен към глашатая долу:

— Войводата няма да ви пусне в тая твърдина. Вървете си, за да не се пролива кръв.

— Защо той ни се заканва с меча си? Друго чета аз по лицето му, а не това, което ти говориш — отвърна заядливо глашатаят отдолу и дори тръсна юмрук.

Като мислеше, че тълмачът повтори същите негови дръзки думи, Кракра избухна в буен смях, потупвайки радостно широките си гърди, както бяха покрити с излъскано бохемско желязо. Хилядникът на ромеите изрече някаква повеля и се отдръпна.

Без да бързат, но и без да губят време, като люде опитни в това, което вършат, тия над хиляда ромеи се разделиха на малки дружинки и обградиха пернишката твърдина. Това не беше много лесно, понеже мястото беше неравно и скалисто. После други техни люде докараха впрегната във волове обсадна кула, която бяха оставили в селището Перник, докараха оттам и един „овен“, довлякоха също костенурки и много стълби. Българите горе не стояха дълго да гледат как ромеите обсаждаха крепостта и се готвеха да я превземат. И пръв войводата им започна битката с буйна, момчешка радост. Той грабна лъка на един от войниците си, който побърза да му подаде стрела, опъна го и пусна стрелата по един от ромеите долу. Ромеецът не бе очаквал удара и стрелата се заби в шията му, щръкнала нагоре с двойната си опашка; раненият бързо посегна да я извади, но не успя ни да я докосне, а се търкулна на засъхналата трева недалеко от крепостната стена. Кракра проследи стрелата си, после нададе тържествуващ вик:

— Бийте ги! Бийте ги!

Които от българите имаха лъкове, започнаха да стрелят, като се навеждаха между крепостните зъбери, докато започнаха и ромеите да стрелят отдолу по тях. Битката продължи до тъмно тоя ден.

Самуил изпрати от височините на Конявската планина съгледвачи по следите на ромеите. Оттук се простираше неголяма, леко разхълмена равнина накъм долината на Струма, но царят не искаше да излиза на открито през деня и може би пред очите на врага. Съгледвачите започнаха да се връщат един след друг късно след пладне и донасяха все една и съща вест: Василий се бе разположил с войската си на около четири поприща напред, в подножията на висок, гол и каменист рид, който се простираше далеко на югоизток. Ромеите държеха пътя за Средец от двете му страни и близу до Струма, а оттук започваше и друг един път накъм планината Верила и зад Витош планина.

За царя беше ясно какво очакваше там и какво кроеше Василий; за царя беше ясно и това, че Василий също знаеше за неговите пък очаквания и кроежи: предателството и тоя път бе изпреварило неговите стражи и съгледвачи. Застанал на пътя за Средец, Василий го очакваше и търсеше среща с него, преди да навлезе в теснините, които започваха оттук и бяха запазени от силни твърдини като Перник и Бояна. Самуил също търсеше среща с ромеите, но не можеше да излезе открито срещу тях. И нямаше какво да решава отново — трябваше само да потърси начин да ги удари внезапно и на новото им място, както се бяха разположили. Трябваше да ги удари нощем и в час, когато най-малко го очакваха.

Царят нареди да се изпратят усилени стражи по всички пътища, проходи и пътеки по посока към неприятеля; да се разположи войската по височините горе за по-продължителна почивка; да се изпратят по околните селища войнишки дружинки, които да докарат бързо добитък и всичко друго, що можеше да се намери за храна. Царят бе решил да остане тук два дни и на втората нощ, по глуха доба, да удари ромеите. Нужно беше войската да си почине добре, преди да се спусне срещу врага, на около четири поприща оттук. И само тогава Самуил каза на войводите си:

— Ще останем тук по-дълго, добро е мястото за почивка.

На втория ден, късно след обед, долу по пътя откъм Средец се зададе неголяма конна дружина и предните стражи скоро познаха, че това беше пернишкият велик войвода Кракра с конниците, които бе отвел преди това. Той се изкачи бързо по височините, където беше царят. Самуил го видя отдалеко, но не можеше да познае по веселото му лице, по живите му ръкомахания дали идваше с добри или с лоши вести; такъв беше нравът на великия войвода — весел и буен и в добро, и в зло, та и сега още, когато бе започнал да старее. Но защо се връщаше той от Перник? Разказът на пернишкия велик войвода не беше дълъг.

— Царю честити, да живееш! — викна отдалеко той, размахал ръка за поздрав. После рипна от коня и го остави там, сред поляната, избърза към царя, подви коляно, както ставаше в най-тържествен час, а лицето му цяло сияеше от радостна усмивка, зачервено от продължителна езда, от добро здраве и от силна любов към виното. Чу се и сега надалеко гръмливият му глас, но като че ли гласът му не достигаше, та замахна той и с едрия си юмрук: — Бихме ги, царю, и добре ги бихме!

— Стани, стани, велики войводо — рече царят спокойно, колкото и шумна да беше радостта на пернишкия войвода. — Разкажи.

Събраха се наоколо всички войводи и по-големи челници, царят никого не отстрани. Кракра беше още по-възбуден, като говореше пред толкова люде, които очакваха да го чуят. Той се разкрачи пред царя по войнишки и продължи, без да задържа и подрежда мислите си:

— Тичам аз за Перник оня ден, както ти ми повели, царю, а те подире ми. Като да са знаяли, а може и да са ме видели по пътя. Едва що влязох с момчетата, едва що дигнахме моста. Може да имаше до две хиляди. С обсадни кули, с овни, стълби, костенурки. Перник ще взимат. Пращат глашатай. Кажи какво искаш, василевсът ще ти даде цяло царство. Хе! Мене ли ще съблазни той! На, рекох аз. Елате по-близичко само, да ви видя. Почнахме. Те с кулите, със стълбите. Вратите блъскат. Ние вътре двесте души. И жените изкарах, и старците. Да подпират вратите с камъни. Ще ги разбият мръсниците. А ние отгоре удри, удри, удри! Падат по двайсетина отеднаж. Щяхме да ги свършим, но се стъмни. Отдръпнаха се. Добре, казах си аз, утре ще продължим. Да се наспим. Утре ще ви накълцам до един. Ей така идват, сами се натъкват, а ние и със стрели отдалеко. Ще ви свърша аз утре и няма кой да занесе вест на василевса ви. Станах още по тъмно. А те, нощните ми стражи, няма ги, казват, велики войводо. Отидоха си до един. Защо ще те будим, щом си отиват, а не идват. Виждам и аз: отишли са си. Раздени се — ни помен от тях, докъдето очи виждат. Дигнали са и умрелите.

— Не ще да са били премного… умрелите им — чу се глас изтихо.

Зачервеното, влажно лице на Кракра помръкна, той потърси с гневни очи присмехулника и отговори напосоки:

— Много бяха! Цели купища събраха. Ти какво…

— Разказвай, разказвай — подкани го пак Самуил.

Спомените отново грабнаха пернишкия велик войвода и той продължи със същото ожнвение:

— Аз не можех да повярвам, че ще си отидат така изеднаж. Защо бяха дошли? Не, мисля си, те пак ще се върнат и още повече. Чаках цял ден и цяла нощ.

Днес, рано-рано още, пратих люде да видят що става.

Ромеите са си отишли още оная нощ! Всичките. И василевсът им. Селяците всичко видели, но не идват да кажат.

— Къде са сега? — попита бързо Самуил.

— По Верила нататък. Далеко оттук. Вече втори ден вървят, ако не са се скрили някъде, проклети да са…

— Хвала ти, велики войводо — рече царят и продължи: — Иди, иди да почиваш, братко. — Той потърси с очи между насъбралите се наоколо челници, съгледа племенника си Владислава, кимна му да се приближи, пък и сам пристъпи към него с нетърпение: — Вземи, княже, петдесет конника да издириш къде е отишъл Василий с войската си. Ти чу, накъде е тръгнал. Не е нужно да ти казвам, че трябва да бързаш.

Княз Иван-Владислав сложи ръка на гърдите си, поклони се:

— Ще побързам, царю.