Полетът на Интрудър

ГЛАВА 16

Щом започна филмът, Джейк слезе в каютата си, съблече се и се запъти към банята. Водата му действаше добре и той се изкуши да я остави да тече, докато се сапунисва, но после се отказа.

Натъркан от глава до пети, той отново завъртя кранчетата. Водната струя потече на пръски и намаля, а после закапа и спря. Някой, някъде по кораба беше спрял водата. Джейк се облегна на стената на душ кабината. Сапунените мехурчета по тялото му запукаха тихичко.

Върна се в каютата и се изми с вода от умивалника. Попи с кърпа локвите около себе си, после облече чисто бельо и седна на бюрото. Протегна ръце под лампата и ги загледа — те трепереха като ръце на старец. Трябваше да напише няколко страници, но не можеше да събере нито сили, нито да се съсредоточи достатъчно, за да започне. Впери поглед в тъмната част на стаята и се замисли за Кали. Какво ли правеше тя сега? Дали танцуваше с някой конгресмен? Нейният свят беше толкова различен от неговия. Някой ден ще я заведе по хълмистите земи на Вирджиния, където въздухът е чист и мирише на бор.

А в родния му щат вече сигурно е настъпила зима. Дърветата са оголели, земята е покрита с влажни листа след късните есенни дъждове. Врабците се свиват в гнездата си от студ чак до обяд. Едрите птици се гушат в хралупите, а елените в леговищата си. Пред очите му изникнаха грациозните и плашливи фигури на кошутите. Те ще изскочат иззад някой иглолистен храст или боров клонак и ще се стрелнат между голите дървета, ще спрат на безопасно разстояние и ще се обърнат да погледнат кой е смутил спокойствието им. И отново ще настъпи тишина, единствено нарушавана от дишането и шума на стъпките му върху мокрия килим от листа. Той ще се огледа и ще седне на някой пън или повалено дърво с цигара в ръка или резен тютюн за дъвчене. След малко ще започне да усеща хладината на лекия северен или западен вятър, който се промъква между дърветата, спуска се по поляните и заобикаля хълмовете. А после може да се струпат облаци и във въздуха да се понесат няколко мързеливи снежинки. Той много пъти беше виждал да вали сняг в гората, когато милиардите летящи пухкави кристалчета смаляваха околния свят до сто фута в диаметър. Природата мълчаливо преобразяваше пейзажа. Но скоро студът ще пропълзи бавно през всеки кат от дрехите му. Ще го принуди да стане и тупне с крака по земята, да разпери широко ръце, вперил поглед в дъха си, който се виждаше, защото излизаше като пара. Той си припомни и преживя отново нощния си полет. Най-дългият миг в живота му беше, докато чакаше двигателят да се запусне, а Интрудърът да се срине всеки момент. Това, че изключи двигателите беше огромна грешка, от онези, за които беше казал на Кали, че не би допуснал. Колкото повече мислеше за житейския си път, толкова повече виждаше, че губи посоката му, и което бе по-лошо, запита се дали има човек, който изобщо да следи собствената си посока. Все пак някой сигурно разработва план за тази война! Но бойните им цели не представляват нищо. Какво се променя от това, че се залага и губи човешки живот! Войната продължава.

Взе чиста, колосана униформена риза, позаглади ръбовете и я облече. После свали от закачалката зад вратата коженото си пилотско яке, заключи стаята и се запъти надолу по коридора, мислейки за седалището на партията в Ханой. Дали Коул ще се съгласи? А Стайгър дали ще помогне да го локализират? Този Коул... Оказа се страшен тип на тазвечерния полет. Ами ако каже не? Няма! Ще каже да. И все пак, ако каже не?

По коридора пред лазарета той се блъсна в Лудия Джак.

— Ти защо не си в залата за инструктаж да гледаш филма, Графтън?

— Не ми е интересен.

— Май нещо е позагрубял полетът тая вечер, а? Предписвам ти едно кино и един хубав сън.

— Да, да, добре, Джак. Да намигна петдесетина пъти и да се покикотя малко. Прието.

Джейк продължи да крачи по коридора и забави ход чак след като зави зад ъгъла.

Коул седеше и слушаше думите на Графтън, а лицето му дори не трепваше. Тъкмо се бяха върнали от един нощен полет с танкер и сега бяха сами и пиеха кафе в столовата. Щом пилотът млъкна, Коул запита:

— Защо искаш да направиш това?

— Защото трябва да ударим нещо голямо, което да ги накара да се държат сериозно на масата за преговори.

— Съществува ли изобщо подобен обект?

— Сигурно. Например — Седалището на партията в Ханой. Водачите им. Има вероятност това да ги стресне. Мисля, че си струва риска.

— И какво искаш от мен?

— Ще имаме нужда от помощта на Стайгър, той ще осигури необходимата информация. Преди да излезем на брега миналия път, аз си изпуснах нервите с него, докато бяхме в гардероба и сега отношенията ни са малко обтегнати. Той сигурно ще ни помогне, ако подходим както трябва по въпроса, но все пак не е ясно.

— Аз ще говоря с него — каза Тайгър Коул.

— Ако Стайгър каже „не“ и после изпее всичко на някой, ти ще изхвърчиш, заедно с мен, затова че си говорил с него. — Джейк се размърда от неудобното си положение на стола. — Така или иначе, по-добре премисли всичко, преди да си казал и дума на Ейб. Могат да ни изправят на военен съд, дори само ако предложим да бомбардираме неразрешен обект.

— Ти пое същия риск преди малко, като ми заговори за това.

— Ъхъ — каза Джейк и се изчерви леко.

Коул се изсмя като ръждясала врата със скърцащи панти.

— Ако ни съди военен съд, шансовете ни да умрем спокойно на легло много се увеличават.

Час по-късно на вратата на Графтън се почука. Той отвори и видя Коул и Стайгър.

— Ейб иска да те пита нещо — каза Коул и двамата си намериха места да седнат.

— Добре ли разбрах това, което ми каза Коул? Наистина ли искате да бомбардирате Седалището на Комунистическата партия?

— Ъхъ. Точно така. Искаме да ги праснем по тиквата за разнообразие.

Ейб свали очилата си и ги почисти с носна кърпичка. Внимателно и бавно ги огледа, докато се увери, че по тях няма и петънце. Джейк му подаде една кутия топла кола. Той я отвори и отпи голяма глътка.

— Защо ще правиш това, Джейк? Защо рискуваш някой да разбере, че ти си бомбардирал червените в Ханой?

Пилотът прекара ръце по лицето си. Погледна първо Коул, после Стайгър.

— Трябва да ги ударим по-здраво. Там е цялата работа. Просто трябва да ги ударим колкото можем по-здраво.

— Ти смяташ ли да правиш кариера във флота? — запита Стайгър. Пилотът сви рамене. — А ти, Коул? — Навигаторът обърна палец надолу. — Тогава добре, понеже и у двама ви май има жилка непокорство. — Той забарабани с пръсти върху бюрото — Знаете ли, едно време мислех, че ще мога да направя кариера във флота. Но тази година, като ви гледах как излитате на бойни задачи, а аз самият не рискувам нищо... е, ами — отказах се. — Той погледна двамата летци. — По дяволите, дори не очаквам да ме разберете. Вие си рискувате задниците там горе, а пък аз съм малкия сополивко, който ви помага да разработите плановете.

— И не забравяй — каза Коул, — че отиваме право в Ханой. Никак няма да е лесно.

Джейк срещна погледа на навигатора си и кимна. Помълча малко, преди да заговори отново:

— Знаем, че и ти слагаш главата в торбата, Ейб. Знаем, също така, че искаме от теб страшно много. Вярно е, както каза, че ние всяка нощ се излагаме на опасност. На човек сигурно малко му трябва, за да стане заклет комарджия.

— Вие това не можете да го свършите без мен, нали? — каза Ейб — Ами ако ви ударят? Тогава аз ще бъда на топа на устата и ще разправям, че не знам какво, по дяволите, правите над Ханой. А аз не умея добре да лъжа.

Той поклати глава и очилата се плъзнаха надолу по изпотения му нос. Бутна ги обратно с пръст.

— Ако мислехме, че може и да не се върнем, нямаше да тръгнем — каза Коул.

— Знаем, че поемаш твърде голям риск — каза Джейк.

— Аз си върша моята работа. Събирам материали, анализирам цялата информация и ви помагам да планирате акциите. — Стайгър замлъкна, после добави: — Работата ми е добра и безопасна.

Джейк запали цигара. Клечката потрепери в ръцете му. Той погледна Ейб и видя, че спец-офицерът беше свел очи към обувките си.

— Не разбираш ли, Ейб? Не виждаш ли как се пролива човешка кръв, разкъсват се човешки тела и глави? Ами това си е направо убийство! Чисто, хладнокръвно убийство, но така предрешено, че да не се познае. Бомбите ни не убиват хората, които трябва. Те никога не достигат до ония, които изкопаха дупките в Хю и разстреляха цивилните с картечници. Никога не стигат до ония, които режат гърлата на учителите. А убиваме деца, стари жени и хора като теб и мен, които просто искат всичко това да свърши. Но този път ще се прицелим в ония, които дават заповедите. Този път ще подгоним право кучите синове от върхушката.

— Не можеш да спреш тоя ад, Графтън. Или поне не можеш с един-единствен самолет. И двама души.

— Трима души — каза Джейк. Беше вперил очи в цигарения дим, който се виеше нагоре. После погледна Стайгър.

— А ние си дълбаем дупки по пистите в Кеп. Колко пъти сме го правили вече! Или бомбардираме „предполагаемо струпване на военни камиони“, което се оказва, че не е нищо друго, а няколко акра гора, или кални мочурища по брега на някоя река, наречени „пристани“. Не ти ли се иска поне веднъж да ги ударим там, където ще ги заболи? Ако бомбардираме главния им щаб може — казвам, може — и да извадим водачите им от строя.

— Или само да опитате да ги извадите от строя, и да умрете.

— Е, тогава Графтън и Коул ще ги опушкат! Няма да настъпи краят на света! Но ако това стане, имай предвид следното: няма да пукнем, докато убиваме случайни хора — нито докато изкормваме малки момиченца, които живеят твърде близо до някоя бомбардирана електростанция. Ще умрем, но ще сме подгонили шефа на мръсните копелета. И това можеш да ни го напишеш върху надгробните камъни.

Стайгър гризеше нокти. След дълго мълчание, той каза:

— Май твърде дълго се задържах на тая спокойна и безопасна работа. Сигурно вече ми е време да си покажа задника навън, за разнообразие. Утре, докато прожектират филма, елате в Отдела по планиране на операциите. — Ейб имаше мрачен вид, но изведнъж лицето му просветна. — По дяволите, а ако не улучите партийните дейци, може да улучите Джейн Фонда или Рамзи Кларк.

Джейк се разсмя.

— Ейб, ако имах толкова късмет, досега да съм спечелил Ирландската лотария и да съм се оженил за спортистка номер едно за годината. — Той спря да се смее и погледна Стайгър. — Между другото, Ейб, искам да ти кажа, че много съжалявам, че ти се разкрещях в гардероба.

— Не, грешката беше моя. Аз не трябваше да ги казвам тия неща. Но просто си помислих, че може да искаш да знаеш. — Той изчопли едно втвърдено мехурче боя върху вратата. — Но като си помисля, ако бях на твое място, нямаше да искам да науча за това. Един пехотинец трябва да го знае, понеже е много вътре в нещата. Но ти може да минеш и без това. Така че, за какво ти е?

Картата лежеше разтворена върху масата. Два дни бяха изминали, откакто Графтън и Коул бяха вербували Стайгър. Междувременно Ейб не беше успял да намери никаква информация за Щаб-квартирата на партията измежду материалите за военни обекти на кораба.

— Можем да се сдобием с нещата само, ако пуснем поръчка — беше казал той на Графтън и Коул. — Но това е все едно да обереш банка без маска на лицето и да избягаш със собствената си кола.

И тримата бяха единодушни, че сградата на Народното събрание е другият възможно най-подходящ избор.

Този път нещата потръгнаха. За обичайната нощна акция носеха по дванадесет петстотинпаундови бомби, които само щяха да одраскат здравата каменна сграда.

— За акцията довечера имаме дванадесет „Снейк“-а от по хиляда паунда — каза Коул на Джейк и Ейб. „Снейк“ (или „Снейкай“) бяха обикновени бомби за общи цели, снабдени със стабилизатори за забавяне на движението, които след изстрелването се отваряха и играеха ролята на парашут. По този начин бомбите падаха бавно и почти вертикално, а междувременно самолетът се оттегляше, за да не го засегнат отломките от взрива. Благодарение на стабилизаторите „Снейкай“ можеха да се пуснат от височина петстотин фута.

— Ще пуснем четири върху електроцентралата и осем върху Народното събрание — каза Коул. — Те няма да очакват да се насочим към Ханой, така че може да успеем да се изплъзнем без много противодействие.

Те отново насочиха вниманието си към картата и курса, който Тайгър беше начертал с помощта на Ейб. Тънка черна линия маркираше пътя им. Тя тръгваше от кораба и продължаваше на сто и петдесет мили на север, докато срещнеше бреговата линия на десет мили на изток от устието на Червената река. После извиваше на север-северозапад навътре в сушата, покрай град Хай Донг към мястото, където се сливаха две реки, отстоящо на десет мили от Бак Чанг — град, разположен до жп линията от Ханой на североизток към Китай. Там, където реките се събираха, беше Изходната Точка, или ИТ и така беше отбелязана върху картата. От ИТ черната линия се насочваше към Бак Чанг и тамошната електростанция. Това беше целта, спусната от горе за нощната акция. Но на началниците не им беше известно, че маршрутът продължаваше и след Бак Чанг, по продължение на жп линията към Ханой, пресичаше града и се отправяше на югоизток, успоредно на Червената река, покрай Нам Дин и към морето. Джейк Графтън и Кол Тайгър внимателно разгледаха картата и се опитаха да си представят истинската местност.

Коул постави на масата една снимка на електроцентралата, правена преди две години.

— Ще пуснем четирите бомби през интервал от 0.6 секунди.

После извади снимка на Народното събрание, правена преди шест години и я положи върху другата.

— За да ударим добре това, ще пуснем осемте останали бомби, по четири наведнъж, през интервал от 0.6 секунди.

— Което ще рече, че шансът да нанесем поражения се увеличава, но точността на удара намалява — отбеляза Джейк.

Стайгър извади една подробна снимка на Ханой от горен ракурс. Посочи с молив сградата на Народното събрание на Северен Виетнам.

— От три страни е заобиколено от други сгради. Нямам и бегла представа за какво служат те. Вероятно са правителствени канцеларии, но кой знае?

Джейк махна с ръка към едрия план на Народното събрание.

— Може би трябва да се вдигнем достатъчно високо и да пуснем бомбите без стабилизатори. Ако разтворим стабилизаторите, може и да не успеят да проникнат достатъчно навътре, за да нанесат щети.

Коул кимна.

— Нека да видим колко ще стреля зенитната артилерия и ще решим на място.

Джейк се колебаеше, гледайки снимките.

— Ако отворим стабилизаторите, бомбите може да отскочат от тая гадост. Изглежда ми дяволски солидна.

И тримата огледаха сградата. Графтън беше прав. Бомбите трябваше да влязат право вътре, което означаваше, че самолетът трябва да ги хвърли от височина поне две хиляди и петстотин фута от земята, за да избегне ударната вълна.

Пилотът взе втората карта, която беше разделена на секции и представяше целта в детайли. Преди две вечери той искаше да види точно нея, но не посмя да попита Стайгър. Завъртя я така, че легендата, отбелязваща земята и реката да съвпадне с това, което ще вижда от пилотската кабина. Опита се да запомни завоите на реката, положението на булевардите, местонахождението на сградата. Ако радарът откажеше в последния момент, може би светлината щеше да е достатъчна, за да пуснат бомбите визуално.

Гласът на Стайгър наруши тишината.

— Луната ще се вдигне чак в 22:40. И е в последните фази.

Но пилотът очакваше толкова зенитна артилерия, че да могат да видят целта и без лунната светлина. Ще я открият, така или иначе.

— А горивото? — запита Джейк навигатора си.

— Ще ни стигне. Малко ще закъснеем с излизането от вражеската територии, но никой няма да забележи. А ако успеят, ще кажем, че просто е трябвало да прелетим два пъти над целта.

— А другата акция за къде е? — осведоми се Джейк.

— Джо Уагнър ще търси камиони по Маршрут N l — отговори Ейб.

— А А-6Б?

— Тази вечер сте без тях — каза Ейб.

Добре! Значи никой в ескадрилата нямаше да пита защо е целият този зенитен огън около Ханой. Някой от А-7 или Ф-4 можеше да види фойерверките, но нямаше да знае кой е там и защо, нито пък щеше да се интересува. Джейк пак разгледа отблизо снимката на Народното събрание. Около него имаше четири подобни сгради.

— Малко ще ти е трудно да отличиш това нещо от останалите — каза той, имайки предвид радарната картина, по която ще се ориентира Коул. Навигаторът сви рамене.

— Бил ли си в Ханой някога? — запита Джейк Коул докато прибираха картите и радарните планове в летателната чанта на Тайгьр.

— Ъхъ — отговори той.

— Колко пъти? — запита Ейб.

— Няколко.

— Колко няколко?

— Четири или пет.

— Колко точно?

— Точно осем. През 1967 година, късно лятото и през есента, когато Линдън Джонсън си беше наумил да им даде добър урок.

— И какво излезе? — Ейб разсеяно почука с молив по масата.

— Лоша работа.

— Много ли стреляха?

— Все едно да си натикаш оная работа в гнездо на стършели. Загубихме няколко самолета. Май урокът не беше кой знае какъв, само им дадохме да разберат, че и ние сме уязвими.

На излизане Стайгър прегърна Джейк през раменете за секунда.

— И се пазете — посъветва го той, разтворил широко очи, примигвайки зад очилата.

В коридора Джейк каза:

— Е, ти май наистина изкара акъла на Ейб.

— Тъкмо значи сме на един хал. И тримата ни е страх.

— Защо се съгласи тогава?

— Защото ти го поиска.

Докато слизаха надолу по стълбата. Коул, който беше отпред, добави през рамо:

— И защото не се печели война, ако не искаш да се биеш.