Полетът на Интрудър

ГЛАВА 19

Една безоблачна сутрин, точно когато Джейк Графтън затягаше коланите си в пилотската кабина, Паркър Каубоя прекоси тичешком палубата и дойде при него. Графтън и Коул Тайгър бяха минали инструктажа си за предстоящата акция — атака на един предполагаем склад за гориво — която трябваше да осъществят заедно с Големия и Малкия Оги, седящи в другата машина. Целта трябваше да бъде поразена с „Рокаите“ — шестнадесетте на брой бомби, с които разполагаше всеки от двата самолета. Боксмън и пилотът му, Кори Форд, се бяха качили в резервния самолет, натоварен с 16 бомби Тип 82, тежащи по 500 паунда всяка. Те щяха да излетят само, ако някой от другите два бомбардировача покажеше техническа неизправност преди излитането. Графтън наблюдаваше Паркър с лошо предчувствие. Полетът не се очертаваше като много лек.

Каубоя се изкачи по стълбата. — За теб има нова цел, Джейк! Забрави за склада за гориво!

— Той разгърна една карта и посочи някакъв грубо нарисуван с молив триъгълник. Джейк видя, че това е северновиетнамско летище.

— Какво има там?

— МиГ-ове — отвърна Паркър. — Един, два, а може и три. Приземили са се преди по-малко от два часа. Взе се решение да опитаме да ги изкараме извън строя, преди да са успели да излетят пак. Ти ще си водач. Ще изстреляме и резервния, така че ще сте трима. Инструктаж ще получите щом се съберете горе.

— Каубоя му подаде картата и няколко въздушни разузнавателни снимки на летището. Слезе едно стъпало надолу по стълбата, после спря и погледна Графтън. — Този път няма да е никак лесно! Летището е добре защитено.

— Кажи на другите, че ще се съберем на десет хиляди. Каубоя кимна и изчезна надолу по стълбата. Джейк и Тайгър разгледаха картата.

— Мамка му — промърмори Коул. — Скапаното летище е в Лаос!

Целта се намираше на 5-6 мили навътре в територията на Лаос, на отдалечената страна на прохода Бартелеми, който върху картата беше отбелязан като точка, с 3 937 фута надморска височина. Но как да подходят към целта? Ако първо летят чак до Хю, а после на запад към Лаос и накрая на север, към летището — как ли му беше името? — Нонг Хег, то полетът щеше да стане прекалено дълъг и лошите щяха да имат достатъчно време да ги засекат и да вдигнат тревога. А дори и ако само се върнеха по този маршрут, горивото можеше и да не им стигне точно накрая. Ако направо тръгнеха да прекосяват Северен Виетнам, противниковата зенитна отбрана щеше да ги обстрелва по пътя, но пък жълтите щяха да разполагат с много по-малко време да се подготвят за защита на летището. В случай, че онези МиГ-ове бяха сложени там просто за примамка, то колкото по-малко ни очакват, толкова по-добре!

Джейк Графтън се потърка по брадичката и впери поглед в развълнуваното море. Замисли се за зенитния обстрел и за летището в дъното на долината. Може би трябва да подходят направо към целта.

— Ти как мислиш, Тайгьр? Дали да не цепим направо?

— Точно така!

Стартьорът вдигна сигнал за запуск. Джейк подаде картата и снимките на навигатора и се зае с процедурата по старта. Когато дойде катапултното изстрелване, той беше прекалено ангажиран, за да може да му се наслади.

Тримата се срещнаха на 10 000 фута над кораба и Джейк пое водачеството. Кори Форд мина от лявата му страна, а Малкия Оги — от дясно. После Джейк даде знак с ръка на водените си да настроят предавателите си на тактическата честота на ескадрилата и пое нагоре.

— Номер две на приемане — Гласът на Малкия.

— Номер три също — това беше Кори.

— Включете кодиращите устройства.

Тримата направиха необходимото, за да може гласовете им да бъдат трансформирани в секретен код. За евентуалния подслушвач, който не разполагаше с кодиращо устройство, настроено на съответния код за деня, разговорът им щеше да звучи само като неразбираемо бръмчене.

— О’кей, момчета, тръгваме право натам! Пресичаме бреговата линия на север от Винх, откриваме долината, снижаваме под облаците и се спускаме над летището като Ангелите на смъртта. Някакви проблеми?

Никой не му отговори, така че Джейк продължи:

— Летището несъмнено има ориентация изток-запад, т.е. нагоре и надолу по долината. — Коул, който в момента разглеждаше снимките, изрази съгласието си, като вдигна палци нагоре. — Малък, ти взимаш летището отдясно, а Кори и аз — отляво. Пускате бомбите право върху дърветата отстрани. Няма начин да не са паркирали МиГ-овете под тях, за да могат да ги използват като прикритие. Обзалагам се, че са там! Но ако ги видите някъде на друго място, знаете какво да правите! Дотук ясно ли е?

Микрофоните прищракаха в отговор.

— Доколкото разбирам от картата, целта е разположена в долина, която извива наляво. От двете страни има високи планински вериги. Отдясно надморската височина достига повече от 6 200 фута. След като пикираме, Малък, ти оставаш сам. За по-сигурно искам да завиеш надясно от целта и да изчезнеш по най-добрия възможен начин. Може да се опитат да обстрелват с ракети някой от нас, докато се измъкваме, затова внимавайте някой да не се набие в гранитните „облаци“! Въпроси?

Въпроси нямаше. Превключиха на честотата на атаката.

— Мислиш ли, че ще ги изненадаме? — запита Джейк Тайгър.

Навигаторът поклати глава.

— Нито пък аз — изсумтя пилотът. — Имам неприятното подозрение, че се опитваме да измъкнем сиренцето от капана за мишки.

На практика можеха да избират между два възможни начина за нападение: да хвърлят бомбите отвисоко над планините или да минат ниско, под облаците. Но ако пуснеха Рокаите от прекалено голяма височина, контейнерите щяха да се отворят твърде рано и бомбите щяха да покрият ненужно голяма площ. Значи, всъщност нямаха избор! Джейк премисляше всичко това, следейки курса на автопилота към отправната точка на брега, на 20 мили от Винх, която Коул бе избрал. Щяха да приближат брега от югоизток. Той прекрати изкачването на височина 20 000 фута и огледа далечния хоризонт. От ляво смътно се очертаваше силуетът на сушата и облаците по върховете на планината, издигаща снага над равнината.

Джейк даде знак на останалите да включат пак кодиращото устройство.

— Дявол три, тъй като носиш многоцелеви бомби, ще трябва да се издигнеш достатъчно високо, за да армираш детонаторите. — Кори Форд прищрака с микрофона. — И гледай да не се забравиш дотолкова, че да се блъснеш в някой връх!

— Разбрано!

— След като хвърлиш товара, се вдигни над върховете и си плюй на петите! Не чакай никого!

— Прието!

— Боксмън, как ти е радара? — Като водач, Графтън бе загрижен за състоянието на останалите.

— Добре е, Джейк! Бонбонче!

— Може да се наложи да направиш S-образен завой или да намалиш малко, за да ме оставиш да те изпреваря, преди да си пуснеш бомбите. — Кори изщрака с микрофона си. Джейк искаше да се увери, че Форд няма да избърза и да освободи бомбите си така, че взривната вълна или самите оръжия да засегнат неговия самолет, който щеше да лети точно под този на Кори. Щеше да е достатъчно воденият му да се забави с една-две секунди.

Сети се и за още нещо,

— Тая дупка сигурно е силно защитена. Така че, ако някой го ударят и вземе, че бъде свален, да се оправя както може! Останалите да не вземат да чакат за парашутите или нещо такова! Измитате се колкото може по-бързо! — Микрофоните отново прещракаха в отговор.

Летяха в мълчание. Устата на Джейк беше така пресъхнала, че той отпи една голяма глътка от бутилката с вода. Подаде я и на Коул, който си свали маската, вдигна я до устните си, пи и му я върна обратно.

Графтън отпусна носа и тримува самолета, за да започне снижение. Всеки един от трите екипажа изчете контролната карта. Щом преминаха под 10 000 фута, на 15 мили от брега, Джейк докладва на летящия команден пункт, че изключва транспондера. Сега бяха сами. Свърза се с водените си и им нареди да разгърнат формацията още малко. Щом се отдалечиха един от друг на около стотина фута, Графтън насочи вниманието си към сушата отпред. Оризовите мочурища отразяваха лъчите на следобедното слънце.

В отдела за планиране на бойните действия Франк Кампарели и Паркър Каубоя се бяха навели над една карта. Шкиперът току-що бе изпратил три самолета към една силно защитена цел — при това посред бял ден и без достатъчно предварително планиране — и сега го гризеше мисълта за евентуален провал.

— Как смяташ, че ще подходи Графтън?

— Ще ги нападне направо, шкипер. Джейк смята, че всякакви залъгвания и хитрини на толкова малка сцена само биха дали възможност на врага да подготви защитата си.

— Така е. — Кампарели се приближи към картата на зенитната отбрана на стената. Пространството около летището беше изпъстрено с малки точици. — Боя се, че са се притаили и ни чакат точно в тази долина.

— Може и така да е, но са заложили за примамка истински МиГ-ове. — Паркър се приближи към картата.

— МиГ-овете са си там! — каза той, като си мислеше за разузнавателния доклад, съставен с помощта на електронните прибори, според които през последните два часа от летището Нонг Хег се излъчваха радарни сигнали от МиГ-19. — Жестоката истина е, че ние можем да си позволим да загубим самолет, стига така да унищожим и един техен!

Кампарели бавно се извърна и измери Каубоя с поглед от глава до пети.

— Един ден от теб ще излезе добър адмирал, Паркър!

Каубоя се изчерви.

— Шкипер, нямах предвид...

— Зная, зная! — прекъсна го с жест Кампарели. Погледът му отново пробяга по картите и скиците и той прокара пръсти през косата си. Шестима души, три самолета. Шест човешки живота и 18 милиона долара под формата на машини, заложени срещу един-два петнадесетгодишни, едноместни изтребители за дневен полет, които във въздуха биха представлявали повече от лесна плячка за Фантомите! — Защо не отидеш в залата да слушаш боевата честота?

— Слушам, сър! — Паркър веднага излезе.

Шкиперът обходи една по една всички карти. Спря пред дисплея за отбелязване на ракетните площадки и се загледа с интерес в него. Погледът му се премести от летището Нонг Хег към Ханой. И понеже си мислеше за Графтън, той се вторачи в мястото около централата в Бак Чанг.

— Стайгър! — Командирът се упъти към вратата на отдела за разузнавателни снимки. — Стайгър! Къде е Стайгър?

След 30 секунди един силно изчервен Ейб Стайгър стоеше пред картата за ракетни площадки, вперил очи иззад стъклата на очилата си в пръста на Кампарели, който властно почукваше по черното кръгче върху жп линията на име Бак Чанг.

— Защо ракетните площадки тук не са отбелязани? Къде са ония, които обстрелваха Графтън онзи ден?

Спец-офицерът отвори и затвори устата си няколко пъти.

— Казах, че искам върху картата да бъдат нанесени местата на площадките, от които са стреляли по Графтън! Изрично ви напомних, да не забравите да ги включите в разузнавателния доклад! — Пръстът му се насочи към Ейб. — Дайте ми този доклад, господин Стайгър! Веднага! Искам да го видя!

— Площадките не са посочени в доклада, сър. — Ейб не можеше да се накара да вдигне поглед от неподвижната ръка на масата.

— Смятам, че ще е най-добре да дойдете с мен долу, в каютата ми, за да си поговорим, господин Стайгър!

Интрудърите пресякоха бреговата линия със скорост 480 възела и височина от 6 000 фута, като продължаваха да снижават.

— Тук Дяволите, пресякохме вражеска територия! — съобщи Джейк на Хокая, който летеше в кръг някъде над залива Тонкин.

Получи обичайния отговор:

— Успешен лов!

Облаците очевидно започваха от 2 500 фута нагоре, но Джейк продължаваше да се снижава. Ако ще атакуват ниско и то през деня, тогава по-добре да минат на бръснещ полет над дърветата, за да затруднят максимално зенитната артилерия. А и колкото по-ниско летяха, толкова по-малко хора щяха да ги забележат. На височина 1000 фута преминаха точно над някакво село, разположено на кръстопът; продължаваха снижението. Няколко проблясвания във въздуха показаха, че вече ги обстрелват, така че трите самолета започнаха да лъкатушат, без обаче да развалят формацията. На 50 фута — точно над върховете на дърветата — преминаха хоризонтално; вече нямаше как да летят зигзагообразно. Сега трябваше да разчитат единствено на скоростта. Джейк бутна ръчките докрай напред, като реши, че който не може да поддържа неговото темпо, ще му се обади. След по-малко от минута по радиото долетя гласът на Кори.

— Намали с 2%, Джейк!

Графтън отне 2% от мощността на двигателите и застопори ръчките, за да не би отново да ги бутне, без да иска. Съсредоточи се върху задачата да насочва самолета по продължение на редицата дървета, които изникваха под него от време на време. Под тях профучаха големи оризища, после някакъв път, бараки, още оризища, друг път, редица дървета и пак оризища. Усещането, което създаваше високата скорост, беше просто невероятно.

— В долината сме! — каза Коул.

Видя далекопровода секунди преди да я прекоси, само на сантиметри разстояние.

От едно дърво точно под носа му се разлетя ято птици. Джейк ги видя да се стрелват отдолу. Знаеше, че вихърът след бомбардировача му ще ги изблъска обратно надолу към дърветата.

Оръдия на пътя отпред. Проблясъци от стрелба. Като фотосветкавици — цяла редица дула. Интрудърите профучаха право към пътя и само след миг той вече бе останал зад тях.

Долината започна да се издига нагоре. Появиха се повече дървета. Въздействието на високата скорост взе да отслабва. Той несъзнателно бутна напред ръчките, после си спомни, че ги беше застопорил и ги погледна, за да се увери, че двигателите все още работят със същата мощност. Ще остарея и ще умра, преди някога да стигнем там, помисли си той.

След половин минута долината започна да се стеснява и самолетите извиха нагоре, следвайки релефа. Склоновете бяха покрити от гъста тропическа гора. Планинските върхове се издигаха високо-високо в облаците. Джейк погледна висотомера. Бяха на 1 700 фута над морското равнище.

Докато още беше в Щатите, Джейк Графтън с голямо удоволствие беше правил подобни тренировъчни полети над пусти места, където минималната законно допустима височина за летене беше 500 фута над земята. Още много млад и самоуверен, той често бе летял толкова ниско, колкото му позволяваха нервите — ей-така, само заради тръпката. В онези дни на военните самолети все още беше разрешено да летят според Правилата за визуални полети и той понякога се връщаше във въздушната база в Уидби Айлънд, като прекосяваше над Каскейд Рейндж на височина 200-300 фута над земята. Профучаваше с пълна тяга над скалистите долини и проходи, стрелваше се надолу между канарите, следвайки пътя на планинските потоци, докато те се влееха в реките, а реките — в Паджет Саунд. Тогава си беше задавал въпроса какво ли си мислеха туристите за този метален орел — дело на човешката ръка — който раздираше с рев тишината и изчезваше също толкова внезапно, както се бе и появил. Накрая властите бяха забранили тези нелегални полети. Сега обаче той бе доволен, че има опит в тези неща.

Долината заизвива на серпантини. Висотомерът отчиташе, че бързо набират височина. Целта не беше вече далеч.

— Армирай системата! — каза той по СПУ-то. Коул подготви бутона с лявата си ръка, после опипа поред останалите, за да се увери, че са в правилните позиции.

Пред себе си Джейк видя края на долината — един полегат склон, чийто връх се намираше малко под облачната покривка. Зелената гора под тях сякаш милваше машините, докато те фучаха над нея нагоре по хълма.

През мерника. Графтън насочи поглед към голия връх и проблясващите оръдия, подредени в редици върху него. Огнено бели трасиращи снаряди прошарваха въздушното пространство.

Няма да пропуснат! Не биха могли! Твърде близо сме. Джейк си представи как белите кълба се устремяват право към пилотската кабина, за да се стрелнат в последния момент встрани и да проблеснат отдясно, отляво или отгоре.

Няма да пропуснат да ни улучат. Не биха могли. Твърде близо сме! Прекосявайки над голото било, той хвърли поглед надолу. През малкото оставащи му секунди живот, в съзнанието му щяха да се запечатат откъслечните картини на проблясващите оръдия, мъжете, насочващи артилерийската стрелба, издигащите се облачета прах.

Погледна встрани към Кори Форд и Боксмън и видя, че самолетът им почти се бе изравнил с неговия и сега се намираше само на стотина фута разстояние. От корема на птицата се беше проточила огнена диря. После бомбардировачът избухна.

Превърна се в жълта огнена топка с бяла сърцевина. Тя се уголеми, забави скорост и изчезна назад. Джейк и Малкият Оги профучаха надолу към долината.

— Удариха Форд — каза Малкия по радиото.

— Ето пистата! — каза Коул.

Тясната долина беше прорязана с огнените дири от автоматичните оръжия. Облаците прах от откатите на оръдията — същински малки демони — се издигаха от двете страни на пистата като стражи, дошли направо от отвъдния свят. Като знаеше, че Малкия ще атакува отдясно, Джейк насочи самолета си надолу към дърветата от лявата страна на пистата. Изправи криле от крен и се спусна рязко надолу.

Буф!

Интрудърът получи съкрушителен удар. Погледът на пилота отскочи към контролното табло — оборотите на десния двигател падаха, температурата на газовете се покачваше. Той дръпна ръчката на умиращата машина, за да я изключи. Започна остър завой наляво, изкачвайки билото.

Догади му се и заедно с това усети, че го обхваща паника. „Трябва да се измитам оттук, преди да са ударили и другия двигател“, помисли си той.

После внезапно, по средата на една алея с дървета по продължение на пистата, погледът му попадна върху сребрист проблясък. МиГ! Защо не, по дяволите! Така или иначе вече сме мъртви! Джейк рязко зави по посока на МиГ-а. Щом целта попадна в долния край на мерника, той натисна с палец гашетката за пуск. Рокаите се откачиха от пилоните с леко разтърсване — по две през една трета от секундата.

Една огнено бяла струя премина над фанара и се заби в опашката на Интрудъра. Стрелката на скоростомера подскочи и заседна на нулата.

В западния край на летището имаше само две самотни оръдия, които стреляха към небето.

Щом и последните бомби полетяха надолу, Джейк изви нагоре и наляво. Ще се вдигне над билото! Хвърли последен поглед през рамо надолу към земята. Сред дърветата набъбваше огромно огнено кълбо.

— Улучихме единия! — прошепна той. Облаците ги обвиха.

— Трябваше да подходим от запад — каза пилотът на Коул. Когато отново летяха над океана, Джейк докладва на кораба по дежурната честота, че е загубил водения си. Съобщи, че ако ще изпращат още самолети в акция, те трябва да подходят от запад и да се скрият в облаците, встрани от целта. После повика Малкия, за да се срещнат.

Другият А-6 се появи в искрящото от слънчеви лъчи небе като малко бяло семенце. После на семенцето му поникнаха криле и опашка. Скоро Джейк вече различаваше мъжете в пилотската кабина. Малкият Оги долетя до него и застана встрани така, че Графтън можеше да види всяка струйка масло и всяко петънце по тялото на бомбардировача.

— Имаш 4-5 хубави дупки в опашката си, Джейк! — Оги се плъзна отдолу, позабави се малко там и накрая излезе от дясната му страна.

— Около въздухозаборника няма нищо. Или поне не го виж дам. Да не би нещо да е влязло вътре? — Така беше, по дяволите, че както и че нещото сигурно бе дошло от нечия цев. — На дясната задкрилка има две малки дупки. И сериозни следи от удари по бронята над десния двигател. Но иначе...

Джейк и Коул разгледаха инч по инч другия А-6 и откриха само една малка дупка в левия хоризонтален стабилизатор.

Щом Графтън пое отново водачеството, той спусна куката, а после отново я вдигна. Провери и колесника и задкрилките. Самолетът поднасяше надясно или наляво, щом увеличеше или намалеше мощността на двигателите, но това бе нормално, като се имаше предвид, че летяха само с един двигател, пък и лесно се коригираше с педал.

— Доста добре изглеждаш — уведоми го Малкия.

Джейк прибра колесника и отпусна носа, за да набере достатъчно скорост, необходима му, за да вдигне задкрилките. Докладваха пораженията на кораба и след няколко минути от летящия команден пункт долетя нареждането Графтън да кацне на кораба, вместо да продължава за Да Нанг.

Повреденият Интрудър беше последният самолет, който кацна на палубата. Джейк направи заход за кацане от права, без да използва въздушните спирачки. Знаеше, че най-често срещаната грешка при заходите с един двигател беше нежеланието на пилота да отнеме от мощността му от страх да не би след снижението двигателят да не успее да изведе машината на втори кръг, в случай, че се наложеше. Пилотът се концентрира върху задачата да намали мощността на двигателя, когато това бе необходимо и да удвоява корекциите при увеличаване на режима. Закачи се за третото спирачно въже и Коул каза:

— Не беше зле като за заход само с един двигател! Крилете се сгънаха бавно, понеже работеше само едната хидравлична помпа. Насочиха самолета към асансьор 1 и веднага го спуснаха в хангара.

Щом излезе от асансьора в голямото кухо предно помещение на кораба, той изчака мъжете в сини ризи от работната група да застопорят самолета с вериги и подпорки, отвори фанара и изключи двигателя.

Долу до стълбата го очакваха десетина мъже със сериозни изражения на лицата си. Графтън потърси спасение в обичайните действия — спусна предпазните резета върху ръчките за катапултиране, откопча бедрените колани и парашутните приспособления, изключи бутоните. Когато вече не можеше да отлага повече излизането си от пилотската кабина, той се измъкна от нея и се спусна надолу по стълбата.

Посрещна го Каубоя.

— Моите съболезнования, летецо!

От очите на Графтън потекоха сълзи. Не беше плакал от 16-годишен, когато бе починала баба му. Каубоя и Сами Ландийн го отведоха към един стълбищен отвор встрани от хангара, където той седна на стъпалата.

Каубоя затвори люка към хангара и като запали цигара, я подаде на Джейк.

— Откога ръцете му са в това състояние? — чу той да пита Сами.

След двата часа, през който бе дишал единствено кислород, силният тютюнев дим направо изгаряше дробовете му. Огънчето стигна до филтъра и цигарата угасна. Той внимателно сложи фаса в джоба на ръкава си.

— Вече съм добре. — Изправи се и погледна съквартиранта си в очите. — Сгреших в тактическия избор. Трябваше да подходим от запад.

— Как би могъл да знаеш! — Сами сложи ръка върху рамото на Джейк. — Дръж се, Джейк! Дръж се!

Той кимна. Ще се опита. Но му беше все по-трудно, пък и се чувстваше така дяволски уморен...