Полет 6

42

Национална разузнавателна служба Шантили, Вирджиния

18:18 ч

Дейвид Бърд остави слушалката. Седеше в кабинета на Джордж Зофел и все по-притеснено се питаше какво става с Полет 6 на „Меридиън“ и дали изобщо има смисъл да следва интуицията си. Да открие сенатор Шарън Дъглас посред нощ се оказа далеч по-трудно, отколкото беше очаквал. Тя все още беше в Лондон и несъмнено спеше, но там имаше прекалено много добри хотели, а той нямаше време да се обажда на всичките.

Иззвъня телефон. Джинджър, секретарката на Джордж Зофел, отговори на обаждането и незабавно вдигна два пръста, за да привлече вниманието му през отворената врата.

Дейвид натисна втора линия.

— Полковник Бърд? Обажда се Рон Олсън, административният помощник на сенатор Дъглас. Току-що получих обаждане от централата на Белия дом, в което се казваше, че спешно искате да говорите с нея.

Дейвид внимателно подбра следващите си думи. Линията не беше секретна.

— Трябва… да обсъдя един изключително важен въпрос с нея и не мога да чакам.

— Дори не можете да ми кажете за какво става въпрос?

— Не, мистър Олсън, не мога.

— И въпреки това искате да я събудя в три часа през нощта?

— Ако не го направите, тя вероятно ще ви се скара. Вижте, наистина е важно. Просто ми дайте номера й в хотела, и аз ще се обадя.

— Откъде да знам, че наистина сте този, за когото се представяте?

— Спомнете си. Кой ви се обади по моя молба? — попита Дейвид.

Олсън помълча секунда, преди да отговори.

— А, да. Телефонистката от Белия дом. Добре, изчакайте да ви дам лондонския номер.

Той се върна и му продиктува безкрайна редица цифри за хотела в Лондон.

Слушалката беше вдигната от човек, който явно изпитваше сериозни затруднения да я държи както трябва. Тя изтрополи по нощното шкафче, падна на пода и изтрака, преди да открие пътя обратно към това, което трябва да беше ухото на сенатор Дъглас.

— Хм… ало?

Дейвид се представи и се извини за обаждането, преди набързо да опише случая и да помоли за помощ. От другата страна долетя объркана въздишка.

— Кажете пак кой се обажда. Дейвид… Бърд?

— Да, госпожо сенатор.

— Офицерът от авиацията, с когото разговарях по-рано днес… вчера?

— Да.

— Колко е часът?

— Много ранен, за което се извинявам.

— И по-важно, къде съм? Тук е тъмно.

— В Лондон.

— О. Вярно. Какво мога да направя за теб, Дейвид?

— Този ужасен полет от Чикаго, за който ми разказвахте. Спомняте ли си номера на полета?

— Да. Шест — каза тя. — Това не можеше ли да изчака до сутринта?

Дейвид затаи дъх.

— Знаех си, че си спомням номера на полета.

— Но… — Тя се прокашля и се съсредоточи. — Защо? Защо искаш да го знаеш?

— Има… някои подробности около случката, за които не мога да говоря по този телефон, но мога да ви опиша нещата набързо.

Той й разказа за по-нататъшната одисея на Полет 6, след като тя беше слязла на „Хийтроу“. Докато говореше, той чу шумоленето на завивките, когато тя се изправи.

— Боже господи! Отвлечен? От пътниците, така ли?

— Точно затова ми трябва помощ, и то бързо. Командирът е докладвал за бунт на борда, аз се опитвам да разбера дали в думите има някакъв смисъл.

Дейвид преразказа съобщението от Полет 6, предадено по ACARS, и добави:

— Работата е, че официално ние не вярваме, че е дошло от командира.

— Дейвид, кои сте „вие“?

— Ами… сенаторе, не мога да ви кажа. Току-що ме извикаха за официален анализ на ситуацията, възникнала на този самолет, и в действителност мога да ви кажа само това: трябва да разбера дали наистина има сериозна вероятност пътниците да са започнали бунт на този полет. Смятате ли, че пътниците са били ядосани, когато са излетели от Лондон?

— Шегуваш ли се? Ако на този самолет е останал и един пътник от Чикаго, има огромна вероятност за напрежение и насилствени действия. Всички бяхме вбесени. Един разгневен пътник обиди командира на слизане в Лондон. Според мен той и съпругата му продължаваха до Кейптаун.

— Добре.

— Разбира се, нямам представа с какъв екипаж са излетели от Лондон. Може да са били съвсем различни от гнусната банда, с която бяхме ние. Е, една от стюардесите не беше лоша, но тя беше изключение. Виж… тук имам номера на управителя на „Меридиън“ за Лондон. Мисля, че е клетъчен телефон.

Дейвид чу как рови, докато търси номера.

— Той се обади снощи — продължи тя, — учтиво се извини, а после изпрати вино и цветя. Опитваше се да ме убеди да простя на компанията му. Но, честно казано, според мен те са безнадежден случай. Ето го.

Дейвид записа номера, който му продиктува.

— Благодаря много, сенаторе.

— Още нещо — каза тя. — Ще ми се обадиш ли, след като говориш с него? Вече съм напълно будна и много притеснена.

Той й обеща и затвори, после веднага набра номера на Джеймс Хейвърстън. Управителят отговори веднага с ясен и бодър глас:

— Да, имахме голямо закъснение от Лондон, но не мога да ви кажа нищо повече. Не знам нищо за никакви разгневени пътници. Кой казахте, че се обажда?

— Полковник Дейвид Бърд от ВВС на САЩ.

— Вижте, полковник. Сигурен съм, че сте този, за когото се представяте, но трябва да пазя компанията си от хитри репортери. Имате ли телефонен номер, на който мога да се обадя, за да не се притеснявам?

— Изчакайте.

Той стана и отиде до бюрото на Джинджър, намери номера на централата на НРС и вътрешния номер, после се върна да ги продиктува на Хейвърстън.

Джинджър се появи на прага.

— Мистър Зофел каза да ви предам, че са преминали Либия и сега се насочват към Средиземно море.

— Благодаря. — Дейвид й се усмихна бегло и си позволи да забележи, че Джон Блейлок беше прав. Наистина беше красива жена.

Телефонът иззвъня и Джинджър посегна да вдигне, като отново се обърна към Дейвид и му посочи номера на линията с вдигнати пръсти.

— Полковник? Обажда се Джеймс Хейвърстън. Сега съм убеден, че не сте репортер, но не съм сигурен, че мога да ви помогна.

— Можете ли да ми кажете нещо повече? — попита Дейвид.

Джеймс Хейвърстън му разказа за присъствието на президента на корпорацията „Инглиш Петролиум“ на борда.

— Сигурен съм, че това ще се появи в медиите съвсем скоро, но нямам представа дали означава нещо. Вие обаче попитахте дали съобщението на командира може да е истинско.

— Виждали ли сте копие от съобщението?

— В момента отивам към летището, за да се изправя пред цяло стадо операторски екипи, полковник, така че ми прочетоха съобщението поне два пъти.

— Е, може ли да е истинско? Възможно ли е на самолета да има сериозен инцидент с ядосани пътници?

— Не знам. Освен това, което ви казах за мистър Макнотън… — На другия край последва дълго колебание. — Разбира се, по мое лично мнение, когато имате голям самолет, натъпкан с пътници, който закъснява два пъти за един и същ ден…

— Два?

Хейвърстън му разказа за отклоняването на пистата в Лондон.

— Не знам какво са казали на пътниците или какво е било отношението в салона, но проблемът с двигателя беше разрешен за малко повече от два часа.

— Вижте, мистър Хейвърстън, това е много, много важно и вие трябва да ми се доверите. Просто не мога да ви разкрия защо питам, но ако можех, знам, че незабавно щяхте да претърсите небето и земята, за да ми намерите необходимата информация. Ако не покажем, че съобщението е логично и разумно и на този полет е твърде вероятно да е възникнал бунт на пътниците, всички на борда може да загинат.

— Съжалявам, не ви разбрах!

— Не мога да ви кажа повече, но си представете, че в днешно време правителствата на Великобритания, както и на повечето държави от Европейския съюз и на САЩ много се притесняват, когато някой голям самолет се насочи към някоя столица и не отговаря на повикванията.

— Не ви разбирам, полковник. Какво ме питате?

— Мисля, че има нещо, което не ми казвате, а това може да е фатално за вашите пътници и екипажа. Моля ви. Какво има?

Дейвид чу как събеседникът му премести телефона в другата си ръка. Хейвърстън се прокашля.

— Точно спирам пред офиса си, а вътре има една бележка, която трябва да погледна.

— Кажете ми защо.

Чу се как се затръшна врата на автомобил, след това стъпки и дрънчене на ключове.

— В съобщението се споменава името на пътник, за когото командирът твърди, че е нападнал втория пилот.

— Да. Името е Логан.

— Точно така.

Дейвид чу как се отключва врата.

— Разбирате ли, на този полет вчера се качи един ядосан американски лекар. Трябва да проверя името, което записах, за да се уверя, че не е същият човек.

— Имате предвид Логан?

— Да.

— Проблем ли имахте с него?

Джеймс Хейвърстън разказа набързо информацията в компютъра на „Меридиън“ за смъртта на съпругата и детето му.

— Беше крайно неприятна среща, но ние… аз… прецених, че той не представлява заплаха, и му позволих да се качи на борда. Вече съм до бюрото. Изчакайте секунда.

Дейвид чу разместване на листа, после тишина.

— Сър?

— Е, по дяволите всичко.

— Не ви разбрах?

— Не мога да намеря проклетото листче. Мислех, че съм го оставил тук.

— А не можете да си спомните името със сигурност?

— Не. Сигурен съм, че е различно, но вижте, полковник, ще ви се обадя пак, ако го намеря.

— Моля ви! Ако името е същото, веднага ми се обадете на мобилния телефон.

Той продиктува номера и затвори слушалката. С ужас осъзна, че няма да се справи.

Той профуча покрай Джинджър към коридора, като почти не забеляза, че тя е скочила от бюрото си, за да го последва.

— Полковник? Ще трябва аз да ви отворя вратата, за да влезете.

— О, така ли!

Дейвид тръгна след нея, като се опитваше да не зяпа фигурата й, докато тя се плъзна надолу по коридора и набра кода на цифровата ключалка.

— Благодаря, Джинджър — каза той, като долови проблясък на топлина в усмивката й, после влезе, седна на същото място и отново постави слушалките си. — Какво става?

— Приближава се към бреговата линия — отвърна Блейлок и му разказа за срещата с изтребителите и внезапния завой. — Той знае точно какво прави, Дейвид. Нищо чудно този пилот да е либиец, а МИГ-овете да са били защитен ескорт. Ако е така, са го взели на прицел с ракетите си само за да изглежда реалистично.

Дейвид задъвка долната си устна, като оглеждаше различните екрани.

— Колко време остава?

— „Ентърпрайз“ пуска изтребителите F-14 „Томкет“ в момента. Планът е да го прехванат, да се опитат да установят контакт по радиото, а ако не успеят, да се опитат да го насочат към Северна Африка. Има едно отдалечено летище на юг от Алжир, което ни разрешиха да използваме. Но ако пилотът откаже да говори или да завие, ще умре доста бързо. Изтребителите вече имат разрешение за стрелба.