Полетът на Интрудър

ГЛАВА 11

Сами разтвори завесите със замах и в стаята нахлу ослепителна слънчева светлина.

— Хайде, Графтьн, размърдай си благородното продължение на гръбначния стълб! Днес ще бъде страхотен ден!

— Моля? Благородното ми какво?

— Това го прихванах от англичаните, с които се мотах снощи. Страхотни образи!

— Колко е часът? — Графтън забеляза, че Ландийн не е спал в леглото си.

— Почти десет. Хайде, съкафезнико! Ставай, ходом марш към банята — пикай и се бръсни!

— Каква е тая паника! — изстена Джейк. — Впрочем, къде беше снощи?

— Англичаните, с които се запознах — от Кралския флот — ми намериха едно австралийско маце — стюардеса, която веднага оцени чистокръвната ми порода. Не понесе мисълта, че ще прекара нощта без мен! — И Сами завъртя одобрително очи.

— Желязна Ръка, днес е твоят щастлив ден. Тя има приятелка — зажадняла за секс женска, която си умира от нетърпение да се запознае с теб.

Джейк стана и отиде в банята, а Сами се приближи и застана до вратата.

— Хей, Графтън! Толкова отдавна ли не си спал с жена, че вече си забравил какво хубаво нещо е сексът? Обещах да те заведа. Послъгах, разбира се. Казах, че около теб се въртят стотина жени, които се бият коя да те докопа първа. Какво пък толкова, по дяволите, приятелят си е приятел, нали така?

— Точно така — каза Джейк. Излезе от банята. — Много мило от твоя страна, но има един проблем. Аз...

— Проблем ли? Какви ги приказваш?

— Помниш ли жената, за която ти разправих вчера? Онази, която...

— Какво? — каза Сами недоверчиво. — Искаш да кажеш госпожица „Чай с Кифлички“? Майтапиш ме! Аз ти уредих среща с една истинска жена — австралийка! Колкото и да съм добър, не мога да се справя с две наведнъж!

— Е, да! — съгласи се Джейк. — Но аз имам уговор...

— Виж сега. Джейк — Сами заговори много бавно и отчетливо, като на малко дете. — Това апетитно парче, т.е. тази висока страстна руса жена, направо може да ти разкаже играта днес. Ще ти усуче надлъжника, момчето ми! Знаеш за какво говоря. Ще ти РАЗ-КА-ЖЕ ИГ-РА-ТА!

— Ъхъ — каза Джейк. — Чуй за момент, дявол те взел какво...

— Добре — отсече Сами. — Картинката ми е ясна.

Тръгна към вратата и каза:

— Е, щях да закусвам с теб, но виждам, че не си с всичкия си, а пък умирам от глад и няма да те чакам! — Сами отвори вратата, после се обърна към Джейк. — Ще те попитам само едно: Успя ли да я оправиш, заедно с кифличките ѝ? А?

— Върви по дяволите!

— Ха! Знаех си аз! Да оставим фактите да говорят сами! — и затръшна вратата.

Джейк се избръсна набързо и реши, че ще се къпе по-късно. Завари Сами все още на масата за закуска. В чинията му имаше останали пържени яйца. Джейк си поръча кафе, доматен сок и препечена филийка с портокалово сладко.

— Най-напред трябваше да ме попиташ — каза той. — Вчера ти казах за нея.

— А как можех да те попитам? А и как да взема насериозно някаква фльорца, която ти казва, че иска да се видите на следобеден чай. На ЧАЙ!

— За мен тя е нещо различно. И не е фльорца!

— Да, да!

— Искам да я видиш — каза Джейк.

— Не виждам как ще побера и това в програмата си. Днес имам да върша доста неща. Съзнаваш ли, че ще трябва да отменя уговорката?

— Да, съзнавам го. Това бе наистина много мило от твоя страна. Но аз държа да я видиш. Искам да знам какво мислиш за нея!

Сами отпи от кафето и после отговори:

— Е, както казах, днес съм много зает. Но ще помисля по въпроса.

Когато Кали позвъня от фоайето, Джейк ѝ каза, че иска да ѝ представи един свой приятел. В коридора Сами запита:

— Та какви всъщност са тези кифлички?

— И аз не знам.

Докато чакаха асансьора, Джейк каза: — Дръж се прилично, моля те!

— Графтън, ще ти направя задника на решето, ако работата ми с австралийските сестрички се развали, понеже не мога да намеря друг пич!

Влязоха във фоайето. Джейк за първи път го виждаше така ярко осветено.

— Това тя ли е? — запита Сами. — Там, до колоната?

— Да — каза Джейк и помаха на Кали в отговор. — Тя е. Кали беше облечена в тъмни три четвърти панталонки и жълта блуза, над която бе сложила разкопчана бяла жилетка. На рамото ѝ висеше малка чанта.

— Не е зле! — каза Сами. — Никак не е зле даже!

На Джейк му се искаше да прегърне Кали, но вместо това я представи на Сами, който беше застанал със събрани крака и леко се поклони. Кали се усмихна и каза:

— От Джейк знам, че сте неговият съквартирант. И вие ли сте пилот?

— Да, госпожо — отвърна Сами. — И аз съм същият безумец.

Тя се засмя.

— Не знаех, че човек трябва да е луд, за да лети!

— За това трябва да ти хлопа дъската. А за да постъпиш във Флота трябва да си направо мръднал — обяви тържествено Сами. — Значи ние сме два пъти куку. Само душевноболни хора могат да живеят по цели месеци, окошарени в някакъв кораб, като група монаси.

— Вие двамата откога се заразявате с безумие един друг?

Джейк и Ландийн се спогледаха.

— Познаваме се от около две години — каза Джейк.

— Да — потвърди Сами. — А от около година живеем заедно и аз зная всичките му недостатъци. Като се върнем на плаващия си манастир, ще изготвя списък и ще ви го пратя. Толкова много хартия, обаче, ще трябва да се таксува като товарна пратка!

Кали вдигна вежди и погледна към Джейк. После се обърна пак към Сами:

— Не че искам да сменя темата, но харесва ли ви Хонконг?

— Определено — отвърна Сами. — Направо съм смаян.

— Кали ще ми покаже истинския Хонконг — вметна Джейк, — Ще ми помогне да избегна капаните за туристи.

— С едно изключение! — поясни Кали. — Ще отидем до Върха. Тази туристическа забележителност не бива да се пропуска.

— Зная — каза Сами. — Снощи бях там.

— Снощи ли? — учуди се Качи. — Сигурно нищо не сте видели.

— Приятелката ми и аз не обърнахме особено внимание на това.

— Е — каза Джейк, — ясно е, че месеците, прекарани в молитва и съзерцание изобщо не са ти помогнали.

— Трябва да се върнете там заедно с приятелката си — заяви Кали. — за да видите гледката!

— Сериозно ще обмисля съвета ви — отговори Сами. — Е, млади хора, аз трябва да ви оставя. — Наведе се към момичето и прошепна тихо в ухото ѝ: — Списъкът с недостатъците на Джейк не е толкова дълъг. Всъщност, имате голям късмет! Той е страхотно момче!

— Какво мислиш за Сами? — попита Джейк, когато двамата излязоха навън, под чистото светло небе.

— Много е забавен — каза тя. — Леко чалнат, обаче ми харесва.

Небето беше синьо и безоблачно, а въздухът — сух и приятен. Духаше лек ветрец. Джейк хвана Кали за ръката и двамата тръгнаха надолу по Нейтън Роуд.

— Повечето от тези магазини са отворени и в неделя, така ли? — запита той.

— Търговията им процъфтява. Туристите обичат да купуват от тук.

Кали го поведе по тясна странична улица, където се разхождаха продавачи с големи върбови кошници в ръце и предлагаха пресни зеленчуци и зрели плодове, чиито разнообразни цветове, форми и външен вид сякаш напираха да изскочат извън плетените панери.

— Какво е това? — запита Джейк, като хвана един малък мъхнат плод.

— Киви. А онова е манго. И двете са много вкусни и сладки.

Във въздуха се носеше тежката миризма на пресни продукти, а улицата беше претъпкана от купувачи, повечето от тях понесли издути найлонови торбички.

Джейк рязко дръпна Кали встрани от пътя на един неуверено криволичещ велосипед, върху който седеше 7-8 годишно момченце.

— Бас държа, че няма разрешително за управление! — каза Кали.

— Може би закъснява за среща с приятелката си.

Минаха покрай цветарски магазин. Витрината беше пълна с пъстри изкуствени цветя. От входа изскочи една беззъба старица и сграбчи Джейк за ръкава.

— Цветя за дамата, господине? Цветя за дамата?

Той се усмихна на Кали.

— Би ли приела един букет, ако имат и истински цветя?

— Благодаря, но не зная къде ще ги сложа!

Жената продължи да припява и още по-силно задърпа Джейк за ръкава.

— Не искаме цветя — каза той. — Дамата не желае цветя! Не, благодарим!

Лицето на старицата грейна и тя го стисна още по-здраво.

— Не, не! Никакви цветя, не!

Кали се засмя.

— Веднага, щом види човека, тя разбира дали ще може лесно да измъкне пари от него — и заговори на жената на кантон.

За Джейк гласът ѝ прозвуча също като всички други носови гласове с мелодична интонация, които слушаше около себе си и това го стресна. За миг го връхлетя усещането, че Кали е измамница — че е китайка, нахлузила кожата на американка. Старицата веднага пусна ръката му. Но когато жената се извърна към Кали, за да ѝ отговори, в очите ѝ проблясваха пламъчета и от устата ѝ се посипа цял поток коментари. Двамата побягнаха от тях надолу по улицата.

След известно време, вече обиколили доста улици, Джейк реши, че каквото и да поиска човек на този свят, то може да бъде закупено в Каулун. Но той самият не желаеше нищо — нито някаква дрънкулка, нито часовник, нито блуза с пайети, нито сампани или концентрични сфери, издялани от слонова кост, нито златни украшения, емайлирани пръстени, копринени дрехи или играчки. Беше огладнял, но не му се щеше да опитва от печената върху дървени въглища патица, която предлагаше един азиатец, нито да хапне от посолените, изсушени на слънце яйчени жълтъци. Дори за известно време загуби апетит при гледката на една месарница, където висяха пилета, окачени на върви и сред локви кръв се търкаляха кравешки глави. А ни най-малко не искаше да му предсказват бъдещето. Кали се опита да го придума поне да си ушие цивилен костюм и няколко ризи.

— Пропускаш великолепна възможност!

— Няма значение. Не нося цивилни дрехи. Готова ли си за Връх Виктория?

— Изморен ли си?

— Май да — отвърна той. — Изморих се от цялата тая тълпа, в която всеки те дърпа да купуваш нещо.

Кали сложи ръка на врата му и го разтри. После го целуна.

— Бас държа, че си гладен!

Поведе го по някаква улица, не по-широка от тротоар. От двете страни имаше поставки с аудиокасети и книги, някои от които на английски.

— Тези касети и книги не се продават — каза Кали. — Дават се под наем от библиотеката, на която принадлежат.

По-надолу по улицата тя спря.

— Ето тук е — посочи към една врата, отвори я и влезе в много малка стая. Джейк я последва вътре и се огледа.

Имаше само три маси и те бяха покрити с вестници. В дъното на помещението се виждаха мъж и жена на средна възраст, заети с готвене. На една от масите седеше двойка млади китайци. Кали отведе Джейк до прозореца, встрани от другите. Щом седнаха, на челото му кацна муха. Той махна с ръка, за да я отпъди.

— Имай ми доверие — каза Кали. — Местенцето е по-добро, отколкото изглежда.

Синята боя на стените беше избеляла, а от тавана проскърцваше един-единствен дървен вентилатор. Жената дойде при тях, изтривайки ръце в престилката си. Позна Кали и засия в усмивка. Кали каза на Джейк:

— Ще поръчам за двамата топчета от оризово тесто. Мисля, че повече ще ти харесат пържени. Ще пиеш ли бира?

— Разбира се. Аз не искам нищо друго.

— Чинг-ни гей-уоман ър-ших-съсу-де чау-тц, лианг-пинг пи-джоу — изговори Кали.

Джейк отново се стресна от словесната ѝ метаморфоза.

— Много добре го говориш! — отбеляза той, когато жената тръгна за поръчката.

Кали се усмихна.

— Как разбра?

— Ако ни сервират оризови топчета с бира, значи го говориш добре. Ако, обаче, ни донесат пържени змии или препечени заешки уши, ще е ясно, че си объркала нещо.

Кали отметна глава назад и се разсмя.

Жената донесе цял куп оризови топчета в общо блюдо, от което те ядоха заедно. Джейк предпазливо набоде едно от тях.

— Доста вкусно — отбеляза той с пълна уста и посегна за още.

— Казах ти, че мястото е добро.

Когато топчетата свършиха, Джейк реши да поръча втора бира.

— Освежен ли се чувстваш сега?

— Като актриса след пластична операция. Готов съм за всичко.

— Добре. Тогава да вървим към Върха. Денят е чудесен за целта.

Запътиха са към фериботната линия „Стар“. Кали го поведе през странични улички, по които не бяха минавали досега. Джейк се спря и се загледа в един човек, който седеше на столче и пишеше, а до него стоеше сивокоса жена и му говореше нещо. Черните китайски букви сякаш се лееха изпод перото му.

— Това е калиграф — обясни Кали. — Пише писмо вместо жената, понеже тя не умее. Тя ще му плати.

— За какво става въпрос в писмото?

— Чакай малко. — И тя се заслуша. След минута каза — Боже мой, Джейк, внучка ѝ е родила близнаци. Това е добър знак и в семейството е настанала голяма радост,

— Хубава новина — каза Джейк. — Поздравления! — обърна се той към жената, която го погледна. Джейк вдигна два пръста — знака на победата. Когато вече тръгваха, жената извика нещо след тях.

— Какво ни каза? — запита той.

— Хм, не зная дали да ти го превеждам.

— Е, хайде, какво беше?

— Добре, ще ти кажа. Каза, че ни пожелава и ние да бъдем благословени по същия начин.

— Хубаво пожелание.

Седалките в отделението втора класа на ферибота „Стар“ бяха направени от тънки дървени дъски. Джейк постоянно се въртеше на мястото си. Вчера водата в залива изглеждаше тъмна, но днес искреше в синьо-зелени тонове. Той се наслаждаваше на лекия морски бриз, въпреки че понякога долавяше миризма на риба. Чудеше се как бавно подвижните джонки и другите малки съдове успяват да избегнат сблъсъка с ферибота. Кали седеше до него, откъм водата, и жълтите ѝ висящи обици подскачаха от морското вълнение. Джейк я прегърна през раменете и тя постави ръка върху крака му.

С приближаването към пристана фериботът се затресе от реверсирането на винта и започна да намалява скоростта си.

— Да вземем такси — каза Кали. — Освен ако не искаш да се направиш екскурзия пеш до горе.

— Забравил съм си туристическите обувки вкъщи.

Останаха да чакат влакчето на гарата „Пийктрам“, Гардън Роуд, и се качиха едва когато Кали се увери, че ще могат да заемат места в дъното на вагона, отдясно, откъдето гледката беше добра.

Придвижвана нагоре от дебело стоманено въже, претъпканата вагонетка с грохот се изкачваше по стръмните релси към Върха. Градът остана под тях. Г-образната сграда на Хонгконгския хотел „Хилтън“ и другите високи постройки сякаш сами се смаляваха в далечината. На отсрещната страна на улицата, срещу гарата, се намираше Американският консулски отдел — впечатляваща сграда с балкони. Кали я беше посочила на Джейк, когато слязоха от таксито. Показа му и „Есторил Кортс“ — нейния жилищен блок — светло кафяв, изграден от бетон, на около две преки от консулството. Повечето от съседите ѝ бяха изнесли цветя и зеленина по балконите. Кали му каза, че от нейната тераса се вижда пристанището, но в момента един нов строеж скрива гледката.

Вагонетката спря за трети път, полюшвайки се леко напред-назад.

— Колко още спирки има до Върха? — запита Джейк.

— Какво значение има? Виж какъв прекрасен ден!

Заизкачваха хълма под още по-голям наклон и Джейк усети, че по-скоро лежи, отколкото седи на мястото си. Обърна се към Кали:

— Ако това влакче се движеше 80 пъти по-бързо, щеше да добиеш представа какво значи да изпълниш боен завой с А-6.

— Звучи страхотно! — каза тя. — Ще ме вземеш ли някой път със себе си горе?

Джейк я изгледа внимателно, после обгърна раменете ѝ с ръка и каза:

— Можеш да разчиташ на мен!

Към тълпите хора, изсипващи се от станцията на Върха, бързо се втурваха продавачи на фото плакати и други сувенири. Кали хвана Джейк за ръка и го поведе към отсрещната страна на улицата, където се намираше един открит ресторант.

Джейк спря.

— Надявам се, няма да предложиш пак да пием чай!

— Не и в този капан за туристи! Но какво лошо има в това да се пие чай?

— Сами ме подложи на кръстосан обстрел затова, че имахме среща на чай. Тебе те нарече „Гаджето ти с чая и кифличките“.

Тя се изсмя.

— И по-лоши имена съм получавала! Кажи на Сами, че е добро момче, но е малко нахален.

— Нахален ли?

— Не мислиш ли така? От къде на къде ще ме нарича твое гадже?

— Е, не знам — ухили се Джейк, — Сами не е човек, който си прави прибързани изводи.

Кали се замисли и сви устни.

— Всъщност, не съм ничие „гадже“. Но мисля, че бих могла да стана нечия... — И се изсмя. — Не, не това исках да кажа! — Замълча за миг, после добави — Може би трябва да опитам на китайски.

— Не, недей! — засмя се той. — Никога няма да те разбера. Виж сега, я да направим нещо друго. Защо да не помислим как да не изкараме Сами лъжец? По дяволите, нали трябва да защитим честта му!

Кали бавно поклати глава.

— Джейк Графтън, ти си един хитър кучи син! Но, така да бъде! Да видим как, поне за днес, ще можем да опазим честта на Сами неопетнена.

— Губим време! — каза Джейк. — Обгърна раменете ѝ с ръце и я целуна лекичко. После я притегли към себе си, впил поглед в тъмните ѝ очи, които бавно се притвориха. Усети тялото ѝ да се отпуска в ръцете му. Отново я целуна и този път тя се притисна към него. Езиците им се докоснаха за миг и това го изненада и наелектризира. Искаше да продължи, но тя се освободи от прегръдката му. Джейк забеляза, че дишането му се бе ускорило, както и това на Кали. Тя оправи с ръка косата си и каза:

— Не можем да продължаваме на публично място.

— Едва ли на някой му пука. Но аз съм лесен. Мога да продължа, където поискаш.

— Хайде, остроумно магаре такова! — каза тя и го хвана за ръка. — Да отидем да видим това, заради което дойдохме!

Стояха близо до един ръждясал телескоп, който работеше с монети. Пред тях млад китаец с пилотски слънчеви очила държеше на ръце малкия си син. Детето вдигаше много шум и махаше с пухкавите си ръчички и крачета. Джейк се беше загледал в тях, когато чу гласа на Кали.

— Въздухът е толкова чист, че не мога да повярвам. Много е необичайно. Обикновено замърсяването е толкова голямо, че от града не се вижда почти нищо.

— Да, видимостта е страхотна. Днес времето е идеално за летене.

Той се загледа към пристанището, пълно с безразборно движещи се платноходи и моторни съдове. Измежду тях сякаш само фериботите се движеха с определена цел. Преброи три, които пътуваха между остров Хонгконг и Коулун.

— Виждаш ли тази планина в далечината, Джейк? Това е Касъл Пийк. На няколко мили зад нея се намира залива Дийп Бей, където се е удавил братът на Уанг Чанг.

— Да, виждам я.

— От другата страна на залива е континенталната част на Китай.

Джейк се взря в огромните синьо-зелени планински масиви. В сравнение с тях добре познатите му планини във Вирджиния му се струваха малки като хълмчета. Ако тука те свалят, помисли си той, долу те чакат доста неприятности с терена.

— Да — каза накрая, — впечатляващи са!

— Понякога идвам сама! — довери му Кали. — Обикновено се разхождам по пътя от другата страна на Върха, за да избягам от тълпата. Мястото е подходящо за размишления. Тук човек може да се опита да разбере в какво вярва.

— А ти наясно ли си? — запита Джейк, без да сваля очи от планините.

Кали се замисли.

— Нищо особено. Винаги съм вярвала в Бога, но реших, че религиозните организации не ми помагат особено. Струва ми се, че не искам между мен и Господ да стои нищо друго. — Усмихна се. — И аз, като Мойсей, предпочитам прекия контакт.

Джейк се ухили.

— Но Мойсей си е имал планина. Някога да си отнасяла оттук каменни плочи? Или да си се оглеждала за горящи храсти?

— Не — засмя се тя. — Но все още търся подходящата планина. — И наклони глава. — Може би ще трябва да пусна обява във вестниците.

— Как например? Можеш да пишеш: „Търси се планина, да може да устоява на страхотни светкавици, ураганни ветрове и на глас, хиляди пъти по-силен от гръмотевица!“

Кали подхвана шегата.

— „Заплащане щедро, допълнително възнаграждение, ако е снабдена с каменни плочи. Търсете в неделя. Без посредници.“

И двамата избухнаха в смях.

Очите на Кали бяха все още влажни, когато тя запита.

— А ти в какво вярваш?

— Точно тези дни ми е много трудно да ти отговоря на този въпрос. Едно знам със сигурност — вярвам в Джейк Графтън. Убеден съм, че ако е достатъчно добър, внимателен и предвидлив все някак ще оцелее. Поне има някакъв шанс!

Кали сбърчи чело.

— Звучи много самонадеяно. Все едно да се удряш в гърдите!

— Не исках да излезе така.

— Говориш за оцеляване. Това ми е ясно. Но не може да не вярваш и в нещо друго!

— Какво значение би имало това, ако не оцелея? ТРЯБВА да вярвам в себе си. Иначе съм свършен. Ако ти липсва самочувствие, а летиш, бързо ще минеш в историята.

— А никога ли не ти се е случвало да загубиш вяра в себе си?

— Понякога е доста поразклатена, но иначе не, никога не съм я губил! Навигаторът — момчето, седящо отдясно в Интрудъра — постоянно те окуражава.

— Летенето май е бая трудна работа! Сигурно не можеш да си позволиш да грешиш.

— Всеки пилот понякога прави грешки. Всъщност, съвършени полети няма. Допускаш много грешки — някои можеш да оправиш, други — не. Но не бива да допускаш грешката, която ще те прати на онзи свят — точно тук помага огромното самочувствие на пилота. Трябва да си убеден, че не можеш да се подхлъзнеш фатално.

Вагонетката, с която слязоха от Върха, този път не беше пълна. Следобедният вятър бе доста хладен и Кали се сгуши в Джейк. Откакто се бяха качили във вагона, не бяха си разменили и няколко думи.

— Давам един пробит цент, за да разбера какво мислиш! — каза Кали.

— Цената е по-висока. Мислех за теб.

— Поласкана съм!

— Утре трябва да си замина.

— Знам. И аз си мислех за това.

— По дяволите, не искам да се разделяме! Да можех да остана поне още няколко дни...

— А аз бих искала да останеш тук много повече! Но нека не мислим за това. Нощта едва започва, а и аз съм толкова гладна, че мога да изям половин слон!

— Половин ли?

— Никога не съм била толкова гладна, че да изям ЦЯЛ!

Джейк се разсмя и каза:

— Аз пък мога да изям цяло стадо! Но вместо това ще се опитам да се задоволя само с една хубава пържола!

Взеха такси до ресторант „Кухнята на Джили“, за който Кали каза, че е любимото място на хората от Консулството. Заведението в европейски стил беше полутъмно, облицовано в дървена ламперия. Келнер с рошави вежди им предложи маса в ъгъла. Джейк с изненада откри, че човекът е почти точно копие на Джоу Ен-Лай, чиято снимка бе виждал във вестниците.

— Мислех, че пиеш само бира! — каза Кали и потопи една скарида в майонезата.

— И уиски обичам! — Джейк отпи голяма глътка. Намаза с масло една филийка и я изяде на три хапки. Когато келнерът донесе салатите, той поръча още едно уиски с лед.

Кали пиеше джин с тоник. След малко тя непринудено попита:

— Все още не ми е ясно в какво точно вярваш, като се изключи Джейк Графтън?

Очите ѝ отразяваха блещукащите пламъчета на свещите.

— Има още нещо, в което твърдо вярвам — отвърна ѝ той. — Че никога не бива да изоставям в беда момчетата, с които летя, както и те мен! Трябва да си помагаме, за да оцелеем.

— Винаги ли взаимно си поддържате доверието в себе си?

— В повечето случаи.

Джейк остави чашата си на масата и впери поглед в нея. Заговори, без да вдига очи:

— Така трябва да бъде. Особено когато става въпрос за навигатора ти. — Той изправи глава. — Трябва да разчитате един на друг. Ако някой от двамата направи сериозен гаф, то това може да коства живота и на другия. Между пилота и навигатора цари пълно взаимно доверие. И ти винаги знаеш, дали можеш да разчиташ на него или не. — Джейк заговори с шеговита тържественост, подчертавайки всяка дума с вдигнат показалец. — Никога недей да летиш с мъж, на когото нямаш доверие!

— Че аз никъде не отивам с мъж, на когото нямам доверие! — отвърна Кали и задъвка замислено салатата си. — Значи, все пак не всички имат необходимото самочувствие!

— Ами да!

— Но това не важи за теб, сигурна съм!

Джейк пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Иска ми се да си права, но невинаги е така!

— Защо? — В гласа ѝ прозвуча изненада.

Не беше мислил да ѝ разказва за Морган и когато се усети, че вече е започнал да говори за него, се зачуди защо го прави. Както и да е, накрая тя вече знаеше всичко за случилото се с Макфърсън, както и на какво приличаше пилотската кабина след полета. Но за съня си все пак не ѝ разказа.

— Нали не обвиняваш себе си? — каза Кали. — Не бива!

— Може и да е безсмислено. Не зная. Но се чувствам отговорен за станалото. Както Чанг се е чувствал виновен за брат си.

— Направил си всичко по силите си! — отбеляза тя. — Никой не би могъл да направи повече! Не си се предал!

Когато Кали се върна от тоалетната, двойникът на Джоу Ен-Лай тъкмо надзираваше пламъците около „Шатобриана“ за двама. Друг келнер, който Джейк виждаше за първи път, бързо взе празната му чаша, в която той подрънкваше леда. Кали остави чантата си в ъгъла на масата.

— Надявам се, че още си много гладен! Тези блюда изглеждат огромни!

— Мога да изям и твоята чиния!

— Долу лапите от порцията ми, Джейк! Умирам от глад!

Келнерът постави пред Кали чаша червено вино. Тя забеляза, че Джейк си бе поръчал ново уиски и каза:

— Още едно ли? Джейк сви рамене.

— Не съм го поръчвал!

— Аха.

Зачервеният келнер ухилено постави пред Кали нейната апетитна част от „Шатобриана“. Тя му благодари на кантон. Изчака да сервират и на Джейк, преди да разреже месото.

— Фантастично е!

С пълна уста, Джейк кимна ентусиазирано. Изядоха порциите си в пълно мълчание.

— Страхотно място избра! — отбеляза накрая Графтън.

— Преди малко си мислех за... за теб, Джейк!

— Е, няма голяма полза от това!

— Ти си добър човек, Джейк! — Тя сложи ръка върху неговата. — Радвам се, че ми разказа за Морган. Доволна съм, че ми имаш достатъчно доверие, за да споделиш с мен това!

— Не е много приятна история. — Джейк побутна с вилицата си два пържени картофа. — Поне да знаех със сигурност за какво умря Морган!

Кали отдръпна ръката си и каза:

— Мислиш, че нямаме работа във Виетнам, така ли?

— Нямам това предвид. Искам да кажа, че ме притеснява безсмислената смърт на Морган, понеже копелетата във Вашингтон не ни оставят да спечелим войната. Страх ги е да направят необходимото, за да победим. А бихме могли!

— Може би изобщо не бива да сме във Виетнам.

Джейк изпи на един дъх останалото уиски. Чувстваше се неловко.

— Ако направим равносметка, вероятно грешката ни беше, че изобщо се забъркахме в тая история. Особено като се има предвид, че почти никой в Щатите не подкрепя войната. Но вече е късно за подобни разсъждения. Остава си фактът, че сме тук, във Виетнам, и не мисля, че можем просто да зарежем всичко и да избягаме.

— Искаш да кажеш, че трябва да продължим войната само, за да си спасим честта?

— Не, не искам да кажа това. Трябва да продължим не само заради това. Погледни го от друг ъгъл. Щатите ще загубят респекта и уважението на останалия свят, ако решим да избягаме от една по същество освободителна война. Какви борци за човешките права ще сме в такъв случай! Eгa ти подигравката! — Джейк млъкна и очерта с пръст кръг върху покривката. — Има и други причини.

— Бих искала да чуя поне разумно обяснение.

Той усети, че се изчервява. Опита се да отговори спокойно.

— Добре. Ще ти посоча една смислена причина. В момента из военнопленническите лагери във Виетнам има над хиляда американци. Никой не знае точната им бройка. Тези мъже гладуват, тормозят ги и ги унижават. Просто се пържат в ада, докато в Щатите разни дългокоси пъзльовци се крият из университетите, изгарят си повиквателните и се опитват да си внушат, че войната е несправедлива, понеже знаят — дълбоко в себе си — че не им стиска да се бият. — Джейк се изкашля и понижи глас. — Трябва да измъкнем хората си от лагерите. Ако не го направим, те чисто и просто ще изгният там. Трябва или да спечелим войната, или да притиснем комунистчетата достатъчно, че да освободят пленниците си и да дадат информация за безследно изчезналите!

— Разбирам те, Джейк! И аз много искам да ги видя свободни! Но всеки ден по време на военните действия умират стотици хора. Помисли си колко човешки живота бихме спасили, ако можехме да спрем войната сега!

— Да я спрем сега ли? Да зарежем всичко и да офейкаме? Ако изоставим пленниците, ако им прекършим вярата, откъде ще намерим доброволци при една следваща война? — Той вдигна чашата си и се взря в нея. — Всичко, което притежаваме, сме самите ние.

Остави чашата и погледна Кали.

— Нека бъдем реалисти, Кали! За теб войната може да е нещо много далечно — все едно се води на обратната страна на луната, но...

— Не е така — каза тихо тя. — Има нещо, което исках да ти кажа. Терън, брат ми, беше...

— Брат ти ли? Той да не би да смята, че войната е несправедлива? Така ли мисли?

— Да, всъщност е така. Но аз исках да ка...

— Господ ли е пошушнал на брат ти какъв кеф е да живееш в Канада? Там свободата се купува доста по-евтино. Няма начин да не се чувства супер като си слуша стереоуредбата, пуши си марихуаната и вярва, че съвестта му е чиста! Или е в Баркли и протестира срещу войната...

Кали се изправи и грабна чантата си. Наведе се над масата и заговори отривисто:

— Преди да ме прекъснеш, щях да ти кажа, че брат ми загуби и двата си крака във Виетнам. Много му се иска да вярва, че войната е справедлива, но не може и това го разяжда отвътре.

Тя се обърна, за да тръгне, точно когато келнерът пристигна с две чаши кафе.

— Нали не си отиваш? Просто ей-така? — запита Джейк.

— Да, тръгвам си, „просто ей-така“!

Той се изправи.

— Не знаех...

— Понякога си много жесток, Джейк Графтън! — протегна ръка, за да го спре. — Искам да ме оставиш да си тръгна сама.

Келнерът стоеше до тях с подноса. Лицето му изразяваше недоумение. Кали го заобиколи и излезе от ресторанта.

Джейк седна, вдигна чашата с кафето, но го разля. Дълго гледа пълната чаша на масата срещу себе си. После плати и излезе. Навън беше тъмно. Той взе такси до консулството. Като: слезе, погледна към отсрещната страна на улицата и видя тълпа от хора на малката станция. Вдясно се виждаха очертанията на Връх Виктория, по който проблясваха хиляди светлинки. Спомни си от коя страна на консулството се намираше апартамента на Кали и тръгна нагоре по Гардън Роуд. Чувствата бушуваха в душата му подобно на есенни листа сред буря.

Намери сградата и обиколи един по един празните коридори, като поглеждаше имената по вратите. Стъпките му отекваха по голия под. Върху една очукана светлокафява табелка под шпионката беше изписано с ръкописни букви името „К. Макензи“. Почука и тя му отвори. Беше облечена в бледожълт копринен халат. Очите ѝ бяха подути. Джейк заговори:

— Много съжалявам за Терън и за това, което казах! Видя как плътно стиснатите ѝ устни се отпуснаха.

— Благодаря — каза тя. — Сега вече знам, че не направих грешка, като реагирах така!

Притегли го навътре и затвори вратата.